Стръвницата

IV

След това навърши двайсет и една. И вече можеше да каже, че той и братовчед му са противопоставени не на горската пустош, а на усмирената земя, която е трябвало да бъде негово наследство, земята, която дядо му, старият Карадърз МакКаслин, бе купил с парите на бледоликите от диваците, чиито прадеди са ловували из нея с голи ръце, после я бе опитомил и турил в ред, или по-скоро е вярвал, че я опитомява и туря в ред, тъй като човешките същества, които са му робували и над чиито живот и смърт е имал пълни права, са махнали гората от тази земя и в дъжд от пот са почнали да дращят по повърхността й на има-няма две педи дълбочина, за да поникне от нея нещо, което преди това не е расло тъдява, но би могло наново да се превърне в парите, които той, вярвайки, че я купува, е трябвало да заплати за нея, пък и нещо да му остане: по тая причина и разбирайки повече от другите, старият Карадърз МакКаслин отгледал децата си, своите потомци и наследници, внушавайки им, че тази земя е негова и негова ще си остане, та да я приписва след това; защото с целия си цинизъм силният и безмилостният предварително познава собствената си суетност и горделивост, знае силата си и ненавижда онова, което притежава; точно както, разбирайки повече от другите, майор де Спейн с неговия дял от този пущинак, който бе по-голям и по-стар от всякакъв писмен документ; точно както, разбирайки още повече от другите, старият Томас Сътпен, от когото майор Де Спейн бе получил своя дял за пари; точно както Икемотуби, вождът на племето чикасо, от когото Томас Сътпен бе получил същия дял срещу пари или ром, или каквото и да било там, те всички, всеки на свой ред знаеха, че не притежават нищо, камо ли дял, за да могат да се отказват от него или да го продават…

не на горската пустош, а на земята, не от жажда и от стремежи, а защото я отстъпи в лавката, както би трябвало да бъде, може би не сърцето, а по-скоро слънчевото сплитане на онова, което бе отстъпил: квадратната и заобиколена с веранди дървена постройка, приклекнала като поличба над полето, която и досега държеше тружениците си в робство, независимо от това, имало ли е 18656 или не, цялата облепена с афиши за тютюн и церове против настинка, за мазила и тинктури, произвеждани и продавани от белите, с които негрите могат да си избелят кожата или да си изправят косите, та дано заприличат на оная раса, която двеста години ги е държала в робство и от която още сто години и дори още една кървава гражданска война пак не биха ги напълно освободили…

той и братовчед му сред застоялите миризми на сирене и осолено месо, газ и сбруи, вмирисаните рафтове с тютюн работно облекло, шишета с лекарства и конци, палешници и варели и бъчви с брашно, пшеничено или царевично, меласа и гвоздеи, плужни поводи и оглавници на закачалките по стените, скоби за хамути и синджири, масата и лавицата над нея, където МакКаслин държеше тефтерите, отбелязващи бавното изтичане на храни и други разни провизии и стоки, които всяка есен, след като продадяха очистения памук, се връщаха обратно (две нишки, крехки като истина и непресичащи се като два екватора, ала тъй стоманено здрави, че обвързваха до живот ония, които произвеждат памука, със земята, по която ръсят потта си); там имаше и други, още по-стари тефтери, нескопосни и архаични по форма и размери, по чиито пожълтели страници ръцете на баща му Теофилъс и чичо му Амодиъс разкривено и вече избеляло бяха отбелязали още двайсет години преди Гражданската война освобождаването на робите, принадлежащи на Карадърз МакКаслин.

— Откажи се — каза МакКаслин, — откажи се! Ти, прекият наследник по мъжка линия на оногова, конто е пипнал случая и се е възползвал от него, та е купил, взел или заграбил земята, това не е важно, за да я припише, не е важно как, когато е била една пустош с диви зверове и още по-диви хора, да я почисти и да я превърне в завещание за децата си, та да им даде сигурност и гордост, да ги улесни, че да прославят името му и делата му. И не само наследник по мъжка линия, ами едничкият и последен наследник по мъжка линия от третото поколение, защото аз не само съм четири поколения след Карадърз МакКаслин, ами съм и по женска линия и това „МакКаслин“ в името ми е станало мое единствено благодарение на съгласието, благоразположението и гордостта на баба ми от делата на тоя човек, чието наследство и паметник ти си мислиш, че можеш да отхвърлиш.

А той:

— Не мога. Никога не е било мое, за да се отказвам от него. Не е било ни татково, нито на чичо ми Бъди, за да ми го завещаят и да не го искам, защото и дядово не е било — той на тях да го завещае, а те на мен да го завещаят, защото никога не е било дори на стария Икемотуби, та да го продава на дядо и той да го завещава и прочие. И на бащата на бащата на Икемотуби не е било, та да речеш, че са му го завещали да го продава на дядо или пък другиму, защото в момента, когато Икемотуби е открил и разбрал, че може да продаде тая земя за пари, в тоя същия момент тя завинаги е престанала да бъде негова или чиято и да било, от единия баща на другия и третия и този, който е купил земята, нищо не е купил.

— Нищо не е купил?

А той:

— Нищо не е купил. Защото в Книгата7 е казано как Той създал земята, направил я, поогледал я и казал „добре“, а след това създал човека. Най-напред земята сътворил и я населил с неми същества, а после създал човека като Свой надзирател на земята, сюзерен да бъде и на земята, и на животните в Негово име, не да задържи за себе си и потомството поколения наред своята нерушима титла, а да пази земята цяла и обща в безименната общност на братството; и какво е искал срещу всичко това? Състрадание и покорство, издръжливост и страдания и потта от челото за хляба. Зная сега какво ще ми кажеш. Ще кажеш, че въпреки всичко дядо ми…

А МакКаслин:

— … я притежаваше. И не беше първият. Не единственият и не първият след, както казва твоят Съдник, изгонването на човека от рая. Нито вторият в цялата тази изтъркана и уморителна хроника на Неговите избраници, произлезли от Авраама и от синовете на ония, които са лишили Авраама от собственост, или пък в ония петстотин години, през които половината от познатия тогава свят и всичко по него е било собственост на един единствен град, както тази плантация и всичкият живот по нея са собственост в неотменимо робство на тая лавка и тия тефтери там, писани още от дядо ти; така е било и в следващите хиляда години, когато хората се счепкали за дялове и земи и всичко е пропаднало и най-сетне земите са били изтощени, а човеците са ръмжали над оглозганите кости на един стар свят, който е залязвал, защото нищо не е струвал, додето едно случайно яйце8 не им е показало другото полукълбо. Тъй че искам да кажа: независисимо и въпреки всичко старият Карадърз е притежавал тази земя. Взел ли я е, купил ли я е, няма значение; дадена ли му е била, той ли я задържал — и това не е важно. Завещава я човекът. Иначе защо си дошъл тука да се отказваш от нея и ръце да вдигаш? Задържал я е, гледал я е петдесет години, за да можеш ти да се откажеш, а Той, този твой Съдник, този Съзидател, този Посредник опрощава, така ли? Поглежда надолу и вижда, а? Или нищо не прави. Гледа, а не вижда, или видял, а може би не разбрал, защото е неспособен, извратен, или сляп? Кое от трите?

А той:

— Лишен от собственост.

А МакКаслин:

— Какво?

А той:

— Лишен от собственост. Не неспособен. Той не опрощава. Не е и сляп, защото всичко вижда. Аз да ти кажа: лишен от рая. Лишен от Ханаан и тези, които са Го лишили, са Го лишили вече лишен, а тия петстотин години са били години на укрити по римските публични домове земевладелци, и после хиляда години варвари от лесовете на Севера са ги лишавали и са поглъщали ограбените от тях земи и на свой ред са ограбвали, та накрая, както викаш, заръмжали в непрогледния здрач на стария свят над оглозганите му кости и взели да петнят името божие, додето най-сетне Той взел едно най-обикновено яйце, за да им открие друг, нов свят, където можело да се създаде нация от хора, основана на смирението, състраданието, съгласието и взаимната гордост. А дядо ми наистина е притежавал земята, независимо и въпреки всичко, защото му е било позволено от Него; Той не е неспособен, нито всеопрощаващ, нито е сляп, защото всичко си върши по Негова воля и Той следи. Но Той е видял, че земята е прокълната още когато е била в ръцете на Икемотуби и на бащата на Икемотуби, стария Исетибиха, и на бащата на Исетибиха, била е вече покварена още преди да я притежава който и да било бял, покварена от онова, което дядо и другите като него са донесли в новите земи, с които Той ги е удостоил от жал и мълчаливо съгласие при условие, че ще бъдат и те жалостиви и смирени, сговорни и търпеливи, за да ги изведе от развалата и непрогледния мрак на стария свят, а то като че поквареният вятър, дето им е надувал платната…

А МакКаслин:

— А-ха.

— … и никаква надежда да получат земя, докато Икемотуби и потомците на Икемотуби един след друг я владеят. Тогава Той може би е разбрал, че само като лиши за известно време земята от кръвта на Икемотуби и я замести с друга кръв, ще успее да реши Своята задача. Може би вече е знаел каква ще е тая друга кръв, може би най-справедливото е било, че в момента е разполагал само с кръвта на белите, та от самата нея да излезе и тяхното проклятие. Било е повече от отмъщение.

А МакКаслин:

— А-ха.

— … когато е решил да си послужи с кръвта, която е донесла злото, за да бие злото, както докторите изгарят треската с треска, отровата с отрова. И от всички може именно дядо ми да е избрал. Сигурно е бил на ясно, че дядо няма да постигне Неговата цел, защото и той е бил роден да живее кратко, но нали дядо е щял да има потомци, истински наследници? Сигурно е предвиждал вече как от дядо ще излезе семето на три поколения, колкото е пресметнал, че ще са нужни, за да освободят поне част от Неговите пълноправни човеци.

А МакКаслин:

— Синовете на Хам9! Ти, който си служиш с библията! Синовете на Хам!

А той:

— Едни неща Той е казал в Книгата, а други неща, които му се приписват, не е. И аз знам сега какво ще кажеш: че щом за мен истината е едно, а за теб — друго, как ще разберем кое е истината? Няма какво да разбираме. Сърцето вече знае. Тази Книга не е написана да се чете от такива, дето ще си избират това или онова, както им отърва, а от сърцето, не от мъдреците на земята, защото те може би нямат нужда от нея, или може би мъдрите вече нямат сърце, а от осъдените и низшите, които нямат с какво друго да четат, освен със сърцето. Защото хората, които са Му написали тази Книга, са писали за истината, а истина има само една и тя се отнася до всичко, което минава през сърцето.

А МакКаслин:

— Значи, тия, които са Му писали Книгата, понякога са и послъгвали.

А той:

— Да. Защото са хора. Искали са от цялата сложност, която движи сърцето, да впишат само истините на сърцето, за да служат на всички смутни и оплетени сърца, които ще туптят след тях. Онова, което са искали да кажат, което Той е искал от тях да кажат, е много просто. Хората, за които са записвани Неговите слова, не биха ги разбрали. Трябвало е да бъдат предадени с прости всекидневни думи, дето са им познати и дето ги проумяват, и то не само тия, които ще слушат, ами и тия, които ги пишат, защото ако те, които са били толкова близо до Него, за да ги избере измежду многото живи да запишат и предадат словата Му, ако те са могли да разбират истината единствено чрез плетениците на страстите, алчността, омразата и страха, що движат сърцето, какво разстояние до истината ще трябва да изминат ония, до които истината може да стигне само чрез изреченото слово?

