III

Беше декември. Беше най-студеният декември, който си спомняше. Двете седмици в бивака бяха изтекли и вече четири дни чакаха времето да поомекне, за да пуснат Лайън на редовното му надбягване със Старата Бен. След това щяха да се приберат у дома. И поради тези непредвидени допълнителни дни, в които освен да чакат времето нямаше какво друго да се прави, удариха го на покер, само че уискито свърши и тогава ги изпратиха с Бун до Мемфис — дадоха им един куфар и бележка от майор Де Спейн до мистър Семз, производителя, да донесат още. Всъщност майор Де Спейн и МакКаслин изпращаха Бун да донесе уиски, а него — да гледа, щото Бун да се върне с по-голямата част или поне с известна част.

Джим, синът на Тени, го събуди в три. Облече се набързо, целият изтръпнал — не толкоз от студ, тъй като в огнището вече бумтеше и пращеше току-що запаленият огън, а от ранния зимен час, в който кръвта и сърцето са още бавни и си недоспал. После прекоси разстоянието между бунгалото и кухнята — под булото на кристалната непроницаема нощ земята бе като желязна и утрото над нея нямаше и след три часа да настъпи — усети с език и небце та чак до дъното на дробовете си увехналата тъмнина и влезе в кухнята, в нейната осветена от лампата топлина, идваща от запалената печка и замъглила прозорците — Бун седеше на масата и закусваше, превит над чинията, едва ли не в чинията, неспирната му челюст вече синкава от покаралата брада, лицето му невидяло вода, а грубата конска грива настръхнала като гребен: четвърт индианец, внук на жена от племето чикасо, който при случай се опълчваше с твърдите си невъздържани юмруци против всякакъв намек за една едничка капка чужда кръв, а в други случаи, обикновено след уиски, със същите юмруци и същия бяс потвърждаваше, че баща му е бил чистокръвен чикасо и дори главатар и че майка му е била само наполовина бяла. На ръст беше шест стъпки и четири инча; имаше мозъка на дете, сърце на кон и малки колкото копчета за обувки очи без дълбочина и без низост, без щедрост и без порочност, нежност или нещо подобно. Лицето му бе най-грозното, което момчето бе виждало. Напомняше намерен от някого орех, само че малко по-голям от футболна топка, върху който с ковашки чук някой е издялал чертите му и после го е боядисал предимно в червено; не индианско червено, а едно такова бистро и ярко, с което може би уискито имаше нещо общо, но най-вече бе онази руменина, дето идва от безгрижие и живот на открито; бръчките му не представляваха утайката на четирийсетте години, през които бе преминал, а идеха от непрестанното мръщене срещу слънцето и сумрака на тръстиковите гъсталаци, из които дебнеше дивеча, спечени след туй от лагерните огньове, до които бе лежал, мъчейки се да заспи на студената ноемврийска или декемврийска земя в очакване на зората, та да стане и пак да хукне на лов, сякаш времето бе нещо, през което минаваше и заминаваше, както през въздуха, и колкото от въздух се остарява, толкова и от него. Беше смел, верен, немарлив и непостоянен; ни професия имаше, ни занаят, но затуй пък беше с един порок и с една добродетел: уискито и абсолютната си неоспорима преданост към майор Де Спейн и братовчеда на момчето МакКаслин. „Понякога ми се струва, че и двете неща са добродетели“ — бе казал веднъж майор Де Спейн. „Или пороци“ — бе добавил МакКаслин.

Хапна и той и чу изпод дъските на пода кучетата, разбудени от миризмата на пържено месо и ходещи отгоре им нозе. Лайън се обади само веднъж, кратко и безапелационно, както става във всеки лагер — най-добрият ловец казва едно нещо веднъж, и то важи за всички, освен за глупците, а никое от кучетата на майор Де Спейн и МакКаслин не можеше да се мери с Лайън по големина, по сила и може би по храброст, макар да не бяха глупци; последният глупак между тях бе убит от Старата Бен миналата година.

Като привършиха, влезе Джим, синът на Тени. Фургонът бе готов. Аш решил да ги откара до линията, по която свличаха трупи, и там да махнат на влака, а за мръсните чинии трябваше да се погрижи Джим. Момчето знаеше защо. Не за пръв път бе слушал как старият Аш вади душата на Бун.

Беше студено. Колелата на фургона дрънчаха и клопаха по замръзналата земя; небето бе неподвижно и бистро. Той не тръпнеше, трепереше цял, бавно, безспирно и здравата; току-що излапаната храна натежаваше отвътре топла-топла, а отвън той трепереше бавно и безспирно, сякаш стомахът му се носи свободно накъдето си иска.

— Днес май няма да я гонят — рече той. — В такова време никое куче не може да души.

— Освен Лайън — каза Аш. — На Лайън нос не му трябва. Дай му мечка на него. — Бе увил краката си в кълчищени чували, а на главата си бе метнал юргана от своята постеля на кухненския под и така го бе загърнал около себе си, че на бистрата и слаба звездна светлина му се стори като нещо, което никога не е виждал. — Ще я гони и през хиляда акра лед! И ще я хване. Тия, другите псета, хич не ги смятай. Надуши ли Лайън мечката, не ги сравнявай с него!

— Че какво им е на другите кучета? — каза Бун. — Дявол да го вземе, ти какво разбираш от тия работи? Откак сме дошли, сега за пръв път си показваш опашката вън от кухнята. За две-три дръвца всеки знае да излезе.

— Нищо им няма — рече Аш. — И докато разчиташ на тях, все тъй нищо няма да им има. Едно, дето не можах да се науча от тях: цял живот да си гледам кефа.

— Добре де, днеска няма да излизат — каза Бун. Гласът му бе дрезгав, но сигурен. — Майорът обеща. Доде не се върнем аз и Айк…

— Времето днеска ще се пречупи. Ще омекне. А до довечера и дъжд — Аш се засмя, захихика някъде в юргана, който скриваше дори лицето му. — Хайде, мулета такива! — извика той и тръсна поводите, мулетата подскочиха напред, дръпнаха залитащия и дрънчащ фургон и след няколко стъпки отново забавиха, за да минат в своя жив и ситен тръс. — Освен туй искам да знам защо му е на майора да ви чака. Лайън нали е тука! Досега не съм чул да разправят, че някой от вас е докарал в лагера било мечка, било друго месо.

