Стрелата на Посейдон

82.

— Шефе, май си имаме компания!

Ал Джордино, който се бе излегнал в шезлонг, разположен в сянката на голям плажен чадър, отвори капака на хладилната кутия и метна вътре празната бутилка от бира. Затвори кутията, опря върху нея бинтования си крак и проследи с поглед приближаващата се моторница. Беше облечен като за плаж — с шорти и хавайска риза, въпреки че се намираше на борда на шлеп, хвърлил котва насред Панамския канал.

— Надявам се да не е поредният чиновник от администрацията на канала — каза Пит, приклекна на палубата и започна да проверява водолазната си екипировка.

— Май е нашият човек от Вашингтон.

Моторницата спря до шлепа и на палубата се качи Руди Гън. Беше с панталони цвят каки и карирана оксфордска риза, бе преметнал през рамо пътна чанта и целият бе плувнал в пот.

— Привет на тружениците на Панамския канал! — каза той и прегърна старите си приятели. — Никой не ме предупреди, че това място изглежда по-ужасно и от Вашингтон през август.

— Не е чак толкова зле — увери го Джордино, извади бутилка студена бира от хладилната кутия и му я подаде. — Тук алигаторите са по-малки.

— Едва ли е било толкова наложително да дойдеш лично, за да се увериш как се справяме — каза Пит.

— Повярвайте ми, нямах търпение да се измъкна от града. Създадохте истински медиен кошмар! Да разрушите язовирната стена и да осеете канала със заседнали кораби!

Гън погледна към канала. До единия му бряг бе хвърлил котва голям зелен кораб. Около деформирания му нос се суетяха работници, които се опитваха да го закърпят поне дотолкова, че да е в състояние да плува.

— Това да не е „Аделейд“?

— Да — отвърна Пит. — А „Залцбург“ е точно под нас.

Гън поклати глава.

— Панамското правителство вдигна вой до небесата. Ще трябва да възстановим язовирната стена, да извадим „Залцбург“, да компенсираме панамците за пропуснатите ползи от затварянето на канала… С две думи, Чичо Сам ще трябва да им напише много, много тлъст чек.

— И пак ще е на сметка, като се има предвид онова, което можеше да загуби.

— Съгласен съм. Сандекър е на седмото небе от щастие, а президентът е изключително благодарен. От съображения за сигурност обаче не можем да кажем на панамците какви са били залозите. Белият дом поема доста критики, свързани с това, което панамското правителство нарича „безразсъдна проява на американски авантюризъм“.

Джордино извади още една студена бира и я отвори.

— Безразсъдна проява на американски авантюризъм? Ще пия за това!

— Разбира се — продължи Гън, — президентът ще е още по-щастлив, ако върнем двигателя на „Морска стрела“.

— Най-добрите ни хора работят по въпроса — отговори Пит.

Гън погледна към другия бряг на канала, където бе хвърлил котва един американски разрушител.

— „Спруънс“ — осведоми го Пит. — Наша охрана и неоценим помощник при изваждането на „Залцбург“, ако ни се усмихне щастието. — Погледна Гън в очите. — Извадих страхотен късмет, че прати кораба в канала в най-подходящия момент. Ако не бяха моряците, които слязоха на кея, едва ли сега щяхме да разговаряме с теб.

— С Хирам видяхме какво се случва с помощта на охранителните камери на канала. „Спруънс“ бездруго очакваше да мине през канала, така че просто ускорихме преминаването му. Заслугата всъщност е на вицепрезидента.

Гън погледна към водата и въздушните мехурчета, идващи от водолазите под тях.

— Какво стана с круизния кораб?

— С „Морска прелест“ ли? Капитанът й решил, че с кариерата му е приключено, но се случи нещо странно. Италианските медии го изкараха герой и му приписаха част от заслугата за разкриването на робския лагер и възпрепятстването на Болке да напусне канала. Когато от круизната компания разбраха, че ще платим разходите по ремонта на кораба, го наградиха и го повишиха. Лоцманът обаче не извади подобен късмет и остана без работа. Доколкото разбрах обаче, капитан Франко го е уредил и го е взел на работа в круизната компания.

