Стрелата на Посейдон

43.

Самър Пит вдигна очи от клипборда в скута си и погледна през илюминатора, монтиран в изработения от акрил купол на подводницата. Не видя нищо освен непрогледен мрак и се почувства като затворена в килер.

— А външното осветление? — попита тя.

Брат й — бяха близнаци — който седеше на мястото на щурмана, натисна някакви копчета и няколко ярки светодиодни прожектора осветиха катраненочерните води. Въпреки това не успяха да видят почти нищо освен някоя и друга песъчинка, която течението носеше покрай илюминатора. Все пак това даде на Самър известна представа за дълбочината, на която са се спуснали.

— Още ли се страхуваш от тъмното? — попита брат й.

Докато Самър бе наследила перлената кожа и червените коси на майка си, Дърк Пит младши приличаше на баща си. Имаше същата висока стройна фигура, същите черни коси и непринудена усмивка.

— Тук долу онова, което не виждаш, може да е опасно — каза тя и провери показанията за дълбочината, изписани на монитора, разположен над главата й. — След петдесет метра ще стигнем дъното.

Когато видяха дъното, Дърк регулира баластните резервоари, за да забави спускането им и да позволи на подводницата да се задържи над него. Тъй като се бяха спуснали на почти сто метра, морското дъно около тях представляваше същинска пустиня с цвят на орех, обитавана от шепа дребни рибки и ракообразни.

— Линията на разлома би трябвало да минава на нула-шест-пет градуса — каза Самър.

Дърк включи електродвигателите на подводницата и я насочи на североизток. Докато въртеше щурвала, усети силното дънно течение, която ги връхлетя странично.

— Агуляш се е разбушувал днес. Може да ни отнесе чак до Австралия.

Мощното течение Агуляш, известно още като Иглено течение, минаваше покрай източните брегове на Африка. На юг от Мадагаскар, където Дърк и Самър се спускаха в момента, то се сливаше с Източномадагаскарското течение и образуваше опасен водовъртеж.

— Вероятно сме се отклонили от курса по време на спускането — отбеляза Самър, — но ако коригираме посоката, ще успеем да прекосим линията на разлома. — Тя притисна нос към своя илюминатор и се вгледа във вълнистото дъно. След няколко минути забеляза неясните очертания на подводния хребет. — Ето го нашия геоложки възсед!

Дърк спусна подводницата още малко и я позиционира на три метра над хребета.

— Готови за снимки!

Самър включи двете външни камери, монтирани на стабилизаторите на подводницата, и провери състоянието им на монитора.

— Камерите работят. Свали ни точно над хребета!

Дърк насочи подводницата напред, следвайки скалистия хребет, издигнал се над морското дъно. Близнаците работеха в синхрон с научноизследователския кораб „Александрия“ на НАМПД, който малко преди това бе изследвал района с помощта на многолъчев сонар. Изучаваха този активен разлом край бреговете на Мадагаскар с надеждата да започнат да предсказват по-добре земетресенията и предизвикваните от тях вълни цунами. Видеофилмът, заснет от подводницата, щеше да даде на геолозите на борда на кораба основна представа за района. Впоследствие подводницата щеше да се потопи отново и да постави на морското дъно наземни датчици, които да регистрират всяка сеизмична активност.

Реализирането на проекта изискваше участието на хора с познания и умения в най-различни области, което бе добре дошло за близнаците. Дърк бе завършил морско инженерство, а Самър бе специализирала океанография, което свидетелстваше, че и двамата са наследили любовта на баща си към морето. Бяха постъпили в НАМПД едва преди няколко години, но бързо оцениха възможността да обикалят земното кълбо и да разгадават всевъзможни морски тайни и започнаха да й се наслаждават. Най-хубавата част от работата им бяха онези проекти, в които можеха да вземат участие и тримата, както се бе случило неотдавна край бреговете на Кипър, където бяха открили древни артефакти, свързани с Исус Христос.

— Минаваме километър номер осем от подводния хребет, който сякаш няма край — обяви Дърк два часа след началото на плаването им над подводния възсед. Силното течение се опитваше неуморно да ги изтласка встрани, а Дърк трябваше да стиска здраво щурвала и да коригира курса, от което ръцете започнаха да го болят.

— Да не ти омръзна вече? — попита Самър.

Дърк погледна еднообразното кафяво дъно под краката им.

— Не бих имал нищо против да зърна някоя китова акула или гигантска сепия.

Продължиха да следват хребета още час, преди Дърк да отбележи, че акумулаторите им са на изчерпване.

— Борбата ни с течението изхаби акумулаторите по-бързо от предвиденото. Предлагам да изплаваме скоро.

Самър погледна изминатото разстояние.

— Какво ще кажеш да минем още шестстотин метра? Така ще ги закръглим точно на дванайсет хиляди!

— Дадено.

Изминаха последния участък и Дърк спря подводницата, докато Самър изключи видеокамерите. Тъкмо започна да изпразва баластните резервоари, когато Самър посочи нещо през илюминатора.

— Какво е това? Не е ли корабокрушение?

Дърк погледна и видя неясен силует, разположен далеч отвъд обхвата на външните прожектори.

— Възможно е — каза той, включи баластната помпа и насочи подводницата напред.

Пред погледите им изникна огромен черен корпус, който постепенно прие очертанията на кораб. Когато приближиха още малко, успяха да различат и най-дребната подробност от напълно запазения на вид кораб, потънал абсолютно изправен. Маневрираха на метър-два от морското дъно и приближиха средата на корпуса му, за да го огледат по-добре. Прожекторите осветяваха червената боя, с която бе покрит корпусът, и им позволяваха да видят всяко нитче.

— Сякаш е потънал току-що — каза Дърк и издигна подводницата покрай корпуса и над палубата. Там, в предната част на кораба, забелязаха три големи отворени люка. Дърк насочи подводницата към носа. Минаха точно над товарните трюмове, в които нямаше нищо освен вода. Обърнаха назад, огледаха щирборда и надстройката на кърмата, спуснаха се точно пред мостика. Надзърнаха през прозорците от разстояние само няколко метра, но помещението бе празно.

— Като че ли част от електрониката около щурвала липсва — каза Дърк. — Възможно е да е потопен нарочно.

— Трябва да се обадим в „Лойдс“ в Лондон — каза Самър. — Никога не съм виждала подобно девствено корабокрушение. Трябва да е потънал съвсем наскоро.

— Предполагам, че е станало преди няколко месеца, ако съдя по степента на обрастване на корпуса.

— Защо някой ще потопи такъв чудесен товарен кораб?

— Трудно е да се каже. Възможно е да са го теглили на буксир към някое пристанище, където да го ремонтират, и да е потънал при буря — каза Дърк и погледна показанията за нивото на акумулаторите. — Време е да излизаме, но нека видим първо името на кораба.

Насочи подводницата покрай кърмовата надстройка и се спусна покрай релинга на ахтерщевена. Видяха прекършения флагщок, увиснал отчаяно над релинга с избеляло до неузнаваемост знаме. Когато се озоваха на пет-шест метра от кораба, Дърк насочи подводницата към щурца и освети мястото с прожекторите, за да може да прочете името на кораба. После каза:

— Познах. Потопили са го.

Червеният корпус на кораба бе прорязан от широка хоризонтална ивица ръжда. Тук някога са били изписани името на кораба и пристанището, в което е бил регистриран, но някой бе заличил и буквите, и боята под тях, за да прати кораба на дъното в пълна анонимност.

44.

Когато подводницата изплува, близнаците установиха, че са се отдалечили на четири мили от „Александрия“, и Самър се свърза с мостика му, за да дойдат и да ги вдигнат на борда. Докато подводницата се носеше по вълните, двамата с Дърк наблюдаваха ръждивокафявите брегове на Южен Мадагаскар, които сякаш се полюшваха върху развълнуваното море.

„Александрия“ дойде бързо. Тюркоазносиният й корпус (досущ като на всички останали кораби във флотилията на НАМПД) блестеше под ярките лъчи на тропическото слънце. Изваждането на подводницата от водата и спускането й на кърмовата палуба бе ръководено от Джак Далгрен, як мускулест мъж с дебели мустаци и силен тексаски акцент. Той отвори люка в задната част на подводницата и поздрави Дърк и Самър след като излязоха на чист въздух.

— Е, добре ли си поплувахте?

— И още как — отвърна Самър и му подаде харддиска. — Заснехме великолепни кадри от хребета и не би трябвало да представлява проблем да откриете най-подходящите места за поставяне на датчиците. — И го подмина, за да открие морския геолог, който пътуваше с тях, та да изгледат заедно кадрите от морското дъно.

— Да разбирам ли, че това означава да подготвя подводницата за ново спускане — попита унило Далгрен.

Дърк го потупа по рамото.

— Боя се, че означава точно това, приятелю.

Дърк помогна на Далгрен да свали тежките акумулаторни батерии, които осигуряваха захранването на подводницата, и да ги смени с други, току-що заредени. Докато двамата работеха на ахтерщевена, откъм брега се появи голям патрулен катер, който заобиколи „Александрия“, и двамата цивилни на открития мостик огледаха научноизследователския кораб с неприкрита неприязън. Когато „Александрия“ продължи по курса си, патрулната лодка сви към брега.

— Какво ли искаха пък тези? — каза Далгрен.

— Не ми приличаха на държавни служители — отвърна Дърк и погледна към отдалечаващия се катер и брега. — Мислех, че бреговете по тези места са напълно необитаеми.

— Докато бяхте долу, мина малък товарен кораб. Като че ли поддържаше курс към брега, което означава, че наблизо трябва да има някакво пристанище.

Приключиха с подмяната на акумулаторите, след което направиха съответни проверки на състоянието на различните системи и тръгнаха да търсят Самър. Откриха я в една от корабните лаборатории. Беше напълнила цяла щайга с миниатюрни наземни датчици, захранвани от батерии. Всеки датчик бе поставен в кутийка от неръждаема стомана с яркооранжево флагче в горната част.

— Открихме най-подходящите места — каза Самър. — Сега ще се спуснем отново, ще минем по същия маршрут и ще поставим десет датчика. — Погледна Далгрен. — Можеш ли да ни спуснеш над същата начална точка?

— А може ли колорадският бръмбар да намери картофена нива? Вие само не забравяйте да се качите в моята подводница, за да не би да я спусна без вас — каза той и побърза да излезе от лабораторията, за да разговаря с капитана.

— Защо не е в настроение? — попита Самър.

— Допуснах грешка, като му казах за потъналия кораб, който открихме — отвърна Дърк. — Ядосан е, че сме го открили с помощта на неговата подводница, но без него.

Тя поклати глава.

— Да… мъжете и техните играчки! — Грабна датчиците и ги отнесе до коша, прикрепен в предната част на подводницата. След като ги прибра в нея, влезе в подводницата и помогна да Дърк да приключи проверката на системите.

След минути се появи и Далгрен и надникна през люка.

— Добре че и двамата сте тук.

— Готови сме за потапяне — каза Дърк. — Погрижи се, когато излезем, да ни чакат две студени бири.

— Ще изстудя, но май ще ги завариш празни. Нещо друго?

— Би ли проверил какви корабокрушения са регистрирани южно от Мадагаскар през последните пет години?

— Няма проблем! Приятна сеитба!

Далгрен затвори люка и с помощта на крана вдигна подводницата над кърмата на „Александрия“. Изчака сигнала от мостика, който да потвърди, че се намират точно над мястото за потапяне, сетне спусна подводницата във водата. След като Джак освободи куката, Дърк получи разрешение да напълни баластните резервоари и жълтата подводница се плъзна под водите на Индийския океан.

След броени минути се появи и дъното и Дърк насочи подводницата по североизточния курс, който бяха следвали при предишното си потапяне. Този път се наложи да изминат едва петдесетина метра, преди да се озоват над добре познатия им вече хребет.

— Браво на Джак! — похвали го Самър. — Изчислил е теченията без грешка.

— Да спуснем ли първия датчик? — попита Дърк.

Самър провери координатите им и ги сравни с предварително зададените.

— Всъщност би трябвало да се преместим трийсет метра на изток и да го поставим тогава.

Дърк направи съответните корекции в курса. Насочи подводницата над сравнително равна част от подводния хребет и изключи двигателите, за да позволи на облаците утайка, които бяха вдигнали, да се разсеят. Сега бе ред на Самър да покаже уменията си и тя активира двете механични ръце на подводницата. С единия манипулатор проби дупка в морското дъно, а с другия извади първия датчик от кошницата. Постави го в дупката и го зарови така, че над морското дъно остана да стърчи само яркото оранжево флагче.

— Това мина добре — каза Дърк, включи двигателите и се понесе над хребета с максимална скорост.

— Бързаш ли за някъде? — попита Самър.

— Реших да погледнем отново онзи потънал кораб, когато приключим.

Самър се усмихна. И тя си бе помислила същото, затова бе взела резервен харддиск за видеокамерите. Щеше да заснеме потъналия кораб.

Продължиха да плават по протежение на хребета и бързо успяха да поставят останалите девет датчика по протежение на десеткилометровия участък. Когато поставиха и последния, Дърк провери местоположението им спрямо корабокрушението, извърши необходимите маневри и скоро пред тях изникна масивният корпус на потъналия кораб.

— Ето го.

— Този път ще го снимаме — каза Самър и включи предните камери.

Щом приближиха кораба, Дърк снижи подводницата и я позиционира непосредствено над главната палуба. Прекоси я от единия до другия борд, за да може камерите на Самър да заснемат ширината на кораба и отворените трюмове с липсващи люкове. Целта му бе да улесни идентифицирането на кораба, затова насочи подводницата и съответно камерите към надстройката в кърмовата част. Дизайнът също щеше да помогне за определянето на възрастта на кораба и корабостроителницата, в която е бил спуснат на вода.

Разположи подводницата точно пред надстройката, после се издигна над мостика и мина покрай комина. Товарните кораби обикновено поставяха там логото или цветовете на компанията собственик, но този димоотвод бе боядисан изцяло в черно.

— Странно, няма никакви отличителни знаци — отбеляза Самър. — Като че ли е боядисан съвсем скоро.

— Още един опит да се възпрепятства идентифицирането му.

— Дай малко по-близо — каза Самър и се наведе напред, за да огледа повърхността на комина по-добре.

Дърк приближи подводницата, а Самър задейства една от механичните ръце и с щипките на манипулатора изчегърта трийсетсантиметрова драскотина върху металната повърхност.

— Не си дълбай инициалите — каза Пит. — Не искам някой агент на „Лойдс“ да почука на вратата ми в два през нощта.

— Просто проверявам какво има отдолу.

Щом океанското течение отнесе люспите боя, видяха, че тънката ивица, останала след одраскването, е с цвят на охра.

— Значи коминът е бил златен или поне е имал ивица с цвят на злато — каза Самър.

— Още една улика, която да ни помогне да открием името му.

Заснеха палубата, която прекосиха от носа до кърмата, а също и конфигурацията й, както и всеки друг детайл, който можеше да улесни идентифицирането на кораба. Това им отне трийсетина минути.

— Акумулаторите са почти изтощени, скоро ще преминем на резерв — каза Самър.

— Смятам, че не пропуснахме нищо — отвърна Дърк. — Освен това Джак ще се ядоса, ако изплаваме по тъмно.

Той изпразни баластните резервоари и подводницата започна да се издига. След няколко минути излязоха на повърхността. Морето беше бурно, духаше силен западен вятър. Слънцето вече залязваше зад скупчилите се на хоризонта облаци и озаряваше смрачаващото се небе в розово и оранжево. Подводницата се носеше по повърхността и вълните плискаха акрилния й купол. Дърк забеляза към тях да се приближава малък кораб — беше същият патрулен катер, който с Далгрен бяха видели по-рано.

— Май че някой ни очаква. — Катерът се насочи с пълна скорост право към тях. — Дали не е време да повикаме „Александрия“ да дойде да ни извади?

— Мисля, че ги видях на хоризонта — каза Самър и протегна врат, за да надзърне над вълните. — Струва ми се, че е на две-три мили от нас.

Тя посегна към радиопредавателя и изведнъж замръзна.

— Дърк, какво правят тези?

Брат й също следеше действията на патрулния катер, който се приближаваше към тях с неразумно висока скорост. Стоманеният му корпус се намираше вече на трийсетина метра от тях. Вече трябваше да намали или да завие, но катерът не направи нито едното, нито другото.

— Ще ни блъснат нарочно! — извика Самър.

Дърк вече бе включил двигателите, но при положение че развиваше максимална скорост от три възела, подводницата не бе в състояние да изпревари и костенурка. След като не бе в състояние да завие встрани от патрулния катер, нито пък разполагаше с достатъчно време, за да я потопи, Дърк реагира по единствения възможен начин — насочи подводницата право срещу връхлитащия катер.

Самър го изгледа така, сякаш е загубил ума си, и се приготви за сблъсъка. Дърк не откъсваше поглед от катера, маневрираше така, че да задържи подводницата право срещу острия му нос. Действията му изглеждаха самоубийствени. Изчака, докато катерът се озове на няколко метра от тях, после завъртя рязко джойстика и включи двигателите на щирборда на задна скорост.

Подводницата реагира толкова бавно, сякаш бе затънала в плаващи пясъци, и Дърк се уплаши да не би да е реагирал прекалено късно. Макар подводницата да се поколеба за миг, тя все пак зави надясно и мина на милиметри от острия нос на патрулния катер.

Както бе очаквал Дърк, кормчията на катера, който бе поддържал един и същи курс в продължение на доста време, не успя да реагира на промяната. Затова носът на катера закачи подводницата съвсем леко.

Дърк и Самър чуха удар и усетиха как подводницата им се разтърсва от сблъсъка, който смаза един от задните й двигатели. Ударът прекъсна за миг захранването и изключи всички електрически системи. Докато трескаво включваше двигателите отново, Дърк надзърна през илюминатора и видя патрулния катер да прелита покрай тях. Край релинга стоеше мъж в зеленикава камуфлажна униформа, насочил автомат към подводницата. Обаче не стреля, а само се усмихна заплашително.

Самър едва потисна желанието си да му отвърне с неприличен жест.

— Отървахме се на косъм — каза тя и включи радиостанцията. — Можеш ли да ни потопиш?

— Опитвам се — отвърна Дърк, който бе започнал да пълни баластните резервоари още преди сблъсъка, но след загубата на мощност се наложи да включи повторно помпите. Разполагаха с броени секунди, преди катерът да завие и да ги връхлети пак.

— Не мога да включа радиостанцията… Няма захранване — каза Самър и започна да натиска прекъсвачите зад седалката си. Не успя и надникна през илюминатора. Баластните резервоари продължаваха да се пълнят и вълните започваха да покриват купола на подводницата.

— Вече обърна! Насочва се към нас! — каза тя хладнокръвно.

Седна на мястото си и затегна здраво предпазните колани.

— Хайде, спускай се! — извика Дърк, който се опитваше да изцеди от подводницата цялата мощност, на която бе способна. Не можеше обаче да направи кой знае какво, при положение че един от двигателите й бе извън строя.

Вече можеха да чуят ревящите двигатели на патрулния катер. Миг по-късно катерът се озова над главите им. Подводницата бе успяла да се потопи на метър — метър и половина, но този път кормчията на катера не пропусна целта. Острият нос на катера мина над подводницата, но корпусът му я удари здраво.

Оглушителният удар бе последван от истинска експлозия от въздушни мехурчета, тъй като акрилният корпус на подводницата се разцепи и баластните резервоари се откъснаха. Подводницата заподскача под корпуса на катера и се удари още няколко пъти в него, преди той най-сетне да отмине.

Смачканата черупка остана за миг на място, след което се спусна в бавна смъртоносна спирала към океанското дъно.

45.

Докато пропадаше към морските дълбини, подводницата издаваше странни звуци, които напомняха стенанията на ранен морски звяр. Заби се в океанското дъно с носа напред и вдигна гъст облак кафеникави седименти. Дънното течение бързо разсея тинестия облак и разкри корпуса на подводницата.

Дърк се чувстваше така, сякаш го бяха въртели в центрофуга. Лишена от баластните си резервоари, подводницата се бе превъртяла безброй пъти. При поредното салто един от мониторите се бе откъснал и бе ударил Дърк по главата. Той опипа предпазливо челото си, на което бе цъфнала голяма продълговата рана. Като се изключеше тя и няколко охлузвания, Дърк се чувстваше добре и беше благодарен, че е оцелял.

Задната част на подводницата бе поела основния удар с патрулния катер и разположените там двигатели, отделението за акумулаторите и резервоарите за кислород бяха буквално премазани. Макар че бе покрит с гъста паяжина от пукнатини, акрилният покрив на кокпита като по чудо бе останал цял и това бе спасило близнаците от бързо удавяне. От десетина миниатюрни пукнатини се процеждаше леденостудена вода, но подводницата бе потънала, изпълнена с въздух.

— Добре ли си? — попита Дърк в мрака и посегна към фенерчето, окачено на конзолата, но и то бе паднало.

— Да — отговори Самър с треперещ глас. — Така мисля.

Дърк откопча предпазните колани, стана от креслото си и стъпи в две педи студена вода. Подводницата се бе забила с носа напред, което му създаваше странно чувство за дезориентация. От няколко различни места по корпуса се разнесе съскане. Дърк не можеше да прецени дали то се дължи на проникване на вода през миниатюрните пукнатини, или на остатъците дихателна смес в някой от кислородните резервоари. Покатери се на облегалката на креслото си и протегна ръка към един от страничните панели, където трябваше да има друго фенерче.

Да газиш във вода в студена, потънала в мрак подводница озовала се на морското дъно… Това би накарало повечето хора да изпаднат в паника, но Дърк се чувстваше необикновено спокоен. Самообладанието му се дължеше както на обстоятелството, че бе тренирал и се бе подготвял за различни аварийни ситуации, така и на личните му, чисто човешки качества.

Миналата година, по време на терористична атака в Йерусалим, бе изгубил жената, която обичаше, и това го промени. Оттогава все по-рядко изпитваше радост и бе започнал да се отнася към света по-хладно и по-цинично. Освен това вече не изпитваше страх от смъртта.

— Ще трябва да изчакаме кабината да се наводни, преди да отворим люка — каза той спокойно. — Малките кислородни бутилки би трябвало да са достатъчни, за да излезем на повърхността.

Откри нишата, която търсеше, и измъкна от нея фенерче. Включи го и насочи лъча му към сестра си.

Един поглед към лицето на Самър бе достатъчен, за да му разкрие, че се е случило нещо сериозно. Очите на сестра му бяха облещени от страх и болка, устните й бяха разкривени в гримаса. Тя разкопча предпазните колани и се опита да се изправи, но се преви под неудобен ъгъл.

Дърк насочи светлината към десния крак на Самър, който се оказа заклещен от седалката. Точно над глезена й бе започнала да се стича тънка струйка кръв.

— Кракът ми е заклещен — каза тя. — И то здравата.

Дърк се добра до нея, за да огледа по-добре. Сблъсъкът бе забил в корпуса един от резервоарите за кислород, който на свой ред бе деформирал пода. Една от монтираните върху него плочи от неръждаема стомана се бе изкривила и бе притиснала крака на Самър към седалката.

Когато Дърк се наведе, за да огледа деформираната плоча, водата вече стигаше до прасците му.

— Можеш ли да го дръпнеш напред?

Самър опита, но поклати глава.

— Не става.

Той я заобиколи.

— Ще се опитам да отместя плочата.

Опря гръб в акрилния купол, стъпи върху плочата и натисна здраво. Ъгълът обаче бе много неудобен и той можеше да приложи само част от реалната си сила. Плочата помръдна лекичко, но не чак толкова, че да освободи крака на Самър. Дърк се опита да я натисне под различни ъгли, но безуспешно.

— Не мога да я натисна достатъчно силно.

— Няма проблем — отвърна спокойно Самър, като се опитваше да прикрие собствения си страх и да не поставя брат си под напрежение. — Водата се покачва. Вземи водолазните бутилки.

Водата вече бе до кръста на Самър. Пукнатините се разширяваха и кабината се пълнеше по-бързо. Той стъпи във водата, която се впи в кожата му с ледената си захапка, после стъпи върху креслата, за да стигне до задния отсек на подводницата. Посегна към стойката, разположена непосредствено до люка. На нея бяха окачени комплектите за аварийна евакуация — две кислородни бутилки с регулатори и водолазни маски.

Подаде едната бутилка на Самър, а другата преметна през рамо. Намери една компактна кутия за инструменти и я отвори, но изруга от яд, тъй като малките й клещи бяха предназначени за дребни ремонти на електрическата инсталация. Най-големият инструмент, който успя да открие, се оказа шлосерски чук. Грабна го, заедно с една къса лента за ножовка. При вида на лентата в съзнанието му изскочи образа на Арън Ралстън11, прочутия любител на планинското колоездене, който отрязал собствената си ръка, след като бил заклещен от канара. Ампутирането на крака на Самър с тази лента от ножовка би било ужасна крайна мярка, но можеше да спаси живота й.

— Някакви идеи? — попита Самър, когато Дърк се върна с инструментите.

— Ще се опитам да разглобя седалката, за да си извадиш крака — каза той. Подаде й фенерчето с надеждата, че сестра му не е забелязала лентата за ножовка.

— Добре — отвърна Самър и потрепери от студ, тъй като водата вече стигаше до гърдите й.

Дърк си сложи водолазната маска и регулатора и се гмурна под водата. Пъхна дръжката на чука в цепнатината, в която се бе заклещил глезенът на Самър, и мигом разбра, че пространството, с което разполага, е прекалено малко, за да я използва като лост. Въпреки това натисна дръжката с цялата си тежест. Рамката на седалката не поддаде нито милиметър. Той опита още няколко пъти, но напразно. Ако искаше да раздалечи масивните метални плочи на пода, трябваше да приложи по-голям натиск, но не разполагаше с подходящи инструменти. Дърк се ядоса и удари с чука рамката на седалката, при което тя лекичко хлътна.

Когато излезе на повърхността, Дърк установи, че водата е стигнала до брадичката на сестра му. Тя му подаде фенерчето, погледна го отчаяно и си сложи водолазната маска. Той насочи фенерчето към входния люк. Водата щеше да го достигне всеки момент. Завъртя лъча светлина наоколо и видя нещо отвън. Усети как Самър го хваща за ръката и надига глава над водата, за да му каже нещо.

— Тръгвай без мен.

В гласа й нямаше и следа от гняв или паника, а само примирение и нищо друго. Тя разбираше, че Дърк е направил всичко по силите си. Двамата бяха близнаци и имаха невероятно силна връзка. Изпитваха безгранично доверие един към друг. Самър не се съмняваше, че ако условията го налагат, той с радост ще жертва живота си заради нея. Беше доволна, че поне той ще оцелее.

Дърк я погледна в очите и поклати глава.

— Тогава го отрежи! — извика тя. — Побързай!

Явно бе видяла лентата от ножовка. Дърк можеше само да се възхити на смелостта й, особено след като Самър извади от джоба на гащеризона си кърпа за глава, която върза като турникет в долната част на прасеца си.

Дърк я изчака да подаде отново главата си над водата, преди да й отговори.

— Рано е да си играем на доктор Хаус — отвърна с пресилена усмивка. — Ей сега се връщам.

И преди Самър да разбере какво има предвид, Дърк отвори външния люк, излезе от подводницата и остави сестра си сам-сама заклещена в мрака.

46.

Самър никога не бе изпитвала подобен ужас. Уловена в капан на дъното на океана, оставена съвсем сама, заобиколена от непрогледен мрак… Сърцето й заби ускорено. Веднага след като вътрешността на подводницата се бе напълнила с вода, Дърк бе отворил люка и бе изплувал навън с водонепроницаемото фенерче. Тя започна да трепери неконтролируемо, както от страх, така и от студената вода, от която изтръпнаха пръстите и ушите й.

Най-лошото обаче бе гробовната тишина. Свита на преобърнатата напред седалка, Самър можеше да чуе туптенето на собственото си сърце, както и спорадичното вдишване и изпускане на мехурчета през мундщука. В съзнанието й един след друг възкръснаха всичките й страхове, дори онези, които смяташе за отдавна погребани. Не забрави обаче най-важната си задача — да диша. Консумацията на въздух на подобна дълбочина бе много по-голяма, отколкото близо под повърхността. Бутилката можеше да й осигури въздух само за няколко минути. Ами ако не бе напълнена докрай? Нечий сатанински глас прошепна в съзнанието й, че следващата й глътка въздух може да се окаже последна.

Самър стисна очи и се опита да се успокои, да увеличи времето между отделните вдишвания и да успокои ритъма си на дишане. Когато почувства, че сърцето й вече не тупти така силно, отвори очи, но не видя нищо освен мрак. Никога не бе страдала от клаустрофобия, но сега не успя да потисне усещането, че е заключена в малък, много малък и много тъмен килер.

Зачуди се дали пък брат й не е променил решението си и не е изплувал на повърхността — и тъкмо в този миг видя неясно сияние. Светлината стана по-ярка и Самър видя, че е лъчът от фенерчето на Дърк. Той бе отсъствал само няколко минути, които й се бяха сторили дълги като часове.

След секунда Дърк се вмъкна през люка и тя видя, че носи стоманен прът с дължина около метър и половина, с месингова топка в единия край — отчупения флагщок на потъналия кораб. Подводницата бе потънала в непосредствена близост до мястото на корабокрушението и Дърк го бе разпознал, когато бе надзърнал през илюминатора.

Дърк пъхна пръта между рамката на седалката и стоманената плоча, притиснала крака на Самър, хвана другия край и натисна здраво като гребец на финала на олимпийски игри. Металната рамка поддаде мигновено и Самър успя да измъкне крака си. Прегърна Дърк, после вдигна палец нагоре — знак да изплуват на повърхността.

Дърк насочи лъча към отворения люк и побутна сестра си. Бяха престояли прекалено дълго на дълбочина от почти деветдесет метра и нямаха време за губене.

Самър го изчака отвън, край подводницата, след което двамата се хванаха за ръце и започнаха заедно да се издигат. Плуваха с бавно, премерено темпо, като използваха мехурчетата въздух като скоростомер. Бързото изкачване щеше да им създаде сериозни проблеми, затова Дърк внимаваше да не изпреварват мехурчетата.

Отне им цяла вечност да излязат на повърхността, или поне така им се стори. Самър бе доволна от това физическо усилие, тъй като стопли премръзналите й кости, но съзнанието й продължаваше да си прави мръсни шеги с нея: опитваше се да я заблуди, че всъщност не се изкачват, а стоят на място, или пък че отново пропадат на дъното. Причината сигурно е в студа, реши тя, в студа, сковал не само крайниците й, но и ума й. Притисна се към Дърк, който плуваше със спокойни отмерени движения и приличаше на робот, напълно неуязвим за студа и тъмнината.

На дълбочина от четирийсет — четирийсет и пет метра водата видимо просветна, озарена от слънчевите лъчи. На дълбочина от трийсет и пет прекосиха термоклина12 и температурата на водата осезаемо се покачи. На двайсет и четвъртия метър дихателната смес в кислородната бутилка на Дърк свърши.

Той не се изненада. Очакваше въздухът му да свърши преди този на Самър, тъй като бе плувал до потъналия кораб и обратно. Постави ръце на гърлото си, за да даде знак на сестра си, след което изхвърли бутилката и регулатора. Тя му подаде своя мундщук и двамата започнаха да дишат редувайки се, като несъзнателно заритаха по-силно в желанието си да излязат по-скоро на повърхността.

Дърк вдигна поглед и видя сребристите вълни високо над главите им. Вече бяха достатъчно близо, за да изплуват на повърхността дори ако въздухът на Самър също свършеше. Съществуваше обаче друг проблем.

Престоят в морските дълбини, където налягането е по-високо, води до образуването на миниатюрни мехурчета азот в човешкото тяло. Ако не бъде позволено на тези газови мехурчета да се разтворят посредством постепенно намаляване на налягането, те могат да останат в тялото и да предизвикат силни болки, агония и дори смърт.

Според водолазните правила би трябвало да спрат поне няколко пъти с цел декомпресия, но не можеха да си позволят подобен лукс. Издигнаха се на шест метра под морската повърхност и останаха там. Нетърпението им, както и силното течение, правеха задачата им доста трудна, но Дърк не откъсваше поглед от повърхността и полагаше сериозни усилия да стоят на място.

Редуваха се да дишат от кислородната бутилка, но след десетина минути Самър изплю мундщука от устата си и посочи нагоре. Устремиха се към повърхността, като издишваха.

Главите им изскочиха над водата. Заобиколени бяха от бурно море с бели гребени по вълните. Слънцето вече бе залязло, а смрачаващото се небе бе оловносиво. Съчетанието от тези два фактора щеше да ги направи невидими за всеки преминаващ кораб, дори за „Александрия“, който щеше да ги търси. Самър обаче мислеше за нещо съвсем друго.

Тя си пое дълбоко въздух и се обърна към брат си:

— Флагщок, а?

— Най-доброто, което успях да направя предвид обстоятелствата. Как ти е кракът?

— Кракът ми е добре, но имам болезнена крампа — отвърна тя и го погледна угрижено. — Излязохме прекалено бързо и съкратихме доста времето за декомпенсация.

— Не чак толкова много. Усещаш ли някъде сърбеж?

— Прекалено съм замръзнала, за да усещам каквото и да било.

— Тази нощ може да спим в декомпресионната камера на „Александрия“ — каза той и огледа хоризонта.

— Но това не е най-належащият ни проблем.

Най-накрая видяха научноизследователския кораб на НАМПД далеч на запад. Тъмната ивица на мадагаскарското крайбрежие се намираше по-близо, но на север.

— „Александрия“ плава срещу течението — отбеляза Дърк. — Няма начин да стигнем кораба с плуване.

— Вероятно са огледали района и използват сонара, за да открият подводницата. Докато се върнат тук, течението ще ни е отнесло чак до Австралия.

— Значи трябва да доплуваме до брега — каза Дърк.

— Ще издържиш ли?

— Имам ли избор?

Самър огледа бреговата ивица, потопи лице във водата и заплува. И двамата бяха отлични плувци и се намираха в добра форма. При нормални обстоятелства плуването до брега щеше да е забавна игра, вярно, малко уморителна, но все пак забавна. Стресът от преживяното на борда на подводницата обаче, в съчетание със студените води на океана, превърна играта във въпрос на живот и смърт. Умората ги връхлетя почти мигновено. Самър не можеше да повярва колко бързо ръцете и краката й се наливат с олово.

Неспокойното море представляваше допълнително препятствие. Вълните заливаха главите им и пълнеха устите им със солена вода. Плуването към брега означаваше, че трябва да прекосят течението. Всяко загребване ги приближаваше към брега, но и ги отклоняваше на изток, а това означаваше още по-далеч от „Александрия“.

Плуваха рамо до рамо, като спираха за почивка на всеки десет минути. От време на време Дърк изваждаше фенерчето и насочваше лъча му към кораба. По време на третата им почивка вкочанените му пръсти изпуснаха фенерчето и то потъна към дълбините като свещ в кладенец. Научноизследователският кораб на НАМПД се отдалечи още повече и накрая се превърна в танцуваща по вълните светлинка на хоризонта.

— Хайде, остава ни по-малко от миля — каза Дърк.

Самър се опита да загребе отново, но ръцете й не се подчиниха. Силна болка прониза левия й крак, после постепенно отшумя, но заедно с нея тя изгуби и усещането си за него. Кракът й бе станал безчувствен. Започна все по-често да спира, за да си почине, и скоро Дърк видя, че сестра му остава без сили.

— Представи си, че сме на Хаваите — каза й. — Ще се състезаваме до Уайкики.

— Добре — едва успя да промълви тя.

Макар небето бързо да помръкваше, Дърк видя апатията в очите й. Сграбчи гащеризона й и заплува странично, макар самият той да бе на края на силите си. Студът бе проникнал чак до костите му и не след дълго вече тракаха не само зъбите на Самър, но и неговите.

Почувства как тялото й се отпуска и осъзна, че тя не е в състояние да продължи. Хипотермия. Трябваше да излязат от водата колкото се може по-бързо.

Едва дишаше, но не спираше да говори на Самър, да я окуражава, да й задава безкрайни въпроси, на които така и не получаваше отговор. Когато тя отпусна унило ръце, Дърк я обърна по гръб и я задърпа за яката. Вече не можеше да си позволи да спира и да почива.

