Свекърва (комедия в пет действия)

Широчка стая в дома на Кереков. Вехта мека мебел; работна маса, отрупана с тетрадки; библиотека и етажерка със списания и вестници. В дъното и наляво — врати. Нощ.

ЯВЛЕНИЕ 1

Господин и госпожа Керекови

Госпожа Керекова. Затворила се е сега с детето си и примира да плаче.

Кереков (ходи). Какво очаквахме утре, а какво ще дочакаме таз вечер — добре е, ха-ха-ха!

Госпожа Керекова. Само така я пуснала старата — ще дойдели със сина си тази вечер да ни искат прошка.

Кереков (ходи). Добре, добре. Но ние вече нямаме жълто на устата, не! Ще ги свържа аз в деветдесет възела, че тогава!

Госпожа Керекова. Ти все увързваш! По-добре да мълчиш, че ще забъркаш пак нещо. Обичаш уж сестра си, а я доведе на тоя хал. Разведи ти млада жена с дете от мъжа й и я остави да гледа живота през прозорец!

Кереков._(ходи)_. Истина, истина.

Госпожа Керекова. Истина я. Сега няма да се бъркаш.

Кереков. Я повикай Дечка, да видим тя на какъв е ум.

Госпожа Керекова. На какъв ум ще е: вчерашно момиче е завъртяло ума на мъжа й! Къса се да плаче.

Кереков. Истина… Все пак повикай я.

Госпожа Керекова. Няма да я викам. Тя там е добре. Като дойдат, ще ги пратим при нея, от нея да искат прошка.

Кереков. Представлявам си, ха-ха-ха! (Ходи.) Добре си намислила. Дявол да ви вземе, жестоки сте вие, жените!

Отляво влиза Дечка с детето си.

ЯВЛЕНИЕ 2

Предишните и Дечка

Дечка (разплакана). Бате!

Кереков. За теб говорехме, сестро. Буля ти казва, най-добре ще е ти да ги чакаш в стаята си.

Дечка. Няма какво да чакам аз. Облечи се, че… (Плаче.)

Госпожа Керекова. Къде мари, Дечке?

Дечка. Нека дойде бати да ме придружи. Ще си ида при мъжа.

Кереков (плясва ръце). Браво!

Госпожа Керекова. Не ставай глупава мари, Дечке, нека ти дойдат на крака!

Дечка. Не ща… никой не ща да ми идва на крака. (Сяда и плаче.)

Кереков (милва я). Сестричката ми! Затова страдате вие жените, че сте малко слабодушни.

Госпожа Керекова. Видя ли? А преди малко викаше, че сме били жестоки. (Навън се звъни.) Те са! Те!

Дечка (пребледнява). Не може…

Кереков (вика отляво слугинята). Отърчи, Радке, и ако е зет ми с майка си, кажи им да почакат. (На жените.) Нека малко почакат — да усетят.

Дечка. Не бе, бате, то, може братовчедът да е.

Кереков и Керекова. Вълчо ли?

Дечка. Той е тука и ще дойде… с годеницата си. (Разплаква се силно.)

Кереков. Тъй ли?

Госпожа Керекова. Какво ти е мари, Дечке, коя му е годеницата?

Слугинята се връща.

Слугинята. Те са, господарю, казах им да почакат.

Кереков (на Дечка). Е, как ще ги посрещнем?

Дечка (става с детето в ръка). Как… (Плаче.) Какво ще… Ох, господи! (Простенва и избягва наляво, накъдето излиза и слугинята.)

Кереков. Бедната ми!

Госпожа Керекова. Не се одумвай, ами посрещни хората.

Кереков. Хм. (Излиза отдясно.)

ЯВЛЕНИЕ 3

Господин и госпожа Керекови, Костанда и Свилен.

Костанда, натъкмена цяла в черно, пристъпва като сватовница, със свити устни, малко усмихната, но щом поздравява, просълзява се.

Кереков (пропуща ги и вика навън). Моме, дай торбата с орехи… тук ще се играе на орехи!

Госпожа Керекова. Ха-ха-ха-ха! Какъв си и ти, Павле!

Свилен. Нима аз бях крив, бати Павле…

Костанда. То аз съм, чеда, кривата.

Кереков. От сърце ли го казваш, или само си язичеца намазала?

Госпожа Керекова (смее се). Ох, господи, мълчи, Павле! То ти си кривия, че като беше рекъл — „моята сестричка“.

Костанда. Не е лъжа, свате, то и ти сбърка.

Свилен. Мамо… ти вече ще мълчиш!

Кереков. Я! Браво бе, батенка! Виж, ти си се поиздигнал тъй, малко над живота…

Госпожа Керекова (поваля се на стол от смях). Ох, Павли! Седнете де!

Костанда (като сяда). То аз вече ще мълча, синко. Виждам, че бъркам, та ще мълча. Току да ви кажа, чеда, кълна се в бога… (Проплаква.)

