Стрелците от гористите равнини

Глава 7

Клей Бел изслуша мълчаливо разказа на Дребосъка. Набитият каубой беше отишъл веднага при него след завръщането си както беше опръскан със засъхнала кръв и спечени рани, и очи подути до такава степен, че с мъка ги държеше отворени. Китката му, макар и без счупена кост, беше тежко наранена, а ръката му висеше безпомощно. От дванайсетте мъже, на които Клей разчиташе, двама вече бяха извън строя.

Работниците се събраха около него.

— Какво ще правим, шефе? — Монтана вече кипеше от жажда за отмъщение. — Тръгваме ли за града?

— Не.

Остана спокоен въпреки шумните им и гневни протести докато накрая утихнаха. Беше очаквал такива неприятности, но не толкова скоро, и това вече му позволи да преоцени мнението си за Джад Девит. Този човек не губеше време, нито се спираше пред нищо, дори и убийство.

— Спокойно! — вдигна ръка той. — Единственият начин да се справим със ситуацията е да спечелим битката. Загубим ли, ще ни преследват като бесни кучета докато ни избит всичките. Успяхме да го спрем тук. Какъв ще е следващият му ход според вас?

— Просеката. Ще се опита да мине през Просеката.

— Прав си, Ханк, и си мисля, че ще той ще си опита късмета още днес. Не си мислете, че не ми се слиза в града, но знаете много добре, че той го очаква и ще е взел мерки. Разполага най-малко поне с тридесет души там. Дори и да отидем всички, пак ще ни превъзхождат числено, като при това ще оставим тук мястото незащитено.

Монтана Браун изпсува ядосано.

— Добре, какво предлагаш тогава? Да си седим на задниците ли?

— Оставаме на същите позиции. Ще държим под око Гап и Просеката.

Клей изчака хората му да се разотидат и се изправи.

— Ханк, отивам в града.

— Сам.

— Трябва да се срещна с Уилър. Щом като ще е война, ще ни трябват пари.

Ханк излезе и Клей застана на края на верандата, вглеждайки се в долината. Хората на Девит и фургоните все още бяха там, където ги беше оставил, зад бялата скала.

Ханк Рууни, Кофин и Дребосъка щяха да останат в Гап. Дребосъка можеше да използва лявата си ръка, стигнеше ли се дотам.

Монтана Браун и Ръш Джаксън потеглиха обратно към Просеката. Двама души спокойно можеха да отбраняват мястото. Останалите се върнаха при добитъка или тръгнаха на оглед.

Пункт по пункт разглеждаше ситуацията, като се опитваше да не изтърва нищо. Тибот още не се беше обадил. Това можеше да не означава нищо или, напротив, да означава много. Джад Девит несъмнено се беше погрижил да си осигури човек в Уошингтън, за да се опита да получи правото на собственост върху земята или правото да подложи на сеч Дийп Крийк. Получеше ли това право, всеки съдия-изпълнител от Съединените Щати можеше да наложи изпълнението му.

Оставаше му само да седи напрегнато и да чака поредния ход на Девит. Но му трябваха пари. И трябваше да наеме още ездачи. Помисли си за Харви и Килбърн, но после се отказа. Двамата имаха прекалено много кръв по ръцете си. Стигнеше ли се до битка в съда, наемането на такива мъже щеше само да утежни позицията му.

Възседна жребеца и пое пътя към Дийп Крийк. Беше студено и тихо; петнистият му кон пристъпяше бързо през високата трева под високите борове. Дърветата растяха прави и необезпокоявани; изпита жестока болка от представата да ги види изсечени и натъркаляни като мъртъвци. Изсичането на такива дървета водеше след себе си единствено опустошение, пълно, защото растителност като тази иска много години, докато се възстанови; а те никога нямаше да пораснат отново, защото човекът в своята алчност и глупост никога нямаше да им позволи да възстановят своето великолепие.

Тревата хрускаше под копитата на коня. Някъде далеч орел нададе крясък; отнякъде долиташе шуртене на вода. Звукът на вятъра в короните на дърветата напомняше препускането на далечен влак.

От лявата му страна се издигаше планината Пайъти, врязвайки се грубо в небето. Тук-там в пукнатините и сенчестите места имаше останал сняг, който слънцето още не успяло да разтопи. Жегата и задухата на равнините бяха далеч оттук; всичко беше спокойно, прохладно и застинало.

Несъзнателно бе обърнал коня към горните притоци на Дийп Крийк и участъка на стария Булуинкъл. Там също се намираше и призрачният град на Кейв Крийк, изоставен от всички, освен от плъховете и бухалите. Отвъд града и кварцовата планина минаваше един стар път, който щеше да го изведе до Тинкърсвил, само че от противоположната страна на града.

Когато обаче спря да напои коня на Кейв Крийк, промени плановете си. Нямаше да се вмъква и измъква незабелязано от града. Щеше да ги изпробва. Щеше да влезе в града точно по главния път пред очите на всички. Щеше да демонстрира на всички ясно своята позиция, като по този начин им покаже, че не дава пет пари за Девит.