Продължи да плува ритмично, макар всяко загребване да му причиняваше болка. Бе изцедил и последните си запаси от сила, мускулите му го умоляваха да спре, но Дърк успя някак си да прогони агонията и продължи да плува към брега. Скоро видя прибоя — той постепенно ставаше все по-голям и по-голям — и най-сетне успя да чуе вълните да се разбиват в брега. Това му даде сили да задърпа още по-силно, макар и на границата на изтощението.

Една вълна ги заля и Дърк изплю солената вода, напълнила устата му. Самър се закашля, тъй като също бе погълнала вода. Следващата вълна ги тласна напред, а тази, която дойде след нея, се разби върху тях. Дърк стискаше здраво Самър, боеше се да не я изпусне, докато вълните ги подмятаха към брега.

И най-сетне усети дъното под краката си.

С помощта на вълните, които го блъскаха в гърба, Дърк извлече Самър на брега и се строполи на пясъка до нея.

— Как си? — успя да промълви отпаднало.

— С-с-студено ми е — прошепна тя.

Това, че Самър можеше да говори, бе обнадеждаващо. А и нощта бе топла, което бе добре.

Дърк събра сили да се изправи и закуцука по плажа, за да огледа околността. Бяха изплували на пуста гола ивица от южния бряг на Мадагаскар, най-вероятно на територията на ненаселения национален парк „Кап Сен Мари“. Дърк нямаше представа къде да потърси помощ, но в момента това нямаше никакво значение. Бездруго не му бяха останали сили да тръгне да търси помощ.

Хвърли поглед към океана, но не видя нищо освен мрак и пустота. Бреговата ивица извиваше на запад и скриваше навигационните светлини на „Александрия“. Дърк отново насочи вниманието си към сушата и тръгна по плажа в търсене на подслон. Пясъкът под краката му постепенно се смени с чакъл и напред видя ниски скалисти хълмове. Нямаше нищо, което дори малко да наподобява убежище.

Тръгна обратно към Самър и докато заобикаляше една ниска дюна, видя откъм подветрената й страна нещо като заслон. Тук можеха да се скрият от вятъра. Едва ли щеше да успее да намери нещо по-подходящо. Събра изсъхнали водорасли от вида морска трева, или зостера, и ги разстла по земята като един вид изолация. Върна се при Самър, отнесе я до заслона и я сложи върху импровизираното легло.

Благодарение на морската трева кожата й изсъхна по-бързо и Дърк тръгна по плажа, за да събере още. Не откри много, но събра каквото успя и се върна. Използва сухите водорасли, за да избърше Самър, след което ги разстла на земята. Когато се изправи, събори една пясъчна буца от края на дюната — и под нея лъсна метал.

Дърк не й обърна никакво внимание, а се съблече — така гащеризонът му щеше да изсъхне по-бързо. После легна до Самър така, че да я заслони от вятъра. Тя мърмореше насън, а тялото й вече не бе леденостудено. Вечерта бе топла, която подсили увереността му, че сестра му ще се оправи.

Умората каза своето и клепачите му започнаха да натежават. Полумесецът на луната се появи иззад един облак, освети плажа със сребристото си сияние и Дърк успя да види по-ясно металния обект, заровен в пясъка. Беше жълт, с избелели черни букви. Той се опита да ги прочете, но едва изрече странното име и се унесе в сън.

„Барбариго“.

47.

Самър се събуди от странен драскащ звук, разнесъл се току до ухото й. Отвори очи и видя нещо ужасно да минава на метър от главата й.

— Дърк! — изкрещя тя и смушка брат си, който спеше до нея.

Той се стресна, подскочи и се засмя, като видя какво е изплашило Самър. Беше безобидна костенурка, излязла да се попече на слънцето.

— Да не би да искаш супа от костенурки за закуска?

Древното влечуго го погледна иззад клюноподобната си муцуна сякаш за да му покаже, че никак не му е забавно. После наведе глава, заби нокти в пясъка и продължи флегматичното си пътешествие по пясъка.

Самър се усмихна, осъзнала колко напразен е бил страхът й, и изпрати с поглед голямата костенурка.

— Как може някой да нарани подобно великолепно създание?

— Зависи колко си гладен — отвърна Дърк, изправи се и огледа околността вече на дневна светлина. Плажът бе равен, покрит с пясък и заобиколен от скалисти варовикови хълмове. Растителността бе съвсем оскъдна, тъй като в тази част на света дъждът едва ли бе повече от няколко литра на квадратен метър годишно.

— Виждаш ли „Александрия“? — попита Самър.

Дърк не виждаше нищо освен безкрайното синьо море и белите гребени на вълните. Нямаше и следа нито от кораба на НАМПД, нито от какъвто и да било друг плавателен съд.

— Предполагам, че течението ни е отнесло доста по на изток, отколкото са очаквали. Ако тръгнем по брега и стигнем достатъчно далеч, може и да успеем да ги видим.

Дърк и Самър не подозираха, че Джак Далгрен и двама моряци бяха обходили през нощта бреговата ивица с помощта на надуваема лодка „Зодиак“ с монтиран на носа прожектор. Но тъй като бяха заспали, близнаците не видяха светлината на лодката, чийто двигател освен това бе заглушен от шума на вълните, които се разбиваха в брега.

— Дърк?

Гласът й му подсказа, че нещо не е наред.

— Какво има?

— Не мога да си помръдна левия крак.

Дърк пребледня. Мигом се досети за причината: кесонна болест. Симптомите й обикновено бяха болки в ставите или крайниците, но в някои случаи водеше и до парализа. Обикновено парализата на краката свидетелстваше за наличието на азотни мехурчета в гръбначния стълб.

Той клекна до нея.

— Сигурна ли си?

— Да. Изобщо не го усещам. Десният обаче е добре — каза тя и го погледна уплашено.

— Боли ли?

— Съвсем леко, но няма да мога да стигна до кораба сама.

И двамата знаеха, че незабавното лечение в хипербарична камера е от критично значение за успешното възстановяване. На „Александрия“ имаше такава камера и вероятно това бе единствената хипербарична камера в радиус от стотици мили. От нея обаче нямаше никаква полза, след като не можеха да намерят кораба.

Дърк погледна варовиковите скали, които се издигаха над плажа.

— Ще се кача горе да огледам. Искам да открия кораба и да преценя възможностите ни за действие.

— Добре — отвърна Самър с измъчена усмивка.

Дърк бързо прекоси плажа и се покатери на скалистия хълм. Камъните убиваха обутите му само с чорапи крака и той съжали, че бе събул обувките си, преди да изплува от потъналата подводница. Хълмът бе стръмен и сравнително висок и когато се изкачи на върха му, той успя да огледа цялата околност.

Погледна първо към морето и веднага откри „Александрия“. Корабът на НАМПД бе малка точка в далечината, хвърлил котва — поне така предположи Дърк — над потъналата подводница. Прецени, че ще трябва да измине поне седем-осем километра по брега, преди да стигне място, от което екипажът на кораба да го забележи. После насочи поглед към вътрешността на острова — голи скалисти възвишения, част от резервата „Кап Сен Мари“. Големият национален парк, създаден като резерват за диви животни, предлагаше на посетителите минимални удобства, които се изчерпваха с няколко къмпинга и туристически пътеки.

Обърна се на изток и с изненада забеляза малък залив, разположен на три-четири километра, в който бе акостирал кораб. На сушата се издигаха няколко постройки, а във водата имаше малка драга. Дърк потърси с поглед патрулния катер, който бе блъснал подводницата, но не видя и следа от него.

Не откри други следи от цивилизация и се върна на плажа.

— Какво предпочиташ да чуеш първо, Самър, добрите новини или лошите?

— Аз съм оптимистка. Започни с добрите.

— „Александрия“ не ни е изоставил. За съжаление, смятат, че сме на борда на подводницата. Доколкото мога да преценя, хвърлили са котва на мястото, на което потънахме. Според План Б трябва да мина седем-осем километра по брега и да се опитам да привлека вниманието им.

— Май пропуснах План А.

— На три-четири километра оттук има малък залив с кей и товарен кораб.

— А патрулен катер с нащърбен нос?

— Не видях катер. Мога да стигна дотам за по-малко от час и да повикам „Александрия“. За нула време ще се озовеш в декомпресионната камера.

— Значи План А.

Дърк сложи ръка на рамото й.

— Сигурна ли си, че няма проблем да те оставя тук?

— Да, стига да не й хрумне да си изрови дупка под мен — каза Самър и посочи старата костенурка. Откакто се бяха събудили, тя бе изминала цели шест метра и бе започнала да копае дупка в пясъка.

— Ще се върна толкова бързо, че няма да й оставя време за това.

Дърк се обърна и тръгна по брега. Утринното слънце бе започнало вече да напича, затова той тръгна по самия плаж, където океанският бриз донасяше прохлада. Беше жаден. Организмът му бе обезводнен, а това допълнително забавяше движенията му. Дърк обаче прогони мисълта за вода и се съсредоточи върху усилията си да крачи колкото се може по-бързо с премалелите си боси крака.

Тясната плажна ивица свърши пред една варовикова канара, която се спускаше рязко към морето. Наложи се да свърне към вътрешността на острова и да открие по-полегат участък, който да му позволи да се качи по склона. Над скалата земята бе равна и преливаше в поредица ниски хълмове, които продължаваха чак до заливчето, разположено на не повече от три километра от мястото, на което се намираше Дърк. Белият корпус на товарния кораб трепкаше като мираж.

Дърк не преставаше да мисли за състоянието на Самър и това го подтикваше да крачи бързо. Бяха минали дванайсет часа, откакто бяха напуснали подводницата, което означаваше, че шансовете й за пълно възстановяване са повече от добри, стига да успееха да се доберат скоро до камерата на борда на „Александрия“. Грижата за сестра му не му позволи да спре нито за миг и след четирийсет минути той се озова на ниското възвишение над залива.

Докато слизаше по западния склон, видя, че постройките не се отличават с никакъв лукс. Бяха две, най-обикновени. На единия бряг на залива се издигаше малка постройка, наподобяваща общежитие, а на другия му край имаше нещо като склад. Между тях бе разположен голям метален навес, който Дърк по погрешка бе взел за още една сграда. Навесът се простираше почти по цялата дължина на кея и под него бяха стоварени няколко големи купчини пясък или нещо подобно. Дали пък не бе сол от разположени наблизо солници? Не, купчините бяха сиви.

Товарният кораб — предназначен за насипни товари — бе хвърлил котва точно до навеса. Дърк не видя името му, но забеляза бялата птица, нарисувана върху жълтия му комин. Неколцина мъже го товареха с фадроми и конвейерна лента.

Боботенето на тежките машини, съчетано с ритмичното потракване на разположения наблизо генератор, създаваше оглушителна какофония. Никой не забеляза Дърк, който се спусна по склона и тръгна към склада. Вътре имаше механик, който човъркаше някакъв двигател. Дърк понечи да влезе, но изведнъж замръзна.

С крайчеца на окото си забеляза още един плавателен съд. Тъй като товарният кораб бе заел цялата дължина на кея, другият съд бе хвърлил котва от външната му страна. Дърк не го бе забелязал, докато слизаше по склона, но сега носът му се виждаше ясно, включително скорошната драскотина, прорязваща жълтата боя на корпуса. Патрулният катер.

Механикът вдигна глава и видя Дърк. Изгледа го сепнато, после извика. От задната част на помещението изтича млад мъж в камуфлажни дрехи и автомат „Калашников“, насочен към гърдите на Дърк. Избълва порой думи на език, който Дърк изобщо не разбра. Намерението му обаче бе повече от ясно.

Дърк изгледа смаяно въоръжения мъж, после бавно вдигна ръце във въздуха.

48.

Вместо да лежи и да се самосъжалява заради парализирания си крак, Самър реши да насочи вниманието си другаде. Загледа се в костенурката, която се тътреше лениво по брега, после впери изпълнен с копнеж поглед в безкрайното пусто море. Накрая реши да провери какво ли се крие в пясъчната дюна, която с Дърк бяха използвали като заслон през нощта.

Участъкът, който Дърк бе разкрил, изглеждаше гумиран. Сега, на дневна светлина, Самър забеляза, че дюната има продълговата форма, която определено се дължеше на заровения под нея обект. Тя огледа гумираната материя и погали с длан избелелите с времето черни букви.

„Барбариго“. Името приличаше на италианско. Тя взе един плавей, изхвърлен от вълните, почисти пясъка над думата и разкри нов участък от гумирана материя. Веднага разбра, че някога тази материя е била надута. Продължи да стърже и скоро установи, че става въпрос за надуваем спасителен сал. Беше много стар, но добре запазен благодарение на пластовете пясък, които го покриваха.

Продължи да рови и се натъкна на твърд предмет с равна повърхност. Беше дървена пейка, вероятно една от няколкото, монтирани върху големия сал. Още една улика, която да подскаже възрастта на сала. Продължи да копае и скоро разкри друг участък от сала — отново гумиран, явно част от пода. Тънка ивица или лентичка от син плат върху пясъка привлече погледа й. Самър продължи да рови и видя, че предметът има кръгла форма. Беше моряшка шапка. Задърпа я внимателно и я освободи от пясъка, но изведнъж ахна и я изпусна.

Под шапката се бе показал ухилен череп.

В склада имаше шлосерска работилница — няколко работни маси, по които бяха разхвърляни инструменти. Покрай едната стена бяха наредени туби със смазочно масло и дизелово гориво, а в съседство с тях боботеше генератор. Близо до вратата бяха паркирани малък мотокар и два четириколесни всъдехода АТВ. На пода край тях бе оставено отворено сандъче с инструменти. Помещението бе слабо осветено, но затова пък кънтеше от ритмите на африкански перкусионисти, които звучаха от аудиоуредбата.

Дърк видя всичко това, докато влизаше в склада под дулото на автомата. Посочиха му да застане до стената от гофрирана ламарина. Механикът и въоръженият тип размениха няколко думи на език, за който Дърк предположи, че е малгашки, после механикът хукна навън, вероятно за да съобщи за появата на неканения гост.

Въоръженият пазач застана срещу него. Полюшваше се на пети и държеше оръжието си насочено към Дърк. Беше млад, едва ли на повече от седемнайсет. Косата му бе дълга, а стойката — изгърбена. Ясно се виждаше, че не е преминал същинско военно обучение. Ръцете му и камуфлажните му дрехи бяха покрити с петна от машинно масло. Дърк предположи, че основното му задължение е да помага на механика и че между другото изпълнява и задълженията на охрана.

Дърк бавно вдигна ръка към устата си и наклони глава назад все едно пие.

— Вода? — прошепна с дрезгав глас. — L’eau?

Пазачът го огледа внимателно. Морският инженер от кораба на НАМПД не бе въоръжен, косата му бе пълна с пясък, а гащеризонът му бе покрит с прах. Нямаше обувки, а само мръсни прокъсани чорапи. Човек, дошъл от пустинята в подобно състояние, едва ли представляваше сериозна заплаха.

Пазачът бавно се обърна към работната маса. На стола до нея бе сложена раница в цвят каки. Той измъкна манерка от един от страничните джобове и я подхвърли на Дърк.

Дърк я улови, развъртя капачката и отпи няколко глътки. Водата беше топла и блудкава, но той бе толкова жаден, че би изпил цяла туба. Усмихна се на пазача, после отпи още няколко глътки.

— Благодаря — каза и завинти капачката.

Пристъпи предпазливо напред и посегна да върне манерката. Пазачът се поколеба, но също направи крачка напред и протегна ръка. Дърк изчака пръстите му да се озоват на милиметри от неговите — и пусна манерката.

Младежът посегна да я хване, но манерката се плъзна покрай протегнатите му пръсти и падна на земята. Той се усети, че не бива да се навежда, и понечи да се изправи, но Дърк му нанесе силен кос удар с лявата си ръка. Пазачът се олюля, залитна към работната маса и вдигна автомата.

Дърк обаче не му даде възможност да стреля. Хвърли се върху него и оръжието се оказа притиснато между телата им. Пазачът се извъртя и удари Дърк, но ударът му бе слаб.

Дърк не обърна внимание на оръжието, насочено на сантиметри от лицето му, и се вкопчи с една ръка в камуфлажните дрехи на пазача, за да го притисне още по-силно към себе си и така да не му даде възможност да стреля, а другата му ръка зашари по масата. Най-сетне напипа някакъв метален инструмент, сграбчи го и го стовари върху черепа на пазача. След третия удар тялото на противника му омекна и той се строполи на земята.

Дърк погледна ръката си и видя, че държи бутало с мотовилка от разглобения двигател. Хвърли го на земята и скочи към по-близкия от двата четириколесни мотора до вратата. Към всеки от тях бе закачено малко ремарке с мрежа, което играеше ролята на багажник и побираше различни инструменти и оборудване и — което бе по-важно — ключовете бяха в контактите. Дърк яхна мотора и завъртя ключа. Двигателят изрева в мига, в който на прага се появиха трима мъже.

Дърк се пресегна, отскубна кабела за захранването на другото АТВ и даде газ до дупка. Моторът му се втурна напред към отворената врата. Дърк видя, че се е върнал механикът, придружен от двама мъже — единият бе облечен като докер, другият беше с камуфлажна униформа и пистолет в ръка. Дърк продължи да дава газ и насочи мотора право към тях.

Механикът отскочи вдясно, а другите двамата наляво. Дърк изфуча с бясна скорост от склада. Ремаркето подскачаше бясно отзад. Той зави наляво, при което моторът се наклони на едната страна и се понесе след двамата мъже. Онзи с докерските дрехи отскочи в последната секунда, но другият, с камуфлажната униформа, се поколеба. Предната броня на мотора закачи единия му крак и го събори на земята. Дърк изви рязко надясно, за да избегне натрупаните един върху друг варели за гориво, при което празното ремарке занесе към падналия на земята мъж. Той изкрещя от болка, когато колелата на ремаркето минаха върху него и го оставиха превит в прахоляка.

Първоначалните планове на Дърк бяха да направи обратен завой, да мине покрай склада и да се насочи към плажа. Наложи се да ги промени в движение, тъй като видя, че мъжът с докерските дрехи изскача от склада с автомат в ръце.

Дърк се прокле, че бе забравил да вземе оръжието, зави рязко наляво и се понесе по кея. Очакваше дъжд от олово, но той така и не последва. Дърк веднага разбра причината.

Право пред него се намираха работниците, които обслужваха конвейера. Докерът не искаше да рани някой от колегите си. Дърк продължи напред в опит да увеличи разстоянието спрямо мъжа с автомата, но в крайна сметка трябваше да завие. Конвейерът и бездруго препречваше пътя му, а отляво на него се издигаха купчините сивкава руда.

Работниците на конвейера започнаха да го сочат и да крещят. Той летеше право към конвейера и сигурно приличаше на самоубиец, който е изгубил разсъдъка си. Дърк сам се чудеше дали е с всичкия си, но нямаше друг избор. Ускори по кея и не промени курса си, докато не се озова на няколко метра от конвейера. Работниците се разбягаха и се скриха зад рампата, а Дърк зави рязко наляво.

Грайферите на гумите, предназначени за шофиране по неравен терен, поднесоха по пясъка, но после зацепиха и моторът се понесе към купчина руда, която докерите товареха на кораба. Дърк едва не изхвърча от седалката, когато предните колела започнаха да изкачват купчината, но всъдеходът се прояви отлично — продължи нагоре, прелетя покрай фадромата и мина покрай долния край на конвейера.

На шест метра височина по стръмната купчина руда Дърк усети, че моторът губи инерция, така че зави надясно. Едва не се преобърна, но ремаркето изигра ролята на котва и му помогна да се измъкне от ситуацията.

Един от работниците хукна подире му, но когато Дърк ускори надолу по склона към другия край на конвейера, изпод колелата изхвърча градушка от късчета руда и работниците побягнаха да търсят прикритие. Дърк се спусна с максимална скорост, моторът подскочи високо във въздуха, преди да се приземи отново на четирите колела. Ремаркето не прояви подобна грациозност, а просто се отскубна от теглича, удари се в товарния кораб и падна във водата.

Дърк изви кормилото силно наляво, за да не последва съдбата на ремаркето, натисна спирачки и стисна здраво кормилото. Моторът занесе и заподскача по кея. Едно от задните колела удари вкопан в кея кнехт и цялото АТВ отскочи назад. Това помогна на Дърк да го овладее и да продължи по кея.

Точно пред него — между кея и общежитието — започваше пустинята. Той се понесе към нея — и видя иззад сградата да се показва друго АТВ. Дърк намали скоростта и когато се размина с другия моторист, му махна с ръка. След миг осъзна, че това е мъжът със зелената камуфлажна униформа, когото бе видял на борда на патрулния катер. Онзи го изгледа с безразличие, но миг по-късно го разпозна. Дърк обаче вече бе дал пълна газ и летеше покрай сградата.

От другия край на кея към тях тичаха мъже, крещяха и ръкомахаха. Другият моторист зави рязко и се понесе след Дърк.

Заливът бе заобиколен от стръмни скали, което принуди Дърк да заобиколи и да се насочи към един от по-ниските хълмове, вместо да продължи направо. Затрещяха изстрели и в пръстта около него се забиха куршуми. Дърк се понесе на зигзаг нагоре по хълма, като вдигаше облаци прах, които затрудниха стрелеца. Приведе се ниско и когато най-сетне стигна билото, се спусна по другия склон и се скри от полезрението на стрелеца.

Когато зави и се понесе към плажа, си позволи лукса да погледне през рамо. Видя, че преследвачът му изостава на петдесетина метра.

Дърк увеличи скоростта и моторът заподскача по сухата земя. При разминаването си с другото АТВ Дърк бе забелязал кобур на колана на шофьора му. За пореден път се оказваше с голи ръце срещу въоръжен противник. Все пак разполагаше с мотор и знаеше какво прави.

Преследвачът му наистина имаше кобур на кръста и зареден пистолет в него. Сега, докато моторът му се носеше по песъчливата равнина, го извади. Завиваше и ускоряваше с дясната си ръка, а с лявата започна да стреля, но всичките му куршуми прелетяха далеч от Дърк.

Дърк започна да описва широки завои. Моторът му, който бездруго вдигаше облаци прах, сега образува широка завеса от кафеникави песъчинки, която му осигуряваше известно прикритие.

Тези маневри обаче позволиха на преследвача да скъси разстоянието и сега той дишаше прахоляка на двайсетина метра зад Дърк. Дърк зави наляво и се понесе по един равен участък над брега. Когато излезе от облака прах, стрелецът видя мишената си съвсем ясно и стреля в нея два пъти. Единият куршум удари целта.

Дърк чу силен гърмеж, резултат от пръсването на една от задните гуми. Парчетата й запляскаха по земята, а Дърк стисна здраво кормилото, за да овладее мотора.

Вече нямаше шанс. Преследвачът му можеше да го настигне, да се изравни с него и да го довърши с един-единствен изстрел. Дърк прецени вариантите и стигна до извода, че е най-добре да обърне рязко и да предизвика сблъсък. Пред себе си обаче видя следи, които водеха към вътрешността на острова. Това бяха неговите собствени стъпки, които му подсказаха, че може би все пак има начин да се измъкне… и че това е последният му шанс.

49.

Песъчливата повърхност премина в покрити с прахоляк скалисти склонове, отвъд които се простираше безкраен низ от хълмове. Наклонът бе нисък, равномерен и с нищо не подсказваше, че отвъд хребета се крие почти отвесен склон, същият, който Дърк бе изкачил по-рано същата сутрин. Тъкмо него се надяваше да използва за своето спасение.

След като подкара по скалите, прахолякът, който вдигаше моторът му, се разсея, а това на свой ред принуди Дърк да прибегне до по-опасни маневри. Вместо да се опита да избяга от преследвача си, той започна да кара на зигзаг пред него, за да не му позволи да види ясно какво има отпред.

След секунди Дърк прекоси оставените от самия него следи и отпусна газта. Миг по-късно се появи и самият хребет. Дърк се поколеба, което позволи на преследвача му да го настигне, после изключи от скорост и натисна спирачките. Моторът му се разтресе, гумите му се плъзнаха по скалата. Дърк преметна крак през седалката, пусна кормилото и скочи.

Моторът му, озовал се на три метра от ръба, продължи и полетя надолу. Секунди по-късно от същото място мина и моторът на стрелеца. Той видя спускащия се рязко надолу склон, но бе прекалено късно. Натисна спирачките и завъртя кормилото. Моторът му поднесе до самия ръб, после се преобърна и заподскача надолу по склона. Стрелецът изкрещя отчаяно.

Дърк обаче не видя това. След като скочи от мотора си, той се сви на кълбо и се претърколи няколко пъти. Плъзна се към пропастта, но успя да забие пръсти в земята и макар краката му да заритаха във въздуха, спря на самия ръб. Главата го болеше, но събра сили, изпълзя по-далеч от ръба и легна по гръб, за да си поеме дъх.

Целият бе в синини и охлузвания, но поне не си бе счупил нищо. Минута по-късно се надигна и погледна в пропастта.

Неговият мотор бе забил предница в земята на десетина метра по-надолу, цялото му шаси беше смачкано. На няколко метра встрани от него бе другият мотор, преобърнат наопаки, колелата му още се въртяха във въздуха. В първия момент Дърк не видя преследвача си, но сетне забеляза изпод смачканата машина да се подава един безжизнен крак.

Дърк тръгна по самия ръб. Стъпваше предпазливо, изчакваше тялото му да се отърси от умората, напрежението и болката. Погледна назад към залива и видя, че малък патрул тръгва пеша по следите му. Патрулният катер пък се бе насочил към устието на залива и явно се канеше да излезе в открито море. Очевидно бяха взели на сериозно кражбата на мотора.

Дърк се върна по пътя, по който бе дошъл сутринта, и стигна до полегатия склон. Установи, че макар и с огънати ламарини, преобърнатият мотор се намира в сравнително добро състояние. Заби пети в пясъка, натисна силно с рамо и успя да го обърне на четирите му колела. Тялото на стрелеца лежеше на пясъка, премазано от тежестта на машината, вратът и гърбът му бяха извити под неестествен ъгъл един спрямо друг.

Дърк взе пистолета на мъртвеца и яхна мотора му. Седалката и кормилото бяха деформирани, двете брони се бяха откачили, но двигателят и веригата като че ли не бяха пострадали. Все пак се наложи да направи няколко опита, преди двигателят да запали. Дърк даде газ и моторът полетя напред, като изхвърли мощна струя от песъчинки изпод задните гуми.

Дърк бързо стигна до дюната. Самър се появи от една дупка в пясъка и му махна с ръка. Бе успяла да изрови почти една трета от сала.

Дърк изключи двигателя и се втурна към нея.

— Добре ли си?

— Да, ако не броим безчувствения ми крак. — Тя забеляза израненото му лице и ръце, видя и че моторът е в още по-трагично състояние. — Стори ми се, че чух някакъв трясък. Какво стана?

— Разминахме се с един познат — отвърна той и посочи с палец зад рамото си. — Онези типове в залива са същите, които ни потопиха. Взех назаем един от моторите им и те не останаха очаровани от постъпката ми.

Самър видя напрежението в погледа му.

— Трябва да тръгваме бързо, така ли?

— Да.

Той я вдигна на ръце, за да я качи на АТВ-то.

— Чакай! — спря го тя. — Дневникът на „Барбариго“!

Дърк я изгледа озадачено.

— Това в пясъка е гумен сал. От плавателен съд на име „Барбариго“. Открих корабния дневник увит в мушама под една от пейките — каза тя и посочи пясъчната дюна. — Не успях да го прочета, защото е написан на италиански, но съм сигурна, че е корабен дневник.

Дърк отиде до спасителния сал да вземе дневника. Спря за миг, когато видя скелета. Тялото лежеше свито до пейката, на която бе оставен увитият в мушама дневник. Дърк го взе, качи се на мотора зад Самър и й го подаде.

— Не каза, че и авторът му е там.

— Намерих още две тела. Трябва да помолим корабния археолог да огледа мястото.

— Може би някой друг път — каза Дърк и даде газ.

Оставиха плажа и скелетите зад гърба си и поеха по платото над морето. От горе видяха, че брегът представлява безкраен низ от пясъчни равнини. На няколко километра от тях тюркоазният корпус на „Александрия“ се поклащаше върху вълните. Дърк обаче се интересуваше повече от случващото се на сушата, затова се спусна по склона с максимална скорост и подкара по пясъка.

Самър първа забеляза лодката, малък „Зодиак“, който пореше вълните успоредно на брега. Дърк даде газ до дупка. Лодката се отдалечаваше от тях, но той бързо навакса изоставането. Натисна няколко пъти клаксона на мотора и пронизителният звук привлече вниманието на Джак Далгрен, който бе в лодката заедно с още един член на екипажа на „Александрия“, и той обърна лодката към плажа.

— Разглеждате туристическите забележителности, а? — каза Далгрен, щом спряха до водата. На лицето му бе изписано огромно облекчение.

— Дойдоха ни даже в повече — отвърна Дърк. — Ще ни качите ли на борда?

Далгрен кимна и спря лодката успоредно на мотора.

— Самър не усеща единия си крак — обясни му Дърк. — Възможно е да става въпрос за кесонна болест.

Далгрен вдигна на ръце Самър, която не изпускаше корабния дневник на „Барбариго“, и я настани в надуваемата лодка.

— Всички на борда на „Александрия“ нямат търпение да чуят какво се е случило. Доста се разтревожихме, когато открихме подводницата на дъното, а от вас двамата нямаше и следа. След като излезете от камерата, ще ни разкажете всичко.

Сякаш едва сега забеляза изпокъсания гащеризон на Дърк и множеството му охлузвания и го попита:

— Да не би да си танцувал с редосеялка?

— Не, но ако това ще ти достави удоволствие, чувствам се все едно съм правил точно това — отвърна Дърк.

— А тази машинка? Няма ли да я върнеш на собственика й?

— Не. Той и без това ми е достатъчно сърдит, че я взех назаем. Предлагам да стигнем „Александрия“ възможно най-бързо.

Далгрен насочи лодката към научноизследователския кораб. Дърк огледа хоризонта и видя, че патрулният катер се носи право към тях. Миг по-късно силен тътен заглуши двигателя и огромна сянка покри лодката. Дърк вдигна глава и видя нисколетящ самолет С-130. Целият бе боядисан в сиво, но на опашката му бе нарисувано пъстроцветното знаме на Южна Африка. Далгрен помаха на пилотите и намали скоростта, за да може да надвика шума от двигателя.

— Повикахме спасителен самолет от Претория. Очаквахме го да се появи всеки момент. Трябва да им кажем, че сме ви намерили и вече сте в безопасност.

Извади портативна радиостанция и уведоми „Александрия“, че са открили Дърк и Самър.

Докато очакваха съобщението да бъде предадено на пилотите на самолета, Дърк потупа Далгрен по рамото и посочи приближаващия се патрулен катер.

— Свържи се отново с кораба. Да попита пилотите могат ли да изплашат тези типове. Кажи им, че ги подозираме, че са пирати.

— Според мен юрисдикцията на Федералната комисия по въздухоплаване не се простира чак до тези води — каза Далгрен, но все пак предаде съобщението.

Самолетът вече се бе превърнал в точица на хоризонта, но обърна и точицата започна да се уголемява. Пилотите го свалиха ниско, на не повече от петнайсет метра над вълните, и приближиха патрулния катер откъм кърмата. Неколцината въоръжени мъже на борда на катера се хвърлиха по очи на палубата, когато грохотът от четирите витлови двигателя, всеки с мощност от 4200 конски сили, връхлетя от въздуха.

Самолетът прелетя бързо, направи плавен завой и отново подходи към катера. Някои от по-храбрите на борда му размахаха оръжия, но никой не посмя да стреля. Пилотите на самолета прелетяха необезпокоявано още три пъти над катера, всеки път по-ниско от предния. Екипажът на катера схвана посланието и сви неохотно към брега. За всеки случай самолетът остана да кръжи в небето още почти час, преди най-накрая да помаха с крила и да поеме към дома.

Дърк погледна Далгрен и каза:

— Подсети ме да изпратя каса бира на южноафриканските военновъздушни сили.

— Тези момчета не се шегуват, нали?

След няколко минути стигнаха до „Александрия“. Когато се качиха на палубата, Дърк и Самър с изненада откриха, че разбитата им при сблъсъка подводница ги очаква на ахтерщевена.

— Бързо я открихме с помощта на сонара и успяхме да я извадим благодарение на другия подводен апарат, който управлявахме дистанционно — обясни Далгрен. — След като не ви открихме вътре, продължихме издирването по крайбрежието.

Екипажът на „Александрия“ приветства сърдечно близнаците, но Самър, която мигом настаниха на носилка, долови някаква неловкост, а може би дори напрежение у всички. Корабният лекар побърза да ги прати в декомпресионната камера.

Дърк се опита да се измъкне, но лекарят настоя да влезе и той.

— Ще постъпим разумно, ако напуснем тези води — каза Дърк на Далгрен, преди да затвори люка. — Успяхме да сложим всички сеизмични датчици, преди да потопят подводницата. Друг път ще имаме възможност да се разправим с тези разбойници.

— Капитанът вече пое курс към Дърбан с максимална скорост — каза Далгрен. Изглеждаше угрижен.

— Защо Дърбан? Мислех, че когато приключим тук, ще отидем в Мозамбик.

Лекарят извика, че е време да затваря люка на камерата.

— Лоши новини — каза Далгрен. — Баща ви и Ал са изчезнали в Тихия океан.

Преди да осмислят думите му, лекарят затвори тежкия стоманен люк и налягането в камерата се изравни с това в морските дълбини.

50.

Пит се чувстваше така, сякаш се намира в килия — но в килия на ужасите. С всеки час тъмният влажен затвор, в който бе хвърлен на борда на „Аделейд“, предизвикваше у него все по-силни и по-силни пристъпи на клаустрофобия. Високите дневни температури напичаха склада, в който бяха затворени, и го превръщаха в адска пещ. И сякаш това не бе достатъчно, жегата правеше още по-непоносим противния мирис, който идваше от затворените тук мъже и двата трупа.

Пит беше гладен, но бе благодарен, че поне им дават достатъчно вода. От време на време някой отваряше стоманената врата и се появяваха двама въоръжени мъже, които хвърляха кашони със сухи дажби. Затворниците се радваха на мимолетния полъх чист въздух не по-малко, отколкото на храната.

Пит и командосите от бреговата охрана се опитваха да съставят план за бягство, но шансовете им да се измъкнат бяха нулеви. В целия склад не успяха да открият нито един инструмент или какъвто и да било друг предмет, който да им послужи като оръжие. Вратата се охраняваше денонощно. Многобройните им опити да натиснат дръжката или да проверят здравината на пантите неизменно биваха прекъсвани от почукване с дулото на автомат от другата страна. Винаги, когато вратата се отвореше, за да им дадат храна и вода, до нея заставаха поне двама души с насочени оръжия.

Когато забеляза, че престоялите кифли, които им бяха дали, са станали твърди като гранит, Джордино предложи да ги използват, за да нападнат пазачите.

Ал се възстанови изненадващо бързо от раната, която по някакво чудо не показваше признаци на инфекция. След като спа непробудно в продължение на почти три денонощия, се събуди в ужасно настроение, но бързо възстанови силите си въпреки оскъдната диета, на която бяха подложени.

Макар повече мъже постепенно да се примиряваха с факта, че са пленници, някои започваха да губят контрол. Сред екипажа на „Аделейд“ избухнаха побоища, а един от моряците изпадаше в истерични пристъпи и крещеше оглушително. Пит изпита някакво смътно чувство на благодарност, когато поклащането на кораба намаля, което бе знак, че навлизат в по-закътани крайбрежни води.

Бе преброил часовете, изминали от хвърлянето им в този импровизиран затвор. Със скорост приблизително шестнайсет възела „Аделейд“ би трябвало да е изминала почти четири хиляди мили, което означаваше, че може да са наближили бреговете както на Аляска, така и на Перу. Високите температури обаче навеждаха на мисълта, че се намират някъде около екватора. Ако корабът бе продължил да следва курса си на югоизток, би трябвало да се намира някъде край южните брегове на Мексико и Централна Америка.

