Стъпки от огън

21.

— Искам да знам повече за това момиче, с което се виждаш.

Бо продължаваше да кове новата беседка в градината на госпожа Малой, но спря за миг, за дай намигне.

— Госпожо Малой, не ревнувайте. Вие все още сте любовта на живота ми.

Тя изсумтя презрително и сложи чашата с прясна лимонада, която бе направила, върху резачката. Косата й си бе огненочервена, носеше модерни очила, със стъкла в кехлибарен цвят. И кухненска престилка на цветя.

— По очите ти личи, момче, че си ме сменил. Искам да знам всичко за нея.

— Красива е.

— Кажи ми нещо друго, което не мога да отгатна сама.

Той остави настрани автомата за пирони и взе лимонадата.

— Тя е умна, забавна, сладка и сериозна. Очите й са като на лъвица и има малка бенка ето точно тук — той показа горната си устна. — Произхожда от голямо семейство. Те имат италиански ресторант в моя квартал. Израснала е там. Хей, може би брат ви я познава. Нали брат ви беше ченге?

— Той все още е, цели двадесет и три години вече. Да не би да я е арестувал?

Бо се разсмя.

— Съмнявам се. Тя също е ченге в градската полиция на Балтимор. Отдел „Палежи“.

— Брат ми също работи там.

— Стига бе! Мислех си, че… Не знам какво съм си мислил. Те сигурно се познават. Как беше името му? Ще я питам.

— О’Донъл. Майкъл О’Донъл.

Сега вече Бо остави лимонадата и свали защитните очила, които носеше.

— Гледай ти, пуснете музиката от „Зоната на здрача“. О’Донъл е нейният партньор. Тя е Катарина Хейл.

— Катарина Хейл — госпожа Малой скръсти ръце. — Значи Катарина Хейл. Същата, с която се опитвах да те сватосам преди няколко години.

— Не, не може да бъде. Наистина ли?

— Брат ми каза, че имал нова партньорка — красавица. И аз го попитах мома ли е. Като потвърди, му рекох — познавам едно хубаво момче, дето работи по къщата ми. Помолих го да й подхвърли за възможността да излиза с едно хубаво момче. Но тя се виждала с някой друг. После се оказа, че онзи не бил чак толкова свестен, но Майк така и не й спомена повече за теб. Това е.

— Хм. Цялата история е част от онзи омагьосан кръг, в който сме се въртели с Рина. Искам да кажа, че години наред сме обикаляли един около друг, но така и не се запознахме. Виждали ли сте я някога?

— Веднъж дойде на празненството на Майк. Много хубава, възпитана, с маниери.

— Тази вече ще ходя у тях на вечеря. В дома на родителите й. Семейна вечеря.

— Трябва да вземеш цветя.

— Цветя ли?

— Един хубав букет за майка й, но не в кутия — тя клатеше назидателно пръст, докато даваше инструкции на Бо. — В кутия е прекалено официално. Един хубав букет, който ще й поднесеш, когато ти отвори вратата.

— Добре.

— Ти си добро момче — заключи госпожа Малой и го остави да работи. Прибра се в къщата, за да се обади на брат си и да изчопли повече информация за тази Катарина Хейл.

Цветя. Трябваше да намери цветя. В универсалния магазин имаше цветарница, пък и трябваше да купи някои други продукти пътьом. Спря в магазина близо до къщата на госпожа Малой и взе една количка. Мляко. Винаги пиеше големи количества мляко, приготвяше и мюсли с него. Защо не държаха кутиите с мюсли близо до щанда с млякото? Щеше да е по-удобно, нали?

Може би трябваше да вземе и две пържоли, да покани Рина и да ги изпече на скарата. С тези мисли в главата Бо сложи в количката още няколко неща и се отправи към цветарския магазин.

Застана с ръце в джобовете и заразглежда цветята на витрината. Госпожа М. беше казала весели. Онези големите, жълтите — май се казваха лилии — изглеждаха весели. Но не носеха ли лилии на погребения? Значи не бяха весели.

— По-трудно е, отколкото го мислех — промърмори той на глас, сетне се огледа леко притеснен, когато един мъж застана до него.

— И ти ли беше в кучешката колибка?

— Моля?

Мъжът го изгледа със страдалческа усмивка и кимна към цветята.

— Мислех си, че и вие сте спали в кучешката колибка. Защото аз прекарах миналата нощ там. Сега смятам да взема някакви цветя за жена ми и да й се извиня.

— О, не. Ще вечерям с родителите на приятелката ми утре вечер. Мисля, че розите са подходящи за случая с кучешката колибка.

— Мамка му. Прав сте! — мъжът отиде до щанда и повика продавачката. — Изглежда ми трябват дузина от тези рози. Червени, тъй де. Жени — рече и почеса главата си под шапката.

— Кажете ми как се казват тези цветя? Мисля, че ще взема от тях — обърна се Бо към продавачката. — Ето тези, в различни цветове и с големи глави?

— Това са гербери — беше отговорът.

— Герберите са весели, нали?

Продавачката се усмихна, докато изваждаше розите от вазата.

— Така мисля.

— Супер. Тогава ми дайте от всички цветове, когато приключите с розите. Просто ги размесете.

— Обзалагам се, че жените излизат по-скъпо от майките — рече доста скръбно мъжът.

Бо погледна отново герберите. Нима изглеждаха евтини? Бяха красиви и весели, а не евтини. Защо беше толкова сложно. Той изчака да направят букета от рози.

— Довиждане.

— Довиждане — Бо кимна разсеяно на мъжа. — Желая ви късмет — добави и се остави на милостта на продавачката. — Вижте, става дума за семейна вечеря. Семейството на приятелката ми. Подходящи ли са герберите? Достатъчна ли е една дузина? Помогнете ми.

Тя отново отиде до витрината.

— Направо са идеални.

— Чудесно тогава. Благодаря. Направо съм изтощен от това непосилно усилие.

Лесно, като да се изпикаеш, толкова лесно е да го проследя. Трябваше обаче да променя навиците си, за да държа под око съседчето и да го следя изкъсо и отблизо. Задникът му със задник, работи и в събота!

Бих могъл да го закова още тук, на паркинга. Да го изчакам да излезе и да го наръгам на няколко места тук-там.

Хей, приятел, може ли да ми отделиш една минута? Такива като него веднага дотичват като послушни кутрета. Наръгвам го с ножа в корема, докато копелето все още ми се усмихва.

Ще хвърля розите на задната седалка на колата. Кучешка къщичка, а! Фани ме за топките! Сякаш ще позволя на някоя женска да ми нарежда и командва. Мръсни курви и шибани кучки! Всички до една са такива. Трябва да им покажеш къде им е мястото. Това си е половината от забавлението!

Сега ще чакам и ще наблюдавам. Засега. Ето го на, излиза, носи няколко торби. Най-отгоре се мъдрят скапаните гербери. Вероятно е педераст. Сигурно си представя задника на някое друго гадно педи, докато чука нея.

Ще направя страхотна услуга на света, като забия ножа в корема му. Един смотаняк по-малко на този свят. Как ли ще се чувства тя, ако тъпакът, дето я чука, бъде намерен на паркинга на супермаркета?

Има и по-добри начини, по-добри дни. Не бързай!

Сега след него. Я, к’во хубаво камионче! Тва вече е чудесна мисъл. Няма ли да бъде забавно т’ва хубаво камионче да гръмне? Да изгори? Още по-забавно ще бъде, ако и той е в него. Ето нещо, върху което трябва да помисля.

Госпожа Малой има страхотен нюх, реши Бо. Бианка не само се усмихна, когато й подаде цветята на прага в неделя следобед, но и го разцелува по двете бузи. Някои от семейството вече бяха пристигнали. Ксандър, брат й, се бе разположил на един стол в дневната, с бебе в ръце. Джак, зетят — се бе изопнал на пода и играеше карти с едно от децата.

Фран, най-голямата сестра, излезе от кухнята, като разтриваше корема си с кръгови движения, както правят бременните жени.

Друго хлапе надничаше зад краката й и го гледаше с опулени като на кукумявка очи.

Рина тръгна към тях — прегръдки, целувки, сякаш не бяха се виждали половин година. Сетне вдигна малкото бухалче. И то цялото разцъфтя в усмивка. Предложиха му питие, стол. Сетне жените напуснаха бойното поле.

Ксандър се обърна към него, като спря да гледа мача по телевизора и му се усмихна с широка белозъба усмивка.

— Когато се ожените със сестра ми, ще трябва да съборите стената между двете къщи. Така ще имате място за пет шест деца.

Бо почувства как челюстта му увисва от изненада. Очакваше в стаята да избухне смях. Но напротив — цареше пълно мълчание, като се изключи коментарът на диктора по телевизора.

Сетне Ксандър се изхили гръмко и блъсна крака на баща си със своя.

— Казах ли ви, че ще бъде смешно! Изглежда сякаш е глътнал цяла глава чесън!

Гиб продължи да гледа в екрана.

— Имаш ли нещо против децата?

— Какво? Не — объркан, Бо се огледа из стаята. — Аз ли? Не, нямам нищо против децата.

— Добре тогава. Вземи моето — предложи Ксандър и за ужас на Бо сложи бебето в скута му. — Веднага се връщам.

— О, добре.

Бебето го наблюдаваше с големите си черни очи. Тъй като се страхуваше да направи каквото и да е движение, Бо обърна поглед към Гиб. Знаеше, че очите му са пълни с паника, но нищо не можеше да направи.

— Какво? Никога ли не си държал бебе?

— Не и толкова малко.

Момченцето, което седеше на пода, скочи.

— Моята майка ще си има още едно бебе. Най-добре ще бъде, ако е момче — при тези думи се обърна и погледна мрачно баща си.

— Направих каквото можах, приятел — отвърна Джак.

— Вече си имам една сестричка — обясни момчето на Бо. — Тя обича само кукли.

Хващайки се за тази сламка, Бо поклати глава със състрадание.

— Това е отвратително.

Долавяйки сходство във възгледите, момчето се покатери на облегалката на стола.

— Аз съм Антъни. На пет и половина години. Имам си жаба на име Немо, но баба не ми позволи да я доведа на вечеря.

— Момичетата са такива.

Бебето в скута му се размърда и заплака. Приличаше повече на мучене, според Бо. Той го залюля без голяма надежда.

— Можеш да го вдигнеш — намеси се Джак. — Просто трябва да поставиш ръката си под главичката му, защото вратлето му още не е здраво. После го подпри на рамото си и го потупай. Те обичат това.

Бебето продължаваше да реве и тъй като никой не дойде да го спаси — садисти такива! Бо предпазливо сложи ръката си под главичката му.

— Браво, точно така — продължи експертът по бебета. — Сега пъхни другата си ръка под дупето му. То се извива, така че трябва да внимаващ!

По гърба му потече струйка пот, предизвикана от притеснение да не обърка нещо. Защо бебетата бяха толкова малки? И ревливи? Със сигурност е можело да се измисли по-добър начин за продължаване на човешката раса.

Като задържа дъха си, Бо го вдигна, нагласи го на рамото си и го потупа, докато мученето затихна и се превърна в мъркане.

В кухнята Фран разбиваше в една купа яйца, Рина режеше зеленчуци, а Бианка зашиваше пълненото пиле. Това бе според Рина един от онези приятни моменти, изпълнени със спокойствие и интимност. Женска и семейна среда.

Задната врата беше отворена и отвън нахлуваше топлина, стаята бе изпълнена с вкусни аромати и парфюм. Цветята на Бо бяха красиво подредени във висока стилна ваза, а племенницата й бе заета да блъска с лъжица по голяма пластмасова купа. Работата и тревогите бяха останали в един друг свят, В родния си дом винаги се чувстваше дете. Това бе особено приятно усещане. А същевременно беше и жена и това я изпълваше с гордост.

— Ан ще дойде веднага след като свърши в клиниката — Бианка се изправи и затвори отворената врата. — Бела ще закъснее, както обикновено. Я да те видя! — тя сложи ръце на кръста си и огледа най-малката си дъщеря. — Изглеждаш щастлива.

— Защо да не бъда?

— Любовни искри — обади се Фран и остави купата, като се наведе над масата дотолкова, доколкото позволяваше коремът й. — Сериозно ли е и колко?

— Ще видим.

— Той е темпераментен и страстен. Какво? — сви рамене Фран и се облегна назад. — Не мога ли да изкажа мнението си? Освен това те гледа толкова предано, като кученце, така че ще си имаш един сладък и горещ като разтопена шоколадова пръчка мъж.

— Фран! — извика, смеейки се Рина. — Чуй се какви ги говориш.

— Не съм аз. Хормоните са виновни.

— Накъдето и да погледна, виждам само бременни жени. Преди няколко дни ми дойде на гости Джина, изяде четвърт кейк отпреди три дни.

— Аз пък ям маслини. Мога да изпразня цяло буре. Само отварям буркан след буркан и…

— А аз през всичките си бременности ядях картофен чипс — Бианка отхлупи тенджерата на печката. — Цели планини, всяка нощ. Четири пъти по девет месеца. Господи, колко картофи прави това? — тя заобиколи и леко потупа по бузите Рина. — Радвам се, когато си щастлива. Харесвам и Бо. Мисля, че е той.

— Мамо…

— Мисля, че е той — продължи Бианка, без да се стресне, — не само защото те кара да светиш и очите ти да пръскат искри, не само защото те гледа сякаш си най-удивителната от всички жени на света, но и защото очите на баща ти стават мънички като мъниста, когато той е наблизо. Неговият радар сигнализира опасност. „Тъй значи, това момче си мисли, че ще ми отнеме дъщерята? Ще видим тази работа!“

— И къде си мисли, че ще ме заведе? На Плутон? Та той живее в съседния двор.

— Бо прилича на баща ти — усмихна се Бианка, когато Рина се намуси. — Силен и солиден, темпераментен и сладък — добави, като намигна на Фран. — А това, момиченцето ми, е мъжът, когото си чакала досега.

Преди Рина да успее да отговори, влезе Ан заедно с Дилан на рамото.

— Извинявайте, че закъснях. За какво си шушукате?

— За гаджето на Рина.

— Хубаво момче. Дилан малко го бе притеснил и хич не му беше лесно. Но се справи като шампион — тя седна край масата, откопча блузата си и даде на бебето да суче. — Баща ти го върти и пече на шиш, разпитва го за работата му — добави и махна на Рина да се върне. — Остави ги. Водят сериозен разговор. Мама Би, мисля, че може би скоро ще направите задната тераса на ресторанта.

— Нима? — Бианка почука с лъжицата по тенджерата. — Харесва ми, когато децата ми водят полезни хора на вечеря.

В този момент Ксандър показа главата си през вратата.

— Здрасти и чао. Отиваме за малко до ресторанта.

— Вечерята е след час. Ако не сте се върнали, сядаме на масата. Петима Петко не чакат. И ще ви бия всички до безсъзнание с лъжицата.

— Слушам, мамо.

— Вземи и малката — Фран се наведе и му подаде дъщеря си.

— Тъй вярно — Ксандър нагласи племенницата си на кръста, докато тя дърдореше неразбрано. — Рина, това момче си го бива.

— Брей, благодаря — отвърна тя, когато брат й изчезна. — Та ние се срещаме само от няколко седмици.

— Когато всичко е наред, значи е наред — Бианка извади пиперки и ги сложи в мивката, за да ги измие.

Един квартал по надолу Бо стоеше с Гиб, Ксандър и Джак, и няколко деца. Той измери земята в задната част на „Сирико“, отбеляза си оскъдната площ за сядане, с която разполагаха през летния сезон, както и пътеката от масите до вратата.

— Бианка иска нещо повече от тераса — обясни Гиб. — Да има италианско настроение, може би теракотени плочи. Аз мисля, че с ламинирани плоскости ще бъде по-удобно, по-лесно и по-евтино, но тя държи на плочки и ако може да са големи.

— Да, една платформа от дърво може да се изработи доста лесно. Направо се пренасят тук, нарязват се. Може да им се направи някаква обработка — нещо в италиански стил, да речем мозайка или просто да изглеждат като плочки или камък. Както решите.

— Мозайка, казваш. — Гиб се замисли. — Може и да й хареса тази идея.

— Но…

— Охо! — засмя се Ксандър, като се завъртя на токове. — Подушвам зад това „но“ знака на долара.

— Но — повтори Бо, като излезе от въображаемата тераса, използвайки стъпката си като мерна единица. — Ако приемете този вариант, може да добавите още малко площ, да я покриете с керемиди и да направите нещо като лятна кухня. Имате отворена кухненска площ вътре, така че може да направим същото и тук — но по-малка, по-обикновена.

— Какво имаш предвид под „лятна кухня“?

Той погледна отново Гиб и забеляза, че е привлякъл вниманието му.

— Може да сложите още една печка тук, още един работен плот. Ще разделите двете части с решетка, може да засадите лоза, да направите пергола, да пуснете асмата нагоре и по покрива, който ще е само от летви. Ще бъде слънчево, светло, но с пъстра сянка, така че клиентите ви няма да бягат, когато е прекалено горещо и напича през деня.

Това е много по-сложно, отколкото си го представях.

— Добре, може само да разширите онова, което имате, да го покриете с нова настилка или…

— Чакай, я се върни на предишното. Пергола казваш.

Ксандър сръчка с лакът Бо и му прошепна:

— Хвана го.

— Ами, да видим — като потупа джобовете си, Бо попита: — Някой има ли нещо за писане?

Използвайки една хартиена салфетка и гърба на Джак за подложка, той нарисува съвсем грубо конструкцията.

— Господи, мама ще се влюби, като го види! Татко, не бъди стиснат!

Гиб сложи ръка върху рамото на Ксандър и се наведе по-отблизо към рисунката.

— Колко може да струва нещо такова?

— Конструкцията ли? Мога да направя оценка. Трябва първо да взема точните мерки обаче.

— Свърши ли вече? И аз искам да видя — рече Джак, като се обърна и разгледа рисунката. Сетне вдигна очи към тъста си. — Край, няма измъкване. Единственият начин да се отървеш е да го накараш да изяде салфетката, да го убиеш и да изхвърлиш тялото в залива.

— Вече помислих за това, но закъсняваме за вечеря — въздъхна Гиб. — По-добре да се върнем и да й го покажем — той потупа Бо по гърба с усмивка. — Ще видим колко време ще оживееш след оценката на Бианка.

— Той се шегува, нали? — попита Бо Ксандър, когато Гиб тръгна напред.

— Гледал ли си „Семейство Сопрано“?

— Та той дори не е италианец! — пък и му изглеждаше най-обикновен добър човек, който носи внучката си на конче към къщи.

— Не му казвай никога това. Мисля, че е забравил този дребен факт от биографията си. Но това място тук? — Ксандър спря пред пицарията. — За баща ми съществува емоционална градация — първо е майка ми, децата му, техните деца, семейството и накрая „Сирико“. Това не е просто бизнес. Той го обича. Знаеш ли, мисля, че те хареса.

— Откъде разбра?

— Ако татко не хареса някого, когото Рина е довела на вечеря в неделя, той е много по-приятелски настроен.

— И това е защото?

— Защото си казва, че между Рина и този човек няма нищо сериозно. Просто за него той не представлява никаква заплаха, без значение. Ако татко има любимец между нас, то това е тя. Между тях просто има нещо… по-особено. А, бандата на Бела вече е тук — кимна към един мерцедес последен модел, клас S, който бе спрял на улицата.

Едно тънко и височко като върбичка момиче в тийнейджърска възраст излезе първо от колата, като разлюля блестяща руса коса над раменете си и се упъти към къщата.

— Принцеса София — съобщи Ксандър. — Най-голямата дъщеря на Бела. В момента е в стадия „аз съм отегчена и красива“. Следват Вини и Магдалена, и накрая Марк. Винс е корпоративен адвокат, печели купища пари.

— Май не го харесваш много.

— Ами, всичко му е наред. Даде на Бела всичко, което тя искаше, осигури й начин на живот, за който винаги е твърдяла, че била родена. Добър баща. Луд е по децата си. Просто не е човек, с когото да седнеш да изпиеш по бира или да се напиеш. И накрая, но не на последно място — Бела.

Бо загледа как Бела излезе от колата, докато съпругът й държеше вратата отворена.

— Във вашето семейство е пълно с красиви жени.

— Съвсем вярно. Това поддържа нас, мъжете, винаги във форма. На нокти. Хей, здрасти, Бела!

Махна й с ръка, прекоси улицата, грабна сестра си в прегръдката си и я завъртя.

Нивото на шума беше по-високо от допустимото. Все едно си попаднал на парти, достигнало върховата си точка преди няколко часа и с никакви изгледи да свършва скоро, На пода се търкаляха деца от всякакви възрасти, които възрастните заобикаляха или направо прескачаха.

Рина пиеше от чашата си права до него и прекара пръсти по ръката му.

— Ще издържиш ли?

— Ще се опитам. Обсъждаха как да ме убият, но решиха да го отложат, защото стана време за вечеря.

— В нашето семейство си имаме приоритети — храната е на особена почит — подхвърли тя. — Какво направи?…

И млъкна, защото в този момент Бианка се показа и извика:

— Всички на масата!

Не беше точно паническо бягство, но беше от рода на неясно Брауново движение на електрони. Очевидно, когато Бианка Хейл кажеше нещо, всички слушаха и безпрекословно изпълняваха. Посочиха му стол между Рина и Ан, после сервираха вечеря в семеен стил, достатъчна да го изхрани цяла седмица.

Виното се лееше, както и разговорите. Никой не се засягаше, ако го прекъснеха или пренебрегнеха. Просто отново подемаше темата. Всеки имаше да каже нещо и настояваше да говори, независимо дали другите искаха да го изслушат.

Обикновените правила на масата тук не важаха. Ако говореха за политика, всички вземаха участие. Други теми бяха бизнес, храна, религия. После го взеха на прицел без каквато и да е милост към Рина.

— И тъй… — Бела го посочи с чашата си. — Докъде си стигнал с Катарина, Бо?

— Остават ми още около десетина сантиметра.

Тя му се усмихна с котешка усмивка.

— Последният, когото доведе вкъщи…

— Стига, Бела — прекъсна я предупредително Рина.

— Та значи последният, когото доведе, беше актьор. Решихме, че е в състояние да си помни репликите, защото главата му бе съвсем празна.

— Излизах с едно момиче някога — рече Бо. — Можеше да опише какво е носил всеки, да речем на раздаването на „Оскарите“, но не знаеше кой е настоящият президент на САЩ.

— Бела знае и двете — обади се Ксандър — тя е всестранно развита. Винс, как е ръката на майка ти?

— По-добре, много по-добре. Ще й свалят гипса другата седмица. Майка ми си счупи ръката — обясни той на Бо. — Падна от коня си.

— Съжалявам да го чуя.

— Не успяла да го спре. Тя е удивителна жена.

— Образец на съвършенството — допълни Бела с прекалено мила усмивка. — А твоята майка, Бо? Ще трябва ли Рина да се съревновава с нея? — продължи малко заядливо тя.

В стаята надвисна напрежение.

— Всъщност не се виждам често с майка си.

— Щастливка си ти, Рина. Извинете ме — Бела остави салфетката си и излезе от стаята.

Секунда по-късно Рина я последва.

— Искам да ви покажа идеята, която има Бо за ресторанта — Гиб извади салфетката от джоба си и я приглади. — Бианка, само помни, че аз съм баща на децата ти, така че да не ме изхвърлиш заради това момче само защото се предполага, че е много сръчен с чука. Подай го на другите — рече той на Фран.

Бела си бе грабнала чантата и сега излезе като фурия през задната врата, Рина я последва по петите.

— Какво ти става, по дяволите?

— Нищо не ми става. Искам да изпуша една цигара — тя извади обсипана със скъпоценни камъни табакера, взе си цигара и я запали със запалка в същия стил. — В тази къща не се пуши, не помниш ли?

— Защо се заяждаш с Бо?

— Не повече от останалите — тя вдъхна дълбоко дим и го издуха.

— Заяждаше се и ти го знаеш. Какъв е подтекстът, Бела?

— Майната му на подтекста. Какво ти пука? Ти просто ще го чукаш няколко седмици и после ще го изгониш. Както правиш обикновено.

Гневът накара Рина да бутне сестра си доста силно.

— Дори и да е истина, това си е моя работа!

— Тогава си гледай работата! Това ти се удава най-добре. Последва ме само защото ти писна вътре. В противен случай изобщо нямаше да се загрижиш за мен.

— Това са пълни глупости. Обадих ти се два пъти — оставих две съобщения.

Бела дръпна още веднъж от цигарата, пръстите й трепереха.

— Не исках да говоря с теб.

— Тогава защо си ми звънила?

— Защото тогава исках да говоря с теб — гласът й се скърши и тя се извърна. — Трябваше да говоря с някого, а теб те нямаше!

— Не мога да си бъда у дома всяка минута, за да изслушам някоя от кризите, в които изпадаш, Изабела. Да не съм от „Сестрите Рулбук“.42

— Не ми обръщай внимание — Бела се обърна, в очите й блестяха сълзи. — Моля те, не ми обръщай внимание.

Бела често плачеше. Но онези, които я познаваха, разбираха кога сълзите й са показни, кога — от яд и кога от истинска мъка. Кога се преструваше и кога сълзите й бяха искрени.

— Скъпа, какво има? — Рина прегърна сестра си през кръста, за да я заведе до пейката в дъното на патиото.

— Не знам какво да правя, Рина. Винс си има любовница.

— О, Господи! — инстинктивно я притисна по-близо до себе си. — Съжалявам. Сигурна ли си?

— Има ги от години.

— За какво говориш?

— Различни жени. От самото начало винаги е имало други жени… Той просто… Просто досега внимаваше и ги държеше далеч от мен. Беше дискретен. Преструваше се, че ме обича. А сега… сега дори не му пука. Излиза по два-три пъти в седмицата. Когато му потърсих сметка, ми каза да вървя да пазарувам и ми обърна гръб.

— Не бива да търпиш това, Бела.

— А какви са възможностите ми? — попита горчиво сестра й.

— Ако спи с други жени, ако не уважава брака ви, трябва да го напуснеш.

— И да съм първата в семейството, която ще се разведе?

— Щом те мами и ти изневерява!

— Преди ме мамеше. Когато мамиш някого, поне се опитваш да го скриеш. Сега направо парадира с връзките си, навира ги право в лицето ми. Опитах се да говоря с майка му — той я слуша. И знаеш ли какво направи тя? Просто сви рамене. Баща му бил имал любовници през цялото време, какво от туй? Голяма работа. Ти си съпругата, ти имаш всички предимства. Къщата, децата, кредитните карти, социалното положение. Останалото било просто секс.

— Но това са глупости! Говори ли с мама?

Не мога. И ти не й казвай — тя стисна ръката на сестра си и избухна отново в сълзи — тя… Господи, Рина. Чувствам се като пълна глупачка, животът ми е истински провал. Всички останали са толкова щастливи, а аз… Фран и Джак, Ксандър и Ан, а сега и ти. Инвестирах тринадесет години в този брак. Имам четири деца. А дори не го обичам.

— О, Бела!

— Всъщност никога не съм го обичала. Въобразявах си, измислих си го. Наистина го вярвах, Рина. Бях на двадесет, а той бе красив и богат. Исках да вляза в неговия свят. Не е грешно да го искаш, нали? Вярвах.

— Защо не се посъветваш с някой специалист?

Бела въздъхна и се загледа в далечината, далеч отвъд къщата, където бе израснала.

— Ходя на психотерапия от три години. Има някои тайни, които държа да запазя. Психотерапевтката казва, че имаме прогрес. Смешна работа, въобще не чувствам такова нещо.

— Бела, мила — Рина я целуна по косата. — Ти имаш семейство. Не бива да се бориш с това сама.

— Е, налага се. Фран е милата, ти си умната. И макар че Фран има по-хубави черти, аз бях красавицата. Защото работих върху това. Красотата си предложих за продан и ето какво получих.

— Ти заслужаваш повече.

— Може би да, а може би не. Не знам дали мога да се откажа от брака си. Той е добър баща, Рина. Децата го обожават. Наистина е добър баща и се грижи за семейството.

— Чуй се какво говориш! Той е гаден измамник, торба, пълна с лайна!

Със слаб смях Бела смачка цигарата и прегърна сестра си.

— Ето затова ти се обадих, когато не можех да се обадя на никой друг, Рина. Защото ти винаги ще кажеш нещо такова. Може вината да е отчасти моя, но не заслужавам съпругът ми да се търкаля в моето легло с друга жена…

— Абсолютно си права.

— Добре — тя извади кърпичка от чантата си и избърса очите си. — Ще говоря с него още веднъж — отвори пудриерата и оправи грима си. — Ще говоря и с психоаналитика си. И може би ще се посъветвам с адвокат, просто за да опипам почвата.

— Винаги можеш да говориш с мен. Дори да не ме намериш, когато се обадиш, след това ще те потърся. Обещавам.

— Знам. Господи, погледни ме на какво приличам? — тя извади червилото си. — Съжалявам за преди малко. Честно. Ще оправя нещата. Ще му се изви я. Той изглежда свястно момче.

— Добре — Рина я целуна по бузата. — Всичко ще се оправи.

22.

— Кажи ми само едно нещо — поде Бо, докато вървяха към къщите си. — Преминах ли изпитанието?

— Извинявай за всичко — трепна гласът й. — За въпросите, за искането да направиш проект за лятната тераса, за молбата за кръвен тест.

— Още утре ще си направя.

Тя го потупа по ръката.

— Ти си добър човек, Гуднайт.

— Да, но все пак преминах ли изпита?

Рина го изгледа и реши, че е сериозен.

— Бих казала, че премина изпитанието повече от успешно. Искам да ти се извиня за държането на Бела на вечерята.

— Не беше чак толкова страшно.

— Беше грубо и не бе необходимо, но не беше насочено срещу теб. Разстроена е от нещо, което няма нищо общо с теб. Струпало й се е прекалено много, а до тази вечер дори аз не знаех.

— Не се безпокой. Всичко е наред. Няма ранени, няма убити.

— Майка ми няма да те остави на мира, докато не получи своята пергола.

— А баща ти ще ме убие ли, когато получи сметката?

— Зависи от сметката — тя пъхна ръката си в неговата. — Знаеш ли, когато бях дете, обикновено си представях как ще вървя в топлата лятна нощ с някое хубаво момче, а той ще ме уверява, че е луд по мен.

— След като не мога да бъда първият, който ще сбъдне мечтите ти, ще се опитам да направя тази нощ незабравима.

— Всъщност си първият.

— Стига де!

— Не, като си спомня… — тя неочаквано млъкна. — Колко от моите мрачни тайни мога да споделя с теб?

— Всичките. Та какво, като си спомниш?

— Когато бях на единадесет, бях сигурна, че след няколко години всичко ще си дойде на мястото. Тялото ми, момчетата, социалните ми контакти, пак момчетата. Да, момчетата. После влязох в пубертета, но нищо не си дойде на мястото. Донякъде… мисля, че донякъде това се дължи на нощта, в която изгоря „Сирико“.

— Чух за инцидента. Хората в квартала все още говорят. Някакъв тип се скарал с баща ти и се опитал да ви отмъсти.

— Това е кратката версия. Онова лято нещата се промениха за мен. Учех, вадех душата на Джон — Джон Мингър е инспекторът, който разследваше нашия случай. И се навъртах около пожарната. Докато отида в гимназията, бях… да си призная — бях съвсем задръстена.

— Не е възможно!

— Възможно е и още как. Бях прилежна, спортувах, държах се покорно с момчетата. Бях мечтата на всяко момче за партньор в лабораторията, неговият най-добър приятел в ученето, неговото рамо, на което да изплаче неволите си, но не и момичето, с което ще си помисли да отиде на бала. Бях отлична ученичка, завърших гимназия трета по успех, но срещите си с момчета можех да преброя на пръстите на едната си ръка… А как копнеех за това!

Тя сложи ръка на сърцето си и въздъхна.

— Копнеех за момчето, което искаше само да му помогна за теста по химия или да ми се оплаче от номерата, които му погажда гаджето му. Исках да бъда едно от тези момичета. От онези, които знаят как да застанат, как да говорят, как да флиртуват и да въртя на пръста си четири момчета едновременно. Изучавах ги. Бях роден наблюдател, подреждах ги в каталог. Изследвах, документирах, упражнявах се в стаята си. Но никога не събрах кураж да покажа уменията си. До онази нощ с Джош, нощта, когато ти си ме видял. Тогава го направих за пръв път.

— Значи той е видял онова, което другите са пропуснали.

— Хубаво е, че го казваш.

— Лесно е, защото аз видях същото.

По мълчаливо съгласие двамата се упътиха към неговата къща.

— След Джош нещо в мен се затвори, поне за известно време. Изобщо не исках повече да имам приятел. Пожарът се бе опитал да отнеме най-скъпото на семейството ми, наследството, а след това бе взел живота на първото момче, което ме бе докоснало. Тогава се предадох. Месеци наред не правех нищо друго, освен да уча и да работя. Когато бях в настроение, намирах някое момче, забавлявах се с него. Позволявах му да се забавлява с мен. И край. Зарязвах го и продължавах нататък.

Рина влезе в дневната. Не можеше да си обясни как нейните спомени бяха станали толкова сериозни, толкова съкровени.

— Не бяха много и не означаваха нищо. Не държах на тях. Исках си работата, умението да я свърша. Имах за цел да завърша, да се обуча, да овладея лабораторните анализи, практиката. Тъй като огънят беше в мен, той не даваше на никого да ме доближи.

Тя въздъхна.

— Имаше и друг мъж, към когото почувствах привличане. Започнахме да се срещаме, искахме да видим дали ще излезе нещо. И той беше убит.

— Това е тежък удар. Навярно ти е било трудно.

— Така беше. И като се замисля, откривам, че всичко това ме направи мнителна. Стана ли по-близка с човек, който означава нещо за мен, го загубвам.

Бо седна, взе ръката й и се заигра с пръстите й. Сякаш си играеше с огъня, помисли си.

— Сега какво се промени?

— Страхувам се, че ти си мъжът за мен.

— Страхуваш се?

— Малко. Държа онова, което става между нас, да бъде изключително. Ако искаш да се виждаш с някоя друга жена, тогава няма да се виждаш с мен.

Той вдигна очи и срещна нейните.

— Единствената, с която се виждам, си ти.

— Ако нещо се промени, очаквам да ми кажеш.

— Добре, но…

— „Добре“ е достатъчно — тя се настани в скута му. — Хайде да останем засега на „добре“.

Приличаше на типичен кухненски пожар. Пълна бъркотия, кълбета дим, дребни повреди.

— Жената е готвила. Пържела пиле на печката, напуснала стаята за минута, мазнината се подпалила, пламъците обхванали пердетата.

Стив кимна към изкорубения плот, почернелите стени, овъглените остатъци от перденцата на прозореца.

— Смята, че е изключила печката, но сигурно не е. Отишла до банята, после телефонът иззвънял. Не разбрала нищо, докато не чула алармата да пищи. Опитала се да загаси сама пламъците, изгорила си ръцете, уплашила се, изтичала навън и се обадила на 911 от съседите.

— Аха — промърмори Рина и прекоси покрития със сажди под, за да разгледа изгорелите полици. — Екипът е пристигнал в четири и половина?

— В четири и тридесет и шест.

— Малко ранен час за готвене — тя огледа плота. Върху повърхността му бе останала гадна следа от изгоряла мазнина. — И какво? Жената твърди, че грабнала тигана и без да иска, изсипала мазнината по плота? — Рина се наведе по-близо и долови миризмата на препържено пиле.

— Нещо такова. Беше доста непоследователна в разказа си. От медицинския екип превързаха ръцете й. Има изгаряния от втора степен.

— Сигурно е била прекалено уплашена, не се е сетила да използва това — О’Донъл почука по домашния пожарогасител, закачен на вътрешната стена в килера за метли.

