Свекърва (комедия в пет действия)

Широка стая в нова къща. Полустъклени врати откриват в дъното коридор и антре над долен полуетаж. Посред — валчеста маса с албуми и портрети. Отдясно прозорци с данталени завеси, отляво врата. Слънчев пролетен ден.

ЯВЛЕНИЕ 1

Костанда, после Дечка

Из вратата отляво се слуша женски глъч и се сипват паници.

Костанда. Мари, поразия слугиня, да ти изсъхнеха ръцете макар!

Гласът на Дечка. Стига бе, мамо. Ох, господи, човек и ум да има, ще го изгуби с тебе!

Костанда (подава се на вратата отляво). Не се заядай, снахо, нека се учи! Аз главата й ще счупя!

Гласът на Дечка. Пак ли да ни слуша махалата ма!

Костанда. Като не искаш да ни слуша махалата, учи си слугинята на скопос — ей че и слугиня имаш.

Гласът на Дечка. Невидели ми се мен и слугинята, и животът.

Глъч. Слугинята плаче.

Костанда (все още на вратата отляво). В гората си расла, снахо, в гората! И не знаеш ни какво вършиш, ни какво говориш.

Гласът на Дечка. Чух, чух — затвори сега, че вее.

Костанда. Дано те отвееше, боже, прости ме! От чия къща ме пъдиш мари?

Гласът на Дечка. Кой те пъди бе, мале. Затвори само вратата.

Костанда (затваря вратата). Да ти се е затворила тя и никога да не ти се е отваряла! (Подслушва и отваря пак.) Само една бучка захар да туриш в кафето, че син ми не го обича сладко. (Зачудена, разтваря съвсем вратата.) Снахо, защо пък плачеш сега? Та очите ли ти извадихме, Дечке? Мъж съм ти дала мари, мъж като планина; от къс месо съм го отгледала, с тебе да го почерня!

Дечка (бледа, в положение, прекосва край старата). Стига, притъмня ми вече! (Сяда на стола до стената и плаче.)

Костанда. От какво ти е притъмняло, снахо? Кажи да чуем! Дрехи ли си нямаш от нови по-нови, яденето ти ли не е ядене, пиенето ти ли не е пиене и в село ли живееш, а не в къщи-сараи? От бога се побой, Дечке, ако от хората срама нямаш: слугиня рече, слугиня имаш…

Дечка (става и размахва ръце). Не се може — не мога аз вече тука!

Костанда (прекръства се). Света Богородично, виж ти думи! На какво ще ни се гордееш, снахо, на какво и на що? Да не са те повивали в свила и коприна и да не са те алайки на ръце носили?

Дечка. Слугиня да бях, свекърво…слугиня да съм ти, по-малко би ме мъчила.

Костанда (кръсти се). Господи!… Че каква ми си ти слугиня, невясто? Гледай й приказката! Какво ми вършиш мари, да те повършееше черната макар! (Трепери.) Черната да те повършееше, чумата черна!… Виж я ти, виж я ти! Заран от леглото с канджи да те теглят мари! И къщата от тебе да се увони, тежчината си не помръдваш. Само прането ти като видя, повлекано, дните ми се отщяват!

Гласът на Свилена (из коридора отдясно). Пак ли, мале?

Дечка изхлипва и се закрива наляво.

ЯВЛЕНИЕ 2

Костанда, Свилен, Дафинка

Свилен и Дафинка влизат засмени из коридора отдясно.

Костанда (към тях). Уча я, сине, уча я, чедо. Каквото похванат — трошат; де ще им постигнеш?

Дафинка. То и мен мама току ме гълчи. (Сбогува се със Свилена.)

Свилен. Защо прибързахте, госпожице?

Дафинка (плези се). Защо прибързахте. (Целува ръка на Костанда.) Няма да годинясвам тука.

Костанда. Сполай ти, дъще.

Дафинка. Не си тровете сърцето, госпожа, така то в къщи. (Излиза през антрето.)