Гън се усмихна.

— Дали не може да намери нова работа и на мен, а?

Мехурчетата ставаха все по-големи и по-големи и на повърхността изскочиха двама водолази. Когато заплуваха към кораба и се качиха на палубата, Гън видя, че това са Дърк и Самър.

— Здрасти, Руди — поздрави го Дърк. — Дошъл си да се гмурнеш с нас ли? Водата е много приятна!

— Не, благодаря. — Гън погледна въпросително към мътните води на канала. — Някакви следи от двигателя?

— Открихме го цял-целеничък на платформата на онзи камион — отвърна Самър. — Контейнерите, които се разпиляха по палубата при потъването на „Залцбург“, като по чудо не са го засегнали.

— Камионът е доста очукан, но не забелязах повреди по самия двигател — добави Дърк. — „Спруънс“ би трябвало да го извади без проблеми.

Гън въздъхна облекчено.

— Чудесна новина! Това означава, че НАМПД няма да плати от джоба си новата язовирна стена. — И погледна Пит.

— Това изобщо не е наша работа — засмя се Пит. — Администрацията на канала ни позволи да наблюдаваме изваждането на „Залцбург“, така че ще продължим да се наслаждаваме на това прекрасно време.

Гън избърса чело с ръкава на ризата си.

— Мен не ме бройте. Бих искал обаче да взема Дърк и Самър, за да ми помогнат с писането на докладите за случилото се. — Посегна към чантата си и добави: — Което ме подсеща, че имам нещо за вас двамата.

Затършува из чантата си, извади малка кутия и я подаде на Самър. Тя я отвори и извади дълго написано на ръка писмо, прикрепено с панделка към подвързан с кожа корабен дневник.

Докато Самър четеше писмото, Дърк огледа кутията и кимна, когато видя адреса на подателя.

— Това е от Пърлмутър. Какво иска?

— Съветва ни да не се връщаме във Вашингтон с Руди — отвърна Самър и погледна умолително баща си. — Кани ни на пътешествие до Огнена земя.

83.

Туристическата пътека „Маунт Върнън“, която свързваше Рослин, Северна Вирджиния, и плантацията Маунт Върнън, дома на Джордж Вашингтон, бе истински оазис на спокойствието, разположен в непосредствена близост до градчето Александрия и столицата Вашингтон. Единствено лекият шум, долитащ от близката магистрала — чийто трафик, между другото, бе доста рехав в момента — нарушаваше тишината, която цареше тук. Покрай брега на река Потомак се виждаха само неколцина подранили бегачи и колоездачи, излезли да навъртят няколко обиколки преди началото на работния ден.

Дан Фаулър събра сили, спринтира последните метри от обичайния си петкилометров маршрут и забави темпо чак когато прекоси въображаемата финална линия. Запъти се бавно и спокойно към близката чешмичка и жадно отпи няколко глътки вода.

— Добро утро, Дан. Как беше кросът?

Фаулър се задави. Обърна се, по брадичката му се стичаше вода. Изненадата му да чуе този толкова познат глас бе очевидна. Пред него стоеше Ан Бенет, облечена в обичайното си делово облекло.

— Ан… как си… — заекна той.

— Добре.

— Къде беше? Толкова се тревожихме за теб!

— Наложи се да замина за известно време.

— Но не уведоми никого. Полицията те издирваше. Всичко наред ли е?

— Да. Беше личен проблем, който не търпеше отлагане.

Фаулър се огледа нервно. Забеляза неколцина бегачи и един мъж, който помпаше спадналата гума на велосипеда си.

— Сама ли си? Страхувах се да не ти се е случило нещо.

— Добре съм. Просто исках да поговорим насаме.

— Разбира се. — Фаулър погледна към една горичка на брега на Потомак, която предлагаше известно уединение. — Защо не се разходим? — каза и я поведе натам.

— Докато отсъствах, разполагах с доста време и размишлявах върху случая — започна Ан.

— Вероятно не знаеш какво стана в крайна сметка — каза Фаулър явно за да я изпита. — Някой открадна един от двигателите на „Морска звезда“ на път за Гротън.

— Да, разбрах за това. Имаме ли заподозрени?

