Стъпки от огън

Епилог

Рина седеше до кухненската маса на майка си и пиеше изстудено вино, наметната с одеяло. Нямаше нужда брат й — Докторът, да й казва, че е в шок. Не й трябваше спешно отделение, нито успокоителни.

Нуждаеше се от това да бъде тук, просто тук.

Мехлемът, който Ан намаза върху изгарянията, беше наистина божествен.

— Имаш натъртени ребра, но нищо счупено, доколкото мога да преценя — Ксандър се намръщи при вида на израненото й лице. — Трябва да минеш на рентген, сестричке.

— По-късно, докторе.

— Втора степен — определи Ан като внимателно бинтоваше глезените й. — Имаш късмет.

— Знам — тя посегна към ръката на Бо и се усмихна на родителите си. — Знам.

— Трябва да хапне нещо и да си почине. Няма да я пусна на работа сега — заяви твърдо Бианка на Янгър.

— Разбира се, госпожо. Ще се заемем с всичко утре — рече той на Рина.

— Когато се разровим под пластовете и отломките, ще намерим таймерите. Не мисля, че имаше намерение да умира, не и преди да е приключил с нас. Но просто не можеше да си позволи да бъде унизен като баща си. Да бъде победен като баща си. Не можеше да приеме това, нито мисълта за бавна смърт. Това беше неговият избор.

— Трябва да хапнеш нещо. Ще направя яйца и всички ще ядат — Бианка отвори хладилника, сетне изведнъж покри лицето си с ръце и се разплака.

Гиб отиде до нея, но Рина го хвана за ръката.

— Остави на мен.

Дъхът й спря от болка, когато се изправи на крака, но успя да стигне до майка си и да я прегърне.

— Мамо, всичко е наред. Ние сме добре. Всички.

— Детенцето ми! Моето малко момиченце. Bella bambina!

— Ti аmо, мама. Аз съм добре, но съм гладна.

— Va bene. Ей сегичка — Бианка избърса бузите си с ръце, сетне целуна дъщеря си. — Седни, ще сготвя.

— Нека ти помогна, мамо — предложи Бела и премигна от сълзите, напълнили очите й, когато Бианка изненадано вдигна вежди. — Все още помня как се правят сандвичи.

Да, точно от това имаше нужда, помисли си Рина. От шума, движението, звуците и миризмите в кухнята на майка й.

Тя яде каквото й сложиха на масата, с апетит, който изненада и нея самата.

По-късно намери баща си и Джон да седят на предното стълбище и да пият кафе. Зората се пукаше над квартала — перлена мъгла, която обещаваше още един ден влажна жега.

Рина беше сигурна, че никога в живота си не е виждала нещо по-красиво.

— Много време мина, откакто за пръв път седяхме тук — рече Джон.

— Тогава пихме бира.

— Пак ще пием някой път.

— Тогава ми каза какъв късметлия съм, че имам красива жена и деца. Беше прав. Каза ми, че Рина е умно и будно дете. Пак беше прав. Почти щях да я загубя, Джон. Миналата нощ почти бях загубил моето малко момиченце.

— Но тя оцеля. Значи все още си щастлив човек.

— Има ли място за още един тук? — пристъпи към тях Рина. — Ще бъде горещ ден. Обичах горещите летни дни, когато бях малка. Те продължаваха вечно, чак до късно през нощта. Лежах в леглото и слушах. Фран се връщаше от среща, старият господин Франко извеждаше кучето на разходка. Джони Русо караше автомобила си без заглушители. Ти обикновено много му се караше за това, татко. Тя се наведе и го целуна по върха на главата.

— В сутрини като тази хората ще станат рано, преди топлината да е ударила града. Ще отидат до парка или магазина, ще си говорят в задните дворове през оградата или през улицата. Ще тръгнат на работа. Ще полеят цветята, ще приберат вестниците, ако имат свободен ден. Всички ние сме щастливци, ако питате мен.

Те поседяха малко в мълчание, наблюдавайки светлината на изгряващото утро, сетне Джон я потупа нежно по коляното.

— Време е да си вървя вкъщи, да видя какво е останало.

— Съжалявам за дома ти, Джон.

— И аз съжалявам за твоя, скъпа.

— Ние ще ти помогнем да го възстановиш — рече му тя. — Аз познавам един много добър дърводелец.

Той се наведе и я целуна по косата.

— Партньорът ти щеше да бъде горд с теб. Ще се чуем. Пази се, Гиб.

— Благодаря, Джон. За всичко.

Рина го проследи с поглед как се отдалечава.

— Той ми помогна да стана онова, което съм. Надявам се, че си съгласен.

— Като гледам каква си, се чувствам много горд — в очите му имаше сълзи. Можеше да види блясъка им, докато баща й гледаше към алеята. — Майка ти и аз ще треперим ден-два, но ще се оправим.

— Знам — Рина се облегна на него за миг. Искаше просто така да седи на предните стълби и да гледа как изгрява зората. — Ти също ми помогна да стана такава — рече. — Ти и мама. Vi аmо — сега се притисна малко по-силно към него. — Molto.

