Стрелците от гористите равнини

Глава 17

Когато Клей Бел се пробуди, светлината вече струеше през прозореца му. Дълго време остана в леглото без да помръдне, събирайки мислите си и обмисляйки развоя на събитията.

Симънс беше мъртъв. Джоунс Дребосъка бе проследил и убил мъжа, осакатил Бърт Гари и причинил смъртта на младия каубой.

Симънс беше сбъркал дебелия стълб, до който бе стоял Джоунс, със самия него. Няколко сачми бяха бяха попаднали тялото му, но одрасканите буза и рамо бяха единствените му рани.

Тази сутрин наоколо не се забелязваха много дървосекачи, а повечето от тях бяха мълчаливи и се държаха винаги на групички. Напереното им държане от последните няколко дни беше изчезнало без следа.

Онези от тях, тръгнали по чорапи от Емигрант Гап, бяха предпочели да не се завръщат в Тинкърсвил, а няколко други, сред които Боб Трип и Уилямс си бяха тръгнали още с първия влак за деня.

И въпреки това в градчето беше надвиснала някакво осезаема напрегнатост. От втория етаж на хотела Бел можеше да го види съвсем ясно в начина, по който се движеха хората, по неестествения покой в градчето. Мъже бяха убити и още можеха да паднат. Тинкърсвил беше станало несигурно и хората не искаха да поемат никакви рискове.

Клей се обля с вода до кръста и се среса. След като се облече, той грижливо изчетка ботушите си, после провери револверите си. Преметна коланите през бедрата си и пъхна револверите в кобурите им.

Изпита някаква странна неохота да напусне стаята си и това го озадачи. Накрая отвори вратата и пристъпи в коридора. Внимателен както винаги, той спря и огледа внимателно в двете посоки. Вратите на другите стаи бяха затворени. Не се забелязваше никакво движение.

На площадката на стълбището се поколеба и се обърна, хвърляйки още един поглед зад себе си. После слезе с небрежен вид, но очите му бяха нащрек. Джад Девит беше все още в града, а той беше опасен човек, дори и без наемните си работници.

Нямаше и следа от Мортън Швабе. Завръщането на Тибот и мигновено разпространената вест, че Бел е спечелил правото на паша щеше вероятно да откаже Швабе от каквото и да било действие. В паметта му обаче изплува предупреждението на Кестърсън, че Швабе усилено купувал муниции, и той реши да не рискува излишно.

Ед Милър вдигна глава над неизменната си счетоводна книга.

— Успа се — изрече му той ухилено. — Тя е вече тук.

Клей мина покрай рецепцията и влезе в трапезарията. Съдията Райли говореше нещо със Сам Тинкър. Кестърсън седеше близо до тях, сам. Не се виждаха нито Джад Девит, нито Нобъл Уилър. Колийн седеше на масата сама и след като повдигна учтиво шапка, Клей седна срещу нея.

Тази сутрин тя беше бледа и очите й изглеждаха неестествено големи.

— Рано си станала — каза той.

— Не можах да спя… и после тези гърмежи.

— Това беше Дребосъка.

— Знам. Татко ходи да види какво е станало.

Двамата замълчаха, изчаквайки сервитьорката да почисти съдовете останали след съдията Райли и да донесе кафе за Клей.

— Приключи ли вече всичко?

Той поклати глава.

— Знаеш добре, че не е. Краят ще дойде тогава, когато Джад си замине от града ни.

— А ако аз отида да говоря с него?

— Не отивай. Нищо не може да го накара да си тръгне освен ако сам не стигне до това решение. Но повечето от хората му са се разбягали.

Той опита кафето си.

— Имаш ли нещо против да запуша?

— Моля те. — Тя внезапно вдигна глава. — Клей, защо не се върнеш на фермата си? Той едва ли ще остане за дълго, а ако и ти си в града, това може да доведе до големи неприятности.

— Не мога да бягам от битката.