Предположенията му бяха потвърдени съвсем скоро, когато на няколко пъти корабът ту спираше, ту потегляше. Чуха и характерните шумове, свидетелстващи за оживена работа на доковете. Изминаха три часа, преди корабът окончателно да акостира. И скоро пленниците бяха изведени от своя затвор.

Излязоха от горещия и влажен склад и се озоваха на също толкова горещата и влажна палуба. Корабът бе швартован с кърмата към док, заобиколен от три страни от гъста джунгла. Единствено тясна синя ивица вода, открила се пред носа, свидетелстваше, че са пристигнали от по-голям воден басейн и са навлезли в тесен залив, малко по-широк от самия кораб.

Ярката утринна светлина изгаряше очите им, но Пит така и не успя да види самото слънце.

— Някои хора явно си падат по джунглата — каза Джордино и посочи нагоре.

Пит заслони очи с длан и видя извисяващата се над тях джунгла. Едва след няколко секунди осъзна, че това всъщност е огромна камуфлажна мрежа, опъната над целия пристанищен комплекс.

— Явно не искат никой да ги безпокои — каза Пит. Огледа „Аделейд“ и това, което видя, потвърди подозренията му. Предишното име на кораба бе заличено и на негово място беше изписано ново — „Лабрадор“. Коминът бе пребоядисан. Похитителите бяха положили сериозни усилия да прикрият следите си.

Затворниците слязоха по трапа. На кея ги посрещнаха строени в редица мъже в камуфлажни униформи, някои от които държаха стражеви кучета. Пленниците останаха на дока няколко минути, което позволи на Пит и Джордино да огледат съоръженията. Те бяха съвсем скромни — два малки крана и един конвейер, зад които се простираха няколко големи бетонни площадки, посипани със сивкав прах. Явно ги използваха като междинни точки за трансфер на необработената руда и извлечените от нея редкоземни елементи. Отвъд тях имаше няколко ниски постройки. Пит реши, че това трябва да са обогатителни инсталации за рафиниране на откраднатата руда.

Чуха потракването на малък двигател, което предшества появата на количка за голф, управлявана от мускулест русоляв мъж в шита по мярка униформа. От едната страна на колана му имаше кобур с пистолет, а на другата халка, на която бе окачен навит бич. Пит забеляза, че при появата му пазачите им се напрегнаха.

— Прилича на звероукротител — прошепна Джордино.

— Звероукротител от цирк, в който не искам да играя — отвърна Пит.

Главният надзирател Йохансон размени няколко думи с Гомес, който бе надзиравал слизането на затворниците, после огледа товарния кораб със задоволство.

— Трюмовете му са пълни с монацит — каза Гомес. — Взетите проби показаха висока концентрация на неодим, церий и диспросий.

— Отлично! Обогатителните инсталации бездействат в очакване на нова суровина. Ще използваме новите затворници при разтоварването на кораба.

— А какво ще правим със самия кораб?

— От него ще излезе чудесно попълнение към флотилията ни. Прецени какви промени се налага да направим, за да прикрием истинската му идентичност, и ще ги обсъдим с Болке, след като приключим разтоварването.

Обърна гръб на Гомес и огледа новите си пленници. Погледът му бе изпълнен с презрение. Отдели специално внимание на командосите от бреговата охрана.

— Добре дошли в Пуертас дел Инферно — каза им. — Вратите на ада. Вие ми принадлежите.

Махна към сградите и добави:

— Това е инсталация за обогатяване на руда. Взимаме необработената руда и извличаме от нея различни редки и скъпи минерали. Вие ще работите в тази инсталация. Ако се трудите усърдно, ще живеете. Ако не се оплаквате, ще живеете. Ако не се опитвате да избягате, ще живеете. — Огледа изнемощелите мъже. — Някакви въпроси?

Един моряк от „Аделейд“, който трудно бе понесъл времето, прекарано в плен, се прокашля и попита:

— Кога ще ни пуснете?

Йохансон пристъпи към него и се усмихна. После извади пистолета си и простреля моряка в челото. От върховете на околните дървета излетя ято птици и се понесе с крясъци над джунглата.

Останалите пленници гледаха смаяно.

Йохансон се ухили.

— Има ли още въпроси?

Не се чу нито звук и той прибра пистолета в кобура.

— Добре. И така, отново ви приветствам с добре дошли в Пуертас дел Инферно. Хайде, почвайте работа!

51.

Дълбокият тътен на двигателя на буксира изведнъж замлъкна, което позволи да се чуе тихото плискане на вълните, които се разбиваха в корпуса му. Събудена от спирането на боботенето и друсането, Ан стана от койката си и протегна ръце. Разтри китките на местата, където белезниците бяха протрили кожата й, после погледна през илюминатора.

Още не бе съмнало. Многобройни разпилени светлини бяха осеяли отсрещния бряг, разположен на почти два километра от тях, което подсказваше, че са акостирали откъм източната страна на реката. А реката трябваше да е Мисисипи, реши Ан. От началната им точка в Падука имаше само един път надолу по реката и той отвеждаше до мястото, където Охайо се вливаше в Мисисипи край Кайро, щата Илинойс. Предната нощ бе видяла ярките светлини на голям град. Дали не бяха минали покрай Мемфис? Погледна силуета на голям товарен кораб, който мина покрай тях, устремил се нагоре по течението, и се зачуди дали вече не са стигнали Ню Орлиънс.

Изми лицето си на мивката и отново огледа тясната неудобна каюта за някакво оръжие. Абсолютно безсмислено начинание, което бе предприемала поне двайсет пъти, но поне бе начин да ангажира ума си.

Чу ключалката да се превърта и вратата на каютата се отвори. На прага застана Пабло с насмешка в погледа и с бейзболна бухалка в ръка.

— Излизай. Сменяме кораба.

Поведе я по палубата и каза:

— Този път няма да има упражнения по плуване.

Слязоха на слабо осветения кей и Пабло я поведе покрай шлепа, където един автокран вдигаше от палубата платформата с двигателя и я спускаше на малък товарен кораб. Ан успя да разчете името на кораба — „Залцбург“. Неколцина въоръжени мъже с камуфлажни униформи го охраняваха.

— Пусни ме — каза Ан, гласът й трепереше.

Пабло се засмя.

— Не и преди да доставим стоката. След което ще ти дам възможност да заслужиш свободата си. Евентуално.

Поведе я към товарния кораб и я качи по трапа. Голяма правоъгълна чиния, монтирана на подвижна платформа, препречваше пътя им. До нея един моряк проверяваше кабелите, свързващи я с нещо като контролно табло с компютърни монитори и електрогенератори. Когато минаха покрай него, мъжът вдигна глава и очите му срещнаха за миг очите на Ан.

Тя му отвърна с поглед, в който се съдържаше молба за помощ.

А той се усмихна й каза:

— Внимавайте да не се сварите.

Пабло побутна Ан към надстройката на кърмата.

Новата каюта на Ан бе малко по-голяма от предишната, но със също толкова миниатюрен илюминатор.

— Надявам се да си доволна от новите си покои — каза Пабло. — По-късно може да те навестя.

После излезе и заключи вратата.

Ан седна на твърдото легло и сведе поглед към пода. Макар да се боеше от Пабло, голяма част от страховете й бяха породени от гняв. Товарният кораб очевидно се готвеше да напусне страната и да отнесе нанякъде и двигателя на „Морска стрела“, и плановете и спецификациите на подводницата. Самата тя щеше да остане заключена в тази каюта дни, може би дори седмици. Вместо обаче да оплаква съдбата си, Ан започна да разсъждава върху въпроса как се бе стигнало дотук.

Аналитичният й ум се върна към кражбите. Отмъкването на плановете на „Морска стрела“ и двигателя изобщо не бе затруднило Пабло. Това означаваше, че е получавал вътрешна информация. Участието в престъпленията на двамата мъже, които я бяха отвлекли и които след това Пабло бе застрелял, също говореше много. Ами тя? Защо си бяха направили труда да я отвличат?

Изводът бе само един — агент Ан Бенет бе стигнала прекалено близо до разкриването на истината. Порови в паметта си, направи опит да си спомни всяка фирма подизпълнител и всеки човек, привлякъл вниманието й. Не пропусна и Том Серни. Възможно ли бе съветникът в Белия дом да се бе почувствал застрашен от нейното разследване?

Докато крачеше нервно из тясната каюта, забеляза няколко изгаряния от цигари върху бюрото в ъгъла. Това я подсети за моряка и странните му думи.

— Внимавайте да не се сварите — повтори тя на глас. И изведнъж значението на думите му я порази като гръм.

— Ама разбира се! — извика Ан, разочарована, че не се бе сетила по-рано. — Наистина! Внимавайте да не се сварите.

52.

Късният полет от Дърбан през Йоханесбург се оказа най-бързият начин Дърк и Самър да се върнат във Вашингтон. Бяха капнали от умора, когато рано на следващата сутрин слязоха от самолета на летище „Роналд Рейгън“. Най-хубавото бе, че Самър премина сам-сама през целия терминал, вярно, с леко схванати крайници от дългия полет, но без следа от парализата, причинена от кесонната болест.

Спасението й се оказа навременното лечение в декомпресионната камера на „Александрия“. Докато корабът на НАМПД пореше вълните между Мадагаскар и Дърбан, Самър и Дърк бяха изложени на налягане, съответстващо на дълбочина от сто и двайсет метра. Парализата в крака на Самър мигом изчезна. Медицинският екип на кораба намаляваше постепенно налягането, за да позволи на азотните мехурчета в тъканите на Самър да се разтворят. Когато след почти два дни лекарите им позволиха да излязат от камерата, Самър можеше да ходи, без да изпитва болка. Единственото неприятно усещане бе лек сърбеж в крака.

Тъй като полетът можеше да провали лечението им, корабният лекар настоя да не се качват на самолет през следващите двайсет и четири часа. За щастие този период съвпадаше идеално с времето до следващия полет до Вашингтон. След като излязоха от декомпресионната камера, близнаците разказаха на останалите за работата си с подводницата, огледаха нанесените й щети и направиха резервация за полета си до Щатите. В мига, в който „Александрия“ акостира в пристанището на Дърбан, двамата потеглиха за международното летище „Шака“.

На „Рейгън“ Дърк и Самър взеха такси, което ги откара до хангара на баща им. Влязоха, оставиха багажа си и си взеха душ в апартамента на втория етаж.

— Как мислиш, дали татко би имал нещо против да използваме някоя от колите му, за да стигнем до офиса? — попита Самър.

— Винаги ни е казвал, че можем да подкараме която си искаме — отвърна Дърк и посочи един кабриолет в сребристо и бургундско. — Точно преди да замине за Тихия океан прати имейл, че е оправил пакарда. Защо не вземем него?

Провери резервоара, за да се увери, че има достатъчно гориво, а Самър отвори вратата на гаража. Дърк седна зад волана, дръпна смукача, регулира лоста на дросела, монтиран под волана, и натисна бутона на стартера. Осемцилиндровият двигател измърка. Дърк го остави да загрее за минута-две, после изкара колата и изчака Самър да затвори хангара.

Тя седна до брат си и метна отзад една пътна чанта. Никой от двамата не забеляза паркирания наблизо бял микробус.

— Защо седалките са разположени така странно? — попита Самър.

Пакардът имаше две седалки, неподвижни. Тази на Самър бе монтирана на десет-петнайсет сантиметра по-назад от арматурното табло, отколкото шофьорската седалка на Дърк.

— Идеята е да се предостави на водача повече пространство при завой и смяна на предавките при висока скорост — обясни Пит и посочи монтирания на пода лост за смяна на предавките.

— С удоволствие ще се възползвам от допълнителното място и ще си опъна краката — каза Самър.

Произведеният през 1930 година пакард, известен като Модел 734, притежаваше едно от най-редките шасита в историята на марката — елегантен кабриолет със заострена като куршум линия на багажника, което придаваше на колата доста спортен и изискан вид. От двете страни на двигателя бяха монтирани резервни гуми, а самото шаси блестеше в сребрист металик, като само броните и една надлъжна лента, която пресичаше колата от край до край, бяха боядисани в бургундско. Малките допълнителни фарове, разположени пред радиаторната решетка, и извитото силно назад предно стъкло създаваха усещането, че автомобилът се движи, дори когато стоеше на място.

Дърк пое на север по магистрала „Джордж Вашингтон“ и установи, че пакардът се справя отлично с натовареното движение. Необходими им бяха само десетина минути, за да стигнат до централата на НАМПД, висока сграда със стъклена фасада, разположена на брега на река Потомак. Дърк остави колата в подземния паркинг, след което двамата взеха асансьора за служители и се качиха на последния етаж, където се намираше кабинетът на Руди Гън. Секретарката му каза да го потърсят в компютърния център, така че близнаците слязоха три етажа по-надолу и се озоваха във високотехнологичната бърлога на Хирам Йегър.

Гън и Йегър разглеждаха сателитни снимки на пуст участък от океана на огромна видеостена. И двамата бяха капнали от умора, вероятно не бяха спали от дни.

— Добре дошли — каза Гън. — Здравата ни изплашихте, когато подводницата ви изчезна.

— Ние също се уплашихме — отвърна Самър.

— Опасявах се, че ще се наложи да дадем на Руди конска доза успокоителни — каза Йегър. — Как ти е кракът, Самър?

— Бива. Седалката в салона на икономичната класа на самолета от Йоханесбург ми причини повече проблеми от кесонната болест — отвърна тя и огледа купчината неизмити чаши за кафе на масичката до двамата. — Някакви новини за татко и Ал?

— За нещастие, не разполагаме с почти никаква информация — въздъхна Гън. После описа накратко задачата на Пит, свързана с охраната на товарен кораб, превозващ руда, а Йегър извика на екрана карта на източната част на Тихия океан.

— Качили са се на борда на „Аделейд“ на хиляда мили югоизточно от Хаваите — обясни Йегър. — Близо до Западното крайбрежие е трябвало да бъдат посрещнати от фрегата на военноморските сили, която да ги ескортира до Лонг Бийч. „Аделейд“ така и не се е появила на мястото на срещата.

— Някакви следи от отломки? — попита Дърк.

— Никакви — отвърна Гън. — Изпратихме спасителни екипи и от Хаваите, и от континента. Военноморските сили отделиха два кораба, а авиацията изпрати няколко безпилотни самолета с голям обсег на действие. Не открихме нищо.

Дърк забеляза бялата хоризонтална линия, която започваше в левия ъгъл на екрана и пресичаше друга линия, червена на цвят, която тръгваше от Хаваите.

— Това курсът на „Аделейд“ ли е?

— Системата за идентификация на борда на „Аделейд“ ни позволи да проследим курса й до тази точка — обясни Йегър. — Малко след като баща ти и командосите от бреговата охрана се качват на борда, сигналът изчезва.

— Значи корабът е потънал? — попита Самър.

— Не е задължително — обясни Гън. — Възможно е просто някой да е изключил системата. Това е съвсем обичайна мярка при отвличане.

— Очертахме няколко големи окръжности около последните регистрирани координати на кораба и се опитахме да открием къде би могъл да отиде — продължи Йегър и смени картата на океана с две сателитни снимки. В долната част на екрана се появи фотография на голям товарен кораб с боядисан в зелено корпус и надпис „Аделейд“. — Проверихме сателитните снимки на бреговете, край които би могъл да се появи.

— Хирам проникна във всяка публична… и не толкова публична база данни със сателитни снимки. За нещастие, мястото, на което е изчезнал „Аделейд“, се пада точно в центъра на сляпа зона, над която не прелитат сателити, така че насочихме вниманието си към крайбрежните райони.

— Започнахме със Северна, Южна и Централна Америка — каза Йегър. — Отворихме си работа чак до Коледа.

— Как можем да ви помогнем? — попита Самър.

— Разполагаме със сателитни снимки на всички по-големи пристанища по Западното крайбрежие, направени през последните четири дни. Ще ги анализираме и ще се опитаме да открием кораб, който да прилича на „Аделейд“.

Йегър включи два лаптопа и прехвърли снимките на тях. Всички се заловиха за работа — започнаха да оглеждат снимките, опитвайки се да открият на някоя от тях голям зелен товарен кораб. Работиха през целия ден, гледаха снимка след снимка. И все пак резултатите им вдъхнаха известна надежда, тъй като неясните, понякога дори замъглени сателитни фотографии им помогнаха да намерят единайсет кораба, които приличаха на „Аделейд“.

— Три в Лонг Бийч, два в Мансанило, Мексико, четири в Панамския канал и по един в Сан Антонио, Чили и Пуерто Калдера, Коста Рика — обобщи Йегър.

— Не мога да си представя, че някой от корабите в Лонг Бийч е този, който търсим — каза Дърк. — Освен ако преди това не е спрял в друго пристанище, за да се отърве от товара си.

Гън си погледна часовника.

— На Западното крайбрежие все още е рано. Какво ще кажете да направим кратка почивка за вечеря? После ще започнем да звъним на пристанищните власти в различните страни. Те би трябвало да потвърдят дали „Аделейд“ е при тях, или не.

— Добра идея — каза Дърк, стана и се протегна. — След диетата на самолетна храна и кафе наистина имам нужда да похапна добре.

— Минутка! — спря ги Самър. — Първо искам да помоля Хирам за една бърза услуга. А после теб за помощ при една доставка. — Вдигна пътната си чанта и в нея изтрака нещо, може би бутилки.

— Много съм гладен. Можем ли хапнем нещо по пътя?

— Мога да ти гарантирам, че там, където отиваме — увери го тя, — те очакват предостатъчно вкусни неща.

53.

Двигателят на пакарда изръмжа и елегантният ретро кабриолет излезе от подземния гараж, мина покрай един бял микробус, спрял на външния паркинг, и се включи във вечерния трафик. Вечерният бриз вееше косите на Самър. Дърк пресече Джорджтаун и зави в една красива, потънала в зеленина улица, от двете страни на която се издигаха елегантни старинни къщи. Спря пред бивша конюшня, превърната преди много години в изискано самостоятелно жилище.

Миг след като натиснаха звънеца входната врата се отвори широко и на прага застана огромен мъж с дълга сива брада. Погледът на Сейнт Джулиан Пърлмутър блесна, когато видя Дърк и Самър.

— За малко да започна да вечерям без вас.

— Че ти очакваше ли ни? — учуди се Дърк.

— Разбира се. Самър ми прати имейл с всички подробности около мадагаскарското ви приключение. Настоях да дойдете на вечеря още в деня, в който се върнете. Не си ли му казала?

Самър се усмихна на брат си.

Последваха Пърлмутър в дневната с огромни библиотеки покрай стените, а оттам в трапезарията, чиято старинна маса от черешово дърво бе отрупана с храна. Пърлмутър бе специалист по морска история, един от най-добрите на планетата, а втората му любов бе свързана с кулинарното изкуство. Очите му светнаха, когато Самър отвори чантата си и извади три бутилки южноафриканско вино.

— О, шардоне „Вергелеген“ и два чудесни вариетала13 от „Де Торен“ — каза той със задоволство, след като огледа етикетите. — Великолепен избор! Можем ли да започваме?

Очевидно не желаеше да губи време, тъй като веднага взе тирбушон и отвори бутилката шардоне.

— Аз, разбира се, съм потресен от изчезването на баща ви. Желая му по-скоро да намери безопасен пристан — каза той и вдигна чаша.

Докато обсъждаха изчезването на Пит, хапнаха свински каренца с лютив сос, пресни картофки и печени аспержи. Десертът се състоеше от праскови от Джорджия със сметана и бренди. Днес бе почивен ден за френския готвач и икономката на техния домакин, затова Самър и Дърк помогнаха на Пърлмутър да почисти масата и да измие чиниите, преди да седнат отново в трапезарията.

— Виното беше отлично, Самър, но не си играй повече с мен — каза Пърлмутър. — Ръцете вече ме сърбят.

— Мислех си, че никога няма да ме попиташ — каза тя, отвори пътната си чанта и извади грижливо увития корабен дневник, който бяха взели от заровения в пясъка сал. — Корабният дневник на „Барбариго“.

— А, за това ли била цялата работа! — възкликна Дърк. — Аз пък си въобразих, че просто се радваш да ни видиш.

Пърлмутър се разсмя гръмогласно и смехът му отекна из цялата къща. Беше дългогодишен приятел на Пит и се отнасяше към децата му като към свои, а те го приемаха като любим чичо.

— Момчето ми, винаги си добре дошъл — каза той и отвори още една от бутилките, донесени от Самър. — Хубавата морска загадка обаче е много по-сладка от виното.

Взе пакета и внимателно разви мушамата. Кожената подвързия на дневника изглеждаше леко протрита, но като се изключеше това, състоянието му бе отлично. Той разтвори нежно корицата и прочете изписаната на ръка титулна страница на глас:

— Viaggio di Sommergibile Barbarigo, Giugno 1943. Capitano di corvetta Umberto de Julio.14 — Пърлмутър погледна Самър и се усмихна. — Това е нашата подводница.

— Подводница? — учуди си Дърк.

— Спасителният сал на плажа — обясни му Самър. — Човешките останки в него са на членове на екипажа на италианска подводница от Втората световна война.

— „Барбариго“ е голяма подводница клас „Марчело“ — обясни Пърлмутър. — Има впечатляващ списък с успехи. В началото на войната в Атлантика потопява шест кораба и сваля един самолет. През 1943 година обаче въоръжението й е демонтирано и на подводницата е възложено участието в секретен проект на име „Акуила“.

— Латинската дума за орел — вметна Дърк.

Самър го изгледа подозрително.

— Астрономия — каза той. — Това е едно съзвездие близо до Водолей.

— Муле би било много по-подходящо име — продължи Пърлмутър. — Германците били разтревожени от сериозните загуби на надводни кораби, осъществяващи търговията им със стратегически суровини с Япония, затова убедили италианците да превърнат осем от най-големите си и бездруго остарели подводници в транспортни. По-голямата част от оръжейните системи били демонтирани, а интериорът би променен така, че да позволи превозването на максимално голям товар.

— Задачата им определено е била опасна — каза Дърк.

— И още как. Четири подводници потъват още на път за Япония, една дезертира, а останалите три са пленени в Азия по време на обратния курс към Германия. Или поне така твърдят историческите книги — каза Пърлмутър и запрелиства страниците на дневника, за да провери датите.

— Какво се е случило с „Барбариго“? — попита Самър.

— Тази подводница получила кодовото название „Акуила 5“ и напуснала пристанището на Бордо на 16 юни 1943 година, натоварена с живак, стомана и алуминиеви слитъци, които трябвало да достави в Сингапур. Няколко дни по-късно италианците изгубили радиоконтакт с подводницата и предположили, че е потънала в района на Азорските острови.

Обърна на последната страница.

— Италианският ми не е кой знае колко добър, но последната дата определено е 12 ноември 1943 година.

— Почти пет месеца по-късно — отбеляза Дърк. — Нещо не се връзва.

— Отговорът е тук, или поне така се надявам — каза Самър и извади от чантата някакви компютърни разпечатки. — Помолих Хирам да сканира дневника и да въведе текста в компютърната си система. Увери ме, че за компютрите му е детска игра да преведат текста от италиански на английски. Даде ми превода малко преди да тръгнем за насам.

Тя плъзна страниците по масата и Дърк и Пърлмутър се нахвърлиха върху тях като гладни койоти.

— Да започнем оттук — каза Дърк. — Според дневника са били забелязани и атакувани от два самолета над Бискайския залив малко след като са напуснали пристанището, но са се изплъзнали успешно. Радиомачтата им била повредена, което прекъснало връзката им с командването.

С помощта на дневника проследиха пътуването на „Барбариго“ покрай нос Добра надежда и навлизането й във водите на Индийския океан. Подводницата благополучно стигнала Сингапур, където свалила товара си и била пренасочена към малко малайзийско пристанище край Куала Лумпур.

— На 23 септември 1943 година натоварили сто и трийсет тона оксидирана руда, която местните наричали Червената смърт — каза Самър. — Натоварването преминало под надзора на германски учен, някой си Щайнер, който се присъединил към екипажа за обратния път.

— Първият помощник-капитан отбелязва, че Щайнер не излизал от каютата си и по време на пътуването изчел купища книги по физика.

— Червената смърт? — зачуди се Пърлмутър. — Дали има нещо общо с онази чума, за която пише Едгар Алън По? Ще трябва да го проверя… както и този Щайнер. Товарът им определено предизвиква любопитство.

Прескочиха записите от следващите няколко седмици, описващи прекосяването на Индийския океан. На 9 ноември почеркът ставаше трескав, забързан, по страниците имаше засъхнали петна от сол.

— Проблемите им започват край бреговете на Южна Африка — каза Пърлмутър и прочете на глас описанието на нощната атака и опита на „Барбариго“ да я избегне, като се потопи бързо. Хвърлените дълбочинни бомби не бяха засегнали подводницата и екипажът бе решил, че му се е разминало. Впоследствие обаче бяха установили, че някой от взривовете е повредил или откъснал витлото.

Дърк и Самър слушаха мълчаливо, докато Пърлмутър четеше описанието на разигралата се трагедия. Лишена от витло, подводницата останала под вода в продължение на дванайсет часа, тъй като капитанът се опасявал пилотите да не са повикали подкрепления. Изплувала на повърхността някъде по обяд. Морето било пусто, не се виждала никаква суша, а течението ги отнасяло на югоизток. „Барбариго“ се намирала далеч от обичайните корабни маршрути, не разполагала и с радиовръзка, а екипажът се опасявал да не бъде отнесен към Антарктида, където да умре от студ и глад. Капитан Де Юлио наредил на екипажа да напусне подводницата. Всички се качили на четирите спасителни сала и се сбогували с обичната си подводница, която били принудени да изоставят. Офицерът, който последен напуснал „Барбариго“, не успял да задейства поставените взривни устройства, преди да затвори люка. Така вместо да потъне пред очите на италианските моряци, подводницата започнала да дрейфува и течението я отнесло към хоризонта.

Пърлмутър спря да чете и вдигна вежди като подвижни мостове.

— Виж ти! Това е много любопитно.

— Какво се е случило с останалите три сала? — попита Самър.

— Тук записите стават накъсани — отвърна Пърлмутър. — Опитали са се да достигнат бреговете на Южна Африка. Всъщност тъкмо са видели суша, когато ги е връхлетял ураган. Бурното море разпръснало саловете и според капитан Де Юлио хората в неговия сал не видели никой от другите три. По време на премеждията си по море изгубили петима души, цялата си храна и вода, платното и греблата. Салът им бил отнесен на изток, далеч от бреговете с крайбрежни течения. Липсата на прясна вода довела до смъртта на още двама моряци. Накрая останали само капитанът, първият помощник и двама механици.

— Измъчвани от жестока жажда, те най-накрая зърнали суша и успели да я достигнат, като гребели с ръце. Силните ветрове и високите вълни ги изхвърлили на брега — продължи Пърлмутър. — Озовали се в покрайнините на изпепелена от слънцето пустиня. Умирали от жажда. Последният запис гласи, че капитанът тръгнал сам да търси вода, тъй като останалите нямали сили да ходят. Дневникът завършва с „Бог да благослови «Барбариго» и неговия екипаж!“.

— Сами се убедихме колко пуст и негостоприемен е районът — каза Самър. — Ужасна трагедия! Били са на една крачка от много по-гостоприемните брегове на Южна Африка, а са се озовали на хиляди мили в Мадагаскар.

— Все пак са се справили по-добре от моряците в другите три сала — каза Дърк.

Пърлмутър кимна замислено, стана и отиде в дневната. След няколко минути се върна с цял наръч книги.

— Поздравления, Самър — каза той. — Оказва се, че си успяла да разкриеш две стари морски загадки.

— Две? — попита тя.

— Да. Съдбата на „Барбариго“ и идентичността на Призрака на Южния Атлантик.

— За първата съм съгласен — каза Дърк, — но какъв е този Призрак?

Пърлмутър отвори първата книга и разлисти страниците.

— От корабния дневник на товарния кораб „Манчестър“, намиращ се край бреговете на Фолкландските острови, 14 февруари 1946 година. „Спокойно море, югозападни ветрове със сила три-четири бала. В 11:00 първият помощник докладва за неидентифициран обект откъм щирборда. Първоначално е оприличен на кит, но впоследствие се оказва плавателен съд.“

Затвори книгата и отвори друга:

— Товарен кораб „Южна звезда“, 3 април 1948 година, във водите край Санта Крус, Аржентина. „Непознат обект, вероятно ветроходен кораб, дрейфува на две мили от нас. Черен корпус, малка надстройка по средата на палубата. Изглежда изоставен.“

Пърлмутър взе трета книга:

— От дневника на китоловната станция на остров Южна Джорджия. „През февруари 1951 година китоловният кораб «Паулита» пристигна с улов от три големи сиви кита. Капитанът докладва за кораб призрак с нисък черен корпус и малко платно, дрейфуващ на сто мили северно от станцията. Екипажът го нарекъл Призрака на Южния Атлантик.“

— Смяташ, че „Барбариго“ е Призракът на Южния Атлантик? — попита Самър.

— Напълно е възможно. В продължение на двайсет и две години са регистрирани куп свидетелства на хора, видели изоставен кораб в южната част на Атлантическия океан. По една или друга причина никой кораб не е приближил достатъчно, за да го огледа по-добре, но описанията общо взето съвпадат. Струва ми се, че една изоставена подводница спокойно би могла да продължи да кръстосва моретата едно-две десетилетия.

— По тези южни ширини бойната рубка лесно би могла да се обледи и да наподоби отдалеч корабно платно — каза Дърк.

— Ето какво казва и последното документирано свидетелство за появата на Призрака. — Пърлмутър отвори следващата книга. — Било е през 1964 година. Лий Хънт предприел с яхтата си самотно околосветско плаване, по време на което видял нещо странно… А, ето го! — каза той и зачете на глас: — „Наближавах Магелановия проток, когато попаднах в силна буря, прекалено ужасна дори според стандартите на този район. В продължение на трийсет часа бях подмятан от шестметрови вълни и свирепи ветрове, които направиха всичко по силите си, за да ме запратят върху скалите около нос Хорн. В разгара на този дуел с природните стихии зърнах Призрака на Южния Атлантик. Отначало го взех за айсберг, тъй като беше покрит с лед, но после забелязах черната стомана отдолу. Премина покрай мен доста бързо, понесен от ветровете и вълните към сигурна смърт край бреговете на Огнена земя.“

— Уау! — възкликна Самър. — Останала е на вода чак до 1964 година!

— Но очевидно не и след това, ако се вярва на разказа на Хънт.

— Той жив ли е? — попита тя. — Може би ще успеем да поговорим с него.

— Боя се, че изчезна в морето преди няколко години. Семейството му обаче вероятно е запазило корабните му дневници.

Дърк допи чашата си и погледна сестра си.

— Е, Самър, мисля, че ни остават още две загадки, които трябва да разрешим.

— Да — каза тя. — Къде е потънала „Барбариго“ и какъв товар е пренасяла.

54.

Дърк и Самър си тръгнаха заситени с великолепна храна и вино и заинтригувани от необикновената съдба на „Барбариго“. Вечерята им предостави така нужния отдих от тревогите около изчезването на баща им, но грижата за съдбата му напомни за себе си в мига, в който се сбогуваха с любезния си домакин.

— Да се връщаме и да проверим дали Руди и Хирам са извадили късмет с пристанищните власти — каза Дърк.

— Предлагам да обмислим отново възможността „Аделейд“ да е поела на запад.

Докато вървяха по улицата, чуха да се затваря вратата на автомобил. Дърк вдигна поглед и забеляза двама мъже, които седяха в бял микробус, паркиран на няколко метра зад пакарда. Дърк запали двигателя на кабриолета още с първото натискане на бутона на стартера, после включи фаровете. Те изглеждаха страхотно на дневна светлина, но пък нощем не се представяха на ниво. Дърк потегли бавно по улицата и забеляза в огледалото за задно виждане, че когато стигнаха края й, фаровете на микробуса светнаха.

Зави надясно и натисна педала на газта, после се обърна и погледна през рамо. След секунди микробусът изскочи на първия завой със свирещи гуми.

Самър забеляза, че брат й не откъсва поглед от огледалото за обратно виждане, и се обърна назад.

— Не искам да ти прозвуча параноично — каза тя, — но това е същият микробус, който видях и на паркинга пред НАМПД, когато напускахме сградата.

— Същият е — съгласи се Дърк. — Освен това бе паркиран и край хангара на татко тази сутрин.

Подкара по улиците на Джорджтаун, един от най-богатите квартали на Вашингтон, и пое на запад. Микробусът ги следеше неотлъчно на разстояние трийсет-четирийсет метра.

— Защо ни следят? — попита Самър. — Дали не са свързани с хората в Мадагаскар?

— Едва ли. По-скоро някой се интересува от татко. Не можем ли просто да ги попитаме?

Наближиха кръстовище и Дърк намали скоростта. От другата страна на улицата се издигаше масивният портал с каменни стълбове и врати от ковано желязо на Джорджтаунския университет. Тъй като това бе вход за пешеходци, пред него обикновено поставяха подвижни прегради, за да не влизат автомобили. В момента обаче преградите бяха махнати, за да може един камион да напусне кампуса. Щом камионът зави по улицата, Дърк натисна газта и полетя към отворения портал.

Пазачът на входа зяпна смаяно, когато старият пакард профуча край него, после отскочи, тъй като белият микробус се втурна подир кабриолета.

Дърк шофираше по алеята, която се виеше из кампуса и скоро щеше да излезе на кръстовище с кръгово движение. В средата му, обърната с лице към входа, се издигаше статуята на Джон Карол, основателя на университета. Нощем тя бе осветена от жълти прожектори, които придаваха необикновена аура на отдавна покойния епископ.

Дърк заобиколи статуята, намали и превключи на първа. Не откъсваше поглед от фаровете на микробуса, който прелетя през кампуса и излезе на кръговото. Дърк изключи светлините на пакарда и натисна газта. Старият автомобил подскочи напред, а Дърк завъртя рязко волана и превключи на втора, без да отпуска нито за миг прикования към пода педал на газта.

И докато микробусът намали, за да влезе в кръговото, пакардът полетя с пълна скорост. Вместо да се насочи обратно към изхода обаче, Дърк улови здраво волана и продължи по кръговото. Пред него изникнаха стоповете на микробуса и Дърк трябваше да натисне спирачките, за да избегне сблъсъка. Самър се пресегна и включи фаровете, за да даде знак на преследвачите им, че играта е свършила.

Шофьорът на микробуса се поколеба: чудеше се какво точно се е случило, но сетне разпозна жълтеникавите светлини на пакарда зад гърба си. И тъй като не бе подготвен за открита конфронтация, даде рязко газ. Гумите на микробуса изсвириха, докато автомобилът летеше по кръглата алея. Шофьорът сви в първата пресечка, дълга права алея, която минаваше зад внушителната сграда Хийли Хол, и се понесе към центъра на кампуса.

— След него! — извика Самър. — Не успях да видя номера му!

Дърк се понесе след доскорошните им преследвачи. Пакардът, славил се някога като една от бързите коли на своето време, разполагаше с осемцилиндров двигател с мощност от сто и петдесет конски сили. Микробусът би могъл да избяга на стария кабриолет на някоя магистрала, но не и по тесните алеи на университетското градче.

Белият микробус прелетя покрай голяма каменна сграда и неколцина разхождащи се студенти побързаха да отскочат от пътя му. Алеята зави внезапно наляво покрай друга сграда, пред която бе спрял патрулен автомобил — полицаят си бъбреше със студентите.

Шофьорът на микробуса нямаше накъде да завие, затова качи колата върху пешеходната алея, която пресичаше тревната площ. Момиче с колело изпищя силно, понеже бусът едва не го премаза. Пакардът летеше на няколко метра след микробуса и при вида на двете коли, впуснали се в шеметно преследване патрулката включи светлините и се понесе след тях.

— Мисля, че опасността отмина, но сега се задават проблемите — каза Самър.

Дърк стисна здраво волана, тъй като кабриолетът заподскача по неравната настилка, и последва микробуса по пешеходната алея, която преля в паркинг, разположен пред едно от студентските общежития. Точно пред тях двама студенти търкаляха бирен кег. Микробусът ги връхлетя, младежите отскочиха встрани и автомобилът прелетя край тях, като закачи кега.

