Стъпки от огън

10.

Балтимор, 1999

Пожарът беше пламнал в празна ненаселена сграда в Южен Балтимор през една мрачна януарска нощ. Пожарникарите вътре работеха в ада на непоносима топлина и задушаващ дим. Навън пък се бореха с температури под нулата и мразовит вятър, който превръщаше водата в лед и разгаряше пламъците.

Това беше първият работен ден на Рина като член на градския отряд със специално предназначение за борба с палежите.

Тя знаеше, че една от причините да бъде назначена и да работи под ръководството на капитан Брант бе, че Джон бе натиснал няколко бутона в нейна полза. Но не дължеше мястото си само на ходатайство. Беше работила като вол, за да го заслужи. Учи, образова се, обучава се, тренира, дежури като доброволка безброй неплатени часове в пожарната и никога не промени целта, не я изпусна от очи.

Така че съвсем заслужено си бе получила новата блестяща значка.

Когато можеше, продължаваше да отделя време за работа като доброволец в пожарната в предградието. Трябваше да глътне порцията си дим.

Но причините и последствията от пожарите бяха силите, които я мотивираха и движеха. Кой или какво го бе подпалило? Каква промяна носеше, кой щеше да спечели или да загуби, да страда или да се радва?

Когато Рина и партньорът й пристигнаха на мястото на разсъмване, сградата представляваше яма от почернели тухли и отломъци, както и причудливи водопади от лед.

Тя беше в един екип с Майк О’Донъл, работил петнадесет години в тази служба. Бе от старата школа, но притежаваше и нещо, което Рина смяташе за нюх.

Можеше да подуши умишлените пожари от километър.

Майк носеше яке с качулка и ботуши със стоманени бомбета, както и каска върху вълнената си шапка.

И тя бе избрала подобно облекло. Когато пристигнаха на местопрестъплението, застанаха един до друг и загледаха сградата.

— Много жалко, че оставят постройки като тази да отиват на боклука — О’Донъл разопакова две дъвки и ги лапна. — Хипитата все още не са дошли да разкрасят тази част на Балтимор.

Произнесе Балтимор завалено.

— Построена около 1950 година. Азбест, хоросан, керемиди на покрива, евтин фурнир за облицовка. Като добавим и купищата боклуци, оставени от бездомници и наркомани, получаваме огромно количество лесно запалими материали.

Рина извади преносимия си комплект от багажника, в който имаше цифрова камера, резервни ръкавици и допълнително фенерче. Нагоре по улицата забеляза полицейската кола и камионетката на моргата.

— Изглежда, все още не са транспортирали тялото.

О’Донъл дъвчеше презрително.

— Да не би да имаш проблеми с изгорели създания?

— Не — беше виждала трупове и преди. — Всъщност, надявах се да не са го отнесли. Искам да направя собствени снимки.

— Ще си правиш албум с изрезки ли, Хейл?

Тя само се усмихна, докато вървяха към сградата. Полицаите, застанали на пост, им кимнаха, когато се промушиха под жълтата лента за ограждане на местопрестъплението.

Пожарът и потушаването му бяха превърнали първия етаж в истинска пустиня от овъглено и мокро дърво, опърлени тавански плоскости, извит и огънат метал и счупени стъкла. Предварителната информация включваше факта, че старата сграда е била свърталище на наркомани. Рина предположи, че под отломъците ще намерят спринцовки и игли, затова си сложи кожени ръкавици.

— Искаш ли да започна да търсенето оттук?

— Аз ще започна от долния етаж. — О’Донъл огледа мястото и извади бележник, за да си води бележки и да прави скици. — Ти си по-млада от мен. Ще се качиш горе.

Подвижна стълба бе поставена на мястото на стъпалата, които се бяха срутили. Рина хвана здраво куфарчето си, проправи си път сред отломките и започна да се изкачва.

Талашитени плоскости, помисли си отново, като огледа изгорелите останки. Спря, за да направи снимки на стените, а също и на целия първия етаж отвисоко за доклада.

Следите й показваха как се е движел огънят нагоре и е стигнал до тавана. Имало е много гориво, за да го подхранва и достатъчно кислород, за да поддържа горенето.

Голяма част от втория етаж се беше срутила и бе натрупала отломките, където се ровеше О’Донъл. Пожарът бе продължил по тавана, отбеляза си Рина, проправяйки си път между керемидите, шперплата, хоросановата мазилка, подхранван от тях и от боклуците, оставени от незаконните наематели.

Разгледа останките от един стар изтърбушен стол, от метална маса. Хоризонталният покрив бе позволил на огъня да се разпространи, да разпръсне дима и газовете във всички посоки. И да стигне до все още неидентифицирания мъж, чиито останки сега лежаха на пода, свити и изгорели. Изглежда се бе скрил в нещо като килер. До трупа бе приклекнал някакъв мъж. Очевидно имаше дълги крака, защото личеше, че позата не му е много удобна.

Носеше ръкавици, работни ботуши, вълнена шапка с уши и червен шал с шахматна шарка, завит няколко пъти около врата и брадичката му.

— Аз съм инспектор Хейл. Отдел „Палежи“ — дъхът й излезе като бяло облаче, когато клекна до него на пода.

— Петерсън, медицински екип.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Изгоряла плът — той сякаш се усмихна, поне в очите му се появи нещо подобно на усмивка. Беше около четиридесет по нейна преценка, висок, черен и сигурно тънък като змиорка под пластовете зимни дрехи. — Изглежда идиотът си е помислил, че ще се спаси от огъня, като се промъкне в килера. Вероятно димът го е отровил, после се е опекъл. Ще ви кажа повече след аутопсията.

Рина продължи внимателно напред, опитвайки здравината на пода. Вероятното задушаването от пушека би било милост, Рина знаеше това. Тялото бе напълно изгоряло и лежеше с вдигнати ръце както всички жертви на пожар. Топлината контрактира мускулите и вдига ръцете така, като че ли последното им действие е било да се опитат да се предпазят от пламъците.

Тя вдигна камерата, получи кимване, означаващо „давай“, и направи няколко снимки.

— Как така се е оказал единственият човек тук? — зачуди се Рина на глас. — Снощи температурите бяха под нулата. Бездомниците използват подобни места за убежище, а в доклада пише, че тук са се навъртали и наркомани. В предишни доклади е отбелязано, че на третия етаж е имало одеяла, няколко стари стола, дори малка готварска печка.

Петерсън не каза нищо, когато тя отново клекна до тялото.

— Няма видими травми?

— На пръв поглед не. Но може да открия нещо при аутопсията. Мислите, че някой е запалил пожар, за да прикрие убийство?

— Няма да бъде първият. Но преди всичко трябва да изключим възможността пожарът да е случаен. Защо все пак той е сам тук? — повтори въпроса си тя. — Колко време ще мине, докато разберем самоличността му?

— Ще трябва да вземем отпечатъци. Зъбни снимки. Няколко дни.

Също като О’Донъл, Рина извади бележник и започна да прави бързи скици.

— Какво предполагате? Мъж на около петдесет? Никой не може да открие собственика. Това не е ли странно?

Рина започна огледа, разделяйки стаята по същия начин, по който археологът прави разкопки. Щеше да отделя слой след слой и да пресява, да документира и да слага намерените доказателства в торбички.

Следите върху далечната стена издаваха наличието на химически катализатор, както бе посочил и следователят на пожарната. Рина взе образци, постави ги в контейнери и ги отбеляза с етикети.

Сетне продължи да следва пътя на пожара, промушвайки се под прогизналите отломъци, през пепел и прах. Четири апартамента, определи тя, съставяйки картина на сградата отпреди пожара. Празни, необитаеми, неизправни, в лошо състояние…

Прекара пръстите си, облечени в ръкавица, по овъгленото дърво, надолу по стената, вземайки още образци. Сетне затвори очи и ги помириса.

— О’Донъл! Намерих нещо, което прилича на многобройни точки на възникване тук. Следи от катализатор. В този стар под има много пукнатини и вдлъбнатини, лесно е да се образуват локвички.

Тя застана на четири крака, пропълзя и подаде главата си през дупка с разръфани краища, където подът се бе срутил на долния етаж. О’Донъл изследваше своите секции с прецизността на хирург.

— Искам отново да проверят собственика. Да се намери някой, който да ни даде информация.

— Твое право е.

— Ще дойдеш ли да хвърлиш един поглед тук?

— Ти просто искаш на всяка цена да вдигнеш стария ми задник по тази стълба.

Тя му се ухили отгоре.

— А искаш ли да чуеш първоначалната ми работна хипотеза?

— Доказателства, Хейл. Първо доказателства, сетне хипотези — той спря за момент. — Както и да е, казвай.

— Извършителят е подходил неправилно. Трябвало е да го запали в най-далечния ъгъл, възможно най-далеч от стълбите. И докато пожарът е приближавал към него, да се измъкне. Но е бил глупав и го е запалил близо до стълбите. Може да е бил пиян или дрогиран, или просто тъп глупак, но сам се е хванал в капана. И е свършил жизнения си път, като се е опекъл в килера.

— Намери ли контейнер или някакъв съд, в който да е донесъл катализатора?

— Все още не. Може би е под тези отломки. А може и да е долу, при теб — тя посочи с пръст. — Хвърлил го е там в паниката си, защото пожарът е вървял по петите му. Пламъците са обхванали контейнера с катализатора и са го взривили. Бум! — и ето ти дупката в пода. Отломките оттук валят долу и първото ниво се покачва…

— Като си толкова умна, слез и се порови тук.

— След малко — обеща, но първо се измъкна от дупката и потърси мобилния си телефон.

Беше досадна, мръсна работа. Но тя я обичаше. Знаеше защо О’Донъл й позволи да изложи теорията си и му бе благодарна, Той искаше да разбере дали може да се справи с мръсотията и вонята, с монотонността на работата и физическите усилия.

А също да провери дали може да мисли.

Когато намери десетгалоновата туба за бензин под планината от отломки и морето от пепел, почувства трепет.

— О’Донъл! Открих!

Той се обърна и изви устни в усмивка.

— Една точка за новото хлапе.

— Има дупки на дъното. Влачил го е, после е палил, пак е влачил и пак е палил. Следите горе показват влачене. Мъртвият мъж не може да е бил свидетел или жертва. Картината на пожара не говори за това. Който го е запалил, е бил хванат в капан. На първия и втория етаж има решетки на прозорците, така че никой не може да излезе оттам. Обзалагам се, че тялото е на собственика.

— А защо не на някой пироман, наркоман или нехранимайко, който има зъб на собственика?

— Пожарникарите докладваха, че вратите са били заключени. Занитени с болтове. Трябвало е да ги счупят. Защо на горния етаж има решетки? Кой слага решетки на прозорците на втория етаж? При това са нови. Изглеждат съвсем нови. Собственикът го е направил. Заключил е мястото, за да държи неканените гости навън. Сигурно само той има ключове.

— Приключвай и опиши всичко. Бива си те, Хейл.

— О, да, бива си ме. Чакам този момент от единадесет годишна.

Вечерта, все още силно развълнувана, Рина седеше срещу Фран в „Сирико“ и тъпчеше в устата си капели д’анджело30 със сос маринара.

— И така, не успяхме да открием собственика на сградата, който имал три заема, обезпечени с мястото, и цял куфар, пълен със застраховки. Хората, с които говорихме, ни казаха, че се оплаквал как бездомници и наркомани разрушават собствеността му. Как не можел да изпразни къщата си. Предполагам, че медиците ще идентифицират неизвестния труп като собственика. Освен той да е избягал и да се е покрил, след като подпалването е тръгнало не както трябва. Все още имам много работа на мястото, но нещата се натъкмяват. Като по учебник.

— Чуй се само! — Фран се разсмя, като отпи минерална вода. — Моята малка сестричка — следовател. Почакай, докато мама и татко научат за твоя първи разрешен случай.

— Разрешен? Е, не съвсем. Предстои да се направи възстановка, да се проведат разпити, да се провери миналото му. Толкова се надявах, че ще се обадят, докато съм тук.

— Рина, във Флоренция сега е един часът след полунощ.

— Е, да — тя поклати глава. — Права си.

— Нали позвъниха днес следобед! Прекарват си чудесно. Татко успял да навие мама да вземат под наем един малък мотопед. Можеш ли да си ги представиш как обикалят из Флоренция като две хлапета?

— Мога — Рина взе чашата си и я вдигна за наздравица, после отпи. — Нямаше да заминат обаче, ако не беше ти.

— Не е вярно.

— Абсолютната истина е. Ти винаги се грижиш за всичко. Пое всички отговорности тук, за да могат мама и татко да отделят малко време и да пътуват. Бела, като дойде тук, не вдига повече от една чаша и то за да пие от нея. При това в редките случаи, когато се сеща да ни посети. Е, и аз не съм за пример.

— Ти почисти масите миналата неделя и настаняваше хората повече от час във вторник, след като бе работила целия ден.

— Живея точно над пицарията, така че не е кой знае каква работа — но все пак се усмихна, макар и малко злобничко. — Забелязвам, че не оправда Бела.

— Бела си е такава. И освен това има три деца.

— Плюс бавачка и домашна прислуга, и градинар — о, забравих, не се казва градинар, а озеленител — Рина махна с ръка, когато Фран й отправи укорителен поглед. — Добре де, не ме гледай така. Ще се успокоя. Не искам да злословя срещу Бела. Просто се чувствам малко виновна, че ти пое основната тежест от работата. И Ксандър ти помага самоотвержено, макар да е доста зает в медицинското училище.

— Забрави за вината. Всички правим онова, което е най-важно за нас — тя вдигна очи и се усмихна на мъжа си, който месеше тесто на работната маса.

Той имаше големи ръце и мило лице, далеч не грозно или простовато. Яркочервената му коса падаше на челото му като малки пламъчета. А когато срещна погледа й, очите му светнаха от задоволство.

— Кой можеше да предположи, че ще се влюбиш в ирландец, който обича да готви италиански манджи! — развеселена, Рина продължи да яде. — Знаеш ли, ти и Джак все още сте като влюбени гълъбчета, макар че сте заедно вече три години.

— Не преувеличавай. Станаха две миналата есен. Но може би има и още нещо, което подхранва огъня на любовта — Фран хвана двете ръце на сестра си. — Нямам търпение. Не мога повече да мълча. Исках да изчакам, докато се нахраниш, така че Джак и аз да ти го кажем заедно, но не мога повече да чакам и една минута.

— О, Боже! Ти си бременна!

— На четири седмици — бузите й станаха розови. — Много е рано още, трябваше да си мълча, но просто не мога и…

Рина скочи и прегърна сестра си през врата.

— О, Боже! Почакай! — изтича заобиколи работната маса и се хвърли на гърба на Джак. — Татенце! Поздравления!

Лицето му почервеня и се сля с косата, когато Рина го разцелува звучно по бузите.

— Шампанско за всички! От мен!

— Мислехме да запазим новината само в семейството… — глуповато се ухили Джак, когато Рина се отдръпна от него.

Хората наоколо ръкопляскаха и се стичаха да поздравяват Фран.

— Много е късно вече. Аз ще донеса виното.

Новината на Фран и първият й работен ден като инспектор по палежите бяха причина да пийне малко повече, отколкото бе свикнала. Но лекото замайване й бе приятно, когато заобиколи ресторанта до задната стълба, която водеше към апартамента й.

Джина и Стив вече бяха семейство от година. Така че нямаше причина да задържи апартамента с двете спални, в който живееше с приятелката си.

Според родителите й беше малко глупаво да живее тук, след като стаята й вкъщи все още се пазеше. Пък и не искаха да им плаща наем. Така че трябваше да им напомни, че я бяха възпитали да бъде отговорна за действията си и да върви по пътя си самостоятелно.

Приемаше апартамента като първа стъпка в тази насока. По-късно смяташе да се сдобие със собствена къща. Но това беше само евентуално, някой ден. И освен това се чувстваше уютно и много комфортно да живее точно над ресторанта и на един хвърлей място от къщата на родителите си. И в един квартал с Фран и Джак.

Когато заобиколи, видя, че във всекидневната й свети. Инстинктивно отвори палтото си, така че да може лесно да извади оръжието. През всичките години служба в полицията само два пъти бе имала повод да го извади. Пистолетът винаги й се струваше някак чужд в ръката й.

Рина се качи по стълбите, като се мъчеше да си припомни какво бе правила, преди да излезе. Беше излязла на разсъмване, така че много вероятно бе да е забравила лампата да свети. Вероятно, но почти невъзможно, тъй като майка й я бе възпитала да пести електричеството и това й бе насадено от дете. С ръка на пистолета, тя посегна към дръжката на вратата, за да провери дали е заключена. Вратата се отвори, Рина извади наполовина оръжието си. След което го прибра на мястото му с въздишка на облекчение.

— Люк! Откога си тук?

— От няколко часа. Казах ти, че може да намина, забрави ли?

Съвсем вярно, припомни си тя, докато сърцето й възвръщаше нормалния си ритъм. Беше й излязло от ума. Доволна, че го вижда, Рина влезе на топло и му предложи устните си.

Целувката беше кратка, повърхностна и я накара да вдигне вежди. Той обикновено нямаше търпение да я вземе в прегръдките си. Тя изпитваше същото към него. Люк Чеймбърс излъчваше някаква сексапилна елегантност, неотразима сексуалност, която Рина намираше за очарователна и силно възбуждаща. Както и неговото романтично и нетърпеливо ухажване от момента, в който се срещнаха.

Харесваше й да бъде ухажвана, да бъде преследвана, да бъде глезена с цветя и телефонни обаждания, романтични вечери, дълги разходки край брега на морето.

Харесваше й, при това много, да гледат на нея като на истинска жена, крехка и деликатна. Това бе приятна смяна на модела. Коренно различен от образа й в службата, където всички я смятаха за силна и компетентна.

Вероятно затова не бе отнело много време Люк да я вкара в леглото си. Но минаха цели три месеца, преди тя да му даде ключ за вратата си.

— Спрях за малко долу да хапна и да се видя с Фран — обясни тя, като развърза шала, свали шапката и се завъртя. — Преживях най-хубавия ден в живота си, Люк, и чух най-прекрасните новини, когато Фран…

— Радвам се, че поне някой е имал хубав ден — прекъсна я рязко той, отдръпна се от нея и като спря телевизора, който бе гледал, потъна в стола.

Добре, помисли си Рина. Този мъж беше секси, интересен и често пъти страхотно романтичен. Но беше също така и голям чешит. Тя не обръщаше внимание на тези му черти. Всъщност, да се подвизава през по-голямата част от деня в свят, който бе основно мъжки, й помагаше да бъде малко по-мека и снизходителна във връзката си с Люк.

— Тежък ден ли имаше? — Рина свали палтото, ръкавиците и прибра всичко в тесния гардероб.

— Секретарката ми ме предупреди, че след две седмици напуска.

— О, така ли? — тя оправи с пръсти косата си, мислейки си разсеяно, че е време да опита нова прическа. После почувства вина, че не му обръща внимание. — Съжалявам да го чуя — промърмори, докато събуваше ботушите си. — И защо те напуска?

— Решила, че иска да се мести в Орегон, за Бога! Просто ей така, каприз. Ще трябва да пусна обява, да проведа интервюта, да взема някой, когото тази тъпа патка да обучи, преди да напусне. Това беше като за капак на трите срещи, които имах извън офиса. Главата ме цепи, ще умра.

— Ще ти дам аспирин — Рина отиде до него и се наведе да го целуне по главата. Той имаше такава хубава и мека коса, светлокафява като очите му.

Люк взе ръката й и я погледна с уморена усмивка.

— Благодаря ти. Последната среща свърши късно и ми се прииска да те видя. Да се разтоваря.

— Защо не влезе долу? Разтоварването винаги присъства в менюто на „Сирико“.

— Там е прекалено шумно — рече Люк, докато тя се насочваше към банята. — Надявах се на спокойна вечер.

— Вече е спокойна — Рина извади шишенцето и го занесе в малката кухня със стария работен кон — готварска печка и жълт барплот. — И аз ще взема един аспирин. Пих много шампанско долу. Имаше празненство.

— Да, забелязах, че си прекарваш страхотно. Погледнах през прозореца, преди да заобиколя.

— Е, трябвало е да ми се обадиш — тя му подаде аспирин и вода.

— Имах главоболие, Кат. И не исках да седя в шумния ресторант и да те чакам да свършиш с празнуването.

Ами като те е боляла главата, защо, по дяволите, не си пил аспирин по-рано? — помисли си тя. Мъжете бяха такива бебета.

— Може би щях да свърша по-рано празнуването, ако знаех, че си тук. Фран е бременна.

— Ъ?

— Сестра ми Франческа. Тя и Джак ще си имат бебе. Лицето й щеше да освети цял Балтимор, когато ми каза.

— Те не се ли ожениха скоро?

— Женени са от няколко години и се опитват от самото начало. Направо ще напълним цяла детска градина. Сестра ми Бела има вече три и си прави устата за още едно.

— Четири деца на тази възраст! В днешно време! Това е направо безотговорно.

Като приседна на рамката на стола, Рина започна да разтрива врата и раменете му.

— Така става, когато си имаш работа с голямо италианско католическо семейство. А тя и Винс могат да си го позволят.

— Ти нали не мислиш да раждаш по едно всяка година?

— Аз? — разсмя се тя и изпи водата си. — Децата не влизат — в непосредствените ми планове, дори и в по-далечните. Рано ми е. Тъкмо започвам кариерата си. Като я споменах, днес получих първия си голям случай. Чу ли за сградата на Бродуей с празни апартаменти и една-единствена жертва?

— Нямах време за новините днес. Работих дванадесет часа. И прекарах по-голямата част от тях да ухажвам един потенциален клиент. Голяма клечка.

— Това е чудесно. Важен клиент — високо заплащане.

— Все още не сме се договорили, но работя по въпроса — ръката му с дълги пръсти и тясна длан погали нежно бедрото й. — Поканих го на вечеря с жена му в четвъртък вечер. Ще облечеш нещо по-специално, нали?

— В четвъртък вечер? Люк, забрави ли, че родителите ми се връщат от Италия в четвъртък? Ще вечеряме всички вкъщи. Предупредих те за това.

— Е, можеш да ги видиш в петък или през уикенда. За Бога, живеят от другата страна на улицата. Това е важно, Кат.

— Разбирам. И съжалявам, че няма да можеш да се присъединиш към нас за посрещането им.

— Ти чуваш ли ме какво говоря? — ръката върху бедрото й се сви в юмрук. — Трябва да дойдеш с мен. Необходимо е, за да поема управлението на тази сметка. Очаква се срещата ни да се състои. Вече съм го уредил.

— Съжалявам. Моята вечер беше насрочена, преди ти да резервираш четвъртъка. Ако промениш датата, аз ще…

— Защо да я променям? — той скочи и бутна стола, като разпери ръце. — Това е бизнес! И изключително важна възможност за мен. Може да получа повишението, за което работя от толкова време. А ти просто ще се видиш със семейството си! Каква голяма и важна работа е да ядете някакви проклети спагети, когато можеш да го направиш всеки друг път!

— В интерес на истината ще ядем маникоти31 — отвърна рязко, но потисна вълната от възмущение и се изправи на крака. — Родителите ми отсъстваха почти три седмици. Обещах им, че ще бъда с тях дори и да ме повикат по спешност. Когато се върнат вкъщи, ще научат новината, че най-голямата им дъщеря носи своето първо бебе. Тези неща са важни в моя свят, Люк.

— О, значи онова, което аз искам, не е важно?

— Разбира се, че е. И ако ме бе попитал, преди да правиш планове, щях да ти напомня, че вече съм заета. Би могъл да предложиш друга вечер.

— Клиентът иска четвъртък, клиентът получава четвъртък — изстреля Люк, а гневът зачерви бузите му. — Такива са законите в моя свят. Имаш ли някаква представа, дори мъглява идея каква е конкуренцията във финансовото планиране? Колко време и усилия се искат, за да се спечели управлението на една мултидоларова сметка?

— Не съвсем — и вероятно според него това беше неин пропуск, че не се интересува особено от тези неща. — Но знам колко много работиш и разбирам, че за теб е важно.

— Да бе, да! То се вижда.

Люк й обърна гръб и тя изразително завъртя очи зад гърба му. Но пристъпи напред и бе готова да се сдобрят.

— Виж, наистина съжалявам. Ако има някакъв начин да отмениш вечерята за друг ден, аз ще…

— Казах ти вече! — той отново размаха ръце и се завъртя към нея. И тогава опакото на ръката му я халоса здраво по бузата.

Рина отскочи назад, очите й станаха огромни, докато притискаше пръстите си към удареното място.

— О, Господи! О, Боже мой! Кат! Съжалявам! Нямах предвид… не исках… Ударих ли те? О, Господи! — Люк я хвана за раменете и лицето му бе толкова зашеметено и удивено, колкото и нейното. — Беше случайно. Кълна ти се.

— Всичко е наред.

— Ти просто налетя право на ръката ми. Не очаквах… толкова съм несръчен! Тромав глупак! Дай ми да видя. Има ли синина?

— Спокойно, ти едва ме докосна. — Беше истина, помисли си тя. Повече се изненада, отколкото я заболя.

— Червено е — промърмори Люк и докосна нежно бузата й. — Чувствам се ужасно. Като чудовище. Прекрасното ти лице.

— Няма нищо — след всичко случило се, се чувстваше странно спокойна. — Не си го искал, а и аз не съм от стъкло.

— За мен си — придърпа я той в прегръдката си. — Съжалявам, толкова съжалявам! Не трябваше да идвам в това гадно настроение. Просто имах нужда да те видя. После видях как се забавляваше долу. А аз исках само да бъда с теб — той леко докосна с устни удареното място. — Само исках да бъда с теб.

— Ето ме, тук съм — тя погали косата му. — И съжалявам, че не мога да те придружа в четвъртък. Наистина.

Той се отдръпна и се усмихна.

— Може би ще можеш все пак да направиш нещо за мен.

Сексът беше добър. С Люк винаги беше добър. И дали заради плесницата, или заради сприхавостта си, той беше особено нежен. Тялото й гореше под неговото, мускулите й се отпуснаха след дългия ден, изпълнен с напрежение. И докато цялото й тяло се изкачваше към върха, мозъкът й се изпразваше от всичко.

Доволна и полузаспала, Рина се сгуши в него.

— Кога ще си купиш по-голямо легло? — попита той.

— Тези дни — бялна се усмивката й в тъмнината.

— Защо не дойдеш при мен през уикенда? Може да обиколим няколко клуба в събота вечер и да обядваме късно в неделя сутрин.

— Мммм. Може би. Може да се наложи да помагам на обедната смяна в събота, но след това… Ами да, може би след това.

Люк замълча за миг и тя си помисли, че се е унесъл в сън.

— Защо не подредиш нещата така, че да се видиш с родителите си по-рано в четвъртък, да се измъкнеш от вечерята и да се срещнем в ресторанта в седем?

— Люк, просто не става. Не разбираш ли?

— Добре — нацупи се той и стана от леглото. — Явно ще стане на твоето, както обикновено.

— Това не е честно и ти го знаеш.

— Онова, което не е честно — извика той, като започна да се облича, — е твоето нежелание да правиш компромиси. Винаги поставяш всичко преди мен.

Посткоиталната жарава се изпари за секунда.

— Ако наистина смяташ така, не знам какво правиш тук.

— В момента и аз се чудя. Ти получаваш повече, отколкото даваш, Кат — Люк закопчаваше ризата си с резки движения. — Няма да мине дълго време и ще бъда под чехъл.

— Давам ти най-доброто, на което съм способна.

Люк напъха краката си в обувките.

— Толкоз по-зле за теб.

Той излезе, тя остана в леглото.

Наистина ли съм толкова егоистична? — запита се Рина. Толкова емоционално бедна? Обичаше Люк, но дали проявяваше истински интерес към работата му? Наистина не чак толкова много, призна, не и когато бе така силно увлечена в своята собствена.

Може би това, което влагаше във връзката, не беше достатъчно.

Измъчвана от подобни мисли, Рина се въртя в тъмнината и дълго не можа да заспи.

Когато влезе в стаята на работната група заедно с О’Донъл, след като прекараха по-голяма част от дежурството си в чукане по врати и разпитване на свидетели, вземане на показания от бившата съпруга на собственика и от настоящата му приятелка, видя на бюрото си три бели рози с дълги стъбла.

Цветята предизвикаха много коментари от останалите членове на отряда, но картичката я накара да се усмихне.

Все пак тя не си позволи дори да ги помирише, а ги занесе направо в стаята за почивка, за да освободи място на бюрото си.

Имаше да пише доклад. Тъй като трупът все още не бе идентифициран, собственикът се водеше изчезнал.

О’Донъл и Рина отидоха в кабинета на командващия офицер, за да го запознаят с развитието на случая.

— Чакаме резултатите от лабораторията — започна О’Донъл. — Собственикът — Джеймс Р. Харисън, е бил видян за последно в един стриптийз бар на няколко преки от мястото на пожара. Регистрирано е плащане с кредитната му карта в дванадесет и четирийсет. „Форд“ на неговото име все още е паркиран зад сградата.

О’Донъл погледна Рина, правейки й знак да продължи.

— Намерихме сандъче с инструменти под отломъците на първия етаж и отвертка с острие, което съвпада с профила на дупките, направени на дъното на тубата за бензин. Харисън е бил обвинен в измама преди пет години, така че разполагаме с отпечатъците му в базата данни. Съвпадат с онези, които снехме от сандъчето с инструменти, отвертката и тубата за бензин. Медицинският екип не е в състояние да вземе отпечатъци от трупа, затова ще търсят дентално съвпадение.

— Ще получим резултатите утре — добави О’Донъл. — Говорих с някои от близките му. Имал е сериозни парични затруднения. Обичал е конете, но те не го обичали.

Капитан Бранд кимна и се облегна на стола си. Косата му беше бяла като сняг, а очите — студено сини. На бюрото му стояха наредени снимки на внуците му, а самото бюро той поддържаше в идеален ред, както леля й Кармела приемната в къщата си.

— Така. Излиза, че сам е подпалил сградата с цел да получи застраховките, но е бил хванат в капан.

— Така изглежда, капитане. Медиците не откриха никакви следи от побой, никакви наранявания или рани. Все още чакаме резултатите за токсичност — добави Рина, — но нищо не подсказва, че някой е желаел смъртта му. Имал е малка застраховка живот. Пет хиляди, парите отиват при бившата му съпруга. Така и не е променил получателя. Жената се е омъжила повторно, има постоянна работа на пълен работен ден, съпругът й също. Не ми изглежда да е извършителят.

— Бърза работа, недомислена — добави О’Донъл.

— Ще напиша доклад — предложи Рина, когато двамата с О’Донъл се върнаха в стаята на екипа.

— Залавяй се. Аз имам да свърша малко друга писмена работа.

Той седна на бюрото си, което беше обърнато към нейното.

— Да нямаш рожден ден утре?

— Не. Защо? А, заради цветята — Рина подреди бележките си пред клавиатурата. — Мъжът, с когото се виждам, снощи беше малко нервен. Това е извинението.

— Класическо.

— Да, бива го в тия неща.

— Сериозно ли е?

— Не съм решила. Защо, да не ме сваляш?

Той се ухили, а крайчетата на ушите му почервеняха.

— Сестра ми е решила да сватосва едно момче, което върши разни неща за нея. Дърводелец. Хубави неща прави. Добро момче, така ми каза. Опитва се да му намери гадже.

— И ти какво? Смяташ, че ще отида на среща с дърводелеца на сестра ти?

— Обещах й, че ще те попитам — О’Донъл вдигна извинително ръце. — Момчето било много хубаво, така каза.

— Тогава сам да си намери гадже — сложи край на разговора Рина и започна да пише доклада.

11.

Бо преглътна последното парче сладкиш с фъстъчено масло и го прокара със студено мляко. Сетне, както си седеше на барплота за закуска, който сам бе измайсторил, въздъхна преувеличено.

— Ако не бяхте се заробили с този ваш съпруг, госпожо М., щях да ви направя къщата на мечтите. А в замяна щях да поискам само вашите сладкиши с фъстъчено масло.

Жената се усмихна и махна със салфетката за съдове към него.

— Последния път беше ябълковият пай. Всъщност се нуждаеш от едно младо момиче да се грижи за теб.

— Имам си момиче. Имам си вас.

Тя се разсмя. Бо харесваше как се смее, като наклонява главата си назад, така че още малко и ще удари тавана. Имаше закръглено тяло и скоро и той щеше да се сдобие със същото, ако продължаваше да го храни със сладкиши. Косата й бе червена като светофар и цялата в ситни къдрици.

Беше достатъчно възрастна да му бъде майка и имаше страхотно чувство за хумор, по-добро, отколкото природата бе дала на него самия.

— Трябва ти момиче на твоята възраст — насочи тя пръст към него. — Срамота е хубаво момче като теб да е само!

— Просто са прекалено много и не мога да избера. Пък и никоя от тях не е пленила сърцето ми като вас, госпожо М.

— Продължавай. Сипеш ласкателствата по-щедро и от стария ми дядо. А той беше ирландец до мозъка на костите си.

— Харесах едно момиче, но го изгубих. Всъщност цели два пъти.

— Как така?

— Беше като видение сред стая пълна с хора — той вдигна ръце и щракна с пръсти. — Изпари се. Влюбвала ли сте се от пръв поглед?

— Разбира се, че съм.

— Може би с мен стана точно това и сега само се лутам безпомощно, докато я намеря отново. Веднъж пак я срещнах, но тя изчезна. Е, време е да си вървя.

Той стана от стола — почти два метра висок, с дълги силни мускули. Годините на физическа работа бяха ги оформили и стегнали.

Може и да бе два пъти по-възрастна от него, но все още беше жена, а Бриджит Малори имаше набито око и можеше да оцени външния вид на един мъж.

Имаше слабост към това хубаво момче, това си бе самата истина. Но беше и достатъчно практична, така че нямаше да продължи да му дава работа през последните шест месеца, ако той не бе достатъчно сръчен и искрен. И много добър дърводелец.

— Аз ще ти намеря момиче. Запомни ми думите.

— Първо ще трябва да я изпитате дали може да прави сладкиши — той се наведе и я целуна по бузата. — Поздравете господин М. от мен — добави Бо и взе палтото си. — И ми се обадете, ако имате нужда от нещо.

Тя му подаде торбичка с кейк.

— Имам номера ти, Боуен, а също и адреса.

Бо тръгна към пикапа си. Господи! Можеше ли да бъде по-студено? — помисли си и стъпи на пътеката, която бе изринал от стълбите до алеята. Земята беше бяла от сняг, който се топеше и отново замръзваше. Небето бе схлупено и сиво, което обещаваше още сняг.

Реши да спре и да напазарува на път за вкъщи. Мъжете не могат да живеят само на сладкиши с фъстъчено масло, нали така? Нямаше нищо против да си намери жена, която да се оправя в кухнята, но беше не по-малко сръчен в нея.

Вече си имаше собствен бизнес. Потупа кормилото, когато влезе в колата. „Дърводелски услуги Гуднайт“. Двамата с Брад купиха, възстановиха и продадоха няколко малки къщички.

Нямаше да забрави как уговори Брад да направят първата инвестиция, когато видя хлътналия покрив на една къща — беше истински необработен диамант. Трябваше да благодари на Брад за кредита, както за непоклатимата му вяра.

А също и на баба си, затова, че му повярва достатъчно и му даде малко пари. Напомни си да й се обади, когато се прибере и да види дали не се нуждае от нещо, от постягане на къщата, например.

Двамата с Брад работиха здравата, като волове, докато ремонтираха първата къща. Спечелиха добри пари, върнаха заема на баба му с лихвите. И реинвестираха останалите.

Когато се върнеше назад, винаги се сещаше за едно мъртво момче, на което също трябваше да благодари за постигнатото днес. Защо точно онова събитие, смъртта на един непознат, промени живота му, Бо не можеше да каже. Но тя го накара да престане да се носи по течението и да се хване за работа.

Джош, помисли си той, като се отдалечаваше от къщата на семейство Малори в Оуен Милс. Тогава Манди бе много разстроена. И колкото и да е странно, пожарът и смъртта на момчето заздравиха тяхната връзка.

Брад и…. Как и беше името? Дребното русо момиче, което бе обект на желанията на приятеля му през онези дни? Кари? Кати? По дяволите, няма значение.

Сега Брад бе увлечен по една пикантна брюнетка, която си падаше по салсата.

Но неговата собствена русокоска, видяна един-единствен път на някакво парти преди сто години, все още събуждаше копнежите му от време на време. Не бе забравил лицето й, облака от медно руси къдрици, малката бенка близо до устата.

Загубена, отдавна загубена, напомни си Бо. Така и не узна името й, не чу гласа й, нито усети аромата й. Вероятно по тази причината споменът и усещането бяха още по-сладки. Тя бе винаги там, където му се искаше да бъде.

Бо се вля в колоната от коли. Явно днес всички в Балтимор бяха решили да пазаруват след работа. Напливът причиняваше ужасни задръствания, скърцане на спирачки и необходимост от умопомрачителни маневри из паркинга. Може би бе по-разумно да се откаже и да си сготви вечеря с каквото намери в хладилника.

Или да си поръча пица по телефона.

Трябваше да прегледа чертежите за следващата си поръчка и списъка на доставките за къщата, която двамата с Брад току-що започнаха.

По-добре щеше да бъде, ако прекара времето си…

Погледна разсеяно вляво, когато движението в неговата лента замря.

В първия миг видя само една непозната жена, наистина хубава жена, която караше тъмносин шеви блейзър32. Бухнала, къдрава коса с цвят на светъл карамел се подаваше изпод черна шапка. Пръстите й потропваха по кормилото и това му подсказа, че сигурно слуша нещо по радиото. По неговото пееше Спрингстийн. По ритъма на пръстите й Бо си помисли, че жената слуша същата станция.

Интересно.

Заинтригуван от тази мисъл, той се наведе напред, за да може да види по-добре лицето й.

Беше тя! Момичето от сънищата. Момичето от мечтите му. Скулите, извивката на устните, малката бенка.

Челюстта му увисна, шокът го накара да закове спирачки. Тя хвърли бегъл поглед към него и за един миг — един бездиханен миг, нейните кестеняви очи срещнаха неговите.

И изведнъж музиката спря.

Той изруга наум: „По дяволите!“

Жената се намръщи, извърна глава и потегли.

— Но, но… — заекването го върна на земята. Прокле се, включи мотора. Неговата лента обаче беше претъпкана, а нейната се движеше, макар и бавно. Когато се освободи от колана си и отвори вратата, мигновено завиха клаксони.