А МакКаслин:

— Мога и да ти отговоря, като си захванал с един и същ текст да доказваш своите твърдения, а да опровергаваш моите. Но ще замълча, защото ти сам си отговори: никакво разстояние, щом, както казваш, сърцето, неизменното и непогрешимо сърце само открива истината. Може би си прав, но макар да признаваш, че от стария Карадърз до теб са три поколения, те не са три. Не са и пълни две. Чичо Бък и чичо Бъди. Те не са били нито първите, нито единствените. За по-малко от две, а дори и от едно поколение, са минали хиляди други Бъковци и Бъдиевци в тая земя, дето казваш, че била от господа сътворена, а от човека молепсана и покварена. Да не говорим за 1865.

А той:

— Да. Много повече от татко и от чичо Бъди…

И дори не хвърли поглед към лавицата над масата. МакКаслин също. Нямаше защо. Струваше му се, че тефтерите с излющените и попукани кожени корици се вдигат един по един по своя избледняващ ред и се разтварят на някаква маса, или може би на някакъв апокрифен амвон, или дори олтар, или пък пред самия Трон — за последен прочит и поглед и въздишка на Всезнаещия и тогава пожълтелите страници и рядкото кафяво мастило, с което са били записани неправдите и една съвсем малка част от възмездията, завинаги се стапят в онази безименна първоначална прах…

пожълтелите страници, надраскани с бледнеещо мастило първо от ръката на дядо му, а след това от баща му и чичо му, ергени — единият до петдесет, другият до шейсет, единият управляващ плантацията и обработването й, другият в грижа за къщата и прехраната, което бе продължил да върши дори след женитбата на близнака си и раждането на момчето…

двамата братя, които, щом погребаха баща си, напуснаха грандиозно замислената и напомняща хамбар постройка, която той не бе успял да довърши, и заживяха в едностайна дървена хижа, скована от тях двамата; по-нататък й пристройваха и други стаи, но не допуснаха никой от робите им да се докосне дори до летвите освен когато трябваше да издигнат основните стълбове, което двама души не можеха да свършат. Всички роби натикаха в голямата къща и затулиха едни от прозорците й с дъски, а други — с мечи и еленови кожи, заковани върху празните рамки; всяка вечер братът, който се занимаваше със земеделската работа, караше негрите да минават под строй, както правят фелдфебелите, преди да разпуснат ротата, и волю-неволю, мъже, жени и деца ги вкарваше като стадо, без въпроси, без протести и без изключение, в огромната недоносена сграда, която бе останала почти в зародиш, сякаш дори старият Карадърз МакКаслин бе зяпнал в изумление пред циментовото доказателство за безграничната изобретателност на своята суета; преброяваше ги наум и ги вкарваше като стадо, а после ги заключваше с един кован клин колкото нож за дране на китове, който висеше на къс еленов ремък над халката на вратата, къщата, на която липсваха половината прозорци, нямаше и задна врата, а само зеещия й отвор, тъй че още тогава, та и петдесет години след това, когато момчето бе вече достатъчно голямо да чува и разбира, из околността се носеше нещо като народно предание: как по цели нощи наоколо бродели робите на МакКаслин; блъскали пътищата на лунна светлина да идат на гости до съседните плантации и как имало нещо като негласно джентълменско споразумение между двамата бели господари и двайсетината черни, че преброи ли ги единият на залез и пъхне ли домашно изкования клин във вратата, ни единият, ни другият повече да не обикаля къщата и да следи задния вход, но на сутринта, когато братът изтегли клина, всички негри, влезли от предния, да са налице…

близнаците, които си приличаха дори в почерка, освен ако не разполагаш със саморъчните им мостри за сравнение; на една и съща страница се срещаха и двата почерка (както често е ставало, сякаш недоволни само от устната връзка, те са прибягвали до катадневно напредващите страници, за да водят неизбежната работа по принуждението, преминало цялата дива пустош на Северен Мисисипи в 1830–1840) и тогава и двата изглеждаха като писани от едно и също напълно нормално десетгодишно момче, та дори и в правописа, който изобщо не се е подобрил с постепенното и последователно изпълване на споменаваните робски имена с плът и кръв и бавното разкриване на един смътен живот с неговите страсти и затруднения, докато страниците са се затискали една друга, а годините са текли; техните роби, които Карадърз МакКаслин е наследил и купил — Рошъс, Фийби, Тъсидис и Юнис и техните потомци, Сам Фадърз и майка му, срещу които е дал на стария Икемотуби, вожда на чикасо, от когото е купил и земята, един недохранен и вечно вървящ в тръс скопен жребец, Тени Бийчъм, която близнакът Амодиъс спечелил от един съсед на покер, и необяснимо защо наричащият се Персифал Браунлий, когото братът Теофилъс, без ни самият той, ни брат му да знаят точно защо, купил от Бедфорд, Форест, когато бил още търговец на роби, а не генерал (всичко бе нанесено на една страница, не много дълга, отразяваща по-малко и от една година, по-точно седем месеца, начената с почерка, който момчето се бе научило да приема за бащин:

и под това, пак със същия почерк:

и пак със същия почерк:

след това вече идва другият почерк, който той добре различаваше като почерка на чичо си:

после пак първият:

след това вторият:

първият:

вторият:

после пак първият:

и същият:

след това отново вторият:

после първият:

вторият:

първият:

вторият:

всичко бе вписано там, не само общата и опростена несправедливост и бавната й амортизация, но и особените трагедии, които не са били опрощавани и никога не могат да се амортизират: нова страница и нов тефтер и почеркът, който сега веднага познаваше, че е на баща му:

и след това и в продължение на следващите пет страници и почти толкова години — бавното и всекидневно натрупване на надниците, дадени му заедно с храната и дрехите: меласата, месото и царевичното брашно, евтините, но трайни ризи и панталони от син док и обувките, а сегиз-тогиз и някое палто срещу дъжда и студа — съпоставени и пресметнати спрямо бавно, но непрекъснато растящата сума на баланса (на момчето му се струваше, че вижда черния, роба, когото неговият бял господар е освободил за вечни времена с един акт, от който черният не би могъл никога да се освободи, поне докато трае споменът, виждаше го да влиза в лавката и да иска позволение, може би от сина на белия, да надникне в оная страница от тефтера, която и да прочете не би могъл, без да настоява за гаранции, че белият ще удържи на думата си, тъй като би трябвало да я приеме, защото под слънцето няма абсолютно никакъв начин да я провери, да види докъде му е стигнала сметката и колко още му остава, докато напусне, за да не се върне никога, пък дори да се премести само на седемнадесет мили в Джеферсън); тъй се стигаше до последните редове, приключващи историята:

чак сега за първи път в тефтера, се появяваше другият почерк и той позна, че това е чичо му, готвачът и къщовникът, когото дори МакКаслин, който познаваше и него, и баща му цели шестнайсет години преди раждането на момчето, помнеше да седи по цял ден на люлеещ се стол пред кухненския огън, на който е готвел:

следван от първия:

и пак от втория, небързащ, нанесен с някаква безапелационна категоричност; двете напълно идентични бележки са могли да бъдат направени едва ли не с един и същ гумен печат, ако не беше другата дата:

и той се питаше Но защо? Защо? По това време беше навършил шестнайсет. Не му бе за първи път да стои сам в лавката, нито за първи път да сваля старите тефтери, които, откак се помни, знаеше все там, на лавицата над масата. Още като дете и особено като беше на девет, десет и единайсет години, когато вече можеше да чете, той често вдигаше поглед към олющените и попукани кожени гърбове, но не изпитваше никакво желание да ги разтваря и макар да възнамеряваше някой ден да ги прегледа — защото схващаше, че те може би съдържат някакъв хронологичен и доста по-изчерпателен, но без съмнение скучен материал, какъвто едва ли би могъл да събере от другаде, сведения не само за себе си, но и за хората е неговата кръв, не само за белите, а и за черните, които бяха станали почти такава част от родословието му, каквато бяха и неговите бели деди, за земята, която са притежавали и задружно обработвали, която ги е хранила и която винаги ще бъде тяхна обща, независимо от цвета на кожата или титулярното собственичество, — разбираше, че това ще стане в някой свободен ден, когато вече е стар и малко отегчен, тъй като след години и съдържанието на старите книжа ще е вече неизменно закрепено, нещо свършено, непоправимо и безвредно. Но тогава беше на шестнайсет. И знаеше какво ще открие, преди да го е открил. След полунощ, когато МакКаслин заспа, измъкна ключа на лавката от стаята му, влезе, заключи се отвътре и забравеният фенер отново замириса в мъртвия и без това вонящ студен въздух на лавката, а той се наведе над пожълтелите страници, питайки се не защо се е удавила, а какво ли си е помислил баща му, като е прочел първата поправка на брат си: защо е мислил чичо Бъди, че се е самоудавила? На следващата страница почваше да открива неща, които знаеше, че ще открие, само че това още не бе обяснението, тъй като се казваше следното:

а след това:

и нищо повече, никакви други скучни данни, освен надниците всеки ден, храната и облеклото, раздадени срещу тях, никакво съобщение за смъртта и погребението на този Търел, защото той бе надживял белите си полубратя, а книжата, които МакКаслин Едмъндз водеше, не включваха некролози: само Завещанието на татко; той бе виждал и него — големите и разкривени букви на стария Карадърз, далеч по-нечетливи от буквите на синовете му и с още по-лош правопис, слагал главна буква на всяко съществително и сказуемо, без да си дава труд да слага препинателни знаци или да подрежда мисълта си, без дори да обяснява, камо ли да заблуждава какво значи наследство от хиляда долара за сина на една неомъжена робиня, което е трябвало да се изплати, щом детето стане пълнолетно; дядо му, понесъл сам последиците от една постъпка, при което все още липсваха ясни и неопровержими доказателства, че той си я признава, но затуй пък за назидание задължава синовете си в случай на бащинство от тяхна страна да понесат в брой също такава глоба; това дори не е било подкуп за мълчание в името на репутацията му, тъй като тя би станала уязвима само след като него вече го няма да я пази, а направо и едва ли не презрителното подхвърляне, както се подхвърля шапка или чифт обуща, на хиляда долара, които при тези обстоятелства за него вече са нямали никакво значение и кой знае дали биха означавали нещо и за негъра, за роба, който няма да ги види, додето не навърши двайсет и една, когато е твърде късно тепърва да научи какво са парите. Ясно, това е било по-лесно, отколкото да наречеш един негър Сине мой — помисли си момчето. — Макар че Сине мой са само две думи. Но в такъв случай трябва да е имало любов. Каква да е любов. Дори онова, което той е наричал любов, а не чисто и просто едно следобедно или вечерно облекчаване! И той си ги представи — стария човек, само пет години преди смъртта си, отдавна вдовец, а синовете му не само още ергени, но и вече навлизащи в средна възраст, сам в къщата и без съмнение отегчен, защото плантацията му е вече укрепнала и работеща като машина, пари има достатъчно, твърде много пари за човек, чиито пороци съвсем очебийно са далеч под неговите средства; представи си и момичето, младо, без мъж, в деня, когато е родила само двайсет и три годишна. Може би най-напред от самота е поискал да му я доведат, да има в къщата един млад глас и едно движение, повикал я, помолил майка й да му я праща всяка сутрин, за да премита и да подрежда леглата, и майката се е съгласила, тъй като вероятно всичко вече се е подразбирало и е било предварително решено: едничкото дете на двойката негри, които не са били земеделски ратаи и които може би затова са стояли малко по-горе от другите роби, само дето бащата, както и неговите родители, са били завещани на сегашния бял господар, още от неговия баща, а самият той, белият господар, се е вдигнал и е пропътувал триста мили и повече на кон и с параход до Ню Орлеанз, за да му купи жена и майка за момичето…