— Не. ФБР се озова в задънена улица.

— Не съм изненадана. Кажи ми, Дан, какво знаеш за микровълновите системи за борба с масовите безредици?

— За тях ли? Не бяха ли разработени от армията? Облъчват те и ти става горещо, направо да се свариш. Май не знам почти нищичко за тях.

— „Да се свариш“ е много уместен израз — каза Ан, припомняйки си първата си среща с това оръжие в Ню Орлиънс. — Ти не беше ли работил в една от армейските научноизследователски лаборатории?

— Да, прекарах там известно време. Защо?

— Според началника на отдел „Кадри“ ти си отговарял за сигурността на проекта. На тази позиция си имал достъп до всички планове. Вероятно ще ти се стори интересно, но американската армия не е единствената, която разполага с тази технология. Едуард Болке имаше подобно устройство, инсталирано на един от корабите му.

— Какво се опитваш да кажеш, Ан?

— Дан, откога работиш за Болке?

Вече се намираха в покрайнините на горичката. Фаулър се усмихна.

— Това е абсурдно! И двамата знаем, че най-вероятният заподозрян за изтичането на информация е Том Серни от Белия дом. Ан, не бива да скачаш във водата, ако не знаеш да плуваш!

Ан не обърна внимание на обидата.

— Ти ми подхвърли Серни за отвличане на вниманието. Вярно, тръгнах по тази фалшива следа, но се отказах, след като проучих програмите, до които е имал достъп. Въпреки твоите внушения той не е имал нищо общо с нито една технология, попаднала във вражески ръце. Освен това не е стъпвал в Централна Америка през последните двайсет години. Том Серни е чист.

Фаулър не каза нищо. Навлязоха сред дърветата.

— От друга страна — продължи Ан, — открих, че ти си бил съдружник и основател на компанията „Секюър Тек“, която впоследствие е купена от Едуард Болке.

— Това вече е прекалено!

— Така ли? Проследих плащанията, извършени от компанията на Болке към банкова сметка на твое име тук, във Вашингтон.

Този път Ан блъфираше, но не се съмняваше, че следствието ще открие подобни парични преводи.

Фаулър продължи да върви. Навлизаха все по-навътре сред дърветата. След продължително мълчание той най-сетне проговори:

— Да допуснем, че си права. И сега какво?

— Ще бъдеш съден за шпионаж и ще прекараш остатъка от живота си в затвора.

Уверен, че дърветата ги скриват и че никой не може да ги види откъм пътеката, Фаулър се хвърли върху Ан, стисна я за гърлото и я запрати към един голям дъб.

— Не — каза той. — Всичко ще приключи тук и сега.

Ан стоеше вцепенена, Фаулър извади от джоба си кърпа и я усука на тънка ивица. Метна я около врата на Ан и задърпа, за да я удуши.

Тя се съпротивляваше, но той бе прекалено силен и я притисна с крака към дървото. Причерня й.

И тогава зад гърба на Фаулър прозвуча рязък глас:

— Пусни я!

Фаулър се обърна и видя двама мъже, облечени като за джогинг, с автоматични пистолети „Глок“ в ръце.

След миг дотича и мъжът, когото бе видял да помпа гумата на велосипеда си. Той пък държеше автомат „Хеклер & Кох“.

— ФБР! — извика мъжът. — Вие сте арестуван!

Фаулър бавно пусна Ан, пусна и кърпата на земята. Единият от агентите на ФБР го дръпна от нея, а другият изви ръцете му зад гърба и ги закопча с белезници.

Преди федералните агенти да го поведат към очакващия ги автомобил, Ан пристъпи към Фаулър и го погледна в очите.

— Повярвай ми, Дан, знам да плувам.

84.

Морето край Огнена земя напълно оправдаваше прякора Бесните петдесет, даден на тази географска ширина17. Силният западен вятър вдигаше високи бурни вълни, които се разбиваха шумно в скалите. Лошото време се допълваше от мощните океански течения, които често домъкваха насам айсберги, отцепили се от Антарктида. През вековете обединените усилия на тези стихии бяха станали причина безброй кораби да намерят смъртта си в ледените води край нос Хорн. В момента липсваха единствено уилиуоу, силните пориви на вятъра, връхлитащи без никакво предупреждение от планините към морето.

