Стрелата на Посейдон

1.

Юни 2014

Пустинята Мохаве, Калифорния

Това е мит, реши мъжът, бабини деветини. Толкова пъти бе слушал как в пустинята непоносимо жарките дневни температури отстъпвали място на мразовит студ през нощта. Той обаче можеше да потвърди, че в пустинята на Южна Калифорния през юли положението бе съвсем различно. Потеше се и под мишниците на тънкия му черен пуловер се образуваха мокри петна, струйки пот се стичаха и към кръста му. Температурата надвишаваше трийсет градуса. Той погледна луминесцентния циферблат на часовника си, за да се увери, че наистина е два през нощта.

Всъщност горещината изобщо не го притесняваше. В края на краищата той бе роден в Централна Америка и бе прекарал целия си живот в тази част на света — бе водил партизански кампании в джунглите на различни държави в региона. Пустинята обаче бе нещо ново за него и не бе очаквал да е толкова горещо и през нощта.

Огледа прашния пейзаж и насочи вниманието си към уличните лампи край входа на обширния минен комплекс за открит добив на руда, разположен сред ширналите се пред него хълмове.

— Едуардо би трябвало да е на позиция срещу караулното — прошепна той на брадатия мъж, който лежеше по корем до него.

Вторият мъж, също облечен изцяло в черно — от тактическите боти до плетената шапка, спусната чак до веждите, надигна манерката си, за да отпие глътка вода, и по лицето му проблеснаха капчици пот.

— Надявам се да побърза! Тук е пълно с гърмящи змии!

Партньорът му се усмихна в мрака.

— Хуан, това е най-малкият ни проблем!

Миг по-късно портативната радиостанция на колана му изписука два пъти.

— Това е той! Да действаме!

Двамата се изправиха и затичаха към телената ограда, която заобикаляше комплекса. По-високият мъж клекна и извади от раницата си клещи.

— Пабло, мисля, че можем да се промъкнем и без да режем телта — прошепна партньорът му и посочи коритото на отдавна пресъхнало поточе, което минаваше под оградата.

Песъчливите наноси в средата на коритото бяха меки и той ги разрови лесно. Първо избутаха под оградата раниците си, после пропълзяха и самите те.

Въздухът вибрираше от тихо боботене, смесило в себе си шумове от най-различни източници, но тази машинна какофония бе съвсем обичайна за мина от открит тип в денонощен режим на работа. Като внимаваха да не бъдат забелязани от разположеното вдясно от тях караулно помещение, двамата се спуснаха по полегатия склон към самата мина. След десетина минути стигнаха до големи стари сгради, между които минаваха широки конвейерни ленти, пренасящи рудата до близките силози.

Двамата се насочиха към друг комплекс сгради, разположени по-високо по склона. Озоваха се обаче пред огромния открит рудник и се наложи да заобиколят през зоната на обработка, където машините натрошаваха огромните късове руда. През цялото време се придвижваха предимно в сенките на сградите и машините, сетне се прокраднаха към задната част на огромните складове. Стигнаха до откритото пространство между постройките, ускориха крачка и стигнаха до вкопан в земята бункер, разположен от лявата им страна. Внезапно в сградата пред тях се отвори врата и двамата се разделиха: Хуан приклекна и изпълзя зад бункера, а Пабло хукна в опит да заобиколи сградата.

Така и не успя.

В лицето му проблесна яркожълт лъч светлина и го заслепи.

— Не мърдай! Направиш ли само една крачка, ще съжаляваш! — предупреди го нисък дрезгав глас.

Пабло замръзна. Но докато спираше демонстративно — така че онзи да може да види това — незабелязано измъкна миниатюрния си полуавтоматичен пистолет и го стисна с облечената си с ръкавица ръка.

Пазачът, който определено страдаше от наднормено тегло, се затътри бавно към него, без да отмества лъча на фенера от лицето му. Виждаше, че нарушителят е едър, добре сложен, висок над метър и осемдесет. Кожата му с цвят на кафе бе гладка, без следа от бръчки, а черните му очи проблясваха заплашително. По-светла ивица плът пресичаше лявата му буза и брадичката — белег, останал за спомен от бой с ножове преди много години.

Охранителят видя достатъчно, за да разбере, че нарушителят не е някой заблудил се турист, отстъпи на безопасно разстояние и стисна здраво своя „Смит & Уесън .357 Магнум“.

— Какво ще кажеш да си сложиш ръцете на тила и да ми кажеш къде отиде приятелчето ти?

Грохотът, долитащ от близката конвейерна лента, заглуши стъпките на Хуан, който изскочи иззад бункера и заби ножа си в десния бъбрек на пазача. На лицето на охранителя се изписа удивление, после тялото му се напрегна и потръпна. Все пак, преди да падне, пазачът успя да натисне спусъка на револвера, но куршумът прелетя високо над главата на Пабло.

Пабло се огледа, стиснал пистолета — очакваше към тях да се втурнат още пазачи. Изстрелът обаче бе заглушен от тракането на конвейерните ленти и грохота на трошачките, които разбиваха буците руда. Кратката размяна на реплики с Едуардо потвърди, че край входа не се забелязва никакво раздвижване. Никой друг в мината не бе открил присъствието им.

Хуан избърса ножа си в ризата на убития и каза:

— Как ли ни е забелязал?

Пабло погледна бункера и едва сега видя червено-белия надпис на вратата, който гласеше: „Внимание! Експлозиви!“.

— В този бункер съхраняват взривните материали. Затова е под охрана.

Егати късмета. Бункерът, в който бяха складирани експлозивите, изобщо не бе отбелязан на картата, с която разполагаха. Сега цялата им операция бе изложена на опасност.

— Да го взривим ли? — попита Хуан.

Получените заповеди бяха да разрушат мината, но да нагласят нещата така, че да изглежда като производствена авария. Задачата бе трудно изпълнима. Бункерът с експлозивите би могъл да им помогне, но пък, от друга страна, бе разположен прекалено далеч от същинската им цел.

— Не.

— Ами пазачът? Какво да го правим? — попита Хуан.

Пабло поклати глава. Разкопча кобура на охранителя, после му свали обувките. Прерови джобовете му и извади портфейл и пакет цигари. Пъхна ги заедно с револвера в раницата си. Локвичката кръв пред краката му се разрастваше и попиваше в сухата земя. Той я засипа с пясък, после хвана трупа за едната ръка. Хуан хвана другата и заедно повлякоха тялото в мрака.

След трийсетина метра стигнаха издигната на стоманени колони конвейерна лента, пренасяща буци руда с размерите на пъпеш, и метнаха тялото на пазача върху нея. Пабло загледа как конвейерът отнася трупа нагоре, за да го изсипе в огромен метален силоз.

Рудата, флуоркарбонатен минерал, известен като бастнезит, вече бе минала през първоначалното натрошаване и сортиране. Тялото на пазача се отправи към мястото, където се извършваше вторично натрошаване и стриване и буците излизаха с размерите на бейзболна топка. Третият етап на процеса превръщаше буците руда в камъчета с големината на чакъл. Ако някой огледаше червеникавокафявата прах върху последната конвейерна лента, щеше да забележи само леко необичайно оцветяване — единственото свидетелство от останките на пазача.

Макар трошачките и мелниците за руда да бяха от ключово значение за работния процес в рудника, те не бяха толкова важни, колкото комплекса за последваща обработка, разположен на върха на хълма. Пабло огледа светлините на сградите, разположени в далечината, където се извършваше промиването и сепарирането на натрошената руда, за да се извлекат от нея различните минерални компоненти. След като не видяха движещи се превозни средства, двамата с Хуан хукнаха натам.

Налагаше се да заобиколят източния край на открития рудник и когато покрай тях мина някакъв камион, залегнаха в една канавка. След няколко минути Едуардо ги предупреди, че един от пазачите е излязъл да патрулира с пикапа си. Скриха се зад купчина рудни отпадъци и не помръднаха оттам цели двайсет минути, докато пикапът най-сетне не се върна при караулното до входа.

Насочиха се към двете най-големи сгради в горния комплекс, после свиха вдясно и се озоваха пред малка барака, разположена пред огромния резервоар за пропан. Хуан извади клещите и изряза дупка в оградата. Пабло се промъкна през нея, заобиколи големия резервоар и коленичи край клапана за пълнене. Извади от раницата си пластичен заряд, прикрепи към него детонаторната капсула и го постави под клапана. Нагласи цифровия часовник на двайсет минути, включи го и се промъкна обратно през оградата.

На няколко метра от нея Пабло изсипваше на земята обувките, револвера и кобура на пазача. Дойде ред и на портфейла, от който не бяха взели нито цент, сетне и на пакета цигари. Не биваше да разчитат прекалено много на този трик, но едно по-повърхностно разследване би могло да установи, че повреденият клапан е изпускал газ, който пазачът неволно е взривил, след което е бил изпарен от експлозията.

Забързаха към следващата постройка, огромна метална структура, в която бяха разположени десетки автоматизирани цистерни с химически разтвори, използвани при промиването на рудата. За тези резервоари се грижеха неколцина работници от нощната смяна.

Не влязоха обаче в сградата, а се насочиха към склада за химически вещества, разположен до една от стените й. За по-малко от минута Пабло успя да прикрепи втори взрив с часовников механизъм зад палет с варели със сярна киселина и да се скрие в мрака.

После тръгнаха към разположения на стотина метра цех, в който се извършваше екстрахирането на рудата. Вървяха без да бързат, макар таймерите да отброяваха секундите до взрива. Пабло откри крана за главния водопровод, който се намираше зад сградата, погледна часовника си мигове преди взрива, после завъртя крана и прекъсна достъпа на вода до цеха.

След секунди резервоарът с пропан избухна с тътен, който отекна из околните хълмове. Над земята се издигна огромно кълбо от синкави пламъци и превърна нощта в ден. Горната част на резервоара излетя като космическа ракета, устремила се с вой към звездите, после падна в открития рудник. На всички страни полетяха пламтящи шрапнели и се забиха в сгради, коли и оборудване, разположени в диаметър стотина метра около резервоара.

Избухна втори взрив и към облаците полетяха варели, пълни със сярна киселина. Работниците от първия цех за екстрахиране побягнаха навън, тъй като шрапнелите бяха пробили резервоарите за промиване на рудата и въздухът се изпълваше с отровен коктейл от химикали. Зад тях, от вратите на цеха, плъзнаха облаци токсичен дим.

Хуан и Пабло лежаха в една канавка край втория цех и наблюдаваха една от близките врати. Щом чуха експлозията, от нея изскочиха неколцина работници и се втурнаха към първата сграда, за да помогнат на другарите си.

Пабло се изправи и каза:

— Стой тук и ме прикривай.

И тъкмо когато посягаше към вратата, някой я натисна от другата страна и той отскочи встрани.

На прага изскочи жена с лаборантска престилка. Не откъсваше поглед от дима, който се издигаше над съседния цех, така че изобщо не забеляза Пабло, а се затича след колегите си.

Пабло се вмъкна вътре и се озова в ярко осветено помещение, в което бяха разположени десетки резервоари. Сви наляво, където покрай стената бяха наредени огромни цистерни. Огледа надписите им, после отиде до една от най-големите. Керосин. Издърпа маркуча, прикрепен в долната й част, и отвори докрай месинговия кран. По пода потече течност, която изпълни помещението с неприятен мирис.

Пабло грабна от закачалката две лаборантски престилки, огледа цеха и ги напъха в двата канала за оттичане на пода, така че керосинът да залее целия под.

Отиде до вратата и извади от джоба си запалка. Обувките му плуваха в керосин, но той се наведе и го запали, после изскочи навън.

И тъй като има ниска летливост, керосинът не експлодира, а се превърна в река от пламъци. Противопожарните датчици регистрираха случващото се и включиха разположените на тавана пръскачки, от които потече вода… но само за миг, тъй като кранът беше затворен. Така огънят започна да се разпространява, необезпокояван от нищо.

Докато тичаше към приятеля си, който го чакаше скрит в канавката, Пабло не се обърна нито за миг, за да види какво става зад гърба му.

— Едуардо казва, че охраната е тръгнала насам — предупреди го Хуан.

В далечината се чу вой на сирени и аларми. Все още никой не бе забелязал кълбетата дим, които се издигаха от съседната постройка. Бе три след полунощ, никой от персонала на мината не бе подготвен да реагира при едновременното избухване на няколко огнища на пожар, а най-близката общинска противопожарна служба беше на поне петдесет километра.

Пабло нямаше намерение да губи време, докато наблюдава как пламъците поглъщат мината. Кимна на партньора си и двамата хукнаха на изток. Хуан едва успяваше да го следва. Пресякоха прашния път, който водеше към главния вход, само миг преди да се появи първият автомобил на охраната. Отвъд пътя се простираше хълмистата пустиня, в която залегнаха, докато колата отмине. После се промъкнаха до оградата, прорязаха съвсем малък отвор, колкото да пропълзи единият, докато другият придържа мрежата.

Тичаха още половин час и най-сетне стигнаха до магистралата, която минаваше на три километра от рудника. Малко по-нататък ги чакаше черен пикап. Зад волана седеше Едуардо, третият от групата, и пушеше.

Двамата свалиха раниците си и смениха черните шапки и пуловери с бейзболни шапки и ярки фланелки.

— Поздравления! — каза Едуардо. — По всичко изглежда, че мисията е успешна.

Пабло се обърна към рудника. Над него се събираха огромни облаци дим, озарени от оранжеви пламъци, които бушуваха на няколко места. Противопожарното оборудване на мината не бе в състояние да се справи с подобен огнен ад. А по всичко изглеждаше, че той продължава да се разпространява.

Пабло си позволи да се усмихне. Като се изключеше появата на пазача, всичко бе минало според плана. Скоро от двата основни цеха за екстрахиране, сърцето на минния комплекс, щяха да останат само въглени. И тъй като инсталациите за преработване на рудата бяха разрушени, добивът й щеше да бъде преустановен най-малко за една година, може би дори за две. Ако извадеха късмет, случилото се тук щеше да бъде обявено за производствена авария.

Хуан проследи погледа му и каза със задоволство:

— Все едно сме подпалили целия щат!

А Пабло се обърна към него и каза със зловеща усмивка:

— Не, приятелю. Подпалихме целия свят!

2.

Капчици пот се стичаха по врата на президента и навлажняваха яката на бялата му колосана риза. Живачният стълб достигаше стойности, необичайните за месец юни в щата Кънектикът. Лекият бриз, долитащ откъм пролива Блок Айланд, не успяваше да прогони влагата и превръщаше разположената край Темза1 корабостроителница в потна и задушна сауна. Климатичната инсталация на огромния боядисан в зелено монтажен цех, известен просто като Сграда №260, водеше напразна битка със следобедната жега.

„Електрик Боут Ко.“ бе започнала да произвежда двигатели за дизелови подводници край река Темза още през 1910 г., а впоследствие именно строителството на подводници се бе превърнало в основна дейност на компанията. Корабостроителниците „Гротън“ бяха предали на военноморския флот своята първа подводница през 1934 г. и оттогава бяха взели дейно участие в строителството на различни представители на всеки основен клас американски подводни лодки. Под покрива на монтажния цех се извисяваше внушителният корпус на „Северна Дакота“, най-новата високоскоростна щурмова подводница клас „Вирджиния“.

Президентът слезе по металната стълба, която водеше до бойната рубка на „Северна Дакота“, и стъпи тежко на бетонния под. Беше едър и широкоплещест, ненавиждаше затворените пространства и бе доволен, че обиколката из вътрешността на подводницата е приключила. Все пак трябваше да признае, че вътре в трюма бе доста по-хладно. При сегашното трагично положение на американската икономика и патовата ситуация, в която се бе озовал Конгресът, изглеждаше, че посещението на някаква си корабостроителница би трябвало да е последната точка от дневния ред на президента, но той трябваше да спази обещанието, което бе дал на командващия военноморските сили — да повдигне духа на работниците в корабостроителницата. Докато малобройният му антураж слизаше по стълбата, президентът потисна раздразнението си и се полюбува на огромните габарити на подводницата.

— Какъв невероятен плавателен съд!

— Да, сър — съгласи се мигом русокосият мъж с елегантен костюм, който не се отделяше от президента, сякаш бе завързан с въженце за лакътя му. — Тя е невероятно постижение на технологиите — продължи заместник-началникът на президентския кабинет Том Серни, който бе специализирал във военната проблематика на Капитолия, преди да се присъедини към администрацията на Белия дом.

— Малко по-дълга е от подводниците клас „Сийулф“, но е истинско джудже в сравнение с „Трайдънт“ — обясни домакинът им, веселият жизнерадостен вицепрезидент по технологичните въпроси на „Електрик Боут“. — Повечето хора са виждали подводниците единствено във водата, когато две трети от корпуса им остават скрити.

Президентът кимна. Сто трийсет и два метровата подводница се издигаше високо над главите им, кацнала върху масивните си подпори.

— Ще се превърне в отлично попълнение към военноморския ни арсенал. Благодаря ви за предоставената ми възможност да я разгледам отблизо — отвърна президентът.

Към двамата пристъпи адмирал Уинтърс, чието лице сякаш бе издялано от гранит.

— Господин президент, радваме се, че разгледахте „Северна Дакота“, но не тя е причината да ви поканим тук.

Президентът свали бялата предпазна каска, декорирана с президентския герб, подаде я на адмирала и избърса капките пот от челото си.

— Готов съм да ви изслушам, стига да включите в сделката някаква студена напитка и да усилите климатика.

Отведоха го до малка врата, охранявана от униформен пазач. Вратата не бе заключена и членовете на президентската свита минаха през нея един по един. Видеокамерата, разположена над вратата, заснемаше лицата им.

Адмиралът включи осветлението и пред очите на всички изникна друг монтажен цех, дълъг над сто и трийсет метра, в който бе разположена още една почти завършена подводница, която обаче нямаше нещо общо с онази, която бяха разгледали преди малко.

Бе приблизително два пъти по-малка от „Северна Дакота“, а дизайнът й бе съвсем различен. Беше с необикновено тесен черен корпус и остър като на ракета нос. Над горната палуба се издигаше ниска бойна рубка с яйцевидна форма. Близо до кърмата бяха монтирани аеродинамични стабилизатори, които напомняха опашка на делфин. Най-необичаната й характеристика обаче бяха двата подвижни стабилизатора с формата на триъгълни крила, разположени от двете й страни. Под тях бяха монтирани четири тръби.

Дизайнът на подводницата напомняше на президента за огромната манта, която бе видял веднъж по време на риболовен излет във водите на Калифорния.

— Какво е това, за бога? — попита той. — Нямах представа, че строим още една подводница клас „Вирджиния“!

— Сър, това е „Морска стрела“ — обясни адмиралът. — Прототип, разработен съгласно секретна програма за авангардни технологии.

Серни се обърна към адмирала и попита:

— Защо президентът не е бил информиран за тази програма? И как е била финансирана въпросната програма!

Адмиралът изгледа Серни с поглед, в който се четеше толкова любов, колкото в очите на освирепял питбул.

— „Морска стрела“ е построена с пари от бюджета на Агенцията за съвременни отбранителни технологии към военното министерство и Научноизследователското управление на военноморските сили. В момента информираме президента за съществуването на тази подводница.

Президентът не обърна внимание на тази размяна на реплики и закрачи покрай подводницата, като оглеждаше с любопитство необичайните приспособления, монтирани под корпуса. Спря поглед върху концентричните окръжности от малки тръби, които излизаха от носа, после заобиколи кърмата и забеляза, че подводницата няма витла. Обърна се към Уинтър и го изгледа въпросително.

— Е, добре, адмирале, заинтригувахте ме. Разкажете ми повече за „Морска стрела“.

— Господин президент, позволете ми да дам думата на Джо Еберсън, ръководителя на този проект. Вие го познавате, той е директор в Агенцията за съвременни отбранителни технологии и отговаря за разработките в областта на високотехнологичните плавателни съдове.

Пред групата, събрала се около президента, застана брадат мъж с интелигентен поглед. Заговори с отмерен глас, в който се долавяше акцент от Тенеси.

— Сър, „Морска стрела“ е технологичен скок от няколко поколения в областта на подводните технологии. Надградихме традиционния процес на разработване, като интегрирахме различни свръхмодерни технологии и авангардни теории директно на етапа на конструиране. Използвахме технически характеристики и модели, които по онова време бяха още във фаза на идейна разработка. Щастлив съм да заявя, че в резултат на неуморните усилия на различни инженерни екипи, работещи независимо един от друг и разположени по цялата територия на страната, сме на прага да създадем най-модерната щурмова подводница в историята.

Президентът кимна и каза:

— Разкажете ми по-подробно за тези странни придатъци ей там. С тях ми прилича на крилато създание от юрския период.

— Да започнем от кърмата. Предполагам сте забелязали отсъствието на витла. — Еберсън посочи. — Тези тръби изпълняват тази функция. „Морска стрела“ се задвижва от система, която не изисква валове и витла. Както видяхте, „Северна Дакота“ използва ядрен реактор, който задвижва стандартна турбина, а тя на свой ред привежда в движение гребния вал и монтирания на него гребен винт. Трансмисията на „Морска стрела“ се задвижва директно от ядрения реактор. Всеки от тези контейнери съдържа по един магнитен двигател с постоянно висок интензитет, който задвижва подводницата на принципа на реактивната струя. — Еберсън се усмихна. — Това не само намалява шума, но и спестява доста място, което на свой ред ни позволява да намалим цялостните габарити на подводницата.

— Какво представляват тези магнитни двигатели?

— Те са еволюционен, да не кажа дори революционен етап в развитието на електродвигателите, който успяхме да осъществим благодарение на най-новите авангардни разработки в областта на материалознанието. Използвахме редки минерали, за да създадем изключително мощни магнити, които да интегрираме във високоефективни правотокови двигатели. Посветихме огромни усилия на усъвършенстването на тези двигатели и сме убедени, че те ще внесат революционни промени в начина на задвижване на бъдещите ни бойни кораби.

Президентът надникна в една от тръбите и видя, че в нея се процежда светлина, която идва някъде отгоре.

— Изглеждат ми празни.

— Все още не сме получили и монтирали самите двигатели. Първият трябва да пристигне идната седмица от научноизследователската лаборатория на Военноморските сили в Чесапийк, Мериленд.

— Сигурни ли сте, че ще работят?

— Вярно е, че не сме тествали магнитни двигатели с подобни размери, но лабораторните изпитания ни позволяват да сме сигурни, че ще достигнем очакваната мощност и ефективност.

Президентът застана под един от стабилизаторите и вдигна очи към две издатини с формата на варели, разположени пред и зад бойната рубка.

Еберсън се присъедини към него, без да прекъсва обясненията си:

— Модулите, наподобяващи крила, са всъщност стабилизатори с променлива геометрия, използвани във високоскоростен режим. Когато скоростта падне под десет възела, те се прибират автоматично в корпуса. Контейнерът с форма на тръба е торпеден апарат. На всеки стабилизатор могат да бъдат монтирани четири торпедни апарата. Когато стабилизаторите се приберат в корпуса, торпедните апарати могат да бъдат презаредени много бързо и лесно.

Посочи двете устройства с формата на варели, разположени над тях, и продължи:

— Това са подводни картечници „Гатлинг“. Приличат на онези, които се използват на надводните кораби. Там предназначението им е да изстрелват куршуми с обеднен уран като последна преграда пред вражеските ракети. Нашите картечници са проектирани така, че да стрелят под вода, като използват за целта сгъстен въздух. Би трябвало да послужат като последна преграда пред вражеските торпеда, но се надяваме, разбира се, че тази подводница ще бъде недосегаема за тях.

Президентът пристъпи към корпуса и Еберсън го последва, без да спира да говори:

— Забележете, че бойната рубка е аеродинамична, съобразена с високата скорост на подводницата.

— В нея като че ли няма място за перископ?

— В интерес на истината, „Морска стрела“ не разполага с перископ. Или поне с онзи перископ, който си представяме обикновено — обясни Еберсън. — Тази подводница използва видеокамера с дистанционно управление, свързана с корпуса посредством фиброоптичен кабел. Може да бъде използвана при максимална дълбочина на подводницата от двеста и петдесет метра. Камерата се изкачва на повърхността и предава оттам образ с висока резолюция.

Президентът застана пред острия като на ракета нос на подводницата и докосна една от тръбите, насочени напред като острие на копие.

— А това какво е?

— Това е ключов елемент от двигателната система — отговори Еберсън. — Успяхме да го създадем благодарение на технологичен пробив, осъществен от един от нашите подизпълнители в Калифорния…

Адмирал Уилсън прекъсна обясненията му:

— Господин президент, предлагам да се качим на борда, след което ще видим кратка презентация и ще отговорим на всичките ви въпроси.

— Съгласен съм, адмирале. Макар че все още не съм получил студеното си питие.

Адмиралът въведе президента и антуража му в подводницата.

Видяха изчистен интериор, чийто модерен дизайн и висока степен на автоматизация рязко контрастираха с всичко на борда на „Северна Дакота“. Главнокомандващият не пророни нито дума, докато разглеждаше високотехнологичния команден център, малкото на брой, но луксозно обзаведени каюти за екипажа, необичайните на вид меки комфортни кресла с предпазни колани, разположени на различни места из подводницата.

След края на обиколката отидоха в обезопасена против подслушване конферентна зала, където най-сетне поднесоха на президента разхладителна напитка. Обичайното му добро настроение бе отстъпило място на по-строго и сурово делово отношение. Пригласяше му и заместник-началникът на неговата канцелария Серни.

— Е, господа — попита президентът със строг тон, — какво всъщност става тук? Видях не просто експериментална платформа за нови технологии, а почти завършен плавателен съд, който в най-скоро време ще бъде пуснат на вода!

— Сър — започна адмиралът, след като се покашля, — „Морска стрела“ е подводен кораб, който просто ще промени правилата на играта. Както добре знаете, военноморският ни флот е изправен пред все по-сериозни заплахи. Иранците купиха от руснаците множество нови технологии и вече работят усилено по модернизацията на своите подводници клас „Кило“. Благодарение на приходите си от петрол самите руснаци форсираха рязко програмите си за строеж на нови бойни кораби, за да подменят по-бързо застаряващия си флот. Разбира се, не бива да забравяме и китайците. Макар те да продължават да твърдят, че модернизирането на армията им следва чисто отбранителни цели, не е тайна, че трескаво увеличават подводния си флот. Според източници от разузнаването първата китайска ядрена подводница от най-модерния им клас, обозначена като Тип 097, ще бъде спусната на вода до дни. Всичко това увеличава заплахите, пред които са изправени нашите флотилии в Тихия океан, Атлантическия океан, Персийския залив…

Погледна президента в очите и се усмихна мрачно.

— От едната страна на везната е нашият военноморски флот, чиято численост непрекъснато намалява, тъй като разходите за строителство на нови кораби скочиха до небесата. При ограничения бюджет, с който разполагаме, можем да построим много малко подводници клас „Вирджиния“, още повече че цената на една такава подводница е два милиарда долара.

— Все още не сме овладели ситуацията с националния дълг — каза президентът, — затова се налага военноморските сили да се справят с намален бюджет като всички останали.

— Именно, сър! Това е най-същественото при „Морска стрела“. Елиминирахме продължителния цикъл от проектирането до реализирането на проекта, реализирахме съществени икономии и успяхме да построим „Морска стрела“ за малка част от стойността на „Северна Дакота“. Както виждате, „Морска стрела“ е построена в условията на повишена секретност. Напълно съзнателно я построихме редом със „Северна Дакота“, за да отклоним вниманието от нея и да получаваме различни компоненти, без да предизвикваме подозрение. Надяваме се да започнем секретните й изпитания по времето, когато „Северна Дакота“ бъде спусната официално на вода.

Президентът се намръщи.

— Свършили сте чудесна работа по отношение на секретността!

