Стрелците от гористите равнини

Глава 6

Джад откри Нобъл Уилър в трапезарията на Тинкър Хауз. Той издърпа един стол и рухна в него, обзет от студен бяс.

— Нобъл, защо не ми каза, че Клей Бел притежава Емигрант Гап?

Нобъл Уилър стискаше здраво вилицата в едната, а ножа в друга си ръка, а едрите му челюсти преживяха храната като неуморен кон над пълна ясла. Изумлението в очите му беше абсолютно неподправено.

— Какво? Притежава ли каза?

Парчето говеждо месо застина в устата му, а очите му се втренчиха като хипнотизирани в чинията. Бел притежава Емигрант Гап! Как беше възможно това…

— Твърди, че има права върху нея. Отказа ми правото на проход през нея.

— Никога не съм очаквал, че е толкова хитър. — Умът на Уилър трескаво се раздвижи. Това можеше да съсипе всичките му внимателно изграждани планове. — Това може да промени много нещата.

— Има ли друг път нагоре?

— През Просеката. От другата страна на платото.

— Да не би случайно и той да е негова собственост? — запита саркастично Девит.

— Възможно е. Ще проверим.

Девит отблъсна стола си назад и махна с ръка на сервитьорката да си върви.

— Веднага телеграфирам на Чейс. Успеем ли да получим концесията за тази дървесина, ще можем да го принудим да ни пропусне през участъка си.

— А ако не успееш?

Устните на Девит се присвиха до тесни безкръвни цепнатини, а очите му изгледаха с неприязън Уилър.

— Каквото и да става, ще мина! И никакъв нещастен кравар няма да ме спре!

Девит не обичаше Уилър. Но не му беше и необходимо. Банкерът беше корав и хитър; беше замислил нещо, за което не беше казал на Девит. Следеше с поглед как дебелият мъж дъвче храната си. Мляскаше и преглъщаше шумно. Девит изпита внезапно отвращение. Стана без да каже и дума и излезе от трапезарията.

Ами ако не получеше разрешението? Тогава нямаше да разполага с абсолютно никакво законово основание. Но въпреки това добитъкът на Бел трябваше да бъде пазен, а той нямаше да е в състояние да държи хората си на пост през цялото време. Не можеше да няма трети маршрут за участъка на Дийп Крийк. Мислите му отново се върнаха към разрешението за ползване. Не можеше да се откаже тъкмо сега, просто не можеше. С или без разрешението, дървесината щеше да е негова. Бел щеше да си има достатъчно грижи, и едва ли щеше да е в състояние да държи всичко под око. Веднъж само да успееше да насече трупите, после вече нищо нямаше да има значение.

Той запали пура и огледа ситуацията. Изкарай му душицата на тоя Бел. Накарай го да си напълни гащите. Да си глътне езика. Това беше най-належащото. Значи пълно унищожение.

Удивлението на Уилър при вестта за собствеността на Бел беше съвсем неподправена. И въпреки това имаше още нещо. Девит затъркаля пурата между челюстите си. Какво ли криеше банкерът в ръкава си? Нещо… но какво? Джад Девит изпитваше усещането, че го водят за носа, а това изобщо не му хареса.

Боб Трип се показа на улицата, спирайки за миг на вратата на салона на отсрещния тротоар. Джад пристъпи крачка напред.

— Боб! Хей, Боб!

Трип се извърна да види кой го вика. Девит отново се обади.

— Ела тук! Имам нещо за теб!

Трип прекоси улицата и спря на тротоара.

— Мирише ми на бой, мистър Девит — каза той. — Момчетата бяха много ядосани там, горе.

— Колко са тук в града? Трябва да са поне тридесетина или повече.

— Там някъде. Какво сте намислили?

— Някои от работниците в Б-Бар сигурно са в града. Ако случайно някъде избухнат спречквания и някои от тия краварчета си понатъртят някое друго ребро, няма да изпитам особено съжаление.

Трип поднесе пламъчето до лулата си.

— С други думи, искате момчетата ми да ги позагреят малко? Окей, те вече са настроени за свада. Ами ако някои от нашите бъдат ранени?

— Плащам им целия престой в болницата плюс времето до пълното им възстановяване. Предлагам здрава премия ако някой насоли и Бел в суматохата.

Трип слушаше, опъвайки от лулата си. Имаше моменти, когато му се повдигаше от Джад Девит, но не можеше да си намери нито по-добра работа, нито по-добри пари. А и освен това никога не беше скучно, а той се плашеше от скуката като от смъртта. Имаше и още нещо, което не можеше да се отрече — самият Джад никога не бягаше от боя.