ЯВЛЕНИЕ 3

Костанда и Свилен

Костанда (реди столовете все край стени). Виж само на какво е замязала къщата, чедо. Да не съм аз…

Свилен. То да не си ти… (Пали цигара.)

Костанда. Не се смей, синко, не се смей: хората снахи имат! Ето и това момиче, Дафинка, макар да е куцичка…

Свилен. Куца ли? И таз хубава!

Костанда. Куцичка е, Велчо, макар и да не личи — мене ли ще излъжат те? Та ще кажа, живеят, ето ги, в къщата ни, в София, се казва, а, слушам, офицерин я искал, като са били в Шумен!

Свилен. Хайде сега и офицерин!

Костанда. Искал я, чедо. То, ако питаш, може и да е годено момичето — нали си има и малко пари в касата. Не са те какво да е, Велчо, а все пак дума ще ти продума, ръка ще ти целуне и ще ти се усмихне така, че да ти се послади и малкото сърце. А нашата… Как я улучихме, господи!

Свилен. Ти ми я избра, мале, и аз си я харесвам. (Пее.) Крестом твоим жителство.

Костанд. Почерних те аз тебе, чедо!

Свилен (гледа се в огледалото). Е, в черно съм… Поне на празник: не ме ли харесваш?

Костанда. Смей се ти, ще й пораснат ушите, като те слуша.

Свилен. То и моите ще пораснат, мамо, нека само да ме повишат — ха-ха!

Костанда. Стига си се глезило бре, поглеж си боя, вече и княза надмина на цяла педя.

Свилен. Млинки сякаш ям, мале, като си помисля: да ме повишат, да си изплатя къщата, да си накупя мебелци… (Цъка, оглежда се и тъжно.) Голичко ни е тука!

Костанда (дорежда столовете и сяда край стената). И то ще бъде, чедо, здраве да е. Като ще ни плащат Дафинкини по 150 гроша кирия — а те ще си плащат, че си имат парици в касата, и майка й бабува.

Свилен. Млинки сякаш ям, млинки!

Костанда. Чуй какво ще ти кажа де!

Свилен. Добричка ми си ти, все сладко ми говориш, само (милва я) да не ти е язичецът…

Костанда. Защо бре, чедо?

Свилен. Ядеш ти Дечка, ядеш я.

Костанда (отблъсва го). Ти там да не се бъркаш. Аз да я изуча, та като се килна утре в гроба, жена да имаш. Ядяла съм я!

Свилен. Ядеш я, мале.

Костанда. Че какво й е бре, синко, не живее ли като хаджийка? Слугиня й прислужва от една страна, аз от друга, че и ти, гледам… Не е ред, нито прилика да разгалваш жена си, чедо! Какво е тя виждала бре? Хе, татка ти, лека да му е пръст.

Свилен (ходи). Хайде сега, пошла писать губерния!

Костанда. Какво издума? Не те проумях. Ще река, татко ти, бог да го прости!…

Свилен. Бог да го прости, мале! (Излива малко вода на пода.)

Костанда. Случеше ли се спорна година за бубите и намереше ли цена свилата…

Свилен (ходи). Да е живот и здраве, само за свиленото си име ще му дигна камен кръст!

Костанда. Заредяхме ония зияфети, синко, таз вечер у нас, до неделя у Мазневи, на другата у Крадиконевци, на по-другата не знам вече къде; а ний все млади невести: слагай, дигай, до зори! Да се умориш ли? Де може, чедо! Свекърва оттука ще те погледни, оттам сватове ще те подземат или от къта ще се покашля самият стар свекър.

Влиза отляво Дечка с кафета на таблична.

ЯВЛЕНИЕ 4

Предишните и Дечка

Костанда (посреща Дечка). Ще ги разлееш, снахо.

Дечка. Остави сега.