— Благодаря, сър. Както доктор Еберсън вече спомена, това е най-модерната и най-високотехнологична подводница на света. Задвижване без гребен вал, външно разположени торпедни тръби, противоторпедни системи — това са все технологии на бъдещето. А има и още нещо, което я отличава от всички останали подводници.

Еберсън постави предварително подготвения диск в прожекционния апарат.

На белия екран се появи кърмата на малка яхта, която плаваше в някакво планинско езеро. Двама мъже повдигнаха от палубата някакъв жълт предмет с формата на торпедо и го спуснаха във водата. Президентът видя, че това е умалена версия на „Морска стрела“, управлявана с помощта на дистанционно.

— Това е умален модел — поясни Еберсън. — Построен е като точно копие на „Морска стрела“ и използва абсолютно същата двигателна система.

Двамата мъже на яхтата включиха двигателите на миниатюрната подводница и образът на екрана се смени. Новата картина бе заснета от камера, разположена на борда на подводницата, а в долната част на екрана се появиха данни за скоростта, дълбочината, надлъжното и напречното клатене.

Моделът се потопи в сиво-зелените води на езерото и започна да ускорява. Миниатюрната подводница набираше скорост и около нея се вдигаха облачета езерна утайка. Изведнъж екранът се изпълни с безброй мехурчета, които замъглиха изображението. Не се виждаше нищо освен снежна вихрушка, а подводницата продължаваше да ускорява. Президентът зяпна, когато скоростомерът в долната част на екрана започна да показва трицифрени стойности. Накрая подводницата забави ход и излезе на повърхността, мъжете от яхтата я извадиха от водата и видеофилмчето завърши.

В залата цареше абсолютна тишина. Президентът я наруши пръв и попита с приглушен глас:

— Да разбирам ли, че този модел е развил подводна скорост от сто петдесет и пет мили в час?

— Не, сър — отвърна с усмивка Еберсън. — Разви скорост от сто петдесет и пет възела, което съответства на сто седемдесет и две мили в час или малко над триста и осемнайсет километра в час.

— Но това е невъзможно! Винаги са ми казвали, че тази технология не е в състояние да развие скорост над седемдесет-осемдесет възела. Дори „Северна Дакота“ не може да достигне повече от трийсет и пет!

— Руснаците не разработиха ли торпедо, което развива над сто възела? — попита Серни.

— Да, нарича се „Шквал“ — отвърна Еберсън — и представлява високоскоростно торпедо с ракетен двигател. Сходен принцип сме приложили и в „Морска стрела“. Не двигателите позволяват на нашата подводница да развие такава висока скорост, а процесът на суперкавитация.

— Моля да извините недостатъчната ми техническа грамотност — обади се президентът, — но суперкавитацията не беше ли свързана със смущения в структурата на флуидите?

— Да, но в нашия случай около обекта, който се движи под водата, се образува газов мехур. Въпросният мехур води до намаляване на челното съпротивление, с което подводницата се сблъсква във водата, и позволява достигането на несравнимо по-високи скорости. Тръбите, разположени на носа на „Морска стрела“, са част от системата за суперкавитация, която се надяваме да реализираме в по-голям мащаб. Съчетана с мощните магнитни двигатели, тя би трябвало да позволи достигането на скорости от порядъка на тези, на които станахме свидетели, без при това да се сблъска с ограниченията по отношение на обсега на действие, които имат например руските ракетни торпеда.

— Възможно е — отбеляза Серни, — но все пак съществува значителна разлика между торпедо и шейсетметрова подводница.

— Разликите са главно по отношение на възможностите за контрол и управление при високи скорости — отвърна Еберсън. — Крилата на „Морска стрела“ наистина й придават вид на птеродактил, както отбеляза президентът, но й осигуряват допълнителна стабилност. Системата за суперкавитация може да бъде управлявана посредством манипулирането на формата и размера на газовия балон. Разбира се, тази теория не е изпробвана на практика при подводен кораб с подобни габарити, но компанията, разработила системата, гарантира нейната надеждност. Между другото, окончателните изпитания на модела в реални условия ще бъдат проведени още следващата седмица.

Президентът стана и потри брадичката си. Изгледа адмирала многозначително и го попита:

— Адмирале, ако подводницата заработи според очакванията, какво би означавало това?

— „Морска стрела“ ще ни изстреля двайсет години пред най-големите ни конкуренти. Всички подводници, които строят китайците, руснаците или иранците, ще са безпомощни пред нея. Ще разполагаме с оръжие, което ще бъде практически неуязвимо. С помощта само на няколко подводници от този клас ще сме в състояние да реагираме почти мигновено и да защитим интересите си във всяко кътче от земното кълбо. „Морска стрела“ означава, че не би трябвало да се безпокоим за сигурността на моретата поне докато сме живи.

Президентът кимна. Горещината и влагата вече не му правеха впечатление и за първи път през този ден той се усмихна.

3.

Над яхтеното пристанище се стелеше обичайната за Южна Калифорния утринна омара, която изпълваше и бездруго влажния въздух със ситни капчици мъгла. Джо Еберсън се измъкна иззад волана на взетия под наем автомобил, огледа паркинга, после отиде до багажника и извади кутия с рибарски принадлежности и въдица. И двете бе купил предната вечер, малко след като самолетът, който бе взел на Източния бряг, кацна на летище „Линдбърг“ в Сан Диего. Нахлупи на главата си шапка идиотка и се отправи със спокойна равномерна походка към яхтеното пристанище на остров Шелтър.

Не обърна никакво внимание на шпионския самолет Е-2 „Ястребово око“, излетял от базата на военноморската авиация „Коронадо“, разположена от другата страна на залива, а продължи да крачи невъзмутимо покрай десетките малки ветроходни яхти и мощни моторници. С основание подозираше, че това са играчки за богаташи, които много рядко напускат стоянките си в пристанището. Спря погледа си върху дванайсетметров ветроход с просторна открита задна палуба и се насочи към него. Яхтата бе навлязла в петото си десетилетие, но блестящият й бял корпус, искрящият корабен лак по палубата и излъсканите метални части свидетелстваха за любовта и грижите, полагани от собственика й. Боботенето, което се разнасяше откъм кърмата, подсказваше, че двигателят на яхтата вече загрява.

— А, Джо, ето те най-после! — възкликна мъжът, който се появи от рубката. — Още малко и щяхме да тръгнем без теб!

Доктор Карл Хейланд изглеждаше като типичен електроинженер — слаб, с дебели стъкла на очилата и късо подстригана щръкнала бяла коса. Очите му шареха насам-натам, а усмивката не слизаше от лицето му и разкриваше, че притежателят й е напълно зареден с енергия дори в шест сутринта.

На свой ред Еберсън, който току-що бе прелетял от единия край на континента до другия и умираше за сън, изглеждаше пълна негова противоположност. Качи се внимателно на палубата и се здрависа с Хейланд.

— Съжалявам, че закъснях, докторе — каза той, потискайки поредната си прозявка. — Завих в грешна посока веднага след като излязох от хотела и се усетих едва когато стигнах аквапарка и океанариума на „Сий Уърлд“. Мисля, че дори прочутата им косатка Шаму още спеше по това време.

— За сметка на това разполагах с достатъчно време да приготвя всичко — каза Хейланд и кимна към сандъците, привързани за фалшборда. — Ще оставя нещата ти при нашето оборудване. — Взе въдицата на Еберсън и избухна в смях, като че ли едва сега бе забелязал шапката му. — Да не мислиш, че ще ловим пъстърви?

Еберсън свали шапката си и огледа протритата й периферия, по която бяха закачени ярко оцветени изкуствени мухи, използвани за сладководен риболов.

— Нали каза да се облека като за риболовен излет?

— Както и да е, не мисля, че някой друг е забелязал — засмя се Хейланд, сетне се провикна към рубката: — Хайде, Мани, потегляй! Да се махаме от това пристанище!

От рубката се появи мургав мъж с къси панталони, развърза въжетата, които придържаха яхтата, настани се зад щурвала и насочи лодката към пристанището на Сан Диего, което имаше формата на конска подкова. Разминаха се с един амфибиен кораб на военноморските сили и прекосиха канала, който свързваше пристанището с Тихия океан. Мани увеличи скоростта и пое курс на югозапад. Яхтата навлезе в мъртво вълнение, предизвикано от лекия крайбрежен бриз, и не след дълго стомахът на Еберсън се разбунтува, което го накара да влезе в каютата.

Хейланд му наля кафе и седна срещу него.

— Е, Джо, разкажи ми какво става в Арлингтън?

— Както знаеш, разкрихме проекта пред президента. Въпреки това натискът да се опитаме да постигнем повече с по-малко средства не отслабва. Ще извадим голям късмет, ако догодина отново не ни орежат бюджета.

— Бездруго предполагах, че е въпрос единствено на време секирата на бюджетните съкращения да се стовари и върху нас. Доволен съм, че сключихме договор, който гарантира работата ни през следващите пет години.

— Няма за какво да се тревожиш, Карл. Твоята компания е сред най-важните за реализирането на проекта. Между другото, получих одобрение да продължим да усъвършенстваме модела и да преминем към втора фаза на проекта.

Хейланд го изгледа развеселено.

— Доста хазартно от твоя страна. Още не сме тествали първата фаза на системата в реални условия.

Еберсън преодоля поредния пристъп на гадене и отвърна на усмивката на Хейланд.

— Карл, и двамата знаем, че всичко ще е наред.

— Получихте ли компонентите на двигателната система?

— Да, макар че изникнаха някои проблеми, свързани с доставката на определени материали — отвърна той и погледна Хейланд с надежда. — Интересуваме се повече от втория етап.

— Ние също срещнахме затруднения с някои материали, но смятам, че сме реализирали така дългоочаквания пробив.

Еберсън се усмихна широко.

— Точно затова се качих на първия самолет от Вашингтон. Сигурен бях, че при теб всичко е наред.

— Предвид секретността, с която е обвит проектът, не бих искал да привличам внимание към полевите изпитания. Подобен подход свърши работа по време на първата фаза, затова не виждам причина да не организираме този риболовен излет — каза той, отново погледна шапката на Еберсън и се усмихна.

— Ние сме се погрижили за секретността при нас. А и ти бездруго не си ни предоставил кой знае колко информация по отношение на спецификацията на проекта.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

Еберсън отпи глътка кафе, после се наведе над масата.

— Смяташ ли, че ще успеем да достигнем теоретичните нива?

Очите на Хейланд блеснаха.

— Скоро ще разберем.

След няколко минути Мани изключи двигателя, което бе знак, че са пристигнали на мястото за изпитания. Бяха навлезли в мексикански териториални води, намираха се на двайсетина морски мили от брега, далеч от обичайните маршрути, които водеха към пристанището на Сан Диего. Водата бе прекалено дълбока, за да хвърлят котва, затова яхтата остана на дрейф. Хейланд се залови за работа.

Не обърна никакво внимание на привързания за фалшборда продълговат сандък, а отвори няколко по-малки кутии и извади от тях два лаптопа, кабели и конектори. Разположи компютрите на една от койките и започна да ги свързва.

Мани надникна откъм кабината на щурвала.

— Докторе, един товарен кораб се е насочил право към нас.

Хейланд погледна през рамо и каза:

— Би трябвало да отмине, преди да започнем изпитанията. — И отново насочи вниманието си към компютрите.

Еберсън седна на големия сандък и загледа приближаващия се кораб. Ако се съдеше до модерния му силует и липсата на ръжда, беше построен наскоро. Беше товарен, със среден тонаж, а сивата боя го караше да прилича на боен. Прозорците на мостика привлякоха вниманието на Еберсън. Бяха боядисани в черно, което бе необичайно и придаваше на товарния съд зловещо излъчване.

На главната му палуба се виждаха неколцина мъже с работни гащеризони — правеха нещо до един голям контейнер. Когато корабът приближи още, Еберсън видя, че монтират върху платформа, разположена в средата на палубата, предмет с формата на сателитна чиния. Въпросната чиния бе боядисана в сиво-зелен цвят, сочеше към морето и се издигаше на метър-два над палубата, наподобявайки издуто от вятъра платно. Мъжете, които сновяха по палубата, се скриха във вътрешността на кораба и Еберсън забеляза, че той забавя ход.

— Карл, този кораб нещо не ми харесва — каза Еберсън и се изправи разтревожен на крака.

— Нищо не могат да видят — каза Хейланд. — Защо не вземеш една въдица и не се престориш, че се опитваш да уловиш някоя риба тон?

Еберсън взе въдица от стойката и я заметна през борда, без дори да си направи труда да сложи стръв, тъй като бездруго не изпитваше никакво желание да се бори с някоя огромна риба, появила се от морските дълбини. Когато товарният кораб се изравни с яхтата им, той помаха приятелски към затъмнените прозорци на мостика.

В този миг ръката му бе пронизана от изгаряща болка, която продължи към тялото му. Той свали ръка и я разтърси, но парещата агония вече се разпространяваше навсякъде по него. След броени секунди Еберсън се почувства така, сякаш в тялото му са впили челюсти хиляди червени мравки. Огънят обзе и главата му, където очните му ябълки сякаш бяха започнали да врят и кипят в орбитите си.

— Карл — понечи да извика той, но от устата му излезе само нечленоразделен гъргорещ звук.

Хейланд бе изпитал същата болка в гърба си. Извърна се рязко и съзнанието му обработи едновременно две сцени, на които стана свидетел. Едната бе на умиращия Джо Еберсън, който падна на палубата, без да изпуска въдицата. Кожата на приятеля му бе станала аленочервена. Другата бе на наподобяващото сателитна чиния устройство на товарния кораб, насочено право към него от разстояние няколко десетки метра.

Той преодоля изгарящата болка и се повлече към рубката. Мани лежеше на палубата, от носа и ушите му течеше кръв. В мига, в който Хейланд подмина стария си приятел, болката се усили още повече. Сякаш цялото му тяло гореше, обзето от пламъци. Някъде дълбоко в съзнанието си Хейланд си зададе въпроса защо кожата му не пада на парчета. Залитна, но със сетни усилия успя да достигне креслото на щурмана. Главата му сякаш щеше да експлодира, но той все пак намери сили да протегне ръка под конзолата и изгарящите му от болка пръсти напипаха двата превключвателя, скрити там. Той ги натисна едновременно, след което изпусна сетния си дъх.

4.

— Ще поплуваш ли с мен?

Лорън Смит-Пит вдигна поглед към съпруга си. Само преди броени секунди той бе станал от щурманското кресло, за да спусне котвата на взетата под наем моторна лодка, а сега седеше на транеца с неопренов костюм и кислородна бутилка на гърба, нетърпелив да изследва морските дълбини. Лорън можеше единствено да се възхищава на силата, с която морето го привличаше като магнит с невиждана мощ.

— Предпочитам да остана тук и да се насладя на слънцето и на безоблачното чилийско небе — отвърна тя. — Сесията на Конгреса започва в понеделник, затова нека подишам чист въздух, докато имам тази възможност.

— Според мен най-голяма полза в Капитолия ще имаш от тапи за уши.

Лорън не отвърна на забележката на съпруга си. В Конгреса тя бе един от представителите на щата Колорадо и с радост се бе възползвала от възможността да избяга от партизанските боричкания във Вашингтон, та макар и само за няколко дни. Освободена от тежестта на служебните задължения и натрапчивия интерес на медиите, Лорън се чувстваше много по-спокойна и си почиваше много по-добре, когато се намираше в чужбина. Облечена с оскъден бански костюм от две части, който никога не би могла да си позволи у дома, тя гордо бе изложила на показ чувственото си, но стегнато тяло, което поддържаше с помощта на йога и всекидневни кросове върху пътечката за бягане.

Както се бе излегнала на пейката, Лорън преметна крак през борда и потопи пръсти във водата.

— Уау! Колко е студено! Не, благодаря, предпочитам да остана на топло и сухо!

— Няма да се бавя — увери я съпругът й, пъхна водолазния регулатор в устата си, погледна с възхита половинката си и падна назад в сините води на Пасифика. Опръска закачливо Лорън с плавниците си, преди да изчезне под повърхността.

Лорън се избърса с кърпата си и проследи в продължение на няколко минути мехурчетата въздух, които изпускаше съпругът й, след което насочи поглед към хоризонта. Следобедният въздух бе кристалночист, а цветът на сапфиреносиньото небе бе досущ като този на океана. Червената им моторна лодка бе хвърлила котва на половин миля край чилийския бряг, точно срещу малък плаж на име Плая Калета Абарка.

На съседния скалист нос се издигаше масивният силует на хотел „Шератон“, чийто външен басейн гъмжеше от туристи, излезли да се попекат на слънце. Недалеч на юг се намираше Валпараисо, колоритното старинно пристанище на Чили, добило слава сред моряците като Перлата на Пасифика. Стръмните хълмове, заобикалящи града, бяха осеяни с вековни постройки, които напомняха на Лорън за Сан Франциско. Тя забеляза големия круизен лайнер „Морска прелест“, хвърлил котва в залива — пътниците слизаха на брега, за да се отправят към плажовете на Виня дел Мар или към забележителностите на чилийската столица Сантяго, разположена на стотина километра на югоизток.

Нежна вълна разлюля моторната лодка и Лорън насочи поглед към морето. Покрай нея мина малка жълта ветроходка, насочила се на север, към приближаващия се товарен кораб, с трептящо от вятъра триъгълно платно. Лорън се отпусна назад, затвори очи и започна да се наслаждава на топлите слънчеви лъчи.

На свой ред Дърк Пит се бе спуснал на дълбочина осемнайсет метра, адаптирал се към студа, който проникваше в крайбрежните води на Чили благодарение на преминаващото наблизо Хумболтово течение. Забави скоростта на спускане и нормализира дишането си. Видимостта бе сравнително добра — поне десет-дванайсет метра — което му позволяваше да вижда ясно покритото с водорасли скалисто дъно. Размърда лениво плавници и се понесе над кораловия риф, населен с пъстроцветни морски таралежи и звезди. Покрай него премина неголям пасаж чилийски сафрид, спря, за да го огледа за минута-две, сетне продължи по пътя си.

Морето бе мястото, където Дърк Пит си отпочиваше най-добре. Някои намираха морските дълбини за клаустрофобични, но у него те предизвикваха необикновено чувство на отпускане, покой и свобода, което стимулираше сетивата му. Това бе преживяване, чието начало бе поставено преди десетки години, когато Дърк Пит прекарваше значителна част от младостта си в изследване на заливчетата по бреговете на Южна Калифорния, както и в свободно гмуркане и бодисърфинг. Усещането бе сравнимо с това при летене, което в крайна сметка го отведе до Академията на военновъздушните сили и летателната школа, които завърши като млад офицер.

Магията на морето обаче го накара да изостави обещаващата кариера на военен пилот и да постъпи в една новосъздадена федерална служба, наречена Национална агенция за морско и подводно дело. НАМПД бе създадена с цел проучването и опазването на световния океан и Дърк Пит се почувства като у дома си, тъй като агенцията му позволяваше да работи и на повърхността на морето, и под нея, при това на различни места из целия свят. След като в продължение на дълги години бе ръководил отдела за специални проекти, сега той оглавяваше цялата агенция, което само подсилваше чувството му на отговорност към съдбата на световния океан. Лорън често се шегуваше, че все още не може да се пребори с първата му любов или с любовницата му, наречена море.

Любовта му към подводните изследвания и интересът му към историята бяха позволили на Пит да открие над десет корабокрушения. Този следобед обаче целта на гмуркането му бе значително по-скромна. Той огледа внимателно широкия скалист риф, който се спускаше към по-дълбоки води, след което заплува над него и започна да се взира в отворите. След броени минути откри онова, което търсеше. Протегна ръка между две скали и измъкна червеникавокафява лангуста, която тежеше поне два килограма и половина. Дърк Пит огледа дългите трепкащи антени на лангустата, която риташе усърдно с крачка, след това я прибра в мрежестата си торбичка и се понесе над рифа в търсене на още една лангуста.

До ушите му обаче достигна ритмично потракване, заглушило дори шумното дишане през регулатора.

Той затаи дъх, за да чуе по-добре. Металното тракане се повтаряше в неизменен каданс — две кратки потраквания, последвани от две дълги и отново две кратки. Не беше добре познатият призив за помощ SOS от морзовата азбука, който използваше три точки и тирета, но очевидно намерението бе същото. Дърк Пит не бе в състояние да определи откъде идва звукът, но не се съмняваше, че източникът му се намира наблизо. Би трябвало да е Лорън.

Той се отблъсна с плавниците и се устреми нагоре. Забеляза въжето на котвата, заплува по-бързо и излезе на повърхността на няколко метра зад лодката. Лорън се бе надвесила над транеца и удряше по кърмата с парче оловен баласт. Погълната от заниманието си, изобщо не забеляза появата му.

— Какво има? — попита Пит.

Лорън вдигна поглед и той видя в очите й страх и отчаяние. Очевидно останала без думи, тя просто посочи зад гърба му. Пит изви глава и… изведнъж се оказа погълнат от чудовищна сянка.

Това бе кораб, огромен кораб за насипни товари, който се носеше право към тях. Деляха ги едва трийсетина метра. Моторната им лодка се намираше точно на пътя на широкия висок нос на кораба, който разцепваше океана, вдигайки същински планини от водни пръски и пяна. Пит изруга по адрес на глупаците на мостика, която бяха или слепи, или заспали.

Без да губи нито миг, той заплува бързо към моторницата и спря едва когато ръката му докосна борда й.

— Да запаля ли двигателя? — попита Лорън. — Страхувах се да го направя, докато ти беше под водата.

Котвеното въже, което минаваше през малкия шлюз на носа, бе опънато. Зад гърба му боботенето на двигателите на товарния кораб се усилваше. Корабът бе прекалено близо. Ако не успееха да прережат въжето навреме или ако двигателят не запалеше от първи опит, моторницата щеше да стане на трески, а те щяха да загинат на борда й.

Дърк Пит отново лапна мундщука, поклати глава и махна на Лорън да се приближи.

Тя се втурна към него с протегната ръка, за да му помогне да се качи на борда.

Той пренебрегна жеста й и вместо това я улови около кръста.

Преди да успее да реагира, Лорън се озова зад борда. Извика, когато тялото й се озова в студената вода. Зарита и се замята, бореше се отчаяно за глътка въздух. Планината от стомана се издигаше само на няколко метра от тях.

В този миг Дърк Пит я дръпна и я помъкна след себе си като парцалена кукла, след което и двамата изчезнаха под разпенената морска повърхност.

5.

Товарният кораб не направи опит нито да забави ход, нито да промени курса си. Широкият му стоманен корпус се вряза в моторната лодка и скъса котвеното въже, преди да погребе малкия плавателен съд във вълните, вдигани от носа. Лодката заподскача по протежение на корпуса на кораба, след което изненадващо изскочи на повърхността и остана в килватера му. Изглеждаше напълно невредима, само една от напречните й греди бе леко деформирана.

Някъде долу, под повърхността, Лорън се бе вкопчила отчаяно в съпруга си, който се спускаше към дъното. Стресната от гмуркането в студената вода, тя едва не бе изпаднала в паника, когато бе осъзнала, че Пит я тегли надолу, към морските дълбини, без да е поела и глътка въздух. Миг след това усети как той се опитва да напъха в устата й мундщука на своя акваланг. Едва сега, въпреки студа, Лорън започна да възвръща самообладанието си. Дори подпомогна усилията на Пит, като заплува в унисон с него, без да забравя да преглъща, за да прочиства ушите си по време на спускането си към дъното.

Трепкащата светлина на водната повърхност потъна в мрак, когато черният корпус на търговския кораб мина над главите им. Лорън погледна нагоре; имаше чувството, че ако протегне ръка, ще докосне морските жълъди и останалите дребни ракообразни, покрили металната му обшивка.

Макар корабният кил да не ги бе засегнал, Пит продължи да се спуска надолу и надолу, като се оттласкваше енергично с плавници. Дробовете му щяха сякаш да се пръснат, но това го накара само да заплува още по-усърдно, докато най-сетне не стигнаха дъното. Пит забеляза корал с размерите на автобус и дръпна Лорън откъм извитата му страна, която им осигуряваше заслон. Когато коленете му докоснаха скалистото дъно, Пит се улови за крайче от кораловия масив в опит да запази равновесие.

Едва сега Лорън осъзна, че съпругът й не бе поел въздух по време на почти цялото им спускане, и бързо поднесе мундщука към устните му. Пулсът й се ускори и тя надникна с облещени от ужас очи във водолазната маска на съпруга си. Той отвърна спокойно на погледа й и дори й намигна, сякаш надлъгването със смъртта бе нещо обичайно.

Пит с благодарност пое няколко дълбоки глътки въздух, след което върна мундщука на Лорън и вдигна поглед към повърхността. Корабният кил продължаваше да преминава над главите им, но в задния му край проблесна въртящото се витло, което оставяше пенлива диря. Именно от него Дърк Пит се страхуваше най-много. Той прегърна Лорън и стисна с облечените си в ръкавици ръце кораловия къс. Дори на дълбочина дванайсет метра усещаха въртящата мощ на огромното витло, което пореше водата, и засмукващата му сила, която отлепи телата им от дъното и вдигна към повърхността облаци пясък. Когато корабът отмина и пясъкът се утаи, Пит пусна корала и заплува към повърхността, без да изпуска Лорън от прегръдката си. Най-сетне главите им се показаха над вълните и двамата жадно поеха топъл свеж въздух.

— За миг си помислих — успя да изрече задъхана Лорън, — че ти ще ме убиеш преди корабът да успее да го направи.

— Гмуркането под водата ми се стори най-разумният ход — отвърна Пит, без да откъсва поглед от кърмата на отдалечаващия се кораб, където бе изписано името му — „Тасманийска звезда“.

Лорън се извърна в противоположната посока и огледа повърхността.

— Прегазиха една платноходка — обясни тя, докато оглеждаше водата за оцелели. — Май беше някаква възрастна двойка. Сигурна бях, че ние сме следващите.

— Прояви съобразителност и спаси живота и на двама ни, макар да се нуждаеш от няколко урока върху морзовата азбука — каза Пит и се присъедини към търсенето й. Усилията и на двамата се оказаха напразни — не успяха да открият никакви отломки от малката ветроходна лодка.

— Ще докладваме на полицията веднага щом се доберем до брега — закани се Лорън. — Те ще се разправят с екипажа във Валпараисо.

Пит се обърна към брега и с изненада откри червената им лодка да подскача върху вълните недалеч от мястото, на което бяха изплували. Корпусът й изглеждаше хлътнал на места и изглежда бе поела доста вода, но все още плаваше. Пит заплува към нея, последван от Лорън. Прехвърли се по корем на борда й, след което издърпа и Лорън.

— Дрехите ни и обяда ги няма — установи тя, потръпвайки от студ, докато слънчевите лъчи започваха да сушат тялото й.

— И лангустата ми я няма — добави Пит.

Свали кислородната бутилка и съблече неопреновия костюм, след което пристъпи към пулта за управление на моторницата. Ключът бе в контакта и Пит се опита да запали двигателя. Моторът се закашля няколко пъти, но сетне заработи, тъй като рубката бе останала почти суха. Пит натисна дросела напред и устреми поглед към отдалечаващия се товарен кораб.

„Тасманийска звезда“ продължаваше да следва същия курс и да поддържа същата скорост. На около миля-две пред кораба се простираше пристанището на Валпараисо, което имаше формата на полумесец, отворен на север. Съоръженията на товарното пристанище бяха разположени в западната му част, но корабът се бе насочил към източния му край. Пит се напрегна, когато проследи курса на кораба, после бутна дросела докрай.

Понеже в кокпита и трюма на моторницата имаше вода, тя ускори с голяма мъка, но все пак успя постепенно да набере скорост.

Лорън се приближи до съпруга си и видя нарасналото напрежение в тъмнозелените му очи.

— Защо не караш към брега?

Пит посочи товарния кораб:

— Виж какво има пред него.

