Стоян

XIV

Дълго време седеше Стоян и мълчеше; а моята снаха стоеше, гледаше из прозорецът и плачеше.

— Теофану! — проговори Стоян тихо и печално.

— Що е? — отговори тя.

— Ела тука и послушай ме какво ще да ти кажа.

— Аз слушам и оттук.

— Ти си днес моя жена и аз имам пълно право да правя с тебе, щото ща. Чуеш ли? Кажи ми ти: обичаш ли ме барем малко, или не?… Ти твърде добре знаеш колко съм те аз обичал…

— Не трябва ми твоето обичане… Аз те не обичам, аз ще да те напусна, аз ще да кажа на владиката, че ти ме мъчиш по цял ден…

— Насила обич не бива — рече Стоян и поклати главата си. — Ако ние да живееме и за нататък така, както сме живели в последните шест месеца, то и аз мисля, все е най-добре да се напуснеме! Не ща аз да храня любовницата на владишкият дякон, не ща аз да бъда пезевентин на пловдивските чапкъни…

— Ще да ме храниш… Чуеш ли? Ще да ме храниш, защото съм ти жена, защото съм венчана с тебе. Аз ще да бъда дяконова любовница, а ти ще да ме храниш…

— Ще да видиме — рече Стоян, а из очите му потекоха сълзи.

Снаха ми захвана да се облича.

— Накъде пак? — извика Стоян страшно.

— У Боюклийката, при дяконът — отговори тя.

— Твоят крак няма да стъпи повече у Боюклийци — рече Стоян.

— Ще ида — повтори тя…

И отиде.