Костанда (взема табличката). Вироглавичка си, а не знаеш кое как трябва. (Нарежда чашките по единия край на табличката.) Сякаш никак не си излизала между хора: ей така ги нареди! (На Свилена.) Вземи, чедо!

Свилен. Ти все ще намериш нещо.

Костанда. Нека се учи, синко! (Взема си кафето и сяда на стол край стената.) На лошо ли я уча, ама не взема.

Свилен. Стига сега де.

Дечка. Велчо, остави, моля ти се! (Взема стол от наредените край стената и сяда до масата.)

Костанда (духа си кафето). Да я уча, докато съм жива, че… (Зинва към Дечка.) Гледай я сега! Остави стола на реда му, снахо! Току-що съм ги наредила, ръцете ми се откъснаха.

Дечка. Не ставай такава, ами ела и ти при масата, че затуй е тя тука.

Костанда. Снахо, та ти ли ще знаеш кое е прилично и ти ли ще ме учиш на скопос мари? Гледай я ти! На че си разлях и кафето за тебе! Върни стола, ти казвам, от дума вземи!

Свилен. Мамо!

Дечка (отниса стола край стената). Невидял ми се животът! (Бърза наляво.)

Свилен. Дечке!

Дечка. Остави ме, Велчо.

Свилен (става). Върви тука да си пиеш кафето. Ще ме накарате… (Донася й стола до масата.)

Дечка (през сълзи). Гостенка ли съм аз тука? Да не смея нищо да пипна…_(Сяда.)_

Костанда (става). Какво лошо й казах бре, Велчо? Аз, снахо, съм между хора живяла…

Свилен. Стига де. Човек не може да изпие и едно кафе при вас. На теб казвам, мале, свий си язика!

Костанда. Защо се развика такъв бре? Толкова ли ти е дотегнала майка ти? Какво й рекох, та се разпенихте.

Свилен (плисва си кафето в таблата). Да ви се не види макар!

Костанда. Господи, какво направи, чедо!

Свилен. Стига. Ще захвърля и чаши, и табла по пода. (Сяда успокоен.)

Костанда. Защо не ме замери с тях по главата, а сине? (Заплаква.) То е все едно, че си ме замерил с тях по главата. (Тръгва за антрето, припява си.) От къс месо съм те отгледала бре, чедо, на старини да ме изравняваш със земята! Радвай се, снахо, скара ме с чедото ми!

Свилен. Викай сега там, да те чуе светът.

Костанда. Нехай, синко, майка ти не ще те осрами, чедо. Не бой се, като ви преча толкова, аз ще се махна. Ще се махне майка ти, синко: облажавай си невястата, тури си я на главата и се радвай на скопос! (Закрива се наляво в коридора.)

ЯВЛЕНИЕ 5

Свилен, Дечка и Костанда

Свилен. Какво да правя, Дечке? Ха, успокой се. Знаеш, при нас вчера назначиха един изпъден юнкер — много умно момче. Аз му се оплаках от мама и да видиш как той изведнаж се издигна тъй, знаеш, малко над живота. Старите хора, казва, знаят само своето — онова, което те са прекарали, на което те са навикнали, което те са чули и видели някога на своето време. За тях, вика, ново време няма: те са вехти като света и стари са, казва, като земята, ха-ха. Прави си широко сърце, гълъбче.

Дечка. Какво не правя, Велчо, нищо не помага.

Свилен. Ще помогне, женицата ми, гледай си ти работата. (Милва я, пришепва й нещо и после.) Истина, само дано ни е момиченце: ще светне на мама пред очите и на ръце ще те носи, вярвай!

Дечка. Не знам. И аз си казвах отначало, свекърва като всички други, но…

Свилен (приближава си стола). Ти ми кажи всичко!

Дечка. Не можеш я разбра, Велчо, особена е тя. Ще забърза някоя заран, като че ли ще върви нейде, и тогава не трябва да й се мярвам пред очите. А друг път място не си намира и всичко й е криво, с нищо не мога да й угодя. Трябва просто да се свия под краката й и пак не мога да й се харесам. (Заплаква.) Не знам, Велчо, не мога й угоди!