Ударът запрати алуминиевия кег в другия край на паркинга, където той се блъсна в бордюра и отскочи обратно. Дърк натисна спирачки, но не бе в състояние да избегне удара. Бъчонката се удари първо в предната броня, която хлътна, а сетне и в десния калник, преди да отскочи встрани. Миг по-късно алуминиевият кег експлодира и дясната половина на пакарда, включително и Самър, бяха окъпани от фонтан пенлива бира.

— На татко това няма да му хареса — каза Дърк.

Самър избърса бирата от лицето си.

— Прав си, няма. Той обича светло.

Микробусът и пакардът прекосиха паркинга, следвани от полицейската патрулка. Белият бус излетя от паркинга и излезе на една пресечка. Шофьорът му явно не знаеше накъде да поеме, поколеба се, но все пак продължи направо и пое по спускащата се надолу застлана с чакъл алея. Тя продължаваше по склона на един нисък хълм и излизаше право на университетското футболно игрище. Играчите от мъжкия отбор по лакрос15 на Джорджтаунския университет, които в момента провеждаха тренировка, се пръснаха като пилци в мига, в който микробусът се понесе по изкуствената трева.

Като видяха стария пакард и полицейския автомобил, преследващи микробуса, неколцина играчи обстреляха микробуса с топки. Някои се прицелиха и в пакарда, но бързо се отказаха, като видяха залятата с бира Самър да им се усмихва и да им маха.

Микробусът прекоси игрището и се насочи към отворената порта в другия му край, като увеличи значително дистанцията спрямо преследвачите си. Шофьорът зави наляво, следвайки табелата, която сочеше към изхода на кампуса откъм Канал Роуд.

— Хайде, тук можем да им се измъкнем! — каза пътникът в микробуса.

— Не изоставай! Още не съм записала целия номер! — каза Самър на Дърк, който се движеше на петдесетина метра зад микробуса.

Дърк зави по улицата, но се наложи да намали, тъй като три студентки тъкмо пресичаха. Полицейската патрулка почти бе настигнала пакарда.

Пътят завиваше покрай друго общежитие, след което се спускаше надолу и излизаше от студентското градче. Дърк видя как микробусът ускорява рязко надолу и се опита да го настигне. В края на склона имаше светофар, разположен на кръстовището с Канал Роуд, оживена пътна артерия, която водеше към предградията на Вашингтон, разположени на територията на щата Мериленд.

Светеше зелено, но Дърк се боеше, че сигналът ще се смени, преди да стигнат кръстовището. И наистина, светофарът светна жълто, което означаваше, че микробусът трябва да спре.

Само че той не спря.

Тъй като спътникът му непрекъснато го подканяше да кара по-бързо, шофьорът натисна газта, когато светофарът светна жълто. Микробусът бе на петнайсетина метра от пресечката, когато светна червено. Шофьорите на спрелите в пресечката автомобили се поколебаха дали да тръгнат, тъй като забелязаха подскачащите светлини на белия микробус, който се спускаше към кръстовището.

Микробусът влетя в кръстовището с над сто километра в час, пресече няколко ленти и се опита да завие наляво в най-далечната. Скоростта му обаче беше прекалено висока и изпадналият в паника шофьор натисна рязко спирачките, при което колата поднесе, плъзна се по асфалта и предното й дясно колело удари бордюра. Гумата се пръсна, но микробусът продължи напред, качи се бордюра и се заби в ниската каменна стена, която разделяше улицата от течащия зад нея изкуствено прокопан канал „Чесапийк & Охайо“. Продължи да се пързаля още няколко метра, след което се преобърна и цопна в канала, който течеше успоредно на река Потомак.

Дърк успя да спре пакарда преди светофара, изскочи от колата и прекоси тичешком улицата, следван по петите от Самър. Стигнаха каменния парапет и надзърнаха. Каналът бе погълнал почти целия микробус, виждаха се само бясно въртящите се колела. Мътните води бяха осветени от приглушено сияние, тъй като фаровете на микробуса продължаваха да светят.

Дърк си свали якето и събу обувките си.

— Ще се опитам да ги извадя. Повикай полицията на помощ.

Скочи в канала и заплува към потъващия бус. Гмурна се първо откъм дясната врата. Въпреки че фаровете продължаваха да светят, водата от тази страна на микробуса тънеше в мрак, затова той потърси опипом страничния прозорец. Установи, че рамката му е висока не повече от педя, което означаваше, че покривът е силно сплескан. А това не оставяше големи шансове на пътниците в кабината.

Пресегна се през отворения прозорец и напипа безжизнено тяло, приковано от предпазния колан към седалката. Потърси закопчалката и я натисна. Тялото се отпусна, Дърк го улови за раменете и го издърпа през смачкания прозорец.

Изплува на повърхността и си пое дълбоко въздух, преди да измъкне тялото от водата. Ярък лъч светлина освети и него, и пострадалия — на брега стоеше полицай с фенер в ръка. Дърк разбра, че усилията му са били напразни. Главата на пътника от микробуса бе изкривена под гротескен ъгъл — очевидно вратът му бе счупен.

Дърк изтегли тялото на брега и извика на полицая.

— Дай ми фенерчето!

Ченгето му помогна да издърпа тялото по-далеч от водата и му подаде фенерчето. Дърк заплува към шофьорската врата и се гмурна. С помощта на фенерчето установи, че шофьорът също е мъртъв — тялото му бе приклещено между смазания покрив и волана. За разлика от спътника си, той не бе сложил предпазен колан.

Макар въздухът му да бе на привършване, Дърк освети товарния отсек на микробуса. Видя рафтове с наредено върху тях електронно оборудване. На пода имаше голяма параболична антена, използвана за подслушване.

Дърк се оттласна от шофьорската врата и заобиколи микробуса, за да види регистрационния номер, преди да изплува на повърхността. После заплува към брега, където Самър му помогна да изкачи наклонената стена на канала.

— Другият също ли не е извадил късмет?

— Не. И той е мъртъв.

— Повиках бърза помощ — каза полицаят. Пребледнялото му лице издаваше, че не е привикнал да гледа трупове. Бързо обаче възвърна присъствие на духа и попита, опитвайки се да вложи повечко авторитет в гласа си: — Кои са тези хора? Защо ги преследвахте?

— Нямам представа кои са, но откраднаха нещо от нас.

— Парите ли ви взеха? Бижута? Електроника?

— Не — отвърна Дърк, вперил поглед в мъртвеца. — Думите ни.

55.

Когато Дърк и Самър влязоха изтощени в компютърния център на НАМПД, минаваше полунощ. Гън и Йегър продължаваха да гледат снимки на голямата видеостена.

— Не разбрах, че ще ходите на гурме вечеря — каза Гън, но когато се обърна, усмивката му изчезна. Косата на Дърк бе разрошена, а дрехите му бяха мокри, докато тези на Самър бяха покрити с петна, а самата тя миришеше на бира. — Какво е станало, по дяволите?

Самър разказа събитията от вечерта, като не пропусна и двучасовия разпит в полицията.

— Имате ли представа кой ви е следил? — попита Йегър.

— Не — отвърна Дърк. — Но подозираме, че може да е свързано с изчезването на татко.

— Възможно е — съгласи се Гън. — Особено ако са ви видели да излизате от хангара му тази сутрин. Доста си приличате и отдалеч човек може да ви обърка.

Самър подаде на Йегър един лист.

— Това е регистрационният номер на микробуса. Полицията отказа да ни съобщи името на собственика, но предполагам, че ти ще успееш да го откриеш.

— Без проблем — отвърна той.

— Постигнахте ли някакъв напредък с „Аделейд“? — попита Дърк.

— Почти никакъв — призна Гън. — Свързахме се с пристанищните власти на всеки по-голям град по тихоокеанското крайбрежие на Северна, Централна и Южна Америка. През последната седмица в нито едно пристанище не е акостирал кораб с име „Аделейд“.

— Това ни оставя две възможности. Или са разтоварили в частен док, или са поели в друга посока — каза Дърк, като пропусна да спомене третата възможност — похитителите да са потопили кораба.

— Обсъдихме ги вече — каза Йегър — и не вярваме да са тръгнали на запад. Първо, няма никакъв смисъл да отвличаш в източната част на Тихия океан кораб, който е тръгнал от Австралия, при положение че възнамеряваш да откараш товара му на запад. Вторият проблем е горивото. Дори резервоарите й да са били пълни догоре, „Аделейд“ трудно би прекосила океана два пъти, без да се наложи да зареди.

— Има логика. Следователно избираме другата възможност, която обаче ни изправя пред следния проблем. По тези брегове има поне хиляда други пристанища.

Гън и Йегър кимнаха. Търсеха игла, при това прозрачна, в огромна купа сено. Гън заописва с подробности разговорите им с пристанищните власти и анализа на най-новите сателитни снимки, а Йегър затрака по клавишите на клавиатурата и след няколко минути каза:

— Открих нещо за вашия микробус. — На екрана на компютъра му бе зареден сайтът на автомобилната администрация на щата Вирджиния. — Негов собственик е компанията „Секюър Тек“ с адрес в Тайсънс Корнър, Вирджиния.

Зареди на екрана друг сайт и продължи:

— Според търговските регистри на щата основната им дейност е осигуряване на защита на данни на затворени компютърни мрежи. Разполагат с осем служители, а основният им клиент е правителството на Съединените щати.

— Не ми изглежда като компания, която ще се занимава с подслушване — отбеляза Самър.

— Освен — каза Дърк — ако този бизнес не е просто фасада.

— Не ми се вярва — възрази Йегър, след като направи някои справки. — Сключили са стандартни напълно валидни договори с армията и флота за инсталиране на мрежи за пренос на данни.

Върна се на сайта на търговския регистър на Вирджиния и откри, че „Секюър Тек“ е собственост на „Хабсбург Индъстрис“.

— Това е частна компания, която не се търгува на борсата, така че информацията за нея е оскъдна, но основната им дейност е съсредоточена в Панама. Занимават се с рудодобив и морски транспорт.

Йегър продължи да търси, но не откри почти нищо интересно. В сайта на едно специализирано списание, посветено на морския транспорт, откриха снимка на товарен кораб, собственост на фирмата — „Грац“, хвърлил котва в пристанището на Сингапур.

Дърк погледна снимката и възкликна:

— Хирам, можеш ли да я увеличиш?

Йегър кимна и увеличи снимката, докато тя изпълни екрана.

— Какво има? — попита Самър.

— Логото на комина.

Всички впериха погледи в бялото цвете, разположено в центъра на боядисания в златисто комин.

— Мисля, че е еделвайс — каза Самър. — Предполагам, че се връзва по някакъв начин с австрийското име на кораба.

— Видях същото цвете на товарния кораб в Мадагаскар — каза Дърк.

Стаята потъна в тишина. После Гън попита:

— Хирам, можеш ли да откриеш с какъв точно рудодобив се занимава „Хабсбург Индъстрис“?

— Собственици са на малка златна мина в Панама, близо до границата с Колумбия. Действат доста успешно като посредници в търговията с редки руди, включително самарий, лантан, диспросий…

— Редкоземни елементи? — попита Самър.

Гън кимна.

— Да. Редкоземни елементи. Струва ми се, че „Хабсбург Индъстрис“ заслужава по-задълбочено проучване.

— Обзалагам се, че крадат редкоземни руди и инсталацията в Мадагаскар служи именно за тази цел — каза Дърк. — Атакуваха подводницата ни, защото работехме край мястото, където са потопили отвлечения кораб.

— Открихме на морското дъно кораб, който е потънал съвсем наскоро — обясни Самър. — Изглеждаше в отлично състояние, а името му бе заличено умишлено.

— Джак Далгрен направи някои проучвания. Смята, че става въпрос за кораб за насипни товари на име „Викинг“ — каза Дърк. — Изчезнал е в Индийския океан преди четири месеца. Превозвал е бастнезит от Малайзия. Ако не сте се досетили вече, бастнезитът съдържа редкоземни елементи.

— Възможно ли е корабът на „Хабсбург“ в Мадагаскар също да е бил отвлечен? — попита Самър.

Йегър направи справка с панамските корабни регистри.

— „Хабсбург“ притежава четири кораба, всички за превоз на насипни товари. Имената им са „Грац“, „Инсбрук“, „Линц“ и „Залцбург“.

— Каква е австрийската връзка? — попита Дърк.

— Компанията е собственост на Едуард Болке, минен инженер, роден в Австрия — отвърна Йегър. — Не откривам никакви данни някой от корабите му да е бил отвлечен.

— Което означава, че „Хабсбург“ се превръща в основен заподозрян за отвличането на „Аделейд“ — заключи Самър.

— Ключът към загадката са техните четири кораба — каза Гън.

Йегър затрака по клавиатурата.

— Да видим какво можем да открием.

Самър наля кафе на всички, а Йегър се зае да проследява четирите кораба. След по-малко от час успя да открие сегашното им местоположение. Извика на екрана карта на света, върху която бяха насложени множество разноцветни точици, символизиращи последните пристанища, посетени от четирите кораба.

— Сините светлинки съответстват на „Грац“ — каза Йегър. — Вероятно в момента е в Малайзия или близо до Малайзия. През последните три седмици е посетил Тянджин, Шанхай и Хонконг.

— Следователно не е в играта — отбеляза Гън.

— Жълтите светлинки са за „Инсбрук“. Корабът е прекосил Панамския канал преди три седмици и е бил забелязан в Кейптаун преди осем дни.

— Обзалагам се, че това е корабът, който видях до Мадагаскар — каза Дърк.

— По всяка вероятност. Остават „Линц“ и „Залцбург“. „Линц“ е бил на сух док в Джакарта преди десет дни и най-вероятно още е там за ремонтни дейности.

— В такъв случай зелените точки показват маршрута на „Залцбург“ — каза Самър.

— Точно така. „Залцбург“ се е появил в Манила преди месец, а преди четири дни е минал през Панамския канал. По информация от Министерството на вътрешната сигурност вчера е бил в Ню Орлиънс.

Йегър начерта върху картата линия, която пресичаше Тихия океан от Манила до Панама, и огради с червей триъгълник място в източната част на океана.

— Червеният триъгълник е последното известно местоположение на „Аделейд“ отпреди шест дни.

Маршрутът на „Залцбург“ минаваше на двеста мили от координатите на „Аделейд“.

— Не би се отклонил кой знае колко от курса си, за да пресрещне „Аделейд“ — отбеляза Дърк.

— Времето също съвпада — каза Гън. — „Залцбург“ би трябвало да е минал през този район пет или шест дни преди да навлезе в Панамския канал. Това е времето, в което сигналът на „Аделейд“ изчезва.

Йегър се върна към една от базите данни, в които бе влязъл по-рано.

— Според архивите на пристанищните власти в Панама „Залцбург“ е прекосил канала миналия петък, навлизайки в тихоокеанските шлюзове в три следобед. Предполагам, че ще успея да открия видеозапис.

И след няколко минути показа клип, заснет на един от шлюзовете. Изображението бе с ниска резолюция, черно-бяло, но добре показваше средно голям товарен кораб, който изчаква водата да напълни шлюза. На комина ясно личеше еделвайс.

Дърк изгледа видеото с искрица надежда.

— Погледнете ватерлинията. Корабът плава доста високо, което означава, че трюмовете му би трябвало да са празни.

— Така е — съгласи се Гън. — Ако „Залцбург“ е замесен в отвличането на „Аделейд“, не е прехвърлил товара й на борда си.

Йегър провери спецификациите на „Залцбург“.

— „Аделейд“ е с трийсет метра по-дълга. Това означава, че са загубили част от товара й, ако са я потопили.

— Редкоземните елементи са прекалено ценни, за да потопят дори част от тях — отбеляза Гън. — Не, корабът все още е на вода. Започвам да смятам, че е акостирал на място, където да бъде разтоварен тайно.

— Но къде? — зачуди се Самър. — Нали проверихте всички големи пристанища!

— Спокойно може да хвърли котва в частно пристанище и никога да не разберем.

— Това е един от вариантите — каза Дърк и стана. — Потъналият кораб, който открихме край Мадагаскар, е „Викинг“. Идентичността му е била старателно заличена и името му изтрито от корпуса. Ами ако са направили същото с „Аделейд“? Ако са се опитали да я представят за друг кораб?

Йегър и Гън кимнаха едновременно, а Дърк тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Самър.

— В Панама. А ти идваш с мен.

— В Панама?

— Разбира се. Ако „Залцбург“ е замесен в изчезването на „Аделейд“, някой в „Хабсбург Индъстрис“ трябва да знае за това.

— Възможно е. Но ние не знаем нищо за „Хабсбург Индъстрис“. Не знаем дори адреса на компанията!

— Вярно е — отвърна Дърк и погледна Гън и Йегър с надежда. — Но когато пристигнем в Панама, вече ще го знаем, нали?

56.

Бичът изплющя и всички, които чуха зловещия звук, потръпнаха от страх да не би завързаният му на възли край да се стовари върху тях. От време на време Йохансон демонстрираше състрадание и изплющяваше във въздуха просто за сплашване. Обикновено обаче го стоварваше върху голия гръб на някой нещастник, който изкрещяваше от болка.

Бяха почти седемдесет. Все моряци от екипажите на отвлечени кораби, превозвали редкоземни елементи. Превърнати в роби. Сега товареха и разтоварваха рудата, превозваха я до различни обогатителни инсталации, скрити в джунглата. Изнемощели от усилния труд и оскъдната храна, те бързо се бяха превърнали в измършавели зомбита. Току-що пристигналите пленници от „Аделейд“ изпитаха истински шок при вида им — облечени в мръсни парцали и вперили бездушни погледи в новодошлите.

За Пит и Джордино бе достатъчно да хвърлят един поглед на пленниците, за да разберат, че трябва да избягат колкото се може по-бързо.

— Не съм впечатлен от медицинските услуги, които предлагат тук — измърмори Джордино, след като ги разделиха на работни екипи, които трябваше да разговарят „Аделейд“.

— Съгласен съм — каза Пит. — Мисля, че трябва да си потърсим нова работа.

— Какви са тези кучешки нашийници?

Пит също бе забелязал, че всички работници носят на вратовете си метални нашийници. Освен това крачеха особено предпазливо по края на дока и не смееха да излязат извън работната зона.

Йохансон изплющя с бича и пленниците от „Аделейд“ бяха отведени на един плац. Там ги очакваше маса със сандък, пълен с подобни нашийници. Мъжете минаваха един по един и пазачите им слагаха на вратовете нашийниците и ги заключваха. Якият като на бик врат на Джордино едва се побра в нашийника, който прилепна плътно към кожата му.

— Няма ли да ни жигосате като телета? — попита той въоръжения пазач, който му постави нашийника.

Отговорът, който получи, бе презрителен смях.

След като им сложиха нашийниците, пред тях застана Йохансон.

— Ако случайно се чудите, искам да ви кажа, че тези метални ленти на вратовете ви са предпазна мярка. Предпазват ви от бягство. — И се усмихна зловещо. — Ако погледнете към дока, ще видите на земята две бели линии.

Пит видя две успоредни избелели линии, прокарани на разстояние метър — метър и половина една от друга. Линиите се виеха покрай кея и изчезваха в джунглата.

— Белите линии ограждат район с площ около двайсет декара, който включва складовете за руда, мелницата и жилищата ви. Това е вашият остров на живота. Отвъд линиите има кабели, по които тече ток. Те ще поразят нашийниците ви с петдесет хиляди волта в мига, в който пресечете линиите. С други думи, ще умрете. Желаете ли нагледна демонстрация?

Мъжете мълчаха. Никой ни желаеше да става свидетел на още една смърт.

Йохансон се засмя.

— Радвам се, че се разбираме така добре. Е, време е да се залавяте за работа.

Хората на Гомес инсталираха над първия трюм на „Аделейд“ конвейер и започнаха да разтоварват натрошения монацит. Рудата се складираше в бетонно ограждение, разположено отсам белите линии, и бързо се образува купчина с размерите на малка планина. Плъград и командосите му получиха лопати, а на Пит, Джордино и останалите бе възложена по-леката задача да бутат натоварените колички до мелницата за натрошаване на рудата и да ги разтоварват там.

Екваториалната жега и влажността бързо изпиха силите им. Пит и Джордино работеха колкото се може по-бавно, за да пестят сили. От време на време бичът изплющяваше, за да подсеща робите да не губят ритъм.

Джордино изпитваше затруднения да тика натоварената с руда количка, тъй като кракът го болеше, и той стъпваше неуверено и буташе количката си на пресекулки. Пит вървеше зад него.

Йохансон замахна с бича и той остави червена резка върху ръката на Джордино. Ал дори не изпъшка, но го изгледа със злобна усмивка.

— Защо количката ти е пълна само до половината? — каза шведът и повика двама пазачи.

Пит видя погледа в очите на Джордино и разбра, че приятелят му е готов да се нахвърли върху Йохансон. Присъствието на двамата пазачи правеше подобно действие напълно безнадеждно, затова той бутна количката си напред и се блъсна в Джордино. По този начин искаше да му даде знак да запази хладнокръвие. Джордино се обърна към Йохансон и показа окървавената превръзка на бедрото си.

— Преструваш се на ранен, а? — каза Йохансон. — Следващия път напълни количката догоре, ако не искаш да получиш същата рана и на другия крак. — Обърна се към Пит и изплющя с бича. — Същото се отнася и за теб.

Камшикът опари крака на Пит. Също като Джордино и той не обърна внимание на изгарящата болка, а само изгледа злобно Йохансон. Този път бе ред на Джордино да го спре и двамата отново затикаха количките си, а Йохансон насочи вниманието си към следващата група работници.

— Горко ми, след като не ме бива да кръшкам — промърмори Джордино.

— Имам някои идеи относно този бич — отвърна Пит.

— Аз също, приятелю!

Изсипаха количките до трошачката и се върнаха на кея, като пътьом се опитваха да запаметят разположението на сградите и съоръженията. В четирите продълговати ниски постройки зад трошачката бяха разположени инсталациите за извличане и сепариране. Зад тях, почти незабележими поради гъстата растителност, се издигаха жилищата на охраната и работниците от обогатителните съоръжения. Бараките на пленниците, с нещо като трапезария под открито небе в единия край, се намираха срещу трошачката, заобиколени от триметрова стена с бодлива тел отгоре. Скрит във вътрешността на джунглата, далеч отвъд белите линии, боботеше генератор, който осигуряваше електричество за целия комплекс.

Работиха до здрач, когато вече едва се държаха на краката си. Докато се връщаше с празната си количка, Пит чу откъм кея остър писък. Един от хората на Плъград се бе спънал и бе паднал близо до бялата линия. Ток с високо напрежение удари тялото му, преди да успее да се претърколи по-далеч от линията. Целият се тресеше, а сърцето му биеше до пръсване, но все пак оцеля и се превърна в нагледен пример за останалите.

Пит и Джордино се отправиха към столовата. Беше започнало да вали и покривът й от палмови листа течеше като сито. Дадоха им хляб и рядка супа и те ги отнесоха до една от най-близките маси. Към тях се присъединиха двама съсухрени мъже.

— Аз съм Магуайър, а приятелят ми е Браун — каза единият с новозеландски акцент. Имаше пепелява коса и гъста брада. — От екипажа на „Гретхен“. Вие от „Лабрадор“ ли слязохте?

— Да. Когато се качвахме, се казваше „Аделейд“ — отвърна Пит и представи както себе си, така и Джордино.

— За първи път виждам отвлечен кораб тук — каза Магуайър. — Обикновено крадат товара още в морето и потопяват кораба. Така направиха с „Гретхен“, когато ни плениха край Хаити. Облъчиха ни с някакъв микровълнов уред и поеха контрол над кораба преди да се усетим какво става.

— С голяма квадратна чиния, нали?

— Да. Знаеш ли какво е това?

— Мисля, че е вариант на разработена от армията система за борба с масовите безредици.

— Гадна работа, мен ако питаш.

— Откога сте тук? — поинтересува се Джордино.

— Почти два месеца. Вие сте вторият екипаж, който пристига след нас. Броят ни намалява, тъй като има голямо, хм… текучество. Пийте повече вода и ще се чувствате по-добре. Водата поне е в изобилие — добави новозеландецът и обра със залък дъното на чинията си.

— Извинете за невежеството, но къде всъщност се намираме? — попита Пит.

Магуайър се засмя.

— Това е първият въпрос на всички. Намираме се в горещите дъждовни и гадни джунгли на Панама. Къде точно в Панама нямам представа.

— Магуайър се сприятели с един от пазачите — каза Браун. — От време на време ходят с лодка до Колон, така че най-вероятно сме по-близо до атлантическия бряг.

Магуайър кимна.

— Някои от момчетата смятат, че сме някъде в зоната на канала, но е трудно да се прецени, при положение че никога не напускаме нашия малък остров на забавленията. Шефът идва и си отива с хеликоптер, така че цивилизацията едва ли е много далеч.

— Някой успял ли е да избяга? — попита Джордино. — Като гледам, затворниците са доста повече от надзирателите.

И двамата поклатиха глави.

— Видях неколцина да опитват — каза Браун. — Успееш ли да преминеш белите линии, пускат подире ти кучета. — Кимна към подутата ръка на Джордино. — Да не те е целунал Джони Бича?

— Много страстна целувка — отвърна Ал.

— Кой е шефът тук? — попита Пит.

— Някой си Едуард Болке. Гений в минното инженерство. Резиденцията му е ей там — каза Магуайър и посочи към кея. — Построил е целия този комплекс за извличане на редкоземни елементи. Доколкото разбрах, той е ключов играч на световния пазар и е доста гъст с китайците. Един от работниците твърди, че тук годишно се извличат редкоземни елементи на стойност двеста и петдесет милиона долара, като по-голямата част от рудата е крадена.

Джордино подсвирна.

— Хубава печалба!

— В тези обогатителни инсталации — попита Пит, който вече обмисляше плана си за бягство, — би трябвало да има големи количества химикали, нали?

— Надявам се, че някои от тях са смъртоносни — добави Джордино.

— Да, но нямаме достъп до тях — каза Магуайър. — Всички по-опасни неща са в складове, до които не можем да припарим. Ние сме докери. Товарим и разтоварваме кораби, обслужваме трошачката. Искате да драснете клечката, така ли?

— Нещо такова.

— Забравете! Двамата с Браун обмисляхме тази идея седмици наред, но пред очите ни загинаха прекалено много свестни мъже. Все някой ще научи за този ад. Ние просто трябва да оцелеем дотогава.

Лампите над главите им премигнаха.

— Гасят осветлението след пет минути — каза Магуайър. — Трябва вече да лягаме.

Отведе ги до голямо помещение с ратанови дюшеци по земята. Пит и Джордино си избраха два и легнаха. Скоро стаята се напълни с мъже и осветлението угасна. Пит не обръщаше внимание на запарения въздух, нито на твърдия дюшек, а мислеше как да се измъкне от този лагер на смъртта. Унесе се в сън преди да открие отговора.

Нямаше представа, че подобна възможност ще се отвори пред него много по-рано от очакваното.

57.

Щом чуха бавния ритмичен вой на роторите на кацащ хеликоптер, работниците замръзнаха по местата си. Бичът на Йохансон обаче мигом ги върна към задълженията им и прогони всяка надежда, че панамските военни са дошли да ги освободят.

С хеликоптера пристигна Болке, току-що долетял от Австралия, където бе уредил последните подробности по сделката за придобиване на мината „Маунт Уелд“. Слезе от хеликоптера, подмина очакващата го количка за голф и се запъти право към кея, следван по петите от двама въоръжени телохранители.

Неколцина измършавели работници, облечени в дрипи, включително Пит и Джордино, разтоварваха рудата от последния трюм на „Аделейд“. Болке изгледа робите с презрение и спря за миг погледа си върху Пит. В тази секунда Пит като че ли проникна в душата на австриеца и видя, че това е човек, неспособен да изпита каквато и да било радост, човек, лишен от състрадание, морал и дори… от душа.

Болке обходи с равнодушен поглед купищата руда, после огледа самия кораб. Изчака да се появи Гомес, когото бяха повикали да слезе от кораба.

Гомес хукна надолу по трапа.

— Товарът оправда ли очакванията? — попита Болке.

— Да, трийсет хиляди тона натрошена монацитна руда. Това е последното количество — каза Гомес и посочи разтоварената руда.

— Някакви проблеми с новата придобивка?

— От корабната компания бяха усилили охраната. Справихме се с тях без проблем.

— Някой е очаквал атаката?

Гомес кимна.

— Да. За щастие пристигнаха след като бяхме превзели кораба.

Болке се намръщи.

— Тогава трябва да се отървем от кораба.

— Променихме името му в морето и влязохме в канала без никакви проблеми — отвърна Гомес.

— Не мога да си позволя да рискувам. Очаквам да сключа важна сделка с китайците. Изчакай три дни и се отърви от кораба.

— В Сао Паулу има една морга за кораби. Ще го нарежат и ще ни платят куп пари.

Болке се замисли за момент.

— Не, не си струва риска. Свали всичко ценно и го потопи в океана.

— Разбрано.

Пит се въртеше около купчината руда с надеждата да подслуша разговора, докато събратята му по неволя пълнят количката му. Видя как Болке обръща гръб на Гомес и се отправя към резиденцията си, а Гомес се връща на кораба.

— „Аделейд“ ще отплава след няколко дни — каза той на Джордино. — Мисля, че трябва да сме на борда й, когато вдигне котва.

— Нямам нищо против. Само дето не искам да стана на печена филийка — отвърна Ал и почука нашийника си.

— Имам една теория, свързана с тези кучешки нашийници — каза Пит, но мигом замълча, тъй като видя от храсталаците да излиза Йохансон, размахал бича.

— По-бързо, по-бързо! — изкрещя Йохансон. — Изоставате! Трошачката стои без работа!

Пленниците заработиха по-усърдно, свели погледи към земята. Йохансон закрачи напред-назад по кея, после забеляза Джордино, който буташе куцайки натоварената си догоре количка. Бичът изплющя върху задника на Ал.

— Ей, ти! Побързай!

Джордино се обърна и го изгледа с поглед, който можеше да прогори дупка в стена. Кокалчетата му побеляха, но продължи да бута количката. Всъщност я затика толкова бързо, сякаш бе празна. Йохансон се усмихна на тази демонстрация на сила и се зае да тормози друга група работници.

Пит последва Джордино по пътеката, която отвеждаше към трошачката. Тя вървеше успоредно на двойната бяла линия покрай дока и Пит постепенно доближи количката си до първата линия. Когато се озова на метър от нея, усети слабо гъделичкане по шията. Тласна силно количката и скочи в нея, докато тя продължи да се движи по инерция. Гъделичкането престана. Пит скочи от количката и я върна на пътеката. Когато настигна Джордино, вече се усмихваше.

След като обядваха набързо със студена рибена яхния, получиха нова задача — да хвърлят руда в трошачката: огромен метален цилиндър, монтиран хоризонтално върху въртящи се зъбни колела. В единия край на трошачката изсипваха буците руда, докарани от дока, и топките закалена стомана в цилиндъра ги смилаха на пясък, който излизаше от другия край. Машината тракаше като огромна пералня, в чийто барабан някой е сипал мозайка.

Рудата бе насипана на огромни купчини покрай сградата. Къс конвейер я превозваше до платформа, издигната над трошачката, откъдето рудата се изсипваше на ръка. Един от пазачите нареди на Пит да се качи на платформата и да подава рудата към трошачката, докато Джордино и друг пленник трябваше да хвърлят с лопати рудата върху конвейера.

Работата не бе толкова тежка, колкото монотонна и уморителна. Трошачката смилаше буците руда сравнително бавно, което позволяваше на работниците да си почиват.

Йохансон се появи именно по време на една от тези почивки. Влезе в сградата от задния й край, прекоси я и отиде до мястото, където други работници товареха смляната на пясък руда в колички, за да я превозят до следващата инсталация, и поговори с пазача, който охраняваше трошачката, за темповете на производство.

После Йохансон тръгна покрай трошачката. По изключение ръцете му бяха празни, бичът му бе навит и окачен на колана. Когато приближи купчините руда, забеляза Джордино и другия работник да седят върху една от тях. Лицето му мигом почервеня, а очите му се изцъклиха от гняв.

— Станете! — изкрещя той. — Защо не работите!

— Трошачката е пълна — отвърна Джордино и посочи небрежно въртящия се цилиндър. Не помръдна обаче от мястото си, докато другият работник веднага скочи на крака.

— Стани, казах!

Джордино се опита да стане, но раненият му крак го подведе и той се олюля. Йохансон скочи напред и удари Джордино, после сграбчи една лопата и замахна с всички сили.

Лопатата се стовари върху бедрото на Джордино точно над раната на бедрото му. Той се строполи на земята, а от отворилата се отново рана потече кръв.

Пит видя какво става, но нямаше възможност да реагира навреме. Стисна здраво лопатата, пристъпи към края на платформата и скочи. Искаше му се да скочи право върху Йохансон, но бе прекалено далеч. Затова замахна с лопатата още във въздуха, като се прицели в главата му.

Не уцели, но за сметка на това го удари силно по лявото рамо. Йохансон залитна и се извърна към него в мига, в който Пит стъпи на земята и падна. Йохансон се хвърли към него. Пит се опита да стане, но не успя и запълзя назад към трошачката.

Йохансон се втурна към него с яростта на побесняло животно и вдигна лопатата с намерението да я стовари върху главата му. Пит се претърколи зад въртящия се механизъм на трошачката и острието на лопатата се заби в земята до него. Пит реагира навреме и сграбчи дървената дръжка на лопатата, за да предотврати нов удар. Йохансон се опита да я издърпа, но понеже лявата му ръка бе ударена, не успя и затова промени тактиката и понечи да я забие в Пит, като едновременно с това скочи върху него.

Едрият швед тежеше поне трийсетина килограма повече от Пит и се стовари върху него като скала. Сблъсъкът изкара въздуха от белите дробове на Пит. Йохансон успя да издърпа лопатата и да притисне дръжката й към гърлото му, след което натисна с всички сили, за да го задуши.

Пит се опита да отблъсне дръжката, но бе в много неудобна позиция. Докато лопатата притискаше гърлото му все по-силно и по-силно, той забеляза, че се намира точно под едно от огромните зъбчати колела на трошачката. Извъртя се и направи опит да отблъсне Йохансон към него или поне да отслаби натиска на лопатата.

Напразно. Йохансон изобщо не помръдна. Нищо не бе в състояние да го отклони от целта му — да удуши Пит.

Главата на Пит запулсира болезнено, не му достигаше въздух. Започна да изпада в отчаяние, пусна лопатата с дясната си ръка и посегна към колана на Йохансон, за да измъкне пистолета му.

Кобурът на шведа обаче бе от другата страна и вместо пистолета пръстите на Пит напипаха намотания на колана бич. Йохансон натисна още по-силно и на Пит му причерня.

След миг обаче натискът на шведа отслабна и Пит успя да си поеме дъх.

Една буца руда, запратена от Ал със силата и точността на професионален бейзболист, бе ударила шведа зад едното ухо. Главният надзирател изохка и се обърна към Джордино, но се наложи да се наведе, за да избегне нова буца.

Това даде възможност на Пит да възстанови дишането си, в резултат на което се избистри и зрението му. Той не пропусна сгодния случай, протегна ръка, дръпна бича и го преметна през врата на Йохансон.

Йохансон пусна лопатата и десният му юмрук полетя към главата на Пит.

Пит не можеше да направи нищо, за да избегне удара, тъй като бе протегнал ръце нагоре, здраво стиснал дръжката на бича. Докато юмрукът се забиваше в лицето му, той я пъхна между зъбчатите колела, които се въртяха над главата му.

Ударът едва не събори Пит, но той остана на крака и видя как преметнатият около врата на Йохансон бич започва да се затяга и да го повдига нагоре. Шведът не успя да се освободи и голямото зъбчато колело го повлече. Йохансон изхърка, но машината го теглеше безмилостно за врата към другия край на трошачката.

Там зъбчатото колело си даваше среща с маховика на големия електродвигател с мощност осемстотин конски сили. Йохансон се опита да се освободи, но безуспешно. Металните зъбци сдъвкаха кожения бич, след което се впиха във врата му. Това сложи край на писъците му, а зъбчатите колела изхвърлиха струя кръв, която опръска помещението. Машината намали оборотите за миг, сякаш се бе задавила, после пак заработи с пълна мощност. По пода потече кръв.