Наистина смяташе да хукне след колата й. Да тича по улицата като пациент, избягал от лудница. Но тя вече бе доста далеч напред. Прекалено далеч, помисли си Бо, бесен на себе си, че толкова се обърка, та дори не видя номерата на колата й.

— На ти сега, отново същото! — промърмори, клаксоните ревяха край него, а от небето започнаха да падат първите снежинки.

— Както и да е, беше странно — Рина се подпря на барплота в кухнята на „Сирико“, където майка й бъркаше нещо на печката. — Наистина изглеждаше добре, ако пренебрегнем факта, че устата му така зяпна, че можеше да влезе цял рояк мухи, а очите му се ококориха и щяха да изскочат от орбитите, сякаш току-що някой бе вкарал кол в задника му. Искам да кажа, че почувствах погледа му, разбираш ли? А когато вдигнах очи към него, ето какво видях.

Рина се опита да имитира физиономията на Бо.

— Може да е получил сърдечен пристъп.

— Мамо! — изсмя се Рина и се наведе да целуне майка си по бузата. — Просто беше луд.

— Вратите ти заключени ли бяха?

— Мамо, не забравяй, че съм ченге. Днес впрочем имах нов случай. Група деца влезли в училището си и подпалили няколко класни стаи. Добре, че няма пострадали. За щастие.

— Къде са били родителите им?

— Не всички родители са като теб. Подпалвачеството е сериозен проблем сред децата. Никой не е пострадал, което си е направо чудо, и слава Богу, щетите са нищожни. О’Донъл и аз разпитахме всички, но едно от тях… Знаеш ли, проряза ме особено неприятно чувство, когато говорих с него. Мисля, че трябва да го прегледа психолог. Само на десет години е, а очите му гледаха с оня поглед. Спомняш ли си Джоуи Пасторели? Със същия поглед.

— Тогава добре, че сте го хванали.

— Този път. Отивам да се издокарам за срещата.

— Къде ще ходиш тази вечер?

— И аз не знам. Люк беше много тайнствен. Нареди ми да облека нещо фантастично. По тази причина ходих по магазините да си купя нова рокля и тогава видях оня луд.

— Значи Люк. Той ли е?

— За момента — тя поглади гърба на майка си. Но вече знаеше, че няма да остане дълго с него. — Имаш си Бела и Фран да ти раждат внуци.

— Не казвам, че трябва да се омъжиш и да имаш деца. Просто искам да си щастлива.

— Аз също. Щастлива съм, мамо.

Люк беше избрал френски ресторант от най-висока класа и Рина се зарадва, че се бе спряла на роклята от тъмносиньо кадифе. А начинът, по който очите му заблестяха, когато я видя облечена в нея, смекчи шока от ценовата листа.

Но когато той поръча бутилка „Дом Периньон“ и хайвер, тя зяпна от изненада.

— Какво става? Какъв е случаят?

— Вечерям с красива жена. Моята красива жена — добави Люк, взе ръката й и я целуна така, че всеки мускул в тялото й се разтопи и омекна. — Тази вечер изглеждаш фантастично, Кат.

— Благодаря. — Беше се потрудила да изглежда така. — Но сигурно има и нещо друго, освен възхищението ти от мен.

— Познаваш ме прекалено добре. Да изчакаме шампанското. Ако изобщо някога го донесат на масата.

— Не бързай. Можеш да запълниш времето, като ми повториш още веднъж колко добре изглеждам.

— Всеки сантиметър от теб. Харесва ми, като правиш косата си по този начин. Права и лъскава.

— Прическата й отне безумно много време, ръцете я заболяха да се бори с къдриците, сешоара и четката. Но след като той я харесваше така, нямаше нищо против да го прави от време на време. Сервитьорът донесе бутилката на масата и показа етикета на Люк. Сетне сипа малко в чашата, за да го опита.

След одобрението чашите бяха напълнени и Люк вдигна своята.

— За моята сладка, вкусна и възхитителна Кат.

— Направо ми се иска да бъда в менюто, ако ще ме сервират с това вино — тя чукна чашата си в неговата и отпи. — Мммм. Със сигурност удря в земята шампанското в „Сирико“.

— Винарската изба там не е достатъчно дълбока. Докато тукашната е изключителна. Фините френски вина като това не вървят с пица с люти чушлета.

— Щом казваш — тя предпочете да не се засяга, а да се забавлява. — Мисля, че забележката ти може да е комплимент и за двете заведения. Сега, след като виното е налято и вдигнахме наздравица, кажи ми какво се е случило?

— Любопитна си, нали? — пръстът му я чукна по носа. — Получих повишението. Голямото!

— Люк! Това е страхотно! Браво на теб! Поздравявам те. Наздраве за успеха ти! — извика тя с вдигната чаша и отпи.

— Благодаря — той целият сияеше. — Няма да се посвеня да кажа, че си го заслужих. Сметката на Лоудър беше последната карта в тестето. Щеше да ми бъде по-лесно, ако ми бе помогнала да го омагьосам, но…

— Ти успя сам. Наистина се гордея с теб — Рина протегна ръка и я сложи върху неговата. — Е, ще получиш ли нова длъжност, нов офис? Разкажи ми всички подробности.

— Ще получа голямо увеличение на заплатата.

— Това е ясно и без да го казваш — тя остави чашата си, а сервитьорът се появи като с магическа пръчка, за да я допълни.

— Ако сте готови да поръчате…

Ръката й стисна пръстите на Люк.

— Защо не? Умирам от глад, а можеш да ми разкажеш всичко и докато вечеряме.

— Щом така искаш.

Рина изчака, докато кавалерът й поръча — и си помисли, че от страна на Люк беше малко превзето да произнася наименованията на ястията на френски. Но беше мило, а и той можеше да си позволи малко загубено време тази вечер.

— Е, кога се случи? — попита го, когато най-накрая сервитьорът се отдалечи.

— Не вчера, онзи ден. Исках да уредя тази вечер, преди да ти кажа. Резервациите тук са голямо препятствие. Чака се със седмици.

— И как трябва да те наричаме сега? Крал на финансовото планиране?

По лицето му плъзна доволна усмивка.

— Това е следващата ми цел. Засега ще заема мястото на вицепрезидента.

— Вицепрезидент! Уха! Ще трябва да направиш тържество.

— Е, имам някои планове. Знаеш ли, Кат, защо не пуснеш мухата в ухото на сестра си отново? Сега, когато съм на този пост, тя може би ще успее да уговори съпруга си да ни прехвърли управлението на неговите сметки.

— Винс изглежда доволен от фирмата, с която работи — започна Рина и видя как очите му се замъглиха. — Но ще й кажа. Ще я видя в неделя, за рождения ден на Софи. Ти никога не си проявявал желание да се присъединиш към мен.

— Кат, знаеш как се чувствам на подобни семейни събирания, какво да говорим за детски рожден ден! — очите му безпомощно се вдигнаха към тавана. — Спести ми го, милост!

— Знам, че понякога е натоварващо. Но пък е забавно. Просто исках да знаеш, че си поканен и добре дошъл.

— Ако смяташ, че присъствието ми ще помогне да уговоря зет ти…

Този път тя се напрегна и се насили да се отпусне.

— Хайде да не смесваме семейството и работата, какво ще кажеш!? Ще предложа на Винс да се срещне с теб, но това… така де, ще бъде доста неприятно да говоря за работа точно на рождения ден на дъщеря му.

— Неприятно? Значи съм неприятен, защото се опитвам да дам на твоя зет добър финансов съвет?

Тя го остави да се нервира, докато сервираха първото им блюдо.

— Не. Но със сигурност Винс няма да те хареса много, ако говориш за работа на семеен празник.

— Бил съм на някои от вашите семейни сбирки — напомни й той. — Доста сериозни разговори се провеждат там. Разговори за пици.

— „Сирико“ е част от моето семейство. Ще направя каквото мога.

— Извинявай — махна с ръка Люк, сетне потупа нейната. — Знаеш, че се изнервям, когато става дума за работата ми. Тук сме, за да празнуваме, а не да спорим. Знам, че ще положиш доста усилия да докараш зет си при мен.

Нима беше казала подобно нещо? — зачуди се Рина. Не, не мислеше така, но реши, че ще бъде по-умно да го пусне покрай ушите си. В противен случай щяха просто да се въртят в един омагьосан кръг и тя щеше да загуби апетита си.

— Е, кажи ми повече, господин вицепрезидент. Ще ръководиш ли отдел?

Той започна да й разказва и докато го слушаше, Рина се забавляваше да наблюдава как лицето му се променя под влияние на различните емоции, които изпитваше. Знаеше какво означава да работиш за постигането на една цел и да я постигнеш. Пълно изтощение. Докато вечеряха, слабите вълни на напрежението постепенно се успокоиха.

— Тази риба е фантастична! Искаш ли да я опиташ? — в мига, в който му предложи, видя изражението му и се разсмя. — Извинявай, винаги забравям, че не обичаш да си ядем от чиниите. Но много ще загубиш, трябва да ти кажа. О, забравих да ти се похваля, че днес поех нов случай…

— Не съм свършил. Тъкмо стигнах до най-важната част.

— Извинявай. Нима има и още?

— Най-важното. Ти ме попита дали ще се преместя в нов офис. Отговорът е да.

— Голям и…

— Точно така. Голям и… на Уолстрийт.

— На Уолстрийт? — Рина застина и остави вилицата си. — Ню Йорк? Изпращат те в Ню Йорк?

— Скъсах си задника от работа, за да го постигна. Офисът в Балтимор е истинска дупка в сравнение с разкоша, който ме очаква в Ню Йорк — лицето му стана предизвикателно и неприятно, като че ли бе прекалил с шампанското. — Заслужил съм го.

— Абсолютно. Просто се изненадах. Не знаех, че искаш да се местиш.

— Няма смисъл да се говори за нещо, докато не стане. И това не е просто преместване, Кат. Това е голям скок за мен.

— Поздравявам те от сърце — усмихна се тя, като чукна чашата си в неговата. — Ще ми липсваш. Кога заминаваш?

— След две седмици — в очите му се появи топлинка, а устните му се извиха в усмивката, която за пръв път я привлече към него преди време. — Утре се качвам на влака, за да огледам апартаменти за живеене.

— Бързо действаш.

— Защо да губя време? Което ни води до втората част на тази вечер. Кат, искам да дойдеш с мен.

— О, Люк, би било чудесно. Едно кратко пътуване до Ню Йорк ще ми хареса много, но не мога утре. Ако ме бе предупредил, бих…

— Нямам предвид утре. Намерил съм агент по недвижими имоти и знам какво точно търся. Мисълта ми е да живееш с мен в Ню Йорк, Кат — тя отвори уста да отговори, но той хвана ръката й. — Ти си точно жената, която искам. Ти си черешката върху сладоледа. Ела с мен в Ню Йорк.

Сърцето й подскочи при вида на малката кутийка, която извади от джоба си и отвори с палец.

— Омъжи се за мен.

— Люк — пръстенът бе с изумително голям брилянт. Тя не знаеше нищо за диамантите, но можеше да ги познае, когато заслепяваха очите й. — Колко е красив. Аз… добре, но…

— Класическо, точно в твой стил. Ще си живеем страхотно двамата. Вълнуващо. Богато — той погледна леко встрани и кимна на някого. Сетне очите му се върнаха на нейните и Люк плъзна пръстена на пръста й.

— Почакай…

Но сервитьорът вече стоеше до тях с нова бутилка шампанско и топла усмивка.

— Поздравления! Желаем ви цялото щастие на света!

Докато той наливаше шампанско, от съседните маси започнаха да ръкопляскат. Люк се изправи и преди да е изрекла каквото и да е, заобиколи масата и я целуна.

— За нас — вдигна наздравица, като сядаше на мястото си. — За началото на общия ни живот.

Когато чукна чашата си в нейната, Рина не каза нищо.

В стомаха й имаше един стегнат възел, който предвещаваше нещастие. Уловена съм, помисли си тя. Аз съм в капан. Точно така се чувстваше. Принудена да приема поздравления и пожелания за щастие от персонала на ресторанта, от другите посетители, докато излизаше с Люк навън. Пръстенът на пръста й блестеше налудничаво на уличното осветление и тежеше като олово.

— Да отидем у нас — предложи Люк, като я прегърна и зарови лице в шията й.

— Не, трябва да се прибирам. Утре много рано съм на работа и освен това… Люк, трябва да поговорим.

— Добре, ще направим каквото искаш — той отново я целуна. — Това е твоята нощ.

Как ли пък не, беше единственото, което си помисли. Възелът в стомаха й започваше да предизвиква гадене, а началото на главоболието се опитваше да среже основата на врата й.

— Ще ти покажа няколко снимки по компютъра на апартаментите, така че да имаш представа — той подкара колата с усмивка на лицето. — Освен ако не искаш да се поровиш сама или заедно с мен. Ще бъде по-забавно — намигна й. — Можем да отидем да пазаруваме. Или да накарам секретарката да ни резервира апартамент в „Плаза“, да ни намери билети за някое шоу.

— Не мога. Всичко е прекалено неочаквано и…

— Добре, добре — сви той примирително рамене. — Но само не се оплаквай, ако купя някое място, което не си видяла. Набелязал съм три апартамента в Долен Манхатън. Единият, към който имам особени предпочитания, е с три спални. Агентът по недвижими имоти твърди, че мястото е страхотно от гледна точка на възможности за забавления. Апартаментът току-що е обявен на пазара, така че моментът е подходящ. Достатъчно близо до офиса ми е, ще мога да ходя дори пеша в хубаво време. Цената е висока, но при новото ми положение мога да си я позволя. Освен това смятам да дам няколко приема. Да предприема също и пътувания. Да вървим да се нанасяме, Кат.

— Имам чувството, че вече всичко си планирал.

— Знаеш, че в тази област съм най-добър. О, бих искал да организирам малко празненство преди да тръгнем. Може да го комбинираме като тържество за сбогуване и за годежа ни. Ако ще го правим тук, в моя апартамент, ще трябва да побързаме. Започвам да опаковам багажа си веднага.

Тя отново не каза нищо, просто го остави да говори, докато пътуваха към нейната квартира над „Сирико“.

— Хайде да запазим за утре голямото обявяване — кимна той към все още светещия ресторант. — Искам те цялата за мен тази нощ. Можеш да покажеш пръстена си утре.

Люк излезе да отвори вратата. Това бе един от жестовете, които неизменно правеше, жестове, които тя винаги бе смятала за мили и старомодни.

Когато се качиха в апартамента й, той й помогна да свали палтото си. Отново зарови носа си в шията й. Рина отстъпи и си пое дъх, преди да се обърне с лице към него.

— Хайде да седнем.

— О, планове за сватбата? — се разсмя той, като разпери ръце. — Знам, че жените обичат да ги правят, но хайде тази вечер да се концентрираме върху годежа ни — пристъпи към нея и прокара пръсти по бузата й. — Позволи ми да се съсредоточа върху теб.

— Люк, трябва да ме изслушаш. Ти не ми даде никакъв шанс в ресторанта. В мига, в който ми показа пръстена, сервитьорът вече разливаше шампанското, а хората викаха и ръкопляскаха. Постави ме в невъзможна ситуация.

— За какво говориш? Не ти ли харесва пръстенът?

— Разбира се, че ми харесва, но не мога да го приема. Ти обаче не ми позволи да кажа нито дума. Смяташ, че всичко вече е предопределено. Извинявай, Люк, наистина съжалявам, но ти си въобразяваш прекалено много. Явно мислиш, че всичко ще стане както го искаш, но не е така.

— За какво говориш?

— Люк, никога не сме говорили за брак, а изведнъж ме поставяш пред свършения факт, че сме сгодени и се местим в Ню Йорк. Първо, аз не искам да се местя в Ню Йорк. Семейството ми е тук. Работата ми е тук.

— За Бога! Ню Йорк е само на няколко часа с влака. Можеш да виждаш семейството си на всеки няколко седмици, щом искаш. Ако питаш мен, време е да скъсаш с миналото си тук.

— Не те питам — отвърна спокойно тя. — Да не би ти да си ме питал за каквото и да е? И аз бях повишена напоследък, за теб обаче това не бе повод да празнуваме.

— О, за Бога! Не може да сравняваш…

— Не сравнявам. Просто правя равносметка — всъщност доста дълго време й трябваше да си направи равносметката, призна си Рина. Грешката си беше нейна. — Ти не се интересуваш ни най-малко от моята работа, но кой знае защо смяташ за сигурно, че аз веднага ще се откажа от нея и ще бъда много щастлива да се преместя с теб в Ню Йорк.

— Искаш да продължиш да си играеш с огъня, така ли? Чувал съм, че в Ню Йорк също стават пожари.

— Изобщо не цениш онова, което правя. И не го уважаваш.

— Че какво очакваш? — развика се Люк. — Ти поставяш работата си пред мен, пред нас, пред бъдещето ни! Мислиш си, че бих могъл да се откажа от това повишение само за да можеш да останеш в Балтимор и да готвиш спагети в неделя? Ако не проумяваш, че моята кариера е по-важна, тогава наистина съм те надценил и съм се излъгал в теб.

— Не мога. Така че всичко, което казваш, е вярно. Но дори и то не е важно. Никога не съм ти казвала, че искам да се омъжа за теб. А сега ти заявявам, че не искам. Ти дори не си направи труда да ме попиташ.

— Не ставай смешна! — лицето му бе изкривено, злобно и грубо, каквото ставаше, когато бе ядосан. И започваше да почервенява. — Ти прие пръстена! Сложи го на пръста си и не каза и дума!

— Не исках да правя сцени. Не исках да те злепоставя.

— Да ме злепоставиш!

— Люк, сервитьорът стоеше точно до теб — тя вдигна ръце и разтърка лицето си. — И онези хора по съседните маси! Не знаех как да реагирам.

— Значи какво, ти просто ме изпързаля? Подигра се с мен, така ли?

— Нямах такова намерение. Нямах никакво намерение да те обиждам или наранявам. Но ти правиш планове, без дори да се консултираш с мен. Бракът е… Просто не съм готова. Съжалявам — тя свали пръстена от ръката си и му го подаде. — Не мога да се омъжа за теб.

— Що за идиотщини, по дяволите? — той я сграбчи за раменете и я разтърси силно. — Готова си да скъсаш с мен само защото не можеш да се разделиш с Балтимор? Да не си обсебена от този град! За Бога, време е да пораснеш!

— Тук съм щастлива и не смятам това за мания — отдръпна се тя. — Моят дом е тук, семейството ми също, работата ми. Но, Люк, ако бях готова да се омъжа, ако исках да го направя и това включваше раздялата ми с всичко това, щях да го сторя. За мен бракът все още не стои на дневен ред.

— А какво ще кажеш за моите нужди? Защо не си помислиш и за мен? Какво си въобразяваш, по дяволите, че правих с теб през последните месеци?

— Мисля, че бяхме заедно, защото ни беше приятно. Ако си правил други планове, аз не съм разбрала. Не си ми го подсказал по никакъв начин. Съжалявам.

— Чуйте я, моля ви! Съжалявала била! Ти ме унижи и сега съжаляваш? И защо смяташ, че това ще поправи нещата?

— Следвам моя си път не за да те унижавам. Не го прави по-сложно, отколкото е.

— По-сложно е! — завъртя се той като луд. — Знаеш ли колко трябваше да изтърпя, какви неприятности имах, докато успея да уредя всичко това, да ти предложа съвършената вечер? Да намеря идеалния пръстен? И сега ти захвърляш всичко обратно в лицето ми!

— Казвам не, Люк. Ти и аз не искаме едни и същи неща в живота. Не мога да направя друго, освен да ти кажа не и съжалявам.

— Ах, да, ти съжаляваш — той се обърна и нещо в лицето му накара дланите й да се изпотят. — Съжаляваш, защото поставяш тъпата си работа пред мен! Твоето вонящо, нищо не струващо семейство пред мен! Твоят тъп и задръстен начин на живот на полицай, който арестува задръстеняци, също е по-важен от мен! И всичко, което съм вложил и инвестирал в теб…

— Чакай, чакай! — прекъсна го Рина, гневът й се надигна и се примеси с неговия. — Инвестирал си в мен? Аз да не съм акция, Люк! Не съм ти клиент. И трябва да внимаваш какво говориш за моето семейство.

— До гуша ми е дошло от твоето шибано семейство!

— Тогава си върви. Моля, напусни дома ми веднага — врящото гърне от емоции вървеше към изкипяване. — Ти си ядосан, и двамата сме пили…

— Да бе! Нямаше проблеми да смучеш шампанско за двеста и петдесет долара бутилката, докато планираш как да ме изриташ в лицето, нали?

— Добре. Спокойно — тя отиде в спалнята си и извади от чекмеджето чековата си книжка. — Ще ти напиша чек и за двете бутилки, и ще смятаме, че сметките са ни чисти. Ще приемем, че и двамата сме допуснали грешка, и…

Люк сграбчи ръката й, при което почти я събори. Тя загуби равновесие. Преди да успее дори да мигне, той я удари с опакото на ръката си. Чековата книжка изхвърча, а рамото й се блъсна в стената, когато залитна към нея.

— Кучка такава! Ще ми пише чек! Тези полицейски номера ще ги продаваш на скапаните задръстеняци, дето ги арестуваш! Шибана полицейска кучка!

Рина видя звезди, малки червени звездички, които затанцуваха пред очите й. Шокът я накара да замръзне за миг много повече от болката, когато той се наведе и я дръпна, за да я изправи на крака.

— Махни си ръцете от мен — тя чуваше, че гласът й трепери, макар че се бореше да остане спокойна. „Научи се да бягаш“, беше казал някога дядо й. И тя го направи. Научи се. Но тук нямаше къде да бяга. — Махни си ръцете, Люк, веднага.

— Няма да ти позволя повече да ми казваш какво да правя! Това представление свърши. Време е да те науча какво става, когато някой се опитва да ме изработи.

Рина не се замисли. Не си помисли, че той се кани да я удари отново, нито как да го спре. Просто реагира така, както бе обучена да реагира в подобни ситуации.

Заби юмрука си в брадичката му, а коляното й влезе остро между бедрата му.

Звездите все още танцуваха пред очите й, когато Люк се свлече на земята, а дишането й стана бързо и накъсано. Но, слава Богу, в гласа й вече нямаше треперливи нотки.

— Сега вече можеш да ме наречеш кучка. Колко глупаво от твоя страна да забравиш, че съм и полицай. Вдигай си задника и вън от къщата ми — след което грабна лампата, издърпа шнура й от стената и я вдигна над рамото си като бухалка. — Или да изиграем още един рунд, ако желаеш, копеле мръсно! Махай се! Вън оттук или ще се смяташ да късметлия, ако прекараш нощта в килията или в болницата.

— Няма да забравя това — лицето му беше бяло като восък и той пълзеше, докато се опитваше да се изправи на крака. Очите му бяха като разтопена лава, докато я гледаше. — Няма да го забравя.

— Чудесно. Нито пък аз. Върви по дяволите! Да не си посмял да се приближиш до мен.

Тя не трепереше. Не и когато го последва през всекидневната. Нито когато го изчака да вземе палтото си и да докуцука до вратата. Остана спокойна, когато заключи след него. Дори когато отиде пред огледалото, за да огледа лицето си, също беше спокойна.

След това взе цифровия фотоапарат, нагласи времето и си направи снимки в профил и анфас, след което ги изпрати с кратко писмо обяснение по имейла до партньора си.

Трябваше да има доказателства, каза си. После извади замразен грах от фризера, седна и допря торбичката до наранената си горяща буза.

И чак тогава се разтрепери като лист.

12.

Седя си в колата, пуша си „Камел“. Малката пачавра се подвизава из модния свят. Размотава се с Контето в моден костюм и с лъскав мерцедес. Вози се сякаш трийсет хилядарки са нещо обикновено. Трябва да имам такава кола. А може просто да подпаля тази. Няма ли това да е хубав номер? Контето с модния костюм се връща, шумолейки с кашмиреното си палто, и хоп — няма я колата!

Хубав майтап ще падне. Страхотно ще се посмеем.

Но играта се нарича „първо да погледаме“.

Ето го и бинокълът. Мръсницата обикновено оставя щорите вдигнати. Вероятно обича момчетата да я зяпат.

Като католическите курви няма други по света. Ето ги — стоят в стаята. Изглеждат напрегнати. Птиченцата може би са се поскарали. Трябваше да си взема една бира. Щеше да е къде, къде по-приятно да гледам представлението със студена бира.

Гледам лицето й. Много е секси, малката бенка, сочните устни. Я по-добре да хвана кокалчето вместо бирата.

Отиват в спалнята. За това говорим! Съблечи се, малката! Направи го за татенцето!

Опа! Страхотен бекхенд! Май някой го заболя повече! Надявам се да я фрасне още веднъж. Хайде, конте, цапардосай още веднъж кучката. Запалянковците на първия ред искат да видят една хубава плесница!

Господи, какъв путьо! Да се остави една кльощава женска да го гътне!

Я да запаля още една цигара. Трябва да помисля малко. Може да го изритам, когато излезе. Може да го бия, докато пукне. Да използвам метална тръба или бухалка. Ще има кръв по целия му скъп и моден костюм. Отпечатъците ще сочат нея. Право в нея.

Да видим колко време ще остане страшно ченге, когато бъде заподозряна в убийство.

Ще бъде забавно. Майтап. После цял живот ще се чуди какво е станало?

Контето излиза, клатушка се сякаш топките му са с размер на пъпеши. Умирам си от смях. Това си е истински цирк!

Все още се смея, докато следвам лъскавия син мерцедес. Страхотна кола! Кола и половина.

И все още се усмихвам, голяма дяволска усмивка, защото имам по-добра идея наум. По-добра и по-умна. Голям майтап ще падне.

Ще ми отнеме малко време, но хубавите работи искат време. Трябва да направя малко отклонение, да взема някои неща. Искам да бъде просто. Простите работи винаги са най-добри. Простотата е моята запазена марка.

Ще си пия бирата, докато работя. Експлозив 101. Тя трябва да знае достатъчно за него. Със сигурност знае.

Отделът по палежите са първи братовчеди на бомбаджиите. Хубаво малко устройство. Простичко. Момчета и момичета, не използвайте това нещо вкъщи.

Вече е достатъчно късно, съвсем късно. Малката кучка вече спи, съвсем сама. Няма движение. В четири сутринта градът е мъртъв. Тази гадна лайняна дупка. Шибаният Чарм Сити33 никога не ми е носил друго, освен печал.

Контето с модния костюм се е качило в модния си апартамент и спи със своите топки като пъпеши. Да се радва, че си ги е занесъл у тях. Толкова лесно, толкова просто. Но така е по-добре. Няколко минути насаме с трийсетте хилядарки и всичко е готово. Заключено и заредено.

Сега само да се отдалечим, да отидем малко встрани. Толкова, колкото да се наслаждаваме на шоуто.

Да запалим още една цигарка и да чакаме фойерверките.

И така — пет, четири, три, две, едно. Бум!

Погледни това, бозайник! Виж я как гори!

О, да, бейби! Добра работа. Направо върхът. Сега ще чакаме показанията. Пръстовите отпечатъци ще кажат кой е виновен защото костюмарата ще им ги покаже. Ще си държи посинелите топки и ще посочи с пръста си точно нея.

Работа за лека нощ.

Жалко за хубавата кола, все пак.

В шест сутринта, тридесет минути преди часовникът да зазвъни, Рина се събуди от чукане на външната врата. Тя се измъкна от леглото и инстинктивно притисна пръсти към скулата си, която започна да тупти.

И туптеше през целия път до вратата, помисли си с погнуса. Мъже като Люк не се отказваха лесно.

Загърна стегнато халата, избягвайки да се погледне в огледалото над скрина, и излезе бързо от спалнята.

Един бегъл поглед вляво от прозореца я изненада. Като оправи косата си с пръсти, Рина отключи вратата и я отвори.

— О’Донъл? Капитане? Има ли някакъв проблем?

— Може ли да влезем за малко? — очите на О’Донъл бяха потъмнели като буреносни облаци, което само увеличи объркването й. Отстъпи назад.

— Не съм на работа до осем.

— Хубава синина имаш — кимна той към лицето й. — Прилича ми на ударено око.

— Забърках се в една гадост. Заради имейла, който ти пратих снощи, ли идвате? Няма нужда да раздуваме тази история.

— Не съм си проверявал още пощата. Тук сме заради един инцидент, свързан с Люк Чеймбърс.

— О, Господи! Да не е подал оплакване, че го изхвърлих оттук? — Рина прибра косата си и червенината, която се появи под синината, този път беше причинена от неудобство. — Исках случаят да си остане поверителен, затова ти изпратих имейл по въпроса с няколко снимки за доказателство, ако той повдигне обвинение. Предполагам, че точно това е направил.

— Детектив Хейл, ще трябва да отговориш къде си била тази нощ между три и половина и четири.

— Тук — тя обърна поглед към капитан Брант. — Цялата нощ бях тук. Какво се е случило?

— Някой е подпалил колата на Чеймбърс. Той настоява, че си ти.

— Подпалил колата? Той пострадал ли е? О, Господи! — тя се отпусна отмаляла на един стол. — Колко лошо е пострадал?

— Не е бил в нея, когато е била подпалена.

— Слава Богу! — Рина затвори очи. — Добре. Но не разбирам.

— С господин Чеймбърс сте имали спречкване снощи.

Тя погледна капитана и почувства нов прилив на тревога и безпокойство.

— Да. По време на което той ме удари по лицето и ме събори на земята. Сетне продължи да ме влачи за краката и да ме бие, нанасяйки ми допълнителни травми. Защитих се, като го халосах с юмрук в челюстта и го ударих с коляно в слабините. Сетне му заповядах да се маха оттук.

— Заплашвала ли си господин Чеймбърс с оръжие?

— С една лампа — Рина скръсти ръце в скута си. — Нощната ми лампа. Взех я и го информирах, че ако не излезе, ще съм принудена да направя още един рунд с него. Бях бясна. За Бога! Та той тежи два пъти повече от мен!

Споменът за този момент накара мускулите й да се стегнат. Трябваше да преглътне внимателно, тъй като гърлото й започваше да гори.

— Ако ме нападнеше отново, трябваше да използвам каквито и да е средства, за да се защитя. Но това не бе необходимо, тъй като той си отиде. След него заключих, направих снимките, изпратих ги на партньора си, в случай че Люк реши да изопачи истината и да подаде оплакване.

— Значи един мъж те напада в собствения ти дом и ти не подаваш оплакване?

— Точно така. Справих се и се надявах, че това ще бъде краят. Не знам нищо за колата и за пожара.

Капитанът седна.

— Той обаче е дал различни показания. Твърди, че ти си го нападнала, защото си била под въздействието на алкохол и разярена от факта, че се мести в Ню Йорк. В опита си да те удържи и да те убеди, случайно те бил ударил.

Този път почувства погнуса и известна доза самоунижение.

Обърна към полицаите наранената си буза.

— Погледнете добре. На случайно удряне ли ви прилича? Стана така, както аз ви казах. Да, и двамата бяхме пили, но не съм била пияна. Той беше бесен, защото отказах да тръгна с него. Не искам да се местя в Ню Йорк. Скъсах с кучия син, но не съм палила колата му. Не съм напускала апартамента си, след като влязох тук приблизително около десет миналата нощ.

— Да видим дали можем да докажем това — започна О’Донъл.

— Аз мога да го докажа — ръцете й вече не стояха скръстени в скута, а държаха здраво дръжките на стола. Това беше единственият начин да ги удържи да не се свият в юмруци.

— Обадих се на една приятелка около единадесет. Чувствах се зле, лицето ме болеше, а и бях изключително разстроена. Един момент, моля.

Рина стана и тръгна към спалнята.

— Джина, облечи един халат и излез, ако обичаш. Не, важно е!

Затвори вратата и се върна.

— Джина Риверо, не, Роси — поправи се тя. — Съпругата на Стив Роси. Тя дойде. Казах й да не идва, защото е младоженка, но тя настоя и пристигна с половин галон „Баскин-Робинс“. Двете седяхме, ами не знам, някъде докъм полунощ. Ядохме сладолед и плюехме по мъжете. Тя настоя да остане, в случай че Люк се върне и се опита да влезе.

Вратата на спалнята се отвори и ядосаната и разрошена Джина се появи.

— Какво става? Знаеш ли колко е часът? — трябваше й доста време, за да фокусира погледа си върху двамата мъже.

— Какво има, Рина?

— Джина, познаваш партньора ми, детектив О’Донъл, и капитан Бранд. Просто искат да ти зададат няколко въпроса. Аз ще направя кафе през това време.

Тя отиде в кухнята, подпря ръцете си на барплота и си пое въздух. Трябваше да помисли. И трябваше да мисли като полицай, попаднал под насрещен огън. Никак не й бе приятно да приеме идеята, че някой нарочно бе подпалил колата на Люк. Как е станало? И най-важното — защо? Кой е взел Люк на мушката? Или беше случайност?

Сетне се стегна и се опита да направи кафе както всяка сутрин. Да извади зърната, да ги сложи в кафемелачката. Допълнителна доза вода, щипка сол.

Тя не пиеше кафе, но държеше вкъщи заради Люк. Мисълта за него доведе до надигането на нова вълна от погнуса и отвращение в стомаха й. Беше го глезила и му бе угаждала, а какво получи в замяна? Насинено око и голяма вероятност да бъде подложена на вътрешно разследване.

Загледа с невиждащи очи огнеупорната кана, докато водата завря, и чу гласа на Джина в другата стая да се извисява. Беше изпълнен с гняв и погнуса.

— Това копеле най-вероятно само е подпалило колата си! За да й нанесе още един удар. Вие видяхте ли лицето й?

Рина взе чаши, напълни до половина малката бяла каничка. Това, че беше в беда, не означава да отказва гостоприемство, напомни си тя. Майка й бе набивала тези неща в главата й откакто се бе родила.

О’Донъл дойде до вратата на кухничката.

— Хейл? Искаш ли да дойдеш?

Тя кимна и вдигна подноса. Бузите на Джина бяха по-розовели от гняв, когато постави подноса на малката масичка.

— Такъв е редът — обясни й Рина и докосна ръката на приятелката си, преди да налее кафето. — Такава е процедурата. Те трябва да питат.

— Да, ама аз мисля, че е глупаво. Той те е ударил, Рина. И това не е за пръв път.

— Този човек те е нападал и преди снощния инцидент?

Тя потисна неудобството, което я обзе.

— Удари ми плесница. Веднъж, преди време, но аз повярвах на уверенията му, че е било случайно. Сега вече не съм сигурна. Беше по време на един спор — много по-незначителен от снощния. Кратко спречкване и маловажно. Снощи беше различно.

— Госпожа Роси потвърди казаното от теб. Ако Чеймбърс настоява, може би ще е необходимо да уведомим отдела за вътрешни разследвания — Бранд поклати глава, преди Рина да проговори. — Аз ще го накарам да се откаже — той взе кафето си и добави сметана. — Имаш ли някаква идея кой друг би искал да му причини неприятности?

— Не — гласът й аха-аха да се пречупи. Вътрешни разследвания! Само това липсваше! Та тя току-що бе получила детективската си значка и бе започнала работата, за която се бе обучавала и за която бе мечтала през почти половината от изминалия си живот.

— Не — повтори Рина и се опита да събере сили и да остане спокойна — той току-що получи повишение. Предполагам, че е успял да отстрани, почтено или не, няколко други кандидати за този пост. Но ми е трудно да си представя, че някой от брокерите само заради това би му подпалил мерцедеса.

— Можеш да прочетеш как да свършиш тази работа само като отвориш интернет — напомни й О’Донъл. — Какво ще кажеш за клиентите му? Да ти е говорил за някой, недоволен от методите, с които Чеймбърс е управлявал бизнеса му?

— Не. Люк се оплакваше само от работата — че бил претоварен, че не бил оценен достатъчно. Но най-много обичаше да се хвали.

— Друга жена?

Този път тя въздъхна и й се прииска да си вземе чаша кафе. Така щеше да има какво да прави с ръцете си.

— Ние се виждаме едва от няколко месеца. Доколкото знам, ходи само с мен. Бил е свързан с друга жена, но преди да започне връзката си с… ах… как й беше името… Дженифър. Не знам второто. Била кучка, разбира се, според него. Егоистична, властна, заядлива. Сигурно всички тези неща сега казва и за мен. Май е работила в банковата сфера. Съжалявам, не знам повече.

Почувства се малко по-силна и изправи рамене.

— Сигурно искате да огледате. Предлагам ви да огледате апартамента и колата ми. Колкото по-скоро се уточнят нещата, толкоз по-добре.

— Имаш право на защитник пред отдела.

— Не се нуждая. На този етап. Той ме удари, аз му го върнах и край.

Щеше да бъде край, обеща си Рина. Нямаше да позволи на тази глупост да омърси репутацията й или да провали кариерата й. Нямаше да позволи подобно нещо.

Палежът на колата не е свързан с мен. Колкото по-бързо установим истината, толкова по-бързо ще се върна на работа и следователите ще могат да се насочат в други посоки.

— Съжалявам за това, Рина.

Тя стисна ръката на партньора си.

— Вината не е твоя. Нито на отдела. Не е и моя.

Не си позволи да се почувства огорчена или обидена за това, че собствените й колеги трябваше да преровят къщата и вещите й. Колкото по-пълно и щателно бе това неофициално претърсване и дирене, толкова по-бързо вратата щеше да бъде затворена завинаги.

Когато приключиха в спалнята, тя влезе вътре с Джина, за да се облекат.

— Но това е отвратително, Рина! Не разбирам защо се съгласи.

— Искам досието ми да е чисто. В дома ми няма нищо, така че не могат да намерят нищо. И вече свърши — понеже беше с Джина, тя затвори очи и притисна с ръка корема си. — Чувствам се малко зле.

О, ясно ми е и още как! — Джина я сграбчи в прегръдката си. — Голяма гадост. Но ти знаеш, че всичко ще се оправи. Ще се изясни след пет минути.

— Точно това си повтарям непрекъснато — но да бъдеш дори и пет минути под подозрение прави краткото време непоносимо дълго. — Единственото нещо, което сочи към мен, е, че Люк и аз снощи се скарахме — тя се освободи от прегръдката на Джина и навлече един пуловер. — В случаи като този задължително трябва да насочиш вниманието към бившия партньор — особено ако се окаже, че тя е ченге в отдела по палежите. Понякога точно онези, които се борят с пожарите, ги палят. Чувала съм такива истории — гласът й трепна леко. — Подпалваш пожар, за да играеш ролята на герой, когато го гасиш, или да си го върнеш на някого.

— Не и ти. Ти не си такава.

— Но се случва, Джина — Рина закри очи и се намръщи, защото посинялата натъртена буза силно я заболя. — Ако случаят беше мой, щях много сериозно да насоча вниманието си към бившата му приятелка, която при това знае отлично как се палят пожари.