Малкият траулер подскачаше по вълните и създаваше на пътниците усещането, че се возят в увеселително влакче. Самър, която стоеше в рубката, се хвана за масата, върху която разстилаха морските карти, тъй като корабчето се спусна от върха на поредната петметрова вълна, и попита жално:

— Не можа ли да намериш по-голям кораб?

Дърк се усмихна и поклати глава. Изборът на кораби в съседния аржентински град Ушуая бездруго бе ограничен, да не говорим, че двамата със Самър пристигнаха в последния момент. Извадиха късмет, че изобщо успяха да наемат този траулер. От Ушуая поеха на юг към протока Бийгъл и пътуваха относително спокойно, но след като излязоха в открити води, океанът стана коренно различен.

— Право пред нас е Исла Нуева — каза капитанът, нисък широкоплещест мъж с бяла коса.

Самър надникна през прозореца на рубката и видя на около миля пред тях покрит със зеленина хълмист остров.

— Изглежда живописен, макар и различен от обичайната представа. Колко е голям?

— Ширината му е около дванайсет километра — отвърна Пит. — Би трябвало да го обиколим за не повече от четири-пет часа.

— Доста далеч от дома се е озовала.

Ставаше въпрос за италианската подводница „Барбариго“. Пътуването им до Огнена земя бе провокирано от пакета, който Пърлмутър им бе изпратил в Панама. В него те намериха дневника на самотния мореплавател Лий Хънт, в който бе описано околосветското му плаване. Заинтригуван от откритието, което Самър бе направила в Мадагаскар, Пърлмутър се бе свързал със семейството на Хънт. След продължително издирване едно от децата на мореплавателя бе успяло да открие дневника на тавана на фамилната къща. Дневникът даваше точни координати на мястото, на което бил Хънт, когато забелязал Призрака на Южния Атлантик.

Самър взе дневника и докато корабчето подскачаше по вълните, прочете за пореден път записките на Хънт.

— Пише, че е плавал на север от островите Нуева и Ленокс, когато е видял Призрака да се носи към Нуева. Това означава, че течението най-вероятно е отнесло подводницата към западния бряг на Нуева.

Траулерът приближаваше източното крайбрежие на острова, по протежение на което се издигаха високи потънали в мрак скали. Вълните се разбиваха в подножието им и вдигаха огромни фонтани бяла пяна.

— Да се надяваме, че брегът от другата страна е по-гостоприемен — каза Дърк. — Ако „Барбариго“ се е разбила в тези скали, няма да успеем да я открием. Не и по време на това плаване.

Дърк помоли капитана да насочи кораба колкото се може по-близо до скалите, след което започнаха да обикалят около острова по посока обратна на часовниковата стрелка. В момента търсеха видими следи от подводницата. Ако не успееха да открият такива, щяха да повикат на помощ някой от научноизследователските кораби на НАМПД и да проучат околните води с помощта на сонар.

Бяха прегледали десетки сателитни снимки, изпратени им от Йегър, и бяха открили на тях не една и две брегови аномалии, които биха могли да са останките от „Барбариго“. Единственият начин да открият лобното място на подводницата бе да огледат въпросните места независимо от атмосферните условия.

Стигнаха до северния край на острова и минаха покрай шеметно високи скали, в които би могъл да се разбие всеки кораб. Първите две от местата, отбелязани на сателитните снимки, се оказаха скални образувания, чиито очертания малко напомняха за силуета на подводница.

Докато плаваха на запад, бреговата ивица постепенно се снижи и високите скали отстъпиха място на плажове, застлани с груб едър пясък и големи обли камъни, наподобяващи речни морени.

— Наближаваме третото място — каза Дърк и свери сателитната снимка с екрана на навигационната система на траулера.

Самър взе бинокъла и го фокусира. Вълните все така подмятаха корабчето.

— Кажи ми когато се озовем точно срещу мястото.

Дърк отбеляза изминатото от траулера разстояние и след минута каза:

— Сега!