Пит се изправи. Пазачът, който до този момент бе стоял в другия край на помещението, най-сетне забеляза какво се е случило и хукна към него.

— Този път здравата оплеска нещата — засмя се Джордино въпреки болката.

— Благодаря за помощта — каза Пит. — Добре ли си?

— Да, но не мога да ходя. Бягай сам.

Пазачът вече крещеше и вадеше оръжието си.

— Ще се върна — каза Пит на приятеля си, мушна се под конвейера и в същия миг отекнаха изстрели.

Джордино подхвърли шепа натрошена руда в краката на пазача, който тичаше към Пит, и той се подхлъзна върху тях и падна.

Пит използва предоставената му възможност, промуши се от другата страна на конвейера, изскочи от сградата и се шмугна в гъстата растителност.

Даваше си сметка, че е на територията, оградена от белите линии, което означаваше, че не е в състояние да се крие дълго. А и стрелбата без съмнение бе привлякла вниманието на околните надзиратели.

Пит затича през гъсталака към кея с цялата сила, на която бяха способни отмалелите му крака. След минута видя Плъград и хората му, които товареха количките с руда.

Пит преглътна и се опита да не мисли за възможността да е сгрешил, защото това щеше да означава сигурната му смърт.

58.

Плъград видя Пит да тича към него и замръзна с пълната с руда лопата в ръце.

— Трябва ми количка! — извика Пит и без изобщо да намали скорост, хвана най-празната количка и я затика към кея.

— Белите линии! — викна Плъград, но Пит продължи напред с всички сили.

На дока стоеше само един надзирател, който трябваше да следи дали Плъград и останалите се справят добре със задачите си. Разговаряше по радиостанцията и реагира едва когато видя Пит да бута количката към белите линии. Свали автомата си и изстреля един откос по Пит.

Куршумите вдигнаха прах встрани от краката на Пит и това го накара да затича още по-бързо. Предните колела на количката пресякоха първата бяла линия и той почувства познатото гъделичкане по врата. Количката вече се движеше сама. Когато болката около гърлото му започна да се усилва, Пит скочи в количката и се наведе в мига, в който задните колела пресякоха линията.

При други обстоятелства петдесетте хиляди волта, запратени към нашийника му, биха го убили на секундата. Електрическият заряд обаче не можа да стигне до нашийника, защото гумените колела на количката осигуриха нужната изолация и неприятното усещане около врата на Пит изчезна.

За негово щастие напред бе равно и количката продължи да се движи и пресече втората бяла линия. Последва нов откос и Пит се приведе още по-ниско в количката. В стените й цъфнаха дупки, точно над главата му — явно този път надзирателят се бе прицелил по-добре.

Количката прекоси дока и се заби в ниската оградна стена до водата. Пит погледна нагоре и видя корпуса на „Аделейд“ високо над главата си. Изскочи от количката и се хвърли във водата.

Смаяният надзирател изтича до края на кея, насочи автомата си към концентричните кръгове, останали след Пит, и го зачака да изплува.

Пит обаче се гмурна дълбоко и заплува към кърмата. Мътните води му осигуряваха видимост от метър — метър и половина, но той проследи с лекота тъмния контур на корпуса, докато не видя рязкото скосяване и голямото витло.

Бе опитен водолаз и се чувстваше отлично във водата, освен това можеше да сдържи дъха си за повече от минута. Направи няколко загребвания и се отдалечи от кея. Можеше да продължи да плува, но вместо това спря и се издигна леко-леко към повърхността, като в последния момент се оттласна рязко.

Главата му изскочи над водата и той заплува към отсрещния бряг на залива, пое глътка въздух и се гмурна отново. Заплува с всички сили обратно към кораба в мига, в който куршумите започнаха да пронизват водата над главата му.

Връщаше се обратно към кораба, но заблуденият надзирател вече бе коригирал стрелбата си и изпращаше куршум след куршум към отсрещния бряг. Спря да стреля само колкото да обясни на двама други надзиратели, притичали да му помогнат:

— Подсигурете отсрещния бряг! Заплува натам!

Двамата хукнаха към другия край на залива. Оглеждаха водата и чакаха Пит да излезе и да си поеме въздух.

А той вече се бе върнал при „Аделейд“. Заплува покрай корпуса, като на няколко пъти подаде глава над повърхността за глътка въздух. Когато се озова скрит в сянката на носа, си позволи да изплува и да се огледа.

Откъм джунглата тичаха надзиратели с кучета. Целта им бе отсрещният бряг. На кея онзи, който бе стрелял по него, разговаряше със свой колега и сочеше водата.

Пит не можеше да остане тук — мястото под носа на „Аделейд“ бе прекалено открито.

Недалеч пред носа на товарния кораб имаше малка лодка, вързана за кея с дебела верига. А между нея и кораба имаше ръждясала стълба. Пит се гмурна отново и заплува към стълбата. Изкачи се бързо по нея, надзърна и видя… как двамата надзиратели тичат право към него.

Спусна се бързо, смаян, че са го забелязали. Тъкмо щеше да се гмурне отново, когато чу тропот на обуща по метал. Вдигна поглед и видя надзирателите да тичат по трапа на „Аделейд“, след което да хукват към кърмата. Значи все пак не го бяха открили.

Кеят вече бе празен, което му позволи да направи следващия си ход. Той изскочи и хукна към бараката за инструменти, която бе мярнал на идване. Там сигурно щеше да открие нещо, което да му помогне да откачи лодката от брега. За да стигне незабелязан до бараката обаче трябваше да мине през храстите.

Втурна се в тях и след миг излезе на тясна пътечка. Затича по нея, заобиколи някакво дърво — и връхлетя върху някакъв мъж, който тичаше право срещу него. Двамата се сблъскаха и паднаха тежко на земята. Пит реагира първи — скочи на крака, но спря, когато позна другия мъж.

Беше Болке, с току-що изгладени панталони с ръб и блуза с къси ръкави. Австриецът се изправи по-бавно, но мигом извади портативна радиостанция и я вдигна към устата си.

— Йохансон, избягалият роб се намира близо до северния док.

Пит поклати глава и каза:

— Боя се, че Джони Бича няма да отговори на повикването.

Болке го зяпна смаяно. В същия миг се чу друг глас, който заговори на Болке на испански. Австриецът не му обърна внимание, а продължи да се взира в Пит.

— Не мърдай!

— Съжалявам — отвърна Пит, — но реших да напусна вашия садистичен хотел.

Откъм кея се чуваха гласове, а по пътечката, която — Пит го проумя едва сега — водеше към резиденцията на Болке — тичаха хора.

— Ще те пипнат и ще те застрелят на място!

— Не, Едуард Болке — увери го Пит, вперил в него поглед, пълен с презрение. — Аз ще се върна и ще те пипна!

Обърна се и се скри в джунглата секунди преди да дотичат надзирателите.

— Видели сте избягалия роб? — попита един от тях.

Болке кимна, посочи накъде бе побягнал Пит и заповяда:

— Съберете всички! Веднага! Искам този роб до един час! Мъртъв!

59.

Пит търчеше през гъстия храсталак. Зад гърба му се разнасяше пукот на съчки и плющене на клонки.

Нямаше представа кои са преследвачите му, но тъй като не можеше да се движи и бързо, и тихо, бе зарязал предпазливостта за сметка на скоростта и тичаше през джунглата с всички сили.

Придържаше се в очертанията на естествената растителност между кея от едната страна и пътеката, която водеше към дома на Болке, от другата. Когато джунглата се поразреди, видя двете бели ленти от лявата си страна и разбра, че трябва да смени посоката. Скри се под някакви папрати и затаи дъх, когато по пътеката мина количка за голф с четирима надзиратели. В мига, в който те се скриха от погледа му, Пит пресече пътеката и навлезе в отсрещния участък от джунглата.

Скоро му се наложи да спре, защото се озова на ръба на отвесна скала над тъмносини води. Едва сега проумя, че тайното обогатително предприятие на Болке е построено на тесен полуостров. Единствената му надежда за бягство бе да прекоси полуострова по дължина и да се скрие в същинската джунгла отвъд него.

Бе останал без дъх, но затича пак. Забави ход само когато пред него се появи една от инсталациите за обогатяване на руда и се наложи да я заобиколи. Хвърли се на земята и запълзя покрай сградата, после се изправи и затича към джунглата. Щом влезе в нея, се просна на земята да си почине.

Стресна го неочакван звук — кучешки лай. Приближаваше се.

Пит бе виждал надзирателите да водят добермани и една немска овчарка, но просто бе забравил за тях. Сега, пуснати по дирите му, кучетата се превръщаха в най-опасния му враг.

Можеше само да се надява, че те не разполагат с конкретна миризма, която да търсят.

Но не беше така. Те бяха уловили миризмата му още от кея и сега я следваха. Водачите им пуснаха две животни, които да го преследват самостоятелно, а останалите три оставиха на поводите им, за да са сигурни, че няма да изгубят следата.

Пит побягна пак. Бодливите клони деряха лицето и дрехите му, но непрестанният кучешки лай зад гърба му прогони всяко усещане за болка. Оскъдната храна през последните няколко дни също си каза думата и той усети, че силите му отслабват, макар да не бе очаквал да се умори толкова бързо. Психиката му обаче си оставаше непревземаема крепост и желязната му воля го подтикна да продължи напред, без да обръща внимание на болката и умората.

Скоро проумя, че колкото и силна воля да има, не е в състояние да надбяга кучетата — те просто бяха много по-бързи. Лаят им ставаше все по-силен и му напомняше за локомотив, който приближава гара. Пит спря и вдигна от земята един клон с остър връх.

Едва му остана време да се обърне — направи го в последния момент, когато два големи добермана изскочиха от храстите и го нападнаха.

Пит нямаше време да вдигне клона като копие, така че просто го стовари върху главата на първото куче и то отлетя встрани. Второто обаче го нападна откъм гърба. Пит приклекна, очакваше в следващия миг острите му зъби да се забият във врата му.

Но неочаквано кучето се отпусна тежко върху него, а после се свлече на земята. Мъртво.

Първото куче отново скочи към гърлото му, но докато летеше във въздуха, прозвучаха два приглушени пукота и кучето падна до другото.

Пит много добре осъзнаваше, че това не се дължи на някакво чудо или божествена намеса, така че се огледа, за да определи откъде са дошли изстрелите. Забеляза, че тревата на близкия склон помръдва, и тръгна натам. От храстите излезе нисък слаб мъж.

Беше Чжоу Син. Бе облечен в камуфлажни дрехи, а шапката с маскировъчна мрежа по периферията бе нахлупена ниско над очите му. Носеше автомат „Калашников“, от чийто заглушител излизаше струйка дим. Изгледа Пит с безразличие, после го заобиколи, пристъпи към едното куче и каза:

— Бързо. В дерето! Ти довлечи другото.

Хвана единия доберман за нашийника и го помъкна към стръмния склон, под който течеше поток, обрасъл с гъсти папрати. Замъкна кучето до ръба и го метна долу. Мъртвото животно изчезна сред папратите.

Пит хвана второто куче за нашийника, повтори действията на Чжоу, последва го до импровизирания му лагер и попита:

— Кой си ти? И какво правиш тук?

— Никой. Тук съм по работа — отвърна Чжоу, вдигна лаптопа си, оставен върху един дънер, затвори екрана му и го прибра в раницата си. Преди дисплеят да угасне, Пит видя показаните на него изображения: мозайка от видеоклипове, на които се виждаха различни участъци от комплекса на Болке. Очевидно агентът бе поставил миниатюрни безжични камери и с тяхна помощ следеше както производствената дейност, така и действията на надзирателите.

— Трябва да бягаш — каза Чжоу, докато прибираше багажа си: нави постелката си, сгъна мрежата против комари и ги прибра в раницата си.

Имаше обаче и друга раница, голяма, с отворен капак. И в нея Пит видя електронни детонатори и пакети червеникав материал, наподобяващ глина. Бе участвал в достатъчно проекти, свързани с подводни взривове, за да познае, че това е пластичен експлозив „Семтекс“.

Преди да метне раницата на гърба си, Чжоу му подхвърли едно протеиново блокче и манерка. После разстла изпопадали листа върху омачканата трева на мястото, където бе прекарал последната нощ, нарами и втората раница и каза:

— Тръгвай. Ще дойдат след по-малко от десет минути.

— Кога ще взривиш комплекса? — попита Пит.

Лицето на Чжоу беше безизразно като маска. Китайците смятаха американците за свои врагове, макар да не го признаваха на глас. Този американец обаче, чието бягство бе проследил с помощта на скритите видеокамери, бе заслужил уважението му. Чжоу бе виждал трудови лагери и в Китай, но бе отвратен от робовладелското „имение“ на Болке.

— След двайсет и два часа — каза той.

— А пленниците?

Чжоу вдигна рамене, после помръдна дулото на автомата към Пит и каза:

— Тръгвай. Ти отиваш на запад, аз на изток. Не ме следвай!

Пит го погледна и се опита да пробие маската на безразличието му. Видя в черните му очи дълбоко затаено състрадание и интелект.

— Благодаря.

Чжоу кимна, обърна се и изчезна в джунглата.

60.

Гън влезе в компютърния център на НАМПД и завари Йегър пак пред огромния видеоекран. За разлика от Хирам, който бе все така небрежно облечен, заместник-директорът на агенцията се бе издокарал със сако и вратовръзка.

— Защо си се изтупал така? — попита Йегър.

— Отивам на среща с вицепрезидента. Иска да знае докъде сме стигнали с издирването на Пит и Джордино.

Йегър поклати глава.

— Доникъде. От флота ни уведомиха, че довечера прекратяват спасителната операция.

— Значи нищо?

— Нищо. Изпратихме официални запитвания до Интерпол и бреговата охрана на всеки щат и на всяка държава от Аляска до Чили, но без резултат.

— Ако „Аделейд“ не е потопена, все някой трябва да я е видял — каза Гън. — Дърк и Самър вече пристигнали ли са в Панама?

— Бързаха да не изтърват нощния полет до Панама Сити — отговори Йегър. — Ако са хванали самолета, би трябвало да кацнат всеки момент.

Гън забеляза, че Йегър поглежда към екрана, видя и един имейл и името на Пит.

— Какво е това?

— Не знам. Препрати ми го едно от момичетата от отдела за връзки с обществеността. Нямала представа какво да отговори. Вероятно някое четиригодишно хлапе си е играло с клавиатурата.

Увеличи имейла и краткото съобщение се появи изписано с големи четливи букви.

— Безсмислица — каза Гън. — С изключение на последната дума. Вероятно съобщението е написано от някоя си Ан от Лексингтън, Кентъки.

— И аз не стигнах по-далеч от това.

— Е, значи приемам теорията ти за четиригодишното хлапе — каза Гън и потупа Йегър по рамото. — Обади ми се, ако изникне нещо около кораба.

— Непременно. Поздрави адмирала от мое име.

Гън взе метрото до центъра на Вашингтон, слезе на метростанция „Фарагът Запад“ и измина пеша трите пресечки до кабинета на Сандекър в административната сграда „Айзенхауер“. Вицепрезидентът го поздрави с добре дошъл и го покани да седне край заседателната маса, след което го запозна с Дан Фаулър, директор по въпросите на сигурността на Агенцията за съвременни отбранителни технологии, и Елизабет Майърс, ръководител на дирекция във ФБР. После попита:

— Какви са последните новини за Пит и Джордино?

— Спасителните екипи не са открили нищо. От флота приключват с издирването днес — отговори Гън, погледна адмирала и зачака реакцията му.

Не остана разочарован. Сандекър се намръщи, отиде бързо до бюрото си и нареди на секретарката си по интеркома:

— Марта, свържи ме с командващия военноморския флот.

И само след секунди вече триеше сол на главата на един адмирал, който по време на кариерата му във флота бе по-висшестоящ от него. После тресна слушалката и се върна на заседателната маса.

— Флотът ще удължи издирването с още три дни.

— Благодаря, господин вицепрезидент.

— Нещо ново около кораба, за който споменахте? — попита Сандекър.

— „Залцбург“ ли? — каза Гън. — Последното пристанище, в което е акостирал, е Ню Орлиънс. От Министерството на вътрешната сигурност са пратили на пристанището хора, за да проверят дали корабът е още там.

— Каква е връзката? — попита Фаулър.

— Уликите са предимно косвени — отвърна Гън. — „Залцбург“ е плавал съвсем близо до „Аделейд“ по времето, когато е изчезнала с Пит на борда. Просто една от сламките, за които се хващаме, с надеждата да попаднем на гореща следа.

— Познавам това чувство — каза Майърс.

— Моля? — попита Гън.

— Руди — каза Сандекър, — преди да изчезне, Пит взе участие в спасяването на строго секретни чертежи и спецификации за подводница. Името на проекта е „Морска стрела“.

— Това не беше ли концепция за високоскоростна щурмова подводница?

— В проекта няма нищо концептуално, той е реален. Или поне беше доскоро.

— Предполагам — каза Гън, — че това е свързано с изваждането на онази яхта край Сан Диего, „Сепия“?

— Точно така — каза Сандекър. — Нещата обаче ескалираха и сме изправени пред истинска катастрофа в областта на националната сигурност. Елизабет, обясни му, моля те, за какво става въпрос.

— Предупреждавам ви, че информацията е строго секретна — почна представителката на ФБР. — Преди четири дни високотехнологичен двигател, предназначен за „Морска стрела“, бе откраднат по време на транспортирането му от военноморската лаборатория в Чесапийк, Мериленд.

— Затова ли в случая участва и Министерството на вътрешната сигурност? — попита Гън.

— Да — отвърна Майърс. — Бюрото работи денонощно, проверяваме всяко летище и пристанище, всеки по-голям паркинг за камиони в страната. Нямате представа какви ресурси сме впрегнали…

— И въпреки това не сте открили нищо? — попита Сандекър.

— Фалшиви следи открихме в изобилие. Най-солидната улика е описанието на латиноамериканец, купил стара тойота, използвана при кражбата. Това е единственото, с което разполагаме.

— Смятате ли, че двигателят е все още в страната? — попита Гън.

— Надяваме се — каза Майърс, но в тона й прозвуча неувереност.

— Това е една от причините да те поканим, Руди — каза Сандекър. — ФБР използва всички налични ресурси и бихме искали флотилията на НАМПД също да помогне. Тъй като корабите ви редовно се озовават в места извън оживените търговски маршрути, бихме искали да уведомите ФБР, ако забележите нещо необичайно.

— Обърнахме се със същата молба и към военноморските сили, бреговата охрана и някои от големите пристанищни оператори — добави Майърс.

— Няма проблем — каза Гън. — Незабавно ще уведомя колегите.

Сандекър се обърна към Фаулър.

— Дан, имаш ли да добавиш нещо?

— Не. Можем само да потвърдим, че Ан е изчезнала скоро след кражбата на двигателя. Ние, а също и колегите от ФБР, подозираме, че или е убита, или е отвлечена от същата престъпна група.

— Ан Бенет? — попита Гън. — Отвлечена?

— Да. И се опасяваме от най-лошото — каза Майърс. — В неизвестност е вече пети ден.

Гън едва не падна от стола. Мигом се сети за неразбираемия имейл, който му бе показал Йегър.

— Ан е жива — каза той. — Зная къде се намира. Или по-точно, къде се е намирала преди няколко дни. В Лексингтън, Кентъки.

— Още е жива? — попита Фаулър.

— Да. В НАМПД получихме кодирано съобщение, което съдържа предупреждение или зов за помощ. Не сме го разчели напълно, но то навежда на мисълта, че е била отвлечена заедно с двигателя на „Морска стрела“.

Майърс стана и каза:

— Незабавно ще мобилизирам местния офис на ФБР.

Фаулър изгледа объркано вицепрезидента.

— Защо Лексингтън, Кентъки?

— Възможно е да са използвали някое местно летище, чийто персонал са подкупили.

— А може да преминават и транзит — каза Майърс.

— Възможно е да пътуват към Западното крайбрежие или Мексико.

— Май те очаква доста работа, Елизабет — каза Сандекър. — Добре, действайте. Очаквам да ме информирате за напредъка. Утре по същото време.

Посетителите на вицепрезидента станаха. Докато вървяха към вратата, Майърс се обърна към Гън:

— Бих искала да видя този имейл колкото се може по-скоро.

— Разбира се — каза Гън. „Но — помисли си — едва само след като с Йегър го дешифрираме и разберем какво означава.“

61.

Вратата на каютата се отвори с трясък. Ан се бе качила върху малкото бюро в ъгъла и надничаше през илюминатора, през който не се виждаше нищо освен морска пустош. Бе прекарала по-голямата част от пътуването именно върху бюрото, вперила поглед през илюминатора. Като се изключеше лекият пристъп на морска болест, който я бе връхлетял скоро след напускането на делтата на Мисисипи, пътуването бе скучно и досадно. Единственото й разнообразие бе появата два пъти дневно на грозноват плешив мъж — най-вероятно корабния готвач — който й носеше храна.

През часовете, прекарани до илюминатора, Ан бе стигнала до заключението, че плават на юг. Предположи, че скоростта им е някъде между петнайсет и двайсет възела, което означаваше, че на втория ден вече се бяха отдалечили на хиляда мили от Ню Орлиънс. Познанията й по география на тази част от света бяха оскъдни, но тя предположи, че едва ли са далеч от мексиканския полуостров Юкатан.

Не бе виждала Пабло, откакто се бе качила на борда, но смяташе, че е готова за срещата си с него. Когато вратата рязко се отвори, Ан бе сигурна, че това е той. И беше точно така.

Пабло влезе в каютата и затръшна вратата. Изглеждаше в добро настроение и когато пристъпи към нея, Ан разбра причината. Колумбиецът вонеше на ром.

— Липсвах ли ти? — попита я той, ухилен като акула.

Ан се дръпна назад върху бюрото и присви колене под брадичката си.

— Къде отиваме? — попита с надеждата да насочи мислите му в друга посока.

— На едно горещо и влажно място.

— В Колумбия?

Пабло наклони глава встрани, изненадан, че тя знае — или може би се е досетила — от каква националност е.

— Не. Но след като осъществим доставката, можем да идем в Богота и да прекараме един романтичен уикенд. Само ние двамата.

И пристъпи по-близо към нея.

— И кога ще осъществиш тази доставка?

— Въпроси, въпроси… Не спираш да задаваш въпроси — каза той и се наведе, за да я целуне.

Ан вдигна крака, опря ги в гърдите му и го отблъсна с всичка сила. За нейна изненада едрият колумбиец полетя назад и падна върху койката й.

Ан потръпна. Щеше ли да я убие, задето го бе отблъснала? Алкохолът обаче се бе погрижил за доброто му настроение и той се надигна ухилен.

— Знаех си, че под красивата ти външност се крие същинска дива котка.

— Не ми е приятно да ме заключват като в клетка — отвърна тя и вдигна окованите си в белезници ръце. — Защо първо не ги свалиш?

— Дива и умна — каза той. — Не. Възнамерявам да останеш само по белезници.

И започна да си разкопчава ризата. Хилеше й се и я зяпаше с помътнял поглед.

Ан се сви разтреперана в ъгъла. Дали можеше да избяга?

Сякаш прочел мислите й, Пабло пристъпи напред и блокира пътя към вратата.

Ан отвори уста да изпищи, и в същия миг в каютата се разнесе пращене като от статично електричество.

Оказа се монтираният на тавана високоговорител, част от вътрешната съобщителна уредба на кораба. В каютата, а вероятно и из целия кораб, прозвуча нечий глас:

— Сеньор Пабло, моля, явете се на мостика. Сеньор Пабло, на мостика.

Пабло поклати глава и изгледа високоговорителя с отвращение. Закопча ризата си, хвърли жаден поглед към Ан и каза:

— Ще продължим по-късно.

Излезе от каютата и затвори вратата.

Ан се сви в ъгъла и по лицето й потекоха сълзи на облекчение; боеше се, че е само временно.

Пабло се качи на мостика и попита ядосано капитана:

— Какво има?

— Спешно повикване по сателитния телефон — каза капитанът и кимна към слушалката.

Пабло поклати глава, сякаш за да прогони алкохолното си опиянение, и взе слушалката. Разговорът наподобяваше по-скоро монолог, тъй като Пабло мълчеше почти през цялото време, а когато говореше, се ограничаваше единствено с „да, сър“. Когато приключи, се обърна към капитана:

— На какво разстояние сме от канала?

Капитанът погледна екрана на навигационната система.

— Малко над шестстотин мили.

Пабло също впери поглед в дигиталната карта и огледа внимателно най-близката брегова ивица.

— Налага се да се отбием в Пуерто Кортес, Хондурас, за да качим боя и друга стока.

— Доставка за имението?

— Не. Неща, които ще ни трябват тук, на борда.

— Но разполагаме с минимален екипаж… хората ми са съвсем малко…

— Тогава нека се постараят и положат всички усилия — каза Пабло, — за да не останат още по-малко.

62.

Пит се съобрази с думите на Чжоу и пое на запад през джунглата. Обмисли възможността да заобиколи и да се опита да открие лодката, с която най-вероятно бе пристигнал Чжоу, но прецени, че тя ще е добре замаскирана, и се отказа. Докато вървеше, се питаше кой е този човек и защо е изпратен да унищожи обогатителните инсталации на Болке. Не че Пит имаше нещо против, той самият би постъпил по същия начин, но подозираше, че в случая става въпрос за търговски отношения, а не за хуманитарни съображения.

Скоро след като Пит и Чжоу се разделиха, слънцето започна да се снишава и джунглата потъна в мрак. Пит крачеше сред облаци комари, които се бяха появили с настъпването на нощта, за да се нахранят от голата му в резултат на изпокъсаните дрехи кожа. Опасно бе да продължава по-нататък, тъй като заобикалящата го гъста растителност изведнъж се бе сляла с мрака. Започна да се блъска в бодливи клони и да се спъва в пънове, които не можеше да види, но нямаше друг избор, освен да продължи.

Кучетата продължаваха да го преследват, бавно и методично. Пит се надяваше преследвачите му да тръгнат след Чжоу, но кучетата следваха именно неговата миризма. От спорадичния им лай съдеше, че са на няколкостотин метра зад него. На всеки няколко минути спираше, за да се ослуша и да прецени местоположението им.

Скоро изгуби всякаква представа за посока. Единственият му ориентир стана лаят на кучетата. Тъй като се страхуваше да не се заблуди и да опише кръг, който да го изправи срещу острите им зъби, той се ослушваше внимателно.

А в нощта джунглата оживя, огласена от необикновен концерт от крясъци, писъци и ревове. Пит стискаше заострения клон, в случай че поредният крясък дойде не от птица или жаба, а от ягуар или кайман.

Шумовете му помогнаха да не мисли за това колко е уморен. Без водата и протеиновото блокче, които му бе дал Чжоу, отдавна би припаднал от изтощение, но оскъдната енергия, осигурена му от тях, му даваше сили да продължи. Всяка стъпка му причиняваше болка. Не бе привикал на толкова горещ и влажен климат, а това само подсилваше умората му. Почувстваше ли се изкушен да седне или полегне, мигом се сещаше за Джордино и останалите затворници и това му даваше нови сили.

Макар че дрехите му бяха изсъхнали, след като бе изплувал от залива, сега отново бяха мокри, но от пот. Пит се молеше да завали дъжд, тъй като знаеше, че това ще му помогне да заблуди преследвачите си. Обикновено дъждовното небе над Панама този път не откликна на молбите му и вместо с тропически порой го възнагради с лек ръмеж.

Пит се подхлъзна в една кална локва, изправи се и седна на един дънер, за да си почине. Тъмнината бе забавила и преследвачите му. Далечният лай му подсказваше, че е запазил преднината си, но не след дълго забеляза светлини от фенерчета да прорязват джунглата.

Изправи се и отново пое през джунглата, блъскан от невидими клони и храсти. Нощта се превърна в безкраен цикъл от влачене, препъване, подхлъзване. А кучешкият лай не спираше.

Пит вече се движеше като зомби — мина през някакви бамбуци, стъпи и… кракът му пропадна. Той се затъркаля по стръмния склон и цопна в потока долу.

Полежа във водата няколко минути, докато тя отмие болката от порязванията и ожулванията. Високо над главата му блещукаха звезди, които осигуряваха оскъдна, но жизненоважна светлина.

Водата щеше да му предостави възможност да избяга от преследвачите си. След като напълни манерката на Чжоу, той закрачи по средата на потока. Водата рядко достигаше коленете му, но бе достатъчно дълбока, за да прикрие следите му. Звездното небе улесняваше вървенето, макар той все пак да се подхлъзваше и да падаше. Измина разстояние, което му стори дълго поне няколко километра, макар всъщност да бе извървял едва няколкостотин метра.

Накрая излезе на другия бряг сред гора от капок, гигантски памукови дървета. Видя един по-нисък приведен клон, покатери се на него и си пое дъх.

Джунглата бе притихнала, не се чуваха други шумове освен ромоленето на потока. Вече не чуваше лая на преследващите го кучета и това му вдъхна надежда, че най-после е успял да им се измъкне. Докато си почиваше, осъзна, че бягството му се бе оказало също толкова изморително в психическо отношение, колкото и във физическо.

Докато се бореше с желанието да заспи, чу шумолене в храстите от другата страна на рекичката. Погледна и видя жълтеникав лъч светлина. Замръзна, когато на другия бряг изскочи голямо куче и задуши земята.

Пит прокле лошия си късмет. Следвайки рекичката, неволно бе объркал посоката и бе вървял срещу преследвачите си.

Немската овчарка не показа с нищо, че го е видяла или е помирисала дирите му. Пит не смееше да помръдне, долепен за дървото. Не смееше да диша дори. Жълтата светлина стана още по-ярка, когато от джунглата излезе мъж с фенерче в ръка и повика кучето. То се обърна, за да последва водача си, но едва след като изръмжа заплашително.

Само на три метра от Пит прозвуча страховит рев, като от лъв, седнал на електрическия стол. Пит едва не падна от клона, но все пак успя да се задържи, а стрелецът насочи фенерчето си към дървото. Лъчът освети космато кафеникавочерно животно, свило се на един клон малко над Пит — южноамериканска маймуна, наричана кафяв ревач. Тя нададе нов вик, преди да скочи на друг клон и да избяга от светлината.

Пит стоеше, без да помръдне, само на няколко педи от лъча светлина, а кучето лаеше бясно. Фенерчето помръдна наляво, надясно, после се спря право върху Пит. Той скочи от клона и хукна през горичката. Миг по-късно куршумите на преследвача се забиха в дървото.

В джунглата цареше тишина, но само до момента, в който ехото от изстрелите заглъхна. След това цялата околност изригна в писъци и крясъци, нададени от хиляди птици и животни.

Пит тичаше през гъстата джунгла с протегнати напред ръце. Първите лъчи на изгрева вече озаряваха небето, което улесняваше бягството му. А той бягаше ли, бягаше.

Водачът пусна немската овчарка по дирите му, но животното се поколеба при пресичането на рекичката, което даде на Пит допълнителна преднина. Скоро обаче кучето се впусна след него. Неуморният му лай помагаше на Пит да се ориентира за дистанцията… и да установи, че тя намалява. Макар и уморена от среднощното преследване, овчарката го настигаше.

Пит не разполагаше с енергията, необходима за по-продължителен спринт. Съзнаваше, че не е в състояние да надбяга кучето, но имаше някакъв шанс, ако успееше да го откъсне от водача му. Въпросът бе дали са му останали достатъчно сили, за да се пребори с немската овчарка.

Лаят приближаваше и Пит реши, че е време да се обърне и да се изправи очи в очи с кучето. Осъзна, че е оставил острия клон до дървото. Огледа земята за ново оръжие, не видя един нисък клон и заби лицето си в него. Ударът го събори на земята. Докато лежеше замаян, чу кучето да лае още по-близо. Чу и още нещо. Металическото тракане, от което земята сякаш завибрира.

Движен само от инстинкта си, Пит запълзя напред, заобиколи едно дърво и изкачи малък хълм.

Успя да различи в сумрака влак на… някакви си шест-седем метра. Прогони мисълта, че това е мираж — влакът бе съвсем истински и теглеше вагони, натоварени с корабни контейнери.

Пит забърза към влака, но овчарката, която вече бе стигнала хълма, го забеляза и хукна след него с подновена ярост.

Пит стигна до влака, хвана се за ръба на една полупразна платформа и се набра. В същия миг овчарката скочи и сключи челюсти около десния му крак.

Пит успя да се покатери на платформата, но кучето продължаваше да виси от крака му. Той свали манерката на Чжоу от врата си, замахна и я стовари върху носа му. Кучето изскимтя и го пусна, обаче се съвзе бързо и миг след като тупна на насипа край линията скочи и хукна след влака. Тичаше, зъбеше се, ръмжеше и скачаше, но не успяваше да достигне Пит. А после влакът навлезе в тясна клисура и кучето бе принудено да се откаже. Пит му помаха за сбогом, а то стоеше и лаеше бясно след отдалечаващия се влак.

Пит запълзя по откритата платформа, сви се до един покрит с ръжда контейнер, затвори очи и потъна в сън.

63.

Бавнодвижещият се товарен влак спря на някаква гара и това събуди нередовния му пътник.

Пит отвори с мъка очи под яркото утринно слънце.

Влакът на панамските железници бе достигнал крайната си дестинация — железопътното депо на пристанищния град Балбоа. Разположен в непосредствена близост до тихоокеанския вход на Панамския канал, само на няколко километра южно от столицата Панама Сити, Балбоа бе ключов транзитен пункт за товарните кораби, които искаха да преминат в Атлантика. Пит скочи от вагона и се оказа заобиколен от същинска стоманена джунгла — навсякъде около него се издигаха планини от разноцветни товарни контейнери.

Той погледна покрай вагоните и видя над релсите да се издига голям кран. Видя и работници, които започваха да подготвят контейнерите за разтоварване.

Тръгна назад по релсите, за да излезе от железопътното депо. Реши, че ако някой от охраната на депото го забележи, вероятно ще го сметне за скитник.

Излезе от депото без проблеми и се озова в район, пълен със стари олющени складове. На следващата пряка забеляза няколко автомобила, паркирани пред ниска постройка. Оказа се долнопробен бар, обслужващ местните докери. Избелялата табела на входа съобщаваше, че името на заведението е El Gato Negro, а сякаш за повече яснота до надписа бе нарисувана разногледа черна котка.

Пит влезе. Подранилите клиенти, кацнали на високите столове край бара, го изгледаха с безразличие. Пит тръгна към бармана и мимоходом се огледа в едно огледало. Видяното едва не го уплаши.

От огледалото го гледаше съсипан от умора измършавял мъж с изподрано окървавено лице, облечен в окъсани, окаляни и също толкова окървавени дрехи. Приличаше на човек, възкръснал от мъртвите.

— El telefono? — попита Пит.

Барманът го изгледа, сякаш е паднал от луната, после посочи ъгъла до тоалетните. Пит се затътри натам и изпита облекчение, като видя стар телефонен автомат. Макар тези телефони да бяха станали истинска рядкост в Америка, в останалата част на света се радваха на голяма почит и нерядко можеха да бъдат открити на най-невероятни места.

Пит се свързва с англоговореща операторка, която леко се сепна, когато чу молбата му да се свърже с Вашингтон, САЩ, и да проведе разговора за чужда сметка, но не след дълго се разнесе звън. Гласът на Руди Гън подскочи с цяла октава, когато Пит го поздрави с „добър ден“.

— Добре ли сте с Ал?

— Не съвсем — отвърна Пит и му разказа набързо за отвличането на „Аделейд“, за своеобразния трудов лагер в Панама и за бягството си.

— Панама — повтори Гън. — Свързахме се с администрацията на Панамския канал, помолихме ги да потърсят „Аделейд“.

— Промениха името на кораба в открито море. Най-вероятно са използвали и предварително подготвени фалшиви документи. Цеховете и инсталациите на Болке са разположени някъде в зоната на канала, но предполагам, че разполага с добри контакти сред служителите на шлюзовете.

— Болке ли каза?