и това бе всичко. Старите крехки страници сякаш се отгръщаха сами, а той си мислеше: Със собствената си дъщеря! Своята собствена дъщеря! Не! Не! И така се върна до онази страница, където се казваше, че белият господар (тогава още не вдовец), който никога никъде не е пътувал и който съвсем не е имал нужда от още един роб, е изминал целия този път до Ню Орлеанз да си купи. Когато момчето бе на десет години, Търел, синът на Томи, бе още жив и от собствено наблюдение и спомени той схващаше, че в жилите си Търел вече е имал бяла кръв, преди да получи от баща си нова; и сега, петдесет години по-късно, загледан в пожълтялата страница под жълтото сияние на димящия и миризлив фенер в студената воня на среднощната лавка, той сякаш я видя как нагазва леденостудената вода на реката в оня коледен ден, шест месеца преди да се роди детето на нейната дъщеря и на нейния собствен отколешен похитител (Първият й любовник — помисли си той, — първият мъж в живота на Юнис!), самотна, твърда, без скръб, тържествена, в миг и завинаги отрекла се от скръбта и отчаянието, защото вече е трябвало да се отрече от вярата и надеждата си…

това бе всичко. Повече не му трябваше да разлиства тефтерите; в своя бледнеещ и неумолим бяг пожълтелите страници бяха вече станали неделима част от неговото съзнание и щяха да останат завинаги там:

и никаква дата за освобождаването й, защото нейната свобода, както и свободата на първото й оживяло дете, е дошла не от Бък и Бъди МакКаслин в лавката а от един чужд и непознат човек във Вашингтон12, никаква дата на смърт и погребение, не само защото братовчед му МакКаслин не пишеше в книжата си некролози, а и защото тогава, в 1883 година, тя бе още жива и щеше да дочака внук от своето последно останало живо дете:

след това навсякъде следваше почеркът на чичо му, тъй като баща му вече е бил в кавалерията на оня човек, чието име като търговец на роби не е могъл дори да напише:

после идваше следващото, без никакви обяснения, дори полът му не се казваше, ала момчето се досети, защото тогава МакКаслин е бил тринайсетгодишен и си спомни, че освен във Виксбърг храната почти никъде не е достигала:

и тогава същият почерк известяваше за още едно дете, този път оживяло, сякаш упоритостта на Тени и чезнещият размит призрак на стария Карадърз и неговата немилост най-сетне са преодолели дори глада; написаното бе по-ясно, по-чисто и с по-малко грешки, като че старият чичо, който преди всичко е трябвало да се роди жена, в старанието си да управлява плантацията, докато го е нямало брат му, докато си е почивал от готвене, от грижи за себе си и за четиринайсетгодишния сирак, е приел за добро предзнаменование факта, че най-сетне един безименен наследник на робите ще оживее за да получи име:

но нищо повече, нищо; щяха да минат още две години и тогава момчето, вече почти мъж, щеше да се завърне от едно безуспешно пътешествие до Тенеси с все още непокътнатата третина от наследството на стария Карадърз, завещано на сина му негър и неговите наследници, сума, която с очевидното намерение на трите оживели деца да оцелеят и занапред, техните бели получичовци бяха увеличили на хиляда долара третината; и той сам щеше да допълни страницата в един ден, когато всеки роден през 1864 (пък и в 1867, когато сам той е видял белия свят) отдавна би престанал да се надява, камо ли да иска още малко да поживее; щеше да напише със своя почерк, странно различен от почерците на баща му и чичо му, но напомнящ този на дядо му, ако не се смята правописът:

но трябваше да минат още две години. Сега отново идваше почеркът на баща му, чийто бивш командир бе зарязал военната служба и търговията с роби; той се появяваше в тефтера още веднъж за последен път, още по-нечетлив и от преди, почти неразгадаем — ревматизъм бе схванал всичките му стави, кажи-речи напълно скаран с какъвто и да било правопис, като че тези четири години, в които бе следвал сабята на едничкия жив човек, който успя да му продаде негър и да го излъже в сделката, го бяха убедили не само в празната суета на надеждата и вярата, но и на правописа:

ала не и на волята, защото тя присъстваше там, черно на бяло, нанесена, както му бе разказвал МакКаслин, с лявата ръка, още веднъж и за последен път в тефтера; момчето бе едва на една година, а когато шест години по-късно се роди Лукас, баща му и чичо му бяха вече мъртъвци, и двамата умрели преди пет години в разстояние на дванайсет месеца. Сега той, който бе там и видя всичко в 1886, трябваше да допише останалото; тя бе седемнайсетгодишна, две години по-млада от него; той се намираше в лавката, когато на свечеряване изведнъж влиза МакКаслин и казва:

— Иска да се ожени за Фонсиба.

Той погледна зад МакКаслин и видя човека, непознат, по-висок от МакКаслин, дрехите му по-хубави от тия, които носеха МакКаслин и останалите бели, влиза в лавката също като бял и застава като бял, сякаш бе оставил МакКаслин да върви напред, не защото кожата му е бяла, а просто защото МакКаслин е тукашен и му показва откъде да мине; говореше като бял, погледна го веднъж през рамото на МакКаслин, кратко, но проницателно и повече не го удостои с поглед, загуби всякакъв интерес, както би постъпил всеки зрял и самоуверен бял, не прояви нетърпение, но като че не разполагаше с много време.

— Да се ожени за Фонсиба ли? — извика той. — За Фонсиба? — След това млъкна и повече не се обади, само гледаше и слушаше МакКаслин и негъра:

— Казваш, ще живеете в Аркансо?

— Да. Имот имам там. Ферма.

— Имот? Ферма? Твоя?

— Да.

— А „сър“ не казваш ли?

— Само на по-старите от мен.

— А-ха! Северняк, а?

— Да. От дете.

— Но баща ти е бил роб.

— Да. Едно време.

— Тогаз как може да имаш ферма в Аркансо?

— Отпусната. На баща ми. От Съединените щати. За военна служба.

— Ясно — каза МакКаслин, — в армията на янките.

— На Съединените щати — каза непознатият.

Тогава се обади пак той, извика иззад рамото на МакКаслин:

— Да повикаме леля Тени! Отивам да я викна…

Но МакКаслин не му обърна внимание. Непознатият не погледна натам, отдето дойде гласът му. Двамата продължаваха да разговарят, сякаш него изобщо го няма:

— След като смяташ, че всичко е уредено, защо все пак си правиш труда да ме питаш? — каза МакКаслин.

— Не ви питам — каза непознатият. — Вас ви признавам само дотолкова, доколкото вие признавате своята отговорност към нея като член на семейството, чиято глава сте понастоящем. Не ви искам позволение. Аз…

— Стига! — извика МакКаслин. Но непознатият не трепна. Не защото не обръщаше никакво внимание на МакКаслин и не защото не го чу. Той просто съобщаваше, съвсем не като извинение и не точно като оправдание, един факт, правеше изявление, каквото създадената ситуация безусловно изискваше и налагаше да се направи в присъствието на МакКаслин, пък МакКаслин ако ще да слуша, ако ще — да не слуша. Говореше сякаш на себе си, да чуе сам изречените от себе си думи. Бяха застанали очи в очи, не много близо, на един удар разстояние, изопнати, без повишаване на гласа, не нападателни, просто сдържани:

— Аз ви съобщавам, информирам ви предварително като глава на нейното семейство. Повече не би сторил никой човек с чест. Освен това, вие си имате, разбира се, по свой начин и според умствените възможности и възпитанието…

— Казах стига! — прекъсна го МакКаслин. — До мръкнало да те няма! Марш! — Но другият и сега остана за миг неподвижен, втренчил в МакКаслин разсеян и безстрастен поглед, като че в зениците му виждаше отразен дребния образ на огромната си фигура.

— Е, да — каза той, — в края на краищата вие сте в собствения си дом. И според собствените си разбирания… но нищо. Прав сте. Това наистина е достатъчно — обърна се към вратата, поспря, но само за миг и чак на излизане добави: — Бъдете спокоен, ще се грижа за нея — и изчезна.

— А тя как се е запознала с него? — извика момчето. — Не съм го и чувал. Фонсиба! Дето никъде не ходи, освен на църква!

— Ха! — рече МакКаслин. — Те и родителите никога не успяват да разберат как е могла седемнайсетгодишната им дъщеря да се запознае с мъжа, който ще я вземе. После е късно.

На другата сутрин бяха отпътували — непознатият и Фонсиба. МакКаслин повече не я видя, той също, защото жената, която срещна пет месеца по-късно, нямаше в себе си нищо познато. И сега носеше третината от трихилядното наследство, както преди година, когато напразно бе търсил в Тенеси Джим, сина на Тени. Непознатият бе оставил на Тени някакъв адрес, а три месеца след заминаването им дойде писмо — бе написано от него, макар че Алис, жената на МакКаслин, бе учила Фонсиба и на четмо и на писмо. Клеймото нямаше нищо общо с адреса, който бе оставил на Тени. Най-напред се наложи да пътува с влака, докъдето имаше влак. След това се прехвърли на пощенски дилижанс, после нае една гемия за добитък и накрая пак взе влак: сега вече той бе опитен пътник и хитра хрътка и щеше да успее, защото трябваше да успее. В бавното, нескончаемо пъплене по пустите и кални декемврийски пътища, когато нощ сменяше нощта в хотели, в крайпътни кръчми, сковани от груби дъски, в които нямаше нищо повече от един тезгях, в хижите на чужди хора и в сеното на самотни хамбари, където нито веднъж не посмя да се съблече заради препасания на голо пояс със златните монети, сякаш бе маскиран влъхва, тръгнал инкогнито на поклонение, той непрекъснато си повтаряше: Трябва да я открия! Длъжен съм! Един вече загубихме. Но този път ще я намеря! И я намери. Прегърбен под тихия леден дъжд, яхнал наета и вече съсипана кранта, опръскана до над гърдите, той я видя — една самотна дървена постройчица с глинен комин, която дъждът искаше сякаш да смие в безименна и незначителна плоска купчина от запустение сред тази непрорязана ни от път, ни от пътека, разградена и ялова пустиня от гъсталаци; ни хамбар, ни обор, нито дори кокошарник: само една длъгнеста колиба, издигната от непохватна ръка, един жалък куп от несръчно нацепени дърва за горене, които не биха стигнали и за един ден, а когато конят приближи, не се показа дори кльощаво куче, да лавне веднъж; ферма, но в зародиш, може би добра ферма, може би един ден и плантация, но не сега, не и след години, а по-късно, и то с много труд, упорит и мъчителен труд без почивка; ритна разскърцаната кухненска врата, увиснала в кривата си рамка, и се озова във вледеняващ сумрак, където не гореше дори готварски огън, и след малко различи, клекнало в един от ъглите зад груба маса, кафявото лице, което помнеше толкова отдавна, а вече не познаваше, тялото, което бе родено на сто крачки от стаята, в която бе роден и той, в което течеше малко и от неговата кръв, сега вече изцяло принадлежащо на ония поколения, за които всеки ненадейно явил се бял човек на кон е нает от господаря надзирател, понякога с пистолет в ръката, ала винаги с бич от змийска кожа; влезе в стаята, единствената стая на хижата, и там намери мъжа, в люлеещ се стол пред огнището, единствения тук стол, отворил книга пред мизерния огнец, който можеше да гори само още двайсет и четири часа, в същото проповедническо облекло, с което преди пет месеца бе влязъл в лавката, и с чифт златни рамки за очила без стъкла — четеше книга сред това запустение, в тази кална, разградена и непрорязана дори от пътека пустош, в която нямаше дори навес, гдето да прибереш добитъка, и над всичко това, проникваща навсякъде, залепнала о самите дрехи на този човек и струяща от кожата му — вонята на една безпочвена и малоумна заблуда, ненаситната и безгранична лудост на залъганите от северняците-авантюристи последователи на победоносните северни армии.

— Не виждаш ли? — развика се той. — Не виждаш ли? Цялата земя, целият Юг са прокълнати и всички ние, дето сме родени и сме сукали от нея, и бели, и черни, сме прокълнати! Съгласен съм, че това проклятие идва от моята раса. Сигурно затуй потомството ни не може да го превъзмогне и да се бори с него, а ще търпи, дано преживее, додето клетвата се вдигне. И тогава ще дойде ред на вашата раса, с нашия ние злоупотребихме. Но не сега, още не! Не разбираш ли?

