Стръвницата

V

Той се върна в горския бивак още веднъж, малко преди там да се настани дърводобивната компания, която почна изсичането на леса. Майор Де Спейн повече не стъпи там. Разреши им да използват бунгалото и да ходят на лов, където поискат. През зимата след последния лов, когато загинаха Сам Фадърз и Лайън, генерал Компсън и Уолтър Юъл разработиха план за сдружаването на старата група в клуб, който да отдава под наем лагера и гората за лов — без съмнение измислица на доста вдетинения генерал, но затова пък достойна за Бун Хоганбек. Дори момчето разбираше, че тук се крие хитрина: след като не могат да променят леопарда, те искаха да изменят петната му, една илюзорна и неоснователна надежда, която известно време споделяше дори и МакКаслин, надеждата, че накарат ли веднъж майор Де Спейн да се върне в бивака, той може би ще се откаже от решението си. Но и момчето знаеше, че той няма да се съгласи. Така и стана. Не узна какво е било след отказа на майор Де Спейн, Нямаше го, когато са обсъждали въпроса, пък и МакКаслин не му разказа. Но дойде юни, времето за двойния рожден ден, а никой нищо не спомена; през ноември пак никой не подхвърли да тръгнат и той така и не разбра знаеше ли майор Де Спейн, че ще ходят на лов, макар че без съмнение старият Аш му бе обадил: той, МакКаслин и генерал Компсън (това бе неговият последен лов), Уолтър, Бун, Джим, синът на Тени, и Аш натовариха два фургона и за два дни изминаха почти четирийсет мили, озовавайки се в местност, далеч отвъд местата, които момчето познаваше, и две седмици живяха на палатки. На следната пролет чуха (и то не от Де Спейн), че Де Спейн е продал правата си за сеч на една мемфиска дърводобивна компания. През юни, беше събота, момчето и МакКаслин посетиха кантората на майор Де Спейн — голямата просторна, обиколена с библиотеки стая на втория етаж, от едната страна с прозорци, които гледаха към занемарените задни дворове на магазините, а от другата страна — с излаз на балкон над площада; в ниша, преградена със завеса, се мъдреха кедрово ведро за вода, захарница, висока чаша и оплетена с канап дамаджана уиски, а над бюрото се клатеше веер от бамбук и хартия, чиято връв свършваше в ръцете на стария Аш, седнал до вратата на килнат стол.

— Разбира се — каза ми майор Де Спейн, — Аш сигурно ще поиска да дойде в гората, най-малкото да си почине от гозбите на Дейзи. Вие кого ще вземете?

— Никого, сър — каза той. — Но си мислех дали Бун… — От шест месеца Бун бе назначен за шериф на Хоук; майор Де Спейн бе постигнал с дърводобивната компания споразумение, или може би по-точно компромис, да го вземат на работа и компанията бе решила, че ще е по-добър като шериф, отколкото като водач на дърварска бригада.

— Да — каза майор Де Спейн, — още днес ще му телеграфирам. Може да ви чака в Хоук. Ще пратя Аш с влака, те двамата ще приготвят провизиите и на вас ви остава само да се качвате на конете и да вървите.

— Добре, сър — каза той, — благодаря. — Не беше сигурен, че ще каже още нещо, но разбра, че през цялото време все за това е мислел: — Пък ако вие… — И гласът му замря. Секна, без да знае как, защото майор Де Спейн замълча, след това се раздвижи, обърна се към бюрото и листовете, пръснати по него, но почти без да промени позата си, тъй като с влизането момчето го бе заварило седнал зад бюрото с някакъв лист в ръка; гледаше го сега, този дребен и подпухнал побелял човечец в тъмно сукно и безупречно блестяща риза, когото бе свикнал да вижда с ботуши и кални кадифени дрехи, небръснат, възседнал рошавата здрава и дългонога кобила, преметнал на седлото старата уинчестърска карабина, а до стремето — огромното синьо куче, неподвижно като бронзова статуя, двамата в онази последна година, когато бяха почнали да си приличат както двама души, неразделни в любовта и в делата, сякаш безкрайно дълго са били заедно и в любовта, и в делата. Майор Де Спейн повече не вдигна очи.

— Не. Много съм зает. Но на вас на слука! Ако случите, можеш да ми донесеш някоя млада катерица.

— Добре, сър — каза той, — ще донеса.

