Стрелците от гористите равнини

Глава 8

Клей Бел не бързаше. Той беше висок, широкоплещест мъж, който в този момент не бързаше никъде, спокоен, просто човек, изследващ дадена ситуация и търсещ изход от нея. Наоколо имаше най-малко двайсетина дървосекачи с мрачен и решителен вид. Някои от тях излъчваха видима злоба, други просто се хилеха, но всички чакаха какво ще направи той.

Очите му обходиха улицата, като за миг се спряха върху вратата на хамбара, където бе мярнал мигновения блясък. Не се забелязваше нищо, но той не можеше да бъде заблуден. Неизвестният стрелец бе заел позиция и чакаше само удобен момент. Изстрелът щеше да дойде в най-подходящия момент, когато източникът нямаше да бъде очевиден.

Това беше позната история за Клей. Той пусна цигарата си праха на улицата и леко пристъпи встрани, така че един мъж да се озове между него и вратата на хамбара.

Хвърли поглед на коня си, пристъпващ неспокоен от крак на крак под непознатия ездач, после огледа мъжете наоколо.

— Вие, момчета, май обичате много да се нахвърляте групом върху сам човек, а? — той провлече думите си, придружавайки ги с лека подигравателна усмивка. — Какво има? Да не ви е страх да ми излизате един по един?

Едър мъж не издържа на предизвикателството и си проби път отпред.

— Аз ще се бия с теб един на един…

Юмрукът на Клей размаза устните му още преди да довърши изречението си. После замахна вече както трябва с дясната ръка и звукът от удара му прокънтя като брадва стоварваща се върху дървен ствол. Дървосекачът политна напред и се стовари като дърво по лице в праха. В същия миг Бел подсвирна леко.

Жребецът му мигновено се разтърси и се хвърли напред към Бел, разхвърляйки дървосекачите във всички посоки. Ездачът се вкопчи в гривата му, и жребецът тръсна глава, после се подхвърли напред; двата му задни крака излетяха високо във въздуха. Ездачът полетя през главата на коня и се сгромоляса в праха, замирайки.

Бел сграбчи поводите и мигновено се метна в седлото, колтът блесна в ръката му, а петата му се заби здраво в стремето. Неговият изстрел и гърмът от вратата на хамбара се сляха в един. Куршумът на неизвестния стрелец просвистя покрай ухото му, но неговият бе улучил целта. Мъжът в хамбара изтърва пушката и залитна напред, хванал ранената със здравата си ръка. Бел отново стреля, и този път захлупи лице в уличния прах.

Клей Бел нахлу с галоп в улицата и препусна по нея. Някакъв дървосекач изскочи от Тинкър Хауз да види какво става и Бел му изпрати един куршум в дъските до краката. Мъжът се хвърли обратно към вратата, драскайки трескаво да докопа дръжката.

След няколко секунди Бел вече беше извън града и конят му бягаше на воля. Последното нещо, което успя да зърне на излизане от града, беше Колийн Райли. Беше пристъпила пред хотелската веранда и гледаше след него.

Половин миля по-късно той забави коня, и после го пусна на спокоен ход.

Сега вече заговорът срещу него бе достигнал пълната си сила. Без съмнение Нобъл Уилър беше човекът зад Девит, неговият източник на информация, и вероятно причината Девит да избере неговата дървесина от горите на Дийп Крийк.

Нямаше да има никакъв подновен кредит, нито вагони да транспортира част от добитъка си. Той беше разорен, банкрутирал, фалирал.

Той държеше в свои ръце двата единствени известни маршрута водещи към Дийп Крийк, но врагът вече го бе хванал за гушата. Кестърсън вероятно нямаше да му откаже да го снабдява с продукти, но това щеше да означава да си пробива път с бой, докато стигне магазина му. Беше обграден от всички страни и те продължаваха да стягат обръча. Слабо утешение му донесе мисълта, че и да искаха, пак не можеха да го уморят от глад, защото разполагаше с безкрайни запаси от говеждо месо.

Един от хората им вече го нямаше. Бел познаваше достатъчно добре точността на стрелбата си, за да се излъже. Той беше убил непознатия в хамбара, опитал се да го застреля в гръб.