— Добре. И след като направиш хубаво и задълбочено разследване, ще я елиминираш. Не само защото тя никога не е палила пожар и никога не би го използвала, за да си го върне на най-противното копеле на света. Ще трябва да я елиминираш главно защото е прекарала нощта в собствения си апартамент в компанията на най-добрата си приятелка, с която са яли сладолед.

— Ще трябва да се запитам дали тази най-добра приятелка не я прикрива. За щастие тя има съпруг ветеран огнеборец, който знае, че съпругата му е отговорила на един зов за помощ и е отишла да спи при приятелката си. Това е голям плюс в моя полза. И фактът, че Люк лъже ето за това — тя посочи с пръст бузата си. — То вони отдалече. Никой няма да повярва, че е случайно. Добре, че го документирах и слава на Бога, че ти се обадих и ти не ме послуша, като ти казах да не идваш.

— Стив също искаше да дойде, но аз го спрях — не мислех, че ще ти е приятно някой мъж да се навърта наоколо.

— Не, нямаше да мога да го понеса. Снощи ненавиждах мъжете — стегнатият възел в стомаха й се отпусна при тези разсъждения, все едно случаят беше неин и тя провеждаше разследването. — Досието ми е чисто, Джина и ще остане такова.

Посегна да вземе грима си, за да прикрие синината. После размисли — по дяволите синината!

— Трябва да сляза долу и да кажа на родителите ми. Те трябва да научат новините. Предпочитам да ги чуят първо от мен.

— Ще дойда с теб.

— По-добре си иди у вас и се приготви за работа.

— Ще се обадя, че съм болна.

— Няма да го направиш — тя пристъпи и целуна Джина по бузата. — Благодаря, приятел.

— Никога не съм харесвала скапания самосъжаляващ се Люк. Знам как звучи сега в светлината на случилото се — Джина вирна брадичка, очите й продължаваха да святкат от гняв. — Но наистина не го харесвах, въпреки че изглеждаше добре. Всеки път, като си отвореше устата, говореше само за себе си. Аз, аз, аз. Освен това се държеше покровителствено.

— Какво мога да кажа? Когато си права, си права. Харесвах го, защото беше хубав, добър в леглото и ми бе необходим. Да се чувствам момиче — Рина сви рамене и се засмя. — Плитко и повърхностно — точно като него.

— Ти не си повърхностна. Да не би да искаш да кажеш, че те е чукал като за световно?

— Е, може би. Ще го забравя — тя въздъхна и се огледа в огледалото. Подутината бе станала по-голяма, а цветът й по-наситен. — Сега ще трябва да се разправям с родителите ми. Май няма да е весело.

Бианка биеше яйца в една купа с толкова съсредоточена сила и ярост все едно бе шампион средна категория, готов да се бори докрай в състезанието.

— Защо този негодник не е в затвора? — попита тя. — Не, първо трябваше да мине през болницата и след това в затвора. А ти? — Яйчени пръски се разхвърчаха, когато вдигна вилицата, за да посочи дъщеря си. — Защо не дойде да кажеш на баща си да вкара това нещастно копеле в болницата, преди да го арестуваш?

— Мамо! Взела съм мерки.

— Взела била мерки — Бианка продължи биенето на яйцата, макар вече да бяха разбити. — Била се погрижила! Добре, слушай какво ще ти кажа, Катарина! Има някои неща, без значение колко си голяма, за които баща ти се грижи.

— Татко не може да се втурне след Люк и да го направи на пух и прах. Той…

— Грешиш — намеси се спокойно Гиб. Стоеше с гръб и гледаше през прозореца. — За това грешиш.

— Татко! — не можеше да си представи как спокойният й баща ще влезе в юмручен бой с Люк. След това си спомни начина, по който гледаше господин Пасторели преди години. — Добре, добре — Рина притисна слепоочията си с пръсти и отметна назад косата си. — Добре. Но като оставим семейната чест настрани, не искам да видя татко арестуван за нападение и побой.

— Явно не искаш да видиш и този негодник арестуван за нападение и побой — развика се Бианка. — Имаш прекалено добро и меко сърце за ченге.

— Нямам меко сърце, мамо, моля те.

— Бианка — спокойният глас на Гиб отново възстанови тишината в стаята. Но този път той се обърна и погледна дъщеря си. — А каква си?

— Практична, така мисля. Вглъбена. Надявам се. Истината е, че бях изумена. Излизах с Люк от няколко месеца и не бях забелязала знаците, симптомите. Сега, като погледна назад, мога да ги видя съвсем ясно. Но когато ме удари, бях изненадана. Ако това ще ви успокои и ще ви накара да се чувствате по-добре, милички мои, мога да ви уверя, че го ударих много по-силно, отколкото той мен. Няма да може да върви дни наред.

— Е, това е поне малко утешение — Бианка сипа яйцата в железния тиган. — Но сега той ще ти създава неприятности.

— Ами, да, някой е подпалил колата му.

— Ще ми се да направя на този някой кекс.

— Мамо, престани! — Рина едва потисна смеха си. — Това е сериозно. Можело е някой невинен да пострада. Не се притеснявам много за разследването. За мой късмет Джина беше при мен през цялата нощ. И нищо не ме свързва с пожара, освен кавгата и боя с Люк. Ще се чувствам по-добре, когато открият кой го е сторил, но не се тревожа. Само съм разстроена — призна тя. — И съм още по-разстроена, защото трябваше да разстроя и вас по този начин.

— Ние сме ти родители — подчерта Бианка. — Предполага се, че ще ни разстроиш.

— Удрял ли те е и преди?

Тя понечи да отговори отрицателно на въпроса на баща си, сетне се сети, че така само ще размие истината.

— Веднъж, но сметнах, че е случайно — допълни бързо, при което майка й започна да проклина на италиански. — Честна дума, наистина реших, че е случайно. Без да иска. Той махаше с ръце, жестикулираше доста възбудено, пристъпи към мен и ръката му ме цапна по бузата. Действаше неконтролируемо, беше уплашен… — повтори Рина и хвана ръката на баща си, която се бе свила в юмрук. — Вярвай ми. Погледни ме и ми повярвай! Никога няма да търпя някой да ме бие или унижава. Вие ме научихте да бъде силна и умна. Добре сте ме възпитали. Този мъж повече не съществува за мен — пристъпи и прегърна Гиб. — Край, свършено е с него. Но случилото се ме научи на един много важен урок. Никога няма да се опитвам да бъда нещо, което не съм, дори и в дребните неща. Никога няма да се представям за някой друг. Освен това вече знам, че мога да се грижа за себе си.

Гиб погали гърба й и сложи една лека целувка върху посинялата й буза.

— Събори ли го на земята?

— С два удара — тя отстъпи и им показа как. — Бам, бам и той се търкаляше свит надве като варена скарида. Не искам повече да се притеснявате за случилото се, нито за мен.

— Ние сами ще решим за какво да се притесняваме — Бианка сложи омлета на масата. — А сега яж!

Тя яде и отиде на работа. Пред бюрото й се оформи опашка от сини униформи. Всяко ченге в отдела мина покрай нея — с кратко кимване, с изказване на съжаление, с неубедителна шега. Подкрепата им я преследва чак до кабинета на капитана.

— Твоят човек продължава да настоява, че ти си го ударила първа. Пусна версията и за бившето си гадже. Имал някаква малка сладурана. Твърди, че го мамела, а после го нападнала, когато се разделили. Обвинявала него.

— Защо ли не съм изненадана? Вярвате ли му?

— Смятаме да говорим с нея. Чеймбърс ни даде имената и на някои други хора. Твърди, че му имат зъб, защото бил толкова хубав и преуспял. Няколко клиенти, няколко колеги. Първата му секретарка. Облаците се разнасят над теб, Хейл. Освен това имаш солидно алиби, а и при обиска не се намери нищо, което да свързва пожара с теб. Освен ако Чеймбърс не повдигне формално обвинение, което не вярвам да стори при това положение, ти си освободена от всякакво подозрение.

— Благодаря. Най-искрено благодаря за хубавите новини.

— Обади ми се Джон Мингър. Вятърът довял новините и до него.

— Ясно — Рина си помисли за родителите си. — Мисля, че знам откъде е духал този вятър. Съжалявам, ако това усложнява нещата.

— Не виждам как би могло — капитанът се облегна, погледът му я изучаваше. — Джон е добър човек и много сериозен следовател. Иска да се порови в тази работа на своя глава в свободното си време. Аз нямам нищо против. А ти?

— Аз също. Бих ли могла да получа повече информация?

— Янгър и Трипли работят по случая. Ако искат да споделят нещо с теб, не възразявам.

— Благодаря.

Рина се замисли кой е най-добрият подход към колегите й, занимаващи се с пожара. Преди да реши, Трипли посочи с пръст папката на бюрото й.

— Докладът е пред теб — каза и се върна отново до телефона, за да продължи разговора си.

Рина отвори папката. Вътре имаше снимки на колата на Люк, външни и вътрешни, предварителен доклад от отгледа и заключения.

— Високо оценявам жеста ти, колега — каза Рина. Той сви рамене и закри с ръка слушалката.

— Момчето е чиста проба негодник. Щом харесваш негодници, трябва да излизаш с Янгър.

Като спря да пише на клавиатурата си, Янгър застреля партньора си с пръст и изпрати на Рина една слънчева усмивка.

Трудно й беше да стои далеч от местопрестъплението и да се удържи да не огледа лично събраните доказателства. Но нямаше смисъл да мъти водата. Реши да се отнесе към случая като към упражнение, изследвайки и изучавайки доклада и данните, събрани от следователите.

Беше направено съвсем просто, според нейното мнение. Някой бе свършил работата бързо и гадно — и вероятно бе вършил подобни неща и преди да си набележи Люк.

Мислите й се въртяха в кръг и без резултат, докато отпиваше от чашата вино „Кианти“ и четеше доклада за втори път, без да обръща внимание на шума в „Сирико“.

Беше седнала на маса до вратата, така че да види Джон веднага щом се появи. Махна му, покани го да седне и отиде да му донесе лично бира „Перони“.

— Благодаря, че намина — рече, когато се върна при него.

— Няма защо. Ще си разделим ли една пица?

— Разбира се — даде поръчката на Фран. Всъщност предпочиташе да говори с него, а не да яде. — Знам, че се занимаваш с тази гнусотия по свое желание и в свободното си време. Ще ми кажеш ли какво мислиш?

Той вдигна бирата си и отпи.

— Първо ти — предложи, като кимна към папката пред нея.

— Мръсна работа. Човекът познава колите. Разбива ключалката, задейства алармата. Ако номерът мине — мине. Никой няма да дойде и да каже, че е чул алармата. Но пък и никой не обръща много-много внимание на алармата на кола, особено ако спре след няколко минути. Бензин като катализатор, лиснат вътре, върху капака и под капака. Използвал е сигналните ракети в багажника като запалително устройство.

Тя спря да събере мислите си, а Джон остана мълчалив.

— Това е било достатъчно, за да си свърши добре работата. Синтетичният материал на тапицерията вътре е лесно запалим. Термопластмасата се топи при горене и подпалва останалите повърхности, както е станало и тук. Бърз пожар. Бензинът е бил за застраховка. Дори не е имал нужда от него. Имал е вентилация, достатъчно кислород, можел е да постигне изключително разрушителен пожар само с един смачкан вестник, който за запали под седалката или калника.

— Безкомпромисен или сантиментален?

Тя поклати глава.

— Почти ми се иска да кажа: и двете. Взел е стереоуредбата, повечето подпалвачи не мога да устоят на това изкушение — да вземат ценни вещи, които да продадат или използват. Но не ми прилича на случайна кражба от превозно средство.

— Защо?

— Защото е прекалено насилствена, прекалено решителна. Плюс това има нови зимни гуми, а той не ги е взел. Знаел е отлично какво върши. Намерихме сажди и продукт от пиролиза върху остатъците от предното стъкло, което показва, че е имало вентилация. Без нея повечето пожари в коли се задушават. Колите са отлично уплътнени, когато вратите и прозорците са затворени. Подпалвачът е искал бърз пожар и е добавил ускорител — въздух, към вече богато напоеното с гориво превозно средство. Предполагам, че експлозията е станала за по малко от две минути.

— Работна теория?

— Пожар за отмъщение. Искал е колата да стане на въглен. Пъхнал е един добре напоен парцал в резервоара. По всяка вероятност е използвал пластмасова чаша с фишек в нея. Просто и ефективно. И наистина съвършено. Много точки на възпламеняване — под седалката на шофьора, в багажника. Няколко останки, които лабораторията определи като опаковки от картофен чипс, вероятно са използвани като „ремаркета“ в купето. Те са отлични за тази цел. Дават много топлина, разгарят се и изгарят до почти невъзможна да се определи карбонизирана пепел, а мазнината им дава хубав и продължителен огън — достатъчен да подпали тапицерията, така че, ако нещо се провали с резервоара, колата въпреки това да изгори. Подпалвачът е използвал основни домакински продукти, за да свърши работата си и е знаел какво прави.

— Скъпа кола, всички екстри. Но не смяташ, че някой просто е хвърлил око на скъпата стереоуредба и е искал да си направи малко забавление в зимната нощ?

— Не. Мисля, че е лично и че уредбата е била просто бонус. Чиста работа, обмислена, а не просто за забавление. Целта е била умишлен пожар за унищожение.

Джон кимна и се облегна назад, като отпи от бирата си.

— Абсолютно изчерпателно. Не ми остана много да допълня. Отпечатъците са твои и на собственика. Разпитахме сервитьора в ресторанта, където сте вечеряли преди инцидента. Също и механика от гаража на собственика — той я гледаше, докато си пиеше бирата. — Как е лицето ти?

Изминалите няколко дни и многото лед бяха намалили болката. Но тя знаеше, че лицето й ще премине през няколко различни и не особено привлекателни цвята, докато споменът от удара изчезне напълно.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Джон се наведе напред и снижи глас.

— Сега ми кажи следното. Обади ли се на някого друг, освен на Джина, след като той те удари?

— Не. Дадох съгласие да проверят телефонните ми разговори.

— А тя обади ли се на някого? Казала ли е на някого?

— Не. Като изключим Стив, разбира се. Но никой не го подозира, Джон. Момчетата, които разследват случая, говориха и с трима ни. Ние им разказахме всичко от игла до конец. Аз се обадих на Джина, защото бях много разстроена и търсех малко съчувствие и помощ. Тя дойде, защото се разтревожи и искаше да ми даде съчувствие и помощ.

Рина се огледа, за да се увери, че никой от семейството или от съседите не ги подслушва.

— Работата е там, Джон, че когато си пребита от мъжа, с когото спиш, това не е повод за хвалба. Нито една жена не желае да разпространява случилото се с нея. И аз се надявах да го запазя в тайна, повече или по-малко. Не познавам човек, който би направил нещо подобно вместо мен, заради мен или от мое име.

— Не виждаш никого зад така описания от теб образ?

— Не. Джон, знам, че основните моменти ще бъдат свързани с мен, поне с кавгата. Но мислих за това, премислях го отново и отново. Не виждам нищо друго, освен съвпадение. Погледни показанията — тя потупа по папката. — Люк не е бил особено популярен сред колегите си, нито е оставил мил спомен в предишните си връзки. Никой не изпитва големи симпатии към него, което го прави също толкова добър заподозрян, колкото и мен. Всеки от тези хора би могъл да бъде подпалвачът. Мамка му, бих казала дори, че кучият му син сам е наел някого да подпали колата му, за да ми го върне. Но времето е прекалено кратко, не може да го организира.

— Прекалено кратко е — съгласи се Джон. — Но това е интересна идея — да наеме подпалвач, за да ти отмъсти. Може би ще се сетиш за някого, с когото си се скарала напоследък.

— Ченгетата винаги се спречкват или се карат с някого — промърмори тя.

— Май си права — той се отпусна и се усмихна, когато Фран донесе пицата на масата. — Как върви, сладурче?

— Върви добре — ръката й погали рамото на Рина. — А сега накарай малката ми сестричка да остави тази работа и да хапне нещо.

— Ще видим какво мога да направя. Остави веднага папката! — нареди строго Джон, докато Фран се отдалечаваше. — Ти ще се справиш с всичко, което ти се изпречи на пътя. Неофициално казано, никой не те подозира. Има непоклатим доклад и алибито ти издържа на всички удари. Така че остави разследването на системата.

— Добре. Знаеш ли, Джон, не знам дали аз избрах кариерата си, или тя избра мен. Пожарите изглежда ме съпътстват и са непрекъснато около мен. „Сирико“, първото момче, което обичах, после Хю. Сега това.

Той сложи парче от пицата в чинията си.

— Съдбата е сред най-големите мръсници.

13.

Балтимор, 2005

За добро или за лошо работата беше свършена. Сърцето й биеше до спукване, гърлото й бе пресъхнало, а в основата на корема й нещо леко трептеше, може би от паника или от възбуда.

Бе си купила къща.

Стоеше на белите мраморни стъпала, ключовете лепнеха на потната й длан. Всички преговори и условия бяха в миналото, документите бяха подписани. Имаше нотариален акт. И ипотека.

И банков заем, помисли си Рина, който щеше да изплаща толкова дълго, че когато го изплати напълно, щеше да се пенсионира.

Беше си направила сметката, напомни си тя. Това поне можеше да прави. Беше й време да притежава собствена къща. О, Боже, беше станала собственичка на имот!

Беше се влюбила в тази къща още като я видя. Толкова много приличаше на дом. Какво я наведе на тази мисъл не знаеше, любовта пламна от пръв поглед. Всичко тук викаше и я подканяше: вземи ме!

Местоположението, познатият квартал, дори леко поовехтелият интериор, който сякаш я молеше да му вдъхне от нейния живот. Имаше и заден двор — наистина прекалено тесен, така че можеше да плюе от единия до другия му край, но все пак си беше истински двор с истинска трева. Имаше дори и дърво.

А това означаваше, че трябва да коси тревата и да събира опадалите листа през есента. Следователно — да си купи косачка. За жена, която е живяла в апартаменти през последните десет години, подобна перспектива беше опияняваща.

И така, сега беше тук, пред редицата от триетажни къщи, на три преки от дома, където все още живееха родителите й.

Все още в съседство, помисли се Рина. И толкова далеч, сякаш е на луната.

Но беше хубаво. Направо чудесно. Нали вуйчовците й, баща й и брат й прегледаха най-обстойно всичко — от мазето до тавана? Нищо не пропуснаха. Нуждаеше се от леко потягане тук и там, наистина. И от доста повече мебели, отколкото притежаваше в момента.

Но всичко щеше да дойде с времето си.

А сега трябваше само да пъхне ключа в ключалката и да прекрачи прага. И щеше да се озове в собствената си къща.

Вместо това Рина се обърна, седна на стълбите и изчака, докато възстанови дишането си.

Беше изхарчила голяма част от спестяванията си, отиде и щедрата сума, която баба й и дядо й дадоха — както и на другите си внуци.

И сега, виж какво направи! Влезе в заеми. А нима поддръжката на къщата нямаше да гълта още пари? Застраховки, данъци, ремонти. Трябваше да мисли как да се справя с всичко това за в бъдеще. Тези неприятни подробности досега бяха проблем на родителите й или на хазаите.

Никога нейни.

Успяваше да ги избегне, също както и повечето от другите видове ангажименти. Имаше работата и семейството си, приятелите от детинство.

Но тя бе единствената неомъжена от семейство Хейл. Единственото дете на Бианка и Гиб Хейл, което все още нямаше намерение да създава потомство. „Нямам достатъчно време — казваше винаги когато я закачаха, заяждаха или направо настояваха. — Не мога да намеря подходящия мъж.“

Всичко това беше вярно. Но колко пъти през последните години се отдръпваше — или по-точно се скриваше — от потенциална връзка?

Да ходи на срещи беше хубаво, да прави секс също, но само без сериозно обвързване, моля! Ксандър подхвърляше, че мислела като мъж. Може и да беше вярно.

Дали не купи тази къща като вид компенсация, както някои бездетни двойки или самотници си вземат куче?

Ето на, вижте! Когато искам, мога да поемам ангажименти. Купих си къща.

Да бе, да, къща, в която не мога да се накарам да вляза сега, когато всичко е подписано и подпечатано, помисли си Рина.

Можеше просто да я препродаде. Да я боядиса, да направи някои поправки тук и там и отново да я обяви за продажба. Нямаше закон, който да я задължава да запази къщата тридесет години.

Тридесет години. Рина притисна корема си с ръка. И защо стоеше като някоя хлапачка?

Беше вече на тридесет и една, по дяволите! Беше полицай с цяло десетилетие стаж. Можеше да влезе в тази проклета къща, без да изпада в паника. Освен това не след дълго част от семейството й щеше да се изсипе тук като природно бедствие. Не биваше да я хванат да седи на стълбите, изпаднала в нервна криза.

Рина стана, отключи вратата и уверено влезе вътре.

Мигновено, сякаш беше отворила тапата на бутилка с етикет „Напрежение“, то се изпари и изчезна.

Да вървят по дяволите ипотеките и заемите и ужасът как ще избере цветове за стените! Беше искала тази къща. Голяма, стара, с високи тавани, с лакирани гарнитури и подове от истинско дърво. Разбира се, тук имаше прекалено много място за сам човек. Но това не я безпокоеше. Щеше да използва една от спалните за склад, след като събереше достатъчно вещи за складиране.

Другата щеше да превърне в кабинет, третата в домашен гимнастически салон, а последната щеше да запази като стая за гости.

Рина реши да не обръща внимание на ехото и празното пространство и влезе във всекидневната. Може би трябваше да приеме предложенията на различни роднини за употребяваните им мебели. Поне на първо време. Някои от картините на майка й щяха да стоят добре на стените. Вече виждаше как да направи това място уютно и удобно.

А малката приемна щеше да стане нейна библиотека. Освен това се нуждаеше от голяма маса за трапезарията. И от още столове, за случаите, когато семейството щеше да й идва на гости.

Кухнята беше хубава, реши тя, след като направи обиколката на първия етаж. Точно кухнята при предварителния оглед затвърди решението й. Предишните собственици я бяха обзавели с лъскави черни домакински уреди, които имаха още много години живот. Имаше прекрасни, гладки, с цвят на пясък плотове и шкафове с цвят на мед. Можеше да смени някои от вратичките със стъклени. Може би от матово стъкло, или от модерните грапави стъкла.

Щеше да й бъде приятно да готви тук, нещо, което обичаше да прави в свободното си време. От всички деца на семейство Хейл, Бела единствена не обичаше да готви. Над мивката красиви големи прозорци гледаха към малкото задно дворче.

А там лилиите цъфтяха. Нейните лилии цъфтяха. Можеше да поговори с чичо си Сал дай направи малко, колкото пощенска марка патио34 и да използва способностите на Бела, за да оформи кокетна градинка.

Разбира се, бяха минали години, откакто бе садила нещо друго, освен гераниум в саксиите на прозореца. Години, откакто тя и Джина бяха садили домати, чушки и босилек в градината на общата къща, която споделяха в колежа.

Но й се струваше — поне от сладкото разстояние на времето, че копането и саденето й бяха доставили удоволствие.

Вероятно този път щеше да засади цветя, защото изискваха по-малко грижи. Разбира се, Бела щеше да каже кои са най-подходящи.

За цветя, мода и светско събитие, което трябва да бъде посетено, Бела без съмнение беше безспорен авторитет.

Помисли си да се качи горе, да обиколи и втория етаж, да подреди мислено мебелите, да набележи идеите си. Но реши да приключи разходката си из първия етаж, като излезе в малкото дворче.

Искаше да повърви по собствената си трева.

Дворчето бе оградено от двете страни с телена ограда. Съседът й отдясно бе посадил някакви храсти покрай граничната линия. Добра идея, помисли си Рина. И тя трябваше да направи нещо подобно. Беше не само красиво, но и създаваше чувство за уединение.

А вляво…

Я виж ти, бива си го! — помисли си тя. Възторжената оценка не беше за двора, а за обитателя му.

За щастие нямаше никакви храсти, които да пречат на гледката.

Мъжът беше с гръб към нея и видът му отзад беше доста обещаващ. Не особено високите температури на май не бяха го разколебали да свали ризата си. А може би работата с дървения материал го бе разгорещила.

Джинсите му се бяха смъкнали ниско, а коланът с инструментите още по-ниско. Стигаше точно до цепката на ду пето му, което караше човек да се мъчи да си представи повече и разпалваше въображението. Носеше бейзболна шапка с козирката назад, което не бе от значение за точките от общата оценка, тъй като отдолу се подаваше буйна грива от къдрава черна коса.

Чуваше се музика от радиото, поставено близо до трионите, но не бе пуснато особено силно. Рина едва долавяше „Шугър бой“.

Към метър и деветдесет, прецени тя. Около деветдесет килограма прекрасни, загорели мускули. Не искаше да отгатва възрастта, преди да е видяла лицето му. Но ако съдеше по онова, което виждаше, трябва да беше наперен хубавец.

Агентът по недвижими имоти й бе споменал, че в съседната къща живее дърводелец, ако се нуждае от някои ремонтни работи. Но бе пропуснал дай каже, че дърводелецът има страхотен задник.

Тревата в двора му бе окосена и явно знаеше какво да прави с големият инструмент, навяващ доста мръсни мисли в съзнанието й, който държеше в ръцете си. По тях нямаше пръстени. Изглеждаха силни. Не откри видими татуировки или пиърсинг.

Точките му се покачваха.

Къщата му бе подобна на нейната, макар че той вече имаше патио с размерите на пощенска марка, което бе постлал с някакви плочи. Нямаше цветя — това беше лошо, защото отглеждането и грижите за цветята показваха вкус и отговорност. Все пак патиото изглеждаше чисто и можеше да се похвали с барбекю и грил с кралски размери.

Ако и отпред съседът й изглеждаше като отзад, тя може би щеше да се добере с хитрост до него и да се самопокани на пържола на скара.

Той спря работата си и остави встрани инструмент, който Рина определи като автоматичен чук за пирони. Шумът от компресора заглъхна и сега „Шугър бой“ се чуваше доста по-ясно, докато дърводелецът посегна към една голяма бутилка с вода и я надигна.

Мъжът отстъпи назад и тя успя да зърне част от профила му. Хубав нос, твърдо очертани устни. Носеше предпазни очила, които му стояха добре. Имаше голяма вероятност лицето да е също толкова привлекателно, колкото и тялото. Де тоз късмет!

Мъжът очевидно бе около тридесетте. Е, не беше ли страхотно?

Когато обърна глава и погледна към нея, тя му махна — жест, който смяташе за приятелски поздрав към новия съсед.

А той замръзна, сякаш бе извадила оръжие и го бе насочила право към него. Вдигна бавно ръка и свали очилата си като хипнотизиран. Рина не можеше да определи цвета на очите му, но усети силата и напрегнатостта на погледа му.

Изведнъж лицето му сякаш разцъфна в усмивка. Захвърли очилата на земята и с два скока стигна до оградата, която безцеремонно прескочи. Движенията му бяха страхотни — Бързи и живи. Зелени, отбеляза разсеяно Рина. Очите му бяха зелени — като морска мъгла, но в момента светеха малко маниакално.

— Ето те и теб — възкликна мъжът. — Мамка му! Ето те и теб!

— Да, тук съм — тя му отправи предпазлива усмивка. Около него се разнасяше мирис на талаш и на пот — което щеше да бъде привлекателно, ако не я гледаше така, сякаш бе готов да я лапне на един залък. — Казвам се Катарина Хейл — представи се и му подаде ръка. — Току-що купих къщата.

— Катарина Хейл значи — той пое ръката й и я задържа в своята мазолеста, грапава длан. — Момичето от сънищата. От небето ли падна?

— А? — Привлекателността се срина вдън земя. — Ами, радвам се да се запознаем. Трябва да се връщам в къщата.

— През цялото време те чакам — той продължаваше да я зяпа. — През всичките тези години. Ти си по-красива, отколкото си спомням. Как така?

— Как така? — повтори Рина и издърпа ръката си.

— Не мога да повярвам. Ти просто си тук. Бум! Или може би имам халюцинации?!

Мъжът отново хвана ръката й, а тя опря другата си ръка в гърдите му.

— Може би. Възможно е да си слънчасал. По-добре си върви в твоя двор, дърводелецо.

— Не, почакай! Ти не разбираш! Ти беше там, после изчезна. После още веднъж и още веднъж. И винаги успяваше да изчезнеш, преди да те хвана. А сега стоиш тук и говориш с мен. Аз говоря с теб.

— Повече не говорим… — защо никой не я беше предупредил, че на дърводелеца от съседната къща му хлопа дъската. Не трябваше ли да й кажат? — Върви си у вас. Легни и потърси помощ.

Тя се обърна и тръгна да се прибира.

— Почакай! — втурна се той подире й.

Рина се обърна, хвана ръката му и я изви зад гърба му.

— Не ме карай да те арестувам, за Бога! Още не съм се нанесла дори.

— Ченгето? Ами да, ченге — разсмя се мъжът и завъртя усмихнатото си лице към нея. — Вярно, че ми казаха! Точно така — някакво ченге щяло да се нанесе в съседната къща. Ти си ченге! Това е страхотно!

— Само секунди те делят от сериозни неприятности.

— И миришеш много хубаво.

— Стига толкова — Рина го бутна към задната стена на къщата си. — Разтвори крака!

— Добре, добре. Почакай — мъжът се смееше и блъскаше главата си в стената. — Ако ти изглеждам луд, то е, защото съм смаян. Хм, мамка му. Не ме закопчавай с белезници — поне не и докато не се опознаем по-добре. Парк Колидж, май 1992. Едно парти — не знам на кого беше къщата. Намираше се извън кампуса. Джил, Джес, не, Жан. Мисля, че някоя си Жан живееше в нея.

Рина се поколеба, белезниците все още бяха в ръцете й.

— Продължавай.

— Видях те. Не познавах никого. Отидох с един приятел и те видях в другия край на стаята. Носеше тясна розова блуза — косата ти бе по-дълга и падаше по раменете. Повече ми харесва как я носиш сега. Сякаш експлодира и е като ореол около лицето ти.

— Ще кажа на фризьорката ми, че одобряваш прическата. Значи сме се запознали на парти в Парк Колидж?

— Не, само те видях. Така и не успях да стигна до теб. Музиката спря. Настъпи пълна тишина. За един миг. Може ли да се обърна?

Не говореше като луд — със сигурност не. Освен това й стана интересно. Затова отстъпи назад.

— Покажи ми ръцете си!

— Няма проблем — протегна ръце с дланите нагоре, сетне ги свали и пъхна палци в колана с инструменти. — Видях те и бях… Бум! — той заби юмрук в сърцето си. — Докато прекося стаята… имаше много хора… и ти изчезна. Гледах и търсих навсякъде. Горе, долу, навън — навсякъде. Претърсих цялата къща.

— Видял си ме преди десет години в стая, пълна с хора и помниш с какво съм била облечена?

— Това беше като… като… за един миг. Беше ти. Звучи налудничаво, но е самата истина. След това те видях още веднъж. Една приятелка ме замъкна в събота в универсалния магазин и аз те зърнах на горния етаж. Хукнах да търся проклетите стълби. Докато се кача, ти отново изчезна.

Той се хилеше като луд и буташе шапката си назад.

— Сетне през зимата на 1999. Бях хванат в задръстване, след като се връщах от един клиент. Слушах Спрингстийн по радиото. Погледнах встрани и те видях в колата до мен. Потупваше кормилото с пръсти. Просто беше там. А аз…

— О, Господи! Странното момче.

— Моля?

— Странното момче, което ме гледаше с очи като паници, когато се връщах от покупки.

Усмивката му се разшири, този път й се видя по-скоро весела, отколкото налудничава.

— Трябва да съм бил аз. През половината време си мислех, че съм те измислил. Ала явно не съм. Ето че си тук.

— Което не означава, че не продължаваш да се държиш като някой хахо.

— Не съм престъпник. Можем да си говорим. Можеш да ме поканиш на кафе.

— Нямам кафе. Все още не съм се нанесла.

— Тогава аз ще те поканя — макар че и на мен не ми се намира кафе. Виж, живея в съседната къща. Когато поискаш, можеш да прескочиш за по бира или за кока-кола. Или за остатъка от живота си.

— Това мисля да не го правя.

— Защо не ти сготвя вечеря? Ще те заведа на вечеря. Ще те заведа на Аруба.

Смехът се надигна в гърлото й, но тя го потисна.

— Ще имам Аруба предвид. Колкото до вечерята, часът е само един следобед.

— Тогава на обяд — той се разсмя, свали бейзболната си шапка и я пъхна в задния си джоб, като прекара дългите си пръсти през гъстата черна коса. — Не мога да повярвам, че напълно развалих всичко. Не очаквах да видя момичето от сънищата си в съседния двор. Нека да започна отначало. Казвам се Бо, Боуен Гуднайт.

Тя пое ръката му. Хареса й силата в нея. Хареса й мазолестата грапавост на дланта му.

— Здравей, Бо.

— На тридесет и три, ерген, криминално непроявен. Имам собствен бизнес. Дърводелски услуги „Гуднайт“. И притежавам този недвижим имот с партньора си. Момчето, с което бях на онова парти. Мога да ти представя препоръки, медицински изследвания, финансово положение. Моля те, само не изчезвай отново.

— Откъде знаеш, че не съм омъжена и нямам три деца?

Лицето му пребледня. Направо стана бяло.

— Не може! Господ не е толкова жесток.

Вече развеселена, тя наклони кокетно глава.

— Може да съм лесбийка.

— Не съм направил нищо лошо в живота си, че да заслужа такъв шамар от съдбата. Катарина, това са тринадесет години. Моля те, смили се над мен!

— Ще си помисля. Казвай ми Рина — добави. — Приятелите ми ме наричат така. Очаквам някои хора да се появят всеки момент.

— Само не изчезвай, моля те!

— Не и докато не изплатя ипотеката си. Интересно ми бе да се запозная с теб, Бо.

И влезе в къщата, като го остави да стои като омагьосан.

Те донесоха храна, разбира се. И вино. И цветя.

И по-голяма част от обзавеждането й.

След като влязоха вътре, Рина реши, че ще е най-добре да се възползва от настроението им. Затова направи последните няколко курса до апартамента над „Сирико“ за кутиите и куфарите, в които бе прибрала дрехите си. За последно сбогом.

Беше живяла удобно тук. Може би прекалено удобно. Комфортът може да се превърне в рутина, в навик, ако не внимаваш. Щеше да й липсва възможността да слезе долу, за да хапне нещо или просто да поговори с някого. Щеше да й липсва удобството да пресече улицата и да влезе в къщата на родителите си.

— Човек ще си помисли, че се местя в Монтана, а не само през няколко преки — обърна се към майка си, която триеше сълзите си. — О, мамо, стига!

— Глупаво е. Толкова съм щастлива, когато всичките ми деца са около мен. Радвах се, че си тук. Сега съм горда, че си купи къща. Това е много умно от твоя страна. Но ще ми липсваш.

— Все пак съм наблизо — тя вдигна последната кутия. — Малко се тревожа дали не съм се хванала с нещо, с което не мога да се справя.

— Моето момиче се справя с всичко.

— Надявам се да си права. Напомни ми го, когато се наложи да извикам водопроводчик.

— Ще повикаш братовчед си Франк. Освен това говори с братовчед си Матю за боядисването.

— Значи всички проблеми са решени — Рина отиде до вратата, изчаквайки майка й да отвори. — Имам си дърводелец точно в съседната къща.

— Не бива да наемаш човек, ако не го познаваш.

— Оказа, че се го познавам — или по-точно той мен.

Тя разказа на Бианка историята, докато товареха колата и поеха по късия път до новата къща.

— Видял те е веднъж на някакво парти, когато си била в колежа? И е бил поразен?

— Не знам дали е бил поразен. Но ме помни. Много е сладък.

— Хм.

— Прие го много спокойно, когато се заканих да го окова с белезници.

— Може би е свикнал с тях. Може да е престъпник. Или обича да го връзват.

— Мамо! Може просто да е мил, малко странен младеж със страхотни бедра и мощни инструменти. Аз съм голямо момиче. И имам оръжие.

— Не ми напомняй! — махна с ръка Бианка. — Какво е туй име Гуднайт?

— Очевидно не е италианско — промърмори Рина. Докато паркираше колата, видя, че вратата на съседната къща е отворена. — Май ще имаш възможността да прецениш сама.

— Това той ли е?

— Аха.

— Добре изглежда — прецени Бианка и слезе.

Беше се измил и преоблякъл, отбеляза Рина. Косата му все още бе леко влажна, носеше чиста риза. И беше свалил колана с инструментите. Жалко!

— Видях, че носите багаж. Помислих си, че може да ви трябва помощ. Може ли да взема това? — попита той Бианка. — О, в това семейство има само красиви жени. Аз съм Бо, от съседната къща.

— Да, дъщеря ми вече ми разказа за вас.

— Мисли ме за луд, е и аз й дадох достатъчно причини за това. Просто съм малко чудноват.

— Значи сте безопасен луд?

— Господи, надявам се, че да.

Това я накара да се усмихне.

— Аз съм Бианка Хейл. Майката на Катарина.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Отдавна ли живеете тук?

— Не, всъщност от около пет месеца.

— Пет месеца. Не си спомням да съм ви виждала в „Сирико“.

— „Сирико“ ли? Най-хубавите пици в Балтимор? Поръчвам си за вкъщи. Спагетите с кюфтенца са невероятно вкусни.

— Родителите ми са собственици на „Сирико“ — обясни Рина, като подаде глава от багажника.

— Сериозно?

— Защо не дойдете — рече Бианка — да хапнете нещо?

— Непременно ще го направя. Просто през последните месеци работих много усилено и… Я чакай да взема това — той бутна Рина встрани и извади кутиите, докато говореше с майка й. — Не съм се виждал с никого. Напоследък не съм излизал. Не обичам да ям сам в ресторант.

— Какво не ви е наред? — попита Бианка. — Млад, хубав. Защо не ходите на срещи с момичета?

— Ами, ходех. Ще ходя пак. Но имах много работа. А в свободното си време работех тук.

— Бил ли сте женен преди?

— Мамо!

— Какво има? Ние просто си говорим.

— Това не е разговор, а разпит. Светата инквизиция.

— Не мисля така. Не, госпожо, не съм женен, нито сгоден. Чаках Рина.

— Стоп! Стига толкоз! — ядоса се Рина.

— Ние просто си говорим — напомни й Бо. — Вярвате ли в любовта от пръв поглед, госпожо Хейл?

— Аз съм италианка. Разбира се, че вярвам. Наричай ме Бианка. Хайде, влез да се запознаеш със семейството.

— С удоволствие.