Кереков. Не се кълни, стара майко… хората се кълнат само когато лъжат!

Костанда. Ох, боже, нека ми езикът изсъхне, ако вече думица лоша ми излезе от устата!

Кереков. Стига де! (Сяда.)

Свилен (сяда). Стига, мамо! (Мълчат.)

Кереков. Е, сега?

Свилен. Сега, бати Павли, каквото кажете, аз скланям на всичко… Ушите ми изгоряха от срам.

Кереков. Кой знае… То мъжките уши в наше време са понадебелели май!

Госпожа Керекова (смее се). Ох, бе, Павли бе. (На всички.) Я недейте такива! Дечка си изплака очите.

Кереков. Ст! (На Свилена.) Слушай, батинка, докато се решим на утрешния ден, някому наистина изгоряха ушите от срам, но… не твоите и моите, а на моята сирота сестрица! (Става развълнуван.) Не ви я давам на голи думи — баста! (Мълчат.)

Костанда (плаче). Господин Павле!

Кереков. Ст, ти мълчи! (На Свилен.) Припиши й къщата си да има и тя, да е на нещо господарка! Ето туй и нищо друго!

Костанда (става). Бре, свате, че и ние същото приказвахме със сина си сега по пътя! Истина, господ ни чу! (Сяда.)

Кереков. Без господа! Той не е нотариус и в сметки не се бърка. (На Свилена.) Казвай!

Свилен. Истина, бати Павле, аз позаборчлях, та говорехме сега с мама да припишем къщата на Дечка, а за борчовете да гонят мене.

Кереков. Хм. (Ходи.) То е друго… Фу, дявол! Дечка е така мекодушна, че… че вий бихте я накарали да избяга и от рая… (Ходи.) Да, да!

Костанда. Свате Павле! Бог един знае какво аз претеглих.

Кереков. Какво си претеглила: позаключили те малко…

Костанда (поразена). Какво… кой ме е заключил?…

Кереков. А, и ще криещ. То твоето сърце е от девет възела: един се отвързал, а още осем остават. Не ти вярвам аз тебе, не!

Костанда. Вярвай, свате!

Кереков (показва ъгъла на устата си). Виж, имам ли жълто! Чуй какво ще ти кажа аз тебе: в моята къща стаите нямат ключове, та няма как да те заключват. Затуй ти ще дойдеш поне за две седмици да живееш у нас!

Свилен (твърдо). Склони, мамо!

Костанда (огледва се отчаяно и проплаква). Ще дойда, синко! Ако щете, и в гробищата ме заведете, чеда-а! (Цяла се тресе от плач.)

Госпожа Керекова. И ти, Павле! Не те е срам!

Кереков (сяда при Костанда). Слушай, майчице… (Целува й ръцете.) И аз като сестра си имам меко сърце бе! Ти бъди на синца ни майка, че ние сме сираци. Ха стига, не плачи! Виж, да ти кажа, то ти не си толкоз лоша. Какви по-лоши има! Ето насреща ни, викат се Банкови, майка и парясана дъщеря са, взели снаха си подръка — бедната, — очи не може да отвори: дигат я в тъмни зори, карат я да им полива, да им готви, да им пере, да им слага и дига, да им постила и мете. И пак през нощта ще подсторят мъжа й да я бие.

Костанда (кръсти се). О, господи, пък и такива!

Кереков. Ти не си толкоз лоша бе, стара майко! (Гали я.) Закълни ми се само за двенки неща.

Костанда. Кълна ти се, свате.

Кереков. Не с думи, а в душата си се закълни: първо, че няма да ходиш в кухнята, Дечка сама ще си готви!

Костанда (заплаква пак). Нека бре, чедо!

Кереков. Теб слабото ти място е, че във всичко й се бъркаш — не се бъркай! Ще дойде и то време, Дечка сама не ще може без тебе, щом й се понавъдят деца…

Костанда (сепва се). Снашицата ми! (Оглежда се.) Че де я бре, свате! Ох, боже, какво аз претеглих, чеда-а! Не й ли казах аз сама днеска, Павле, чехли ще й стана, черга ще й бъда, по мене да ходи!

Кереков. Не чехли, не и черга, а майка да й бъдеш! Това трябва! Та, значи, първо: няма вече да й вземаш работата от ръцете…

Костанда. Няма, свате, бог чуе.

Кереков. И второ: няма да й отнемаш детето… докато не й се добие друго!

Костанда (става залисана). Няма бре, синко, няма, свате…_(Огледва се настръхнала.)_ Внучето ми! (Писва.) Де ми е внучето бре! Дайте ми го! Божичко що ме мъчите бре, чеда!

Госпожа Керекова (повежда Костанда наляво). Стига, Павле!

Костанда (закрива се наляво и писва). Снахо!