Лорън проследи накъде се е запътил „Тасманийска звезда“. В пристанището на Валпараисо бе хвърлил котва голям бял туристически лайнер, който се намираше перпендикулярно на курса на приближаващия товарен кораб. Ако „Тасманийска звезда“ не променеше курса си, неминуемо щеше да се вреже в „Морска прелест“.

— Дърк, на борда на този кораб сигурно има поне хиляда души.

— И ако проблемът на борда на „Тасманийска звезда“ е по-сериозен и не става въпрос просто за късогледството на някой щурман, могат да загинат стотици.

Една вълна подметна моторната лодка и Лорън улови Пит за рамото. Пострадалата от сблъсъка моторница заподскача по вълните, преди да се стабилизира отново. Помпата в трюма, която трябваше да изпомпва насъбралата се там вода, най-сетне се справи със ситуацията, което позволи на моторната лодка да се издигне над вълните и да увеличи скоростта си. Оказа се, че всички повреди са над ватерлинията, така че Пит нямаше никакви проблеми да контролира лодката, която вече вдигаше над двайсет възела и бързо започваше да наваксва изоставането от товарния кораб.

— Можем ли да предупредим круизния кораб? — попита Лорън високо, за да надвика шума на работещия с цялата си мощност двигател.

Пит поклати глава.

— Нямаме радиостанция. А и корабът е хвърлил котва. Няма да успеят да го преместят навреме.

— Поне можем да предупредим пътниците.

Пит само кимна. Това изглеждаше почти непосилна задача предвид малкото време, с което разполагаха.

Докато приближаваха товарния кораб откъм кърмата, той обмисли няколко възможности. Наблизо не се виждаха други кораби, яхти или лодки, което означаваше, че не могат да предупредят круизния лайнер по радиостанцията. Първата му мисъл бе да се качи на борда на движещия се кораб, но когато приближи корпуса му достатъчно, отхвърли идеята. Достъпът до палубата не изглеждаше никак лесен, а дори да успееше да се добере до мостика, едва ли щеше да успее да го спре навреме. А искрящо белият туристически кораб лежеше право пред тях, на разстояние не повече от половин миля.

Докато минаваха покрай корпуса на „Тасманийска звезда“, Пит включи сирената и мина пред товарния кораб. Лорън подскочи и махна с ръце към бака, но не последва никаква реакция. „Тасманийска звезда“ не забави ход и не промени курса си, а продължи невъзмутимо напред към страховития сблъсък. Пит огледа мостика, но не видя зад прозорците му нито една фигура. По всичко изглеждаше, че „Тасманийска звезда“ е кораб призрак, изоставен от екипажа си и излязъл от контрол.

Пит огледа близките води, за да потърси помощ, но около тях нямаше никого. В товарното пристанище, разположени на около миля югозападно от тях, бяха акостирали няколко кораба, но иначе акваторията на залива изглеждаше празна чак до самия бряг. Празна, ако не се броеше белият корпус на закотвения „Морска прелест“.

Пътниците, събрали се на горната палуба на лайнера, сочеха и ръкомахаха към приближаващия се товарен кораб, а капитанът на „Морска прелест“ правеше трескави опити да се свърже с „Тасманийска звезда“ по радиото. Неуправляемият кораб обаче отвръщаше единствено с мълчание.

Застанал на борда на моторната лодка, Пит огледа товарния кораб по цялото му протежение. Странно, но той газеше доста плитко.

На слабото му обветрено лице се изписа решимост. В критични моменти умът му като че ли работеше с непостижима иначе скорост, обмисляше всевъзможни варианти и съвсем хладнокръвно начертаваше план за действие. И тъй като опциите пред тях бяха съвсем ограничени, Пит бързо стигна до единствено възможния отговор.

Завъртя рязко щурвала и пресече пътя на търговския кораб, след което насочи лодката успоредно на щирборда2 му.

— Лорън, облечи неопреновия ми костюм.

— Какво ще правим?

— Ще отклоним тази грамада от курса й.

— С тази миниатюрна лодка? Това е невъзможно!

Пит погледна към кораба и каза решително:

— Не и ако го ударим където трябва!

6.

На борда на „Морска прелест“ бе избухнала паника. Пътници крещяха истерично, родители грабваха децата си и тичаха към противоположния край на кораба, докато други се блъскаха по стълбите в опит да достигнат горните палуби. Дори членовете на екипажа се присъединиха към пасажерите в опитите им да избягат от мястото на предстоящия сблъсък.

Случайно или не, но „Тасманийска звезда“ се бе насочила право в средата на туристическия лайнер. Двата кораба имаха приблизително еднакви габарити и товарният кораб се движеше с достатъчно инерция, за да разцепи пътническия на две.

Застаналият на мостика на „Морска прелест“ капитан Алфонс Франко нямаше кой знае какви възможности за реакция. Отчаяно се опитваше да извърти кораба си настрани, но за целта можеше да разчита единствено на спомагателните двигатели, тъй като основните изобщо не бяха включени. Все пак той бе вдигнал котвената верига и бе задействал спомагателните двигатели с надеждата да завърти кораба и да избегне сблъсъка.

Докато наблюдаваше обаче връхлитащия товарен кораб, капитан Франко осъзна, че е прекалено късно.

— Завий, за бога, завий! — провикна се той.

Никой на мостика не му обърна внимание, тъй като уплашеният му екипаж бе прекалено ангажиран с подаването на сигнали за помощ и следването на аварийните процедури. Капитанът стоеше вцепенен, неспособен да откъсне очи от приближаващия се товарен кораб, все едно се надяваше, че ще успее да го отклони само със силата на своя поглед.

След миг сведе очи към малката червена моторница, която се носеше над вълните към кърмата на „Тасманийска звезда“. Зад щурвала стоеше висок слаб мъж с черна коса. Компания му правеше жена в неопренов костюм, който определено не й беше по мярка. Двамата поддържаха курс, който щеше да блъсне моторната им лодка в „Тасманийска звезда“ в несъмнен опит за самоубийство.

— Лудост! — промълви капитан Франко и поклати глава. — Чиста лудост!

Пит дръпна дросела за миг, при което лодката трепна и забави ход, и извика на Лорън:

— Скачай!

Тя стисна ръката му и скочи зад борда. Още не се бе гмурнала във водата, когато Пит бутна дросела напред и моторницата рязко ускори. Лорън изплува на повърхността и се загледа подир отдалечаващата се моторна лодка с надеждата съпругът й да не погуби себе си, докато се опитва да спаси живота на другите.

Пит осъзнаваше, че разполага само с една възможност да извърши планираното чудо. Товарният кораб се намираше на четвърт миля от „Морска прелест“, което означаваше, че няма право на грешка. Прицели се в кърмата на „Тасманийска звезда“ и се подготви за сблъсъка.

Ютът, или кърмовата палуба на товарния кораб, се издигаше над водата, а кърмата му се извиваше плавно, чезнейки под ватерлинията. Именно там бе насочил моторницата Дърк Пит. Докато се приближаваше бързо, забеляза, че горният шпиндел, на който бе монтирано перото на кормилото, се показва над повърхността. Завъртя щурвала, за да насочи лодката си по-добре. Непосредствено до шпиндела, но по-близо до корпуса на кораба, се намираше въртящото се витло, което лесно може да погуби и него, и моторницата му.

Ако трюмовете на товарния кораб бяха пълни, планът му не би имал никакви шансове за успех. „Тасманийска звезда“ обаче газеше плитко, а това означаваше, че положението не е безнадеждно. Дърк Пит се прицели на метър-два вляво от шпиндела, стегна се и насочи лодката натам с пълна скорост.

Чу се силен трясък, когато червеният корпус на моторната лодка се блъсна във външния ръб на перото на кормилото на товарния кораб. Инерцията, с която се движеше малката лодка, я изхвърли над водата и тя се изправи почти вертикално във въздуха. Пит изхвърча от кокпита, но не изпусна щурвала чак докато лодката не падна отново върху вълните, при което отново удари перото на кормилото, този път малко по-високо, като успя да го изкриви леко в горната част.

Целият корпус на моторницата се разтресе, но тя успя да се измъкне от обсега на витлото, преди двигателят й да се закашля и да спре. Килватерната струя я изтласка встрани и корабът продължи по курса си.

Дърк Пит стисна разкървавения си пищял, пострадал при сблъсък с предното стъкло, но като се изключеше това, бе успял да се измъкне напълно невредим. Миг по-късно Лорън доплува до бавно потъващата моторница и се качи на борда й.

— Добре ли си? Ама че удар беше!

— Добре съм — отвърна той и разкъса блузата си, за да превърже окървавения си крак. — Но не съм сигурен дали успях да направя нещо.

И впери поглед в отдалечаващата се грамада на товарния кораб, насочил се право към туристическия лайнер. Отначало не забеляза в курса му никаква промяна. Сетне обаче носът на „Тасманийска звезда“ започна да завива почти незабележимо.

Когато бе ударил кормилото, Пит бе успял да измести перото с двайсетина градуса, но корабният автопилот се бе опитал да коригира курса. Вторичният сблъсък обаче бе блокирал шпиндела и перото на кормилото не бе в състояние да помръдне. Затова колкото и да се опитваше, автопилотът не бе в състояние да преодолее повредата. Така Пит бе успял да отклони товарния кораб от курса. Но дали това отклонение щеше да се окаже достатъчно?

Капитан Франко, който стоеше на мостика на „Морска прелест“, забеляза промяната в курса и извика, без да откъсва поглед от намаляващото разстояние между двата кораба:

— Завива! Завива!

Сантиметър по сантиметър, сетне педя по педя и накрая метър по метър носът на товарния кораб започна да завива към сушата. Изпълнените с надежда туристи на борда на „Морска прелест“ се молеха катастрофата да се размине. Разстоянието между двата кораба обаче беше прекалено малко. Да се избегне сблъсъкът беше невъзможно.

Корабната сирена разцепи въздуха и пътниците и екипажът се приготвиха за удара. „Тасманийска звезда“ се насочи към щирборда на круизния лайнер, но в последния момент високият нос на товарния кораб се отклони от таранния удар и се плъзна покрай ахтерщевена, или долната кърмова част на „Морска прелест“. Носът на товарния кораб подмина лайнера с шест-седем метра, преди да се разнесе първото пронизително проскърцване, съпровождащо стърженето на метал в метал.

Товарният кораб се разтресе, когато се отърка в надвисналата над него част от ахтерщевена на „Морска прелест“. Масивният му корпус изобщо не забави ход, а продължи напред под грохота на раздираща се стомана. „Тасманийска звезда“ се отдалечи от круизния лайнер също така изненадващо, както бе връхлетяла върху него, и продължи към брега. Продължаваше да поддържа скорост от дванайсет възела, но сега бе понесъл върху палубата си шестметрова секция от ахтерщевена на „Морска прелест“.

Туристическият кораб се бе наклонил силно в резултат от удара, но сега бавно започна да се изправя. Капитанът му не можеше да повярва на очите си. Докладите на екипажа, които засипваха офицерите на мостика, отчитаха минимални структурни щети. Бяха се отървали на косъм от истинска катастрофа.

Когато капитанът осъзна, че корабът му е оцелял и не е дал нито една жертва, облекчението му се трансформира в гняв.

— Пригответе за спускане голямата лодка — нареди той на най-близкия матрос. — След като огледам щетите, собственоръчно ще пребия онзи идиот в мига, в който кракът му стъпи на брега.

Капитан Франко изобщо не бе обърнал внимание накъде се отправя „Тасманийска звезда“, понеже предполагаше, че в крайна сметка корабът ще забави ход и ще се насочи към товарното пристанище на Валпараисо. Товарният кораб обаче не промени курса си нито на йота и продължи към тясната пясъчна ивица, разположена по протежение на крайбрежния булевард.

Двойка канадци на средна възраст, които на обяд бяха прекалили с местното шардоне, дремеха на пясъка, когато „Тасманийска звезда“ остърга морското дъно на няколко метра след като премина прибоя. Когато килът зачегърта по дъното, оглушителен стържещ звук изпълни въздуха, долетял сякаш от гигантска мелница за мелене на кафе. Носът на кораба се вряза с лекота в мекия пясък, който започна да убива скоростта му. „Тасманийска звезда“ спря чак на самия плаж, като премаза една сергия за сладолед, чийто собственик прояви благоразумие и избяга навреме.

Когато призрачният кораб спря напълно, насъбралите се зяпачи не можеха да повярват на очите си. Единствените признаци за живот на борда на заседналия плавателен съд бяха тътенът на двигателите и въртенето на корабното витло.

Когато чу шума и установи, че върху тялото му е паднала нечия сянка, задрямалият канадец смушка жена си и попита със затворени очи:

— Скъпа, какво беше това?

Тя отвори сънено очи, после рязко се изправи. На три метра от нея се издигаше огромният корпус на товарния кораб. Това бе разстоянието, което ги бе разделило от смъртта.

— Харолд… — премигна тя и погледна отново. — Мисля, че е кораб.

7.

По време на огледа на повредената кърма на „Морска прелест“ капитан Франко почервеня от гняв. И все пак щетите бяха значително по-малки от очакваното, тъй като откъснатата обшивка можеше да се квалифицира като козметична повреда. Разбира се, водолазите щяха да огледат корпуса и под ватерлинията, но по всичко изглеждаше, че екипажът му ще успее да се справи със ситуацията със собствени сили. Щяха да изолират задната палуба и корабът щеше да продължи по курса си с минимално закъснение. Капитанът добре осъзнаваше, че щеше да си навлече гнева на шефовете, ако се бе наложило пътниците да бъдат свалени на брега и да им бъдат възстановени сумите, заплатени за круиза. Слава богу, бе се отървал на косъм и от този, макар и по-незначителен проблем. Той обаче изпитваше към кораба бащинско чувство, отнасяше се към него като към член от семейството и затова изгаряше от гняв при вида на щетите, които го бяха обезобразили.

— Закарай ни на товарния кораб — нареди той на щурмана, който управляваше лодката.

Един от корабните офицери привлече вниманието на Франко.

— Капитане, една малка лодка бедства откъм щирборда!

Капитан Франко погледна натам. Това бе малката червена моторница, която дрейфуваше, натежала от нахлулата в нея вода. Двамата на борда й не само бяха живи, но и седяха на носа и му махаха.

— Това е оня откачалник, който блъсна лодката си в товарния кораб. — Той поклати глава. — Да отидем да ги приберем.

Лодката на „Морска прелест“ спря край потъващата моторница. Пит помогна на Лорън да се качи на борда й, след което сам скочи в нея. Обърна се и погледна очуканата моторница миг преди тя да изчезне под повърхността.

После се обърна към намръщения капитан.

— Май ще трябва да купувам нова лодка.

Франко го огледа изпитателно: не беше някой млад глупак… или пък пияница. Беше висок, със стройно мускулесто тяло. Въпреки кървящата рана на крака стоеше изправен с лекота. Обветреното му лице свидетелстваше за дълги години, прекарани под открито небе, освен това се усмихваше, сякаш всичко това го забавлява. Да не забравяме и зелените очи, в които блестеше интелект.

— Благодаря, че ни се притекохте на помощ — каза Пит. — Спестихте ни едно хубаво плуване до брега.

— Видях как съсипахте моторницата си — каза Франко. — Защо го направихте?

— За да изместя перото на кормилото — отвърна Пит и след като хвърли поглед към повредената кърма на лайнера, добави: — Но явно не успях да го направя съвсем навреме.

Капитанът пребледня.

— Мили боже! Ама разбира се! Вие променихте курса на кораба в последната секунда!

Сграбчи ръката на непознатия и я разтърси така здраво, че Пит имаше чувството, че ще я измъкне от рамото му.

— Вие спасихте моя кораб и живота на стотици! Нямахме никакво време за маневри! Щяхме да бъде премазани от този идиот!

— Той прегази една ветроходка и едва не потопи и нас.

— Идиоти! Не отговаряха на призивите ни по радиостанцията, а продължаваха да вървят напред и напред. Вижте, заседнали са на брега!

— Екипажът явно не е в състояние да управлява кораба — отбеляза Пит.

— И няма да бъде, след като приключа с тях — закани се капитанът.

Лодката увеличи скоростта си и се насочи към заседналия в пясъка кораб, като заобиколи отдалече огромното витло, което продължаваше да се върти. На брега се бе събрала тълпа зяпачи, а воят на сирени в далечината свидетелстваше за скорошната поява на чилийската полиция.

Корабът бе заседнал почти изправен, със съвсем лек наклон към щирборда. На палубата не се забелязвала признаци на живот. От едната й страна висеше продълговата желязна товарна рампа, която почти докосваше водата. Приличаше на увиснал безпомощно крайник. Рампата, използвана за товаро-разтоварни дейности, бе пострадала по време на сблъсъка с „Морска прелест“. Франко прецени, че могат да я използват, за да се качат на борда, затова нареди на екипажа на лодката да спре до нея.

Долният край на рампата почти докосваше борда на лодката. Един от матросите стъпи на нея, за да провери дали ще издържи, направи няколко предпазливи стъпки, после се обърна към капитана и вдигна палец. Запълзя по тежката дебела транспортна лента и накрая скочи на палубата. Последва го и капитан Франко, който изглеждаше притеснен и отделяше прекалено много внимание на това къде по покритата с прах лента стъпва, за да забележи, че Дърк Пит го следва по петите.

Франко стигна до релинга и с помощта на очакващия го на палубата матрос успя да прескочи бордовата ограда. Остана изненадан, когато видя Пит да скача от товарната рампа и да се присъединява към него. Франко понечи да го смъмри, че се е качил на борда, но Пит го изпревари:

— Да побързаме да изключим двигателите.

Подмина Франко и се насочи към мостика.

Франко изля гнева си върху моряка:

— Претърси цялата палуба и всички каюти и се качи при мен на мостика.

След което се обърна и забърза след Пит.

Мостикът се намираше на върха на многоетажна надстройка, разположена близо до кърмата. Докато вървеше към задната част на кораба, Пит забеляза големите люкове на петте основни товарни трюма на „Тасманийска звезда“. Двойните хидравлични врати на последния бяха леко отворени. Пит отиде до ръба на трюма и надникна. Огромният като пещера трюм бе напълно празен, ако не се броеше минибулдозерът и сребристият прах, покрил дъното. Пит предположи, че товарът в предните трюмове е непокътнат, което би обяснило факта, че корабът плаваше с високо вдигната кърма. Забеляза, че палубата е осеяна със сребристи камъчета, взе едно, прибра го в джоба на банските си и продължи към мостика.

— Никой ли няма на борда? — попита Франко, след като настигна Пит в подножието на вътрешната стълба.

— Все още никой не ни е посрещнал с добре дошли.

Изкачиха няколко етажа и влязоха в мостика през отворена двукрила врата.

Огромната контролна зала бе празна подобно на останалата част на кораба. Призрачната атмосфера се нарушаваше единствено от статичното пращене на корабната радиостанция, която излъчваше ругатните на чилийската брегова охрана. Франко изключи радиото, после отиде пред централната конзола на пулта за управление и спря двигателите.

Пит огледа щурвала.

— Автопилотът е настроен на курс от сто четирийсет и два градуса.

— Не разбирам защо екипажът е изоставил движещ се кораб.

— Възможно е да става въпрос за пиратство — предположи Пит. — Изглежда, че трюм номер пет е бил опразнен, след като корабът е напуснал пристанището.

— Да пленят екипажа и да поискат откуп, това мога да го разбера — каза Франко, като разтриваше замислено брадичката си, — но да ограбят кораб за насипни товари в открито море… Не съм чувал за подобно нещо.

Чак сега забеляза едно тъмно петно на стената и множество подобни на пода.

— Погледнете това!

Бегъл поглед към петната бе достатъчен на Пит, за да разбере, че това е засъхнала кръв. Когато потри с пръст петното на стената, фини частици се отлепиха и се посипаха на пода.

— Не ми изглежда скорошна. Можем да проверим навигационната система на кораба и да разберем откъде идва.

Франко пристъпи към щурвала, отдалечавайки се с радост от засъхналата кръв, застана пред навигационния монитор, който представяше стилизирания образ на „Тасманийска звезда“, наложен върху дигитална карта на пристанището на Валпараисо, натисна няколко копчета и намали мащаба. Пристанището на Валпараисо отстъпи място на чилийското крайбрежие, което на свой ред бе заменено от бреговата ивица на Южна Америка. Появи се жълта линия, която очертаваше маршрута на кораба. Тя сочеше на север, след което рязко завиваше на запад. Франко проследи линията през целия Пасифик и установи, че началото й тръгва от австралийския континент.

— Дошъл е от Пърт — каза той, след което насочи вниманието си към точката, в която корабът бе променил рязко курса си, погледна Пит и кимна. — Възможно е наистина да става въпрос за пиратство. Корабът не би трябвало да прекоси Тихия океан с един празен трюм.

— Къде е настъпила промяната на курса?

Франко посочи изображението на екрана.

— На приблизително хиляда и седемстотин мили западно от Коста Рика.

— Доста самотно кътче от океана и подходящо за пиратско нападение.

Франко поклати глава.

— Ако екипажът е напуснал кораба на това място, това означава, че „Тасманийска звезда“ е изминала сама над три хиляди и петстотин мили, преди да се озове край Валпараисо.

— Което пък означава, че е била отвлечена преди повече от седмица. Трудно може да се проследи толкова стара следа.

На мостика внезапно връхлетя морякът от екипажа на Франко. Лицето му бе зачервено, беше се запъхтял от тичането по стълбите. Трепереше.

— Каютите на екипажа са празни, капитане. На борда няма никой. — Той се поколеба. — Намерих само един.

— Мъртъв? — попита Франко.

— Да. Нямаше да го открия, ако не беше миризмата. Лежи на главната палуба, близо до предния трюм.

— Заведи ме при него.

Морякът се обърна и поведе Франко и Пит надолу по стълбите. Прекосиха палубата откъм бакборда, като минаваха покрай редица товарни люкове. Когато наближиха предния трюм, морякът забави крачка, сетне спря и посочи:

— Лежи под една от спомагателните конзоли. — Но не направи нито крачка повече. — Сигурно е паднал там.

Пит и Франко пристъпиха напред. Едва сега забелязаха неясен син обект, вклинил се между хидравликата на люка в непосредствена близост до една от спомагателните конзоли. Когато приближиха още, видяха, че е труп на мъж, облечен в син гащеризон. Миризмата на разлагаща се плът бе отвратителна, но още по-отвратителен бе видът на трупа.

Дрехите изглеждаха съвсем чисти. Ако съдеше по тежките работни ботуши и ръкавиците, затъкнати в колана на кръста, Пит би предположил, че това е обикновен моряк. Това бе единственото, което бе в състояние да заключи от огледа на тялото.

Откритите участъци от кожата на трупа бяха подпухнали, раздути до гротескни размери и придобили цвета на френска горчица. Около ушите и устата му се бе събрала съсирена кръв. Над лицето му кръжаха мухи, кацаха около отворените му подути очи. Най-ужасно бе състоянието на пръстите, ушите и носа, които бяха почернели като овъглени, макар кожата върху тях да бе запазила целостта си. Пит си припомни снимки на полярни изследователи с измръзнали крайници, чиято мъртва кожа бе покрита с черни пришки. „Тасманийска звезда“ обаче не бе доближавала полярните области.

— Пресвета Дево! — ахна Франко. — Самият дявол го е взел!

8.

В кабинета си във Вашингтон Дърк Пит завари на бюрото си издраскан и очукан мотоциклетен шлем. Към визьора бе прикрепена кратка, написана на машина бележка, която гласеше:

Пит се усмихна и отмести шлема встрани. Кой ли го беше изпратил — синът му или дъщеря му? И двете му деца работеха в НАМПД и току-що бяха заминали за Мадагаскар, за да вземат участие в проект, посветен на изучаването на подводната тектоника.

На вратата се почука и влезе красива жена с безупречна прическа и грим. Макар Зери Пошински да бе прехвърлила четирийсетте, видът й бе на доста по-млада жена. Доверена секретарка на Пит в продължение на дълги години, тя би могла да изиграе и по-значима роля в живота му, ако не бе срещнал първо Лорън.

— Добре дошъл в бърлогата на лъва — усмихна му се тя и сложи на бюрото му чаша кафе. — Нямам представа как този шлем се е озовал тук.

— А смятах кабинета си за светая светих! — отвърна Пит също с усмивка.

— Обади се секретарката на вицепрезидента — продължи Пошински и лешниковите й очи станаха сериозни. — Поканен си на среща в кабинета му. Днес в четиринайсет и трийсет.

— Спомена ли каква е темата?

— Не, въпросът бил свързан с националната сигурност.

— Че кой въпрос във Вашингтон не е свързан с националната сигурност? — Той поклати глава с раздразнение. — Добре, уведоми ги, че ще присъствам.

— Освен това Хирам чака отвън. Искал си да го видиш.

— Да влезе.

Пошински излезе от кабинета и на прага застана брадат мъж с коса до раменете. С джинси, каубойски ботуши и черна тишъртка с изображение на рок групата „Олман Брадърс“, Хирам Йегър изглеждаше така, сякаш се е запътил към някой рокерски бар. Единствено интелигентните сини очи, скрити зад старомодни очила, свидетелстваха за доста солиден умствен багаж. Хирам съвсем не бе почитател на крайпътните барове, а компютърен гений, чиято най-голяма слабост бе писането на софтуерни кодове. Под негово ръководство модерният компютърен център на НАМПД се бе превърнал в сърцевината на сложна мрежа, която събираше подробна океанографска информация от хиляди точки по земното кълбо.

— Значи спасителят на „Морска прелест“ се е върнал на работа — каза Хирам и се настани на стола срещу Пит. — Искаш да кажеш, че круизната компания не ти е подарила безплатно околосветско плаване в знак на благодарност за спасяването на най-скъпия им кораб?

— О, искаха да ми се отблагодарят, и още как — отвърна Пит, — но Лорън е на диета, което би означавало да не се възползваме от кулинарните изкушения на борда. Аз пък съм изгубил форма що се отнася до игрите на карти, така че наистина нямаше смисъл да се възползваме от предложението.

— С удоволствие бих заминал вместо теб.

— И ще рискуваш цялата агенция да се разпадне в твое отсъствие?

— Така си е, наистина съм незаменим! — каза Йегър и вирна нос. — Напомни ми да го спомена при следващото атестиране.

— Съгласен — отвърна Пит с усмивка. — Да разбирам ли, че си открил нещо, свързано с „Тасманийска звезда“?

— Само най-обща информация. Корабът е построен в Южна Корея през 2005 година. Дължината му е сто петдесет и пет метра и има водоизместимост от петдесет и четири хиляди тона, което означава, че е категоризиран като кораб за насипни товари клас „Хенди макс“. Разполага с пет трюма, два крана и конвейерна лента за товаро-разтоварни дейности.

— Която използвахме като стълба — вметна Пит.

— Собственост е на японската корабна компания „Сендай“ и е използван в акваторията на Тихия океан основно за превоз на руди. За последния курс на кораба компанията е сключила договор с американска химическа компания. „Тасманийска звезда“ е напуснала Пърт преди двайсет и четири дни и според документите е превозвала боксит, който е трябвало да бъде разтоварен в Лос Анджелис.

— Боксит ли? — зачуди се Пит, измъкна найлоновото пликче от джоба си, извади сребристото камъче, което бе взел от борда на „Тасманийска звезда“, и го сложи на бюрото си. — Имаш ли представа каква е стойността на превозвания боксит?

— Не успях да открия сумата, за която е бил застрахован корабът, но цената на боксита варира според качеството му и в момента се котира между трийсет и шейсет долара за тон на свободния пазар.

— Не ми се струва логично някой да отвлече кораб заради товар боксит.

— Аз лично бих предпочел кораб, натоварен с айпади.

— Някаква теория къде са се скрили крадците?

— Не. Анализирах координатите на мястото, където корабът е променил курса си — получих ги от теб — но не открих нищо. Това е бяло петно в Пасифика. Шпионските сателити не му обръщат никакво внимание.

— Влязъл си в мрежата на Националното разузнаване? Надявам се да не си оставил следи?