— Да си виждал Стаг Харви или Джак Килбърн?

— Кои са те?

— Стрелци… платени бойци. В момента се шляят без работа.

Джад Девит огледа края на пурата си. Убийци, значи. Да, това би могло да свърши работа. Трябваше да се избягват такива акции, ако беше възможно, но Бел не му оставаше никакъв друг изход, а че този мъж щеше да стреля без колебание, стигнеше ли се дотам, в това той не се съмняваше. Добре тогава, щом така искат … Дървесината беше негова, и точка.

— Кажи им да се навъртат из града, но не се ангажирай с нищо определено. — Той извади две златни монети от джобчето на жилетката си. — Дай им това. Предай им поздрави от мен, но не се ангажирай с нищо определено.

Двама уморени конника преминаха по улицата. Двамата мъже клюмаха в седлата си, покрити с прах и уморени до смърт. И двамата яздеха сиви коне, и двата коня бяха жигосани с марката на Б-Бар.

— Ето двама от хората на Бел. Искам да му поскършиш малко ръцете, Трип.

Трип измъкна лулата от устата си и я изчука върху парапета.

— Добре — отвърна той; слезе от верандата и тръгна през улицата.

Това беше работа само за Дювал Французина и Пит Симпсън Набожния. Щеше да им достави истинско удоволствие. И двамата бяха едри, корави, известни с мръсните си трикове при бой. Девит ги пазеше специално за такива поръчения.

Трип вървеше по улицата и се взираше по вързаните пред заведенията и къщите коне. Никъде другаде нямаше марки на Б-Бар. Двама мъже… а Бел имаше само дванайсет работника.

Джоунс Дребосъка и Бърт Гари отсъстваха от фермата от две седмици. Дребосъка, рус и розовобузест, в пълна противоположност на прякора си, широк почти толкова, колкото беше висок, примига при силното осветление на салона. Мъжете, които им се беше случвало да яздят с него, твърдяха, че Дребосъка е по-зъл и от зимата в пустинята Блак Рок. Бърт Гари беше само на деветнадесет години, върлинест младеж, но печен.

Дребосъка пое бутилката и си наля в чашата. Гаврътна чашата, после се изправи, все още с бутилката в ръка, докато огнената течност изгаряше вътрешностите му. Той хвърли поглед към мъжете в салона.

Не познаваше никого от тях. Беше още рано за обичайната вечерна тълпа, а наблизо нямаше никого от момчетата от Б-Бар.

— Дървари — произнесе Гари със снишен глас. — Мръсни дървояди. Чудя се каква ли гадост са намислили?

Дребосъка напълни чашата у.

— Единствената дървесина наоколо е в Дийп Крийк и … — Гласът му се провлече. Умът му трескаво се раздвижи и вкопчи длан в китката на Бърт. — Зарязвай уискито! Загазили сме!

— Какво? — Гари се огледа с очи, все още зачервени от жегата и праха на дългия път. Погледът му проследи втренчените очи на Дребосъка.

Междувременно двамина мъже бяха пристъпили от двете им страни на бара. Още двама бяха застанали наблизо. Всички бяха едри, и със заплашителен вид.

— Внимавай! — повтори Дребосъка.

Бърт Гари беше млад, но вече бе натрупал богат опит от сбивания по баровете. Той не се плашеше от това, което ги очакваше; не можеше само да разбере защо.

Джоунс не повдигна очи от чашата си. Проговори шепнешком така, че само Гари да може да го чуе.

— Единствената дървесина е в участъка на Дийп Крийк. А шефът няма да позволи на никого да размахва брадва там. По-добре веднага да духваме оттук.

— Първо ще си допием пиенето — заупорства Бърт.

Дървосекачът до Бърт грубо го изблъска с цялото си тяло. Преди още Гари да си отвори устата, Джоунс го хвана за рамото и зашепна бързо. Бърт Гари мигновено схвана положението. Двамата зачакаха напрегнати до скъсване. Дървосекачите от двете им страни се събраха в полукръг около тях и един от тях с прозвището Французина преднамерено се насочи към тях с наведено рамо. Дребосъка мигновено дръпна Бърт за рамото и двамата отстъпиха назад.

Дювал не можа да запази равновесие и внезапното изчезване на двамата каубои изстреля тялото му в празното пространство, където се сблъска с Пит Симънс, който се беше втурнал от другата страна. Телата им се сблъскаха с трясък, краката на Симънс се отделиха от пода и той тупна по задник върху прашните дъски. Бърт Гари не можа да сдържи смеха си.

Симънс със скок се изправи от пода.

