Стрелата на Посейдон

26.

Колесниците на самолета отскочиха леко от пистата и това извади Ан от унеса й. Вълненията от последните няколко дни бяха взели своето и тя бе заспала веднага след като гълфстриймът се отлепи от пистата в Айдахо. Ан се прозя и погледна към Пит, който изглеждаше погълнат от един роман на Джеф Едуардс.

— Най-сетне у дома — каза тя.

Пит вдигна поглед и се усмихна, после погледна през илюминатора към сивата пелена, която се спускаше с настъпването на нощта над летище „Рейгън“.

— Започвах да се съмнявам, че ще успеем някога да се приберем.

Бе прекарал почти цялата сутрин в разпити, провеждани от военноморските сили, ФБР и щатската полиция на Айдахо, които държаха да научат всяка подробност от фаталния инцидент предната нощ. Ан направи всичко по силите си, за да отклони усилията на следователите в друга посока, и в крайна сметка извоюва освобождаването както на Пит, така и на документацията на Хейланд.

Гълфстриймът продължи по пистата, подмина пътническия терминал и спря пред хангара, запазен за правителствени самолети. На пистата се появи син форд и спря до самолета. От колата слезе Фаулър, който току поглеждаше часовника си и потропваше нервно с крак, докато вратата на самолета най-сетне се отвори. Втурна се към Ан, хвана я под ръка и й помогна да слезе по стъпалата.

— Добре ли си, Ан?

— Дан, не очаквах да те видя тук. Малко сме уморени, но се държим.

— Ще те закарам у вас.

Пит слезе от самолета след Ан и й подаде нови патерици.

— Радвам се да те видя, Дърк — каза Фаулър и му протегна ръка.

— След последните два дни не съм сигурен, че аз се радвам да те видя — засмя се Пит и отвърна на ръкостискането му.

Фаулър забеляза, че Пит също накуцва.

— И ти ли пострада?

— Един куршум ме одраска по прасеца. Отървах се по-леко от Ан.

— Искрено съжалявам — каза Фаулър. — Нямахме представа колко опасна задача сме ви възложили. Предполагахме, че някой може да се опита да открадне изследванията на Хейланд след смъртта му, но наистина нямахме представа колко сериозна е заплахата.

— Имаш предвид заплахите — каза Ан. — За щастие, те се провалиха.

Фаулър я изгледа нетърпеливо.

— У теб ли е документацията на Хейланд?

Пит се върна в самолета и донесе кутията, в която бяха дневниците на Хейланд и двата лаптопа.

— Всичко е тук.

Фаулър изглеждаше облекчен. Отиде до колата си и отвори багажника.

— Може би не знаеш — каза той, — но става въпрос за безценна военноморска технология.

— Защо тогава не поставихте въоръжена охрана, която да се погрижи за нея? Някой е готов на всичко, за да се сдобие с резултатите от тези изследвания.

— Не се притеснявай. Ще я приберем на сигурно място в централата на Агенцията за съвременни отбранителни технологии веднага след като закарам Ан у тях, разбира се.

Пит взе чантата на Ан от самолета и я остави до кутията с документите в багажника на колата.

— Да закарам и теб? — предложи Фаулър.

— Не, благодаря — отказа Пит. — Живея съвсем наблизо, мога да се прибера дори пеша. Мисля да се поразтъпча, след като прекарах последните няколко часа в теснотията на този самолет. — И се обърна към Ан. — Успех в разследването, Ан.

Тя го прегърна и го целуна по бузата.

— Благодаря ти.

— И не си претоварвай крака — каза Пит, след което я настани в колата и помаха подире им, докато се скриха в сумрака.

Левият крак, одрасканият от куршума, го болеше, а десният му пищял все още не се бе оправил от сблъсъка на моторницата с товарния кораб край бреговете на Чили. Той спря, пое дълбоко глътка нощен въздух, хладен и чист след скорошния дъжд, метна платнената си чанта през рамо и закрачи по пистата. С всяка крачка скованите му от полета мускули се отпускаха.

Пит тръгна покрай строените в редица хангари за частни самолети и се насочи към една по-рядко използвана част от летището сред воя на самолетни двигатели, който долиташе откъм пистата. Прекоси огромното празно пространство и се приближи до един хангар, който се издигаше встрани от останалите и изглеждаше така, сякаш не е използван от поне петдесет години. Беше обрасъл с високи плевели, покрити в еднаква степен с прах и ръжда. Прозорците под стрехите бяха напукани и изпочупени, а земята край оставената наблизо кофа за отпадъци бе осеяна с парчета стъкло. Само опитно око, огледало отблизо сградата, можеше да разбере, че изоставеният й вид е всъщност фасада, която цели да отклони любопитните погледи.

Пит пристъпи към една странична врата, осветена от мъждукаща жълтеникава крушка, и потърси шалтера, досущ като онези, които монтират в заводите и цеховете. Под кутията му, която се отваряше с помощта на миниатюрни панти, бе скрита клавиатура. Пит въведе кода за изключване на алармената система и отвори вратата.

Влезе вътре, включи осветлението и бе посрещнат от цяла флотилия лъснати до блясък ретро автомобили, строени в редици по протежение на целия хангар. Декоративните им елементи, изработени от полиран хром, искряха на светлината, която идваше от тавана. Това бе кулминацията на дългогодишната му страст по всичко бързо и красиво в света на автомобилите. Пит бе събрал еклектична колекция, която обхващаше периода от двайсетте до петдесетте години на двайсети век. Музейната атмосфера се подсилваше от самолет „Форд Тримотор“, кацнал до великолепно реставриран вагон „Пулман“, който порасналите му деца използваха някога за временно жилище.

Пит прекоси хангара и погали пътьом бронята на един „Пакард Спийдстър“ от 1930 г. с вдигнат преден капак, паркиран до работната му маса. Стигна витата желязна стълба и се качи в апартамента на втория етаж, в който живееха с Лорън.

Остави платнената си чанта на един стол, взе бутилка леденостудена бира „Шайнър Бок“ от хладилника и прочете бележката, закачена на вратата му.

Пит остави бирата и се върна на долния етаж. Имаше нещо в случая „Хейланд“, което го притесняваше, но все още не можеше да го формулира ясно. Припомни си последните събития, но и това не му помогна да открие какво не е наред, затова облече износения си работен гащеризон и отиде при стария „Пакард“. С много любов и внимание започна да разглобява карбуратора му. Когато след час приключи с ремонта на повредения механизъм, вече знаеше какво го е притеснявало.

27.

— Мисля, че постъпихме правилно, като включихме Пит в разследването на случая — каза Фаулър, докато изкарваше колата от летището.

— Той е невероятно находчив и съобразителен — отвърна Ан: гледаше през прозореца и разсъждаваше върху впечатлението, което й бе направил Пит. — На два пъти ми спаси живота.

— Не за първи път успява да предотврати истинска катастрофа — каза Фаулър. — Не се съмнявам, че можем да му имаме доверие, но съм длъжен да те попитам: той има ли представа за работата на Хейланд и значението й за нас?

— Наясно е с основната идея, но не е настоявал да научи подробности. Стори ми се притеснен най-вече за сигурността на своя кораб и екипажа му — отговори Ан, наведе се и разтри глезена си. — Трябваше да му кажем истината от самото начало.

— Не можехме да направим нищо по този въпрос. Том Серни бе категоричен, че нямаме право да обсъждаме технологията на Хейланд. А и всички бяхме изненадани от настойчивостта на онези, които се опитват да я откраднат.

Фаулър мина през портала на летището и скоро спря на червен светофар.

— Живееш в Александрия, нали?

— Да, близо до Стария град, на една пресечка на Кинг стрийт. Магистралата „Джеферсън Дейвис“ ще ни отведе право там.

Фаулър кимна и зави на юг.

— Някакви новини от ФБР, докато летяхме насам? — попита Ан.

— Засега нищо. Вероятно ще минат няколко дни, преди да получат информация от мексиканските служби. А и ти вероятно знаеш повече от мен за онези двамата с черните дрехи от Айдахо.

— Приличаха на латиноамериканци. Ако наистина са били свързани с онези от Тихуана, предполагам, че става въпрос за наемници от Централна или Южна Америка.

— Венецуелци?

— Възможно е. Определено не липсват световни сили, които искат да се възползват от тази технология. Китай или Русия вероятно са първи в списъка.

— Не забравяй иранците — каза Фаулър и натисна газта, щом светна жълто. Зави по Кинг стрийт, главната улица, която пресичаше Александрия и разделяше града на две.

— Нападателите бяха доста дръзки — каза Ан. — И добре информирани.

— Да, дори прекалено.

— И ти си на същото мнение, нали? — попита Ан.

— И какво е то?

— Вътрешен човек. Изтичане на информация, при това на високо ниво.

— Възможно е, но не забравяй колко много секретна информация изтича в пресата. Може би не е било толкова трудно някой да се досети, че Хейланд работи върху нещо важно. Превърнал се е в лесна мишена, тъй като не е работил в обезопасена среда.

— Може и да си прав — каза Ан и посочи напред. — Аз съм ей там, вдясно, точно зад големия дъб.

Фаулър откри свободно място и спря край бордюра зад автомобил, чийто двигател работеше, но светлините му бяха изключени. Беше „Крайслер 300“.

— Защо не си вземеш почивен ден утре? — предложи й Фаулър. — Последните четирийсет и осем часа са били доста тежки. Малко почивка ще ти се отрази добре.

— Благодаря, но само ще се изнервя, ако остана вкъщи и бездействам. Освен това трябва да открия кои са онези хора.

Фаулър изключи двигателя и Ан слезе. Тъкмо посягаше да вземе патериците си, когато някой я сграбчи отзад. Зърна за миг нападателя — висок чернокож мъж, който обви ръце около нея, събори я на тревата пред дома й, заби коляно в гърба й и зарови лицето й в тревата с една ръка. Тя се опита да се освободи, но усети дулото на пистолет, опрян в слепоочието й.

— Не смей да дишаш дори — каза нападателят й.

Тя чу вика на Фаулър, последван от тупването на безжизненото му тяло. След секунди чу подрънкване на ключове и как някой отваря багажника на форда. С крайчеца на окото си видя втори мъж да слага нещо на задната седалка на крайслера, след което да сяда бързо зад волана. Нападателят, притиснал гърба й, се наведе и прошепна в лицето й с противен дъх:

— А сега стой мирна и полежи тук пет минути, ако не искаш чичко Кларънс да се върне и да стане по-лошо.

После я пусна, изправи се, отиде до крайслера и седна спокойно до шофьора. Колата потегли рязко със свистене на гуми и ускори по улицата. Ан се опита да види регистрационния номер, но той бе покрит с ленти цветно тиксо. Вероятно бяха професионалисти. Щяха да отлепят тиксото след няколко преки и да изчезнат в трафика, без да надвишават ограничението на скоростта.

Тя се изправи и накуцвайки заобиколи форда. Фаулър лежеше по очи до предното колело.

— Дан! — извика тя и клекна до него.

Той отвори очи и седна на асфалта.

— Добре съм. — И разтърка челюстта си. — Не можах да реагирам. — Погледът му постепенно се избистри. — Ти как си?

— Добре съм. Но това не беше случайно нападение — каза тя и кимна към отворения багажник.

— Не и документите! — извика Фаулър и с мъка се изправи.

Погледнаха в багажника.

Видяха пътната чанта на Ан. И нищо друго.

28.

На мемориалната служба в памет на Джо Еберсън дойдоха множество негови колеги от Агенцията за съвременни отбранителни технологии; някои се качиха на подиума на черквата в Анандейл и споделиха високата си оценка за него. Ан седеше в средната редица и се чувстваше малко неловко, тъй като причината да я пратят в тази агенция бе тъкмо смъртта на Еберсън. Очевидно той се бе радвал на любовта и уважението на колегите си, което само подсили решимостта й да залови убийците му.

До нея седеше Фаулър — лейкопласт на брадичката му напомняше за нападението срещу двамата предната вечер. И службата за спешна медицинска помощ, и полицията се бяха отзовали бързо на повикването, но не успяха да открият и следа от нападателите. Ан уведоми ФБР за кражбата на документите и крайслерът на нападателите бе обявен за издирване на територията на Вашингтон. На сутринта колата бе открита изоставена на паркинга на магазин за хранителни стоки. Оказа се, че била открадната и обявена за издирване предния ден, но детективите не успяха да открият никакви уличаващи отпечатъци, нито пък документацията на Хейланд, разбира се. Специален екип на ФБР се зае с разследването на кражбата, но федералните агенти разполагаха с прекалено малко данни.

— Бих искал да изкажа съболезнованията си на близките на Джо — каза Фаулър, когато службата приключи. — Нещо против да се видим при колата?

Ан кимна, благодарна, че пак й предложи да я откара до дома й. Когато малко по-късно се качиха в колата му, тя спомена колко популярна личност се е оказал Еберсън.

— Отдавна беше в бизнеса — обясни Фаулър. — Спечели си много приятели, но и много врагове.

— Що за врагове?

— Професионални. Всеки изследователски проект на Агенцията за съвременни отбранителни технологии комбинира работата на различни компании и университети. Впоследствие ние подреждаме мозайката и обираме лаврите. Хората, които осъществяват същинския пробив, често остават незабелязани.

Помълча и добави:

— Не смятам, че някой учен е отговорен за смъртта на Еберсън и Хейланд, ако това се върти в ума ти.

— Прехвърлям всички възможности — отвърна тя. — Зная, че сме го обсъждали и преди, но въпреки това искам пак да те попитам каква е вероятността от изтичане на информация от Агенцията за съвременни отбранителни технологии.

Фаулър се намръщи.

— Всичко е възможно, но не смятам, че в нашия случай пробивът е в агенцията. Екипът, който работи върху проект „Морска звезда“, е доста малък. Голяма част от разработките са дело на външни компании. Смятам, че там се крие големият риск, в подизпълнителите. Разбира се, в корабостроителницата също има хора, която са наясно с проекта, така че не бива да изключваме и тях.

— Да… затова вече изпратихме в Гротън екип на Службата за криминални разследвания.

— Възможно е да е просто случайност — отбеляза Фаулър, — но ми се струва странно, че Хейланд и Еберсън бяха убити скоро след посещението на президента в корабостроителницата. Не взех участие в него, но прочетох списъка с присъстващите.

— Смяташ, че е замесен някой от Белия дом?

— Непряко. Знаеш, че Белият дом е като решето. Макар тази администрация да е доста по-свястна от повечето, с които сме работили, не бих се учудил, ако подробности около проекта „Морска стрела“ са стигнали до неподходящите хора.

— Можеш ли да ми дадеш списъка на присъстващите?

— Разбира се, в кабинета ми е… Стига да си сигурна, че не си се нагърбила с предостатъчно задачи.

— Налага се да хвърлим мрежата доста нашироко. Ще трябва да проверя и други случаи на кражби на технологични тайни през последните години. Разследвал ли си случаи на шпионаж от страна на чужда държава?

— Не и откакто съм в Агенцията за съвременни отбранителни технологии — отвърна Фаулър. — Обикновено се занимаваме с изгубени компютърни дискове, такива неща. Но пък съм в агенцията само от една година. Докато бях в научноизследователската лаборатория на армията, разследвахме няколко случая на шпионаж, в които подозирахме китайски и израелски шпиони, но така и не събрахме достатъчно доказателства, за да стигнем до съдебната зала.

— Смятам, че в нашия случай злодеят не се вписва в обичайната шпионска рамка — каза Ан.

— Така е, но никога не знаем кой в крайна сметка плаща сметката.

— Прав си — съгласи се Ан. — Имаш ли представа как ще се отрази кражбата на документацията върху проекта „Морска стрела“?

— Не съм толкова грамотен в техническо отношение, но очевидно успехът на целия проект зависи от суперкавитационния модел на Хейланд, тъй като той е в основата на уникалните характеристики на „Морска стрела“. При положение че не разполагаме с неговите изследвания, реализирането на проекта ще се забави поне с няколко години. Никой не смята, че ще пресъздаде разработките на Хейланд, след като не разполага с неговите чертежи и спецификации.

— Не мога да повярвам, че ни ги откраднаха толкова лесно. Как ли са разбрали?

— Трудно е да се каже. Възможно е да са те следили след инцидента в Тихуана. Нищо чудно в Айдахо да е имало и трети човек, който да е наблюдавал случващото се. Във всеки случай, успели са да реагират много бързо.

Той я погледна разтревожено.

— Може би трябва да отидеш в хотел за няколко дни, просто за всеки случай.

— Не, добре съм — отвърна тя, притеснена не за собствената си сигурност.

— Въпреки това ще поговоря с полицията в Александрия да отдели един патрулен автомобил, който да минава покрай дома ти на определени интервали. — Фаулър потри брадичката си. — Нямам търпение да спипаме тези типове.

Спряха на паркинга на централната сграда на Агенцията за съвременни отбранителни технологии в Арлингтън. Ан предпочиташе да работи тук вместо в своя кабинет в Службата за криминални разследвания, разположена в Анакостия, на другия бряг на река Потомак. При положение че разполагаше с лаптоп, можеше да получи достъп до почти същите ресурси, но тук имаше предимството да поддържа тясна връзка с екипа, работещ върху проект „Морска стрела“.

Когато седна на бюрото си, почувства необикновен прилив на енергия. Случаят бе важен не само от гледна точка на националната сигурност — в него имаше и личен елемент. Преодоляла физическото и емоционалното изтощение от последните няколко дни, сега Ан бе крайно мотивирана да разплете уликите и да открие кой стои зад всичките тези кражби и убийства.

Първият телефонен разговор, който проведе, бе с офиса на ФБР в Сан Диего. Местното разследване бе поверено на агент на име Уайът.

— Някакви новини от Мексико? — попита тя.

— Да — отвърна Уайът. — Двамата покойници, на възраст между трийсет и трийсет и пет години, не са били мексикански граждани. У тях са били открити колумбийски паспорти. Мога да ти дам имената, но най-вероятно не са истински. Направихме справка в Министерството на вътрешните работи в Богота, но и двете лица не фигурират в списъците на колумбийските граждани.

— Тоест паспортите са фалшиви?

— Да, при това става въпрос за много добре изработени фалшификати. Проверихме и отпечатъците на двамата, но не открихме нищо нито в базите данни на ФБР, нито в тези на Интерпол. Предполагаме, че става въпрос за треторазредни биячи. Според граничните служби са влезли в Съединените щати преди няколко седмици. Заедно с още трима. Минали са границата при Тихуана с туристически визи.

— Някой от тях да се казва Пабло?

— Не.

— Открихте ли нещо около пикапа и моторницата?

— Пикапът е бил купен съвсем наскоро от търговец на употребявани автомобили от Тихуана. Платили са в брой и са го регистрирали на името на един от колумбийците. На адреса, който е дал, открихме само сергия за тако на Розарито Бийч. Боя се, че мексиканците няма да открият нищо съществено, свързано с лодката.

— Някакви подробности за дейността им на територията на Щатите?