Йегър, който бе превъзходен хакер, когато обстоятелствата го налагаха, се засегна.

— Аз да оставя следи? Ако изобщо забележат, че съм влизал в системата им, няма да стигнат по-далеч от любимия ми сайт за холивудски клюки.

— Би било жалко правителството да спре сайта, нали?

— И аз мисля същото. Имам обаче теория за появата на „Тасманийска звезда“ във Валпараисо.

— С удоволствие ще я чуя.

— Преди девет дни, когато се е намирал на около хиляда и седемстотин мили западно от бреговете на Коста Рика, корабът е направил рязък завой на юг. По същото време в този район на Пасифика са паднали няколко метеорологични сонди. Оказва се, че тогава в района се е разразила мощна тропическа буря, макар че силата й отслабнала преди да връхлети бреговете на Мексико. Преди да изгубим сондите, сме регистрирали ветрове със сила девет бала.

— Следователно пиратите са били принудени да изоставят плячката си набързо.

— Така мисля. Вероятно затова са изоставили по-голямата част от товара и не са спрели двигателите.

Пит се замисли за миг.

— Има ли някакви острови в района?

Йегър извади таблета си и извика на екрана карта на района, в който корабът бе променил курса си.

— Има малък атол, Клипъртън. Намира се само на двайсетина мили от мястото, което ми даде… и лежи точно на курса на кораба. — Погледна Пит и поклати глава. — Отлично хрумване!

— Не са имали време да го потопят, затова са му задали курс към Клипъртън. Очаквали се корабът да се разбие в рифа и да потъне.

— Само че бурята го е отклонила от курса — продължи Йегър — и корабът се е насочил на юг, изминавайки почти четири хиляди мили, преди да се озове в пристанището на Валпараисо.

Пит отпи глътка кафе.

— Това обаче не ни дава отговор на въпроса кой е нападнал кораба и е избил екипажа му.

— Прегледах пристанищните документи, свързани с последните доставки на боксит, но не открих нищо любопитно.

— Вероятно няма и да откриеш. Хирам, потърси информация за други пиратски нападения или за безследно изчезнали кораби в Тихия океан. И още една услуга. — Пит взе сребристото камъче и го подхвърли на Йегър. — Намерих това на борда на „Тасманийска звезда“. Преди да се върнеш в компютърния център, отбий се при момчетата от отдела за подводна геология и ги помоли да проверят какво точно е това.

— Веднага! — Йегър огледа камъчето. — Мислиш, че не е боксит, така ли?

Пит поклати глава.

— Едно предчувствие и един голям кораб, заседнал на брега, ми подсказват, че не е.

9.

В опит да прогони умората, обзела го след дългия полет, Пит изкачи на бегом входните стъпала, които отвеждаха към фоайето на административната сграда „Айзенхауер“. Тази внушителна каменна постройка, разположена в непосредствена близост с Белия дом, бе любимата федерална сграда на Пит. Построена през 1888 г. в архитектурния стил, характерен за Втората френска империя, тя се отличаваше със стръмен мансарден покрив и високи прозорци, които я правеха идеален декор за филмирането на някой роман на Виктор Юго. Цялата сграда бе построена от гранит и шисти, с минимално използване на дърво, за да бъде намален рискът от пожар. По ирония на съдбата тъкмо пожар, избухнал през 2007 г., едва не бе унищожил кабинета на вицепрезидента Чейни на втория етаж.

Последните вицепрезиденти използваха кабинетите си в сградата единствено за церемониални цели, тъй като предпочитаха да стоят в Белия дом, долепени плътно до президента. Това обаче се промени с избирането на поста на адмирал Джеймс Сандекър. Компромисен кандидат, издигнат на поста след смъртта на своя предшественик по време на мандата му, Сандекър предпочиташе да стои на разстояние от майсторите на задкулисните интриги, с които изобилства всяка администрация. Затова превърна вицепрезидентския си кабинет в „Айзенхауер“ в свое основно работно място. Охотно минаваше — при това по няколко пъти дневно, ако случаят го налагаше — по подземния тунел, който свързваше сградата с Белия дом, и правеше това за голямо съжаление на членовете на екипа си, които не бяха в толкова добра физическа форма.

След като мина през различни проверки, Пит най-сетне се озова в преддверието на офисите, заемани от екипа на вицепрезидента, разположени на втория етаж, откъдето бе въведен в личния му кабинет. Просторното помещение бе декорирано с морски мотиви, подходящи за един адмирал от резерва, а няколкото стари маслени картини изобразяваха отдавна забравени клипери, водещи морски битки. Макар Пит да се бе появил точно в уречения час, срещата очевидно бе започнала. Край масичката за кафе седяха двама мъже и една жена и слушаха вицепрезидента, който сновеше по мекия килим, стиснал огромна пура.

— А, Дърк, ето те и теб. — Адмиралът се здрависа с Пит. — Сядай.

Макар и дребен на ръст, Сандекър имаше повече енергия от десет мъже. В сините му очи, които рязко контрастираха с огненочервените му коси и брадичка а ла Ван Дайк, искряха пламъчета. Ветеран от политическите борби във Вашингтон, който презираше партизанщината, Сандекър бе човек, когото уважаваха, но и от когото се страхуваха заради неговата честност и безкомпромисност.

— Радвам се да ви видя, адмирале. Изглеждате в отлична форма.

— В този кабинет човек може да поддържа форма дори само като прогонва досадниците — отвърна адмиралът. — Дърк, позволи ми да ти представя останалите. Дан Фаулър е от Агенцията за съвременни отбранителни технологии към военното министерство, Том Серни е специален помощник на президента, а Ан Бенет представлява Службата за криминални разследвания към военноморските сили.

Пит се здрависа с тримата и седна, като погледна мимоходом часовника си.

— Не, не сте закъснели — каза Фаулър. — Имахме по-ранна среща с вицепрезидента.

— Добре. С какво може да ви бъде полезен един скромен морски инженер?

— Вероятно не си информиран — започна Сандекър, — но през последните три години от различни секретни програми, свързани с разработването на нови оръжия, е изтекло обезпокоително количество информация. Няма да се впускам в подробности, само ще отбележа, че изтичането на информация е осъществено на високо ниво и ни нанесе изключително сериозни щети.

— Предполагам, че от това са се възползвали най-вече китайците.

— Да — съгласи се Фаулър. — Откъде знаете?

— Миналата година представиха новия си изтребител, който поразително прилича на нашия Ф-35.

— Това е само върхът на айсберга — продължи Сандекър. — За съжаление, постигаме само частични успехи в опитите си да преустановим изтичането на информация. Затова по заповед на президента бе сформиран междуведомствен екип от представители на различни федерални служби, които да проучат ситуацията.

— Въпросните случаи на изтичане на информация представляват пряка заплаха за отбранителната способност на въоръжените ни сили — заяви Серни. Той имаше месесто лице и големи черни очи и говореше бързо и самоуверено като търговец на стари коли. — Президентът е дълбоко обезпокоен от тези събития и настоява да бъдат взети всички необходими мерки за защита на жизненоважни технологии.

Пит овладя импулса си да извика: „Ура за президента!“. Според него Серни беше типичният президентски подлизурко, който се наслаждава на притежаваната от него власт, без да я използва, за да направи нещо полезно.

— Добре — съгласи се Пит, — но, доколкото зная, половината правителствени служби бездруго се занимават със залавянето на шпиони и преследването на терористи.

— Има достатъчно работа за всички.

Сандекър запали пурата си и изпусна облак дим в разрез с всички правила, които забраняваха пушенето в сградата.

— Екипът, който работи по случая, се нуждае от помощ, която е в твоята компетенция. Става въпрос за малка по мащаби задача, за чието решаване смятам, че можеш да помогнеш. Агент Бенет ще ти съобщи подробностите.

— Всъщност става въпрос за безследно изчезнал човек — започна агент Бенет.

Пит я огледа внимателно. Бе прехвърлила трийсетте, привлекателна самоуверена жена с консервативен стил на обличане. Късо подстриганите й руси коси бяха в унисон със строгата делова кройка на катраненочерния й костюм. Студеното й излъчване бе смекчено от трапчинките на бузите и финия нос, върху който бяха кацнали очила за четене с тънки рамки. Тя отвърна на погледа на Пит с живите си светлосини очи, после ги сведе към папката, която държеше в скута си.

— Преди няколко дни край Сан Диего е изчезнал Джоузеф Еберсън, ключов изследовател от Агенцията за съвременни отбранителни технологии към военното министерство — заяви тя. — Смятаме, че е предприел риболовен излет на борда на частна яхта на име „Сепия“. Телата на собственика на яхтата и неговия помощник са били открити на няколко мили от брега от екипажа на преминаваща ветроходна лодка. Спасителните служби са претърсили района, но не са открили нито Еберсън, нито яхтата.

— И подозирате, че тук има нещо нередно?

— Нямаме доказателства или дори улики — намеси се Фаулър, — но Еберсън участваше в някои от най-важните разработки на военноморския флот. Трябва да знаем какво всъщност се е случило с него. Нямаме основания да предполагаме, че е дезертирал и преминал на страната на някоя неприятелска държава, но не изключваме възможността да е бил отвлечен.

— Следователно искате да откриете тялото му — заключи Пит. — За нещастие, ако яхтата е потънала и той се е удавил, морето би могло да отнесе тялото му чак до Таити например. А може и да се е озовало в стомаха на някоя голяма бяла акула.

— Затова се нуждаем от вашата помощ в усилията ни да открием яхтата — заяви Ан и очите й проблеснаха умолително.

— Струва ми се, че с подобна задача би могла да се справи и полицията на Сан Диего.

— Бихме желали да извадим яхтата от океана, така че нашите следователи да получат възможност да я огледат и да преценят дали Еберсън е бил на борда — каза Фаулър. — Водите в района обаче са доста дълбоки и задачата надхвърля възможностите на полицейското управление.

Пит се обърна към Сандекър.

— Защо военноморският флот не участва в това?

— Всички налични спасителни кораби, с които разполагаме по Западното крайбрежие, провеждат учение край Аляска. Освен това двете тела са открити в мексикански териториални води. Смятаме, че ще е по-уместно, ако с издирването на яхтата се заеме океанографски изследователски кораб.

Сандекър отиде до бюрото си и погледна някаква записка.

— Доколкото зная, в момента изследователският кораб „Дрейк“ на НАМПД се намира в пристанището на Сан Диего в очакване на следващата си научна експедиция.

Пит поклати глава.

— Някой от моите хора ми е забил нож в гърба!

Очите на Сандекър проблеснаха шеговито.

— Все още са ми останали неколцина приятели в твоята служба.

— Е, добре — отвърна Пит и хвърли кос поглед към Ан, — значи аз съм човекът, който ще свърши работата.

— И как точно възнамерявате да проведете издирването? — попита Серни.

— На борда на „Дрейк“ има няколко различни сонарни системи, а също и малък подводен апарат. Ще разделим района на квадрати и ще започнем да го претърсваме със сонари. След като открием „Сепия“, ще изпратим дълбоководолази или подводница — зависи от дълбочината — които да проучат състоянието й. Ако целостта й не е нарушена, ще се опитаме да я извадим на повърхността.

— Ан ще се присъедини към вас по време на операцията — заяви Фаулър. — Ще ви бъдем благодарни, ако се заемете възможно най-бързо с решаването на въпроса. Кога смятате, че можете да започнете?

— Веднага щом си намеря билет за самолета за Сан Диего… и щом агент Бенет хвърли в багажа си няколко дрехи, подходящи за плаване в открити води.

Участниците в срещата благодариха на Пит, че приема задачата, и той напусна кабинета на адмирала. Щом Пит излезе, Сандекър се обърна към Серни.

— Не ми харесва, че го оставихме в неведение. Няма друг човек, на когото да имам повече доверие.

— Заповед на президента — заяви Серни. — Най-добре е никой да не знае какви са потенциалните ни загуби.

— Ще се справи ли? — попита Фаулър. — Ще успее ли да намери яхтата, ако е потънала?

— И още как — отвърна Сандекър и издуха облак дим към тавана. — Притеснява ме не това дали ще намери яхтата, а какво точно ще намери на нея.

10.

Мъжът крачеше по палубата с по две кислородни бутилки във всяка ръка, а тялото му не издаваше никакво усилие, сякаш бе понесъл леки като перце пухени възглавници. Ръцете му бяха дебели почти колкото бедрата му, а огромният му гръден кош бе издут като гума на трактор. Кафявите очи и тъмната чуплива коса на Ал Джордино издаваха италианските му корени, а остро извитите му вежди и вдигнатите нагоре ъгълчета на устните му свидетелстваха за хитрост и проницателност.

Щом забеляза Пит и Бенет да приближават към кораба, той тръгна към трапа да ги посрещне, без да пуска кислородните бутилки.

— Привет, кемосабе3 — поздрави Ал. — Добре дошъл в страната на соления въздух! Как мина полетът?

— Много добре. Вицепрезидентът успя да ме качи на борда на един „Гълфстрийм“ на военноморския флот, който трябваше да достави двама адмирали във военноморската база „Коронадо“.

— А аз все не успявам да се кача на нещо по-комфортно от автобусите на „Грейхаунд“. — Джордино погледна агент Бенет и се усмихна. — Пореден опит да обогатиш екипажа с малко красота и изисканост?

— Ан Бенет, това е Ал Джордино, директор по технологичните въпроси в НАМПД, макар понякога да се вживява в ролята на циничен матрос. Госпожица Бенет е от Службата за криминални разследвания към военноморските сили и ще ни прави компания по време на издирването.

— Приятно ми да се запознаем, господин Джордино.

— Моля, наричайте ме Ал — каза той и потракна с кислородните бутилки. — Можем да се здрависаме и по-късно.

— Не мисля, че ще имаме нужда от тях — каза Пит. — Водата в района е доста дълбока.

— Руди каза само, че мисията ни е свързана с изваждането на нещо от водата. Не пророни нито дума повече.

— Защото не знае. Той на борда ли е?

— Да. Преди малко се върнахме от погребение.

— На Бъди Мартин?

Джордино кимна. Мартин, капитанът на „Дрейк“, бе починал неочаквано от скоротечна болест.

— Съжалявам, че не успях да си дойда — каза Пит. — Бъди беше скъп и верен приятел. Много ще ми липсва.

— Да, толкова обичаше работата си, че кръвта му сякаш имаше цвят на тюркоаз — отбеляза Джордино: имаше предвид цвета, в който беше боядисан корабът на НАМПД. — Руди е поел временно командването на кораба. Мен ако питаш, вживял се е в ролята си като истински капитан Блай4.

Пит се обърна към Ан.

— Обикновено държа Руди колкото се може по-близо до Вашингтон, където се грижи за бюджета на агенцията.

— Ще го намериш в лабораторията — добави Ал, — при дълбоководните му рибки.

Пит и Ан оставиха багажа си в каютите си и тръгнаха да търсят Руди Гън. Намериха го бързо, тъй като „Дрейк“ беше компактен — бе не само най-новият, но и най-малкият кораб във флотилията на НАМПД. С дължината си от трийсетина метра бе предназначен основно за крайбрежни проучвания, но се справяше повече от добре и в открити води. На тясната си палуба носеше триместна подводница и автономен подводен апарат. Всяко свободно кътче на борда бе превърнато в изследователска лаборатория.

Лабораторията бе потънала в мрак. Осветлението бе угасено, а щорите на люковете — спуснати, така че единствената светлина идваше от миниатюрните сини аварийни лампи над главите им. Пит предположи, че климатичната инсталация в помещението работи денонощно, тъй като температурата бе едва десетина градуса над нулата.

— Затворете вратата, ако обичате.

Щом очите им се приспособиха към сумрака, Ан и Пит видяха човека, изрекъл тези думи — слаб висок мъж със сако, надвесил се над огромен аквариум, изпълнил почти цялата лаборатория. Носеше очила за нощно виждане и се взираше напрегнато в аквариума.

— Пак ли шпионираш размножителните навици на атерините5? — попита Пит.

Мъжът позна гласа, подскочи стреснато и се обърна.

— Дърк, нямах представа, че си ти — каза Гън, свали прибора за нощно виждане и го смени с очила с рогови рамки.

Руди Гън, интелигентен и образован бивш военноморски офицер, работеше в НАМПД като заместник-директор на агенцията. Също като шефа си, и той се възползваше от всяка предоставена му възможност да напусне кабинета си във Вашингтон.

Пит представи Гън на Ан Бенет и тя попита:

— Защо тук е толкова студено и тъмно?

— Вижте сама — каза Гън и й подаде очилата за нощно виждане.

Отведе я до аквариума и тя си сложи уреда за нощно виждане и погледна. Няколко малки рибки плуваха лениво в кръг, озарени от синкаво сияние. Изобщо не приличаха на рибите, които агент Бенет беше виждала — имаха полупрозрачни тела, огромни изпъкнали очи и няколко редици остри зъби, щръкнали от отворените им усти. Тя отстъпи назад.

— Какви са тези неща? Ужасни са!

— Дълбоководните домашни любимци на Руди — отвърна Пит.

— Научното им название е Evermannella normalops — каза Гън, — но ги наричаме саблезъбки. Това са необикновени риби, срещат се само на големи дълбочини. Открихме голям пасаж от тях край един дълбоководен термален извор близо до Монтерей и решихме да уловим няколко, за да ги изучим по-добре. Наложи се да спуснем няколко пъти подводния робот, но в крайна сметка успяхме да хванем двайсетина. Това са последните, които още не сме върнали в океана.

— Изглеждат така, сякаш се канят да те оглозгат до кости.

— Въпреки това смятаме, че не са хищни. Всъщност са доста кротки. Не са проявили апетит към други риби, затова смятаме, че може би предпочитат мърша.

Ан поклати глава.

— Все пак не бих бръкнала в аквариума.

— Не се притеснявай — засмя се Пит. — Вратата на каютата ти се заключва, в случай че някоя нощ им пораснат крачка.

— Кротки са като златни рибки — увери я Гън. — Само че тези златни рибки живеят на дълбочина две хиляди метра.

— Оставяме ги на твоите грижи — каза Пит. — Руди, кога ще потеглим?

Гън вдигна глава към тавана.

— Мисля, че мога да ти обещая да тръгнем след… какво казваше онази реклама за доставка на пици? Трийсет минути или по-малко.

— Да вдигаме котва тогава — каза Пит. — Любопитен съм да видя къде ще ни отведе Ан.

Гън спази обещанието си и „Дрейк“ се отлепи от дока точно след половин час. Ан се присъедини към Руди на мостика, Пит и Джордино също, и загледаха как зелените хълмове на Пойнт Лома се отдалечават от тях, докато корабът напускаше пристанището. Когато излязоха в открито море, агент Бенет се почувства по-уверена и обясни на Гън и Джордино целта на плаването им, след което подаде на Пит един лист.

— Това са координатите на местата, където са били намерени двете тела. Съвсем близо са едно до друго.

— Това може да се окаже добър признак, че теченията не са им изиграли някоя лоша шега — каза Джордино.

Пит въведе координатите в навигационната система на „Дрейк“ и тя очерта мястото като триъгълник върху картата, появила се на дисплея. Оказа се, че мястото е отвъд малък скалист архипелаг близо до мексиканския бряг, известен като Коронадо.

— Крайбрежните течения вървят от север — обясни Пит, — така че би трябвало да пренесем границата на издирването по̀ на юг.

— Според доклада на съдебния лекар смъртта е настъпила осем до десет часа преди намирането на телата — каза Ан.

— Това ни дава известна отправна точка — каза Пит и с помощта на курсора очерта върху картата правоъгълник. — Ще започнем с разделянето на района на квадрати със страна десет мили и при необходимост ще разширим обсега на издирването.

Ан се замисли върху това колко скромни са габаритите на „Дрейк“ и попита:

— Как смятате да организирате изваждането?

Пит се обърна към Гън:

— Руди?

— Един шлеп и един плаващ кран чакат в пристанището да ги повикаме. Предполагам, че трябваше да попитам по-рано, но за колко голяма яхта става въпрос?

Ан погледна бележките си.

— Според регистрите дължината на „Сепия“ е дванайсет метра.

— Ще се справим — увери я Гън и завъртя щурвала на „Дрейк“ към квадратчето, което Пит бе очертал на картата.

След два часа стигнаха на мястото, където случайно преминаваща ветроходна лодка бе открила телата на Хейланд и помощника му Мани. Дълбочината тук бе около сто и двайсет метра. Пит реши да използват теглен на буксир сонар, който бързо покриваше голяма площ, вместо автономния сонар робот, който се спускаше на по-голяма дълбочина. Моряците на кърмата спуснаха във водата яркожълтата антена на сонара и тя мигом започна да изпраща електрически импулси, които се препредаваха на специален апарат на мостика. Пит седна на пулта за управление и регулира кабела така, че антената да заплава на няколко метра над дъното на океана.

Ан стоеше до Пит и се взираше в монитора, който предаваше златисти на цвят образи от песъчливото, леко хълмисто океанско дъно.

— Какъв ли образ на яхтата ще получим?

— Работим с доста широка стъпка на сонара, така че образът ще е малък, но въпреки това ще го идентифицираме лесно — отвърна Пит и посочи екрана. — Виж например как изглежда един двесталитров варел.

Ан се вгледа в предмета с размери на монета от десет цента, който премина през екрана, и с лекота разпозна в него стар варел, изхвърлен в океана.

— Изображението е доста ясно.

— Технологията е толкова добра, че могат да се видят извивките на раковините — каза Джордино.

Морето бе пусто, ако не се броеше една голяма мощна моторница с мексикански флаг, хвърлила котва на една-две мили от тях. Мъжете на борда й ловяха риба. Гън бавно водеше „Дрейк“ по предварително начертаната схема, като описваше широки ивици, насочени ту на север, ту на юг. Сонарът регистрираше какво ли не: няколко автомобилни гуми, двойка игриви делфини, нещо, което приличаше на тоалетна — но не и потънала яхта.

След четири часа сканиране на морското дъно се приближиха до мексиканската моторница, която не бе помръднала от мястото си. На кърмата бяха подпрени две въдици, но на борда не се виждаха хора.

— Май ще трябва да нарушим модела на издирване, за да заобиколим тези момчета — каза Гън.

Пит погледна през прозореца на мостика към моторницата, хвърлила котва на четвърт миля от тях, после пак насочи вниманието си към монитора. Усмихна се, когато в горната част на екрана се появи обект с триъгълна форма.

— Няма да се наложи, Руди. Мисля, че я намерихме.

Ан се приведе озадачена напред и видя триъгълничето да се трансформира в същинска яхта, потънала в изправено положение на морското дъно.

Пит отбеляза мястото и измери дължината на яхтата.

— Дванайсет метра. Обзалагам се, че това е нашата изчезнала яхта.

Гън погледна изображението на монитора, после потупа Пит по рамото.

— Браво, Дърк. Ще се свържа с екипажа на плаващия кран и ще им кажа да тръгват насам.

Ан продължи да се взира в образа, докато той най-сетне не изчезна от монитора.

— Сигурни ли сте, че ще успеем да я вдигнем?

— Изглежда ми цяла — отвърна Гън, — така че не би трябвало да представлява проблем.

— Значи ще стоим тук и ще чакаме, докато дойде плаващият кран?

— Не съвсем — отвърна Пит и се усмихна дяволито на Ан. — Първо ще заведем един вашингтонски шпионин на дъното на морето.

11.

Подводницата, увиснала на висящия над вълните кран, се завъртя леко във въздуха, преди Гън да я спусне в хладните води на Пасифика. Пит, настанил се на мястото на първия пилот в кабината, включи електродвигателите, които започнаха да я отдалечават от „Дрейк“, докато Джордино, влязъл в ролята си на втори пилот, пълнеше баластните резервоари. Ан седеше зад тях на тясната трета седалка и наблюдаваше случващото се с вълнението на малко дете.

Джордино погледна през рамо и забеляза удивлението, което искреше в зелените й очи.

— Гмуркала ли си се някога?

— Много пъти — отвърна Ан, — но само в плувен басейн. В колежа тренирах скокове във вода.

Подводницата бавно започна да се спуска надолу. Морето извън обсега на външните й прожектори бързо потъна в непрогледен мрак.

— Никога не бих скочил доброволно от високо място — каза Джордино. — И как така смени скоковете във вода с преследване на лошите?

— Баща ми беше морски пехотинец, затова по време на следването в колежа изкарах пълния курс и на корпуса за запасни офицери. След като завърших, постъпих във флота и ги убедих да платят таксата за следването ми в юридическия факултет. После ме командироваха в поделението на военната прокуратура в Бахрейн, прекарах няколко месеца и в Гуантанамо, където установих контакти с важни клечки във Вашингтон. Горе-долу по това време се разпадна и бракът ми, затова реших да опитам нещо по-различно. Преди две години един приятел ме препоръча в Службата за криминални разследвания към военноморските сили и така се озовах в дирекцията, отговорна за контрашпионажа.

— Направо Пери Мейсън.

— И работата ми наистина беше такава, макар че докато бях във военната прокуратура, изпитвах удоволствие от самото разследване, но не и от пледоариите в съдебната зала. Точно това харесвам в сегашната си работа, която ми позволява да прекарвам доста време извън кабинета. Поех случая с Еберсън и трябва да преценя дали той или яхтата са били обект на шпионаж.

— Скоро ще научим — каза Пит. — Приближаваме дъното.

Щом видяха песъчливото дъно, Джордино коригира баласта, а Пит забеляза един омар да притичва по него, което му напомни за пропуснатия обяд с лангусти в Чили. Включи двигателите и насочи подводницата напред. Изминаха съвсем кратко разстояние, преди от лявата им страна да се появи голям бял силует. Пит завъртя подводницата и приближи потъналата яхта.

В заобикалящия я подводен свят „Сепия“ приличаше на същество от друга планета, попаднало тук по погрешка. Корпусът й, все още чист от раковини и осветен от прожекторите на подводницата, контрастираше рязко с тъмното, почти лишено от живот дъно. Подводницата започна да описва бавни кръгове около яхтата, която лежеше изправена на дъното и не показваше никакви следи от сериозни повреди.

— Смятам, че ако има пробойна, трябва да е отдолу — заяви Пит, след като забеляза тънка пукнатина в корпуса.

— Ще разберем, когато я вдигнем — отвърна Джордино. — Мисля, че няма да има проблем да мушнем две примки — една на носа и една на кърмата. След това вдигането й ще е фасулска работа.

Пит насочи подводницата към кърмата на „Сепия“, после я спусна още малко надолу, за да огледа яхтата по-добре.

Ан ахна. Облегнато на един от люковете лежеше тялото на мъж. Бледата му кожа бе подпухнала и разкъсана на местата, където различни морски създания се бяха хранили с плътта му. Около лицето му кръжеше малък пасаж морски костури.

— Джо Еберсън? — попита тихо Пит.

Ан кимна и извърна очи.

Пит погледна по-отблизо. Стъпалата и коленете на Еберсън бяха омотани с рибарска корда. Кордата бе завързана за един от кнехтовете на борда, което означаваше, че тялото е потънало заедно с яхтата. Отначало Пит не видя рани или следи от изгаряне по тялото на учения от Агенцията за съвременни отбранителни технологии, но миг по-късно зърна ръцете му.

Ръцете на Еберсън се бяха подули два пъти спрямо обичайните размери, а кожата им бе овъглена. Нараняванията бяха същите като на трупа в трюма на онзи кораб в Чили.

Досущ като мъртвия матрос от „Тасманийска звезда“ и Джо Еберсън бе умрял от ужасна и необяснима смърт.

12.