— Какво, да не ми се смееш, краварче?

— Така мисля. Ти наистина обра точките с това падане. Пък разправят, че дървоядите бързо се изправяли на крака.

— Аз се изправих достатъчно бързо. — Симънс пристъпи още по-близо. — Ще ти разпоря търбуха, краварче.

Още няколко дървосекача се бяха присъединили към полукръга, с което свиха здраво обръча около двамата. Джоунс Дребосъка посегна към револвера си, но един дървосекач го стисна за китката миг преди да го докосне.

Единствената мисъл на Дребосъка беше да ги сплаши с оръжието, за да могат да се измъкнат без да пострадат, но нямаше никакъв шанс да им го обясни. Той рязко издърпа китката си и замахна силно. В същия миг трима мъже скочиха върху него. Боят беше кратък, безнадежден и безмилостен. Изправени срещу осем здрави мъжаги, двамата младежи от Б-Бар бяха брутално пребити, и после изритани на улицата. Рухнаха на земята и се затъркаляха. Бърт Гари се изправи, задавен от кръв и прах, а в очите му се бяха показали сълзи. Той се хвърли към вратата на бара.

— Бърт! — изкрещя Дребосъка. — Почакай!

Гари връхлетя през вратата със скок и първият мъж, който попадна в полезрението му, беше Пит Симънс набожния. Замахна от бедро и ударът му се стовари право в устата на изненадания дървосекач, който се просна на пода. Бърт Гари беше като обезумял. Нападнат от съвършено непознати, без никаква видима причина, и пребит от няколко мъже едновременно, сега в ума му нямаше нищо друго, освен неистова жажда да си върне поне малко от боя.

След като Симънс се строполи върху пода друг дървосекач скочи върху Бърт, но Гари, колкото и да беше пребит, все още имаше добра реакция, и успя да изпревари и новия нападател. Мъжът политна и се търколи под една маса. Гари грабна един стол и се втурна в най-гъстата тълпа.

Такъв бой можеше да има само един край, и Симънс, извън себе си от ярост, се подхвърли от пода и скочи върху гърба на Гари. Вън на улицата Джоунс Дребосъка се изправи, залитайки, на крака. Едната му ръка висеше безпомощно от рамото му, а очите му се бяха превърнали в тесни цепки, но той се втурна олюлявайки се към вратата.

Влетя тъкмо навреме да чуе агонизиращия крясък на приятеля си и да види как Симънс скача високо във въздуха и се стоварва целият върху лицето на Бърт Гари!

Каубоят изкрещя и се опита да се изправи. Симънс брутално го изрита. Уот Уилямс го сграбчи за рамото.

— Пит! Спри! Ще убиеш момчето!

Дребосъка се строполи до Гари. Лицето на момчето се беше превърнало в кървава маска и то дишаше на задъхани пресекулки.

Дървосекачите бяха изчезнали и Джоунс вдигна поглед миг преди Пит Симънс Набожния да се изниже през врата.

— Пак ще се видим! — Гласът на каубоя изхърка от гняв. — Пак ще се видим!

Уот Уилямс коленичи до момчето.

— по-добре да го отнесем при доктора. Симънс скочи и върху корема му.

— Аз ще извикам доктор Маклейн! — обади се барманът и се втурна на улицата.

Джоунс положи сгънатото си палто под главата на Гари, после вдигна поглед към Уилямс.

— За какво беше всичко това?

— Не знаете ли? — Уилямс се отпусна на петите си. — Нали работите за Б-Бар?

— Да. Но току-що пристигаме от Санта Фе. Изобщо не знаем какво е станало тук.

Уилямс им обясни накратко, после добави:

— Тая синина около окото ми е подарък от шефа ви.

— Боят между двама мъже си е нещо съвсем в реда на нещата. Това тук обаче има друго име. — Джоунс изгледа Уилямс право в очите и произнесе с мъртвешки глас: — Кажи на Симънс да си намира пищов. Ще го убия.

Уот Уилямс замълча. За пръв път започна да разбира пред какво се бяха изправили. И преди се бяха сбивали, но всеки път победата беше на тяхна страна. Симънс не спадаше към приятелите му, но до този момент Симънс винаги бе вземал дейно участие във всяко сбиване. Сега Уилямс проумя, че те бяха пристъпили не в света на дървосекачите, а в света на револверите и стрелците.

След като Бърт Гари беше положен внимателно в постелята на докторския кабинет, Дребосъка се намъкна к усилие в седлото си и потегли за Б-Бар. Челюстта му беше отекла здравата и го болеше силно; откри по тялото си натъртвания, които до този момент не бе усещал, но знаеше много добре, че негов дълг беше да се добере по най-бърз начин до фермата. Клей Бел на всяка цена трябваше да научи за това.