— Продължаваме да търсим. Интересно е, че според граничните служби в пикапа е имало петима души, но впоследствие само трима са напуснали страната. Проверяваме твоята информация за евентуално проникване с взлом в офисите на компанията на Хейланд. Охранителните камери показват мъж с униформа на куриер да влиза в сградата късно вечерта. Лицето му съвпада с една от снимките в паспортите на колумбийците.

— Уайът, предлагам веднага щом приключим този разговор да се свържеш с вашия офис в Спокейн. В Бейвю, Айдахо, бяха убити двама мъже, проникнали в хижата на Хейланд край езерото. Залагам една заплата, че това са твоите двама безследно изчезнали.

— Няма ли да добавиш и бонус, ако се окаже, че един от тях е куриерът? — попита Уайът. — Тези типове май не се отказват лесно, а?

— Така е. Нещо друго?

— Изпратихме специалист по експлозивите да отгледа яхтата на Хейланд. Той потвърди, че на борда е имало пластичен експлозив, който е бил активиран механично. Смята, че яхтата е била минирана.

— Значи Хейланд е причинил експлозията — каза тя. Излизаше, че Пит е прав. — Имаш ли представа защо?

— Вероятно се е почувствал застрашен или пък просто е взел предпазни мерки, предвид естеството на работата му. Явно си е струвало човек да се жертва заради нея.

— Така изглежда.

— Има един неясен момент в тази история обаче.

— Какъв?

— Докладът на патолога, извършил аутопсията на Еберсън. Предвид физическите доказателства и положението на тялото, открито в задната част на яхтата, смятаме, че не е загинал в резултат на експлозията.

— Краката му бяха заплетени в рибарска корда — каза Ан. — Предполагам, че е изпаднал в паника, не е могъл да скочи от яхтата и се е удавил.

— Според патолога е бил мъртъв преди яхтата да потъне.

— Застрелян?

— Не… — Уайът потърси точните думи. — Кожата му свидетелства за силни изгаряния. Причината за смъртта са увреждания, свързани с тези изгаряния.

Ан бе видяла ужасните почернели крайници на Еберсън, но бе решила, че причината се крие в потъването на тялото на голяма дълбочина.

— Защо патологът смята, че Еберсън не е загинал в резултат на експлозията?

— Защото изгарянията по кожата му не са типични за пожар… всъщност изгарянията стигат далеч под кожата. С други думи, той се е сварил — и отвън, и отвътре.

— Отвътре? Как така отвътре?

— Нараняванията са сходни с тези, причинени от микровълнова ирадиация.

Ан замълча, опитваше се да асимилира получената информация.

— Възможно ли е да е свързано с оборудването, което е изпитвал Хейланд? — попита Уайът.

— Не смятам. То изобщо не бе извадено от сандъка.

— Ясно. Колегите тук също са озадачени. Ще ти изпратя доклада и ще поговорим пак.

— Благодаря, Уайът. Съобщи ми, ако получиш някакви новини от Мексико.

Смъртта на Еберсън бе загадка, която не бяха в състояние да разрешат. Ако екипажът на моторницата на Пабло бе убил Еберсън, защо просто не го бяха застреляли? И какво би могло да причини микровълновата ирадиация?

Ан изпревари Уайът и първа се свърза с офиса на ФБР в Спокейн. Федералните агенти потвърдиха подозренията й. У загиналите мъже в Бейвю също били открити колумбийски паспорти. Пристигнали в Айдахо с нает частен самолет, което обяснявало възможността да пренесат оръжие със себе си. Агентите разследваха самолетната компания, но засега не бяха открили никаква връзка с колумбийците.

Ан отвори лаптопа си и започна да търси из различните бази данни на правоохранителните органи. Опитваше се да открие какви престъпления са били извършени от колумбийски граждани на американска територия. Националният информационен център й помогна да състави списък на престъпленията, извършени през последните пет години. Ако се изключеха няколко убийства и банкови обири, основните престъпления с участието на колумбийци бяха свързани с наркотици и бяха извършени предимно в Ню Йорк и Маями. Търсенето в системата на ФБР също не даде резултат.

Докато ФБР не направеше идентификация посредством ДНК тест на телата от Айдахо, агент Бенет щеше да преследва призраци. Затова Ан насочи вниманието си към евентуалното изтичане на информация отвътре.

Фаулър й бе предоставил подробни досиета на петнайсет учени и администратори от Агенцията за съвременни отбранителни технологии, свързани с проект „Морска стрела“, и тя прекара следващия час в преглеждане на доклади, като се опитваше да открие в тях някоя от трите основни причини за измяна, която не е продиктувана от идеологически съображения, а именно: дългове, дрога и развод. Отбеляза си да помоли Фаулър да провери една физичка, която преживяваше тежък развод, както и нископлатен инженер, който наскоро се бе сдобил с чисто нов „Корвет“. И все пак, поне на пръв поглед, никой от служителите на агенцията не представляваше риск за националната сигурност.

— Имаш ли секунда? — попита Фаулър от вратата, влезе и остави на бюрото й дебела папка. — Това е информация за подизпълнителите на агенцията, работили по проект „Морска стрела“. В Гротън очевидно са използвали свои подизпълнители, Научноизследователското управление на военноморските сили — също.

— В какъв мащаб?

— Става въпрос за осем частни компании, ако не броим тази на Хейланд, плюс три университетски научноизследователски програми.

— Достатъчно, за да ангажират цялото ни внимание за известно време. Благодаря, Дан. Ще ми направиш ли още една услуга?

— Разбира се, само кажи.

— Можеш ли да направиш справка къде са пътували служителите на агенцията, които работят по проект „Морска стрела“? Искам да проверя дали някой от тях е посещавал обичайните заподозрени: Източна Азия, Русия, Близкия изток…

— Няма проблем. Между другото, ето ти списъка на присъствалите по време на посещението на президента в Гротън. — Фаулър й подаде един лист. — Искаш ли да обядваме?

— Не, благодаря, не съм гладна — отвърна тя и отвори папката с информация за подизпълнителите. — Благодаря за докладите.

След като прочете предоставената й от Фаулър информация, установи, че връзката между останалите подизпълнители и Хейланд е съвсем периферна. Повечето подизпълнители работеха върху дизайна на корпуса и електронните системи, които изобщо не бяха свързани със системата за суперкавитация на Хейланд. Негов основен партньор от страна на агенцията бе Еберсън.

Ан се изправи и се разкърши, после взе списъка на участниците в посещението на президента в Гротън. В него имаше само седем имена, три на служители в Белия дом и четирима от Пентагона. Веднага забеляза името на Том Серни. Незабавно предаде имената на свой колега от информационния център с молба да ги провери в базата данни. Докато очакваше да получи имейл с резултатите от проверката, се замисли за това по колко необичаен начин е бил убит Хейланд.

Кражбата на промишлени или военни тайни рядко водеше до убийства. Въпреки това Хейланд, Еберсън и Мани бяха убити именно заради работата си по проект „Морска стрела“, а Ан и Пит се бяха отървали на косъм. Много малко престъпни режими биха прибегнали до подобни крайни мерки, но пък други биха могли да използват наемници. Правителството на Колумбия определено не конкурираше САЩ в областта на военните технологии, така че крадците очевидно бяха наети от някой друг. От кого обаче?

Започна да проучва други случаи на промишлен шпионаж с надеждата, че ще успее да открие сходен модел или почерк. След като изключи априори случаите, свързани с тероризъм и хакерство, откри, че повечето опити за шпионаж са свързани с разкриването на дипломатически и политически тайни. Обикновено зад тях стояха отделни личности или организации, обслужващи интересите на отколешни противници на Вашингтон — Москва, Пекин, Хавана… По-голям интерес представляваха малкото на брой случаи на кражби на военни и граждански технологии, извършени от китайски агенти. Макар в случая „Хейланд“ да липсваше подобна връзка, бе очевидно, че именно Китай най-настойчиво и най-агресивно се опитва да се сдобие с чужди военни технологии.

Ан откри, че китайците отдавна крадат и имитират чужди технологии, като от това страдат най-вече руснаците. Китайските имитации на артилерийски системи, ракети земя-въздух и дори военноморски разрушители от години предизвикваха негодуванието на генералите в Кремъл. Руснаците обаче не бяха единствената мишена. Няколко нови попълнения в арсенала на китайската армия удивително приличаха на американските си аналози. Авиационните експерти откриваха поразителни сходства между „невидимия“ китайски изтребител J-20 и американския Ф-22 „Раптор“. Наскоро китайците бяха въвели система за борба с уличните безредици, напълно идентична, поне на външен вид, с използваната от американците. Скоро щеше да се появи и хеликоптер, който според специалистите бе пълно копие на американския „Апачи“.

Погълната от работата си, Ан забеляза, че наближава шест, едва когато телефонът й иззвъня. Бе прехвърлила огромен обем информация, но не бе постигнала почти нищо. Отговори на позвъняването с уморен глас, но се оживи, когато чу кой я търси.

— Здрасти, Ан, аз съм, Дърк. Още ли работиш?

— Да, а ти как си?

— Добре. Какво ще кажеш да вечеряме утре? Искам да обсъдим нещо.

— Утре? Добре, чудесно. Нещо важно ли е?

— Възможно е. — Пит се поколеба. — Искам да те поканя на корабен круиз.

29.

Ан забеляза, че неколцина мъже се заглеждат подире й, докато прекосяваше с почти незабележимо накуцване салона на „Бомбай Клуб“. Беше облечена в ленена рокля с цвят на шафран, която подчертаваше извивките на тялото й, и приличаше повече на модел, отколкото на следовател. Не обърна никакво внимание на зяпачите, прекоси невъзмутимо ресторанта и излезе на елегантната веранда, от която се откриваше изглед към парка „Лафайет“. Бързо откри Пит, седнал на една ъглова маса.

Той бе в компанията на висока привлекателна жена, която й се стори позната. Ан се почувства неловко, но тръгна усмихната към масата.

Пит стана и я посрещна сърдечно.

— Захвърли ли вече патериците?

— О, да, за щастие глезенът ми е много по-добре.

— Ан, запознай се с моята съпруга, Лорън.

Лорън се изправи и прегърна топло Ан.

— Дърк ми разказа за приключенията ви в Мексико и Айдахо. Забрави обаче да спомене колко сте красива — каза Лорън без капка злоба или завист.

Каквато и инстинктивна неприязън да би могла да затаи Ан към Лорън, тя мигом се разтопи след този неочакван комплимент.

— За съжаление всичките ни премеждия не доведоха до никакъв резултат — каза Ан и погледна виновно Пит, след което му разказа как двамата с Фаулър бяха обрани и бяха изгубили документацията на Хейланд.

— Не мисля, че това е съвпадение — каза Пит и се намръщи.

— По-скоро е очебийна проява на шпионаж — добави Лорън. — Трябва да използвате по-сериозни ресурси, за да разрешите случая.

— В разследването вече се включиха поне три екипа на ФБР — каза Ан, — заедно с отдела за вътрешна сигурност на Агенцията за съвременни отбранителни технологии, както и няколко следователи от Службата за криминални разследвания на военноморските сили. — Погледна отново Лорън и погледът й светна, когато най-после успя да се сети коя е тя. — Вие сте член на Конгреса от Колорадо, нали?

— По-тихо, ще й развалиш прикритието — засмя се Пит.

— Сторихте ми се позната — каза Ан. — Спомням си усилията, които положихте, за да промените законодателството и да увеличите социалните придобивки и платения отпуск на родителите в армията. Вие сте истински герой за жените от въоръжените сили.

Лорън поклати глава.

— Направихме съвсем дребни промени, които трябваше да станат факт много отдавна. Но да се върнем на темата. Ако смятате, че мога да ви помогна като пришпоря някого в Министерството на вътрешната сигурност, само кажете.

— Благодаря. Имаме подкрепата на вицепрезидента, както и на Белия дом, така че смятам, че не страдаме от недостиг на ресурси. Трябва да направим някакъв пробив, за да открием кой стои зад всичко това.

Появи се сервитьорът и тримата си поръчаха къри за вечеря, а Пит избра бутилка новозеландски совиньон блан „Сен Клер“.

— Откога сте женени? — попита Ан.

— От няколко години — отвърна Лорън. — И двамата пътуваме много, затова понякога приличаме на два кораба, които се разминават в нощта, но се справяме.

— Номерът е корабите да се сблъскват редовно — каза Пит.

Лорън се обърна към Ан.

— А ти имаш ли си някого?

— Не, в момента съм щастливо неомъжена.

Пристигнаха блюдата им, които се оказаха достатъчно пикантни, че да си поръчат втора бутилка вино.

— Кърито със скариди е толкова люто, че пари езика ми, но не мога да се сдържа — каза Ан. — Прекалено е вкусно.

Малко по-късно се извини и отиде до тоалетната, а Лорън се приведе към Пит и каза:

— Това момиче си пада по теб.

— Аз виновен ли съм, че Ан разбира от мъже? — отвърна той с усмивка.

— Не, но ако се объркаш нещо, ще ти изрежа далака с ръждив нож за масло.

Пит се засмя и я целуна.

— Не се притеснявай, обичам си далака и не бих го изложил на риск.

Когато Ан се върна, си поръчаха сорбе за десерт. Пит извади от джоба си едно сребристо камъче и го сложи на масата.

— Само едно ли имаш? — попита Лорън.

— Това е сувенир от Чили — обясни Пит. — Смятам, че е свързан със случая „Хейланд“.

— Какво всъщност е това? — попита Ан.

— Един от нашите геолози в НАМПД го определи като минерал, наречен монацит. Открих го на борда на изоставен товарен кораб, който се носеше неуправляем към Валпараисо.

— Чух за това — каза Ан. — Успял си да го отклониш от курса му, в противен случай щял да се забие в препълнен круизен кораб.

— Горе-долу — отвърна Пит. — Загадката е другаде. Какво всъщност се е случило с екипажа на кораба? И защо корабът се е отклонил на хиляди мили от курса си?

— Отвлечен ли е бил?

— Беше за насипни товари, превозващ боксит от една австралийска мина. Изглежда, товарът му не е струвал кой знае колко. Установихме, че корабът има пет трюма, три от които бяха пълни с боксит, а другите два бяха празни.

— Смяташ, че в тях е имало монацит, който е бил откраднат? — попита Ан.

— Да.

— Защо някой ще краде тъкмо него, а не боксита? — поинтересува се Лорън.

— Анализирахме този минерал и резултатите се оказаха доста интересни. Точно този вид монацит се характеризира с висока концентрация на неодим и лантан.

Лорън се усмихна.

— Звучат ми като названия на някакви болести.

— Това всъщност са два елемента от групата на седемнайсетте така наречени редкоземни метали, някои от които са доста използвани в промишлеността.

— А, да — каза Лорън. — В Конгреса имаше изслушване на тема ограничените ни ресурси от редкоземни елементи. Използват се при производството на различни високотехнологични продукти, включително хибридни автомобили, вятърни турбини и прочее.

— Както и в някои ключови военни технологии — добави Пит.

— Доколкото си спомням — продължи Лорън, — Китай е водещият производител на редкоземни елементи. Всъщност в целия свят има само няколко действащи мини за добива им.

— По-голямата част от производството в глобален мащаб се пада на Русия, Индия, Австралия и на нашата мина в Калифорния — каза Пит.

Ан поклати глава.

— Не виждам какво общо има този камък със случая „Хейланд“.

— Възможно е да няма връзка — отвърна Пит, — но ето ти две любопитни съвпадения. Първото е парчето монацит, което държиш. Неодимът, който се съдържа в този минерал, е ключов компонент от задвижващата система на „Морска стрела“.

— Откъде знаеш това? — възкликна Ан.

— Нашият специалист по информационни технологии в НАМПД откри, че няколко редкоземни елемента играят ключова роля при конструирането на задвижващата система на новите разрушители клас „Зъмуалт“, кръстени на прочутия адмирал Елмо Зъмуалт. Потърсихме допълнителна информация, а някои изводи направихме сами и така стигнахме до заключението, че въпросните елементи са важни за конструирането на електродвигателите на „Морска стрела“.

— Не мога да го потвърдя, но не се съмнявам, че е истина — каза Ан. — И все пак не виждам връзката.

— Ето още една любопитна връзка — продължи Пит. — Джо Еберсън, ученият от Агенцията за съвременни отбранителни технологии, убит на борда на „Сепия“. Обзалагам се, че не се е удавил, а е загинал в резултат на силно облъчване с електромагнитна радиация.

Ан изтърва парчето минерал и зяпна.

— Откъде знаеш? Самата аз получих резултатите от аутопсията тази сутрин! Такова е заключението и на патолога.

— На тази мисъл ме наведе състоянието на трупа. Кожата му бе подута, почерняла, покрита с мехури. Подуването е обичайно явление при жертви на удавяне, но не и черната кожа. Открихме същите белези, в по-силна степен дори, по тялото на мъртъв моряк на борда на онзи товарен кораб в Чили. Чилийските власти смятат, че е загинал в резултат на микровълнова ирадиация.

— Същата причина за смъртта… — Ан се замисли. — Патологът на Еберсън не е в състояние да посочи възможния източник на тази ирадиация. Как е възможно да ги е сполетяла една и съща смърт?

— Не се сещам за друга възможност, освен да са заспали върху микровълнова антена. Попитах някои от моите учени и те ми изложиха малко вероятна, но все пак възможна теория.

— Бих искала да я чуя.

— През последните няколко години са били разработени различни технологии за борба с масовите безредици. Въпросните технологии използват микровълново лъчение и изгарят леко кожата на всеки, който се изпречи на пътя на лъча. Нашата армия също разполага с подобно устройство, наречено Система за активно противодействие, или „лъч на болката“, както е известна на жаргон. Системата не е смъртоносна, но доколкото разбрахме, може да стане такава в резултат на няколко елементарни модификации.

— Възможно ли е да бъде използва по море? — попита Лорън.

— Щом може да се монтира на джипове, няма проблем да бъде разположена и на палубата на някой кораб. Обхватът й е приблизително седемстотин метра. Хората в кабината за управление остават незасегнати, но всички останали — независимо дали се намират на палубата, или са застанали зад прозорец, както прозорците на мостика например — са уязвими. Ако лъчът е достатъчно мощен, може да повреди и комуникационните системи. Възможно е да се използва и срещу по-голям плавателен съд, за да осигури прикритие за абордажна група, която да го овладее.

— Смяташ, че срещу яхтата и онзи кораб в Чили е била използвана такава система? — попита Ан.

— Напълно възможно е да са я използвали, за да зашеметят екипажа на „Тасманийска звезда“ и да откраднат монацита, както и срещу „Сепия“, за да убият Хейланд, Мани и Еберсън и да откраднат прототипа на „Морска стрела“.

— И ако Хейланд не е взривил яхтата, наистина са щели да го вземат от борда на „Сепия“ — каза Ан. — Нещо повече за кораба, осъществил нападението?

— Търсим, но засега не сме открили нищо.

— Значи най-вероятно няма да открием кой стои зад всичко това.

— Напротив. — Пит се усмихна дяволито. — Смятам да разбера до една седмица.

— Но нямаш представа къде да ги търсиш — каза Лорън.