Яхна тригодишната кобила, която сам бе отгледал и обяздил. Тръгна малко след полунощ и шест часа по-късно, в които тя дори не се изпоти, влезе в Хоук, малката гара на дърварската линия, която винаги бе смятал също за собственост на майор Де Спейн, макар че той отдавна бе продал на компанията земята, върху която минаваха релсите, където бяха рампите за товарене и магазинчето. Огледа се изненадан и тъжно учуден, въпреки че му бяха казвали и си мислеше за подготвен: тук се издигаше наполовина завършена нова фабрика за обработка на дървото, която сигурно щеше да заема най-малко два-три акра — стори му се, че вижда неизброими мили от струпани стоманени релси, нови, все още червени от леката светла ръжда, която има още неизползваният метал, видя купища траверси с острия дъх на смола, преградени с бодлива тел яхъри и ясли за поне двеста мулета, палатките на хората, които се грижеха за тях; ето защо настаняването на кобилата му стана по-бързо, отколкото очакваше, а той се качи на пощенския вагон на дърварския влак с пушката си, намести се в купола с горното прозорче и повече не погледна наоколо — сега погледът му се прикова напред, към стената на пустошта, която поне още веднъж щеше да го заслони от всичко това.

Локомотивчето изпищя и потегли: едно енергично изригване на па̀ра, сънливото, но преднамерено опване на отпуснатите куки, преминало назад по целия влак, после плиткият съсък на па̀рата се смени от бавните и дълбоки удари на мощта, събрана в котела, вагонът му също се раздвижи и от прозорчето той видя как локомотивът направи първия и единствен завой по цялата дължина на линията, за да потъне след това в леса, теглейки подире си дългия влак, подобен сега на малка безопасна змия, която се скрива в тревите и повлича и него, за да стигне след миг максималната си скорост, при която потракването между двете стени на непознаващия брадва лес отново му напомни старите времена. Само преди пет години Уолтър Юъл бе застрелял от същото това прозорче елен, чиито рога имаха шест разклонения. Говореха и за случая с мечето — било по време на първия курс на влака по трийсетте мили на железопътната просека: мечето стояло между релсите с надигнато задниче като заиграло се кученце и ровело да види дали в тях няма скрити мравки или други буболечки, или може би да позяпа отблизо любопитните симетрични и четвъртити дървета с обелена кора, които явно се взели кой знае откъде и за една нощ са налягали тук в безкрайната си аритметична прогресия, ровело си там, а машинистът дръпнал спирачките и на петдесет стъпки от него надул свирката; то подскочило като пощуряло и се хвърлило на първото попаднало му дърво, ясенова фиданка не по-дебела от човешки крак, покатерило се, докъдето могло, свило се и пъхнало глава между лапите си, досущ както би направил човек, като жена, а спирачът го замерил с бучки сгурия; когато след три часа влакът се върнал с първия товар трупи, мечето все още било на дървото, наполовина слязло, но отново се покатерило нагоре и пак се свило, а влакът отминал; следобед влакът още веднъж се качил нагоре, то било на дървото, привечер като се връщали, пак ги чакало там. Него ден, когато по пладне машинистът разказвал за мечето, в Хоук се случил Бун, бил дошъл с фургона за варел брашно. Бун и Аш, и двамата двайсет години по-млади, цяла нощ прекарали под дървото да пазят някой да не застреля мечето, а на другата сутрин майор Де Спейн задържал влака в Хоук и малко преди изгрев слънце на втория ден Бун, Аш, майор Де Спейн, генерал Компсън, Уолтър и МакКаслин, който бил тогава на дванайсет, отишли да го гледат как ще слезе от дървото, гдето престояло кажи-речи три денонощия без вода: МакКаслин му бе разказвал как за миг си помислили, че ще спре при тях в подножието на хълма да пие вода, защото се засуетило, погледнало водата, после тях и после пак водата, но след това хукнало с разкривени крачета, две по две стъпващи в различни, макар и успоредни дири, както тичат всички мечки.