— Трябва пламъците да са били високи, за да стигнат до тези пердета — започна да разсъждава гласно Рина. — Пилето се е пържило тук — тя застана до печката. — Това е бил някакъв умен пожар, който е скочил от тигана и е обхванал пердета на разстояние повече от 30 сантиметра. Трябва наистина да е готвила с много мазнина — посочи тя повърхността на печката. — Ето, мазнината е тръгнала в тази посока, направила е завой и е улучила стената. Сякаш е имала очи. Жената вижда това, уплашва се. Грабва тигана, пренася го на една крачка в противоположна посока, сипва още мазнина, преди да го захвърли и да побегне.

О’Донъл й се усмихна.

— Хора, изпаднали в паника, често се държат неадекватно.

— Да, сигурна съм в това. Какви гадни шкафове — продължи. — Повърхността на плота е изхабена, надраскана. Кухненското оборудване е евтино, старо. Балатумът на пода е виждал и по-добри времена, дори и преди инцидента.

Тя се огледа.

— Телефонът е на стената. Портативен. Къде е банята?

— Каза, че се обадила от апарата в дневната — обясни Стив. Излязоха от кухнята и отидоха в другата стая.

— Много хубави мебели има тук — отбеляза Рина. — Нови. Цветовете са обмислени, всичко е чисто и спретнато. Още един портативен телефон на малката масичка.

После надникна в банята.

— Прекрасни хавлии, хубави сапунчета, мирише на лимон, свежо и все едно е излязло от списание. Обзалагам се, че кухнята е дразнела естетическото й чувство. Била е трън в очите.

— Камъче в обувката — добави О’Донъл.

Рина вдигна капака на тоалетната и видя, че водата е синя.

— Жена, която поддържа къщата толкова чиста, свежа и добре обзаведена, не би изсипала мазнина от тигана. И ти ли мислиш така, Стив?

— Да, абсолютно.

— Тогава май ще е по-добре да поговорим с нея.

Седяха в красивата дневна на Сара Грийн, която държеше бинтованите си ръце в скута. Лицето й бе подпухнало от плач. Бе на двадесет и осем години, с лъскава тъмна коса, прибрана на дълга опашка. Съпругът й Сам седеше до нея.

— Не разбирам какво общо има полицията — започна той. — Вече говорихме с пожарникарите. Сара трудно преживява инцидента. Нуждае се от малко почивка и спокойствие.

— Просто искаме да ви зададем няколко въпроса, за да уточним някои неща. Работим заедно с пожарникарите. Как са ръцете ви, госпожо Грийн? — попита Рина.

— Казаха, че не е много зле. Дадоха ми обезболяващи.

— Като си помисля какво можеше да се случи! — Сам я погали по рамото.

— Съжалявам — очите й бяха влажни и блестяха. — Чувствам се глупаво.

— Пожарът е опасно нещо. Вие работите за „Барне и Нобъл“, нали, госпожо Грийн?

— Да — тя се опита да се усмихне на О’Донъл. — Управител съм. Имах свободен ден. Мислех да изненадам Сам с домашно приготвена храна — усмивката й се изкриви. — Изненада.

— Скъпа, недей.

— Започнали сте да готвите доста рано — рече Рина.

— Така е. Стана импулсивно.

Не, не е било импулсивно, помисли си Рина. Тъй като пакетът от пилето, който извади от кошчето за боклук заедно с бележката от магазина, показваше, че е било купено предната събота.

Което означаваше, че е било замразено няколко дни и е трябвало да бъде извадено предварително, за да се размрази.

— Имате красива къща.

— Благодаря. Работим по нея откакто я купихме преди две години.

— И аз току-що си купих нова къща. Плаче да бъде ремонтирана, обзаведена, подредена. Но това отнема много време, усилия, да не говорим за средства.

— Не ми говорете! — Сам изразително завъртя очи. — Започваш да правиш едно нещо, а излизат още пет. Ефектът на доминото.

— И аз установих същото. Започнах да търся бои. Докато избирах цветовете, осъзнах, че трябва да сменя завесите, да подновя пода, вероятно да си купя нови мебели. Сетне трябва да изтърпя работниците, вероятно няколко седмици.

— Направо ти се взема здравето — съгласи се Сам.

— Но ако човек има намерение да живее в една къща, трябва да я направи каквато иска — усмихна се Рина и погледна Сара, докато го казваше.

— Е, нали ти е дом! — стисна тя устни, като избегна погледа на Рина.

— Само не й давайте да започне — обади се през смях Сам и се наведе да целуне жена си по бузата.

— Предстои ми да направя някои сметки, особено за неща, които не мога да свърша сама — продължи Рина. — За водопроводната инсталация, някои дърводелски работи. За кухнята. Казвали са ми, че кухнята винаги излиза най-скъпо. Най-голямото перо в бюджета. Каква цена са ви искали за кухнята?

— Двадесет и пет хиляди — подсвирна Сам. — Миналата седмица ни представиха оферта. Ако искаме шкафове и солидна повърхност на плота, може да се удвои. Смешна работа! — махна с ръка той. — Няма да я бъде!

— Сигурно е много неприятно, госпожо Грийн, целият дом да е подреден и обновен, а кухнята да е стара и демоде, нали? Превръща се в болно място.

— Мисля, че сега се налага да я оправим — намеси се добродушно Сам и прегърна жена си през раменете. — Е, всяко зло за добро. Застраховката ще покрие по-голяма част от разходите. Добре, че Сара е жива и не пострада.

Той вдигна изгорената й ръка за китката много внимателно и целуна бинта. А тя започна отново да плаче.

— Хайде, момичето ми, няма нищо. Не плачи. Нищо лошо не се е случило. Все още ли те боли?

— Ако не предявите иск към застрахователната компания — рече внимателно Рина, — няма да има последствия. Няма да има дело и ще оставим нещата така. Но ако предявите иск, това се квалифицира като измама. Умишлено подпалвачество. Палеж. А то вече е престъпление.

— За какво говорите? — затрепери от гняв гласът на Сам. — Какво намеквате, по дяволите? Измама? Палеж? Така ли се отнасяте с хората, когато са ранени, когато са в беда?

— Опитваме се да ви помогнем всъщност — намеси се О’Донъл. — И на двама ви. Имаме причини да смятаме, че пожарът не е започнал точно така, както вие ни казвате, госпожо Грийн. Вашата застрахователна компания ще стигне до същия извод. Тук вече не сме в състояние да ви помогнем.

— Моля, напуснете дома ми! Къщата ми изгоря! Жена ми е пострадала! Ранена е! А вие я обвинявате, че го е направила нарочно. Да не сте полудели!

— Не исках да стане така.

— Разбира се, че не си искала, скъпа.

— Просто исках да имам нова кухня.

Рина извади хартиена кърпичка от чантата си и й я подаде.

— Значи вие подпалихте пожара?

— Тя не е…

— Бях полудяла — прекъсна мъжа си Сара и се обърна към изуменото лице на Сам. — Мразех да готвя в тази кухня, не можех да каня приятели в нея. Казах ти, но ти упорстваше, че всичко си било наред, че трябвало да почакам, а и ти било омръзнало къщата да е обърната с краката нагоре.

— Господи, Сара! Какво си направила?

— Не предполагах, че ще стане така. Съжалявам. Но след като огънят пламна, беше ужасно и аз се уплаших. Наистина изпаднах в паника — обясни тя на Рина. — Мислех си, че ще изгорят само пердетата и малко от плота, но всичко стана много бързо и аз се паникьосах. Когато вдигнах тигана за втори път и го сложих на плота, той беше толкова горещ, че си изгорих ръцете. Уплаших се, че цялата къща ще изгори и изтичах при съседите. Съжалявам, много съжалявам.

— Сара, можело е да загинеш. Можело е да умреш заради една кухня! — мъжът й я прегърна, когато тя започна да плаче и погледна Рина над главата на жена си. — Няма да предявяваме иск. Моля ви, нали няма да я арестувате?

— Къщата си е ваша, господин Грийн — О’Донъл се изправи на крака. — При положение че няма опит за измама, няма и престъпление.

— Сара, хората понякога правят глупости — Рина докосна младата жена по рамото. — Но огънят не прощава. Нали не искаш да го опиташ отново? — тя остави визитната си картичка на малката масичка. — Можете да ми се обадите, ако имате някакви въпроси или искате да поговорим. А и още нещо. Вероятно не е моя работа, но когато сте готови да започнете ремонта, познавам човек, който може да ви предложи по-ниска цена.

— Свят широк, хора всякакви — рече О’Донъл, докато вървяха към колата си.

— Имах чувството, че бода с пръчка малко беззащитно кученце — оплака се Рина, като погледна към къщата. — Възможно е да обърнат всичко на майтап — трагедия плюс време е равно на комедия. О, да, много харесваме тези шкафове. Направихме си ги, защото Сара изгори старите. Или да се разведат след две години. Какво е твоето мнение за развода, О’Донъл?

— Никога не съм се развеждал — той се настани на седалката на пасажера. — Жена ми не ми позволява.

Рина се изкикоти и хвана волана.

— Значи е много строга. Ние също сме строги, в моето семейство. Това е въпрос на семейна чест. А и сме католици. Някои от братовчедите ми имаха доста болезнени проблеми в семействата си, но ги преодоляха. Всичко това прави стъпката към брачните окови доста рискована. Можеш да се озовеш в истински капан.

— Да не мислиш да се омъжваш? За дърводелеца ли?

— Не. Е, добре, наистина ходя с дърводелеца, но не мисля за брак засега. Просто разсъждавам по принцип — тя се поколеба, сетне реши, че партньорите са си партньори и също са едно семейство. — Сестра ми Бела сподели с мен, че мъжът й кръшкал. Оказва се, че правел това от години, но този път съвсем явно, пред очите й.

— Доста грубо изпълнение.

— Ти някога изневерявал ли си?

— Никога. Жена ми не ми дава.

— Каква мръсница — въздъхна Рина. — Не знам какво смята да прави сестра ми. Преди всичко за мен е изненадващо, че не го е разказала на всички, а го държи в себе си от толкова дълго време.

— Доста е унизително. Чувства се обидена, унижена.

— В нашето семейство сме свикнали да се справяме с обидите. Тя ходи на психоаналитик — още една изненада. Това ме кара да мисля, че бракът е минно поле. Истинско минно поле в интимните отношения. Прелюбодеяние и инсцениране на кухненски пожар. Нито минута еднообразие.

О’Донъл се обърна да я погледне.

— Работата с дърводелеца май е доста сериозна.

Тя понечи да отрече, сетне сви рамене.

— Ръцете ми се изпотяват, когато мисля по въпроса. Така че сменям темата и мисля за нещо друго. Като например, че моят подпалвач не се е обадил от нощта, когато запали училището.

— Нали не смяташ, че се е отказал?

— Не, не. Опитвам се да отгатна колко време ще ме накара да чакам. Между другото, имаш ли нещо против да минем покрай едно място? Има една работа, която трябва да свърша.

— Ти караш, аз само се возя.

Адвокатската кантора на Винс беше в центъра на града с изглед към Инър Харбър. Беше идвала тук само веднъж преди, но помнеше къде е. Зачуди се дали умопомрачителната брюнетка, която му бе секретарка, не беше жената, с която излизаше.

Чакалнята беше обзаведена с мебели в неутрални тонове, много модерни, тапицирани с кадифе, с цвят на слива. Не я оставиха да чака дълго и я въведоха в обширния кабинет на Винс, чиито огромни прозорци гледаха към пристанището, а по стените висяха картини. Драматично изкуство.

Той я целуна по двете бузи за поздрав. На малката масичка в къта за гости вече имаше поднос с безалкохолни напитки и чиния с френско сирене и солети.

— Каква изненада! Какво те води в моята бърлога? Да не би да ти трябва адвокат?

— Не. Няма да ти отнема много време. Няма да сядам, благодаря.

Зет й се усмихваше — очарователен, красив, самоуверен.

— Почини си за минутка. Градът може да почака. Ние никога не сме разговаряли само двамата.

— Така е. Ти обикновено пропускаш всички семейни сбирки.

Усмивката му бе изпълнена със съжаление.

— Рисковете на професията. Виновна е работата.

— И жените, с които спиш. Ти мамиш, Бела, Винс, но това си е ваша работа.

— Моля? — очарователната усмивка изчезна от лицето му.

— Но фактът, че си решил да й натриеш носа, да я унижиш, го прави моя работа. Щом искаш да топиш пръстите си в чужда паница, моля, заповядай! Никой не може да ти попречи да нарушаваш брачните си клетви. Но няма да продължиш да унижаваш сестра ми и да я караш да се чувства зле. Тя е майка на децата ти и ще я уважаваш.

Той остана забележително спокоен.

— Катарина, не знам какво ти е казала Бела, но…

— Винс, не се опитваш да кажеш, че сестра ми е лъжкиня, нали? — беше й трудно и изискваше огромни усилия, но тя също остана спокойна. — Бела може да хленчи, но не лъже. Ти лъжеш. Ти си лъжецът и измамникът.

Видя как изражението му се промени. Почувства как всеки миг гневът щеше да избухне в него, видя искрите му в очите му.

— Нямаш право да идваш в офиса ми и да говориш неща, които не ти влизат в работата.

— Бела е моя сестра. Ти си член на нашето семейство от доста време и знаеш как действаме ние. Или я уважавай, или се разведи с нея. Нямаш други възможности. И го направи скоро, иначе ще направя живота ти много труден.

Той се изсмя.

— Да не би да ме заплашваш?

— Да, точно така. Покажи към майката на децата си нужното уважение, Винс, или аз ще се погрижа и други хора да узнаят къде, и с кого прекарваш вечерите си. Моето семейство ще ми повярва — добави. — Но въпреки това аз ще го документирам. Всеки път, когато излезеш, някой ще те наблюдава и ще те записва. А след това вече няма да си желан в нашата къща. Децата ти ще те питат защо.

— Децата ми…

— Заслужават по-добър баща. Защо не помислиш за тях? Или уважавай брака си, или го разтрогни. Ти избираш!

С тези думи излезе от кабинета. Този път не бе като да ръчка кученце с ръжена, помисли си Рина, докато вървеше към асансьора. Не, изпълваше я истинско задоволство.

Бо влезе в „Сирико“ с куфарчето, което използваше, когато искаше да впечатли някой потенциален клиент. Или, както беше в случая, родителите на любимата си. Беше препълнено и вероятно работата в кухнята бе в разгара си. Може би трябваше да избере някой по-малко натоварен час. Все още можеше да си тръгне. Но след като вече бе тук, защо да не си поръча една пица.

Преди да успее да се обърне към бара, Фран отиде при него и го целуна по двете бузи. Това го изненада и не знаеше как да реагира.

— Здрасти, как си? Ела да те настаня на някоя маса.

— Просто минавам, за да…

— Сядай, сядай — тя го хвана за ръката и го поведе към едно сепаре, където вече седеше възрастна двойка пред чинии със спагети. — Бо, запознай се с леля Грейс и вуйчо Сал. А това е Бо, приятелят на Рина. Ти поседни при тях, докато се освободи някоя маса.

— Не искам да…

— Сядай, сядай! — му наредиха отново, този път леля Грейс, която го изучаваше с жадни очи. — Чухме за тебе. Ето, заповядай! Вземи си малко хляб. Вземи си и спагети. Фран! Донеси на приятеля на Рина чиния. И чаша също!

— Просто минавах, за да…

— Тъй — Грейс го потупа по ръката. — Значи си дърводелец.

— Да, госпожо. Всъщност дойдох, за да покажа нещо на господин Хейл.

— Господин Хейл, що за формалности! — тя отново го потупа по ръката. — Сигурно си нарисувал перголата за Бианка, а?

Значи всичко вече се знаеше, приказката беше тръгнала.

— Направих няколко проекта, за да ги видят.

— В куфарчето ли са? — за пръв път се обади и Сал, като посочи с вилицата.

— Да, аз исках да…

— Я дай да ги видим! — Сал напъха спагети в устата си и направи подканващ жест със свободната си ръка.

Фран се върна със салата и я постави пред Бо.

— Мама каза, че първо трябва да изядеш една хубава салата, а след нея спагети на фурна с италиански наденички — тя му се усмихна победоносно, докато му подаваше чаша за червено вино. — И че ще ти хареса.

— О, сигурно ще ми хареса.

— Кажи на баща ти да дойде — нареди Сал на Фран, като наливаше вино в чашата на Бо. — Ще гледаме перголата.

— Веднага като се освободи. Имаш ли нужда от нещо друго, Бо?

— Мисля, че си имам всичко.

Когато Сал разчисти центъра на масата, той извади своите рисунки.

— Може да я видите отпред, отстрани и отгоре — започна да обяснява.

— Та ти си бил истински художник, бе момче! — възкликна Грейс и посочи с ръка рисунките с въглен на Венеция на стената зад нея. — Като Бианка.

— Е, не съвсем, но благодаря.

— Защо си поставил тези колони? — Сал го погледна над очилата си. — Много е луксозно.

— Така е повече италианско.

— И по-скъпо.

Бо вдигна рамене и реши да се заеме със салатата.

— Може да се направят от стари дървени стълбове, аз ще ги боядисам. В ярки цветове. Празнични.

— Едно е да нарисуваш картинката, а друго да го построиш. Имаш ли снимки на неща, които си правил?

— Имам портфолио.

— В куфарчето ли?

Бо кимна и продължи да яде, а Сал направи още един подканящ жест.

— Гиб е зает, но ще дойде след минута — Бианка се мушна в сепарето и седна до брат си. — О, скиците?! Тези са чудесни, Бо. Имаш добра ръка.

— Художник — съгласи се Грейс. — Сал го тероризира.

— Разбира се, не се съмнявам в брат си — рече Бианка и ръгна Сал в ребрата, като същевременно взе скицата. — О, това е повече, отколкото си представях…

— Винаги може да променим някои неща…

— Не, не — прекъсна го тя. — По-хубаво е, отколкото си го представях. Виждаш ли, Сал? Ти и Грейс можехте да седите навън тази вечер, сред красиви малки лампи, лоза, топъл въздух.

— И потене през август.

— Ще продаваме повече вода.

— Отделна кухня. Повече персонал, повече разходи, повече грижи.

— И повече работа — когато се обърна към брат си, на лицето й бе изписано предизвикателство. — Кой върти това заведение през последните тридесет и пет години? Ти или аз?

Веждите му се вдигнаха и слязоха, все едно сви рамене.

— Те спореха — поне така предположи Бо, тъй като част от разговора се водеше на италиански, изпълнен с много драматични жестове. Той самият се бе концентрирал върху салатата си.

След няколко минути я изяде и пред него се появи чиния със спагети. Гиб дръпна един стол и седна на края на сепарето.

— Къде е дъщеря ми? — попита той.

— Ами… не знам. Все още не съм се прибирал вкъщи, а и тя каза, че ще работи до късно.

— Виж, Гиб! Виж какво е нарисувал за нас Бо.

Гиб взе скиците и извади очила от джоба на ризата си. Сетне сви устни, докато разглеждаше рисунките.

— Колони?

— Може да се направят от дърво.

— Искам колони — рече твърдо Бианка и се обърна със заплашително вдигнат пръст, когато брат й понечи да си отвори устата. — Basta!

— Това е повече от онова, което мислех.

— И е по-хубаво — додаде жена му, а очите й се присвиха. — Какво, да не ти трябват нови очила? Не виждаш ли какво стои пред очите ти?

— Не виждам цената.

Без да каже нищо, Бо отвори отново куфарчето си и извади листа с сметките. И имаше удоволствието да види как очите на Гиб се разшириха.

— Сумата е доста солена — той подаде сметката на Сал.

— Това са най-високите ставки за труд.

— Аз ги заслужавам — рече естествено Бо. — Но нямам нищо против да направим бартерна сделка. Спагетите са страхотни, Бианка.

— Благодаря. Да ти е сладко.

— Бартер срещу какво? — попита Гиб.

— Храна, вино — обърна се усмихнат към Бианка. — Ще работя за каноли. Устна договорка. Току-що се установих в този квартал. Ще ви доставя материалите по цени на едро. Освен това сами ще можете да свършите някои основни работи — боядисване, грундиране, шкуркане. Това ще намали цената.

Гиб подсвирна.

— Колко ще свали това от цената?

Бо извади втори лист от куфарчето. Гиб го прегледа внимателно.

— Момче, ти сигурно много обичаш каноли — подаде листа на Сал, но този път Бианка го изпревари и го взе.

— А ти си идиот! — рече тя на италиански — той харесва дъщеря ти, а не спагетите.

Гиб се облегна и започна да барабани с пръсти по масата.

— Кога можеш да започнеш? — попита. И подаде ръката си.

23.

— Бо, не искам да се чувстваш задължен да намаляваш цената само защото това е моето семейство.

— Хм — той продължи да лежи със затворени очи, а ръката му погали голото й бедро. — Каза ли нещо? Изпаднал съм в каноли-кома, усложнена от сексуална мъгла.

Напълно разбираемо, помисли си Рина, след като изяде три порции от великолепните каноли на майка й, преди да… преди да въздадат справедливост на пода в неговата кухня.

— Ти вършиш добра работа и заслужаваш да ти бъде заплатено както подобава.

— Че на мен ми е заплатено както подобава. Току-що изядох по-голяма част от първоначалния си депозит. Сделката е добра — продължи. — „Сирико“ е известно име в квартала. Работата ми там ще покаже на хората какво мога, ще ги накара да заговорят за мен. А родителите ти са първенци по разпространяване на новините.

— Да не искаш да кажеш, че сме дърдорковци?

— Не, но в интерес на истината, вие наистина можете да говорите. Ушите ми звъняха по време на вечерята. Нищо лошо не искам да кажа — добави, като се прозя, Бо. — Мисля, че дори спечелих вуйчо ти.

— Вуйчо Сал е най-големият син в семейството. Известен и всепризнат специалист по пазарлъка. Но ние си го обичаме.

— И така те получиха пазарлъка, а аз работата, която обичам, както и безплатна реклама. И още, щях да забравя най-важното — да ям каквото е сготвила майка ти, докато умра.

— Забрави сексуалния бонус.

— Това е лично — този път прокара пръсти по бедрото й надолу и обратно. — Не е определящ фактор. Но след като си поиграх с някои идейки и планове за твоята къща, ти можеш винаги да ме качиш на горния етаж и да ме подкупваш с непрекъснати сексуални услуги.

Рина се покатери върху него и това го накара да простене. Повече от прекаляването с ядене, отколкото от желание.

— Ти си работил върху планове за мен?

— Не, само ги нахвърлях. Нямах толкова много време. Но масата ти за хранене е почти готова.

— Искам да видя. Искам да видя всичко.

— Ще бъде завършена след няколко дни. Проектите са все още в суров вид.

— Трябва да ги видя! — тя слезе от него и го задърпа за ръката. — Веднага. Веднага!

Бо отново простена, но седна и посегна към панталоните си.

— Половината от идеите са все още в главата ми.

— Тогава искам да видя другата половина — тя също обу панталоните си, нахлузи ризата си през главата. Сетне обхвана лицето му и притисна устните си към неговите. — Благодаря предварително.

— Ще ми благодариш после — Бо отвори хладилника за вода и в този миг телефонът иззвъня. — Кой, по дяволите, ми звъни в един през нощта? Дано да не е Брад, да иска да му плащам гаранция и да го извадя от затвора. Макар че в интерес на истината, това вече веднъж се случи.

— Чакай, не отговаряй — с наполовина закопчана риза, Рина взе телефона и погледна номера. — Познаваш ли този номер?

— Не — той неочаквано включи, можа да види това на лицето му. — Мамка му! Мислиш ли, че е той?

— Нека аз да отговоря — тя вдигна слушалката. — Да, моля?

— Готова ли си за друга изненадка, пиленце? Не обичам да се повтарям, но онова, което трябва да се свърши, не търпи отлагане. Трябва да се свърши.

Тя кимна на Бо, като му направи знак да й донесе лист и молив.

— Чудех се кога ще се обадиш отново. Откъде знаеш, че съм тук?

— Защото знам, че си курва.

— Защото съм спала с теб ли? — попита Рина и започна да записва разговора.

— Помниш ли всички, с които си спала, Рина?

— Имам много добра памет за подобни неща. Защо не ми кажеш име или място. Тогава ще видим колко съм паметлива.

— Ти просто си помисли, помисли си за всички мъже, с които си се чукала. Чак до първия.

Ръката й трепна.

— Една жена никога не забравя първия мъж в живота си. Но това не си ти.

— Някой ден ще отидем заедно на едно парти — ти и аз. Но защо сега не излезеш малко навън да се поразходиш? Да видиш какво съм ти приготвил.

Телефонът замлъкна.

— Мръсник! Копеле! — прошепна тя и остави слушалката отстрани. — Направил е нещо наблизо. Не го затваряй — добави, като взе пистолета си и го закопча, докато набираше мобилния си телефон.

— Обажда се Хейл. Трябва да проследите този номер — тя го продиктува. — Сигурно е мобилен. Ще ви дам номера, на който се обади и оставям линията отворена. — Продиктува номера на Бо и излезе от кухнята. — Може да е подпалил пожар в близост до къщата ми. Искам патрулна кола. Излизам навън да проверя. Можете да ме намерите… Мамка му! Гадно копеле!

Чу как Бо ругае зад нея, след което се връща в кухнята.

— Подпалена е кола! Мръсник!

Бо мина покрай нея с пожарогасител в ръка.

Капакът на колата му беше вдигнат, моторът съскаше и пращеше сред пламъците. Димът се носеше на вълни. Под колата имаше матрак и локви бензин, които блещукаха на светлината на огъня. Гумите тлееха и острата миризма на горящ каучук тровеше въздуха. Над капака вече бушуваха огнени езици, по покрива на кабината също, раздухвани от приятния летен ветрец.

Но гневът й се превърна в страх, когато забеляза, че в отворения резервоар бе натикан горящ парцал. От отвора му висеше червена ленена салфетка с логото на „Сирико“ в единия ъгъл.

— Назад! Върни се! — скочи тя към Бо и изтръгна пожарогасителя от ръцете му.

Или имаше малко време, или никак, помисли си разсеяно Рина и го насочи към резервоара.

От уреда излетя пяна. Димът я заслепи, задави я, когато вятърът го запрати в лицето й. Вкусът на пожар напълни устата й, докато по земята струйките горещ бензин приближаваха неумолимо.

— Забрави за колата! — Бо я сграбчи и я дръпна със себе си, като се затича към другия край на улицата.

Експлозията вдигна задната част на камиончето във въздуха, после го блъсна обратно на земята. Взривната вълна ги покоси през краката. Посипа се дъжд от пламтящ метал, горещи шрапнели, които падаха на улицата, върху другите коли. Бо се завря заедно с нея под прикритието на една паркирана кола.

— Ранен ли си? Изгорен ли си?

Той поклати глава, загледан, без да мига, в горящия ад, в който се бе превърнал автомобилът му. Ушите му звъняха, очите смъдяха, ръката му пареше. Когато прокара другата си ръка по нея, тя цялата бе в кръв.

— Почти го бях направила. Още няколко секунди…

— Да и щеше да се взривиш заедно с проклетия пикап.

— Той си играе с мен. Беше изчислил времето — пламъците танцуваха в очите й, когато удари с юмрук асфалта. — Моторът, локвите под колата, матракът. Това бе да отвлече вниманието ми. Ако бях видяла фитила по-рано… Господи, Бо, ти кървиш!

— Одрах си ръката в нещо, когато ни удари вълната.

— Дай да видя. Къде е телефонът ми? Къде е? — огледа се и го видя да лежи счупен на улицата. — Идват! — сирените виеха, хората надничаха от съседните къщи. — Стой тук, дай да видя ръката ти.

— Нищо ми няма. Хайде да седнем за малко и двамата.

Бо не бе сигурен кой трепери, той или тя. Може би и двамата, така че се предаде и седна на бордюра, като я придърпа към себе си.

— Раната е дълбока — при вида на кръвта му тя се насили да се успокои. — Ще се наложи да те зашият.

— Може би.

— Свали си ризата. Трябва да спрем кръвта. Мога да ти направя временна превръзка, докато дойде медицинският екип.

Той извади една кърпа от джоба си.

— И това ще свърши работа. Съжалявам, Бо.

— Няма нужда. Не се извинявай — загледа автомобила си, докато тя бинтоваше ръката му.

Болката все още не беше непоносима. Помисли си, че скоро и това ще стане. Но в гърдите му кипеше все по-силен гняв, докато гледаше унищожаването на собствеността му.

— Ти не си виновна за деянието на този откачен. Пожарникарите наскачаха от колите си и се заеха с потушаването на пожара.

Когато Рина приключи с временната превръзка, за миг подпря глава на коленете си и си пое глътка въздух.

— Трябва да говоря с момчетата. Ще изпратя някой от медиците да те види. После ще те заведа в спешното, освен ако лекарят не разпореди друго.

— Не се тревожи за мен — нямаше намерение да ходи в болница. Имаше нужда да срита нечий задник. Бо стана и й подаде ръка. — Да вървим да им разкажем какво се случи.

Тя почти бе приключила с подробностите, когато се появиха родителите й, Джак, Ксандър, Джина и Стив, родителите на Джина, стари съученици, братовчедите й. Бяха толкова много, че изпълниха улицата.

Чу как баща й се обажда по телефона на Фран, за да й съобщи, че никой не е ранен и да я помоли да се обади на Ан в болницата.

Всички бази са покрити, помисли си разсеяно Рина и се обърна, когато О’Донъл я дръпна за ръкава.

— Открихте ли точката на възпламеняване? — попита го тя.

— Работим. Ранена ли си?

— Не. Само няколко ожулвания при падането на паважа. Бо се направи на герой, като ме дръпна върху себе си — тя потърка очи. — Този тип ми позволи да говоря, за да спечели време и да подготви купона. Беше вдигнал капака, напоил добре мотора, под колата бе поставил вата от матрак, за да създаде повече дим. Локви от бензин под и около камиончето, за да горят гумите. Много и миризлив пушек, който да ме разсейва колкото може по-дълго. Когато забелязах фитила — беше направил фитил от салфетки на „Сирико“, който стърчеше от резервоара, времето беше на изчерпване. Опитах да го изгася, но Бо ме сграбчи като футболна топка и затича като централен нападател към гол линията. Трудно ми е да кажа какво щеше да стане, ако не ме беше измъкнал, и един Господ знае колко инструменти има в онези негови сандъчета в багажника.

— Обадил се е на телефона на Гуднайт. Провери ли твоя телефон, може да се е обадил първо у вас?

— Все още не съм се прибирала.

— Защо не го направиш сега?

— Добре. Една минута.

Тя се отдалечи, размени две думи с брат си и тръгна към къщата си.

— Хайде, приятел! Дай да видя! — Ксандър отиде при Бо и го потупа по рамото. — Сега двамата с теб ще отидем до клиниката. Аз ще се погрижа.

— Стига, докторе, това е само драскотина.

— Остави на мен да реша какво е.

— Тръгвай с Ксандър и никакви спорове — намеси се Бианка. — Аз ще ти взема чиста риза.

Бо погледна към своята къща.

— Вратата е отворена.

Бианка го погледна, очите й бяха изпълнени със симпатия.

— Имаш ли ключове? Ще заключа.

— Не. Излязох без тях.

— Добре, ние ще се погрижим — тя обхвана с длани лицето му. — Ние се грижим за своите. Сега върви с Александър и бъди добро момче. Утре, когато се почувстваш по-добре, ще посетим братовчед ми Сал.

— Мислех, че Сал ти е брат.

— Това е друг Сал и е братовчед. Ще ти даде добра цена за нов пикап. Много добра цена. Аз ще поръчителствам за теб.

— Джак, ще помогнеш ли на Бианка? — помоли Гиб, като се присъедини към Бо и Ксандър. — Аз ще ги придружа, за да не би пациентът да избяга.

— Татко просто обича да гледа как измъчвам хората с инжекции — подхвърли Ксандър и хвана Бо за здравата ръка.

— Това е направо сърцераздирателно — Бо търсеше начин да се измъкне, но откри, че е атакуван по всички фронтове. — От екипа казаха, че има нужда от няколко шева. Мога да почакам до утре.

— Не оставяй днешната работа за утре — рече бодро Александър. — Хей, били ли са ти скоро инжекция против тетанус? Много ги обичам.

— Миналата година. Стой далеч от мен — обърна се Бо към Гиб. — Нямам нужда от почетна стража.

— Върви, върви! — Гиб изчака, докато преминат през тълпата. — Чух тук-там откъслечни думи. Разбрах, че е станало нещо, което бих искал да знам. Някой се обадил на Рина у вас, така ли е?

— Да, същият онзи тип. Който я заплашва. Който запали пожара в училището. Тя не ти ли е казала нищо по въпроса?

— Сега ти ще ми кажеш.

Не само че бе обграден от всички страни, прецени Бо. Направо бе притиснат до стената.

— По-добре я попитай сам.

— А дали няма да е по-добре да помагам на Ксандър, като те държа, докато ти прави преглед на простатата?

— Е, сега вече стана интересно — съгласи се Ксандър.

— Печелиш. Трябвало да ви каже, а сега ще бъде ядосана, че аз съм го направил вместо нея. Може би да си единствено дете на разведено семейство не е чак толкоз лошо.

Разказа им всичко, което знаеше, докато вървяха към клиниката, която бе през две преки. Удивлението на Ксандър се превърна в каменно мълчание. Той посочи на Бо масата за пациенти.

— И кога започна всичко това? — попита Гиб.

— Доколкото разбрах, откакто се пренесе в новата къща.

— И не ни е казала нищо — Гиб започна да крачи из кабинета.

— Нито пък Стив — отбеляза Ксандър, като започна да почиства раната.

Бо си пое дълбоко въздух, защото започна да щипе.

— Вие, медиците, сте садисти! Не можете ли да се справите с една рана, така че да не боли чак до костта?

— Имаш хубава рана, Бо. Най-малко шест шева.

— Шест? Мамка му!

— Хайде млъквай или ще зашия и устата ти!

Той загледа спринцовката, която Ксандър извади от чекмеджето, сетне реши, че предпочита намусеното лице на Гиб.

— Не знам нищо повече. Нямам представа каква игра играе, но я докарва до нервна криза. Рина се опитва да се справи, но това я изяжда.

— Сигурно е някой, когото е тикнала в затвора — промърмори Гиб. — Сега е излязъл и я преследва. Моето момиченце и аз ще трябва да си поговорим.

— Да си поговорим, е нашият евфемизъм за викане, ругаене и трошене на разни чупливи предмети — обясни Ксандър. — Малък негодник!

— Не мисля , че заслужавам да ме наречеш негодник просто защото… Ох! Имаш предвид оня негодник? Господин Хейл. Гиб, ти си й баща, познаваш я по-дълго от мен, но бих казал, че с викане, ругаене и чупене на чинии нищо няма да се промени.

Гиб се озъби в крива усмивка.

— От опит не боли.

Предната врата се отвори и влезе Джак с риза и обувки в ръце. Погледна ръката на Бо и му намигна.

— Бианка смята, че ще ти потрябват. Шевове, а?

— Шест на брой, според доктор Глум43.

— Затвори си очите и мисли за Англия — посъветва го Ксандър.

Можеше да бъде много по-зле, реши Бо. Можеше да се унижи и да пищи като момиче. А ето че се прибра вкъщи с ненакърнено достойнство, смучейки замразена черешова пръчка, която Ксандър му даде, след като завърши операцията, като награда за смелостта.

По-голямата част от тълпата се бе разотишла. Бяха останали само няколко души, за да наблюдават нещо, което бяха виждали само по телевизията, помисли си Бо.

Рина, О’Донъл и Стив, заедно с още няколко момчета, за които предположи, че са от полицията, все още стояха около останките на колата му.

Той се зачуди дали застраховката ще покрие повредите по другите коли, причинени от летящите парчета от неговата. Боже, разходите му щяха да скочат до небето!

Рина се отдели от групата и отиде при него.

— Как е ръката ти?

— Очевидно няма да я отрежат. Получих и захарна пръчка.

— Само така можех да го накарам да престане да плаче — обясни й Ксандър. — Колкото до камиончето, изглежда ми направо за боклука.