— Всъщност — отвърна Пит — възнамерявам да направя така, че те да ме потърсят. Ще им заложа капан, само че вместо сиренцето, което подмамва мишката, ще използвам монацит.

Извади от джоба на сакото си карта на света и я разстла върху масата.

— С моя колега Хирам Йегър бяхме силно заинтригувани от отвличането на „Тасманийска звезда“ и проведохме разследване, за да открием подобни случаи на отвличания и корабокрушения през последните три години. Според данни на застрахователните компании безследно са изчезнали над десет товарни кораба. Десет от тях са били натоварени с редкоземни елементи или с руди, съдържащи подобни елементи.

Посочи картата и добави:

— Седем кораба са изчезнали край бреговете на Южна Африка, а останалите — в източната част на Тихия океан.

Ан погледна миниатюрните символи, означаващи корабокрушение. Част от тях ограждаха малкия атол Клипъртън.

— Защо застрахователните компании не са разследвали тези корабокрушения?

— Повечето потънали или изчезнали кораби са били много стари, собственост на малки независими компании, и най-вероятно са били презастраховани през множество посредници. Освен това предполагам, че нито един застраховател не си е направил труда да сглоби цялата картина.

— Но защо някой ще потопява или отвлича тези кораби — учуди се Лорън, — след като може да си купи нужните метали на свободния пазар?

Пит сви рамене.

— Доставките са изключително ограничени в световен мащаб. Възможно е някой да се опитва да установи контрол върху добивите и запасите и по този начин да манипулира пазара.

— И какъв е планът ти да откриеш тези хора? — попита Ан.

Пит посочи бучката монацит.

— Тази руда идва от една мина в Западна Австралия. Казва се „Маунт Уелд“. Мината е затворена временно за подмяна на оборудването, което да позволи увеличаване на добива. Установихме, че последната осъществена доставка за износ е била натоварена миналата седмица на кораб, който трябва да акостира в Лонг Бийч.

— Смяташ, че ще го отвлекат? — попита Лорън.

— Корабът следва същия маршрут, по който са плавали два други изчезнали кораба, а също и „Тасманийска звезда“. Това е последният износ на тази руда от Австралия за поне половин година. Готов съм да се обзаложа, че корабът е доста примамлива мишена в очите на тези хора.

— Това ли е круизът, на който ме каниш? — попита Ан с весела искрица в очите.

Пит кимна.

— Да. Корабът е собственост на компания, чийто президент е близък приятел на адмирал Сандекър. Двамата са се споразумели екип от специалните части на бреговата охрана да пресрещне кораба южно от Хаваите и да се качи на борда му.

— Това достатъчно надеждна охрана ли е? — попита Лорън и в теменужените й очи проблесна тревога за съпруга й.

— Няма да се сражаваме с боен кораб. Освен това ще поддържам постоянна връзка с Руди в централата, в случай че се нуждаем от подкрепление. — Обърна се към Ан. — Потегляме за Хаваите след два дни. Идваш ли?

Ан взе бучката монацит и я огледа.

— С удоволствие бих дошла, но съм затънала до гуша в това разследване, а не обичам да оставям нещата недовършени. Освен това едва ли ще съм ви от кой знае каква полза. — Погледна Пит и добави: — Но ще ти кажа едно. Ако излезеш прав, с Лорън ще те посрещнем на кея в Лонг Бийч.

Пит се усмихна на двете красиви жени и вдигна чаша.

— Тази гледка би разтопила сърцето на всеки самотен моряк.

30.

Погледната от въздуха, гъстата джунгла, която се простираше чак до хоризонта, приличаше на неравен зелен килим. Единствените свидетелства за човешко присъствие под пелената от листа бяха някоя тънка струйка дим или зърнат за секунда покрив на колиба на някоя полянка.

Макар хеликоптерът да бе излетял от международното летище „Токумен“ на Панама Сити само преди няколко минути, воят на турбините му вече действаше на нервите на Пабло. Той погледна напред и видя широките зелени води на огромното езеро Гатун, образувано при прокопаването на Панамския канал. Скоро щяха да пристигнат.

Пилотът направи вираж и пое над източния бряг на езерото. Прелетяха над няколко островчета, прочути с многообразието от маймунски видове. В далечината се появи тесен полуостров и пилотът насочи машината отново над джунглата, като постепенно намаляваше скорост. Когато стигна средата на полуострова, започна да описва кръгове.

Пабло се загледа във върховете на дърветата и забеляза, че се мърдат. Но не просто се полюшваха от въздушната струя на ротора, а се раздалечаваха. Между стволовете им се появи процеп, който прерасна в обширен квадрат с хеликоптерна площадка с осветление и светлоотразителен бял кръг.

Пилотът спусна хеликоптера и кацна на площадката. В мига, в който изключи двигателя, Пабло свали шлемофона си и слезе от машината.

Щом се озова извън обсега на перките, вдигна поглед към покрива, който се затваряше над главата му. Необикновеното съоръжение бе издигнато на колони върху разчистено от джунглата парче земя, а покривът се задействаше от мощна хидравлична система. Управляваха го двама въоръжени мъже с камуфлажни дрехи, които боравеха с командно табло, разположено в единия край площадката.

Когато небето се скри, от джунглата се появи количка за голф и спря пред Пабло.

— El Jefe10 те очаква — каза шофьорът с едва доловим шведски акцент. Беше едър мъж с бледа кожа и светлосини очи и изглеждаше съвсем не на място в панамската джунгла. Носеше армейска униформа без отличителни знаци и берета в кобур на кръста.

Двамата се взряха за миг един в друг. В погледите им се четеше едновременно високомерие и уважение. И двамата бяха наемници, затова бяха сключили студено и прекалено официално примирие.

— Добър ден и на теб, Йохансон — поздрави Пабло. — А, да, полетът беше приятен, благодаря.

В мига, в който Пабло се качи в количката, Йохансон потегли рязко, без да го изчака да се настани на седалката.

Изобщо не разговаряха, докато Йохансон насочваше количката за голф по павираната алея, която пресичаше джунглата. Навлязоха в сенчеста поляна, охранявана от мъже в камуфлажни дрехи. От дясната им страна се издигаше наподобяваща пирамида купчина сиви камъни. Мръсни потни мъже, облечени в дрипи, товареха с лопати камъните в колички и ги тикаха по друга павирана пътека.

Количката за голф прекоси друг участък от гъстата джунгла и най-сетне спря пред голяма постройка без прозорци. Плоският й покрив от подсилен железобетон бе превърнат в градина, която погледната от въздуха създаваше по-добра илюзия за джунгла дори от покрива на хеликоптерната площадка. Единственият елемент, който внасяше някаква топлина или уют, бяха редиците палми, засадени от двете страни на входа.

Пабло скочи от количката.

— Благодаря за возенето. Можеш да изключиш двигателя.

— На твое място не бих хранил илюзии, че ще поостана — отвърна Йохансон и продължи напред.

Пабло изкачи няколкото стъпала до входа. Лекият ветрец откъм езерото разсейваше тежкия задух. Пазачът на прага отвори вратата и го придружи във вътрешността на сградата.

За разлика от аскетичната фасада, интериорът можеше да се похвали с пищен лукс. Докато следваше пазача по застлания с бял мрамор коридор, Пабло мина покрай разположена малко по-ниско дневна: едната й стена бе украсена с произведения на модерното изкуство, а другата бе заета от остъклен портал, зад който имаше покрит басейн. Задната част на къщата се издигаше на склона над водата и от високите френски прозорци се разкриваше прекрасна гледка към езерото Гатун.

Пазачът го въведе в просторен кабинет, който гледаше към езерото. В далечината се виждаше контейнеровоз, който пореше водите на канала на път към Тихия океан.

Пабло спря на прага, докато привлече вниманието на мъжа, седнал зад старинно махагоново писалище.

Едуард Болке погледна над очилата си за четене и му кимна да се приближи.

Не само строгият костюм и вратовръзката на Болке, но и всеки детайл във външния му вид издаваше педантичната му и взискателна натура. Сребристата му коса бе идеално подстригана, ноктите му бяха безупречно оформени, а обувките му — лъснати до блясък. Обзавеждането на кабинета му бе почти спартанско, бюрото му бе чисто и подредено.

Болке свали очилата си, облегна се в стола си, скръсти ръце и впери кафявите си очи в Пабло като ястреб.

Пабло седна от другата страна на бюрото и зачака работодателят му да заговори пръв.

— Какво се обърка в Тихуана? — попита Болке с лек немски акцент.

— Знаете, че Хейланд взриви собствената си яхта по време на първата операция — каза Пабло. — Това, разбира се, осуети плановете ни. Преди да успеем да осигурим плаващ кран, с който да извадим яхтата, на мястото пристигнаха американците и извадиха прототипа. Екипажът на кораба им беше цивилен, от служители на НАМПД, затова не срещнахме никакви проблеми да им отнемем прототипа в открито море. Двама от хората им обаче успяха да ни проследят до мексиканското крайбрежие. С американците имаше и една следователка.

— Да, и аз чух същото.

Изненадан от коментара на Болке, Пабло се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Претърпяхме пътен инцидент по улиците на Тихуана, докато се опитвахме да стигнем до летището. Прототипът бе унищожен, а Хуан загина при катастрофата. Впоследствие изгубих и Едуардо, докато се опитвахме да се измъкнем.

— Пълен провал — каза Болке и присви очи. — Слава богу, че не ни се отрази по никакъв начин!

— Хората ми бяха опитни наемници от Колумбия, използваха фалшива самоличност и нямаха криминални досиета. Невъзможно е да се проследи връзката ви с тях.

— Това е добре, тъй като екипът, който изпрати в Айдахо, също е мъртъв.

Пабло трепна.

— Алтебан и Ривера са мъртви?

— Да. Загинали са при „пътен инцидент“, след като са напуснали хижата на Хейланд — уведоми го Болке, без лицето му да трепне. — Отговорни за катастрофата са следователката, агент Ан Бенет, и директорът на НАМПД, с когото си се запознал в Тихуана. За щастие, успях да уредя доставката на чертежите и спецификациите във Вашингтон.

Отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади дебел плик и го плъзна по плота.

— Ще получиш добро възнаграждение, приятелю. Твоето, плюс парите на четиримата ти мъртви приятели.

— Не мога да го приема — каза Пабло, но протегна ръка и взе плика.

— Плащам за труда, не за резултатите. В светлината на последните събития обаче реших да си спестя бонуса, който възнамерявах да изплатя за добре свършената работа в мината в Калифорния.

Пабло кимна, благодарен, че му позволяват да задържи плика.

— Винаги сте били щедър.

— Няма да съм толкова щедър, ако те сполетят нови неуспехи. Предполагам, че си готов да поемеш следващата задача? — Болке опря ръце на бюрото и впери поглед в Пабло.

Пабло избегна очите му и се загледа в ръцете му. Да, ръцете винаги издаваха какъв е човекът насреща. Ръцете на Болке бяха дебели, с груби разкривени пръсти, обезобразени от слънцето. Не бяха ръцете на човек, прекарал живота си в заседателните зали на разни корпорации, на каквато мисъл би могъл да наведе външният вид на Болке. Това бяха ръцете на човек, прекарал живота си в копаене на камъни.

Роден и израснал в Австрия, Едуард Болке бе прекарал младостта си в търсене на злато и редки минерали в Алпите. Така се опитвал да избяга от суровата действителност, след като майка му избягала с американски войник и го оставила на грижите на баща му, алкохолик със склонност към насилие. Излетите на младия Болке в планините развили у него любов към геологията, в резултат на което той защитил докторат по инженеринг на минерални ресурси в университета в Леобен, Австрия.

Постъпил на работа в един меден рудник, но не след дълго започнал да обикаля света, работил в калаените мини в Малайзия, добивал злато в Индонезия и сребро в Южна Америка… Имал свръхестествената способност да открива рудите с най-високи концентрации, да повишава производителността и да носи огромни печалби където и да отиде.

В Колумбия обаче животът му се обърнал на сто и осемдесет градуса. Болке откупил контролния пакет от малка сребърна мина в Толима. Извършеният от него анализ на рудата разкрил наличието на платина. Изкупил останалите дялове и попаднал на голямо находище на платина, което го направило богат само за месеци. Докато празнувал успеха си в Богота, се запознал с жизнерадостната дъщеря на бразилски индустриалец и не след дълго двамата се оженили.

През следващите няколко години животът му протекъл като в приказка, а рудниците в Толима му помогнали да умножи богатството си, докато един ден не се върнал в дома си в Богота и не заварил съпругата си в леглото с един служител в американското консулство. Изпитал ярост, на каквато не подозирал, че е способен, грабнал геоложкото си чукче и разбил черепа на мъжа. Сетне дошъл ред и на жена му — прекършил й врата с яките си ръце.

Колумбийският съд, щедро подкупен от адвокатите на Болке, го оправдал поради временна невменяемост.

Бил свободен човек, но във физическо, а не в психическо отношение. Трагедията отключила най-мрачните му детски спомени и нанесла нови дълбоки рани. Жажда за отмъщение обсебила душата му, а гневът му не искал да се уталожи. Той продължил да търси отмъщение, като се насочил към най-лесните жертви, които бил в състояние да открие — безпомощни млади жени. Започнал да броди нощем из бордеите на Богота, да наема млади проститутки и да ги пребива безмилостно, за да даде изблик на гнева си. След като една нощ едва не загинал от ръката на бдителен сводник, се отказал да излива гнева си по този начин, продал дяловете си в мината и напуснал Колумбия.

Инвестирал в западнала златна мина в Панама и се установил там. Няколко години преди това бил проучил дейността на мината и установил, че ръководството й е некомпетентно. Тя била собственост на американски холдинг, който притежавал и други активи, и за да поеме контрол, му се наложило да изкупи цялата компания. За да осъществи сделката обаче бил принуден да подкупи корумпираното панамско правителство начело с Мануел Нориега, на когото прехвърлил дял от мината. Когато американските войски дебаркирали в Панама, за да свалят Нориега от власт, новото правителство се опитало да сложи ръка на цялата мина, което принудило Болке да плати огромни хонорари за адвокати, преди да си върне контрола върху мината. За претърпените загуби обвинил американците и в душата му пламнала дълбока омраза към Съединените щати.

Вече бил собственик на цял рудодобивен конгломерат, който, по ирония на съдбата, притежавал и поделение в Щатите: транспортна компания, няколко товарни кораба, малка охранителна фирма. Онова, което започнало като досадна дребна придобивка, се превърнало в изгодна възможност за отмъщение.

Всяка нощ образът на съпругата му в прегръдките на американския консулски служител превръщал сънищата му в кошмари, травмиращите спомени от детството отново излезли на повърхността и на сутринта Болке се събуждал обзет от изпепеляващ гняв. Виновниците, макар и отдавна мъртви, останали мишена на гнева му, но към тях се присъединила и родната страна на прелъстителя. Гневът така и не го напуснал. Но вместо отново да прибегне към насилие на случайна основа, Болке избрал нов начин за отмъщение. Използвал уменията и познанията, които натрупал по време на работата си в мини из цял свят, и започнал своя собствена икономическа война.

Безрадостните черни очи на Болке, разположени върху слабото му обветрено лице, пронизваха неговия събеседник.

Пабло заговори неловко.

— Не изгарям от нетърпение да се върна в Америка точно в този момент. Бих предпочел да остана в Панама Сити за няколко седмици, преди да пристъпим към следващата фаза.

— Вече изоставаме от графика за доставки, а освен това изтеглихме сроковете напред. Стоката пристига след четири дни. Трябва да се върнеш незабавно.

Пабло не възрази. Беше бивш командос от колумбийските специални части и никога не отказваше да изпълни заповед. Беше постъпил на служба при възрастния австриец преди дванайсет, дори повече години, след като първоначално бе нает временно, за да потуши работнически протести в мината. Безпрекословната му лоялност бе щедро възнаграждавана през годините, особено след като операциите на работодателя му прекрачиха границите на закона.

— Ще трябва да събера нов екип — каза Пабло.

— Няма време. Ще ти помагат двама американци.

— Не мога да се доверя на външни хора.

— Ще трябва да поемем този риск — сопна се Болке. — Ти изгуби целия си екип. Мога да ти дам някои от хората на Йохансон, но те не са обучени и не притежават нужните умения в твоята сфера на действие. Моят представител във Вашингтон ме уверява, че тези хора са надеждни. Освен това — той погледна Пабло в очите — те направиха това, което ти и екипът ти не успяхте. Осигуриха ми чертежите и спецификациите на Хейланд.

И плъзна към Пабло втори, по-малък плик.

— Това е телефонният номер на нашия човек във Вашингтон. Свържи се с него и той ще ти уреди среща с подизпълнителите. Всичко друго е уредено, така че ти трябва просто да сключиш сделката и да осъществиш доставката. Ще летиш до Щатите със самолета на компанията. Някакви въпроси?

— Онази следователка и хората от НАМПД… представляват ли проблем за нас?

— Жената не бива да ни притеснява — отвърна Болке, облегна се назад и се замисли, — но не съм сигурен за хората от НАМПД. Вероятно си заслужава да ги държим под око. — Погледна Пабло. — Ще се погрижа за това. Действай според плана. Аз ще съм в Пекин и ще чакам да се свържеш с мен.

Наведе се напред и очите му потъмняха.

— Работя за този миг от много години. Всичко е готово. Не ме разочаровай, Пабло.

Пабло изпъчи гърди.

— Не се тревожете, Jefe. Всичко ще мине по мед и масло.

31.

Ан се втурна в кабинета си още в седем сутринта, нетърпелива да провери теорията на Дърк Пит за връзка между случая „Хейланд“ и отвличането на товарния кораб.

Първата й среща бе с д-р Роал Осуалд, заменил Джо Еберсън начело на проекта за създаване на нови бойни кораби. Бяха се запознали преди няколко дни и тя не се изненада, когато го откри на бюрото му да работи върху някакъв доклад.

Отвори вратата и попита:

— Мога ли да наруша сутрешната тишина?

— Разбира се, госпожице Бенет. Тъкмо ще ме измъкнете от депресията, в която изпаднах, докато преработвах графика за завършване на новата подводница.

— Моля, наричай ме Ан. Ще можем ли да я пуснем на вода без системата за свръхкавитация?

— Това е въпросът! Едновременната загуба на Еберсън и Хейланд ни връща назад с месеци, ако не и с години. Без въпросната система подводницата ще загуби основните си преимущества. Все пак предполагам, че ще успеем да проведем изпитанията на задвижващата система, ако изобщо успеем да я сглобим, разбира се.

— И какво ви пречи?

— Закъснения в доставките на ключови компоненти, доколкото зная.

— Въпросните доставки включват ли редкоземни елементи?

Осуалд отпи от кафето си и изгледа Ан с бледосините си очи.

— Не разполагам с достатъчно информация, за да отговоря на въпроса. Но, да, определени редкоземни елементи играят ключова роля при конструирането на „Морска стрела“, особено по отношение на задвижващата система, сонара и някои електронни системи. Защо питаш?

— Проучвам евентуална връзка между смъртта на доктор Хейланд и отвличането на кораб, натоварен с монацит, руда с високо съдържание на неодим и лантан. От какво значение са тези елементи за „Морска стрела“?