Другият се изправи, негладените дрехи все тъй наподобяваха проповеднически, книгата бе затворена върху пръста, който бележеше докъде е прочетено, другата ръка държеше празните рамки като палка на учител по музика, изправи се и заговори отмерените и напевни глупости на безмерната лудост и безпочвената надежда:

— Вие грешите. Проклятието, което вие, белите, донесохте на тази страна, вече е вдигнато. То е лишено от смисъл, захвърлено. Свидетели сме на нова ера, ера, посветена, както са възнамерявали и нашите основатели, на свободата и равенството за всички и всички ще живеем в тази страна като в един нов Ханаан.

— Свобода ли? От какво? От труд? Ханаан! — той замахна и описа цял кръг с ръката си, при което му се стори, че всичко изведнъж се е събрало наоколо и ясно се вижда в тази ветровита, влажна, студена и тъжна негърска стая — празните поля без плуг и без семе, без огради за добитъка, който не съществува дори в несъществуващите обори. — Тук в кой край на Ханаан се намираме?

— В лошо време ни виждате. Сега е зима. Никой не обработва земята зимно време.

— Ясно. И, разбира се, нуждите на Фонсиба от храна и от дрехи ще чакат, докато полето стои неразорано.

— Имам пенсия — каза другият, сякаш казваше Имам божието благоволение или Имам златна мина. — Получавам и пенсията на баща си. Ще дойде на първо число. Кой сме днес?

— Единайсети — отвърна той. — Още двайсет дни. А дотогава?

— Взел съм малко зарзават от търговеца в Миднайт, имам сметка при него, той ми внася пенсията в банката. Дал съм му правото да управлява моите средства…

— Ясно. Ами ако зарзаватът не стигне за двайсет дни?

— Имам още една свиня.

— Къде?

— Вън — каза другият. — В нашия край е нещо съвсем обикновено през зимата да си пуснеш животните на свобода, сами да си търсят прехраната. Чат-пат наобикаля. Но и да не дойде, по следите ще я намеря, стига да стане нужда…

— Да! — извика той. — Защото какво от това, нали си имаш пенсията! И човекът в Миднайт ще я получи, ще си удържи за колкото сте му изяли, пък остане ли нещо, ваше собствения си дометвиес краищата на края — в, той казаве. А дотогава свинята или ще бъде изядена, или няма да я хванеш. И после?

— После ще настъпи пролет — рече другият. — Напролет възнамерявам…

— Ще настъпи януари, след туй февруари. После повече от половината на март…

Когато отново поспря в кухнята, тя все тъй седеше там, не се познаваше диша ли, жива ли е, само очите й го наблюдаваха; направи крачка към нея, ала тя остана неподвижна, пък и нямаше накъде да отстъпи: само огромните бездънни очи с цвета на мастило върху това изпито удължено кафяво лице го гледаха с тревога, но без да го познаят, без да прочете в тях надежда.

— Фонсиба — рече той, — Фонсиба! Добре ли си?

— Свободна съм — отвърна тя.

Миднайт представляваше една кръчма, един яхър за кираджийски коне, голям магазин (тук ще е мястото, където за взаимно улеснение идват чековете с пенсията — помисли си той), по-малък магазин, хан и ковачница. Имаше и банка. Собственик бе някой си от Мисисипи, който също бе служил в кавалерията на Форест; едва сега му олекна и за първи път, откакто бе тръгнал преди осем дни, разпаса златния пояс, извади молив и хартия, умножи три долара по дванайсет месеца и с полученото раздели хиляда — по този начин сумата се разпределяше за около двайсет и осем години; значи, двайсет и осем години тя поне нямаше да гладува. Банкерът обеща да праща трите долара с куриер на всяко петнайсето число от месеца и лично да й ги дава, а той се върна у дома. Всичко това стана, защото в 1874 баща му и чичо му бяха мъртви и старите тефтери никога вече не слязоха от лавицата над масата, където баща му ги бе оставил за последен път в оня ден на 1869. Но той можеше да допълни:

само че нямаше защо. Не Лушъс Куинтъс и пр. и пр. и пр., а Лукас Куинтъс, макар че не възразяваше да го наричат и Лушъс, тъй като чисто и просто изпусна тази дума от името си — не отказвайки се от самото име, защото все още използваше една трета от него, а просто като го измени от име на бял в свое собствено име, измислено от самия него и самия себе си наследил…

и това бе всичко: в 1874 момче, а 1888 мъж, отхвърлен, отречен и свободен, а в 1895 и съпруг, макар и не баща, не вдовец, но без жена и сигурно отдавна разбрал, че човек никога не може да бъде напълно свободен, просто не би издържал на това. Ожени се и заживя в Джеферсън в малкото ново бунгало, което бащата на жена му им бе дал. Една сутрин Лукас ненадейно отвори вратата на стаята, където Айзак четеше мемфиския вестник; той погледна датата на вестника и се сети: Днес е рожденият му ден. Днес навършва двайсет и една. А Лукас каза:

— Къде е остатъкът от ония пари, оставени от стария Карадърз? Искам си ги. Всичките.

Това бе всичко. А МакКаслин:

— Много повече от Бък и Бъди, за да човъркат истината, така оплетена за тия, които я говорят, и така неясна за ония, дето слушат, че някога е имало 1865 година.

А той:

— Но не достатъчно. На татко и на чичо Бъди нещо не им е достигнало да налучкат истината, нищо, че са били три поколения, пък дори и три не са били тия, които са почнали от дядо; ако пред очите на Провидението е нямало никой, освен дядо, то тогава Той не е имал друг избор. Но Той бил решил да опита. Знам какво ще кажеш. Че още като ги е създавала, на Му е било ясно — не за надежда ги създава, а за мъка. Но Той не се надявал, Той просто чакал. Не само защото им е вдъхнал живот и ги е пуснал по земята, а защото твърде дълго се тревожил с тях. Дълго се тревожил, защото видял как всеки един от тях бил способен на всичко, да достигне всякаква висина и всякакво дъно и там на небето си спомнил, че и пъкълът е бил създаден от Него, та ето защо трябвало или да ги приеме при себе си, или да признае, че някъде има Негов равен, а туй значело Той вече да не е бог. Затуй е трябвало да се нагърби с отговорността за това, което сам е сътворил, та да живее и занапред спокоен и сам в Своето самотно и всевише небе. Той положително е знаел, че всичко е навсуе, ала пак ги е създал всеможещи, нали са произлезли от Първоначалното Нищо, което съдържало всичко! И после ги е наблюдавал с личните им въздвижения и падения, без те да знаят защо, как и кога; додето най-сетне заключил, че всички са събрани в един, в дядо, и че избраниците, най-добрите, които е можел да очаква (забележи! не да се надява!), ще бъдат Бъковци и Бъдиевци, ама и те няма да са достатъчни и след три поколения не Бъковци и Бъдиевци, а…

А МакКаслин:

— А-ха!

А той:

— Да. Щом е могъл да предопредели от дядо да произлязат татко и чичо Бъди, Той ще да е знаел и за мене — един Исак, роден за живот след Авраама и отхвърлил жертвоприношението: без баща и следователно свободен да изостави олтара, защото и този път разгневената Ръка надали би спасила детето…

А МакКаслин:

— Бягство.

А той:

— Добре, бягство. Докато един ден ще Си каже онова, което ти каза на мъжа, дето бе дошъл за Фонсиба, в същата тази стая оня следобед. Стига. Това е достатъчно. Не от яд и гняв и не просто от смъртна умора, както беше тогава с тебе, а просто Достатъчно и за последен път ще се огледа да види тия, които е създал на тази земя, в този Юг, за който е сторил толкова много, дал му е лесове за дивеча, потоци за рибата, дълбока и богата почва за семената и тучна пролет, за да никнат, дълго лято да узряват, ведри есени за жетва, краткотрайни, меки зими за хора и животни, а никъде надежда; ще погледне тогаз по-нататък, накъдето може би е отишла надеждата, на Изток и на Север и на Запад, където лежи цялата необятност на този изпълнен с надежди континент, определен за светилище и убежище на свободата от онова, което ти наричаш безцелната привечер на стария свят, и ще види богатите потомци на търговците с роби, жени от двата пола, за които черните, в чиято защита се провикват, не са нищо друго, освен още една мостра и още един трофей, като оня бразилски папагал, донесен от пътешественика в клетка, ще ги види как гласуват резолюции в своите топли зали, гдето въздух не прониква, ще чуе гръмотевичната канонада на политици, печелещи гласове, ще види фокусите на оратори, печелещи входните такси на Шатокуа13, за които безчинството и несправедливостта са също такива отвлечени понятия като данъците, среброто, или безсмъртието, които си служат с веригите на блюдолизничеството и печалните дрипи на коронованите привилегии, както и с всички останали дреболии, знамена и лозунги, огън и жупел; ще съгледа завъртените колела, които за едната печалба произвеждат първобитни заместители на предишните окови, тъй като и те се износват, предат памука и коват памукочистачните машини, колите и корабите, които го пренасят, и хората, които въртят колелата за печалба, ще забележи и ония, които установяват и събират налозите, навлата и комисионните; Той би могъл да се отрече от тях, защото са негови създания от нине и вовека, всички поколения до едно, и тогава не само старият свят, от който ги е спасил и извел, ами и този тука, новият, дето им го разкри за убежище и светилище, и той ще се превърне в също такава нищожна скала сред морето и морето ще се дръпне от нея и тя ще изстине в последната си алена вечер… Ето защо Той още веднъж ще се обърне към тази земя, която все още не би погубил, след като е сторил толкова много за нея…

А МакКаслин:

— Какво толкова?

А той:

— Още е длъжен на тия хора, нали са Негови създания?

А МакКаслин:

— Да се обърне към нас ли? С лице към нас?

А той:

— Негови създания, чиито жени и дъщери им варяха супи и бъркаха сладка, когато се разболяваха, и в калта разнасяха подносите до вмирисаните им колиби, че и зиме, седяха по хижите да им стъкват огнищата, изпитанията идваха и заминаваха, но това не бе всичко; покосеше ли тежка болест, пренасяха ги в голямата бяла къща, слагаха ги в общите стаи и ги гледаха там; това белият човек би сторил и за всяко свое болно говедо и тогава Той, който ги е създал и вече не знае що е мъка, ни що е надежда или гордост, ще им рече: Излиза, че на нищо не можете да се научите без страдание, нищо да запомните, освен ако не е подчертано с кръв…

А МакКаслин:

— Веднъж Ашби14, както си яздел един следобед да посети някакви далечни братовчедки на майка си, или може би просто нейни приятелки, случайно се натъкнал на банална престрелка между предни постове, слиза от коня и както си е с червения сюртук, същинска мишена, повел шепа войници, които изобщо не бил виждал, срещу окопалите се и обучени в пущинаците стрелци. А заповедта на Лий15 за атака? Увита около връзка пури и без съмнение захвърлена с изпушването на последната, бива после намерена от един разузнавач на янките на пода в кръчмата, след като Лий вече е разделил войските си пред Шарпсбърг. А Джаксън16? Тъкмо натиснал на Планк Роуд фланговете, които Хукър17 смятал за съвършено сигурни, и само чакал да отмине нощта, че да продължи страхотното и непрестанно бъхтене, с което би натикал целия фланг обратно в скута на Хукър, който в туй време пиел ром на една веранда в Чансълързвил и телеграфирал на Линкълн, че е сразил Лий, този същият Джаксън пада прострелян от ръката на своята охрана, от толкова дребни офицери куршумът него улучва и по старшинство командването се поема от Стюърт18, този безстрашен човек, който сякаш се е родил на седлото, препасан със сабя и знаещ всичко, дето има да се знае за една война, освен бруталната й глупост. И този същият Стюърт напада пенсилванските кокошки, когато Лий би трябвало да разузнае всичко за Мийд19. А Лонгстрийт20 при Гетисбърг? В тъмното пада пронизан от коня, застрелват го по погрешка неговите хора! А ти ми разправяш, че Неговото лице било обърнато към нас!