Симънс тъкмо събуваше ботушите си когато Уот Уилямс го откри. Той показваше окървавените си ботуши на останалите дървосекачи.

— Добре ги наредихме! — кикотеше се той. — Наврях ги тия пикльовци под вимето на майка им!

— Трябваше да загреем и другия — обади се Дювал.

Уилямс изпитваше силна неприязън и към двамата. Нещо от чувствата му се промъкна в думите му когато проговори.

— Точно така. Двамата бръкнахте с пръчка в кошера.

Те го изгледаха.

— Другият ми поръча да ти предам, да си запасваш револвер.

Симънс примига. Бавно остави ботуша върху пода.

— Че за какво ми е револвер?

— Каза, че ще ти пръсне черепа още щом те зърне.

Симънс трескаво облиза устни. Колкото и да беше брутален побойник, привикнал към жестоките разправи, револверите очевидно не спадаха към познатите му неща. Да стовари някого по главата в някоя тъмна уличка, да замахне с оловна тръба или кука, но револвер? Той си изу и другия ботуш в пълна тишина.

Само след броени часове историята за побоя в Тинкър Хауз се бе разнесла из цялата околия на поне петдесет мили. Много мъже познаваха или бяха чували за Джад Девит и имаха представа що за отрепки попълваха работната му ръка, мъже избрани както за майсторството им да боравят с дървесината, така и за тяхната способност да газят и мачкат наред.

Нобъл Уилър изслуша със задоволство развоя на събитията. Познавайки добре законите на войната, той знаеше много добре, че и двете страни щяха да я загубят в края на краищата. А това го устройваше напълно, защото всичко вървеше според плановете му. Той доволен потри ръце.

Утрото беше ярко и чисто, обещаващо горещ ден. Тази сутрин никъде не можеше да се види самотен дървосекач; всички се движеха на групички по четирима или петима. Беше очевидно, че държаха града под свое управление. Бяха тридесет на брой и всички носеха тояги.

Градските жители крачеха бдително, гледаха да напазаруват и бързо изчезваха от улицата. Всички очакваха ответната реакция на Клей Бел. Отпуснат в широкия си стол върху верандата на Тинкър Хауз, Сам Тинкър замислено и със скрита неприязън оглеждаше групичките дървосекачи.

Жегата обещаваше да бъде задъхваща. Сам Тинкър оголи зъби и се почеса по врата. Това беше неговият град. Той бе положил началото му, той го бе съградил. И сега това, което ставаше пред очите му, никак не му се нравеше. Непрекъснато се улавяше, че гледа все повече и повече към Емигрант Гап и чака.

Денят напредваше без никакъв признак за движение откъм Б-Бар. Дървосекачите се наливаха с уиски из салоните, влачеха се из града и си придаваха смелост. И въпреки това във въздуха витаеше някаква несигурност. Открай време се бяха били под крилото на Джад Девит и бяха сигурни, че и този път победата ще бъде на тяхна страна, но и предупреждението на Джоунс Дребосъка си беше оказало своя ефект.

Съпроводен от Уилямс и Дювал, Джад Девит бе напуснал града преди разсъмване, на път за Просеката. Предстоеше им дълъг и труден преход през накъсана и неравна местност. Бяха принудени да направят голям кръг, защото Просеката се намираше почти диаметрално противоположно на града отвъд планините.

Преди да напусне града, Девит бе изпратил три телеграми, една до Уошингтън, една до столицата на щата, и една до областното ръководство. Трябваше да има закона на своя страна. Девит не се тревожеше за Гари, и не даваше пет пари, ако онова краварче ритнеше петалата. Смъртта му щеше да бъде приписана на пиянско сбиване. Но за заплахата за смърт действително си струваше човек да се замисли.

Нобъл Уилър също проявяваше бурна активност. Преди година Монтана Браун се бе оказал замесен по обвинение за едно застрелване в Уийвър. Без съмнение Браун бе действал в законна самоотбрана, така че обвинението беше снето и отдавна забравено. Сега обаче Уилър завъртя колелцата в обратен ред, за да извади отново приключения случай на бял свят и да предизвика ареста на Браун. Това, че мъжът отново щеше да бъде оправдан, беше несъществено. По-важното беше, че нямаше да може да вземе участие в предстоящата битка.

Той се отпусна на стола си в дребния офис на банката и се закикоти представяйки си ситуацията като на длан. Всичко се развиваше според плановете му; той не можеше да загуби.