— От голямо! Задвижващата система разчита на два високотехнологични електромотора, които на свой ред захранват две външни хидрореактивни помпи, както и всички останали системи на подводницата. За изграждането и на двата компонента са ни необходими редкоземни елементи, и особено за двигателите. — Осуалд пак отпи от кафето си. — Те се използват при производството на постоянни магнити с висок интензитет, благодарение на които осъществяваме невероятен скок по отношение на ефективността и мощността. Тези магнити се произвеждат в Националната лаборатория в Еймс, Айова. При изработването им трябва да се спазват изключително високи стандарти и, да, за целта са необходими няколко редкоземни елемента, сред които и неодим. — Той се поколеба за миг. — Смятаме, че системата за свръхкавитация, разработена от Хейланд, също разчита на редкоземни компоненти. Предполагам, че може би си напипала някаква следа.

— Какво искаш да кажеш?

— Електродвигателите на „Морска стрела“ все още не са инсталирани. Сглобяването на първия в научноизследователската лаборатория на военноморските сили в Чесапийк Бей е приключило току-що и той всеки момент ще отпътува за Гротън. Вторият ще се забави поради проблеми с доставките на материали. Все още не разполагам с цялата информация относно проблема, но доколкото разбирам, именно липсата на редкоземни елементи не ни позволява да сглобим и втория електродвигател.

— Имаш ли представа за какви точно материали става въпрос?

— Ще ти отговоря, след като проведа няколко телефонни разговора. — Той се облегна на стола си и зарея поглед. — Джо Еберсън ми беше приятел. Всяко лято ходехме на риболов в Канада. Той беше добър човек. Погрижи се да откриеш убийците.

— Точно това възнамерявам да направя — отговори Ан сериозно.

Върна се в кабинета си и само след няколко минути Осуалд й позвъни, за да й съобщи забавените доставки на кои елементи възпрепятстват реализирането на проект „Морска стрела“: гадолиний, празеодим, самарий и диспросий. Челното място в списъка обаче се заемаше от неодим, същия елемент, който се съдържаше в парчето монацит, което Пит бе донесъл от Чили.

Бърза справка в интернет показа, че пазарните цени на тези елементи са скочили до небето. Анализаторите на стоковите борси обясняваха това с два фактора. Единият бе пожарът, опустошил съоръженията в Калифорния, където се намираше „Маунтън Пас“, единствената мина за добив на редкоземни елементи на територията на Съединените щати. Другият бе съобщението на собствениците на австралийската мина „Маунт Уелд“, че временно преустановяват производството, за да я модернизират и разширят.

След като осмисли тази информация, Ан взе папката, която Фаулър бе оставил на бюрото й. Тя съдържаше биографиите на всички цивилни, взели участие в посещението на президента в корабостроителницата в Гротън. Пропусна служителите на Агенцията за съвременни отбранителни технологии и Научноизследователското управление на военноморските сили. Очите й се разшириха, когато прочете биографичната справка за Том Серни от Белия дом. Прочете я втори път, нахвърли някои бележки и разпечата целия файл.

На вратата се появи Фаулър с кафе и поничка.

— Днес си подранила. Успя ли да откриеш нещо?

— Всъщност да — отвърна тя и сподели с Фаулър подозренията на Пит относно товарния кораб в Чили и плановете му да осигури охрана на друг кораб, потеглил вече от Австралия.

— И той превозва редкоземни елементи?

— Да. Доколкото си спомням, се казва „Аделейд“ и е отплавал от Пърт.

— Няма да заминеш с него, нали?

— Обмислих възможността, но той заминава утре. Най-вероятно няма да постигне нищо, така че предпочитам да остана тук и да работя по случая.

Плъзна биографичната справка за Том Серни по бюрото и добави:

— Не мога да заявя със сигурност, че информацията изтича точно от Белия дом, но хвърли един поглед на миналото на Серни.

Фаулър прочете на глас най-важните биографични данни за Серни.

— Бивш офицер от Зелените барети, служил като военен съветник в Тайван, а впоследствие в Панама и Колумбия. Напуснал армията и постъпил в „Рейтеон“ като ръководител на проект, свързан с разработването на оръжия с насочена енергия. По-късно започнал работа в Конгреса като специалист по въпросите на отбраната. Член на съвета на директорите на три компании от военнопромишления комплекс… Приел пост в Белия дом… Женен за Юн Лу И, тайванска гражданка, която ръководи благотворителна образователна фондация в Богота… — Остави справката и каза: — Интересна кариера.

— По всичко изглежда, че Серни е бил в непосредствена близост с няколко военни технологии, които китайците са успели да копират — каза Ан. — Връзката с Колумбия също привлече вниманието ми.

— Заслужава си да се поровим в тази насока. Предполагам, че проучването ти ще е достатъчно дискретно, така че да не предизвикаш подозрения и да не подплашиш Серни.

— Разбира се. Не съм готова да рискувам кариерата си, като отправям недоказани обвинения към Белия дом, но ще направя всичко възможно да проуча Серни. Как върви разследването ти относно служителите в агенцията?

Той поклати глава.

— Проверих два пъти всички данни за всеки служител, работил по тази програма. Честно казано, не открих дори намек за подозрително поведение. Ще ти дам резултатите веднага щом приключа.

— Благодаря. Вярвам на преценката ти. Каква е следващата ти стъпка?

— Предлагам да посетим на място тримата най-големи подизпълнители. Искаш ли да дойдеш с мен? Убеден съм, че двамата ще се справим по-бързо.

— Предпочитам да проверя трима от по-малките подизпълнители. Избрах трима, които привлякоха вниманието ми.

— Заемат прекалено ниска позиция в хранителната верига — отбеляза Фаулър. — Вероятно разполагат със съвсем ограничен достъп до класифицирана информация.

— Няма да навреди, ако опитам — каза Ан. — От много глава не боли.

Фаулър се усмихна.

— Както кажеш. Ще съм в кабинета си до довечера, ако ти потрябвам.

По-късно през деня Ан успя да направи още един пробив. След като проведе цял куп разговори с ФБР, отново насочи вниманието си към списъка с подизпълнителите. Първите две компании бяха публични и акциите им се търгуваха на борсата, затова Ан лесно се сдоби с информация за дейността и финансовото им състояние. Третата компания обаче бе частна, не бе листвана на борсата и информацията за нея се оказа по-трудно достъпна. Ан откри статия, посветена на нея, в едно научно списание, след което се втурна в кабинета на Фаулър.

— Дан, виж това! Един от подизпълнителите, компанията „Секюър Тек“, е инсталирала в отдалечени локации компютърни мрежи, с чиято помощ учени и изследователи да обменят информация. Така може да получи достъп до техните разработки, без да разполага с допуск до класифицирана информация.

— Да се направи това май е по-трудно, отколкото изглежда.

— Има още нещо интересно. „Секюър Тек“ е част от малък конгломерат, базиран в Панама, който освен това притежава транспортна фирма в Щатите и златна мина в Панама.

— Добре, но къде ни води това?

— Компанията притежава миноритарен дял от „Хобарт Майнинг“. На свой ред „Хобарт“ притежава в Австралия мината „Маунт Уелд“.

— И какво? Значи разширяват рудодобивния си бизнес.

— „Маунт Уелд“ е сред най-големите производители на редкоземни елементи извън Китай. Тази сутрин доктор Осуалд ми обясни колко важни са редкоземните елементи за успеха на проект „Морска стрела“ и как нарушените доставки възпрепятстват завършването му. Не може да няма някаква връзка.

— Теорията ти ми се струва изсмукана от пръстите — каза Фаулър и поклати глава. — Какъв е мотивът им? Собственикът на мината би трябвало да се радва, че купуваме продукцията му, а не да реже един от най-добрите си клиенти. Мисля, че Дърк Пит те е подвел да тръгнеш по грешна следа.

— Може и да си прав — каза тя. — Хващаме се като удавници за сламки.

— Случва се. На сутринта може да ти хрумне нещо друго. Аз например намирам физическите упражнения за доста полезни при решаването на проблеми. Всяка сутрин тичам покрай Потомак и това ми позволява да освободя ума си и да му дам възможност да си почине. Защо не опиташ и ти?

— Може и да опитам. Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя. — Добави „Секюър Тек“ към списъка с компании, които ще посетиш.

— Разбира се — отвърна той.

Ан послуша съвета му и на път за дома се отби в един фитнес клуб, пробяга няколко километра на пътечката, след което отиде в близкото кафе и вечеря салата с пиле. Сети се за Пит и му позвъни веднага след като се прибра. Никой не отговори на позвъняването й, затова тя му остави дълго съобщение за напредъка си в разследването и му пожела приятно и успешно пътуване.

Когато затвори телефона, в дневната прозвуча дълбок плътен глас:

— Надявам се, че не пропусна да му кажеш сбогом.

Ан подскочи. Обърна се и видя двама едри чернокожи мъже да излизат от спалнята й. Позна първия и се разтрепери.

Кларънс се усмихна студено и насочи четирийсет и пет калибровия си пистолет към главата й.

32.

Чжоу Син приличаше на тъп селянин. Очите му бяха разположени прекалено близо, брадичката му беше безволева, а носът му бе зараснал накриво — леко надясно — след едно отдавнашно счупване. Големите му уши и щръкналата му коса допълваха вида му на прост селяк. Подобно внушение напълно устройваше опитния агент на китайското разузнаване. То не само помагаше на Чжоу да се впише в почти всяка среда по време на своите мисии, но подвеждаше и началниците му в китайското министерство на държавната сигурност да подценяват хитростта и интелекта му.

В този момент той разчиташе да създаде същото впечатление у далеч по-семпла компания. С протритите прашни и мръсни дрехи на обикновен работник той по нищо не се отличаваше от повечето жители на Баян Обо, също толкова прашно и мръсно градче в провинция Вътрешна Монголия.

Пресече павираната улица, по която сновяха камиони и автобуси, и се насочи към малкия бар на отсрещната страна. Гласовете, които долитаха от него, се чуваха чак на улицата. Чжоу Син пое дълбоко дъх и отвори дървената врата с нарисуван върху нея отдавна избелял червен глиган.

Щом прекрачи прага, го лъхна мирис на евтин тютюн и застояла бира. Той влезе и огледа помещението с опитно око.

В тесния салон имаше десетина маси, около които седяха миньори от разположения край града открит рудник. Дебелият едноок барман стоеше зад повдигнатия на подиум бар и наливаше на най-закоравелите пияници, заели местата на тезгяха. Единствената украса в помещението бе препарираната глава на глиган, леко проскубана, окачена на стената и дала името на заведението.

Чжоу си поръча байдзиу, любимата на местните алкохолна напитка от зърно, след което седна на една ъглова маса, за да огледа посетителите. Скупчени на групички от по двама-трима, повечето вече бяха успели да погълнат достатъчно алкохол, че да забравят поне за малко тежкия труд в мината. Огледа лицата им — сурови и отрудени — за да открие подходяща жертва. Намери я на няколко маси от неговата — самоуверен и безразсъден млад дърдорко, който разговаряше със своя по-мълчалив и по-едър събеседник.

Чжоу изчака говорещият да пресуши чашата си, преди да се приближи към масата им. Престори се, че залита, бутна с лакът чашата на приказливеца и тя полетя към земята.

— Ей! Какво правиш бе?! Разля ми чашата!

— Хиляди извинения, приятелю — каза Чжоу, като заваляше думите. — Ела на бара и ще ти купя ново питие.

Младият миньор, осъзнал, че току-що е спечелил безплатна почерпка, се изправи и се олюля.

— Да, точно така! Ново питие!

Върнаха се на масата с пълна керамична бутилка байдзиу.

— Аз съм Уен — каза младежът. — Той е Яо.

— Аз съм Цен — представи се Чжоу. — В мината ли работите?

— Че как — отвърна Уен и показа бицепсите си. — Не сме направили тези мускули, като скубем кокошки!

— И какво правите в мината?

— Трошачи сме — отвърна Уен. — Хвърляме рудата в мелниците. Те са големи като къщи и трошат рудата на ей такива парчета. — И пъхна юмрук под носа на Чжоу.

— Аз съм от Баотоу — каза Чжоу. — Търся си работа. Има ли работа в мината?

Уен се пресегна и опипа ръката му над лакътя.

— Работа за човек като теб? Много си хилав, за да работиш в мина. — Засмя се и опръска масата със слюнки, но като видя помръкналия поглед на Чжоу, го съжали. — Е, от време на време някой се наранява в злополука, така че шефовете наемат нови хора. Но опашката сигурно е доста дълга.

— Разбирам — каза Чжоу. — Още байдзиу?

Не изчака отговор и напълни чашите им. Мълчаливият миньор, Яо, го погледна с апатичните си очи и кимна. Уен надигна чашата си и я пресуши на един дъх.

— Чух, че в Баян Обо вадят руда и на черно, вярно ли е? — попита Чжоу, докато отпиваше.

Яо го изгледа подозрително.

— Не, цялата руда идва от едно място — каза Уен и обърса устните си с ръкав.

— Подобни приказки не са здравословни — изсумтя Яо.

Уен сви рамене.

— Всичко си остава между нас.

— Какво имаш предвид? — попита Чжоу.

— Взривяването, копаене, трошенето… всичко това се извършва от държавната компания, която плаща и на мен, и на Яо — обясни Уен. — След натрошаването обаче нечия друга ръка бърка в гърнето с мед.

— И чия е тази ръка?

Яо удари с чашата си по масата.

— Задаваш прекалено много въпроси, Цен!

Чжоу му се поклони и каза:

— Просто се опитвам да си намеря работа.

— Яо е малко докачлив на тая тема, понеже братовчед му, той е шофьор на камион, участва в операцията — обясни Уен.

— И как става това?

— Е, как. Подкупват шофьорите — каза Уен. — През нощта някои от камионите, които превозват рудата до трошачките, товарят отново натрошената руда и я превозват до отдалечена част от мината. После Джиян и неговите камиони идват, претоварват я и заминават. А, ето го и него! — възкликна Уен и посочи един нисък набит мъж със сурово изражение, който току-що бе влязъл в заведението. Крачеше с наперена самодоволна походка.

— Джиян, ще разкажеш ли на моя приятел как изнасяте руда от мината?

Джиян го зашлеви толкова силно, че Уен едва не падна.

— Затвори си бъбривата уста, Уен, ако не искаш да останеш без език. Клюкарстваш като бабичка. — Изгледа Чжоу, после погледна братовчед си. Яо поклати леко глава.

Джиян отиде до Чжоу, улови го за яката и го изправи на крака.

Ръцете на Чжоу останаха да висят покрай тялото му, а самият той се усмихна безобидно.

— Ти кой си? — попита Джиян. Беше доближил лицето си на милиметри от лицето на Чжоу.

— Цен. Фермер от Баотоу. А ти кой си?

Погледът на Джиян проблесна гневно от тази дързост.

— Чуй ме добре, селянче — каза той, като продължаваше да държи здраво Чжоу за яката. — Ако искаш да се върнеш жив и здрав в Баотоу, забрави, че изобщо си идвал тук. Не си видял никого, не си говорил с никого. Ясно ли ти е?

Дъхът на Джиян бе ужасен, лъхаше на тютюн и чесън, но Чжоу не трепна. Ухили се угоднически и кимна.

— Разбира се. Но след като никога не съм бил тук, значи не съм платил осемдесет юана, за да почерпя приятелите ти — каза той и протегна длан, сякаш очакваше някой да му върне парите.

Лицето на Джиян почервеня.

— Изчезвай!

И пусна яката на Чжоу, за да подчертае заплахата си със свит пестник, но бе прекалено близо до него, затова отстъпи крачка назад.

Чжоу очакваше подобен ход и го подсече с крак, захващайки сгъвката на коляното му. Шофьорът се олюля, но преди да се строполи, успя все пак да нанесе силен десен удар. Чжоу отскочи наляво, пое удара с рамото си, а после контраатакува и блъсна Джиян назад. Онзи изгуби равновесие и залитна.

Чжоу го улови и го блъсна в масата. Джиян се строполи на пода като отсечено дърво и не помръдна.

Като видя, че братовчед му пада, Яо скочи и се опита да сграбчи Чжоу в мечешка прегръдка.

По-дребният, но и по-трезвен Чжоу се измъкна с лекота и изрита Яо в коляното. Краката на едрия мъж се подгънаха, което позволи на Чжоу да нанесе няколко бързи удара в главата му — последният беше в гръкляна. Яо се свлече на колене, стиснал гърлото си.

Барът се смълча. Всички погледи бяха насочени към Чжоу. Глупаво бе да привлича толкова внимание, но пък има моменти, когато човек няма друг избор.

— Край на боя! — извика барманът, който обаче беше прекалено зает, за да си направи труда да изхвърли собственоръчно навън участниците в свадата.

Чжоу му кимна, взе чашата си от масата и я изпи на големи глътки. Останалите клиенти се върнаха към шегите и питиета си, без да обръщат никакво внимание на двамата мъже на пода.

Уен бе изгледал кратката схватка в ступор, без да помръдне и на милиметър от стола си.

— Имаш прекалено бързи ръце за фермер.

— Това е от копаенето с мотика — отвърна Чжоу, завъртя ръцете си и ги огледа. — Какво ще кажеш нашият приятел Джиян да ни черпи по едно?

— Ами… — Уен преглътна. — Добре.

Чжоу бръкна в джоба на изпадналия в безсъзнание шофьор и измъкна портфейла му. Извади личната му карта и запамети пълното му име и адрес. Върна портфейла на място, но не и преди да вземе от него банкнота от двайсет юана, която подаде на Уен.

— Изпий едно и за мен — каза му. — Късно е, трябва да се прибирам.

— Да, приятелю Цен, както кажеш — отвърна Уен и се надигна с мъка от стола.

— Ще се видим в мината — каза Чжоу.

— В мината? — попита Уен объркано, но дребничкият фермер от Баотоу вече си бе отишъл.

33.

На следващата сутрин Джиян Сианто излезе от апартамента си в седем и половина. Челото му бе превързано и той крачеше сковано, за да облекчи спазмите, които пронизваха главата му при всяка крачка. Ако не бе така погълнат от тази си задача, вероятно щеше да забележи, че мъжът, който го бе пребил снощи в „Нервният глиган“, седи в една тойота китайско производство от другата страна на улицата и чете вестник „Женмин Жибао“, официалния орган на комунистическата партия.

Чжоу се усмихна, когато го видя да куца по улицата. Когато повали Яо, не изпита никакво удоволствие, но към Джиян не хранеше никаква симпатия. Мигом бе разпознал що за тип е той — неудачник от онези, които тормозят по-слабите, за да се почувстват по-добре.

Шофьорът, работещ за черния пазар на руда, тръгна по улицата към оживената автобусна спирка и верен на себе си, разблъска чакащите, застана най-отпред на опашката и се настани на едно от малкото свободни места, когато автобусът дойде. Чжоу запали двигателя и последва рейса.