— Да, Едуард Болке. Възрастен австриец, минен инженер, който ръководи този концлагер. Разбрах, че е крупен играч на пазара на редкоземни елементи.

— Това е една от нишките, които тръгнахме да разплитаме във връзка с вашето изчезване — каза Гън. — Собственик е на кораб на име „Залцбург“, забелязан в непосредствена близост до „Аделейд“ по времето, по което е изчезнал вашият кораб.

— Вероятно е същият кораб, претоварил рудата от „Тасманийска звезда“, преди тя да се появи край бреговете на Чили. Възможно е да е замесен и в трагедията със „Сепия“. Очевидно е въоръжен с някакво микровълново устройство, чието облъчване е смъртоносно.

— Предполагаме, че Болке действа по аналогичен начин и в Мадагаскар — каза Гън. — Ще се свържа с Пентагона и ще поискам да изпратят отряд, който да освободи Ал и останалите. Вероятно ще се наложи да проведат операцията съвместно с панамските сили за сигурност.

— Чуй ме, Руди, не разполагаме с никакво време — предупреди го Пит и му разказа за срещата си с китайския агент Чжоу и плановете му да вдигне във въздуха целия лагер. Погледна водолазния си часовник „Докса“ и каза: — Разполагаме с по-малко от пет часа да измъкнем Ал и останалите, след което фойерверките ще избухнат.

— Няма много време.

— Свържи се със Сандекър и го помоли за помощ.

— Ще направя всичко възможно. Къде се намираш в момента?

— В бар на име „Черната котка“ близо до железопътния терминал на тихоокеанския бряг.

— Не мърдай оттам. До един час ще изпратя да те вземат.

— Благодаря, Руди.

Пит почувства как натрупаната по време на бягството умора се разсейва и отстъпва място на прилив от енергия, предизвикан от многобройните задачи, с които трябваше да се справи. Най-важната бе да спаси Джордино и останалите затворници. Върна се на бара и барманът му посочи един празен стол. Пит седна и барманът постави пред него чаша, пълна с прозрачна течност, очевидно някакъв силен алкохол. До чашата остави и клещи секачи с дълги дръжки.

Пит посегна към врата си и опипа стоманения нашийник. Беше забравил за него. Погледна бармана, който отвърна на погледа му и кимна:

— Muchas gracias, amigo — каза Пит, взе чашата и я изпи на екс. Беше ром и изгори гърлото му. Пит остави чашата, взе клещите и се усмихна на бармана. — Кой казва, че черните котки носят лош късмет?

64.

— Сигурен ли си, че това е мястото?

Дърк изгледа сестра си с досада.

— След като тук не си правят труда да слагат улични табели, отговорът може да бъде единствено не!

Той заобиколи паркиран до бордюра пикап, натоварен с банани, даде газ и вмъкна взетия под наем автомобил в натоварения трафик. От мига, в който кацнаха на международното летище „Токумен“, близнаците не спряха да кръстосват Панама Сити. Първо се настаниха в хотела си, сетне посетиха централата на брокерската компания на „Хабсбург Индъстрис“. На адреса откриха малък взет под наем офис, който очевидно се използваше много рядко. Собственикът на съседната фурна потвърди предположението им. Дърк и Самър започнаха да мислят, че идването им в Панама е загуба на време, когато им позвъни Руди Гън, за да ги уведоми, че баща им е жив и ги очаква в покрайнините на града.

Минаха покрай табела, която ги приветстваше с добре дошли в Балбоа, и Дърк се увери, че са на прав път. Тръгна подир два големи камиона, за които предположи, че са се запътили към пристанището, после сви в една неасфалтирана пресечка и пред тях изникна входът на пристанището.

След три преки Самър забеляза табелата с черната котка.

Дърк още не бе изключил двигателя, когато Самър изскочи от колата и се втурна в бара, без да обръща внимание на западналия му вид. Едва позна баща си, който седеше на бара, облечен в прокъсаните си дрехи, и нагъваше емпанади16. Той остана не по-малко изненадан от появата на двете си деца.

— Татко, трябва да те заведем в болница! — каза Самър.

Пит поклати глава.

— Няма време. Трябва да се свържем с панамската армия и да освободим Ал и останалите.

Дърк погледна клиентите, които ги зяпаха любопитно, и каза:

— Не можем ли да го обсъдим в колата?

— Разбира се — отвърна Пит, после погледна празната си чаша и чинията с храна. — Имаш ли някакви местни пари?

Дърк отвори портфейла си.

— Доколкото зная, нашите долари се приемат навсякъде в Панама.

Пит издърпа една стотачка от портфейла на сина си, подаде я на бармана, след което му стисна ръката.

— Ей, това са пари, които ми стигат поне за два дни! — каза Дърк, когато излязоха от бара.

Пит му намигна.

— Пиши ги служебен разход.

Преди да потеглят по изровената на коловози улица, Дърк проучи пътната карта.

— Какво се е разбрал Руди с панамците? Кога ще щурмуват комплекса на Болке? — попита Пит.

— Руди си скубе косите от отчаяние — отвърна Самър. — Звъня три пъти, докато идвахме насам. Както вероятно знаеш, след свалянето на Мануел Нориега Панама не разполага с професионална армия. Има няколко паравоенни формирования в рамките на националната им гвардия, които изявяват желание да се включат в съвместната операция с американските части, но едва след като анализират получените доказателства и извършат необходимата подготовка. С други думи, операцията може да започне най-рано след четирийсет и осем часа.

Дърк погледна баща си и попита:

— Смяташ, че Ал и останалите ще бъдат изложени на риск по-рано от това?

Пит им разказа за срещата си с Чжоу.

— Избухнат ли зарядите, очаквам хората на Болке да избият всички пленници и да скрият труповете им в джунглата. Разполагаме ли с американски части, които биха могли да действат самостоятелно?

— Най-добрата ни опция са специалните части към Южното командване — отвърна Дърк. — Те са вдигнати по тревога, но ще им трябват поне десет часа, докато пристигнат и се подготвят за атаката. Според Руди единственото американско военно присъствие в района е наш боен кораб в Тихия океан. Вече се е насочил към канала.

Дърк спря пред голяма сграда с богато украсена фасада, от която се разкриваше панорамен изглед към пристанището. Табелката, поставена насред грижливо поддържана градинка пред входа, уведомяваше посетителите, че тук се помещава администрацията на Панамския канал.

— Администрацията на канала отговаря за сигурността както на самия канал, така и на така наречената Зона на Панамския канал — каза Самър. — Според Руди те са единствената ни надежда за бърза намеса.

Служителката на рецепцията ги заведе в приемната на директора по сигурността, спокоен, самоуверен, излъчващ достойнство мъж — казваше се Мадрид и имаше тънки мустачки.

Мадрид огледа внимателно Пит и каза:

— Бях уведомен, че посещението ви е от изключителна важност и спешност. Вашият вицепрезидент умее да убеждава събеседниците си. — Явно все още бе шокиран от факта, че вицепрезидентът на Съединените щати му е телефонирал лично.

— Залогът е животът на десетки хора, освен това не разполагаме с време — отвърна Пит.

— Ще повикам медицинска сестра и ще ви осигуря нови дрехи, докато разговаряме.

Мадрид ги покани в кабинета си. Едната стена на голямата стая бе заета от огромна карта на Панамския канал. На масата седеше мъж с камуфлажна униформа и изучаваше купчина сателитни снимки.

— Позволете да ви представя командир Алварес. Той ще ръководи спасителната операция.

Пит описа накратко отвличането на „Аделейд“ и случващото се в замаскирания сред джунглата комплекс на Болке.

— Направихме справка за придвижванията на корабите на „Хабсбург“ и открихме някои странности — каза Мадрид.

— Корабите им влизат от единия край на канала — каза Пит, — но не излизат от другия.

— Именно.

— Доставят купена или крадена руда, обработват я в джунглата и изнасят рафинирания продукт.

Мадрид кимна угрижено.

— Преминаването на корабите през канала се контролира изключително строго. Вероятно са подкупили както някои от нашите лоцмани, така и служители по шлюзовете, в противен случай подобни странни курсове биха привлекли внимание.

— Дейността им генерира сериозни печалби — обясни Пит. — Могат да си позволят да плащат големи подкупи.

— Можете ли да ни покажете къде точно се намира този лагер? — попита Алварес.

Пит отиде до картата и проследи железопътната линия, която следваше канала по цялото му протежение, към източния й край.

— Мога само да предполагам, но като че ли се качих на влак някъде в този район — каза той и посочи отдалечен участък от езерото Гатун, разположен на петдесетина километра от Панама Сити. — Лагерът би трябвало да се намира между жп линията и канала.

Алварес отвори папката си и извади няколко цветни снимки, направени от въздуха.

— Приблизителният район би трябвало да е това — каза той и огледа внимателно снимките, преди да ги подаде на останалите.

Снимките показваха гъстата джунгла, покриваща бреговете на езерото Гатун. На някои се виждаше железопътната линия, прорязваща тропическата гора, но нямаше и следа от миннообогатителните съоръжения на Болке. Прегледаха повече от четирийсет снимки и на лицето на Мадрид се появи сянка на съмнение.

— Момент — каза Самър. — Дайте ми тази снимка.

Дърк й я подаде и тя я сложи до друга от снимките, наредени на масата.

— Погледнете джунглата на тези две снимки.

Четиримата погледнаха, но видяха единствено безкрайна зеленина.

А после Пит плъзна третата снимка до първите две и каза:

— Цветът! Цветът се променя!

— Именно — отвърна Самър и посочи друга снимка. — Районите, в които джунглата изглежда посивяла, са много ясно очертани и имат правилни форми.

— Да, виждам — съгласи се Мадрид.

— Над целия комплекс са опънати маскировъчни мрежи — каза Пит. — Те са избелели с годините и цветът им вече не съответства на заобикалящата ги джунгла.

Алварес подреди нещо като пъзел от няколко последователни снимки и получи ясно очертан полуостров, врязал се във водите на Гатун. Взе маркер и отбеляза обезцветените райони. Получи се голям правоъгълник и няколко по-малки квадратчета.

— Големият правоъгълник съответства на кея и залива — обясни Пит. — Входът му е скрит от изкуствени мангрови дървета, които се отместват встрани, за да може корабът да влезе.

— А останалите квадратчета? — попита Самър.

— Останалите сгради в комплекса — каза Пит, взе маркера на Алварес и отбеляза резиденцията на Болке, трошачката, бараките на пленниците и цеховете за рафиниране. Описа охраната на комплекса, без да пропусне нито една подробност.

— Колко са затворниците? — попита Мадрид.

— Около осемдесет.

— Невероятно! Същински робски лагер под носа ни! — възкликна Мадрид и се обърна към Алварес: — Разбра ли къде е?

— Да. Ето тук. — Алварес посочи полуострова на голямата карта на стената и отбеляза мястото с карфичка.

— Определено попада в зоната под наша юрисдикция. Как предлагаш да протече операцията?

— Не разполагаме с много време и това ни принуждава да атакуваме откъм езерото. Ще докараме „Колета“ от Мирафлорес. Тя ще играе ролята на флагман, където ще разположим щаба, а ще атакуваме с три малки патрулни лодки. — Алварес посочи снимките с бележките на Пит и продължи: — Ако успеем да минем през тази барикада, ще пратим една лодка в залива, а останалите две — от другата страна на полуострова. След като обезопасим периметъра, „Колета“ ще акостира край кея и ще евакуира затворниците.

— Заеми се незабавно с подготовката — нареди Мадрид. — Ще се срещнем на борда на „Колета“ след два часа и ще инструктираме екипа на път за мястото.

— Да, сър — отвърна Алварес, стана и бързо излезе.

— А вие сте добре дошли на борда на „Колета“ по време на операцията — обърна се Мадрид към Пит и децата му. — Стига да желаете.

— Непременно ще дойдем — отвърна Пит. — Оставих там ранен приятел.

— Разбирам. Що се отнася до „Залцбург“, удовлетворих молбата на вашия вицепрезидент и усилих охраната на шлюзовете между езерото Гатун и Атлантическия океан. Ако корабът се насочи към канала, ще го превземем на абордаж.

Пит сви рамене.

— Предполагам, че пленяването на този кораб ще даде отговор на много въпроси.

Самър разбра, че баща й не разполага с цялата информация относно „Залцбург“, и попита:

— Татко, Руди не ти ли каза за вашата приятелка Ан Бенет?

Пит поклати глава.

— Изчезнала е преди седмица, приблизително по същото време, когато е бил откраднат някакъв двигател, конструиран в научно-техническата лаборатория на военноморските сили.

— „Морска стрела“ — промърмори Пит.

— Руди смята, че Ан е била отвлечена заедно с двигателя. Двамата с Хирам откриха шифрован имейл, който тя е изпратила до теб посредством сайта на НАМПД. От него съдим, че е била в Кентъки.

— Значи е още жива.

— Така смята и Руди. Според съобщението двигателят е бил скрит на камион, превозващ бали сено. Руди предполага, че не са тръгнали на изток, а са го натоварили на кораб, който се е спуснал по Мисисипи. Хирам пък откри запис от охранителните камери на моста „Хорас Уилкинсън“ в Батън Руж, на който се вижда баржа с камион, натоварен с бали сено.

— Не ми звучи много убедително.

— По същото време един от корабите на Болке — „Залцбург“, е бил в Ню Орлиънс и е напуснал пристанището ден по-късно.

— „Залцбург“ — каза Пит. — Значи Болке е стоял зад кражбите, свързани с „Морска стрела“, от самото начало!

— Но какво смята да прави с двигателя? — попита Самър.

Пит се замисли за срещата си с Чжоу и отговорът мигом изскочи в главата му.

— Бизнес — отвърна той. — Възнамерява да го продаде на китайците, вероятно като част от сделка, свързана с общите им интереси в областта на редкоземните елементи. — Погледна Самър. — Кога „Залцбург“ е напуснал Ню Орлиънс?

— Преди четири дни.

— Сателитните снимки показват кораба на път към делтата на Мисисипи — каза Дърк.

— Защо бреговата охрана не е тръгнала по следите му и не го е задържала?

— Щяха да го направят — отвърна Дърк, — ако „Залцбург“ не беше изчезнал.

65.

В непосредствена близост до сградата, в която бе разположена администрацията на Панамския канал, бе хвърлил котва стар покрит с ръжда товарен кораб за превоз на зърно. Корабът плаваше под флага на Гуам, макар че властите на тази островна държавица, всъщност самоуправляващо се владение на САЩ, биха останали искрено изненадани, ако научеха този факт. „Санта Рита“ не само никога не се бе регистрирал в Гаум, но и никога не бе превозил дори едно зрънце зърно.

Корабът всъщност бе на китайското Министерство на държавната сигурност. Първоначално бе спуснат на вода като шпионски кораб, който да държи под око Тайванския пролив, а сетне бе пренасял ракети за Иран, скрити в силозите за зърно. Когато Чжоу се качи на „Санта Рита“ край бреговете на Коста Рика, тя отдавна бе излязла в пенсия и изпълняваше много по-обикновени задачи — в момента например превозваше мексикански лекарства за Шанхай.

Умореният агент, завърнал се преди броени часове от нощния си набег в комплекса на Болке, си почиваше на мостика. Телефонът му иззвъня, той погледна номера и на обикновено невъзмутимото му лице се изписа изненада.

— Чжоу, обажда се Едуард Болке. Трябва да те информирам, че в плановете ни ще настъпят известни промени по отношение на часа на срещата.

— Очаквам прехвърлянето да бъде извършено в рамките на един час.

— Ще се забавим малко от съображения за сигурност, но няма място за тревога. Доставката е в сигурни ръце. Налага се обаче да отложим предаването й с шест часа.

Чжоу замълча. Експлозивите му щяха да взривят лагера на Болке след приблизително четири часа. Беше нагласил часовниковите механизми така, че да се задействат час след като получи двигателя и чертежите на „Морска стрела“. Сега възникваше опасност цялата сделка да се провали.

— Това е неприемливо — спокойно каза той. — Имам много строг график и трябва да се придържам към него.

— Приеми моите извинения, но разбираш каква деликатна игра играем. Корабът ми наближава шлюзовете край езерото Гатун и ще трябва да измине цялата дължина на канала. Ако желаеш, можеш да влезеш в канала от другия край. Ако тръгнеш на север покрай шлюзовете „Мирафлорес“, ще можем да направим доставката в езерото Мирафлорес. Това ще съкрати времето за доставка с час или два. Мога да позвъня и да ти уредя незабавно преминаване през шлюзовете.

Последното, което искаше Чжоу, бе да се озове в капан по средата на Панамския канал. Но ако това бе единственият начин да се сдобие с тайните на „Морска стрела“, трябваше да го приеме. С малко повече късмет, Болке щеше да разбере, че нелегалното му предприятие се е превърнало в руини, едва след като Чжоу се сдобиеше с американската технология.

— Добре — съгласи се Чжоу. — Направете нужното и ще поемем към езерото Мирафлорес. Моля, уведомете вашия кораб да се придвижи с максимална скорост, тъй като ще пристигнем преди него.

Затвори телефона и впери поглед през прозореца на мостика. Имаше чувството, че танцува по ръба на бръснач.

66.

В Баия Лимон, залива, в чиято южна част бе разположен атлантическият вход към Панамския канал, бяха хвърлили котва над четирийсет кораба. Морският трафик във водите в тази част на Панама бе толкова оживен, че събралите се кораби приличаха на пчели, жужащи около кошера си. Всеки от тях чакаше реда си да бъде преведен от Атлантическия в Тихия океан през шлюзовете на Панамския канал. Един пристигнал току-що малък контейнеровоз изпревари дългата опашка от товарни кораби, танкери и други контейнеровози и се нареди най-отпред.

Вековният Панамски канал, известен и с прозвището си Големия ров, поемаше повече кораби от когато и да било, но не след дълго капацитетът му щеше да достигне своя предел. Панама извършваше мащабно разширяване и модернизиране на канала, като увеличаваше пропускателната му способност с помощта на два нови шлюза, които да поемат и най-големите контейнеровози. Колкото и скъпо да струваше преминаването през Панамския канал, то спестяваше хиляди мили, тъй като алтернативният маршрут означаваше да се заобиколи нос Хорн.

Капитаните на корабите, хвърлили котва в Баия Лимон, следяха с поглед преминаващия край тях контейнеровоз. Много добре знаеха, че за да изпревариш опашката, трябва да платиш много, много солидна премия.

Контейнеровозът намали и към него се приближи катер, от който на борда на по-големия кораб се качиха служител на администрацията на канала и лоцман. Капитанът на кораба ги придружи до мостика, където предаде щурвала на лоцмана — задължително изискване за всички кораби, които минаваха през канала. Чиновникът от администрацията на канала потвърди тонажа и размерите на кораба, въз основа на които щеше да бъде определена таксата за преминаване, после каза на капитана:

— Товарителницата, ако обичате.

Прегледа документа и краткият списък от превозвани стоки веднага му направи впечатление.

— Повечето ви контейнери са празни, така ли?

— Да, караме ги към Балбоа — отвърна капитанът.

— Забелязах, че ватерлинията ви е доста високо — каза чиновникът и изчисли таксата, като не пропусна надбавката за експресно преминаване. — Ще ви изпратим сметката. — Обърна се към лоцмана: — „Портобело“ е готов за преминаване. — След което напусна мостика и се качи в лоцманския катер, който се понесе към следващия в опашката.

Лоцманът насочи „Портобело“ към дългия канал, водещ към езерото Гатун, или с други думи, към атлантическия вход в Панамския канал. Шлюзовете представляваха два успоредно разположени комплекса от по три последователни камери, които издигаха корабите на двайсет и шест метра над морското равнище, преди да навлязат в самото езеро.

Погледнат отгоре, Панамският канал прилича на сватбена торта, потекла във всички посоки. Най-високата му точка е в средата, голямото изкуствено езеро Гатун. Самото езеро в двата си края се разлива каскадно на три нива. По някаква странна приумица на географията сладката вода от езерото се стича към Атлантическия океан на север и към Тихия на юг. Издигнатото над морското равнище езеро позволява шлюзовете да се пълнят и изпразват с помощта на гравитацията и да издигат нагоре или да свалят надолу корабите в зависимост от посоката, в която пътуват.

Тортата, на която може да бъде оприличен Панамският канал обаче не се е разтекла равномерно във всички посоки. Причината за това са раздалечените един от друг шлюзове на тихоокеанския вход. Докато трите шлюза откъм атлантическата страна на Гатун са разположени непосредствено един след друг, тези откъм Тихия океан са доста раздалечени. Близо до самото езеро се намира шлюзът „Педро Мигел“, а на два километра от него са двойните шлюзове „Мирафлорес“. На един кораб обикновено му трябват около осем часа, за да измине осемдесетте километра, които разделят единия океан от другия.

Лоцманът насочи „Портобело“ към първия шлюз на Гатун и спря непосредствено пред огромните му отворени врати. Работниците вързаха за кнехтовете на носа здрави стоманени въжета — другите им краища бяха закачени за малки локомотиви, наричани мулета, които се движеха по двата края на шлюза. По знак, даден от лоцмана, мулетата задърпаха бавно-бавно кораба към шлюза и го задържаха на място, докато вратите се затворят зад него. След като шлюзът бе затворен, в него се изля толкова вода, колкото бе необходима, за да издигне кораба на девет метра.

Край шлюзовете патрулираше въоръжена охрана — обичайна гледка по протежение на целия канал.

Щом нивото на водата се изравни с това в следващия шлюз, предните врати се отвориха и мулетата издърпаха кораба напред. Процесът се повтори още два пъти, докато „Портобело“ най-сетне не излезе от последния шлюз и не навлезе в езерото Гатун при надморска височина двайсет и шест метра повече, отколкото в началото на канала. Когато излязоха от шлюзовете, лоцманът нареди на механиците в машинното да увеличат скоростта.

— Отменям последната заповед — каза капитанът. — Стоп машини.

Лоцманът почервеня.

— Аз командвам кораба, докато е в канала! — извика той, но омекна, когато видя кой влиза на мостика. Обърна се и поздрави Пабло: — Пабло! Този кораб много ми прилича на „Залцбург“! Кога влязохте в бизнеса с контейнери?

— Преди трийсет и шест часа — отвърна Пабло. — Оттук поемаме ние.

— Разбира се, разбира се — съгласи се лоцманът, забелязал чантата в ръцете на Пабло, в която освен обичайния подкуп имаше и бутилка „Чивас Регал“.

— Получаваш бонус от хиляда долара — каза Пабло, докато му подаваше чантата. — Но никога повече не споменавай името „Залцбург“.

— Както кажеш. Охраната на шлюзовете се оглеждаше за вас, но предполагам, че сте успели да ги заблудите. До следващия път!

Екипажът на кораба спусна на вода малка гумена лодка, която отведе лоцмана до брега, където той щеше да спре такси и да се отбие в най-близкия бар. След като лодката се върна, дегизираният „Залцбург“ потегли отново.

— Сигурен ли си, че можем да му имаме доверие? — попита капитанът.

Пабло кимна.

— Да. Освен това ще приключим сделката още преди да е преполовил бутилката уиски.

Пабло изпита облекчение. От момента, в който Болке му бе позвънил преди два дни, за да го предупреди, че американците издирват „Залцбург“, бе изпитвал страх при всяко повикване по радиостанцията и при всяко разминаване с друг кораб. Но трескавото преобразяване на „Залцбург“ в „Портобело“, подпомогнато и от пребоядисването на мостика и комина, както и от големия брой празни контейнери на борда, беше заблудило администрацията на Панамския канал. А това означаваше едно нещо.

Бяха свободни. Бяха си у дома.

67.

Капитанът на „Колета“ бе надул сирената и патрулният кораб пореше водите на Панамския канал, заобикаляйки останалите кораби (чиято скорост бездруго бе ограничена от правилата за преминаване), сякаш бяха спрели на място. Построеният в Италия „Колета“ бе дълъг четирийсет метра и внушаваше респект с оръдейната кула с двайсетмилиметрово оръдие, разположена на носа.

Трийсетимата въоръжени командоси се бяха натъпкали в тясната каюткомпания, разположена под палубата, за да получат последни инструкции от Алварес. Бяха добре обучени, бяха участвали в множество международни военни учения, по време на които бяха разигравали различни варианти за защита на Панамския канал. Пит се опита да охлади очевидния им ентусиазъм от възложената им мисия, като подчерта, че силите на Болке не са за подценяване.

Той обаче също бе нетърпелив. След като си взе душ и медицинската сестра превърза раните му, Пит облече взета назаем камуфлажна униформа и сега изгаряше от нетърпение да влезе в пленническия лагер на Болке и да освободи Джордино. Да атакуват посред бял ден обаче бе рисковано, а и много неща зависеха от мимолетната му среща с Чжоу. Пит се надяваше, че инстинктите му не са го подвели.

Алварес му подаде кобур с автоматичен пистолет „Зиг Зауер Р228“.

— Знаеш ли как да го използваш?

Пит кимна.

— Ще пристигнем в зоната за атака след десет минути. Ще поведа първата лодка към залива. Ще обезопасим кея, ще извадим от строя електрогенератора и ще освободим затворниците. Екипът от втората лодка ще дебаркира на полуострова и ще обезопаси резиденцията. Надяваме се и Болке да е вътре. Третата лодка ще остане в резерв. Можеш да се качиш в нея, но те съветвам да останеш само наблюдател.

— Ще помогна с каквото мога. Успех, Алварес!

Пит се огледа за Дърк и Самър, но не ги видя. Чу как двигателят на патрулния кораб забавя оборотите и последва останалите на палубата.

„Колета“ бе следвала транзитния маршрут през канала покрай източния бряг на остров Баро Колорадо, голям природен резерват, разположен насред езерото Гатун. Тесният канал бе маркиран със светлинна сигнализация и големи табели, които да предпазят корабите от плитчините. „Колета“ обаче газеше плитко, така че капитанът й не изпитваше подобни притеснения. Патрулният кораб се насочи на изток и след около миля приближи тесен полуостров, покрит с гъста растителност.

Спуснаха три надуваеми лодки, в които се качиха по десетима командоси. Пит се качи в третата и видя, че е доста претоварена. Настани се между двама невъоръжени командоси, чиито шапки бяха спуснати ниско над лицата им, и каза:

— Малко място за вашия старец?

Дърк вдигна глава и го изгледа изпод периферията на шапката си.

— Искаме да помогнем.

— По-добре да бяхте останали на катера — отвърна Пит и подаде пистолета на Дърк. — Пази сестра си.

— Не се притеснявай за нас — обади се Самър, която седеше от другата му страна.

Първата лодка пое към залива, а втората и третата свиха надясно към малка закътана скала.

Не бяха изминали и пет минути, когато целият план на операцията отиде по дяволите.

Във водата бяха закотвени шамандури с датчици за движение и видеокамери, които бяха регистрирали приближаването на лодките, и из целия полуостров прозвучаха аларми. Част от охраната на Болке се насочи към кея, други прибраха затворниците в бараките им, а останалите се качиха на покрива на резиденцията.

Лодка №1 с Алварес на борда пое първия удар — щом заобиколи фалшивата мангрова преграда и доближи кея, я посрещна мощен залп. Алварес и хората му отвърнаха смело на огъня и успяха да ликвидират неколцина стрелци, преди да бъдат обстреляни с ръчни гранатомети. Една от гранатите улучи лодката в кърмата. Двама командоси загинаха мигновено, а останалите се озоваха във водата.

Така екипажите на лодки №2 и 3 бяха предупредени и подготвени за огъня, който хората на Болке откриха по тях от покрива на скритата му сред джунглата резиденция. Втората лодка бе по-близо до брега и съответно пострада по-силно от обстрела. Екипажът й даде няколко ранени, докато маневрираше и отвръщаше на огъня. Кормчията успя да стигне до брега, където командосите намериха укритие под ниските скали, но бяха блокирани там от стрелците от покрива.

— Завий надясно! — извика Пит на кормчията на третата лодка в мига, в който избухна престрелката.

Бе предвидил опасната ситуация, в която се бе озовала лодка №2, и искаше да излезе извън обсега на стрелците от покрива. Кормчията даде газ и завъртя щурвала. За малко да се измъкнат невредими, благодарение и на водача на екипа, едър мъжага на име Хорхе, който организира ответен огън, но за жалост след секунди бе прострелян два пъти в корема.

Пит забеляза уплашените погледи на останалите командоси — явно никой от тях не бе участвал в истинско сражение — и мигом пое командването.

— Трябва да потиснем огъня от покрива и да дадем възможност на хората от втората лодка да се измъкнат от плажа. След мен към къщата!

И щом килът им застърга дъното, скочи във водата и хукна към джунглата. Вдъхновени от тази проява на кураж, командосите се втурнаха подире му.

— Ще остана тук и ще се погрижа за Хорхе — каза Самър на Дърк, докато отваряше комплекта за първа помощ. — Помогни на татко.

Дърк кимна, свали предпазителя на пистолета, скочи от лодката и бързо настигна останалите, които си проправяха път през джунглата.

Пит спря малко преди да излязат на поляната около резиденцията на Болке, огледа постройката и забеляза външната стълба, която водеше към покрива. Обърна се към младичкия командос, който бе приклекнал до него, и го попита:

— Имате ли гранати?

— Само димни.

— Дай каквото имате.

След като събра четири димни гранати, Пит нареди:

— Щом ви дам сигнал, започнете да обстрелвате покрива, за да ми осигурите прикритие. Ще се кача по стълбите и ще метна гранатите на покрива. Притичайте бързо и ликвидирайте стрелците.

Пристъпи по-близо до къщата и извика:

— Огън!

Джунглата прокънтя от стрелбата, насочена към покрива на къщата. В мига, в който надзирателите се снишиха и затърсиха прикритие, Пит хукна към резиденцията на Болке. Докато тичаше към нея, забеляза, че стрелците на покрива нямат видимост към портика на централния вход, затова свърна натам. Намираше се на няколко крачки от стъпалата, когато входната врата рязко се отвори и от нея изскочиха двама пазачи. След миг се появи и Болке. Тримата видяха Пит и замръзнаха.

Болке облещи очи от изненада. Гласът му обаче прозвуча твърдо и уверено:

— Убийте го!

68.

Телохранителите на Болке насочиха автоматите си към Пит. Той обаче ги изпревари — издърпа шплента на гранатата и я хвърли на стъпалата в краката на Болке.

Пазачите грабнаха Болке и го преметнаха през перилата. Единият телохранител скочи след него, но другият се поколеба. Бе чул гранатата да съска и бе видял първите струйки дим. Осъзнал, че това не е експлозив, той я изрита от стъпалата и над полянката изригна гъст облак сивкав дим. После се обърна към Пит, който стоеше само на няколко метра от него, и вдигна автомата си. Преди обаче да успее да натисне спусъка, на гърдите му цъфнаха две червени петна и той се олюля — и рухна на стъпалата.

Пит се обърна и видя Дърк приклекнал на тревата с пистолет в протегнатите си ръце. Синът му скочи и хукна към къщата, а миг по-късно дъжд от куршуми се заби в земята зад него.

— Благодаря — каза Пит.

Дърк се усмихна.

— Димът е чудесен ориентир.

Пит посочи стъпалата пред входа и викна:

— Болке!

Дърк тръгна първи, а Пит го последва. Качиха се на верандата, но Болке и другият телохранител вече бяха изчезнали в джунглата. Пит поведе сина си по страничната стълба, спря на метър-два под стряхата, метна горе останалите гранати и след малко гъсти облаци дим покриха покрива. Стрелбата спря и командосите от третата лодка изскочиха от джунглата и се втурнаха към къщата. Колегите им от втората лодка също се измъкнаха от брега и се включиха в атаката. С общи усилия бързо неутрализираха съпротивата на надзирателите.

Щом резиденцията на Болке потъна в тишина, успяха ясно да чуят престрелката в района на кея.

— Някакви новини от Алварес? — попита Пит, когато командосите се събраха на покрива.

— Не отговаря — каза водачът на екипа от втората лодка. — Предлагам да тръгнем към кея.

— Ще ви покажа пътя — каза Пит.

Оставиха малък контингент, който да провери помещенията в къщата, а останалите последваха Пит по пътеката, по която бе поел и Болке. Когато стигнаха на кея, забелязаха шестима надзиратели, заели различни позиции край дока, да стрелят във водата. Помагаха им двама въоръжени членове на екипажа, похитил „Аделейд“, които стреляха от носа на кораба.

Командосите откриха огън и трима от надзирателите рухнаха на земята. Останалите отстъпиха в джунглата. Моряците на борда на кораба обаче удържаха позицията си и отвръщаха на огъня. След продължителна престрелка по-добре обучените командоси все пак надделяха.

Сред гърмежите Пит долови шума на форсиращ двигател. Обърна се и видя малка лодка да излиза от тесния залив. До кормчията зърна беловласия Болке.

Обърна се към командира на втората лодка, който бе коленичил зад едно каучуково дърво и презареждаше автомата си.

— Болке бяга с една малка лодка. Обади се на Мадрид и „Колета“ да ги пресрещне и да ги залови.

Командосът кимна, щракна пълнителя, включи радиостанцията и се свърза с патрулния кораб.

Когато командосът се свърза с него, Мадрид стоеше на палубата на „Колета“ и наблюдаваше с бинокъла малък контейнеровоз, който като че ли приближаваше към тях. Обърна се, видя лодката на Болке да излиза от залива и нареди:

— Оръдейна кула, готови за предупредителен изстрел към приближаващата се лодка… Огън!

Стрелецът на двайсетмилиметровото оръдие изпрати предупредителен изстрел и вдигна фонтан от вода пред носа на лодката. Тя намали скорост, но не промени курса си. Цялото внимание на Мадрид бе насочено към лодката на Болке, затова той не обърна никакво внимание на контейнеровоза, който се приближаваше откъм кърмата.

— Готови за изстрел по двигателя на лодката! Огън!

Артилеристът се прицели, но преди да успее да стреля, падна на палубата и замаха с ръце, сякаш бе нападнат от цял рояк пчели. Запищя, претърколи се до релинга и скочи във водите на езерото с надеждата те да облекчат болката му.

В следващия миг Мадрид, който стоеше на мостика, почувства как кожата му пламва и го изгаря неописуема болка. Заподскача пред щурвала. Не бе в състояние да докосне нито един от уредите за управление. Крещеше вече от болка, когато погледна през прозореца и видя, че контейнеровозът се е насочил право към тях.

Носът на контейнеровоза се заби в „Колета“ с ниска скорост, а несравнимо по-голямата му маса с лекота премаза корпуса на патрулния кораб и трюмът му бързо започна да се пълни с вода. Само след секунди кърмата му изскочи над водата и той бързо потъна.

Междувременно лодката на Болке стигна до контейнеровоза, той се качи на палубата и забърза към мостика. Там завари Пабло, който се любуваше на модифицираната система за борба с безредиците, монтирана на носа.

— Както виждам, пристигнахме в най-подходящия момент — каза Пабло.

— Те… нападнаха… предприятието… — каза Болке задъхано.

— Кои?

— Един от затворниците… избяга вчера…

— Значи са хора на администрацията на канала. Корабът беше техен. Сигурен съм, че Йохансон ще ги посрещне на брега както подобава.

— Не. Йохансон е мъртъв. Уби го затворникът, който избяга.

— Знаят ли за сделката?

Болке поклати глава.

— С петстотин милиона долара ще си построите цял куп нови предприятия — каза Пабло.

— Чертежите и двигателят на борда ли са? — попита Болке, докато оглеждаше променения на вид „Залцбург“.

— Да.

— Китайците ни чакат в езерото Мирафлорес.

Пабло го погледна като дете, което очаква подарък за рождения си ден.

— Тогава не виждам причина да отлагаме мига, в който ще получим парите си — каза той, нареди на капитана да поеме към основния канал и „Залцбург“ се понесе към езерото Мирафлорес.

69.

Атаката на командосите даде възможност на Алварес и останалите бойци от екипа му, разпръснати из целия залив или приклекнали зад стълбовете, поддържащи кея, да излязат от укритията си. Ръководителят на операцията изглеждаше в ужасно състояние, но бързо се отърси от шока, причинен от загубата на половината от хората му, и пое командването на обединените екипи от трите лодки.