Баща й я прегърна през раменете. Сетне устните му докоснаха косата й.

— Ще се омъжиш ли за дърводелеца?

— Да. Ще се омъжа.

— Добър избор.

— И аз така мисля. Сега трябва да вляза, да кажа довиждане на всички и да видя дали ще успея да ги разпръсна. Ти и мама също трябва да поспите.

— Свикнал съм.

Рина намери Бела в кухнята.

— Готвиш и чистиш?

— Фран има контракции. Мама я заведе горе.

— Ще ражда ли?

— Може би. А може да са просто фалшиви контракции. Около нея се въртят двама доктори, мама и грижовният й съпруг. Всичко й е наред — Бела вдигна ръка и поклати глава. — О, не исках да прозвучи злобно — тя хвърли кърпата за чинии. — Изглежда не мога да се справя.

— Всички сме уморени, Бела. Имаш право.

— Завиждам й. Не просто заради спокойствието, което носи със себе си като ушита по поръчка риза, а заради начина, по който я гледа Джак. Направо можеш да се разтопиш. Не защото не искам тя да го има. Но ми се ще и аз да получа малко любов и грижа.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Сама си го постлах. Каквото си надробиш, това ще сърбаш — Бела сложи ръка на корема си.

— Сигурна ли си?

— Една жена винаги знае, практически преди още да е бременна. Да, бременна съм. Направих го с цел. Глупава, може би егоистична, но е факт. Не съжалявам за бебето.

— Казала ли си на Винс?

— Той е във възторг. Обича децата, дори и да не обича мен по начина, по който аз искам. Ще бъде много сладък и мил, и внимателен известно време, а следващия път, когато си хване любовница, ще внимава малко повече — ако изобщо посмее да кръшне след заплахата, която си му отправила.

— Ще бъдеш ли щастлива, Бела?

— Ще се помъча. Не възнамерявам да се разведа с него. Няма да се откажа от онова, което получих, така че ще направя каквото мога. Не казвай още на семейството. Фран трябва да роди бебето си, без някое друго, което е на път, за отнеме славата и блясъка на събитието. Рина се усмихна.

— Значи всичко е наред, Изабела. Винаги си била тип-топ.

Тя оглеждаше квартала, докато Бо я возеше към къщи. Както бе предсказала, хората бяха излезли рано. Отиваха към парка, за да се разходят или да тичат, като водеха със себе си деца и кучета. Някои бързаха за работа. Вдъхна уханието на прясно опечен хляб, което се носеше от хлебарницата.

Дори когато долови миризмата на пушек и мокри сажди, това не я разстрои.

Кимна на ченгетата, които бяха на пост.

— Трябва малко да поспя. Сетне ще отида на черква, за да запаля свещ за О’Донъл — рече на Бо. — Ти сигурно искаш да отидеш при госпожа М., сестра му.

— Да — той погали ръката й. — По-късно днес.

— Ще дойда с теб. И бих искала да дойдеш с мен, когато посетя жена му. Но първо трябва да вляза вътре.

— Ще те сложа в моето легло, а после ще отидем заедно на черква. Ще запалим свещи, ти ще отидем да изкажем съболезнования на семейството му. Но трябва да се отбием и до болницата, за да те прегледат.

— Нямам нищо счупено, изгарянията са втора степен. Не че нямам намерение да поискам от Ксандър някой добър наркотик, но преди всичко се нуждая от легло. И твоето ще ми свърши чудесна работа. Но първо трябва да вляза вътре. Трябва да видя.

Тя отключи вратата. Пое миризмата на дим, огледа колко изцапани бяха стените. В пълна тишина се изкачи по стълбите. Стомахът й се сви на топка.

Пожарът беше овъглил рамката на вратата към спалнята, беше оставил следите си и на пода. Скринът беше изкорубен, дървото бе огънато, следите от огъня по стените показваха как се е движил пожарът.

Видя и къде беше паднало тялото на Джоуи.

— Той не беше луд, когато започна всичко. Не и по начина, по който свърши. Огънят го ядеше отвътре, дълбаеше мозъка, разкъсваше душата му. Както пламъците се хранят с гориво. Както ракът разяжда баща му. Така и тази страст го погълна.

— Не ти си причината за лудостта му и никога не си била. Ти му беше извинението.

Изненадана, тя обърна глава и се взря в Бо.

— Прав си. Господи, знаеш ли колко си прав! И това е, ами… това е опрощение!

Рина облегна глава върху рамото му.

— Късметлийка съм аз и си го знам. Няколко изгаряния, подутини и натъртвания. Но ми става тъжно, като погледна тази стая. Не беше кой знае какво, знам. Но си беше моя.

— И все още е — той плъзна нежно ръка около кръста й. — Мога да я оправя, ще я направя още по-хубава.

Тя се разсмя кратко, а тялото й се отпусна към неговото.

— Да. Знам, че можеш.

Рина се обърна и излезе, за да си отиде вкъщи с момчето от съседната врата.