Когато рейсът спря пред някаква занемарена сграда в южните покрайнини на града, повечето пътници отдавна бяха слезли. Чжоу свърна в първата пряка, паркира зад една сергия и видя Джиян да слиза от автобуса. Дръпна периферията на шапката си ниско над очите и го последва пеша.

Джиян повървя малко по улицата, зави в затънала в боклуци уличка, стигна до ограда с бодлива тел на върха, промуши се през дупка в нея и тръгна между купчини палети, които се издигаха насред иначе празния парцел. Чжоу го следваше. От другата страна на парцела под навес от гофрирана ламарина имаше очукан пикап и пет големи камиона, чиито каросерии бяха покрити с брезент. Неколцина яки мъже чакаха до тях и пиеха чай от хартиени чашки.

— Ей, Джиян — подвикна един от тях, — да не би жена ти тази сутрин да те е сресала с тигана?

— Ще те среша аз с манивелата — изръмжа Джиян. — Къде е Сао?

Отнякъде се появи висок мъж с късо черно двуредно палто.

— А, Джиян! Пак закъсняваш! Ако продължаваш в същия дух, скоро отново ще копаеш канавки — каза мъжът и се обърна към останалите. — Хайде, всички, да действаме.

Мъжете се събраха около него, а той извади от джоба си сгънат лист и заговори:

— Ще оставим стоката на док 27. Аз ще съм в първия камион, вие сте зад мен. Ще влезем през страничния портал. Ще ни очакват точно в осем, така че не бива да закъсняваме.

— Къде ще заредим? — попита един мъж с плетена вълнена шапка.

— На бензиностанцията в Чанпин — отговори Сао, огледа мъжете около себе си за други въпроси, после кимна към камионите. — Добре, да тръгваме.

Сао, Джиян и още трима тръгнаха към камионите, а останалите се качиха в пикапа. Камионът на Джиян бе последен. Когато се качи в кабината и потегли, му се стори, че мярва тъмна сянка в страничното огледало.

Камионите минаваха през портала, охраняван от грубоват плешив мъж с руски пистолет „Макаров“ на кръста. Когато го наближиха, Джиян му махна и извика, за да привлече вниманието му:

— Провери отзад!

Пазачът кимна и заобиколи камиона, но когато надникна в каросерията, го посрещна ритникът на Чжоу. Ударът го отхвърли назад, но макар да падна на земята, пазачът успя да извади пистолета си. Насочи го към камиона, но Чжоу вече бе скочил отгоре му, изрита пистолета настрани и заби лакът в челюстта на мъжа. Чу се изпукване и пазачът изгуби съзнание.

Джиян вече бе изскочил от кабината и тичаше към Чжоу с нож в ръка. Чжоу видя блясъка на острието, насочено към гърдите му, отдръпна се, но ножът закачи ръкава му и той почувства остра болка в десния бицепс.

Не обърна внимание на раната и нанесе къс ляв удар в слепоочието на Джиян. Шофьорът изруга, едва сега осъзнал, че се бие с човека, който бе разбил главата му предната вечер.

Чжоу не му даде никакво време да поразсъждава върху това обстоятелство. Пистолетът на пазача бе отхвърчал прекалено далеч, за да успее да го вземе, затова той направи неочакваното и продължи да атакува. Изрита Джиян в бедрото; сега целта му бе не толкова да причини болка, колкото да провокира към реакция — и тя не закъсня. Джиян стисна здраво ножа и замахна към корема му.

Чжоу очакваше точно този удар. Блокира китката на Джиян с лявата си ръка и с лекота отклони ножа. Използва инерцията на Джиян, дръпна ръката му и я завъртя така, че той изпусна ножа.

Ръката на Джиян увисна безжизнена, сякаш агентът я бе извадил от рамото, и шофьорът се олюля в агония. Ножът изтрака на земята и миг по-късно се озова в ръката на Чжоу, който го насочи към гърлото на Джиян. Чжоу искаше да го убие и можеше да го направи без проблем, но се овладя. Джиян щеше да страда много повече зад решетките. Затова той извъртя ножа и удари Джиян с дръжката точно зад ухото. Шофьорът се свлече — ударът по каротидната артерия бе прекъснал притока на кръв към мозъка му. Чжоу се изправи и го погледна. Едно телефонно обаждане в полицията щеше да осигури на Джиян не особено добродушен прием. Преди това обаче Чжоу трябваше да настигне другите камиони.

А те вече не се виждаха. Чжоу се огледа, намери пистолета и го прибра. После свали якето на Джиян и с ножа, който беше взел от него, изряза от ризата му ивици, които да използва вместо бинт. Щеше да се превърже в движение.

Скочи в кабината на камиона, излезе през портала и потегли на север от града, към рудника.

Когато стигна превала, забеляза камионите на два километра надолу и скоро успя да настигне пикапа, който се движеше последен.

Камионите минаха през портала на рудника „Баян Обо“, после завиха по изровен черен път, по който изминаха още три километра и пред тях се появиха два големи открити рудника. Камионите ги заобиколиха и се насочиха към инсталациите за натрошаване на рудата. Пикапът мина отпред и ги поведе покрай пострадал от пожар склад, който изглеждаше изоставен. Спряха зад склада, където ги очакваше огромна купчина натрошена руда.

Операцията по отклоняване на рудата бе елементарна. По време на определени нощни смени всеки трети камион, превозващ натрошената руда, не се отправяше към обогатителната фабрика, а кривваше встрани и изсипваше товара си зад стария склад. За целта бяха необходими само няколко тлъсти подкупа, дадени на шофьорите и на администраторите, които контролираха производствените отчети, и рудата бе на разположение на онзи, който знаеше откъде да я вземе.

Мъжете от пикапа отвориха задната врата на склада и изкараха малък конвейер. Първият камион даде на заден и горният край на конвейера увисна над каросерията му. Напълни я само за няколко минути, след което дойде ред на следващия камион.

Чжоу свали якето си, облече якето, което бе взел от Джиян, и вдигна яката му. После задиша срещу страничния прозорец, за да замъгли стъклото.

Когато потегли и четвъртият камион, Сао му махна да заеме мястото си под конвейера. Чжоу се наведе над волана, за да скрие лицето си поне малко.

Рудата се изсипа в камиона му с тътена на лавина. Чжоу отброяваше минутите, затаил дъх. Страхуваше се някой да не го заговори. Най-накрая трополенето на буците спря, Чжоу погледна в страничното огледало и видя, че прибират конвейера в склада. Водачът на конвоя се качи в първия камион, свали прозореца, подаде ръка навън и махна напред. Останалите шофьори запалиха двигателите и го последваха.

Тежко натоварените камиони бавно поеха по неравния път, после се качиха на шосето и завиха на юг към потъналото в прахоляк и мръсотия градче, изникнало в съседство с мината. Когато този малък бастион на цивилизацията остана зад гърбовете им, подкараха през степите на Вътрешна Монголия, която Чингис хан бе завладял преди осем столетия. Чжоу предположи, че ще разтоварят рудата в най-близкото железопътно депо, но когато след няколко часа стигнаха град Баотоу и завиха на изток, разбра, че плановете са други.

Конвоят се качи на оживената магистрала, която водеше към Пекин, и спря в покрайнините на град Чанпин. Вече се мръкваше, задуха вятър, който вдигаше пясъчни вихрушки. Докато служителите на бензиностанцията зареждаха камионите, Чжоу уви лицето си с шала, който откри в един от джобовете на якето на Джиян, и застана встрани от другите шофьори.

Камионите потеглиха бавно-бавно, с мъка си проправяха път сред сгъстяващия се трафик. Заобиколиха Пекин откъм запад, за да избегнат най-големите задръствания, и продължиха на югоизток. След два часа стигнаха крайбрежния град Тянджин.

Спряха до старите складове на пристанището и от сенките излязоха двама мъже и взеха чантата с юани, която Сао им подаде през прозореца. После отвориха огромната врата на склада и камионите минаха през него и излязоха на доковете точно пред един товарен кораб.

Докът и корабът бяха свързани с конвейерна лента и Сао даде на заден ход към нея. Появиха се работници с лопати и започнаха да разтоварват рудата от камиона.

Чжоу слезе, тръгна напред и спря до моряка, който оглеждаше въжетата, с които корабът бе привързан за дока. Престори се на уморен шофьор, разкърши рамене, прозя се и каза:

— Добър вечер. Хубав кораб.

— „Грац“ е старо корито, обаче е як като бик и продължава да пори вълните.

— За къде пътувате?

— Ще спрем в Шанхай, после поемаме към Сингапур.

Камионът на Сао вече беше разтоварен и следващият заемаше мястото му. Чжоу кимна на моряка и каза:

— Е, лек път.

После се обърна и се стопи в мрака.

34.

Двигателят на „Морска стрела“ приличаше на лимузина, на която е нахлузена огромна автомобилна гума. Частта, която приличаше на лимузина, представляваше всъщност правоъгълен индукционен корпус, който засмукваше вода и я изхвърляше през три пръстеновидни отвора в задната си част. Точно пред него, горе-долу в средната част, бе разположено нещо подобно на огромна поничка. В нея бе монтирана високотехнологична реактивна помпа, благодарение на която подводницата развиваше уникално висока скорост. Двигателят бе покрит с хлъзгава на вид субстанция и като цяло имаше студено футуристично излъчване.

Светлината на силните лампи хвърли отблясъци върху двигателя, когато един кран го вдигна от подпорите, на които бе кацнал, и го пренесе върху голямо ремарке. Цяла армия работници се втурна да го привързва със стоманени въжета и да мята отгоре му брезентови покривала. Към ремаркето се приближи на заден ход влекач, осигурен от компания, специализирана в превоза на секретни товари, и работниците прикачиха платформата към него.

Камионът напусна Научноизследователската лаборатория на военноморските сили в Чесапийк Бей в шест и половина сутринта. Потегли в посока, противоположна на залива, към вътрешността на континента, сред гори и поля, покрити с утринна роса. Оловносиви облаци скриваха изгряващото слънце.

— По кое време се очаква да пристигнем в Гротън? — попита вторият шофьор, като едва потисна прозявката си.

— Според джипиеса след седем часа — отвърна шофьорът. — Може да отнеме и повече, ако не избегнем задръстването на околовръстното.

В този слабо населен район в южната част на щата Мериленд движението по шосето към Вашингтон бе доста рехаво. След един по-остър завой двамата видяха напред да се издига стълб черен дим. Когато стана очевидно, че димът се издига над самия път, шофьорът намали.

— Да не се е запалила някоя кола? — попита колегата му.

— Възможно е. Сигурно е някоя стара бричка.

Източник на дима се оказа очукана двайсетгодишна тойота с протрити гуми. Бе спряла насред пътя, а изпод капака й излизаха пламъци.

Шофьорът на камиона спря на няколко метра от колата и огледа пътя за жертви. Малко по-напред встрани от пътя бе отбил бял микробус, но нито край горящия автомобил, нито в буса се забелязваха признаци на живот.

— По-добре да повикаме пожарната — каза шофьорът, докато колегата му посягаше към пожарогасителя зад седалката.

Силен трясък ги накара да подскочат от местата си. Някой пъхна облечена в ръкавица ръка през счупеното странично стъкло и хвърли в кабината граната със сълзотворен газ.

Кабината мигом се изпълни с бял дим с остра миризма и мъжете започнаха да се задушават. Очите им горяха, все едно някой бе излял под клепачите им нагорещена лава, и те посегнаха към дръжките на вратите, за да се спасят от тази агония.

Шофьорът успя да отвори вратата си първи и да скочи на пътя. Мъж с маска за ски на лицето го зашемети с електрошоков пистолет и той падна и се загърчи в конвулсии на асфалта. Вторият шофьор успя да извади пистолета си, преди да скочи от кабината, но тъй като сълзотворният газ го бе заслепил, не успя да види втория нападател, който го извади от строя също с електрошок.

В кабината на камиона се качи трети нападател с противогаз, взе гранатата и я запокити в полето. Настани се зад волана, заби нож в тапицерията на тавана, издърпа плата, откри нужната му жица, преряза я сръчно и така извади от строя монтирания на покрива GPS предавател, който позволяваше на компанията да проследява маршрута на камиона. После включи на скорост и подкара напред, докато предната броня на камиона не опря в горящия автомобил. Тогава натисна педала на газта и завъртя волана надясно. Мощният камион избута тойотата досущ като досадно насекомо и я преобърна в канавката.

След като върна камиона в лентата за движение, новият шофьор изключи от скорост и свали страничния прозорец. За броени секунди и последните облачета сълзотворен газ излетяха навън. Пабло свали неудобния противогаз и го захвърли на седалката до себе си.

Погледна си часовника и се усмихна. Само за две минути бе успял да поеме контрол над една от най-секретните военни разработки на американците. Извади мобилния си телефон, набра номер с много цифри и се усмихна. С нетърпение очакваше да осъществи планираното отмъщение.

35.

Продължи по шосето още километър-два, после отби по черен път. Дълбоките неравни коловози пресичаха обширно пасище, осеяно с крави с лениви погледи. След километър пътят свърна покрай голямо езеро, отвъд което имаше изоставена ферма.

Овъглените руини на къщата продължаваха да стърчат над околността, макар пожарът да я бе изпепелил преди няколко десетилетия. В съседство с нея се издигаше наклонена на една страна плевня, сякаш я бе килнал североизточният вятър. Пабло пое към плевнята и спря на ливадата в единия й край.

В плевнята бяха складирани бали сено; компания им правеше малък мотокар. В другия край на плевнята бе паркиран друг влекач. Пабло спря камиона до балите сено и скочи от кабината, за да огледа какво има под брезентовите платнища.

След няколко минути в плевнята влезе белият микробус, от който слязоха двама чернокожи.

— Погрижихте ли се за шофьорите? — попита Пабло.

Първият кимна.

— Кларънс ги върза с белезници за един дъб край магистралата. До ден-два все някой фермер ще ги открие.

— Добре. Да се залавяме за работа. Нямаме време.

Двамата наемници свалиха брезентовите покривала от електродвигателя на „Морска стрела“, после Кларънс включи мотокара и започна да вдига балите върху платформата, а другият мъж ги подреждаше около двигателя и върху него.

Междувременно Пабло откачи влекача от платформата и я закачи за другия влекач, голям син „Кенуърт“. Провери платформата за второ GPS устройство, не откри и смени задния регистрационен номер.

Двамата чернокожи вече бяха скрили двигателя на „Морска стрела“ с бали. Пабло им помогна да метнат отгоре платнището и да го привържат за халките отстрани. С това маскировката бе завършена.

Кларънс, по-едрият от двамата помощници на Пабло, изтупа ръце и каза с дрезгав глас:

— С това нашите задължения приключват. Носиш ли парите?

— Да — отвърна Пабло. — А вие носите ли спецификациите?

— Отзад в микробуса са. Заедно с един специален подарък за теб — ухили се Кларънс.

— Донеси ги и ще ви дам парите.

Кларънс отвори задната врата на микробуса и извади пластмасовата кутия с плановете и спецификациите на Хейланд, последва Пабло до кабината на камиона и я остави на дясната седалка. Пабло се пресегна зад седалката, извади дебел плик и му го подаде. Наемникът разкъса единия край на плика, видя вътре няколко пачки стодоларови банкноти и каза:

— Е, това ми харесва. Сега бъди така добър да си вземеш подаръка, че ние да си тръгваме.

Пабло го изгледа озадачено. Кларънс се ухили и го заведе до отворените задни врати на буса, където ухилен стоеше вторият наемник.

Пабло надникна в микробуса и в очите му проблесна гняв. Завързана и със запушена уста на пода лежеше Ан Бенет.

Тя също изглеждаше ядосана, но това бе само до момента, в който погледът й срещна този на Пабло и тя го позна. Колумбийският терорист бе последният човек, когато бе очаквала да види тук. Дързостта й се стопи и тя се опита да изпълзи назад, по-далеч от него.

Пабло се обърна към Кларънс.

— Какво прави тя тук?

— Обадиха ни се да я отвлечем — обясни му Кларънс. — Наредиха ни да не я убиваме, така че я докарахме тук.

Пабло бръкна под якето си, извади глока си и го насочи към Ан.

— Ей, човече, не в колата — каза Кларънс. — Взели сме я под наем.

— Добре.

И Пабло се извърна и простреля Кларънс право в лицето. Още преди чернокожият да падне мъртъв на земята, неговият партньор се хвърли към Пабло, но колумбиецът беше по-бърз — завъртя се и прати три куршума в гърдите му.

Ан изпищя, но викът й бе заглушен от тиксото, залепено върху устата й. Пабло я изгледа за миг, после спокойно прибра пистолета. Качи се в микробуса, измъкна Ан и я хвърли върху една бала сено.

— Опасявам се, че няма да умреш тук.

Тя наблюдаваше ужасена как Пабло замъква двата трупа в микробуса и затваря вратите. Колумбиецът захвърли окървавения плик с пари до Ан, погледна я и каза:

— Не мърдай!

След секунди подкара микробуса толкова рязко, че изпод колелата се разхвърча прахоляк и слама. Спря на склона над езерото, свали прозорците, извади от ключодържателя всички ключове освен този за запалването, после се огледа, взе един голям плосък камък, нагласи го върху педала на газта и го натисна. После се пресегна през отворения прозорец, запали двигателя, включи на скорост и се отдръпна.

Микробусът полетя надолу, цопна в мътнозелената вода и вдигна облак пръски. От езерото излетя самотна патица и нададе гневен крясък. Само след секунди бусът се напълни с вода и изчезна, оставяйки след себе си облак от мехурчета.

Пабло се върна в плевнята. Взе плика, метна го в кабината на камиона, после вдигна Ан и без да изрече нито дума, я отнесе в кабината и я намести в тясното пространство зад седалките.

— Лежиш тук и кротуваш — каза й и потегли. — Чака ни дълъг път.

36.

Хеликоптерът се носеше ниско над дърветата и изскочи току над покривите на хангарите за изненада на събралите се край пистата високопоставени официални лица. Машината беше военна, което обясняваше острите ъгловати форми на фюзелажа и покритието, което я правеше почти невидима за радара. Специално проектираното носещо витло с пет перки, изработени от композитни материали, и аналогичният дизайн на опашния ротор подсказваха, че хеликоптерът е изработен по технологията „стелт“. И освен това летеше почти безшумно. За всеки авиационен специалист от екипа на най-реномираното на света издание в тази област — „Джейн’с Дифенс“, бе достатъчно да хвърли един поглед и да идентифицира хеликоптера като „Стелт Хок“, или с други думи, модернизиран вариант на американския UH-80 „Блек Хок“, като онзи, използван срещу Осама бен Ладен. Този хеликоптер обаче бе построен изцяло в Китай.

Хеликоптерът летеше над разположената южно от Пекин военновъздушна база „Янкун“ и преди да кацне, направи няколко кръгчета над пистата. Присъстващите генерали и високопоставени служители от отбраната се изправиха и аплодираха най-новия китайски триумф в областта на високите технологии. Ръкоплясканията заглъхнаха, когато на издигнатата в съседство трибуна се качи важен партиен функционер и се впусна в протяжна тирада за величието на Китай.