Тогава влакът беше безопасен. Понякога го чуваха от лагера, друг път не разбираха кога е минал, тъй като никой не си правеше труда да се ослушва за него. Чуваха го, като идва, лек и бръз, вагоните потракваха празни, съскането и пронизителната свирка на локомотива увисваха във въздуха за миг и след това заспалата и пренебрежителна пустош ги поглъщаше без ек. Чуваха го, като се връща, натоварен и вече не тъй бръз, но не отказал се да създава фанатичната и смешна илюзия за своята пълзяща скорост, без да свири, защото трябваше да пести па̀ра, мятащ своето непосилно и нищожно пуфкане във вековното лице на леса с побесняло, ала голо самохвалство, празно, шумно и детинско, понесъл без цел и без посока клечки, чиято липса не оставяше никъде следа, както пясъка, който децата пренасят и трупат от едно място на друго, после тичат за още, неуморни, бързи и неспирни, но далеч не толкова бързи като Ръката, която връща пясъка отново там, откъдето децата го вземат. Но сега вече бе друго. Беше същият влак, същите вагони, дори същите машинисти, спирачи и същият кондуктор, комуто Бун, пиян и трезв и после пак пиян и отново изтрезнял в продължение на четиринайсет часа, бе досаждал преди две години да му разправя какво щели да направят на другия ден със Старата Бен; вървеше, създавайки същата илюзия на бясна скорост, между същите две стени на непроницаемия и недостъпен лес, минаваше покрай старите места, пресичаше старите пътеки на дивеча, по които бе преследвал ранени и неранени елени и неведнъж ги бе виждал да изскачат от гората, да прехвърлят насипа е релсите и отново да се шмугват в леса, уж като земни същества, а полетели като стрели, неземни, издължени, та му се струваха три пъти по-дълги, отколкото са и дори по-бледи, с по-друг цвят, сякаш между неподвижността и абсолютното движение има граница, при която масата се изменя дори химически, изменя се без болка и без страдание не само по обем и форми, а и по цвят, доближава се до цвета на вятъра; и все пак сега сякаш влакът (а и не само влакът, той също, не само зрението, което бе виждало, и паметта, която бе запомнила, но и дрехите, които в чистия непорочен поток на въздуха могат да носят неизчезналите изпарения на болничната стая или смъртта) донасяше в осъдения пущинак, изпреварил брадвите, сянката и призрака на новата фабрика, макар още недовършена, релсовата стомана и траверсите, макар още неположени, и сега той разбра онова, което бе забелязал сутринта в Хоук, но още не бе оформил в слова; защо майор Де Спейн не тръгна с тях и как след този път и той няма вече никога да се върне.

Наближаваха. Усети го преди още машинистът да изсвири, за да го предупреди. Видя Аш и фургона, поводите без съмнение и сега омотани около дръжката на спирачния лост — нещо, което, спомняше си момчето, майор Де Спейн му бе забранил да прави още преди осем години, влакът забави ход, отпуснати куките задрънчаха и буферите се заблъскаха от вагон на вагон, приближиха фургона, той скочи с пушката, а кондукторът се наведе отгоре и даде знак на машиниста, пощенският вагон продължи да забавя, търкаляше се едва-едва, макар че буталата на локомотива вече плющяха в засилващ се ритъм сред неотекващия лес, опъването на куките отново премина по целия влак, този път отпред назад, и пощенският вагон наново забърза. После влакът изчезна, като че изобщо го е нямало. Вече не го чуваше. Лесът се извисяваше задрямал, пренебрежителен, многолик, зелен и вечен, по-стар от всяка фабрика, по-дълъг от всяко железопътно разклонение.

— Тук ли е вече Бун? — попита той.

— Изпревари ме — каза Аш. — Натоварил фургона, приготвил го и ми го оставил вчера в Хоук. Пристигам там, няма го, идвам тук — ей ти го на стъпалата. Отишъл е в гората от тъмни зори. Каза, при евкалипта щял да иде, нататък да тръгнеш и да се намерите.

Знаеше го къде е: самотният висок евкалипт на една от старите горски поляни; ако по това време на годината човек се промъкне нечуто и внезапно излезе на поляната, можеше понякога да хване десетина катерици, попаднали там като в клопка, тъй като наблизо нямаше друго дърво, на което да скочат. Ето защо не пожела да се качва на фургона.

— Отивам — каза той.

— Знаех си — рече Аш. — Вземи поне кутия патрони. — Подаде му ги и заразвива поводите.

— Колко пъти по твоя сметка майорът ти е казал да не правиш това?

— Кое? — рече Аш. После добави: — И кажи на Бун Хоганбек, че обедът ще бъде на масата след един час, та ако искате, елате да хапнем.

— След час ли? — учуди се той. — Още няма девет. — Извади часовника си и показа стрелките на Аш. — Я погледни! — Аш не му обърна внимание.

— Това е градско време. Сега не сме в града. В гората сме.

— Тогаз погледни слънцето!

— Ти него не гледай — рече Аш. — Ако искате с Бун Хоганбек да обядвате, по-добре елате, когато ви казвам. Ще свърша навреме, нищо, че имам да сека дърва. И си гледай в краката, че са плъзнали едни…

— Добре — каза той.