— Много си ловък — промърмори Рина, като отстъпи встрани, за да стори път на майка си да влезе.

— Отчаяно ловък — поправи я той.

— Просто остави това тук.

— Мога да го занеса където кажеш.

— Засега ще стои тук — посочи тя стълбите и затвори вратата.

— Добре. Майка ти ми харесва.

— Че защо не? — Рина свали слънчевите си очила и потупа с тях ръката си, докато го изучаваше. — Можеш да влезеш, но помни, че сам си го изпроси.

Поведе го към кухнята, избягвайки сблъсъка с няколко от племенниците си, които тичаха в обратна посока. В кухнята сосът вреше и вдигаше пара над печката, виното бе разлято в чашите, около масата се водеха едновременно няколко спора.

— Това е Бо — представи го Бианка и настана тишина. — Живее в съседната къща. Дърводелец е и е влюбен в Рина.

— Всъщност съм напълно сигурен, че тя е любовта на живота ми.

— Ще престанеш ли! — извика Рина, но все пак се засмя, като клатеше глава. — Запознай се с баща ми Гиб, сестра ми Фран и мъжа й Джак. Едното от децата, които тичат там, е синът им Антъни. Това е другата ми сестра Бела — онзи разбойник, дето тича с Антъни, е нейният син Дом, а дъщерите й — Вини, София и Луиза, са някъде наоколо. Това е брат ми Ксандър, жена му Ан и тяхното бебе Дилан.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се Фран. — Мога ли да ти предложа чаша вино?

— Да, благодаря.

Фран и Джак ръководят ресторанта вместо родителите ми. Съпругът на Бела не можа да дойде днес. Ксандър и Ан са лекари и работят в клиниката в квартала.

— Радвам се да се запозная с всички вас.

Рина знаеше какво вижда той. Един висок възрастен мъж до печката, който го оглежда преценяващо. Красивата бременна Фран налива вино, докато червенокосият Джак носи червенокосата си дъщеричка на конче. Бела се обляга на барплота, с модни скъпи обувки и модна прическа. Ксандър пие вино, прегърнал прекрасната си съпруга със златиста кожа, която държи на ръце шестмесечното им бебе.

Въпросите им, разбира се, заваляха от всички страни, но Бо се справи много лесно. И като че ли не бе никак изненадан да види в кухнята на почти празната къща тази безподобна смесица от ирландци, италианци и китайка.

Приспособи се толкова лесно, че тя се изненада от отговора му, че е единствено дете, когато го питаха за семейството му.

Родителите ми се разделили, когато съм бил малък. Израснах в приют. Сега майка ми живее в Северна Каролина, а баща ми в Аризона. Моят съдружник ми е повече от брат. Познаваме се едва ли не вечно. Може би си го спомняш — обърна се той към Рина. — Ходеше с едно момиче, позната на Жан. Сега живее в Мериленд. Мисля, че името й беше Ками.

— Не, съжалявам. Не познавах много хора в колежа.

— Тя прекарваше цялото си време в учене — намеси се Бела със самодоволна усмивка. — Сетне сърцето й бе разбито от една трагедия.

— Бела! — гласът на Бианка беше остър като камшик.

— О, за Бога, мамо, минаха толкова години! Ако не го е преодоляла, крайно време е да го направи.

— Когато някой умре, няма значение колко години са минали.

— Съжалявам — каза Бо на Рина.

— Няма за какво да се извиняваш — рече тя, като изгледа продължително сестра си. — Заповядай, вземи си маслини — Подаде му чинията. — Докато се обзаведа с маса, ще ядем или прави, или седнали на пода.

— Мога да ти направя.

— Какво? Маса ли?

— Да. Обичам да правя маси. Изобщо мебели. Дай ми някаква идея, кажи какво искаш и аз ще ти го направя. Като подарък за преместването ти в новата квартира.

— Няма нужда. Просто ми направи маса.

— Виж ти — Бианка се премести при тях. — Хубави неща ли правиш, Бо?

— Всъщност са направо изключителни. Ако се нуждаете от препоръки, може би познавате господин и госпожа Бачо, на Фаун Стрийт?

— Очите на Бианка се присвиха.

— Познавам ги, Дейв и Мари Тереза. Значи ти си момчето, което е направило техния бюфет за сервизи.

— Дъбов, с вградени витрини. Да, това е мое дело.

— Чудесна работа — очите й срещнаха погледа на съпруга й. — Би ми харесало нещо такова. Я ела тук, да погледнеш трапезарията. — Мамо!

— Няма да попречи на никого, ако човекът погледне празната ти трапезария — извика Бианка и го помъкна със себе си.

Ан подаде бебето на Ксандър. Тя бе съвсем дребничка, слабичка китайка, с лъскава, черна като катран коса и дълбоки черни очи. Като си взе пълнена гъба от чинията, която Рина й подаде, промърмори:

— Той е пламенен. Сериозно предимство при секса.

— Я престани и ти! Още не съм се пренесла и вече ми уреждате среща с момчето от съседната къща! Ама какво ви става?

— Хей, най-лошото, което може да ти се случи, е да получиш една безплатна маса от него — Ан се усмихна и налапа гъбата. — Струва ми се, че може да върти добре… чука.

— Разбрах намека ти — смигна мъжът й.

— Ще отида да ги разделя — закани се Рина, пъхна чинията в ръцете на Ан и бързо отиде в трапезарията.

Майка й махаше с ръце, жестикулираше и обясняваше необходимостта от столове.

При появата й Бо сложи ръка на сърцето си.

— Тя просто влезе в стаята и главата ми се завъртя. Рина вдигна вежди.

— Ще трябва да укротиш малко топката, съседе!

— Това е първият ми ден, дай ми малко време. Мисля, че ти трябва по-малка маса, но разтегателна за случаите, когато организираш фамилни срещи. Така няма да се тревожиш за…

— Аз самата все още не знам какво искам — става дума за масата, напомни си тя, но и за него. Всъщност за всичко друго, с изключение на работата й. — Не мога да кажа.

— Ще направя няколко проекта. Ще поставим началото. Помещението е същото като в моята къща, така че ще взема мерки у нас. Стаята крие голям потенциал — той й се усмихна. — Неограничен потенциал. Най-добре да си вървя.

— Защо не останеш? — възпротиви се Бианка. — Да хапнеш нещо с нас.

— Благодаря, друг път. Ако ти трябва нещо — обърна се към Рина, — аз съм в съседната къща. Ето ти номера на телефона — извади той картичка от джоба си. — Този е мобилният, а домашният е на гърба. Ако ти трябва нещо, просто позвъни.

— Добре. Ще те изпратя.

Бо й подаде чашата си.

— Всичко е наред. Няма нужда. Знам пътя. Остани със семейството си. Ще дойда в „Сирико“, за да хапна една пица, Бианка.

— Значи ще се видим там.

Майка й изчака, за да не може да я чуе.

— Държи се възпитано. Има хубави очи. Трябва да му дадеш шанс.

— Имам номера му — отвърна Рина и пъхна картичката в джоба си. — Ще си помисля.

14.

Пожарът бе започнал в таванското помещение на красива стара сграда в Болтън Хил. В богаташкото предградие имаше хубави малки паркове и разкошни дървета от двете страни на улиците.

Целият трети етаж също бе пламнал, по-голямата част от покрива бе разрушена и част от втория етаж също бе пострадала. Тъй като пожарът бе започнал сутринта в работен ден от седмицата, не е имало никой вкъщи.

Някакъв бдителен — или любопитен съсед, бе забелязал дима и пламъците и бе повикал огнеборците.

Рина прочете доклада от първоначалния оглед на път към местопроизшествието.

— Няма следи от насилствено влизане. Собствениците имат охранителна система. Чистачката, която идва веднъж седмично, знае кода. Инспекторът е открил точката на възникване на пожара на тавана. Вестници, остатъци от кибритена кутийка.

— Хубав квартал — отбеляза О’Донъл.

— Да. Пообикалях малко тук, докато си търсех къща. Все пак предпочетох старото ми предградие.

— И то не е лошо. Чух, че си имала интересен съсед. Тя го изгледа с подозрително присвити очи.

— Как пък си успял да чуеш това?

— Може баща ти да е споменал на Джон, може Джон да е споменал на мен.

— Защо всички вие не си намерите по-интересни обекти за обсъждане от моя съсед.

— Няма криминални прояви.

— Ти си го проучил? За Бога!

— Безопасността преди всичко — намигна й О’Донъл, сетне зави в паркинга зад ъгъла. — Една глоба за превишена скорост преди шест месеца.

— Не искам да знам — тя слезе от колата и отиде отзад, за да извади куфарчето с оборудването си.

— Ерген, не се е женил.

— Престани, О’Донъл! Млъкни!

Той също взе своето куфарче.

— Има лиценз за Балтимор и Ориндж Каунти. За бизнес е посочил адрес в Пи Джи Каунти35. Там живее партньорът му. Твоето момче много се мести. На всеки шест-осем месеца сменя адреса.

— Ти си един непоносим натрапник.

— Да — О’Донъл сякаш имаше пружини в краката, докато вървеше към къщата. — Затова ми е забавно. Слушай, двамата с партньора му купуват сгради, ремонтират ги, постягат ги и ги продават. Твоето момче…

— Не е мое момче!

— Твоето момче се нанася в къщата, живее там и работи по вътрешността й, оправя я, продава я, купува друга и се мести в нея. Правил е това през последните десет или дванадесет години.

— Много хубаво. Сега може ли да се съсредоточим върху работата си вместо върху него?

Тя първо огледа сградата, обгорелите кафяви тухли, рухналите ъгли на покрива. Направи снимка за доклада.

— В доклада пише, че вратата на таванското помещение и прозорецът били отворени.

— По този начин се получава хубаво течение — вметна О’Донъл. — Там има струпан багаж, като на всеки таван. Непотребни за сезона дрехи, украса за празниците. Прекрасно гориво.

— Идва съседката — съобщи Рина спокойно и свали камерата. — Аз ще я поема.

— Пожелавам ти успех. — О’Донъл вдигна куфарчето си и тръгна към вратата.

— Госпожо! — Рина извади значката си от колана. — Аз съм детектив Хейл от градската полиция на Балтимор, отдел „Палежи“.

— „Палежи“? Добре, добре — жената беше дребна, тъмнокожа и спретната като изгладено спално бельо.

— Моят партньор и аз разследваме инцидента. Вие ли сте госпожа Никълс? Шари Никълс?

— Точно така.

— Вие сте съобщили за пожара.

— Да. Бях отзад. Имам малка градинка. Първо подуших дима.

— Било е около единадесет сутринта?

— Единадесет и петнадесет. Знам, защото си мислех, че най-малката ми дъщеря след около час ще се върне от училище и край на спокойствието — усмихна се леко жената. — Истински тайфун е.

— Колко време бяхте навън, преди да подушите дима?

— О, около час може би, приблизително толкова. Прибрах се за няколко минути, защото забравих да си взема телефона. Инспекторът вече ме разпита дали съм видяла някого. Не съм.

Тя погледна към съседната къща.

— Колко жалко. Но слава Богу, че никой не е бил вътре и не е пострадал. Мога да кажа, че се уплаших, много се уплаших. Реших, че може да се разпространи и до моята къща.

Тя поглади шията си, докато гледаше изприщените като крастава жаба рамки на прозорците, почернелите от сажди тухли.

— Пожарната дойде бързо. Това действа успокоително.

— Да, госпожо. Ако не сте видели, може би сте чули нещо?

— Чух алармите за дим да пищят вътре. Първоначално не им обърнах внимание, не разбрах какво е. Бях си пуснала музика. Но след като подуших дима, се огледах и видях да излиза пушек от прозореца на тавана, тогава чух и алармите да пищят. Предполагам, че вътре е голяма бъркотия. На нея хич няма да й хареса.

— Моля?

— Имам предвид Ела Паркър — жената, която живее там. Тя обича всичко да е подредено. Имаме една и съща чистачка, макар че аз викам Ани само веднъж в месеца, откакто не работя. Ела е по-дребнава. Ще бъде толкова разстроена от бъркотията, колкото и от пожара. Май не прозвуча много любезно — добави след миг Шари. — Извинете ме, не исках да бъда груба.

— Познавате ли добре госпожа Паркър?

— Може да се каже — Рина долови резервираност в гласа, но остана спокойна. — Поддържаме добри отношения, макар да не сме приятелки — добави жената след дълга пауза. — Моето момче играе с нейния син от време на време.

Тя запристъпва от крак на крак, явно изпитваше с неудобство, когато Рина й кимна окуражително да продължи.

— Наистина ли смятате, че е умишлен пожар, а не случайност?

— Все още не сме направили заключенията си.

— О, мили Боже! Струваше ми се, че ще е по-добре да кажа на Ела и преди няколко седмици разменихме няколко думи — тя отново потърка врата си. — Не искам полицията да мисли, че имам нещо общо с това.

— Защо трябва да мислим така?

— Ами, казахме си малко по-силни думи, освен това имаме една и съща чистачка и децата ни играят заедно. Аз позвъних на 911. Споделих с мъжа си за това снощи, пък той ми се скара, че съм си търсела белята. Обаче не мога да си го избия от главата.

— И за какво си разменихте острите думи?

— Заради момчетата. Нейният Тревор и моят Малкълм — тя вдиша дълбоко. — Хванах ги да бягат от училище преди няколко седмици. Денят беше хубав, затова реших да отида до училището, за да прибера малката и да я заведа да поиграе в парка. Има нужда да изразходва енергията, която прелива от нея. Тогава видях момчетата да пресичат улицата към парка. Е, трябва да ви кажа, че ги настигнах, накарах им се едно хубаво, хванах ги за ушите и ги върнах обратно в училище.

Рина си позволи да се усмихне — реакция на възрастен към възрастен.

— Сигурно ужасно сте ги изненадали. Когато бягаш от училище, трябва да знаеш и как да го правиш.

Жената поклати глава.

— Нямат достатъчно мозък дори да се скрият. Когато Ела се прибра от работа, отидох заедно с моя син да й съобщя за случката. Преди да си отворя устата, тя заяви, че моето момче било виновно и че съм нямала право да пипам сина й дори с пръст.

При тези думи жената разпери ръце.

— А всъщност само го хванах за ръка и го върнах в училище, където му е мястото. Аз бих била благодарна, ако някой се погрижи за моето дете по този начин, а вие?

— Да, разбира се. Но госпожа Паркър е била разстроена.

— Какво ти разстроена! Направо побесня. Така че доста троснато й казах, че когато следващия път видя сина й на улицата по време на часовете, ще го подмина все едно не го познавам. Разменихме си и други реплики, но вече добихте представа, нали?

— Не мога да ви обвиня, че сте се ядосали — успокои я Рина. — Опитали сте се да постъпите правилно.

— А тя ми каза да си гледам работата. Ако я бях послушала, къщата й щеше да изгори до основи. Оттогава момчетата не си играят заедно, за което съжалявам. Но не искам Малк да се разхожда където и когато му скимне. Според него Тревор не за пръв път си дава ваканция, но се страхуваше да ми каже цялата истина.

— Синът ви твърди, че Тревор редовно бяга от училище?

— О, по дяволите! Не искам да докарам повече неприятности на момчето.

— Ще бъде по-добре за него и за всички останали, ако знаем фактите, госпожо Никълс. Колкото повече ми кажете, толкова по-бързо ще установим истината.

— Добре, добре. Не знам дали бяга непрекъснато, но моят син каза, че Тревор изчезва от време на време и го уговорил да се присъедини към него този път. За постъпката си Малк няма извинение, така че си получи наказанието. През последните три седмици всяка сутрин ходя с него до училище и всеки следобед го прибирам. Нищо повече не унижава едно деветгодишно момче от това майка му да го води и взема от училище.

— Майка ми постъпи по същия начин някога с брат ми. Тогава той беше на дванадесет. Не мисля, че го е преживял, нито забравил.

— Родителите трябва да бъдат по-бдителни, нали това им е работата, вместо да се правят на най-добри приятели с децата си, ако питате мен.

— По този начин ли стоят нещата при съседите?

— Е, сега вече просто клюкарствам — отвърна Шари. — Не че имам нещо против клюките. Ще кажа само, че в онзи дом не съм виждала дисциплина. Но това си е само мое мнение, което съпругът ми твърди, че изразявам прекалено често. Тревор е буйно дете, но иначе е добър. Просто искам да кажа, че може и да не съм в най-добри отношения в момента с Ела, но й съчувствам за бедата, която я сполетя. Мисля, че сигурно е някаква случайност. Нещо се е запалило от само себе си.

— Ще видим. Благодаря, че ми отделихте време.

Рина влезе в опожарената къща. Застана в предния коридор, попивайки звуците и атмосферата. Пожарът не бе стигнал до тук, но миришеше на дим. Потушаването на огъня бе нанесло съвсем малко щети. Сажди и мръсотия на пода и по стълбите.

Но забеляза онова, което имаше предвид съседката. Като се вгледа под бъркотията, създадена от намесата на огнеборците, установи идеален ред. Независимо от прахта и отломъците личеше елегантната подредба, във вазите имаше цветя, възглавничките и завесите бяха избрани в цветове, които да подхождат на стените, тоновете бяха артистични.

На горния етаж беше същото. Спалнята бе пострадала най-много. Боята беше на мехури, таванът — овъглен, имаше повреди от дима и водата.

Покривката на леглото с кралски размери бе обгоряла, също и подходящите по цвят завеси. Щорите от естествено дърво бяха овъглени.

Можеше да проследи пътя на пожара, от горе на долу по стълбата от тавана, поглъщащ по пътя си полирания дървен под и старинния килим.

Тя тръгна по коридора и откри два кабинета. Тук забеляза доста антики, красиво обзавеждане.

Стаята на момчето бе в другия край на коридора. Беше голяма и просторна, предметите издаваха интереса му към футбола. Постери в рамки, много черно и бяло с червени акценти. Подредени лавици по конец за книги. Никакви играчки, никакви планини от натрупани дрехи.

Рина извади бележник и си записа информацията. Сетне взе телефона и се обади.

О’Донъл си пробиваше път през пластовете отломки на тавана, когато тя се присъедини към него по повредените стълби.

— Много мило от твоя страна да се сетиш и да дойдеш при мен. Самотният воин ти благодари.

— Трябваше да събера малко информация — тя вдигна очи, оглеждайки небето. — Пламъците са тръгнали нагоре. Собствениците са имали късмет. На втория етаж щетите не са чак толкова трагични. На първия само мирише на дим и има следи от вода.

— Не открих запалително средство. Място на избухване южният ъгъл — той показа с ръка, докато тя снимаше. — Запалил се е шперплатът, подпалила се е изолацията под него и огънят е тръгнал нагоре, като е обхванал покрива.

Рина се наведе и зарови с ръце, облечени в ръкавици, в пепелта. Извади сгърчен остатък от снимка.

Фотографии. Купчина снимки, вероятно послужили за подпалки.

— Да, прилича на лагерен огън от снимки. Пламъците са тръгнали в различни посоки. Торби за багаж, дрехите вътре, кутии за съхранение на украса. Подпалили са се, огънят е тръгнал по стълбите. Течението през отворения прозорец и врата са спомогнали за разгарянето му.

— Провери ли за отпечатъци? По дръжките на вратите, около рамката на прозореца?

— Чаках теб.

— Добре си побъбрихме със съседката. Познай кой е обичал да бяга от училище?

О’Донъл се заклати напред-назад на пети.

— Така ли? Да чуем.

— Младият Тревор Паркър е бягал от училище три пъти през последните месеци. В деня на пожара е закъснял, отишъл е между единадесет и единадесет и половина. Имал бележка — добави Рина, — потвърждаваща, че е бил на лекар.

Докато говореше, започна да проверява за отпечатъци от пръсти обгорялото дърво на прозоречната рамка.

— В училището имат медицинска информация за учениците и ми дадоха името на лекаря. Тревор не е имал час при него в деня, за който говорим.

— В доклада не се споменава за това — отбеляза О’Донъл. — И двамата родители са били на работа, докато не са били известени за пожара.

— Тук има отпечатъци. Малки, приличат на детски.

— Мисля, че ще е най-добре да проговорим със семейство Паркър.

Ела Паркър беше лъскава и стилна дама на тридесет и осем. Беше вицепрезидент в отдела по маркетинг на местна фирма и дойде в полицейския участък с куфарче „Гучи“. Съпругът й беше нейно копие — шеф на отдела за доставки на голяма организация за изследвания и разработки.

Той носеше италиански обувки и ролекс.

Доведоха и Тревор с тях, както ги бяха помолили. Момчето беше жилаво, дребно и с намусена физиономия, якето му струваше двеста долара.

— Благодаря ви, че дойдохте — започна О’Донъл.

— Ако има някакъв напредък в разследването, бихме искали да го чуем — Ела постави куфарчето си върху масата пред нея. — Свързахме се със застрахователите и оценителите на щети. Трябва да се върнем в къщата възможно най-скоро, за да започнем ремонта.

— Разбираемо. Тъй като определихме причината за пожара, има няколко въпроса, които трябва да ви зададем.

— Предполагам, че говорите за нашата бивша чистачка.

— Бивша? — вдигна вежди Рина.

— Уволних я вчера. Няма съмнение, че вината е нейна. Никой друг не знае кода на системата за безопасност. Казах ти, че това беше грешка — обърна се към съпруга си тя.

— Ани имаше чудесни препоръки — напомни й той. — И работи за нас цели шест години. Не си представям защо би запалила пожар в нашата къща?

— Хората нямат нужда от причина, за да вършат разни разрушителни неща. Просто го правят. Говорихте ли вече с нея? — настояваше Ела.

— Ще говорим.

— Не разбирам защо тя не е на първо място в списъка ви! Защо трябва да ни разкарвате дотук? Имате ли представа колко време, стрес и енергия се изразходват, когато пламне пожар в къщата ви?

— За ваше сведение имам — отвърна Рина. — Съжалявам, че ви се налага да се справяте с това.

— Има повредени лични вещи на стойност няколко хиляди долара, да не споменавам повредите по къщата. Трябваше да отменя срещи, напълно да пренаредя програмата си…

— Ела! — В гласа на Уилям Паркър прозвучаха отегчение и досада, които на Рина се сториха рутинни. Явно подобни спорове се повтаряха често в това семейство.

— Не ми викай! — сопна му се тя. — Единствено аз се занимавам с всичко. Не стига, че ти… — тя млъкна и вдигна ръка. — Извинявайте. Разстроена съм.

— Разбирам ви. Бихте ли ни казали колко често се качвате на тавана? — намеси се О’Донъл.

— Поне веднъж месечно. Имам — по-точно имах чистачка, която да го почиства редовно.

— Господин Паркър, а вие?

— Два-три пъти в годината, предполагам. Качвам или свалям багаж. Коледната украса, такива неща.

— Тревор, а ти?

— На Тревор не му е позволено на ходи на тавана — намеси се Ела.

Рина прехвана бързия поглед, който момчето хвърли на майка си, преди да го забие обратно в масата.

— Когато бях дете, обикновено често си играех на тавана — рече разсеяно тя. — Там имаше толкова интересни неща.

— Казах, че не му е позволено.

— Какво не е позволено на едно момче и какво прави то, често пъти не са едно и също нещо. Според нашата информация Тревор редовно е бягал от училище.

— Веднъж. Вече не му е позволено да играе с онова момче. Не виждам на вас какво ви влиза в работата.

— Сутринта, когато е пламнал пожарът, Тревор не е бил на училище. Беше ли, Тревор?

— Разбира се, че е бил — гневът и нетърпението изостриха гласа на Ела до високите октави. — Съпругът ми го взе от училище веднага след като научихме за пожара.

— Но си отишъл малко преди обяд, нали така, Тревор? Закъснял си. Представил си бележка, в която пише, че си бил на лекар.

— Това е смешно!

— Госпожо Паркър — произнесе с нисък и спокоен глас О’Донъл. — Има ли някаква причина, поради която не давате на сина си да отговори на въпросите ни?

— Аз съм негова майка и няма да позволя да бъде разпитван и сплашван от полицията. Ние сме жертви, а вие подхвърляте намеци И отправяте обвинения срещу едно деветгодишно момче — тя се изправи. — Стига толкова. Тръгвай с мен, Тревор!

— Ела, млъкни най-сетне! Просто замълчи за пет минути — Уилям се обърна към сина си. — Тревор, отново ли си избягал от училище?

Момчето трепна, но продължи да гледа втренчено масата. Рина забеляза, че в очите му проблясват сълзи.

— Ходи ли онази сутрин на тавана, Тревор? — попита го тихо тя. — Може би просто си играл…

— Няма да позволя да го разпитвате! — развика се Ела.

— Аз обаче ще позволя — изправи се мъжът й. — Ако не можеш да се владееш, излез от стаята. Лично аз искам да чуя какво ще каже Тревор.

— Типично, типично за теб. По същия начин се грижиш и за нас. Толкова си зает, да чукаш онази блондинка с големите цици, че нямаш време за нищо!

— Зает съм да се опитвам да оцелея в една къща с теб, затова нямам достатъчно време да се погрижа за Тревор.

— Не чух да отричаш, че ми изневеряваш, кучи син!

— Престанете! Престанете! — Тревор запуши с ръце ушите си. — Престанете да се карате през цялото време! Не исках да направя това. Нямах намерение. Просто ми беше любопитно да видя какво ще стане.

— О, Господи! Боже мой! Тревор! Какво си направил? Не казвай повече нито дума! Няма да му позволя да говори — развика се Ела. — Ще повикам адвоката си.

— Сядай, Ела! — Уилям сложи ръка върху рамото на сина си. Сетне наведе глава и я допря до главата на момчето. — Съжалявам, скъпи. Майка ти и аз забъркахме голяма каша. Ще трябва да се справим с нея. Ти също, Тревор. Кажи ми какво се случи.

— Бях много ядосан. Направо полудях, защото вие отново се скарахте. Нямах желание да ходя на училище. Така че не отидох.

Рина подаде кърпичка на момчето.

— И вместо това се върна вкъщи?

— Щях да си играя в моята стая, да гледам телевизия.

— Чувствал си се много ядосан.

— Те искаха да се разведат!

— О, Трев — Уилям седна отново. — Не е заради теб, сине.

— Мама каза, че си разрушил къщата. Така каза. Ето защо си помислих, че ако има пожар, сигурно ще си останеш у дома, за да я поправиш. Но нямах намерение да причиня наистина пожар. Просто взех кибрит и запалих снимките, а след това не можах да изгася огъня. Уплаших се и побягнах. Имах бележка, бях си я написал преди това на компютъра. И отидох на училище.

— Ти си виновен за всичко! — отново се развика Ела.

Уилям взе ръката на Тревор.

— Сигурно, защо не? Стига толкова. Ще се справим, сине. Добре е, че каза истината, ние ще се справим.

— Ако къщата беше изгоряла до основи, вие не бихте се развели — прошепна Тревор и зарови лице в гърдите на баща си. — Не си отивай!

Рина се прибра късно! Беше силно депресирана. Нямаше да му бъде лесно на Тревор Паркър. Срещите с психолог щяха да помогнат, но това нямаше да събере семейството му отново. То, според нейното мнение, беше обречено.

Бяха стигнали прекалено далеч, както можеше да се види.

На всеки Фран и Джак, Гиб и Бианка от другата страна на уравнението имаше разделени и провалени семейства. И провалилите се по принцип бяха повече от успешните бракове.

Домът на момчето може и да не бе изгорял, но със сигурност бе разрушен.

Спря пред къщата си, излезе от колата и я заключи. И видя Бо Гуднайт да седи на предните си стълби с бутилка бира в ръка.

Рина се стараеше да го избягва — всичко, свързано с него, я напрягаше и й отнемаше време. Беше по-просто, помисли си сега тя, да си влезе у дома и да затвори вратата. И да остави изпитанията от днешния ден навън.

Но вместо това прекоси алеята и седна до него. Взе бирата от ръката му и отпи голяма глътка.

— Ако ми кажеш, че седиш тук и ме чакаш, ще го приема за ненормално.

— Тогава няма да говоря такива неща. Но ще призная, че обичам да прекарвам хубавите вечери с една студена бира на стълбите. Лошо ли ти е?

— Тъжно ми е.

— Да не е умрял някой?

— Не — тя му върна бирата. — Това ме кара да приема днешния ден не като напълно безнадежден…. Единственото нещо, което не можеш да върнеш, е смъртта.

— Ей, я стига. Не си ли чувала за прераждането? За кармата?

Тя се усмихна, което я изненада.

— Не съм си имала работа с човек, който може да се върне на този свят в образа на хрътка. Беше просто едно малко момче, подпалило дома си, за да накара родителите си да останат заедно.

— Той пострадал ли е?

— Физически не.

— И това е нещо.

— Да, нещо. Веднъж спомена, че родителите ти се разделили, когато си бил дете.

— Да — той отпи от бирата. — Беше… неприятно. Всъщност — поправи се, когато тя го погледна, — беше кошмарно. Едва ли искаш да добавиш към днешните си преживявания и травмите от едно нещастно детство.

— Родителите ми са женени от тридесет и седем години. Понякога ми се струва, че са едно тяло с две глави. Те също се карат, но никога грозно, ако разбираш какво искам да кажа.

— О, да, много добре те разбирам.

— Бих казала, че са като залепнали един за друг, но знаеш ли какво? Всъщност те са лепилото. Тяхната близост е заплашителна, дори опасна. Защото като ги гледа човек, му се иска и той да има такава връзка.

— Можем да започнем нашата с вечеря. Да видим накъде ще тръгне.

— Можем — тя отново взе бутилката и отпи разсеяно. Лъхна я ароматът на сапуна му и нещо друго. Вероятно беше ленено масло. Нещо, с което навярно се търка дървото. — Или бихме могли да влезем и да се отдадем на луд секс. Нали това е, което искаш?

— Е, сега вече ме хвана натясно — той се изкиска с едно нервно „хе-хе“ и протегна краката си. — Не бих отказал, защото… ами да си призная — защото да правя луд секс с теб би ми харесало страхотно. Според мен седем седемнадесети от живота си съм мислил точно за това.

— Седем седемнадесети ли? — доста неженствено изсумтя Рина.

— Малко го закръглих, но е толкова. Така че да се любим наистина би било велик момент за мен. От друга страна, след като съм мислил седем седемнадесети от живота си да правя любов с теб, ако изчакам още малко, няма да ми навреди.

— Ти си много забавен човек, Боуен.

— Мога да бъда и забавен. Мога да бъда сериозен или хитър, или небрежен. Аз съм мъжът с много лица. Можем да вечеряме и да ти покажа някои от тях.

— Ами добре. Партньорът ми те е проучил.

— Какво значи това?

Този път тя се засмя и също протегна краката си.

— Значи, че се е разровил в миналото ти.

— Сериозно? — изглеждаше повече заинтригуван, отколкото обиден. — И какво е открил? Минал ли съм изпита?

— Очевидно — челото й се набърчи, докато го изучаваше. — Защо не си ядосан? Аз се ядосах.

— Не знам. Интересно ми е. Никога досега не са ме проучвали.

— Имам голямо, шумно, дразнещо, често намесващо се, прекалено защитаващо ме семейство. Те са в центъра на живота ми, дори когато не ги искам там.

— А аз съм единственото дете на едно разбито семейство. Усещаш ли болката ми?

— Теб не те боли.

— Никак. Но не си мисли, че съм се уплашил. Просто искам да те докосна — той плъзна ръката си по нейната, после по рамото, сетне обърна лицето й така, че очите им се срещнаха. — Ти може да не си онова, което толкова дълго пазех в ума си. Просто искам да открия.

— Връзките ми не вървят особено. Може би аз не си падам по обвързването. Мислил ли си колко неприятно би било да приключим връзката си, след като живеем врата до врата, ако се разделим с омраза?

— Единият от нас ще трябва да се премести. Но междувременно… — той посегна зад себе си, за да отвори външната врата и да остави празната бутилка вътре. — Какво ще кажеш да се разходим? Чух, че през няколко преки оттук имало страхотен италиански ресторант. Може да хапнем нещо.

— Добре — тя обгърна с ръце коленете си и си помисли с надежда, че не прави грешка. — Съгласна съм. Хайде да се поразходим.

15.

Рина разнасяше бебето на Ксандър и Ан из дневната на жилището им с кукленски размери. Апартаментът над „Сирико“ сега бе свободен и семейството на брат й щеше да се пренесе там.

Прозорците — и двата, бяха широко отворени, чуваха се шумът от трафика навън и виковете на децата в близкия парк.

Бебето вече се бе оригнало, но Рина не бързаше да го сложи в люлката му.

— Та значи, вечеряхме в „Сирико“. Два пъти. Седяхме на стълбите няколко пъти. Той ми показа проекта си за маса за хранене. Много е хубав. Всъщност е страхотен. Не знам какво да правя с него.

— Сега ще ти кажа — Ан продължаваше да сгъва бебешки дрешки. — Защо просто не спиш с него?

— Браво бе, мамче! Какви са тези приказки?

— В момента благодарение на раждането, плача на бебето, работата и подготовката по местенето сексуалният ми живот е в пълен застой. Умее ли да целува?

— Не знам.

— Не си го целунала още? — Ан захвърли дрешката и сложи ръце на кръста си. — Не се ли премести преди три седмици? Направо ме разби.

— Той работи, аз работя — Рина сви рамене. — Макар че живеем врата до врата, не се виждаме всеки ден. Може би не искаме да се виждаме всеки ден. Бо не прави никакви опити за сближаване. Нито пък аз. Ние сме нещо от рода на… — тя завъртя пръст във въздуха. — Въртим се в кръг. Аз оставям инициативата на него. А той очаква от мен да направя първата стъпка, така че пасува, което малко ме изнервя и изкарва извън равновесие. Не мога обаче да не му се възхитя за волята.

— Добре, значи му се възхищаваш. Прекарваш свободното си време с него — значи ти е приятно. Все още имаш пулс, което значи, че го намираш привлекателен. Но не си му скочила.

— Не — Рина обърна Дилан така, че да може да вижда лицето му. — Какво не е на ред с мен?

— Малко се страхуваш, нали?

— Не се страхувам от нито един мъж. — Можеше, би могла, но не си го позволяваше. — Нито дори от този, който току-що напълни възхитително памперса си. Върви при мама, съкровище.

Ан взе бебето и го занесе в спалнята, където спяха и тримата. Сложи го върху масата за повиване.

— Мисля, че Бо малко те плаши — продължи тя. — В началото Ксандър също ме плашеше. Беше толкова мил и забавен и много добър лекар. Чак ми се искаше да го захапя за гърлото. Но когато започнахме да се срещаме, наистина се страхувах да се срещна със семейството ти. Представях си нещо от рода на Сопрано36 — наистина без кръв, убийства и престъпления.

— Добре, че ми каза. Хубаво е да знам мнението ти

— Е, вие сте голяма фамилия. Италианско семейство. Притеснявах се как едно китайско момиче ще се впише в подобно семейство.

— Като цвят на лотос, елегантно увил се около лозата.

— Хубаво сравнение. Знаеш, че ви обичам. Обикнах семейството ти дори преди да си дам сметка колко обичам Ксандър. Бях заслепена от него, възхищавах му се, но да си призная бях силно привлечена от вас. А сега виж какво имам да ви покажа.

Тя целуна Дилан по коремчето и обви с ръка кръста на Рина.

— Това не е ли най-хубавото нещо, което някога си виждала?

— Печелиш първа награда.

— Когато Ксандър ме помоли да се омъжа за него, първия път му отказах.

— Какво? — Рина погледна снаха си изненадано. — Отказала си на Ксандър?

— Бях ужасно объркана. Изпаднах в паника. „Не, не, ти луд ли си? Нека да запазим всичко както си е. Не трябва да се женим. Много сме си добре така, да си остане така.“ На което той не възрази за около час. А след това се върна при мен и ми каза да престана да бъда глупава.

— Романтичен дявол е моят брат.

— Наистина. Беше толкова настоятелен. „Аз те обичам, ти ме обичаш, хайде да започнем да градим живота си заедно.“ Казах „да“ и го направихме — Ан вдигна бебето и допря бузата му до своята. — Благодаря ти, Господи! А причината, поради която ти разказвам всичко това, е да ти илюстрирам, че е нормално да си малко изплашена. По-добре да направиш първата стъпка.

Защо пък не, мислеше си Рина на път към къщи. Какво я спираше? Ан имаше право — както винаги. Беше по-добре да вземе инициативата в свои ръце. Този, който поема инициативата, обикновено играе главната роля.

Не че имаше намерение непременно да играе главната роля в една връзка, но нямаше нищо против. В това имаше смисъл. Той си беше фантазирал за нея. Какво каза? Седем седемнадесети от живота си. Освен че звучеше мило, то означаваше, че има някакви представи за физиката й. Повечето от тях, без съмнение, преувеличени и неточни.

Но ако поемеше инициативата, щяха да пристъпят към действие.

А тя обичаше действието.

Понякога човек трябва да се отдаде на импулса си, реши Рина, докато паркираше колата. Нямаше смисъл да вдига много шум или да анализира прекалено дълго нещата.

Така че се упъти право към вратата на Бо и почука. Той се забави толкова дълго, че се зачуди дали не работи в дворчето отзад, както правеше понякога вечер. А когато отвори вратата, му се усмихна предизвикателно.

— Здрасти. Просто минавах наблизо и реших… — стори й се стреснат. Блед и зашеметен. — Какво има?

Аз… трябва да вървя. Извинявай. Трябва да… — Бо спря и погледна през рамо сякаш бе забравил какво прави.

— Бо, какво има?

— Какво ли? Трябва да… ами баба ми…

Тя взе ръката му и заговори внимателно. Беше се научила безпогрешно да разпознава жертвата, когато я видеше.

— Какво е станало с баба ти?

— Почина.

— О, моите съболезнования. Съжалявам. Кога?

— Току-що ми се обадиха. Трябва да отида. Умряла си е вкъщи, на леглото. Трябва да се погрижа за някои неща.

— Добре, ще те откарам.

— Какво? Чакай, чакай една секунда — той притисна с пръсти очите си. — Объркан съм.

— Сигурно. Затова аз ще те закарам.

— Не, не. Всичко е наред — Бо отпусна ръце и поклати глава — тя живее чак в Глендейл.

— Хайде, ще вземем моята кола. Имаш ли ключове?

— Аз… — той пъхна ръце в джобовете си и извади ключовете. — Да. Чакай, Рина, не е необходимо да правиш това. Трябва ми само минута, за да събера мислите си и главата ми да спре да се върти.

— Ето, виждаш ли, не бива да шофираш в това състояние, повярвай ми. И не бива да отиваш сам. Заключи вратата — нареди му тя и го поведе към колата си. — Къде е Глендейл?