Едуард Болке се наведе към един мъж с твърд поглед, чиято униформа бе обсипана с медали, и каза:

— Великолепна машина, генерал Джинтай!

— Да, така е — съгласи се Джинтай. — И успяхме да я построим без вашата помощ.

Болке посрещна удара с усмивка. Пабло му бе позвънил току-що от Мериленд, затова той преливаше от самоувереност.

Събралите се официални лица изтърпяха още няколко високопарни речи, след което бяха поканени в просторен хангар, в който бе организиран коктейл. Болке последва генерала, който бе заместник-председател на Централната военна комисия на Китайската комунистическа партия. След като размени няколко реплики с друг генерал, току-що сдобил се с жилище в Хонконг, Джинтай се обърна към Болке.

— Смятам, че с това изпълних задълженията си на гостоприемен домакин. Желаете ли да обсъдим нещо друго?

— Да, ако намерите време — отвърна Болке.

— Добре. Само да открия нашия главен шпионин и ще поговорим.

Огледа присъстващите и бързо откри слаб мъж с очила, който пиеше бира „Хайнекен“. Мъжът се казваше Тао Лиан и ръководеше една от дирекциите в Министерството на държавната сигурност, структурата, която отговаряше за шпионажа и контрашпионажа. Тао разговаряше с Чжоу Син, оперативен работник от Баян Обо, който невъзмутимо изучаваше събралите се официални лица. Агентът с невзрачното лице на китайски селянин дискретно уведоми Тао, че Джинтай идва към него, още в мига, в който генералът се запъти към тях.

— Тао — каза генералът. — Ела, трябва да чуем деловото предложение, което ще ни направи нашият стар приятел Едуард Болке.

— Нашият стар приятел Едуард Болке — повтори Тао малко язвително. — Да, любопитен съм да чуя какво ни е подготвил.

Джинтай, Тао и Болке тръгнаха към малко уединено помещение, разположено в съседство, а Чжоу ги последва. В стаята, вече подготвена за тях, ги очакваше масичка на колелца, отрупана с всевъзможни напитки и плато с китайски пелмени дим сум. Джинтай веднага си наля уиски.

— Приемете моите поздравления, господа, за това ваше най-ново постижение — започна Болке. — Това е паметен ден за армията пазителка на китайската независимост. До известна степен — добави Болке и направи пауза, за да не би събеседниците му да пропуснат обидата в тона му. — Надявам се утрешният ден да донесе революционна промяна в отбранителните способности на вашата страна.

— Готвите се да неутрализирате армиите на руснаците и американците вместо нас? — попита Джинтай, подсмихна се и обърна уискито.

— В известен смисъл да.

— Ти си миньор и дребен крадец, Болке. Какво се опитваш да кажеш?

Болке присви очи и се втренчи в генерала.

— Да, аз съм миньор. Зная цената на важните метали като златото и среброто… а също и на редкоземните елементи.

— Ние също разбираме значението на редкоземните елементи — каза Тао. — Точно затова манипулираме цената, като използваме теб като посредник, който да манипулира пазара вместо нас.

— Не е тайна, че Китай почти е установил монопол върху добива и производството на редкоземни елементи — каза Болке. — Този монопол обаче е застрашен от две големи мини, разположени извън територията на страната ви. Американците отново отвориха „Маунтън Пас“, а австралийската „Маунт Уелд“ е в процес на модернизиране и разширяване на производството.

— Винаги сме доминирали на пазара — изсумтя Джинтай.

— Възможно е. Но вече няма да сте в състояние да го контролирате.

И Болке извади от дипломатическото си куфарче голяма снимка — снимка от въздуха на няколко горящи сгради, разположени край открит рудник някъде в пустинята.

— Това са останките от американската мина „Маунтън Пас“ в Калифорния — обясни Болке. — Обогатителните съоръжения бяха унищожени от пожар миналата седмица. През следващите две години американците няма да са в състояние да произведат дори една унция редкоземни елементи.

— Знаеш ли нещо повече за пожара? — попита го Тао.

Болке го изгледа мълчаливо, извил устни в самодоволна усмивка, после сложи на масата втора снимка. На нея се виждаше друг открит рудник, отново заобиколен от пустиня.

— Това е мината „Маунт Уелд“ в Западна Австралия. Собственост е на „Хобарт Майнинг“, компания, в която наскоро станах миноритарен акционер.

— Доколкото разбрах, австралийците са преустановили производството, докато модернизират съоръженията — каза Тао.

— Точно така.

— Всичко това е много интересно — каза Джинтай, — но какво общо има с нас?

Болке въздъхна и изгледа генерала високомерно.

— Свързано е с две неща, които трябва да направите. Първо, ще ми прехвърлите петстотин милиона долара, с които да изкупя останалите дялове от австралийската мина. Второ, ще наложите ембарго върху износа на редкоземни елементи от Китай.

Джинтай се подсмихна.

— Да желаеш нещо друго? — попита той, докато се надигаше, за да си налее още уиски. — Да те направим губернатор на Хонконг например?

Тао гледаше Болке, заинтригуван от думите му.

— Обясни ни защо трябва да направим въпросните две неща.

— Въпрос на икономика и въпрос на сигурност — каза Болке. — Заедно можем да контролираме целия пазар на редкоземни елементи. Както знаете, аз съм посредникът, през когото минава по-голямата част от добива от останалите находища — Индия, Бразилия, Южна Африка — и пак аз я продавам на вас, като поддържам цените високи. Лесно мога да сключа дългосрочни договори за доставка от тези страни, след което вие ще обявите ембарго върху износа. Колкото до „Маунт Уелд“, ако осигурите средствата за покупка, ще ви ги изплатя в руда, която без проблем ще можете да препродадете с огромна печалба, ако желаете, разбира се. При положение че американците са вън от играта, Китай ще контролира практически цялото световно производство на редкоземни елементи.

— Ние вече контролираме по-голямата част от пазара — каза Джинтай.

— Така е, но можете да контролирате целия пазар. „Маунтън Пас“ не пламна случайно. „Маунт Уелд“ също не преустанови производство току-така. Всичко това се случи в резултат на моето влияние.

— Ти си наш ценен партньор както по отношение на търговията с минерални суровини, така и по отношение на сдобиването ни с американски военни технологии — каза Тао. — И така, цените скачат, а ние печелим от продажбата на редкоземни елементи…

— Не — прекъсна го Болке. — Можете да направите нещо повече. Ако контролирате пазара, ще сте в състояние да принудите всяка глобална компания, използваща редкоземни елементи, да прехвърли своето производство и технологии в Китай. Всеки смартфон и лаптоп, всяка вятърна турбина и космически спътник ще бъдат ваши. А най-важното нещо е именно технологията. Всяка авангардна съвременна технология използва редкоземни елементи, което ще ви осигури доминираща позиция в бъдеще, при това не само по отношение на потребителските стоки, но — а това е по-важното — и по отношение на военното производство. — Болке погледна Джинтай. — Не бихте ли предпочели сами да създадете най-модерния щурмови хеликоптер, вместо да го копирате от някой друг?

Генералът кимна мълчаливо.

— Вместо да се опитва да навакса изоставането си от западните технологии, Китай може да се окаже в ролята на технологичен лидер. След като установите контрол върху производството на редкоземни елементи, ще сте в състояние да възпрепятствате реализирането на множество военни разработки на Запада. Всички нови поколения американски ракети, лазерни установки, радари, дори корабни двигатели, използват редкоземни елементи. Вместо Китай да копира западните военни технологии, те ще копират вас — каза Болке, взе невъзмутимо снимките и ги прибра в куфарчето си. — Както казах, става въпрос и за икономика, и за сигурност. Двете неща вървят ръка за ръка, а вие можете да доминирате и в двете сфери.

Думите му допаднаха най-вече на Джинтай, който нерядко бе критикувал недостатъчно доброто въоръжение на Китайската народноосвободителна армия.

— Може би моментът е подходящ да предприемем подобна стъпка — каза той на Тао.

— Възможно е — съгласи се Тао, — но това не би ли създало проблем в отношенията ни с нашите западни търговски партньори?

— Вероятно — каза Болке. — Но какво ще могат да направят? Ако не искат собствените им разтърсени от кризата икономики да рухнат, няма да имат друг избор освен да станат ваши партньори и да споделят с вас своите най-нови разработки.

Китайският шпионин запали небрежно цигара със скъпата си запалка.

— И какво очаквате да получите от това вие, господин Болке?

— Вашите действия ще увеличат рентабилността на дейността ми като посредник в търговията с минерални ресурси. Надявам се, че ще ми позволите да продавам част от продукцията от „Маунт Уелд“ на приятелски страни, реализирайки солидна печалба, разбира се.

Болке не каза нито дума за намеренията си да организира доставки и на разрастващия се черен пазар на редкоземни елементи, нито обстоятелството, че цената на „Маунт Уелд“ бе с поне двеста милиона долара по-ниска от тази, която бе обявил преди малко.

Тао кимна и каза:

— Ще поставим въпроса пред политбюро, като обясним, че решаването му не търпи отлагане.

— Благодаря. Надявам се, че ще постигнем взаимноизгодно решение, затова бих желал да ви предложа още нещо. В миналото, благодарение на охранителната ми фирма в Щатите, успях да ви осигуря не една и две американски военни технологии, за което бях щедро възнаграден от ваша страна.

— Така е — съгласи се Джинтай. — Вече използвахме технологията за борба с масовите безредици в някои западни провинции.

— Инсталирах подобни съоръжения на борда на два мои кораба. Въпросните установки са модифицирани по начин, който прави въздействието смъртоносно. С радост ще споделя тази технология с вас, ако представлява интерес. Тя обаче е направо незначителна в сравнение с това, което съм в състояние да ви предложа в момента.

И сложи на масата две други снимки.

— Това е скица на „Морска стрела“, направена от художник — каза Болке и посочи първата снимка. — „Морска стрела“ ще е най-модерната подводница, произведена по технологията „стелт“.

Джинтай го изгледа с любопитство, а Тао кимна в знак на съгласие.

— „Морска стрела“ ще развива изключително висока скорост, тъй като използва сложна задвижваща система, комбинирана със система за свръхкавитация. — Болке посочи втората снимка. — Тя ще изведе американския подводен флот няколко поколения пред вашия.

Лицето на Джинтай почервеня.

— И без това сме изостанали в това отношение.

— Вече не сте — увери го Болке и се усмихна с любезността на акула. — Преди по-малко от час се сдобих с двигателя, който идната седмица трябваше да бъде монтиран на „Морска стрела“. Освен това притежавам единствения екземпляр от чертежите и спецификациите на системата за свръхкавитация на тази подводница.

Приведе се над масата и се усмихна злорадо.

— Американците могат да построят нов подобен двигател само ако използват редкоземни елементи. А без плановете на системата за свръхкавитация подводницата им не струва и пукната пара.

Китайците положиха сериозни усилия да прикрият интереса си.

— Желаете ли да споделите тези технологии с нас? — попита Тао с привидно равнодушие.

— Според информацията, с която разполагам, американците вече са похарчили над един милиард долара за разработването на „Морска стрела“. Ако постигнем споразумение относно въпросите, които обсъдихме току-що, ще се радвам да ви продам двигателя и документацията за още петдесет милиона долара.

Тао дори не мигна.

— Кога можете да ни ги доставите?

— Двигателят и документацията ще пристигнат с кораб от Панама след пет дни. Ще се радвам да извършим предаването им във ваши ръце тук.

— Привлекателно предложение — каза Тао. — Ще му обърнем нужното внимание.

— Отлично — каза Болке, взе снимките и си погледна часовника. — Боя се, че трябва да хвана полета за Сидни. Започнах предварителни разговори за изкупуването на останалите дялове от „Маунт Уелд“, затова ще очаквам отговора ви с нетърпение.

— Ще реагираме максимално бързо — обеща Джинтай.

Генералът повика един от адютантите си, който изпрати Болке, след като домакините му станаха и се ръкуваха с него. После Джинтай наля уиски на себе си и на Тао.

— Е, Тао, нашият австрийски приятел ни прави изкусително предложение. Икономиката ни е в подем и можем да си позволим подобна демонстрация на мускули. А и защо да не опитаме да осъществим този технологичен скок, който да гарантира националната ни сигурност през следващото столетие?

— Възможно е да настъпят икономически последици, които да не допаднат на генералния секретар — каза Тао, — но съм съгласен, че рискът си заслужава.

— Дали ще има нещо против заема и плащането в брой?

— Не и след като му обясня значението и стойността на технологиите, свързани с „Морска стрела“. Нашите агенти отдавна се опитват да проникнат в тази програма, но без успех. Освен това не смятам, че Болке преувеличава сумата на разходите, направени от американците. В интерес на истината, смятам, че тя дори е по-голяма — каза Тао и впери поглед в чашата с уиски. — Трябва да направим всичко възможно, за да се сдобием с „Морска стрела“.

Джинтай се усмихна.

— Значи сме на едно мнение. И двамата ще подкрепим предложението пред генералния секретар.

— Има обаче един проблем, свързан с австрийския ни приятел — каза Тао и се обърна към Чжоу, който не бе промълвил нито дума по време на цялата среща. — Моля, уведоми генерала какво си открил.

Чжоу се покашля.

— Възложена ми бе задачата да разследвам кражбите на редкоземни елементи от главната ни мина в Баян Обо. Установих съществуването на организирана престъпна група, която се занимава с кражбата на натрошена руда и транспортирането й до Тянджин. Проследих незаконна доставка, която бе натоварена на борда на кораб на име „Грац“. — Замълча и погледна Тао, сякаш за да получи позволението му да продължи.

— Това име трябва ли да ми говори нещо? — попита Джинтай.

— „Грац“ — уведоми го Тао — е собственост на корабната компания на Болке.

— Значи Болке стои зад кражбата на нашите ресурси от редкоземни елементи?

— Да — отвърна Тао. — Преди няколко години се появи в мината като консултант и се е възползвал от тази възможност, за да създаде престъпната си мрежа. Това обаче не е всичко — каза Тао и кимна на Чжоу да продължи.

— Проучих пристанищната документация, за да проследя маршрута на кораба — каза Чжоу. — „Грац“ е отплавал от Тянджин за Шанхай, а оттам за Хонконг, където е разтоварил трийсет метрични тона натрошен бастнезит, който нашето Министерство на търговията е закупило по пазарни цени. Продажбата е била осъществена с посредничеството на брокерската компания на Болке „Хабсбург Индъстрис“.

— Болке ни продава нашата собствена руда? — възкликна Джинтай.

Чжоу кимна.

— Алчна свиня! — Генералът преодоля възмущението си и попита Тао: — Какво ще правим сега?

Тао смачка цигарата си в оставения пред него пепелник и погледна Джинтай право в очите.

— На всяка цена трябва да се сдобием с технологията на американците. Ще пратим Чжоу в Панама, за да сключи сделката.

— Ами редкоземните елементи? Ще наложим ли ембарго върху износа и ще предоставим ли на Болке парите за изкупуване на останалите дялове от мината?

— Ще наложим ембарго. Що се отнася до финансирането… — Тао се усмихна коварно — ще постъпим с господин Болке така, както той постъпва с нас.

37.

Екзотичен аромат на плумерии, примесен с лекия мирис на авиационно гориво посрещна Пит и Джордино на изхода на международното летище в Хонолулу. Ярката слънчева светлина и тропическият бриз мигом прогониха умората от дванайсетчасовия полет от Вашингтон. Джордино махна на едно такси, което да ги откара до разположената недалеч военноморска база Пърл Харбър.

Широките улици, обрамчени с високи палми, отприщиха поток от спомени у Пит. По време на първите си година в НАМПД бе прекарал доста време на Хаваите. Тук се бе влюбил в красивата жизнерадостна Самър Моран. Макар да бяха минали десетилетия от мига, в който я бе видял жива за последен път, образът на изящното й лице и живите й очи бе също толкова ясен, колкото лазурното небе над главата му. Покойната майка на двете му големи вече деца лежеше в гробището от другата страна на острова, откъдето се откриваше приказна гледка към океана.

Скоро се озоваха пред входа на военноморската база и Пит прогони спомените от главата си. На входа за посетители ги очакваше млад мичман, който бе така любезен да натовари багажа им в джипа си. Поеха между кейовете и не след дълго паркираха край кораб с издължен тесен корпус с остри форми и също такава тясна, но леко заоблена надстройка, който изглеждаше така, сякаш е издялан с остър нож.

— Какво е това? — учуди се Джордино. — Ферибот, напомпан със стероиди?

— Не си далеч от истината — каза Пит. — Дизайнът на „Фортитюд“ се основава на високоскоростен ферибот за автомобили, построен от една австралийска компания.

— И корпусът му е на катамаран? — каза Джордино, когато забеляза, че заобленият нос на кораба е кацнал върху два вертикални корпуса.

— Да, и при това е изработен от алуминий. „Фортитюд“ се задвижва от хидрореактивен двигател. Част е от транспортния корпус на флота и служи за бързо превозване на войски и оборудване по море. Военноморските сили строят цяла флотилия подобни кораби.

Когато свалиха багажа си от джипа, към тях се приближи мъж с изпито лице, облечен в камуфлажна униформа.

— Господин Пит?

— Да, аз съм.

— Лейтенант Арън Плъград, брегова охрана, отдел за морска безопасност. — Мъжът протегна ръка и се здрависа с Пит с желязна хватка. — Хората ми вече са на борда на „Фортитюд“. Уведомиха ме, че можем да потеглим всеки момент.

— С колко голям екип разполагате, лейтенант?

— Водя отделение от осем души, обучено за борба с пирати. Опитат ли се да отвлекат кораба, ще ги спрем.

Плъград и хората му бяха част от почти неизвестно на обществеността поделение, наречено Група за бързо реагиране към бреговата охрана. Това всъщност бяха командоси, обучени да действат изключително по море, да обезвреждат терористи, да проникват на борда на кораби, попаднали в ръцете на врага, да откриват взривни устройства и така нататък.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — каза Плъград. — От НАМПД получихме сандък с дузина високотехнологични защитни костюми за работа в опасна химична и биологична среда. Натоварихме ги и…

— Те са за вашите хора — обясни Пит. — Погрижете се, когато се качим на борда на „Аделейд“, всеки от хората ви да разполага с подобен костюм. Смятаме, че по време на евентуалната атака срещу нас може да бъде използвана модифицирана микровълнова система, сходна с онази, разработена от армията за борба с масови безредици.

— Запознат съм с тази система — каза Плъград. — Ще вземем необходимите мерки.

Пит и Джордино се качиха на борда на необикновения на вид кораб. Посрещна ги преждевременно побелелият капитан III ранг Джарет. Покани гостите си от НАМПД на мостика, където заедно проследиха на екрана на навигационната система курса, който трябваше да следва корабът.

— Очаквам да се срещнем с „Аделейд“ в този район — каза Джарет и заби пръст в океана югоизточно от Хавайския архипелаг. — Мястото на срещата се намира на около хиляда и сто морски мили от Оаху. Когато приближим, ще пресечем курса на „Аделейд“. Предполагам, че ще ни отнеме по-малко от двайсет и четири часа, за да я настигнем.