— Да, много е зле — съгласи се тя. — Второстепенни повреди по паркиралите наблизо коли, в това число и по моята. Ще опишем щетите. Ти ще подпишеш, Бо, така че да приложим протокола като доказателство.

— А инструментите ми? Нещо останало ли е от тях?

— След като приключим, ще ти предам всичко, което сме намерили. Мама е вътре — обърна се към баща си. — Искаше да те изчака и да види как е Бо.

— Добре. Ще почакам с нея да приключиш.

— Няма да свърша скоро. Късно е, по-добре си вървете в къщи.

— Ще почакаме.

Тя се намръщи, когато баща й тръгна към къщата, и се обърна към брат си.

— Какво става?

— Хайде, Джак, ще те изпратя до вас — Ксандър прегърна зет си през рамото и погледна към Бо. — Пази превръзката суха и използвай мехлема, който ти предписах. Ще те прегледам утре — сетне вдигна брадичката на Рина и я целуна по бузата. — Лошо ти се пише, сестричке. Лека нощ!

Джак я целуна по челото.

— Пази се. До скоро, Бо.

Рина веднага обърна очи към него.

— Е, какво става? Казвай!

— Не си им казала.

Тя отвори уста, сетне я затвори.

— И ти си го направил.

— Наложи се. Така че аз опрах пешкира. Изпълних ролята на боксовата круша.

— Супер — тя се изплю и погледна към къщата. — Направо супер! Не можа ли да държиш устата си затворена и да ме оставиш аз да се оправям?

— Знаеш ли какво? — рече той след миг мълчание. — Нощта беше доста противна и нямам настроение, нито сили за още един рунд. Прави каквото щеш. Аз си лягам.

— Бо… — понечи да заговори Рина, но той се отдалечи и я остави сама с гнева й, без никой, на когото да си го изкара.

Докато дойде време да стигне до собствената си врата, бе станало четири сутринта. Искаше да си вземе един дълъг студен душ и да си легне в мекото легло.

Родителите й обаче чакаха на дивана, прегърнати като две заспали деца. Решавайки, че това е единственият й шанс, Рина реши да се измъкне на пръсти по стълбите.

— Хич не си го и помисляй — спря я гласът на баща й, макар че очите му останаха затворени. Нито веднъж, ама наистина нито веднъж никой от тях не бе успял да се промъкне незабелязано в къщата след полицейския час, поставен от родителите й. Баща й имаше инстинктите на змия.

— Късно е. Искам да поспя няколко часа.

— Вече си достатъчно голяма. Безсънието няма да ти навреди.

— О, мразя, когато ми говориш така.

— Внимавай как се държиш, Рина — намеси се и Бианка, без да отваря очи. — Все още сме ти родители и ще бъдем такива дори сто години, след като умреш.

— Вижте какво, наистина съм уморена. Може ли просто да го оставим за утре.

— Някой те заплашва, а ти не си ни казала.

Ясно, нямаше начин да отложи разговора. Издърпа ластика, с който бе хванала косата си на опашка, докато баща й се надигаше от дивана.

— Това ми е работата, татко. Не мога и не бива да ви разказвам всичко, свързано с нея.

— Не, заплахата е лична. Той ти се е обадил. Знае името ти. Знае къде живееш. И тази вечер се е опитал да те убие.

— Приличам ли ти на мъртва? — отвърна дръзко тя. — Или наранена?

— А каква щеше да бъдеш, ако Бо не бе реагирал бързо?

— О, супер! — тя вдигна ръце и тръгна нервно из стаята. — Значи той е рицар на бял кон, а аз съм безпомощната девойка. Виждаш ли това? — измъкна тя значката си и я завря в лицето на баща си. — Но не ги дават на безпомощни принцеси.

— Да, само че не ги дават и на себични, упорити като магарета жени, които не искат да си признаят, когато не са прави.

— Аз ли съм себична?

Сега вече викаха, а лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.

— Откъде го измисли? Това си е лично моя работа. Аз казвам ли ти как да вършиш твоята?

— Ти си ми дете. Твоята работа винаги ще бъде и моя. Някой се опитва да те нарани и сега вече ще си има работа с мен.

— Точно това се опитвах да избегна. Защо според теб не ти казах? Хайде да се върнем в началото на разговора. Теб това не те засяга. Нямаш право да се бъркаш в моята работа, нито в тази част от моя живот.

— Ти пък няма да ми казваш какво да правя и какво не!

— Basta! Basta! — Бианка скочи от дивана. — Не смей да повишаваш тон на баща си, Катарина! А ти не викай на дъщеря си, Гибсън! Аз ще ви кажа сега! Идиоти! Малоумници! Stupidi! И двамата сте прави, но това няма да ме спре да ударя празните ви глави, за да чуете как кънтят. Ти! — посочи с пръст съпруга си. — Ти само повтаряш едно и също и изобщо не стигаш до същността. Нашата дъщеря не е себична и ще й се извиниш. А ти! — пръстът й се обърна към Рина. — Ти добре си вършиш работата и ние се гордеем с това, което правиш и коя си. Но тук става дума за друго и ти много добре го знаеш. Става дума за теб. Някога, когато влизаш в сграда, която всеки момент може да се срути на главата, да сме ти казвали: „Не, Катарина“? Да сме ти казвали: „Не, не може да станеш полицай и да ни тревожиш всеки ден и всяка нощ?“

— Мамо, аз…

— Не съм свършила. Ще разбереш, когато го направя. Кой беше най-горд, когато постигна мечтите си? А сега стоиш тук и ни казваш, че не било наша работа, когато някой иска да ти навреди?

— Просто… Аз просто не смятах, че има смисъл да ви тревожа.

— Ха-ха! Това е нашата работа, да се тревожим за теб. Ние сме семейство.

— Добре де, трябваше да ви кажа и щях да го направя утре, ако Бо не беше…

— Сега него ли ще обвиняваш? — прекъсна я Гиб. Тя сви рамене.

— Ами само той остана и понеже не е тук, за да се защитава… Смятам да прехвърля цялата вина върху него. Какво, да не би да е станал новият ти най-добър приятел?

— Той беше ранен, опитвайки се да те спаси. — Гиб обхвана лицето й с длани. — Тази вечер Ксандър щеше да шие теб, а можеше да е и по-лошо.

— Извини се! — напомни му Бианка и той изви очите си към тавана.

— Съжалявам, че те нарекох себична. Не си. Ядосах се.

— Няма нищо. Ставам себична, когато става дума за вас. Обичам ви. Обичам те — повтори тя и се сгуши в прегръдката му, като подаде ръка на майка си. — Не знам кой го направи, нито защо, но съм уплашена. И на двете места беше оставил по нещо от „Сирико“.

— Какво? От „Сирико“ ли? — извика Гиб.

— В училището — един кибрит, а тази вечер — салфетка. С това иска да ми подскаже, че може да дойде и там, да се добере до вас. Казва ми… — гласът й потрепери. — Страхувам се, че може да нарани някой от вас. Не мога да го понеса.

— Е, в такъв случай разбираш какво чувстваме ние. Върви да поспиш. Ние ще заключим, като излезем.

— Но…

Бианка стисна ръката на Гиб, преди да проговори.

— Върви да почиваш — продължи тя. — Тази вечер няма за какво да се тревожиш повече.

Когато останаха сами, Гиб прошепна на жена си:

— Нали не мислиш да я оставиш сама?

— Трябва. Трябва да й вярваме и тя трябва да знае, че й вярваме. Толкова ми е тежко — изрече през стиснати устни. — Винаги е много трудно да оставиш своите дечица. Но трябва. Хайде, ела да заключим. Ще си отидем вкъщи и там ще се притесняваме за нея.

Телефонът я събуди в пет и петдесет и пет. Рина стана и се опита да се ориентира в гъстата като сироп мъгла на изтощението. Запали лампата и вдигна слушалката.

— Да? — промърмори в нея.

— Не беше достатъчно бърза, а, кучко? Нито си толкова умна, колкото се мислиш.

— Но ти си умен, нали? — Рина моментално се разсъни. — Като се изключи, че да подпалиш една кола е доста по-трудно и вдига много повече шум, нали?

— Обзалагам се, че той е побеснял — разнесе се продължителен кикот. — Искаше ми се да видя лицето му, когато избухна.

— Трябвало е да останеш наблизо. Ако ти стиска, ако си мъж и изобщо имаш топки, трябваше да останеш, за да наблюдаваш шоуто.

— Имам топки, кучко! И ти ще ги ближеш, преди да свърша.

— Ако само това искаш, кажи ми къде и кога.

— Аз ще определя времето и мястото. Не си се досетила, нали? Дори и след тазвечерното шоу, пак не се сещаш. Предполагах, че си по-умна. А ти си просто една тъпа мръсница.

Рина присви очи.

— Щом е така, защо просто не ми подскажеш? Играта не е интересна, ако единият играч изостава. Хайде — подразни го тя, — хайде да играем.

— Играта си е моя, правилата също. Следващият път.

Когато затвори, тя седна. Сега мозъкът й работеше на бързи обороти, изчистен и освежен от съня.

„Не се досещаш, нали, дори и след тази вечер не се досещаш?“

Какво бе станало тази вечер? — запита се. Той използваше различни методи, подпалваше различни обекти. Не се придържаше към един и същ модел, нито към еднакви обекти както повечето типични серийни подпалвачи.

И двата пъти беше оставил по нещо от „Сирико“ като подпис. Послание, предназначено за нея.

Мъж, когото бе водила там в миналото? О’Донъл се бе сетил за Люк, който не хранеше особена любов към ресторанта. Но той беше в Ню Йорк. Възможно бе, разбира се, да е дошъл в Балтимор, но защо би го направил? Защо да я наказва след толкова много години?

Освен това почеркът не беше неговият. Люк би могъл да го направи веднъж, за да я нарани или да се отърве от нея. Но два пъти? Защо?

Пък и той не знаеше нищо за пожарите, за експлозиите. Освен че мерцедесът му бе подпален, той…

Тя неочаквано скочи.

— О, Господи! Точно така.

Не беше същото — не съвсем. Колата на Бо не бе разбита, вътрешността не бе запалена, нито алармата бе повредена. Но… върху мотора бе излят бензин, върху гумите, под шасито също, и в резервоара бе пъхнат фитил.

Бяха минали толкова години. Можеше ли да бъде същият човек? Може би тогава бяха сбъркали. Не е бил някой, който е искал да атакува Люк, нито някой, който му имаше зъб.

Беше човек, който имаше зъб на нея.

Но оттогава бе минало наистина много време, помисли си Рина. Шест години? Имаше ли инциденти между тези две събития? Пожари, които тя бе разследвала и които бяха негово дело?

Трябваше да прегледа отново неразрешените случаи. Онези, останали неразкрити.

Кога ли бе започнало всичко това? От колко време е чакал и нагласявал нещата, за да осъществи личен контакт с нея?

Студена тръпка стегна сърцето й и я накара да затаи дъх. Усети как кръвта се отдръпна от лицето й още преди да се обърне и да затича по стълбите.

Ръцете й трепереха, когато грабна бележките, които донесе вкъщи от кухнята на Бо. Бележките на своя разговор с подпалвача.

„Помисл. за тва — бе написала със съкращенията, които използваше по време на разпитите. — Помисли, за вс. мъже, с които си се чук., като почнеш от и.“

— Първият — прошепна Рина и се отпусна отмаляла на стола. — Джош. Господи, мили Боже, Джош.

24.

В осем и пет минути Рина започна да чука на вратата на Бо и продължи, докато той не й отвори.

Очите му бяха подути и полузатворени, косата — сплескана от едната страна на главата, от другата стърчеше. Носеше само сини боксерки и лицето му беше още сънено.

— Трябва да говоря с теб.

— Да, разбира се, влез — промърмори той, докато тя се шмугваше покрай него. — Седни. Искаш ли закуска? На твое разположение съм, ще ти сервирам.

— Извинявай, че те събудих. Знам, че преживя тежка нощ, но е важно.

Бо сви рамене и промърмори едно проклятие, когато ранената ръка го заболя. След това й обърна гръб и се упъти към кухнята.

Извади кутийка кока-кола от хладилника и я отвори. Надигна я и я изпи на един дъх.

— Знам, че си ми ядосан — продължи Рина. Осъзна, че тонът й е превзет и официален — като на учителката й в първи клас и не бе особено доволна от това. — Но не е време за детинщини.

Замъглените му очи се заковаха в пространството над кутийката кола. Бутна я леко с пръст.

— Това, което направи, беше детинско.

— Искаш да се бием? Добре, ще те запиша за по-късно. Онова, което ще ти кажа, е официално и трябва да ми обърнеш внимание.

Той се отпусна на един стол и й махна с разсеяно движение, казващо „какво чакаш, давай“.

Рина видя раздразнение, умора и известна болка в очите му. Но сега нямаше време да се грижи за болните.

— Имам причини да смятам, че връзката ми с подпалвача е много по-стара, отколкото мислехме първоначално.

Той отпи от колата си.

— Е, и?

— Стигнах до това заключение въз основа на разговорите, които водих с него, включително последния рано тази сутрин.

Ръката му стисна кутийката така, че едва не я смачка.

— Значи ти се е обадил и тази сутрин? Събудил те е и ти реши да споделиш това щастие с мен и да ме измъкнеш от леглото?

— Бо!

— Мамка му! — каза го странно, без жар, сетне стана от стола и отиде до бюфета. Извади оттам шишенце „Мотрин“44 и като изсипа няколко хапчета в шепата си, ги сложи в устата си като бонбони.

— Боли ли те?

Той я изгледа с празен поглед, докато преглъщаше хапчетата с кока-кола.

— Не, просто обичам да пия сутрин „Мотрин“ и кока-кола. Закуска за шампиони.

Нещо в стомаха й се сви.

— Ти наистина си ми сърдит.

— Сърдит съм на теб, на всички мъже и жени, на малките деца, и на цялата флора и фауна на планетата Земя, а вероятно, и във вселената, където вярвам, че съществува живот, защото спах пет минути, и цялото тяло ме боли както най-много обичам.

Тя забеляза драскотините и синините, освен бинтованата ръка. Беше открила доста ожулвания и по себе си. Но той, без съмнение, бе пострадал повече. И беше така, защото бе поел главния удар, за да я предпази.

Смяташе да бъде кратка, ясна, точна и да му разкаже същността, без подробности, без да навлиза в детайли. Сега, докато гледаше нацупеното му изражение, разрошената му коса, бедното му пребито тяло, Рина промени решението си.

Дори строгата й учителка в първи клас я целуваше, когато одраскаше коляното си на детската площадка.

— Защо не седнеш? Ще ти приготвя нещо за ядене, ще ти донеса лед. Това коляно изглежда подуто.

— Не съм гладен. Има торбичка със замразен грах в хладилника.

Тъй като бе взела своя дял от навяхвания и удари, тя знаеше за какво служи грахът. Извади го от фризера и го сложи върху коляното му.

— Съжалявам, че пострада. Съжалявам за колата ти. Съжалявам дори, че ти се нахвърлих, защото си казал на баща ми нещо, което не бях готова да кажа сама.

Рина седна, подпря лакти на масата и притисна очите си с ръце.

— Бо, ужасно съжалявам.

— Само това не прави, моля те. Ако се разплачеш, ще развалиш всичко, а съм толкова прекрасно ядосан!

— Няма да плача — но й струваше доста усилия, за да удържи на думата си. — Много по-лошо е, отколкото си представяш. Пострада заради мен.

— Колко по-лошо?

— Трябва да се обадя по телефона — тя извади мобилния си. — Това ще отнеме малко повече време, отколкото бях планирала. Може ли да си взема една? — попита тя, като посочи към кутийката с кока-кола.

— Заповядай.

— О’Донъл? — Рина стана, докато говореше. — Ще закъснея половин час.

Отвори хладилника. Там имаше диетична кола и обикновена. Бо ги бе купил за нея.

Сълзите отново понечиха да закапят и това я накара да се почувства странно.

— Не, няма. Ще те видим в и половина.

Рина прекъсна разговора и отново седна. Отвори кутийката и погледна сериозно Бо.

— Преди няколко години се срещах с един мъж. Всъщност връзката ни продължи няколко месеца. Около четири, така мисля. Не беше моят тип. Не особено искрен, много претенциозен. Но ме привличаше. Беше с високо положение, караше мерцедес, носеше италиански костюми, пиеше скъпи вина. Гледахме много филми със субтитри и съм абсолютно сигурна, че не ги харесваше повече от мен. Сноб до мозъка на костите си. Харесваше ми да съм с него, защото исках да бъда жена.

— А през другото време каква си била? Пудел ли?

— По-точно исках да бъда женствена — поправи се тя. — Суетна, сговорчива — все още се чувстваше доста глупаво заради това. — За мен той представляваше известна промяна на темпото. Позволявах му да избира ресторантите, да прави планове. Това беше като кратко облекчение, почивка. В моя живот, за да останеш жив, не можеш да бъдеш женствен. Сблъскваш се с много ужасии, виждаш много грозни гледки. Опознаваш най-мрачните кътчета на човешката душа. Както и да е. Може би съм се нуждаела от контрасти.

— Може ли за те прекъсна за миг? Мислиш ли, че този мъж ти се обажда?

— Не. Не мога да изключа възможността напълно, но не е той. Финансов брокер е, който си прави маникюр два пъти в месеца. Сега живее в Ню Йорк. Та значи беше започнал да ми влиза лека-полека под кожата. Позволих му това, защото… Всъщност не съм съвсем сигурна и вече няма значение. Нощта, когато поех първия си случай като детектив по палежите, имахме малък спор. Той ме удари.

— Какво? — Бо остави кутийката на масата.

— Почакай — трябва да кажеш всичко, повтори си Рина. Трябваше да изтърпи цялото унижение от случилото се. — Тогава си помислих, че е случайно, както твърдеше и той. Беше едно от онези резки, сякаш неосъзнати движения. Махаше с ръце, аз пристъпих към него и ръката му ме удари. Наистина можеше да бъде случайно, затова го приех като такова. До следващия път.

Този път в очите му нямаше сънливост. Те бяха чисти, зелени и твърди.

— Ударил те е отново.

— Този път беше различно. Беше планирал празнична вечеря, а аз бях в пълно неведение. Луксозен френски ресторант, шампанско, цветя — всичко както си му е редът. Каза ми, че е повишен и се мести в Ню Йорк. Радвах се за него — беше малко неочаквано, но какво можех да направя? Освен това… — тя въздъхна и с мъка си пое въздух. — Освен това част от мен си казваше: „Това ще улесни нещата. Няма да има драматични сцени.“

— И го казваш с чувство на вина, защото?

— Защото издава студенина, предполагам. Погледнато отстрани, изглежда така: „Хей, гаджето, от което малко ми е писнало, просто слиза от сцената. Ура! Какъв късмет!“ Опитах се да се преструвам, че не съм облекчена, когато той каза, че иска да отида в Ню Йорк с него и дори тогава ми трябваха няколко минути, за да проумея какво точно ми говори. Но не можех да се съглася и се опитах да му обясня защо не мога. По-точно, защо не искам.

— Добре, значи мъжът, с когото си се срещала няколко месеца, е искал ти да се преместиш, да напуснеш дома си, семейството си и работата си, защото той е получил повишение — Бо надигна косата си с една ръка и насочи пръста на другата към нея. — Виж какво, казах ти, че и извън нашето синьо кълбо има живот. Очевидно твоят човек е бил спуснат от някоя друга, невъзможна планета.

Това я разсмя.

— Слушай ме, сега идва най-лошото. Неочаквано той извади пръстен с диамант с размерите на метеор и ме осведоми че ще се оженим и ще живеем в Ню Йорк — Рина затвори очи, защото начинът, по който се бе почувствала тогава, сякаш възкръсна. — Бях направо като ударена с мокър парцал, кълна ти се. Дойде ми толкова изневиделица, че докато се опитвах да кажа „благодаря, но не мога“, сервитьорът донесе шампанско, хората от съседните маси започнаха да ръкопляскат и пръстенът се озова на ръката ми.

— Натикал те е в капан.

— Да — тя въздъхна, беше му благодарна за разбирането. — Не можех да започна спор точно там, пред целия проклет ресторант, така че изчаках, докато се прибрахме у нас. Да кажем, че той не го прие добре. Започна да вика по мен, нарече ме кучка, била съм го унижила, била съм глупачка и тъй нататък. Престанах да изпитвам съжаление към него и също му се развиках. Тогава той ме удари. Каза, че щял да ме научи кой е шефът и когато се опита да ме удари втори път, аз го свалих на земята, изритах го в слабините и го изгоних.

— Готов съм да те поздравя за това и да добавя, че от всичко, което ми разказа, главният претендент за анонимния подпалвач е той.

Бо не я накара да се чувства виновна, осъзна Рина. Нито глупава, нито слаба. Беше доста интересно да сподели най-гадния и унизителен случай от живота си с един мъж, който не допуска да се почувства унижена и омърсена.

Сърцето й заби по-бързо.

— Не е точно така, но има връзка. На другата сутрин рано-рано моят капитан и О’Донъл почукаха на вратата ми. Оказа се, че някой е подпалил мерцедеса на Люк, няколко часа след като го изритах през вратата. Беше направено така, че уликите да сочат мен. Не се получи. Първо — защото Джина дойде и остана цялата нощ с мен, дори все още беше вкъщи, когато колегите дойдоха. И второ — защото ми повярваха.

Можеше да види по лицето му каква любов изпитва към нея, но трябваше да довърши всичко докрай.

— Методът, който бе използвал неизвестният подпалвач, беше абсолютно еднакъв със снощния пожар. Има много големи прилики. А когато ми се обади тази сутрин, той самият загатна за това.

— Този негодник Люк може да е подпалил собствената си кола, за да ти нанесе още един удар. Може би го е направил и снощи, за да ти отмъсти.

— Възможно е, освен… Миналата нощ, когато се обади, той каза още нещо. Не включих веднага, не напълно. Всичко стана прекалено бързо и не стигна до съзнанието ми чак до тази сутрин. Той каза, че трябвало да си помисля за всички мъже, с които съм била, чак до най-първия.

— И?

— Първият мъж в живота ми беше Джош. Той изгоря в пожар много преди да срещна Люк.

— Пушейки в леглото.

— Никога не го повярвах — дори сега гласът й затрепери. — Трябваше да приема заключението, но не го вярвах. След това трима мъже, с които имах връзка, също бяха свързани със сериозни пожари. Единият от тях е мъртъв. Вече не мога да го приема за случайност. Не и сега.

Бо стана, докуцука до хладилника и извади още една кола.

— Защото вече си убедена, че Джош е бил убит.

— Да. И мисля, че е подпалил пожар напълно умишлено и нарочно, защото всеки, който ме познава, знае, че учих и работих, за да стана следовател по пожарите. Още откакто…

— Откакто беше запален вашият ресторант — довърши вместо нея Бо.

— Господи! Пасторели — стомахът й се сви на възел. — Всичко е започнало онзи ден. Всичко — тя си пое дъх. — Добре, ще проверя това отново. Впрочем, можеш ли да си вземеш малко отпуска?

— За какво?

— Бо, Джош е мъртъв. Люк се премести в Ню Йорк, но така или иначе съм приключила с него. Ти живееш в съседната къща. Той може да се опита да подпали твоята къща или теб самия.

— Или пък теб.

— Вземи си няколко седмици, иди на почивка, дай ни време да приключим с тази гадост.

— Добре. Къде искаш да отидем?

Ръцете й се свиха на юмруци върху масата.

— Аз съм фитилът. Ако аз се махна, той ще спре и ще ме чака да се върна.

— Според мен и двамата сме на прицел. Освен ако нямаш намерение да си хванеш някой друг, докато се пързалям някъде на ски. Ценя си кожата, Рина, поне онова, което е останало от нея. Но нямам намерение да бягам и да чакам да ми се обадиш, че теренът е чист. Не действам по този начин.

— Сега не е време да се правиш на мъжкар.

— Докато не ми пораснат цици, ще си остана мъж.

— Ще ме разсейваш. Като се тревожа за теб, ще се разсейвам. Ако нещо ти се случи… — тя млъкна насред изречението, защото буца заседна в гърлото й.

— Ако аз ти кажа това, ти ще ми отговориш, че можеш да се грижиш за себе си и да се пазиш, че не си нито глупава, нито безотговорна — Бо вдигна вежди, когато тя не отговори. — Защо да не прескочим онази част, в която аз ти казвам същото и двамата си подхвърляме едни и същи аргументи.

Доброто настроение се стопи и изчезна от очите му, като ги превърна в зелен лед.

— Този негодник се прицели в мен, Рина. Той хвърли във въздуха моето камионче. И ти смяташ, че ще си тръгна току-така?

— Моля те. Само за няколко дни. Три дни. Дай ми три дни, за да… — гласът й потрепери.

— Не! Не плачи! Опитваш да постигнеш целта си по непочтен начин, но няма да стане.

— Не използвам сълзите, за да постигна целите си, глупако! — тя ги избърса с опаката страна на ръката си. — Мога да те поставя насила под закрила.

— Може би.

— Виждам, че не мога да се справя — тя се отдръпна от масата, отиде до прозореца над мивката и се загледа навън.

— Мога да видя, че не можеш да се справиш с нещо.

— Не знам какво да правя — Рина притисна юмрук към гърдите си, там, където сърцето й биеше оглушително. — Не знам как да постъпя. Не знам.

— Ще измислим.

— Не, не! Ти сляп ли си, или си глупав? — попита тя, като се завъртя към него. — Мога да се справя със случая. Просто трябва да поработя. Като мозайка е и всички части са налице. Трябва да ги намеря и да ги поставя на правилните им места. Но това? Не мога… не мога да се справя с това — удари с юмрук между гърдите си. — Аз съм… аз съм…

— Астматичка? — попита Бо, докато тя се задъхваше и хъхреше.

Рина изненада и него, и себе си, като грабна една чаша за кафе и я хвърли срещу стената.

— Престани да си правиш майтапи с мен, идиот такъв! Влюбена съм в теб! Ето какво!

Бо вдигна ръка сякаш да се предпази от друга летяща чаша.

— Чакай минутка. Само минутка.

— О, по дяволите! — ръката й започна да се вдига, но той я хвана и я задържа.

— Казах, само една минутка.

— Надявам се да получиш удар, така че да се препъваш из стаята, докато нарежеш краката си върху счупените стъкла.

— Любовта се проявява под различни форми — промърмори той.

— Не обръщай всичко на шега! Не си прави майтап. Ти започна всичко. Единственото, което аз направих, бе, че един ден излязох през собствената си задна врата.

— Не си правя никакви шеги. Опитвам се да си поема въздух.

Ръката му остана върху нейната, докато седеше на стола с торбичката замразен грах върху подутото си коляно.

— Когато каза, че си влюбена в мен, В-то главно ли беше или малко? Не ме удряй! — предупреди я, когато видя, че ръката й се свива в юмрук.

— Нямам намерение да прибягвам до физическа сила — но едва се удържа. Сега се насили да се отпусне. — Ще ти бъда благодарна, ако пуснеш ръката ми.

— Добре. Тогава аз също ще ти бъда благодарен, ако не хукнеш веднага навън, така че да тръгна, куцукайки, след теб и наистина да нарежа краката си върху счупените стъкла.

Устните й се извиха.

— Е, видя ли? Ето защо това ми се случи. Ти не си сваляч, Гуднайт, но се държиш толкова приветливо и любезно, та човек лесно може да се излъже, че си сговорчив. И се настаняваш точно на мястото, което си избрал. Вероятно е необходим динамит, за да бъдеш преместен оттам. Майка ми пак излезе права. Тя винаги е права.

Въздишайки, Рина отиде до килера и извади метла и лопатка.

— Същият си като баща ми.

— Не съм.

Рина се усмихна и започна да мете счупените парчета.

— Никога не съм се отнасяла сериозно с който и да е преди теб, защото никога не съм правила сравнение. Те не означаваха нищо за мен пред единствения мъж, от когото се възхищавам най-много. Баща ми.

— Права си. Ние сме напълно еднакви. С изключение на датата на раждане.

— Първо беше с малка буква, но пак бе достатъчно объркващо за мен. А тази сутрин ти отвори вратата и изведнъж буквата стана голяма, дебела и сияйна. Я се погледни! Косата ти е толкова смешна.

Бо вдигна ръка да я оправи, но се отказа.

— Много важно.

— И гащите ти ще паднат.

Той посегна към разхлабения ластик.

— Е, все още има много живот в тях.

— Целият си в синини и рани. И това няма значение. Съжалявам за чашата.

— Брат ти спомена, че когато се карате, хвърляте разни чупливи неща. А аз съм влюбен в теб от десет и половина вечерта на девети май 1992 година.

Усмивката й стана нежна, докато изсипваше стъклените парчета в кофата за боклук.

— Не, не е вярно.

— Лесно ти е да го кажеш. Я питай мен! Беше с малка буква — продължи, когато тя върна метлата на мястото й. — С много фантазии. Превърна се в нещо съвсем различно, след като те срещнах, но наистина беше с малка буква.

— Знам. Ще закъснея — рече извинително Рина, като погледна часовника си. — Ще изпратя двама полицаи да те пазят, докато…

— И порасна.

Тя не отвърна нищо.

— Порасна, Рина. Затова смятам, че и двамата трябва да решим какво ще правим.

Тя пристъпи към него и притисна бузата си към главата му. Почувства как сърцето й се успокоява.

— Това е най-прекрасното — каза му. — Но не мога да остана. Нито минута повече.

— Добре. Тогава то може да почака.

Рина наведе глава, докато устните им се срещнаха.

— Ще ти се обадя по-късно — целуна го отново. — Бъди внимателен — и отново. — Пази се.

Сетне се забърза към външната врата да не би той да стане от стола да я изпраща.

Така че Бо остана седнал, с кутийка кока-кола в ръката, а утринната светлина го обливаше през прозорците. И си мислеше колко странен е животът.

Тъкмо бе привършил кока-колата, когато на вратата отново се почука.

— Това пък кой ли е!

Бо се изправи, решил, че хапчетата и грахът са му помогнали и се упъти към вратата. Трябваше да даде ключ на Рина, натам вървяха нещата. А това бе първата стъпка към живеенето заедно, което пък бе първи братовчед на страшната за всички мъже дума, започваща с буквата Б. Но все още бе рано да мисли за това.

Когато отвори, в прегръдката му неочаквано се оказа жена, която обаче не беше Рина.

— Бо, Господи! — Манди го стискаше толкова силно, че натъртванията и раните го заболяха. — Дойдохме веднага след като чухме новините.

— Какво сте чули? Кои сте вие?

— За бомбата в колата ти — тя се отдръпна назад, за да го огледа по-добре. — О, бедното ми момче! Казаха, че си имал дребни наранявания. А ти си целият бинтован! И какво е станало с косата ти?

— Млъкни най-сетне! — опита се да приглади косата си.

— Брад паркира. За да си намери човек място за паркиране в този квартал, трябва да е готов за истинско сафари. А полицията все още е блокирала улицата пред къщата ти.

— Брад ли каза?

— Не бях чула новините, защото по погрешка бях изключила телефона, пък и не си бях вкъщи, за да прочета вестника. До тази сутрин не знаехме нищо. Защо не ни се обади?

— Брад? — не сънуваше, нищо че бе дремнал само пет минути. — Ти и Брад? Вие сте заедно? С моя Брад?

— Е, добре де, нали не спиш с него? И освен това стана напълно неочаквано, не беше планирано. Хайде, хайде да влезем и да седнеш.

Той вдигна ръка, за да я спре.

— Почакай. Къде съм попаднал? В Страната на чудесата ли?

— Не е чак толкова чудно. Познаваме се от години. Просто се видяхме, решихме да хапнем заедно, после да отидем на кино и така едно след друго, от дума на дума… нали знаеш как става — тя се ухили с широка и сияйна усмивка. — Беше страхотно!

— Стоп! Млъкни! Само не ми разказвай креватни подробности! — запуши ушите си с ръце и започна да мучи, за да я прекъсне. — Мозъкът ми не може да издържи на още новини. Ще експлодира.

— Нали не си от онези, които смятат, че щом са спали с едно момиче, никой от приятелите им няма право да се интересува от нея?

— Какво? Не, разбира се — а дали не беше точно такъв? Не, не, реши след минута размишление Бо. — Но…

— Защото ние наистина много си допадаме. Сега ми позволи да ти помогна… — лицето й изведнъж стана замечтано и когато Бо проследи погледа й, видя Брад да идва по улицата със същото изражение.

Бо се обърна и се хвана за главата.

— Боже, бедната ми глава! Вие — моите най-добри приятели, сте на път да довършите онова, което онзи кучи син започна снощи.

— Не ставай глупав. В случай че не си забелязал, стоиш на алеята по долни гащи. При това доста парцаливи. Той е добре — извика Манди на Брад.

— Човече, съкрати ми живота с десет години! — Брад ускори крачка. — Наистина ли си добре? Видя ли те лекар? Искаш ли да те заведем на рентген?

— Бях на лекар — Бо се намръщи, когато Брад го прегърна здраво.

— Разтревожихме се много и право тук. Какво стана с колата ти?

— Изгоря.

— Беше хубав пикап. Какво можем да направим за теб? Искаш ли да ти оставя моята кола? Или да те закарам, ако трябва да ходиш някъде.

— Не знам. Все още не съм дошъл на себе си.

— Не се тревожи — успокои го Манди. — Искаш ли да си легнеш? Мога да ти направя нещо за ядене.

Въпреки факта, че ръцете им се сплетоха, Бо осъзна, че и двамата са тук заради него. Както е било винаги досега.

— Ще си взема душ, ще се облека, трябва да проясня главата си.

— Добре, а аз през това време ще ти направя закуска. Ще си вземем свободен ден, нали, Брад?

— Разбира се.

— А когато слезеш при нас — добави Манди, — искаме да ни разкажеш всичко. Всичко.

Рина разтърка очи и отново се взря в екрана на компютъра.

— Пасторели баща си е имал работа със закона почти през целия си живот. Нападения, пиянство, побой, нападения с цел палеж, дребни кражби. Има четири ареста по подозрения в палеж. Два преди пожара в „Сирико“, два след излизането му от затвора. Последен известен адрес — Бронкс. Но жена му е в Мериленд, точно на границата с окръг Колумбия45.

— Синът е вървял по стъпките на бащата — добави О’Донъл. — Няколко ареста преди още да навърши шестнадесет.

— Знам за тях. Джон ме държеше в течение, защото го помолих. Прибраха го също като баща му. Джоуи уби кучето си и го запали на стълбите пред нашата къща.

Тя отиде до бюрото на О’Донъл, като приседна на края му, за да си говорят, без разговорите в стаята да им пречат.

— Той уби собственото си куче, О’Донъл. Казаха, че било акт на насилие, резултат от ареста на баща му заради пожара. Беше проблемно, объркано дете, объркано от насилието в дома. Баща му редовно пребиваше майка му. А той също пребиваше децата от време на време.

— Но ти не си се предала.

— Не. Спомням си го как тичаше след колата, когато арестуваха стария Пасторели. Джоуи боготвореше баща си. Повечето деца, растящи в подобна среда, го правят. Майка му беше слаба, безгласна буква. Баща му беше господарят, той командваше. Само погледни какво е вършил! — Наведе се, за да може да чете върху екрана на О’Донъл. — Арести за насилие, сексуално насилие, вандализъм, голяма автомобилна кражба… Не само е следвал, ами е надминал баща си.

— В досието му няма пожар.

— Така е. Може би е по-внимателен или има повече късмет в тази област. А може би той и баща му действат в комбина. Или е запазил премиерата си в пожарите за мен. Но или единият от тях, или и двамата стоят зад всичко това.

— Не споря.

— Единият или и двамата са убили Джош Болтън.

— Това е голяма крачка, Хейл. От онова, което е в досиетата им, до убийство.

Тя поклати глава.

— Може да има и други убийства, които просто не са били разкрити. И всичко води към мен. Към онзи далечен ден, когато Джоуи ми посегна. Било е опит за сексуално насилие, но аз бях много малка, за да го проумея.

Но все още помнеше, при това много добре, как я хвана за гърдите, за чатала, а също и как я нарече. Помнеше свирепостта, изписана на лицето му.