Самър огледа бреговата ивица и видя малък каменист плаж, закътан между оголени скали. Зърна за миг гладка повърхност, в която се разби голяма вълна.

— Приближи още!

Отново погледна натам… и отново видя гладка заоблена повърхност.

— Там има нещо, макар да не ми изглежда особено голямо — каза тя и подаде бинокъла на брат си. — Виж!

— Да, това определено не е природно образувание. — Той свали бинокъла и погледна сестра си. — Да отидем да видим.

Наложи се траулерът да измине още една миля покрай брега, преди капитанът му да открие заливче, което да им осигури относителна закрила от бурното море. Спуснаха надуваема лодка и Дърк и Самър преодоляха с гребане краткото разстояние до брега. Когато издърпаха лодката на пясъка, ги връхлетя шквал и ги обля с дъжд.

— Последния път, когато бяхме на остров — отбеляза Дърк, — бих дал всичко за подобна буря.

Закрачиха по брега, обливани от пороен дъжд. Студеният вятър забиваше в лицата им капки, които жилеха като пчели. Въпреки отвратителното време Самър успя да оцени дивата красота на този остров, разположен в най-отдалечената част на Южна Америка. Крайбрежният релеф обаче изглеждаше съвсем еднообразен под гъстата пелена от дъжд и след половинчасов преход двамата започнаха да се чудят дали не са объркали мястото.

Стояха в единия край на плажа и оглеждаха околните скали, когато Самър най-сетне зърна странния обект на другия край на заливчето. Оказа се ръждясала стоманена плоча с дължина около метър и осемдесет и обла форма, забита здраво в скалите.

— Ще ида да погледна — каза Дърк. — Може да е част от бойната рубка на подводницата.

Самър кимна и погледна морето.

— Вероятно се е разбила в тези скали и е потънала край брега. Или морето я е отнесло навътре.

— Не — отвърна Дърк малко изненадано. — Мисля, че гледаме в грешната посока. — Потупа Самър по рамото и посочи навътре в сушата. Тя не видя нищо освен чакълестия плаж. Отвъд него обаче имаше обрасла с храсталаци падинка, над която се издигаше скалист хълм. Самър погледна към храсталака и… зяпна.

Над шубраците, на петнайсетина метра от брега, стърчеше бойна рубка на подводница.

Затичаха се по плажа, навлязоха в храсталака и видяха и корпуса на подводницата. Три четвърти от него бяха скрити от пясъка и растителността, но Дърк бе сигурен, че приближават откъм кърмата. На мястото на витлото стърчеше само изкривен вал. Тръгнаха покрай корпуса и стигнаха до бойната рубка, която се издигаше като изоставен замък. Самър извади от джоба си черно-бяла снимка и я сравни с ръждивия корпус. Съвпадението бе пълно.

Тя се усмихна на брат си.

— Това е „Барбариго“!

Качиха се по очуканите от бурите и скалите останки от бойната рубка и оттам успяха да обгърнат с поглед целия корпус на подводницата, макар да бе полускрит от храстите.

— Как ли се е озовала тук? — зачуди се Самър.

— Вероятно някоя силна вълна я е запратила на брега. Районът около нос Хорн е прочут с вълните убийци. Трябва да е била чудовищно силна, за да я захвърли чак тук.

Самър погледна надолу към носа.

— Смяташ ли, че товарът й е на борда?

Това бе въпрос за сто хиляди долара, а също и причината да хукнат към Огнена земя. Защото Пърлмутър бе открил нещо повече, много повече от корабния дневник на един самотен моряк. Беше открил тайната на последното пътуване на „Барбариго“.

Всичко започнало с един германски учен, Освалд Щайнер, който се качил на борда на подводницата в Малайзия. Щайнер, както бе установил Пърлмутър, бил прочут физик с важни разработки в областта на електромагнетизма. Нацистите го принудили да участва във военните им програми и той първо се включил в проекта им, свързан с разделянето на атома, но впоследствие съсредоточил вниманието си върху изцяло собствена разработка — създаването на електромагнитно оръжие.