— Двайсет и четири часа? — Джордино поклати учудено глава. — Вие да не разполагате с реактивни двигатели?

— Не, само с четири големи турбодизела. При благоприятни атмосферни условия развиваме скорост от четирийсет и пет възела. Не сме натоварени, затова предполагам, че ще развием скорост, близка до тази.

— Значи няма да можем да се наслаждаваме на приятния морски бриз — въздъхна Джордино.

— При тази скорост няма начин. „Фортитюд“ е построен с целта да може да прекоси Атлантическия океан за два дни с цял батальон на борда — каза Джарет и погледна разположения наблизо хронограф. — Можем да тръгваме, ако нямате нищо против.

Дизеловите двигатели на „Фортитюд“ забоботиха тихичко. Моряците отвързаха въжетата и сто и четири метровият кораб се насочи към тесния изход на военноморската база Пърл Харбър и пое на югоизток. Мина покрай Уайкики и устремилия се към висините вулканичен конус Даймънд Хед и едва след това увеличи скоростта. Морето бе спокойно, което позволяваше на Джарет да води кораба с почти максимална скорост. Пит следеше монитора на навигационната система и зяпна смаяно, когато корабът премина отметката за четирийсет възела.

Скоро Хавайските острови се стопиха зад кърмата и корабът се понесе сред безбрежните води на Тихия океан. Пит и Джордино се присъединиха към Плъград и екипа му на палубата, поговориха за онова, срещу което биха могли да се изправят, и начертаха евентуални стратегии за защита.

На сутринта корабът забави скорост. Пит и Джордино се качиха на мостика и видяха „Аделейд“ на миля напред.

„Аделейд“ бе кораб за насипни товари с дължина почти двеста метра, тъмнозелен корпус и златиста надстройка. Черните петна от сажди по димоотвода и ръждата около клюза свидетелстваха, че корабът е стар, пребродил моретата надлъж и нашир, но и че за него се полагат добри грижи. „Аделейд“ пореше вълните тежко натоварена — и петте й трюма бяха пълни чак до люковете.

— Капитанът е уведомен за пристигането ни и ви очаква — каза Джарет.

— Благодаря за бързия преход, капитане — каза Пит. — Корабът ви е невероятен.

— Не можете ли да поостанете наблизо? — попита Джордино. — Ако капитанът на „Аделейд“ е въвел сух режим, може да ви помолим за някоя каса бира.

— Съжалявам, но трябва да се върна в базата в рамките на трийсет и шест часа — каза Джарет и стисна ръцете им за сбогом. — Вече спускаме лодката, която ще ви откара на борда на „Аделейд“. Успех.

Отделението на бреговата охрана вече ги очакваше строено. Качиха се в лодката, която ги отведе до „Аделейд“. От товарния кораб спуснаха стълба, която Плъград и хората му изкачиха с лекота, макар да носеха не само оръжията си, но и трийсеткилограмови раници. Пит махна с ръка на матроса, който управляваше лодката, и последва Джордино по стълбата.

На палубата ги посрещнаха двама моряци с работни гащеризони, които очевидно не им бяха по мярка, и черни ботуши.

— Каютите ви са натам — каза единият и посочи към кърмовата надстройка. — Капитанът ще ви приеме след двайсет минути в столовата.

Двамата моряци ги поведоха към задната част на палубата, а двигателите на „Аделейд“ забоботиха на по-високи обороти и корабът започна да ускорява. Когато се настаниха в каютите си на второто ниво на надстройката, Джордино погледна през люка, видя „Фортитюд“ да се отдалечава на североизток и изпита непреодолимо желание да изпие халба бира.

38.

Капитанът на „Аделейд“ не оправда очакванията на Пит — не беше опитен морски вълк, каквито обикновено командваха подобни големи товарни кораби, а млад, слаб и кокалест, с нервен поглед. Влезе в столовата и ги поздрави хладно.

— Казвам се Гомес. Уведомиха ме, че очаквате опит за отвличане. — Ако се съдеше по изражението му, не личеше новината да го е разтревожила особено.

— Забелязахме известен модел, следван при аналогични нападения в Тихия океан — каза Пит, щом седнаха. — Отвлечените кораби са превозвали редкоземни елементи, също като вашия.

— Сигурно е станала грешка — каза Гомес. — Ние сме натоварени с манганова руда.

— Манган? — учуди се Джордино. — В Пърт не натоварихте ли монацит?

— Наистина отплавахме от Пърт, но натоварени с манган.

— От централата ви потвърдиха, че става въпрос за монацит — каза Пит.

Гомес поклати глава.

— Грешка. Сигурно някой компютър е объркал нещата с друг кораб на нашата компания. Случват се подобни неща. Мога да повикам вашия кораб да се върне и да ви вземе.

— Не е възможно — каза Пит. — „Фортитюд“ се движи по друг график.

— Така е — потвърди Плъград. — Не бих искал аз и хората ми да си тръгнем, а после да се окаже, че сте загазили. Би трябвало да останем на борда ви чак докато акостирате в Лонг Бийч, така че нека се придържаме към първоначалния план.

— Добре — съгласи се Гомес, макар да не успя да прикрие раздразнението си. — Моля ви да излизате само на главната палуба.

— С Ал ще се редуваме на мостика и ще действаме като свръзка с лейтенанта и хората му в случай на нужда.

Гомес забеляза решителния тон на Пит и кимна в знак на съгласие.

— Както желаете. Забранявам обаче на мостика да се качват въоръжени лица. Сега трябва да се върна към задълженията си. Добре дошли на кораба. Сигурен съм, че пътуването ще мине мирно и тихо.

След като Гомес си тръгна, Джордино изгледа Пит и Плъград и поклати глава.

— Какво ще кажете, а? Корабът хем не превозва редкоземни метали, хем капитанът му е някакъв опак тип, който ще вкисне цялото ни пътуване.

— Нищо не можем да направим — каза Пит. — А дори да грешим, мирното и тихо пътуване не е най-лошото нещо на света.

В интерес на истината Пит бе нащрек още от мига, в който кракът му стъпи на палубата на „Аделейд“. Нещо не беше наред и то бе свързано с капитана и екипажа. Пит бе плавал на множество товарни кораби и добре знаеше, че екипажите им са съставени от най-различни типове, така че хладният прием не бе нещо необичайно. И все пак нещата бяха странни. При положение че би могъл да изпадне в смъртна опасност, екипажът на „Аделейд“ би трябвало да е щастлив от появата на това неочаквано подкрепление или най-малкото да прояви някакво любопитство. От мига, в който се бяха качили на борда, екипажът на кораба се отнасяше с тях като с някакви досадници. Моряците като че ли следяха всяка тяхна крачка, но отказваха да водят дори най-елементарни разговори.

Пит и Джордино бяха натикани в едно ъгълче на мостика, където никой не им обръщаше внимание, а молбите им да получат някаква информация оставаха без отговор. Гомес се правеше, че не забелязва присъствието им, и отказа дори да обядва с Пит, а когато не беше на вахта, не излизаше от каютата си.

По време на втората нощ на борда на „Аделейд“ Пит забеляза на хоризонта пред тях да изниква силуетът на друг кораб. Пристъпи към дисплея, за да види кой е корабът с помощта на автоматичната система за идентификация. АСИ бе система, основана на сателитна технология, която изискваше всички плавателни съдове с водоизместимост над триста тона да съобщават на всички останали кораби в морето данните за своето име и регистъра, в който е вписан плавателният съд, скоростта и пристанището, към което плава. Системата за идентификация обаче не подаде никакви данни за кораба, който се бе появил на радара.

— Този кораб не е включил АСИ — каза Пит на Гомес. — Това ми изглежда подозрително.

— Сигналът понякога се губи — каза капитанът. — А и корабът може да е военен. Няма проблеми.

Капитанът пристъпи към мъжа на щурвала, прошепна му нещо и отиде в другия край на мостика. Пит продължи да следи скоростта и курса на „Аделейд“. Не се изненада, когато загадъчният кораб намали скоростта с няколко възела и после изчезна от екрана на радара.

Следващите четирийсет минути, предшестващи появата на Джордино на мостика, изминаха в напрегнато мълчание. Когато дойде да смени Пит, Ал попита:

— Щастливо ли плаваме тази нощ?

— Носим се на вълните на истерията — отвърна Пит.

После разказа на Ал за загадъчния кораб. Появи се нов кормчия, който да смени колегата си на щурвала, но Гомес не напусна мостика нито за миг. Преди да си тръгне, Пит хвърли последен поглед към екрана на радара. Нещо го смути и той впери поглед в показанията. „Аделейд“ вече не плаваше на изток-североизток, а на изток-югоизток.

— Защо плаваме на югоизток? — попита Пит.

— На тази ширина има силно течение — отвърна Гомес. — Ще се отклоним на юг за ден-два, после ще поемем към Лонг Бийч.

Доколкото Пит си спомняше, северното екваториално течение минаваше доста по на юг от сегашното им местоположение, но реши да не спори. Обърна се, изгледа многозначително Джордино и каза:

— Ще ида да поспя.

Напусна мостика и слезе по стълбите. Вместо обаче да излезе на второто ниво на надстройката и да се прибере в каютата си, продължи надолу към главната палуба и почти се сблъска с тичащия по стълбите Плъград. Лейтенантът от бреговата охрана изглеждаше разтревожен.

— Подранил си — каза Пит.

— Опитвам се да открия двама от хората ми. Не се явиха да поемат смяната си. Да си ги виждал на мостика?

— Не. Потърси ги в столовата. Може да са отишли да пият кафе.

Плъград се намръщи, но се обърна и тръгна към столовата.

Пит излезе на палубата. Бе прекарал няколко часа в задушната атмосфера на мостика и хладният въздух му подейства освежаващо. Реши да се поразтъпче, отиде до носа и надникна над релинга. Хоризонтът бе озарен от слабо сияние, което ту се появяваше, ту изчезваше в мига, в който „Аделейд“ се издигаше или се спуснеше по вълните. Загадъчният кораб плаваше пред тях, точно на границата, която го правеше почти невидим както за очите, така и за радара.

Пит го наблюдава няколко минути, увери се, че следва курса си, после тръгна към каютите на горната палуба. Докато минаваше покрай люка на предния трюм, спря, понеже забеляза нещо разпиляно по палубата. Явно част от мангана се бе разсипала край люка по време на товаренето. Пит вдигна парче руда с размерите на юмрук и го огледа на светлината на най-близката лампа. Рудата бе сребриста на цвят и поне на външен вид бе напълно идентична с онази, която бе открил на борда на „Тасманийска звезда“.

Очевидно Гомес ги бе излъгал за мангана. Но защо? И защо екипажът се държеше толкова странно? Ами корабът, който плаваше пред тях? Изпита неприятно предчувствие, сякаш някой стовари юмрук право в слънчевия му сплит.

Плъград! Трябваше да предупреди Плъград!

Тръгна към кърмата, но в същия миг видя от горната палуба да слизат хора. Пит се наведе зад люка на най-близкия трюм и видя двама души да мъкнат безжизненото тяло на трети. Тръгнаха по палубата и за момент се озоваха под светлината на една лампа. Пит видя, че двамата са от екипажа, въоръжени. Влачеха Плъград. От челото на лейтенанта се стичаше струйка кръв.

Двамата замъкнаха Плъград до бакборда, отключиха една врата и го тикнаха вътре. След като се разкараха, Пит затича към кърмата, но заобиколи надстройката от другата й страна. Хукна по стълбите, излезе на второто ниво и се втурна към четирите каюти на екипа на бреговата охрана.

Почука на първата врата и я отвори рязко, но не откри никого. Когато установи, че и втората каюта е празна, започна да се опасява от най-лошото. Третата и четвъртата също бяха празни. Целият екип на бреговата охрана бе неутрализиран.

Тъкмо излизаше от четвъртата каюта, когато чу стъпки в коридора. Върна се в каютата и се спотаи зад притворената врата.

През процепа видя двама въоръжени членове на екипажа да вървят по коридора и да спират пред вратата на неговата каюта. Насочиха оръжия, след което единият натисна дръжката на бравата и двамата нахлуха в каютата му. След миг — бяха открили, че е празна — излязоха в коридора и заговориха тихичко на испански. Единият тръгна към стълбите, другият остана на място. След малко пристъпи бавно към срещуположния край на коридора и надникна предпазливо в каютата на Джордино. Видя, че и там няма никого, и заотстъпва към стълбите, като проверяваше всяка каюта по пътя си.

Пит затаи дъх, когато въоръженият мъж приближи каютата, в която се бе скрил. Онзи застана на прага, направи крачка напред и дулото на автомата му се подаде през вратата. Пит изчака секунда и атакува — блъсна вратата с всички сили и запрати въоръжения моряк срещу металната й рамка. Сетне стовари върху слепоочието му парчето руда, което стискаше в юмрук. Онзи изгуби съзнание и се строполи на пода, без да успее да натисне спусъка.

Пит издърпа тялото му в каютата и се ослуша. Не чу нищо. Взе оръжието — автомат „Калашников“, модел АК-47 — на изпадналия в безсъзнание моряк и излезе в коридора, като затвори тихо вратата. Стигна до стълбите и тъкмо се канеше да се спусне надолу и да освободи Плъград, когато чу изстрел.

Изстрелът прозвуча някъде от горните нива. Ако бе дошъл от мостика, това означаваше само едно — Джордино!

Пит промени плановете си и се заизкачва безшумно. На мостика спря и надникна през вратата. Осветлението бе изключено, обичайна практика по време на нощните вахти. Единствената светлина идваше от мониторите. Разположената наблизо конзола с част от приборите за управление на кораба скриваше част от гледката, но всичко изглеждаше тихо. Вероятно изстрелът бе прозвучал другаде. Забеляза единствено кормчията и пристъпи тихичко напред.

— Господин Пит — прозвуча гласът на Гомес. — Сигурен бях, че ще дойдете за своя приятел — каза капитанът и се изправи от мястото, на което се бе скрил приведен, стиснал пистолет в протегната си напред ръка. Цевта не бе насочена към Пит, а към пода. Пит пристъпи напред и видя, че Гомес се е прицелил в Джордино, който лежеше на пода, стиснал единия си крак с ръце.

— Свалете оръжието — каза Гомес — или ще умрете и двамата.

Появи се и другият моряк, онзи, когото Пит бе видял край каютите. Държеше калашник.

Пит погледна ранения си приятел, после вдигна към Гомес поглед, пълен с гняв. И без да промълви нито дума, пусна оръжието си на пода.

39.

Президентът въртеше незапалената пура между палеца и показалеца си.

— Защо? — попита той раздразнено. — Защо изведнъж китайците ще забранят износа на редкоземни елементи?

В Овалния кабинет се възцари неловко мълчание.

— Подозирам, че го правят като средство за упражняване на влияние… опитват се да постигнат някаква скрита за нас цел — каза държавният секретар. — Понякога прибягват до подобни похвати в противовес на опитите ни да им окажем натиск да ограничат търговията си с Иран или да поддържат нереален курс на юана.

— Казали ли са нещо?

— Не, но външният им министър намекна, че мярката е продиктувана от „съображения за стратегическа необходимост“.

— Естествено — намеси се вицепрезидентът Сандекър, — необходимостта да торпилират икономиката ни. — Самият той бе страстен почитател на пурите и не откъсваше от пурата на президента изпълнен със завист поглед.

— Ходът е доста дързък — продължи държавният секретар. — Обикновено китайците намекват по какъв въпрос биха желали да преговаряме, но в този случай държат картите прекалено близо до гърдите си.

Президентът се обърна към съветника си по въпросите на националната сигурност, жена с катраненочерна коса, казваше се Дитрих.

— Колко зле ще ни се отрази това?

— Над деветдесет процента от вноса ни на редкоземни минерали идва от Китай — отговори тя. — От чисто търговска гледна точка подобен ход би довел до фалита на много компании, особено в областта на електрониката и алтернативните източници на енергия. Ще бъде засегнат почти всеки високотехнологичен отрасъл в страната.

— Само за по-високи цени ли става въпрос? — попита Том Серни.

— Цените ще хвръкнат до небето, но това е само първият удар. Ще минат години, докато открием алтернатива на редкоземните елементи, а междувременно търсенето на свързаните с тях продукти ще надвиши многократно предлагането и някои от тях дори ще станат недостъпни. В крайна сметка въпросното търсене ще изчезне, а с него — и работните места. Икономиката ни като нищо ще изпадне в рецесия.

— Ами другите източници на редкоземни елементи? — попита президентът. — Доколкото знам, разполагаме с мина в Калифорния. Китайците не са единствените играчи на този пазар, нали?

— Мината „Маунтън Пас“ бе отворена повторно преди няколко години и вече бе успяла да си стъпи на крака и да увеличи производството — отвърна Дитрих, — но наскоро избухна пожар, който унищожи обогатителните й инсталации. Мината затвори за неопределено време, вероятно за поне две години. Това е единственият местен източник.

— Някой разследвал ли е причината за пожара? — попита Сандекър.

— Първоначално бе решено, че става въпрос за производствена авария, но впоследствие собствениците на мината се обърнаха с молба за помощ към ФБР, тъй като подозират умишлен палеж.

— Кои са другите чуждестранни източници на редкоземни елементи? — попита президентът.

— Да, част от вноса ни наистина идва от други страни, а не само от Китай — продължи Дитрих. — Основният резервен източник ни бе Австралия, други по-малки количества пристигаха от Русия, Индия и Малайзия. Но, боя се, че тук също ще се сблъскаме с проблем. Най-големият австралийски производител обяви, че затваря временно мината с цел модернизиране и разширяване на производството.

Президентът хвърли пурата си в пепелника.

— Означава ли това, че ще стоим със скръстени ръце, докато икономиката ни рухва?

Дитрих кимна унило.

— Боя се, че при създалата се ситуация можем да направим много малко — ако изобщо сме в състояние да направим нещо.

— Това е само едната страна на монетата — каза Сандекър. — Недостигът на редкоземни елементи ще се отрази катастрофално на няколко ключови отбранителни технологии.

— Вицепрезидентът е прав — потвърди Дитрих.

— За какво става въпрос? — попита президентът.

— Основният удар ще бъде понесен от военноморските сили — каза тя. — Задвижващите системи на разрушителите клас „Зъмуалт“ и новите крайцери, изработени по технологията „стелт“, използват сериозни количества редкоземни елементи, което означава, че въпросните програми просто няма да могат да бъдат завършени. Очаквам доклад и от военновъздушните сили, но доколкото съм осведомена, новият ни изтребител, както и програмите за изстрелване на космически спътници, също ще бъдат засегнати.

— Говорим за програми с бюджети от милиарди долари — намеси се Серни.

— Струва ми се — каза президентът, — че китайците могат да използват монополното си положение като доставчик на редкоземни елементи, за да наваксат изоставането си от нас в областта на отбраната.

Присъстващите в Овалния кабинет закимаха.

— Ами ако кажем на китайците, че смятаме налагането на подобно ембарго за неприемливо?

Държавният секретар започна да се върти нервно на стола си.