Докато конят отдъхваше, той поброди сред почти рухналите сгради на изоставения град. Тревата се издигаше до колене там, където някога бяха минавали улици, а един бор си беше пробил път през верандата на салона и се издигаше поне на двадесет фута над покрива. Някои покриви бяха съвсем рухнали; повечето от сградите се бяха превърнали в развалини. Той се върна при коня, възседна го и пое по стария път.

Това не беше маршрут за новаци. Стръмен, на места почти отнесен от поройно дъждове, пътят можеше да се преодолее само от добър планински кон. След като се добра до низината, той дълго време се колеба дали да не поеме по равнината, после пое по една старо речно корито, за да не се излага на показ.

В началото на улицата забави коня си до равномерен ход, и с ръка спусната до бедрото си пое напред по улицата, изправен в седлото си.

Беше точно по обед и слънцето сипеше жежки проклятия връз града. Групички от мъже във високи ботуши с връзки, всеки един въоръжен с тояга, стояха неподвижни по местата си и не отделяха поглед от него. На стъпалата пред Тинкър Хауз Боб Трип извади лулата от устата си и долната му челюст провисна. Старият Сам Тинкър се изкикоти гръмогласно и потри с длан излъсканата облегалка на стола си.

Клей прекоси целия град докато накрая дръпна поводите пред къщата на доктор Маклейн.

Маклейн го посрещна на прага. Беше висок старец с вече побелели коса и мустаци.

— Клей! Радвам се, че дойде. Момчето ти е много зле.

Гари беше в безсъзнание и дишаше дрезгаво. Лицето му беше превързано, но и това, което Бел успя да зърне, беше мъртвешки сиво. Клей положи ръка върху рамото на каубоя.

— Всичко е наред, Бърт — изрече той нежно. — Ние сме до теб, не се тревожи!

Сякаш усетил докосването или дочул ниския глас, младият ездач се размърда и обърна лава.

Маклейн поклати глава пред всекидневната, след като излязоха.

— Нищо не мога да кажа — отвърна той на въпроса на Бел. — Момчето е в много лошо състояние. Ще загуби едното си око и ще носи белези чак до гроб, но това не е най-лошото. Има пет счупени ребра, като едното от тях е пробило белия дроб. Правя всичко, което е по силите ми.

Двамата поговориха още малко. Вече на изхода Маклейн положи ръка върху рамото на Клей.

— Щях да забравя. Някой се е разровил и извадил на бял свят онова старо убийство на Монти и сега вадят заповед за арестуването му.

Не беше възможно Девит да направи стъпка без да е бил уведомен от някого. Поредното доказателство, че имаше съучастник в града.

— Грижи се за Гари, Док. И не му позволявай де се тревожи. Ще се справим.

На обляната от слънце улица се събираха мрачни групички от мъже, не отделящи погледа си от него. Слънцето напичаше немилостиво и въздухът беше нажежен до степен, предвещаваща буря.

Той мрачно разгледа ситуацията. Успееха ли да го елиминират, Девит щеше да си поеме въздух с пълни гърди; не му беше в характера да бяга от предизвикателствата, а в момента предизвикателството го чакаше само на броени ярдове от него.

Нахвърлеха ли се отгоре му, никой нямаше да вдигне ръка в негова защита, ако не се броеше стария Сам Тинкър. Сви си цигара без да бърза. Колкото и да беше стар, Тинкър все още си го биваше за това, и вероятно беше най-добрият човек в целия град.

Но първо трябваше да разговаря с Нобъл Уилър. Качи се в седлото и едва тогава запали цигарата си. Опъна дълбоко дима; беше с много приятен вкус. Усмихна се мислено. Онази стара увереност никога не го изоставяше, без значение в колко опасна ситуация се беше озовал. А той бе гледал доста опасности в очите. Може би повече от всеки един мъж от онези. А може би повече и от цяла дузина като тях. Разбира се, през онзи ден все още беше такъв, когато команчите бяха атакували кервана им. Тогава беше съвсем младо момче, но въпреки това още първият му изстрел беше попаднал в целта.

Прекоси с коня си петдесетте ярда, които го деляха от банката; беше единственият човек, който се движеше по улицата. Усети потта да се стича по бузите му, чувстваше колко добре го разбираше конят му, видя, без да обръща глава, застрашителните групички от мъже, една от тях вече заела позиция пред банката.

Един от мъжете беше с подута челюст. Пит Симънс. Симънс беше застанал почти пред самата врата, но въпреки това можеше да се мине покрай него. Клей обаче нямаше намерение да го заобикаля. Скочи от коня и тръгна право срещу Симънс, без да отклонява погледа си от него. Симънс не помръдна от мястото си.

Бел вървеше право към него и едва в последния, момент, когато оставаше само една крачка да се блъсне в него, Симънс отстъпи встрани. Бел влезе в банката.

Нобъл Уилър вдигна поглед от бюрото си и дебелото му лице му се разкриви в усмивка.