— Той скочи върху мен, но брат ми и няколко негови приятелчета ме чуха да викам и го прогониха. Казах на татко и той отиде направо при стария Пасторели. Никога не бях го виждала толкова ядосан. Ако някои от съседите и от клиентите в „Сирико“ не бяха излезли да ги разтърват, щеше да стане още по-лошо. Много по-лошо. Татко заплаши, че ще повика полиция и хората, които бяха там, и чуха какво е станало, го подкрепиха.

— И същата нощ Пасторели е подпалил „Сирико.“

— Да. „На ти, копеле такова, ето това заслужаваш!“ Гнусна работа. Пиянска и гнусна, без дори да помисли за хората, които живееха над пицарията. Можеше да изгорят заедно с нея.

— Но ти си видяла пожара.

— Така е. Отново аз. Връщаме се на мен. Той уж ни беше наказал, но никой не пострада. Застраховката покри щетите, а и целият квартал беше готов да ни подаде ръка за помощ. Може да се каже, че всъщност пожарът донесе само полза за семейството ми. Създаде атмосфера на лоялност, даде възможност на родителите ми да разширят бизнеса си, да го модернизират.

— Било е ужасно за човека, който всъщност е искал да причини вреди.

— И освен това го хванаха. Кучето му лаеше, О’Донъл. Това казах на Джон Мингър. Кучето му лаеше в задния двор, където беше бараката му. В нея намериха тубата с бензин, част от бирата, която бе откраднал от ресторанта, обувките, които бе носил.

— Затова хлапето е убило кучето.

— Да. Кучето изигра главната роля. То предаде баща му.

— Значи е трябвало да умре.

— Точно така. Трябвало е да умре и още нещо — да бъде изгорено. След това момчето е арестувано, разпитано, изпратено в поправително училище. След като излиза, се мести с майка си в Ню Йорк. Там също не е стоял със скръстени ръце, но все още е бил малък. Трудно е за едно момче да дойде от Ню Йорк чак в Балтимор, за да причини нещо на баща ми. Ето, виж — почука тя по екрана. — Заподозрян е на два пъти. Но и двата случая са по времето, когато умря Джош. Джоуи вече не е момче. И трябва да мие подове. Какво падение.

Сега можеше да го почувства, да почувства истината в корема си, в гърлото си. Това бяха частите на пъзела.

— Идва в Балтимор и какво установява? „Сирико“ продължава да процъфтява. Семейството ми е добре. А малката кучка, която е виновна за всичко, учи в колеж и се чука с някакъв сополанко. Джоуи само я пипна, а тя се разпищя и развали всичко. А сега позволява на този да я чука без проблеми. Време е за разплата. Трябва да си плати, при това на висока цена. Аз бях с него същата вечер, същата нощ бях с Джош, след сватбата на Бела. Един от Пасторели е убил Джош и е подпалил пожара. Защото аз бях с него.

— Добре, ако приемем тази версия, защо той или те не са се разправили с теб? Ти си била там. Защо не са убили и двама ви?

— Защото не е било достатъчно. Като убие мен — край. Но като ме накара да страдам, като ме нарани, като пали пожари отново и отново, и ме кара да се чудя какво става — това вече е друго. Пасторели баща имаше алиби за онази нощ. Джон го провери. Но алибито би могло да бъде фалшиво. Предполагаше се, че Джоуи е бил в Ню Йорк и се намериха хора, които потвърдиха това. Но я виж, три месеца след смъртта на Джош Джоуи е обвинен в подпалване на автомобил във Вирджиния, не в Ню Йорк.

— Не казвам, че хората не таят лоши чувства и не пазят омразата си към някого двадесет години. Двадесет години е много дълъг срок. Бая време.

— По пътя му трябва да има следи. Може да са неща, които съм прескочила, не съм им обърнала внимание и не съм ги свързала едно с друго. Веднага след като започнах работа, стана един инцидент. Пожарникарят, с когото излизах, беше убит. Пътуваше за Северна Каролина — щяхме да ходим там за уикенда. Мен ме задържаха, така че не можах да тръгна с него, но на другата сутрин щяхме да пътуваме с Джина и Стив. Намериха го в колата му, в една горичка край пътя. Бил е застрелян, а колата — подпалена. Изглеждаше като нападение, обир и убийство, за да се покрият следите. Бяха минали единадесет години от деня, в който пламна пожарът в „Сирико“.

О’Донъл се облегна.

— Да, Хю Фицджералд. Познавах го бегло. Спомням си, когато го убиха. Не знаех, че сте имали връзка.

— Беше обикновено приятелство. Бяхме излизали само няколко пъти, и той бе приятел на Стив. Стив и Джина бяха двойка. Изглеждаше като случайно нападение. Местната полиция го окачестви като такова с неизвестен извършител.

Тя също го бе помислила за нещастен случай, спомни си Рина, прекарвайки пръсти през косата си. Така и не успя да прозре под повърхността.

— Едната гума беше спукана. Било е късно през нощта, тъмен селски път. Всички решиха, че е махнал за помощ и е спрял грешния човек или пък че някой е минал и се е опитал да го обере. После го е убил. Избутал е колата в горичката и я подпалил, надявайки се огънят да скрие следите. Което, естествено и беше станало. Случаят още не е разрешен, няма открит извършител.

Рина си пое въздух.

— Така и не направих връзка, не се усъмних. Дявол го взел, та копчетата на униформата ми все още бяха чисто нови! Коя бях аз, че да разпитвам дългогодишни полицаи само защото имах някакво странно усещане? Просто бяхме излизали няколко пъти и чувствахме симпатия един към друг. Мислехме, че от това може да излезе нещо повече. Но не ходехме, все още не бяхме гаджета. Той беше убит в Северна Каролина. Нищо не сочеше към човека, който бе подпалил ресторанта на баща ми преди десетина години. Но трябваше да се досетя.

— Да, но кристалното ти кълбо в онези дни е било прекалено замъглено.

Шегата му, независимо дали съдържаше повече сарказъм или съчувствие, не охлади кръвта й.

— Пожар, О’Донъл. Огън. Винаги присъства и той. Джош, Хю, колата на Люк, а сега и на Бо. Винаги има пожар. Може би и други неща, които не съм забелязала. Случаи, които все още не са приключени.

— Разликата е, че сега той иска ти да знаеш.

25.

Лаура Пасторели работеше като продавачка в „Севън-илевън“46 близо до границата между Мериленд и окръг Колумбия. Тя бе на петдесет и три и годините й личаха. Лицето й бе набраздено от дълбоки бръчки, издълбани от безпокойствата и несгодите, изтърпени през годините. Косата й беше посивяла, неподдържана. Около врата си носеше сребърно кръстче. То и брачната й халка бяха единствените й бижута.

Тя вдигна очи, когато О’Донъл и Рина влязоха и погледът й се плъзна по Рина, без да я разпознае.

— С какво мога да ви услужа? — попита механично. Сигурно повтаряше това изречение по сто пъти на ден по навик.

— Вие ли сте Лаура Пасторели? — О’Донъл показа значката си и Рина забеляза инстинктивното трепване, преди устните на Лаура да се свият в тънка черта.

— Какво искате? На работа съм. Не съм направила нищо.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса относно съпруга и сина ви.

— Съпругът ми живее в Ню Йорк. Не съм го виждала от пет години — пръстите й пълзяха по мършавите гърди, за да намерят сребърното кръстче.

— А Джоуи? — Рина изчака, докато погледът на Лаура се върна върху нея. — Не ме ли помните, госпожо Пасторели? Аз съм Катарина Хейл, от квартала.

Разпознаването пропълзя бавно в очите й, също като пръстите. Когато очевидно си спомни, Лаура извърна очи.

— Не ви помня. Не съм ходила в Балтимор от години.

— Помните ме — настоя Рина. — Може би има някое по-удобно място, където да поговорим.

— На работа съм. Заради вас ще загубя работата си, а ще е трудно да си намеря друга. Защо не ни оставите на мира?

О’Донъл приближи до един млад мъж с наперено изражение, на около двадесетина години, който не си правеше труда да скрие, че подслушва. На табелката с името му пишеше Денис.

— Денис, защо не дойдеш за малко, докато госпожа Пасторели си вземе кратка почивка?

— Трябва да зареждам.

— Плащат ви на час, нали? Наглеждай щанда — разпореди О’Донъл и се обърна към жената. — Хайде да излезем навън, госпожо Пасторели — Денят е прекрасен.

— Не можете да ме накарате, не можете!

— Ще бъде много по-лошо, ако трябва да се върнем отново — рече кротко Рина. — Тогава ще се наложи да говорим с шефа ви и да усложним нещата за вас.

Без да каже нищо повече, Лаура излезе иззад щанда и тръгна с наведена глава.

— Той си плати. Джо си плати за всичко, което стана. Беше случайност. Тогава беше пиян и не го е направил нарочно. Баща ти е виновен. Той наговори един куп лъжи и разстрои Джо, който потърси утеха в алкохола! Това е! Все пак никой не пострада! Застраховката покри щетите, нали? А ние трябваше да се преместим.

Тя вдигна глава, в очите й блестяха сълзи.

— Трябваше да се преместим и Джо отиде в затвора. Това не ви ли стига? Не е ли достатъчно наказание?

— Джоуи беше ужасно разстроен, нали? — попита я Рина.

— Полицаите отведоха баща му. С белезници, пред очите на целия квартал. Той беше малко момче. Имаше нужда от баща си.

— Семейството ви е преживяло тежки времена.

— Тежки ли? Вие наричате това тежки? Семейството ми се разби на пух и прах. Ти… твоят баща наговори ужасни неща за моя Джоуи. Хората го чуха. Наистина Джо не постъпи правилно. „Оставете отмъщението на мен“, казва Бог, но все пак вината не е негова. Беше пиян.

— Той е лежал допълнително. Забъркал се е в разни афери в затвора — отбеляза О’Донъл.

— Трябвало е да се защити, нали? Затворът остави белези в душата му. След това не беше същият.

— Вашето семейство обвинява мен за случилото се. Смятате, че аз съм виновна.

Лаура се намръщи.

— Ти беше дете. Човек не обвинява децата.

— Някои го правят. Случайно да знаете дали съпругът или синът ви напоследък са били в Балтимор?

— Казах ви, Джо е в Ню Йорк.

— Не е далеч. Може би е искал да ви види.

— Та той дори не говори с мен! Отдели се от църквата. Всяка нощ се моля за него.

— Сигурно все още се вижда с Джоуи.

Жената вдигна рамене. Дори този малък жест изглежда й костваше повече усилия, отколкото можеше да изразходи.

— Джоуи също не идва. Зает е, има много работа.

— Кога за последен път го видяхте?

— Преди няколко месеца. Много е зает — гласът й затрепери, почти като плач. Рина си спомни как беше хлипала в жълтата кухненска кърпа. — Вие винаги го обвинявахте! А те отведоха баща му, лишиха го от баща му. И той се забърка в разни неприятности, направи лоши неща. Но сега е добре. Има работа.

— Каква работа?

— Механик. Изучил колите, докато беше в затвора. Всичко за колите и за компютрите, и разни такива неща. Има образование и хубава, стабилна работа в Ню Йорк.

— В някой гараж ли? — намеси се О’Донъл. — Знаете ли името на гаража?

— Нещо като „Ауто Райт“. В Бруклин. Защо не го оставите на мира?

— Тя не ме позна — рече Рина, след като се върнаха в колата си. — Но след като й казах коя съм, не беше изненадана, че съм полицай. Някой я държи в течение на новините от стария квартал.

О’Донъл кимна, обади се по телефона и записа един номер в бележника си.

— Да видим този „Ауто Райт“ в Бруклин — след кратко колебание той откъсна листа от бележника си и й го подаде. — Ти поемаш сина, а аз бащата.

Когато се върна на бюрото си, Рина се обади в гаража. Под звуците на „Блек Краунс“ и силно дрънкане, чукане и звънене, тя проведе кратък разговор със собственика му.

— Джоуи наистина е работил в този гараж — съобщи на О’Донъл. — За около два месеца преди година. През тези два месеца мястото е било обирано на два пъти — откраднати са инструменти и оборудване. При последния грабеж изчезнал и един „Лексус“. Един от механиците твърдял, че чул Джоуи да се хвали с печалбата на лесни пари. Собственикът информирал полицията, разпитали го. Не открили нищо, но бил уволнен. Пет месеца по-късно гаражът бил отново нападнат — приличало на вандализъм. Колите били разбити, по стените имало изписани графити, в коша за боклук бил запален огън.

— А къде е било нашето момче, когато е станало това?

— Твърди, че е бил в Атлантик Сити. Има трима свидетели, които потвърждават това. Алибито му е потвърдено от Карбионели. Фамилия от Ню Джърси.

— Твоят отмъстител от детството се е обвързал?

— Заслужава си да проверим това. Ще се заема с тримата, които са свидетелствали в негова полза.

— Междувременно бащата отново е безработен. Работил е като чистач в няколко бара, но загубил работата, защото си наливал прекалено често безплатни питиета. Преди шест седмици.

— Единият или двамата — съгласи се Рина. — Или единият, или и двамата са в Балтимор.

— О, да. Защо не се обадим на приятелите ни в Ню Йорк и не ги помолим да проверят това?

Стомахът й се бе свил на възел, нещо, което не бе готова да сподели дори с партньора си. Опита се да прогони усещането, като се концентрира върху всекидневната си работа. Събиране и подреждане на данни, създаване на версии, записването им, докато бъде готова да ги представи на партньора си и на капитана.

Един случай. Трябваше да мисли за това като за случай, обективно и неангажирано. Тъй като не можеше активно официално да разследва подпалването на автомобила на Бо, тя се обади на Янгър и Трипли, преди да отиде с О’Донъл при капитана.

— Вие двамата трябва да чуете какво открихме — каза им тя.

Капитан Бранд им направи знак да влязат.

— Работим върху една версия — започна партньорът й и й кимна да направи изложението.

Тя разказа всичко, като започна от пожара в „Сирико“ през онова лято, когато бе на дванадесет, до опожаряването на камиончето на Бо през миналата нощ.

— Знае се, че по-младият Пасторели е приятел с трима членове на фамилията Карбионели от Ню Джърси. Прекарал е известно време в „Райкърс“47 с Джино Борини — братовчед на Ник Карбионели. Та Карбионели, Борини и още един нехранимайко са хората, които са осигурили алибито на Пасторели за нощта, когато е бил подпален гаражът.

— Изглеждало е като младежко хулиганство — продължи тя. — Пет месеца след като са го уволнили и все едно банда хлапета са вилнели в гаража. Разбити коли, дребни кражби, малък пожар уж за прикритие. Колегите от Ню Йорк не са се задълбочили много.

— Помолихме местната полиция да свърши малко работа — добави О’Донъл. — Не е в списъка им със спешните задачи, но ще изпратят двама детективи на последния известен адрес на Джоуи.

— Има много съвпадения и сходства между подпалването на колата на Люк Чеймбърс преди години и подпалването на колата снощи — тя погледна Трипли. — Може би е използвал същото устройство в резервоара за бензин.

— Ще се заемем с това, ще проверим.

— Капитане, искам да отворим досието на Джошуа Болтън отново.

— Янгър ще се заеме с него. Друго око, неангажирано, детектив — обърна се той към Рина. — Ти разглеждаш този случай на всеки няколко години редовно. Ще поставим подслушвателно устройство на телефона ти. А също и на телефона на Гуднайт. Идете още веднъж при съпругата на Пасторели.

Смяната на Лаура Пасторели бе свършила, така че те се отправиха към адреса, на който живееше. Беше малка, спретната къщичка на тясна улица. Една стара „Тойота Камри“ стоеше на алеята. Рина забеляза магнит с лика на Св. Кристофър на таблото и висяща дрънкулка, наречена ангел на паркирането.

Когато почукаха, вратата им отвори жена на приблизително същата възраст като Лаура, но с много по-малко следи от разрушителното влияние на времето. Лицето й беше кръгло и гримирано, тъмнокестенявата коса — подредена в прическа. Носеше тъмносини панталони и бяла риза, пристегната с колан.

Пухкав оранжев померанец стоеше в краката й и джафкаше с пълно гърло.

— Спокойно, Миси, спокойно стара глупачко. Тя е голям гамен — рече жената. — Предупреждавам ви.

— Да, госпожо — Рина показа значката си. — Бихме искали да говорим с госпожа Лаура Пасторели.

— Тя е на църква. Ходи всеки ден след работа. Да не би да има неприятности в магазина?

— Не, госпожо. В коя църква ходи?

— „Свети Майкъл“, горе на Пършинг — очите й се присвиха. — Ако не става дума за магазина, то сигурно трябва да е заради оня нехранимайко мъжа й или за още по-големия — сина й.

— Знаете ли дали поддържа контакт с някой от тях?

— Дори и да е така, няма да ми каже. Аз съм нейна снаха. Патрисия Ази. Госпожа Франк Ази. Заповядайте, моля.

О’Донъл изгледа подозрително все още лаещата пухена топка и Патрисия се усмихна леко.

— Един момент. За Бога, Миси, няма ли да млъкнеш! — вдигна кучето и го отнесе. Те чуха как някаква врата се затвори, преди жената да се върне.

— Моят съпруг е влюбен в това куче-идиотче. Имаме я вече единадесет години, а тя си е все така луда. Влезте. Сигурно искате да говорите с Лаура. Тя вероятно ще приключи с покаянието си до половин час — жената въздъхна тежко и ги покани в малка, но уютна стая. — Знам, че звучи грозно, извинете ме. Но не е лесно да се живее с мъченица.

Рина огледа обстановката и се усмихна подкупващо.

— Баба ми винаги казваше, че две жени не могат да живеят в една къща, без значение колко се обичат една друга. Кухнята трябва да е само на едната.

— Лаура наистина не се меси и не пречи на никого, а и не може да си позволи отделна квартира. Ние имаме свободна стая. Децата пораснаха. Тъй като работи, настоява да плаща наем. Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Съпругът и синът й може би имат информация по един случай, който разследваме — започна Рина. — Когато говорихме с госпожа Пасторели тази сутрин, тя ни съобщи, че не се е свързвала с никого от двамата. Ние просто проверяваме това.

— Както вече ви казах, тя няма да обели и дума, ако се види или се чуе с някой от тях. Няма да сподели и с Франк, не и след като той изгони Джоуи и заплаши да повика полиция.

Част от работата на ченгето изисква просто да се съобразяваш с настроението и ритъма на другия и да го следващ. Затова при тези думи на жената Рина се усмихна и произнесе само: „Така ли?“

— Ами да. Джоуи се появи точно преди Коледа миналата година, изневиделица и без предупреждение. Лаура изплака цяло ведро сълзи, каза, че молитвите й били чути — Патрисия завъртя очи, все едно към небесата.

— Сигурна съм, че е била щастлива да види отново сина си.

— Когато в обувката ти има камъче, по-умно е да го извадиш, преди да започнеш да куцаш.

— Вие май не се разбирате много с племенника си — подхвърли О’Донъл.

— Ще ви го кажа направо — той ме плаши. Много по-лош е от баща си, по-потаен и предполагам, по-умен.

— Заплашвал ли ви е, госпожо Ази?

— Директно не. Но мога да видя злобата в очите му. Няколко пъти лежа в затвора, предполагам, че знаете това. Лаура се опитва да го оправдае, но истината, че той просто е лош. Зъл. И изведнъж, ето ти го цъфна точно на моя праг. Никак не ни хареса това, на Франк и на мен, но не можеш да се откажеш от семейството си, нали? Никак не върви да го направиш. Така че той се появи и… Извинете, не ви предложих дори кафе.

— Няма нужда, всичко е наред — увери я Рина. — Значи Джоуи е дошъл да види майка си за празниците?

— Може би. Забелязахме, че е пълен с пари. Караше нова скъпа кола, носеше скъпи дрехи. Даде й часовник с диаманти на циферблата и диамантени обици. Нямаше да се изненадам, ако се окажеха крадени, но си замълчах. Твърдеше, че бил направил голяма сделка, че той и неговите партньори — тя произнесе думата така изразително, сякаш я постави в кавички — щели да открият клуб в Ню Йорк и да печелят купища пари. Съпругът ми го попита как ще открива клуб, как ще вземе лиценз, след като има присъди и криминално досие, и тъй нататък. Това го раздразни, но успя да запази леко подигравателно изражение на лицето си и рече, че имало и други начини. Както и да е, това не е важно — тя махна с ръка — той остана за вечеря. Каза, че бил наел апартамент в хотел и стоя около час или горе-долу толкоз, за да се хвали. Всеки път, когато Франк го попиташе нещо конкретно за бизнеса му, започваше да шикалкави, отговаряше уклончиво или се дразнеше. Двамата малко се разгорещиха и знаете ли какво направи Джоуи? Заблъска по масата, счупи чиниите ми и хвърли храната по стените. Викаше и ругаеше Франк право в лицето. Франк не е от онези, дето ще стоят кротко и не търпи подобно поведение в собствения си дом — тя кимна решително, — той има право да задава въпроси и да изразява мнението си в собствената си къща, нали така? Лаура застана на страната на Джоуи, хвана го за ръката и знаете ли какво направи той? Удари я. Удари родната си майка в лицето!

Патрисия притисна ръка към гърдите си.

— Ние сме малко темпераментни, семейна черта, но не бях виждала такова нещо. Никога. Син да удари собствената си майка! Нарече я ревлива кучка, нещо такова — тя се изчерви леко. — Да ви кажа истината, изрече и още по-лоши неща от това. Бях отишла до телефона, за да повикам полиция. Но Лаура ме помоли да не го правя. Така че не се обадих. Той вече бе стигнал до вратата, страхливецът му неден! Моят Франк е по-едър от него и е много по-лесно да удариш една слаба мършава жена, отколкото стокилограмов мъжага. Франк вървеше подире му и му каза никога повече да не се мярка тук. Предупреди го, че ако го направи, ще рита задника му от тук чак до Ню Йорк.

Тя си пое въздух, сякаш не й достигаше след този рецитал.

— Бях горда с него, мога да ви кажа. След това, когато Лаура се успокои, Франк седна до нея и й каза, че докато живее в нашата къща, не бива да отваря вратата на Джоуи. Ако го направи, ще трябва да се изнесе.

Жената въздъхна.

— Имам деца, и внуци също. И знам, че сърцето те боли, ако не можеш да ги виждаш. Но Франк постъпи правилно. Човек, който бие собствената си майка, е най-големият боклук на света.

— Това ли бе последният път, когато го видяхте? — попита Рина.

— Последният и доколкото ми е известно, и за Лаура също. Разправията помрачи празника ни, но го преживяхме. Нещата се успокоиха и всичко тръгна по старому. Най-голямото вълнение, което преживяхме след това, беше пожарът в сградата, която синът ми строи във Фредерик Каунти.

— Пожар? — Рина размени поглед с О’Донъл. — Кога стана това?

— В средата на март. Избухна точно под покрива. Някакви хлапета влезли вътре, направили си купон, занесли няколко керосинови печки, за да се стоплят. Една от тях се обърнала, някой изтървал кибрита и половината сграда изгоря, преди да дойде пожарната.

— Хванаха ли децата? — попита О’Донъл.

— Не и това е просто срамота. Месеци работа отидоха на вятъра.

Когато предната врата се отвори, Патрисия погледна Рина и стана на крака.

— Лаура…

— Те какво правят тук? — очите на Лаура бяха зачервени от плач и подути. Рина си помисли, че е прекарала по-голяма част от времето в църквата в плач и молитви. — Казах ви, че не съм виждала нито Джо, нито Джоуи.

— Не успяхме да се свържем със сина ви, госпожо Пасторели. Той повече не работи в гаража — заяви О’Донъл.

— Значи си е намерил по-добра работа.

— Вероятно. Госпожо Пасторели, притежавате ли часовник и чифт обици, дадени ви от сина ви миналия декември?

— Не знам за какво говорите.

— Госпожо — намеси се Рина, очите й бяха спокойни. — Връщате се от църква. Не правете грях, като лъжете за тези неща.

— Те бяха подарък — сълзите, които очевидно не бяха пресъхнали съвсем, закапаха по бузите й.

— Да се качим горе и да ги вземем — Рина внимателно сложи ръка на рамото на Лаура. — Ще ви дам бележка за тях. И ще уточним всичко.

— Мислите, че ги е откраднал, нали? Защо всички мислят все лошото за моето момче?

— Най-добре да уточним нещата и да открием истината — продължи Рина, водейки Лаура по стълбите.

— Откраднал ги е — изръмжа Патрисия. — Знам го.

— „Пиаджет“48 — обяви Рина, след като разгледа часовника. — Четиридесет диаманта, осемнадесет каратово злато. Струва около шест-седем хиляди по цени на дребно.

— Откъде знаеш тези подробности?

— Обичам да зяпам по витрините, особено неща, които не мога да си позволя. Обиците, вероятно по два карата всяка, имат хубав, чист квадратен камък в класически обков. Нашето момче се е изфукало пред майка си за Коледа.

— Ще се свържем с Ню Йорк, за да видим дали има обрани бижутерийни магазини, или пък частни лица, съобщили за откраднати бижута.

— Да — Рина задържа диамантите на светлината. — Имам чувството, че някоя красива жена не е получила своите дрънкулки от Дядо Коледа миналата година — тя отиде до огледалото и ги сложи близо до ушите си. — Красиви са.

— Господи, ти си била момиче.

— Позна. Пристигнал е да се изфука на майка си и да натрие носа на вуйчо си. Скъпа кола, модни дрехи, подаръци. Не вярвам да е спечелил от лотарията. Но вуйчото вместо да се впечатли го е подложил на разпит и той е побеснял. Сцена, скандал, след което го изхвърлят от къщата. Джоуи няма намерение да им прости това.

— Обаче е търпелив. Какъв търпелив кучи син.

— Точно по това се различава от стареца си. Изчаква, наблюдава, замисля го, прави перфектен план. Познава семейството. Как да си го върне на бащата? Я по-добре да го върне на сина.

— Ще вземем досието за случая от Фредерик Каунти.

— Прилича на пожара в основното училище и в гаража. Подпалил е сградата така, че да напомня на случайна злополука, предизвикана от деца, аматьорска работа, нищо специално.

— Нищо на повърхността. Много е печен, О’Донъл. Наистина е много добър.

Умен съм, много съм умен. Дадох на старата клетъчен телефон, един номер да звъни, когато трябва и ако трябва. Глупава кучка. Трябваше да й показвам сто пъти как се работи с него. Това ще бъде нашата тайна, мамо, само ти и аз срещу гадния свят.

Лесно я преметнах, както винаги.

И получих каквото исках. Малката курветина от квартала най-накрая тръгна по следата! Да я накарам да си спомни, това беше сладко, даже много сладко!

Сега всичко ще се обърне. Всичко, целият ми лош късмет, всички нещастия и грешки. Ще направим голям завой.

И всичко ще изгори, в това число и малката курва, с която започнаха нещастията на моето семейство.

Когато влезе в „Сирико“, главата на Рина беше пълна с данни, теории и тревоги. Обикновено идваше тук, когато искаше да пропъди тревогите и да измие мръсотията от един тежък ден. Тази вечер щеше да се срещне с Бо.

В първия момент, когато огледа масите, не го забеляза, но веднага зърна една червенокоса глава — Манди, спомни си Рина, която се бе сгушила в едно от сепаретата с мъж на около тридесет със светло кестенява буйна коса. Джон Крю49 за него, ретро хипи за нея.

Пиеха домашно вино и се галеха по бедрата.

Видя и Джон на една от малките маси. Като отговаряше пътем на обичайните приветствия и поздрави, Рина се отправи към него.

— Ето мъжа, когото исках да видя.

— Миденият сос е чудесен тази вечер.

— Ще го имам предвид — тя седна срещу него и махна на сервитьора. — Разбрал си, че става нещо.

Той нави на вилицата си още лингуини.

— И аз така чух. Тя се облегна.

— Татко ти се е обадил, нали?

— А ти какво мислеше, че няма ли? Ти защо не ми се обади?

— Щях. Нуждая се от ухото ти, от мозъка ти, но не тук и не сега. Може ли да се срещнем утре, за закуска, да речем? Не, по-добре ела у нас. В моята къща. Ще приготвя закуска.

— В колко?

— Можеш ли по-рано? В седем?

— Вероятно ще успея да те вместя в програмата си. Искаш ли да ми подскажеш за какво става дума, че да го предъвча?

Рина понечи да му каже, но знаеше, че ако започне и произнесе само една дума, той ще иска да узнае всичко. Тя самата би постъпила така.

— По-добре да остане в главата ми тази нощ.

— Тогава до седем.

— Благодаря.

— Рина — задържа я Джон, когато тя понечи да стане. — Трябва ли да ти напомням да бъдеш внимателна?

— Не — тя стана, наведе се и го целуна по бузата. — Не е необходимо.

Сетне отиде в кухнята и изпрати въздушна целувка на Джак, който бъркаше сос и го сипваше върху тестото.

— Виждал ли си Бо? Трябваше да се срещнем тук.

— Отзад е, в подготвителното.

Заинтригувана, тя заобиколи работната маса и влезе в стаята за подготовка на продуктите. И застана като закована на вратата, защото видя баща си да дава на Бо урок по приготвяне на пица.

— Тестото трябва да бъде еластично, иначе няма да се разстеле правилно. Не дърпай, ще стане цялото на дупки.

— Ясно, сега просто ще… — Бо взе топка тесто от една намазана с олио тенджера в хладилника. Започна да го дърпа и разпъва.

— Сега използвай юмруците си, както ти показах. Започни да го оформяш.

Съсредоточен в работата си, Бо започна да мачка тестото с юмруци. Не е толкова зле за начинаещ, промисли си Рина.

— Може ли да го хвърля?

— Чупи-купи — предупреди го Гиб.

— Добре — с разкрачени крака и присвити очи, като цирков артист, готов да жонглира с горящи факли, Бо подхвърли тестото във въздуха.

Малко по-високо от необходимото, според Рина, но все пак успя да го хване, завъртя го и отново го хвърли.

И усмивката на лицето му я накара да сподави смеха, който я напушваше. Нямаше смисъл да го прекъсва, заприлича й на момченце, което току-що е успяло само да подкара велосипеда си на две колела.

— Толкова е гот! Но какво да го правя сега?

— Използвай очните си ябълки. Според теб достатъчно ли е?

— Така ми изглежда. Изглежда добре.

— Тогава го сложи върху дъската.

— Добре. Ето на! — той пльосна тестото върху плота и разсеяно избърса ръцете си в престилката, която носеше. — Не е съвсем кръгло.

— Но не е зле, малко ще го дооформим. Дай ми ножа.

— Колко изтърва преди това? — попита Рина, като пристъпи напред.

Бо й се ухили през рамо.

— Видя ли? Направих го. Изтървах две, но не докоснаха пода.

— Научи се много бързо — похвали го Гиб, докато си разменяше целувки с дъщеря си.

— Кой да знае, че има толкова много неща, свързани с правенето на пица? Първо големият миксер за тесто — кимна той към машината от неръждаема стомана, използвана за смесване на огромни количества брашно, мая и вода. — Нужни са двама яки мъже, за да пренесат тази купа до тезгяха.

— Извинявай, но съм го правила безброй пъти, а изобщо не съм мъж.

— Кажи го отново. Разделяш, претегляш, слагаш го в тенджерите в хладилника, сетне разрязваш тестото веднага след като се надигне. И всичко това преди да започнеш да правиш самата пица. Никога вече няма да приема пицата за нещо лесно.

— Бо, можеш да завършиш тази навън — Гиб вдигна дъската и я занесе в предната стая, където Джак направи място на работната маса.

— Само не ме гледай — рече й Бо. — Това ме изнервя. Ще взема да се стресна. Върви и седни при Манди и Брад — посочи с ръка към салона.

— Добре — тя си взе една сода и отиде да се присъедини към приятелите му.

— Хей! Рина, това е Брад. Запознай се с Рина. Срещнах я в един от моите най-трудни и унизителни моменти.

— Тогава аз ще бъда важен и непоклатимо уравновесен. Радвам се да се срещнем най-накрая — в плът и кръв, след всички години, през които съм слушал за момичето от мечтите.

— Аз също — Рина отпи, докато се усмихваше на Манди. — Когато бях на петнадесет, изтървах тетрадката си, тичайки в клас. Тя падна и едно момче — висок, с хубави рамене, големи сини очи и права руса коса, на име Чък, я вдигна, преди да успея да се наведа. Вътре страниците бяха изписани с Рина и Чък и сърца, хиляди сърца с нашите инициали в тях, или само неговото име, написано хиляда пъти.

— Господи, той видя ли?

— Трудно можеше да го пропусне.

— Било е много неприятно.

— Мисля, че лицето ми възвърна нормалния си цвят чак след месец. Така че сега сме квит с теб.

26.

Беше права, реши Рина. Вечерта, прекарана в „Сирико“, бе точно онова, от което имаше нужда. Умът й се изчисти, съзнанието й се успокои, бурята в стомаха й утихна.

Беше интересно и поучително да прекара един час в компанията на най-близките приятели на Бо.

Семейство, помисли си тя. Тези двамата бяха неговото семейство, така както нейните сестри и брат бяха нейното.

— Твоите приятели ми харесаха — призна му тя, докато отключваше входната си врата.

— Слава Богу, защото в противен случай щеше да се наложи ние с теб да се разделим — той я тупна по дупето, докато влизаха вътре. — Сериозно, радвам се, че ти харесаха. Те са важни за мен.

— А също и един за друг.

— Кога разбра това, преди или след като започнаха да се мляскат на масата?

— Преди — тя разкърши рамене. — В момента, в който влязох. Във въздуха имаше вибрации.

— Аз доста трудно го преглътнах.

— Защото си свикнал да ги приемаш като най-близките си хора, поне откакто си престанал да топлиш чаршафите на Манди. Но фактът, че сега те двамата ги топлят заедно, не ги прави по-малко твои приятели.

— Мисля, че трябва да изтрия от съзнанието си картината с чаршафите, поне засега — Бо сложи ръка на раменете й и ги разтри. — Уморена ли си?

— Не толкова, колкото бях. Освежих се — тя плъзна ръце по бедрата му. — Сещаш ли се как бих могла да се освободя от енергията си?

— Може би. Хайде да отидем отзад. Искам да ти покажа нещо.

— Искащ да ми покажеш нещо отзад? — разсмя се тя, когато Бо я повлече към задния двор. — Какъв си сега, природолюбител ли?

— Секс, секс и пак секс, това е всичко, за което мислят жените. Благодаря ти, Господи! — и я избута през вратата.

Имаше хубав полумесец, който пръскаше ярка бяла светлина. Цветята, които бе успяла да купи и посади набързо, преливаха от саксиите в патиото.

Въздухът беше топъл и напоен със зеления аромат на лятото.

И там, точно под разлистения клен, стоеше една люлка.

— Люлка? Ти си ми купил люлка за двора?

— Купил? Каква ерес! Бива ли така да ме обиждаш? Може би трябва да сваля колана си с инструментите!

— Направил си я? — очите й овлажняха и тя го прегърна.

— Направил си ми люлка! О, Господи, кога? Прекрасна е! Колко е гладка! — тя прекара ръка по дървото. — Като коприна е.

— Свърших я днес, така се разсейвах и не мислех. Искаш ли да я пробваш?

— Шегуваш ли се? — тя седна, разпери ръце на облегалката и се засили. — Страхотно! Чудно! От раменете ми паднаха още пет килограма стрес. Бо! — Рина протегна ръка към него. — Много си мил. Благодаря ти.

Бо седна до нея.

— Надявах се, че ще ти хареса и ще ти вземе акъла.

— Направо е супер! — тя сложи глава на рамото му. — Страхотно. Имам си собствен дом и собствен двор, в който си имам собствена люлка. И един много секси мъж до мен на люлката, която е направил със собствените си ръце. Това прави всичко, което се случи снощи, нереално.

— Предполагам, че и двамата трябваше да забравим за него за няколко часа.

— Но ти си прекарал почти цял ден в работа.