Сега Бун ще изругае Аш, а може и да го удари — помисли си момчето. Но Бун не направи нито едното, ни другото. Момчето знаеше, че никога не би посегнал, макар преди четири години да бе стрелял с взет назаем пистолет по един негър на улицата в Джеферсън — и тогава резултатът не бе по-друг от миналата есен, когато пет пъти гръмна по Старата Бен.

— За бога — каза Бун, — додето не се върна нощес, няма да пуснат нито Лайън, нито другите. Обеща ми човекът. Удари ги тия мулета бре! Бий ги! Да не искаш да замръзна?

Стигнаха линията и накладоха огън. След малко от гората в бледнеещия изток се показа и самият влак с трупите и Бун почна да маха. В топлия пощенски вагон момчето отново задряма, а Бун се заприказва с кондуктора и спирачите за Лайън и Старата Бен, както по-късно хората щяха да говорят за Съливан и Килрейн, а още по-късно — за Демпси и Тъни2. В просъница, клатушкан в раздрънкания и подскачащ вагон, той ги чуваше да приказват за нерези и телета, избити от Старата Бен, за оборите, които бе повалила, за ямите и капаните, които бе разрушила, за това, че под кожата си положително носи доста олово — Старата Бен, двупръстата саката стръвница на околността, на която от петдесет години насам хората наричаха всяка мечка с наранена от капан лапа или Двупръстата, или Трипръстата, или пък Куцата; Старата Бен обаче бе нещо извънредно (Главната, както й викаше генерал Компсън) и затова си бе спечелила слава, каквато и хората с удоволствие биха споделили.

Стигнаха Хоук на изгрев. Измъкнаха се с ловджийските си дрехи от топлия вагон — ботушите им кални, палтата кирливи, челюстите на Бун небръснати. Но това нямаше значение. Хоук бе само една дъскорезница, едно пълномощничество, два магазина и една товаръчна шахта на страничната линия и тук всички мъже носеха ботуши и бозави палта. Подир малко пристигна влакът за Мемфис. Бун купи от вестникопродавеца три пакетчета пуканки с меласа и една бутилка бира, а момчето отново заспа, унесено от неговото джвакане.

Но в Мемфис беше друго. Тук, в сравнение с високите сгради и каменните паважи, изящните файтони и конски коли, мъжете с колосани яки и вратовръзки, техните ботуши и палта изглеждаха още по-груби и още по-кални, а брадата на Бун — по-дълга и по-страшна; лицето му все повече се превръщаше в нещо, което не би трябвало да показва вън от гората, или най-малкото много далеч от майор Де Спейн, МакКаслин, или някой, който го познава и би могъл да каже: „Не бойте се! Нищо няма да ви направи!“ Бун премина лъскавия под на гарата, а лицето му се въртеше на всички посоки, защото чистеше с език пуканките от зъбите си; ходеше с вдървени крака, разкрачено, сякаш стъпва по намазано с масло стъкло, а брадата му синееше като металическите части на нова пушка. Първата кръчма отминаха. Дори през затворените врати момчето надуши миризмата на дървени стърготини и смрадта на разлян алкохол. Бун се разкашля. След минутка се поуспокои и рече:

— Да й се не види и настинката! Къде ли я пипнах?

— На гарата — каза момчето.

Бун бе закашлял отново, но спря и погледна към Айк.

— Какво викаш?

— Нищо ти нямаше, като тръгнахме, и във влака нищо ти нямаше.

Бун го гледаше и примигваше. После спря да мига. И кашлицата му мина. Само тихо рече:

— Дай ми един долар назаем. Хайде. Имаш. Вчера ако си имал, и днес имаш. Не искам да кажа, че си стиснат, защото не си. Ти просто май никога не се сещаш имаш ли нужда от нещо, нямаш ли. Аз като бях на шестнайсет, банкнотата се стопяваше, преди да съм успял да прочета името на банката, дето ги пуска. — И съвсем тихо додаде: — Айк, дай ми един долар.

— Ти нали обеща на майора. И на МакКаслин обеща. Докато не се върнем…

— Добре бе — смирено и търпеливо каза Бун, — какво мога да направя с един долар? Втори няма да ми дадеш.

— Дяволски си прав, че няма — каза момчето, също тихо и ледено гневно, но в този миг си припомни: Бун хърка на твърдия стол в кухнята, за да следи часовника и да ги събуди с МакКаслин, та да ги откара на седемнайсет мили в Джеферсън и оттам да хванат влака за Мемфис; спомни си дивото, незапрягано никога пъстро пони от Тексас, което по негово настояване МакКаслин му разреши да купи и което той и Бун купиха на търг за четири долара и седемдесет и пет цента и после го доведоха вкъщи, вързано между две добри и стари кобили с парчета бодлива тел, понито, дето никога в живота си не бе виждало ронена царевица и дори не знаеше какво е, а сигурно си мислеше, че са някакви буболечки, и Бун (тогава той беше десетгодишен, а Бун си остана десетгодишен цял живот) реши, че понито вече е омекнало, сложиха му един кълчищен чувал на главата, викнаха четирима негри да го държат и го запрегнаха в една стара двуколка, а той и Бун се качиха и Бун извика „Готово, момчета! Пускайте!“, един от негрите — Джим, синът на Тени — дръпна чувала и веднага отскочи да си спаси живота: първото колело хвръкна от единия стълб на разтворената порта и в същия миг Бун хвана Айк за яката и го метна в канавката, та останалото видя на части: другото колело, което префуча през страничната врата, търкулна се през задния двор и скочи на верандата, и след това парчетиите от двуколката, пръснати по пътя, а Бун, светкавично политащ по корем в експлозия от прахоляк, но продължаващ да стиска юздата. След два дни най-после откриха понито на седем мили, хамутът му още на шията, оглавникът — охлузен и каишите намотани около врата — същинска херцогиня с два реда гердани. И даде на Бун искания долар.