Наложи се подводницата да се спусне още два пъти, преди да успеят да измъкнат тялото на Еберсън. Екипажът на „Дрейк“ уши набързо от парче насмолен брезент нещо като чувал за трупове и подводницата го свали до потъналата яхта. Там с помощта на механичните й ръце, монтирани в основата на корпуса, Пит успя да нахлузи чувала върху тялото на Еберсън. После преряза рибарската корда и внимателно вдигнаха чувала с трупа на повърхността. Ан настоя да остане на борда на подводницата по време на не особено приятната задача, свързана с изваждането и транспортирането на тялото на Еберсън на борда на „Дрейк“. Веднага след това Пит и Джордино се заеха да пъхнат под корпуса на „Сепия“ примките, с чиято помощ щяха да я вдигнат. Скоро пристигна и старата очукана баржа с монтирания на нея кран. Гън бе открил необичайния плавателен съд в пристанището на Сан Диего, където баржата участваше в операции по прочистване на акваторията.

След като Ан и Гън огледаха тялото на Еберсън, тя отиде при Пит и Джордино на палубата.

— Това ли е твоят човек? — попита Пит.

Ан кимна.

— Открихме в джоба му портфейл с документи, които потвърждават самоличността му. Все пак ще оставим на съдебния лекар окончателната идентификация и обявяването на причината за смъртта.

— Няма да му е лесно, след като тялото е престояло във водата цяла седмица.

— Поне изглежда, че смъртта му е била плод на нещастен случай. Вероятно са имали проблем с яхтата и са потънали.

Пит, който окачваше въжето на една от примките върху стоманените челюсти на механичните ръце на подводницата, премълча за белезите по ръцете на Еберсън.

— Има ли опасност да повредим яхтата, докато я вдигаме на повърхността? — попита Ан.

— Нямаме представа какви са пораженията по корпуса, така че отговорът е да. Има вероятност корпусът да не издържи и да се пречупи, но предполагам, че все пак ще успеем да я извадим без проблем.

— За всеки случай — каза Ан — бих искала да огледам палубата и вътрешността на яхтата преди да започнете вдигането.

— Бездруго се каним да се спуснем отново, така че идвай с нас.

След малко пак бяха при „Сепия“. Този път — вече без тялото на Джо Еберсън на борда — яхтата не изглеждаше толкова страховита. Пит позиционира подводницата точно над задната палуба на яхтата, после я завъртя бавно, за да може външните прожектори да я осветят.

— Стоп! — извика Ан и посочи през илюминатора. — Онази кутия, ей там!

Пит спря подводницата, за да разгледат по-добре продълговатата кутия, привързана за десния фалшборд, и попита:

— Нещо важно ли е?

— Възможно е, ако се съди по това, че е заключена с катинар. — Ан бе ядосана на самата себе си, че не бе забелязала пластмасовото сандъче по-рано. — Да я вземем.

— Изглежда ми здраво привързана. Не мисля, че има опасност да изпадне или да се повреди — отбеляза Джордино.

Тя поклати глава.

— Не искам да рискувам да я повредим по време на изваждането на яхтата.

Пит сви рамене.

— Нямам нищо против, но първо имаме малко друга работа.

Той завъртя манипулаторите на подводницата. Отдалечиха се от яхтата, спуснаха примката върху пясъка и я нахлузиха на носа на „Сепия“. После механичните ръце плъзнаха примката под кила, вдигнаха горния й край и го стегнаха на покрива на каютата. Пит насочи подводницата над задната палуба и се зае с изваждането на пластмасовата кутия. Успя, макар и с известни усилия, да разхлаби въжетата с помощта на единия манипулатор и да я освободи. Постави едната механична ръка върху кутията, а другата отдолу, и я стисна като с клещи. Джордино изпразни баластните резервоари и подводницата се понесе към повърхността.

Гън, който ги очакваше край перилата на „Дрейк“, ги изтегли на борда и попита:

— Метнахте ли й ласото?

Джордино се усмихна.

— Като на теленце.

— С кърмата ще е по-трудно — каза Пит. — Ще се наложи да копаем под кила, за да нагласим втората примка.

Гън погледна продълговатата кутия в механичните ръце на подводницата и каза:

— А, донесли сте ми подарък?

— Подаръкът е за госпожица Бенет — обясни му Джордино и повдигна вежда, за да предупреди Гън да стои настрани.

После измъкна кутията от стоманената хватка на манипулаторите и я сложи на палубата. През цялото време Ан не се отделяше и на крачка от него. Гън помогна на Пит да закачи втората примка, после свърза дебела пластмасова тръба с предния баластен резервоар.

— Какъв е зарядът на акумулаторите? Ще издържат ли? — попита Гън.

— Ако наденем втората примка, без да срещнем сериозни проблеми, ще разполагаме с достатъчно резерви да се спуснем трети път и да закачим въжето, с което ще вдигнем яхтата.

— Добре, ще кажа на баржата да е в готовност.

Пит и Джордино се спуснаха отново в океана, този път без Ан. Щом стигнаха до дъното, Пит застана зад кърмата на потъналата яхта и спусна подводницата в непосредствена близост до кърмата. Нагласи примката с помощта на механичните ръце, после улови с тях пластмасовата тръба и я заби в пясъка под кила на яхтата.

— Пусни прахосмукачката.

— На вашите услуги — отвърна Джордино и насочи струята сгъстен въздух от предния баластен резервоар, която премина през гъвкавия маркуч и оттам през пластмасовата тръба. От края й изскочиха мехурчета въздух, които с издигането си към повърхността се разшириха и тръбата започна да засмуква пясък. Само след няколко минути Пит и Джордино успяха да отворят под кила на „Сепия“ достатъчно голяма дупка, за да пъхнат и втората примка под кърмата й.

Джордино спря притока на въздух и подводницата се насочи към носа на яхтата, където повториха процедурата. Дръпнаха и другата примка и събраха свободните краища над каютата. Докато Пит държеше подводницата на място, Джордино работеше с механичните ръце. Накрая успя да съедини примките и да ги закачи за въжето. Вече можеха да изплуват.

— Имам нежните и прецизни ръце на хирург — каза Джордино, докато прибираше манипулаторите на подводницата.

Пит погледна огромните ръчища на приятеля си и поклати глава.

— Хирург, който работи на две места. И втората му професия е касапин. Както и да е, справи се отлично.

Изпразни баластните резервоари и подводницата бавно започна да се издига. Когато излязоха на повърхността, слънцето бе започнало да се спуска зад хоризонта. Гън управляваше крана, който изтегни подводницата на борда — умело насочи стрелата на крана към халката в горната част на подводницата, закачи я и я повдигна на нивото на палубата, където я остави да се върти във въздуха.

— Хайде, Руди — прикани го Джордино. — Свали ни на борда.

Пит погледна през илюминатора и замръзна. До Гън стоеше едър непознат мъж с пистолет в ръка. Непознатият се усмихна на Пит, но в изражението му нямаше никаква топлина. Гън отдръпна ръце от пулта за управление на крана, после погледна Пит и поклати глава, преди да направи крачка назад.

Джордино видя какво прави Гън и попита:

— Какво става?

Пит — продължаваше да се взира във въоръжения мъж на борда на „Дрейк“ — отвърна:

— Май ни оставиха да висим като пране.

13.

Атакуваха „Дрейк“ под предлог, че имат нужда от помощ.

Екипажът на мексиканската моторница, хвърлила котва наблизо, тайно наблюдаваше изследователския кораб на НАМПД през целия ден и когато слънцето започна да се спуска над вълните, глас с испански акцент се обърна за помощ към „Дрейк“, уж моторната им лодка била останала без гориво. Призивът им за помощ бе приет от Гън и той каза на моторницата да се приближи да им дадат гориво.

Моторницата съвсем демонстративно се придвижи едва-едва, като първо заобиколи баржата откъм кърмата, и чак после се насочи към изследователския кораб. Докато баржата скриваше моторницата от мостика на „Дрейк“, на борда й скочи въоръжен мъж и се насочи към рубката.

Моторната лодка излезе иззад баржата. На палубата й стоеше едър мъж, който помаха на Гън и му се усмихна малко студено. Беше с черни панталони и широка черна блуза, доста странно облекло за човек, тръгнал на риболовен излет. Спускащият се сумрак скри, че кожата му е с цвят на кафе, а лицето — с плоски черти, характерни повече за жителите на Централна Америка, отколкото на Мексико. Мъжът хвърли въже на очакващия го на борда на „Дрейк“ член на екипажа, после се обърна към Гън, който му подаваше през борда двайсетлитрова туба бензин.

— Благодаря, сеньор — каза с дълбок глас. — Останахме прекалено дълго в открити води и се опасяваме, че няма да успеем да се върнем на брега.

Пресегна се, взе бидона и го остави на палубата на моторницата. А после, пъргав като котка, се улови за парапета, скочи на борда на „Дрейк“, измъкна от кобура на кръста си полуавтоматичен „Глок“ и го насочи към гърдите на Гън.

— Кажи на хората си да поставят ръце на парапета и да се обърнат с лице към морето.

Гън се подчини на заповедта и двамата смаяни моряци на палубата само кимнаха, вдигнаха ръце и се затътриха към фалшборда.

На борда на „Дрейк“ се качиха още двама въоръжени мъже и хукнаха към мостика. Гън трепна, когато чу изстрели, но след минута се успокои, тъй като се оказа, че всичко е наред — просто единият от въоръжените нападатели бе прострелял надуваемата спасителна лодка на „Дрейк“. Един от учените се измъкна от лабораторията, за да провери каква е цялата тази суматоха, но го сграбчиха грубо и го отведоха при моряците на палубата.

Гън погледна високия мъж с черните дрехи.

— Какво искате?

Мъжът не му обърна внимание, тъй като в този момент от малката радиостанция, закачена на кръста му, прозвуча глас:

— Баржата е под контрол.

— Доближи я до кораба и се качи при нас — отвърна мъжът в черно. — Скоро ще сме готови.

Радиостанцията се включи отново и гласът каза:

— Пабло, подводницата излиза!

Мъжът в черно погледна през борда и изруга при вида на издигащата се към повърхността подводница. Закачи радиостанцията на кръста си, хвана Гън за яката и го помъкна към крана.

— Извади приятелите си от водата, но не ги сваляй на борда — каза той, след което отстъпи крачка назад, без да отмества пистолета си от Гън.

Гън се чудеше как да предупреди Пит. Отказа се бързо, когато усети дулото на пистолета в гърба си. Вдигна подводницата, но я остави да виси безпомощно във въздуха.

След секунди старата баржа удари лекичко кърмата на „Дрейк“ и четвърти въоръжен мъж, облечен изцяло в черно, скочи при тях и дотича при Пабло. Дишаше тежко, блузата му бе скъсана, от долната му устна се стичаше струйка кръв.

— Какво стана? — попита Пабло.

— Капитанът ми създаде проблеми, сеньор.

Пабло поклати глава и се намръщи.

— Пренесете кутията на борда! Бързо!

Новопоявилият се похитител се присъедини към останалите двама и заедно помъкнаха кутията, извадена от „Сепия“, към моторницата си. Едва сега Гън осъзна, че не вижда никъде Ан.

Водачът на нападателите се обърна към него и размаха пистолета.

— Не ни преследвайте и не викайте помощ! В противен случай ще обърнем и ще ви избием до един! — Усмихна се на Гън и черните му очи проблеснаха. — Благодаря за съдействието! — И с тези думи прескочи парапета и без да поглежда назад, стъпи на борда на моторната лодка.

Пит и Джордино бяха принудени да наблюдават цялата драма, затворени в тясната подводница. Можеха да се измъкнат през люка й, но за да се озоват на борда на „Дрейк“, трябваше да извършат доста опасен скок. Всичко свърши, преди да успеят да направят каквото и да било.

В мига, в който Пабло прескочи парапета, Пит забеляза някакво движение в носовата част на кораба. Обърна се към Ал и попита:

— Видя ли нещо ей там, близо до мостика?

— Не — отвърна Джордино. — Не откъсвах поглед от онзи тип, дето бе насочил пистолет към Руди.

Пабло скочи на борда на моторницата и я отблъсна от „Дрейк“. Преди обаче моторната лодка да завие и да се насочи към брега, Пит забеляза неясен силует, замъглен от спускащия се сумрак.

Джордино заби пръст в илюминатора и попита:

— Това ли имаше предвид?

Пит кимна.

Виждаха подгизнала русокоса жена, скрила се на тясната горна палуба на моторницата, която се понесе с рев към мексиканския бряг.

14.

Гън свали подводницата на борда на „Дрейк“ и щом се измъкнаха през люка, Пит попита:

— Има ли пострадали?

— Не — отвърна Гън. — Заплашиха обаче да ни убият, ако повикаме помощ или понечим да ги преследваме.

— Кои бяха? — попита Джордино.

Гън поклати глава.

— Нямам представа. Обръщаха се към водача си с Пабло. Взеха кутията, която извадихте от „Сепия“. Някаква представа какво има в нея?

— Никаква — отвърна Пит. — Но смятам, че Ан знае. Тя как успя да се качи на борда на моторницата им?

— Ан? Мислех, че е в каютата си!

— Видяхме я да се крие зад кабината на щурвала, когато моторницата им отпраши към брега — обясни му Джордино.

Гън пребледня.

— Ако я хванат, сигурно ще я убият.

— Повикай бреговата охрана — нареди Пит. — Възможно е да разполагат с катер за борба с наркотрафика наблизо. Не споменавай нито дума за Ан — онези може да подслушват честотите. С Ал ще се опитаме да ги настигнем с надуваемата лодка.

— Няма да стане — отвърна Гън. — Простреляха и лодката, и радиостанцията на мостика. Разполагаме с портативни радиостанции, с които мога да се свържа с бреговата охрана, но що се отнася до лодката, нямаш късмет.

— Ами баржата? — попита Джордино.

— Първо да проверим как е капитанът. Опасявам се да не са го пребили.

— Руди, свържи се с бреговата охрана — каза Пит. — Ние с Ал ще проверим баржата.

Пит и Джордино хукнаха към кърмата. Баржата бе опряла нос до изследователския кораб току под нивото на палубата му. Двамата скочиха на омазаната с масло палуба и затичаха към рубката на кърмата. Когато приближиха и надникнаха вътре, ги посрещна ръмжене на куче.

До щурвала бе коленичил побелял мъж, долепил ръка до кървяща рана на главата си. Пред него сякаш на стража стоеше черно-кафяв дакел и ръмжеше срещу натрапниците.

— Тихо, Маузер — сгълча го мъжът.

— Добре ли си? — попита го Пит, докато му помагаше да се изправи — след като заобиколи предпазливо дакела, разбира се. Мъжът се оказа висок почти колкото Пит, около метър и деветдесет, но тежеше няколко килца повече.

— Онзи кучи син се появи изневиделица и ми счупи радиостанцията. — Сините очи на възрастния капитан започваха да се проясняват. — Цапардосах го здравата, но и той ме фрасна с дръжката на пистолета.

Джордино откри аптечката и превърза раната на мъжа.

— Благодаря, момче. Какви са тези типове, между другото?

— Нямам представа — отвърна Пит. — Но един от нашите хора е на лодката им. Имаш ли спасителна лодка, която да вземем назаем?

— Има един малък „Зодиак“ отзад. Двигателят не е кой знае колко мощен, но можете да я вземете.

Едва сега капитанът погледна през прозореца на рубката и видя, че баржата избутва „Дрейк“.

— Господи! Нека първо се отдалеча от вашия кораб, за да не скъсате котва.

Включи за кратко дросела на задна, сетне превключи на нулева. Обърна се към Пит и вдигна вежди разтревожено.

— Внимавайте с онези типове!

— Ще внимаваме!

Пит му кимна и последва Джордино, който вече бързаше по палубата. На излизане зърна за миг удостоверението за управление на плавателни съдове на капитана, окачено на една от стените. Сбърчи чело като видя, че е издадено на името на Клайв Къслър, после побърза да настигне Джордино.

Ал вече развързваше малката надуваема лодка. Вместо да губят време да я спускат с лебедката, просто я хвърлиха през борда, след което скочиха в нея. Пит дръпна няколко пъти въжето на стартера и запали извънбордовия двигател. Даде пълна газ и бързо се отдалечи от баржата и пое към брега.

Въпреки сгъстяващия се мрак силуетът на мексиканската моторница все още се виждаше на хоризонта и Пит насочи малката лодка по дирите й. Разстоянието между двете лодки обаче се увеличаваше, тъй като моторницата се движеше много по-бързо от малкия „Зодиак“. Пит не бе в състояние да направи нищо друго, освен да се опита да не изостане прекалено, за да успее да види къде точно ще слязат на брега престъпниците.

— Надявам се, че не си забравил да вземеш паспортите ни — извика Джордино.

Поддържаха курс право на югоизток, което неизбежно щеше да ги отведе до мексиканския бряг.

— По-добре да бях взел гранатомет — отвърна Пит.

Джордино вече бе огледал лодката. Единственото потенциално оръжие, с което разполагаха, бе малката й котва. Пит обаче нямаше никакво намерение да влиза в открита конфронтация с въоръжените крадци. Единствената му грижа бе безопасността на Ан.

Докато сянката на моторницата се стапяше в далечината, той се зачуди какво ли е замислила дръзката агентка от Службата за криминални разследвания на военноморските сили.

15.

Ан, мокра до кости, стискаше здраво релинга на моторницата и си задаваше същия въпрос. Несъмнено искаше да овладее лодката и да я насочи към Сан Диего, но поне за момента това изглеждаше невъзможно, тъй като срещу себе си имаше четирима въоръжени мъже. Плъзна ръка към кръста си, за да се увери, че кобурът с нейния „Зиг Зауер“ Р239 е на мястото си, а не е изпаднал при скока й в океана.

Решението й да се промъкне на борда на мексиканската лодка бе по-скоро импулсивно, продиктувано от прилив на адреналин, а не от ясно очертана стратегия. Ан тъкмо излизаше от една от корабните лаборатории, търсейки безопасно място, където да прибере кутията на Хейланд, когато видя на палубата Пабло да насочва пистолет към Гън. Мигом се мушна обратно в коридора, пропълзя до каютата си и взе оръжието си. И когато един от нападателите привлече вниманието на всички, като простреля надуваемата лодка на „Дрейк“, тя се промъкна на мостика, но само за да установи, че радиостанцията е унищожена. Макар целият екипаж на изследователския кораб да бе изненадан от атаката, Ан много добре знаеше каква е причината за нападението. Целта им бе кутията. Тъкмо тя, а не тялото на Еберсън, бе истинската причина за появата на агент Ан Бенет на борда.

Нападателите действаха експедитивно и прехвърлиха кутията на борда на своята моторница преди Ан да успее да измисли план за противодействие. Единствената мисъл, която й мина през ума, бе, че ако не е в състояние да спаси съдържанието на кутията, трябва да го унищожи. На всяка цена.

Сърцето й биеше до пръсване, когато се прокрадна до вратата на мостика и надникна към кърмата. Вниманието на Пабло бе ангажирано с Гън, който изваждаше подводницата от водата, докато останалите нападатели пренасяха кутията на борда на моторницата. Тя пое дълбоко дъх, промъкна се до фалшборда и скочи във водата.

Дългогодишните тренировки си казаха своето. Тя се стегна, изпъна тялото си и протегна ръце, устремена към океана. Прониза водата почти под прав ъгъл, идеалното гмуркане, при което почти не се чу плясък и не се вдигнаха пръски. Тялото й потръпна от досега със студените води на Пасифика, но Ан се извърна и заплува към мексиканската моторница.

Излезе на повърхността от другата й страна, след което се прилепи плътно до корпуса й, за да остане незабелязана. Чу някой да скача на борда, после забеляза, че моторницата се отдалечава от „Дрейк“. След секунди двигателите на моторницата изръмжаха и тя полетя напред. Ан се държеше здраво и когато силното ускорение на лодката я измъкна от водата, прехвърли крак през борда, набра се и се претърколи на тясната палуба до покритата рубка.

Лодката се носеше към брега. Ан лежеше търпеливо, без да помръдва, за да успокои дишането и нервите си. Пътуването едва ли щеше да отнеме повече от половин час. И тъй като тъмнината бе неин съюзник, Ан чакаше небето да помръкне напълно. Солени пръски мокреха лицето й и тя се чувстваше като участник в родео. Надяваше се само никой да не погледне в нейната посока.

Пабло и хората му постояха на кърмата няколко минути — наблюдаваха отдалечаването на моторницата от „Дрейк“. Баржата им попречи да видят спускането на вода на малкия „Зодиак“. После четиримата се прибраха в рубката, Пабло се обади по телефона, след което изпи бутилка мексиканска бира „Дос Екис“.

Щом се стъмни съвсем, Ан пропълзя покрай фалшборда и надзърна към откритата палуба. На една от пейките седеше широкоплещест мургав мъж с пистолет в скута; беше вперил поглед зад кърмата. Имаше високо чело и дълга гъста брада, поради което напомни на Ан за младия Фидел Кастро. Здраво привързана на палубата пред него беше кутията на Хейланд — мъжът бе стъпил на нея.

Макар че при евентуална престрелка с целия екипаж шансовете определено не бяха на нейна страна, Ан можеше да се справи с този мъж, особено като се имаше предвид, че на нейна страна бе и предимството на изненадата. Целта й бе ясна: на всяка цена да изхвърли кутията през борда. Вероятно Пит и неговият научноизследователски кораб щяха да я открият впоследствие. В краен случай поне нямаше да попадне в чужди ръце.

Ан пропълзя няколко сантиметра покрай фалшборда и стъпи тихичко на палубата. От каюткомпанията долу долитаха гласове. Точно над каюткомпанията се намираше кокпитът и Ан можеше да види краката на мъжа, който държеше щурвала. Тъй като лодката вече се приближаваше към брега, Ан се надяваше, че той няма да откъсне поглед от следвания курс.

Измъкна компактния си пистолет от кобура, стисна го здраво и скочи към „Фидел“. Той така и не усети атаката й. Тя се прицели в слепоочието му, но го удари прекалено високо и дръжката на пистолета й се плъзна по темето му. Той изохка и се строполи на земята, а оръжието му падна на палубата.

Ан го изрита настрани и коленичи, за да развърже кутията.

Мъжът обаче бе само леко зашеметен. Притиснал с една ръка окървавената си глава, той зашари с другата по палубата, за да открие падналия си пистолет. Не успя да го намери, но вместо това напипа глезена на Ан. Стисна го здраво и дръпна с всички сили.

Ан, която се бе навела над пластмасовата кутия, изгуби равновесие и се просна на палубата. Имаше добри рефлекси обаче и макар „Фидел“ да продължаваше да стиска левия й глезен, изрита с десния си крак и му нанесе силен удар по слепоочието.

Той изохка и задърпа още по-силно, затова тя го изрита пак, този път в брадичката. Най-сетне пръстите му се отпуснаха безжизнени, очите му се подбелиха и „Фидел“ се строполи на палубата.

Ан се втурна към кутията, развърза първо едното въже, после се зае с другото. Беше успяла! Избута кутията до кърмата и я подпря на фалшборда. Започна да повдига единия й край, за да я прехвърли през парапета и изведнъж замръзна, защото усети допира на хладна стомана в основата на врата си.

— Това нещо ще остане на мястото си, скъпа — прогърмя дълбокият глас на Пабло, който бе опрял дулото на глока си във врата й.

16.

Крайбрежните светлини озаряваха мексиканския бряг с пелена от искрящ кехлибар, но тази живописна гледка само дразнеше Пит. Очертанията на мексиканската моторница се бяха стопили в мрака и единствено навигационните й светлини издаваха местоположението й. Но когато и те изчезнаха в далечината и се сляха със светлините по крайбрежието, Пит напълно я изгуби от поглед.

Държеше здраво лоста на кормилото и насочваше лодката към последното местоположение на моторницата, с надеждата престъпниците да не са променили рязко курса й. Нямаше представа, че на юг от границата мексиканският бряг не предлага естествено пристанище в продължение на почти шейсет километра. След като плаваха на сляпо в продължение на няколко минути, Пит и Джордино наближиха крайбрежието и видяха ярките светлини по протежението му. Морето около тях изглеждаше пусто, затова Пит насочи лодката на юг.

След две минути откриха мексиканската моторница.

— Ето я! — извика Джордино и посочи.

На около миля пред тях водите на Тихия океан се врязваха в сушата и образуваха малък скалист залив. Грубо скованият кей навлизаше на петнайсетина метра в океана и тъкмо край него бе акостирала ярко осветената моторна лодка. Пит и Джордино приближиха достатъчно, за да видят няколко силуета да сноват между кея и очакващия ги пикап с двойна кабина. Два от силуетите се върнаха на лодката, пренесоха голям правоъгълен сандък и го качиха в товарното отделение на пикапа.

— Това е нашата кутия — каза Джордино. — Виждаш ли Ан?

— Не, но може да е вече в кабината. Ще опитам да прекарам лодката до другия край на залива.

Пит насочи лодката към залива, като междувременно отпусна газта, за да намали шума на двигателя. Когато се приближиха, мексиканската моторница изведнъж рязко потегли от кея, описа полукръг из залива, като едва не прегази сливащия се с вълните в мрака „Зодиак“, и се насочи с пълна скорост покрай брега.

— Нямаме достатъчно гориво, за да преследваме моторницата — каза Джордино.

Пит погледна към пикапа — задните му габарити светнаха, когато шофьорът запали двигателя — и каза:

— По-добре да слезем на брега.

Ускори максимално, без да прави опит да скрие присъствието им, и насочи надуваемата лодка по протежение на залива. Скалите отстъпиха място на тясна плажна ивица, осветена от близките домове, заведения и магазини. Пит насочи лодката право към пясъка. Спряха на плажа тъкмо когато пикапът минаваше по крайбрежния път.

Джордино скочи от лодката и я задърпа извън обсега на вълните още преди Пит да изключи двигателя.

Хукнаха по прашната улица. Пикапът бе малко пред тях. Затичаха след него.

Пикапът се движеше бавно, защото крайбрежната алея бе всъщност черен път, но след това излезе на първата пресечка, която бе павирана, ярко осветена и оживена. От двете й страни се издигаха ниски стари сгради с олющена циментова мазилка. Партерните етажи бяха заети от магазинчета, повечето затворени за през нощта. Все пак няколко кафенета и ресторантчета работеха, което обясняваше и постоянния поток от хора по тротоарите. Пикапът сви наляво, ускори за кратко, но сетне навлезе в участък с по-бавен трафик. Пит и Джордино се озоваха на кръстовището минута след него.

— Нямам намерение да участвам в нощен маратон без любимите ми шорти, които светят в тъмното — рече на пресекулки задъханият Джордино, докато наблюдаваха как пикапът ускорява.

— Аз пък забравих любимата си лента за глава — изрече също запъхтян Дърк Пит.

Огледаха се за такси, но нямаше. Тогава Пит посочи към отсрещния ъгъл.

— Май виждам кола, която можем да вземем назаем.

Двама електротехници работеха върху таблото на двуетажна промишлена сграда. Не само че приемаха частни поръчки, които съвместяваха с основните си задължения в мексиканската национална електрическа компания, но бяха взели и малкия служебен микробус, предоставен им от официалния им работодател. Микробусът беше паркиран до бордюра на няколко метра от електротехниците, вратите му бяха отворени, отвътре кънтеше музика.

Пит и Джордино спринтираха към автомобила и скочиха на предните седалки. Ключът бе в контакта и преди електротехниците да осъзнаят какво става, Пит запали двигателя и потегли рязко с писък на гуми.

— Alto! Alto!6 — извика единият електротехник, захвърли отвертката и хукна след микробуса.

Колегата му зяпна невярващо, после извади мобилния си телефон и трескаво набра някакъв номер.

Пит видя пролука в трафика, мушна се в нея и даде газ. Когато профучаха над една асфалтова гърбица, инструментите отзад издрънчаха, а задните врати се затвориха с трясък.

— На тези момчета ще им се наложи да дават доста неприятни обяснения на сутринта — каза Джордино.

— Смяташ, че шефът им няма да им повярва, че микробусът им е бил откраднат от двама побъркани гринго? — отвърна Пит.

Бяха изгубили от поглед пикапа, така че Пит караше бързо, натискаше газта до ламарината и изпреварваше по-бавните автомобили. Наби рязко спирачки, за да не удари една жена, която притича през улицата, понесла кафез с пилета, после избегна на косъм някакъв помияр.