Според теорията на Щайнер оръжието му щяло да позволи на германската армия да изстрелва снаряди с изключително висока скорост и обхват от над осемдесет километра, което можело да позволи на нацистите да обстрелват Южна Англия от бреговете на Нормандия. За да реализира идеите си, той се нуждаел от най-силните магнити на земята, а те можели да бъдат създадени само по един начин — с помощта на редкоземни елементи.

През 1942 г. търсенето на редкоземни елементи било слабо, а добивът и обогатяването им били трудна задача. Германия и окупираните от нея страни били относително бедни на минерални ресурси, но Щайнер открил един рудник, който можел да задоволи нуждите му. Това била малка мина за гранати в Малайзия, по онова време окупирана от Япония, в която получавали самарскит като страничен продукт на добива на полускъпоценни камъни. Малайзийският самарскит се отличавал с високо съдържание на редкоземния елемент самарий, ключов материал за производството на мощни магнити.

Щайнер лично посетил Малайзия и видял с очите си огромните запаси от този минерал, натрупани през годините. Местните го наричали Червената смърт заради червеникавокафявия му цвят, но именно Щайнер първи открил, че самарскитът излъчва слаба радиация, която с времето предизвикала заболявания у някои миньори.

Въодушевен от откритието си, Щайнер поискал да му бъде доставен самарскит в Германия. Задачата била поверена на италианската подводница „Тацоли“, която обаче потънала. Когато в пристанището на Сингапур акостирала друга италианска подводница — „Барбариго“, Щайнер издействал вместо с каучук и цинк, каквито били първоначалните планове, тя да бъде натоварена със самарскит. Качил се на борда на подводницата, за да се върне в Германия с нея, но загинал заедно с италианския й екипаж, принуден да изостави повредения плавателен съд.

Дърк погледна към предната палуба на „Барбариго“, където малко зад носа се виждаше стоманената обшивка на корпуса. Слезе от бойната рубка и отиде до предната палуба, която бе покрита с кал и камъни, свлекли се от надвисналия отгоре хълм. Самър го последва до чистата от растителност и камъни част от корпуса. Дърк разчисти с крак пръстта и откри ръждивата палуба на подводницата. Намери и заварена за корпуса къса метална пръчка. Оказа се ръкохватката на предния люк. Самър му помогна да доразчистят люка и колелото на заключващия механизъм.

— Дали ще се отвори? — попита Самър.

Дърк изрита ръкохватката няколко пъти.

— Помогни ми и ще разберем.

Хванаха здраво заключващото колело и завъртяха с всичка сила. След няколко опита то най-сетне поддаде, отпусна десетилетната си хватка и се завъртя. Дърк намигна на сестра си и отвори люка.

Лъхна ги мирис на влага и плесен. Трудно можеше да видят нещо, тъй като цялата вътрешност на подводницата беше пълна почти до тавана. С какво обаче — с пясък, тиня или минерали, не можеха да преценят. Дърк посегна и взе късче от товара, изпълнил предния отсек на подводницата. Вдигна го, за да може да го види и Самър.

Беше скален къс, тъмен, но лъскав. Дори на сивкавата светлина на дъждовната буря Самър все пак забеляза червеникавия му оттенък.

— Това ли е Червената смърт? — попита тя.

Дърк погледна парчето скала в ръката си и се усмихна.

— Не. Трябвало е да го нарекат Червеното злато.

85.

Шест месеца по-късно

Вратите на военноморската база „Ню Лондон“ се отвориха пред огромното множество политици, високопоставени държавни служители и ветерани от флота — бяха почти три хиляди души. Гостите се запътиха към кея, където под хладното облачно небе ги очакваха сгъваеми столове, строени в строги редици покрай брега на река Темза.

Пред очите им се издигаше внушителният корпус на „Северна Дакота“, най-новата високоскоростна щурмова подводница на американските военноморски сили. Тя бе приключила успешно изпитанията си на вода и сега очакваше този последен официален акт на зачисляване в редиците на флота, преди да постъпи на служба на страната си.

Пит и Лорън заеха местата си на втория ред, зад групичка адмирали, облечени в парадни униформи. Докато оглеждаше адмиралите, Пит се чудеше дали привилегията да седнат толкова отпред се дължи на усилията му да спаси „Морска стрела“, или на политическото влияние на Лорън. Когато при тях дойде командващият на военноморския флот и започна да любезничи със съпругата му, реши, че причината очевидно е втората.