Първият му изстрел бе принудил мъжа да хвърли пушката, а вторият го беше довършил. Това беше война, война на живот и смърт. Девит му беше дал ясно да го разбере с бруталната си разправа с Гари и Джоунс. А сега и този опит да го застрелят от засада.

Бел можеше и да пощади неизвестния стрелец, но само за да му даде втори шанс. А в тази битка за никого нямаше да има втори шанс.

Джад Девит си беше подготвил почвата добре, като беше повече от ясно, че щеше да използва максимално възможно и ръката на закона, всеки път, когато му се удадеше възможност. Онази стара стрелба, в която Монтана Браун бе използвал законното си право на самоотбрана, беше отдавна погребана и приключена. Никой съдебен състав нямаше да го осъди, но можеха да го арестуват и да го задържат докато насрочат съдебен процес, а да се съпротивлява на ареста би означавало да падне директно в ръцете на Девит. Клей не изпитваше и капка съмнение, че заповедта за арест щеше да бъде дадена за изпълнение на собствените хора на Девит.

На върха на един дребен хълм той дръпна поводите и огледа пътя, който беше изминал до този момент. Свечеряваше се и слънцето вече бе потънало зад планините. Нежният бавно се свличаше над пустинята, и той поседя минута върху коня си без да прави нищо, изучавайки с опитно око околността. Опасността го дебнеше всяка секунди и на всяка крачка, но пътят беше пуст, не се вдигаше и най-малкото облаче прах, никъде не се забелязваше и най-малкото движение.

Жребецът изгаряше от нетърпение да се прибират у дома и Клей отпусна поводите, оставяйки животното да води. Въздухът изведнъж захладня, както става само в пустинята на свечеряване. Пастелните багри на вечерния здрач бавно меняха цветовете си над далечните хълмове. Самотна звезда се появи на небето, а някъде койот зави протяжно.

Пред него се издигаше тъмната маса на планината, гола скала, покрита с растителност само в гънките на каньоните и клисурите; едва по високите склонове се виждаха гористи образувания. Далечен звук, чужд на вечерта, се разнесе из околността; той рязко дръпна поводите до един храст и зачака с напрегнат слух.

Нощта беше тиха… не се чуваше никакъв звук… само чист въздух, освежаващ като глътка студена и чиста вода. Той си пое дълбоко дъх. Жребецът потегли и ръката му бавно се отпусна от кобура.

Всеки мескитов храст или купчинка жилава трева се открояваше като тъмно петно в здрача. Пустинята сивееше… още звезди избликнаха в чистото небе над главата му. Конят му продължи да крачи; изведнъж някаква тъмна сянка се раздвижи сред мескитовите храсти и изщрака метал.

Клей мигновено се хвърли по корем върху коня и едновременно с това усети как нещо нагорещено прониза рамото му. Той сграбчи с всичка сила рога на седлото и се вкопчи в него с отчаянието на давещ се. Последва втори изстрел, той също попадна в целта си, нещо сякаш го подхвърли напред, в бездънния кадифен мрак, но пръстите му оставаха вкопчени в единственото реално нещо, което му беше останало сред този кошмар… рога на седлото му. Той напрегна цялата си воля и и пръстите му останаха вкопчени върху него.

Конят се втурна с пълна сила напред. Зад него прогърмя нов изстрел… и после вече нямаше памет за това, което последва.

Клей Бел дойде на себе си под слънцето. Лежеше на гръб, полузакрит от сянката на едно дърво, а небето над дървото беше синьо и изпъстрено с пухкави облаци. Чуваше коня си да хрупа трева наблизо и остана да лежи така, напълно неподвижен, в опит да установи къде се намира.

Беше посетил Тинкърсвил. Това поне беше ясно. Там бе успял да избегне опасността и се бе измъкнал от града. Той се ухили при спомена, озадачен какво ли още е могло да се случи и къде ли може да се намира.

Вечер… беше толкова приятна вечер… той бе яздил под звездите. И после всичко изведнъж си дойде на мястото, като гръм. Бяха му устроили засада. Но как беше възможно? Магарешката пътека, към която се беше устремил, не беше позната на никого от града, и вероятността някой от хората на Девит да се е натъкнал на нея беше малко вероятно.