Баща й беше разказал за това. Мъжка гордост… но имаше и още нещо. Мъжът трябваше да има уважението на обществото, а в тия области, където умението да воюваш и смелостта бяха сред най-уважаваните човешки качества, той не можеше да напусне току-така.

Прекалено дълго бяха живели тези хора с оръжието денонощно под ръка. Тези мъже и жени бяха прекосявали равнини, бяха воювали с индианци и престъпници, и бяха строили домове там, където за това се изискваше наистина голям кураж; готовността за битка беше все още обществена добродетел от пръв порядък. Градчето още не беше укротено.

Всички присъстващи в трапезарията говореха само за събитията от изминалата нощ. Колийн мълчаливо следеше как се хранеше Клей. Само преди месец тя би била ужасена от нещата, които сега приемаше така философски.

Този мъж пред нея бе убивал хора. Той водеше война, не по-малко смъртоносна от онази със знамената и униформите, война, която трябваше да бъде спечелена. Припомняйки си часовете, които бе прекарала покрай постелята на Бърт Гари, тя изведнъж проумя какъв благотворен ефект бяха оказали върху нея. Бърт бе прекарал повечето време в съзнание, той бе говорил и тя го бе слушала; той бавно й бе разказвал за работата на Б-Бар, колко добър бил Клей към работниците си, с какво търпение отглеждал стадата си, колко добре планирал всичко.

А сега Бърт Гари беше мъртъв, и неговият пряк убиец също бе мъртъв. Но човекът, морално отговорен за това, все още беше жив и в града.

Тя почувства странно привличане към този висок и спокоен млад мъж седнал срещу нея. Непрекъснато се опитваше да анализира чувството си, но чувствата не се поддаваха на анализ. Всеки път, когато биваше с него, се чувстваше на мястото си. И всеки път, когато той беше далеч от нея, в представите й изплуваха кратките им мигове заедно и тя се чудеше дали пак щеше да се види с него. Още от първия миг между тях се бе възцарило мълчаливо разбирателство.

В трапезарията влезе Джоунс Дребосъка. Тя чу да се отваря вратата и се огледа, проследявайки бързия поглед на Клей. Дребосъка носеше избеляла риза на карета и джинси. Револверът му бе закопчан в кобура. Широкото му лице бе изгоряло от слънцето, и сламенорусите му вежди засенчваха очите му. Той се приближи бързо до масата и спря, с шапка в ръка.

— Клей, трябва да говоря с теб.

— Да няма някакви проблеми в Гап?

— Сега не; ония негодници, дето нападнаха фермата, вече ги няма. Бък Чалмърс се върна преди няколко минути. Каза ми, че успели да се качат на някакви товарни фургони към Тюсън.

— Закусвал ли си?

— Разбира се. — Дребосъка се поколеба, в нерешителност как да изрази мислите си.

— Шефе — започна направо изведнъж той, — след тая престрелка със Симънс се повъртях наоколо из улиците; търсех Дювал. Той обаче изглежда е отишъл в Гап с онази тълпа тогава, защото не го намерих. Но видях нещо интересно.

— какво?

— Видях Стаг Харви и Джак Килбърн да излизат от офиса на Джад Девит в два часа след полунощ. Имаха много пари и се спряха под една лампа да си ги поделят.

Ето каква била работата.

През цялото време, още от самото начало, Клей се бе страхувал именно от това. Девит беше мъж, който не можеше да си представи, че ще загуби. А сега, притиснат в ъгъла, той беше платил на наемни убийци. Макар че имаше ли някаква разлика от побоя, който наемните му работници Симънс и Дювал бяха нанесли на Бърт Гари?

— Дребосък, какво ще кажеш, ако поседнеш ей там в оня ъгъл с чаша кафе? Искам само да си държиш очите отворени на четири.

Дребосъка кимна и седна на мястото, откъдето можеше да се наблюдава подстъпът към хотела.

Колийн положи ръка върху неговата.

— Клей… какво има? Какво означава това?