Бо потърка лицето си като човек, който се опитва да се разсъни, каза адреса и даде някакво неясно обяснение за посоката. За щастие Рина познаваше достатъчно добре мястото от колежанските си дни.

— Баба ти болна ли беше?

— Не. Поне нищо сериозно. Нищо, за което да знам. Само дреболии, от каквито страда всеки човек на осемдесет и седем години. Или и осем. По дяволите. Не помня.

— Жените не се сърдят, когато мъжете не помнят възрастта им — тя погали ръката му, докато шофираше. — Защо не ми кажеш какво е станало? Или предпочиташ да си мълчиш?

— Не знам. Наистина не знам. Намерила я съседката. Притеснила се, че не отговаря по телефона. Пък и сутринта не си взела пощата. Баба ми си има навици, нали разбираш?

— Да.

— Тя има ключове. Съседката. Отишла да провери. Баба трябва да е умряла, докато е спала. Предполагам. Не знам, била е сама цял ден.

— Боуен, много е тежко, когато загубиш някого. Но можеш ли да си представиш по-добър начин да напуснеш този свят от този да си отидеш в съня, в собствения си дом и легло, докато спиш?

— Вероятно не — той си пое дълбоко въздух. — Вероятно не. Говорих вчера с нея. Обаждам й се на всеки няколко дни. Просто да я чуя как е. Оплака ми се, че кранът в кухнята отново капел, така че щях да отида днес или утре да го поправя. Днес обаче се замотах с работа и не отидох. Мамка му!

— Ти си се грижил за нея.

— Не, просто поправях разни неща в къщата. Ходех веднъж на няколко седмици. Не беше достатъчно. Трябваше да ходя по-често. Защо човек винаги се сеща какво е трябвало да направи, когато вече е късно?

— Защото сме хора и сме склонни да се самообвиняваме. Има ли други роднини?

— Не. Баща ми е в Аризона. По дяволите, не му се обадих! Чичо ми е във Флорида. Имам и един братовчед в Пенсилвания — той облегна глава назад. — Трябваше да намеря телефоните им.

Очевидно Бо бе съвсем сам.

Знаеш ли какво погребение е искала? Говорила ли е някога по въпроса?

— Не точно. Предполагам, че би искала опело. Да, със сигурност опело.

— Католик ли си?

— Тя е. Беше. Аз приключих с религията. Последното причастие! По дяволите! Вече е прекалено късно. Чувствам се глупаво — въздъхна той. — Никога не съм правил нищо подобно преди. Дядо ми почина преди повече от двадесет години. Катастрофира с кола. Родителите на майка ми живеят в Лас Вегас.

— Другите ти баба и дядо са в Лас Вегас?

— Да. Харесва им там. Кога я видях за последен път? Май преди две седмици? Пихме наистина отвратителен студен чай — нали знаеш, от оня, дето го продават в кутийки, със заместител на захар и лимонова есенция.

— Трябва да е бил незаконен.

— Точно така — засмя се той кратко. — Пихме гаден леден чай и ядохме сладкиши в патиото. Тя не бе от жените, дето бъркат, месят и пекат. Обичаше да играе пинокъл37 и да гледа риалити шоу по телевизията. Като „Най-лошите приключения с домашни любимци“ или „Най-страшните катастрофи по време на ваканция“. Наистина се забавляваше с тези глупости. Пушеше по три цигари на ден. „Вирджиния“, от тънките. Точно три, нито една по-малко, нито една повече.

— И ти я обичаше.

— Обичах я. Не съм мислил много по въпроса, но наистина я обичах. Благодаря ти, че си поговори с мен.

— Няма нищо.

Вече поуспокоен, той й показа остатъка от пътя до една хубава тухлена къща с впечатляващ двор.

Прозорците бяха с бели капаци, отпред имаше малка бяла веранда. Тя си представи, как Бо е боядисал верандата за баба си — а най-вероятно я беше построил.

Една жена над четиридесет години излезе от там. Очите й бяха зачервени от плач. Носеше барутно син екип за бягане и светло кестенявата й коса бе вързана на малка опашка.

— О, Бо! Съжалявам — прегърна го тя, докато тялото й се тресеше от хлипане. — Радвам се, че си тук — сетне се отдръпна назад. — Извинете ме — обърна се към Рина. — Аз съм Джуди Даубер, съседката.

— Това е Рина. Катарина Хейл. Благодаря ти, Джуди, за… за това, че си останала с нея.

— Но, разбира се, скъпи.

— Трябва да вляза.

— Върви — Рина хвана ръката му и я стисна. — Ще дойда след минута.

Тя изчака на поляната, наблюдавайки го как влиза в къщата.

— Помислих си, че спи — заговори Джуди. — За секунда си казах: „За Бога, Мардж, какво правиш в леглото по това време?“ Тя беше много жизнена. Сетне осъзнах, почти мигновено разбрах какво е станало. Говорих с нея вчера. Беше направила списък с няколко малки задачи за Бо, когато дойде. Беше много горда с него. Не е казала и една добра дума за баща му, но Бо ценеше високо.

Тя измъкна кърпичка и попи очите си.

— Наистина го ценеше. Той единствен се грижеше за нея, ако разбирате какво искам да кажа. Само той й обръщаше внимание.

— Вие също.

Джуди погледна встрани и сълзите й отново закапаха.

— Джуди! — Рина прегърна раменете на жената и двете тръгнаха към къщата. — Бо ми каза, че баба му е била католичка. Знаете ли името на църквата, в която ходеше, името на свещеника?

— Но да, разбира се. Трябваше сама да се сетя.

— Да му се обадим. Надявам се, ще успеем да намерим телефоните на синовете й.

Смъртта може да дойде просто и бързо, но онова, което я следва, винаги е неизменно сложно. Рина направи каквото можа, свърза се със свещеника, а Бо се обади на баща си. В малкото бюро документите бяха подредени в чекмедже. Застраховка, документ за гроб, копие от завещанието, акт за къщата, документ за старичкия шевролет, с който Мардж Гуднайт бе ходила на църква и до магазина.

Свещеникът пристигна бързо и с толкова тържествено лице, та Рина веднага се досети, че Мардж е била изтъкнат член на неговото паство.

Забеляза какво бе направил Бо в къщата. Поддържането на чистота и спретнатост беше дело на Мардж, но всички останали грижи без съмнение бяха положени от Бо. Нямаше никакви ремонти през куп за грош, нито зле направени поправки, каквито често бе виждала в къщите на самотни възрастни хора.

Както Джуди й бе казала, той бе обръщал внимание на баба си. Беше се грижил за нея.

Бо и сега се погрижи за всичко — обади се по телефона, говори със свещеника, взе необходимите решения. Само веднъж го видя объркан и разколебан, затова отиде и го хвана за ръката.

— Какво мога да направя? Кажи ми.

— Ами те… те искат да знаят с какво ще бъде облечена. На погребението. Трябва да избера нещо.

— Може ли аз да го направя вместо теб? Мъжете никога не знаят какво ние, жените, бихме искали да облечем.

— Благодаря ти. Дрехите й са ей там, в дрешника. Но по-добре да почакаш. Те не са я… искам да кажа, че тя е още вътре.

— Нищо, ще се оправя.

Може би беше сюрреалистично да влезе в спалнята на жена, която никога не бе срещала, да отиде в гардероба й, докато тялото й все още лежи на леглото.

Изпълнена с уважение, Рина пристъпи и погледна мъртвата жена.

Мардж Гуднайт бе оставила косата си сива и беше я поддържала къса и права. Никакви глупости значи, реши Рина. Лявата ръка с венчалния пръстен на нея лежеше извън покривката.

Представи си как Бо е държал ръката на баба си, докато се е сбогувал с нея.

— Не искай това от него — рече тя тихо. — Да ти избере рокля за погребението, е малко извън възможностите му. Надявам се, че нямаш нищо против аз да направя това.

Тя отвори дрешника и се усмихна, когато видя вградените рафтове.

— Той ги направи, нали? — погледна към Мардж през рамото си. — Ти си обичала нещата да са подредени и той ги е направил. Хубаво разпределение. Може да го наема да направи нещо подобно и за мен. Какво ще кажеш за този син костюм, Мардж? Много е елегантен, без да е префърцунен. И тази блуза със съвсем малко дантела по джобчето. Красива е, без да е прекалено претенциозна. Мисля, че щях да те харесам, Мардж.

Намери чанта за дрехите, постави ги вътре и се сети, че трябва да избере и обувки, а после и бельо от чекмеджето.

Преди да излезе от стаята, отново се обърна към леглото.

— Ще запаля свещ за теб и ще помоля мама да каже молитви с броеницата. Никой не може да казва молитвите като моята майка. Почивай в мир, Мардж.

Рина отдели два часа от личното си време, за да присъства на погребението. Бо не я помоли да дойде. Всъщност той нарочно избягваше да я моли за каквото и да е. Седна най-отзад и не бе изненадана, че на опелото присъстваха много хора. Краткият й разговор със свещеника бе затвърдил убеждението й, че Маргарет Гуднайт е била един от основните стълбове на църквата му.

Хората, както приятели, така и съседи, бяха донесли много цветя, затова църквата ухаеше на лилии и тамян, както и на восък от свещите. Рина седеше, после коленичи. Ритъмът на литургията й бе толкова познат, колкото и ритъмът на сърцето й. Когато свещеникът заговори за мъртвата, в думите му имаше любов и привързаност.

Тази жена бе оставила диря, помисли си Рина. А не беше ли това най-важното в живота?

Когато Бо излезе, за да произнесе речта си, Рина си каза, че Мардж щеше да бъде много доволна, ако можеше да го види как изглежда в тъмния си костюм.

— Моята баба — започна той — беше корава жена. Тя не страдаше за глупости. Смяташе, че човек трябва да използва мозъка, който Господ му е дал, иначе безсмислено заема място на тази земя. А направи много повече от това да заема място на земята. Разказа ми как по време на Голямата депресия е работила в магазин за стоки по десет цента и е печелила по един долар на ден. Трябвало да извървява по две мили всеки път натам и обратно — независимо от времето. Не мислеше, че е извършила подвиг, просто правеше каквото трябва. Веднъж сподели с мен как смятала да стане монахиня, но после решила, че предпочита да прави секс. Надявам се, че мога да го кажа тук — добави той след тих ромон от смях. — Омъжила се за дядо ми през 1939. Имали, както тя го нарече, двучасов меден месец, преди и двамата да се върнат на работа. През това кратко време успели да заченат чичо ми Том. Загубила е една дъщеря на шест месеца и един син във Виетнам, който не дочакал двадесетия си рожден ден. Остана вдовица, но никога не загуби своята вяра. Или своята независимост, което бе точно толкова важно за нея. Научи ме да карам колело и да довършвам онова, което съм започнал — той прочисти гърлото си — тя ще продължи да живее в нейните двама синове, братовчед ми Джим и мен. Но много ще ми липсва.

Рина изчака пред църквата, докато хората говореха с Бо, преди да се качат по колите си. Утрото беше хубаво, със силно ярко слънце и мирис на прясно окосена трева.

Забеляза двама души, които стояха най-близо до него. Мъж на неговата възраст, не много висок, с модни очила с телени рамки, хубав тъмен костюм и обувки. А жената бе на около тридесет, с къса, яркочервена коса, носеше слънчеви очила и черна рокля без ръкави.

От онова, което й бе разказал Бо, те не би трябвало да са негови роднини. Но бяха близки, виждаше това.

Бо се отдели от тях и се насочи към нея.

— Благодаря ти, че дойде. Нямах възможност да говоря с теб, да ти благодаря за всичко, което направи.

— Няма за какво. Съжалявам, че не мога да дойда на гробището. Трябва да се върна на работа. Службата беше много хубава. Твоята реч също. Ти направи точно каквото трябваше.

— Бях толкова уплашен — той прикри с очила изморените си очи. — Не бях говорил пред толкова много хора от оня кошмарен ден по публична реч в гимназията.

— Е, трябва да ти пишат отличен.

— Радвам се, че свърши — хвърли поглед зад нея и челюстта му се втвърди. — Трябва да отида при баща ми.

Кимна към един мъж в черен костюм. Тъмната му коса беше съвсем леко посребряла на слепоочията, като птиче крило. Беше загорял и добре сложен, отбеляза Рина. И абсолютно безчувствен.

— Не виждам какво можем да си кажем. Как става това?

— Не знам, но се случва — тя докосна с устни всяка от страните му. — Пази се.

В десет часа в дъждовната юнска утрин, която превръщаше въздуха в пара, Рина стоеше над частично обгарялото тяло на млада, двадесет и три годишна жена. Останките лежаха върху гадния килим в една гадна стая в хотел, за който думата „бълхарник“ би била ласкаво прилагателно. Хотел за евтини проститутки.

Името й бе Девона Джонсън според шофьорската книжка, намерена в чантичката под леглото и според показанията на чиновника на рецепцията.

Тъй като лицето и горната част на тялото почти липсваха, официалното идентифициране на жертвата щеше да позакъснее. Била е увита в одеяло, а част от пълнежа на матрака бе разпръсната около и над нея в ролята на запалителен материал.

Рина направи снимки, докато О’Донъл започна да разчертава мястото за разследване.

— Значи така. Девона се е регистрирала преди три дни с някакъв мъж. Платила е в брой за две нощи. Тъй като не е възможно да е решила да спи на пода и сама да сложи лицето си в огъня, помирисвам вонята на престъпление.

О’Донъл дъвчеше съсредоточено неизменната си дъвка.

— Може би този тиган, покрит с кръв и някакво сиво вещество, ще ти подскаже първата следа.

— Няма да попречи. Господи, Девона! Обзалагам се, че се е потрудил доста върху теб. Имал е добър горивен материал от одеялото и пълнежа на матрака, за да увие тялото дебело и плътно и да се получи ефектът на свещта. Но е пропуснал нещо. Трябвало е да отвори един прозорец и да напои килима с гориво. Нямало е достатъчно кислород, нито достатъчно пламъци, за да свършат работата. Надявам се, че е била мъртва, преди да я запали. Дано патолозите го потвърдят.

Рина пристъпи, за да продължи огледа на останалата част от стаята и малката кухничка. На пода — счупени чинии, чието съдържание тя определи като пържола на скара, полята със сос за хамбургери, всичко размазано по посивелия овехтял линолеум.

— Изглежда е приготвяла вечеря, когато се е случило. Остатъците са в тигана и по нея. Той вероятно е грабнал тигана направо от печката.

Тя се обърна и стисна ръце, все едно хвана дръжката на тигана, при което ги завъртя.

— Ударил я е отзад. Кръвта, която е плиснала тук, е примесена със съдържанието на тигана. Отново я е ударил с дъното му и остатъка от храна в него. После я е фраснал отпред и тя е паднала. Вероятно е продължил с ударите, преди да си помисли: „У, мамка му! Май стига толкоз“.

Рина прескочи тялото.

— Сметнал е, че като я запали, ще скрие убийството. Но животинската мазнина не гори чисто. Бавният пламък е разрушил тъканите, обхванал е лицето и част от тялото й, но не е успял да подпали стаята, нито другата затворена стая. Затова не са изгорели вещите, дори одеялото, в която я е завил.

— Което означава, че престъпникът не е химик.

— Нито човек, който е планирал убийството предварително. Просто моментна ярост, нищо преднамерено, ако се съди по местопрестъплението.

Рина отиде в банята. Рафтът над мивката бе претъпкан с козметика. Спрей за коса, гел за коса, спирала за мигли, червила, сенки.

Като се наведе, Рина започна да рови в кошчето за боклук. След няколко секунди излезе от банята с кутийка в ръка.

— Мисля, че открих мотива за убийството — държеше тест за ранно откриване на бременност.

Мъглявото описание на момчето от рецепцията за мъжа, регистрирал се заедно с жертвата, отговаряше на снимката, която излезе с отпечатъците, снети от тигана.

— Пипнахме го — рече тя на О’Донъл и се завъртя на стола си, за да се обърне към неговото бюро. — Джамал Ърл Грег, двадесет и пет годишен. Обвинение в нападение, кражба на собственост, стрелба. Излежал е присъда в „Ред Аниън“ във Вирджиния. Освободен преди три месеца. Има адресна регистрация в Ричмънд. Шофьорската книжка на Девона Джонсън също е с адрес в Ричмънд.

— Значи ще трябва да се поразходим дотам.

— Тя има действаща „Мастър кард“ на нейно име. Нямаше я нито в чантата, нито в стаята.

— Ако я е задигнал, ще я използва. Негодник. Трябва да бъдем нащрек. Може и да си спестим пътуването. Залагам деветдесет и пет.

Рина написа доклада и започна да издирва евентуални съучастници.

— Единствената връзка, която успях да открия с Балтимор, е един негов съкилийник в „Ред Аниън“. Все още е вътре, пази добро поведение.

— Джамал е осъден заради кражба с взлом. Може би този път ще се опита да се възползва от връзките на приятелчето си.

— Девона няма никакви криминални прояви. Нищо — нито арести, нито кражби. Но тя и Грег са учили в една и съща гимназия.

О’Донъл почука по бюрото си с очилата, които безуспешно се напъваше да използва.

— Ученическа любов?

— Странни неща стават по света. Навярно след излизането си от затвора се е свързал с нея и двамата тръгват за Балтимор — на нейни разноски, с нейната кола. Сигурно е било любов. Смятам да позвъня на адреса, посочен в шофьорската и книжка, да видя какво ще излезе оттам.

— Аз ще докладвам на капитана — рече О’Донъл. — Да видим дали не иска да се разходим до Ричмънд.

Когато той се върна, Рина вдигна предупредително пръст.

— Много ви благодаря, госпожо Джонсън. Ако се чуете с дъщеря си или чуете, че Джамал Грег се навърта наоколо, моля да ми се обадите. Имате номера ми. Да. Благодаря.

Рина се облегна в стола си.

— Така е, гаджета от гимназията са. Всъщност, представяш ли си! Девона има петгодишна дъщеря. Майка й гледа детето. Джамал и Девона са тръгнали преди три дни въпреки несъгласието на майка й. Казали, че е изникнала възможност за работа. Жената се оплака, че дъщеря й просто не мисли, когато става дума за този човек и че се надява този път да затворим това крадливо копеле за дълго, така че момичето й да има възможност да започне почтен живот. Не й казах, че Девона вече е загубила тази възможност.

— Имал е едно дете от нея. Излиза от затвора, готов да започне нещо, а тя му казва, че е бременна и ще има още едно дете. Той загубва контрол, удря я, запалва я, взема кредитната й карта, парите в брой, колата.

— Става. Точно на такова ми прилича.

— Имаме разрешение да отидем в Ричмънд. Аз ще вдигна! — пресегна се той към звънящия телефон. — Отдел „Палежи“, О’Донъл слуша. Да. Да — докато говореше, записваше в бележника си. — Тръгваме.

Рина вече бе станала и обличаше якето си.

— Къде?

— В магазина за спиртни напитки на „Централ“.

Тя взе радиото си пътем и поиска подкрепление. Когато пристигнаха, мъжът бе избягал и разочарованието я накара да срита задната гума на колата, която Джамал бе оставил на ъгъла. Извади телефона си, който звънеше.

— Хейл слуша. Прието — сетне затвори. — Жертвата е била бременна в шеста седмица. Причина за смъртта — загуба на кръв.

— Много бързо се справиха в патологията.

— Умирам от желание да си поговоря с този тип. Не може да е избягал далеч. Дори да е решил да открадне кола, пак не може да е далеч.

— Тогава да го потърсим. Влязъл е някъде, за да се скрие от дъжда. — О’Донъл отново седна зад волана. — Имаме заподозрян. Върви пеша. Полудял е, защото няма нищо за пиене.

— Бар. Къде е най-близкият бар?

О’Донъл я погледна и се усмихна.

— Това се казва бързо мислене — похвали я, докато завиваше зад ъгъла. — Да хвърлим един поглед тук.

Наричаше се „Скривалището“. Няколкото постоянни клиенти изглежда правеха точно това — криеха се вътре от дъждовния следобед с бутилка в ръка.

Джамал седеше в края на бара, пиеше наливна била. Той сочи от стола и хукна към задния вход като светкавица.

Има набито око за ченгета, беше единствената мисъл, която мина през главата на Рина, когато затича след него. Стигна до вратата към задната алея три крачки преди О’Донъл. Избегна металната кофа за боклук, която Джамал бе съборил на земята. Партньорът й не успя.

— Удари ли се? — извика му тя, тичайки.

— Хвани го! Зад теб съм!

Джамал беше бърз, но тя също не му отстъпваше. Когато се засили да прескочи оградата, тя почти го настигна и извика:

— Полиция! Стой на място!

Той беше бърз, помисли си отново Рина, но не познаваше Балтимор. Оградата не я затрудни и също я прескочи.

Мократа от дъжда алея, по която тичаха сега: беше без изход. Джамал се завъртя, очите му гледаха диво, в ръката му блесна нож.

— Ела насам, кучко! Хайде, ела!

Без да сваля очи от него, Рина извади оръжието си.

— Какво? Ти наистина ли си такъв глупак? Хвърли ножа, Джамал, преди да съм те застреляла.

— Не ти стиска да го направиш.

Тя се усмихна, макар че дланите й се изпотиха, а коленете омекнаха.

— Да се обзаложим ли?

Вече чуваше задъханото пуфтене и ругатните на О’Донъл зад себе си. Никога през живота си не бе слушала по-хубава музика.

— И аз ще участвам в облога — рече партньорът й, като подпря пистолета си върху оградата.

— Не съм направил нищо! — Джамал хвърли ножа. — Просто си пиех.

— Да. Кажи го на Девона и на бебето, което тя носеше — сърцето й болезнено се блъскаше в ребрата, докато се приближаваше към него. — На земята, мръснико! Ръцете зад тила.

— Не знам за какво говорите — той легна и кръстоса ръце зад тила си. — Нещо сте сбъркали.

— Докато излежаваш следващата присъда, може би ще имаш време да научиш нещо за пожарите. Междувременно Джамал Ърл Грег, арестуван сте по подозрение в убийство — Рина ритна ножа настрани и му закопча белезниците.

Бяха подгизнали до кости, от тях водата течеше като от лейка, когато чуха сирените на полицейските коли. О’Донъл й се усмихна широко.

— Много си бърза в краката, Хейл. Впечатлен съм.

— Има защо.

След като всичко свърши, тя седна на паважа и най-накрая си пое дъх.

16.

Е, най-после всичко свърши, помисли си Бо, когато се прибра. Поне се надяваше, че е така. Бе се погрижил за най-важните неща — адвокати, застраховка, счетоводители, агенти по недвижими имоти. Всички тези срещи и разговори бяха накарали ушите му да звънят. Без да брои няколкото сблъсъка с баща си.

Всичко свърши, край, реши той, но не можеше да определи дали е облекчен или потиснат.

Бо остави кутията, която държеше, до вече внесената и оставена в подножието на стълбите. Имаше още една в колата, но засега можеше просто да я зареже там и по-късно да я прибере.

В този момент, можеше да се закълне, чу гласа на баба си да настоява да довърши започнатото.

— Добре, добре — промърмори под нос и като отметна мократа си коса, тръгна за последната кутия. — Е, доволна ли си сега?

Една бира щеше да му се отрази добре. Една студена бира, горещ душ и може би да погледа малко баскетбол. Да се отпусне. Да намали напрежението, да изпусне парата.

Но докато вадеше последната кутия от багажника, до него изникна Рина. Мигновено забрави за плановете си да прекара вечерта по бельо пред телевизора, отдаден на играта.

— Здрасти.

Помисли си, че изглежда бледа и уморена, но може би причината беше дъждът.

— Здрасти.

Не носеше шапка и косата й представляваше облак от жълтокафяви охлювчета, навити на спирали.

— Имаш ли минутка време? — попита я той. — Искаш ли да влезеш?

Рина се поколеба, сетне сви леко рамене.

— Добре. Трябва ли ти помощ?

— Не, ще се справя и сам.

— Не съм те виждала през тази седмица — рече Рина.

— В свободното от срещи време работех. Оказа се, че съм изпълнител на завещанието на баба ми. Звучи много тежкарски. Но не е така. Главно адвокати и писане. Само главоболия. Благодаря — добави, когато тя отвори вратата вместо него. — Искаш ли малко вино?

— Толкова, колкото искам и да продължа да дишам.

— Чакай да ти дам хавлия.

Той стовари кутията при останалите две и отиде през коридора в помещението, което тя знаеше, че е нещо като преддверие на баня.

Къщата бе почти като нейната, близнак. Но онова, което бе направил, я различаваше. Дограмата и подовете бяха шлайфани до естествения им цвят и лакирани, стените бяха боядисани в наситено, топло зелено, което подхождаше на дъбовото дърво с меден цвят. От високия таван висеше стилна лампа.

Коридорът имаше особено излъчване, помисли си тя. На нещо старинно, запазено и пълно с настроение. Вероятно Бо смяташе да ремонтира масичката до вратата, където хвърли ключовете си.

Бо се върна с две морскосини хавлии.

— Свършил си страхотна работа тук.

— Така ли мислиш? — огледа се, докато тя сушеше косата си с хавлията. — Във всеки случай е добре като начало.

— Наистина — увери го Рина, като влезе в дневната. Мебелите тук се нуждаеха от женска ръка. Калъфи или още по-добре пълна подмяна на дамаската. А това вероятно беше най-големият телевизор, който някога бе виждала. Запълваше почти цялата стена. Стените имаха малко по-тъмен оттенък на същото зелено, а дърводелската работа бе отлична. Насреща се кипреше малка камина, облицована с кремав гранит, над която сияеше полица от същия медено златист дъб.

— Господи, направо е великолепно, Бо! Сериозно ти казвам — отиде до камината и прокара пръст по полицата. Имаше прах, но под него почувства копринената повърхност на дървото. — О, виж ти какво си направил около прозореца!

Беше ограден от двете страни с дървени лавици, прости и изящни.

— Точно от такъв детайл се нуждае стая с подобни размери. Допринася за уюта, без да се загуби усещането за пространство.

— Благодаря. Мислех да ги затворя отпред със стъклени вратички — от гравирано стъкло може би. Не съм решил. Но ще поставя такива на вградените шкафове в трапезарията, така че тези тук може да оставя отворени.

Беше горд от работата си, а нейното ентусиазирано мнение му достави удоволствие.

— Кухнята е напълно готова, ако искаш да я видиш.

— Искам — тя хвърли още един поглед на камината, докато излизаше от стаята. — Можеш ли да направиш нещо такова и в моята къща?

— Мога да направя всичко, което поискаш.

Рина му подаде хавлиената кърпа.

— Ще трябва да обсъдим цената.

— Ще ти направя страхотна отстъпка

— Ще съм глупачка, ако откажа — надникна в друга стая на път към кухнята. — Любопитна съм. Какво ще бъде това? Нещо като стая за гледане на телевизия?

— Такъв е замисълът. Стая за всякакви развлечения. Работя върху проекта.

— И използваш онова чудовище в дневната като мерна единица?

Той се усмихна.

— Ако човек смята да гледа телевизия, трябва да вижда добре.

— Аз мисля да използвам това пространство в моята къща за библиотека. Много лавици, топли цветове, може би една от онези малки газови камини. Големи и меки столове.

— Тази стена би била подходяща за камина — той посочи с брадичка. — А под прозореца може да се направи хубаво място за сядане.

— Място за сядане под прозореца, значи! — тя го изгледа замислено. — Колко си заслепен от мен?

— Щях да пия бира и да гледам мач. Тогава те видях и забравих за всичко.

— Значи много — Рина се шмугна, за да разгледа банята. Нови плочки, нова завеса, нови кранове. Сетне трапезарията, където откри основната конструкция, върху която работеше в момента. — Това е ужасно много работа.

— Обичам да работя. Дори когато трябва да използвам обувалка, за да вместя поръчките на най-активните си клиенти. Бизнесът ми върви добре, затова тази къща ми отнема повече време, отколкото последната, която правих. Но тук ми харесва, това е важното. И освен това ти си тук.

— Хм — Рина остави последното изречение без коментар и влезе в кухнята. — Мили Боже, Бо! — възкликна тя. — Това е удивително. Все едно е слязла направо от корицата на някое списание.

— Кухните са центърът, сърцето на всяко жилище — той отвори вратичката на пералнята и хвърли вътре кърпите. — Най-важното, най-основното място. Винаги от тях започвам преустройството.

Беше покрил пода с големи плочи с цвета на естествения камък, които си подхождаха с плочките на плотовете и с белите шкафове. Някои вратички бяха с матови стъкла. Беше добавил един барплот и столчета за сядане. Прозорецът гледаше към градината. Широкият перваз бе облицован с камък и направо плачеше за красиви саксии с цветя или подправки.

— Постигнал си върха на обзавеждането. Бих искала да имам един от тези вградени грилове.

— Ще ти предложа добра цена. С голяма отстъпка.

— Харесва ми и осветлението. Този мисионерски стил е перфектен.

Бо натисна ключа и я заслепи. Светлината бликна изпод горния шкаф.

— Супер. Сега вече направо позеленях от завист. Този бюфет е страхотен. Защо е празен?

— Защото нямах какво да сложа вътре. Но сега вече имам. Донесох някои от нещата на баба ми — Бо отвори хладилника и извади бутилка бяло вино — тя завеща всичко на мен. Е, остави една част и на църквата, но основното е за мен. Къщата. Всичко.

— И това те натъжава? — отбеляза нежно Рина.

— В известен смисъл. Малко. Благодарен съм — за миг задържа бутилката в ръка и се облегна на хладилника. — Къщата е вече празна. Мисля да я продам, след като се преборя с вината.

— Баба ти не бе искала да се чувстваш виновен. Едва ли е очаквала да се преместиш да живееш там. Освен това е просто къща.

Той извади чаши и ги напълни с вино.

— Няма нужда от много стягане. Поддържах я редовно заради нея. Прибирах вещите й. Кутиите в другата стая — подаде й чашата. — Много снимки, малко бижута и…

— Неща, които имат значение за теб.

— Да, такива неща. Тя пазеше няколко мои детски рисунки. Нали знаеш, къща като кутия с триъгълен покрив. Голямо кръгло жълто слънце. Птици във формата на буквата W.

— Тя те е обичала.

— Знам. Баща ми се направи на обиден и наранен, защото не му остави нищо. Посетил я е сигурно два пъти през последните пет шест години, а сега се прави на скърбящ син — Бо поклати глава. — Извинявай.

— Семействата са сложно нещо. Баба ти е направила своя избор, Бо. Това е нейно право.

— Така го приемам и аз — той разтри челото си с ръка. — Бих могъл да му дам част от парите, когато продам къщата, но смятам, че тя не би го одобрила. Затова няма да го направя. Оставила е на чичо ми и на братовчед ми по няколко дреболии. За спомен — отново поклати глава. — Гладна ли си? Защо не взема да приготвя вечеря?

— Нима можеш да готвиш?

— Това е едно малко отклонение от правия мъжки път, в което хлътнах преди доста време — така по една щастлива случайност научих, че когато мъжът готви, това се възприема като любовна игра от жената.

— Да знаеш колко си прав. Какво е менюто?

— Тепърва ще го измисля. Докато се занимавам с това, ти защо не ми разкажеш как мина денят ти? Изглеждаш ми уморена.

— Така ли? Уморена ли ти изглеждам? — попита и отпи от виното, докато той отвори отново хладилника. — Предполагам, че съм. Или бях. Имах тежък ден. Искаш ли да ти досаждам, като ти разкажа?

— Искам — Бо намери две парчета пилешки гърди, пъхна ги в микровълновата фурна, за да ги размрази, после отвори чекмеджето със зеленчуците.

— Партньорът ми и аз работехме по един случай. Овехтял хотел за проститутки в южната част на Балтимор. Една жертва, жена. Главата и по-голямата част от тялото бяха… всъщност тази тема не е особено подходяща за разговори преди вечеря.

— Няма нищо. Имам здрав стомах.

— Да кажем, че беше много лошо обгоряла и това бе неуспешен опит да се скрие фактът, че е била пребита до смърт. Мръсникът обаче не си бе свършил работата както трябва. Следите бяха там и светеха като сигнални лампи.

Разказа му всичко, докато го наблюдаваше как смесва разни сосове в малка купа от неръждаема стомана и потапя пилето в нея.

— Много тежка работа вършиш. Да гледаш всички тези неща… Насилствена смърт.

— Движиш се точно по линията, която дели обективността от състраданието. Това е доста стресиращо и разколебава. Признавам, че бях малко потресена от случая с Девона. Козметиката й стоеше в банята… Тъкмо е готвела вечеря. Обичала е този кучи син, а той толкова се е ядосал, че отново е бременна — като че ли било нейна грешка! Та размазал лицето й с тигана, сетне я пребил до смърт с него и понеже се уплашил, я запалил. Подпалил косата й. Това изисква особен вид безчувственост.

Бо й наля още малко вино.

— Но ти го хвана, нали?

— Не беше трудно. Беше се надрусал като тухла. Беше взел нейната кредитна карта, за да си купи пиене. Подуши ни в минутата, в която влязохме в гнусния малък бар. Избяга през задната врата, препъна партньора ми с кофата за боклук. Аз го подгоних и го настигнах, когато се опитваше да се покатери на оградата. Валеше като из ведро. Изобщо не мислех, просто действах. Той не познава града, хвана се сам в капана — сляпа уличка без изход. Обърна се и извади нож.

— Господи, Рина!

Тя поклати глава.

— Имам пистолет. Какво ли си е помислил? Че ще се уплаша и ще побягна може би? — всъщност част от нея бе искала да направи точно това. — Трябваше да извадя оръжието си малко по-рано, но за това се сетих впоследствие. Ръцете ми трепереха, но иначе бях съвсем спокойна. Студена като лед. Вътрешно, искам да кажа, не от дъжда. Защото знаех, че може да се наложи да използвам пистолета си. Защото съзнавах, че мога да го направя. Може би дори исках да го направя, защото… защото пред очите ми все още беше момичето, какво бе направил с нея. Бях уплашена. За пръв път бях наистина уплашена по време на работа. Изненадващо за мен. Така че… — пое си дъх и отпи от виното. — Така че твоята покана за вино и вечеря ми дойде съвсем навреме. Ще се чувствам по-добре в компания, отколкото сама. А днешната случка е от нещата, които не обичам да разказвам на семейството си. Само ще се разтревожат и уплашат.

Бо също се разтревожи, но реши, че не бива да й го казва. Не му звучеше като най-правилния отговор. Вместо това изрече първото, което му дойде наум.

— Обикновените хора не могат да разберат онова, което правиш. Не само заради стреса, който сигурно е огромен, не само заради опасността, която лично те заплашва. Предполагам, че е заради емоционалното изразходване. От онова, което виждаш, което трябва да направиш и което остава вътре в теб.

— Има причини да се заема с тази работа. Случилото се с Девона Джонсън, е една от тях. Знаеш ли, вече се чувствам по-добре, благодаря ти, че ме изслуша. Писането на рапорт за случая не носи подобно облекчение. Искаш ли да ти помогна за вечерята?

— Не, ще се справя сам. Пък и ако те помоля да обелиш картофите, прелъстяването ще загуби чара си.

— Ти прелъстяваш ли ме, Бо?!

— Работя усърдно по въпроса.

— Колко време ти отнема по принцип да докараш работата докрай?

— Обикновено не много дълго. Особено ако се броят и изминалите тринадесет години.

— Тогава ще кажа, че е прекалено дълго — тя остави чашата си и стана. — Ще се наложи да оставиш пилето да се маринова малко повече — добави, като приближи към него.

— Знам, че в такъв момент трябва да кажа нещо много умно. Но мозъкът ми е абсолютно празен — Бо сложи ръце на бедрата й и ги плъзна леко по тялото й, като същевременно я придърпа към себе си.

Наведе глава, сетне спря устните си на един дъх разстояние от нейните устни, просто за да улови бързото й вдишване, изпълнено с очакване. Очите му бяха отворени, не се откъсваха от нейните и той промени ъгъла, като захапа със зъби долната й устна.

И после бавно потъна в устата й.

Тя ухаеше на дъжд и имаше вкус на вино. Ръцете й погалиха раменете му, сетне преминаха през косата и останаха там, докато стегнатото му мускулесто тяло се притискаше към нейното. Бо я побутна, докато гърбът й се опря в плота и я закова там, без да престава да я целува.

Зъбите й леко захапаха езика му, което накара кръвта му да закипи. А звукът, който Рина издаде, беше нещо средно между смях и стенание.

Зрението му се замъгли.

Ръцете й леко трепереха, когато издърпа ризата му от колана.

— Много си добър в целувките — прошепна тя.

— И ти също — насочи се към шията й и отново се върна на устните. — Искам да… да се качим горе.

Цялата бе изпълнена с копнеж и желание. Беше готова. С ръце под ризата му, Рина притисна пръсти в мускулите на гърба му. Искаше това тяло върху себе си, искаше силните мускули, топлината му.

— Харесва ми подът тук. Хайде да проверим колко е твърд.

Когато се отдръпна, за да свали якето от раменете й, той си помисли, че чува как сърцето му бие, сякаш чука от вътрешната страна на гърдите му като настойчив твърд юмрук. И тогава осъзна, че всъщност чукането идва от външната врата.

— По дяволите!

— Чакаш ли някого?

— Не. Който и да е, да върви…

Но чукането продължи настойчиво и дори се усили.

— Мамка му. Слушай, стой тук. Дишай, но не мърдай — Плъзна ръце по раменете й. — О, Господи, бих могъл да… Само ме изчакай, веднага ще се върна, щом убия натрапника. Трябва ми само минутка, за да свърша с него.

— Да ти дам пистолет — предложи му Рина.

Смехът му беше измъчен.

— Благодаря, но мога да се справя и с голи ръце. Не изчезвай, моля те, не променяй решението си. Не прави нищо.

Тя му се усмихна и сложи ръка на сърцето си, когато той тръгна към вратата. Беше страхотен, помисли си. Направо изключителен. Мъж, който може да се целува така… а и вече знаеше колко е сръчен с ръцете… Имаше потенциал да бъде удивителен любовник. Все пак сега, когато имаше една минута, за да поохлади пожара, разгорял се в мозъка й, Рина реши, че идеята му да се качат горе е по-добра от пода в кухнята.

Тръсна косата си и излезе в коридора, за да види дали е прогонил натрапника.

И го откри да прегръща една хубава, дребна червенокоса жена на прага. Същата, която бе видяла на погребението. Бе опряла глава на гърдите му и цялата се тресеше от ридания.

— Чувствам се толкова зле, Бо. Не съм предполагала, че ще се чувствам така. Не знам какво да правя.

— Всичко е наред. Влез. Чакай да затворя вратата.

— Такава глупачка съм. Глупава съм, но нищо не мога да направя.