— Добре — каза Бун, — влез и ти, не стой на студено.

— Не ми е студено — отвърна той.

— Можеш да си поръчаш лимонада.

— Не искам лимонада.

Вратата хлопна зад гърба му. Слънцето се беше издигнало. Почваше ясен ден въпреки приказките на Аш, че до вечерта щяло да вали. Постопли се. Утре можеше да я подгонят. В сърцето му отново бликна старият живот, първобитен като всеки път и като в оня първи ден; той никога нямаше да го загуби, колкото и да остарее в това преследване и в този лов — то бе най-хубавото, за което си струва да живееш: унижението и гордостта. Но сега не бива да мисли за това. Вече му се струваше, че тича обратно на гарата, по самите релси — първият влак, който отива на юг; не, не трябва да мисли за това! Улицата бе оживена. Наблюдаваше големите нормански впрегатни коне, издокараните фиакри, от които слизаха мъже с фини палта и розовички жени в кожи и влизаха в салона на гарата. Преди двайсет години баща му бе дошъл в Мемфис с кавалерията на полковник Сарторис под командването на Форест3, минали по главната улица (бе чувал от хората) и право в салона на хотел „Гейозо“, а там офицерите на янките4 насядали в кожените кресла и храчат в лъскавите високи плювалници, после си отишли…

Вратата зад гърба му се отвори. Бун обърса уста с опакото на ръката си.

— Сега да си свършим работата и да се омитаме от тука.

Отидоха и напълниха куфара. Не разбра къде и кога Бун е докопал още една бутилка. Без съмнение, бе я получил от мистър Семз. Когато на залез същия ден стигнаха Хоук, тя беше празна. Обратният влак за Хоук тръгваше след два часа. Върнаха се направо на гарата, както беше наредено на Бун от майор Де Спейн и от МакКаслин и за изпълнението на което пратиха и момчето, да следи. Бун надигна бутилката най-напред в нужника. Там обаче се яви човек с униформена фуражка и каза, че мястото не е за пиене, погледна Бун в лицето и нищо повече не издума. След това Бун си напълни една водна чаша — под ръба на масата в ресторанта, — но управителката заяви, че и там не може да се пие и затова Бун се върна в нужника. После разказа на келнера-негър и на всички останали в ресторанта, които по неволя трябваше да го слушат и които никога не бяха чували за Лайън, пък и не ги интересуваше, всичко им разказа за Лайън и Старата Бен. След това изведнъж се сети за зоологическата градина. Бе разбрал, че за Хоук има още един влак в три часа и реши да разгледат градината и да хванат влака в три, за да му остане време да се отбие до нужника трети път. Тогаз щели да вземат първия влак за бивака, да поведат Лайън и да се върнат в зоологическата градина, където, казваше той, мечките се хранели само със сладолед и женски пръстчета и затова трябвало да ги оставят на Лайън.

Така изпуснаха първия влак — този, който по начало трябваше да вземат, но той успя да доведе Бун за следващия в три часа. Сега всичко беше в ред. Бун изобщо не отиде до края на вагона, а си пиеше на пътеката и плещеше за Лайън, а хората, които задържаше да го слушат, вече не смееха като оня на гарата да му кажат, че тук не се пие.

Когато на залез стигнаха Хоук, Бун спеше. Момчето го събуди, свали го заедно с куфара от влака и дори го убеди да хапне нещичко в лавката на дъскорезницата. Като се качиха наново в пощенския вагон на дърварския влак за гората, Бун вече се чувстваше добре, слънцето залязваше цялото червено, небето вече тъмнееше и им бе ясно, че тази нощ земята няма да замръзне. Този път заспа момчето — сви се зад нажежената печка, а вагонът, нали беше без яйове, подскачаше и дрънчеше; Бун, спирачът и кондукторът разговаряха за Лайън и за Старата Бен, защото те вече знаеха за какво става дума, тук вече си бяха у дома.

— Облачно и вече се топи — каза Бун. — Утре Лайън ще я хване.

Лайън или някой друг. Но не и Бун. Никой никога не бе виждал Бун да удари нещо по-голямо от катерица, ако не се смята негърката в деня, когато пет пъти бе стрелял по негъра. Беше грамаден негър и само на десет стъпки, а Бун стреля пет пъти с пистолета, взет назаем от негъра-кочияш на майор Де Спейн; негърът, по когото Бун стреля, измъкна един от ония пистолети дето ги пращат по пощата за долар и половина, и сигурно щеше да направи Бун на решето, но неговият заяде, пет пъти се чу едно „сник-сник-сник-сник-сник“, а Бун гърмеше ли гърмеше, счупи стъклото на един прозорец, което излезе на МакКаслин четирийсет и пет долара, и улучи в крака една негърка, която случайно минавала оттам, само че за това плати майор Де Спейн — двамата с МакКаслин сякоха колодата да решат кой ще плати прозореца и кой крака на жената. А тази година, още в първото утро на лагера, еленът мина точно над главата на Бун; момчето чу старата му пушка, изпафка пет пъти и след това се разнесе гласът му: „Бог да го убие! Дръжте го! Дръжте го!“ Когато стигна на мястото, видя, че между дирите на елена и петте гилзи на Бун няма и двайсет разкрача.

Тази нощ в лагера бяха дошли и пет души гости от Джеферсън: мистър Баярд Сарторис и синът му, синът на генерал Компсън и двама други. На сутринта погледна от прозореца в тънкия сив ръмеж на утрото, който Аш беше предрекъл, и какво да види: прави и наклякали под дъжда има-няма две дузини хора, от тия, дето десет години са хранили Старата Бен с царевица, с нерези и телета, нахлупили вехтите шапки, с ловджийски палта и дочени гащи, дето ни един градски негър няма да държи и ще ги хвърли или ще ги изгори, и само гумените им ботуши здрави и свястни, едни с износени почернели пушки, други без. Докато хапнат, надойдоха още дузина, кой на кон, кой пешком: дървари от сечището на тринайсет мили по-долу и бичкиджии от Хоук — между тях с пушка беше единствено кондукторът на дърварския влак. И тъй като не всички бяха въоръжени, хайката, която майор Де Спейн поведе в леса нея сутрин, бе почти толкова силна, колкото бойните групи, които бе водил през последните мрачни дни на 64-а и 65-а. Малкият двор не можа да ги побере. Преляха от него на поляната, където майор Де Спейн оседлаваше кобилата си, а чичо Аш с мръсната си престилка натискаше мазните патрони в карабината му и като се качи на коня, подаде му я. До стремената му, не като куче, а като кон стоеше грамадното навъсено синьо куче, примигващо със сънливите си топазени очи към нищото, глухо дори за воя на псетата, които Бун и Джим водеха на каишки.