А той:

— Как иначе да ги накара да се бият? Кой друг, освен Джаксъновци, Стюъртовци, Моргановци и такива като Форест и Ашби? Фермерите от Централния и Средния запад, чиито земи се броят на единици акри, а не на десетици, нито на стотици, дето сами си обработват земята и не вадят и по една реколта памук, тютюн или захарна тръст, не притежават роби, защото нямат нужда и не искат роби, а очите им са обърнати към Тихия океан, дето няма и две поколения, откак са се поселили там, спрели по тия места, защото по една щастлива злополука точно там я вол им е умрял, я ос на фургона се счупила. Ами машинистите от Нова Англия? Те и земя нямат и всяко нещо мерят с теглото на водата, с надницата, дето въртят колелата; и оная шепа търговци и собственици на кораби, чиито очи пък са обърнати назад, отвъд Атлантика, с тая земя ги обвързват единствено техните банки. И налудничавите фалшификатори, които продават несъществуващи градове в места, гдето човешки крак не е стъпвал; и банкерите, които държат ипотеките на земите, откъдето фермерите само чакат да се вдигнат и с влакове и параходи да продължат още по на запад; фабриките и машините, и жилищата под наем, в които живеят работниците; и ония бостънски (макар и да не са родени в Бостън) стари моми и ергени, потомци на безкрайни родословни дървета от също такива безплодни лели и чичовци, чиито ръце мазол не знаят какво е, защото не са държали друго, освен обвинително насочени пера и за които дивото е почвало от гребена на прилива и затова не са гледали другаде, освен към небето; да не споменавам шумната глъч на ония, дето вървят по петите на пионерите, мученето на политиците, сладкогласните хорове на самообявилите се за божи хора…

А МакКаслин:

— Чакай, чакай…

А той:

— Остави ме сега да говоря! Искам да обясня пред тебе, главата на моето семейство, нещо, което трябва да извърша, а сам много добре не разбирам, не за да се оправдавам, а да изясня, ако мога. Трябва да кажа, че не зная защо постъпвам така, но зная защо съм длъжен. Защото цял живот ще остана сам и едничкото, което искам, е да живея в мир със себе си. Но ти си глава на моето семейство. Нещо повече. Отдавна съм разбрал, че никога няма да съжалявам за баща си дори ако той току-що бе осъзнал колко му липсва син. Та ставаше дума за осребрителите на полици и бръснарите на кесии, за даскалите, дето се самоназначават да учат и водят другите, за цялата тая сган от полуграмотни с бели ризи, ама единствените им, та изцапат ли се, премяна нямат, за тия, дето с едното си око все за себе си гледат, а с другото се дебнат помежду си. Кой друг би могъл да ги накара да се бият? Така да ги слиса от страх и ужас, че да застанат рамо до рамо и да погледнат в една посока, да млъкнат за малко и дори след две години още да ги държи в страх, та някои от тях най-сериозно да заприказват за пренасяне на собствената си столица в друга земя, че току виж ги нападнал един народ, чиито бели мъже едва ли ще напълнят и един от градовете им. Кой друг, освен Джаксън и три различни армии, които се мъчат да го заловят, а никой не знае отстъпва ли от бойното поле, или в нов бой влиза; или Стюърт, който заобикаля с хората си най-голямата въоръжена сила, която този материк познава, само защото иска да я види как изглежда в гръб; или Морган, който повежда кавалерията в атака срещу един заседнал боен кораб21; кой друг би могъл да обяви война на една сила, разполагаща с десет пъти повече земя, сто пъти повече хора и хиляда пъти повече средства, освен хора, които са вярвали, че за да водиш победоносна война, не трябват проницателност и ловкост, политичност и дипломация, пари, единство и проста аритметика, а само любов към земята и кураж…

— И неопетнено и безстрашно родословие и умението да яздиш кон — каза МакКаслин. — Не забравяй това!

Свечеряваше се, спокойният залез на октомври бе забулен с пушека на запалени дърва. Памукът бе отдавна обран и почистен и сега фургоните по цели дни сновяха от полето до хамбарите, препълнени с царевица — още една процесия върху тази търпелива земя.

— Кой знае, може би Той така е поискал. Поне това получи.

Този път я нямаше пожълтялата процесия на бледнеещите и невинни страници от тефтерите. Това бе хроникирано в друга, по-груба книга, и МакКаслин, тогава на четиринайсет, петнайсет и шестнайсет, бе видял всичко с очите си, а момчето го бе наследило както внуците на Ной са наследили потопа, без да са го виждали никога: онова смутно, опорочено и кърваво време, когато три различни народа са се мъчили да се пренагласят не само един спрямо друг, но и към една нова земя, наследена и създадена, в която е трябвало да се живее, защото ония, които са я били загубили, са можели да я напуснат така свободно, както и тези, които са я спечелили — хората, върху които свободата и равенството са били стоварени изневиделица в една нощ, а те и представа са нямали нито как да се възползват от тях, нито как да ги понесат и затова са злоупотребили с тях — не като децата и не защото са били твърде дълго във вериги и ненадейно освободени, а са злоупотребили с тях тъй, както хората винаги злоупотребяват със свободата; Явно има една мъдрост — мина му през ум, — която е нещо повече от усъвършенстването чрез страдание и тя е необходима на човека, за да прави разлика между свободата и своеволието. Онези, които четири години се бяха борили и не успяха да запазят едни условия, при които техните привилегии са били аномалия и парадокс, се вдигнаха не защото са се опълчили срещу свободата като свобода, а от оня древен подтик, който винаги е карал хората (не генералите и политиците, а просто хората) да се бият и да загиват във войните: желанието да запазят едно статукво, или най-малкото да осигурят на децата си някое по-добро; и накрая, като че горчилката, омразата и страхът още не бяха достатъчно, та трябваше да се намеси и този трети народ, още по-враждебен към народа, на когото приличаше по цвета на кожата си и по еднаквата кръв в жилите, три пъти по-многочислен и враждуващ дори със себе си, подчиняващ се само на една обща свирепа воля — да граби и плячкосва, — събран от синовете на средновековни интенданти, казармени лавкаджии и спекуланти с войнишки одеяла, обуща и товарни мулета, следвали битките, в които сами не са участвали, за да наследяват завоевания, за които с нищо не са помогнали, но утвърждавани, защищавани, едва ли не благославяни — оставили костите си, ала след едно поколение сменени от бясната стопанска конкуренция на дребни, суникакви ферми, натъпкани с негрите, които уж те са освободили, и с белите потомци на бащи, които никога не са притежавали роби и са били уж лишени от наследство, за да дойде после третото поколение, което ще се пръсне из дребните околийски градчета като бръснари, гаражни механици, помощник-шерифи, памучни и текстилни работници и огняри от електроцентралите, и най-напред в обикновени дрехи, а по-късно в съвсем официалните одежди от качулати чаршафи, със заклинания и пламтящите християнски символи ще поведе линчуващите тълпи против расата, която дедите им уж са дошли да освобождават. Припомни си и онази безименна орда от спекуланти с човешката мизерия, шмекеруващи с пари, политика и земя, която пъпли след катастрофите, за да ги поддържа, както скакалците, орда, която не се нуждае от благословия, не ръси потта си над плуга и брадвата, а тлъстее и дори кости не оставя подире си, тъй като е без род и потомство, без плътта на смъртните, без да е оставила ни едно свидетелство, най-малкото за страстите си или поне похотта си; и тогава евреинът, който също дойде без опека, тъй като за две хиляди години бе отвикнал да го защищава някой и не се нуждаеше от това, самотен и все пак смел, защото не пристигаше е мисълта за обикновен грабеж, а за своите правнуци, дирейки място да ги настани, че да оцелеят, макар и завинаги чужди и молепсани: един парий върху лицето на западния свят, който и след двайсет века му отмъщаваше за легендата, с която го бе завладял. МакКаслин Едмъндз бе видял всичко това, а момчето, дори осемдесетгодишен мъж, никога нямаше да бъде в състояние ясно да разграничи онова, което бе видял, от онова, за което бе слушал; че това е една безпросветна и изкормена празна земя, в която жените клечат със сгушените деца зад залостени врати, а въоръжените с бели чаршафи и маски мъже яздят из притихналите пътища, където по самотните клони висят телата на бели и черни, жертви не толкова на омразата, колкото на обезвереността и отчаянието: мъже, разстреляни в избирателните кабини с още незасъхнали пера в ръката и непопълнена бюлетина в другата; един служител на Съединените щати в град Джеферсън, който подписва книжата си с кръстче… Този път МакКаслин не рече „Виж“, а просто вдигна ръка, дори не посочи съвсем точно лавицата с тефтерите, а масата, ъгъла, в който се намираше тя, до издълбаното място на пода, където двайсет години бяха заставали тежки обуща, а белият господар зад масата е събирал и умножавал, и вадил. И този път нямаше защо да гледа, сам го бе виждал и двайсет и три години след капитулацията и двайсет и четири след Прокламацията22 продължаваше да го вижда: тефтерите, сега вече нови, бързо изпълващи се, догонващи се един-друг, съдържащи много повече имена, отколкото са мечтали старият Карадърз или дори баща му и чичо Бъди; нови имена и нови лица, придружаващи имената, сред които старите имена и лица се губеха, бяха изчезнали: Търел на Томи бе мъртъв, дори трагичният и клет Персифал Браунлий, който не можеше да води книжата и да пасе говедата, бе открил най-сетне истинското си призвание, появи се в 1862, когато баща му отсъстваше, и чичо му разбра, че живее в някаква плантация и води импровизирани религиозни събрания сред негрите, проповядва и пее с приятния си сопранов глас; после отново изчезна — пешком и с пълна пара — и се появи за трети и последен път в антуража на един пътуващ военен ковчежник — двамата преминаха през Джеферсън с кола тъкмо когато и бащата на момчето (беше 1866) прекосявал площада, колата и пасажерите й препускали в тази тиха пасторална идилия, и не само на баща му, но и на останалите минувачи заприличали на скришно излязъл в празничен ден мъж със слугинята на жена си, която отсъства; по едно време Браунлий вдигнал глава и като видял бившия си господар, хвърлил му един срамежлив женски поглед, скочил от колата и офейкал, този път изчезнал завинаги, та само по една случайност двайсет години по-късно МакКаслин чул, че се преместил в Ню Орлеанз, и вече остарял и напълнял, държал там един от най-изисканите вертепи. Джим, синът на Тени, също бе изчезнал — никой не знаеше къде, — Фонсиба живееше в Аркансо със своите три долара месечно и учения си съпруг с празните рамки, сюртука и плановете за напролет. Бе останал само Лукас, малкият, единствен освен момчето, с прокълнатата и фатална кръв на стария Карадърз — тази кръв, която у мъжете сякаш разваляше всичко, до което се допре — нали затова той се надяваше да й се изплъзне, като се откаже от себе си. Четиринайсетгодишният Лукас, чието име досега не бе влязло и още шест години нямаше да се появи в забързаните страници и новите корици, които сега не задържаха прах, защото МакКаслин всекидневно ги сваляше от лавицата да вписва продължението на онази хроника, за чието попълване двеста години не стигнаха и в още сто години нямаше да се изчерпи — една хроника, представляваща в миниатюр цялата земя, а тя на свой ред — целия Юг двайсет и три години след капитулацията и двайсет и четири след Прокламацията — онова бавно изтичане на меласа, брашно и месо, на обуща, сламени шапки и дочени панталони, на плужни поводи и хамути, клинове за подкови, лостове и какво ли не, което наесен се връщаше като памук — две нишки, крехки като истина и непресичащи се като два екватора, ала тъй стоманено здрави, че обвързваха до живот ония, които обработват памука, със земята, по която ръсят потта си.