— Не си глупава. Влез, Манди, само… — в този момент забеляза Рина и по лицето му премина цяла гама от емоции.

Изненада, объркване, извинение, отричане. — Ах… Е, какво да направя?

Сълзите продължаваха да текат по лицето на Манди, която също загледа Рина и се отдръпна от Бо.

— О, Боже! Извинявам се. Съжалявам. Не знаех, че има някой тук. Господи, каква съм идиотка! Съжалявам, съжалявам.

— Всичко е наред. Тъкмо си тръгвах.

— Не! За Бога! Останете! Аз ще си отида — Манди избърса с ръце мокрите си бузи. — Все едно не съм идвала.

— Не се тревожете, наистина. Аз просто разглеждах къщата. Живея в съседство. Рина Хейл.

— Аз съм Манди … Рина? — повтори жената. — Но аз ви познавам — тя подсмръкна и избухна в нов поток от сълзи.

— Имам предвид задочно. Отидох в Мериленд по същото време, когато и вие. Бях съседката на Джош Болтън от долния етаж. Срещнах ви веднъж за съвсем кратко, преди той да…

Гласът й се прекърши и лицето й се изкриви от болка.

— О, Господи! Направо съм разбита.

— Познавала сте Джош?

— Да — тя притисна с ръка устата си. — Светът е малък, но и ужасен, нали?

— Понякога. Наистина трябва да тръгвам.

— Манди, изчакай ме минута — започна Бо, но Рина вече клатеше глава и излизаше през вратата.

— Не, не, всичко е наред. Ще се видим по-късно.

Тя претича под дъжда, който не спираше да вали.

— Бо, толкова съжалявам. Трябваше да се обадя по телефона. Трябваше да се напия до безсъзнание. Върви след нея.

Но той знаеше, че моментът е безвъзвратно изгубен. И освен това видя лицето на Рина, когато Манди спомена името Джош Болтън. На него се изписа не само изненада, но и дълбока скръб.

— Няма смисъл. Ела да седнеш.

Може би заради тежкия ден или заради виното, или заради дъжда, но Рина напълни ваната, наля си още една чаша вино и влезе във водата. И се разрева като дете. Сърцето, главата, стомахът — всичко я болеше, а тя плачеше на глас. А когато сълзите пресъхнаха, остана няма и с олекнала глава.

Избърса се, облече тънки фланелени панталони и тениска, преди да слезе в кухнята, за да си приготви самотната вечеря.

Кухнята изглеждаше мрачна и безжизнена. Самотна, помисли си и почувства как празнотата я стиска за гърлото заедно със самотата.

Виното, дъждът и вероятно плачът доведоха до главоболие. Вместо да се занимава с готвене, извади един от пакетите за бързо реагиране на майка си и си стопли малко супа минестроне.

Остави я на печката да се подгрява и си сипа още вино.

Странно как болката може да се протегне през годините и да те сграбчи с острите си нокти. Рина рядко мислеше за Джош, а когато мислеше, усещането обикновено приличаше повече на тъпа болка, а не на пронизване с нож. Скръб по момчето, което така и не успя да стане мъж, и известно сладко-горчиво съжаление. Може би за самата себе си.

Изглежда защитните сили я бяха напуснали, помисли си тя, докато гледаше тенджерата със супа. Денят беше тежък, а сега самотата бе така осезателна, че я чувстваше като още един нож, забит в сърцето й.

Рина вдигна очи, когато на задната врата се почука, и въздъхна. Знаеше, че е Бо.

Косата му отново беше мокра.

— Извинявай, може ли да вляза за минутка? Просто искам да ти обясня…

Тя се обърна и остави вратата отворена.

— Няма нужда от обяснения.

— Добре де, но все пак… Защото може да ти е заприличало на… но не е така. Ние с Манди… ние сме приятели и не… Наистина, някога бяхме гаджета, но това беше много отдавна. Рина… може ли просто да ме погледнеш?

Знаеше, че той ще забележи следите от сълзи по лицето й. Не се срамуваше, че е плакала, но в момента не можеше да се понася. Не можеше да понася и сълзите си. Дори и него.

— Имах лош ден — но все пак обърна лицето си. — Просто ми се събраха много неща. Ще се справя. Стори ми се, че и на приятелката ти не й е провървяло.

— Така е. Ние … сме наистина само приятели.

Пъхна ръце в джобовете си, защото се чувстваше неудобно и не знаеше къде да ги дене.

— Тя, Манди, беше силно разстроена, защото току-що открила, че бившият й съпруг се е оженил. Мръсно копеле! Извинявай. Разводът беше тежък за нея и свърши само преди две седмици. Новината здравата я е разтърсила.

Рина се облегна на плота, отпи от виното си и го остави да довърши обяснението, като си мислеше: „Бедният, заклещен е между две емоционални жени в горещата дъждовна нощ.“

— Имам малко вино. Искаш ли?

— Не, благодаря. Рина…

— Първо, аз съм трениран наблюдател и имам набито око. Не съм приела сцената на вратата ти за любовна. Видях тази жена на погребението на баба ти и веднага разбрах какво е тя за теб.

— Ние сме просто…

— Близки — прекъсна го Рина — тя е като член на твоето семейство. Разбираш ли, Бо?

Напрежението, изписано на лицето му, се посмекчи.

— Да, да, така е.

— А тази вечер видях една силно разстроена жена, която не искаше, пък и нямаше нужда непознат за нея човек да става свидетел на болката й. Второ, ако направиш проста сметка, ти само спечели, че не изгони своята приятелка, изпаднала в беда, само и само за да се пъхнеш в кревата с мен. Къде е тя сега?

— Заспа. Оставих я да се наплаче и я сложих в леглото. Видях, че при теб свети и реших да… Исках да ти обясня.

— И го направи. Не съм ядосана — и наистина беше така, помисли си Рина, дори самотата и тъгата бяха изчезнали някъде. — Аз не съм ревнива. Пък и все още не сме установили никакви основни правила. Дори не сме сигурни дали го искаме. Щяхме да правим секс, но не стана — тя вдигна чашата си. — Е, винаги има и друг път.

— Ти не си ядосана — вметна Бо, — но си разстроена.

— Не е заради теб — за да прави нещо, тя взе лъжицата и започна да бърка супата. — Просто така. Заради миналото. Заради едно мило момче, което загубих.

— Джош. Имаше ли връзка с него?

— Той беше моят първи мъж в този малък гаден свят — сърцето й се сви, но сълзите бяха изплакани. — Колко странно, бях с него в нощта, когато ти си ме видял за първи път. Тръгнах с него, отидох при него. Тогава се любихме за първи път.

— Аз също го видях веднъж.

Лъжицата дрънна, удари се в стената на тенджерата, когато ръката й трепна.

— Познавал си Джош?

— Не. Срещнах го в деня, когато умря. Същия ден се запознах с Манди. Моят приятел Брад и момичето, с което ходеше тогава, ми бяха уредили тази среща. Когато отидохме да вземем Манди от тях, Джош слизаше по стълбите. Отиваше на сватба.

— О, Господи! На сватбата на Бела! — може би все пак й бяха останали няколко сълзи. Бяха горещи и настойчиво искаха да излязат от очите й. — Сватбата на сестра ми.

— Не можеше да си върже вратовръзката. Манди му помогна.

Една сълза се отрони и капна в супата.

— Той беше мило момче.

— Той промени живота ми.

Рина преглътна сълзите си и го погледна. Сега очите му бяха помътнели и напрегнати.

— Не те разбирам.

— Тогава бях различен, непрекъснато ходех по купони. Е, кой не го правеше? Направо се носех по течението. Оставях плановете за някой друг ден. Тъй де, казвах си: „Ще направя това друг път.“ Ще почистя друг път, ще сменя чаршафите друг път. Сутринта след срещата с Манди се събудих с махмурлук с библейски размери, защото след като я оставих у тях, отидох на друг купон. Събудих се в една гадна дупка, която беше моят апартамент. Реших да почистя. Правех това на всеки шест месеца, когато повече не можех сам да се понасям. Казах си, че трябва да се поправя, но така се заричах на всеки шест месеца. Тогава дойде Брад и ми съобщи, че момчето, което бяхме видели същия ден в блока на Манди, е умряло. Разказа ми какво се бе случило с него.

— Но ти не си го познавал?

— Не, не го познавах — замисли се, сетне поклати глава. Очевидно търсеше точните думи, за да й обясни нещата. — Но беше на моята възраст и беше мъртъв. Бях го срещнал преди часове, гледах как Манди оправя вратовръзката му — а сега беше мъртъв. Той нямаше да получи шанс да… В един миг отива на сватба, а в следващия…

— Вече го няма — прошепна Рина.

— Животът му беше свършил. Край. Беше преминал във вечността, а какво правех аз с моя живот? Пропилявах го, прахосвах го също като баща ми.

Бо замълча и въздъхна.

— Така че това беше момент на просветление за мен. Вместо да отлагам повече взех лиценз за предприемач. Уговорих Брад да купим една къща заедно. Беше съборетина. Баба ми даде малко пари назаем. Не съм работил по-усърдно в живота си, отколкото по време на ремонта й. Когато… По дяволите, това звучи тъпо и глупаво. Говоря само за себе си.

— Не, не, продължавай.

— Добре тогава. Когато се обезкуражавах или се чувствах отвратен, или се чудех защо, по дяволите, се бъхтя така, защо работя по десет-дванадесет часа на ден, се сещах за Джош, който никога нямаше да има този шанс. И открих какво мога да постигна, ако постоянствам. Може би щях да го постигна и по друг начин, не знам. Но никога няма да забравя това момче, защото неговата смърт промени моя живот.

Рина остави виното и разбърка супата.

— Било е като ритник на съдбата, нали?

— Не искам да загубя шанса, който имам с теб, Рина.

— Нищо не си загубил — тя изключи котлона и се обърна към него. — Не е кой знае каква награда, че сега си тук, позволи ми да ти го кажа. Имам доста краткотрайни и нещастни връзки, като се започне от Джош и се стигне до теб. Лоша преценка от моя страна, недобре избрано време или просто лош късмет.

— Ще рискувам — той пристъпи към нея и като наведе глава, докосна устните й със своите. — Не мога да я оставя сама тази нощ.

— Разбира се, че не можеш. Това е една от причините, поради които не си загубил позиции. Вземи малко супа. Ако тя се събуди, на света няма нищо по-добро от супата на майка ми за лечение на тъгата й.

— Благодаря. Сериозно — той погали с пръст бенката над горната й устна. — Дали да не ти направя вечеря утре вечер?

Рина извади съдинка и сипа супата в нея, като изви устни в усмивка.

— Защо не!

Лампите в дневната му все още светеха, когато оправи леглото си. Дали гледаше оня гигантски телевизор, зачуди се тя. Сигурно беше отстъпил леглото на приятелката си.

Надяваше се да са хапнали малко супа и да са погледали телевизия.

Никога не бе имала мъж приятел, който да се погрижи с топлота за нея, осъзна Рина. Мъжете в живота й, които не бяха от семейството, бяха учители като Джон, партньори като О’Донъл и колеги. Или просто любовници.

Беше интересно и различно, реши Рина, да имаш за приятел мъж, преди да го пуснеш в леглото си или преди да позволиш да те отведе в неговото.

Тя загаси лампата, затвори очи и се помоли сънят да изглади острите ръбове от този ден.

Беше малко преди три сутринта, когато телефонът иззвъня. Рина бързо се разбуди и включи осветлението, преди да грабне слушалката. Дори и с работа като нейната среднощните обаждания свиваха сърцето й и го качваха в гърлото. Първата мисъл винаги беше за семейството — дали някой не е катастрофирал, дали не се е случило нещо лошо с любимите й хора.

— Да, ало?

— Имам изненада за теб.

Част от съзнанието й веднага регистрира номера, изписан в прозорчето като непознат, друга част се съсредоточи върху гласа. Нисък, леко дрезгав, мъжки.

— Какво, на кой номер звъните?

— Имам голяма изненада за теб. Скоро. Когато я получиш, ще си направя чекия и ще си представям твоята уста върху кура ми.

— О, за Бога! Ако искате да събудите някого с тъпашко, безсрамно и цинично обаждане, не звънете на полицай.

Тя затвори и записа номера и часа. После изгаси лампата и отново заспа, забравяйки за странното обаждане.

17.

Беше минало много време, откакто не бе отваряла досието по случая „Джошуа Болтън“. Не знаеше защо го направи сега. Нямаше да види нищо ново. Случаят беше приключен от години и всички — следователите, медиците и лабораторията, бяха единодушни, че смъртта е настъпила вследствие на небрежност. Нещастен случай.

Нямаше причини да търси нещо. Не бе установено насилствено влизане в апартамента, травмата на главата бе причинена от падане, нямаше кражба с взлом, нито вандализъм, нямаше дори мотиви. Просто един млад мъж бе заспал, докато бе пушил в леглото.

Ала тя никога не беше го виждала да пуши.

Екипът намери пакет цигари, кибрит — всички с неговите отпечатъци. Това натежа и бе прието като сериозно доказателство. Нищо, че момичето, което спеше с него, настояваше, че жертвата не е пушила.

Тя щеше да постъпи по същия начина, съгласи се с колегите си Рина, когато отново прочете докладите. Вероятно щеше да стигне до същите изводи. И да закрие случая.

Все още четеше документите, а снимките от местопрестъплението бяха пръснати върху бюрото й, когато телефонът иззвъня.

— Отдел „Палежи“. Детектив Хейл.

— Рина? Обажда се Аманда Грийнберг. Манди. Срещнахме се снощи в един унизителен за мен момент у Бо.

— Разбира се, спомням си — тя гледаше какво бе направил пожарът на момчето, което бе познавала. И бе целувала.

— Знаете ли, просто искам да се извиня.

— Няма нужда, наистина — Рина докосна с пръсти снимката на Джош. — Но си мисля дали имате време да се срещнем? Бих искала да говоря с вас, ако нямате нищо против.

— Разбира се. Кога?

— Какво ще кажете за сега?

Тъй като денят беше хубав, Рина избра маса навън в малкото кафене на пет минути път от полицейския участък. Тъкмо се настани, когато видя Манди да тича по тротоара. Голяма квадратна чанта, преметната през рамо, се блъскаше в бедрото й при всяка крачка.

Косата й бе като експлозия от крещящо червено, а лицето — тясно и лисиче. Носеше слънчеви очила тип Джаки О38 и те необяснимо защо много й приличаха.

— Здрасти! — поздрави Манди и седна.

— Благодаря, че се съгласи.

— Няма проблем. Кафе, моля — поръча тя на сервитьорката.

— За мен диетична кола.

— Просто искам да сваля тази вина от гърба си. Наистина снощи бях много зле, а Бо не само е моят най-добър приятел. Той умее да успокоява истерични жени по-добре от всеки друг. Но не спим заедно, трябва да го знаеш.

— Вече — довърши Рина.

— Е, да вече. Всъщност от много години. Сега сме като, разбираш ли, като Джери и Илейн Зайнфелд.39 С тази разлика, че Бо не е толкова циничен. Моят бивш…

Манди спря и изчака, докато сервират напитките им.

— Живяхме заедно около година, Марк и аз. Избягахме във Вегас, оженихме се по бързата процедура. Каприз. Нещата се объркаха почти веднага завръщането ни. Не знам защо. По-лесно е, ако знаеш, нали?

— Да. Винаги е най-добре да знаеш.

— Но аз така и не разбрах. Една нощ той ми каза, че съжалявал. Май наистина съжаляваше. Та съжалявал, но това не го устройвало, защото бил срещнал друга. Смяташе, че е влюбен. Стоеше пред мен, изглеждаше жалък и ми заявяваше на мен — неговата жена, как мисли, че е влюбен в друга. Не искал да ме мами, затова било по-добре да се разведем.

— Гаден удар.

— Такъв си беше — Манди взе кафето си и широката сребърна халка, която носеше на левия си палец, проблесна на слънцето. — Естествено, аз побеснях. Направих голяма сцена, вдигнах лют скандал. Накрая се наплаках едно хубаво на рамото на Бо, разбира се. Но какво можех да направя? Негодникът не ме искаше повече. А вчера установих, че се е оженил за нея и това ме разби окончателно.

— Съжалявам.

— Аз не, само ми е болно. Както и да е, да върви по дяволите! Не искам обаче да объркам живота на Бо само защото се нуждаех от приятелското му рамо. Аз съм му стар боен приятел. А ти си Момичето от мечтите.

Рина трепна.

— О и ти ли си посветена? Знаеш ли колко е тежко да се живее с подобна титла?

Манди се ухили.

— Никога не съм била ничие момиче на мечтите, но си представям. Все пак ти ще издържиш. Брад и аз доста често дразнехме Бо заради теб.

— Нали затова са приятелите.

— Ще ни простиш, нали? Но не е ли страхотно? Да се преместиш да живееш в съседната къща! Сега в очите му светят малки сърца… а аз взех, че се появих и обърках всичко.

— Не всичко, съвсем малко.

— Хайде да сменим темата — Манди направи знак на сервитьорката да допълни чашата й. — Какво можеш да ми кажеш за Девона Джонсън?

— Откъде знаеш за нея?

— Работя в „Сън“.

— Репортер ли си?

— Фоторепортер. Вчера си дала изявление по случая и знам, че ще поискат продължение. Помислих си, че ако мога да те снимам…

— Джамал Ърл Грег е обвинен в убийство втора степен за смъртта на Девона Джонсън. Ако искаш да отразяваш случая, трябва да се свържеш с кабинета на областния прокурор.

— Ти си местно момиче, имаш силни връзки тук. А фактът, че си момиче, независимо дали ни харесва или не, придава на историята по пикантен привкус.

— Моят партньор е момче и ние арестувахме заподозрения заедно. Ще трябва да поискаш разрешение и да минеш през пресаташето в управлението. Ако ти дадат, няма проблем със снимката. Но всъщност аз те помолих да се срещнем, защото исках да говорим за един друг пожар. За Джош.

— Добре — Манди погледна към кафето си и Рина забеляза, че го пие черно и по много. — Тогава бях силно разстроена. Не само аз и другите. Репортерите дойдоха да говорят с мен. Тъкмо се бях върнала в „Сън“. След като завърших, заминах за около шест месеца в Ню Йорк, но големият град не ми понесе. Затова се върнах в Балтимор. След като Джош умря, веднъж говорих с майка му. Родителите му дойдоха да приберат вещите му. Помня, че беше тъмно.

— Следователите разпитваха ли те? Следователят по пожара, полицията?

— Ами да. Разпитаха всички в сградата, доколкото знам. Освен това някои от състудентите му, приятелите му. Трябва да са говорили и с теб, нали?

— Да, разпитаха ме. Вероятно съм била последната, видяла го жив. Бях при него същата вечер.

— О, Боже! — по лицето на Манди се изписа състрадание, докато вдигаше очилата върху главата си. — Господи, съжалявам. Не знаех. Този ден бях навън, имах среща с Бо — за пръв път. Брад и една моя приятелка, в която той беше влюбен тогава, бяха решили да ни запознаят.

— Прибрала си се между десет и половина и единадесет.

Манди вдигна вежди, като отпи още кафе.

— Така ли?

— Така си казала.

— Е, значи е така. Бо ме остави пред вратата. Помислих си да го поканя, като смятах да играя умно и да видя какво ще излезе. Но после се отказах. Съквартирантката ми си беше отишла за уикенда и апартаментът бе на мое разположение. Пуснах си музика, имах и трева. Нещо, което съм пропуснала в показанията си и което си позволявах от време на време през онези дни. Гледах телевизия до около полунощ, после си легнах. Следващото, което помня, бе как се разпищяха алармите, по коридора тичаха хора и викаха.

— Ти си познавала повечето от наемателите в сградата.

— Повече или по-малко. Ако не по име, то поне по физиономия.

— Имаше ли Джош проблеми с някой от тях?

— Не. Знаеш какъв беше той. Мило момче. Слънчево.

— Да, но дори и милите момчета си създават проблеми с някои хора. Може би някое момиче. Пожар в спалнята. Прилича на женско отмъщение. По-лично, по-емоционално. Ще ти го върна там, където спиш, мръснико!

Манди си играеше с една от сребърните верижки, които висяха на врата й и се мъчеше да си спомни.

— Джош се срещаше с момичета, излизаше. Сгради като нашата, извън кампуса, бяха истински малки лабиринти от емоции — гнезда на драми, секс и купони. И изпепеляващ страх по време на изпитните сесии. Но точно тогава наемателите се сменяха. Семестърът беше свършил през май, повечето от хората си бяха отишли вкъщи за ваканцията или се бяха дипломирали. Идваха нови. Все още не беше пълно, беше началото на юни. А Джош бе толкова хлътнал по теб. Честно казано, не си спомням да е скъсал драматично с някое момиче, нямаше сериозна връзка с никоя от сградата или от кампуса. Хората го харесваха. Беше лесно да го хареса човек.

— Да, така беше. Виждала ли си го да пуши?

— Трябва да е пушил. Спомням си, че тогава не успях да отговоря на този въпрос. Повечето от нас пушеха или защото беше модерно, или за компания. Имаше и няколко фанатици против пушенето и искам да ти кажа, че все още ги помня. Но Джош не беше от тях.

— Да си чула или видяла нещо в нощта на пожара?

— Нищо, Да не би случаят да е подновен?

— Не, не — поклати глава Рина. — Това е лично. Просто нещо, което се връща от време на време в мен.

— Разбирам — с разсеян жест Манди отново свали очилата на носа си. — И на мен ми се случва. Когато си млад, каквито бяхме тогава, е доста тежко да се сблъскаш със смъртта. А Джош беше един от нас. Човек не бива да умира на двадесет. Поне така си мислиш, когато си на тази възраст. Въобразяваш си, че животът ще продължи вечно. Има прекалено много време пред теб. Има време за всичко.

— Девона Джонсън бе на двадесет и три. Времето винаги е по-малко, отколкото си мислиш.

Тя остави случая на Джош, прибра документацията по него, както бе правила и преди, и се концентрира върху настоящето.

Когато майката на Девона Джонсън влезе в участъка, Рина стана.

— Аз ще я поема — рече на О’Донъл и пристъпи напред. — Госпожо Джонсън? Аз съм детектив Хейл. Говорихме по телефона.

— Казаха ми да дойда тук. Все още не могат да ми дадат тялото й.

— Защо не отидем ето там? — Рина сложи ръка върху рамото на жената и я заведе в стаята за почивка. Имаше малък плот, на който стоеше кафе машина, стара микровълнова печка, пластмасови чаши.

Рина посочи един стол край масата.

— Защо не седнете? Мога ли да ви направя кафе или чай?

— Не искам нищо, благодаря — тя седна. Очите й бяха тъмни и уморени.

— Не беше на повече от четиридесет, прецени Рина, а скоро щеше да погребе дъщеря си.

— Съжалявам за загубата ви, госпожо Джонсън.

— Загубих я в мига, в който този тип излезе от затвора. Трябваше да го държат там. Не биваше да го пускат. Сега той уби моето момиченце и остави бебето й сираче.

— Съжалявам за случилото се с Девона — Рина седна срещу жената. — Джамал ще си плати.

Скръб и гняв се примесиха с умората в тъмните очи.

— Как да кажа на детето, че баща му е убил майка му? Как да го направя?

— Не знам.

— Тя дали… пожарът дали… Дали е страдала?

— Не — Рина посегна и хвана ръката на госпожа Джонсън. — Не е усетила нищо. Не е страдала.

— Отгледах я сама, грижех се всеотдайно за нея — жената въздъхна дълбоко. — Тя беше добро момиче. Сляпо, когато станеше дума за този убиец, но иначе добро. Кога ще мога да си я взема?

— Ще проверя.

— Имате ли деца, детектив Хейл?

— Не, госпожо, нямам.

— Понякога си мисля, че ги раждаме само за да разбиват сърцата ни.

Тъй като тези последни думи се въртяха и не излизаха от ума й, на път към къщи Рина спря в „Сирико“.

Завари майка си пред голямата печка, а баща си на работната маса.

Беше изненадана да види вуйчо си Лари и леля си Кармела да седят в едно сепаре и да хапват пълнени гъби.

— Ела, седни, седни при нас! — настоя вуйчо й Лари, когато Рина се наведе да го целуне. — Разкажи ни как живееш.

— Това ще отнеме само две минути, а аз нямам дори и тях. Вече съм закъсняла.

— Значи имаш среща — отбеляза леля й с намигване.

— Всъщност да.

— И как се казва щастливецът? Какво работи? Кога ще се ожените и ще дарите внуци на майка ти?

— Казва се Боуен, дърводелец е. А благодарение на Фран, Бела и Ксандър майка ми има достатъчно внуци, с които да се занимава.

— Децата никога не са достатъчно. Да не би да е оня, който живее в съседната къща? Как е второто му име?

— Не е италианско — разсмя се Рина и целуна леля си по бузата. — Buon appetito.

Тя се върна в кухнята и извади от хладилника безалкохолна напитка. Ръцете на баща й бяха целите в тесто, затова Рина се повдигна на пръсти и го целуна по брадичката.

— Здравей, красавецо.

— Кой е това? — погледна Гиб към жена си. — Кое е това момиче, което ме целуна? Изглежда ми нещо позната.

— Стига де, не съм идвала само една седмица — защити се Рина. — Но се обадих преди два дни.

— О, чак сега те познах — вдигна ръце той и докосна с тестените си пръсти бузите й. — Това е нашата отдавна загубена дъщеря. Как ти беше името?

— Колко остроумно! — Рина се обърна да целуне бузата на майка си. — Какво мирише толкова хубаво? Нов парфюм и сос болонезе?

— Сядай, ще ти сипя една чиния.

— Не мога. Един красив мъж ми приготвя вечеря.

— Нима дърводелецът може да готви?

— Не съм казала, че е дърводелецът. Но всъщност да, той готви. Очевидно умее. Мамо, ние разбивали ли сме ти сърцето?

— Безброй пъти. Вземи си пълнени гъбки. Какво ще стане, ако загори вечерята?

— Само една. Ако сме разбивали сърцето ти, защо си родила четири деца?

— Защото баща ти не ме оставяше на мира.

Гиб обърна глава при тези думи и се засмя.

— Сериозно, мамо.

— Аз съм съвсем сериозна. Всеки път, докато се обърна, и той ми правеше бебе — Бианка остави лъжицата на ръба на тенджерата и седна. — Родих ви, защото колкото често късахте сърцето ми, толкова често го изпълвахте с радост. Вие сте богатството, съкровището на моя живот и най-големият трън в петата ми — тя притегли Рина към себе си и попита тихо: — Да не си бременна?

— Не, мамо.

— Само питам.

— Просто през последните няколко дни ми се случиха доста странни неща, това е всичко. Много вкусни гъби — добави. — Време е да тръгвам.

— Ела в неделя на вечеря — извика след нея майка й. — Доведи и твоя дърводелец. Ще му покажа как се готви.

— Ще видя как ще се представи тази вечер и тогава ще реша дали да го поканя.

Бо реши да сготви пиле, защото смяташе, че ще се справи добре. Купи пресни продукти и планираше да мине покрай хлебарницата преди да се прибере. Но госпожа Малори, у която довърши градинската беседка този следобед, когато научи, че ще има гости за вечеря, му подари прясно опечен лимонов пай с целувки.

Все още се чудеше дали да не го представи за собствено производство, когато Рина почука на вратата.

Беше пуснал музика — малко джаз — и бе избърсал праха. Намеренията му да почисти основно бяха осуетени от времето, прекарано при госпожа Малори. И от слабостта му към нейните сладкиши.

Но къщата изглеждаше добре, реши Бо. Смени чаршафите на кревата. За всеки случай.

Когато отвори вратата и я погледна, дълбоко в себе си се надяваше, че чистите чаршафи ще влязат в употреба.

— Здрасти, съседке! — пристъпи към нея (защо да губи време?) и я прегърна, като впи устни в нейните.

Рина омекна и се притисна към него, съвсем леко. Сетне се освободи.

— Не беше лошо за аперитив. А какво е основното ястие? — тя му подаде една бутилка, опакована в сребриста торбичка. — Надявам се, че ще подхожда на „Пино Григио“.

— Все още сме на пиле, така че виното е подходящо — той я хвана за ръка и я поведе към кухнята.

— Цветя? — Рина огледа масата и се възхити на маргаритите, поставени във висока синя бутилка. — И свещи. Много си внимателен.

— Имах вдъхновение. Това са от вещите на баба. Прекарах известно време снощи, ровейки из кутиите.

Тя проследи погледа му към шкафа. Сега там бяха наредени красиви старинни бутилки с интересни форми, тъмносини чинии и гравирани винени чаши.

— Хубаво. Сигурно ще й хареса, че си ги сложил там.

— Никога не съм събирал подобни неща. Излишно е, когато непрекъснато опаковаш багажа си и се местиш.

— А ти го правиш доста редовно.

Бо отвори виното и взе две гравирани чаши от бюфета.

— Не мога да продам къщата, ако все още живея в нея.

— Не си ли се привързвал?

— Няколко пъти. Но след това виждам следващото място и си казвам: „Уха, я виж само какво можеш да направиш тук.“ Възможностите и печалбата срещу удобството и привързаността.

— Ти си ненаситен на къщи.

— Така е — в очите му грейна смях, докато чукаше чашата си в нейната. — Сядай. Трябва да довърша някои неща.

Тя седна на един висок стол до барплота.

— А какво ще кажеш да започнеш от нулата? Просто купуваш терен и свършваш всичката работа?

— Мислил съм за това. Може би някой ден. Да построя къщата на мечтите. Все пак повече ми харесва да видя нещо построено, да реша как да го направя по-хубаво, да му вдъхна нов живот.

Той отвори фурната да нагледа пилето и Рина долови аромат на розмарин. Напомни си да му подари няколко саксии с билки и подправки за прозореца — ако нещата между тях потръгнеха.

— Каза, че можеш да направиш всичко, което поискам, в моята къща. Това свалка ли беше, или честно предложение?

— Свалянето също беше фактор, но иначе стоя зад думите си. Мога да направя всичко, стига да се вписва в конструкцията, но не обичам измишльотини и безсмислици. С това ограничение можеш да имаш всичко, което пожелаеш.

Той сипа олио в един тиган.

— Мога ли да имам камина в спалнята?

— За дърва ли?

— Не е задължително. Да речем на газ или електричество. Дори мисля, че го предпочитам. Не съм сигурна, че ще ми хареса да влача дърва по стълбите.

— Може д а се направи.

— Наистина? Винаги съм искала да имам камина в спалнята — като във филмите. И една в библиотеката. А мечтата ми е да превърна спалнята си в нещо като господарски апартамент. Да включва и баня. Може би ще се наложи помещението да се разшири. А над ваната да има прозорец на тавана.

Той я погледна отново.

— Искаш прозорец на тавана над ваната?

— Май това влиза в категорията на безсмислиците. Но ремонтът, разбира се, трябва да се прави на етапи. Ограничена съм в бюджета.

Бо добави счукан чесън в олиото.

— Ще дойда на оглед, ще представя няколко проекта, ще ти предложа цена. Е, какво ще кажеш?

Тя се усмихна, подпря лакът на масата и отпи от виното.

— Става. Може би ще се окаже, че си прекалено добър, за да си истински.

— Същото си мислех и аз за теб.

— Истината е, че не знам какво искам, Бо. За къщата, за себе си. Боже, та аз не съм наясно какво искам утре, та камо ли след една година.

— Аз също.

— Е, ти сигурно имаш представа, иначе ще правиш лоши проекти. Когато проектираш и строиш, трябва да си в състояние да визуализираш нещата.

— Знам, че те искам тази вечер. Искал съм те, представял съм си образа ти дълго време. Но нямам идея какво ще правим утре. Или следващата година.

Той сложи пилето в тигана и се обърна.

— Мисля, че нанасянето ти в съседната къща не е случайно. Навярно е имало причини да те видя преди толкова години, но да те срещна чак сега. Сигурно не съм бил готов за теб.

Наблюдаваше я как седи на високото столче, с очи на лъвица и прокарва пръст по изящната гравирана чаша от сервиза на баба му.

— Може би запознанството ни означава, че нещата са си дошли на мястото. А може да означава нещо друго. Но не е необходимо да го знам точно в тази минута.

— Ти говореше за потенциала на някое ново място, което те привлича. У теб виждам потенциал, който да ме накара да се влюбя. Това ме плаши.

Той почувства как сърцето му се устреми нагоре, нещо там се разгоря.

— Защото се боиш, че ще те нараня ли?

— Донякъде. Възможно е аз да те нараня. Или да забъркаме и двамата някоя голяма и сложна каша.

— А ако излезе нещо специално?

Рина поклати глава.

— Когато мисля за връзките, имам предвид моите, чашата е наполовина празна. А онова, което е останало, може да не е годно за пиене.

Бо вдигна бутилката и напълни чашата й до ръба.

— Просто не си срещнала подходящия мъж, който да я напълни.

— Може би — тя погледна към печката. — Ей, да не изгориш пилето.

Той не го изгори и Рина трябваше да признае, че бе впечатлена как успя да поднесе яденето на масата без каквито и да е инциденти. Вече пиеше втора чаша вино и опитваше от пилето.

— Браво — похвали го, — много е вкусно! Казвам ти самата истина. Това е сериозен комплимент от човек, израснал в семейство, където храната не е просто храна, нито чисто изкуство, а начин на живот.

— Пилето винаги става вкусно с розмарин.

Тя се разсмя и продължи да яде.

— Разкажи ми за първата си любов.

— Това си ти. Добре, добре — добави той, когато очите й се присвиха. — Тина Улрих. Осми клас. Имаше големи сини очи и малки като ябълки гърди, които ми позволи да докосна един хубав летен следобед в тъмното кино. А ти?

— Майкъл Грималди. Бях на четиринадесет и отчаяно влюбена в него, а той харесваше сестра ми Бела. Представях си как някой ден капаците ще паднат от очите му и той ще разбере, че аз съм неговата съдба. Но любовта ми не бе възнаградена.

— Бедният глупак Майкъл.

— Както и да е. Кой разби сърцето ти за пръв път?

— Отново ти. Иначе… никой.

— И моето си е цяло. Не знам дали това ни прави тъжни или щастливи късметлии. Бела например процъфтява, когато сърцето й е разбито или тя разбива други сърца. Фран плака в стаята си, защото някакъв негодник бе поканил друго момиче на бала. А аз, аз никога не страдах. Предполагам, че това е тъжно.

— Някога стигала ли си близо до думата, която започва с Б?

— Брак ли? — нещо проблесна в очите й. — Зависи от гледната точка. Ще ти кажа някой друг път. Днес говорих с Манди.

И с това изречение, предположи Бо, разговорът за връзките бе приключен.

— Така ли?

— Обади ми се да се извини и аз я поканих да се видим. От време на време изваждам папката с делото на Джош от архива. Исках да говорим за това. Не научих нищо ново, разбира се. Но когато я срещнах тук, това ми се стори като някакъв знак свише, така че поисках да го последвам. Във всеки случай, тя ми харесва. От нея блика енергия, което може би се дължи на факта, че изпи един галон кафе за двадесет минути.

— Тя живее от него — съгласи се Бо. — Не може да разбере как мога да живея, без да пия кафе.

— Ти не пиеш кафе?

— Така и не можах да свикна с вкуса му.

— Аз също. Странно.

— Просто още едно доказателство, че си предопределена за мен. Още пиле?

— Не, благодаря. Боуен.

— Катарина.

Тя се засмя кратко и отпи още една глътка вино.

— Спеше ли с Манди, докато беше омъжена?

— Не.

— Добре. Защото това е едно от моите правила. Нямам много, но това е едно от тях. Аз ще измия чиниите — рече тя, като стана.

— Ще ги оставим за после — спря я Бо и като видя изражението й, въздъхна. — Добре, ще ги измием заедно. Не искаш ли първо десерт?

— Все още не съм решила дали ще спя с теб.

— Ха… Имам предвид десерт, който се слага в чиния и се яде. Имаме пай.

Тя остави чинията на плота и се обърна.

— Какъв пай?

Бо отвори хладилника и извади подноса.

— Лимонов, с целувки.

Рина пристъпи по-наблизо и погледна сладкиша внимателно.

— Не е купен от сладкарницата.

— Не е.

— Ти ли го направи?

На лицето му се появи невинно и леко обидено изражение.

— Защо това те изненадва толкоз?

Рина се облегна на плота и го загледа.

— Ако можеш да ми изброиш пет съставки, които се съдържат в този пай — освен лимон, — ще спя с теб веднага.

— Брашно, захар… по дяволите! Една клиентка ми го даде.

— Клиентка, която ти плаща с пай?

— Той беше бонус. Допълнителна награда. Имам също и шоколадови бисквити, но няма да те почерпя, освен ако не спиш с мен. Ще ги ядем на закуска.

— Може да те осъдят за опит за подкупване на полицейски служител.

— Какво, ти да не би да имаш записващо устройство?

Тя се разсмя. И си помисли: по дяволите да вървят чиниите! Наведе се и се подпря с лакти на плота, като отпусна брадичката на дланите си.

— Защо не оставиш този пай някъде, Гуднайт и не дойдеш тук, за да провериш това лично?

18.

Той приближи, без да откъсва очи от нея. В нейните светеше предизвикателство и очакване. Вече беше силно възбуден, когато допря тялото си до нейното. Кой мъж не би се възбудил?

Рина остана с разперени ръце, подпрени върху плота, дори когато той намери устата й и я превзе с въздишка.

— Носиш ли пистолета си? — попита Бо с устни върху нейните.

Тя леко се напрегна.

— В чантата ми е. Защо?

— Защото, ако този път някой почука на вратата, ще се наложи да го използвам.

За миг тя въздъхна с облекчение и кратко се засмя, след което той я взе в прегръдката си.

— И чиниите ще трябва да оставим за после.

— Аха.

— Нищо не си видяла още — но коленете му омекнаха, когато тя захапа леко шията му. Стегни се, нареди си, докато я носеше през стаята. Да не вземеш да се изложиш сега! — И няма да го правим на пода в кухнята. Не че имам нещо против — той изви глава така, че да може да вижда лицето й. — Просто не този път.

Тя докосна косата му, а усмивката й беше нежна.

— Не този път. През целия път по стълбите ли смяташ да ме носиш?

— Тази нощ, Скарлет, няма да мислиш за Ашли.

Докато се качваше, тя обви ръце около врата му и покри лицето му с целувки.

Беше забравил да светне лампите — имаше толкова много неща да приготвя, но знаеше пътя. Пък и в къщата не цареше пълен мрак, все пак можеше да се ориентира.

Ръцете й все още го прегръщаха през врата, когато я сложи на леглото и се отпусна върху нея, не спирайки да я целува. В ушите му ударите на сърцето биеха като барабаните на някое диво племе в джунглата.