— Днес генерал Компсън ще яхне Кати — нареди майор Де Спейн. — Миналата година й пусна кръв; ако тогаз беше с муле, дето да не мръдне, щеше…

— Не — обади се генерал Компсън, — стар съм вече да се мотая из гората на седло, ни муле ми трябва, ни кон. Пък и миналата година ми беше късметът, изпуснах го. Днес отивам на пусия. Нека момчето да яхне Кати.

— Чакай — рече МакКаслин, — Айк има да гони мечки цял живот. Нека друг…

— Не! — настояваше генерал Компсън. — Аз искам Айк да вземе Кати. Той е станал вече по-добър и от тебе, и от мене и подир десет години ще бъде като Уолтър.

Най-напред не можа да повярва, но майор Де Спейн го потвърди. Метна се тогава на едноокото муле, дето не трепваше пред кръвта на диво животно, и погледна кучето, неподвижно до стремето на майор Де Спейн — в струещата отгоре сива светлина то изглеждаше по-голямо от теле, по-голямо дори и от себе си — с грамадна глава, с гърди едва ли не като неговите, със синята козина, под която мускулите трепваха и се дръпваха при всякакъв допир, тъй като сърцето което ги хранеше с кръв, не обичаше никого и нищо. Стоеше като кон и все пак не кон, защото конят внушава тежест и бързина, а Лайън внушаваше не само кураж и всичко останало, необходимо за укрепването на волята и желанието да преследваш и убиеш, но и някаква издръжливост, волята и желанието да издържиш над всякакви възможни граници на плътта, за да надделееш и да умъртвиш. И кучето го погледна. Отмести глава и го изгледа сред обичайния вой на другите кучета, с ония жълти очи, които бяха също тъй бездънни и лишени от смисъл, щедрост, доброта или порочност като очите на Бун. Бяха просто студени и сънливи. След това примигна и Айк разбра, че вече не го гледа, че изобщо не го е гледало.

Той чу първия вик. Лайън бе вече изчезнал, а Сам и Джим оседлаваха мулето и коня, които запрягаха във фургона. Видя как и останалите кучета се пръскат, душейки и скимтейки, и също изчезват. Тогава то, майор Де Спейн, Сам Фадърз и Джим, синът на Тени, потеглиха след тях и чуха първия вик от мократа топяща се гора, на не повече от двеста метра напред, висок, с онази почти човешка окаяност, която познаваше добре; кучетата присъединиха гласовете си и най-сетне свъсеният лес откликна и закънтя. Препуснаха. Струваше му се, че наистина вижда огромното синьо куче, което мълчаливо се провира напред, и мечката: гигантската тлъста маса с размерите на локомотив, която бе видял в оня ден преди четири години да прекосява повалените от урагана дървета по-бързо, отколкото бе вярвал, че мечка може да се движи, по-бързо и от кучета, и от мулета. Чу се изстрел. Лесът се отвори, препускаха бързо, шумотевицата се стапяше напред; отминаха човека, който бе стрелял — един от блатарите, една сочеща ръка, едно изпито лице, един малък черен отвор, ограден с изгнили зъби, от който излизаха викове.

Чу нова нотка в лая на кучетата и ги забеляза на двеста метра напред. Стръвницата се бе обърнала. Видя как Лайън я връхлетя, а тя го отхвърли встрани, втурна се към лаещите кучета, уби едно от тях, завъртя се и отново побягна. Изведнъж се намериха сред вълна от летящи кучета. Чу виковете на майор Де Спейн и Джим и куршумения трясък на кожения бич, с който Джим се помъчи да ги върне. След това той и Сам Фадърз останаха сами. Едно от кучетата бе продължило да тича с Лайън. Позна го по гласа. Младото, което и преди една година нямаше вярна преценка и което в сравнение с хитростта на останалите, още можеше да мине за глупаво. Може би това е именно храбростта — помисли си той.

— Правилно — каза Сам Фадърз зад гърба му. — Съвсем вярно. Трябва, ако можем, да й отрежем пътя към реката.

Пред тях се изпречиха тръстиките: препятствие. Но той знаеше през тях пътека. И Сам я знаеше. Измъкнаха се от храсталака и безпогрешно налучкаха началото на пътеката. Тя пресичаше препятствието и излизаше на висок открит хълм над реката. Чу равното изтрещяване от пушката на Уолтър Юъл, след това още две.

— Не — каза Сам. — Още чувам кучето. Давай!

Измъкнаха се от тесния тунел на шибащата и съскаща тръстика и все още в галоп излязоха на хълма, под който гъстата жълта вода на реката, мътна в сивата неравномерна светлина, сякаш не помръдваше. Сега и той чу кучето. Но то не тичаше. Викът му бе преминал в пронизителен френетичен вой. По стръмния бряг тичаше Бун, на гърба му, вързана с въже от плужен впряг, подскачаше и го удряше старата му пушка. Като ги видя, стрелна се и хукна към тях с подивяло лице; хвърли се към мулето зад момчето и се развика:

— Проклета лодка! Кой я остави на отсрещния бряг? А тя прекоси направо! Лайън беше по петите й! И малкото куче. Нямаше как да стрелям, Лайън беше току до нея. Бързайте! Бързайте! — и риташе с пети хълбоците на мулето.