Кереков. Бедната! (На Свилен.) Защо стоиш бе, върви да си видиш детето!

Свилен. Хм… все пак да я пратим ний за малко при вас! (Излиза наляво.)

Кереков (сам). Хе, дявол да го вземе, живот! Истина, все пак трябва човек да се поиздигне тъй, малко… ха-ха-ха!

Връщат се Костанда с детето, Свилен с Дечка и госпожа Керекова.

ЯВЛЕНИЕ 4

Предишните и Дечка

Костанда (вдетинена, подхвърля нагоре внучето си). Ох, сладинкото на баба, вишничка черна… мари, ще го изсмуча като питка мед! Боже, та сладко и галено на баба.

Кереков. А-а, на приказката си: какво обеща?

Костанда. Та виж го бре, свате Павле… Ох боже, какво съм ти обещала, ха? (Гъдели детето.) Гъл, гъл-гъл, патенце на баба!

Кереков. Скоро де! Върни го, отдето си го вземала!

Костанда. Не е ли все едно бре, свате… Вземи го, снахо — гълъбчето на баба! (Целува детето и се забравя да го гледа.)

Навън се звъни. Отдясно отваря слугинята.

Слугинята. Един офицерин, господарю, с две жени!

Дечка (пребледняла). Боже мой, те са!

Госпожа Керекова. Кой, Дечке?

Кереков. Братовчедът ли? (Излиза надясно.)

Дечка. Те са! (Грабва си детето и иска да избяга.)

Свилен. Какво ти стана, мила?

Госпожа Керекова. Какво, като са те, Дечке?!

Кереков пропуща отдясно поручик Дойчинов, Дафинка и баба Неделя.

ЯВЛЕНИЕ 5

Поручик Дойчинов. Буля, братовчедке, ето я моята горска птица, моята годеница! (Представлява Дафинка.)

Костанда (закрива очите на Свилен). Не я гледай, синко! Мари, Дечке, да се махаме!

Свилен (отблъсва й ръката). Мамо!

Баба Неделя. Гледай я сега каква е зла!

Госпожа Керекова (глухо). Не ставайте такива!

Поручик Дойчинов. Е-е, какво е туй?

Костанда (дърпа Свилена и Дечка). Да се махаме, чеда!

Дафинка (плясва ръце). Какво съвпадение!

Кереков. Какво има?

Дафинка. Да ви обясня: майката на господин Свилен е малко… (На Керекова.) Вий знаете. (На Свилена.) Нали, господин Свилен?

Свилен. Да, да, госпожице.

Дафинка. И ний днес се наговорихме.

Свилен (бърше си потта). Да, ний се наговорихме… (Към баба Неделя.) И госпожата знае.

Баба Неделя. Наговориха се с дъщеря ми.

Дафинка. Та всички се скарахме с нея днес — и аз, и мама, и господин Свилен, ха-ха-ха!

Свилен. Да, всички. (На Костанда.) Да не си още веднаж толкова лоша, мамо!

Баба Неделя. И не бива, госпожа Костанда.

Дафинка (представя годеника си). Моя годеник, господин Свилен!

Баба Неделя (на Костанда). Те са млади, сестро, защо се дърлиш с тях.

Костанда, просълзена, недоумява.

Дафинка. Моя годеник, бабо. Дребничък като мене, нали? И той, когато се превзема, като мене по-на-куц-ва, ха-ха-ха!

Поручик Дойчинов (стиска ръцете на Костанда). Ха-ха-ха, дай ръка де, да се опознаем, че ние сме роднини: аз съм пръв братовчед на Дечка!

Костанда. Мари, Дечке! Ох, господи!

Поручик Дойчинов. Какво се плашиш?! (Целува й ръка.) Ти тях не гледай: те лъжат, лъжат всичките! (Гали я.) Ти си добра, стара, аз по очите те познавам. (Към другите.) Майка лоша бива ли? Аз заявявам и обявявам: добра е старата майка!

Кереков. Добра е тя, ха-ха… сега е добра!

Госпожа Керекова. Ха, седнете и добре ни дошли!

Кереков. Тъй, седнете — всяко зло за добро!

Госпожа Керекова. Ст! (Смушва го.)

Кереков (високо). Чакай, аз ще те науча: задържам всинца ви на вечеря — да му мисли домакинята!

Госпожа Керекова. Няма да се засрамя, не бой се.

Кереков. И не бива, жена: устрой ни роднинска трапеза, че ми е домиляло за род и близки! Къде в тази пуста София големи родове, а я поглеж, цяла рота сме! (Всички сядат, само Свилен още не си намира място. Кереков го хваща за носа и го завежда при Дечка.) Седни при жена си, човече! Ха така! Ще хапнем сега и ще пийнем, че дано и ти се поиздигнеш тъй, малко над живота, ха-ха-ха!

Завеса