Посочи широката пътека, която тръгваше от единия край на кея и лъкатушеше в джунглата, и попита:

— Пленниците там ли са?

— Да — отвърна Пит. — Пътеката води до трошачката. Бараките на затворниците са зад нея.

Алварес раздели хората си на две групи и тръгна по пътеката пръв. Пит и Дърк го последваха. Движеха се внимателно, оглеждаха се за евентуална засада, но така и не забелязаха нито един от оцелелите надзиратели. Когато наближиха трошачката, разположена под отворена от едната страна сграда, наподобяваща навес с висок покрив, пътеката се разшири. Алварес прати трима души да заобиколят трошачката и да потърсят страничен подход, но те така и не успяха да направят повече от няколко крачки.

Обстреляха ги от всяка врата и всеки прозорец. Оцелелите надзиратели, десетина на брой, се бяха събрали в трошачката, за да дадат последен отпор, а и с надеждата впоследствие да преминат в контраатака. В резултат на изненадващия обстрел пострадаха почти половината от хората на Алварес.

Самият Алварес бе улучен в крака и Пит го завлече на сигурно място зад едно дърво. Командирът бързо повика подкреплението, което ги бе следвало по фланга. Командосите откриха ответен огън, което им позволи да евакуират ранените си в джунглата, но ситуацията като цяло се оказваше патова. Алварес направи опит да се свърже с „Колета“, и да поиска помощ, но в отговор на всичките си повиквания получи само пращене в радиостанцията.

— Никой не отговаря — каза той на Пит. — Не получим ли подкрепление, ще сме принудени да отстъпим.

— Не и без затворниците — отвърна Пит и взе автомата на един ранен командос, изпаднал в безсъзнание. — Отклонете вниманието им. Аз ще се опитам да заобиколя откъм бараките. — И махна на Дърк да го последва.

Тръгнаха през джунглата, описвайки широк кръг около трошачката, за да излязат откъм задната й страна. Скриха се зад един кедър и огледаха трошачката, както и разположените зад нея бараки на пленниците.

Сградата, в която се намираше трошачката, се издигаше насред широка поляна, което позволяваше на стрелците, укрили се в нея, да контролират подстъпите. Пит забеляза неколцина затворници да надничат през единствения портал в опит да проследят развоя на битката.

Видя и една количка на тревата, горе-долу на половината разстояние между тяхната позиция и портала.

— Ще се скрия зад количката. Ако не ме забележат, ще успея да стигна до портала.

Дърк прецени разстоянието между тях и трошачката.

— Едва ли ще мога да те прикривам оттук. Идвам с теб.

И преди Пит да успее да възрази, Дърк хукна към количката. Пит го последва, макар и доста по-бавно.

Един от стрелците на втория етаж откри огън. Куршумите му се забиха в пръстта около количката, но Дърк вече бе приклекнал зад нея. Пит, който изоставаше на няколко крачки от сина си, се хвърли напред и се блъсна в него. Около тях продължаваха да летят куршуми.

Дърк насочи пистолета си и стреля два пъти, но така само привлече повече стрелци и куршумите им затракаха по стената на количката.

— Не успяхме да се промъкнем незабелязано, както се надявах — каза Пит.

— Разположили са се добре — отвърна Дърк, надзърна над количката, стреля два пъти и отново приклекна. — На втория етаж има човек с гранатомет.

Пит стисна здраво автомата си и изпрати кратък откос към отворения прозорец. Куршумите натрошиха рамките и пръснаха стъклата на парчета. Когато прекрати стрелбата, Пит видя един от надзирателите да излиза от сенките с дълга масленозелена тръба на рамо. Добре съзнаваше, че един точен изстрел с гранатомета ще изпари и количката, и тях.

Надигна се, насочи автомата и тъкмо се канеше да натисне спусъка, когато прозвуча оглушителна експлозия. Стрелбата спря и всички впериха погледи в черните валма дим, които се издигнаха някъде зад бараките на затворниците.

Пит погледна часовника си и се усмихна. Експлозивите, заложени от Чжоу, започваха да избухват.

— Закъсня с десет минути — промърмори Пит.

След секунда трошачката се превърна в огнено кълбо. Избухнаха още пет или шест експлозии, които изравниха със земята обогатителните инсталации. Над джунглата се издигнаха пламъци и дим, свидетелства за методичното унищожаване на тайното предприятие за преработка на руда на Болке. Чжоу бе пощадил единствено бараките на затворниците, резиденцията на Болке и лабораторията, в която бяха намерили убежище неколцина минни инженери и специалисти.

В резултат на взрива огромният цилиндър полетя във въздуха, проби едната стена и се затъркаля към джунглата. Повечето надзиратели, заели позиции вътре, загинаха на място, но някои бяха изхвърлени през прозорците от взривната вълна и паднаха на поляната. Командосите ги обезвредиха моментално.

Пит и синът му затичаха към бараките на затворниците. Пит простреля катинара на входната врата и я изрита. Тя се отвори и пленниците заизскачаха навън.

— Боже, колко се радвам да те видя! — каза Плъград.

Магуайър и останалите също се скупчиха около него, за да го поздравят и да му благодарят. Пит обаче ги разбута и започна да брои излизащите пленници, като се оглеждаше трескаво за Ал. Но Ал го нямаше.

Пит влезе в столовата и спалното помещение, обзет от мрачно предчувствие. И двете бяха празни. Обърна се към вратата и видя хамак, опънат между две от скарите на откритата кухня. В хамака лежеше Джордино, абсолютно неподвижен. Със свито от ужас сърце Пит пристъпи към него и в този миг от гърлото на Джордино се разнесе познатият му гръмогласен смях.

Пит също се засмя и го подкани:

— Хайде, ставай вече!

Джордино го изгледа и каза:

— Бързо се върна.

— Сигурен бях, че ще ме дочакаш.

Джордино се прозя и се надигна.

— Страхотни фойерверки. Пипнахте ли Болке?

— Не, избяга в самото начало на купона — каза Пит и подаде на Джордино оставената наблизо патерица, издялана грубо от клон на астрониум, наричан още зеброво дърво. — Как се чувстваш?

— Чувствам се като претендент за националния шампионат по скачане трупешката — отвърна Джордино, стъпи на земята и хвана здраво патерицата. Раненият му крак бе бинтован толкова разточително, че приличаше на дънер. Пит му помогна да докуца до вратата, край която се бяха скупчили останалите пленници — явно се страхуваха да отидат по-далеч.

Един от командосите заобиколи тичешком димящата трошачка и викна:

— Алварес ме изпраща. Това ли са всички пленници?

— Да, абсолютно всички.

— Какви бяха тези взривове?

— Много е сложно за обяснение. Но ни спасиха задниците, нали?

— И още как — съгласи се панамецът. — Алварес нареди всички да се отправим към кея. Имаме доста ранени, за които трябва да се погрижим.

Пит започна да събира пленниците и да ги насочва към кея. След секунди Джордино го улови за ръката и посочи към небето.

— Някой си тръгва без нас.

Пит погледна и видя над района на кея да се издига черен дим, очевидно от комина на кораб с мощен дизелов двигател.

— Това е „Аделейд“ — каза Пит.

Оказваше се, че мисията им съвсем не е приключила.

70.

— Ал, води ги към кея — извика Пит и хукна. — Дърк, след мен!

В бързината да освободи пленниците Алварес бе пропуснал да прати командоси да поемат контрол над „Аделейд“. Гомес, който се бе скрил на мостика, бе запалил двигателите още в самото начало на атаката и след като стана свидетел на бягството на Болке и последвалите експлозии в джунглата, прецени, че не бива да губи повече време.

Пит и Дърк изскочиха от джунглата и видяха, че „Аделейд“ е още на кея. Швартовото въже на кърмата бе отвързано и Гомес тъкмо го прибираше на палубата. Един от моряците бе на кея и отвързваше и въжето на носа.

Пит и синът му затичаха. Трапът не бе вдигнат, така че имаха шанс да се качат на борда и дори да предотвратят отвързването на носовото въже. Шансът обаче им изневери, понеже морякът изхлузи примката на въжето през кнехта и погледна към устието на залива, откъдето долетя ревът на извънбордов мотор. Пит и Дърк също се обърнаха и видяха откъде идва този звук.

Беше Самър, която управляваше лодка №3. Компания й правеха четирима-петима облечени в дрипи мъже, легнали на дъното на лодката.

Морякът на кея зяпна за миг, после изрита въжето във водата и когато лодката приближи дока, спокойно извади пистолета си от кобура и се прицели в Самър.

Прозвучаха няколко бързи изстрела и няколко куршума разкъсаха гърба на моряка. Поне два от тях бяха изстреляни от пистолета на Дърк, останалите — от автомата на Пит. Морякът се извъртя, натисна спусъка, прати един куршум в облаците и падна мъртъв.

Секунда по-късно се чу пронизително стържене на метал, а после и силен трясък.

— Тръгва! — извика Дърк.

Гомес бе успял да подкара „Аделейд“. Корабът започваше да се отдалечава от кея. Шумът бе дошъл от трапа — той бе изстъргал по кея, беше се изкривил и сега висеше от палубата.

Самър спря надуваемата лодка до кея и извика:

— Един контейнеровоз блъсна „Колета“ и я потопи. — Беше се притекла на помощ на оцелелите и ги бе качила на надуваемата лодка след отплаването на контейнеровоза. — Сигурна съм, че качиха Болке. Възможно е да е „Залцбург“.

Пит разсъждаваше трескаво. Ако Самър беше права, цялата документация на „Морска стрела“, както и двигателят на подводницата, бяха там. А най-вероятно и Ан. Трябваше да спре този кораб и да не му позволи да напусне канала.

Заговори бързо на децата си, докато наблюдаваше отдалечаваща се „Аделейд“.

— Дърк, изтичай до края на кея. Самър, не изключвай двигателя и ме следвай.

Метна автомата на гръб, скочи от кея и заплува към кораба. Колкото и добър плувец да бе, не можеше да се мери със скоростта, която развиваше корабът, но Пит си бе наумил нещо съвсем различно. Целта му бе швартовото въже, което висеше през един клюз и се влачеше във водата. Улови го, плъзна се по дължината му, напипа по-тънкото спомагателно въже, завързано за края му, и го хвърли на един от мъжете в надуваемата лодка.

— Следвай кораба! — извика на Самър и се улови отстрани за надуваемата лодка.

Изнемощелият Мадрид се наведе през борда и помогна на Пит да се качи. После с общи усилия започнаха да навиват края на тежкото швартово въже, като Пит накара дъщеря си да изпревари кораба. На брега Дърк вече бе в края на кея, до последния кнехт. Когато надуваемата лодка настигна „Аделейд“, Гомес разбра какво се опитват да направят и завъртя кораба колкото се може по-далеч от тях.

Дърк виждаше, че „Аделейд“ се отдалечава, завика на Самър да побърза и тя подкара с пълна мощност към него. Брат й легна по корем и се надвеси над водата. Надуваемата лодка спря точно под него и Самър изключи двигателя. Пит вдигна края на въжето, който завършваше с примка, и Дърк я улови точно в мига, в който въжето започна да се опъва, и със сетни усилия успя да я нахлузи на кнехта.

— Бягайте! Въжето може да се скъса или кнехтът да се откърти! — извика Пит.

Дърк скочи и хукна настрани, а Самър завъртя щурвала и насочи лодката към „Аделейд“. Щом я изравни с увисналия отстрани трап, Пит подскочи, хвана се за него, набра се и се качи на палубата.

Дебелото швартово въже се бе опънало като струна и не позволяваше на носа на кораба да помръдне и на сантиметър. Витлото на „Аделейд“ обаче продължаваше да се върти и кърмата започна да завива надясно, като заплашваше да извърти кораба напречно на тесния залив. Кнехтът на дока стенеше под напрежението, на което бе подложен.

Докато се водеше този безмълвен двубой, Самър върна лодката до една от стълбите на кея и Дърк помогна на Мадрид и останалите ранени да слязат на брега. Когато и последният — раненият в корема Хорхе — се озова на сушата, Дърк скочи в лодката и викна:

— Закарай ме при татко! Искам да му помогна!

Самър натисна дросела докрай и лодката полетя към „Аделейд“, изравни се с трапа и Дърк се закатери по него.

— Пази се! — извика сестра му.

— А ти се пази от въжето! — викна й Дърк.

И точно тогава се разнесе силно пращене. Идваше от опънатото до краен предел въже. Гомес бе завъртял щурвала и бе изстискал и последната конска сила от двигателите. Нещо трябваше да отстъпи — и отстъпи.

Примката на въжето се изхлузи от кнехта и полетя към „Аделейд“ като камшик. Дърк, който се бе вкопчил в увисналия трап, се присви, тъй като въжето едва не премаза главата му, преди да изплющи в корпуса на кораба.

Освободен, корабът се понесе напред и бързо излезе от тесния залив. Дърк се покатери на палубата и се огледа за баща си, но корабът изглеждаше съвсем пуст, ако не се брояха два трупа на въоръжени моряци на носа. Дърк хукна към мостика на върха на кърмовата надстройка и тъкмо когато стигна до стълбите, над главата му избухна престрелка.

Размяната на автоматни откоси продължи може би половин минута, но Дърк не спря да тича по стълбите. Когато стигна четвъртото ниво, стрелбата престана и той закрачи предпазливо към мостика, стиснал здраво пистолета.

Не бе успял да направи и три крачки, когато във врата му се заби още горещо от изстрелите дуло на автомат. Дърк замръзна. Дулото обаче се отмести от врата му и той чу гласа на баща си:

— Не си спомням да съм ти разрешавал да се качваш на борда.

Дърк се обърна, погледна Пит и на лицето му се изписа огромно облекчение.

— Нямах представа, че ти си капитанът на това корито.

— Очевидно вече съм аз — каза Пит и посочи мостика.

А той бе сцена на истински погром. Прозорците му бяха натрошени на парчета, мониторите на радара и навигационната система бяха счупени. Димът, който се издигаше над изгорялата електроника, изпълваше помещението с неприятна остра миризма. В единия ъгъл лежеше окървавеното тяло на Гомес.

— Дадох му шанс, но той отказа — каза Пит.

Дърк кимна, после погледна през счупения преден прозорец. „Аделейд“ почти бе излязла от залива, но пред тях се издигаха скали и мангрови дървета.

— Скали! — извика Дърк и сграбчи щурвала.

— Не са истински — отвърна Пит. — Част от камуфлажа, който да скрие съществуването на залива.

И наистина, след секунди корабът мина през декорите без проблеми. Не се чу и най-малкият звук от сблъсък. Вместо това „Аделейд“ продължи невъзмутимо по курса си. През един от страничните прозорци Дърк видя покрай тях да се носи огромна скала, направена от стиропор.

След като напусна залива, „Аделейд“ се озова в откритите води на езерото Гатун. Далеч пред тях един голям плаващ кран прекосяваше канала на север, а два танкера и един контейнеровоз завиваха на юг. Пит пристъпи към командния пулт и включи двигателите на пълна мощност.

— Няма ли да се върнем? — попита Дърк.

Пит изгледа студено контейнеровоза, който тъкмо се скриваше зад една извивка на канала, и отсече:

— Не. Имаме по-важна работа.

71.

Болке стоеше до задния прозорец на мостика. Над доскоро тайното му предприятие за извличане на редкоземни елементи се издигаха гъсти облаци черен дим. То беше унищожено, той не се съмняваше в това, беше унищожено заради избягалия затворник, същия, който бе хвърлил димна граната на стъпалата пред дома му.

Но Пабло беше прав. Парите, които щеше да получи от продажбата на технологията на „Морска стрела“, щяха да са предостатъчни, за да построи ново предприятие. Вече бе започнал да развива подобна дейност в Мадагаскар, значи спокойно можеше да разшири мащаба на операциите си там. За съжаление обаче щеше да изгуби ценни месеци търговска дейност, и то в ключов за пазара на редкоземни метали и минерали момент. Закле се, че веднага щом стигнат в Колумбия, ще прати Пабло да открие затворника и да му донесе главата му на тепсия.

Впери поглед напред, тъй като „Залцбург“ навлизаше в тясната част на Гатун, известна като Гамбоа, и попита:

— Колко ни остава до шлюзовете?

Пабло, който стоеше на щурвала, отговори:

— Дванайсет мили до „Педро Мигел“. — Забеляза тревогата на лицето на Болке и каза: — Свързах се вече по радиостанцията. Началникът на шлюза очаква преминаването ни. Няма да има проблеми.

По радиостанцията прозвуча сърдитият глас на лоцмана на преминаващ танкер, който ругаеше друг кораб, че го е изпреварил. Болке и Пабло не обърнаха внимание на гневните реплики, тъй като бяха вперили погледи в двигателя на „Морска стрела“, който продължаваше да лежи върху платформата на камиона, скрит под балите сено.

Лоцманът на танкера, който плаваше на две мили зад тях, продължи да бълва огън и жупел по адрес на големия товарен кораб, който го бе изпреварил.

— Идиот такъв! Максималната скорост в тази част на канала е осем възела! — крещеше той.

Пит, който стоеше на мостика на „Аделейд“, не можеше да чуе и дума от гневната тирада на лоцмана, тъй като корабната радиостанция бе унищожена при престрелката с Гомес. Нямаше представа дори с каква скорост се движи, тъй като навигационните прибори също бяха извън строя. Сигурен беше обаче, че се движи с много повече от осем възела.

„Аделейд“ газеше високо над ватерлинията, тъй като трюмовете й бяха празни, а в резервоарите й имаше съвсем малко гориво. Пит изстиска от двигателите й всяка конска сила и не след дълго корабът вдигна почти двайсет възела, изпревари танкера и вбесения лоцман и след като ги остави в килватера си, се доближи до кораба пред себе си, голям холандски танкер, дълъг почти триста метра и построен съобразно първоначалната спецификация на шлюзовете на Панамския канал.

Тук каналът се стесняваше още повече, но това не попречи на Пит да настигне холандския кораб с очевидното намерение да го изпревари. „Аделейд“ тъкмо се бе изравнила с танкера, когато срещу тях се зададе голям син контейнеровоз.

Дърк прецени разстоянието, което им бе необходимо, за да изпреварят танкера, и поклати глава.

— Няма да стане! Не можем да се разминем с този контейнеровоз!

Очакваше баща му да намали скоростта и да се прибере зад танкера, за да направят място за контейнеровоза. Вместо това Пит продължи да стои най-невъзмутимо на щурвала. Очевидно нямаше никакво намерение да намали скоростта.

Лоцманът на плаващия срещу тях кораб вече ги бе забелязал и с гневни думи настоя по радиостанцията „Аделейд“ да намали скоростта и да се прибере зад танкера. Все по-трескавите му призиви обаче не получиха отговор и трите кораба започнаха да се изравняват.

Пит продължи да изпреварва танкера, но огромната му дължина правеше задачата почти непосилна. Отпред носовете на танкера и контейнеровоза започнаха да се разминават, така че никой не можеше да помръдне встрани. Пит бе преценил, че каналът е достатъчно широк, за да могат и трите кораба да преминат едновременно, наредени един до друг, но нямаше представа каква е дълбочината. Всъщност това едва ли бе толкова важно, тъй като неговият кораб плаваше в средата, където каналът беше най-дълбок.

Лоцманът на танкера направи всичко по силите си, за да намали скоростта и да се отклони колкото се може по-вдясно. Но тъй като именно неговият кораб газеше най-дълбоко, отказа да го приближи повече към брега и постави на изпитание нервите на лоцмана на контейнеровоза.

Пит също направи каквото можа, като приближи „Аделейд“ максимално близо до танкера. Разстоянието между двата кораба бе толкова малко, че човек спокойно можеше да скочи от едната палуба на другата.

Контейнеровозът продължаваше да се носи срещу тях и Пит и Дърк се приготвиха за сблъсък. Приближаващият се кораб, натоварен целият с високи почти колкото мачтите му камари контейнери, изпълни целия им хоризонт. Лоцманът му обаче правилно прецени, че е по-добре да заседне в тинята, отколкото да се блъсне в „Аделейд“, и благоразумно направи път на Пит.

Двата кораба се разминаха на разстояние само два метра, като килът на контейнеровоза остърга дъното, а витлото му вдигна облаци тиня. Лоцманът и капитанът, застанали на мостика, обсипаха Пит с ругатни, но той само им се усмихна и махна с ръка.

— Ще ти вземат капитанския сертификат за това — каза Дърк.

— Колко ли разочаровани ще останат — отвърна Пит, — когато разберат, че изобщо нямам сертификат.

Каналът пред тях завиваше и се стесняваше. Последните гневни реплики, долетели по радиостанцията, привлякоха вниманието на Болке и Пабло, които стояха на мостика на „Залцбург“. Когато контейнеровозът се размина с „Аделейд“ и лоцманът видя името, изписано на носа, отправи нова заплаха по радиото:

— „Лабрадор“ — каза той, — ще подам официално оплакване пред администрацията веднага щом пристигнем в Колон.

Щом чу името, Болке замръзна.

— „Лабрадор“? Така кръстихме отвлечения кораб, който прибрахме в залива.

Грабна един бинокъл и изтича до задния прозорец на мостика. Нямаше грешка! Големият товарен кораб, който току-що бе изпреварил холандския танкер и вече плаваше на миля зад тях, наистина бе „Аделейд“.

Болке пребледня и каза на Пабло:

— Преследват ни!

Пабло спокойно огледа екрана на навигационната система.

— Би трябвало да преминем шлюзовете без никакъв проблем. Ако ли не — добави заплашително, — ще ги накараме да съжаляват, че са тръгнали след нас.

72.

Двата кораба навлязоха в отсечката „Гаяр“, най-опасния участък в целия Панамски канал. Дълга приблизително девет мили, тя прорязваше континенталния вододел и бе най-голямото инженерно предизвикателство, пред което се бяха изправили строителите на канала. Херкулесовите им усилия бяха довели до прокопаването на канал с дълбочина на места над седемдесет и пет метра, осъществено предимно с ръчен труд и примитивни парни екскаватори. Хиляди работници бяха загубили живота си тук, някои в резултат на трудови злополуки и кални свлачища, но повечето — от жълта треска и пневмония.

Същинските размери на този подвиг бяха останали скрити под водата след запълването на канала през 1914 г. Под спокойната повърхност на този толкова дълбок участък от Панамския канал минаваха опасни течения, които изправяха лоцманите пред сериозно предизвикателство.

Пит навлезе в „Гаяр“ с пълна скорост, без изобщо да обръща внимание на маркерите, които ограничаваха скоростта на движение на големите кораби до шест възела. Усети силата на теченията, които се опитваха да поднесат кърмата ту в едната, ту в другата посока, но не намали. Вече виждаше съвсем ясно „Залцбург“, тъй като бе съкратил разстоянието между двата кораба на половин миля.

Макар Пабло да бе наредил на капитана да увеличи скоростта, загубиха ценно време докато двигателите вдигнат оборотите и „Залцбург“ ускори ход. Пабло хвърли поглед назад към по-бързата „Аделейд“ и разбра, че ще трябва да поеме инициативата.

Щом забеляза мъжете, събрали се на предната палуба на „Залцбург“, Пит предаде щурвала на Дърк.

— Държа да отбележа — каза синът му, — че никога не съм управлявал толкова голям кораб.

— Кара се по-лесно от автомобил — увери го Пит. — Просто стой настрани от брега и всичко ще е наред. Ей сега се връщам.

Когато приближиха „Залцбург“ още малко, Дърк видя на носа му трима мъже, които местеха високо съоръжение, наподобяващо голяма радарна антена. Обръщаха го назад — към „Аделейд“.

След миг Пит се върна на мостика и Дърк не повярва на очите си. Баща му бе облечен в сребрист костюм за химическа защита от най-висок клас. И носеше в ръка още един.

— Какви са тези космически скафандри?

— Взехме ги, за да се защитим от евентуално нападение — обясни Пит. — Корабите на Болке са оборудвани с микровълнов излъчвател, подобен на онези, които се използват за борба с масовите безредици. Тези на Болке обаче са смъртоносни. Сигурен съм, че разполагат с такъв и на „Залцбург“.

Дърк посочи напред.

— Имаш предвид онази сателитна чиния?

Пит видя, че антената е насочена право към тях, и хвърли на Дърк другия костюм.

— Обличай го! Бързо!

Дърк тъкмо започна да нахлузва костюма, когато усети, че гърбът му пламва.

— Явно са успели да го включат — каза той и бързо дръпна ципа на костюма.

Пит усети същия палещ сърбеж по лицето си и мигом нахлузи шлема и спусна визьора, после хвана щурвала и нареди на Дърк:

— Застани зад онази стена.

Докато въртеше щурвала, усети как ръцете и гърдите му пламват от горещина. Стоеше зад счупения преден прозорец на мостика и бе под директния обстрел на излъчвателя. Защитният костюм спасяваше живота му, но явно не бе в състояние да блокира лъчението докрай.

Разположената на носа на „Залцбург“ система трябваше да стреля по протежение на бакборда, за да порази „Аделейд“. Пит с лекота можеше да избегне лъча просто като се изнесе в крайния десен участък на канала и застане точно зад „Залцбург“. И успя да го направи, при това само за минути.

Болке наблюдаваше как „Аделейд“ променя курса си.

— Завива към брега. Мисля, че ги поразихме.

— Операторът докладва, че към мостика им има пряка видимост — каза Пабло.

След малко обаче видяха, че „Аделейд“ коригира курса си и продължава да скъсява дистанцията.

— Мисля, че ще се опитат да ни блъснат — каза Болке.

Пабло погледна монитора на навигационната система и видя, че съвсем скоро ще се озоват при първия шлюз — „Педро Мигел“.

— Трябва да се отървем от тях, преди да стигнем шлюзовете — каза той и бързо излезе от мостика.

Болке все така бе вперил поглед през задния прозорец в преследващия ги кораб.

Пит поддържаше безопасна дистанция. Намерението му бе да настигне „Залцбург“ и когато се изравни с него, да го притисне към брега, но микровълновият излъчвател бе осуетил плановете му. Все още обмисляше следващия си ход, когато „Залцбург“ зави рязко.

Операторът на излъчвателя се прицели в мостика на „Аделейд“ и Пит почувства познатото изгаряне, но не това го накара да настръхне. На палубата на „Залцбург“ стояха Пабло и още един мъж с гранатомети в ръце. Миг по-късно двамата стреляха.

— Бягай! — извика Пит на Дърк.

Нямаше време да слезе долу, затова се хвърли на пода и завъртя рязко щурвала наляво, докато падаше.

Дърк, който стоеше по-назад, успя да слезе по стълбите, които водеха към долните нива на надстройката.

Първият снаряд порази стоманената фасада на надстройката на „Аделейд“ точно под мостика. Падна на палубата и избухна над един от люковете на трюма, без да нанесе сериозни повреди.

Вторият бе изстрелян от Пабло, чийто мерник се оказа доста по-точен. Снарядът влетя през прозореца току над главата на Пит, но тъй като траекторията му бе висока, се удари в тавана и падна зад една от преградните стени. Експлозията разтърси цялата кърмова надстройка и обви мостика в пламъци и дим.

Пабло, който наблюдаваше всичко това от палубата на „Залцбург“, се усмихна доволно. Никой не можеше да оцелее след такъв изстрел.

73.

Две неща спасиха живота на Пит. Първото бе рикошетът на снаряда, който отскочи от преградната стена зад него, преди да избухне пред разположения в средата на мостика пулт с част от приборите за управление на кораба. Шрапнелите се забиха и над пулта, и под пулта, отляво, отдясно, в самия пулт дори, но не успяха да го пронижат и да преминат от другата му страна. Така Пит, който бе легнал зад пулта, остана незасегнат от смъртоносния стоманен дъжд.

Вторият ключов фактор бе защитният му костюм, който го спаси от огъня на експлозията, и когато Дърк се върна на мостика, Пит вече се изправяше.

— Добре ли си? — попита синът му.

Ушите на Пит пищяха и той едва чу думите му.

— Да, благодарение на костюма.

Погледна напред и добави:

— Ще се ударим!

Едва бе изрекъл тези думи, когато корабът се разтресе и спря.

Когато се бе хвърлил на пода, Пит бе завъртял щурвала така, че курсът на „Аделейд“ да пресече този на „Залцбург“. Каналът бе прекалено тесен и корабът на Болке нямаше друга възможност за маневриране, освен да продължи опита си за обратен завой с надеждата „Аделейд“ да мине покрай него. Действията на Пит обаче бяха осуетили тези намерения.

Болке гледаше изумено как „Аделейд“ — въпреки че мостикът й бе превърнат в димящи руини — завива към тях, сякаш насочвана от невидима ръка. „Залцбург“ продължаваше да завива, когато „Аделейд“ се заби в средата на корпуса му. Разнесе се оглушителен трясък, последван от стържене на стомана в стомана, когато носът на „Аделейд“ се заби в корпуса на „Залцбург“ на почти шест метра. Ако „Залцбург“ бе напълно натоварен, натискът върху корпуса му със сигурност би го разцепил на две. Въпреки това сблъсъкът проби яките стоманени плочи и през отворите нахлу вода, която започна да изпълва трюмовете му.

Контейнерите, наредени по палубата на „Залцбург“, се разпиляха като плочки от домино. Някои премазаха релинга на щирборда и паднаха в канала. Два празни контейнера откъм бакборда се стовариха върху микровълновата установка и премазаха радарната антена и двамата й оператори. Друг контейнер се преобърна и премаза крака на стрелеца с гранатомета до Пабло. Той изпищя за помощ, но колумбиецът нямаше какво да направи.

И двата кораба бяха пострадали фатално, но „Залцбург“ определено се намираше в по-тежко състояние. Наклони се наляво и по палубата му започнаха да се плъзгат контейнери и да падат във водата.

Пабло хукна към мостика, където Болке наблюдаваше случващото се онемял, с изцъклени като на зомби очи. Колумбиецът го подмина и отключи един шкаф. Вътре бе оставил пластмасовата кутия с плановете и спецификациите на Хейланд за „Морска звезда“.

— Къде е капитанът? Трябва да напуснем кораба.

— Слезе при главния механик.

— Нямаме време за губене, трябва да се качим на спасителната лодка. Бързо!

Болке го последва. Слязоха на главната палуба и хукнаха към издигнатия над водата релинг на щирборда, където висеше спасителната лодка. Пабло хвърли кутията в нея и извика на Болке:

— Качвайте се! Ще я спусна във водата и ще скоча след вас.

Болке изпълни нарежданията му. Пабло развъртя лебедката и започна да спуска лодката, но изведнъж Болке викна:

— Виж!

И посочи. На палубата на „Аделейд“, точно под кърмовата надстройка, се бяха появили двама мъже, облечени в сребристи защитни костюми. Единият бе покрит със сажди. Другият държеше пистолет.

— Зная как да ги забавя — каза Пабло, спусна лодката във водата и отвърза швартовото й въже, докато Болке откачи стоманения кабел на лебедката. После хукна към каютата, в която държаха Ан.

За първи път агент Бенет изпита радост от появата му. Нямаше представа какво се е случило, но не се съмняваше, че корабът потъва, и се страхуваше, че ще я оставят да се удави в каютата си.

— Хайде! — извика Пабло, сграбчи белезниците й между китките и я затегли по коридора и навън.

Ан не можеше да повярва на очите си. Двата кораба се бяха заклещили един в друг и „Залцбург“ вече потъваше.

Пабло я помъкна по наклонената палуба към релинга на бакборда. Газеха до глезените във вода. Колумбиецът спря пред един контейнер, който се бе забил в перилата, извади ключ и откопча едната гривна на белезниците й.

Когато я задърпа към контейнера, Ан се подчини, престори се на покорна и примирена със съдбата си. Миг по-късно обаче се опита да го изрита в слабините с коляно. Пропусна на милиметри.

Реакцията му не закъсня и юмрукът му се стовари върху главата й. Той сграбчи окованата й в белезници китка и закопча свободната гривна за една от халките в основата на контейнера.

— Съжалявам, че нещата между нас не се получиха — каза й. — Помахай на приятелите си за сбогом.

После се обърна и закрачи по палубата, но се наложи да приклекне, когато нещо изтрака и рикошира от контейнера зад гърба му. Пабло хвърли поглед през рамо, видя, че по него стреля млад мъж, застанал на палубата на „Аделейд“, и се шмугна между контейнерите.

Дърк свали пистолета и изруга. В този момент баща му застана до него. И двамата вече бяха свалили защитните костюми.

— Има една жена, окована за онзи контейнер — каза Дърк. — Стрелях по типа, който я закопча там, но не улучих.

Пит погледна, видя жена с къси руси коси да лежи до контейнера и възкликна:

— Това е Ан!

Облекчението, че я е открил жива, мигом отстъпи място на тревогата, продиктувана от критичното състояние на „Залцбург“. Корабът потъваше бързо. Пробойната, получена в резултата на сблъсъка с „Аделейд“, бе довела до силен крен и Пит предположи, че корабът ще се преобърне.

— Да видим дали можем да стигнем до нея — каза той и се затича към носа на „Аделейд“. Цялата предница на кораба бе смазана, но той си оставаше здраво вкопчен в „Залцбург“. Разкъсаните ребра и стоманени плочи от обшивката скърцаха зловещо, докато се опитваха да се откопчат от носа на „Аделейд“.

Пит мина между разкривените стоманени плоскости, успя да скочи на палубата на „Залцбург“ и изтича до Ан.

Тя го изгледа изумено.

— Какво правиш тук?

Той й се усмихна.

— Чух, че си тръгнала на морско пътешествие без мен.

Тя бе прекалено уплашена, за да се усмихне.

— Можеш ли да ме освободиш?

Бе седнала на палубата, тъй като ръката й бе окована ниско долу. Водата вече стигаше до лакътя й. Изведнъж контейнерът проскърца и се плъзна няколко сантиметра над перилата, като повлече и Ан.

— Белезници? — попита Пит.

Ан кимна.

Дойде и Дърк и двамата заедно потърсиха нещо, което да им помогне да я освободят. Все някъде на този кораб трябваше да има инструменти, но нямаха време да ги търсят. Половината кораб вече беше под водата. Същото се отнасяше и за контейнера.

— Ще се преобърне всеки момент — прошепна Дърк. — Не виждам как ще я измъкнем.

Пит кимна, хвърли поглед към „Аделейд“ и в очите му проблесна пламъче.

— Прав си. Ще трябва да спасим и контейнера.

74.

„Аделейд“, подобно на „Тасманийска звезда“ в Чили, разполагаше със собствен конвейер за товаро-разтоварни дейности, монтиран на щирборда, точно над мястото, на което бе застанал Пит.

Той се изкачи отново на деформирания нос на товарния кораб и хукна към контролното табло, разположено в непосредствена близост до конвейера. Сблъсъкът не бе засегнал резервните мощности на кораба и когато Пит провери състоянието на хидравликата на конвейера, някъде долу в трюмовете тихичко забръмча електрогенератор. Конвейерът се състоеше от лента, която можеше да се завърти така, че да застане до всеки трюм. От другата страна на палубата бяха разположени товарни кранове, които загребваха рудата от трюмовете и я изсипваха върху лентата.

Пит включи конвейера и го придвижи до първия трюм. Отне му известно време, докато разбере кой бутон и кой лост за какво служат, но в крайна сметка успя да го насочи към контейнера на Ан. После го снижи така, че предният край да застане точно под перилата.

Дърк, който стоеше непосредствено до контейнера, му даде знак да приближи още. В този миг от трюмовете на „Залцбург“ долетя гръмогласен тътен. Корабът започна да потъва и контейнерите се разпиляха по палубата. Бавно, но неумолимо, бакбордът започна да се накланя към водата, докато щирбордът започна да се издига във въздуха и контейнерите се запремятаха в канала.

Пит опря върха на конвейера в борда на „Залцбург“, придвижи го напред колкото бе възможно и включи лентата. Надзърна, но не успя да види нищо освен купищата контейнери, които се изсипваха във водата. Погледна към кърмата и видя капитана и част от моряците да скачат във водата в опит да спасят живота си.

Корабът се преобърна и всичко — контейнери, съоръжения, кранове — започна да се мачка, пречупва, откъртва. С неочаквано рязко движение „Залцбург“ успя да се освободи от „Аделейд“, остана с кила нагоре в продължение на минута-две, после заклокочи и потъна.