Свилен (ходи.) Най-после… запушвай си ушите: не я слушай, нека си дърдори!

Дечка. Тя намира такива думи, Велчо…такива думи, че би жегнала човека и в гроба!

Свилен (мълчи и ходи). Изпъждай я тогаз от кухнята! Истина, колко е жена тя, прелее ли се чашата, хвани я за ръката и я изтласкай навън!

Дечка. Засрами се, Велчо.

Свилен. Хм, защо?

Дечка. Майка ти е… (Плаче.) Нали ни е майка…

Свилен. Женицата ми! Не те цени тя тебе! (Милва я.) Успокой се! Слушай, то другояче не може, ами… Хм, ей какво: трябва понякога и ти да правиш кораво сърце! Заяде ли се тя, обърни й гръб и върши своето. Нека брътви, ти не й давай да ти се бърка, върши си своето!

Дечка (мълчи и после глухо). То… тя и посяга…

Свилен. Как? (Разбира.) А?! С ръка ли?

Дечка (плаха). Нищо, нищо, Велчо, пораздразня се като стара жена… вярвай, нищо!

Костанда (из коридора отляво, вика). Гости, снахо, гости ни идат!

Дечка (сепва се и й прилошава). Ох! (Хваща се о Свилена.) Не съм за гости, мили!

Свилен. Какво ти стана, боже мой… женицата ми! (Извежда я през вратата наляво.) Върви, гълъбче!

Костанда (явява се). Мари, снахо, батю ти иде!

Гласът на Свилена. Посрещни ги, мале!

ЯВЛЕНИЕ 6

Костанда, господин и госпожа Керекови

Костанда (реди бърже столовете все край стени). Заповядайте, заповядайте! Добре сте ни дошли! Току-що си приказвахме за вас.

Госпожа Керекова. Младите ни позабравиха, та рекохме ние да ги навестим.

Господин Кереков (оглежда стаята). Е-е, ето че още е пансионерка моята сестрица: как е наредила столовете, ха-ха-ха! (Раздърпва наредените край стената столове.) Седни тука до масата, стара, и не придирва й на Дечка: тя е при мен сирачка расла, в пансион съм я отгледал. Ха-ха-ха, наредила столовете, както ги нареждаше баба ми! Та ти я поучавай, сватя, ти баре между хора си излизала…

Госпожа Керекова (смее се). Ух, бе, Павли!

Костанда. Ама кое…за столовете ли?

Кереков. За столовете я. И не й придирвай много, стара, недей я гълча: само я поучвай…

Костанда. Господи, хич приказка ли е то, господин Павли! Аз Дечка гледам като очите си. И не я давам аз нея за ничия снаха! (На госпожа Керекова.) То сърце у снаха ми, сватя — захар! И каквото похване — свети. Дано ми бог продължи дните, господин Павли, че да се порадвам на старините си.

Кереков. Кому ги разправяш ти тия, ха?

Госпожа Керекова (задавя се от смях). Стига бе, Павли!

Костанда. И-и, свате, то…аз да ти кажа ли тебе: вие с Дечка никак не си мязате, макар да сте кръвни брат и сестра! Вярвай! Ти все ще подметнеш и по-стар, и по-прост от себе си, а Дечка — къде… (На госпожа Керекова.) Тя е друга, сватя, съвсем е по-друга: тихичка, кротичка, като равна ливада. И язика си знае. Зина ли да кажа „снахо“ — тя вече се сеща какво искам. Посегна ли на нещо: „Недей, мамо — ще ми каже, — ти си стара, ти сега почивай!“ И не ще остави прах по мен да падне. Ще сгреши нещо слугинята — нали й сега цанихме и слугиня, — а тя с една думица така ще я упъти, че момичето изведнаж ще възприеме. (На Керекова.) Толкова е паметна, толкова е кротка и уредна сестра ти, господин Павли. Господ види, слънце огрея старостта ми, откакто я вземахме за снаха в къщата си. И дано е в рай душата на майката ти, господин Павли — ний връстници бяхме с нея и заедно момувахме, — дано й душата в рай, че на теб е дала сестра гълъбица, а на нази — снаха като захар сладка.