Улицата се виеше нагоре по склона, трафикът намаля, крайпътните заведения изчезнаха, уличното осветление — също. След като изпревариха ръждясал фолксваген костенурка, забелязаха светлините на пикапа на около километър пред тях. Немощният двигател на микробуса виеше в знак на протест, но Пит продължи да дава газ до дупка. Пътят правеше рязък завой, който Пит взе със свистящи гуми, като запрати облак прахоляк върху паркиран до бордюра „Додж Чарджър“. Фаровете на доджа мигом светнаха и колата потегли след тях.

— Още ли ти е жал за онези електротехници? — попита Пит.

— Малко. Защо питаш?

— Мисля, че са се обадили в полицията.

— Как разбра?

Пит погледна в огледалото за обратно виждане. На покрива на доджа, който ги следваше, проблеснаха червено-сини светлини.

— Защото полицаите са точно зад нас.

17.

Монтираните на покрива на доджа сигнални светлини озаряваха околните хълмове ту в синьо, ту в червено. Шофьорът на пикапа ги видя, стисна здраво волана и викна:

— Пабло! Това са полицаи! Бяха на последния завой!

Пабло, който седеше на задната седалка, погледна през рамо към патрулния автомобил, после погледна скоростомера.

— Не си карал с превишена скорост, нали?

— Не повече от километър-два над ограничението! Заклевам се!

Широкото лице на Пабло не издаде никакъв признак на безпокойство.

— Откъсни се от тях, преди да наближим летището — каза той спокойно. — Ако се наложи, ще се отървем от оръжията. И от момичето.

Ан се напрегна. Зачуди се дали ще я убият, или просто ще я изхвърлят. Седеше отзад между Пабло и един брадат мъж на име Хуан и не знаеше от кого от двамата да се страхува повече. Отдръпна се леко от Пабло и се обърна към Хуан, който имаше огромна синина под едното око и съсирена кръв по лицето. Той заби пистолета си в ребрата й и се ухили зловещо.

От мига, в който Пабло я бе открил на борда на моторната лодка и й бяха вързали ръцете, някой непрекъснато я държеше на прицел. Страхът бе пропълзял в душата й, но сега в нея пламна искрица надежда, свързана с появата на мексиканските полицаи. Вероятно Пит бе успял да ги предупреди.

Шофьорът ускори рязко и пикапът поднесе и заподскача по неравния път. Шосето се виеше нагоре по планинския склон, завоите следваха един след друг, кой от кой по-остър, но щом стигнаха билото, пътят се спусна към широката долина, в която се намираше граничният град Тихуана.

Милиони светлинки проблясваха през гъстия смог. Тази гледка обаче скоро изчезна от погледите им, тъй като пикапът се спусна надолу и навлезе в покрайнините на града. Шофьорът погледна назад и видя, че е увеличил разстоянието между тях и полицейския патрул.

Наближиха оживена магистрала с четири ленти, която заобикаляше южните предградия на Тихуана. Пабло забеляза, че шофьорът се кани да свие към магистралата, и викна:

— Не, не се качвай на магистралата! Мини през града. Така по-лесно ще се откъснем от тях!

Шофьорът кимна и зави към гъсто населените квартали на Тихуана. Погледна отново в огледалото. Между тях и полицейския патрул имаше още един автомобил, който пречеше на ченгетата да ги настигнат.

Въпросният автомобил бе микробусът на електротехниците. Пит правеше всичко по силите си, за да не изгуби от поглед пикапа с престъпниците, въпреки че полицаите го следваха по петите. Малкият двигател на микробуса така бе прегрял, че едва не се бе разтопил, докато изкачваха хълмовете преди Тихуана. Много по-мощният полицейски додж ги настигна с лекота и се залепи за задната им броня.

Пит се откъсна за кратко от преследвачите си по време на спускането по планинския склон, тъй като шофираше микробуса на ръба на възможностите му… и на ръба на пътя. Когато профучаваше по завоите, гумите му хвърляха чакъл, но за Пит бе по-важно да не изостава от пикапа, отколкото да избяга от полицейския автомобил. Шофьорът на доджа бе по-предпазлив, което позволи на Пит да увеличи дистанцията между двете коли, преди да се понесат по улиците на града.

— Ще трябва да направим нещо относно онези приятелчета отзад — каза Пит, докато навлизаха в града с почти два милиона жители.

Джордино надзърна в товарното отделение на микробуса и огледа инструментите и резервните части, които подрънкваха на всеки завой.

— Ще проверя дали няма нещо, което да ни отърве от ченгетата — каза той и се прехвърли отзад.

Продължаваха да летят по улиците на Тихуана.

По стените на товарното отделение имаше намотани на макари кабели и кутии с всевъзможни електрически конектори, инструменти и какво ли не още. Едва ли нещо от това можеше да бъде използвано за отбрана. А после Джордино забеляза стойка с няколко парчета изолационна тръба — тънки парчета галванизирана стомана, дълги по метър и двайсет, предназначени за изолация на оголени жици. Краищата им бяха с резба. Джордино вдигна вежди, когато откри и кутия с куплунга, и извика на Пит:

— Мисля, че открих нещо.

Минута по-късно подминаха отклонението за магистралата и продължиха към центъра на града. На един светофар след две преки пикапът зави надясно и Пит извика на Джордино:

— Настигат ни!

После отпусна педала на газта, та полицейският патрул да се доближи, и когато се озоваха на няколко десетина метра от светофара, извика:

— Сега!

Джордино отвори задните врати и плъзна от тях метална тръба, дълга два и четирийсет — беше я сглобил от две парчета. Опря единия й край в дървено трупче, закрепено между издатините на задните колела, и я овърза здраво с тел, която намота около пантите на вратите, за да не мърда. Пит му отпусна една секунда, за да се отмести встрани, а после натисна рязко спирачките.

Полицаят на волана на доджа вече бе намалил скоростта, но чак сега забеляза щръкналата като средновековно рицарско копие тръба и когато стоповете на микробуса светнаха, също натисна здраво спирачките. Пит обаче разполагаше с предимството на по-лекия автомобил и освен това в мига, в който спирачките убиха инерцията на микробуса, включи на задна.

Миг по-късно полицейският автомобил се наниза на импровизираното копие на Джордино и се удари в задната броня на микробуса. Тръбата проби радиаторната решетка на доджа, както и самия радиатор, преди да се удари в блока на двигателя и да се нагъне като акордеон. Изпод предния капак на патрулната кола изскочи гъст облак пара, но полицаите така и не го видяха, тъй като зрителното им поле бе тутакси блокирано от задействалите се въздушни възглавници.

Пит включи на първа и настъпи педала на газта. От задната част на микробуса се разнесе стържене, тъй като колата им се опитваше да се откопчи от доджа. Броните на двата автомобила най-сетне се откачиха една от друга и микробусът полетя напред. Джордино хвърли поглед назад и видя, че тръбата е останала забита в радиаторната решетка на полицейския автомобил и че над нея продължават да се издигат облаци пара.

Върна се на предната седалка и заяви:

— Сега вече създадохме сериозни проблеми на онези електротехници.

— Което само доказва, че двамата гринго наистина са били луди.

Пит стисна още по-здраво волана и изфуча по улицата. Беше още по-напрегнат отпреди. Скоро всяко ченге в Тихуана щеше да търси очукания микробус на мексиканската електрическа компания. Пит взе поредния завой и отново натисна газта до дупка. Трябваше да измъкнат Ан колкото се може по-скоро.

18.

— Не виждам вече полицейските светлини — каза шофьорът на пикапа и се ухили на Пабло. Годините употреба на най-различни наркотици бяха превърнали устата му в отвратителна паст с кафяви венци и почернели зъби. — Мисля, че се отървахме от тях.

— Карай така, че да не привличаш внимание — нареди Пабло, — но гледай да не закъснеем за летището.

Шофьорът провери маршрута на дисплея на навигационната система: правеше остър завой през Тихуана към летището, разположено на североизток от града. Тъй като непрекъснато се оглеждаше за полицейски светлини, не обърна почти никакво внимание на малкия микробус, който не изоставаше от пикапа.

Влязоха в центъра на града и светлините станаха още по-многобройни и по-ярки. Шофьорът на пикапа сви на изток по улица „Пласа ел Торео“, чиито потънали в мръсотия тротоари бяха пълни с хора. В опит да избегне неколцина разсеяни пешеходци, които пресичаха улицата, той налетя на огромна дупка и пластмасовата кутия в товарното отделение на пикапа подскочи.

Пит и Джордино, които следваха престъпниците по петите, видяха, че кутията не е вързана.

— Какво според теб има в тази кутия, че предизвиква такава суматоха? — попита Джордино.

— И аз се чудя — отвърна Пит, потиснал за момента гнева си, че екипажът на „Дрейк“ е бил въвлечен в подобна опасност, без никой да ги предупреди за какво всъщност става въпрос.

— Ако се изравним с товарното му отделение, може би ще успея да я взема — каза Джордино.

Пит обмисли идеята. При положение че шофираха краден автомобил, който полицията вече издирваше, и че не разполагаха с никакви оръжия, шансовете им да се справят с мъжете в пикапа бяха нищожни. Възможностите им за действие бяха ограничени и до една граничеха със самоубийството.

— Възможно е да договорим размяна за Ан — отвърна той. — Ако не ни застрелят на място.

Единственото им предимство бе, че се движеха през гъсто населени райони на град, славещ се със съмнителна репутация. Джордино се съгласи, че рискът си заслужава.

Пит доближи микробуса до задната броня на пикапа. Изчакваше в трафика да се отвори пролука, която да му позволи да се изравни с другата кола. Двата автомобила стигнаха до кръстовище със знак „Стоп“, но Пит изобщо не си направи труда да спре. За негово най-голямо разочарование в насрещната посока се движеше полицейски патрул.

Той не отклони поглед дори за миг, докато пресичаше кръстовището, но след това погледна в огледалото за обратно виждане. Полицейската кола направи обратен завой по тясната улица, при това толкова бързо, че едва не бутна един моторист.

— Ченгетата ни откриха — каза Пит.

Джордино свали прозореца си.

— Е, щом като така и така ще се забъркаме в неприятности, поне да извлечем някаква полза.

Пит доближи пикапа, а зад гърба му проблеснаха сигналните светлини на полицейския автомобил.

Патрулката се опита да ги последва през кръстовището, но се оказа възпрепятствана от един камион с ремарке, който маневрираше бавно, за да направи десен завой. Пит погледна напред, изчака едно очукано исузу да премине в другата лента и се мушна на освободеното място. Натисна газта до дупка, мина в лентата за насрещно движение и се изравни с пикапа. Джордино се подаде от страничния прозорец и протегна ръце, за да хване кутията.

Шофьорът на пикапа, нащрек заради появата на полицейските светлини зад гърба си, го забеляза и чукна леко спирачките. Ал успя да се прибере в кабината на микробуса и да избегне удара с пикапа. Няколко секунди двете коли се движеха успоредно.

— За малко да я хвана — каза Джордино. — Следващият път ще успея!

Джордино се бе озовал почти лице в лице с Хуан, който трескаво сваляше прозореца на пикапа.

Пит също натисна спирачките, погледна напред и видя, че срещу тях идва бавнодвижещ се бетоновоз.

— Побързай! — извика и настъпи газта по-силно.

Пикапът ускори и Пит се опита да се изравни с него, преди да се оказват застрашени от челен сблъсък с бетоновоза.

Щом микробусът отново се изравни с товарното отделение на пикапа, Джордино удържа на думата си. Измъкна се през прозореца почти до кръста и улови дръжката в единия край на кутията. Дръпна рязко, вдигна я от пикапа, така че тя увисна до вратата на микробуса, и извика:

— Взех я!

Пит не разполагаше с достатъчно място, за да изпревари пикапа, затова натисна рязко спирачка. Пикапът обаче също намали и ги блокира в лентата за насрещно движение само на метри от приближаващия бетоновоз. Вляво се появи тясна пресечка и Пит натисна педала на газта и изви рязко волана.

Хуан най-сетне успя да свали прозореца, подаде се навън, насочи глока си към микробуса и стреля няколко пъти, без да уцели.

— Внимавай! — изкрещя му шофьорът.

Късно! Хуан видя предната броня на бетоновоза миг преди тя да го удари в гърдите. Дрехите му се закачиха за бронята и инерцията на бетоновоза измъкна тялото му от кабината на пикапа, при което краката му бяха премазани, а тялото му буквално разполовено.

Пит, който завиваше рязко наляво, избегна сблъсъка на косъм. Докато микробусът пресичаше със свистящи гуми пътя на бетоновоза и се разминаваше на милиметри с предната му броня, във вратата на Джордино се забиха няколко куршума. Само последният обаче причини известни щети, тъй като отчупи парченце от кутията и одраска ръката на Джордино. Рефлекторната му реакция бе да пусне кутията, която изтрака на паважа.

Уплашеният шофьор на бетоновоза натисна рязко спирачки. Тялото на Хуан се откачи от предната броня и попадна под предното ляво колело на тежкия камион. Дясното пък премаза падналата кутия. Огромният бетоновоз успя да спре едва след като задните му колела размазаха и останките от Хуан, и пластмасовата кутия.

Поразен от гледката в огледалото за обратно виждане, шофьорът на пикапа изгуби контрол. Пикапът поднесе надясно, блъсна се в един паркиран до бордюра шевролет и се качи върху багажника му. Чу се силен пукот, тъй като предната гума на пикапа се вряза в намачканите ламарини на шевролета и се пръсна.

От другата страна на улицата микробусът, разминал се на косъм от сблъсък с бетоновоза, едва не се заби в задната броня на един джип. Пресечката, в която Пит и Джордино свиха, се оказа доста оживена и Пит трябваше да натисне рязко спирачките, за да спре. Улицата и тротоарите бяха пълни с хора, които блокираха пътя им напред. Пит забеляза във витрините на околните магазини синьо-червените отражения на полицейските светлини — патрулната кола вече приближаваше мястото на инцидента.

— Мисля, че дойде моментът да зарежем този микробус — каза Пит.

Джордино поклати глава и каза:

— Тъкмо започнах да го харесвам.

Измъкна отнякъде ролка изолирбанд и почна да превързва кървящата си ръка.

— Добре ли си? — попита Пит, едва сега осъзнал, че приятелят му е ранен.

— Е, може би за известно време няма да съм в състояние да надигам чашката с тази ръка, но ще оживея.

Изскочиха от микробуса и се смесиха с тълпата, която бе започнала да се събира около бетоновоза. Не обърнаха никакво внимание на размазаното тяло на Хуан, а коленичиха до смачканата кутия.

От нея не бе останало почти нищо. Купчина жици, интегрални схеми, парчета от метален корпус… всичко това бе смазано от гумите на камиона. Каквото и да бе имало в кутията, никой не би могъл да го възстанови.

Видяха двама полицаи с извадени оръжия да се приближават и се отдръпнаха към пикапа и зяпачите около него. В навалицата полицаите едва ли щяха да им обърнат внимание.

Пит пристъпи напред със свито сърце и надникна в кабината.

И двете десни врати бяха отворени, но нямаше и следа нито от похитителите, нито от Ан.

19.

Пабло бе наблюдавал с изумление унищожаването на кутията. Смъртта на приятеля си възприе като дребно неудобство, но при загубата на кутията лицето му се наля с кръв. Изля гнева и върху Ан.

— Какво знаеш за устройството? — попита той и насочи пистолета си към нея.

Ан стисна зъби и не пророни нито дума.

— Пабло… полицията идва! — Лицето на шофьора бе бяло като платно, пръстите му трепереха върху волана.

Пабло погледна Ан.

— Ще си поговорим по-късно. Прави каквото ти кажа или ще те убия. Слизай!

Ан го последва и слезе от дясната врата, а шофьорът взе едно тънко яке и го метна върху завързаните й ръце. Тя хвърли поглед назад към колата на електрическата компания, но не видя нито Пит, нито Джордино. Бе не по-малко изненадана от Пабло от появата им зад пикапа — нямаше представа как са успели да я проследят.

Щом стъпиха на тротоара, един млад мъж с черна риза се нахвърли върху шофьора.

— Какво направи бе?! — И посочи смачкания шевролет.

Пабло пристъпи към него, опря пистолета си в корема му и изръмжа:

— Мълчи или умри!

Мъжът отстъпи объркан, погледна го стреснато, после се облещи, обърна се и побягна.

Пабло сграбчи Ан за ръката и я дръпна към себе си. Видя полицаите да слизат от патрулката, после огледа тълпата. Бързо откри двамата американци, които оглеждаха премазаната от задните десни колела на бетоновоза кутия. Беше видял, че са двамата от подводницата на „Дрейк“, още когато микробусът им се бе изравнил с пикапа.

Обърна се и бутна Ан напред.

— Тръгвай!

— Ами Хуан? — попита шофьорът и погледна към бетоновоза.

Пабло изобщо не му отговори, не обърна никакво внимание и на тялото на мъртвия си съучастник, а продължи да бута Ан към средата на оживения тротоар.

Пит и Джордино, които се озоваха до пикапа само след минута, огледаха минувачите с надеждата да открият Ан. На бордюра седеше малко момиче, което продаваше цветя, подредени в картонена кутия. Видя, че Пит го гледа, и му подаде китка маргаритки. Пит му плати цветята, усмихна му се и му ги върна. Момиченцето се изчерви, помириса маргаритките, после вдигна ръка и посочи надолу по улицата.

Пит му смигна и тръгна натам.

— Насам, Ал!

Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-гъста ставаше тълпата. Пит се оглеждаше за русите къдрици на Ан. Оставиха се реката от хора да ги отнесе до края на улицата, която преля в огромен паркинг, пълен с коли, и Пит и Джордино най-сетне видяха накъде са се запътили всички тези хора.

Оттатък паркинга се издигаше наскоро реновиран стадион и към него се стичаха реки от хора, които навлизаха през рампите и стълбите, разположени в двата му края. Пит вдигна поглед и видя неоновия надпис:

— Футбол? — попита Джордино.

— Не. Корида.

— По дяволите, забравих да си облека червена блуза — каза Джордино, който явно не бе забелязал, че кръвта, стичаща се от ръката му, бе обагрила в алено един от крачолите му.

Тръгнаха към най-близкия вход заедно със стотиците посетители, дошли в последния момент. Ароматът на печена царевица от многобройните сергии изпълваше вечерния въздух.

Пит, който не откъсваше поглед от входа пред тях, забеляза едър мъж да влиза в стадиона заедно с русокоса жена.

— Май я видях.

Джордино тръгна напред като булдозер. Пит го последва. Когато стигнаха до касите, Пит попита:

— Имаш ли някакви пари?

Джордино бръкна в джоба си със здравата си ръка и измъкна шепа банкноти.

— През последните нощни игри на покер на „Дрейк“ извадих малко късмет.

— Слава богу, че на кораба ни няма истински картоиграч — каза Пит, измъкна от шепата му една двайсетачка и я подаде на касиерката.

Не изчакаха рестото, минаха през въртящите се прегради и се озоваха на стадиона.

Свиреше оркестър, говорителят на стадиона представяше тазвечерните матадори и помощниците им, които обикаляха кръглата пръстена арена в колоритна процесия. Шумната тълпа, изпълнила стадиона, посрещаше любимците си с викове и аплодисменти. Ан и похитителите й не се виждаха никакви, изгубени сред морето от тела.

— Може да са тръгнали към изхода от срещуположната страна — предположи Пит.

— В такъв случай по-добре да се разделим — каза Джордино.

Слязоха по стъпалата към долните сектори на стадиона и Джордино зави надясно, а Пит — наляво. Пит мина под първите редове, оглеждаше се, но без никакъв успех. Когато зрителите внезапно избухнаха в аплодисменти, той погледна към арената и видя матадора, излязъл за първия двубой за тази вечер. Срещу него излезе петстотинкилограмов бик — разпределителят съобщи, че се казвал Донатело. Бикът като че ли не обръщаше никакво внимание на матадора — стоеше на място и ровеше пръстта с копито.

Пит тръгна през следващия сектор, като заобикаляше продавачите на захарен памук и студени напитки. И изведнъж зърна жена с руси коси, седнала до пътеката на горния сектор. Беше Ан! До нея седеше Пабло и се оглеждаше. Веднага забеляза Пит, впи очи в него, каза нещо на шофьора, който стоеше до тях, стана и дръпна Ан да се изправи. Тя погледна Пит за миг, на лицето й бяха изписани страх и молба. Шофьорът остана на място, а Пабло задърпа Ан по стълбите към тясната пътека, която опасваше арената.

Разделяше ги цял сектор. Пит хукна по стъпалата, но когато стигна ниската ограда, опасваща арената, шофьорът му препречи пътя.

Беше с четири-пет сантиметра по-нисък от Пит, но доста по-широкоплещест. Поклати глава, за да даде знак на Пит да спре, след което повдигна ризата си, за да му покаже пистолета под колана си.

Пит се хвърли напред, без да се замисля, и му нанесе силен ляв прав в скулата. Шофьорът залитна към стената. Пит не му остави никакво време да се съвземе и му нанесе бърза комбинация от още няколко удара в главата.

Вместо да посегне към пистолета, шофьорът инстинктивно се прикри с ръце, за да защити главата си. Миг по-късно обаче се нахвърли срещу Пит. Пит избегна първия удар, но вторият се стовари в ребрата му и той изохка от болка.

Пит отвърна с нови удари по главата на шофьора, но това не попречи на противника му да го връхлети и двамата се стовариха върху предпазната ограда. Шофьорът притисна Пит с лявата си ръка, докато с дясната се опитваше да измъкне пистолета си. Двамата изгубиха равновесие и залитнаха.

В мига, в който падаха, шофьорът успя да извади пистолета си, но Пит заби лакът в ръката му, пистолетът падна и двамата се претърколиха от другата страна на оградата.

Падането им на арената от височина почти два метра накара всички зрители на стадиона да ахнат от изумление. Матадорът, застанал в центъра на арената, бе с гръб към тях и не разбра какво става, тъй като бе прекалено зает да дразни бика.

Двамата се строполиха на арената едновременно, но Пит пое основния удар при падането, тъй че шофьорът скочи на крака пръв и се огледа за изгубения си пистолет. И видя дървената стойка с бандерилите — къси копия, украсени с разноцветни панделки, с които боравеха така наречените бандерилерос, помощниците на матадора. Задачата им бе да забиват бандерилите в гърба на бика, което допълнително раздразваше животното и отслабваше вратните му мускули, а това на свой ред го караше да атакува с наведена глава.

Пит тъкмо се изправяше, когато шофьорът грабна една бандерила и я хвърли към него. Мятането бе високо и неточно, така че Пит избегна с лекота насоченото срещу него острие. Но когато шофьорът грабна още три бандерили, Пит се огледа и отстъпи към оградата. Там, на една закачалка, висеше плащ на матадор. Пит го взе и го нави около ръката си, за да го използва като импровизиран щит.

Двама бандерилероси, застанали в другия край на арената, забелязаха суматохата и тръгнаха към Пит и противника му покрай предпазната ограда. Матадорът продължаваше да стои в неведение, тъй като вниманието му бе съсредоточено изцяло върху бика — той размахваше плаща си с ритмични движения и се опитваше да подмами бика да го нападне. Животното се втурна към него, но пропусна целта си и мина само на сантиметри от тялото на матадора. А после спря и се обърна към Пит и шофьора.

Някои бикове излизат на арената доста спокойни, което означава, че матадорите и бандерилеросите трябва повече да ги бодат, мушкат, дразнят, раняват и прочее, за да ги накарат да нападнат. Други обаче са агресивни по природа и се нахвърлят срещу всеки движещ се обект. Донатело явно бе от най-раздразнителните и войнствени бикове. И тъй като бандерилеросите още не бяха започнали да го бодат с бандерилите, не бе нито отслабен, нито изморен и атакуваше с пълни сили. Огледа двамата мъже и се втурна към тях.

Пит го виждаше, но за момента основната му грижа бе как да избегне бандерилите на своя противник. Шофьорът, застанал с лице към него, изобщо не видя бика, а пристъпи напред и се хвърли срещу Пит, вдигнал бандерилите като копиеносец.

Пит направи крачка назад и отблъсна първата бандерила с навития около ръката му плащ. Избегна и втората, като отскочи встрани — тя прелетя само на сантиметър от тялото му. Шофьорът на пикапа вдигна третата и последна бандерила и за миг спря, за да се прицели по-добре.

Хвърлянето бе идеално. Острият като бръснач връх полетя право към Пит и щеше да го прониже в гърдите, ако той не го бе блокирал с плаща. Бандерилата все пак прониза плата и го поряза по ръката. Пит бързо хвърли плаща със забитата в него бандерила — толкова бързо, сякаш се беше опарил — обратно към шофьора и се хвърли на земята.

Дори у връхлитащия бик да имаше известно колебание кого от двамата да нападне, то изчезна точно в този миг. Разяреното животно проследи полета на плаща със забитата в него стрела към шофьора, който се наведе да ги вдигне.

И наведе глава и връхлетя.

Шофьорът, объркан от изненадващия ход на Пит, който се бе хвърлил на земята, чак сега усети някакво движение зад гърба си. Обърна се, видя връхлитащия бик и замръзна.

Донатело се втурна право срещу жертвата си. Тълпата запищя, когато рогата на бика се забиха в корема на шофьора с такава сила, че за малко да излязат откъм гърба му. Бикът отметна глава назад, подхвърли във въздуха тялото на прободения мъж и направи още няколко крачки, преди да запрати безжизнения окървавен труп на земята.

Сред разнеслите се писъци Пит чу един различен. Огледа се и видя Ан, която се дърпаше и се опитваше да се отскубне от Паоло. Той обаче я сграбчи здраво, вдигна я във въздуха и я метна на арената. Тя падна тежко, опита да се изправи, но залитна.

Обезумял от току-що извършеното убийство, бикът се обърна към Ан и изпръхтя. А после наведе глава и се втурна към нея.

Двамата бандерилероси и матадорът тичаха през арената и крещяха, но бикът не им обърна никакво внимание. Бяха прекалено далеч, за да привлекат гнева му.

Пит обаче бе съвсем близо.

Скочи, вдигна прокъсания плащ и се втурна към бика. Животното, което тичаше с всички сили, бе само на пет-шест метра от Ан.

Тя се опита да отстъпи към оградата, но залитна пак. Сърцето й биеше до пръсване.

И изведнъж прозвуча вик:

— Торо! Торо!

Пит тичаше към Ан и размахваше прокъсания плащ. Бикът погледна високия мъж, затичал се към него с яркочервен плащ, захапа стръвта, обърна се и се втурна срещу него.

А Пит разпери плаща с една ръка и го размаха, сякаш изтупваше прах от старо чердже, за да привлече вниманието му. Донатело проследи движенията му, втурна се и заби острите си рога в плаща на няколко милиметра от тялото на Пит.

Пит дръпна плаща нагоре, после се завъртя и се изправи очи в очи с животното. Бе прекалено заангажиран със собственото си оцеляване, за да чуе аплодисментите и виковете „Оле!“, които долетяха откъм трибуните. Разтърси плаща и направи крачка встрани, но бикът не го нападна повторно.

— Позволете на мен, сеньор — каза матадорът, неизвестно как озовал се до рамото му.

С помощта на един от бандерилеросите матадорът подмами бика към центъра на арената, докато двама други негови помощници изнесат тялото на шофьора.

Пит се обърна към Ан, видя, че Джордино я измъква на трибуните, тръгна към тях и прескочи предпазната ограда под оглушителните аплодисменти на зрителите.

Бледата разтреперана Ан сграбчи ръката му.

— Ако не беше ти, бикът щеше да ме убие! Истинска лудост от твоя страна!

Пит се усмихна уморено.

— Забравяш, че работя във Вашингтон. Всички във Вашингтон са луди!

После изражението му стана сериозно и той се огледа.

— Къде е Пабло?