Спуснаха се по брега; размекната, пръстта бе станала хлъзгава, върбалакът изпука и се намериха във водата. Той не усети нито удар, нито студ и заплува от едната страна на мулето, хванал с една ръка лъка на седлото, в другата вдигнал пушката; от другата страна на мулето плуваше Бун. Някъде зад тях беше и Сам. В този миг водата около тях се напълни с кучета. Те плуваха по-бързо от мулетата и вече се катереха по отсрещния бряг, докато мулетата търсеха под нозете си твърдата почва. От брега зад тях викаше майор Де Спейн и като се обърна, той видя Джим, сина на Тени, който навлезе с коня си във водата.

Гората пред тях и натежалият от дъжд въздух се превърнаха в един рев. Кънтеше и откликваше, ехото се връщаше и се разбиваше в брега зад тях, отскачаше и наново кънтеше, додето накрая му се стори, че всички кучета, които някога са ловували из тези земи, са се сбрали да лаят по стръвницата. Щом мулето се показа от водата, възседна го. Бун не се реши да язди отново. Докато изкачваше брега, момчето пъхна и другия си крак в стремето и навлезе в гъсталака, който растеше по края. Тогава видя стръвницата изправена на задните си крака, подпряла гръб на едно дърво, а наоколо се въртяха лаещите кучета. Лайън отново се нахвърли, просто полетя във въздуха.

Този път мечката не го удари. Хвана кучето с две лапи, едва ли не гальовно, и падна заедно с него. Той скочи от мулето. Запъна и двете петлета на пушката, ала от развилнялата се пъстра маса кучешки тела не можа нищо да види. След малко мечката отново се показа. Бун крещеше нещо, което не разбра. Лайън продължаваше да се държи за гърлото на мечката, а тя, полуизправена, удари с лапа едно от другите кучета, отхвърли го на пет-шест крачки и продължи да се възправя, все по-нагоре, сякаш няма намерение да спре да расте, изправи се и почна да дере Лайън с предните си лапи. След това Бун се затича. Момчето видя в ръката му блясъка на острие и в следващия миг Бун скочи сред кучетата, разпъди ги с ритници и с един отскок яхна стръвницата както се яхва муле, сключи крака под корема и пресегна с лявата си ръка, под гърлото й, където висеше Лайън, и след това блясъкът на ножа се издигна и потъна надолу.

Потъна само веднъж. В миг заприличаха на някаква статуя: кучето, мечката, човекът на гърба й, въртящ и наместващ бързото острие. След това се стовариха на земята — теглена от тежестта на Бун, тя падна назад и го затисна. Най-напред се появи гърбът й, отново възседнат от Бун. Той не изпускаше ножа и момчето още веднъж схвана с най-малките подробности движенията на ръката и рамото му — Бун търсеше и опипваше; стръвницата внезапно се изправи, вдигна със себе си и човека, и кучето, обърна се и все тъй, с човека и кучето, направи няколко крачки към гората, проходи просто като човек и като човек се строполи. Не рухна, не се преви. Падна цялата, както падат дърветата, и след падането сякаш и тримата — човек, куче и мечка — отскочиха веднъж и се успокоиха.

Джим и той се спуснаха нататък. Бун бе коленичил до главата на мечката. Лявото му ухо бе разкъсано, левият му ръкав го нямаше, десният му ботуш бе разпран отгоре до долу; по крака му се стичаше тънка струя ясна кръв и се размиваше от ситния дъжд, кръв имаше по ръката му и по лицето, което сега вече не изглеждаше диво, а съвсем спокойно. Всички заедно отделиха челюстите на Лайън от гърлото на звяра.

— По-полека, ще ви вземат дяволите! — извика Бун. — Не виждате ли, всичките му черва са излезли! — И взе да се съблича. После със спокоен глас се обърна към Джим — Докарай лодката! Ще я видиш до брега на около стотина метра. Там беше.

Джим, синът на Тени, се изправи и тръгна. И тогава — не запомни: вик ли бе или просто възклицанието на Джим, или пък случайно бе вдигнал очи — видя Джим да се навежда и съзря Сам Фадърз да лежи неподвижно по очи в отъпканата кал.

Не че мулето го бе хвърлило. Той си припомни, че когато Бун се затича, Сам вече бе слязъл от седлото. По него не откриха никакъв белег и когато той и Бун го обърнаха по гръб, очите му бяха отворени и им каза нещо на оня език, на който едно време си говореха с Джо Бейкър. Но не можа да мръдне. Джим докара лодката; чуха го да вика през реката на майор Де Спейн. Бун зави Лайън с палтото си и го свали до лодката, а те пренесоха Сам. После се върнаха и с каишите на Джим вързаха стръвницата за лъка от седлото на едноокото муле, дотътраха я до лодката, а Джим оставиха да преведе коня и двете мулета през реката. Майор Де Спейн хвана носа на лодката, а Бун скочи, преди да се е ударила в насрещния бряг. Де Спейн погледна Старата Бен и тихо каза:

— Добре — после нагази във водата, наведе се и бутна Сам Фадърз, а Сам го погледна и му каза нещо на оня стар език, дето само Джо Бейкър го разбираше. — Не знаеш ли какво се е случило? — попита го той.

— Не, сър — отвърна момчето. — Не е било от мулето. Просто от нищо. Когато Бун се спусна към стръвницата, той беше слязъл. После го гледаме — паднал на земята.

Бун крещеше на Джим, който все още се намираше посред реката:

— Бързо бе, дявол да го вземе! Дай ми мулето!

— За какво ти е муле? — попита го майор Де Спейн.

Бун дори не го погледна.

— Отивам в Хоук за доктор — спокойно каза той. Под съхнещата бистра кръв лицето му също изглеждаше спокойно.

— Ти сам имаш нужда от доктор — каза майор Де Спейн. — Джим…

— Глупости! — рече Бун и се обърна към майор Де Спейн. Лицето му бе все така спокойно, само в гласа се долавяше леко повишен тон. — Не виждате ли, че всичките му черва са навън?

— Бун! — извика майор Де Спейн. Сега и двамата се гледаха. Бун беше с една глава по-висок от майор Де Спейн; сега дори момчето бе станало по-високо от майор Де Спейн.