— Когато обичаш онова, което вършиш, това не е работа. Не ти тежи.

Тя кимна.

— Да, това е удоволствие.

— Така беше и с тази люлка. Знаеш ли, изглежда утре ще си имам нов пикап — пръстите му си играеха с къдриците на косата й. — Майка ти намина покрай мен. Имала братовчед, който е дилър на „Додж“.

— Искаш ли един съвет? Остави я тя да преговаря — някакво цвете ухаеше силно и сладко. Като вълна от ванилия в топлия въздух. — Ще накара братовчеда Сал да свали цената, ще го реже до кокал. Дръпни я назад чак когато видиш сълзи в очите му, но не по-рано.

— Разчитай на мен.

— Справи се със снощната случка много добре.

— Не съм направил нищо особено.

— Напротив. Можеше да се пенявиш, да буйстваш, да удряш стената с юмруци…

— Тогава трябваше да боядисвам наново.

Смехът й се разсипа в нощта.

— Ти си стабилен, ето какъв си, Боуен. Знам, че под привидното ти спокойствие си разярен, но държиш гнева под контрол. Дори не ме попита дали съм постигнала някакъв напредък в разследването на цялата тази мръсотия.

— Предполагах, че сама ще ми кажеш.

— Ще ти кажа. Но първо трябва да говоря с един човек и след това ще ти кажа каквото мога. С теб ми е много лесно.

— Искам нашата любовна история да потръгне. Защо трябва да правя нещата трудни?

Рина обърна лице и го зарови за миг в рамото му, като остави трепетът да я завладее. Беше странно колко много започваше да го обича, колко бързо тази любов се настани в сърцето й и се разпростря така, че имаше моменти като този, когато можеше да се закълне, че чувства как пулсира в крайчетата на пръстите я.

— Съдба — прошепна и захапа леко с устни брадичката му. — Мисля, че ти си обречен да бъдеш мой, Бо. Така трябва.

После седна в скута му и сплете ръце зад врата му.

— Съвсем малко съм уплашена — каза му Рина. — През повечето време е хубаво. Чувствам се като… — тя отпусна назад глава и погледна резена луна и пръснатите по небето звезди. — Не е както очаквах — продължи, като се взря отново в лицето му. — Не е като да застанеш на спирката и да чакаш автобуса да мине да те вземе и да те заведе там, където искаш да стигнеш. Все едно карам сама и правя онова, което искам. И изведнъж ми хрумва: „Хей, защо да не се кача на пътя? На оня път, по който обичам да пътувам?“ И там си ти.

Той се наведе и притисна устни към ключицата й.

— Вдигнах ли палеца си за автостоп?

— Мисля, че вървеше покрай пътя, но имаше идея къде искаш да отидеш. И така решихме да поемем в една посока. Това нямаше да стане, ако си бях останала момичето с розовата блуза в другия ъгъл на стаята.

— Но аз и тогава те видях каквато си. Виждам те каква си сега. И съм луд по теб, такава, каквато си.

Тя обхвана лицето му с длани и наведе устни към неговите, за да се слеят в целувка. Гореща и страстна.

— Ти направи пицата — промърмори замечтано.

— И стана добра, въпреки страховете на Брад от стомашно разстройство или птомаин.

— Ти направи пица — повтори Рина, като погали с леки докосвания бузите, слепоочията, устните и шията му. — И ми направи люлка — захапа долната му устна, сетне пъхна език в устата му, затваряйки света в тази дълга целувка. — И смятам да изразя искрената си благодарност.

— Готов съм да я приема — гласът му стана по-дрезгав. — Хайде да влезем вътре.

— Ммм. Искам да видя колко здрава е тази люлка — тя измъкна ризата му от панталоните и я хвърли през рамото си.

— Рина, не можем да…

Устата й затвори неговата и го спря. Ръцете й се плъзнаха, за да разкопчеят джинсите му.

— Можем — тя свали ципа. Когато почувства, че е напрегнат, се хвана с ръце за облегалката на люлката, за да му попречи да я вдигне. Очите й святкаха в тъмното.

— Отпусни се. Само ние двамата сме. Ти и аз. Ние сме целият свят. Хайде да се люлеем — прошепна, като вдигна ръцете му към гърдите си. — Докосни ме. Не спирай да ме докосваш.

И да искаше, не можеше да спре. Ръцете му се плъзнаха под ризата й, но това не бе достатъчно. Не и сега. Разкопча копчетата. Обхвана гърдите й в ръце, вкуси ги с устни, докато люлката бавно се люлееше напред-назад.

Имаше нещо вълшебно, нещо магическо в това, в тежкия сладък въздух, в движението, в аромата на трева и цветя, в мириса на жена, в напрегнатото й тяло под ръцете му.

Те бяха светът в този миг, в окъпаната със звезди тъмнина и изпълнения с летни ухания въздух.

Нейната кожа, посребрена от лунната светлина, нашарена от сенките на листата, сякаш плуваше над неговата. Коремът му се разтрепери в безпомощен копнеж, когато тя се настани върху него. Когато го обхвана с бедрата си.

Рина простена. Очите й бяха полузатворени, гледаше го през ресниците си. Те се гледаха, докато устните им се срещнаха и потънаха един в друг. Удоволствие и възбуда се премесиха, издигнаха и затрептяха като струна. Тя използва това удоволствие и лесното движение на люлката, за да се люлеят. Бавно и сладко, сладко и бавно, така че освобождението беше лениво като плъзгане по коприна.

Те се разтопиха и сляха във взаимно удовлетворение толкова естествено, колкото ритмичното движение на люлката.

— Добра работа — прошепна накрая тя.

— Всъщност мисля, че ти свърши повечето от нея.

Рина се засмя и захапа шията му.

— Говоря за люлката, глупчо!

В седем на другата сутрин Рина бе приготвила крехък бекон, който стоеше топъл на печката, прясно кафе, нарязан на филийки хляб и разбити яйца за омлет.

Чувстваше се виновна, че изпроводи рано-рано Бо, още в шест и половина с нищо друго, освен набързо препечена багета. Но искаше да говори с Джон насаме.

Вече беше готова и облечена за работа, чак до кобура, където щеше да пъхне пистолета веднага след като приключеше срещата с Джон.

Той беше точен. Можеше да разчита на него за това, както и за стотина други неща още.

— Благодаря ти. Наистина — тя го целуна по бузата на вратата. — Знам, че е рано, но от осем до четири съм на работа. О’Донъл ще ме покрие, ако ми трябва малко повече време. Но затова пък съм готова да ти направя първокласен омлет заради неудобството.

— Няма нужда. Можем да минем само с кафе.

— Съвсем не — поведе го тя към кухнята. — Позволих си снощи да огледам и премисля всичко и сега ще го излея пред теб — тя му напълни чаша с кафе. — Става ли?

— Хайде, изливай го.

— Всичко си дойде на мястото, Джон, всичко до самото начало.

Докато говореше, Рина изпържи омлета. Той не я прекъсна, а я остави да му изложи нещата така, както ги виждаше.

Движи се като майка си, помисли си. Плавно, като течност, която се разлива, с грациозни движения и жестове, за да подчертае думите си. А мисли като ченге — но той бе забелязал това отдавна, още когато беше дете. Логично и наблюдателно.

— Проверяваме за бижутата — тя постави чинията пред него, като сложи и своята закуска, състояща се от половин багета и едно парче бекон. — Може да не ги е откраднал в Ню Йорк, но ще открием откъде ги е задигнал. Ако имаме потвърждение, ще ни бъде от полза. Постъпката му е глупава и въпреки че той не е глупав, лекомисленото поведение му е присъщо. Нуждае се от показност, иска да се изфука. Подпалването на пожар също — добави тя. — Голяма част от вътрешната мотивация за подпалвачеството е фукането. Но при него то е и изява. Баща ми го направи, значи и аз мога. Само че моят ще е много по-голям и по-хубав пожар.

— Не само това.

— Да. Това са пожари за отмъщение, всички до един. Ако съм права, а аз вярвам че съм, Джон. Убедена съм, че е той. Може би работи заедно с баща си, но може и да е сам. Това отмъщение е насочено лично към мен, защото според него аз съм отговорна за неприятностите, които сполетяха баща му.

— Той е прекалено умел, за да свърши това недисциплинирано или през куп за грош — отбеляза Джон. — Прекалено е организиран, съсредоточен и добре подготвен.

— Да. Може би семейството от Ню Джърси го използва като подпалвач за своите акции, но може да действа и самостоятелно. Не се страхува да изчака. Наистина някои от периодите на затишие се дължат на факта, че е бил в затвора, но той не се страхува да изчака и да избере най-подходящия момент. Изчакал е три месеца, след като вуйчо му го е изритал от дома си, за да си отмъсти, като подпали къщата на братовчед си. Трябва да е бил той.

— Мога да ти помогна с този случай. Познавам някои хора във Фредерик Каунти.

— Разчитам на теб. Ще отворим отново досието на Джош Болтън — тя отпи малко диетична кола. — Трябва да е бил той и тогава, Джон. Ако не излезе нищо друго, ще го закова заради този случай. — Не можеше да спре треперенето на гласа си, нито на сърцето си. — Заради Джош.

— Ти му позволяваш да те манипулира, да се промъкне в теб, Рина. Като глина си в ръцете му, той те мачка и си играе с теб.

— Знам. Опитвам се да не се поддавам. Джоуи иска да знам, че е той. Няма значение как е прередил сцената, как е прикрил следите си, иска аз да знам. Но защо сега? Защо е чакал толкова години и чак сега се насочва към мен? Нещо се е променило, нещо е запалило фитила му.

Джон кимна, като си взе от омлета.

— През цялото време те е държал на прицел и се е промъквал в живота ти, за да те удари. Причината може да е някаква промяна в твоя живот. Например купуването на тази къща. Или че си започнала връзка с мъжа от съседната врата.

— Може би, може би — поклати глава тя. — И преди съм имала важни моменти в живота си. Завърших колеж, а той е получил образованието си в затвора. Получих значката си, а той се е местил, поне според досието му, от работа на работа. И преди съм имала връзки с мъже, а за него не успяхме да открием никаква по-сериозна връзка. Той няма как да знае какво чувствах към мъжете, с които съм била свързана, ако е било сериозно. Погледната отстрани, моята връзка с Люк изглеждаше сериозна. Да — изпревари тя Джон, преди да успее да проговори, — той взриви проклетата му кола, но не влезе в контакт с мен. Не започна диалог.

— Може би сега смята, че е дошло времето. Омразата му е стара, на двадесет години. Годишнините са крайпътни камъни, жалони, в края на краищата. Но ако откриеш мотивите му, това ще ти помогне да го хванеш. Той иска да затвори вратата, преди да се умори да играе и да те преследва. Знаеш, че ще го направи, Рина. Не искам да повтарям колко е опасен.

— Знам, че е опасен. Отчаян социопат с тенденции към женомразство. Няма да остави някоя обида — истинска или измислена, ненаказана. Но не е искал да ме преследва поне за известно време. Това е било прекалено вълнуващо за него, чувствал се е много важен. Затова е решил да преследва хората, които обичам. Това ме плаши, Джон. Страхувам се за семейството си, за теб, за Бо.

— Ето че отново се поддаваш на внушенията му.

— Знам това. Аз съм добро ченге. Така ли е, Джон?

— Да, така е.

— Повечето от времето ми е посветено на разследване на умишлени палежи. Подреждане на неизвестните. Събиране на доказателства, подробности, наблюдения, философия, психология. Не съм секретен агент — тя въздъхна. — Мога да преброя на пръсти колко пъти съм вадила оръжието си. Никога не съм стреляла с него. Хващала съм заподозрени, но само веднъж въоръжен заподозрян. Миналия месец. И ръцете ми трепереха през цялото време. Имах девет милиметров пистолет, а той нож. И за Бога, Джон! — моите ръце трепереха.

— Успя ли да го хванеш?

— Да — тя прекара ръка през косата си. — Да — после затвори очи. — Това е важното.

Рина прекара деня, затрупана с безброй неотложни задачи, причиняващи главоболие. Четене на досиета и докладни, писане, обаждане по телефона, изчакване за справките.

Трябваше да отиде до стария си квартал, за да разпита един от старите приятели на Джоуи.

Тони Борели беше мършаво момче с нацупено лице, една година пред нея в училище. Майка му, спомни си Рина, все викаше. Заставаше на стълбите пред къщата или в страничната алея и викаше по децата си, по съседите, по съпруга си. Дори на случайно минаващи хора.

Беше умряла от усложнения вследствие на удар на четиридесет и осем години.

Тони имаше дял в нейното викане и разправиите. Кражби по магазини или къщи, разходки с крадени автомобили. Беше лежал кратко време в затвора, когато бе още в началото на двадесетте, заради участието си в организирането на обир на магазин в Южен Балтимор.

Все още си беше мършав — истинска торба с кокали, облечена в изцапани с масло джинси и избеляла червена тениска. Косата му бе скрита от синя бейзболна шапка с надпис „Автомобилна работилница Стенсън“, обърната наопаки.

На крика бе качена „Хонда Акорд“, по ръцете му имаше машинно масло и той ги избърса с кърпа, която някога може би е била синя.

— Джоуи Пасторели ли? Господи, не съм го виждал откакто бяхме деца.

— Някога, като деца ти и той бяхте много гъсти, Тони.

— Да, като деца — сви рамене и продължи да източва маслото от хондата. — Така е, известно време движехме заедно. Бяхме гаднярчета.

— Бяхте.

Тони леко се усмихна.

— Предполагам, че си права, но това беше отдавна, Рина — очите му проследиха О’Донъл, който се мотаеше около тезгяха, сякаш се удивляваше на оборудването и инструментите. — Вече пораснахме малко.

— Аз все още съм приятелка с децата, с които играех тогава. Дори с онези, които напуснаха квартала. Поддържаме връзка.

— Може би момичетата са различни. Джоуи отиде в Ню Йорк, когато бяхме… на колко? На дванайсет? Преди много време.

Той не спря да работи, отбеляза си Рина и продължи да хвърля нервни погледи към О’Донъл.

— Имал си известни неприятности, а, Тони?

— Да, имах. Лежах известно време в затвора. Когато ти се случи такова нещо, някои хора не могат да си представят, че можеш да си промениш. Сега имам жена, дете. Имам работа. Аз съм добър механик.

— Умение, което ти е помогнало с крадените коли.

— Бях на двадесет за Бога! Платих дълговете си към обществото. Какво искате от мен?

— Кога за последен път си говорил с Джоуи Пасторели? Напоследък е идвал няколко пъти в Балтимор. Човек посещава старата си махала и се свързва със старите си приятели. Не се опитвай да ме лъжеш, мога да ти създам неприятности. Не ми се иска да го правя, но ако се наложи, няма да се поколебая.

— Всичко това е, защото, когато бяхме деца, той те удари, нали? — Тони вдигна изцапания си с машинно масло пръст. — Нямам нищо общо с това, не е за мен. Никога не удрям момичета, нито жени. Да си видяла в досието ми нещо подобно?

— Не. В твоето досие няма нищо, свързано с насилие. Засега. Но забелязах, че си държал устата си затворена, когато са те арестували за обира. Не си казал никакви имена. Ти смяташ това за лоялност, нали, Тони? Търсим Джоуи във връзка с убийство. Искаш ли да бъдеш обвинен в съучастие заради възпрепятстване на следствието?

— Чакай, чакай! Задръж така — отстъпи той. В ръката му се поклащате гаечен ключ. — Убийство, казваш? Не знам за какво говориш. Кълна се в живота си, ей Богу!

— Разкажи ми за Джоуи.

— Добре, може и да се е мяркал наоколо няколко пъти. Може и да сме пили по бира. Няма закон, който да забранява това, нали?

— Кога? Къде?

— Човече! — той свали шапката си и Рина видя, че косата му е изтъняла и оредяла. Беше започнал да оплешивява, и за да го скрие, бе оформил на челото си дълъг перчем. — След пожара в „Сирико“ и всичко след него го видях за пръв път точно преди да ме опандизят за обира в магазина. Каза ми, че трябвало да се погрижи за една работа. Познавал онези момчета и ако съм търсел начин да спечеля малко пари… Заведе ме при тях. Ето как влязох в бандата.

— Бил си арестуван през 1993.

— Да. Но крадяхме около година преди да ме хванат.

Стомахът й се стегна.

— Значи Джоуи се е появил през деветдесет и втора?

— Точно така.

— Кога? През пролетта, лятото или зимата?

— Ами… трябва ли да помня?

— Добре, опиши ми какво беше времето, Тони. Джоуи се е върнал след изминалите години и вие сигурно сте посетили няколко кръчми по този повод. Да се почерпите за срещата. Пеша ли ходихте? Валеше ли сняг?

— Глупости! Времето беше хубаво. Спомням си. Бях пушил малко трева, слушах бейзболния мач. Сега се сещам. Беше началото на сезона, но навън беше топло. Април или може би май.

В гаража беше горещо и тясно, но потта, която се стичаше по лицето на Тони, не бе причинена само от условията на работа.

— Слушай, ако той е убил някого, не ми се е похвалил за това. Не казвам, че съм изненадан да го е чуя, но не е споделил с мен — Тони навлажни устните си. — Говорихме малко за теб.

— Нима?

— Разни глупости. Попита ме дали все още те виждам… дали знам нещо за теб.

— И какво друго?

— Бях много надрусан, Рина. Говорихме обикновените глупости, които си говорят мъжете и той ми предложи да участвам в операцията. Получих три години и излязох чист. Оттогава работя тук. Джоуи се появи отново, няколко години след като излязох.

— През деветдесет и девета ли?

— Да. Пихме за доброто старо време и в името на старото приятелство. Предложи ми помощта си, твърдеше, че може да ми помогне. Но аз не исках да се връщам в лошия път, казах му това категорично. Той се ядоса и се скарахме. Изхвърли ме от колата, защото той караше. Почти замръзнах, докато се опитвах да си хвана такси.

— Студено ли беше?

— Кучешки студ. Помня, че беше и заледено, защото се подхлъзнах и паднах. Няколко седмици по-късно срещнах Трейси. Това ме мотивира още повече. Тя не търпи шибани работи.

— Браво на нея.

— Браво на мен. И вече знаех, Рина. Когато следващия път видях Джоуи, му казах да се разкара, защото не искам повече да върша глупости.

— И кога беше това?

Тони пристъпи от крак на крак.

— Преди няколко седмици. Може би три. Дойде направо вкъщи. Не знам как е открил къде живеем. Беше почти полунощ. Изкара акъла на Трейси. Събуди детето. Беше пиян, искаше да изляза с него. Не го пуснах да влезе и го отпратих. Не му хареса.

— Пеш ли беше или с кола?

— Не беше пеш. Гледах след него, за да съм сигурен, че ще си отиде. Видях го да се качва в „Чероки.“ Черен джип „Чероки“, май деветдесет и трета година.

— Забеляза ли номерата?

— Съжалявам, не. Никога не ги гледам — той мачкаше шапката в ръцете си, но тя забеляза, че притеснението му не се дължеше на чувство за вина. А на страх.

— Той изплаши жена ми и детето. Нещата сега са различни. Имам семейство. Ако е извършил убийство, не искам да се навърта около моето семейство.

— Свърже ли се отново с теб, искам да знам. Не бива да му казваш за този разговор. Ако можеш, опитай се да разбереш къде е отседнал, но не го притискай.

— Ти ме плашиш, Рина.

— Чудесно, защото той е опасен. Ако ти се е ядосал, ще ти отмъсти. Ще нарани семейството ти. Не се шегувам, истина е.

Тя си тръгна с О’Донъл, но Тони излезе от гаража и я извика.

— Чакай, искам да те питам още нещо. Лично.

— Добре. Сега ще се върна — рече Рина на партньора си и тръгна с Тони покрай сградата.

— Той наистина ли е убил някого?

— Това разследваме.

— И ти смяташ, че може да нарани Трейси или детето ми?

— Джоуи обикновено отмъщава, Тони. Точно сега едва ли му до теб. Но ако не го хванем, може и да намери време. Разбирам, че искаш да стоиш далеч от него, но ме уведоми, ако ти се обади.

— Да, разбрах. Не искам да се забърквам в нищо, откакто Трейси ми даде шанс. Няма да рискувам заради никого и за нищо на света. Знаеш ли? — той отново свали шапката си и прекара ръка през онова, което бе останало от косата му. — Когато бяхме деца, преди… е, преди всичко онова да се случи, той те преследваше.

— В какъв смисъл?

— Обикновено те следеше след училище, из квартала. Измъкваше се нощем от къщи и гледаше през прозорците на вашата къща. Катереше се по дървото в задния двор и се опитваше да надникне в спалнята ти. Няколко пъти и аз бях с него.

— И видя ли нещо интересно?

Погледът му бе забит във върховете на износените ботуши.

— Искаше да те изнасили. Не го нарече така, пък и аз тогава не се досещах за какво става дума. Бях на дванадесет години. Каза, че искал да те оправи, настояваше и аз да участвам. Не желаех да се замесвам, пък и мислех, че само вдига шум. Пушилка без огън. Мислех, че е неприлично. Но след това, когато научихме как те бе нападнал и съборил, и… Само аз знаех какво се е опитвал да направи. Не казах за това на никого.

— Защо ми го казваш сега?

Той вдигна очи.

— Имам малко момиченце. На пет години. Когато си помисля… извинявай. Съжалявам, че не премълчах какво ми е казал, преди да се опита да те нарани. Искам да го знаеш. Давам ти дума, че ако се появи или се свърже с мен, няма да му кажа, че си го търсила. И първо ще се обадя на теб.

— Добре, Тони — за да скрепи уговорката, тя хвана ръката му и я разтърси. — Хубаво е, че имаш семейство.

— Да, мога да направя разликата.

— Така е. Радвам се за теб.

— Имаме потвърждение, че Джоуи Пасторели е бил на територията на Балтимор по време на смъртта на Джош, подпалването на автомобила на Люк и преди две или три седмици.

Рина бе събрала отряда за разследване на пожари, Стив като пожарникарски инспектор и членовете на отдела за събиране на улики от местопрестъплението, за да им съобщи какво са постигнали.

— Карал е черен джип „Чероки“, вероятна година на производство деветдесет и трета, когато е напуснал къщата на Тони Борели. На името на Джоузеф Пасторели Младши няма регистриран никакъв автомобил. Нито на баща му. Майка му не притежава кола. Автомобилът може да е взет назаем от някой познат, но по-вероятно е да е откраднат. Започнали сме издирване на откраднати „Чероки“. Янгър, вие какво открихте?

Детективът се размърда в стола си.

— Все още събираме доказателства, но изглежда устройството, поставено в резервоара на Гуднайт, е от същия тип, използван при подпалването на колата на Чеймбърс преди шест години. Фишек, плуващ в чашка, натопени в бензин парцали за фитил. Преглеждаме всички подобни престъпления от Ню Йорк, Ню Джърси, Кънектикът и Пенсилвания. Също така прегледахме основно убийството и подпалването на колата в Северна Каролина, предизвикало смъртта на Хю Фицджералд. И разследването по случая, окачествен като смърт поради нещастен случай на Джошуа Болтън, отново е възобновено.

Един от детективите кимна към дъската, на която бяха закачени с кабърчета две замазани снимки на двамата Пасторели, както и различни снимки от различни местопрестъпления.

— Значи предполагате, че този човек подпалва умишлено пожари от десет и повече години, че е убил поне двама души и никога преди това не е бил заподозрян?

— Точно така — отговори Рина — той е внимателен и е много добър в тази работа. Възможно е да го покровителства фамилията Карбионели, много е вероятно да е вършил същата работа и за тях. До този момент не е имал причина да ме уведомява за действията си. Сега обаче иска да знам. Какъв е мотивът му? Това все още знае само той. Но се е върнал тук. Върнал се е в Балтимор.

— Ти си част от причината — отбеляза Стив.

— Аз — съгласи се тя, — баща му и случилото се през август осемдесет и пета година. Има ми зъб и поддържа тази омраза от дълго време. Преди това, доколкото знаем, е идвал, свършвал си е работата и е изчезвал. Този път е останал и очевидно ще играе докрай. Ще се обади отново, ще подпали още нещо — тя погледна към размазаната снимка. — Този път смята да сложи край на играта.

В края на работния си ден Рина събра папките и бележките си. Трябваше да работи, реши тя, но щеше да го направи вкъщи, далеч от непрекъснатия шум в участъка. И освен това искаше да си бъде у дома, когато Джоуи се обадеше следващия път.

Телефонът иззвъня и тя го вдигна, като притисна папките под мишницата си, за да не паднат.

— Отдел „Палежи“, Хейл. Да, благодаря, че ми се обаждате. Полицията на Ню Йорк — съобщи на О’Донъл и остави папките, за да си води бележки. — Да, да, разбрах. Имате ли имената на инспекторите? Детективът по делото за обир? Благодаря ви много. Ще поддържаме връзка.

Остави слушалката и погледна партньора си.

— Часовникът, обиците и много други скъпоценности и предмети са откраднати от апартамент в Горен Ист Сайд на петнадесети декември миналата година. Сградата е била евакуирана заради пожар в апартамент — празен, тъй като собствениците били на почивка. След като пожарникарите загасили пожара и позволили на хората да се върнат в апартаментите си, те открили, че са обрани. Пари, бижута, колекция от монети.

— Малки и лесно преносими неща.

— В сградата има портиер, но един от наемателите е правил парти същата нощ. Много хора са влизали и излизали — служители от фирмата за кетъринг, гости, придружаващи ги лица, какви ли не. Не е било трудно да се промъкне сред тях, да влезе в празния апартамент и да го подпали.

— Установена ли е причината за пожара?

— Ще ни изпратят копие от досието още тази нощ, но основното е, че има множество начални точки на избухване. Килерът, пълен с почистващи препарати, диванът, леглото. Това място също е обрано. Дребни предмети на изкуството, малко бижута, които не са били в сейфа.

— Някой вътрешен има пръст в тази работа.

— Засега няма арести, откраднатите вещи не са открити. Нюйоркската полиция ни благодари за вероятната следа.

— Каквото повикало, това се обадило — рече дълбокомислено О’Донъл.

27.

Преди да се прибере вкъщи, Рина реши да намине и да проведе един закъснял разговор с майка си.

Забеляза блестящо синьото ново камионче пред „Сирико“ и събра две и две. Спря зад него, направи един бърз оглед от всички страни и заключи, че Бо се е сдобил със солидно средство за придвижване.

Нямаше много хора — беше прекалено рано за вечеря и твърде късно за обяд, Пит се занимаваше с приготвяне на поръчките, а дъщеря му Роза, която си бе вкъщи за ваканцията, отговаряше за масите.

— Всички са отзад — съобщи й Пит. — Цялата банда.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Справям се засега — той щедро поля кюфтенцата със сос. — Но кажи на момчето ми, че имаме поръчка за вкъщи, така че да си вдига задника и да идва. Почти съм готов.

— Добре — тя прекоси мястото за подготовка и мина през вратата за персонала. Семейството й, няколко братовчеди, вуйчо й Лари, както и Джина, майка й и двете й деца — всички се бяха събрали в тесния заден двор.

Фактът, че говореха едновременно, изобщо не я изненада. Върху тревата с оранжев спрей бяха изрисувани няколко хикса.

Баща й сочеше в една посока, а майка й в обратната. Бо бе хванат между тях.

Рина отиде до малката масичка, на която Бела бе сервирала газирана вода.

— Какво става тук?

— О! — махна с ръка сестра й. — Мерят, маркират, спорят за тази лятна кухня, за терасата, която мама е полудяла да има.

— Защо да е полудяла?

— Като че си нямат достатъчно работа и без това. Залепили са се за това място от тридесет години. Че и повече.

Рина седна и се вгледа в очите на Бела. Нещо е станало, реши тя.

— Те обичат това място.

— Знам, Рина, знам. Но няма да станат по-млади.

— За Бога!

— Вече не са млади. Би трябвало да се наслаждават на остатъка от живота си, да сграбчват всеки ден или миг, вместо да си създават главоболия.

— Те се наслаждават на живота си. Не само като работят, а като виждат как трудът им се отплаща всеки ден, освен това са със семейството и приятелите си. Пък и пътуват, не можеш да отречеш това.

— А какво щеше са стане, ако го нямаше „Сирико“? — Бела се извърна и снижи гласа си сякаш богохулстваше. — Какво щеше да стане, ако не бяха се срещнали толкова млади и това място не беше ги заключило? Тогава мама може би щеше да отиде в художествено училище, да стане истински художник. Да опита други неща, да види други места. Да свърши разни неща, преди да се е омъжила и народила бебета.

— Може ли първо да подчертая очевидното и да ти кажа, че ако го беше направила, ти сега нямаше да си тук! И второ, тя е можела да предпочете художественото училище. Можела е да избере татко или художественото училище. Но е избрала него, това място и този живот.

Рина вдигна очи и погледна майка си — тънка и красива, с коса, прибрана назад в блестяща опашка, смееща се, докато мушкаше пръст в гърдите на съпруга си.

— И като я гледам, Бела, не ми изглежда като жена, която съжалява, която се пита какво щеше да стане, ако бе поела друг път.

— Защо не мога да бъда така щастлива като нея, Рина? Защо не съм щастлива?

— Не знам. Съжалявам, че не си.

— Научих, че си ходила да говориш с Винс. О, моля те, не се прави на ченге пред мен — рече нетърпеливо Бела, — той беше много ядосан. Но и малко стреснат. Не съм очаквала, че малката ми сестричка така ще го стресне. Благодаря ти.

— Пак заповядай. Направих го импулсивно. Не можах да се спра. Страхувах се, че може да се ядосаш на намесата ми.

— Ни най-малко. Дори да не промени нищо, пак няма да се ядосам, че си го заплашила заради мен. Той скъса с последната си любовница. Така ми се струва. Може би тя ще е последната, а може би не — Бела сви рамене и погледна отново майка си. — Никога няма да съм като мама, да имам съпруг, който ще обожава всичко в мен. Всичко, свързано с мен. Никога няма да имам подобно щастие.

— Ти имаш прекрасни деца.

— Така е — съгласи се с тъжна усмивка Бела. — Имам прекрасни деца. И мисля, че ще имам още. Отново съм бременна.

— Каквооо? Смяташ, че…

Но Бела поклати бързо глава и прекъсна разговора, защото едно от децата изтича към тях.

— Мамо! Може ли да си вземем сладолед? Само по една лопатка. Баба каза да питаме теб. Моля те, може ли?

— Да, разбира се, че може — тя целуна по бузата сина си. — Само една лопатка. Толкова много ги обичам — обърна се към Рина, когато момчето изтича, за да съобщи добрите новини на останалите хлапета. — Не мога да говоря за това сега. Не казвай на никого — сетне се изправи. — Софи! Ела да ми помогнеш със сладоледа.

Бела влезе в ресторанта, а по-малките деца я последваха с викове. София влачеше крака най-отзад.

Нацупена, отбеляза Рина, но покорна. Все още беше много малка, за да не се поддаде на изкушението да получи топка сладолед.

— Не разбирам защо иска дай помагам. Винаги аз, все аз — оплака се тя на леля си.

— Хей, какво лошо има? — попита я Рина. — Ти ще си първа и никой няма да види, че си получила две топки вместо една.

Устничките на София се извиха.

— Ти искаш ли една топка?

— Ако има лимонов. Какво мислиш? — Рина се наведе и пощипна София по бузката. — Бъди добра с мама. И не върти очи. Просто го направи. Опитай двадесет и четири часа да бъдеш добра. Мисля, че тя се нуждае от това.

Целуна племенницата си, след което отиде при собствената си майка. Бианка я прегърна през кръста.

— Идваш точно навреме. Баща ти осъзна очевидното за всички. Че аз съм права.

Бо, Гиб, Лари и още няколко мъже вървяха към ъгъла на сградата. Бо ръкомахаше и със спрей започна да отбелязва линия по тревата.

— Какво прави? — попита Рина.

— Маркира моята пътека от ъгъла. Хората ще могат да минават от алеята отпред и да идват направо към моята пергола. Може би няма да искат да прекосяват ресторанта, както се налага да правят сега, когато пожелаят да седнат на външна маса. Биха могли да се отбият от разходка, да послушат музика…

— Музика?

— Ще сложа високоговорители. Ще има музика. И лампи по пътеката. Както и големи саксии с цветя — тя се тупна по бедрата, докато се въртеше. Това беше жест на доволна жена, която знае как да получи желаното. — Ще има декоративни дървета. Лимонови дръвчета. А в онзи ъгъл там — малка детска площадка, където децата ще могат да играят и да не досаждат. И…

— Мамо! — развеселена, Рина притисна слепоочията си с ръце. — Главата ми се завъртя от твоите планове.

— Това е хубав план.

— Да, наистина. И голям

— Харесвам големите неща — тя се усмихна, когато Бо започна да ръкомаха, а Гиб се намръщи. — Харесвам твоя Бо. Вчера много се забавлявахме. Накарах братовчеда Сал почти да се разплаче, беше много смешно, а след това Бо ми купи хидрангия.

— Той… той ти е купил храст?

— И го засади. Ако не се омъжиш за него, аз ще го осиновя, защото нямам намерение да го изпусна.

Децата се върнаха с фунийки сладолед, Джина и майка й приближиха към тях, а Бо улови погледа на Рина и й се усмихна.

Моментът не беше подходящ да говори за серийни подпалвачи и убийци.

Не можеше да остане, макар че извинението й, че трябва да се прибира вкъщи, беше посрещнато с протести.

— Просто искам да направя колкото може повече за родителите ти — обясни й Бо. — Така че да могат да го обмислят през нощта. Бъди сигурна, че те точно това искат. Ако изчакаш само половин час, ще си тръгнем заедно.

— Ти може да се прибереш и сам. Достатъчно голям си. Взела съм си работа, искам да изчета досиетата. Един час тишина и спокойствие, за да мога да мисля, е точно онова, от което се нуждая.

— Искаш ли да ти донеса вечеря?

— Чудесно. Нямам претенции, каквото и да е. Просто ме изненадай.

Ксандър я последва, докато тя от чисто любопитството следваше пътя, очертан с оранжеви линии.

— Ще повървя с теб — рече й и я дръпна за косата, един стар навик от детството.

Тя заби лакът в ребрата му, точно както преди.

— Ако искаш да те изпратя — предложи той — и да поседя малко с теб? Никога не съм бил…

— Не. Имам работа и не се нуждая от защита, не се прави на бодигард.

— По-висок съм от теб.

— Съвсем мъничко.

— Може да съм по-младият ти брат, но не съм малък. Катарина, той може да дойде в къщата ти.

— Да, може. Знае къде живея. Подготвена съм за това, Ксанд. Не може двадесет и четири часа в денонощието някой да ме пази. Ти бъди внимателен — предупреди го и сложи ръка на раменете му. — Джоуи Пасторели. Ако съм права, той търси отмъщение. Ти, който си почти три години по-малък от него, тогава се намеси и го удари. Гарантирам ти, че не го е забравил. Внимавай много, пази жена си и бебето. Не се тревожи за мен и аз няма да се тревожа да теб. Става ли?

— Смяташ, че този кучи син може да доближи Ан и Дилан?…

— Точно така — очите й го гледаха с разбиране. — Точно така. Трябва да внимаваме сега. Ти и Джак трябва да пазите Фран и Бела, децата. Мама и татко. Пратила съм допълнителни патрули, но никой не познава квартала като нас. Ако нещо ти направи впечатление, каквото и да е, веднага ми звънни. Обещай ми!

— Няма нужда да ме молиш за това.

— Горещо е — каза тя след минута. — Тази нощ ще бъде горещо. Лятото влиза в правата си.

Рина отиде до колата си и тръгна към къщи. Но когато пристигна, остана в нея и внимателно огледа къщата, улицата, квартала.

Познаваше няколко души, които живееха от тази страна, познаваше ги почти откакто се помнеше. През целия си живот.

Познаваше това място, беше избрала да живее тук. Можеше да тръгне в която и да е посока и пак щеше да срещне поне десетина познати.

Сега никой от тях, както и тя не бяха в безопасност.