Върхът на конвейерната лента увисна надолу, потъна за миг под водата и Пит реши, че опитът му се е провалил. Но после конвейерът се разтресе и се изправи, бежовият му край изскочи от водата, а след него се появи и самият контейнер. Пит надникна отстрани и видя, че Ан и Дърк са се вкопчили в основата му — краката им висяха над водата.

Пит включи лентата и тя пренесе контейнера до палубата.

— Хубав улов — каза Дърк, — макар че не очаквах и къпане.

И скочи на кораба. Краката на Ан също докоснаха палубата.

— Добре ли си? — попита я Пит.

— Сигурна бях, че ръката ми ще изскочи от рамото, но иначе да, добре съм — отвърна тя и завъртя глава, за да изтръска водата от косата си.

— Дай ми пистолета — каза Пит на сина си.

Дърк му го подаде. Пит го изтръска и притисна цевта към белезниците на Ан. Куршумът разкъса брънките на веригата, която свързваше двете гривни, и освободи Ан от контейнера.

— Щях да опитам и по-рано, но когато те намерихме, ръката ти вече беше под водата и нямаше да се получи.

— Но пък тогава щях да изпусна това необикновено пътуване с конвейера — каза Ан и се усмихна за първи път от няколко дни. Изправи се и погледна към мястото, на което бе потънал „Залцбург“. — Двигателят на „Морска стрела“ беше на борда.

— Значи няма да го получат — отвърна Пит.

— Да, но разполагат с плановете — каза Ан. — Пабло ги взе в лодката.

Пит кимна. Докато се опитваше да спаси Ан, той също бе видял Болке и Пабло да се качват в лодката.

— Има само едно място, на което могат да отидат — каза Пит и погледна картата на канала, разпъната на мостика на „Аделейд“. Следващият шлюз беше съвсем наблизо.

Дърк вече се бе запътил към надуваемата лодка, скрита под едно брезентово покривало. Отне му няколко минути да я спусне с Пит и Ан на борда, после скочи във водата и доплува до лодката, където двамата му помогнаха да се качи. Пит запали малкия извънбордов двигател и тримата поеха по канала.

Каналът заобикаляше така наречения Златен хълм, който отбелязваше континенталния вододел и най-голямата дълбочина на изкопните работи. Веднага след този завой ставаше прав като свещ и на две мили пред тях се появиха шлюзовете „Педро Мигел“. Болке и Пабло вече ги бяха достигнали и тъкмо влизаха в северната камера, чиито врати стояха отворени в очакване на „Залцбург“.

Пабло спря лодката до островчето, разположено между двете камери на шлюза, помогна на двама служители да вържат лодката с въжета за носа и кърмата, след което скочи от нея. Болке остана вътре. Двамата задърпаха лодката, тъй като локомотивите се използваха само за теглене на големи плавателни съдове.

Пабло се насочи към контролната зала, многоетажна кула, разположена по средата на острова, откъдето служителите наблюдаваха нивото на водата в камерите.

Посрещна го начумереният началник-смяна с клипборд в ръка и изсумтя:

— Това не ми прилича на сто и двайсет метров контейнеровоз.

— Претърпяхме инцидент и трябва да преминем незабавно. Господин Болке ще плати обичайния ти хонорар в троен размер.

— Това в лодката той ли е?

Пабло кимна.

— Отдавна не съм го виждал — каза шефът на смяната, откачи портативната радиостанция от колана си и се свърза с контролната кула. Минута по-късно масивните врати на шлюза започнаха да се затварят. После водата започна да се оттича и нивото й се снижи така, че лодката да мине без проблем в следващия участък на канала. — Ще преминете след десет минути.

Пабло погледна затварящите се врати и се поколеба. Забеляза малка надуваема лодка, която приближаваше „Педро Мигел“ с голяма скорост. В нея имаше трима души, двама мъже и жена с къса руса коса. Ан Бенет.

— Една минутка — каза той и посочи приближаващата лодка. — Тези тримата атакуваха и потопиха нашия кораб. Третирайте ги като терористи и ги задръжте поне за час.

Мъжът погледна лодката.

— Не ми приличат на терористи.

— Ще получиш още десет хиляди.

Началник-смяната грейна от щастие.

— Знаеш ли, може и да съм сбъркал и наистина да се окажат терористи. Предай поздравите ми на господин Болке.

75.

Щом вратите на северната камера се затвориха зад лодката на Болке, тези на южната се отвориха, за да пропуснат голям товарен кораб, плаващ в противоположната посока. Пит мушна надуваемата лодка покрай товарния кораб и влезе в неговата камера. Насочи се към контролната кула и акостира край кея, където го очакваха началникът на смяната с двама въоръжени пазачи. Нивото на водата в другата камера вече бе спаднало с няколко метра и другата лодка не се виждаше.

Дърк скочи на брега с швартовото въже на лодката в ръка и я задържа до брега, за да може да слезе и Ан. После се обърна към началника на смяната.

— Лодката с двамата мъже на борда! — каза и посочи другата камера. — Трябва да я спрете.

— Опасявам се, че именно вие сте хората, които трябва да спрем — отвърна началник-смяната и нареди на охраната: — Арестувайте тези хора.

Пит погледна към контролната кула и видя Пабло на кея. После видя как охраната арестува Дърк и Ан и бутна дросела напред. Дърк пусна швартовото въже и лодката полетя в камерата.

Пит се намираше на сто и петдесет метра от контролната кула на предните врати, а Пабло бе стигнал почти до края на кея, когато чу приближаващата се лодка. Обърна се и смаян установи, че на щурвала й стои Пит с пистолет в ръка.

Пабло бе невъоръжен и погледна към охраната на контролната кула. Те бяха решили, че са изпълнили задълженията си с арестуването на Дърк и Ан, и нямаха никакво намерение да се опитат да задържат Пит. Очевидно платената им лоялност се простираше дотук.

Няколко метра деляха Пабло от лодката му, но Пит пресече пътя му. Колумбиецът се огледа за оръжие. Релсовият път, по който вървяха миниатюрните локомотиви, наскоро бе ремонтиран и работниците бяха оставили край траверсите една повредена релса. Пабло я взе — прът от закалена стомана с дължина около метър и осемдесет — и пристъпи напред.

Пит го подмина и насочи лодката към кея. Изобщо не забеляза импровизираното оръжие в ръцете на колумбиеца до мига, в който скочи от лодката и насочи пистолета си към него.

Рефлексите на Пит бяха забавени от умората и когато Пабло замахна с релсата, той реагира прекалено бавно. Прицели се и натисна спусъка, но стоманеният прът вече се стоварваше върху протегнатата му ръка. Куршумът полетя към небето, а ударът изби пистолета от ръката му и го запрати във водата.

Пабло замахна отново и Пит отскочи, но въпреки това получи силен удар в ребрата и залитна. Успя да се задържи на крака и отстъпи назад, за да избегне следващия удар на Пабло, който го нападна отново.

Колумбиецът размаха стоманения прът като коса.

— Измина дълъг път, за да умреш тук.

— Нещо си се объркал — отвърна Пит.

Вече бе стигнал до вратите на шлюза и лодката, привързана край кея. Водата в камерата се отичаше бързо и нивото й бе спаднало с повече от шест метра. Погледна към лодката, но тя бе прекалено далеч, за да скочи в нея.

Пабло забеляза колко уязвим е Пит и се приготви да нанесе последен, смъртоносен удар.

Заразмахва желязото още по-силно, но Пит забеляза, че тежестта му забавя движенията на колумбиеца, и реши да премине в атака. Отстъпи крачка назад при поредния замах на Пабло, но вместо да направи втора крачка, спря и скочи напред.

Пабло реагира като дръпна желязото пред гърдите си, за да се защити от връхлитащия Пит. Пит го блъсна и Пабло се олюля и направи крачка встрани. Пит продължи да атакува, сграбчи желязото и бутна противника си с всички сили.

Пабло нямаше друг избор, освен да отстъпи назад и да се опита да възстанови равновесието си. Той обаче бе застанал странично до самия ръб на кея и когато направи поредната стъпка, кракът му не намери опора и той падна от кея и повлече Пит със себе си.

Дърк и Ан наблюдаваха двубоя от площадката пред контролната кула, държани на мушка от охраната. Дърк видя двамата да падат в камерата. Чу се силен плисък и той очакваше скоро да изскочат на повърхността. Водата обаче се успокои, стана равна като огледало и Дърк започна да брои секундите. Броеше и броеше — и накрая го побиха студени тръпки.

Измина повече от минута, а нито един от двамата не се бе показал над водата.

76.

Пабло пое основния удар при падането в камерата на шлюза, тъй като се стовари по гръб, когато Пит го блъсна във водата. Полетяха от високо, от самия ръб на камерата, и му се стори, че пада върху бетонна плоча. Ударът го остави без въздух, а гърбът му пламна от болка. Тялото му се скова, парализирано от шока.

За разлика от него, Пит се гмурна безпроблемно, зарита силно с крака и задърпа колумбиеца към дъното. Тъй като бе опитен водолаз, прецени, че ще надделее над Пабло във водата, и сграбчи стоманената релса, за да го замъкне колкото се може по-надълбоко.

Пабло, който бе насочил цялото си внимание към двубоя с Пит, изобщо не бе забелязал водовъртежа в изпразващата се камера. Остана изненадан колко бързо усети водното налягане в ушите си и преглътна няколко пъти.

Колумбиецът се възстановяваше бавно от шока да се озове във водата и при това да се удари толкова силно, така че първата му инстинктивна реакция бе да стисне още по-здраво стоманения прът и да не позволи на Пит да му го отнеме. Пит обаче нямаше подобно намерение — бе се вкопчил в пръта, за да замъкне Пабло към дъното.

Колумбиецът най-сетне дойде на себе си и проумя, че трябва да си поеме въздух. Отблъсна се от релсата и заплува настрани, за да избяга от Пит.

Случи се обаче нещо странно. Вместо да се издигне нагоре, бе завлечен към дъното от невидима сила. Объркан, той се обърна, отново сграбчи стоманената релса и зарита силно във водата.

Пит, който не пускаше стоманения прът, спря да рита, но болката в ушите му подсказа, че камерата ги засмуква към дъното.

Двамата бяха паднали точно над един от отводнителните кладенци, осеяли дъното на камерата. Когато служителите на шлюза отваряха клапите на въпросните кладенци, водата в камерата изтичаше през тях към отточен канал, свързан с друг, още по-голям, който минаваше през стената на шлюза. Тази голяма тръба с диаметър пет метра и половина отвеждаше водата в езерото Мирафлорес.

Близо до повърхността водовъртежите, образувани над отводнителните кладенци, почти не се забелязваха. На дъното обаче силата им бе толкова голяма, че нищо не бе в състояние да им се измъкне. Досущ като Пабло, и Пит пусна релсата и се опита да изплува. Водата обаче го бе засмукала прекалено силно и нямаше никакво намерение да го пусне. Турбуленцията блъсна тялото му в колумбиеца и Пит сграбчи отново релсата, извъртайки тялото си успоредно на дъното.

Силата на водовъртежа нарастваше и ги увличаше към широкия метър и двайсет отвор на отводнителния кладенец. Пабло се съпротивляваше с всички сили, но кладенецът вече засмукваше краката и тялото му. Стоманената релса също щеше да го последва, но Пит я извъртя странично в последния момент, тя препречи отвора на кладенеца и двамата спряха. Ударът бе неочаквано силен, а течението толкова бързо, че едва не изпуснаха пръта.

Кладенецът засмука краката на Пит. Последва ги и останалата част от тялото му. След миг той се озова увиснал на стоманения прът до Пабло. Двамата стискаха релсата, докато край тях се стичаха хиляди литри вода. Двубоят им бе останал на заден план — сега всеки се бореше за живота си.

Спускането им към дъното бе отнело едва половин минута, но поради огромните усилия, които бяха положили, за да се измъкнат от камерата, и двамата бяха останали без въздух. Пабло с мъка бе задържал дъха си след падането във водата и сега сърцето му биеше бясно, а главата го болеше ужасно. Съзнанието му се поддаде на страха от удавяне и той изпадна в паника.

Пит, който се бе вкопчил в релсата на педя-две от Пабло, видя как очите му се отварят широко и лицето му започва да трепери.

Отчаянието взе връх и Пабло се поддаде на инстинктите си. Пусна релсата и зарита силно с крака, за да изплува на повърхността.

Нямаше никакъв шанс.

Смъртта на Пабло само подсили решимостта на Пит да оцелее и той насочи цялото си внимание към стоманената релса, която стисна още по-здраво, и се опита да не мисли за бученето в главата си и за неустоимото желание да вдиша. Знаеше, че шлюзовете се пълнят и изпразват много бързо. Когато паднаха в камерата, нивото на водата вече бе спаднало с повече от шест метра. Мисълта, че оттичането на водата скоро ще спре, му вдъхна нови сили.

Пръстите му вече започваха да отмаляват, когато изпод краката му се разнесе оглушително клокочене. Клапите на отводнителните кладенци започваха да се затварят. После се чу трясък на метал в метал и водовъртежът изчезна.

В първия момент Пит не можа да повярва. Отблъсна се с крака, без да пуска стоманената релса, и установи, че наистина се издига нагоре. Захвърли релсата и зарита силно, като издишаше бавно и равномерно по пътя си към повърхността. До нея му оставаха девет метра, но той ги измина бързо и вдиша жадно влажния тропически въздух.

Когато дойде на себе си, чу викове откъм кея, а също и форсирането на двигател. Вратите на камерата бяха отворени и Болке форсираше двигателя на лодката, готов всеки момент да напусне шлюза. Двама работници, които отвързваха швартовите въжета, забелязаха Пит и повикаха един от пазачите.

Болке също видя Пит и потегли, без да изчака работниците да отвържат докрай въжетата. Лодката подскочи напред, като влачеше едното въже.

Пит реагира мигновено и само след няколко загребвания го сграбчи. След миг обаче въжето се изпъна като струна и го повлече по водата. Пазачът извика на Болке да спре. Австриецът обаче не му обърна внимание и продължи да дава газ.

Пит имаше чувството, че ръцете му ще изскочат от раменете, но остана здраво вкопчен във въжето. Лодката летеше по езерото.

Болке се обърна, видя, че Пит се е уловил за въжето, изруга, заряза щурвала и развърза въжето.

То падна във водата и отърва и лодката, и Болке от неумолимия им преследвач.

77.

— Руди, ела веднага!

— Идвам, Хирам — отвърна Руди Гън, затвори телефона, изхвърча от кабинета си и вместо да изчака асансьора, хукна надолу по стълбите. След секунди връхлетя в компютърния център на НАМПД.

Йегър седеше на стола си пред огромната видеостена. Екранът показваше товарен кораб, който се движеше по тесен воден път.

— Какво е това? — попита Гън.

— Панамският канал. Изглед към шлюза „Педро Мигел“ през една от охранителните камери на администрацията на канала. Следя камерите в очакване Дърк и Самър да ми позвънят и да науча нещо повече за атаката срещу лагера на Болке.

— Да, аз също очаквам да ми се обадят.

— Виж това. Записах го преди няколко минути.

Йегър пусна записа. Същата камера показваше малка лодка да влиза в една от камерите. Малко по-късно друга лодка влезе в съседната камера и акостира край контролната кула.

Гън впери поглед във фигурите, слезли от лодката.

— Приличат ми на Ан и Дърк.

— Значи това е Ан — каза Йегър. — Не бях сигурен как изглежда. Но Дърк го познах.

Наблюдаваха смаяно разигралите се впоследствие събития, включително двубоя на Пит с Пабло и излизането му от шлюза, вкопчен за въжето, което се влачеше зад лодката на Болке. Гледаха и не можеха да повярват на очите си.

— Този в лодката Болке ли е? — попита Йегър.

— Да — отвърна Гън. — Сигурно плановете са у него, в противен случай Пит не би го преследвал.

— Какво да правим?

Гън поклати глава.

— Сандекър — каза накрая. — Най-добре да се обадим на Сандекър.

78.

Въжето в ръцете на Пит се отпусна и сложи край на импровизираната му водна шейна. Той си пое въздух и проследи с поглед отдалечаващата се лодка на Болке.

Бе се озовал във водите на езерото Мирафлорес. На няколко метра от него край брега имаше кей, край който бе привързан малък помощен влекач, използван от администрацията на канала в допълнение към стандартните влекачи, с чиято помощ маневрираха големите кораби.

Пит заплува към него, качи се на борда му, развърза швартовите въжета и се промъкна в рубката. Запали двигателя и потегли незабелязан от екипажа на влекача, който се бе отправил към шлюзовете, за да помогне на колегите си там. Когато навлезе по-навътре в езерото, включи двигателя на максимална мощност. Видя във водата да плава някакъв необичаен предмет. Оказа се тялото на Пабло, обезобразено от смъртоносното спускане през отводнителните тръби.

Влекачът не можеше да се мери с лодката на Болке, но и не бе необходимо. Мирафлорес беше малко езеро, дълго не повече от два километра. Болке нямаше къде да се скрие, а и трябваше да мине през следващата поредица шлюзове. След като го следва няколкостотин метра обаче, Пит откри, че Болке крои съвсем различни планове.

Лодката му спря край голям товарен кораб, който дрейфуваше в езерото, и изчака да пуснат подвижната стълба. По нея слязоха двама въоръжени азиатци и привързаха лодката в основата на трапа. Болке подаде на единия пластмасовата кутия с плановете на „Морска стрела“, после се качи по стълбата.

Пит приближи товарния кораб откъм кърмата и видя, че името, изписано върху черния му корпус, е „Санта Рита“, а пристанището, в което е регистриран, е Гуам. Мъжете бяха изкачили стълбата до средата, когато влекачът на Пит се изравни с кораба им.

Болке зърна Пит на мостика, зяпна, сякаш бе видял призрак, и бързо каза нещо на въоръжените мъже.

Онзи с кутията забърза по стълбата, но другият спря и насочи автомата си към Пит. Огледа влекача и стреля предупредително пред носа му. После размаха оръжието си към Пит. Пит разбра посланието, зави, отдалечи се от товарния кораб и продължи напред.

Когато Болке се качи на палубата, там го очакваше Чжоу.

— Добре дошъл — посрещна го той без следа от емоция в гласа.

Болке стоеше с облещени очи, опитваше се да си поеме дъх след изкачването на стълбата.

— Корабът ми бе атакуван и потопен след таран, предприятието ми бе нападнато и унищожено. Изгубихме двигателя, а помощникът ми Пабло е мъртъв. Успях да избягам с плановете на подводницата. Те струват повече от двигателя.

Чжоу изгледа австриеца с облекчение, че не го е заподозрял в унищожаването на тайния му концлагер. Загубата на двигателя на „Морска стрела“ обаче не можеше да бъде възприета по друг начин освен като провал и обстоятелството, че Болке бе донесъл плановете, не можеше да го компенсира.

— Това променя споразумението ни.

— Разбира се, но можем да го обсъдим и по-късно. Трябва незабавно да преминем през шлюзовете на Мирафлорес.

Чжоу кимна.

— Ние сме следващите на опашката. Кой беше този във влекача?

Болке погледна отдалечаващия се влекач.

— Един досадник. Вече не може да ни спре.

79.

„Досадникът“ Пит плаваше пред „Санта Рита“ и се чудеше как да вземе плановете на подводницата. Беше сам и разполагаше единствено с влекача, затова възможностите му бяха ограничени. Огледа ширналото се пред него езеро и забеляза, че напред водният път се раздвоява. Южният канал водеше към къса язовирна стена с преливник, с чиято помощ администрацията на канала регулираше нивото на водата в езерото. Северният канал водеше към двойните шлюзове „Мирафлорес“, които носеха името на самото езеро. Една от камерите току-що бе отворила врати, за да пропусне голям бял круизен кораб.

Пит съзнаваше, че шлюзовете няма да са му от полза. Там Болке несъмнено упражняваше силно влияние, купено с много пари, както се бе убедил при шлюза „Педро Мигел“. Ако акостираше край шлюза и поискаше охраната да спре товарния кораб, щеше да бъде арестуван като Дърк и Ан и задържан, докато „Санта Рита“ не се озове в безопасност в открити води. Трябваше да открие друг начин.

Продължи покрай брега и забеляза, че край язовирната стена е хвърлила котва стара баржа, натоварена с тиня. Продължи още, зави пред самите шлюзове и мина покрай круизния кораб, който му се стори познат. Намали скоростта, за да прочете името, изписано под леко деформираната кърмова палуба, сетне се усмихна. В главата му започна да се оформя план.

— Чудесно! — промълви Пит. — Просто чудесно!

80.

— Капитане, търсят ви по радиото от влекача край бакборда.

Капитан Франко се качи на мостика на круизния кораб и взе слушалката.

— Тук „Морска прелест“. Говори капитан Франко.

— Добро утро, капитане. Обажда се Дърк Пит — каза Пит и подаде главата си през прозореца на мостика на влекача, сетне помаха към круизния кораб.

— А, моят приятел Пит! — възкликна капитанът. — Колко малък е светът! Какво правиш тук? Да не работиш за администрацията на канала?

— Не точно. Изправен съм пред критична ситуация и се нуждая от помощта ти.

— Разбира се! Дължа кораба си и кариерата си на теб! Какво трябва да направя?

Двамата разговаряха няколко минути, след което капитанът остави слушалката, пристъпи към лоцмана, който стоеше на щурвала и наблюдаваше курса на кораба, и каза с неловка усмивка:

— Роберто. Изглеждаш ми гладен. Защо не слезеш долу и не хапнеш набързо? Ще те повикаме на мостика, когато наближим шлюзовете „Педро Мигел“.

Възрастният лоцман с побелели коси, който се бореше с махмурлука от снощното препиване с ром, мигом прие предложението.

— Благодаря, капитане. Езерото е достатъчно широко, така че няма да имаш проблеми — каза той и слезе от мостика.

Помощник-капитанът погледна Франко.

— Това е доста необичайно, капитане. Какво сте намислили?

Франко пристъпи към щурвала и впери блуждаещ поглед през прозореца.

— Слагам край на една кариера, която трябваше да приключи във Валпараисо — каза тихо той и започна да завива.

Пит се отдалечи от пътническия лайнер и сви рязко към брега. Целта му бе покритата с ръжда баржа, използвана при драгажни операции за почистване на дъното на канала. Натоварена почти догоре с тиня, тя газеше дълбоко и очакваше някой буксир, който да я откара до Тихия океан, където да изсипе товара си.

Пит акостира край баржата, върза влекача за релинга и хукна по палубата. Близо до носа откри дебелото швартово въже и с голяма мъка успя да го освободи от кнехта. Захвърли го настрани, хукна обратно към влекача и запали двигателя.

Застана встрани от баржата и я затика към по-дълбоки води. Тя се понесе към главния канал, затова Пит смени позицията на влекача и застана зад кърмата на баржата, след което я затика към шлюзовете.

На няколкостотин метра от него китайският кораб „Санта Рита“ стоеше пред шлюзовете в очакване вратите на камерата да се отворят. Пит погледна през рамо и видя, че „Морска прелест“ се носи към него с пълна мощност, включила и помощните двигатели, за да вземе завоя по-бързо.

Когато зърна „Морска прелест“, круизния кораб, който бе спасил в Чили, Пит реши да го използва като преграда, която да блокира входа в шлюзовете. „Санта Рита“ обаче вече бе заела позиция пред вратите и големият кораб просто нямаше как да застане между нея и шлюзовете. Резервният му план бе много по-дързък, макар да не гарантираше стопроцентов успех. Ако успееше да попречи на „Санта Рита“ да влезе в шлюзовете, щеше да й попречи и да излезе от тях. Имаше само един начин да направи това във водите на тясното езеро Мирафлорес.

Затика баржата и я насочи към шлюзовете, после зави на юг към мястото, където водите на езерото се разделяха на два ръкава. Вместо да тръгне към шлюзовете, избра другия път, който водеше към съседната язовирна стена. Огромният лайнер се изравни с него.

— „Морска прелест“ е в готовност — прозвуча гласът на капитан Франко по радиото.

— Разбрано, „Морска прелест“. Ще ви насоча.

Пит отклони влекача от баржата и мястото му бе заето от „Морска прелест“. Големият круизен кораб, който се движеше с висока скорост, опря носа си в кърмата на баржата.

— Чудесно, „Морска прелест“! — каза Пит. — Дайте всичко от себе си!

Пътническият лайнер, допрял носа си в баржата, изведнъж включи на пълна мощност. Побутна я съвсем за кратко, но напълно достатъчно, за да й придаде силно ускорение.

Пит се опита да не изостава и когато се озоваха на стотина метра от язовирната стена, каза:

— Пълен назад! Благодаря, „Морска прелест“, оттук поемам аз!

— Късмет, господин Пит! — каза капитан Франко.

Пит включи двигателя на влекача на пълна мощност и застана зад кърмата на баржата, докато големият кораб започна да обръща.

Натоварената баржа приличаше на неуправляем влак, понесъл се по релсите, затова задачата на влекача бе просто да поддържа инерцията й. Пит я блъсна в кърмата и я засили в средата на язовирната стена. Ниският й нос се заби с трясък в един от преливниците и баржата спря. Влекачът отскочи от кърмата й, като ударът бе толкова силен, че запрати Пит на земята. Той се изправи и улови щурвала, за да обърне назад. Съжаляваше, че не бе успял да скъса построената през 1914 г. язовирна стена. Не бе постигнал нищо освен да запрати баржата в стогодишния преливник.

Някъде отдолу обаче се разнесе силен грохот. Баржата бе разрушила стената на няколко метра под повърхността. Отворът се разширяваше под напора на водите от езерото. Петнайсетметров участък от язовирната стена рухна внезапно с гръмовен тътен и така започна източването на целия язовир.

Пит изгледа смаяно как баржата се плъзва напред и изчезва отвъд стената, за да се разбие с трясък в така нареченото корито за успокояване на води, разположено под стената. Водата повлече и влекача, затова Пит бързо зави, за да избегне увличащата й сила. „Морска прелест“ вече се бе отдалечила на безопасно разстояние — капитан Франко бързаше да насочи круизния кораб към най-дълбоката част на езерото, непосредствено преди „Педро Мигел“. Пит насочи вниманието си към „Санта Рита“. Товарният кораб продължаваше да стои пред вратите на шлюза и да очаква реда си да премине в Тихия океан.

Докато отдалечаваше влекача от пробитата язовирна стена, Пит забеляза, че вратите на северната камера започват бавно да се отварят. Каза си, че е направил каквото е могъл. Сега всичко бе въпрос на време и физика.

81.

Болке първи проумя какво се опитва да направи Пит. Щом видя как баржата се прекатурва през пробива в язовирната стена, се обърна към Чжоу на мостика на „Санта Рита“ и викна:

— Опитва се да понижи нивото на водата и да ни хване в капан! Трябва незабавно да влезем в камерата!

Чжоу не пророни нито дума. Той не притежаваше никаква власт над вратите на шлюзовете, затова остана смаян, след като миг по-късно те се отвориха сякаш по команда. Китайският кораб влезе в камерата и бе привързан с въжета към двата малки локомотива на кея.

Болке често минаваше през шлюзовете на Панамския канал, затова мигновено забеляза, че нещо не е наред. Главната палуба на товарния кораб се издигаше под равнището на кея. Това не би трябвало да се случи, освен при оттичането на водата от камерата. Следователно нивото на водата вече бе спаднало с няколко метра под обичайното.

Той се втурна към корабната радиостанция и закрещя в предавателя:

— Тук „Санта Рита“! Незабавно затворете вратите зад нас! Повтарям, затворете вратите зад нас!

Никой в контролната кула на шлюза „Мирафлорес“ не обърна внимание на призивите на Болке. Служителите се опитваха да открият какво се случва с преливниците на язовирната стена. Някой от тях бе забелязал „Морска прелест“ и един влекач в района на стената, но не бе видял какво точно се е случило. Всъщност бяха обърнали внимание на стената едва след като баржата бе паднала през нея. Незабавно бе мобилизирана охраната на шлюза и от контролната кула изпратиха лодки от двете страни на стената, за да огледат щетите.

Преди Пит да успее да стигне до шлюза, пътят му бе пресечен от черно-бяла моторница и той извика:

— Един кораб изгуби управление и се блъсна в язовирната стена. На борда имаше много хора. Потърсете оцелели. Аз ще отида до шлюза за подкрепления.

Командирът на екипа прие думите му за чиста монета и моторницата му се зае да издирва оцелели. Доста по-късно си зададе въпроса какво прави непознат на борда на влекач, собственост на администрацията на канала.

Пит продължи напред. Забеляза кораб със сив корпус да изчаква реда си пред южната камера, за да влезе в езерото. Насочи се към северната камера, където стоеше „Санта Рита“, и забеляза, че езерото се оттича по-бързо от очакваното. Все по-ясно под повърхността се виждаха очертанията на голямата тръба, която пълнеше камерата с вода.

Пит благодари на случая, че сварва вратите зад „Санта Рита“ все още отворени, и насочи влекача право в камерата. Сега му стана още по-ясно колко бързо бе спаднало нивото на водата. „Санта Рита“ бе акостирала толкова ниско, че палубата й се намираше на шест метра под нивото на кея.

Това обаче не бе достатъчно. „Санта Рита“ се бе отправила към Тихия океан, което означаваше, че ще бъде свалена на малко повече от осем метра, преди да премине през камерата. Нивото на водата трябваше да спадне още, за да блокира пътя й към океана.

— Контролна кула до влекач №16, каква е целта на влизането ви в камерата?

Пит взе предавателя:

— Контролна кула, тук охраната на канала. Проверяваме за евентуални повреди по вратите на северната камера.

Болке побърза да се намеси:

— Контролна кула, капитанът на влекача е престъпник. Той е отговорен за рухването на стената. Арестувайте го незабавно!

Пит изключи радиото. Добре разбираше, че играта е свършила. Сега можеше единствено да държи влекача на място, така че да възпрепятства затварянето на вратите. И щеше да го прави до момента, в който това не изложеше живота му на опасност.

На борда на „Санта Рита“ се появиха въоръжени мъже и заеха позиции покрай перилата. От мястото, на което бе застанал, Пит нямаше как да го види, но от контролната кула също изскочи отряд от охраната на канала и хукна към влекача. На стотина метра от тях последните останки от язовирната стена рухнаха под напора на водата и освободиха пътя на още по-голям воден поток. Нивото на водата бе спаднало рязко по цялото езеро и встрани от маршрута на корабите, чието дъно редовно биваше изгребвано с драги, се виждаха само тинести наноси. Водата потече с още по-голяма сила и Пит трябваше да увеличи оборотите, за да не бъде повлечен назад. Течението го извади за няколко секунди от камерата и той установи, че нивото на водата е спаднало почти до тръбата, през която влизаше вода — всъщност откакто Пит бе влязъл в камерата, нивото бе спаднало с почти три метра и водата продължаваше да се излива през отворените врати.

Пит видя, че вратите започват да се затварят, и отново насочи влекача напред. Операторът в контролната кула вече не се чувстваше длъжен да пази влекача и нареди на колегите си да затворят вратите въпреки всичко. Пит обмисли възможността да ги блокира, но си даде сметка, че шестстотинтонните врати ще премажат малкия влекач. Хвърли още един поглед към „Санта Рита“ и разбра, че това вече няма значение.

Корабът се бе наклонил към щирборда и се бе опрял в стената на камерата. Нивото на водата бе спаднало достатъчно, че килът на „Санта Рита“ да опре дъното.

Пит промъкна влекача през затварящите се врати и спря край предната част на бакборда на „Санта Рита“. Въоръжените мъже на борда й мигом насочиха автоматите си към него. Той вдигна ръце, стъпи на перилата и скочи на палубата на товарния кораб. Един от стрелците опря дулото на калашника си в гърлото му и избълва куп заплахи на мандарин.

Пит го погледна и се усмихна невъзмутимо.

— Къде е шефът ти?

Не се наложи да чака преводач. Болке и Чжоу, които бяха видели Пит да се качва на борда на „Санта Рита“, не закъсняха да се появят. Чжоу го изгледа с любопитство, изненадан да го види отново след срещата им в джунглата. Болке, от друга страна, бе вперил в Пит поглед, изпълнен с неподправена ярост.

— Мисля, че у теб има нещо, което принадлежи на страната ми — каза Пит.

— Ти да не си полудял? — изкрещя Болке.

— Съвсем не. Играта свърши, Болке. Ти изгуби. Върни ми плановете.

— Ти си глупак! След малко ще напуснем шлюзовете и ще отплаваме… през трупа ти!

— Никъде няма да ходиш — каза Пит. — Корабът ти е на дъното на камерата, а нивото на водата в езерото не е достатъчно, за да я напълни.

Операторът в контролната кула бе стигнал до същия извод. Нивото на водата в камерата със „Санта Рита“ бе значително по-ниско от водата в следващата камера. При подобна разлика в нивата вратите между тях не можеха да се отворят.

— Ще прелеят необходимото количество вода от езерото Гатун и пак ще отплаваме — настоя Болке.

— Но без плановете!

— Убий го, Чжоу! — обърна се Болке към китайския агент. — Убий го веднага!

Чжоу не помръдна. Стоеше и обмисляше вариантите за действие.

— Не очаквах да го качиш на борда си и да му осигуриш безплатен транспорт — обърна се Пит към него. — Предполагам, не си му казал кой вдигна фабриката му във въздуха? Мисля, че вие двамата има за какво да си поговорите.

Сянка на подозрение премина по лицето на Болке.

— Лъжи! — каза той. — Абсолютни лъжи!

Погледът му обаче го издаде. В него намериха място и осъзнаването, че светът му рухва, и отчаянието, продиктувано от това. Нямаше какво друго да направи, освен да убие човека, отворил очите му за истината.

Обърна се рязко към стрелеца до себе си и издърпа калашника от ръцете му. Насочи го към Пит и тъкмо когато показалецът му затърси трескаво спусъка, прозвуча изстрел. На челото на Болке се появи ясно очертано червено кръгче, а изпълнените му с гняв очи се превъртяха в орбитите. Австрийският минен инженер рухна на палубата и оръжието падна от ръцете му.

Чжоу държеше в протегнатата си ръка деветмилиметров китайски пистолет, от дулото на който излизаше струйка дим. Агентът се завъртя бавно и насочи пистолета в гърдите на Пит.

— Ами ако изпълня молбата на Болке и те убия?

Пит зърна нечия сянка с крайчеца на очите си и се усмихна лукаво на китайския агент.

— Тогава ще умреш секунда след мен.

Чжоу по-скоро усети, отколкото видя раздвижването над главата си. Вдигна поглед и видя строените на кея войници с карабини М4, насочени към него и екипажа му. Това бяха моряците от американския разрушител „Адмирал Спруънс“, заели позиции по протежение на съседния шлюз.

Чжоу изобщо не изглеждаше разтревожен.

— Това може да предизвика неприятен инцидент между нашите две страни.

— Така ли? — попита Пит. — Въоръжени китайци на борда на гуамски кораб, нелегално превозващ човек, обвинен в убийства и робовладелство? Да, предполагам, че си прав. Това определено би създало неприятности поне на едната страна.

— Ами ако върнем плановете?

— Тогава ще си стиснем ръцете и всеки ще поеме по пътя си.

Чжоу впери поглед в зелените очи на Пит. Опитваше се да проумее подобна приятелска постъпка от страна на човек, който би трябвало да е негов враг. Враг, който в момента държеше всички козове. Обърна се и нареди нещо на един от хората си. Мъжът бавно свали оръжието и тръгна към мостика. Върна се с пластмасовата кутия с плановете на „Морска стрела“ и неохотно я подаде на Пит.

Пит я взе, отиде до релинга и спря. Обърна се към Чжоу и му протегна ръка. Китаецът го изгледа за миг, преди да я хване и да я разтърси енергично.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — каза Пит. — Два пъти.

— Някой ден може да съжалявам, че съм го направил — каза Чжоу с едва забележима усмивка.

Пит се обърна, прекрачи релинга и тръгна нагоре по стълбата, монтирана върху стената на камерата, здраво стиснал плановете на подводницата. Когато стигна върха, помаха в знак на благодарност на моряците, застанали от другата страна на шлюза… след което се остави да бъде арестуван от охраната на Панамския канал.