— Не мисля, че ще има някакъв ефект. Китайските лидери не реагират добре на подобни заплахи. Ако започнем търговска война, ние ще загубим повече. А спрат ли да купуват нашите държавни ценни книжа, можем да се сблъскаме с още по-сериозни проблеми.

— Следователно сме изправени пред икономическа криза, и то в момент, когато най-малко можем да си я позволим — каза президентът. — И сякаш това не е достатъчно, ще се наложи да пожертваме и боеспособността на нашата армия, като забавим ключови програми, свързани с разработването на новите класове разрушители, изтребители и шпионски спътници.

— Има още един проблем — каза Сандекър, приближи се до президента и прошепна в ухото му: — „Морска стрела“.

— Ох, да! — каза президентът.

После отиде до бюрото си и погледна навън през високите прозорци. Остана така няколко минути. Накрая се обърна към присъстващите и каза с тих, унил глас:

— Разберете какво искат китайците и им го дайте.

40.

След кражбата на двигателя на „Морска стрела“ незабавно започна мащабна операция по издирването му, която обхвана територията на цялата страна. Всички основни пътища и магистрали северно и южно от Вашингтон бяха блокирани от полицията. Екипи на ФБР установиха наблюдение над всички по-близки летища и пристанища по Източното крайбрежие, откъдето според анализаторите бе най-вероятно съоръжението да напусне нелегално страната. Охраната по североизточната граница с Канада също бе усилена.

Въпреки това американските служби не успяха да открият двигателя на нито едно от тези места. Той пътуваше на запад, далеч от основните пристанища и летища, и прекосяваше затънтените земеделски райони на Апалачите, скрит в камион, натоварен с бали сено. Когато навлезе в Лексингтън, щата Кентъки, Пабло намали скоростта и започна да се оглежда за полицейски автомобили.

Ан стоеше взе така заточена в тясното пространство зад предната седалка. Едната й китка бе окована с белезници за рамката на тясното легло, което можеше да играе ролята и на задна седалка. Можеше да се протегне от време на време, за да раздвижи крайниците си, но не и да надзърне през прозореца, тъй като ъгълът, под който бяха захванати белезниците, бе изключително неудобен. Пътуваха, без да разговарят. След като Пабло устоя на лавината от въпроси, с които Ан го засипа първоначално, тя реши да не си хаби силите. Отне й известно време, но в крайна сметка успя да свърже кражбата на чертежите и спецификациите на „Морска звезда“ с огромното съоръжение, скрито на платформата отзад. Това би трябвало да е новият двигател на подводницата.

Пабло бе изключително доволен от темпото, с което се движеше. Успя да прекоси четири щата за седем часа, преди да отбие на един крайпътен паркинг и да позволи на Ан да протегне краката си. Малко по-късно навлязоха в Лексингтън, където имаше паркинг за камиони. Спряха до най-отдалечената колонка на бензиностанцията. След като напълни резервоара на камиона, Пабло отвори вратата на кабината, погледна Ан и попита:

— Искаш ли нещо за ядене?

— Да — каза тя. — Умирам от глад.

— Ей сега се връщам — каза той, затвори вратата и я заключи.

Ан успя да се надигне и огледа паркинга. Търсеше някой, който да й помогне. Видя само един човек наблизо, брадат шофьор, който миеше предното стъкло на камиона си, спрял с работещ двигател на десетина метра от тях.

Ан му махна с ръка, после изкрещя с всички сили. Но прозорците на кабината бяха затъмнени, а шофьорът нямаше как да чуе приглушените й викове, защото двигателят на камиона му работеше. Тя се опита да натисне клаксона, но не успя да стигне до него. Брадатият мъж се качи в камиона си и потегли, напълно глух за молбите й.

Тя огледа кабината с надеждата да открие нещо, което да използва като оръжие. В нея обаче — дори в жабката — нямаше абсолютно нищо освен картата и лаптопа на предната седалка. Ан посегна към компютъра.

Успя да го отвори и да го включи. Докато операционната система се зареждаше, надникна през прозореца. Пабло стоеше пред касата. Ан разполагаше с прекалено малко време, за да изпрати зов за помощ… ако камионът изобщо разполагаше с безжичен достъп до интернет.

Дисплеят на лаптопа най-после светна. След цяла вечност се появи прозорче с въпроса дали желае да се включи в мрежата на съседното крайпътно заведение „Дизел & Дайн“.

— Да! — извика тихо тя и кликна върху иконката. След секунди главната страница на интернет търсачката се зареди.

Радостта й бе съвсем краткотрайна, тъй като тя хвърли поглед към прозореца и видя Пабло да излиза от бензиностанцията. Пулсът й заби ускорено. Тя трескаво обмисляше какво да прави. Не разполагаше с достатъчно време да влезе в електронната си поща и да изпрати съобщение. Хрумна й отчаяна идея. Написа бързо четири букви и зачака отговор. Когато се появи ново прозорче, тя слезе с курсора към дъното на екрана и откри нужния й линк за търсене на информация в базата данни. Кликна върху него, трескаво написа съобщението и вдигна поглед. Пабло бе само на няколко крачки от камиона.

Пръстите й затанцуваха по клавиатурата, спряха само за миг, за да дадат команда „изпращане“ — и то тъкмо в мига, в който дръжката изщрака. Тя затвори рязко лаптопа и го бутна на мястото му частица от секундата преди Пабло да отвори вратата.

Сърцето й туптеше лудешки.

Пабло се настани на шофьорската седалка, обърна се и я изгледа въпросително.

— Шунка и сирене или риба тон? — Държеше два увити във фолио сандвича.

— Риба тон — отвърна Ан.

Пабло подкара. Шофираше и ядеше едновременно, но без да отклонява вниманието си от магистралата.

След като си изяде сандвича, извърна глава към Ан и заяви ухилено:

— Ти си влюбена в мен!

— Какво?!

— Сто на сто си влюбена в мен. Защо иначе ще ме следиш и ще се появяваш там, където съм и аз?

— Точно за това пътуване не дойдох по мое желание — каза тя. — Моля те, пусни ме!

Пабло се разсмя гръмогласно.

— Прекалено си умна, за да те пусна… и прекалено хубава, за да те убия.

На Ан й призля от думите му, но продължи да поддържа разговора.

— Двигателя на „Морска стрела“ ли превозваме?

— Може би.

— Защо уби мъжете, които ти помогнаха да го откраднеш?

— Те изпълниха задачата си и вече бяха ненужни. Освен това знаеха повече, отколкото трябва. Мисля, че това слага край на разговора ни за момента — каза Пабло, включи радиото и усили звука.

Прекосиха западната част на Кентъки и след четири часа навлязоха в Падука. Пабло спря на една бензиностанция в покрайнините на града и позвъни по телефона. След няколко минути се появи очукан ръждясал пикап, шофиран от мъж, целия покрит с татуировки, който ги заведе до брега на река Охайо. Там до стар дървен кей ги очакваха буксир и шлеп, натоварен с контейнери. Пабло паркира камиона непосредствено до шлепа.

Отдавна минаваше полунощ и на кея не се виждаше жива душа. Пабло откачи ремаркето и откара влекача на близкия паркинг. Когато се върна, татуираният вече бе закачил ремаркето със стоманени въжета и го товареше на шлепа с доковия кран. Пабло скочи на шлепа и помогна на татуирания да привърже ремаркето за палубата, после се върна за Ан.

Тя се престори на заспала и че се буди, когато колумбиецът откопча белезниците й от рамката на леглото и ги щракна на ръцете й. Едва сега забеляза, че в белезниците е вграден някакъв сензор. Пабло я помъкна към кея.

Светлините на Падука блещукаха вдясно покрай бреговете на река Охайо, която се носеше покрай тях като черна струя меласа. Пабло я държеше здраво, докато я водеше към буксира. Очуканото покрито с ръжда корабче бе готово да затегли шлепа надолу по реката.

Когато стигнаха до тесния трап, Ан се поколеба, но Пабло я побутна напред.

Ан всъщност не се страхуваше от тясното мостче, а от това, което я очакваше на корабчето. Досега бе окована с белезници в кабината на камион, сега щеше да е окована с белезници в трюма на кораб, а после… кой знае какво я очакваше? Нямаше представа къде я води Пабло, но знаеше, че най-много трябва да се страхува от мига, в който той щеше да свали белезниците й. Именно този страх я накара да действа.

И когато Пабло я побутна за втори път, тя събра смелост, пое дълбоко дъх, престори се, че залита, направи две крачки по трапа и подгъна колене. Всъщност ги присви — а после се оттласна от дървеното мостче и скочи във водата.

41.

Складът за провизии на „Аделейд“ бе мрачно и задушно място, достойно за някой от последните кръгове на ада. Когато похитителите им отвориха желязната врата и ги бутнаха да влязат вътре под дулата на автоматите, Пит мигом долови вонята на развалено месо, примесена с човешка пот. По време на целия им път от главната палуба дотук бе помагал на ранения си приятел да ходи и едва не бе огънал колене под тежестта на Джордино. Забеляза брезентово наметало в единия ъгъл и внимателно положи Ал върху него веднага след като чу вратата да се затваря и залоства зад тях.

— Има ли лекар тук? — попита Пит и погледна към екипа от бреговата охрана.

Един млад мъж стана и се приближи.

— Симпсън, нали? — попита го Пит.

— Да, мога да ви помогна — каза той и коленичи до Джордино. Веднага забеляза локвичката кръв, събрала се под десния му крак. — Прострелян ли е?

— Да. Изгуби доста кръв.

Симпсън оголи раната от външната страна на дясното бедро на Ал.

— Трябва ми нещо, с което да го превържа.

Пит свали ризата си, отпори ръкавите и ги накъса на ивици. Някой подаде бутилка вода и медикът проми раната. Взе една от лентите плат и я използва като марля. Притисна я към раната и я превърза с другите ленти.

Джордино отвори очи и погледна Пит.

— Къде отиваме?

— За бира — каза Пит. — Ти сега поспи и аз ще те събудя, когато изстине достатъчно.

Джордино му отвърна с разкривена усмивка и след секунди се унесе.

Симпсън го зави с края на брезента и направи знак на Пит да го последва.

— Извадил е късмет. Отверстията са две, което означава, че куршумът е излязъл. Най-вероятно не е засегнал костта. Вероятно е закачил феморалната артерия, което обяснява силното кървене. Възможно е да изпадне в шок от загубата на толкова кръв, затова ще трябва да го наблюдаваме непрекъснато.

— Той е издръжлив дърт козел — каза Пит.

— Засега е в добро състояние. Най-сериозният проблем обаче е как да го опазим от инфекция в тази гадна дупка.

Едва сега Пит забеляза на оскъдната светлина, че скулата на Симпсън е ожулена.

— Какво се случи с теб?

— Нападнаха ме в коридора, докато отивах на вахта. Удариха ме с метална верига. Все пак извадих повече късмет от някои.

Пит огледа осветеното от една-единствена мъждукаща лампа на тавана помещение. Екипът от бреговата охрана седеше близо до него, докато друга група, членовете на истинския екипаж на „Аделейд“, бяха насядали в задната част на помещението. В единия край на склада видя два продълговати силуета, увити в платнища. Явно те бяха източниците на противната миризма.

— Капитанът и още един моряк — каза Симпсън. — Убили са ги при нападението, преди ние да се качим на борда.

Пит кимна, после насочи вниманието си към екипа от бреговата охрана. Всичките имаха рани и охлузвания. Плъград седеше сред хората си, с гръб към вратата и с празен поглед.

— Как е Плъград?

— Халосали са го доста силно по главата — обясни Симпсън. — Получил е сътресение на мозъка, но иначе е добре.

Пит отиде при другата група. Хората в нея изглеждаха уморени, но иначе не бяха пострадали. Широкоплещест мъж с гъсти прошарени мустаци стана и се представи.

— Франк Ливингстън, старши помощник — каза със силен австралийски акцент. — Как е приятелят ви?

— Огнестрелна рана в крака. Изгубил е доста кръв, но лекарят смята, че ще се оправи.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна. Нашият главен механик беше и медик, но сега лежи там до капитана — каза Ливингстън и посочи увитите в зебло тела.

— Как превзеха кораба?

— Преди три нощи към нас се приближи един доста по-бърз товарен кораб. Появи се успоредно на борда ни и уплаши кормчията ни до смърт. Не отговаряха на повикванията ни по радиото, затова капитанът и главният механик се качиха на мостика. От онзи кораб ни облъчиха с нещо като радар, което уби и двамата — каза Ливингстън и присви устни в мрачна гримаса. — Никога не съм виждал такова нещо. Направо ги свариха живи. Малко след това другият кораб свали абордажна група. Не можехме да направим почти нищо. Оттогава сме затворени тук.

— Съжалявам, че закъсняхме — каза Пит. — Предполагам, че са били предупредени за появата ни и са ви нападнали по-рано от предвиденото.

В уморените очи на Ливингстън проблесна жажда за отмъщение.

— Кои са те?

Пит поклати глава.

— Част от организация, отвлякла не един и два товарни кораба, превозващи редкоземни елементи.

— Натоварени сме с някаква руда, наречена монацит — каза Ливингстън. — Предполагам, че искат нея. Някаква представа къде отиваме?

Пит се огледа, за да се увери, че останалите не чуват разговора им.

— Смятаме, че обикновено претоварват рудата в открито море, след което потопяват кораба. В тези води са потопили най-малко два други.

Ливингстън кимна, но не приличаше на човек, който ще се примири със съдбата си да умре на борда на потъващ кораб.

— Кажете ми, господин Пит, колко големи са били другите отвлечени кораби?

— Не са били големи. Става въпрос за стари кораби за насипни товари с водоизместимост от десетина хиляди тона. Защо питате?

— „Аделейд“ е четирийсет хиляди тонен кораб. Успях добре да огледам кораба, който ни нападна онази нощ. Той е прекалено малък в сравнение с нашия и не би могъл да побере повече от половината ни товар.

— Целият ви товар ли е монацит?

— До последния килограм. Не, не мисля, че ще потопят „Аделейд“. Поне не веднага. Товарът ни е прекалено ценен.

Пит огледа уморените мъже, насядали в импровизирания затвор.

— Е, господин Ливингстън, искрено се надявам да се окажете прав.

42.

Само след секунди Ан изпадна в паника. Скокът й във водата бе идеален, почти не вдигна пръски, след което тя протегна ръце напред и зарита силно, за да се гмурне по-дълбоко. Водата се оказа по-топла от очакваното, температурата й сигурно бе около двайсет и пет градуса. Когато реши, че е на достатъчна дълбочина, Ан направи опит да се преобърне и да заплува с ръце. Но не успя да го направи, тъй като китките й бяха оковани в белезници.

Обзе я ужас, някакъв зловещ глас й прошепна, че ще се удави.

„Спокойно, спокойно, спокойно“ — нашепна друг глас в главата й.

Сърцето й биеше до пръсване. С огромно усилие на волята Ан си наложи да остане на място в продължение на няколко секунди и да позволи на течението да я отнесе. Това успокои нервите й и тя започна да плува кучешката с вързани ръце, което й позволи да излезе на повърхността. Нямаше обаче представа къде точно се намира в тези черни като мастило води.

Отговорът дойде много бързо, тъй като рамото й опря в ръждясалото дъно на шлепа. Тя се отблъсна и отново се остави на течението, а след няколко секунди изплува и вдиша прохладния нощен въздух.

Течението бе силно и бързо я отнесе далеч от буксира и шлепа. Тя погледна назад и видя Пабло да тича по кея и да се взира във водата. Видя Ан да надига глава над водата и извади пистолета си.

Ан мигом си пое дъх и пак се гмурна. Нямаше представа дали колумбиецът наистина ще стреля по нея, но нямаше смисъл да се превръща в лесна мишена.

Този път заплува по-лесно и по-спокойно под повърхността и успя да задържи дъха си почти една минута, докато се оттласкваше с крака и пляскаше с ръце надолу по течението. Когато отново излезе на повърхността, видя, че се е отдалечила на стотина метра от шлепа. Невъзможно бе човек, застанал на дока, да я види. Пабло обаче бе изчезнал и тя нямаше представа къде е.

Огледа реката, за да открие място, на което да излезе на брега и да потърси помощ. Доковете обаче бяха разположени в покрайнините на града и брегът бе тъмен и пуст. Напред в далечината, но на срещуположния бряг, блещукаха светлините на градчето Метрополис в щата Илинойс.

Обзета от примамливото, съблазнително усещане, че се намира в безопасност, тя заплува към светлините. Плува така няколко минути, опитвайки се да преодолее течението, после осъзна, че усилията й са напразни. Реката бе широка почти два километра и течението щеше да я отнесе покрай градчето, преди да успее да доплува до другия бряг.

Неудобството да плува с вързани ръце засили умората й, така че Ан се обърна по гръб и се остави на течението. Докато се взираше в небето, забеляза в далечината две мигащи червени светлини. Не откъсна поглед от тях, докато не осъзна, че това са сигнални светлини, чиято задача е да предупреждават нисколетящите самолети. По време на краткотрайните им примигвания успя да забележи, че са монтирани на върховете на два високи железобетонни комина. Сигурно бяха част от електроцентрала, построена на брега на реката.

Докато се носеше покрай светлините на Метрополис, направи опит да стигне до по-близкия бряг. Скоро всичко наоколо потъна в непрогледен мрак и Ан се почувства самотна, стана й студено. Но продължи да плува към мигащите червени светлини и най-сетне успя да ги приближи. Едва сега неясното сияние в основата на комините изкристализира в множество ярки прожектори, разположени из цялата електроцентрала. Светлините бяха разположени доста навътре в сушата, но когато мина покрай обраслия в шубраци бряг, Ан видя тясно заливче, което отвеждаше до електроцентралата.

Заплува по-усърдно. Течението на река Охайо се опита да я отнесе надолу, но тя се измъкна от хватката му и навлезе в спокойните води на заливчето. То бе дълго не повече от петстотин-шестстотин метра и стигаше до самата електростанция.

Изтощена от борбата с течението, Ан се насочи към брега. Изпълзя в калта, почина си няколко минути, после излезе на брега и се покатери на нещо като дига, застлана с чакъл и превърната в автомобилен път.

Потръпна от студ в мокрите си дрехи и тръгна към електростанцията. Долови наситения мирис на горящи въглища. Когато приближи, видя няколко автомобила, паркирани на различни места в двора. Слава богу, нощната смяна бе на мястото си. Вляво от нея проблеснаха фарове и тя видя от паркинга бавно да потегля бял пикап с оранжеви светлини на покрива на кабината. Ан ускори крачка и започна да маха с вързаните си ръце с надеждата шофьорът да я забележи.

Пикапът ускори и пое по дигата. Заподскача по тесния път и спря рязко пред Ан, при което поднесе и вдигна облак прах. Тя вдигна вързаните си ръце и пристъпи към сваления прозорец на шофьорската врата.

— Помогнете ми!

Гласът й потрепери, когато Пабло надзърна през прозореца с портативно джипиес устройство в едната ръка и пистолет в другата.

— Не, скъпа — отговори той със заплашителен тон. — Ти ще помогнеш на мен.