Рина взе папките, излезе и заключи колата. Огледа вдлъбнатините и драскотините по нея, които напомняха за силата на взрива.

Колко ли време му трябваше, за да подпали и нейната кола? — зачуди се. Две минути, три? Можеше да го направи, докато спи, докато готви или почива.

Но това щеше да бъде само смушкване, нещо като пръчка в раната. Според Рина подпалвачът искаше много повече — да си разчисти сметките.

Стигна до вратата, махна на Мери Кейт Лиони, която миеше белите мраморни стъпала пред дома си, през три врати от нейната къща. Домакинстване, помисли си Рина. Животът минаваше в такива прости и прозаични неща като домакинстване, готвене, слагане на масата, ядене на сладолед.

Отключи и внесе папките вътре. Разкопча оръжието си. Колкото и да твърдеше, че ситуацията е под контрол, че иска един час спокойствие и самота, тишина, за да се съсредоточи, беше нащрек, затова първо щеше да провери цялата къща, но с пистолет в ръката.

Доволна, но не и спокойна, Рина слезе на долния етаж за своите папки и студена напитка. Беше време да използва собствения си кабинет, който бе започнала да подрежда на третия етаж. И да прави онова, в което бе най-добра — да систематизира, изследва и анализира.

Включи компютъра, след което се обърна към дъската и статива, които бе донесла. Извади от папките снимки, изрезки от вестници, копия от доклади. Разпечата материали от собствения си компютър.

Когато подреди всичко, отстъпи назад и огледа цялата дъска. Сетне седна пред клавиатурата и описа събитията в последователността, в която се бяха случили, започвайки от онзи августовски ден, когато бе на единадесет.

Отне й малко повече от час, но почти не забеляза как отлетя времето. Когато телефонът иззвъня, тя измърмори едно проклятие, но бе така дълбоко затънала в работата си, че почти бе забравила за останалия свят. Пръстите й бяха на сантиметър от слушалката, когато изведнъж се сепна. Погледна изписания номер.

Остави телефона да звънне втори път и чак тогава го вдигна. Макар да знаеше, че телефонът й се подслушва и в момента някой полицай записва разговора и проследява обаждането, включи и собствения си магнетофон.

— Здравей, Джоуи.

— Здрасти, Рина. Отне ти доста време да се сетиш за мен.

— Знаеш ли, въобще не съм се сещала за теб от двадесет години.

— Но сега си спомни, нали?

— Със сигурност. Спомних си какъв скапан малък негодник беше, когато живееше на нашата улица. Изглежда вече си станал голям негодник.

— Винаги си имала голяма уста. Имам намерение да я използвам и запуша, при това скоро.

— Какъв ти е проблемът, Джоуи? Не можеш да си хванеш жена ли? Или все още ти доставя удоволствие да събориш и изнасилиш жертвата?

— Сама ще видиш. Имаме много неща за решаване, само ти и аз. Скоро ще получиш изненада. Цялата ще бъде за теб.

— Защо не разчистим терена, Джоуи? Защо не се срещнем? Кажи ми кога и къде и ще си уредим сметките.

— Ти винаги си ме мислела за глупав. Винаги си смятала, че стоя по-ниско от теб, ти и твоето велико свято семейство. А кой живее все още в предградията и продава мазни пици?

— Около „Сирико“, Джоуи, вече няма нищо мазно, откакто вие се изселихте оттук. Хайде, ела да се срещнем в ресторанта, ще те черпя една голяма.

— Жалко, че оня задник, който те чука сега, не беше в камиончето, когато го взривих — долови, че дъхът му се ускори, докато изричаше думите.

Влязох му под кожата, ядосах го, помисли си Рина. Накарах кобрата да надигне глава и да започне да съска.

— Може би следващия път. Или пък ще му се случи нещастие вкъщи, в леглото, докато спи. Чаршафите ще се подпалят, докато пуши цигара. Какво ще кажеш, а? Миришеше на печено прасе. Онзи, първият. Спомняш ли си, а, Рина? Можех да вдъхна твоята миризма по чаршафите, които използвах, за да го подпаля.

— Ти си гаден негодник! Мръсно копеле! — болката преряза корема й. — Гаден кучи син!

Той се разсмя и гласът му се превърна в шепот.

— Тази нощ още някой ще изгори.

Бяха необходими два, а не един час, за да си тръгне от „Сирико“. Работата се оказа най-малкото интересна. Освен това получи около половин дузина други поръчки — за ремонт, поправки, премоделиране, обзавеждане, от хора, които гледаха, докато правеше измерванията. Раздаде два пъти повече визитки, преди да си тръгне с пилето с пармезан, увито за вкъщи в кесия.

Ако една трета от тези поръчки се окажеха истинска работа, щеше да се наложи да се замисли сериозно дали да не наеме работник на пълен работен ден.

Голяма стъпка беше това, реши Бо. Голяма, гигантска разлика в сравнение с наемането на помощник на час или когато викаше на помощ Брад, защото работата е прекалено много за сам човек или времето го притискаше.

Това би било голям ангажимент за човек, който досега се е задоволявал да работи сам. Щеше да се наложи да отделя пари, за да плаща заплата на работник. Всяка седмица.

Определено трябваше да помисли за това.

Бо прекара ръка по капака на колата, докато минаваше покрай нея. Хубава машина, помисли си. И я получи на идеална цена, никой не би могъл да очаква такава. Бианка направо я открадна за него.

Но, по дяволите! Липсваше му старият боен кон.

Посегна за ключовете си, но когато чу подсвиркването, се огледа.

Видя мъж с палци в предните джобове на джинсите си. Бейзболна шапка, джинси, слънчеви очила, ухилена физиономия. Имаше нещо познато, затова Бо вдигна ръка за поздрав заедно с ключовете си.

Сетне се сети. Мъжът от цветарския магазин, който купи рози, защото беше спал в кучешката колибка.

— Хей! — извика му, като отвори вратата на камиончето си. — Как я караш?

Със зловеща усмивка, разкриваща всичките му зъби, мъжът отиде до една кола и влезе в нея. Свали прозореца и се надвеси през него. Сетне направи движение сякаш стреля с пушка, като сви палеца си. Бо го чу да казва „бум“, когато мина покрай него.

— Ама че смахнат тип — поклати глава той. Остави кесията с пилето на седалката и седна зад волана. Огледа улицата, надолу и нагоре, сетне включи, взе завоя и потегли към къщата на Рина.

Влезе вътре и извика, за да се обади, че се е върнал, сетне занесе кесията в кухнята. Тъй като долови миризмата на пот, примесена с аромата на печено пиле, реши, че един хубав хладен душ ще бъде първото нещо в програмата му.

Щеше да се върне в своята къща и да се изкъпе, а също и да вземе проектите и рисунките, които бе направил за нея. Докато ги разглеждат, щяха да се разсеят от сериозните въпроси поне за няколко часа.

Излезе от кухнята и тръгна по стълбите, като отново я извика.

— Хей, не се крий! Само ще прескоча до нас, за да си взема един душ и… и очевидно сам си говоря — рече на глас Бо, когато видя, че в спалнята няма никаква следа от нея.

Чу, че над него се отвори врата, и се качи на третия етаж.

— Ало, Рина, защо хора като теб и мен си купуват къщи, щом трябва да се катерят… Какво става, момиче?

Тя стоеше точно пред онова помещение, което той знаеше, че е малка баня. Лицето й беше бяло като платно.

— Трябва да седнеш — макар че тя поклати глава, той я хвана за ръката и я поведе обратно в кабинета й. — Обадил се е отново, нали?

Този път Рина кимна.

— Трябва ми една минута.

— Ще ти донеса вода.

— Няма нужда, вече пих. Добре съм. Да, той се обади отново. Запазих самообладание и го притиснах, разярих го. Очевидно съм успяла, защото ми наговори един куп неща и аз загубих контрол…

Беше успяла да се обади на О’Донъл, преди да й стане наистина лошо.

— Видях те като пристигна — беше показала главата си през прозореца, за да вземе глътка въздух.

— Какво ти каза?

Вместо да повтори разговора, тя показа записващото устройство.

— Пусни го. Можеш да чуеш сам.

Когато Бо го направи, Рина стана и отиде до прозореца. Отвори го, макар че въздухът навън бе горещ и тежък.

— Не е точно онова, което си… което си си представял, нали? — попита го, като се върна при него.

— Не съвсем.

— Никой няма да си помисли нищо лошо за теб, ако решиш да се откажеш. Той ще те нарани, ако може. Вече ти причини достатъчно неприятности:

— Така че ти ще си спокойна, ако си взема няколко седмици отпуска. Може да отида в някой от националните паркове или да карам сърф в Ямайка.

— Да.

— Добра католичка като теб би трябвало да се срамува от тази голяма тлъста лъжа.

— Не е лъжа.

— Тогава имаш много лошо мнение за мъжете.

— Няма нищо общо с мнението ми — тя затвори прозореца с нетърпелива въздишка. — Не искам да ти се случи нищо лошо. Страхувам се за теб.

— Аз също.

Рина се обърна и го погледна право в очите.

— Аз искам да се омъжа за теб.

Бо отвори и затвори уста два пъти, преди да успее да произнесе някакъв звук. И очевидно загуби цвета на лицето си.

— Добре. Ами да. Добре. Тук, в тази стая има много… подходящи за хвърляне неща. Май трябва да седна, преди някое парче да се блъсне в главата ми.

— Е, какво мислиш, Гуднайт? Аз наистина съм добра католичка. Виж семейството ми, виж мен. Най-накрая намерих мъж, когото да обичам, да уважавам и с когото да се забавлявам?

— Не знам. Наистина не знам. Цялата тази институция, наречена брак, не е нещо, което…

— Той е свещен за мен. Бракът е свещен и ти си единственият мъж, с когото съм искала да обменя брачни клетви.

— Аз… Аз… По дяволите, започнах и да заеквам. Нещо наистина ме цапардоса по главата.

— Не ме интересуваше дали някога въобще ще се омъжа и дали ще имам деца, защото нямаше човек, за когото исках да се омъжа и от когото да имам деца. Ти промени всичко това и сега ще трябва да си понесеш последствията.

— Опитваш се да ме уплашиш, за да се скрия в някой национален парк ли?

Рина се приближи, обхвана лицето му с длани и го целуна.

— Обичам те.

— О, Боже. Ами сега?

— Кажи: „И аз те обичам, Рина.“ Ако мислиш така.

— Мисля. И аз те обичам, Рина.

Очите й останаха приковани в неговите и фактът, че откри в тях страх, я накара да се усмихне.

— Това е просто… никога преди не съм стигал до тази част. Случило се е например да си казваме: „Прекарваме си чудесно двамата заедно“ — въпреки страха и скандалите. По-късно ни хрумваше: „Може би трябва да помислим за това“, а после: „И докъде ще ни доведе?“

— Не ме устройва. Аз съм на тридесет и една години. Искам да имам деца от теб. И да създам живот, нашия живот. Веднъж ми каза, че си се влюбил в мен, защото, когато си ме видял, музиката спряла. За мен музиката започва сега. Помисли си — тя го целуна отново. — Помисли си за това. Има достатъчно време. И доста неща могат да се случат.

— Много.

— Аз ще се омъжа за теб дори ако отидеш някъде за малко, докато всичко приключи.

— Никъде няма да ходя. И не знам как можеш да… — все още не можеше да произнесе думата „ожениш“ — … как може да обвържеш с човек, който ще те изостави, за да спаси собствената си кожа.

— Твоята кожа е много важна за мен — въздъхна Рина. — Добре, цялата тази игра на котка и мишка малко ме разстрои. Но сега ще се съвзема. Ще го хванем, може би не навреме, за да му попречим да осъществи плановете си за тази нощ или утре. Но ще го хванем.

— Увереността е хубаво нещо.

— Вярвам, че доброто винаги побеждава злото, особено ако доброто се скъсва от работа. По същия начин вярвам в светостта на брака или в поезията на бейзбола. Тези неща са константа за мен, Бо. Непроменими. Неатакуеми, неразбиваеми. Вечни.

Рина погледна встрани и се почувства по-силна.

— Той ме познава по-добре, отколкото аз него и това е предимство в негова полза. От години ме е изучавал, за да открие и разбере слабостите ми. Но аз бързо се уча. Искам да знам защо точно сега смята, че вече може да се разкрие пред мен, да ми покаже какво е извършил. След него по цялото източно крайбрежие са тръгнали ченгета. Можеше да ме хване или да се опита да ме убие, без никой да узнае кога и къде.

— Но това нямаше да е достатъчно за него. Нямаше да се чувства достатъчно важен и велик.

— Да, това също е част от мисленето му. Дошъл е моментът за големия удар. Нещо, което е замислил и за което е работил двадесет години. Господи, що за човек, може да е обсебен от една жена цели двадесет години? Не мога да го разбера.

— Аз обаче мога — Бо не мръдна от мястото си, когато тя се обърна към него. — Не е същото, но знам какво е някой да ти влезе под кожата, да се настани в сърцето ти против всякакви правила, без обяснение, просто да залепне там. За мен беше магия. За него сигурно е болест. Но и за двама ни е някаква фантазия. Просто тя се е разраснала в различни посоки.

Рита се замисли, докато разглеждаше дъската.

— Неговата фантазия е започнала в детството. Корените й са там. Неговите и моите. Изнасилването не е свързано със секса, а с насилието. В неговите очи то представлява сила и контрол. Фактът, че си бе набелязал мен и се опита да ме изнасили, не се дължи толкова на личните ми особености, колкото на това коя съм. Най-малката дъщеря — и вероятно най-глезената — на семейство Хейл — Рина заобиколи дъската, сякаш за да я огледа от различни ъгли. — Светото семейство, ето какво каза. Ние бяхме щастливи, уважавани, заобиколени с приятели. А неговото семейство беше изолирано, там цареше насилие и той бе единствено дете. Имаше и други като нас в квартала, но ние бяхме по-известни заради „Сирико“. Всички ни познаваха. А от тях никой не се интересуваше. Аз бях най-близо до неговата възраст. Баща му редовно биеше майка му, той съответно се е научил на насилие, насочено към жените. Но опитът му да ме покори със сила, да извърши насилие върху мен бе осуетен — и то от моя по-малък брат, но последствията от случката повлияха върху целия му живот. И той обвинява мен. Аз съм виновната според него.

Тя още веднъж заобиколи дъската.

— Но това все още не ми изяснява защо сега и какъв ще бъде следващият му ход. Той е социопат. Няма съвест, не изпитва угризения, не познава разкаянието, но също така раздава сам правосъдие. Когато някой го обиди или удари, той не отвръща на удара, а пали. Нещо го е засегнало. Нещо е натиснало копчето, нещо е дръпнало спусъка. Нещо го е накарало да се върне и да ми даде да разбера кой е той.

В този миг Бо престана да слуша. Изправи се, отиде до дъската и последните й думи просто не достигнаха до съзнанието му.

— Това ли е той? Това ли е Пасторели?

— Да. Младши.

— Аз го видях. Два пъти. Видях го на два пъти. Първия път стоеше толкова близо до мен, колкото си ти сега.

— Кога? — извика тя. — Къде?

— Първият път беше в съботата преди вечерята у семейството ти. Отидох в супера в близост до клиента, при който работех същия ден, за да купя цветя за майка ти. Този мъж застана точно до мен. По дяволите, какъв съм глупак!

— Престани! Само ми кажи какво стана. Той говори ли с теб?

— Да — ръцете му се свиха в юмруци, но Бо ги отпусна и й разказа всичко за случката, поне както си я спомняше. — Негодникът купи червени рози.

— Проследил те е. Използвал е времето за оглед. Къщата на клиента ти, супермаркетът, през цялото време е бил след теб. Сигурно е бил възбуден, когато е говорил с теб. Това го е накарало да се почувства голям герой, супермен, силен и властен. Трябва ми черна дъска тук. Защо не съм се сетила да си купя черна дъска?

Вместо това измъкна една карта на града и я закачи върху задната страна на корковата дъска.

— Покажи ми къде е къщата на клиента ти, а също и магазинът.

Рина взе карфици с цветни главички и отбеляза с червено двете места, които Бой показа.

— Така, добре. Да отбележим къде другаде е бил забелязан — тя забоде още една червена карфица върху улицата на Тони Борели. — Къде го видя за втори път?

— Преди около двадесет минути — отвърна й Бо. — До „Сирико“.

Рина едва не изтърва кутийката с карфиците.

— Какво? Той влезе ли в ресторанта?

— Не — Бо сложи ръка на рамото й. — Отпътува. Беше от другата страна на улицата, през няколко къщи от ресторанта. Когато видя, че го забелязах и разпознах, влезе в колата си.

— Цвят, модел?

— Ами… — Бо затвори очи и се опита да си припомни. — „Тойота“. Тъмносиня, може би черна. Може да е неприсъщо за мъж, но наистина не познавам марката на всяка кола, която се търкаля по пътищата. Познах тази, защото преди време се срещах с едно момиче, което имаше същата. Както и да е. Той ми свирна, аз му махнах с ръка като на познат. Тогава отпътува, но отвори прозореца и с пръста си имитира спусък и стрелба. Каза: „Бум“ и изчезна.

— Гадно копеле — гърлото й пресъхна при мисълта какво щеше да стане, ако в ръцете му наистина имаше оръжие. — Сигурно е стоял пред собствената си къща и е наблюдавал ресторанта. Каза ми, че бил планирал още една изненада за мен тази вечер. Трябва да е тъп като галош, ако си мисли, че ще му дам шанс да удари „Сирико“.

Тя постави червената карфица на картата. Напрежението и гневът я накараха да се стегне.

— Бо, налага се да се обадя на няколко телефона.

28.

Пред „Сирико“ имаше полицаи, които патрулираха около ресторанта и наблюдаваха апартамента над него. Още двама се радваха на гостоприемството на родителите й вътре, имаше и други, които пазеха къщата на Фран. И макар Винс да се противеше и да настояваше, че домът му е защитен с най-модерните охранителни системи, Рина изпрати полицаи да пазят и тяхната собственост.

— Той може да направи опит на всички тези места. Или на никое от тях — тя крачеше нервно из дневната. Спря и загледа картата. — Тази нощ Джоуи смята да драсне някъде кибрита.

Бо беше свалил дъската й долу както бе настояла. Дотук с разделянето на работата и личния живот, помисли си Рина. Сега работата и животът й бяха едно. Работата беше нейният живот.

Телефонът зазвъня в джоба й. Тя го извади.

— Хейл. Един момент — грабна бележника си. — Давай — и започна да записва. — Да, да, добре. Трябва да изпратим патрул в международното летище „Балтимор-Вашингтон“, да провери паркингите за продължително паркиране — най-логично е оттам да открадне кола. Добре. Благодаря.

Пъхна телефона в джоба си, отиде до картата и с жълта карфица означи летището.

— Някакво семейство току-що се върнало от дълга ваканция в Европа. Оставили джипа си на паркинг за продължителен престой на летище „Кенеди“ и сега открили, че черокито го няма. Задигнал го е, за да отиде на юг и да се види със стар приятел. Може би е смятал да го задържи за малко. Според него на тъпите полицаи ще им трябва доста време, за да го проследят чак до Мериленд. Сетне ще отиде до „Балтимор-Вашингтон“, или „Дълес“, или „Нешънъл“, но най-вероятно „Балтимор-Вашингтон“, ще вземе друга кола и ще отпътува. Най харесва пикалите. Има много място да държи играчките си.

— Отивам си да се изкъпя и да се преоблека. Днес беше много горещо.

Рина се обърна и се намръщи.

— Какво?

— Казах, че отивам да се изкъпя.

— Имаш ли нещо против да го направиш тук? Не си ли гледал кино? Лошите винаги влизат в къщата, когато някой е под душа. Виж какво стана с Джанет Лий в „Психо“?

— Тя беше жена.

— Няма значение. Ще ти бъда благодарна, ако си вземеш душ тук. Имаш и чиста риза.

— Нима?

— Беше оставил тук ризата си. Изпрах я. Е, ще ми направиш ли тази услуга?

— Да — той сложи ръце на раменете й и разбра какво означава изразът „напрегнат като навита пружина“. — Има ли някакъв смисъл да ти кажа да се отпуснеш?

— Никакъв.

— Тогава ще отида да се изкъпя. Слушай! Ако някой, преоблечен с дрехите на майка ти, влезе тук, бий го, докато успея да обуя отново гащите си.

— Това вече е мъжка приказка.

След като остана сама, Рина отиде в кухнята, за да вземе друга бутилка вода. Не искаше да поема повече кофеин. Видя плика, който Бо бе оставил на плота. Не, не можеше да се отпусне, помисли си, но можеше да бъде благодарна. За това, че имаше някой, който толкова искрено и истински споделяше живота й.

Определено смяташе да се омъжи за него, реши Рина, като извади пилето от плика. Бо можеше да се съпротивлява и да се гърчи известно време на кукичката, но щеше да го укроти.

Спомни си как се смя, когато си купуваше червените обувки с Джина и приятелката й каза, че смята да се омъжи за Стив. Тогава Рина все още не знаеше какво означава това.

Но сега вече бе наясно.

Сложи пилето във фурната, за да го претопли. Храната щеше да възвърне енергията й повече, отколкото кофеина.

Взе водата със себе си и се върна в дневната, за да разгледа картата.

— Къде си, Джоуи? — произнесе гласно тя. — Къде си сега?

Те ще отидат и ще пазят там, а ти ще работиш тук. Не е важно само правилно подбраното време. Планирането също е важно.

Сега кучката е объркана, със сигурност е така. Мисли си, че ще отида при скъпоценните й мама и татко. И това ще стане, но все още не.

Какво хубаво малко местенце във Фелс Пойнт. Ще бъде още по-хубаво, когато започне да гори.

Полицаите са пълни глупаци. Колко пъти досега го бяха доказвали? Наистина го бяха гепили няколко пъти, но тогава беше по-млад. Освен това се учеше от грешките си. През годините, прекарани в пандиза, се учеше. Имаше време да планира и да си представи всичко, да чете, да се задълбочи.

Усъвършенства уменията си с компютъра пак там вътре. Няма нищо по-полезно в днешния свят от добри компютърни умения. Хакване, търсене на информация, клониране на телефони.

Или откриване къде живее вдовицата на някое ченге.

Жалко, че другото се бе преместило във Флорида. Щеше да отмъсти на единия, но колко по-хубаво щеше да бъде да събере двамата мръсници, които отведоха баща му. Онези, които го изведоха от къщата им и го унижиха пред всички в квартала.

Унижиха и двамата.

Няма значение, че едното ченге вече си бе платило и се бе пренесло на оня свят. И вдовицата му щеше да свърши работа.

Той остави колата си — този път друго чероки — в квартала южно от къщата и бързо тръгна по тротоара, като зает човек, който има важна работа.

Все още носеше джинси, но се бе преоблякъл със синя риза с навити ръкави. Носеше маратонки „Найк“ и черна шапка с инициалите на отбора „Ориоулс“. Носеше също малка раничка и лъскава бяла кутия за цветя.

Тя живееше сама, госпожа Томас Умберио, жената на онова мръсно ченге. Деб, както я наричаха приятелите. Дъщеря й се бе пренесла в Сиатъл, така че бе извън играта. Синът й бе в Роквил. Това бе по-близо до Балтимор и той можеше да се заеме със сина вместо с вдовицата. Но това си беше шоу за родното място, в края на краищата. Действието трябваше да се развие тук.

Знаеше, че Деб е на петдесет и шест и преподава математика в гимназията, кара стара хонда от 1997, ходи в някакъв гимнастически салон три пъти в седмицата след училище и спуска пердетата в спалнята си през повечето вечери в десет.

Вероятно защото мастурбира, старата чанта, помисли си той и се шмугна в сградата с апартаменти под наем, като предпочете да се качи по стълбите вместо с асансьора, за да стигне до третия етаж.

На етажа имаше четири апартамента. Вече бе извършил проучването си. Нямаше за какво да се тревожи, а старите глупаци от апартамента точно срещу нея излизаха да вечерят навън всяка сряда вечер.

Обзалагам се, че се занимаваш с домашните, а, даскалице? — помисли си той, като почука бодро на вратата на Дебора Умберио.

Тя отвори, но задържа веригата за сигурност на мястото й, така че се виждаше само част от лицето й. Кестенява коса, замислено изражение, внимателни очи.

— Дебора Умберио?

— Аз съм.

— Нося цветя за вас.

— Цветя ли? — по бузите й пропълзя розовина. Жените са толкова предсказуеми! — Че кой ми праща цветя?

— Ами… — той обърна кутията, сякаш за да прочете етикета на гърба. — Шарън Макмастърс. От Сиатъл.

— Това е дъщеря ми. Каква изненада! Почакайте за момент — жената затвори вратата, откачи веригата и я отвори отново. — Каква прекрасна изненада — повтори, като посегна към кутията.

Той заби десния си юмрук в лицето й. Докато падаше назад, Джоуи я прескочи, затвори вратата, заключи и сложи веригата.

— Наистина прекрасна, нали така?

Имаше много работа. Завлече я в спалнята, съблече я, завърза я и й запуши устата с един парцал. Беше в безсъзнание, но той я цапардоса още веднъж за всеки случай.

Тази вечер завесите в спалнята бяха спуснати малко по-рано, но според него едва ли някой щеше да забележи това. Или да се загрижи, ако му направи впечатление.

Остави телевизора включен. Беше на канал „Дискавъри“ и слава Богу, беше включен високо, за да го чува, докато работи в кухнята.

Изглежда си бе правила салата. Значи е прекалено мързелива, за да готви, реши той, като надникна в хладилника. Е, добре, някой скоро щеше да сготви в тази къща.

Намери бутилка бяло вино. Евтино и пълен боклук, но понякога човек трябва да се задоволява с онова, което има подръка.

Беше се научил да обича и познава добрите вина, докато бе работил за Карбионели. Беше усвоил страшно много неща, докато бе работил за тях.

Джоуи изпи виното, като си замези с твърдо сварените яйца, които Дебора бе приготвила за салатата. Въпреки че носеше хирургически ръкавици в пакета, вече не се притесняваше, че ще остави отпечатъци.

Тази част от играта бе свършила за него.

Претърси набързо бюфета и фризера. Намери няколко кутии със замразени храни. Първоначалната му реакция бе погнуса, но картинката върху кутията с пържола и пюре от картофи не изглеждаше толкова зле.

Пъхна я в микровълновата печка, като изсипа малко италиански дресинг върху салатата. Докато чакаше яденето да стане, прехвърли каналите. Тъпата кучка не можеше ли да се абонира за повече от основните програми? Остави звукът висок, в случай че някой любопитен съсед залепи ухо на вратата, и спря на предаването „Риск“. То свърши и започна „Колелото на късмета“, докато той ядеше пържолата с картофи.

Имаше много работа да свърши, но и доста време за това. Долови ниско, приглушено стенание откъм спалнята.

Без да му обръща внимание Джоуи продължи да гледа „Колелото на късмета“, докато довършваше пържолата.

— Купи си гласна, задник! — неочаквано в главата му изплува образът на баща му, как удря с крак стола в дневната, пие бира и говори на някакъв непознат от екрана на телевизора, участник в играта. „Купи си гласна, задник!“

Това го ядоса, гневът в него се надигна, изгарящ и изпепеляващ.

Щеше му се да удари с юмрук телевизора, да го хвърли на земята и да го смачка с крака. За малко да направи, докато мозъкът му пищеше от гняв.

„Купи си гласна, задник“, бе казвал баща му и понякога бе възнаграждавал сина си с широка усмивка.

— Кога ще отидеш да играеш в шоуто, Джоуи? Кога смяташ да спечелиш малко пари? Ти имаш повече мозък само в половината си глава, отколкото тези педали.

Той си мърмореше тези думи, спомняйки баща си, докато прекосяваше малката дневна в опит да се успокои.

Всичко щеше да бъде наред. Всичко щеше да се оправи. Щяха да се измъкнат от блатото и да тръгнат напред. Щяха да живеят добре, да имат пари. Просто се нуждаеха от малко повече време. А защо нямаха време?

Защото онази малка кучка отиде да се оплаче на баща си и развали всичко.

Тази мисъл го разтърси целия. Яростта и скръбта зафучаха в него като ураган, така че цялото му тяло завибрира и зазвъня, докато се опитваше да се овладее.

Той вдигна виното и отпи още една дълга глътка.

— Така, време е за работа.

Един мъж, който обича работата си, е принц сред мъжете, помисли си Джоуи, докато палеше лампите в тъмната спалня. Усмихна се на жената в леглото, чиито очи премигнаха, а сетне се отвориха широко от ужас.

Приятелят му Ник го бе учил никога да не приема нещата лично, а да мисли единствено за работата. Но това не успя да усвои. Винаги приемаше нещата лично. Персонално. Иначе какъв беше смисълът?

Джоуи приближи леглото, докато очите му оглеждаха тялото й.

— Здрасти, Деб. Как си? Искам да кажа, че за жена, която наближава шейсетте, не си в лоша форма. Това ще ми достави малко повече удоволствие.

Тя цялата се разтресе, тялото й заподскача като ударено от електрически ток. Ръцете и краката й се свиваха и опъваха, треперещи във въжетата за простиране на пране, с които ги бе овързал. Изкушаваше се да отлепи лепенката от устата й, да извади ватата, просто за да чуе първият бълбукащ писък.

Но нямаше смисъл да тревожи съседите.

— Така. Защо не започнем? — той сложи ръка на чатала си и го почеса. Гледаше как главата й започна да се клати ожесточено, а очите й се напълниха със сълзи. Господи, колко обичаше тази част от играта!

— О, я почакай! Къде са добрите ми маниери? Трябва първо да ти се представя. Джоузеф Франсис Пасторели Младши. Можеш да ми казваш Джоуи. Твоят шибан съпруг измъкна баща ми от къщата ни, сложи му белезници и го завлече до полицейската кола пред погледите на цялата махала. Тикна го в затвора за пет до седем години.

Сетне разкопча джинсите си. Тя търкаше китките си с ожесточение. Всеки момент щеше да потече кръв, а това винаги му доставяше особено удоволствие.

— Случи се преди двадесет години. Някои хора ще кажат, че е доста дълъг срок за отмъщение. Но знаеш ли, Деб, такива хора са просто задници. Колкото по-дълго го таиш в себе си, толкова по-добре се чувстваш, когато накараш гадовете да си платят.

Откопча се и извади члена си. Звуците, които тя нададе този път, бяха като тенекиени — високите тонове бяха поети от ватата и лепенката.

— Оня шибаняк, за когото си била женена, той трябваше да си плати за всичко. Но след като вече е умрял — о, моите съболезнования, между другото, — ти ще опереш пешкира.

Приседна на леглото, като накара крака й да трепери и подскача, когато го потупа. Сетне свали обувките си.

— Смятам да те изнасиля, Деб. Но ти сигурно вече си се досетила. Смятам да те боли, докато го правя — той събу джинсите си. — Това винаги ми носи допълнително удоволствие и аз смятам да си го доставя.

Тя се извиваше и плачеше, и кървеше. Той гледаше лицето й, гледаше раните, кръвта и синините, които й причиняваше. Всъщност виждаше лицето на Рина. Винаги него виждаше.

Възбуди се, стана твърд, а в ушите му звънеше онзи слаб писък.

Жената едва чуто хленчеше, когато се претърколи от нея. Използва банята й, за да изпразни мехура си, да се измие и почисти. Не му пукаше за миризмата на секс, онази курвенска женска миризма, която обгръща и покрива мъжа след чукането.

Върна се, пийна още малко вино, прегледа програмите по телевизията, намери бейзболен мач и изгледа един ининг, докато хрупаше бисквити.

Проклетите авлиги, помисли си, когато паднаха. Не могат да намерят топката, ако не ги изриташ по задниците.

Когато се върна в спалнята, тя се бореше съвсем слабо с въжето.

— Тъй, Деб. Аз се освежих. Време е за второ действие. Този път я изнасили анално.

Когато свърши, очите й бяха мътни и безизразни. Беше престанала да се бори и лежеше неподвижно. Можеше да я изперка още веднъж, но човек трябва да си върши работата в края на краищата.

Взе си душ, като си подсвиркваше, и използва нейния душ гел. Сетне се облече и прегледа какво може да използва от кухнята.

Почистващи препарати, кърпи, свещи, восъчна хартия. Нямаше смисъл да го прави да прилича на случаен пожар, но не биваше да бъде и небрежен. Човек трябва да се гордее с работата си.

Извади хирургическите ръкавици от раничката си. Докато топеше парцалите, телефонът иззвъня. Спря за миг, изчака, заслушан в младият женски глас, който прозвуча по секретаря.

Здрасти мамо. Аз съм, просто проверявам какво правиш. Явно си на някоя гореща любовна среща — разнесе се лек смях. — Обади ми се, ако не се прибереш прекалено късно. Иначе ще те потърся утре. Обичам те. Чао.

— Това не беше ли супер? — захили се Джоуи, като продължи работата си. — Да, твоята мама наистина има гореща любовна среща тази вечер.

Счупи няколко от виниловите плочи, за да извади на показ настилката под пода, използва бормашината, която носеше в раничката, за да отстрани някои от вратичките на бюфета и да направи от тях клади. Счупи прозореца за вентилация, постави фитили от кърпи и смачкана восъчна хартия.

Доволен, занесе свещи и кърпи в спалнята.

Тя все още беше в полусъзнание, но все още в нея бе останала жизненост и страхът изгря в очите й.

— Съжалявам, Деб, просто нямам време за трети тек, така че се насочваме направо към големия финал. Твоят шибан съпруг някога говорил ли е за работата си вкъщи? — попита, като измъкна ножа си.

Жената направо полудя — все още имаше живот в туй старо момиче! — когато обърна острието му на светлината.

— Някога обсъждали ли сте как е прекарал работния си ден? Носил ли ти е снимки, така че да видиш какво става с хората, които изгарят в леглото?

Джоуи наведе ножа надолу, бавно и заплашително, на сантиметър от крака й. Бедрата й се надигнаха и тя започна лудо да трепери и да се бори, въздухът излизаше, клокочейки през носа й като свирка, очите й бяха толкова широко отворени, че се зачуди дали няма да изскочат от орбитите си като маслини.

Джоуи наряза матрака и измъкна навън пълнежа му. След като остави ножа си, извади един контейнер от раничката си.

— Използвах малко от кухненското ти оборудване в другата стая. Надявам се, че нямаш нищо против. Но за тук съм си донесъл мое, лично. Малко метилов алкохол. Гори по-дълго време.

Напои разпръснатия пълнеж, парцалите, кърпите, чаршафите, които бе смачкал на топка, свали ги на пода, използвайки ги като „ремаркета“, а останалата восъчна хартия — като подпалки към завесите.

Сложи лампата на пода и подсвирна през зъби, докато разбиваше масичката до леглото.

— Ще си направим лагерен огън — каза, докато подреждаше дървените парчета над подпалките. — Знаеш ли, метиловият алкохол има точка на избухване под сто градуса. Боровото масло, което използвах в кухнята, изисква много повече, близо двеста градуса — по Фаренхайт. Но на теб ще ти бъде добре, ще запаля прекрасен пожар, стига веднъж да тръгне. А тук, ето това тук е нещото, което наричаме моята втора вълна. Онова, на което те му викат точка на възпламеняване. Тук ще бъде основното шоу, Деб и ти ще си звездата. Само още няколко подробности.

Той взе малкия стол и се качи на него, за да отвори кутията на детектора за дим в спалнята. И да отвинти батерията.

След като и това бе сторено, счупи стола и го използва, за да направи още една клада върху матрака.

Отстъпи назад, огледа делото си и кимна.

— Не е зле! Никак не е зле, ако мога сам да се похваля. Мамка му, тук има и още нещо дървено — промърмори, като разтърка чатала си. — Ще ми се да ти доставя още малко удоволствие, скъпа, но имам да ходя и на други места.

Подреди кутийки кибрит вътре в кладите, усмихна се — този път зловещо и ледено, докато тя се въртеше, биеше с бедрата си матрака и се напъваше да вика през парцала в устата си.