— Здравей, Клей! Радвам се да те видя!

Бел седна на един стол и нахлупи шапката си на тила. Жилетката на Уилър беше цялата в петна и мазна, провисналите му бузи бяха небръснати.

Дребният офис излъчваше дъх на старост и застоял въздух, сякаш не беше проветрявано продължително време. Един промъкнал се през прозореца слънчев лъч бе нарисувал правоъгълник върху пода и се отразяваше от бронзовия плювалник.

— Нобъл, имам нужда от известна сума пари, за да се справя със ситуацията.

Уилър прокара върха на молива по един орнамент на бюрото си.

— Задлъжнял си ми доста, Клей — произнесе замислено той. — Бих искал да ти помогна, но както гледам, Девит ще ти глътне най-лакомото парче от участъка…

— Няма да го глътне.

Уилър отмести погледа си от бледите му очи.

— Хората считат, че ще ти го отнеме, Клей. Той има пари и политическо влияние. Ще ти го кажа направо, Клей, банката не може да рискува. А точно сега в момента ти си един много голям риск.

Клей опъна замислено от цигарата си. Сега вече проумя, че подсъзнателно бе очаквал точно такъв отогвор! Той не можеше да се разплати с работниците си, а и дължеше също така и на Кестърсън. Кестърсън беше приятелски настроен към него, но все пак не можеше да му дава на вересия до безкрайност.

— Уилър — възрази му спокойно той, — ще ти се изплатя до последния цент, знаеш го много добре. Ние ще спечелим, просто не можем да загубим. Та той дори не може да се качи и на платото.

— Сигурен ли си?

— Той знае, че аз притежавам Гап. Просеката също е моя собственост. — Клей смъкна шапката си и я завъртя из ръцете си. — Рано или късно това щеше да се случи. И аз взех мерки да защитя участъка си; можеш да бъдеш напълно сигурен в това.

Нобъл Уилър размърда тежкото си тяло. Значи той притежаваше и Просеката? Прииска му са да му зададе въпрос, но размисли. Той самият си имаше потайни амбиции спрямо Дийп Крийк, но те можеха да почакат. Обаче той беше изненадан и раздразнен, че Бел се бе оказал толкова предвидлив да закупи онези две парчета земя, като по този начин контролира участък от петдесет хиляди акра.

Една мисъл го разтревожи обаче още повече. Какво още знаеше Бел? Или за какво можеше да се досети?

— Много бих искал да ти помогна — изрече той, надявайки си маската на безпомощност, — но и аз съм в много трудно положение и имам да връщам няколко стари заема.

В магазина Кестърсън изпълни поръчката му без да каже нищо. Докато нареждаше покупките отвори уста да изрече нещо, но се поколеба и премълча.

Клей се метна на седлото и потегли към гарата. Зад него един дървосекач изрева:

— Грабвай първия влак и дим да те няма, краварче!

Някой нададе рев и се разнесоха оглушителни дюдюкания. Клей яздеше бавно с безстрастно лице. Вече на гарата, докато слизаше от коня, забеляза, че дървосекачите се събираха вече в една голяма група и го следваха.

Той бързо влезе в гарата.

— Джим! Мога ли да говоря с теб?

Джим Нароус издърпа завеската от гишето за билети и подаде глава.

— О, здравей, Бел. С какво мога да ти помогна?

— Осигури ми една дузина вагони. Искам да транспортирам малко добитък.

Нароус се смути.

— Съжалявам, Клей. Не мога да ги осигуря.

Той се приведе към Бел.

— Между нас да си остане, получихме заповеди да не ти прекарваме никакъв добитък. Идва от високо. Май гледат да се докопат до оня контракт за дървесината.

— Разбирам… благодаря ти, Джим.

Той се поколеба, забил поглед в пода. Значи и тук удари на камък. Девит беше помислил за всичко. Кръгът се свиваше все повече и повече.

— Клей.

Той се обърна към Нароус.

— Изпратиха телеграма за Монти Браун.

— Девит ли?

— Не. — Нароус се приведе още по-близо. — Уилър.

Клей Бел се втренчи в началник-гарата.

— Уилър изпрати тази телеграма?

— Той самият.

Бел се извърна.

— Благодаря ти, Джим — произнесе той през рамо. — Длъжник съм ти за тази услуга, която ми направи.

Той излезе от гарата и рязко спря. Един от дървосекачите беше развързал коня му и го беше възседнал, а една дузина други ограждаше в тесен кордон ездача и коня му. Стояха и му се хилеха. Той мигновено оцени ситуацията. Ето къде беше истинската опасност.

Бяха решени на всичко, за да го ликвидират. Извадеше ли револвера, можеше да убие един, най-много двама, но останалите щяха да му видят сметката. Мъжете съзнаваха отлично това и бяха готови да рискуват. Някакво движение закачи крайчеца на окото му откъм отворената врата на един близък хамбар.

Мигновеният проблясък беше отразеното слънце в дулото на пушка.