Ан поклати глава. Джордино също оглеждаше трибуните, но от Пабло нямаше и следа.

Беше изчезнал.

20.

— Мисля, че е за предпочитане да избегнем разговора с местните власти — каза Джордино и кимна към служителя на коридата, който идваше към тях, следван от двама охранители.

— Изведи ни оттук — каза Пит и хвана здраво Ан през кръста.

Тя пристъпи колебливо и изохка, понеже остра болка прониза глезена й.

— Спокойно, облегни се на мен — каза Пит. — Изобщо не си тежка.

Джордино заора през тълпата като снегорин, разчиствайки път на куцукащото дуо зад гърба си. Излязоха от стадиона през най-близкия изход под заглъхващите аплодисменти на трибуните. Представителите на управата не успяха да ги настигнат — само гледаха смаяно как тримата американци се качват на такси и изчезват в нощта.

Ан помоли да я отведат в американското консулство, но двамата представители на НАМПД надделяха, тъй като бездруго вече бяха договорили с шофьора на таксито бакшиша плюс допълнително количество бензин. Докато таксито летеше през Тихуана, умората от преследването налегна и тримата и разговорът замря. Пит искаше да зададе на Ан купища въпроси, но моментът не бе подходящ.

Откакто бе напуснала кораба, Ан бе сдържала емоциите си, за да не позволи на страховете си да я завладеят. Но сега, макар да се бе измъкнала от лапите на Пабло и животът й да бе извън опасност, макар да се чувстваше сигурна с Пит и Джордино, страховете й започваха да се прокрадват в душата й. Тя потрепери, въпреки че нощта бе топла, и се опита да овладее емоциите си. Пит постави нежно ръка на рамото й и я прегърна. Само след няколко минути Ан се унесе и заспа.

Стигнаха на малкия пясъчен плаж почти в десет. Пит с облекчение установи, че надуваемата лодка, която бяха взели от баржата, си е на мястото, където я бяха оставили. Джордино напълни резервоара догоре, после подаде тубата с гориво на таксиметровия шофьор и каза:

— Gracias, amigo.7 — И му даде и част от печалбата си на покер.

Таксиметровият шофьор преброи банкнотите, усмихна се и отвърна:

— Buen viaje!8

Избутаха лодката във водата и се качиха. Двигателят запали с лекота.

— Сигурен ли си, че ще открием „Дрейк“? — попита Ан, докато оглеждаше потъналото в мрак море.

— Руди е достатъчно умен да остави светлините включени — отвърна Пит.

Излязоха от заливчето и Пит насочи лодката на север покрай брега. След миля-две свърна към открито море. Беше запомнил маршрута, по който бяха дошли. Хвърли поглед назад и откри нужния му ориентир: светлините на самотна къща, кацнала високо на един хълм, които се подреждаха в една линия с бледожълтите улични лампи на брега. Опита се да ги държи на една линия, след което насочи лодката към открито море. И точно когато водите около тях станаха по-черни от катран, на няколко румба от носа на лодката се появи слабо сияние — самотна бяла светлина, която постепенно се разпадна на няколко отделни. Когато се приближиха, откриха, че това са светлините на три кораба.

„Дрейк“ и баржата бяха хвърлили котва в непосредствена близост, а наблизо дрейфуваше значително по-голям кораб. Пит забеляза белите и оранжеви линии по корпуса, които означаваха, че корабът е на американската брегова охрана.

Когато Руди Гън видя Ан, на лицето му се изписа видимо облекчение и той се надвеси над парапета и извика:

— Слава богу, че всички сте добре!

— Внимавай, навехнала си е глезена — предупреди го Джордино, докато помагаше на Ан да се качи на борда.

— Ще повикам корабния лекар на „Едисто“ — каза Гън.

Ан поклати глава.

— Няма нужда. Трябва ми само малко лед.

— На мен също — добави Джордино, докато се качваше на борда. — Но в чаша с „Джак Даниълс“.

Пит остана в надуваемата лодка, за да изиграе ролята на водно такси, което да доведе на борда на „Дрейк“ лекаря на бреговата охрана. Ан бързо се озова в каютата си с леденостуден компрес на глезена и няколко обезболяващи хапчета в стомаха. Пит върна лекаря на кораба на охраната, привърза надуваемата лодка и се качи на борда на „Дрейк“.

Ал вече бе разказал на Руди премеждията им в Тихуана.

— Матадорът Пит, а? — усмихна се Гън.

— Във вените ми сигурно тече поне малко испанска кръв — въздъхна Пит, после погледна към „Едисто“ и каза: — Добре сте направили, че сте повикали бреговата охрана, но те защо не са преследвали мексиканската моторница?

— След като не става въпрос за животоспасяваща операция, нямат право да навлизат в мексикански териториални води без разрешение. Свързаха се с мексиканския военноморски флот, който би трябвало да се заеме с това — обясни Гън, свали очилата си и избърса стъклата им. — За съжаление, оказа се, че мексиканците не разполагат с кораб в района, така че шансовете да открият моторницата не са големи. Реших, че е най-добре „Едисто“ да ни прави компания, докато не се свържете с нас.

— Разумно решение.

— Според мен онези типове ни дебнеха от самото начало и чакаха да извадим „Сепия“ — каза Гън. — Какво толкова ценно имаше в онази кутия?

Пит присви очи.

— И аз бих искал да знам.

— Каквото и да е имало вътре — каза Джордино, — някой ще е много разочарован от загубата му. От него остана само безполезна купчина жици.

— Между другото — каза Гън, — сменихме радиостанцията на мостика с резервна, която взехме от трюма. Предлагам да уведомим „Едисто“, че сме готови да се върнем в Сан Диего.

— Руди, не смяташ ли, че не сме довършили работата си там долу? — попита Джордино и посочи към морето.

Руди го изгледа високомерно иззад очилата си.

— Да не си въобразяваш, че съм стоял със скръстени ръце, докато ви нямаше?

Той пристъпи към задната част на мостика и посочи през прозореца баржата, хвърлила котва до „Дрейк“. На борда й бе „Сепия“, кацнала върху дървени подпори и озарена от приглушените бордови светлини на баржата.

— Извадили сте я без нас!? — възкликна Джордино и се обърна към Пит. — Как можахме да го пропуснем!

— Е, все пак вниманието ни беше ангажирано другаде — каза Пит. — Браво, Руди! Някакви проблеми при изваждането?

— Никакви. Използвахме подводницата, за да закачим куката на крана за въжетата, която бяхте пъхнали под яхтата, и я вдигнахме. Не ни създаде никакви проблеми, но смятам, че ще проявиш интерес към корпуса й.

— Ще я огледам веднага — каза Пит.

Гън взе фенери и тримата се качиха на надуваемата лодка, която ги откара до баржата. Тя изглеждаше призрачно тиха, капитанът й бе задрямал в рубката, а дакелът се бе свил в краката му.

„Сепия“ се издигаше високо над главите им. Корпусът й бе чист и сух, а хромираните й елементи блестяха, сякаш не бе престояла почти цяла седмица на дъното на океана.

Джордино подсвирна тихичко, когато забеляза огромната дупка, разкъсала основата на корпуса й.

— Сигурно е потънала за минути!

— Предполагам, че хората от Агенцията за съвременни отбранителни технологии имат пълното основание да са подозрителни — каза Гън. — Не мисля, че става въпрос за нещастен случай.

— Възможно е онези с моторницата да са закрепили експлозив към корпуса й — предположи Джордино. — Вероятно са го взривили преждевременно, преди да успеят да докопат кутията.

— Експлозивите са били вътре в яхтата — каза Пит, след като огледа пораженията. — Следите показват, че става въпрос за вътрешна експлозия.

Гън прокара ръка по назъбената повърхност около дупката; тя бе огъната навън.

— Прав си. Взривът е дошъл отвътре.

Пит клекна до дупката и освети мрачния трюм на яхтата. Виждаха се останките от камбуза, почернелите ребра на корпуса, голямата дупка в тавана на трюма. И все пак пораженията във вътрешността на яхтата не бяха толкова сериозни, колкото тези по корпуса.

Докато оглеждаше щетите, Пит забеляза две скъсани оранжеви жици. Проследи ги до камбуза, където изчезваха в дупка, пробита в една от гредите под ахтерщевена. Промъкна се през отвора от взрива, мина през камбуза и трапезарията и изкачи стъпалата до рубката. Там спря и огледа щурвала. Отвори панела пред мястото на капитана и откри в него плетеница разноцветни кабели, свързани с управлението на бордовата електроника. Откри и оранжевите жици. Едната бе свързана с акумулатора, а другата отиваше към дросела. Минута по-късно откри скрития ключ под щурвала.

Джордино и Гън бяха заобиколили „Сепия“, за да се качат на борда й откъм кърмата. Откриха Пит да стои замислен пред щурвала и Гън го попита какво е открил.

— Ще трябва да внеса известна корекция в моята теория — каза Пит. — Не са били мексиканците. Хейланд сам е взривил яхтата.

21.

Пит слезе в столовата на „Дрейк“ малко след изгрев-слънце и малко се изненада, че Ан и Гън вече привършват закуската си. Наля си чаша кафе и попита:

— Добро утро. Мога ли да се присъединя към вас?

Гън му махна да седне до Ан.

— Винаги ми разваляш приятните моменти.

Пит погледна Ан.

— Добре ли спа?

— Добре — отвърна тя и избегна погледа му.

Пит се усмихна на внезапното появилата се у агент Бенет стеснителност.

Когато се бяха върнали от баржата, той се бе прибрал направо в каютата си. Канеше се да си ляга, когато някой почука тихичко на вратата. Той отвори и видя на прага Ан. На лицето й бе изписано очакване. Бе облякла широка корабна хавлия, която не бе в състояние да скрие презрамките на сутиена й. Стоеше боса, прехвърлила тежестта на здравия си крак, за да облекчи натиска върху подутия и превързан глезен.

— Надявах се да се отбиеш и да ми пожелаеш лека нощ — прошепна тя.

Пит надзърна в тъжните й очи и откри в тях притеснение, вълнение, но и желание.

— Извинявам се за пропуска — отвърна той с усмивка.

Наведе се и я вдигна във въздуха. Тя отпусна глава в сгъвката на врата му, докато той я отнасяше по тесния коридор към нейната каюта. Остави я внимателно на прага, след което се наведе и я целуна по челото.

— Лека нощ, скъпа — тихо прошепна Пит. И преди тя да успее да реагира, излезе от каютата й и затвори вратата.

— Готвачът ви е великолепен — заяви Ан на Гън в опит да смени темата и отмести празната си чиния.

— Храната е ключов елемент от стратегията ни за поддържане на висок дух на борда, особено при дълги пътувания. Настояваме готвачите на всичките ни кораби да са добре подготвени — обясни Гън, след което отхапа от сандвича си и се обърна към Пит. — Ан тъкмо ми обясняваше как тренировките й по скокове във вода в колежа са й помогнали при скока от мостика вчера.

— Не бих й дал по-ниска оценка от девет. — Пит й намигна. — Ако обаче сподели с нас каква е истинската цел на тази експедиция, бих могъл да й вдигна и десетка.

Ан се изкашля притеснено в салфетката си.

— Какво имаш предвид?

— Търсихме нещо повече от потънала яхта, нали?

— Беше важно да открием не само лодката, но и всяко оборудване, което успеем да открием на нея.

— Успяхме да направим и едното, и другото — каза Пит. — Защо тогава не споделиш с нас за какво точно оборудване става въпрос?

— Нямам право.

Пит присви очи.

— Като изключим обстоятелството, че самата ти едва не загина, ти също така изложи на риск този кораб и екипажа му. Смятам, че заслужаваме да получим някои отговори.

Ан погледна Пит в очите за първи път и осъзна, че не може да избегне темата. Огледа помещението, за да се увери, че никой не подслушва разговора им.

— Както знаете, компанията на доктор Хейланд участваше в строго секретен изследователски проект на Агенцията за съвременни отбранителни технологии. Работата му бе свързана с конструирането на нова подводница за военноморския флот, наречена „Морска стрела“. Хейланд по-специално участваше в разработването на авангардна система за задвижване на подводницата. Наистина не мога да ви кажа повече, освен че по времето, когато яхтата му изчезна в океана, той провеждаше последни изпитания на разработения от него прототип.

— Прототипът ли беше в кутията?

— Негов умален модел — отвърна Ан. — Подозирахме, че потъването на „Сепия“ не се дължи на нещастна случайност, но не очаквахме подобна груба намеса в опитите да извадим яхтата. Искрено съжалявам, че изложихме екипажа ви на опасност. Бях убедена, че колкото по-малко хора знаят за изследванията на Хейланд, толкова по-добре. Зная, че вицепрезидентът не искаше да ви държи в неведение, но бе принуден да се съобрази с молбата на Том Серни.

— Кои са типовете, които се опитаха да откраднат прототипа? — попита Гън.

Ан сви рамене.

— Нямам представа, поне за момента. Ако се съди по вида им, не би трябвало да са мексиканци. По-скоро са от Централна или Южна Америка. Вече разговарях с Вашингтон и получих уверения, че мексиканските власти ще окажат пълно съдействие и ще положат всички усилия да установят самоличността на двете тела и да открият пикапа.

— Дадохме на мексиканския флот доста добро описание на моторницата — добави Гън.

— Не ми приличаха на обичайните заподозрени, които бих свързал с кражба на секретна военна технология — отбеляза Пит. — Ти смяташе, че те вече са изчезнали с вълшебната кутия на Хейланд, нали?

— Да — отвърна Ан. — Когато бяха открити телата на Хейланд и неговия помощник, предположихме, че са били отвлечени в открито море, а прототипът е бил откраднат. Затова бях толкова изненадана да открием кутията на борда на „Сепия“.

— Предполагам, че за това трябва да благодариш на Хейланд — каза Пит. После описа оранжевите жици и скрития прекъсвач, който бе открил. — Предполагам, че е разбрал, че ги нападат, и е взривил собствената си яхта.

— Двете тела наистина имаха сериозни травми, съответстващи на пожар или експлозия — каза Ан. — Не смятахме, че са взривили яхтата сами, но сега ще се наложи да погледнем на нещата под друг ъгъл.

— Смятам, че Хейланд ги е надхитрил — каза Пит. — Освен това, за голямо разочарование на похитителите, „Сепия“ е потънала в прекалено дълбоки води, които изключват спускането на водолази. Вероятно са се опитвали да наемат собствен спасителен кораб и тогава се появяваме ние и вадим яхтата вместо тях.

Гън се обърна към Ан.

— Отличният ти скок обърна ситуацията в наша полза.

— Не, не бях аз, а Дърк и Ал. Те взеха кутията. Но макар че унищожаването на прототипа предотврати опасността той да попадне във вражески ръце, загубата му създава сериозни проблеми.

— Какви например? — попита Пит.

— Доколкото зная, нито в Агенцията за съвременни отбранителни технологии, нито във военноморския флот разполагат с подробни планове или спецификации на прототипа. Карл Хейланд бе прочут инженер — истински гений всъщност — и затова се радваше на голяма свобода в работата си. През годините е направил няколко блестящи модификации в дизайна на нашите подводници и е усъвършенствал нашите торпеда. В резултат на това от него не се е изисквало да попълва обичайната купчина бумаги, както правят това останалите специалисти в областта на отбраната.

— Следователно никой не е в състояние да довърши „Морска стрела“ — заключи Пит.

— Именно — отвърна Ан и присви устни.

— При положение че Хейланд е мъртъв, а прототипът е унищожен, въпросните планове, чертежи и схеми стават изключително ценни.

— Фаулър вече ме уведоми, че сега те стават наш основен приоритет. — Ан си погледна часовника, после вдигна поглед към Пит. — От кабинета на вицепрезидента изпратиха самолет, който да ни върне във Вашингтон. Самолетът излита от Сан Диего в един часа. Преди да тръгнем обаче бих искала да посетя централата на Хелайнд в Дел Мар. Можеш ли да ме закараш там на път за летището?

Пит стана и подаде на Ан патериците й.

— Никога не съм намирал сили да отхвърля молбата на малки деца, възрастни жени и красиви момичета с навехнати глезени — заяви с лек поклон. — Няма проблем, стига да ми показваш пътя.

След час паркираха пред централата на „Хейланд Рисърч & Асошиейтс“. Офисите на компанията бяха разположени в административна сграда, кацнала на висок хълм, от който се разкриваше великолепна панорама към крайбрежното градче Дел Мар, разположено северно от Сан Диего. Мястото предлагаше чудесна гледка не само на запад, към океана, но и към прочутия хиподрум на Дел Мар, сгушен в долината. Ан показа служебната си карта на рецепцията и записа имената им в книгата за посетители.

— Добре дошли, госпожице Бенет — посрещна я рецепционистката. — Госпожица Марсдейл ви очаква.

След минута във фоайето се появи елегантна жена с къса тъмна коса, която се представи като административен помощник на Карл Хейланд и ги покани в близката заседателна зала.

— Няма да ви отнемем много време, госпожице Марсдейл — увери я Ан. — Аз съм част от екипа, който разследва смъртта на господин Хейланд, и се тревожа за безопасното съхраняване на работната му документация, свързана с проекта „Морска стрела“.

— Все още не мога да повярвам, че го няма — каза госпожица Марсдейл. Шокът от смъртта на Хейланд бе оставил своя отпечатък върху лицето й. — Предполагам, че смъртта му не е била резултат от нещастен случай?

— Кое ви навежда на тази мисъл?

— Карл и Манфред бяха прекалено опитни яхтсмени, за да загинат при нещастен случай. Освен това Карл беше предпазлив и благоразумен. Свидетелка съм, че винаги полагаше сериозни усилия, за да запази изследванията си в тайна.

— Не смятаме, че е било нещастен случай — каза Ан, — но разследването не е приключило. Смятаме, че някой се е опитал да открадне опитния образец.

Марсдейл кимна.

— От ФБР вече идваха. Дадохме им това, с което разполагахме. Но, както казах и на тях, това са офисите на доктор Хейланд. Тук се грижехме за изпълнението на правителствените договори, оказвахме административна поддръжка и прочее. В цялата компания работят дванайсет души.

— А къде е научноизследователският център? — попита Пит.

— На практика не разполагаме с такъв. Има една малка работилница отзад, където сме наели неколцина стажанти за текущи изследователски задачи, но Карл и Манфред рядко работеха тук. Пътуваха много и по-голямата част от проучванията и експериментите си провеждаха в Айдахо.

— В Айдахо? — попита Ан.

— Да. Там има изследователски център на военноморските сили в Бейвю. Доктор Хейланд има къща наблизо и двамата с Манфред се усамотяваха там, за да разсъждават върху различните проблеми.

— Имате предвид Манфред Ортега, помощникът на доктор Хейланд?

— Да. Карл го наричаше Мани. Той също беше гениален инженер. Двамата заедно вършеха чудеса. Те бяха мозъкът на цялата компания. Нямам представа какво ще правим без тях.

Настъпи продължително мълчание, след като тримата осъзнаха, че смъртта на Карл и Мани най-вероятно ще доведе до закриването на „Хейланд Рисърч & Асошиейтс“.

— От ФБР всички материали, с които разполагате, ли взеха? — попита Ан.

— Взеха цялата административна информация, с която разполагаме, дори и компютрите, за известно време. Изпратихме техническата информация в централата на Агенцията за съвременни отбранителни технологии. Агентите на ФБР се държаха като слонове в стъкларски магазин, затова не им позволих да влязат в кабинета на Карл, но те обиколиха всички останали помещения.

— Имате ли нещо против да надникнем в кабинета му? — попита Ан. — Сигурна съм, че разбирате от какво значение за националната сигурност е да се погрижим за неговите изследвания.

— Разбира се. Но той така или иначе не държеше в кабинета си почти никаква документация, свързана с изследванията му.

Марсдейл ги отведе до един ъглов кабинет. Помещението бе средно голямо и наистина изглеждаше така, сякаш е било ползвано рядко. Обзавеждането му бе скромно — единствената украса бяха няколко модела на подводници и една картина на ветроходен кораб от онези, превозвали някога контрабанден ром, с опънати от вятъра платна. Единственото, което не се вписваше в обстановката, бе препарираната глава на лос над бюрото на Хейланд. На рогата бяха окачени рибарски шапки.

Марсдейл с учудване установи, че някои от чекмеджетата на бюрото на Хейланд са отворени.

— Странно — каза тя и изведнъж се напрегна. — Някой е бил тук и е претърсвал бюрото му. Бях оставила един договор ей там, а сега го няма.

Обърна се разтревожена към Ан.

— Аз съм единственият човек в цялата сграда, който има ключ за кабинета му.

— Тук имаше ли някакви други важни документи?

— Не мога да съм сигурна, но не смятам, че е имало. Както ви казах, той рядко се застояваше тук.

Марсдейл огледа бюрото, после вдигна поглед към главата на лоса.

— На бюрото му имаше снимка на яхтата му, но и тя е изчезнала. Когато Карл идваше тук, окачваше ключовете от хижата си в Айдахо на рогата на лоса, но и те липсват.

— Сградата разполага ли с охранителни камери? — попита Пит.

— Да. Веднага ще се свържа с охранителната фирма. — Гласът й потрепери унило. — Много съжалявам.

— Ако нямате нищо против — каза Ан, — бих искала хората от ФБР да направят оглед на кабинета. Като вземем и записа от охранителните камери, това би трябвало да ни помогне да открием следите на извършителите.

— Да, разбира се. Направете каквото е необходимо, за да откриете кой стои зад всичко това.

Когато Ан и Пит се върнаха при колата си, тя спря и впери поглед в океана.

— Те са били, нали?

— Няма кой друг — отвърна Пит.

— Искам да те помоля за една услуга — каза Ан и го погледна в очите. — Имаш ли нещо против да отложиш с един ден връщането си във Вашингтон? Бих предпочела да отклоним самолета към Айдахо. Ако Марсдейл е права, нищо чудно чертежите и спецификациите на Хелайнд да се окажат в Бейвю.

— Съгласен — отвърна Пит. — Честно казано, винаги съм бил любопитен да видя откъде идват най-вкусните картофи на света9.

22.

Правителственият „Гълфстрийм“ се спусна от сапфиреносиньото небе и докосна главната писта на летище „Папи Бойнгтън“ край Кьор д’Ален. Летището носеше името на прочутия въздушен ас Грегъри Бойнгтън — Папи, роден в живописно градче в Айдахо, летял на Ф4 „Корсар“ над Пасифика, спечелил Медала на честта и командвал легендарната ескадрила „Черните овце“. На летището, кръстено в чест на Папи Бойнгтън, днес кацаха малки чесни и частните джетове на богати туристи. Пит взе патериците на Ан и й помогна да слезе по стълбичката, после се отправиха към терминала за частни самолети, където си наеха автомобил. Пит седна зад волана и пое на север по шосе №95.

Пътуваха през северната част на Айдахо, тясна ивица земя, притисната между щатите Вашингтон и Монтана, хълмист район с гъсти гори и кристалночисти сини езера, разположен далеч от картофените ниви в южните равнини на щата. Движението не бе натоварено и Пит пришпорваше взетия под наем автомобил, като превишаваше ограничението на скоростта от сто километра в час. След двайсетина минути стигнаха градчето Етол и Пит свърна по един страничен път и пое на изток. Голяма табела ги посрещна с добре дошли на територията на националния парк „Фарагът“.

— Парк в Айдахо носи името на адмирал от Гражданската война? — учуди се Пит.

— Точно така — каза Ан и прелисти туристическата брошура, която бе взела от летището. — В началото на Втората световна война военноморските сили създали тук своя база, тъй като се опасявали да не би японците да бомбардират Западното крайбрежие. Тук имало тренировъчна база, която наистина била кръстена на Дейвид Фарагът, героя от битката при Мобайл Бей, първия адмирал в американския флот. В един момент тук били настанени почти петдесет хиляди души. След края на войната базата била закрита, а територията й била предоставена на щата Айдахо, който я превърнал в парк.

— Наистина интересна информация. Можеш да я подхвърлиш по време на някой коктейл във Вашингтон — каза Пит.

Пътят лъкатушеше между хълмовете, преди да се спусне към Бейвю. Селцето бе разположено на брега на тесен залив на голямото ледниково езеро Понд Орей. Пит прекара колата между паркираните в покрайнините пътностроителни машини и излезе на крайбрежната улица. Няколко пристанища, пълни с рибарски лодки, луксозни моторници, предназначени за разходки из езерото, плаващи къщи и прочее, заемаха северната половина на залива. Южната му половина бе под контрола на Военноморския отряд за акустични изследвания.

— Входът на лабораторията е там — каза Ан и посочи един метален портал.

Пит спря до караулното помещение. След като се записаха в дневника за посетители при охраната, дойде униформен ескорт и ги качиха в сива служебна кола, за да ги откарат до самата лаборатория. Докато минаваха по крайбрежната алея, Пит забеляза край кея подводница с необичайна форма и означението „Морски джет“.

Шофьорът спря пред висока сграда на самия бряг на езерото — беше изградена от метални конструкции и боядисана в бежово и синьо-зелено — и заведе Ан и Пит до входната врата. Посрещна ги енергичен мъж с яркочервени коси и сини очи.

— Аз съм Чък Никълс, заместник-директор на лабораторията. — Говореше бързо, сякаш изстрелваше не думи, а куршуми. — Последвайте ме.

Заведе ги в малък кабинет, отрупан с работни книжа и специализирани издания, разчисти купчините папки от два стола, за да могат гостите му да седнат, и каза:

— Останахме шокирани от новината за смъртта на Карл и Мани. Имате ли представа как се е случило?

— Не съвсем — отвърна Ан. — Но не вярваме, че е било нещастен случай. Имаме основания да смятаме, че са били убити по време на неуспешен опит да бъде откраднат разработеният от тях прототип по време на изпитанията му.

Никълс присви устни.

— Да-а-а-а, Хлъзгавият Мум. Беше доста потаен по отношение на този прототип. Не мога да повярвам, че някой друг е знаел за изпитанията.

— Хлъзгавият Мум?

— Карл винаги кръщаваше моделите си с подобни имена. Предишният му прототип беше Прасето призрак. За съжаление, избра доста по-скучно име за подводницата ни — Морски джет.

— Вложил ли е някакъв смисъл в името? — попита Пит.

— Със сигурност. Но какъв точно… това знаеха само Карл и Мани. Спомена, че Мум идва от любимото му шампанско. Често говореше за скоростта, за мехурчетата и свръхкавитацията, така че би трябвало да има някаква връзка.

— Разкажете ни за вашата лаборатория — помоли Ан.

— На практика я създаде Хейланд. Семейството му имало хижа край брега на Понд Орей и той бе влюбен в природата тук.

Пит забеляза, че Никълс произнася името на езерото Понд О’Рей.

— Когато оглави лабораторията по акустика към Центъра за надводни кораби на военноморските сили — продължи Никълс, — той убеди адмиралите във Вашингтон да създадат изследователска лаборатория, като използват сградите и оборудването, останали от старата флотска база „Фарагът“. Започна почти от нулата и създаде всичко това почти сам. Преди десетина-дванайсет години се почувства уморен и реши да се пенсионира. Така започна консултантският му бизнес. Макар че Карл беше преди всичко инженер.

— Далеч сте от океана.

— Така е, но пък езерото е много подходящо за всякакви изпитания. Голямо е, бреговете му са слабо населени, дълбочината му е над триста метра. Работата ни тук е насочена предимно към проектирането на корпуси, двигателни системи и витла, които да позволят на подводниците ни да се движат, като издават възможно най-малко шумове. Езерото е почти идеалната контролирана среда за изпитване на нови технологии.

— Морски джет също е опитен модел, така ли? — попита Пит.

— Точно така — каза Никълс. — Макар да прилича на подводница, това всъщност е умален модел на най-новия ни разрушител. Използваме го, за да експериментираме някои авангардни идеи по отношение на дизайна на корпуса и двигателната система. Първоначалната конструкция използваше така наречения хидрореактивен, или водометен двигател, но впоследствие го заменихме с друга разработка, за която нямам право да говоря. Тъкмо се канехме да изпробваме последното изобретение на Карл, свързано с проект „Морска стрела“, но сега не зная какво ще правим.