Харви и Килбърн може и да бяха наемни убийци, но не бяха лешояди, издебващи от засада. Те щяха да се изправят срещу него на улицата или извън града сред пустинята; щеше да бъде дуел между мъже, в който трябваше да победи по-бързият и по-точният. Там поне човек виждаше кой стреля и имаше възможност да отговори на огъня. Но тези мъже бяха истински майстори в работата си. Те щяха да изберат времето и ситуацията, които щяха да им донесат най-големите шансове, с което щяха да го поставят във възможно най-неблагоприятната позиция.

— Казаха ми за тези мъже. Клей, какво означава това? Ще ми разкажеш ли?

Той вдигна очи от блюдото си и я загледа.

— Да, Колийн. Мисля, че мога да ти разкажа. Мисля, че мога да ти разкажа всичко. Защото считам, че ти си жената, която би могла да застане до мъжа и в най-тежките му мигове. Защото смятам, че си смела.

Той отпи от кафето си, после остави чашата на масата.

— Харви и Килбърн са наемни стрелци. Те са корави и опасни мъже. Харви и аз изпитваме някаква странна симпатия един към друг. Килбърн обаче не ме обича. Но двамата са екип.

— Мислиш ли, че Джад може да ги е наел… да те убият?

— А ти?

Тя застина неподвижна на стола си; порой мисли Нахлуха в главата й при въпроса на Клей. Девит вземаше решенията си мигновено, и ги осъществяваше безмилостно; думата „неудача“ не съществуваше в речника му. Победата за него беше принудителна необходимост.

За мъж с неговите способности сигурно му се е струвало фасулска работа да изсече гората на Дийп Крийк. Това беше далеч по-малка по размах и мащаби от всички други, с които се бе залавял до този момент. И изведнъж бе претърпял позорно и пълно поражение на всеки етап от плановете си.

Клей Бел не се беше изплашил от обичайната му агресивна тактика. Беше разгадал всичките му блъфове, и беше посрещнал достойно опитите на Девит на всеки етап, като го беше разгромил тотално. Усилието на Девит да изплаши Б-Бар с елиминирането на двама от работниците им се бе отразил като бумеранг върху самия Девит. Те нито бяха отслабнали до опасна степен, нито това ги беше възпряло.

Тя си припомни Джад Девит от времето в източните щати. Добре облечен, уверен в себе си човек, за когото другите бяха само винтчета в машината му. Там бе изглеждал величав, мъж, който винаги довеждаше начинанията си до успешен край, този тип мъж, от когото всички се възхищаваха. Момичетата й бяха завиждали, защото покрай него техните мъже изглеждаха дребни и невзрачни.

През дните, последвали пристигането й в Тинкърсвил, тя бе видяла как безкомпромисната му самоувереност получава жестоки удари. Беше видяла как се вдълбават линиите отстрани на устата му, беше го видяла да се дразни и избухва като малко дете и дори да изпада в животински бяса. Беше станала свидетелка на истинската природа на мъжа, за когото си бе мислела, че познава. А се бе оказал мъж, безмилостен към другите, презиращ всички, освен себе си, прегазвайки всички оказали се на пътя му.

Тя вдигна поглед към Клей.

— Да, Бел, мисля, че е способен. Той не може дори да си представи, че може да загуби. Не е толкова силен, че да го понесе. Няма да иска дори да си го признае дори и пред себе си.

Тя се поколеба, внезапно усетила уязвимостта на мъжа срещу нея, неговата дълбока загриженост…

— Клей, как ще постъпиш?

— Ами — той взе решението си още докато отговаряше на въпроса й, — просто ще отида при Стаг и ще го попитам как стоят нещата.

Тя понечи да протестира и той внезапно й се ухили.

— Само не почвай да мърмориш като съпруга!

Нещо в нея сякаш се раздвижи и я сграбчи. Изведнъж загуби дъх и вдигна очи към него; един дълъг момент погледите им останах вкопчени над масата.

— Остави го за друг път — посъветва я спокойно той. — Трябва да знаеш, че и аз съм си го мислил.

— Аз също.