— Но аз трябва да намеря доктор, иначе тия проклети черва…

— Добре — рече майор Де Спейн. От водата се показа Джим. Конят и второто муле вече бяха надушили Старата Бен; дърпаха се и подскачаха по целия път до върха на брега и теглеха Джим и той едва ги спря, върза ги и се върна. Майор Де Спейн откачи ремъка на компаса от илика на ревера си и го подаде на Джим. — Върви в Хоук и доведи доктор Крофорд. Кажи му двама са болни. Вземи моята кобила. Можеш ли да намериш пътя от тука?

— Да, сър — каза Джим.

— Бягай тогава! — каза майор Де Спейн и се обърна към момчето: — А ти подкарай мулетата и коня и се върни да вземеш фургона. Ние ще слезем по реката до моста Куун. Там ще се чакаме. Ще го намериш ли?

— Да, сър — отвърна момчето.

— Тръгвай!

Върна се при фургона и едва сега разбра колко далече са отишли. Преваляше обед, когато мулетата най-сетне налучкаха верните следи и тогава върза коня за задната врата на фургона. Моста Куун стигна но мръкнало. Лодката го бе изпреварила. Още невидял ни лодка, ни вода, трябваше да скочи от наведения фургон и все още с поводите в ръце, да го заобиколи, за да хване мулето, най-напред за опашката и след това за ухото, да забие пети в земята и тъй да го задържи, додето по брега се покатери Бун. Въжето на коня се бе скъсало и той бе изчезнал по пътя за лагера. Обърнаха фургона, изкараха мулетата, а той отведе здравото, плашливо муле на стотина метра и го върза там. Бун бе вече донесъл Лайън, Сам Фадърз седеше изправен в лодката и когато го вдигнаха, помъчи се да ходи и сам да изкатери брега до фургона, опита да се качи в колата, но Бун не го остави, грабна го и го постави на седалката. После привързаха Старата Бен за едноокото муле, повлякоха я по стръмния бряг и с помощта на два кола, подпрени на задната врата, я натикаха във фургона, той доведе здравото муле, което Бун насила застави да си провре главата през хамута, и като го биеше по коравата муцуна, която кънтеше като куха, впрегна го, а то цялото трепереше. Тогава рукна дъждът, сякаш цял ден ги бе чакал да свършат.

Прибраха се в лагера в дъжда, в поройния и непрогледен мрак и дълго преди да видят светлините, чуха роговете и откъслечните изстрели, с които им сочеха пътя. Наближавайки малката стъмена хижа на Сам, той се помъчи да стане. Отново промърмори на езика на дедите си, после ясно каза:

— Пуснете ме. Пуснете ме.

— Той няма огън — рече Де Спейн. — Продължавай!

Сам се олюля и понечи да стане.

— Пуснете ме, господарю! — каза той. — Да си ида у дома!

Момчето спря фургона, Бун слезе и вдигна Сам. Този път не го изчака да пристъпи, направо го отнесе в хижата, а майор де Спейн разрови покритите въглени в огнището, припали късче хартия и запали лампата; Бун настани Сам на одъра, изу му ботушите, а майор Де Спейн го покри. Момчето го нямаше, в това време държеше мулетата — здравото и сега бе направило опит да избяга, защото със спирането на фургона миризмата на Старата Бен отново се понесе напред в поройната чернилка на въздуха; сигурно Сам Фадърз пак бе отворил очи с оня поглед, който вижда по-далеч и от тях, и от хижата, по-далеч от смъртта на една мечка или агонията на едно куче. После продължиха към неспирните вайкащи се рогове и гърмежите, които сякаш оставаха недокоснати някъде в сгъстената мрачина, додето следващият изстрел не се присъединеше и слееше с тях, към светналите измити прозорци и тихите лица, които посрещнаха влизането на Бун, окървавен и съвсем спокоен, понесъл вързопа от палтото си. Той остави Лайън върху сламеника на своя вмирисан нар, чиито дипли дори Аш, сръчен в домакинската работа като жена, нито веднъж не можа да оправи.

Лекарят на дъскорезницата в Хоук бе вече пристигнал. Бун не му даде да го докосне, преди да се е погрижил за Лайън. Лекарят не пожела да рискува с хлороформ. Прибра му червата и го заши — майор де Спейн държеше главата на кучето, а Бун — краката. Но Лайън не шавна. Лежеше с отворени към нищото жълти очи, а мълчаливите мъже с нови ловджийски дрехи се тъпчеха в душната стаичка, пълна с вонята на Бун и неговите парцали, и гледаха. Лекарят след това почисти и дезинфекцира лицето, ръката и крака на Бун, превърза го и после — момчето ги поведе с фенера — той, МакКаслин, майор Де Спейн и генерал Компсън се отправиха към хижата на Сам Фадърз. Джим, синът на Тени, бе наклал огън; завариха го да клечи до него и да дреме. Откак Бун го бе оставил на одъра, Сам не бе помръдвал, лежеше все той покрит от майор Де Спейн с одеялата, но отвори очи и подред изгледа лицата над себе си. МакКаслин го докосна по рамото.

— Сам — каза той, — докторът сега ще те прегледа.

Сам измъкна ръце от завивките и се засуети с копчетата на ризата си, а МакКаслин го спря.

— Остави, ние ще ти помогнем.

Съблякоха го. Меднокафяво и без косми, пред тях лежеше тялото на старец, на един дивак, комуто не се събираше и едно поколение, откак е излязъл от леса, бездетен, без близки и без народ — неподвижен, с отворени, но вече никого не виждащи очи. Лекарят го прегледа, дръпна одеялата нагоре и прибра стетоскопа в чантата си, после щракна ключалката и само момчето разбра, че и Сам ще умре.

— Изтощение — каза докторът, — може би удар. Човек на неговите години да преплува реката през декември… Ще се оправи. Ден-два да лежи. Има ли кой да го наглежда?

— Все още има някой — каза майор Де Спейн.