Болката вече започна да напомня за себе си. Идваше от дясното му рамо. Той внимателно се претърколи и като използва лявата си ръка за опора, полека се изправи в седнало положение. С усилие изви вдървения си врат и се огледа наоколо.

Намираше се сред призрачните сгради на Кейв Крийк. По някакъв начин волята му бе успяла да го задържи на седлото докато конят се добере до това място. И след като вече се бе почувствал в безопасност, пръстите му са се отпуснали и той се е строполил на земята.

Устата и гърлото му сякаш бяха посипани с пясък грам сила не бе останала в изтощените му мускули. С агонизиращи усилия успя да преодолее десетината ярда делящи от планинския поток; пи дълго и яростно. После, пак с лявата ръка, раздра ризата си над раните. Два куршума го бяха ударили. Единият бе пронизал рамото му, разпаряйки делтоидния мускул. Тази рана не беше от опасните. Другата обаче минаваше през цялото му рамо под ключицата.

Внимателно, за да не предизвика повторен кръвоизлив, той проми и двете рани със студена вода. Това беше бавен и мъчителен процес, и когато накрая приключи, той се отпусна на тревата, задъхан тежко. Мислите му бяха размътени и не можеше да се съсредоточи дори и върху най-дребния проблем. Без съмнение беше загубил много кръв. Дълго време остана така, с поглед втренчен в небето.

Звукът на далечен изстрел го изкара от унеса му. Той се изправи с усилие на крака и тръгна към жребеца, но явно беше надценил силите си. Токът на ботуша му се закачи в някакъв корени и той рухна върху земята.

Когато очите му отново се отвориха, вече беше залез и въздухът пак беше студен. Остана проснат така върху тревата, с бясно пулсиращо рамо и размътена глава. Измина дълго време, преди паметта му да възкреси звука на онзи далечен изстрел. Той повдигна глава и се заслуша, но не долови никакъв звук. И тогава проумя, че изстрелът се бе разнесъл още в ранните часове, сутринта.

Тялото безсилно се отпусна върху тревата. Фермата му я грозеше такава голяма опасност, а него го нямаше там. Той се преобърна и се изправи на колене; пропълзя пак до поточето, където се напи до насита с леденостудената вода. Жаждата му сякаш беше неутолима… а той добре знаеше, че такава жажда съпровожда големите загуби на кръв.

Споменът за онези изстрели в мрака отново изплува в съзнанието му. Едва ли беше Джад Девит… откъде би могъл да знае той за тя стара пътека? Но нямаше никаква логика някой друг да му устройва засада на онова място. Кой в града би могъл да знае, че той използва тази пътека? Или че самата тя съществува?

Главата му бумтеше тежко, а рамото му сякаш гореше с невидим пламък, но въпреки това той се изправи и се опита да оцени положението си. Нямаше нищо оптимистично, освен фактът, че все още беше жив. Нямаше как да разбере нито как се развиват нещата в Гап, нито дали се е случило нещо в Просеката. Звукът от изстрела трябва да бе долетял оттам, защото се намираше прекалено далеч от Емигрант Гап.

В положението, в което се намираше, не представляваше заплаха за никого. От друга страна обаче, нищо не му гарантираше, че някой нямаше да се натъкне на него или коня му. Така че първата му работа беше да провери оръжията си, за да е сигурен, че е готов да се отбранява, да свали седлото от жребеца и да превърже раните си по някакъв начин.

Лежеше на самия бряг на потока, а най-близката сграда беше на двадесетина ярда от него. Това беше пропаднала паянтова структура, която, съдейки по избелялата табела, е била градския салон. От другата страна на улицата стърчеше сградата на минногеоложката лаборатория, а по-надолу по улицата имаше още сгради, паянтови или направени от греди. Зад един ров имаше царевична нива, в която плевелите бяха повече от царевицата. Тя се намираше само на няколко ярда от него. При втория си опит Бел успя да се изправи на крака и зад салона намери едно старо канче. Той го напълни с вода, запали малък огън от сухи съчки и скоро водата кипна. От отдавна запуснатата нива наскуба няколко царевични стебла, счука ги на ситна късчета и си приготви лапа, която наложи върху раненото си рамо след като го беше промил с гореща вода.