— Понякога димът те убива първо. Но понякога не. Начинът, по който съм го подредил този път, ще те накара да чуваш как собствената ти кожа се пука и пече. Ще можеш да усетиш как хубаво миришеш на печено.

Очите му станаха безизразни като на акула и точно толкова студени.

— Ти няма да оживееш, Деб. Хич не се и надявай, ясно ли ти е? Те няма да стигнат навреме. А когато видиш своя шибан съпруг в ада, кажи му, че Джоузеф Франсис Пасторели Младши му праща много поздрави.

Джоуи използва елегантна бутанова запалка — нека кучката да види как пламъкът избухва от нея, преди да захапе матрака, кибритите и парцалите, които щяха да се запалят.

Наблюдаваше как пламъкът започна да тлее и прескача, как срамежливо се промъква и си проправя път, накъдето той го бе подредил.

Джоуи събра багажа си, изтича и запали подпалките, които бе подредил в кухнята. Сетне включи газовата печка, огледа своето произведение и остави вратата отворена.

Пожарът се приближаваше към нея, пълзеше над леглото като любовник. Димът растеше и се издигаше като мудни, мързеливи пера. Той пристъпи и открехна прозорците.

За миг остана там, оставяйки се на дима да го обгърне, да го погали.

В живота си не обичаше нищо повече от танца на огъня. Изкушаваше се да остане, да гледа, да се наслаждава и възхищава поне една минута. Само още една минута.

Но се отказа. Огънят вече започваше да пее.

— Чуваш ли, Деб? Сега той е жив. Възбуден и гладен. Усещаш ли топлината му? Почти ти завиждам. За това, което ще преживееш. Почти — рече накрая.

И като грабна раничката си и кутията за цветя, се измъкна през вратата.

Навън вече беше тъмно, а пожарите горят много ярко и се виждат чудесно в тъмното. Този щеше да се вижда. Джоуи извади менюто от „Сирико“ и го пусна пред предната врата на сградата.

Когато стигна до колата си, хвърли раничката и празната кутия от цветя в багажника. Погледна часовника, пресметна времето, сетне направи няколко безцелни кръгчета из квартала.

Можеше да види извитите струи дим, които търсеха начин да се измъкнат през открехнатия прозорец и искрите от пламъци, които се надигаха и избухваха, търсейки въздуха, който им бе осигурил.

Набра номера на Рина. Този път говори кратко, просто излая адреса. Сетне захвърли телефона през прозореца и подкара.

Имаше работа, която го чакаше.

Когато Рина пристигна на мястото, битката с огъня беше в разгара си. Водопади се изсипваха срещу сградата, опитвайки се да потушат пламъците, които избухваха през прозорците. Част от пожарникарите вадеха хора от сградата, докато другите насочваха маркучите и я обливаха с мощни струи.

Тя грабна един шлем от багажника си и извика на Бо, надвиквайки звуците на битката.

— Стой тук! Стой далеч, докато не разбера какво става!

— Но вътре има хора!

— Ще ги извадят. Точно това правят, това им е работата — тя се отдалечи, обиколи барикадите, които полицията поставяше в момента. През стената от дим успя да види командира на пожарната команда, който викаше по радиостанцията.

— Аз съм детектив Хейл, от отдела по палежи. Аз ви се обадих. Кажете ми какво е положението!

— Третият етаж, югоизточният ъгъл. Евакуация и потушаване. Черен дим, активни пламъци при пристигането. Трима от хората ми току-що влязоха през вратата на горящия апартамент. Ние ще…

Избухна експлозия, заглушавайки другия шум. Стъкла и тухли се посипаха над тях като смъртоносни снаряди, бомбардиращи колите, хората и улицата.

Рина вдигна ръка, за да защити лицето си и видя как през покрива изскочи стълб от огън, приличащ на огнен меч.

Мъжете затичаха към сградата, която се бе превърнала в огромна клада.

— Имам сертификат — извика Рина. — Влизам! Командирът на пожарната поклати отрицателно глава.

— Имаме сведения за още един цивилен вътре. Никой няма да влезе, докато не науча какво е състоянието на моите хора — той я остави и започна да издава заповеди и да задава въпроси по радиотелефона.

Пращящият по него глас докладва за двама паднали мъже.

Нощта беше пълна с огън, мощта и красотата му я изпълваха. Рина бе както омагьосана, така и ужасена, докато огънят танцуваше по тухлите и дърветата, и се устремяваше към небето.

Тя знаеше как лудува и танцува вътре, как поглъща и шиба като с камшик онези, които се опитваха да го убият. Ревеше и шепнеше, плъзгаше се безшумно и избухваше.

Колко щеше да разруши? Колко плът и кости, дърво и тухли щеше да погълне, преди да бъде потушен?

Третият етаж се срути с гръмотевичен рев и отвори огромна врата за огъня, който се извиси и литна към небесата.

Мъжете изскочиха от горящата сграда, като носеха падналите си другари на рамене. В този момент медицинският екип затича към тях.

Рина тръгна заедно с командира към един от мъжете, който си поемаше въздух с дълги вдишвания на кислород през маската. Той поклати глава.

— Проклетата печка избухна! Влязохме вътре. Жертвата беше на леглото. Беше си отишла. Вече бе умряла. Започнахме да гасим и печката избухна. Картър пое удара. Най-лошото. Господи, мисля, че е мъртъв. Бритъл е зле, но Картър е мъртъв.

Рина вдигна очи при поредния гръм. По-голяма част от покрива изчезна, помисли си разсеяно тя. И по-голямата част от етажа под апартамента, който бе избрал.

— Кой беше убитият тази нощ? Кого беше изгорил до смърт?

Тя клекна и докосна рамото на пожарникаря, който отпусна глава на коленете си.

— Аз съм Рина — представи се тя. — Рина Хейл. Отдел „Палежи“. Как се казвате?

— Блийн. Джери Блийн.

— Джери, трябва да ми кажеш какво видя там, докато все още е прясно в паметта ти. Всичко, което можеш да си спомниш.

— Мога да кажа със сигурност, че някой бе запалил пожара — мъжът вдигна глава. — Някой бе подпалил и жената също.

— Добре. Значи влязохте в югоизточния апартамент, третия етаж.

— През вратата. Бритъл, Картър и аз.

— Беше ли заключена? Той поклати глава.

— Не, отключена, гореща на допир.

— Можеш ли да прецениш дали е имало влизане насила?

— Нямаше следи, не, не видях. Поляхме стаята с пяна. Спалнята в… ами вляво, бе напълно обхваната от огъня, от кухнята точно пред нас излизаше гъст черен дим. Беше запалил химически препарати.

— Къде?

— Видях един, може би два в кухнята. Прозорецът беше отворен. Аз и Бритъл отидохме към спалнята. Цялата стая гореше. Можех да видя тялото на леглото. Беше се свило, препечено. Сетне избухна взривът. От кухнята. Подуших миризмата на газ и в този момент тя избухна. И Картър…

Рина сложи ръката си върху неговата. И остана до него, наблюдавайки мъжете наоколо и смъртоносната красота на пожара.

Когато се изправи и отиде да посрещне О’Донъл, под краката й скърцаха стъкла.

— Този път уби двама. Една жена в апартамента, в който е запалил пожара и един пожарникар, убит от експлозията, вероятно от газовата печка. Пресметнал е времето така, че когато ми се обади и пожарната пристигне на мястото, всичко да бъде погълнато от огъня.

— Рина — О’Донъл изчака, докато тя обърна глава от гледката на виещия се дим и упоритите пламъци. — На този адрес живее Деб Умберио.

— Кой? — тя потърка врата си, опитвайки се да изрови името от паметта си. Когато се сети, през гърдите й премина пламък, а сърцето ускори хода си. — Умберио? Роднина на детектив Умберио?

— Вдовицата му. Том умря преди няколко години. Катастрофа с кола. Това беше апартаментът на жена му.

— Господи! О, мили Боже! — тя притисна ръцете си до ушите. — А Алистър? Какво става с неговия партньор Алистър?

— Живее във Флорида. Уволнил се е и се е преместил преди шест месеца. Обадихме му се, дадохме му напътствия.

— Добре, добре тогава. О, Господи! А Джон?

Вече вадеше телефона си, когато О’Донъл я хвана за ръката.

— Той е добре. Свързах се с него по мобилния. Някакъв негов информатор му е подшушнал тази вечер да отиде в Ню Йорк, за да се види с Пасторели лично. Той е добре, Хейл и след като вече е минал бариерата на магистралата, ще си свърши работата докрай. Изпратили сме патрул в дома му, просто за всеки случай.

— Ще трябва да поставим охрана на социалния работник, който е поел Джоуи, след като е излязъл от затвора, на психолога на затвора, на цялото семейство на съдията. На всеки, който е имал някакъв допир или контакт с него. Но подозирам, че се е съсредоточил само върху онези, които имат някакво участие в падението на баща му. Искам защита и за семейството си.

— Вече го направихме. Ще ги пазим, докато го хванем.

— Трябва да се обадя вкъщи — имам предвид на родителите си и на останалите — просто за да се успокоя и да не ги мисля.

— Направи го. Аз ще говоря с някои от наемателите, да видим кой какво е видял.

След като свърши с разговорите си, тя се върна до мястото, където я чакаше Бо.

— Тази нощ той уби двама души.

— Видях ги как извадиха пожарникаря — в чувал, помисли си. — Съжалявам.

— Убитата жена е вдовицата на един от детективите, които арестуваха баща му заради пожара в „Сирико“. Сега Джоуи направи голямото си представление, откри шоуто. Няма значение, че знаем кой го е направил. За него няма значение, че знаем защо. Единственото, което има значение, е, че може да го направи. Искам да те помоля за една услуга.

— Казвай.

— Не се връщай вкъщи. Обади се на Брад и отиди при него тази вечер. Или при Манди, или при родителите ми.

— Какво ще кажеш за един компромис? Няма да си ходя вкъщи. Ще остана с теб.

— Това може да продължи часове, а ти не можеш да помогнеш с нищо. Вземи моята кола. Аз ще пътувам с О’Донъл. Ще ми направиш тази услуга, нали?

— При едно условие. Когато свършиш, ти също да не се прибираш вкъщи. Не и без да ми се обадиш първо, за да те пресрещна там.

— Добре. Така е честно.

Тя се облегна за миг на него и сякаш си отдъхна за секунда.

Покрай тях профуча линейка, сирената й виеше. Отвеждаше някого, на когото трябваше да се помогне. Рина се върна обратно през дима и се потопи в рева на пожара.

29.

Топлината му тежеше и той целият бе потънал в пот, когато се понесе по непознатите улици на Бронкс. Обаждането на О’Донъл го накара да промени плановете си да намери някой мотел веднага след като слезе от магистралата, да поспи няколко часа и да потърси Джо Пасторели на сутринта.

Дори и с картата, която бе разпечатал от интернет, пак направи няколко грешни завоя. Вината си беше негова, призна си Джон, опитвайки се да се настани по-удобно зад волана след четири часа, прекарани в колата.

Остарявам, намуси се той. Остарявам и започвам да издишам. Очите му не бяха вече така добри, че да шофира нощем — пък и откога не беше му се случвало?

Имаше време, когато бе работил по четиридесет и осем часа без почивка само на няколко кафета и дремвания на крак. Случвало се бе да има работа, която да го държи два дни на крака, напомни си той. Но тези дни отдавна бяха отминали.

Вероятно беше глупаво да пропътува целия този път, но Рина го бе помолила за помощ. За него това беше къде-къде по-важно от златен часовник и пенсия.

Очите му все още го боцкаха от напрежението като че ли бяха пълни с песъчинки, когато намери улицата, а главата го заболя, докато търсеше място за паркиране. Разходката от паркинга до адреса, на който живееше Пасторели баща и който Джон бе получил от своя информатор, раздвижи вцепенените му колене, но не премахна тъпата болка в задната част на тила му.

Потта се стичаше по него като втора кожа. Спря в един корейски магазин, купи си бутилка вода и пакет „Екседрин“. Изпи две таблетки на тротоара, мярна една проститутка на ъгъла, която уговаряше условията с клиент и се вмъкна в колата му. Понеже искаше да избегне други, които все още дебнеха своите жертви, Джон прекоси улицата.

Къщата, в която живееше Пасторели, беше ниска, тухлите й бяха нащърбени и опушени от времето и изхвърляните във въздуха изгорели газове. Името му бе напечатано на апартамент на първия етаж. Джон натисна звънците на трети и четвърти етаж и бутна вратата, когато някоя добра душа му отвори с автомата.

Ако въздухът навън бе като парна баня, вътре беше като в затворена кутия, пъхната във фурната при най-висок градус. Главоболието тръгна от очите му и си запробива път към скалпа.

Чуваше звука от телевизора през вратата на Пасторели съвсем ясно, до такава степен, че дори долови думите и диалога. Предаването беше „Закон и ред“ и Джон си помисли, че ако не бе предприел това импулсивно пътуване на север, сега щеше да седи в тъмната стая и да гледа същото предаване.

Ако този, който гледаше как правосъдието се изкачва по хлъзгавото въже на закона, бе Пасторели, той със сигурност не е бил в Мериленд преди деветдесет минути, за да подпали пожар.

Джон сви юмрук и удари по вратата.

Удари втори, сетне трети път, преди вратата да се отвори със скърцане. Веригата все още беше закачена.

Не бих те разпознал Джо, помисли си Джон, бих те подминал на улицата, без да те погледна дори. Порочното красиво лице се бе променило и превърнало в празни очи, жълтеникав череп с кожа, висяща като торба на челюстта, сякаш костите са били разтопени и са се изсипали там.

Миришеше на цигари и бира, и на нещо сладникаво като развален гнил плод.

— Какво искате, дяволите да ви вземат?

— Искам да говоря с теб Джо. Аз съм Джон Мингър, от Балтимор.

— Балтимор? — в сърдитите мътни очи сякаш проблесна светлина. — Джоуи ли те праща?

— Да, може да се каже, че той.

— Вратата се затръшна, сетне веригата падна.

— Пари ли ми изпраща? — попита Пасторели, когато отвори вратата. — Обеща да ми прати пари.

— Този път не.

Няколко вентилатора въртяха застоялия горещ въздух и разпръскваха миризмата на цигари, бира и онази подмолна, натрапчива миризма.

Сега Джон я разпозна. Това бе миризмата на стар човек, но не просто стар, а болен. Това бе един стар, болен и умиращ човек.

Един черен ергономичен стол с кожена облегалка стоеше като облечен в смокинг мъж в убежище на бездомник. Неустойчива поставка за телевизор до него съдържаше кутийка бира „Милър“, преливащ от угарки пепелник, дистанционното на телевизора, който изглеждаше прекалено лъскав и не на място като стола. До тях имаше шишенца с лекарства.

На стената бе подпряна една прашна софа. Рафтовете в кухничката бяха целите на петна от мазнина и преливаха от кутии от различни поръчки и доставки. Джон можеше да види менюто му през последните няколко дни, което включваше китайска храна, пица, закусвалня в метрото.

Една хлебарка претича през кутията от пица, очевидно се чувстваше у дома си.

— Откъде познавате Джоуи? — попита Джо.

— Ти не ме помниш, а, Джо? Защо не седнем?

Мъжът изглеждаше така, сякаш се нуждаеше от това, помисли си Джон. Не беше сигурен как успява да премести тази торба кокали, без да се разсипе. Джон взе единствения стол — метален и извит — и го сложи срещу стола на Джо.

— Джоуи трябваше да ми прати пари. Трябват ми пари, за да платя наема — старецът седна и взе пакета с цигари. Джон наблюдаваше как костеливите му пръсти извадиха една и я запалиха с кибрит.

— Кога го видя за последен път?

— Може би преди няколко месеца. Купи ми нов телевизор. Този е тридесет и шест инчов, с плосък екран. Да му се не види и шибаното „Сони“! Той не купува нищо евтино!

— Хубав е.

— Донесе ми този специален стол за Коледа. Може да се клати и вибрира, мамка му! Искаш ли да опиташ? — мъртвите очи се плъзнаха по лицето на Джон — той трябваше да ми прати пари.

— Не съм го виждал, Джо. И аз го търся. Говорил ли си с него скоро?

— За какво става дума? Ти ченге ли си? — той поклати бавно главата си. — Не ми приличаш на ченге.

— Не съм ченге. Става дума за пожар, Джо. Джоуи има много работа в Балтимор. Това отнема времето му и не може да ти прати пари.

— Май искаш да вкараш момчето ми в беда.

— Момчето ти вече е в беда. Запалил е пожар в квартала, където живеехте преди. Снощи е убил още един човек. Убил е вдовицата на един от инспекторите, който разследваше случая, когато ти запали пожара в „Сирико“.

— Гадовете ме измъкнаха от собствената ми къща — старецът издуха дима и се закашля, докато помътнелите му очи се навлажниха. — От моята собствена къща — надигна бирата, отпи и се закашля още по-силно.

— Колко време ти дават, Джо? Колко още ще останеш жив?

Когато се усмихна, лицето му приличаше на ужасна маска. Кошмар.

— Тъпите доктори казаха, че вече съм бил умрял. Но аз съм тук, тъй че какво знаят те, копелетата? Нищо. Надживях ги, оборих ги.

— Джоуи знае ли, че си болен?

— Заведе ме няколко пъти на доктор. Те искаха да ме отровят. Да им го начукам! Имал съм рак, имал съм панкреас. Казаха, че ракът изяжда дроба ми и други такива лайна и че не бива да пуша, нито да пия — все още хилейки се, той всмукна от цигарата. — Да им го начукам, на всичките!

— Значи Джоуи се е върнал, за да разчисти сметките, да си отмъсти за теб?

— Не знам за какво говориш.

— Да се погрижи за хората, които те преебаха. Особено Катарина Хейл.

— Ааа, малката пачавра! Разхождаше се из квартала сякаш е нещо повече от другите. Дразнеше моето момче. Тъй че той се опита да й даде урок, нъл тъй? И к’во? Онзи задник Хейл си мислеше, че може да ми каже нещо? Хубаво му дадох да разбере!

— И си плати за това.

— Този гадняр разби живота ми — усмивката му се стопи. — Хейл разби живота ми. След това не можах да си намеря почтена работа. Трябваше да мия повръщаното и пикнята на други хора, за Бога. Онова, което направи той, ми отне достойнството. Взе ми живота. Разболях се, щото бях в затвора, квото щат да говорят шибаните доктори. Вероятно ще го предам и на Джоуи, има голяма вероятност за това. И всичко заради малката кучка.

Джон реши да не му напомня, че човек не може да заболее от рак на панкреаса, защото е лежал в затвора. А дори да е така, то не може да го предаде на сина си.

— Писнало ти е, добре. Много си бесен. Сигурно и Джоуи се чувства по същия начин.

— Той ми е син, нъл тъй? Уважава баща си. Знае, че грешката няма да е моя, ако раковите гени от мен се прехвърлят в него. Той има мозък. Джоуи винаги е бил много умен. И не го е наследил от онази глупачка майка си. Момчето ще ми прати пари, може да ме заведе някъде, тъй че да се спася от тази ужасна жега.

Джо затвори очи за миг и обърна лицето си към един от вентилаторите. Рядката му коса се разбърка от течението.

— Ще отидем в Италия, на север, в планините, където е хладно. Той има да свърши нещо, ченгетата никога няма да го хванат. Прекалено умен е, моят Джоуи.

— Подпалил е и е изгорил елин жена в леглото й тази вечер.

— Може да го е направил, а може и да не е — но неочакваните проблясъци в очите му подсказваха бащина гордост, която бе ужасяваща. — Ако го е направил, тя трябва да си го е заслужила.

— Ако ти се обади, направи си сам една услуга — Джон взе бележника си и написа името и номера си. — Обади ми се. Ще ми помогнеш да го намеря и ще бъде по-добре за теб. Мога да ти кажа какво ще се случи. Той уби жена на полицай. Ако ми се обадиш, може би ще мога да ти уредя малко пари.

— Колко?

— Няколко стотачки — рече Джон, докато в стомаха му се надигаше вълна от погнуса и отвращение. — Може и повече.

Той стана и остави номера на масичката.

— Джоуи рита късмета си, казвам ти.

— Който има мозък, няма нужда от късмет.

Докато Джон излизаше от Бронкс, Джоуи се зае с ключалката на задната врата на неговата къща. Спря на няколко места по пътя и после право тук. Изпълняваше си програмата, всичко течеше по план.

Представи си как жената на ченгето се пече като прасенце и този образ докара доволна садистична усмивка на устните му, докато си играеше с ключалката.

Имам да посетя няколко места, беше й казал. Да, още няколко места. И няколко души трябваше да изгорят. Джон Мингър с големия нос беше един от тях.

Той се шмугна вътре и извади двадесет и два калибровия си пистолет с рязано дуло. Първо щеше да стреля по него и да го накара да падне на колене. Сетне щяха да проведат кратък разговор, докато подготвяше пожара.

Тази нощ щеше да държи героите на града много заети, помисли си, докато си проправяше внимателно път в тъмната къща.

Старецът сигурно вече си беше легнал. Сигурно вече хъркаше в този час на нощта.

За него щеше да бъде по-добре да е мъртъв, отколкото стар.

Възрастта повече нямаше да бъде проблем за Мингър. Щеше да умре! Всички, цялата проклета пасмина трябваше да бъдат мъртви, преди баща му да е влязъл в гроба. Така беше справедливо.

Те убиха баща му и това беше толкова сигурно, колкото и ако го бяха наръгали с нож. Всеки от тях щеше да си плати за това пъклено дело!

Джоуи се качи горе. Възбудата от предстоящото удоволствие се надигаше в него. На колене, помисли си отново. Бум, бум! Да видим как ще му се отрази.

Да видим дали ще му хареса да гледа как лапите на пожара приближават по леглото към него. Да видим дали ще му хареса, когато огънят започне да го ближе и яде, така както ракът разяждаше баща му.

Но той лично нямаше да мине по този път. Не и той! Момчето на Джоузеф Пасторели нямаше да умре от рак!

Преди това обаче имаш работа да вършиш, напомни си Джоуи. Много работа, преди да влезеш в огъня и да приключиш с всичко.

Когато свършеше с Мингър, щеше да настъпи моментът за основната атракция. Нощта все още беше млада. Нощта беше пред него.

Той влизаше и претърсваше всяка стая, но жертвата я нямаше. Пръстите му трепереха на спусъка, ръката му тръпнеше от усилието да устои на желанието да стреля в празното легло.

Сигурно бе излязъл да гледа как гори къщата на жената на ченгето, това трябва да бе направил. Хората обичат да гледат. Вероятно Рина му се е обадила и той е отишъл да й помогне.

Дъртият пръч сигурно я чукаше от години.

Можеше да изчака тук. Да, нощта беше още млада, имаше достатъчно време, така че можеше да си почине. Щеше да го гепи, когато се прибере. Да изчака просто както котката чака пред дупката на мишката.

Можеше да използва това време и да си подреди нещата.

Димът все още висеше като завеса в стаята и ботушите й шляпаха по влажната покривка на леглото, докато Рина разглеждаше останките на Дебора Умберио.

Пропитите остатъци от овъгления матрак й разказаха всичко.

— Изгоряла е там, където е лежала — каза О’Донъл. — Направо върху матрака.

Петерсън, лекарят от медицинския екип, с риза с къси ръкави и панталони в цвят каки, чакаше Рина да направи снимките.

Може би е била мъртва, преди да запали стаята. Или в безсъзнание. Ще ти кажа, когато открием. Сега трябва да действаме.

— Не е била нито мъртва, нито в безсъзнание — Рина наведе фотоапарата. — Искал е да е жива и в съзнание. Той е садистичен и извратен. Искал е да знае какво я очаква. Да го почувства. Само това може да го задоволи. Първо я е измъчвал, имал е нужда от това. Първо я е накарал да страда — тя си пое дълбоко въздух и продължи с мъка: — Понеже е жена, първо се забавлявал с нея. Това го прави да се чувства по-важен, по-мъжествен. Като се имат предвид историите му за сексуално насилие, най-вероятно е изнасилена.

— Тези следи приличат на парцал в устата — Петерсън се наведе по-близо над тялото. — Показват, че е била вързана.

— Тя му е отворила вратата сама — както някога и Джош, помисли си Рина. — Защо? Тридесет години е била жена на ченге, а е отворила вратата на непознат мъж? Най-вероятно се е престорил на разносвач, момче по поддръжката. Някой сигурно го е видял да влиза в сградата.

Може би разпитите щяха да разкрият нещо, някой.

— Ще започнем работа оттук — каза й О’Донъл и тя кимна.

— Ясно е какво е направил. Използвал е възпламеняващи се вещества, фокусирал се е върху леглото, сетне е разпръснал подпалки из стаята, построил е клади. Не имало нужда да пали пожар в кухнята, за да я убие. Това е било за нас. Пожарът в кухнята е бил предназначен за пожарникарите, които са щели да дойдат. Защо да не гръмне и неколцина от тях, а? Повече шум, с един куршум два заека.

Тя внимателно пристъпи сред отломките и погледна към кухнята. Капакът на една тенджера бе забит в стената. От него капеше вода и от стърчащите останки от тавана също. Стената, която гледаше към улицата, въобще липсваше. Част от овъглените останки от бюфета бяха с липсващи вратички. Рина влезе, наведе се и използва фенерче и увеличителна лупа.

— Тези вратички не са изгорели, нито експлодирали, О’Донъл. Той ги е демонтирал, за да ги използва за гориво, да си направи кладите. Изобретателен е — намръщена, тя се обърна към партньора си. — Но въпреки това едва ли би влязъл с празни ръце, надявайки се, че в къщата ще намери всичко необходимо за работата си. Нуждаел се е от въже, от възпламенител по негов избор, кибрити, може би оръжие. Това означава чанта, куфарче, сак. Нещо, което е носил със себе си.

Тя се изправи и извади звънящия телефон от джоба.

— Обажда се Джон — съобщи на О’Донъл.

— Ти говори! Аз ще извикам групата да започне тук.

Те започнаха да разделят стаята на сектори и да правят снимки.

— Пасторели умира — Рина пощипна крайчето на носа си. — Рак на панкреаса. Казал на Джон, че не е виждал Джоуи от няколко месеца, че трябвало да му изпрати пари. Говорел нещо за скорошно пътуване, до Италия.

— Ето защо се е разбързал.

— Баща му умира. Не е можел да остави падението му неотмъстено. Джон е подразбрал от разговора, че старият Пасторели е внушил на сина си, че и той ще има същата съдба. Какво невежество! Джоуи иска аз да знам кой го е направил, кой идва за мен, защото го дължи на баща си и Господи, може би планира нещо като самоубийство. Той все още е момчето, което тича след полицейската кола, отвеждаща баща му.

— Значи старият Пасторели смята, че ако останат живи, Джоуи ще го изведе от страната, след като свърши тук? Да си отмъсти, всички да си платят, да получи онова, което той иска и сетне да се скрият в Италия?

— Не да се скрият. Той не гледа на това като на криене. Подобна мисъл ще го накара да се почувства слаб — тя потърка смъдящите си очи. — Те ще заминат, за да се наслаждават на хубавия живот някъде — за времето, което според него им е останало, като той ще вири носа си при мисълта какво е оставил зад себе си. Миналия декември Джоуи е имал пари. Може да е използвал част от тях, за да се снабди с фалшиви паспорти, билети, да осигури място, където да отседнат на континента. Може да има приятели и връзки там. Пасторели е казал Северна Италия, в планините. Ще разработим версията. Но той няма да стигне толкова далече.

Тя огледа останките наоколо.

— Аз няма да му позволя да отиде толкова далече.

— Смята ли Джон да остане при Пасторели в Ню Йорк?

— Не. Според него няма какво повече да измъкне оттам. Връща се вкъщи. Настоях да вземе стая в мотел, за да преспи, вместо да пътува целия дълъг път обратно. Стори ми се уморен и разбит.

Джоуи изчака до полунощ, сетне реши: „Мамка му! Няма да го чакам повече!“ Можеше да се върне друг път за старото копеле. Сега щеше да му остави един хубав сюрприз и да го хване някой друг път.

Видя как две ченгета приближиха до предната и задната врата, а после си тръгнаха. Правят проверка, обикалят. Значи може би ще е по-добре да свърши малко работа и да тръгва към следващия обект.

Вече бе подредил спалнята, тази, в която намери дрехи в гардероба. Използва някои от тях, за да си направи фитили.

Разпръсна пълнежа от матрака — нещо, което вече смяташе за своя запазена марка. Восъчна хартия, метилов алкохол. Все едно се е подписал под портрета, помисли си Джоуи.

Макар че щеше да бъде по-забавно да разпръсне нещата из цялата къща, беше по-бързо и точно толкова ефективно да се концентрира върху една стая.

Намери някакви семейни снимки. Счупи рамките им, измъкна ги и ги накъса на парчета. Може би трябваше да се насочи към нещо по-реално, по-живо — например деца, внуци. Може би по-нататък. Вие отнехте моето семейство, аз ще взема вашето.

Но засега запали пламъка и загледа как оживя.

На излизане остави една салфетка с логото на „Сирико“ върху кухненския плот.

Рина работеше в спалнята, изследвайки течността, събрала се в дупките на пода, под останките от перваза. Слагаше в найлонови пликчета следите от фитили, които не бяха се превърнали в пепел, вземаше образци от самата пепел.

Трипли дойде и приклекна до нея.

— Намерихме малко коса в канала на душа. Може да е неговата.

— Добре, добре. Ще имаме негова ДНК от местопрестъплението. Това ще го върже на панделка.

— Открихме частични следи от пръсти по бутилка вино в дневната. Може да снемем отпечатъци.

Имаше и още нещо, помисли си Рина, когато колегата й спря да говори. Имаше нещо в тона му.

— Друго какво?

— Намерили са меню от „Сирико“ отзад. Пръстите й се свиха, сетне се отпуснаха.

— Чудех се къде ли го е оставил — намръщена, тя се захвана отново за работа. — Разносвач. Може би се е направил на разносвач. Не на храна. Тя нямаше да го пусне. Пакет? Трябва да е получила нещо. Какво може да е било… — Цветя, реши Рина, като си спомни как Бо се е сблъскал с него в цветарския магазин. — Най-вероятно цветя.

Отметна глава назад.

— Защо съпругата на едно ченге ветеран ще отвори вратата на непознат мъж? Защото й носи цветя. Трябва да разпитаме съседите, хората в съседните сгради — дали не са видели мъж с кутия за цветя и куфарче или сак.

— Ще се заема с това.

И двамата погледнаха О’Донъл, който влезе в стаята.

— Ударил е още веднъж. Колите са тръгнали към къщата на Мингър.

— Джон не е там, нали? — Рина се изправи, краката й трепереха. — Не може да е пристигнал, дори да е карал направо за вкъщи.

— Върви — каза й Трипли. — Ние ще останем тук.

Тя тръгна бързо, сваляйки пътьом защитните си ръкавици.

Ако се опитва да свърши всичко тази нощ, може да отиде при родителите ми, при брат ми и сестрите ми.

— Пазят ги, Хейл!

— Да, знам.

— Но въпреки това се обади на всички.

— Не напускайте къщата — нареди на баща си. — Никой да не напуска къщата! Тръгвам към Джон. Не искам никой да излиза навън, докато не кажа обратното. Ще дойда при вас веднага щом мога.

Затвори, преди баща й да успее да възрази.

— Джоуи не е отседнал в Балтимор. Може би е в щата, но не и в града. Вероятно до границата с окръг Колумбия.

— Ще изпратя полицаи със снимката му да проверят в мотелите, хотелите. Имай предвид, че това е много голяма площ.

— Не. Джоуи е тръгнал към големия финал. Той мисли напред. Снабдил се е с документи за самоличност, вероятно с кредитна карта, съответстваща на тях. Може би се представя за пътуващ изпълнителен директор. Днес на едно място, утре на друго.

Рина изскочи от колата, когато О’Донъл спря зад пожарникарската кола. На мястото на сърцето й имаше един свит юмрук, въпреки че пожарът вече бе овладян и почти загасен.

Приближи се бързо до Стив.

— Изтичане на газ?

— Няма. Пожарът се е ограничил само в спалнята. Детекторът за дим е дезактивиран. Една жена разхождала кучето си и видяла пожара. Тя се обади.

— Къде е сега?

— Ей там. Нанси Лонг.

— Нанси? Джина и аз бяхме с нея в един клас — когато я откри сред тълпата, Рина се упъти към нея. Нанси държеше каишката на възбудения териер с едната си ръка, а с другата бе хванала мъжа си.

— Нанси, здравей.

— Здравей, Рина. Беше ужасно! Но казаха, че господин Мингър не си е вкъщи. Аз видях дима. Сузи вдигаше много шум, аз се предадох и реших да я изведа на разходка. Тъкмо пишкаше, когато погледнах нагоре. Може би съм го помирисала, не знам, но погледнах нагоре и видях дим да излиза от прозореца. Не знаех какво да правя, направо изпаднах в паника. Изтичах и започнах да чукам по вратата на господин Мингър и да го викам. Сетне побягнах към къщи. Дори не можах да набера 911, толкова силно трепереха ръцете ми. Трябваше да повикам Ед да го направи.

— Спасила си къщата на Джон. А ако е бил вътре, щеше да спасиш и живота му.

— Не знам. Толкова се уплаших.

— Видя ли някого? Някой да се разхожда или да потегля с кола?

— Не. Не видях никого. Не и тогава.

— Какво искаш да кажеш

— Имам предвид, че на улицата нямаше никой, освен мен.

— Може би си видяла някого по-рано?

— Да си собственик на малко кученце и да го обучаваш, означава да прекарваш доста време навън. Преди да си легнем, изведох Сузи за последната й разходка през нощта, както си мислех тогава. Точно отворих вратата и видях да минава един мъж. Но беше доста по-рано, около полунощ. Така мисля.

— Познаваш ли го?

— Не. Не обърнах внимание, освен че погледна към мен, когато говорех на Сузи и сякаш ми махна с ръка. А аз си помислих коя ли жена ще бъде ощастливена тази нощ.

— Ощастливена? Защо?

— Носеше една от онези дълги бели кутии за цветя и аз се сетих, че Ед никога не ми е пращал цветя.

— И това бе около полунощ?

— Точно така.

— Ще ти дам да разгледаш някои снимки, Нанси.

Рина стоеше в кухнята на Джон и гледаше салфетката от „Сирико“ върху кухненския плот. Постави маркер за доказателство на нейно място и я прибра в пликчето.

— Джон пътува насам — рече О’Донъл, като затвори телефона си. — Ще му отнеме два или три часа. Искаш ли да започваш тук или ще изчакаш той да дойде?

— Ще се справиш ли сам засега? Искам да проверя как са нашите, сетне да обработя образците, които събрахме досега.

— Сложи си униформа.

— Такъв е и моят план. Той може би ще изчака. Ден или два, за да е сигурен, че Джон ще си е вкъщи. Тази вечер беше по-важно да ни обърка, да ни размотава из целия град. Просто ме изчакваше да включа кой е.

— Сега пред къщата ти има патрул, мъже отпред и отзад. Тя се усмихна.

— Това ще го изкара извън нерви — когато телефонът й зазвъня, коремът й се сви.

— Хейл на телефона.

— Жалко, че Мингър не си беше вкъщи. Сега щеше да се пече като коледна пуйка.

Тя направи знак на О’Донъл.

— Това сигурно те е разочаровало много, Джоуи.

— Е, и кучката на ченгето ми стигаше за тази вечер. Мислех си за теб, когато я оправях, Рина. Всеки път, когато я чуках, си мислех за теб. Получи ли съобщенията ми?

— Да, получих ги.

— Това е лицето на баща ти със скапаната готварска шапка, нали? Твоята сексапилна дъртофелница го е нарисувала — той се засмя, когато тя не отговори. — Има още една изненада, която те очаква. В клиниката на брат ти. Побързай.

— Мамка му! По дяволите! — тя моментално затвори и се обади на 911. — Клиниката, където работят брат ми и жена му. Два квартала по-надолу.

— Аз ще карам — О’Донъл отвори вратата пред нея. Листът с вината от „Сирико“ лежеше в канавката, а сградата беше в пламъци.