— Почакай. Много е тъмно — устните му покриха шията й с целувки и намериха нежната трапчинка под челюстта. Ръцете му изгаряха кожата й. — Искам да те гледам. Трябва да те гледам.

Бо се протегна и порови в чекмеджето на нощната масичка за кибрит, с който да запали свещта, която бе купил, мислейки за нея.

Когато се обърна, тя се бе подпряла на лакти, а косата й светеше като ореол от разтопен кехлибар.

— Ти си бил романтик?

— Само с теб.

Ореолът блещукаше, когато я притегли към себе си.

— По принцип не вярвам на мъже, които казват точно каквото трябва. Но трябва да призная, че с теб е друго. Спомняш ли си докъде беше стигнал?

Той се наведе и почувства въздишката й.

— Да. Дотук.

Мечтите по нея го бяха придружавали почти през целия му съзнателен живот. В тях тя можеше да бъде — и беше, всичко, което той искаше. Но реалността бе много повече. Кожа и устни, аромат и звук. Всичко се изливаше върху него като горещ водопад, препълнен с копнеж, удоволствие и наслада.

Не беше сън това, което дишаше и мърдаше под него, което посрещаше устните му с нетърпелива и жадна уста. Не беше сън жената, която бе излязла от мечтите и сънищата му, за да го прегръща.

Той накара пулсът й да препуска, да бие ускорено, а съзнанието й да се замъгли. Леките ухапвания от зъбите, плъзгането на езика, смесването на въздишки и стенания. Устата му я караше да изгаря в треска, но същевременно й вдъхваше спокойствие. Като че ли изпитваше удоволствие да я изгори само с целувки.

Стори й се, че повече не може да издържи, тялото й се надигна като дъга, за да получи още, когато той включи и ръцете си.

Твърди, здрави, силни ръце, които изкушаваха, галеха, обещаваха. Гърди, бедра, нозе, всичко бе обхванато от топлина, и през ума й мина мисълта дали кожата й няма да се възпламени.

Бо издърпа ризата й през главата и сетне устните му се озоваха върху кожата й, наслаждаваха се на извивките на гърдите й през дантелата, езикът му се плъзгаше под тънката материя, за да вкуси, да опита.

Тя се претърколи върху него с лека въздишка, за да издърпа ризата от колана му и да се пребори с копчетата. Отметна назад косата си и го възседна, като разтвори ризата и прокара ръце по гърдите му.

— Ти си добре сложен, Гуднайт — дишането й вече бе тежко и задъхано. — Сериозно. Направен си от камък. И откъде са тези белези? — Тя плъзна пръсти по един от тях, който минаваше по ребрата му и почувства как той потръпна. Сетне наведе глава да докосне с устни, зъби и език плътта му.

Той я премести така, че краката й се обвиха около кръста му. Ръцете, които сега галеха гърба й, бяха грапави и твърди от мазоли, но това още повече я възбуждаше. С едно движение на пръстите тя разкопча сутиена си. Изви се назад и простена, когато той залепи устни върху гърдите й.

Бо усещаше как сърцето й бие под устните му, сякаш можеше да го вкуси. Стройното й тяло бе така гладко, така подвижно и гъвкаво. Тънък кръст и безкрайни крака. Искаше да прекара с нея много време, за да я изследва — може би дни, може би години. Но тази нощ всички години на копнеж и мечти го пришпорваха да взема, само да взема.

Той я отблъсна назад и смъкна панталоните й, следвайки с ръце и устни пътя им. Извивките на тялото й бяха вълнообразни и когато устните му отново стигнаха до дантела, тя се раздвижи.

Ръцете й хванаха главата му и я притиснаха към себе си, когато стигна до оргазъм, цялата трепереща и викаща. Кръвта й блъскаше в слепоочията, когато той свали дантелата и отново легна отгоре й.

Сега тя го придърпа нагоре, думите й бяха неразбираеми, двамата се затъркаляха по леглото. Ръцете й бързо го разсъбличаха. Събличаше не само тялото, но и душата му. Устата й бе гореща и нетърпелива, тялото й потръпваше.

Рина не разхлаби прегръдката си, докато той късаше опаковката на кондома, след което изпадна в поредната възбуда и го взе, за да го постави сама.

Сетне го възседна. Той я гледаше от долу на горе. Кожата й, косата, очите, всичко грееше като златно на светлината на свещта.

И тя го прие във влажното си лоно.

Тялото й отново се изви назад, докато поглъщаше тласъците на удоволствието. Кожата й прозираше и блещукаше — копринена, топла. Яздеше го, поемаше го все по-дълбоко, отдавайки се на отчаяната хватка на ръцете му, обхванали бедрата й.

Това бе върховното тържество на плътта, помисли си разсеяно Рина, докато оргазмът се надигаше в нея и тялото й се люшна.

Главата й все още се въртеше, когато той се търкулна и я положи под себе си. Чуваше дишането му — накъсано и премесено с нейното.

Беше дълбоко в нея, твърд и пулсиращ.

Рина се надигна и обгърна с ръце раменете му. Сега очите му бяха зелени, като кристал, замъглени с онази мъгла, която се ражда от страстта.

Той потъна в нея, превземайки дори дишането й. Пръстите й се забиха в раменете му и цялото й тяло се разтресе от изненада.

Рина си помисли, че може би вика. Всъщност чуваше само някакъв безпомощен звук, докато кръвта бушуваше в нея като буря. Тялото й искаше още и вземаше още, удоволствието стана непоносимо.

Тя почувства как мускулите, които прегръща, се втвърдиха като желязо.

И докато ръцете й се плъзгаха обезсилени по раменете му, си помисли объркана — беше като избухването на огън. Възпламеняване.

Лежеше като мъртва под него. Като някой загинал, убит в битката на бойното поле на любовта, помисли си Рина. Потна и без сили. След като и той не помръдна през следващите няколко минути, тя реши, че войната е завършила с равен резултат.

— Това телефонът ли е? — промърмори Рина.

Бо остана както си беше проснат върху нея, с лице, заровено в косите й.

— Не. Кое?

— Почакай — тя си пое дъх и се концентрира. — Боже, това са ушите ми. Ушите ми звънят. Ау!

— Ще спра да ти тежа веднага щом съм в състояние да използвам отново крайниците си.

— Не бързай. Знаеш ли, беше прав. И двамата не сме били готови за това преди тринадесет години. Щяхме да се убием.

— Не съм сигурен, че не сме го направили сега. Може да ни погребат в тази поза.

— Жалко, защото, ако сме мъртви, няма да можем да правим любов отново.

— Ами! Ако раят не предлага много и хубав секс, защо е рай тогава?

Дали досега бе познавала мъж, който да я разсмива така лесно? — зачуди се Рина.

— Такива разсъждения ще те пратят направо в ада.

— Ако не Бог е измислил секса, кой тогава? — той успя да се обърне и подпре на лакът, за да я погледне. — Или това беше адът на един религиозен опит?

— Чух някой да пее, но не съм сигурна, че бяха ангели.

— Аз бях — той наведе глава и я целуна.

Ядоха пай в леглото и отново се любиха с вкус на лимон в устата и трохи по чаршафите.

Тя го целуна дълго, бавно и страстно, преди да се изтърколи от леглото, за да потърси дрехите си.

— Отиваш ли си?

— Почти два е. И двамата работим, за да се издържаме.

— Можеш да останеш и да спиш тук. Не е хубаво да вървиш толкова надалеч. И забравяш, че имам шоколадови бисквити за закуска.

— Силно изкусително — тя навлече панталоните, ризата и пъхна бельото си в джобовете. Беше забележително, но възхитително изморена, с онази умора, която човек чувства след добър и здравословен секс. — Но колко смяташ, че ще успеем да спим? Ние сме прекалено разгорещени, за да стоим мирно.

— Аз лично не съм в състояние да издържа още един рунд — призна той. — Направо съм гроги.

Рина изви глава и огледа лицето му на светлината на свещта.

— Лъжец.

Той се ухили.

— Докажи го.

Рина се засмя и поклати глава.

— Благодаря за вечерята, за десерта и за всичко останало.

— Удоволствието беше мое. Какво ще правиш утре?

— Какво имаш предвид? Не е нужно да ставаш — спря го, когато той се изправи и посегна към панталоните си. — Знам пътя.

— Ще те изпратя. Да речем, да вечеряме заедно? При теб, при мен, навън?

— Всъщност може да намеря два билета за мача на „Ориоулс“ за утре. Трети сектор. Ако успея, интересува ли те?

— Дъждът мокър ли е? И още питаш. Значи харесваш бейзбол?

— Не — тя приглаждаше косата си с пръсти. — Обичам бейзбол.

— Сериозно? Кой спечели сериите през 2002 година?

Тя сви устни за миг.

— Това беше годината на Калифорния. „Ангелите“ срещу „Гигантите“. Лейки отнесе трофея.

— О, Господи! — без да откъсва очи от нея, той сложи ръка на гърдите си. — Ти наистина си моето момиче от мечтите. Ожени се за мен и ми роди деца. Но след мача утре.

— Това ми дава време да си купя булчинска рокля. Ще ти съобщя, ако ми донесат билетите.

— Ако пък не, аз ще започна да се приготвям за следващия мач вкъщи — той хвана ръката й и тръгна с нея по стълбите.

Рина взе чантата си.

— Няма нужда да ме изпращаш чак до вратата, Бо.

— Но ще го направя. Навън може да има крокодили. Или извънземни. Човек никога не знае.

Взе ключовете и ги пъхна в джоба си, като мина пред нея.

— Значи освен романтичен си и старомоден.

— И все пак мъжествен и с отлични рефлекси.

— Което ще бъде от полза, ако срещнем извънземни.

Двамата слязоха по неговите стълби, после изкачиха нейните. На площадката тя го остави да я целуне.

— Сега се прибирай — прошепна Рина.

— Може би ти ще ме изпратиш до нас? Нали си ченге.

— Вкъщи! — побутна го леко и отключи вратата си. — Лека нощ, Гуднайт — прошепна и я затвори след себе си.

Наблюдавам я. Трябва да знаеш да чакаш и да планираш. Никога не съм си мислил, че ще отнеме толкова време, но мамка му, случват се и провали. Освен това очакването прави нещата по-вълнуващи. Кучката сега се чука със съседа. Колко удобно!

Бих могъл да го убия веднага, още сега. Отивам, чукам на вратата. Той идва да отвори. Мисли си, че е курвата му. Наръгвам го с ножа право в корема. Изненада!

Не, по-добре да изчакам. Да чакам и да наблюдавам. С него ще се справя по-късно. Докато градът гори.

Лампите светват. Лампите в спалнята. Нейната спалня. Обзалагам се, че е гола. Докосва се, пипа се там, където му е позволила и на него да я пипа. Мръсна кучка! Курва!

И аз ще намажа малко от това, а може и повече, преди да я запаля.

Прозорците изгасват. Сега е в леглото.

Да я оставим да заспи. По-забавно е, когато е заспала. Изчакай, ще дойде и твоето време, нищо не губиш.

Запали си цигара. Отпусни се.

Сега извади телефона. Представи си я — гола, в леглото.

Събуди се, кучко!

Телефонът иззвъня, стресна я и прогони съня й. Рина погледна часовника и отбеляза, че са минали едва десет минути. Изписаният номер я накара да се намръщи. Беше местен, но непознат.

— Ало?

— Почти е време за изненада.

— О, за Бога!

— Гореща и ярка изненада. Какво ще кажеш? Трябва да знаеш, че е за теб. Гола ли си, Катарина? Влажна ли си?

Когато произнесе името й, нещо стисна сърцето й като юмрук.

— Кой?…

Телефонът замлъкна и тя изруга. И отново записа номера и часа на обаждането.

Първото нещо на сутринта, помисли си намръщено Рина, щеше да бъде още някой да бъде събуден от тревожен телефонен звън.

Стана от леглото, взе оръжието си. Провери дали е заредено. С пистолет в ръка провери вратите, после и прозорците. Сетне се излегна на дивана във всекидневната, сложи пистолета на масичката и се опита да поспи.

— И двете обаждания са от мобилни телефони — обясни Рина на капитана. О’Донъл стоеше до нея. — Всеки от тях е регистриран на различна компания, но и двата номера са от Балтимор.

— Значи той произнесе името ти.

— При второто обаждане.

— И ти не разпозна гласа му?

— Не, сър. Може да го е преправил. Беше нисък и леко дрезгав. Но не събуди никакви спомени, нищо тревожно. Първия път си помислих, че някой негодник ми върти номера или че някой пиян се забавлява. Но втория път беше лично.

— Вървете и проверете.

— Чувствам се глупаво да те влача с мен — рече тя на партньора си, докато вървяха към колата. — Бих могла да се оправя и сама с подобно нещо.

— Той те е заплашил по телефона…

— Не ме заплаши.

— Не направо — уточни О’Донъл и се нацупи, когато тя седна на мястото на шофьора, преди да успее да я изпревари. — Заплахите са само загатнати, но са отправени към ченге — при това е използвано името на ченгето. Значи са съвсем официални.

— Много хора знаят името ми. Изглежда един от тях е превъртял на тема телефонен тероризъм. — Колата напусна паркинга. — Работният адрес на номер две е по-наблизо. Телефонът е регистриран на името на Абигейл Парсънс.

Абигейл Парсън беше учителка на пети клас. Величествена по размери дама на около шейсет, която носеше солидни обувки и яркосиня рокля.

По преценка на Рина изглеждаше малко развълнувана, че е повикана от час, за да говори с полицията.

— Моят мобилен телефон?

— Да, госпожо. Имате ли такъв?

— Разбира се — тя отвори чантата си с размери на Род Айлънд и извади малка „Нокия“ от подредената педантично вътрешност. — Изключен е. По време на час не го държа включен, но винаги е с мен. Има ли някакъв проблем? Не разбирам.

— Бихте ли ни казали кой друг има достъп до вашия телефон?

— Никой. Той си е лично мой.

— Сама ли живеете, госпожо Парсънс? — попита на свой ред О’Донъл.

— Откакто съпругът ми почина преди две години — да.

— Спомняте ли си кога за последен път използвахте телефона?

— Вчера. Обадих се на дъщеря ми, когато излязох от училище. Смятах да пазарувам за вечеря и исках да я питам дали не иска да й купя нещо специално. Какво става?

— Вторият номер ги отведе в гимнастически салон, където собственичката му водеше курс по аеробика. Тя извади телефона от чантата си в заключеното й шкафче. Беше на двадесет и две и обясни, че предната нощ се прибрала вкъщи след среща с приятелки. Живееше сама.

Нито един от телефоните нямаше номера на Рина в паметта си.

— Дубликати — отсъди О’Донъл, след като излязоха навън.

— Да, и точно това е странното. Кой човек ще си губи времето и труда, за да дублира телефони с цел да ми се обажда посред нощ?

— По-добре да се запитаме кой те познава. Можем да прегледаме някои стари случаи, да видим какво ще падне от клона, след като го разтърсим.

— Изненада за мен — промърмори тя. — Голяма и ярка. Със сексуален подтекст.

— Старо гадже? Ново гадже?

— Не знам — Рина отвори вратата на колата. — Но който и да е, привлече вниманието ми.

Опита се да не мисли за това, но то й тежеше през целия ден. Кой би дублирал два мобилни телефона само и само да обърка мислите й? Да се направи това не бе толкова сложно, стига да имаш оборудването и технологията. А технологията лесно можеше да се намери.

Но това означаваше планирано действие, нещо, направено нарочно и с цел.

Знаеше, че е предназначено за нея. Какво бе предназначено за нея? — запита се, като се облегна на стола и затвори очи. Голямата, ярка изненада.

Лична или професионална?

Рина прекара почти целия следобед в съда, за да даде показания за един пожар, запален за отмъщение, който бе причинил смъртта на човек. Един приятел от кабинета на областния прокурор й осигури билетите за мача. И накрая се върна в полицейския участък със сърбеж между раменните лопатки.

Ако този човек знаеше името й, дали не я наблюдаваше? Чувстваше, че е така. Чувстваше се изложена на показ и съвсем безпомощна, докато вървеше по познатите улици.

Ако се обадеше отново — а той сигурно щеше да го направи, — трябваше да го задържи на телефона. Вече бе инсталирала записващо устройство. Трябваше да го задържи на телефона и да го запише. Да измъкне нещо, което да й подскаже някаква идея.

Сетне щеше да се види кой ще бъде изненаданият.

Извади своя телефон, за да се обади на Бо. Той вече бе минал в категорията на сериозните връзки. Номерът му бе програмиран за бързо набиране.

— Здрасти, златокоске.

— Заведи ме на мач. Заведи ме на стадиона.

— Ще купя пуканки и фъстъци — отвърна той. — Кога ще се видим?

— Ако не ни мине котка път, а най-добре да чукнем на дърво и двамата — в шест и половина.

— Ще бъда готов. Какво правиш сега?

— Вървя по улицата. Денят е хубав. Тъкмо свърших с показанията в съда и вярвам, че изпълних своята част, помагайки да пъхнат един убиец зад решетките за двадесет и пет години.

— Леле! А аз само полирам. Не е толкова вълнуващо.

— Някога давал ли си показания в съда?

— Бях оправдан.

Тя се разсмя.

— Много е досадно. Чакам пуканките с нетърпение.

— В опаковката ще те очаква изненада. Рина? — притесни се той, когато не получи отговор.

— Да, тук съм. Извинявай — разкърши рамене в опит да се освободи от напрежението. — Ще се видим по-късно, нали?

Затвори телефона и застана пред участъка, като внимателно огледа уличното движение и пешеходците.

Когато телефонът й иззвъня, направо подскочи от изненада. После въздъхна с облекчение, след като видя номера, от който й се обаждаха.

— Здравей, мамо. Не, не съм го питала за неделя. Ще му кажа.

Обърна се и влезе вътре, докато гласът на майка й все още звучеше в ухото й.

На паркинга пред стадион „Камдън Ярд“ беше истинска лудница. Когато наблюдаваше какви чудеса правят колите, за да паркират, винаги изпитваше задоволство, че живее достатъчно близо и може да стигне пеша до стадиона.

Рина обичаше тълпите, шума, неразборията от коли и карнавалното настроение на хората, упътили се към големият красив стадион, почти толкова, колкото обичаше и самата игра.

Беше обула най-удобните си джинси, обикновена бяла риза, натикана в колана и черна бейзболна шапка с ярко избродираната птица на „Ориоулс“.

Имаше бебета в колички и хлапета, кацнали на раменете на родителите си. Беше правила същото, спомни си тя. Само че тогава, по време на детството й, стадионът беше друг — „Мемориал“.

Лъхна я миризмата на хот-дог и бира.

След като минаха през входа, Бо я прегърна през рамо. Беше облечен почти като нея, но ризата му бе избеляло синя.

— Кажи ми какво е мнението ти за скарата на Буг?

— Страхотна е. Почти толкова добра, колкото и защитата му, когато играеше футбол.

— Искаш ли първо да хапнем по една?

— Шегуваш ли се? Трябва да се заредим. Аз лично винаги ям като вълк по време на мач.

Те се бутаха и блъскаха из тълпата, подавайки си храната. Рина се бореше с желанието да се обърне, да погледне назад, не искаше да се притеснява и тревожи заради всяко лице в тълпата. Тук беше лесно да се смесиш с хората. Беше лесно да изчезнеш, да загубиш някой на стадиона.

Мисълта, че някой я наблюдава, я накара да се чувства наистина наблюдавана и трябваше да положи усилия, за да потисне това усещане. Нямаше да позволи на някакъв ненормалник да й провали вечерта.

Когато двамата с Бо тръгнаха по рампата към своя сектор, Рина си пое дъх и го задържа за момент.

— Знаеш ли, винаги съм харесвала този миг. Мигът, в който полето се появява пред очите ти — цялото зелено, кафяво на базовите линии, връхлитат те звуците, миризмите.

— Направо ще ме накараш да се разплача, Рина.

Тя се усмихна, спря за миг най-горе на върха, за да погълне гледката и да й се наслади. Шумът, гласовете, разговорите, виковете на продавачите, музиката, която свиреше — всичко се плисна и я заля. Предчувствието за предстояща беда, гадните телефонни обаждания, часовете, прекарани в съда, сметката, която получи по пощата същия ден от „Виза“ картата си — всичко се стопи като мъгла на слънце.

— Отговорът на всички въпроси във вселената може да бъде намерен на един бейзболен мач — рече тя на Бо.

— Самата свята истина.

Намериха местата си и закрепиха храната, която бяха купили, в скутовете си.

— Първият мач, който помня — започна тя, като отхапа голямо парче от сандвича с кюфте. — Мисля, че бях на шест. Не си спомням мача — имам предвид резултата — преглътна и отгледа полето. — Помня тръпката на сетивата. Движението на играта, разбираш ли, звуците са толкова специфични. Това бе началото на моята любов към бейзбола.

— Не бях ходил на мач на никой от основните отбори, докато не отидох в гимназията. Говориш за тръпката. Моята цялостна концепция беше плод на телевизора. Телевизорът прави нещата по-малки и не толкова чувствени.

— Е, това ще ти даде тема за разговор с баща ми. Те искат да дойдеш на вечеря в неделя. Ако си свободен.

— Наистина ли? — изглеждаше изненадан. — Това покана ли е? Ще има ли изпит?

— Може би — тя обърна лице към него. — Ти готов ли си?

— Винаги съм се представял добре на изпити.

Двамата похапваха, пейките се пълнеха с хора и светлината постепенно помръкваше в пролетната вечер. Поздравиха отбора на „Ориоулс“, когато се появиха на игрището, като станаха на крака. Разделиха си една бира през първите три ининга.

Харесваше му, че тя вика, свири, ругае и се забавлява така искрено. Никакви изтънчени ръкопляскания, никакво поведение на дама. Дърпаше косата си, удряше го по рамото, проведе кратък разговор с момчето от другата си страна относно сексуалните наклонности на съдията на трета база, когато той изгони техния рънър навън.

И двамата бяха на мнение, че е късоглед педал.

В седмия ининг Рина изяде една шоколадова вафла — Бо не знаеше къде сложи всичката тази храна и го омаза целия с крем, когато скочи при удара на бухалката, за да проследи пътя на дългата топка.

— Ето за какво говоря! — извика тя, като изпълни един танц на победата и седна изтощена обратно. — Обичам бейзбола!

— Очевидно е.

Техният отбор загуби и тя го приписа на лошото съдийство на съдията от трета база — същия онзи късоглед педал.

Бо реши, че едва ли ще спечели сърцето й с признанието, че никога не се е наслаждавал повече на която и да е игра, макар да загубиха. С радост би предал любимия си отбор, ако можеше да ходи с Рина на всеки техен мач.

След като излязоха навън, тя го бутна и подпря на едно дърво, при което залепи устните си към неговите.

— Знаеш ли какво друго харесвам най-много в бейзбола? — Прошепна тя.

— Искрено се надявам да ми кажеш.

— Възбужда ме — при тези думи захапа ухото му и по-шушна в него. — Защо ли не те заведа у нас?

Хвана ръката му и го поведе по тротоара. Двамата вървяха през тълпата, като избираха най-краткия път към къщата й.

19.

Беше вече толкова възбуден, когато тя отключи външната врата, че я блъсна да се затвори и подпря Рина на нея.

Тя захвърли чантата си и измъкна ризата му през главата и захапа рамото му.

— Тук! Тук! — вече бе откопчела копчето на джинсите му. Бо не можеше да мисли. Нито да спре. Звукът на бедрата й, които се удряха във вратата, докато я обладаваше, го възбуждаше още повече.

Беше яростно, бързо и удивително, а когато и двамата свършиха, се отпуснаха изтощени на пода.

— Господи! Мили Боже! — вторачен в тавана, дишаше тежко като парен локомотив. — Какво ли ще стане, когато спечелят?

Рина се разсмя толкова силно, че трябваше да притисне гърдите си. Успя да се претърколи върху него.

— Проклет да си, Бо! Можеш просто да си идеален.

Тя нахлузи обратно джинсите си и в този момент телефонът й иззвъня. Главата й все още бучеше и се въртеше от преживяното, когато вдигна слушалката.

— Изненада.

Прокле се, че беше разсеяна, отпусната и несъобразителна, че не провери номера, че не включи веднага записващото устройство. Направи го бързо.

— Здрасти. Чаках те да се обадиш — направи знак на Бо да мълчи.

— Брендън Авеню. Ще я видиш.

— Там ли си? Там ли живееш? — хвърли поглед на часовника. Беше рано за него. Нямаше дори полунощ.

— Ще видиш. По-добре побързай!

— Мамка му! — изруга тихо, когато той затвори. — Трябва да вървя.

— Кой беше?

— Не знам — забърза към външната врата, като взе оръжието си от горната лавица. — Някакъв ненормалник ми звъни и ми оставя загадъчни и със сексуален подтекст съобщения — продължи тя, докато закопчаваше кобура на колана си. — Дублира мобилни телефони най-вероятно.

— О, я чакай. Къде отиваш?

— Каза, че има нещо за мен на Брендън Авеню. Отивам да проверя какво.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма — тя облече яке, за да скрие пистолета.

Но Бо застана спокойно и й препречи пътя към предната врата.

— Няма да излезеш оттук сама, за да проверяваш някакъв ненормалник. Щом не искаш аз да дойда с теб — добре. Обади се на партньора си.

— Няма да будя О’Донъл за подобна дреболия.

— Добре — тонът му бе едновременно любезен и неумолим. — Искаш ли аз да карам?

— Бо, махни се от пътя ми! Нямам време за детинщини!

— Обади се на О’Донъл, обади се на — какво беше? — радиоколата, иначе аз ще дойда с теб. В противен случай се настанявай удобно, защото няма да излезеш оттук.

Към гърлото й се качи гняв, но тя стисна зъби.

— Това е моята работа. Просто защото съм спала с теб, не значи, че…

— Ти няма да отидеш там — неочаквано ледено изрече той и резкият му тон я накара да направи преоценка за него. — Приемам работата ти, Катарина. Но тя не включва да излизаш сама, защото някакъв луд ти изпраща съобщения. Е, какво ще правим?

Тя отвори якето си.

— А това виждаш ли го?

Бо погледна бегло пистолета й.

— Трудно е да го пропусна. Какво ще правим?

— Върви по дяволите, Бо! Махни се от пътя ми! Не искам да те ударя.

— И други са опитвали. Може и да ме свалиш. Надявам се да намерим начин да се разберем. Но ако не успеем, ще вдигна унизения си скапан задник и ще се кача в моята кола, за да те последвам. Така или иначе няма да те оставя да тръгнеш сама. Ако ти се струва егоистично, може да го обсъдим по-късно. Нека да не губим време.

Тя започна да проклина на италиански. Това беше запазена марка за най-тежките и най-гадните моменти. От устата й се изсипа цяла поредица цветисти клетви, докато той стоеше и най-невъзмутимо я наблюдаваше.

— Аз ще карам — предаде се накрая и буквално вдигаше пара, когато той отвори вратата. — Вие, мъжете, нищо не разбирате.

— Ти не си мъж, така че не знаеш нищо за мъжете — парира я Бо.

— Няма да се обадя на партньора си за нещо толкова обикновено само защото съм момиче.

— Не мисля така — Бо седна на мястото на пътника, като я остави да фучи около колата. — Искам да кажа, че да, без съмнение си момиче, но според мен става дума за най-обикновен здрав разум.

— Знам как да се грижа за себе си!

— Сигурен съм в това. Но не видях да вземаш необходимите мерки.

Тя му хвърли един убийствен поглед, преди да направи завоя.

— Не обичам да ми се казва какво да правя.

— Че кой обича? Я ми кажи колко пъти ти се е обаждал този мъж? И какво казва?

Рина започна да тропа с пръсти по волана, опитвайки се да се пребори с гнева си.

— Три пъти. Приготвил ми е изненада. Първия път реших, че е случайно. Втория път той използва името ми, откъдето разбрах, че не е случайно и направих проверка. Номерата бяха на мобилни телефона, очевидно дублирани.

— Ако знае името ти, значи е лично.

— Съществува такава възможност.

— Дрън-дрън. Не съществува, а е сигурно — сега изобщо не беше спокоен. — Ти знаеш, че е лично и това е причината да си толкова ядосана.

— Я виж ти, приел си го също като мен.

— Да.

Тя изчака секунда, за да се поуспокои.

— В моето семейство, когато се караме, викаме.

— Аз предпочитам обсъждането или стратегията „опитай се сама да ме отместиш“ — той я изгледа дълго и спокойно. — Нали видя кой победи?

— Само този път — отвърна му все още сърдито Рина. Когато стигна до Брендън Авеню и намали, очите й се разшириха. „Ще разбереш, когато го видиш“, спомни си гласа по телефона.

И сърцето й направи скок.

— По дяволите! — Тя грабна телефона и набра 911. — Обажда се детектив Катарина Хейл, служебен номер 45391. Докладвам за пожар на Брендън Авеню № 2800. Началното училище „Малко цвете“. Пожарът е в разгара си. Уведомете пожарната и полицията. Вероятно умишлен палеж.

Закова рязко колата до тротоара.

— Остани вътре — нареди на Бо и грабна фенерчето си. Сетне изскочи от автомобила и се обади на О’Донъл.

— Имаме пожар — рече без предисловие и му съобщи адреса, докато вървеше към сградата — той ми се обади, за да ми каже. На мястото съм. Казах ти да стоиш в колата — извика на Бо.

— Отговорът ми очевидно е отрицателен. Има ли хора вътре?

— Не би трябвало, но това не значи, че сградата е празна — Тя пъхна телефона в джоба си, извади оръжието и приближи към широката двойна врата.

Върху нея с големи, блестящи, кървави букви бе изписано със спрей:

— Кучи син! Мръсник! Стой зад мен, Бо! Не мисли с онази си работа! Спомни си кой има оръжие — тя посегна към вратата, натисна я, сетне я бутна. — Заключена е.

Замисли се. Можеше да го остави тук, изложен и безпомощен на улицата, или да го вземе със себе си, докато обикаля вътре.

— Стой до мен — нареди. И чу първите сирени, докато заобикаляше сградата. Намери счупения прозорец. През него видя пламъците да бушуват в класната стая, поглъщайки чинове, ближейки стените и промъквайки се към коридора.

— Няма да влезеш там!

Тя поклати глава. Не и без специално облекло. Но можеше да види, че възникването на пожара е станало точно тук, а също и да установи запалителните материали — смачкана восъчна хартия, за да се разпространи и в другите стаи, по коридора. Миришеше на бензин, личаха и следите от него по пода.

Дали я наблюдаваше?

Рина отстъпи и огледа околните сгради. Нещо изскърца под обувката й. Наведе светлината на фенерчето надолу, сетне приклекна.

Пръстите я сърбяха да го направи, но не докосна находката — кутийка кибрит. А сърцето й се качи в гърлото, когато на нея видя логото на „Сирико“.

— Ще ми направиш ли една услуга? В багажника на колата има куфарче, вътре ще намериш торбички за улики. Трябва ми една.

— Няма да влезеш вътре, нали?

— Няма.

Рина остана на място взряна в кибрита, сетне вдигна очи и огледа наоколо. Добре, той я познаваше и искаше да бъде сигурен, че тя отлично разбира това.

Дали беше наблизо, за да гледа пожара?

Навън започваха да се събират хора, спираха коли. Във въздуха се носеха възбудени уплашени гласове, а до ушите й достигаше далечният вой на сирените.

Когато Бо донесе куфарчето, тя пъхна кибрита в една торбичка и я запечата.

— Ще чакаме — Рина се упъти бързо към предната част на сградата, като закачи значката си на колана и нареди на събралата се тълпа да се отдръпне.

— Какво мога да направя аз? — попита Бо.

— Да стоиш настрани — отвърна и заключи доказателството в колата си. — Ще трябва да докладвам на шефа на отряда за борба с огъня, когато пристигне тук. Ти имаш набито око. Обърни внимание на зяпачите. Ако видиш някой, който ти се стори подозрителен, кажи ми. Сигурно ще бъде възрастен. Сигурно ще е сам. Сигурно ще гледа както пожара, така и мен. Можеш ли да го направиш?

— Да.

Никога преди не бе виждал огнеборци в действие освен на кино. Всичко ставаше толкова бързо, имаше много цветове, звуци и движение. Приличаше на странно спортно състезание, помисли си Бо, когато пожарните коли пристигнаха и мъжете скочиха от тях.

Това го накара да си спомни мача, на който бяха по-рано тази вечер. Същата енергия и работа в отбор. Но вместо бухалки и топки, тук действаха с маркучи и брадви, кислородни бутилки и маски.

Тези хора тичаха към огъня, докато целият свят бягаше от него. С проблясващи на светлината на пламъците шлемове те влизаха в дима и горещината.

Пожарникари в огнеупорни костюми счупиха вратата и влязоха в горящата сграда, докато колегите им я обливаха с истински водопади от вода.

Полицаите бързо поставиха ограждения, за да държат събралата се тълпа зад тях. Както го помоли Рина, той оглеждаше лицата, опитвайки се да намери типа, когото търсеше тя. Видя как пламъците се оглеждат в широко отворени, уплашени очи, отблясъци в червено и златисто трептяха по кожата на хората, и си помисли, че той самият сигурно е същият. Имаше двойки и единични зяпачи, цели семейства с деца на ръце, по пижами, по нощници, с боси крака. Някои бяха облечени — тези, които излизаха от колите си, спрени на разстояние.

Вход свободен. Зрелището е безплатно, каза си той и отново погледна към сградата. Наистина беше забележително.

Огънят беше избил през покрива, образувайки истински кули от горящо злато, обвито в дим. Димът смъдеше в очите, във въздуха танцуваше пепел. Цели фонтани от бяла вода обливаха сградата с такава сила, че той се зачуди дали ще издържи на напора.

Чу звука от чупещ се прозорец и видя стъклата, които се посипаха като дъжд, когато той експлодира. Някой сред тълпата изпищя.

Дори от мястото, на което стоеше, можеше да почувства горещината. Как издържаха онези хора там вътре, зачуди се Бо. Заслепяващата горещина и задушливата миризма на дима.

Издигнаха стълби и мъжете се покатереха по тях като скакалци, от маркучите се изливаха потоци вода.

Един мъж си пробиваше път сред тълпата. Бо пристъпи напред, готов да действа — макар да не бе сигурен как. Сетне видя блясъка на значка, кимане за поздрав от страна на полицаите и огнеборците. Сигурно е някоя голяма клечка, помисли си. Имаше широки рамене, голям корем, навъсено ирландско лице. Мъжът отиде право при Рина.

Трябва да е О’Донъл, реши Бо и малко си отдъхна.

И щеше наистина да се успокои, ако не бе видял как някакъв човек помага на Рина да облече защитно облекло. Инстинктивно си проби път през тълпата и почти бе прехвърлил загражденията, когато униформените полицаи го спряха.

— Рина! Къде отиваш?

Тя погледна към него, докато нагласяваше кислородната бутилка. По лицето й премина вълна на раздразнение, тя каза нещо на партньора си, който се отдалечи от нея и прескочи загражденията.

— Той е с нас — обясни кратко на полицаите. — Вие сте Гуднайт, нали? Аз съм О’Донъл.

— Да, добре. Какво прави тя, по дяволите? Какво правиш? — развика се ядосано той, а очите му се присвиха от дима.

— Влизам вътре. Обучена съм да го правя — Рина нагласи шлема си.

— Най-добрата огнеборка сред полицаите — обади се един от пожарникарите и тя му се усмихна.

— Благодаря, миличък. Истинска музика за ушите ми. Ще ти обясня после. Трябва да вървя.

Преди Бо да успее да изрази някакъв протест, О’Донъл го потупа по рамото.

— Тя знае какво прави — рече, като посочи с брадичка Рина, запътила се към сградата с още двама мъже. — Квалифицирана е.

— Но нали дузина, че и повече от тези момчета вече са вътре? Какъв е смисълът?

— Смисълът е разкриването на подпалвача. — Над тях димът се носеше на кълбета и О’Донъл се разкашля. Задържа ръката си върху рамото на Бо и го дръпна встрани на по-чист въздух. — Потушаването на пожара може да унищожи напълно доказателствата. Сега тя ще влезе и ще може да ги види, преди да бъдат унищожени. Някой е запалил този пожар заради нея. Рина не е от хората, които ще обърнат гръб и ще побягнат. Работела е с тези момчета и преди. Повярвай ми, те нямаше да я пуснат, ако не знаеха, че може да се справи.

— Да е само ченге, не е ли достатъчно? — промърмори Бо, а О’Донъл показа зъбите си в усмивка.

— Достатъчно е, но тя е ченге по пожарите. Знае повече за този негодник, отколкото всеки друг, с когото съм работил. Пожара имам предвид — обясни О’Донъл, тъй като Бо го погледна озадачено. — Това момиче познава пожара. Познава огъня. А сега ми кажи ти какво знаеш.

— Всъщност нищо. Ходихме на мач, върнахме се у тях. Някой й се обади по телефона.

Сега не сваляше очи от горящата сграда — тълпата да върви по дяволите! — докато сърцето му биеше забързано в гърлото в напрегнато очакване да я види да излиза.

— Тя ми разказа. Някакъв мъж й се обаждал три пъти, споменал името й. Мобилните телефони били дублирани. Този път й казал, че имал нещо за нея тук. Когато пристигнахме, пожарът вече гореше с пълна сила.

— Ти как успя да тръгнеш с нея?

Той обърна очи към О’Донъл.

— Иначе трябваше да ме застреля, но явно не искаше да губи повече време в спор с мен.

Този път О’Донъл се разсмя и го потупа приятелски по рамото.

— Тя каза ли ви, че бе написал „изненада“ на входната врата?

— Да, всичко ми разказа — инспекторът извади пакетче дъвка от джоба си и предложи на Бо. — Всичко ще бъде наред, нищо няма да й се случи — увери го и пъхна две дъвки в устата си. — Защо не ми кажеш колко време бяхте на мач с моята партньорка?

Вътре Рина се движеше през гъстата завеса от дим. Можеше да чуе собственото си дишане, засмукването на кислород от бутилката и пукането на пламъците, които още горяха.

Търсенето на жертви продължаваше, но, слава Богу — нямаше такива.

Докато напредваше през дима, Рина си помисли, че на негодника му е лесно. Имал е достатъчно време да планира и да подпали пожара на мястото. От онова, което виждаше, можеше да заключи, че е аматьор, толкова просто изглеждаше. Или да помисли, че подпалвачите са деца или някой скитник.

А той не беше такъв. Беше сигурна, че не е, въпреки използването на основни средства като бензин и восъчна хартия.

Трябваше да открие повече.