И се намери в леса, не сам, а усамотен, уединението го заключи в лятната си зеленина. Той и лесът не се променяха и озовали се извън времето, нямаше да се променят, както лятната зеленина, огънят и есенните дъждове, както стоманеният студ и понякога снегът, като лятото, есента и мократа сапфирена пролет в тяхната неизбежна и безсмъртна последователност, тези незапомнени и лишени от смърт сезони на майката, която го бе направила мъж, майка и баща на стареца, роден от негърка-робиня и един вожд на чикасо, който бе неговият духовен баща, когото той тачеше, слушаше и обичаше, а после изгуби, за да тъгува за него; един ден и той щеше да се ожени и в един кратък миг също щеше да притежава тази краткотрайна и безсъдържателна слава, която по своите собствени закони не може дълго да живее и затова може би се нарича слава; те също щяха и можеха да отнесат във времената поне спомена — тогава, когато плът с плътта повече не се сношават, защото споменът върши това; но и тогава лесът щеше да си остане неговата първа любов и жена.

Всъщност той не отиваше към евкалипта, а се отдалечаваше от него. Беше време, и то не много отдавна, когато нямаше да го пуснат тук самичък, с него винаги идваше и някой друг, а по-късно, когато почна да разбира колко много неща не знае, сам не би посмял да се навърта тъдява без другар; още по-късно, взел да налучква, макар и смътно, границите на незнанието си, той вече се опитваше и минаваше оттук с компас в ръка, не защото самоувереността му бе станала по-голяма, а защото МакКаслин, майор Де Спейн, Уолтър и генерал Компсън го бяха научили най-после да вярва на компаса, независимо от това, какво показва. Сега той вече не използваше компаса, а слънцето, и то несъзнателно, ала въпреки това по всяко време би могъл да определи по картата къде се намира с минимална грешка от сто стъпки; и разбира се, точно когато очакваше, земята почна леко да се възвишава, отмина един от четирите бетонни знаци, поставени от землемера на дърварската компания да показват четирите ъгъла на участъка, който майор Де Спейн бе изключил от продажбата, после застана на самата могила, от която се виждаха и четирите знака, все тъй белеещи дори след зимното брулене, местност безжизнена и обезпокоително чужда на това място, където самото запустение представляваше кипящ хаос от семеизхвърляне, зачатие и раждане, а смърт изобщо не съществуваше. След падналите за две зими покривки от листа и след водите на две пролети, нямаше и следа от двата гроба. Но ония, които идваха да ги намерят чак тук, не се нуждаеха от надгробни плочи, а щяха да ги открият тъй, както го бе учил Сам Фадърз: по особените белези на дърветата. С първото забиване на ловджийския нож, колкото да види дали е още там, попадна на кръглата тенекиена кутия от смазка за колела, в която вече изсъхналата разкривена лапа на Старата Бен почиваше над костите на Лайън.