Върнаха се във вмирисаната стаичка, където Бун продължаваше да седи на сламеника, хванал под ръка главата на Лайън, а мъжете — тези които бяха тичали след Лайън, и другите, които никога не бяха го виждали до днес, минаваха мълчаливо един по един да го видят и си отиваха. После се съмна и всички се събраха на двора да погледат старата Бен — и нейните очи бяха отворени, а бърните й заголваха прогнилите зъби; видяха премазаната лапа и малките твърди подутини под кожата — това бяха отколешните куршуми (преброиха петдесет и два — еленови сачми, топчести и остри куршуми от бойна пушка), видяха и едничката, почти неразличима резка под лявото рамо, където ножът на Бун най-сетне бе намерил ключа на живота й. Аш заудря дъното на тигана с лъжица да ги вика за закуска и момчето установи, че сега за първи път не чува глъчката на кучетата под кухнята. Сякаш дори мъртва на двора, старата стръвница все още бе онзи могъщ ужас, който те не смееха да срещнат очи в очи без присъствието на Лайън.

Дъждът бе спрял през нощта. Към средата на утрото слънцето се показа, бързо прогори мъглите и облаците и стопли земята и въздуха. Почваше един от онези безветрени декемврийски дни по Мисисипи, които са нещо като разгара на сиромашкото лято. По хрумването на Бун изнесоха Лайън на пруста, на слънце.

— Проклятие! — говореше той. — Нали знаете, все не му се стоеше вътре, а аз го задържах. — Грабна един от железните лостове и разкова дъските от нара си, та да вдигнат и изнесат Лайън, без да го разместват, заедно със сламеника, след това го преместиха на пруста и го оставиха с очи към гората.

После докторът, майор Де Спейн, МакКаслин и Айк прескочиха до хижата на Сам Фадърз. Този път Сам не отвори очи, а дишането му бе тъй стихнало и тъй спокойно, че едва се долавяше. Докторът не извади слушалката, не го докосна дори.

— Добре е — каза той. — И не е настинал. Просто му е минало.

— Минало? — повтори МакКаслин.

— Да. Със старите хора понякога се случва. Като се наспят, или пък само една глътка уиски и…

Върнаха се в къщата. И тогава заприиждаха — жителите на блатата, изпитите мъже, които поставяха капани и живееха от хинин, миещи се мечки и речна вода; фермери с царевични и памучни нивици в окрайнините на леса, чиито парчета земя, обори и свинарници познаваха добре лапите на старата мечка; дървари от сечището и бичкиджии от Хоук; граждани от по-далечни места, чиито гончета стръвницата бе избивала, разрушавала капаните и вълчите им ями. Идваха на коне и пеша, с коли влизаха в двора, хвърляха й по един поглед, после минаваха пред пруста, гдето лежеше Лайън, напълниха двора и преляха от него, събраха се почти сто души, едни наклякали, други изправени в топлата и дремлива светлина на слънцето, разговаряха тихо за лов, за дивеч и за кучета, за мечки, елени и хора, вече изчезнали от лицето на земята, а от време на време огромното синьо куче отваряше очи, не защото ги слушаше, а просто да погледне гората за миг и отново да ги затвори, да си спомни леса и да види дали още всички са наоколо. Умря на залез слънце.

Същата вечер майор Де Спейн реши да напусне бивака. Отнесоха Лайън в гората (всъщност носеше го Бун), загърнат в една от неговите черги; никому не бе разрешил да го доближи. Бун носеше Лайън, а момчето, генерал Компсън, Уолтър и още петдесетина мъже крачеха след него с фенери и факли от борина, мъже от Хоук и от по-далече, които трябваше да потеглят с конете си по тъмно, блатари и трапери, които трябваше да се прибират пешком в своите пръснати и скрити хижи. Бун не даде никому да изкопае гроба, спусна Лайън в ямата, покри го и тогава над главата на кучето застана генерал Компсън — блясъкът и димът на борината се носеха нагоре в зимните клони — и заговори, както се говори за човек.

Прибраха се в бивака. Майор Де Спейн и МакКаслин бяха опаковали багажа. Фургонът бе вече запрегнат и мулетата гледаха навън, към края на леса, всичко бе натоварено, кухненската печка — изстинала, по масата се търкаляха остатъци студена храна и твърд хляб, само кафето бе горещо. Когато момчето влезе в кухнята, МакКаслин бе вече ял.

— Какво? — развика се той. — Какво? Аз оставам!

— Тази вечер се прибираме — рече МакКаслин. — Де Спейн иска да се връщаме.

— Не! — сопна се той. — Аз оставам.

— В понеделник си на училище. Вече си изпуснал цяла седмица. До понеделник трябва да наваксаш. Сам Фадърз е добре. Нали чу какво каза доктор Крофорд? При него ще останат Бун и Джим, додето се оправи.

Задъхваше се. Надойдоха и другите. Бързо и почти безумно изгледа всички лица. Бун бе намерил нова бутилка. Надигна я, удари дъното с длан, после захапа подалата се тапа и я изплю на пода. След това отпи.

— Правилно! — каза Бун. — Връщаш се на училище. Иначе аз ще ти подпаля опашката, ако Кас не ще, пък хич не ме интересува дали си на шестнайсет или на шейсет! Какво по дяволите, мислиш да правиш без образование? Я виж Кас! Ами аз? Какво щеше да излезе от мен, ако не бях ходил на училище?

Отново погледна МакКаслин. Усещаше как дъхът му става все по-чест и по-плитък, сякаш в кухнята от толкова много хора въздухът не му стига.

— Днес е четвъртък. Ще си дойда в неделя вечерта с някой от конете. В неделя ще се прибера. И през нощта ще наваксам каквото съм изпуснал. МакКаслин!

— Не! Казах вече. Сядай да вечеряш — рече МакКаслин. — А ние да излезем…

— Почакай, Кас — намеси се генерал Компсън. Момчето не бе го видяло и сега изведнъж усети ръката му на рамото си. — Какво има, момчето ми?

— Трябва да остана — каза той. — Трябва!