Пожарът беше пълзял надолу, благодарение на използваните запалителни материали. Но първоначалното огнище е било като факел, главно заради телефонното обаждане, което я бе довело тук.

Значи негодникът не е имал намерение да разруши сградата.

На втория етаж температурата и гъстотата на дима се увеличиха и Рина не се съмняваше, че е открила още една точка на възпламеняване. Мяркаха се силуетите на мъжете, движещи се през мъглата от дим като героични призраци.

Тук също имаше остатъци от подпалки и „ремаркета“. Рина събра овъглените остатъци от кибрит, прибра ги в торбичката и отбеляза мястото, на което бяха намерени.

— Добре ли си, колега?

Тя вдигна палец към Стив.

— Открих следи на източната стена. Втора точка на възпламеняване, така мисля — неговият и нейният глас звучаха тенекиено и напрегнато. — Огънят се е просмукал през тавана ето тук — посочи с ръка. — Избухнал е ето там. Подпалвачът вече е бил далеч.

Тръгнаха заедно, документираха доказателствата, записваха, изкачваха се във все още живото сърце на пожара.

Пламъците ближеха стените, а мъжете ги задушаваха. Огънят танцуваше над главите им по почернелия овъглен таван с гърлен рев, който винаги караше по гръбнака й да преминават леденостудени тръпки.

Беше великолепно. Ужасяващо и невероятно красиво. Огънят бе така съблазнителен със светлината и топлината си, с могъщия си танц. Рина трябваше да потисне вродения си срах, както и усещането, че я очарова, и да се концентрира върху горивото и метода, върху следите и отпечатъците, говорещи за стила на подпалвача.

Миризма на бензин, доста по-остра и силна тук, се процеждаше под задушливата смрад на дима и потискащия мирис на влага. Мъжете, които се бореха с подскачащите спирали от пламъци, имаха почернели от сажди лица и очи, зачервени от дим. Водата плющеше от маркучите през счупените прозорци отвън навътре.

Още една част от покрива рухна с весел грохот, като пропусна въздух и захрани пожара с кислород, така че той се превърна в бушуваща буря.

Тя скочи напред, за да помогне с един маркуч и си помисли за треньорите на лъвове, които пляскат зловещата котка с камшик.

Усилието зазвъня в мускулите й и разтрепери краката й. Видя, че част от стената бе разбита и през мъглата от вода и дим забеляза овъгляването, рисунъка.

Той беше направил това. Тук беше началната точка на пожара.

И разбра, докато ръцете й трепереха, а пожарът бавно гаснеше, че това не му беше първият.

Облекчението му беше неистово, когато я видя да излиза. Въпреки защитното облекло и разстоянието Бо я разпозна в мига, в който пристъпи и се появи от гъстия дим.

Въпреки спокойното поведение на О’Донъл, въпреки всичко, което бе казал преди, Бо чу и неговата въздишка на облекчение, когато Рина се измъкна от дима и отломъците.

Лицето й беше черно от сажди. Докато се опитваше да свали кислородната си бутилка, от защитния й костюм се сипеха сажди.

— Ето го и нашето момиче — рече бодро О’Донъл. — Защо не почакаш тук, момче. Ще ти я изпратя след минута.

Тя свали шлема си — и блесна спирала от тъмно злато, наведе се, хвана коленете си с ръце и плю на земята.

Остана така, като вдигна глава само за да размени поглед с О’Донъл. Сетне се изправи и отпрати медицинския екип. Разкопча якето си и тръгна към Бо.

— Налага се да остана тук. По-късно ще трябва да вляза отново. Ще помоля някой да те закара до вкъщи.

— Добре ли си?

— Да. Можеше да бъде по-лошо. Можеше да причини повече злини. Няма смъртни случаи, сградата е била празна, децата са в лятна ваканция. Направено е просто заради шоуто.

— Оставил е кибрит от вашия ресторант. Значи шоуто е било предназначено за теб.

— Не споря — тя погледна към двама прогизнали, покрити със сажди пожарникари, които запалиха цигари. — Ти забеляза ли някой подозрителен?

— Не съвсем. Всъщност трябва да ти призная, че след влизането ти вътре изобщо не обръщах внимание на никого. Вях зает с молитви.

При тези думи Рина леко се усмихна, после вдигна вежди, когато той изчисти една сажда от почернялата й буза с пръст.

— Не изглеждам особено добре, нали?

— Не съм коментирал как изглеждаш. Истината е, че ми изкара акъла. Запази си възраженията за момента, когато имаш повече време — той пъхна ръце в джобовете си. — Смятам, че имаме доста неща да си кажем, и предпочитам това да стане без свидетели.

Рина надникна зад рамото му. Лошото беше отминало и пожарникарите събираха нещата си.

— Ще ти осигуря превоз. Знаеш ли, съжалявам, че нещата така се объркаха.

— Аз също.

Побърза да се отдалечи от него, опитвайки се да намери някой, който го да закара до къщата. И си помисли, че огънят бе нанесъл повече щети, отколкото бяха разрушенията на сградата. Ако не бе разчела неправилно начина, по който Бо се бе отдръпнал от нея, то пожарът бе превърнал една развиваща се и готова да разцъфти връзка в пепел.

Отиде до колата си, за да вземе куфарчето с инструменти и да извади бутилката вода, която държеше там, когато към нея пристъпи Стив.

— Значи това е мъжът, с когото се срещаш според Джина?

— Това е мъжът, с който се срещах. Мисля, че той току-що реши, че цялата тази полицейска, подпалваческа, огнена програма посред нощ е малко в повече за неговия вкус.

— Е, той губи.

— Може би. А може би просто си осигури едно щастливо избавление. До гуша ми е дошло от мъже, Стив.

Тя затръшна капака на багажника. Цялата й кола беше покрита с пепел. И тя самата вонеше, без съмнение. Облегна се на колата, отвори бутилката и отпи дълга глътка, за да изчисти гърлото си.

Подаде бутилката на Стив и изчака, докато О’Донъл се присъедини към тях.

— Ще ни пуснат обратно вътре само след няколко минути. Ти какво намери?

Рина извади малък касетофон от куфарчето си, така че щеше да докладва за случилото се само веднъж.

— Телефонно обаждане от неизвестен субект в моята къща между дванадесет и половина и един без четвърт — започна тя и разказа всичко — нейните наблюдения и вече събраните доказателства, точка по точка.

След като свърши, изключи касетофона и го върна в куфарчето.

— Искаш ли да знаеш какво мисля? — продължи тя. — Постарал се е да изглежда прост и невеж човек. Но не е така. Отделил е време да разбие стената горе и е подпалил пожара така, че да се развива по стените, както и в стаята. Когато пристигнах, имаше един счупен прозорец. Може той да го е счупил, а може вече да е бил счупен, но е осигурил въздух, за да се подхранва огънят. Използвал е основни средства — бензин; хартия и кибрит. Но те са основни, защото при правилни обстоятелства могат да изпълнят предназначението си отлично. На пръв поглед не прилича на умишлен палеж, обаче нещо ми подсказва, че е такъв.

— Някой, с когото да сме се сблъсквали и преди?

— Не знам, О’Донъл — прибра косата си с уморен жест. — Прегледах старите случаи. Ти също. Нищо не излезе. Може да е някой ненормалник. Откачалка, с когото съм се срещнала по време на разследване, навярно тогава се е измъкнал и сега ме ухажва по неговия си начин. Това е местното училище. Всъщност това е моето училище.

Тя отключи колата и извади прибрания кибрит, за да му го покаже.

— От „Сирико“ е, за да ми даде да разбера, че знае коя съм, познава ме и е наблизо. Оставил го е на място, където да го намеря със сигурност. Не вътре, защото, ако нещата излязат от контрол, може да бъде унищожен. А навън, където шансовете да го намеря са по-добри, близо до мястото, откъдето е влязъл или се е постарал да изглежда така. Това е лично.

Тя прибра пликчето обратно в колата.

— Разбира се, всичко е дяволски объркващо. И ме разстройва.

— Ще разследваме внимателно случая. А следващия път, когато ти се обади — добави строго О’Донъл, — и решиш да проверяваш нещо, не го прави на своя глава. Искам първо да ми се обадиш. Ясно ли е?

Тя сви рамене.

— Неговата цел е да ме изкара извън нерви. И го постигна. Ти си прав. Реших, че е някой ненормалник, който ме дразни — нещо, с което мога да се справя сама. Но не е така. Явно е нещо много повече — Рина огледа сградата, която все още беше обвита в дим. — Този човек е много опасен. Така че не се тревожи, няма да изляза сама на лов.

— Добре тогава. Да се хващаме за работа.

20.

Беше малко след шест, когато Рина напусна мястото на пожара. Сбогува се с О’Донъл и тръгна със Стив към пожарната, Партньорът й щеше да опише всичко в първоначалния доклад — улики, следи, взетите от мястото проби. Докато тя пое задачата да говори с всеки от пожарникарите, влизал вътре в сградата и все още буден.

Можеше да си пусне и един душ там — най-накрая. Винаги държеше чисти дрехи за смяна в багажника на колата, Освен това беше сигурна, че пожарникарите ще я нахранят както подобава, а нощи като тази обикновено възбуждаха силно апетита й.

— Е, я ми разкажи за този Гуднайт! Каква е историята? — започна Стив и млъкна, когато Рина го изгледа строго. — Джина ще ме пече на бавен огън, ако не й съобщя подробности. Винаги полудява, когато не й разказвам подробности.

— Тя така или иначе ще пече мен. Кажи й да дойде направо при първоизточника.

— Благодаря ти.

— Джина приема онова, което вършиш. Искам да кажа, че никога не е възразявала срещу работата ти, никога не те е карала да я смениш, защото е опасна, нали?

— Понякога се притеснява, разбира се. Но по принцип не изпада в паника. Когато миналата година загина Бигс, беше много тежко. Колкото за мен, толкова и за нея. Говорихме дълго по този въпрос — той неловко почеса ухото си. — За това, че рискът е част от работата ми. Примиряваш се с него, нали? Вземаш и негативите, целия пакет. Не винаги се справя, но е жилава. Знаеш това. Имаме деца, още едно е на път. Трябва да е твърда и устойчива.

— Тя те обича. Любовта я прави устойчива — Рина спря пред пожарната. — Когато й се обадиш тази сутрин, помоли я да звънне на родителите ми. Просто да им съобщи, че имам случай и че всичко е наред. Нали можеш да спестиш подробностите, Стив? Засега?

— Нямаш проблеми.

Няколко мъже се миеха на помпата. Стив спря при тях да си побъбрят. Рина им махна с ръка, докато вадеше резервните си дрехи от багажника.

Тя изми дима от косата си, търка се, докато я заболяха ръцете, сетне затвори очи и остави водата да тече върху главата, врата и гърба й.

Под клепачите й драскаха песъчинки, очите й бяха възпалени, но това щеше да мине. Вкусът на дим щеше да остане в устата й, без значение колко вода щеше да изпие. Знаеше го. Вкусът на огъня оставаше и дори след време напомняше за себе си.

Рина успокои кожата си, като втри ароматен подхранващ крем. После я намаза обилно и с хидратиращ крем. Може да влизаше в горящи сгради, но нямаше да жертва кожата си за това. Нито суетата си, помисли си, докато се гримираше.

Когато се облече, прехвърли чантата си през рамо и отиде в кухнята, за да се отдаде на истински гуляй.

В пожарната винаги нещо къкреше на печката. Големи тенджери с чили или задушено, огромни парчета печено месо, цял казан бъркани яйца. Дългите плотове и печката се търкаха до блясък след всяко ядене, но въздухът винаги миришеше на горещо кафе и топла храна.

Беше се обучавала в тази пожарна команда и често бе работила като доброволка тук през свободното си време. Беше спала в чувалите, беше готвила на печката, беше играла карти на масата или гледала телевизия в приемната.

Когато влезе, никой не се изненада. От всички страни я поздравяваха — с полузаспали кимвания или бодри възгласи. И получи една голяма чиния бекон с яйца в мига, в който седна на масата.

Настани се до Грибли, който приличаше на хлапе, имаше козя брадичка и белези от изгорено по ключицата. Рани от войната.

— Говори се, че снощният подпалвач ти се бил обадил.

Правилно се говори — тя дъвчеше яйцата и ги прокарваше с кока-кола, която си бе извадила от хладилника. — Човекът изглежда има някакъв въпрос за разрешаване с мен. Сградата беше обхваната цялата, когато пристигнах. Може би десет минути след обаждането.

— Много си бавна. Лош резултат — подхвърли Грибли.

— Той не ми каза, че става дума за пожар. Ако знаех, щях да съм по-бърза. Следващия път ще бъда.

От другата страна на масата един от мъжете вдигна глава.

— Нима очакваш да има следващ път? Смяташ, че е сериен подпалвач и скоро ще се прояви пак?

— Така мисля. И вие го имайте предвид. Този пожар беше лесен за разкриване. Беше нещо като проверка. Като да протегнеш ръка и уж случайно да прегърнеш жена през раменете. Искал е да види как ще реагирам. Поне така мисля. Вторият етаж, първо източната стена, нали?

— Да — кимна Грибли. — Когато се качихме, тази секция беше цялата в пламъци. Част от стената бе срутена, а на тавана имаше дупки за вентилация.

— Първият етаж беше в същото състояние — продължи Рина. — Не е бързал. Намерихме четири кибрита, единият от тях неотворен.

— Имаше „ремаркета“, които водеха от втория към първия етаж — намеси се мъжът срещу нея — Сандс и вдигна чашата с кафе. — Не бяха обхванати напълно от огъня, когато пристигнахме. Немарлива работа, ако питаш мен.

— Дааа.

Но дали беше немарлива или майсторска?

— Приличаше на детинска работа — рече Рина, седна и се опъна на стола. — О’Донъл напълно копира позата й. — Бензин, хартия и кибрит. Нещата, с които децата понякога си играят. Ако не отчетеш нарочно направените дупки за вентилация, ще решиш, че е детска работа, аматьорска. Кибрити, които уж не е имал време да събере — така че да ги намерим. Въпросът е дали мисли, че няма да видим дупките за вентилация, или напротив — искал е да ги видим?

— Ако се опитваш да му направиш психологически портрет, мога веднага да ти кажа, че е искал точно ти да ги видиш. Ние, останалите, сме само фон, Ти си в центъра на вниманието му.

— Благодаря, че ме светна — тя стана. — Кой? Защо? Къде са се пресекли пътищата ни? Или може би се пресичат само в неговата глава?

— Ще прегледаме още веднъж старите случаи. И ще повикаме на разговор замесените в тях хора. Може да е някой, когото сме пропуснали. Или пък е някой, който е имал взимане даване с теб, и не му е харесало, че си го отсвирила.

Тя поклати глава при тези думи.

— Не се сещам за нищо сериозно. Не си позволявам сериозни връзки откакто… — Рина се замисли и потърка врата си, докато очите на О’Донъл не се откъсваха от нейните. — Ти си ми свидетел. Знаеш, че не се задълбочавам много след случая с Люк.

— Доста вода изтече оттогава.

— Може би, но така ми харесва. И ако ти минава през ума, че може да е Люк, направо забрави. Това леке няма да припари до подобна мръсна работа. Ще изцапа дизайнерския си костюм.

— Може да е облякъл работни дрехи. Все още ли е в Ню Йорк?

— Доколкото знам. Добре де, добре — вдигна ръце тя. — Ще проверя. Мразя да правя тази проверка.

— Мислила ли си колко лошо те удари този човек?

— Глупости, няколко синини. Получавала съм много по-сериозни, когато играя футбол.

— Не говоря за лицето ти, Хейл. А за ума, за съзнанието ти, Той ти повлия на мисленето. Отивам за кафе.

Той се изправи и излезе от стаята, за да й даде време да помисли върху думите му.

Но Рина само измърмори едно проклятие под нос и включи компютъра, за да потърси последните данни за Люк Чеймбърс.

Гласът й беше скован, когато О’Донъл се върна с чаша кафе.

— Има адрес в Ню Йорк и работи за същата брокерска къща, която го взе на Уолстрийт. Оженил се е през декември 2000 за Жанин Грейди. Нямат деца. Останал вдовец, след като тя загинала на 11 септември. Работела на шейсет и четвъртия етаж в единия близнак — Кула едно.

— Силен удар. Такива неща могат да накарат човек да превърти. Няма да навреди, ако проследиш какво е правил през деня.

— Господи, ти си като куче, захапало кокал, не пускаш. Добре. Ще се свържа с местния полицейски участък и ще помоля колегите да уточнят бил ли е снощи в Ню Йорк.

О’Донъл се приближи и сложи пред нея една кутийка диетична кола, която извади от джоба си.

— Размяна на ролите. Ти щеше да ме накараш да направя същото. Ако не го сторех, щеше да се заемеш сама.

— Уморена съм. И съм на края на силите си. А фактът, че си прав, само ме кара да изгарям от желание да те надупча.

С доволна усмивка О’Донъл седна обратно на мястото си.

Какво облекчение — най-сетне да се прибере у дома. Мечтаеше си за едно хубаво спане.

Влезе вътре и остави чантата си върху колоната на стълбата. Сетне, когато в съзнанието й изникна неодобрителният поглед на майка й, я взе и я прибра в гардероба.

— Е, доволна ли си сега? — обърна се мислено към Бианка. Като пренебрегна святкането на лампичката на секретаря, отиде направо в кухнята.

Хвърли пощата на масата и копията от докладите, които бе взела със себе си вкъщи. Първо ще се наспя, каза си, но не издържа и превъртя съобщенията на телефонния секретар.

Когато механичният глас съобщи, че първото обаждане е записано в два и десет сутринта, сърцето й заби учестено.

— Хареса ли ти изненадата? Обзалагам се, че да, след като още си там. Какъв пожар, а! Златно, червено и горещо синьо. Обзалагам се, че си се възбудила. Сигурен съм, че искаше да влезеш вътре и да позволиш на пича от съседната къща да те чука, докато изгори. Аз ще го направя по-добре. Само почакай. Просто имай търпение.

Дишането на Рина се ускори и накъса. Спря записа, затвори очи, докато успее да събере мислите си и да се овладее.

Той я бе наблюдавал. Бе видял, че Бо е с нея. Знаеше, че бе минала през прозореца.

Бил е достатъчно близо, за да я гледа, я тя го бе пропуснала. Дали не беше някой от зяпачите, наизлезли от съседните къщи? Или от шофьорите на преминаващите коли? Едно от лицата в тълпата?

Беше я наблюдавал.

Цялата потръпна. Искаше да я подплаши и тя не можеше да го спре. Но поне можеше да контролира поведението си.

Рина изслуша и останалите съобщения. Второто беше от седем и половина.

— Още ли не си се прибрала? — подпалвачът се разсмя, хиленето му приличаше на дишане на удавник. — Работа, работа. Много си заета.

Третият запис бе от седем и четиридесет и пет.

— Рина.

Тя подскочи и въздъхна с облекчение, когато позна гласа на Бо. Да, наистина, призна в себе си, наистина беше много изплашена.

— Колата ти не е отзад, затова предполагам, че все още не си се прибрала. Имам работа и една доставка. Звучи доста безинтересно след приключенията от снощи. Както и да е. Ако се прибереш, обади ми се.

Следващото съобщение беше от след час — Джина искаше да се видят, за да научи всичко за новия мъж.

— Малко си закъсняла, миличка — Рина подсвирна неприлично и щракна с пръсти. — Фют! Беше тук, вече го няма.

После се намръщи, когато чу уплашения глас на сестра си Бела.

— Защо винаги те няма, когато имам нужда от теб?

Тъй като това бяха всички обаждания, тя вдигна телефона. Сетне се спря. Понякога трябваше да мисли първо като ченге, а сетне като сестра.

Изтри всички съобщения след второто, извади касетата и я запечата едно пликче, преди да сложи нова.

После се обади на О’Донъл, и му съобщи новините.

— Значи е бил на мястото.

— Много вероятно. Или е наблюдавал къщата ми и е видял, че излизам с Бо. Може да ме е проследил. Нямах време да се огледам.

— Ще го обсъдим утре сутринта — отвърна й О’Донъл. — Ще пратя патрулна кола да те пази тази вечер.

Тя понечи да откаже, после премисли.

— Добра идея. Но нека е някой от екипа, става ли? Ако колата е полицейска, може да се уплаши и да избяга. По-добре да е цивилна.

— Ще се погрижа. Почини си. Рина се сети за обаждането на Бела.

— Да, добре — и потърка уморените си очи. — Ще си почина.

Погледна телефона. Трябваше да се обади на Бела. Фактът, че избухванията и нервността й понякога бяха причинени от нещо толкова дребно като счупен нокът, не бе извинение. Е, това беше нелюбезно и не бе вярно, трябваше да признае Рина. Бела не бе чак толкова глупава, нито смешна. Донякъде, но не съвсем.

Дали не я тревожеше нещо, свързано с децата, макар че едва ли. Ако случаят беше такъв, щеше да има още дузина обаждания от роднините. Родителите й щяха да повредят мобилния й телефон от звънене, ако се бе случило нещо спешно.

А какво говореше фактът, че се двоумеше и разтакаваше дали да се обади на сестра си или не?

Тя вдигна телефона и извади номера на Бела от паметта му.

Не беше сигурна дали почувства облекчение или раздразнение, когато икономката й съобщи, че сестра й е на фризьор. Което все пак потвърждаваше, че Бела е в беда, помисли си Рина, когато затвори. Защото сестра й ходеше на фризьор, когато другите хора викаха бърза помощ.

Тъкмо щеше да тръгне по стълбите нагоре и на входната врата се почука. Рина почувства как сърцето й трепетно замря, защото си помисли, че може да е Бо. Но като отвори, видя големия корем на Джина, която беше бременна в шестия месец.

— Стив ми каза, че вече сигурно си се прибрала. Просто минавам да те видя как си — тя сграбчи Рина в силната си прегръдка. — Ама че нощ, а? Добре ли си? Изглеждаш изморена. Трябва да поспиш.

— Такава беше и моята идея — рече нацупено Рина, докато Джина се шмугваше покрай нея.

— Добре де, добре, хайде да седнем. Майка ми изведе децата за няколко часа. Бог да я благослови с вечна младост и красота — тя потупа с ръка закръгления си корем, сетне се намръщи, докато оглеждаше стените, които предишният собственик бе боядисал в странния зелено кафяв цвят на киви.

— Все още ли не си избрала цветовете! Трябва да се възползваш от това прекрасно време и да боядисаш. Така ще можеш да оставиш прозорците отворени, за да се измирише боята. Стив ще ти помогне.

— Благодаря. Все още не съм се спряла на нищо. Иска ми се да е по-класическо от това тук.

— Както решиш. Мога да ти помогна. Обичам да избирам цветове. Същото като играчките е. Ободрявам ли те?

— Нима изглежда, че имам нужда от ободряване?

— Стив ми каза всичко. Не се тревожи, няма да кажа на вашите. Просто се притеснявам за теб.

— Няма за какво.

— Ами да, разбира се. Защо ли да се тревожа, след като някакъв маниак на тема пожари е обсебил най-добрата ми приятелка и е подпалил нашето училище!

Рина въздъхна, сетне отиде до кухнята, за да налее две чаши със „Сан Пелегрино“.

— Има ли нещо, което върви с това? — попита Джина, като я последва. — Нещо с повече захар?

Рина извади остатъка от един кейк с кафе.

— Само че е стар, от няколко дни — предупреди тя.

— Много важно — смеейки се, Джина си отчупи едно парче. — Мога да изям три кучета, стига да са полети с достатъчно захарен сироп — разположи се на старата месарска маса, която Рина използваше за кухненска. — Добре, аз бях заета, ти беше заета. Сега е време да науча с най-големи подробности всичко за твоя дърводелец. Майка ми разбрала от твоята, че го познаваш още от колежа. Аз знам много добре кого познаваше и кого не по това време и не помня никакъв на име Гуднайт.

— Всъщност не се познавахме. Той ме видял на някакво парти, докато съм била в колежа. Всъщност и двете бяхме в колежа.

— Значи майка ми не е разбрала правилно — Джина си отчупи друго парче. — Я седни и разказвай.

Рина се подчини и оловната тежест на умората избледня и изчезна, докато Джина прекъсваше разказа с въздишки, възклицания „Ох“ и „Божичко!“, както и драматични пляскания с ръце и хващане за сърцето.

— Видял те е и никога не те е забравил. Носил те е в себе си през …

— Престани.

— Ти престани. Това е толкова романтично. Като Хийтклиф и Катерина40.

— Те са били луди.

— За Бога! Какви ги говориш. Добре като в „Безсъници в Сиатъл“41. Знаеш колко много обичам този филм.

— Да, знам. С изключение на факта, че ние не живеем на двата противоположни бряга, аз не съм сгодена за някой друг и той не е вдовец с дете, иначе е съвсем същото.

Джина заклати пръст.

— Няма да ми разваляш удоволствието! Омъжена съм от шест години, чакам третото си дете. Но не съм чувала нещо толкова истински романтично напоследък. Я ми кажи как изглежда?

— Добре. Има мускулесто тяло. Вероятно от работата, която върши. Ръчна работа, физически труд.

— А сега ми кажи най-важното. Как е в леглото?

— Да съм казала, че съм правила секс с него?

— От колко време те познавам?

— По дяволите! Хвана ме натясно. Излиза извън класацията.

Джина зяпна и премигна.

— Ти никога преди не си казвала това.

— Кое?

— Винаги си казвала — той е чудесен или той е страхотен. Понякога, че е било забавно или посредствено. Ако трябваше да използвам десетобалната система, щях да кажа, че се движеше около осем.

Челото на Рина се сбърчи.

— Бих казала по-скоро десет. Не си ли прекалено загрижена и обсебена от моя сексуален живот?

— Че за какво са приятелките? Това ли беше най-хубавият секс в твоя млад живот, изпълнен с приключения?

— Не бих казала… добре де, да. Така е. Не знам. Беше страхотен и чудесен, и забавен, и романтичен. Дори когато беше див. Но след снощи край. Свърши се.

— Защо? Какво е станало? Та аз току-що дойдох! Как така край?

Рина си наля още газирана вода, седна и загледа мехурчетата.

— Ами като заведеш един мъж на местопрестъплението, на място, където си обвързан професионално и лично, и той те гледа как тичаш със защитен костюм, издаваш заповеди, някои от които към него самия, той си дава сметка, че работата ти е смахната. Това ще накара цветето да увехне, Джина.

— Е, тогава значи наистина има малка пишка.

Рина поклати глава със смях.

— Не, не е така и фигуративно, и буквално казано. Ние тъкмо започнахме да… танцуваме, Джина. Но мелодията се промени така рязко и неочаквано, че стана сложно.

С въздишка Джина седна обратно.

— Ако това е неговото отношение, значи не го харесвам.

— Ще го харесаш. Той е от хората, които се харесват. Не го обвинявам, че ще даде на заден.

— Което значи, че все още не е отстъпил назад?

— Просто снощи имах това чувство. Но не ми е казал нищо засега.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Рина? Ти си песимистка. Когато става дума за мъже, си голяма песимистка. Ето защо… — тя млъкна, намръщи се и отпи от водата.

— Хайде, не спирай. Продължавай.

— Добре, не исках да продължавам, защото те обичам. Но ще ти го кажа. Ето защо твоите връзки не траят дълго, ето защо не се превръщат в нещо по-голямо и дълбоко. Това е още от колежа. След горкичкия Джош. А след Люк стана още по-лошо. Той беше негодник с космически размери — добави Джина, когато Рина се изплю. — Без съмнение. Но онова, което се случи, размъти мозъка ти и те блокира. Ти нарочно, целенасочено се възпираш да не завързваш истинска връзка.

— Това не е истина! — извика, но сама не бе убедена в думите си.

Джина хвана ръката й.

— Хич даже. Нали те чух да говориш за този мъж така, както не си говорила за никого откакто бяхме деца. Виждам сериозен потенциал за връзка, а ти си готова да я съсипеш. Хей, защо не изчакаш да видиш как ще се развият нещата, преди да зачертаеш името му?

— Защото той има значение за мен — отвърна тихо Рина и Джина стисна ръката й. — Когато ме гледа, усещам, че става нещо важно. Никога преди не съм се чувствала така. Нито веднъж, с никой друг. Преди ми харесваше, че не ми се случва. Имах си всичко в моя живот — семейството, работата ми. Ако исках мъж, я виж колко мъже има наоколо. Но този има значение за мен и това стана толкова бързо и толкова сериозно, че не искам да бъда размазана когато той си отиде.

— Ти си влюбена!

— По-скоро объркана. Уплашена. Колебая се.

Джина цъфна в усмивка и се изправи на крака, за да я целуне по главата.

— Поздравявам те.

— Мисля, че го разкарах снощи, Джина.

— Спри. Изчакай. Виж. Спомни си колко бях объркана, когато нещата със Стив започнаха да стават сериозни.

Рина се усмихна.

— Беше много сладка.

— Беше ужасно — започна да разтрива раменете на приятелката си. — Имах намерение да отида в Рим, да завъртя луд роман с някой художник. Но как, по дяволите, да го направя, когато някакъв проклет пожарникар ми бе завъртял главата? И все още ми я върти, и все още се плаша. Понякога го гледам и си мисля: какво ще правя, ако нещо му се случи, ако го загубя? Ако се влюби в друга жена? Дай шанс на този мъж — тя сложи ръка върху бузата на Рина. — Дори не съм го виждала, но ти казвам да му дадеш шанс. А сега отивам да си прибера децата и да се върна обратно в цирка, който е моят живот. Обади ми се утре.

— Непременно. Джина? Ти много ми помогна.

— Значи съм свършила добра работа.

Рина спа три часа и се събуди с ужасно главоболие и неясни спомени за кошмара, който бе замъглил мозъка й. Пожар и дим, страх, ужас и тъмнина — бъркотия, смесица от елементи, които не могат да се обединят. Вероятно така беше най-добре, помисли си, като се обърна в леглото и изчака пулсът й да се успокои.

От време на време сънуваше, особено ако бе преуморена или под напрежение. Ченгетата бяха подложени на силен стрес. Виждат, докосват или миришат ужасни неща.

Но кошмарът щеше да избледнее, както винаги. Тя можеше да живее с образите, защото работата й вдъхваше увереност, че е направила и прави нещо за тях.

Рина седна, включи осветлението. Трябваше да хапне нещо, да свърши някаква работа. Това щеше да я отвлече от безсънието и тревогите на среднощния час. Беше три през нощта.

Със замаяна глава, тя слезе долу. Джина беше права, реши, като прекара пръсти по стената. Трябваше да помисли сериозно за цветовете, да избере мебели, да започне да превръща къщата в свой дом.

Нима наистина страдаше от фобия към ангажименти? — зачуди се Рина. Беше отлагала максимално купуването на къщата, макар че от години бе искала да притежава собствен дом. Сега също отлагаше да се настани трайно тук, да направи промени, които да отразяват вкуса и стила й. Да я направи свой дом.

Добре, първата стъпка беше признанието, че има малък проблем. Явно трябваше да купи проклетата боя и да започне боядисването.

Първо щеше да приключи с този случай, сетне да си вземе една седмица почивка и да направи нещо за себе си. Да боядисва и лепи тапети, да обиколи антикварните магазини и складовете за мебели. Да насади цветя.

Рина започна да рови из кухнята. Не бе истински гладна, не й се ядеше нищо. Чувстваше се мрачна. Не беше нейна вината, че е ченге и че понякога работата й не е привлекателна и приятна. Със сигурност не бе нейна вината, че не може да се справи с това.

Фобия от ангажименти, дрън-дрън, реши. Беше на ръба да се обвърже с него — за пръв път в живота си беше склонна да се обвърже с някого, а той взе, че скочи от кораба при първата по-голяма вълна.

Да го духа.

Беше единственият мъж, който бе завъртял главата й. Мечтателни зелени очи, чувствена сочна уста. Кучи син. Тя извади чесън, италиански домати и започна да ги реже, като си представяше, че реже Бо на парченца. Момичето от сънищата? Глупости, Тя не беше нито сън, нито мечта за никого и нямаше намерение да се променя според нечия представа. Беше такава, каквато бе и той или трябваше да го приеме, или да върви по дяволите.

Загря зехтин в тигана, извади червено вино.

Нямаше никаква нужда от него. Имаше прекалено много мъже наоколо, ако искаше да си хване някой. Не очакваше някакъв си очарователен, секси, забавен дърводелец да запълни празнините в живота й.

Всъщност в живота й нямаше празнини.

Сложи чесъна в горещия зехтин и подскочи при звука от почукване на външната врата. Спокойно, рече си Рина, но все пак взе пистолета, който бе оставила на плота.

— Кой е?

— Аз съм, Бо.

Като въздъхна облекчено, тя прибра пистолета в чекмеджето. И изправи раменете си, докато отключваше вратата.

Гърдите й бяха стегнати и не можеше да направи нищо, да се отпусне. Гърлото й беше пресъхнало, а в корема й имаше тежест. Всичко това беше ново и непознато усещане за нея, когато ставаше дума за мъж.

Но отвори вратата и му се усмихна разсеяно.

— Трябва ти чаша захар ли?

— Не чак толкоз много. Получи ли съобщението ми?

— О, да. Извинявай. Не се прибрах вкъщи в четири часа, сетне имах компания. После съм задрямала. Току-що ставам.

— Предположих. Завесите в спалнята ти бяха пуснати, когато се прибрах, затова реших, че сигурно спиш. После видях, че свети и се престраших. Мирише на нещо хубаво, освен ти самата.

— О, по дяволите! — хукна към печката, за да спаси чесъна от загаряне. — Точно си приготвях малко паста — добави нарязаните на ситно домати и чаша вино. Може и да не беше особено гладна, но беше доволна, че ръцете й са заети. Добави босилек, малко пипер и остави всичко да се задушава.

— Според мен готвенето ти иде отръки. Все още изглеждаш изморена.

— Благодаря — Рина чу собствения си глас, кисел като лимон. — Обичам подобни комплименти. Много ме стимулират.

— Тревожех се за теб.

— Съжалявам, такава ми е работата.

— Сигурно.

— Мисля да пия чаша вино.

— Добре — очите му не се откъсваха от нея. — Ще ми кажеш ли нещо повече за случилото се снощи?

— Незаконно проникване, палеж с много точки на възпламеняване, съобщение, отправено към следовател по палежите. Няма жертви — тя му подаде чаша червено вино.

— Защо се държиш така с мен? Защото си изморена, защото този негодник усложнява живота ти или защото ти е писнало от мен?

Усмивката й беше горчива като пелин.

— Избери си едно от всички.

— Добре, избирам първите две. Защо ти не ми обясниш третото?

Тя се облегна на плота.

— Направих онова, за което съм учила, което съм длъжна да правя и за което ми плащат.

Той изчака един миг и кимна.

— И?

— И какво?

— Точно това питам и аз — и какво? Кой спори за това?

Можеше да се държи поне цивилизовано, напомни си Рина.

Възпитано и като възрастна, а не да се прави на капризно дете. Извади тенджерата и я сложи в мивката, за да я напълни с вода.

— Мога да направя повече, ако си гладен.

— Добре. Рина, защо се държиш така с мен? Защото снощи застанах на пътя ти ли?

— Не трябваше да го правиш.

— Когато някой, на когото държа, е на път да извърши нещо безразсъдно или опасно, аз ще застана на пътя му.

— Аз не съм безразсъдна.

— По принцип не си, не бих си и помислил подобно нещо. Но той те вбеси и те изкара извън нерви.

— Дори не знаеш докъде се простират нервите ми — тя занесе тенджерата на печката и я сложи върху котлона. — Ти въобще не ме познаваш — и притихна, когато той сложи ръцете си върху раменете й и я обърна с лице към себе си

— Знам, че си умна. И решителна. Знам, че си много привързана към семейството си, а когато се смееш, цялото ти лице грейва. Знам, че обичаш бейзбол, знам къде обичаш да бъдеш докосвана. А също, че си падаш по лимонов пай с целувки и не пиеш кафе. Знам, че ще влезеш в огъня. Кажи ми нещо друго, което трябва да знам.

— Защо си тук, Бо?

— За да те видя, да говоря с теб. И да получа порция спагети.

Тя се отдръпна и взе чашата си с вино.

— Предположих, че след миналата нощ ще се чувстваш неудобно.

— Заради кое?

— Не бъди глупав.

— Опитвам се. Значи неудобно… с теб — той вдигна ръце.

Рина леко сви рамене и отпи.

— Да се чувствам неудобно с теб, защото… Добре, нямам много голям избор — реши той, понеже тя не каза нищо. — Защото спорих с теб дали да тръгнеш сама? Не, не е това, защото аз спечелих. Тогава, защото трябваше да стоя встрани? Не е и това, все пак не съм нито от полицията, нито от пожарната. Затрудняваш ме.

— Не ти хареса, че влязох вътре.

— В горящата сграда ли? — звукът, който издаде, приличаше на сподавен смях, — Дяволски си права. А според теб какво — би трябвало да ми хареса, когато влизаш в огъня? Това наистина е проблем, защото мисля, че никога няма да го харесам. Като добавим и факта, че ми се случи за пръв път, мисля, че се държах нормално. Нали не хукнах след теб, не те хванах и не те издърпах настрани? Което, да си призная, ми мина през ума. Като възможност. Нима да харесвам рисковете, които поемаш, е част от изискванията ти към мен?

Тя го загледа.

— Господи, аз наистина съм песимист.

— За какво говориш? Ще бъдеш ли така добра да ми преведеш твоя странен женски език, за да мога да го разбера?

— Искаш ли да бъдеш с мен, Бо?

Той разпери ръце. Беше олицетворение на един объркан, разстроен и учуден мъж.

— Нали стоя пред теб?

Рина се разсмя и поклати глава.

— Да, със сигурност си тук. Трябва да ти се извиня.

— Съгласен съм, но защо?

— Защото реших, че си страхливец. Предположих, че се оттегляш, че не искаш да ме приемеш такава, каквато съм, нито това, което правя. Защото мислех само за себе си, без да се замисля за теб. Защото ти се ядосах, макар аз всъщност да не постъпих правилно. Започвам да осъзнавам, че имам проблеми в тази област — сферата на връзките.

Тя пристъпи към него, обхвана лицето му с длани и притисна горещите си устни към неговите.

— Ето за това ти се извинявам.

— Значи ли, че се сдобряваме след първата ни кавга?

— Определено.

— Добре тогава — привлече я към себе си и я целуна. — Първата винаги е най-трудната. Хайде да говорим за нещо друго, докато ядем, което, надявам се, че ще стане скоро, защото единственото, което съм сложил в стомаха си тази вечер, е сандвич с фъстъчено масло.

Рина се обърна, за да вземе спагетите.

— Това ще бъде далеч по-вкусно.

— Не се и съмнявам.