Кереков. Туй добре чухме. Сега как е тя инак… ха?

Костанда (блажена). Ех, господи, че как да кажа, господин Павли, към края на този месец вече, ако рекъл бог… (На госпожа Керекова.) Само дано ни е момиченце, сватя, дано ми е внучка: мед се топи в сърцето ми, като се размисля! Черна съм изгоряла за женска рожба! (Бърше си сълзите.) А Дечка се бои. Нали й е първо, та се бои. Но защо да се бои, господин Павли? От бога е така наредено. Само виж какво: ти да я поучиш, че си й батю! Ей ни слугиня сега, ей ме и мене тука, ще работим… Дечка нека си почива, да не е припряна на работа. Думам й, но не взема. Къде аз да се наведа, да похвана нещо! „Недей, майко!“ — зине и мед й капе от устата. „Майко“ като ми каже, господин Павли, мед й капе от устата. (Обърсва си сълзите.) Нали вие на майка не се порадвахте, горките!

Кереков. По-добре я кажи ти колко месо купувате на ден…

Костанда. Как тъй, господин Павли… какво месо?

Кереков. Какво месо, зер… Трябва да я храните добре сега. Позаборчляхте с къщата, но пари се лесно печелят, здраве да е! А сега да не стискаш много.

Костанда. Ка’ щяло, свате, нали имаме вече и, кираджии долу — 150 гроша, се вика, на месец. И добри са хората: майката бабува, момичето е учено, има си парици в касата, било учителка в Шумен и годено било за офицерин там…

Госпожа Керекова. В Шумен ли била учителка? (Към мъжа си.) Годена била… да не е?…

Кереков. Истина!

Госпожа Керекова (на Костанда). Имаме братовчед офицерин в Шумен; забъркал нещо с една учителка, та тя избягала сега тук.

Костанда. А-а, не-е, сватя! Хрисимо е момичето и парици си има.

Отляво отърчава Свилен, съвсем смутен.

ЯВЛЕНИЕ 7

Предишните и Свилен

Свилен. Мамо! (Шепне нещо и си търси шапката.) Прощавайте всички… Аз ще отърча! (Излиза по стълбите.)

Костанда. Боже! Че рано е бре, чедо! Ох, света Богородице, аз смятах, че имаме още месец време!

Госпожа Керекова. Не сте я пазили, бедната! (Излиза наляво.)

Костанда. Ма, сватя! Да повикаме баба Неделя отдолу!

Кереков. Не сте я пазили, стара! Ха, не викай сега баби. Велчо знае какво трябва. Върви там с жена ми и кротко се носи! Кротко, стара, че Дечка ми е мен една-едничка!

Костанда. Свате!

Кереков. Ст! Не ме гледай посивял, за една бълха черга изгарям: от теб ще искам сестра си! (Потръгва да излиза.)

Костанда (просълзява се). Ами че аз я жаля повече от майка, господин Павли.

Кереков. Знам аз, знам как я ти жалиш. Но помни: баща ни из балкана е турци клал и човешка кожа на гвоздей окачвал — толкоз! (Излиза.)

Костанда (сама). Нима аз не я жаля повече от всички. (Бърза към вратата отляво.) Защо да ми хвърля той такива приказки. (Връща се бързо и вика към стълбите.) И сватята влезе тук — като че й е майка и като че ли аз съм не знам какво! Како Недельо, како Недельо ма!

ЯВЛЕНИЕ 8

Костанда и баба Неделя

Баба Неделя (отдолу). Ей, ме, сегинка. (В антрето.) Какво? Да нямате?!