Това беше бавен процес, и доста пъти спираше задъхан да си поеме дъх. За негов късмет куршумът бе преминал през раменния мускул, без да закачи костта. След като изми раните и наложи лапата, той отиде до жребеца и смъкна седлото и сбруята, след това спъна коня на тревата до потока.

За себе си избра една кухина в основите на една разрушена сграда и се отпусна, оставяйки слънцето да стопли кокалите му. Събуди се рязко и бързо хвърли поглед към слънцето. Сигурно беше спал най-малко два часа. Отиде до потока и отново се напи до насита.

Той се отпусна на земята и се загледа във водата. Лицето му беше зачервено, а устата — пресъхнала. Пак изплакна раните и отново наложи лапата. Внезапно усети как му стърже стомахът и си отряза парче говеждо от торбата на седлото, после се обви с одеялото и се отпусна на земята.

Главата му бавно пулсираше, а в раненото му рамо сякаш беше накладен огън. Той непрекъснато свиваше и разпускаше пръстите си, ужасен при мисълта какво може да го сполети при такава рана, в този час на върховно изпитание, ако загубеше бързината и майсторството си на стрелец.

Няколко пъти загуби съзнание, дали насън или от слабост, не разбра. Останаха му смътните спомени за някакви сенки надзъртащи от сенките на дърветата. Той вдигна поглед към небето; няколко бели облачета се въртяха бавно като във въртоп. Дълго време остана загледан в тях. Засвири щурец… цикадите запяха в горещия ленив следобед. Той лежеше отпуснат, а по вените му се разливаше приятен покой и след малко заспа, унесен от топлината, щурците и приспивния ромол на водата.

Събуди се сред пълен мрак. Докато беше спал, нощта бе пристигнала и довела със себе си пронизващия студ от високите върхове. Треската го беше изоставила и сега вече трепереше от студ, въпреки дебелото одеяло. Пропълзя до потока и отново пи до насита. Водата беше студена като лед, но въпреки това се плъзна по гърлото подобно на живителен елексир, придавайки му сила и нов живот. Отпусна се назад след като се напи и се загърна в одеялото. Главата му отново запулсира, а в рамото му сякаш се беше загнездил някакъв неуморен кълвач.

Вятърът разклати короните на боровете и някъде навътре в гората изпука клон. Откъм изоставените сгради долитаха слаби скърцащи звуци. Разбита щора се люлееше на ръждясалите си панти, дребно зверче затрополя ситно и нещо размърда високата трева. Луната се издигаше точно над хребета и хвърляше дълги сенки зад зданията, превръщайки тревата на улицата в сребрист игрив поток.

Време беше да се раздвижи… Разумът му диктуваше да тръгва, но мускулите отказваха да се подчиняват. Той се загърна плътно в одеялото и не откъсваше очи от луната, която постепенно се издигна и се показа цялата над черния нащърбен хребет. Широките черни очи на счупените прозорци го гледаха втренчено. Трябваше да тръгва. Трябваше да се изправи. Трябваше да възседне коня си. Беше длъжен да се върне, защото иначе щяха да го помислят за мъртъв. Щяха да тръгна да отмъщават и много хора щяха да загинат.

Той се претърколи и се изправи на колене. Конят хрупаше трева близо до него и той го приближи, повеждайки го към мястото, където беше останало седлото.

Приведе се и сграбчи тежкото седло. Изчака така няколко секунди, събирайки сила, после го вдигна и го настани със замах върху гърба на коня.

Изтощен от усилието се облегна върху коня, концентриран върху тежкото биене в черепа му. После свърза и сбруята и пъхна пушката в калъфа й. Сграбчи поводите и се придърпа върху седлото, все още обвит с одеялото около рамената си.

Просеката беше най-близо и реши да тръгне към нея. Нямаше как да облекчи пулсираща болка в рамото си, но пък той не беше от хората, които жалят себе си. Раните не бяха нещо непознато за него и беше виждал да лекуват много огнестрелни рани с копринена кърпичка прокарвана през отвора на раната с пръчица и малко лекарство, каквото се случеше под ръка.