— Добре — каза генерал Компсън. — Можеш да останеш. Ако от една пропусната седмица в училище можеш да останеш толкова назад, че после да се потиш, за да разбереш какво са наблъскали платените даскали между кориците на една книга, по-добре изобщо да се откажеш! А ти, Кас, млъкни — обърна се той към МакКаслин, макар че МакКаслин и дума не бе изрекъл. — Ти си с единия крак на фермата, а с другия в банката! Още не си можел да ходиш, без да се подпираш, когато това момче е било вече зрял мъж, преди още вашите проклети Сарторисовци и Едмъндовци да са измислили фермите и банките, които ви попречиха да разберете, че това момче се е родило знаещо какво го чака и може би малко уплашено, но безстрашно! Я как върви по десет мили с компаса! И пожела да застане очи в очи със стръвницата, която никой от нас нито веднъж не приближи на един куршум разстояние. А после се върна по компаса среднощ! Бог ми е свидетел, тия ваши ферми и банки май за това са създадени, а? Няма ли да кажеш?

МакКаслин мълчеше.

— Трябва да остана — рече момчето.

— Дадено! — каза генерал Компсън. — Храна има колкото щеш. Но се връщаш в неделя, както обеща на МакКаслин, чу ли? И не в неделя вечерта, а в неделя!

— Да, сър — каза той.

— Добре — отсече генерал Компсън. — Сядайте да ядем, момчета. Да почваме, че додето се приберем, студ ще стегне.

Ядоха. Фургонът бе вече натоварен и готов да тръгне. Оставаше им само да се качат. Бун щеше да ги откара до пътя, до оборите на фермата, където бе оставена каручката. Застана до фургона — само един силует, откроен на небето — с превързана глава, сякаш е с пайтански5 тюрбан, по-едър от всички останали, с надигната бутилка. После я отлепи от устата си, без дори да я навежда, тя се завъртя и проблесна на слабата звездна светлина, както проблясват само празни бутилки.

— Тия, дето тръгват — каза той, — да се качват на проклетия фургон! Тия, дето остават, да се махат от проклетия път!

Качиха се. Бун скочи на капрата до генерал Компсън и фургонът се раздвижи, отправи се в тъмното, потъна в нощта и момчето го изгуби от очи. Но той още го чуваше — бавно и отмерено потракваше дървената рама, подскачаща от камък на камък. И когато вече фургонът заглъхна, до него долетя гласът на Бун — пееше дрезгаво, без мелодия и с пълни гърди.

Това бе в четвъртък. В събота сутринта Джим, синът на Тени, взе дърварските коне на МакКаслин, които ни веднъж от шест години не бяха напускали гората, и късно същият следобед прекрачи вратата на лавката, където МакКаслин раздаваше на изполичарите и надничарите си дажбите за идната седмица. Този път МакКаслин реши да не рискува и да не чака, докато майор Де Спейн склони да впрегне своята кола. Взе своята — Джим вече спеше на задната скамейка — и подкара към Джеферсън. Там почака, додето майор Де Спейн се преоблече и нахлузи ботушите, същата нощ в тъмното изминаха трийсетте мили и на утрото в неделя се прехвърлиха на очакващите ги муле и кобила; с възкачването на слънцето излязоха от леса и се спуснаха към ниското било, гдето бе погребан Лайън. Ниската купчина неизсъхнала пръст, по която личаха следи от лопатата на Бун, бе на мястото си, а отвъд гроба се виждаше скован между четири кола от прясно одялкани клони чардак, върху който лежеше загърнат в одеяло вързоп. Бун и момчето клечаха между чардака и гроба, Бун бе махнал, просто отлепил превръзките от главата си и на слънцето дългите драскотини от ноктите на Старата Бен напомняха засъхнала смола. Бун скочи и се нахвърли срещу тях със старата пушка, която, както се знае, никога нищо не бе улучвала, но МакКаслин бе вече слязъл от мулето, ритвайки стремената, и пристъпваше към Бун.

— Стой там! — каза Бун. — Няма да ти дам да го пипнеш. Спри, МакКаслин, казвам ти!

Но МакКаслин продължаваше да пристъпва, без да бърза.

— Кас! — извика майор Де Спейн. — Бун! Хей, Бун! — Скочи и той от кобилата, момчето бързо се надигна, а МакКаслин пристъпваше бавно, приближи гроба и като протегна непоколебимо ръка, внезапно и все пак не бързо, хвана пушката по средата и застанаха с Бун един срещу друг от двете страни на гроба на Лайън, и двамата хванали пушката, лицето на Бун изтощено, ала несломимо, смаяно и неистово и една глава по-високо от МакКаслин, покрито с черните драскотини от лапите на звяра; гърдите на Бун почнаха да се издуват, сякаш в леса въздухът изведнъж се свърши и нямаше как да го поделят, сякаш не стигаше за всички в тази пустош, за него и за някой друг едновременно, дори само за него.

— Пусни, Бун — каза МакКаслин.

— Слушай, проклето дърво такова! — рече Бун. — Не знаеш ли, че мога да я измъкна? Не знаеш ли как мога да ти я вържа около шията като вратовръзка?

— Знам — каза МакКаслин. — Пусни я, Бун!

Той така поиска. Заръча ни. Заръча ни точно какво да направим. И ей богу, ти няма да го пипнеш! Направихме каквото ни заръча и оттогава не съм мръднал оттук да гоня тия проклети диви котки и пакостници…

МакКаслин дръпна пушката, наведе я, измъкна затвора и петте патрона изскочиха тъй бързо, че петият се показа преди още първият да е паднал на земята. След това МакКаслин хвърли пушката до себе си и без да откъсва поглед от очите на Бун, попита:

— Ти ли го уби, Бун? — Бун се отмести. Обърна се и като че още пиян и за миг ослепял, протегна ръка и се понесе към голямото дърво, поспря на две крачки от него и след това полетя, падна, вдигайки и двете си ръце да се хване о кората, извърна се с гръб, сякаш да подпре на ствола своето диво, белязано и изпито лице, а гърдите му тежко-тежко се надигаха и потъваха; МакКаслин го последва, отново застана пред него и нито за миг неоткъснал очите си от неговите, повторно попита: — Ти ли го уби, Бун?

— Не! — изрева Бун. — Не!

— Кажи истината! — рече МакКаслин. — И аз бих го направил, ако ми беше заръчал.

Момчето застана помежду им с лице към МакКаслин; сълзите му изригнаха и потекоха сякаш не от очите, а като пот, от цялото лице.

— Остави го на мира! — викна Айк. — По дяволите! Остави го на мира!

Загрузка...