— А технологията, използвана в Хлъзгавия Мум? — попита Ан.

— А, да! Карл дойде преди няколко седмици, за да проведе някои изпитания. Все се шегуваше с момчетата и ги предупреждаваше, че ще им подплаши рибата. Двама от колегите ни го придружиха при тестовете в езерото и се кълнат, че моделът е развил изумителна скорост.

— Карл тук ли го разработваше?

— Не. Идваше, работеше на компютрите, но винаги беше поне три стъпки пред нас. Обикновено отсядаше заедно с Мани в хижата и там работеха върху проектите си.

— Изключително важно е да открием цялата документация, свързана с Хлъзгавия Мум — каза Ан.

— Получих подобно искане от Агенцията за съвременни отбранителни технологии и вече събирам материалите, с които разполагаме — отвърна Никълс. — Истината обаче е, че Карл разполагаше с деветдесет процента от данните. Каквото не е съхранявал в главата си, най-вероятно е в хижата му. Сега ще ви дам адреса.

Отвори бележника си и записа адреса на едно листче, като същевременно обясняваше на Ан как да стигнат до къщата.

— На задната веранда има маса, а на нея — ръждясала корабна камбана. Под камбаната би трябвало да има резервни ключове за къщата и за лодката.

Ан го удостои с поглед, който питаше: „Откъде знаеш всичко това?“.

— С Карл сме изпили безброй каси бира и на верандата, и в лодката му — отвърна Никълс.

Ан му благодари за отделеното време и си тръгнаха. За първи път от началото на разследването у Ан се прокрадна нотка на оптимизъм.

— Смятам, че отклонението, което направихме, си заслужава усилията. Да проверим хижата на Хейланд, а после ще се обадя на ФБР да дойдат да огледат подробно.

— Нещо против преди това да похапнем? — каза Пит. — Скоро ще мръкне.

— Само ако аз черпя!

Толкова малко населено място като Бейвю предлагаше доста ограничен избор. Пит се спря на крайбрежен ресторант, наречен „Капитанският щурвал“, разположен на самия път. Ан избра гръцка салата, а Пит си поръча чийзбургер и бира. Докато се хранеха, светлините на пристанището грейваха една след друга.

Ан забеляза блаженството, изписано на лицето на Пит, докато погледът му се рееше над тихите води на езерото. В този мъж имаше нещо загадъчно и необяснимо, но в неговата компания тя се чувстваше спокойна, в безопасност. Бяха се запознали само преди няколко дни и тя не знаеше нищо за него, ако не се броеше разочароващото откритие, че е женен.

— Не ти благодарих, че спаси живота ми в Тихуана — каза тя.

Пит я погледна и се усмихна.

— Не мисля, че да скочиш в лодка, пълна с въоръжени убийци, е най-умната постъпка от страна на федерален агент, на която съм бил свидетел, но се радвам, че всичко приключи добре.

— Понякога действам прибързано — отвърна Ан, като си припомни и среднощната си визита в каютата на Пит. — Надявам се, че след като завършим разследването, ще останем приятели.

— Ще се радвам. — Усмихна се и плъзна сметката към нея. — Преди това обаче трябва да открием хижата на Хейланд, понеже скоро ще се стъмни съвсем.

Никълс им бе казал, че няма как да се изгубят, и се оказа прав. Указанията му ги отведоха до тесен път, който се виеше покрай лабораторията за акустични изследвания и продължаваше покрай южния бряг на залива. Минаха покрай няколко бунгала, но след като светлините на Бейвю започнаха да се смаляват в далечината, разстоянията между къщите станаха все по-големи и по-големи. Пътят изви на юг покрай брега и след няколко километра свърши в нещо като задънена улица с надвиснали над нея огромни борове. Тясна застлана с чакъл алея водеше към червена дървена къща, обърната към водата.

— Трябва да е тук — каза Ан, след като свери адреса, който Никълс бе записал върху листчето, с този на пощенската кутия.

Пит подкара взетия под наем автомобил по алеята и спря до прилепения до къщата гараж, който изглеждаше достатъчно голям, че да приюти поне десет коли. Къщата бе потънала в мрак, а над нея и цялата околност цареше пълна тишина.

Ан усети свеж полъх откъм езерото, вдигна очи и видя първите звезди да изгряват в небето.

— Жалко, че нямаме фенер — каза тя, стисна здраво патериците и тръгна по неравния терен към езерото.

— Защо не ме изчакаш до входната врата? Аз ще потърся ключовете отзад — предложи Пит.

Заобиколи гаража и тръгна по пътечката, която водеше до задната част на къщата. Рехава редица високи борове отделяше задния двор от водата. Пит оценяваше обстоятелството, че хижата е построена на отлично място и предлага великолепна панорама към езерото. Смачка един комар, който бръмчеше край ухото му, после се качи на широката веранда, която се простираше от единия до другия край на къщата. Бързо откри старата камбана, оставена на масичката за кафе, заобиколена от няколко дървени стола. Ключовете наистина бяха там, окачени на верижка, каквито използваха яхтсмените. Докато се връщаше, Пит погледна към езерото и видя малък кей с привързана за него лодка.

Ан го чакаше до входната врата.

— Извади ли късмет?

Пит й подаде ключовете.

— Точно както каза Никълс.

Тя отключи вратата и влезе. Потърси опипом ключа за осветлението, натисна го и няколко спот лампи, монтирани на тавана, осветиха помещението. Пит я последва.

Хейланд се бе грижил добре за старата хижа. Кухнята блестеше от всевъзможни уреди с покритие от инокс и гранитни плотове, в дневната имаше голям телевизор с плосък екран. Над каменната камина, в компанията на две препарирани пъстърви, бе окачена стара въдица, свидетелство за любимото хоби на Хейланд.

Ан се чувстваше неловко, че трябва да претършува вещите на един мъртвец, но закуцука из къщата, за да открие кабинета или лабораторията на Хейланд. Не намери нищо освен четири просторни спални.

— Да се надяваме, че ще открием нещо в гаража — каза тя и погледна към вратата в края на дневната.

Пит се присъедини към нея и когато Ан отвори вратата и включи осветлението, гледката изненада и двамата.

Макар да очакваха, че ще открият някаква работилница, в никакъв случай не бяха предполагали, че сред горите на Айдахо ще попаднат на толкова модерна и добре оборудвана лаборатория. Гаражът изглеждаше така, сякаш бе телепортиран директно от Силициевата долина. Мощните лампи, монтирани на тавана, осветяваха безупречно чиста бяла стая и работни маси от полирана стомана. Едната стена бе заета от рафтове, пълни с всевъзможна електроизмервателна апаратура, а в ъгъла бе разположена малка работилница. Почти по цялата дължина на помещението се простираше продълговат тесен аквариум, използван за изпитанията на корпуси и витла. В лабораторията обаче имаше място не само за инструменти и апарати: Пит забеляза в един от ъглите стар флипер от петдесетте години, а до него — скъпа машина за еспресо.

— Ударихме джакпота! — възкликна Пит.

Ан отиде до голямото бюро, пред което бяха поставени два стола. Сред купчините чертежи, диаграми и дневници имаше и два отворени лаптопа. Ан взе един от дневниците и прочете няколко реда от водените на ръка записки.

— Това е само отпреди дни — каза тя. — Карл описва поредица успешни изпитания на ХМ в езерото и излага плана си за последни тестове в солени води край Сан Диего.

— ХМ? Хлъзгавият Мум?

— Слава богу! Всичките му записки и чертежи са тук! Плановете на подводницата не са изгубени!

В същия миг осветлението в цялата къща угасна и те потънаха в мрак.

23.

Двамата мъже видяха паркираната пред къщата кола и спряха малко по-далеч. Шофьорът отвори багажника и извадиха от него полуавтоматични пистолети „Глок“ и очила за нощно виждане. Езерото вече бе потънало в мрак, нощта беше безлунна.

Двамата се промъкнаха безшумно, огледаха периметъра около хижата и откриха електрическото табло. Отвориха капака, откриха главния предпазител и го изключиха.

В лабораторията — тя нямаше нито един прозорец — стана тъмно като в рог.

— Точно сега ли трябваше да спре токът? — възкликна Ан.

— Случва се — каза Пит. — Изчакай там, за да не се спънеш и да паднеш.

Зачакаха идването на тока, но междувременно в съзнанието на Пит се прокрадна една не особено приятна мисъл.

— Опитай да включиш някой от лаптопите — предложи той. — Така ще осветим помещението, а батерията му би трябвало да е достатъчно заредена.

— Прав си — каза Ан, остави дневника на Хейланд и опипа бюрото. Намери един от лаптопите и започна да натиска различни клавиши с надеждата да открие бутона за включване.

Пит чу откъм дневната проскърцване на дъски. Не бяха сами. Пресегна се към работната маса до себе си и опипа повърхността й с надеждата да открие някакво оръжие. Откри малки клещи с остри като игли челюсти и ги стисна здраво.

— Мисля, че успях — каза Ан.

Лаптопът забръмча тихичко и тя го завъртя към Пит. Екранът озари лабораторията с тюркоазно сияние.

Неканените гости видяха светлината в мига, в който отвориха вратата, и застинаха на място.

И двамата бяха ниски и мускулести, с черни дрехи — и носеха уреди за нощно виждане. И бяха въоръжени с пистолети.

— Не мърдайте! — извика единият, извади фенер и го насочи към Ан и Пит.

Мъжът пристъпи напред, оръжието му бе насочено към Пит.

— До стената — нареди той и освети пътя им с фенерчето.

Ан закуцука до Пит и двамата пресякоха лабораторията и застанаха до отсрещната стена. В нея имаше врата, която водеше към двора, и когато мъжът се обърна към партньора си, Пит лекичко побутна Ан към нея. След миг и вторият нападател застана пред Ан и Пит с насочен към тях пистолет, а другият прибра оръжието си в кобура и почна да претърсва лабораторията.

Пит забеляза, че мъжът явно знае какво търси. Първо прегледа лаптопите и дневниците, после методично претърси самата лаборатория. След десетина минути се върна до бюрото и събра нещата, които бяха привлекли вниманието му. Намери празна пластмасова кутия за архивиране на документи, в каквито обикновено прибираха ненужни папки и листове хартия, и напъха вътре дневниците и записките на Хейланд.

Ан се бе притиснала до Пит, объркана от обстоятелството, че за втори път през последните два дни някой я държи на мушка. Но като видя как двамата непознати се опитват да откраднат труда на Хейланд, страхът й постепенно започна да отстъпва място на гняв. Онзи изпразни съдържанието на чекмеджетата в бюрото, напълни архивната кутия догоре и взе и двата лаптопа.

— Приключи ли? — попита другият, който охраняваше Ан и Пит.

— Почти — отвърна другият и хвърли ядосан поглед към Ан и Пит. — Пази ги, докато се върна.

Нарами кутията и прекоси лабораторията, като осветяваше пътя си с фенерчето. Другият си сложи очилата за нощно виждане.

Няколко секунди след като първият бе излязъл, пазачът им извика подире му, но не получи отговор.

Пит чуваше как онзи трополи из къщата, след което излезе през предната врата. Не бе гадател и не можеше да вижда бъдещето, но бе сигурен, че когато мъжът се върне, двамата с Ан не ги очаква нищо добро.

Гаражът бе потънал в непрогледен мрак. Беше дори прекалено тъмно, осъзна Пит, и в съзнанието му проблесна искрица надежда. За да работи нормално, уредът за нощно виждане се нуждаеше от слаба околна светлина, та дори тя да идва от блещукането на звездите в небето. Единственият източник на подобна светлина в гаража бе лаптопът, но него вече го нямаше. Именно затова пазачът им бе повикал партньора си — защото вече не бе в състояние да види нищо.

Подозренията на Пит се потвърдиха, когато чу пазачът им да сваля ципа на якето си. Явно се канеше да извади собственото си фенерче, но Пит в никакъв случай не биваше да му позволи да го направи.

Дръпна рязко една от патериците на Ан и скочи напред. Можеше само да се надява, че пазачът не е помръднал от мястото си, на около метър и половина пред него.

Пазачът бе отпуснал пистолета, докато бъркаше за фенерчето, и се оказа напълно неподготвен за нападението, при което покритият с каучук връх на патерицата се заби в гръдната му кост. Дошлият изневиделица удар го отхвърли назад и той се просна върху бюрото на Хейланд. Вдигна пистолета си и стреля няколко пъти, но куршумите прелетяха на поне метър над главата на Пит.

— Ан, излез веднага през задната врата! — извика Пит, приведе се ниско и замахна отново с патерицата. За ориентир му служеха пламъчетата, които излитаха от цевта, така че успя да стовари алуминиевата патерица върху китката на мъжа. Чу се пукане на кости, а пистолетът отлетя встрани.

Още при първите изстрели Ан се бе навела. Напипа дръжката на вратата, натисна я и изскочи навън. Преди вратата да се затвори зад гърба й, чу как непознатият изкрещя от болка.

Пит не можеше да види противника си, нито да го достигне с патерицата. Добре съзнаваше, че Ан не е в състояние да се придвижва бързо заради навехнатия си глезен, така че продължи атаката си, за да й осигури поне още малко време. Заряза патерицата и се хвърли към бюрото, право към мястото, където допреди секунди бе стоял стрелецът.

Замахна слепешката с юмрук и кокалчетата му закачиха якето на мъжа, който се бе отдръпнал вляво на Пит.

Онзи контрира със здравата си ръка и нанесе силен удар в рамото на Пит.

Пит се отдръпна. Вече знаеше къде се намира целта му, така че пристъпи напред и нанесе два бързи удара. И левият, и десният попаднаха в гърдите на пазача, той изохка, олюля се, препъна се в един стол и падна на земята.

Пит не разполагаше с достатъчно време да довърши атаката си. Вратата между гаража и дневната се отвори и в помещението се втурна вторият нападател, привлечен от изстрелите. Освети лабораторията с фенерчето си, но спря за миг лъча му върху падналото на земята тяло, преди да открие Пит, който стоеше на няколко стъпки от него.

Пит реагира мигновено и се претърколи назад през бюрото. Стрелецът се опита да го проследи с лъча на фенерчето, след което стреля, но неточно.

Пит се плъзна по бюрото и падна зад него. Не биваше да губи време в лежане на пода, затова запълзя към отсрещната стена. Блъсна се в захвърлената патерица и я взе.

Стрелецът се втурна подире му. Лъчът на фенерчето затанцува по пода и в крайна сметка го откри.

Светлината обаче освети и задната врата, която бе на не повече от метър от Пит. Все така приведен, той скочи към нея и посегна към дръжката секунда преди тялото му да връхлети върху долната половина на вратата. Той улови дръжката и я натисна, а под тежестта на тялото му вратата се отвори рязко.

Стрелецът, който вече бе успял да прекоси половината лаборатория, вдигна пистолета и стреля три пъти. Пит усети нещо да го парва по крака в мига, в който дръпна патерицата и затвори вратата зад себе си.

Изправи се и подпря патерицата под дръжката на бравата, за да я залости поне временно. Това може би щеше да му даде допълнителни десет-петнайсет секунди.

Дори те обаче нямаше да са достатъчни. Ан бе някъде в мрака и куцаше с навехнатия си крак. Трябваше да я открие, и то бързо. В мига, в който стрелците, които разполагаха с прибори за нощно виждане, излезеха от къщата, двамата с Ан щяха да се превърнат в лесни мишени.

Пит се втурна към колата им, но чу паленето на мотор наблизо. Звукът обаче не идваше откъм пътя, а отдолу, откъм езерото. Пит се обърна и хукна към брега, осъзнал, че това е може би единственият им шанс да оцелеят.

24.

Шумът, който чу Пит, не бе немощният вой на малкия двигател на взетия под наем компактен автомобил, а басовото боботене на мощна моторница. Пит хукна към кея, оценявайки по достойнство плана на Ан да се измъкнат с лодката на Хейланд. За нея, особено с навехнатия й глезен, бе много по-лесно да се спусне по склона към езерото, а и лодката бе съвсем наблизо. При положение че ключовете й вече бяха в джоба на Ан, тя можеше единствено да се надява моторът да запали от първи опит.

Стрелецът в лабораторията се озова пред неочаквано препятствие — алуминиевата патерица бе подпряла вратата и той не можеше да я отвори. Вбесеният мъж заблъска силно по вратата и в крайна сметка патерицата се огъна и падна на земята. Стрелецът излетя през вратата и се обърна в посоката, от която долиташе звукът от моторницата. Забеляза неясния силует на Пит да тича сред крайбрежните дървета и хукна подире му.

Пит дишаше тежко, левият крак го болеше, но той продължи да тича по застланата с чакъл алея, която водеше към езерото. Най-сетне видя Ан, която седеше в кокпита на моторницата, обърнала поглед към него, но бе чул трясъка, долетял откъм лабораторията, и не бе необходимо да се обръща, за да разбере, че стрелецът е разбил вратата и няма никакво намерение да ги остави да се измъкнат.

— Тръгвай, Ан! — извика той. — Не ме чакай!

Ан се наведе към кея и освободи въжето, завързано за кърмата, след което закуцука напред и отвърза въжето на носа. Тъкмо сядаше до щурвала, когато Пит изтопурка по дървения кей.

Когато приближи, Пит с изненада установи, че моторницата е от старите модели с двоен кокпит, направен от махагон. Ако бе малко по-светло, щеше да види, че е „Крис Крафт“ от началото на четирийсетте.

Без изобщо да забави и да се колебае, Пит скочи в задния кокпит, прехвърли се на капитанското място и бутна дросела докрай.

Моторницата полетя напред, понесена над вълните от шестцилиндровия двигател „Крайслер“.

Пит погледна назад, видя тъмния силует на стрелеца, който тичаше по кея, и извика на Ан:

— Наведи се!

Завъртя рязко щурвала и се приведе.

Ревът на двигателя заглуши изстрелите, но Пит долови няколко слаби удара, когато няколко куршума се забиха в корпуса. Изчака няколко секунди, надигна глава и се огледа. Лодката се носеше покрай брега и дърветата вече скриваха кея от погледа му. Пит завъртя щурвала към по-дълбоки води и издърпа Ан до себе си. Тъй като цялото му внимание бе ангажирано с бягството им, бе забравил пулсиращата болка в крака си и лепкавата кръв по него.

— Добре ли си? — попита той.

Ан кимна.

— Едва ли щяхме да се измъкнем, ако не ти бях взел патерицата. Извинявай.

— Бях толкова уплашена, че изобщо не мислех за патериците. Видях кея и се сетих, че ключовете от яхтата са на същата халка.

Разтри глезена си и попита:

— А сега какво?

Пит вече бе започнал да съставя план как да осуети намеренията на двамата злодеи.

— Как какво — каза той. — Ще ги пресрещнем.

До хижата на Хейланд водеше само един път. Пит знаеше, че крадците трябва да минат през Бейвю, ако искат да избягат с откраднатите документи. Можеха да им попречат само ако успееха да ги изпреварят. И в тази надпревара трябваше да разчитат на една седемдесетгодишна лодка.

Макар да бе на преклонна възраст, старият „Крис Крафт“ на Хейланд развиваше отлична скорост. Моделът бе съоръжен с двигател с мощност сто и трийсет конски сили. Старата моторна лодка бе не само бърза, но и елегантна, изработена от лакиран махагон, с двоен кокпит и изящно оформена кърма. Доста търсена от яхтсмените още по времето, когато бе напуснала фабриката в Алгонак, Мичиган, през 1942 г., сега тя се радваше на специално внимание от страна на колекционерите на класически моторници.

Макар да разполагаха с известно предимство, Пит съзнаваше, че двамата престъпници ще направят всичко по силите си, за да се измъкнат колкото се може по-бързо. Освен това можеха да се движат по шосето със скорост два пъти по-голяма от тази на моторницата.

Осеяното със звезди небе осветяваше пътя пред лодката и той се насочи по-близо до брега в опит да скъси разстоянието. След няколко минути, през които моторницата летеше с пълна скорост, отляво се появи широк залив и Пит насочи лодката към него. Пред носа се появиха светлините на Бейвю. Пит хвърли поглед към крайбрежния път, но не видя светлини от фарове.

— Как ще ги спрем? — попита Ан.

Пит си задаваше същия въпрос. Не разполагаше с оръжие, намираше се в седемдесетгодишна лодка с жена, която едва можеше да ходи, а това определено не се отразяваше благоприятно на шансовете му. Най-очевидната и логична постъпка би била да отидат до военноморската лаборатория и да повикат помощ. Резултатът от подобен опит обаче би могъл да бъде арест или стрелба по тях от страна на охраната, а не оказването на помощ. Пит се огледа и забеляза един кей, разположен близо до портала на лабораторията. Пътят откъм хижата на Хейланд пресичаше главната улица на селцето недалеч оттук. Той посочи кея и каза на Ан:

— Ще спрем там. Опитай да стигнеш до караулното помещение и убеди охраната да повика подкрепления, които да блокират пътя. Аз пък ще се опитам да намеря начин да ги забавя.

Ан кимна, че е разбрала.

Моторницата влезе с пълна скорост в заливчето и Пит я насочи към кея. Изключи двигателя в последния момент и се плъзна между две лодки, като закачи едната съвсем лекичко. Скочи на кея и помогна на Ан да слезе от лодката.

Забърза пред нея, като оставяше кървави следи. Ан ги погледна и потрепери от страх.

Улиците на Бейвю бяха пусти. Пит долови звука от форсиране на автомобилен двигател в далечината и погледна към отсрещния бряг на залива. Както очакваше, между дърветата проблеснаха фаровете на автомобил, който летеше по пътя откъм хижата на Хейланд.

Пит се огледа с надеждата, че ще успее да открие нещо, което да използва като барикада. От едната страна на пътя се издигаше високата ограда на лабораторията по акустика, от другата се спускаше стръмен склон. Не се виждаха нито камъни, нито дънери, нито дори кофи за боклук, които да използва, за да спре колата. Но по-нагоре видя на банкета самосвал, натоварен с чакъл, и жълт булдозер.

Погледна към приближаващите се светлини. Колата щеше да е тук след не повече от минута.

— Е, значи, ще се преквалифицирам на строителен работник — промърмори Пит и се затича с всички сили нагоре.

25.

Ан връхлетя в караулното помещение на охраната на лабораторията по акустика с финеса на канзаско торнадо и викна:

— Обраха лабораторията! Трябва да ни помогнете! Веднага!

Войникът на пост седеше зад високо бронирано стъкло и прелистваше спортните страници на някакъв вестник. Викът й го накара да подскочи като ужилен.

— Госпожо, нямам право да напускам поста си. Успокойте се, кажете ми коя сте и какво се е случило.

Ан вече бе притиснала служебната си карта към стъклото.

— Повикай подкрепления. Всички изходи от Бейвю трябва да бъдат блокирани незабавно.

Войникът забеляза бегла прилика между разкрещялата се жена с див поглед и елегантната дама от снимката на служебната карта на агент от Службата за криминални разследвания към военноморските сили, кимна и вдигна телефона. Още набираше номера, когато навън прозвуча пронизително скърцане.

И двамата се обърнаха в мига, в който на крайбрежния път се появи тъмна кола — движеше се с бясна скорост. Изведнъж се появи и жълт булдозер, който се спусна по склона на отсрещния хълм, очевидно неуправляем. Ан видя, че булдозерът ще се блъсне в автомобила, но шофьорът на колата осъзна този факт прекалено късно. На светлината на най-близката крайпътна лампа Ан видя в кабината на булдозера чернокос мъж, който несъмнено бе Пит.

Докато едва катереше хълма заради острата болка в левия крак, Пит осъзна, че няма друг избор. Самосвалът бе паркиран зад булдозера, но прекалено близо до него, за да успее да маневрира и да стигне до шосето навреме, което означаваше, че булдозерът е единственият му вариант. Строителните работници в това тихо селце не си бяха направили труда да заключат нито едната, нито другата машина. Пит се качи в кабината на булдозера, погледна надолу към склона и видя фаровете на бързо движещата се кола да осветяват военноморската лаборатория. След броени секунди автомобилът щеше да прелети покрай него.

Пит натисна съединителя и премести скоростния лост на нулева, след което освободи ръчната спирачка. Тежката машина се понесе надолу по склона, което принуди Пит да натисне педала на спирачката, макар сервото да не работеше. Улови здраво кормилото и провери маневреността на машината. Воланът на стария булдозер не се заключваше, което предоставяше на Пит известни възможности за маневриране, стига ръцете му да бяха достатъчно силни, че да го завъртят.

Той отново погледна надолу към пътя и видя колата да излиза измежду дърветата. Нямаше време за губене.

Освободи педала на спирачката и остави булдозера да се понесе напред, за да набере инерция, после завъртя рязко волана надясно. Двете предни колела се подчиниха с лекота, но поднесоха върху пръстта. Голямата стоманена лопата се заби в земята и за миг спря тежката машина, чиято задна част подскочи във въздуха.

Тромавата машина едва не се преобърна, но задната й част се стовари тежко на земята. Стръмният склон бе дълъг петнайсетина метра, което бе позволило на булдозера да набере скорост. Пит изправи водача. Надяваше се машината да не му създава повече проблеми. Фаровете на приближаващия се автомобил осветиха десния страничен прозорец на кабината на булдозера.

Ако шофьорът на колата не караше толкова бързо, може би щеше да успее да спре навреме и да избегне сблъсъка. Високата му скорост обаче, съчетана с изумлението при вида на огромната пътна машина, която подскачаше надолу по склона, бяха причината да вземе погрешно решение. Вместо да натисне първо спирачките, той завъртя инстинктивно волана настрани, за да избегне сблъсъка, и чак след това натисна спирачките.

Това бе възможно най-лошото решение. Колата поднесе, плъзна се шест-седем метра и предната й броня се заби в един телефонен стълб. Мъжът до шофьора — не си бе сложил предпазния колан — заби глава в предното стъкло, счупи си врата и загина на място.

Шофьорът се отърва само със счупен крак, но облекчението му бе временно. Той погледна иззад спадналата вече въздушна възглавница и видя, че устремилото се към автомобила му жълто чудовище вече го връхлита.

Лопатата на булдозера се заби в шофьорската врата, изблъска колата от телефонния стълб и я преобърна настрани. Пит свали лопатата, за да убие скоростта на булдозера, при което от асфалта започнаха да изскачат искри. Това се оказа достатъчно, за да забави движението и на двете машини. Дясната страна на автомобила се заби в оградата на военноморската лаборатория и булдозерът и колата спряха.

Ан вече куцукаше към мястото на катастрофата, последвана от автомобил на охраната с включени сирени, който изхвърча през портала на базата. Тя стигна до булдозера в мига, в който Пит се измъкна от кабината. Левият му крак бе целият в кръв, а лицето му бе бледо като платно.

— Кракът ти! — каза тя. — Добре ли си?

— Нищо сериозно — успокои я той и пристъпи предпазливо напред.

Отидоха до смачкания автомобил и надникнаха вътре. Очите на шофьора гледаха безжизнено. Тялото на потъналия в кръв негов спътник, също застинал в смъртта, бе проснато върху арматурното табло.

— Успя да ги спреш — прошепна Ан. Огледа лицата им отблизо и откри подробности, които не бе забелязала в тъмнината на лабораторията на Хейланд. — Съучастници на нашите приятелчета от Тихуана?

— Вероятно са проникнали в кабинета на Хейланд в Дел Мар и така са открили хижата му край езерото — каза Пит. В същия миг колата на охраната на базата спря до тях. — Надявам се да си е струвало.

Ан закуцука към задната част на автомобила и отвори капака на смазания багажник. Вътре отри пластмасовата архивна кутия с книжата на Хейланд. Усмихна се на Пит с мрачно задоволство.

— О, да, струвало си е!