Дали наистина беше искрена пред него? И внезапно проумя, че то наистина е било пред очите им, между тях двамата, всяка секунда от момента, в който се бяха видели за пръв път. Дори и когато не биваха заедно.

— Няма да ги чакам да си оплетат кошницата — каза й той. — Ще ги секна още по средата. Нямам друг изход, ако искам да оживея.

Той се изправи и като се приведе изведнъж над масата, я целуна по устните. После се изправи, движение толкова бързо и грациозно, че никой в трапезарията не успя да го забележи.

Вратата се отвори и един висок и загорял мъж прекрачи прага. Носеше кафяво сомбреро и кафява жилетка, а лицето му беше дълго и мургаво. Краката му бяха леко изкривена навън и беше препасал два револвера.

Това беше Монтана Браун.

— Шефе, чух хората да говорят. Ако ще си имаш работа с Килбърн и Харви, искам да участвам и аз.

Дребосъка Джоунс взе да протестира.

— Той е прав, Дребосък. Монтана си имаше на времето сблъсък с Килбърн… а и освен това, ти снощи имаше достатъчно работа.

— Двамата с Килбърн имаме една сметка помежду ни, дето трябва да я уредим — изрече Монтана.

— Добре. — Клей положи ръка върху рамото му. — Ще го направи така… — Бързо и уверено той нахвърли плана си, а Монтана кимаше докато слушаше.

— Ти — обърна се Клей към Дребосъка, — намираш Девит и го държиш под око. Не прави нищо, освен само ако се опита да се намеси. Направи ли го, имаш пълна свобода на действие.

Ръш Джаксън, Ханк Рууни, и Бил Кофин пристигнаха в града малко след обяд и отидоха в бара на Хоумстейк. Инстинктът им крещеше, че стрелбата можеше да избухне всеки момент. Джоунс ги посрещна и ги запозна със ситуацията. Другите каубои, които до този момент се бяха грижили за добитъка, бяха във фермата и държаха под око и гап и Клисурата.

Времето беше горещо и замряло. Небето без едно облаче, прахът поглъщаше жегата, а небоядисаните сиви и олющени сгради я отразяваха. Над пустинята се издигаше силна мараня; въздухът трепереше и далечните хълмове сякаш танцуваха. Там някъде в далечината някой вдигаше малко облаче прах по пътя си.

В банковия си офис Нобъл Уилър седеше на охлузеното си бюро, а дебелото му лице беше изкривено и потъмняло от тревога. Той също не по-зле и от останалите, чувстваше че кулминацията е близо. Не знаеше само за ролята си в нея.

Сам Тинкър се прехвърли на стола си върху верандата пред хотела. Съдията Райли се качи в стаята си и си свали палтото. Седнал на бюрото си по риза и презрамки, той започна да пише писмо, което щеше да изпрати обратно на изток. От улицата не долиташе никакъв шум. От време на време изтрополяваше някаква каруца или изцвилваше кон. Веднъж или два пъти чу гласове, и веднъж смях. Те сякаш служеха като фон, на който покоят на градчето изпъкваше още по-силно. То лежеше покорно в жегата, в очакване нещо да се случи…

Джад Девит стана от бюрото си. Ризата му беше прогизнала на мястото, където беше лежал на дивана малко преди това. Под мишниците му бяха избили кръгове пот. Той изтри лицето си кърпа и тихо изруга. Не беше се бръснал, но тази сутрин дори и не го усещаше. Лицето му беше изпито, а очите хлътнали дълбоко.

За какъв дявол не приключваха вече! Гневът се раздвижи в него… толкова ли беше сложно да се застреля един човек?

Той погледна през прозореца.

От другата страна улицата, под сянката на една къща, седеше един мъж с ниско прихлупена над очите си шапка. Той пушеше, а на бедрата си имаше два револвера. Беше Джоунс Дребосъка.

Джад Девит рязко се дръпна от прозореца. Устата му изведнъж пресъхна. Джоунс беше убил Пит Симънс предната нощ. Какъв дявол търсеше сега тук пред офиса му?