Не ги смути. Дори не потърси другия гроб, в който онази неделна утрин преди две години той, МакКаслин, майор Де Спейн и Бун бяха положили тялото на Сам, ловния му рог, ножа и лулата; нямаше защо. Бе стъпил върху него, може би сега стоеше отгоре му. Но в това нямаше нищо лошо. Сигурно е знаел, че днес съм в гората още преди да съм дошъл — помисли си той и приближи едно от дърветата, които подпираха чардака, където бяха заварили тялото на Сам — дървото и другата тенекиена кутия, прикована о него, ръждясала, смачкана, чужда, но вече срасла в съзвучната общност на леса, не издаваща дори беззвучен тон и празна, отдавна празна от храната и тютюна, който бе оставил него ден, както след време щеше да се изпразни и от това, което сега измъкна от джоба си: стиска тютюн, нова пъстра кърпа и малката кесийка ментови бонбони, които Сам толкова бе обичал — щяха да си отидат още преди да обърне гръб, не да изчезнат, а просто да се прелеят в многоликия живот, който оставя по тъмните грапавини на тия потайни и сенчести места своите нежни приказни следи, дишащи, мамещи и неподвижни, наблюдаващи го иззад всеки клон и лист. Той отново тръгна, сякаш не бе спирал, а само забавил крачки, слезе от могилата, която съвсем не бе убежище на мъртвите, защото смърт не се полагаше нито на Лайън, нито на Сам Фадърз; смъртта не бе прикована под земята, а свободна и не в земята, а от земята, многолика и въпреки това неотделима от всяка частица — лист, клон или прашинка, въздух, слънце и дъжд, роса и нощ, желъд, от него лист и после пак желъд, мрак и утро и после пак мрак и утро в неизменната си процесия и в своето многообразие една и съща. А също и Старата Бен! Да, Старата Бен! Те ще й върнат лапата, разбира се, че ще й върнат лапата. После безкрайното предизвикателство и безкрайната гонитба, в които няма сърце да се измъчва и преуморява, няма плът да се разкъсва и окървавява. Замръзвайки на мястото си, той си спомни прощалното предупреждение на Аш. Замръзнал и неподвижен, чу гласа й. Единият крак тъкмо поемаше тежестта, пръстите на другия тъкмо се отлепяха от земята и дъхът му спря, усети отново и както винаги силния разтърсващ прилив, дошъл още от онова време, когато Айзак МакКаслин изобщо не е съществувал, погледна надолу и разбра: това бе страх, но още не ужас. Тя още не бе се навила, тракалото й още мълчеше, само едно бързо и плътно свиване и встрани се протегна един клуп, пуснат сякаш за разнообразие, от който надигналата се глава можеше леко да се наведе назад; не, това още не бе ужас, но от главата до опашката имаше повече от шест стъпки, главата се вдигаше все по-високо от коляното му и само на един лакът разстояние; старите, навремето ярки петна на младостта, сега тъмнееха в монотонна хармония със самотиите, из които пълзеше и се спотайваше старата, прокълната от древни времена отровна самотница, чийто дъх той изведнъж долови: неясен и отвратителен, напомнящ гнили краставици и нещо друго, безименно, свързано с всезнанието и древната мъдрост на факирите-парии, със смъртта. Най-после се раздвижи. Не главата. Тя си остана на същата височина и почна да се отдалечава, изправена, сякаш главата и третината от дължината й, която я държи, са нещо, което се движи на два крака, освободено от всички закони на равновесието; така би трябвало да бъде, защото дори сега той не можа да повярва, че това движение, това изтичане на сенки след вървящата глава може да бъде една змия, която си отива и изчезва. Сега стъпи с другия крак, без да го усеща, застанал с вдигната ръка като Сам Фадърз в оня следобед преди шест години, когато го доведе в леса да му го покаже, а той се сбогува с детството си; без да мисли какво прави, той повтори ония думи, които Сам бе изрекъл на своя стар език:

— Главатарю! Дядо!

Не можа да се сети кога за пръв път чу звука, защото му се стори, че го дочува отдавна — някой като че удряше железопътната релса с цев на пушка, плътен, силен и небързащ звук, обгърнат в някакво безумие, сякаш този, който чука, е не само извънредно силен и съсредоточен, а и малко луд. Въпреки това не идваше откъм дърварската линия, защото, макар тя да се намираше точно в тази посока, до нея имаше най-малко две мили; звукът идваше най-малко от триста крачки. И като се замисли, сети се откъде — който и да е човекът, каквото и да прави, той е някъде близо до поляната с евкалипта, където трябваше да срещне Бун. Досега вървеше бавно и тихо, не откъсваше очи от земята и от дърветата. Сега обаче тръгна направо, с изпразнена пушка и наведена назад цев да не му пречи, като се провира през ниските гъсталаци и прорастъци, звукът ставаше все по-силен, дивото, някак обезумяло и необяснимо блъскане на метал с метал приближаваше, той се измъкна от дърветата и се озова в края на старата поляна, а точно през себе си забеляза самотния евкалипт. На пръв поглед му се стори, че дървото е оживяло от побеснели катерици. Стори му се, че най-малко петдесет подскачат и се хвърлят от клон на клон, дървото се превърна в зелена буря от полудели листа и от време на време, на двойки и тройки, катериците се спускаха по дънера, извръщаха се начаса и отново хукваха нагоре, като че всмукани обратно от безвъздушното пространство на бесния листовъртеж, в който се намираха техните събратя. Тогава забеляза Бун, седнал и опрял гръб на ствола, навел глава и диво чукащ нещо в скута си. Чукаше с цевта на разглобената си пушка върху разглобения й магазин. Останалите части на пушката бяха пръснати наоколо. Навеждаше аленото си лице, струящо и напомнящо орех, и блъскаше цевта в магазина с неистовото увлечение на безумец. Не вдигна глава да види кой е. Все тъй чукащ, извика с дрезгав, приглушен глас:

— Махай се! Не ги докосвай! Те са мои!

1935–1942