— Обличам се — Рина заобиколи колата и отвори багажника, откъде извади оборудването си. — Ще помогна за потушаването.

— Рина!

Изненадата да го чуе да я нарече с малкото й име за пръв път откакто работеха заедно я спря.

— Какво смяташ да правиш? Остави пожарникарите да си свършат работата.

— Той ни върти в кръг, кара ни да тичаме и да се щураме като опитни мишки, за да ни обърка, да отънеят редиците ни — тя затръшна багажника. — Не може да удари директно „Сирико“, нито мен и семейството ми, затова ни разиграва. За да ме вбеси.

Шлемът се люлееше в ръката й, а пламъците на пожара танцуваха пред нея.

— Сега вече е обсебен — рече мрачно Рина. — Не може да се спре, как би могъл? Това е хипнотизиращо. Огънят е толкова властен и красив!

Димът насълзи очите й.

— Училището, сетне Бо. Но Бо беше просто удобна моментна възможност. Настройва ме. Сетне жената на Умберио, после Джон. Сега Ксандър.

— Проправя пътя си към теб.

— Излязъл е на последната, финалната права преди тържествения финиш. Всичко, което прави, е за отмъщение. Но защо не кара подред? Ксандър трябваше да бъде след училището. Логично той беше следващата стъпка, после баща ми, след това ресторантът и така нататък. Джоуи прескача ходове, но въпреки това го прави по план.

— Старата му къща. Тя е наред — обади се О’Донъл, когато Рина се обърна и го изгледа. — Извели са баща му оттам и той никога не се е върнал. Трябвало е да напусне къщата с майка си.

Рина остави шлема в колата.

— Този път аз ще карам.

30.

Пламъците ближеха прозорците на втория и третия етаж на къщата, в която някога бяха живели семейство Пасторели. Нямаше аларми, нито викове, нито тълпа. Само огънят гореше като факла в нощта.

— Обади се на пожарната! — развика се Рина на О’Донъл, грабна шлема си и заобиколи тичешком колата, за да извади облеклото си. — Вътре има хора. Двама — вероятно в спалнята на втория етаж. Влизам.

— Почакай отряда на пожарната!

Тя закопча костюма си.

— Не мога да чакам! Трябва да се опитам. Може да са още живи и да не могат да излязат. Няма да позволя още някой да изгори тази нощ.

Тя грабна пожарогасителя, като чуваше само с част от съзнанието си гласа на О’Донъл, който обясняваше ситуацията и даваше адреса по телефона. Беше точно зад нея, когато изтича по стълбите.

— Джоуи може още да е вътре! — оръжието на О’Донъл бе в ръката му. — Ще пазя гърба ти.

— Поеми първия етаж — извика тя. — Аз се качвам горе. Подпалвачът бе оставил вратата отворена, отбеляза Рина.

Като покана за влизане — заповядайте, моля, чувствайте се като у дома си. Размени поглед със партньора си, кимна му и мина през вратата.

Влизаше достатъчно светлина от улицата и от сребристата луна. Сенки и силуети, вероятно на мебели, които погълна с очи, докато сърцето й галопираше в основата на гърлото.

А в стомаха й имаше буца лед, докато се качваше по стълбите, където димът се събираше на валма под тавана.

Трупаше се, сгъстяваше се и се напластяваше в мътна непрозрачна завеса. Ревът на огъня беше като търкаляща се вълна, която всеки миг можеше да се превърне в истинско цунами. Провери една затворена врата дали е гореща и установи, че не е. Бързо продължи по коридора към следващата.

По тавана над главата й танцуваха пламъци, бяха обгърнали вратата като златна рамка. Срамежливо ближеха ботушите й.

Рина чу собствения си приглушен вик от страх, когато започна да пръска пяна върху тях. Сетне се разнесе вой на сирени. Никой не отговори на виковете й. Тя събра кураж, пое си дълбоко въздух и претича през стената от огън.

Стаята пламтеше — като малка дяволска планина. Огънят се стелеше по пода и лижеше скрина, върху който една ваза с цветя вече гореше. За един удар на сърцето Рина остана заобиколена от пламъци, от тяхната яркост и фантастична топлина, цветове, движение и мощ.

Оръжията й бяха толкова жалки и смешни, помисли си тя, срещу невероятната страст и сила насреща й. И за голямо съжаление, беше закъсняла.

Той не беше запалил леглото. Беше запазил гледката за нея, искаше тя да я види.

Беше ги подредил, разбира се. След като ги бе застрелял, ги бе подпрял един до друг така, все едно са зрители в театър. Пленена от великолепието на огъня публика.

Рина прекоси бързо стаята. Част от съзнанието й настояваше да остане на място, вцепенена и омагьосана. Но тя отиде до леглото, рискувайки да бъде обгорена. Трябваше да бъде сигурна. Да се увери, че е пристигнала прекалено късно и нищо не може да ги спаси.

— Върни се! Върни се!

При вика на О’Донъл тя се обърна. Част от съзнанието й регистрира факта, че той стои на прага на вратата, заобиколен като в рамка от танцуващите пламъци. Лицето му бе изцапано от пот и дим, но очите му бяха ясни и твърди.

Беше прибрал пистолета си и вместо него държеше домашен пожарогасител в ръце.

— Мъртви са — извика тя, надвиквайки шума и рева на пожара, но чу мъртвешкото отчаяние в собствения си глас. — Убил ги е, докато са спали в леглото си.

Очите му задържаха нейните за миг с онзи проблясък на разбиране, който съдържаше гняв и погнуса.

— Да спасим каквото можем — вдигна О’Донъл пожарогасителя. — Това ни е работата.

И натисна спусъка.

Експлозията я вдигна във въздуха и я хвърли върху леглото, където падна между мъртвите. За миг съзнанието й престана да работи, вцепени се, стана неспособно да възприема.

Сетне Рина започна да крещи името на партньора си, сграбчи кървавите чаршафи от леглото и се претърколи през огъня, през вратата.

Знаеше че вече го няма, знаеше, че е мъртъв, но въпреки това се хвърли с чаршафите и собственото си тяло върху отъня, който го бе погребал.

Когато другите пристигнаха и зад гърба й се изливаше вода и гасеше огъня, тя бе потънала дълбоко в своя личен ад.

— Знаел е, че аз ще вляза първа — седеше на бордюра. Беше свалила кислородната маска, която Александър притискаше към устата й. — Тези хора там горе, те не представляваха нищо за него. Ето защо ги е застрелял вместо да ги изгори. Те не означаваха нищо. Но е бил убеден, че аз ще отида първа при тях.

— Не можеш нищо да направиш, Рина. Нищо не можеш да промениш.

— Той уби партньора ми — тя стисна очи и притисна лице към коленете. Винаги, винаги до края на живота си щеше да вижда как гори, как огънят поглъща разкъсаното му тяло.

„Това ни е работата.“ Последните му думи. Сега се питаше дали има в себе си сили да върши работата, която го уби. Мъка и вина изпълваха цялото й същество.

— Негодникът е знаел, че аз ще се кача първа, ще вляза при огъня. Повредил е домашния пожарогасител, предполагайки, че О’Донъл или някой друг ще го вземе и ще го използва. В кухнята, най-вероятно в кухнята. Естествено действие, инстинктивно. Грабваш го, включваш го. Ако бях изчакала, ако не бях влязла…

Знаеш добре, че няма смисъл от „ако“. — Ксандър я хвана за раменете и я вдигна, докато очите им се срещнаха. — Катарина, ти направи онова, което трябваше, О’Донъл също. Има само един човек, който трябва да бъде обвинен.

Рина погледна назад към къщата. Битката с огъня продължаваше, но това бе само още един случай. Тя загуби партньора си в онази стая. Загуби сърцето си и се страхуваше, че е загубила и нервите, и куража, и желанието си да работи.

— Той ги е убил само за да ми докаже, че може. Само за да видя аз! О’Донъл беше само за глазура. Гадно, мръсно копеле! Ще го накарам да си плати!

— Нуждаеш се от почивка, Рина. Трябва да поспиш. Ще те заведа при мама, ще ти дам успокоителни.

— Не, няма — подпря челото си отново на коленете, като се бореше със сълзите, за които се опасяваше, че никога няма да спрат, ако пусне първата от тях. Искаше да е ядосана, гневна, да чувства как гневът изгаря кръвта й, но можеше само да се бори с ужасната, съсипваща я скръб.

Те бяха млади хора, помисли си тя. По-млади дори от нея самата. Беше ги убил хладнокръвно и бързо в леглото им и ги бе нагласил като кукли.

Тази картина щеше да я преследва през остатъка от живота й. Както и картината на добрия човек, на отличния полицай, на прекрасния приятел, покрит с пламъци.

Отново вдигна глава и погледна брат си в очите.

— Казах ти да не излизаш. Казах ти, че трябва да стоиш вътре.

Можеше да бъде брат й, помисли си Рина. Майка й, сестрите й, баща й. Това бе съобщението, което Джоуи й оставяше със смъртта на О’Донъл. Можеше да избере който и да е от тях и все още имаше възможност да го направи.

— Не се тревожи за мен — Ксандър я погали по лицето. — Един от полицаите отведе Ан и бебето при мама. Заобиколени сме от цяла полицейска армия.

Той бе докоснал лицето й и тогава, спомни си Рина. Преди двадесет години, когато лежеше на земята изумена и уплашена, и плачеше след нападението на Джоуи. Брат й я бе докоснал по лицето. Миришеше на замразена гроздова близалка.

Скръбта от сърцето й се изля в ридание.

— Ксандър, той изгори твоята клиника.

Брат й се наведе и допря челото си в нейното, а тя го прегърна.

— Всичко е наред. Ще бъде наред.

— О, Господи, Ксандър! Той ще иска да изгори и теб. Ще те преследва, ако не го спрем. О’Донъл беше следващата цел, след семейството ми. Той не е участвал в случилото се преди двадесет години. Причината е връзката ми с него, а не отмъщение. Ето защо е мъртъв. Не знам как да го спра. Уплашена съм до смърт.

Треперенето започна от краката и разтърси цялото й тяло, така че тя сграбчи ръцете на брат си, за да не се разпадне на парчета.

— Не знам какво да правя, Ксандър! Не знам какво този тип ще направи след това и кой е следващият!

— Трябва да се приберем у дома. Просто трябва…

Той млъкна, защото и двамата забелязаха Бо, който си проправяше път като обезумял сред хората и барикадите, като я викаше по име. Тя се изправи, леко трепереща, опряна на брат си.

— Ти почакай тук. Ще го доведа.

— Не. Не мога да стоя повече.

Тя тръгна бързо, доколкото можеше, но й се струваше, че плува в някакъв басейн със сироп. Видя как двама униформени полицаи спряха Бо.

— Оставете го, той е с мен. Всичко е наред. Той е с…

Бо се освободи и задуши последните й думи, като я сграбчи и притисна към себе си.

— Съобщиха, че си влязла вътре — ръцете му я стискаха. — Казаха, че си вътре. Съобщиха, че едно ченге е убито. Ранена ли си? — той я отдръпна от себе си и прекара ръце по тялото й. — Ранена ли си?

— Не. О’Донъл… — погледът й се замъгли от сълзи. — О’Донъл… е мъртъв. Мъртъв. Включи пожарогасителя и той избухна в ръцете му. Експлодира. И огънят… не можах да го спася.

— О’Донъл? — тя видя сълзи в очите му. — О, Господи! Рина — притисна я още по-силно към себе си и я задържа така. — Съжалявам, ужасно съжалявам. О, Господи, горката госпожа М.

— Какво?

— Сестра му — Бо я залюля, както стояха на улицата, обгърнати от дим и смърт. — Рина, толкова съжалявам. — И съм щастлив, че не си била ти, каза си наум, а облекчението се примесваше със скръбта, която го сграбчи. — Какво мога да направя?

— Нищо — обхващаше я безчувствено вцепенение. Празна, опустошаваща скръб — той си отиде. Няма го.

— Но ти не си — Бо се взря в лицето й. — Ти си жива. Ти си тук.

— Не мога да мисля. Дори не съм сигурна дали чувствам нещо. Просто съм…

Той не й позволи да говори повече, като притисна устните си върху нейните.

— Напротив, можеш. Ще мислиш и ще чувстваш, и ще правиш онова, което трябва — докосна с устни челото й. — Това трябва да направиш.

„Да спасим онова, което можем“, спомни си думите на О’Донъл. И от тях почерпи сили и възвърна равновесието си.

— Ти ме върна обратно в света, Гуднайт — промърмори Рина.

— Какво?

Тя само поклати глава.

— Нищо. Какво правиш тук? Тичаш по улиците като луд? Никой ли не ме слуша?

Той продължи да гали косата, лицето, ръцете.

— Аз съм по-млад и по-бърз от баща ти. Успях да се измъкна от полицаите в къщата. Баща ти обаче не успя.

— По дяволите! — тя се обърна и огледа местопрестъплението.

Ако не бяха дошли навреме, пожарът можеше да унищожи горните два етажа. Можеше да обхване съседните къщи, заплашвайки да погуби още човешки живот. Но това нямаше да стане тази нощ, не и тук. Засега това беше, засега.

„Това е работата ни“ — беше казал О’Донъл. Това беше нейната работа — да действа. Да разследва, да наблюдава, да анализира. Да намери доказателства и да открие кой и защо, а не да седи на тротоара и да трепери от шок и скръб.

— Дай ми една минута — тя стисна ръката на Бо и се насочи към Янгър, който тъкмо пристигаше, научил за смъртта на О’Донъл. — Отивам да се погрижа за сигурността на семейството си, да проверя как е там. Ако Джоуи се обади отново, ще ти съобщя.

— Този път кучият син уби един от нас — лицето на Янгър бе ледено като зимно небе. — Уби полицай. Добър полицай. — Отправи взор към небето. — Този път той ще умре. Няма да му се размине.

— Да. Но все още не е свършил с нас, с моето семейство. Може да се опита да проникне там. Освен това трябва да се измия — тя разкопча якето си. — Да почистя мръсотията и да проясня мислите си. Ако искаш, ела с мен при родителите ми.

Капитанът идва насам. Трябва да му докладвам, да поставя пазачи.

— Благодаря.

Той хвана ръката й, когато тя се обърна.

— Този негодник е на една крачка пред нас, Хейл. Но нещата ще се променят, кълна ти се! Няма да успее този път.

Дали? — запита се Рина. Джоуи беше гадна кобра, колкото търпелива, толкова и смъртоносно отровна. Можеше да се скрие, да изчезне с вятъра за години и да се върне, когато никой не го очаква.

Тя погледна за последен път къщата и се отдалечи. Не, това не беше правилното мислене. Така мисли объркан, обезкуражен и изтощен човек. Джоуи беше отишъл твърде далеч, дотолкова, че вече не можеше да спре. Беше прекалено близо до целта, за да зареже и замрази всичко. Да се откаже.

Рина заключи нещата си в багажника.

— Детектив Янгър може да дойде, когато свърши тук. Джон е на път от Ню Йорк.

— Какво е правил в Ню Йорк? — попита Бо, като хвана ръката й и сплете пръстите си с нейните.

— Разговарял е с Джо Пасторели. Той е болен, има рак на панкреаса. Умира, малко му остава.

— Гаден начин да си отидеш — обади се Ксандър, застанал от другата й страна. — Лекува ли се?

— Не останах с такова впечатление. А Джоуи изглежда си въобразява, че също се е заразил и тялото му е пълно с тумори като малки бомби.

— Нима това е генетично? — попита Бо.

— Не знам. — Умората й тежеше като верига. — Наистина не знам. Попитай доктора. Ксандър, ти какво ще кажеш?

— По-малко от 10 % от случаите са наследствени. Пушенето е основната причина.

— Каква ирония! Пушек, огън, смърт. Във всеки случай ще знам повече подробности, когато Джон се върне. Каза, че най-вероятно това е причината, поради която Джоуи бърза. Смята, че няма време и се пришпорва да свърши с всичко. Виж какво, искам първо да изтичам до вкъщи, да се преоблека.

— Ще дойда с теб.

— В къщата има полиция, Бо.

— Ще дойда с теб — повтори той и заобиколи колата, за да се качи.

Тя завъртя очи.

— Влизай! — нареди на брат си. — Ще те оставя у мама. Никой не върви сам по улиците през нощта. Кажи им, че съм добре — добави тя, като запали колата. — Ще бъда при тях след пет минути.

Светлините в цялата къща бяха запалени. Тя излезе за миг, за да поговори с двете ченгета, паркирали край бордюра, след което се върна с наведена глава при Ксандър.

— Фран, Джак, децата, Бела, нейните деца. Ти не ми каза, че всички са тук.

— Ами така решихме. Рина го целуна по бузите.

— Влизай вътре, успокой ги. Помоли… помоли мама, да каже една молитва за О’Донъл. Ще се върна след петнадесет минути.

Тя се мушна в колата, преди някой отвътре да я забележи. Никога нямаше да успее да се прибере и да си вземе чисти дрехи, ако близките й започнеха да излизат навън.

— Те се държат заедно — рече Бо, когато потеглиха. — Ти имаш гранитна основа, Катарина. Твоите близки са уплашени, болни са от притеснения и страх, но няма да се разделят.

— Джоуи иска да ги нарани. Страхувам се, защото знам, че това ще ме съсипе.

— Няма. Мисля, че ако се оженя… Я виж ти, произнесох думата на глас! Та значи, ако се оженя и имам деца, бих искал да създам семейството си върху добра и солидна основа.

— О, моментът не е подходящ, но ако това е предложение…

— Аха. Ти предложи, а аз ти давам отговор.

— Ааа, разбирам.

— Макар че не виждам никакъв пръстен. Не е официално, докато не ми купиш пръстен.

Рина спря. Просто натисна спирачки насред улицата, отпусна глава на кормилото. И се разплака.

— О, Господи, моля те! Рина, не плачи! — Бо се въртеше, завързан с колана, опитваше се да я прегърне.

— Само за момент. Мислех, че съм загубила всичко, там, в онази къща. Първо в спалнята. Като видях какво е сторил с тях. Беше ги застрелял, сетне ги бе сложил да седнат като кукли.

— Какво?

— Карла и Дон Димарко. Не ги познавах добре. Купиха къщата само преди няколко месеца. Млада двойка, това беше първият им дом. Нейната майка и майката на Джина са били съученички — тя вдигна глава и избърса сълзите. — Нарочно не беше запалил леглото, за да ги видя. Да забележа възглавницата, която бе използвал, за да заглуши изстрела. Стоях там, наоколо бушуваше пожарът, а аз просто виждах как е влязъл, докато са спали, сложил е възглавници на лицата им… С малък калибър. Малки дупки. Просто една малка дупка в челото.

Бо не каза нищо, само взе ръката й.

— Наоколо всичко беше в пламъци. Топлина, дим, светлина. Пламъците говорят. Можеш да ги чуеш как шептят, пеят, реват. Огънят ми говори. Той ме омагьосва. Дърпа ме към себе си. Винаги е така, още от нощта, когато седях на тротоара с чаша джинджифилова бира в ръка и гледах как танцува зад прозорците на „Сирико“. Разбирам го… Джоуи е привързан към него, също като мен — рече тя и се обърна да погледне Бо. — Разбирам защо е избрал огъня, по-точно защо огънят е избрал него. Мога да видя стъпките, които са го довели дотук, които доведоха и всички нас. Но сега, след смъртта на О’Донъл, имам чувството все едно стоя на ръба. На самия край на пропастта. Загубих равновесието си в онази стая, докато гледах хората, които не са очаквали, че ще умрат, като си купят хубава къща в хубав квартал. Докато ги гледах и усещах огъня, аз се унесох… и тогава видях родителите ми да стоят на пътеката, да ме дърпат обратно от ръба на пропастта, да ми напомнят, че имам работа да върша. Дори да умра за нея — тя потръпна и въздъхна. — Мога да разбера какво прави Джоуи и защо го прави. Дори нещо повече, мога да разбера защо трябва да го прави. Огънят го е омагьосал, също като мен.

— Да не би да смяташ, че ти и този откачен негодник имате нещо общо?

— Така е. Имаме повече от едно общо нещо. Но моята основа е гранитна, както ти я определи и благодаря на Бога за това. А сега имам и теб. Преди малко казах, че ме върна в света и знам, че ако отново загубя равновесие, ти пак ще ме подкрепяш. Защо иначе ще си с мен в тази дяволска нощ и ще ми говориш за брак и деца?

— Искаш ли да знаеш? — той извади една кърпа от джоба си и попи мокрите й бузи. — Прекарах по-голяма част от вечерта, седейки, стоейки и вървейки напред-назад из къщата на родителите ти. Наблюдавах семейството ти как седи, стои или върви също като мен. И осъзнах, че ако обичаш някого и осъзнаваш, че това е най-истинското, най-важното нещо в живота ти, не е достатъчно да стигнеш до брега и да пуснеш котва. Трябва да изкопаеш основите и да започнеш да градиш. Искаш ли нещо да издържи и да остане, трябва да вложиш себе си в него — той я целуна. — Аз имам здрав гръб.

— Аз също — Рина го целуна в отговор, сетне прибра косата си и отново запали колата. — Какъв пръстен искаш?

— Голям и крещящ, за да мога да го показвам на приятелите си, те да ми завиждат и да се пукнат от яд.

Тя се разсмя за пръв път, но почувства ръжда в гърлото си.

Спря зад полицейската кола пред къщата си.

— Ще поговоря с момчетата една минута, сетне влизам и взимам някои неща. Защо не ме изчакаш тук и не започнеш да планираш мечтаната сватба? Ще изглеждаш прекрасно в дълга бяла рокля.

— Това може да е малко прекалено. Наистина не е подходящо за мен да обличам бяло.

Рина извади значката си, сетне разпозна полицая, който излезе от радиоколата.

— Полицай Дерик!

— Детектив! Вярно ли е, че мръсникът убил О’Донъл.

— Да — тя отново се стегна. — От колко време сте тук?

— От два след полунощ. Друг патрул обикаляше, но след като решиха, че може да дойде и тук, ни изтеглиха от пожара в клиниката и ни изпратиха да наблюдаваме и пазим къщата. Двама полицаи покриват задния двор. Проверяваме на всеки петнадесет минути.

— Какво е положението?

— Спокойно. Някои хора излязоха, когато чуха сирените. Но ние ги разпръснахме.

— Смятам да вляза да си взема малко чисти дрехи. Моят… — тя понечи да каже приятел, сетне се реши. — Моят годеник е в колата. Благодаря за службата, полицай.

— Няма проблем. Искате ли да ви придружа, или да остана навън?

— Няма нужда. Ще бъда бърза. Предупредете задния отряд, че влизам в къщата.

— Веднага.

Като извади ключовете си, тя прекоси алеята и се качи по стълбите.

За шест часа беше запалил четири пожара, помисли си. За книгата на рекордите ли се бореше, или заедно с отмъщението търсеше и славата?

Джоуи добре познаваше квартала, това беше предимство, ала все пак доста бързо се бе справил. Дяволски бързо.

Рина отключи вратата и запали лампите, като влезе вътре. Остави ключовете си долу, като мислено си представи как точно се е движил Джоуи.

Първо във Фелс Пойнт, където вероятно е влязъл около шест и половина. Излязъл е между девет и петнадесет и девет и половина. Достатъчно време, за да отиде у Джон и да запали пожара. Трябва да е напуснал къщата на Мингър след полунощ. Свършил е там и е имал достатъчно време да се добере до следващата набелязана цел. Пожарът гореше с пълна сила, когато стигнаха пред клиниката, минути след като се бе обадил.

Минути, помисли си Рина, докато се качваше нагоре. И само минути след това — колко, може би пет? — тя и О’Донъл се отправиха към старата къща на Пасторели.

Не беше просто една стъпка пред тях. Никой не бе толкова добър, никой не бе толкова бърз. Да не би да имаше съучастник? Не, не се връзваше. Изключено. Това беше неговата мисия, неговото обсебване. Неговото тържество. Не би го споделил с никой друг.

Как бе успял да подпали клиниката, да влезе в старата си къща, отдалечена от клиниката на два квартала, да застреля двама души, да нагласи пожарогасителя да избухне и да запали още един пожар? Който се бе разгорял напълно, преди да пристигнат там?

Явно беше убил Карла и Дон преди това. Преди да запали клиниката. И беше приготвил двата пожара предварително и бе използвал таймери. Много вероятно бе да е подготвил и клиниката, преди да отиде у Джон. Така е, такъв беше моделът, помисли си Рина. Първо Ксандър, после Джон.

А тя го бе пропуснала. Защото тичаше напред-назад като муха без глава, така, както искаше той. Джоуи бе накарал всички да се катерят и да гасят пламъци. Те бяха пионки върху неговата дъска.

Беше пропуснала много повече, неочаквано осъзна Рина, защото скърбеше.

След два. Това бе казал Дерик. Дошли са тук в два часа след полунощ.

Дланите й се изпотиха. Тя се обърна, посегна към пистолета си и понечи да хукне надолу.

И в този миг той излезе от вратата пред нея, облечен с тениска на „Сирико“. В ръката си държеше двадесет и два калибров пистолет.

— Време е за голямата изненада! Нали искаш да извадиш този пистолет много бавно, а, Рина? Остави го на пода.

Тя вдигна ръце. Никога не давай оръжието си, помисли си. Никога.

— Край къщата е пълно с ченгета, Джоуи.

— Да, видях ги. Две отпред, две отзад. Дойдоха десет минути след мен. Гореща нощ, а? Много работа. Имаш сажди по лицето. Влезе в нашата къща, нали? Знаех си, че ще влезеш. Направих достатъчно проучвания за теб. Намери ли ги, преди пожарът да се разгори?

— Да.

Той се ухили широко.

— Хей, къде е партньорът ти?

Весел, радостен, ето какъв беше. И тя щеше да го прати в преизподнята заради това, каквото и да й струваше.

— Сега вече си убил полицай, Джоуи. Направо е свършено с теб. Край! Всяко ченге в Балтимор ще тръгне по петите ти. Няма да можеш да се измъкнеш.

— Аз пък мисля, че ще мога. Но ако не успея, поне ще довърша каквото съм започнал. Оръжието, Рина.

— Ако използваш твоето, полицаите ще бъдат тук преди да падна. Но не така искаш да приключиш с мен, нали? Не това е смисълът, нали? За теб е важен пожарът. Той има смисъл. Няма да получиш удовлетворение, ако аз не изгоря.

— И ще изгориш, обещавам ти! Обзалагам се, че партньорът ти е горял добре.

Образът се появи и пламна в главата й, но Рина го потисна. Той обаче остави горяща следа в кръвта й.

О, тя можеше да чувства и да мисли. И този негодник тук я бе подценил. Тя все още знаеше как да го ядоса.

— Знам за баща ти, за рака, който го изяжда.

Лицето му пламна от ярост.

— Да не си посмяла да говориш за баща ми! Не произнасяй името му!

— Ти си мислиш, че може би и ти си болен. Че ракът се е пренесъл от него в теб. Шансът ти е много малък, Джоуи. Нищожна вероятност.

— Какво знаеш ти за това, да ти го начукам? Ракът го яде отвътре. Мога да видя как го яде, как започна да мирише. Но аз няма да умра по този начин, нито пък той. Имам намерение да се погрижа за него, преди да го е довършил. Огънят пречиства.

Обзе я нов, вледеняващ ужас. Господи! Възнамеряваше да подпали собствения си баща! Този човек беше напълно луд!

— Няма да можеш да му помогнеш, нито да го пречистиш, ако умреш тук.

— Може би. Но той ме научи да бъда номер едно. Затова смятам да се измъкна. Ти ще гориш, те ще пристигнат да те спасяват, а аз ще се измъкна. Като дим.

Той пристъпи напред, тя отстъпи назад.

— Куршум в корема може би няма да те убие поне не веднага. Но ще те боли зверски. Ченгетата отвън може би ще чуят. Този пистолет не вдига много шум, така че може и да не чуят. Ще имам достатъчно време. Всичко съм приготвил за теб, скъпа! Ела да се насладиш на работата ми!

Той влезе заднешком в спалнята и запали лампите. Подпалки и клади бяха подредени на пода и върху леглото.

Сграбчи я за косата, свали я на колене и притисна пистолета към слепоочието й.

— Един звук, едно движение и ще ти пръсна мозъка, а сетне ще изгоря тялото ти.

Да остане жива, нареди си Рина. Трябваше да остане жива. Не можеше да се справи с него, ако умре.

— Ти също ще изгориш.

— Ако това се случи, не мисля, че има по-добър начин да си отида. Много пъти съм искал да открия какво чувства човек, когато пламъците го обгръщат, още откакто бях на дванадесет — той измъкна полицейския й пистолет от кобура и го хвърли настрани. — Прекалено голям патлак — рече с насмешка. — Ти също си се чудила какво е да изгориш, нали? Ето какво ще направим сега с теб. Ти ще се обадиш на твоя старец и ще му кажеш да дойде тук. Ще му кажеш, че искаш да говориш с него насаме.

Значи не знае, че съм тук само за да си взема дрехи. Не знае, че нашите са уведомени и ме очакват.

— Защо?

— Ще подпаля и него, и теб и с това ще сложа край на всичко. Кръгът ще се затвори.

— Нима мислиш, че ще накарам баща си да дойде тук?

— Той уби моя баща! Има да плаща. Изборът е твой. Обаждаш му се, жертваш го или ще подпаля всички. Цялото ти семейство — Джоуи нави косата й около ръката си и я дръпна. Пред очите й експлодираха звезди. — Майка, брат, сестри. Всички малки изчадия, всички до един. Така че избирай. Баща ти или всички останали.

— Единственото, което баща ми направи, бе да ме защити. Така трябва да постъпват бащите.

— Скапаният ти баща унижи моя баща. Заради него го арестуваха и тикнаха в затвора.

— Не, твоят баща сам си го заслужи в мига, в който запали клечката кибрит в „Сирико“.

— А той не беше сам там. Не знаеше това, нали? — усмивката разтегли цялото му лице и ухилената му физиономия беше повече от гадна. — Тате ме взе със себе си през онази нощ. Показа ми огъня, научи ме как да го създавам. Показа ми как трябва да се отнасяш с хората, които плюят в лицето ти — удари я с опакото на ръката си и я повлече.

— Виж ти, безстрашното ченге трепери! — гласът му бе изпълнен с подигравка. — Ти трепериш точно както през онзи ден. Когато баща ти пристигне тук, смятам да направя пред него онова, което исках да ти сторя още тогава. Ще му покажа каква долна курва е неговата скъпоценна дъщеря! — разкъса ризата й и притисна пистолета до челюстта й.

Тя се чу да скимти, изгаряща от желанието да се бори с него.

— Спомняш ли си какво направих на детската площадка? Сега обаче имаш цици — той стисна гърдите й с ръка и присви устни с подигравателно одобрение. — Хубави цици. Ако не си съгласна, ще направя това с майка ти, със сестрите ти, с онази азиатска пачавра, за която е женен брат ти. Сетне идва редът на лъскавата ти малка племенница. Младичките са най-сладички.

— Ще те убия — усещаше се студена и твърда като камък. Нямаше нужда да търси яростта си. Тя клокочеше в нея, но все още не изригваше. — Преди това ще те убия.

— Кой държи оръжието, Рина? — той прекара дулото по врата й. — У кого е силата? — заби цевта точно под челюстта й. — Кой от нас двамата е въоръжен?

— Ти — тя затвори очи и събра смелостта си върху скалата от ярост. Свърши си работата, Рина. Длъжна си да си свършиш работата както О’Донъл. — Ти, Джоуи.

— Дяволски си права. Твоят баща за моя, кучко. Ако ми го дадеш, ще оставя останалите да живеят.

— Добре, ще му се обадя — остави сълзите да потекат, остави се да трепери. Нека да види каквото очакваше от нея — да бъде слаба и уплашена, да трепери от страх пред него. — Той ще предпочете да умре, но да не позволи да ги докоснеш.

— Много хубаво. Браво на него!

Джоуи премести тежестта на тялото си. Рина пое въздух. Седна бавно, без да го изпуска от очи, надявайки се той да види в нея само страх и молба за милост.

С течащи по лицето сълзи, тя вдигна ръка сякаш да прикрие гърдите си със скъсаната риза, сетне замахна с нея, удари неговата, в която бе пистолета и заби другия си юмрук в лицето му. Чу как пистолетът издрънча на пода и след това видя звезди, когато той се стовари с цялата си тежест върху нея.

В колата Бо пукаше пръстите на ръцете си. Какво правеше тази жена, по дяволите, защо се бавеше толкова много? Погледна към прозореца на спалнята й и видя, че лампата свети. Погледна отново часовника си.

Бавеше се много повече, отколкото трябва, помисли си той. Облекчението, бездействието, фактът, че беше четири сутринта, го унасяха и затваряха очите му.

Бо излезе от колата и отиде при полицая в полицейската кола.

— Смятам да вляза, може ли? Сигурно събира цял куфар дрехи, вместо да си вземе една чиста риза.

— Жени, нали ги знаеш.

— Все пак ще отида да видя.

Извади ключовете от джоба си. Щеше да се наложи да обмислят какво да правят с къщите, рече си, като ги огледа, докато се качваше по стълбите. Да продадат едната? Може би. Но коя? Да запазят и двете и да ги съединят? Щеше да бъде интересна работа, но накрая щяха да получат една огромна къща.

Бо потисна една прозявка и отключи вратата.

— Хей, Рина, да не си решила да ми пристанеш, та си приготвяш чеиза? Всъщност какво точно значи чеиз?

Той затвори вратата зад себе си, стигна до първото стъпало на стълбите, когато чу, че тя вика името му.

Носът й кървеше. Усещаше вкуса на кръвта в устата си, докато се бореше ожесточено. Джоуи я удряше — сигурно я удряше, но тя не чувстваше нищо друго, освен ярост и ужас. Дращеше лицето му и се опитваше да докопа очите.

Не само тя кървеше. Той обаче беше много по-силен и вече надделяваше.

Гласът на Бо я накара за закрещи.

— Бо! Излез! Повикай ченгетата! Бързо!

Джоуи се отмести от нея. Сигурно търсеше пистолета си. О, Боже! Оръжието й, къде беше оръжието й!

Зрението й бе замъглено, дробовете не можеха да поемат въздух. Сълзите се смесваха с кръвта по лицето й, докато пълзеше към вратата за собствения си пистолет.

Чуваше стъпки. Или може би това бяха ударите на сърцето й? Тя се претърколи, хвана оръжието с две ръце. И с ужас видя, че Джоуи не се бе навел за пистолета.

— Не го прави! За Бога! Не усещаш ли миризмата? Ще пламнеш като факла!

— Ти също — той задържа запалената клечка във въздуха. — Е, време е да видим какво значи да гориш.

И хвърли горящата клечка кибрит в локвичката на пода. Огънят избухна, разнесе се оглушителен рев — като див звяр, пуснат на свобода. Джоуи целият бе обхванат от пламъци.

Рина се претърколи, когато той скочи към нея. Закрещя, когато успя да сграбчи крака й. Бо я хвана и задърпа навън, потушавайки пламъците със собствените си ръце и тяло.

— В килера… има… одеяла — дишайки тежко, тя смъкна тлеещите си панталони. — Не пипай пожарогасителя, може да го е заредил. Върви! Бързо.

Обърна се назад с тракащи зъби.

Сега той крещеше. Издаваше ужасни, нечовешки звуци, като се мяташе из стаята. Огънят го бе обгърнал в прегръдката си отвсякъде.

Рина видя, стори й се, че вижда и винаги щеше да вижда очите му, приковани в нейните през пламъците, които изяждаха лицето му.

Джоуи успя да пристъпи към нея. Една крачка, сетне още една и падна, огънят го погълна и покри като разтопено море.

Те пристигаха. Полицаите блъскаха по вратата. Сирените виеха отвън. Камионите, маркучите, героите в пожарникарски костюми.

Тя се облегна на стената и загледа как той гори.

— Изнесете го — промърмори, когато Бо се върна. — В името на Бога, изнесете го оттук.