Не след дълго се появи и вицепрезидентът Сандекър, придружен от внушителна свита представители на Пентагона. Докато заемаше мястото си близо до трибуната, Сандекър не се раздели с обичайната си пура. Видя Пит и Лорън, изостави придружителите си и дойде при тях.

— Изглеждаш ослепително, както винаги, Лорън — каза той, — въпреки този неугледен тип до теб.

Лорън се засмя.

— Помага ми в къщната работа. Приятно ми е да ви видя отново, господин вицепрезидент.

— Къде са Самър и Дърк? Мислех, че ще дойдат.

— И двамата са в Рим — отвърна Пит. — Италианското правителство открива паметник на екипажа на „Барбариго“, чиито останки бяха открити в Мадагаскар. Децата са поканени като почетни гости.

— Щяхме да загазим много сериозно, ако не бяха те — каза Сандекър. — Намирането на тленните останки на моряците ни помогна да убедим италианското правителство да ни предаде редкоземните елементи, пренасяни от подводницата. Затова днес не залагаме само на един кон — каза той и намигна на Пит.

— Като става въпрос за редкоземни елементи — намеси се Лорън, — чух, че китайците щели да вдигнат мораториума върху износа.

— Уведомиха ни официално. След като австралийците национализираха мината на Едуард Болке, китайците изгубиха монопола си на пазара. А и възстановяването на нашата мина в Калифорния върви по-бързо от очакваното. За щастие суровината, с която се сдобихме от нелегалните предприятия на Болке в Панама и Мадагаскар, се оказа достатъчна, за да задоволи нуждите ни в момента.

До вицепрезидента застана един от адютантите му и го уведоми, че официалната церемония ще започне всеки момент.

— Дългът ме зове — каза Сандекър, поклони се на Лорън и стисна ръката на Пит, преди да заеме мястото си.

Миг по-късно се появи агент Ан Бенет и се настани на свободния стол до Лорън.

— Здравейте — сърдечно ги приветства тя. — Не бях сигурна, че ще успея.

— Току-що ли кацна? — попита я Лорън.

— Да. Сутринта прочетоха присъдата срещу Дан Фаулър и не исках да пропусна този миг за нищо на света.

— Каква ирония на съдбата — каза Пит. — Колко му лепнаха?

Тя се усмихна доволно.

— Трийсет години, колкото поискаха и прокурорите.

На трибуната се качи един адмирал и даде думата на вицепрезидента. Сандекър изнесе вдъхновяваща реч на тема защитата на моретата от всевъзможни врагове. След него се изредиха куп представители на флота, които произнесоха протоколни речи.

По време на една от речите Ан се наведе и прошепна на Пит:

— Спуснаха ли я на вода?

Пит кимна.

— Преди две нощи, по време на проливния дъжд, който очакваха.

— И е готова за морски изпитания?

— Всички системи функционират нормално.

— Мислех, че „Северна Дакота“ е приключила с излитанията по море — каза Лорън.

— Да, скъпа, точно така — каза Пит и замълча.

На трибуната се качи официалният кръстник на „Северна Дакота“ и произнесе традиционната първа заповед при спускането на вода на нов плавателен съд:

— Качете се на борда и й вдъхнете живот!

Екипажът на „Северна Дакота“ стъпи на борда под аплодисментите на присъстващите. Погледът на Пит обаче бе насочен другаде, към една баржа, оградена с червено-бели предупредителни шамандури.

— Къде е? — прошепна Ан.

— До онази баржа.

Лорън забеляза, че част от адмиралите също изглеждат по-заинтригувани от баржата, отколкото от чисто новата „Северна Дакота“.

— Какво ви става на всички? — попита тя. — Държите се все едно тук става нещо по-важно от спускането на вода на „Северна Дакота“. И защо всички гледат шамандурите около баржата?

Пит се усмихна на съпругата си, стисна лекичко ръката й и каза:

— Морето пази своите тайни. Дори под заплахата от ръждив нож за масло.