А той:

— Да, обвързват ги, още малко ще ги обвързват. До края на живота им и може би до края на живота на синовете им, а може би и до края на синовете на тия синове. Но не вечно, те ще оцелеят. Те ще ни надживеят, защото са… — и млъкна, не да си почине, още по-малко защото бе сгрешил и не биваше да говори на МакКаслин, да му обяснява своето отречение, което дори нему, който бягаше, се струваше ерес (може би такава бе действителността и истината на необходимостта от бягство); защото дори и в бягството отнасяше със себе си не малко от онзи зъл и духовно загинал старец, който можеше да извика при себе си едно човешко същество, понеже той е господар, а тя е негова собственост, жена и вече на достатъчно години, да я повика в спалнята си на вдовец, да й направи дете и след това да я изгони, понеже е от низша раса, а после да припише на детето хиляда долара, защото е знаел, че умре ли, не ще трябва да ги плати. — Да. Той не е искал. Но е бил длъжен. Защото те ще оцелеят. Те са по-добри от нас. По-силни. Техните пороци са пороци, научени от белите, белите и робството са им ги дали: немарливост, несдържаност и усукване — не леност, усукване! — все неща, които белите са им наложили, не за тяхно възвеличаване или удобство, а за свое…

А МакКаслин:

— Добре! Продължавай тогава: насилие, безразборно спане на всеки с всяка, несигурност и липса на контрол, неспособност да различиш моето от твоето…

А той:

— Как да го различат, като от двеста години за тях „мое“ изобщо не съществува?

А МакКаслин:

— Добре, да продължим. Техните добродетели?

А той:

— Да. Техните! Търпеливост…

А МакКаслин:

— Всяко магаре е търпеливо.

А той:

— … състрадателност и търпимост, вярност и обич към децата…

А МакКаслин:

— И кучетата са такива!

А той:

— … децата, техни или чужди, черни или не. И още: онова, което притежават, не е от белите и не дори въпреки белите, защото са го притежавали още от свободните си деди, много по-дълго свободни, отколкото ние изобщо сме били…

Трябваше само да погледне МакКаслин в очите, за да го види там — онзи летен здрач от преди седем години, близо една неделя, откак си бяха дошли от бивака, а Сам Фадърз разправяше на МакКаслин за една стара мечка, свирепа и безжалостна, не от стремежа да оцелее, а безжалостна от свирепата си гордост на свободна и волна, ревнива и достатъчно горда със свободата си и когато я застрашавали, тя посрещала това не със страх и дори не с тревога, а с някаква радост, сякаш умишлено и по своя воля е поставяла волността си на изпитание, та по-добре да я вкуси, да проверява старите си здрави кости и плът дали са все тъй гъвкави и пъргави да я запазят; това бяха те: един старец, син на негърка-робиня и на индиански вожд, от едната страна потомък на дългата хроника за един народ, който се е научил на покорност чрез страданието и на гордост чрез търпението, което е по-силно от страданието, а от другата страна — на хрониката за един народ, дошъл в тази земя в незапомнени времена и досега живуркащ единствено в самотното братство на старата и безплодна чужда негърска кръв и дивия и несломим дух на една стара стръвница; едно момче, което искаше да се научи на смирение и гордост, за да може с умението си да заслужи честта на леса, но разбра, че умението идва много бързо, и се уплаши, че може би никога няма да бъде достоен, защото не е могъл, не е успял да научи смирението, колкото и да се мъчеше, докато един ден старецът не го заведе за ръка там, където една стара мечка и едно малко куче смесена порода му показаха, че притежава ли едното, ще притежава и другото; и едно куче, безименен мелез, което всички галеха и което, макар и порасло, не тежеше повече от три кила и беше безопасно, тъй като не можеше да се намери звяр по-малък от него, не свирепо, защото това би могло да се нарече само шум, не смирено, защото бе вече твърде близо до земята, за да коленичи, и не гордо, защото с никого не се сближи, та да узнае кое хвърля тази сянка, несъзнаващо, че няма да иде на небето, тъй като другите вече бяха решили да не дирят в душата му нищо безсмъртно — тъй че не му оставаше друго, освен да бъде храбро, макар че и това по всяка вероятност биха нарекли шум. „А ти не стреля — каза МакКаслин. — Близо ли беше?“

„Не знам — каза той. — Само че на задния й крак имаше голям белег. Видях го. Но бях без пушка“.

„А като си бил с пушка, не си стрелял — рече МакКаслин. — Защо?“ МакКаслин не дочака отговора му, стана, мина по кожата на мечката, която бе убил преди две години, после по другата, още по-голяма, убита от него преди раждането на момчето, отиде до библиотеката под препарираната глава на първия си елен и се върна с книгата, седна и я разтвори. „Слушай — каза той. Прочете петте четиристишия и затвори книгата. След това вдигна поглед. — Добре, слушай пак — и отново зачете, но сега само едно четиристишие, след това затвори книгата и я остави на масата: — Тя няма да си иде, макар че ти не си благословен, все тъй ще я обичаш ти, а тя все тъй ще бъде откровена23.“

„Но той говори за жена“ — обади се момчето.

„Нали все трябва за нещо да говори — каза МакКаслин. — Говори за истината човекът. Истината е една. Неизменна. И важи за всичко, до което се докосне сърцето — и чест, и гордост, и състрадание, и справедливост, и кураж, и любов. Разбираш ли?“ Но той не можа да разбере. Бе му се струвало някак по-просто от това в книгата да се говори за мъж и жена, които съвсем не е длъжен да жали, след като никога не би се приближил до тях, а и не би отишъл много далече. Бе чувал за една стара стръвница и най-сетне порасна достатъчно, за да я подгони, четири години вървя по дирите й и накрая я срещна с пушка в ръка, ала не стреля. Защото едно куче… Но той би могъл да стреля много преди палето да изтича двайсетте крачки до чакащата мечка. И Сам Фадърз би могъл да стреля, докато Старата Бен стоеше на задните си крака… МакКаслин го наблюдаваше и продължаваше да му говори с тих глас и тихи думи, каквато бе и припадащата вечер: „Кураж и чест, гордост и състрадание, любов към справедливостта и свободата. Те всички докосват сърцето и онова, което сърцето задържи, се превръща в истина — такава каквато познаваме истината. Ясно ли ти е сега?“

Той и сега чуваше тези думи, все същите в сегашния здрач, както и преди осем години, все тъй тихи, защото са вечни. Трябваше само да погледне МакКаслин в очите над едва забележимата горчива усмивка, едва доловимото повдигане на устната, което трябваше да означава усмивка — насреща му стоеше негов роднина, кажи-речи баща, роден твърде късно в старото време и твърде рано за новото — сега противопоставени и чужди заради разсипаните си наследствени имоти, оная тъмна и разбита бащина земя, простряна възнак и още запъхтяна от операцията без упойка.

— Да бъде тогава! Значи, тази земя, за себе си и от себе си е несъмнено прокълната.

А той:

— Прокълната е.

А МакКаслин още веднъж вдигна ръка, без да продума и без дори да посочи старите тефтери; и както лещата събира в едно множеството дреболии, които е видяла, така и това леко и пъргаво движение събра в малката претъпкана и спарена сумрачна стая не само тефтерите, а цялата плантация в нейната размазана и заплетена цялост — земята, нивите и онова, което представляваха те в очистен и продаден памук, мъжете и жените, които хранеха и обличаха и на които по Коледа даваха и по малко пари в брой срещу труда, който сееше, отглеждаше, береше и чистеше памука, машините и мулетата, чието поддържане и заместване с нови също струваше пари — цялата сложна и забъркана плетеница, основана на неправдата, сътворена от една безмилостна хищност, и досега навремени управлявана с открита жестокост не само към хората, но и към безценните животни, и все пак доходоносна и плодородна, та и нещо повече: не само непобутната, а разширявана — приета такава от МакКаслин още в детските му години и изведена от разложението и хаоса преди двайсет години, когато оцеляваше едва един на десет души, уголемена сега, за да расте и в бъдеще, доходоносна, плодородна и ненакърнена и все повече разширяваща се, докато са живи МакКаслин и неговите наследници, макар че може би един ден те няма да се казват повече Едмъндз.

А той:

— Да бъде! Защото е такава. И то не толкова тя, колкото ние. И не толкова кръвта ни, колкото името, не цвета на кръвта, а нейното местоназначение. Едмъндз, бял, но по женска линия, не може да носи друго име, освен името на баща си. Бийчъм по мъжка линия, но черен би могъл да носи всякакво име, стига да му харесва, и никой няма нищо против, всякакво име, освен името на баща си, който няма име…

А МакКаслин:

— И понеже знам, че знаеш, ще ти кажа само едно: и никой друг, освен най-старият мъж, пряк, единствен и бял наследник на МакКаслин до трето поколение, все още МакКаслин и прочие…

А той:

— Аз съм свободен. — Този път МакКаслин не отмести ръка, не намекна за бледнеещите страници, за фокуса на лещата, а за крехката стоманена нишка, здрава като истината и несломима като злото, по-дълга и от живота, достигаща далеч отвъд записаното и наследствените имоти, за да го обвърже с лъстивата похот и страсти, с надеждите, мечтите и тъгите, с костите, чиято плът, дори и жива и способна, старият дядо на Карадърз не е и чувал. — И от тези неща съм свободен.

А МакКаслин:

— И предполагам избран, да кажем, от Него за своето време, както разправяш, че за своето време са били Бък и Бъди. Трябвали са Му само една мечка, един старец и четири години, за да се спре на тебе. А на теб са били нужни четиринайсет, за да стигнеш дотук, на Старата Бен сигурно още повече, и над седемдесет на Сам Фадърз. Но ти си само един. Докога тогава? Докога?

А той:

— За дълго. Друго никога не съм казвал. Но така ще е справедливо, защото те ще ни надживеят…

А МакКаслин:

— А ти ще бъдеш свободен, така ли? Не, нито сега, нито тогава, никога — ние от тях и те от нас. Отхвърлям това, дори да знам, че е вярно. Но съм длъжен. И ти виждаш, друго не мога да сторя. Аз съм това, което съм. И винаги ще бъда такъв, какъвто съм се родил. Нищо повече. Все същият. Каквито са били Бък и Бъди в Неговия пръв божествен план, който се е провалил.

А той:

— Аз също.

А МакКаслин:

— Не. Ти не. Защото виж какво: разправяше, че в момента, когато Икемотуби разбрал как може да продаде земята на дядо, тя завинаги престанала да бъде негова. Добре, да продължим нататък. Значи е принадлежала на Сам Фадърз, неговия син. А от Сам Фадърз кой я наследи? Ти! Разбира се, сънаследник с Бун, който се отказа.

А той:

— Да. Сам Фадърз ме освободи.