Костанда. Ох, како Недельо! А аз смятах, че имаме още месец време.

Баба Неделя. Смятала си — няма за това мярка, Костандо! И не трепери такава — утре ще си го имаш на ръце: бабанка ще е, пет оки най-малко ще тежи, ти мене гледай! (Бърза наляво.)

Костанда. Виж… Оная, сватята, ни се вмъкна…

Баба Неделя. Че да не й е майка да се увира!

Костанда. Мене ми не приляга, а то…

Баба Неделя. Сегичка ще я изпъдя, върви ти тука! (Излизат наляво.)

ЯВЛЕНИЕ 9

Дафинка, после Костанда

Дафинка (сама надниква през антрето и влиза на пръсти). И-и! (Подслушва на вратата.) Не ми трябва! Не ми трябва! (Търси си яката, подслушва пак и после бърше пара в пръстите си.) Чакай, турата на княза — момче, цифрата — момиченце: ела, боже, помози! (Наслюнчва монетата, хвърля я, тича по нея и плясва с ръце.) Момчано е: турата на княза!

Костанда (гневно, из вратата отляво). Виж ти, не иска…

Дафинка. Ах!

Костанда. Дафинке, не иска да излезе!

Дафинка. Кое… не иска да излезе?

Костанда. Не иска ма, Дафинке! Сватята не иска да излезе! Изгълча я и майка ти, а тя като да си е в къщата. Пъдят я и не излиза!

По стълбите тичат Свилен и Бранкова.

ЯВЛЕНИЕ 10

Предишните, Свилен и Бранкова

Свилен. Побързайте, моля ви се!

Бранкова. Не се безпокойте, господин Свилен, през колко години още ще идвам! (Разпъхтяна на Костанда.) Успокой си сина, бабо: насмал да ме изтегли по фуста от къщи!

Свилен (отвежда я по коридора наляво). Тука, госпожице!

Костанда (дърпа Свилена). Коя е тази бре?

Свилен. В Русия се е учила, мамо, бабува.

Костанда (плясва ръце). Ама тази ли бре, сине! Сойтария вчерашна… още не й изсъхнали полите.

Свилен. Ти не знаеш!

Влизат при родилката.

Костанда. Гледай му приказките! Господи, ще ми уморите хубавата снахица! (Тича по него.)

Дафинка (търси си яката). И аз мислех да се уча за акушерка! Да се попаднеш на такава бабущерница!…

Костанда (тегли Свилена). Тя ли ще ми бабува бре! Полите й още мокри! Сойтария, на теб казвам, чуй: майка ли съм ти аз тука, или какво? Ще я махнеш от главата ми, че хаир няма от тебе!

Свилен. Мамо!

Костанда. Да я изпъдиш още сега! Що знае тя и какво може бре, синко? Вчерашна такава, ни мома, ни жена, Велчо!

Свилен (отдръпва се и плачливо). Остави ме бе, майчице!

Костанда. И господ ще те остави, като не слушаш старата си майка! Що ми си довлякъл тая, дето сама не е… (Хваща го.) Да я изпъдиш! Да изпъдиш и оная, сватята!

Свилен. Мамичко бе! (Откъсва се и бяга.) Аз ще отърча за доктор бе, мамо! (На Дафинка.) Госпожице, успокойте майка ми! (Бяга през коридора.)

Костанда. Доктор ли? Господи, доктор! А бре, сине глупав, що ти е тази жена утре, която днеска доктор ще я гледа?!

Свилен (към Дафинка). Моля ви се, госпожице! (Излиза.)

Дафинка. Успокойте се, госпожа! (Възпира я и глухо.) Що ставате такава! Мъжете какво разбират: нека той гони вятъра, а вие си вършете своето.

Костанда (опомня се). Чакай, чакай да видим, майка ли съм аз тука, или какво! (Отърчава при родилката.)

Дафинка. И-и, бабущерница!

Завеса