Колкото можеше да бъде внимателен към другите, толкова можеше да бъде безмилостен към себе си, и нямаше никакво прави да лежи тук, докато други хора рискуваха живота си заради неговото имущество. Той почти забрави болката, толкова дълбок беше обзелият го гняв.

И изведнъж изпита страх от себе си заради гнева. Клей Бел познаваше себе си и винаги успяваше да държи капака на котела на мястото му. Защото той беше в действителност силно експлозивна натура, и обикновено успяваше добре да се контролира; но понякога, макар и много рядко наистина, при изключителни натоварвания, той бе давал простор на яростта си, подобно на някой бърсърк. Винаги се чувстваше по-добре, когато мислеше за другите. На всяка цена трябваше да се върне при тях.

Добра се до Дийп Крийк и поведе коня през потока нагоре по брега. Треската отново го беше сграбчила, и рамото му, разбудено от боравенето с тежкото седло, представляваше източник на непресъхваща агония. Целият се тресеше от болка и гняв; студът и нощта вече едва достигаха до съзнанието му.

Нищо такова не беше си просил. Беше си живял уединено и спокойно, настрани от старите пътища, пиянските свади и студенокръвните убийци, които познаваше не малко. Внимателно бе започнал да изгражда живота си тук с мисълта за бъдещето. А сега алчността на един единствен човек можеше да разруши всичко съградено от него, можеше да съсипе съдбите на много хора и отнеме живота на един чудесен млад каубой, който не бе причинил зло никому.

Бърт Гари изгаряше в треска, останал без едно око и с белези за цял живот, и сигурно скоро щеше да се помине, поради безмилостната бруталност на този човек.

А някой от засада се бе опитал да убие самия Клей.

Клоните го шибаха по раменете и главата му натежа. От тежката болка му се виеше свят и виждаше луната само кат бледо сияние. Дърветата сякаш го бяха оплели в прегръдката си. Олюляваше се като пиян на седлото и също като на пиян мозъкът му се дълбаеше само от една мисъл — да се добере до тези, причинили му всичко това, и да се бие, да руши, да убива…

Внезапно усети мустангът под него да се напряга и видя как ушите му щръкнаха тревожно. Инстинктът мигновено се пробуди у него, дългият му живот сред опасността беше породил опит, който мигновено го разбуди. Той дръпна поводите и се ослуша.

За момент до слуха му не долиташе нищо, освен ромола на водата… и тогава долови дим от огън и чу гласове.

Бяха гласове на непознати хора; неговите хора нямаше какво да правят тук, макар и недалеч от Просеката, защото задачата им беше да пазят самата Просека.

Устата му внезапно пресъхна и нещо се размърда вътре в него. Значи бяха успели да се промъкнат. Може би бяха успели да убият и Браун и Джаксън… гневът го сграбчи с такава сила, че цялото му тяло затрепера.

Изпращя съчка и нечий глас се обади:

— Пит Симънс им изкара ангелите когато преби оня хлапак Гари. Войната свърши.

Кървавочервена пелена се спусна пред очите му. Левият му револвер се озова в ръката му, а от гърдите му се изтръгна див рев, изпълнен с болка и ярост. В следващия миг пришпори лудо коня и излетя от храстите в светлината на огъня.

Стреснатите дървосекачи наскачаха като обезумели. Един направи опит да сграбчи пушката си, но куршумът на Бел раздроби рамото му и мъжът изрева; пушката се изтръгна от осакатената му ръка. Следващият му куршум разби каната с кафето, друг разпръсна въглените от огъня, пръскайки искри навсякъде. След миг изчезна в мрака от другата страна на лагера им с револвер изригващ пламък.

После извърна коня си, олюлявайки се на седлото му със сгърчено и безмилостно лице. Вдигна револвера и започна да прострелва всичко, което виждаха очите му.

Презареди и този проби тигана, изпразни съда им с вода, разби стойката с пушките им, и опърли ребрата на един, посегнал към револвера си.

Спря коня и пак презареди. После го насочи към периферията на лагера.