И това щеше да бъде той: Айзак МакКаслин, още не чичо Айк, още много преди да е станал чичо на половин околия, без никому да е баща, живущ в претъпканата неотоплена стаичка на една странноприемница в Джеферсън, където по време на съдебни заседания отсядаха безличните членове на съда, където преспиваха пътуващите търговци на коне и мулета, ограден от набора нови-новенички дърводелски сечива, пушката, която МакКаслин му бе дал и на която със сребро бе гравирано името му, компаса на стария генерал Компсън (а когато генералът умря — и неговият инкрустиран със сребро рог), желязното легло, сламеника и завивките, които повече от шейсет години всяка есен щеше да носи в леса, лъснатия калаен чайник…

бе останало едно наследство от вуйчо му Хюбърт Бийчъм, негов кръстник, същия онзи грубоват, плещест, гръмогласен и детинест човек, от когото чичо Бъди бе спечелил на покер в 1859 година Тени, дето се омъжи за Търел, сина на Томи. Не ставаше дума за някакво избледняло изречение или редове, надраскани с ръка, свита от страх пред смъртта, слаба и трепереща в последния си отчаян опит за отплата, а истинско завещание, тежко, като го вдигнеш, солидно, като го погледнеш, та и да го чуеш може: една сребърна чаша, пълна с жълтици, увита в зебло и с восъчния печат от пръстена на кръстника му, направен още преди смъртта на Хюбърт и дълго преди неговото пълнолетие, когато трябваше да наследи тази не само легенда, но и едно от домашните божества-пазители на семейството. Когато баща му се ожени за сестрата на вуйчо Хюбърт, преместиха се обратно в голямата къща, огромната пещера, започната и недовършена от стария Карадърз, изгониха останалите негри и със зестрата на майка му я доизкараха — поставиха липсващите врати и прозорци и заживяха в нея. Само чичо му Бъди не пожела да напусне хижата, която бяха построили с близнака си. Преместването бе станало по настояване на булката, макар никой да не разбра дали е искала да живее в къщата, или предварително е знаела, че чичо Бъди ще се откаже. Две седмици след неговото раждане в 1867 година майка му за първи път го свали на долния етаж: нея нощ на разчистената маса в трапезарията стояла сребърната чаша, отгоре блестяла лампата и пред очите на майка му, баща му, МакКаслин Едмъндз и Тени (неговата бавачка тогава) — тоест всички без чичо Бъди, — вуйчо му Хюбърт изсипал една по една лъскавите монети в чашата, завил я в зеблото, нагрял восъка и я запечатал, след което я отнесъл обратно у дома си, където вече живеел сам, нямало я вече сестра му да го укротява, както казваше МакКаслин, или да го подкокоросва, както казваше чичо Бъди, нямаше ги и повечето от негрите му (в ония тъмни времена в Мисисипи), а и тия, които бяха останали, не му бяха нужни; само кучетата били там и чичо Бъди разправяше, че докато Нерон отивал да гони лисиците, вуйчо Хюб Бийчъм свирел на цигулка…

бяха отишли да я видят; най-сетне майка му се бе наложила и тръгнаха с каруцата — всички, освен чичо Бъди и МакКаслин, който остана да му прави компания (една зима чичо Бъди взе да издиша и оттогава насетне нямаше кой да му разправя какво е било, той вече сам си спомняше), — дойдоха Тени и Търел, който караше каруцата. Изминаха двайсет и две мили до съседната околия, до двата стълба на големия портал; върху единия, спомняше си по-късно братовчед му МакКаслин, момчето се качвало да надува рога за закуска, обед или вечеря и скачало да отваря на всеки минувач; тогаз обаче нямаше никакъв портал, а само една порутена и обрасла врата и отвъд нея Уоруик — майка му настояваше мястото да се нарича Уоруик, тъй като един ден брат й Хюбърт, ако истината излезе наяве и справедливостта надделее, щял да се окаже не друг, а самият лорд Уоруик24 — небоядисаната къща, която външно не се изменяше, но вътрешно всеки път му се струваше все по-обширна; той бе малък тогава да разбере, че всеки път вижда все по-малко от изящната покъщнина, розовото дърво, махагона и ореховите мебели, които за него не са съществували никога и никъде, освен в сълзливите жалби на майка му; сегиз-тогиз някой дребен предмет се привързваше някак о покрива или задницата на каруцата, с която се връщаха у дома. (Спомняше си и нещо друго: едно мигновение, в което се чу гласът на майка му „Че и роклята ми! Моята рокля!“, силен невъздържан в голия непометен вестибюл; едно младо женско лице, по-светло от лицето на Търел, което тутакси изчезна зад една тръшната врата, една вихрушка, част от копринената дреха и блясъчето на една обеца: привидение внезапно, крещящо и неясно за детето, още съвсем малко, задъхано, възбудено и заинтригувано, сякаш като два чисти и прозрачни ручея, които се сливат, детето, какъвто бе тогава, е постигнало чрез тази едва доловена и безименна, неразгадаема женска плът на мулатката абсолютно ясното и пълно разбирателство с момчето, съществувало шейсет години в една и съща неизменна фаза на ненакърнимо и безсмъртно юношество у вуйчото; роклята, лицето и обеците се скриха в мига на изумлението, за да долети гласът на вуйчо му: „Тя ми е готвачка! Новата ми готвачка. Или не трябва да имам готвачка?“ Появи се и сам вуйчо му, също тъй смаян и разтревожен, а лицето му — все така невинно и някак дори непоколебимо момчешко. Сега те на свой ред се отдръпнаха към предната веранда, а вуйчо му продължи с болка, макар и още сепнат, като че правеше отчаян опит да възвърне ако не самообладанието си, то поне самоувереността си: „Нали сега са свободни! Нали и те са хора като нас!“ А майка му: „Така значи! Така значи! В майчината ми къща! Да я оскверниш!“ и после пак вуйчо му: „Поврага, Сиби, дай й поне време да си събере нещата.“ И всичко свърши, крамолата, виковете, всичко. Той и Тени — припомни си нейното неразгадаемо лице до прозореца със счупената щора в голата стая, която навремето е била салон — проследиха с поглед една фигура, препъваща се по алеята и през изровения двор на покорния му вуйчо, нейния гръб и безименното лице, което бе зърнал само за миг, роклята, която преди е била с обръчи, а сега се размяташе и издуваше като балон под едно мъжко палто, овехтялата и тежка чанта, шибаща коляното й, млада и самотна в своето бягство през пустата алея, все тъй интересна и вълнуваща с копринения флаг, завладян в сърцето на тази цитадела на целомъдрието, незабравима.)

чашата, загадъчното запечатано зебло на полицата в заключения шкаф, вуйчо Хюбърт отключва, изважда я и тя тръгва от ръка на ръка: през майка му, баща му, МакКаслин и дори Тени. Хюбърт настоява всеки да види колко е тежка и да я разтърси, за да чуе недвусмисления звън, а сам той стои разкрачен пред студената и неизчистена камина, в която дори тухлите се ронеха, за да се превърнат сами в сажди, прах и мазилка, гръмогласен, невинен и все тъй неукротим. Дълго време му се струваше, че само той е забелязал как този път вуйчо му сложи чашата в неговите ръце, просто извади я от шкафа и я подаде само нему, изчака го послушно да я тръсне, че да се чуе звънът й, и я заключи преди някой друг да е посегнал към нея. Дори по-късно, когато не само си спомняше, но и вече разсъждаваше, той не можа да каже какво е имало вътре и дали изобщо е имало нещо, макар че торбичката бе пак тъй тежка и пак иззвъня. Не се сети и когато след смъртта на чичо Бъди баща му, повален на легло за първи път от седемдесет и пет години, един ден рече: „Я иди вземи тази проклета чаша! Пък ако трябва, доведи и тоя проклет Хюб!“, защото тя и тогава дрънчеше, нищо, че вуйчо Хюбърт не му я даде, а сам я разклати пред всички подред, казвайки: „Чувате ли? Чувате ли?“ със същото невинно, не толкова сепнато, а учудено лице; по-късно, след като бе умрял и баща му, един ден напълно опразнената къща, в която бе живял, приготовлявал гозбите си и спал вуйчо му, пламна без предупреждение и без никаква причина загоря с мирни пламъци в някакво спокойно, внезапно и безпричинно единодушно самозапалване, обхванало стени, подове и тавани — на сутринта все още си беше там, където преди шейсет години я бе издигнал бащата на вуйчо му, а на залез четирите почернели и бездимни комини стърчаха над леката бяла пепел и няколкото обгорени останки от греди, които дори не изглеждаха горещи; в последните минути на вечерта и в края на двайсет и двете мили, яхнали и двамата старата бяла кобила, последното животно от едновремешната конюшня, която МакКаслин си спомняше, пред вратата им пристигнаха двамата старци — вуйчо Хюбърт и сприхавият прадядо на Тени — единият носеше на плетен ремък от еленова кожа своя рог за лов на лисици, а другият — торбата от зебло, увита в риза, и сега тази тъмнокафява, безформена и нацапана с восък буца застана отново на една много прилична на предишната лавица, а вуйчо му открехваше шкафа, хващаше дръжката с едната ръка, с крак подпираше вратата, приготвил ключа в другата ръка, лицето му напрегнато, но не и сепнато, а по-скоро непоколебимо учудено, стоеше пред полуотворения шкаф и поглеждаше безмълвно към буцата зебло, станала три пъти по-висока от преди, ала по-тясна; той отместваше поглед и търсеше сега не лицето на майка си, нито загадъчния израз на Тени, а тъмното орлово изражение на братовчед си МакКаслин, сериозно, безмилостно и забавляващо се; така една нощ го събудиха и полуспящ го докараха под светлината, усещайки в стаята мириса на лекарство, станал вече нещо обичайно, и миризмата на нещо друго, което не бе долавял преди, но се досети и завинаги запомни, а на възглавницата се търкаляше разбитото лице, от което все още гледаше момчето, невинно, безсмъртно, учудено и напрегнато, гледаше го и се мъчеше да му каже нещо, докато МакКаслин ровеше наоколо, после се надигна от леглото, бръкна в пазвата на нощницата си и измъкна оттам големия железен ключ на омазнена връв, очите казаха Да, Да, Да, скъса връвта и отключи шкафа, после донесе зеблото до леглото, очите се мъчеха да му кажат, че това не е всичко, а ръцете притискаха буцата дори когато я оставяха, очите бяха по-напрегнати от всякога и сякаш искаха още нещо да кажат, но не казаха; тогава той беше на десет години, майка му бе умряла и МакКаслин му рече: „Ти си вече наполовина пълнолетен. Можеш да го разпечаташ.“ Но той каза „Не! Като стана двайсет и една.“ И когато стана двайсет и една, МакКаслин бутна лампата в средата на масата, до нея сложи буцата, остави отворения си нож до буцата и се дръпна встрани с израза на своята стара нетърпеливост, а той вдигна зеблото, което в една нощ преди петнайсет години бе напълно променило формата си, но все още при поклащане издаваше тънко, безтегловно, не съвсем напевно и странно приглушено подрънкване, ясното острие на ножа се вмъкна под оплетената връв, възлестите парченца восък с печата на вуйчо му Бийчъм се търколиха върху полираната маса и сред безпорядъка смъкнати кеневирени гънки се появи лъскавият калаен чайник, съвсем нов, съдържащ шепа медни монети и онова, което им придаваше приглушения тропот — нагънати хартийки, от които можеше да се свие цяло мише гнездо, откъснати от листове на тефтери, от празни полета на вестници, дори книжният етикет на чифт дочени панталони, всички до една подписани и датирани: първата носеше дата по-малко и от шест месеца след като всички го бяха видели да запечатва сребърната чаша в зеблото на същата тази маса, в тази стая, дори под светлината на същата лампа:

тук той се обади: „Виж, и той му е викал Уоруик!“ Но само този път. Следваха още:

след това пет, после три, една, пак една, и пак тази мечта, това сънувано чудесно обезщетение — не за нанесена рана или за загуба на доверие, а просто ей тъй, за един най-обикновен заем и дори не заем, съдружничество!

и никакво указание за мястото, само дата и подпис с едното име, което стоеше не като име, а по-скоро като дума, тъй както старият и горд лорд саморъчно би надраскал Невил. Това правеше общата сума 43 жълтици — той не помнеше, но се говореше, че били петдесет. След това идваше последната бележчица, с дата след неговото преместване при тях, написана с треперящата ръка не на стар и пречупен човек, защото той никога не е бил пречупван, а с ръката на уморен старец, и то уморен само външно, а вътрешно все тъй неукротим; беше проста бележчица, но проста не от отчаяние, а от учудване, като коментар или забележка:

Тогава МакКаслин му каза: „Поне имаш доста медни. Но все още не са достатъчно стари, за да бъдат рядкост, или да ги завещаеш. Трябва да ги вземеш.“ Само че той не го чу и застанал безмълвен до масата, смирено съзерцаваше чайника. На другата нощ чайникът се мъдреше върху полицата над подобието на камина в претъпканата ледена стаичка в Джеферсън, а МакКаслин хвърли на леглото куп сгънати банкноти и все тъй изправен (защото нямаше къде да седне, освен на леглото), дори не свали палтото и шапката си.

А той:

— Като заем. От тебе. Само този път.

А МакКаслин:

— Не става. Нямам пари да ти давам назаем. Другият месец сам ще отидеш в банката да си ги вземеш, аз няма да ти ги нося. — Той и сега не чу МакКаслин, гледаше го смирено — този свой сродник, този едва ли не баща и все пак, както излиза накрая, никакъв роднина, тъй както и бащите нямат нищо общо със синовете си. И каза:

— Това са седемнайсет мили, на кон и в студа. Остани да спиш тук.

А МакКаслин:

— Защо аз да спя тук, когато ти не искаш да спиш в собствената си къща? — и си отиде.

А той се огледа в лъскавия, недамгосан от ръжда чайник и не за пръв път се замисли колко е нужно да уредиш сметката на един човек (Айзак МакКаслин например), сети се за онази криволичеща, заплетена и все пак безпогрешна пътека, която човешкият (например на Айзак МакКаслин) дух си избира в света, за да го направи в края на краищата онова, което той е, не само за тяхно удивление (на тези, които са родили МакКаслин, който е родил баща му, чичо Бъди и сестра им, които са родили Бийчъм, който е родил вуйчо му Хюбърт и сестра му), но и за негово собствено, на Айзак МакКаслин удивление…

като заем ги взе и ги похарчи, макар да не е било необходимо. Майор Де Спейн му предлагаше стая в къщата си, да живее там колкото си иска и нито един въпрос не му зададе. Старият генерал Компсън отиде още по-далеч: викаше го в собствената си стая, да сподели собственото му легло и направо в очите му казваше: „Ти ела спи при мене, пък додето мине зимата, ще ти открия болката. Сам ще си кажеш. Защото не ти вярвам, че просто ей тъй се отказваш. Така изглежда, но аз нали те наблюдавам толкоз време в гората, не вярвам ей тъй да си вдигнал ръце.“ Взе парите като заем, плати си наема и храната за един месец и купи сечивата, не просто защото го биваше в ръцете и възнамеряваше да си служи с тях, например да се занимава с коне, и не защото търсеше нещо обещаващо в сляпото подражание на Назарянина — така и младият комарджия ще си купи шарена риза, ако види, че старият е спечелил шарена риза на карти, — а защото ако Назарянинът е разбрал, че дърводелството е добър занаят за живота и целите, на които се е посветил да служи, то ще е добро и за Айзак МакКаслин, макар че целите на Айзак МакКаслин, колкото и прости в очевидно оправдателните си причини, бяха и винаги щяха да му бъдат неясни, а да би могъл да отиде срещу себе си, без да е Назарянин, никога не би си избрал този живот, достатъчно несломим в своите изисквания. После върна парите. Бе забравил, че всеки месец МакКаслин ще внася в банката трийсет долара на негово име, ония, които първия път му хвърли на леглото и повече не повтори. Сега вече имаше съдружник, по-скоро той бе съдружникът на един сквернословещ профан, хитър и стар алкохолик, който бе строил кораби за пробиване блокадата в Чарлстън през 62-ра и 63-та година и оттогава бе станал корабен дърводелец, бе пристигнал в Джеферсън преди две години, никой не знаеше защо и откъде, и докато се пребори със своя делириум тременс, доста голяма част от времето си прекара в затвора; бе поставил нов покрив на конюшните, собственост на директора на банката, и когато отиде да му заплатят, директорът му каза: „Вместо да ви давам, аз от вас трябва да взимам пари назаем.“ Бяха минали седем месеца и чак сега се сети, че му се събират да взема двеста и десет долара. Сега за пръв път бе извършил някаква по-голяма работа и когато напусна банката, сметката му си остана двеста и десет долара, а подир още известно време, като му изчислиха и лихвите, оказа се, че на свое име притежава триста и трийсет. Каза си: „Ще ги прехвърля аз на друга сметка“, но директорът го спря: „Не може — вика. — МакКаслин ми е забранил. Ако имате друг начален капитал, тогаз може да ви открия нова сметка.“ Добре, рече си той, и почнаха монети и банкноти да се събират във възела, който държеше в чайника, и сега увит в стара риза, макар и не същата, с която прадядото на Тени го бе вдигнал от Уоруик преди осемнайсет години — държеше го на дъното на обкования със желязо сандък, който старият Карадърз бе домъкнал чак от Каролина, а хазяйката му веднъж каза: „И не го заключваш! Че и вратата си не заключваш! Ами поне като те няма бе, човек…“ Той я бе погледнал смирено, както през оная вечер в същата стая бе погледнал МакКаслин, уж никакъв роднина, а повече от роднина, колкото са ти роднини ония, на които плащаш да ти служат, и ония, които те нараняват, а уж са ти брат или жена…

сега той щеше да има и жена; измъкна стария дърводелец от затвора, доведе го в стаята си и двайсет и четири часа ботушите си не изу, додето не го накара да изтрезнее, вдигна го, натъпка го с хляб и този път построиха цял обор. Тогава реши да се ожени: тя бе едно дете на майка и баща, малко момиче, а всъщност бе по-голяма, отколкото изглеждаше, по-солидна може би, с тъмни очи и страстно сърцевидно лице. Намираше време да се навърта около него, той режеше с триона гредите по мярката на стареца, а тя го запита:

— Татко ми разказва. Вярно ли е, че фермата е твоя?

— И на МакКаслин — каза той.

— Има ли някакво завещание, дето се казва, че половината е негова?

— Защо трябва да има завещание — рече той. — Неговата баба е сестра на баща ми. Като братя сме.

— Вие сте втори братовчеди и такива ще си останете — каза тя. — Но това не е важно.

Ожениха се и той изведнъж се намери в нова страна, завещана му тъй, както и на всички — на земята, отвъд земята и все пак от самата земя, защото и нему тя бе завещана чрез предългата хроника на земята, негова, защото всеки трябва да я сподели с другиго, за да се насели в нея, а в тази подялба тя става едно, за съвсем кратко време става едно, уж невидимо, а невъзвратимо и неспасяемо. Щяха да живеят в стаята под наем, макар и за малко, и тази стая, като му въздаваше своята слава сутрин на излизане и вечер, му се струваше без стени, без таван и без под. Баща й бе вече взел място в града, бе доставил материала, а той и съдружникът му трябваше да вдигат къща — тя не биваше да знае, додето бунгалото не бъде готово да ги приеме; той така и не разбра кой й обади, всеки случай не беше нито баща й, нито съдружникът му, макар да го подозираше, че като пиян може да се е изпуснал — прибра се една вечер след работа, изми се и тъкмо да поотпочине преди вечеря, влезе в стаята (под наем, но все още съучастница в неговата слава) и тогава й видя лицето.

— Седни — заговори тя. Седнаха на ръба на леглото, без да се докосват, а лицето и — напрегнато и ужасно. Гласът й звучеше чувствено, в един чезнещ шепот на неизмерими обещания: — Обичам те. Знаеш, че те обичам. Кога ще се преместим?

— Кой ти каза? — сепна се той. — Аз… аз не зная… — Нейната длан свирепо затисна устата му, зъбите му едва не раздраха устните, а жестоко изкривените й пръсти се забиваха в страните му, само дланта се отпусна да му даде възможност да отговори.

— На фермата — прошепна тя. — Нашата ферма. Твоята ферма.

— Аз… — понечи той, ала пръстите и дланта отново се стегнаха, сякаш носеха цялата й тежест.

— Не! Не! — изсъска гласът й, а пръстите като че търсеха през кожата и улавяха напъните му да проговори. Думите умираха в устата му, после отново чу шепота, дъха й, пълен с любов и невероятни обещания, дланта се отпусна. — Кога?

— Аз… — но тя и ръката й се бяха махнали, сега стоеше с гръб към него и с наведена глава, гласът й бе спокоен и по нищо не приличаше на нейния глас:

— Стани, обърни се и затвори очи! — Още неразбрал, тя повтори, той се изправи, застана със затворени очи и дочу долу звънеца за вечеря. — Заключи вратата! — Той се подчини и опря чело о студеното дърво, все тъй затворил очи, чуваше сърцето си и още някакви звуци, после отново звънеца на долния етаж и сега му стана ясно, че звънят за тях, но леглото изскърца и той се обърна. Никога не бе я виждал гола, веднъж я помоли да се съблече, искаше да я види, защото я обичаше, и му се дощя да го погледне от голотата си, обичаше я, но оттогава повече не поиска и по-късно дори извръщаше лице, когато тя навличаше нощницата над роклята си, събличайки се вечер, а после роклята над нощницата — да се облече сутрин; не му даваше да ляга до нея, преди да угаси лампата и дори в летните горещини се завиваше с чаршаф. Хазяйката се качи по стълбите, похлопа и ги повика, но тя не се отмести, лежеше на леглото открита, с извърнато на възглавницата лице, сякаш нищо не чува и за нищо не мисли, дори за него; после хазяйката се върна надолу и тя се обади: — Съблечи се и ти! — Главата й остана извърната, нищо не виждаше, нищо не мислеше, нищо не чакаше, дори него, ръката й се повдигна като че по собствена воля, улови го за китката в момента, когато застана до леглото и той просто смени едното си движение с друго, сега надолу, ръката го теглеше, а тя най-сетне се разшава в онази телесна изгъвка, която е по-стара от мъжа, изцяло наследствена и никога преди неопитвана, вгледа се в него и продължаваше да го притегля е една ръка надолу и все по-надолу и внезапно гърдите му се опряха на дланта й, която го задържа без никакво видимо усилие; сега вече не го гледаше, нямаше нужда, сега целомъдрената жена, съпругата, гледаше и виждаше всички мъже; и тялото й стана друго, измени се напълно, такова той никога не бе го виждал — символизиращо женската плът, която мъжът по нейна воля винаги е свалял по гръб; и внезапно, отникъде, без дори движение на устните, до слуха му стигна замиращият, ала непоколебим шепот: — Обещай ми!

— Да ти обещая?

— Фермата!

Той се отмести. Ръката й бе пуснала гърдите му и отново го улови за китката, стисна я уж отпуснато, а с растящо стягане на пръстите, сякаш се бе превърнала в клуп на стоманено въже, затягаше го, а той се дръпна.

— Не — каза той, — не! — Тя все тъй не го поглеждаше и продължаваше да стяга. — Не, казвам ти! Няма! Не мога. Никога! — А ръката й го стискаше и той за последен път се помъчи да говори ясно и си помисли: Тя знае много повече неща от мен, нищо, че съм слушал приказките на мъжете в леса. Там не можеш да прочетеш това, което чуваш. А те се раждат надарени с нещата, които момчето добива едва на четиринайсет и петнайсет след толкова грешки и трепет от страх. — Не мога — рече той. — Запомни! — Ръката го стискаше и мислите му се върнаха: Тя е загубена. Загубени се раждат. Ние всички сме родени загубени. След това престана да мисли и дори каза. — Да. — Всичко това бе толкова различно от мечтите му, още повече от разказите на мъжете. След миг се просна изтощен върху ненаситния и вечен бряг, а тя отново, с движение по-старо от мъжа, се обърна, отдръпна се и заплака в сватбената нощ, а той си помисли, че сигурно плаче за първи път, заровена в смачканата и усукана възглавница, гласът й долиташе някъде изпод възглавницата и се превръщаше в кикот:

— Това е всичко! Толкова от мене! Ако от това не излезе оня син, за когото все говориш, той няма да е мой! — Лежеше настрани, с гръб към празната стая под наем, и се смееше ли смееше…