Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Карта 1. Основни градове и местности във Франция, свързани с проучването

В началото на проучването не знаехме какво точно търсим. Нямахме теории и хипотези, не се опитвахме да докажем нищо. Обратното, само се опитвахме да намерим обяснение на любопитната загадка от втората половина на XIX в., без да имаме за цел да стигнем до изводите, които по-късно направихме. Постепенно, стъпка по стъпка, бяхме насочени към тях, сякаш фактите, които трупахме, имаха разум и сами ни водеха.

Отпърво смятахме, че сме се заели със загадка от местно значение, определено интригуваща, но не особено важна, засягаща само едно селце в Южна Франция. Мислехме, че тя представлява предимно научен интерес, макар да включваше редица изумителни исторически факти. Надявахме се, че изследването ни ще хвърли светлина върху някои страни от западноевропейската история, но и през ум не ни е минавало, че можем да я пренапишем. Още по-малко сме очаквали, че онова, което ще установим, има връзка, и то съществена, с нашето съвремие.

Нашето издирване — а то наистина си беше издирване, започна от една наглед ясна история. Тя не се отличаваше кой знае колко от множеството предания за „съкровища“ и „неразгадани тайни“, с каквито изобилстват историята и фолклорът на всяка провинциална област. Във Франция вече бе публикувана нейна версия, привлякла вниманието, но толкоз. По-късно установихме, че тя гъмжи от грешки. Нека обаче като начало преразкажем тази история, както тя бе публикувана през 60-те години на нашия век и както я прочетохме за пръв път1.

Рен Льошато и Беранже Сониер

На 1 юни 1885 г. във френското селце Рен Льошато пристига нов енорийски свещеник, Беранже Сониер2, снажен, хубав, енергичен и както личи, много интелигентен мъж на трийсет и три години. В семинарията, която е завършил наскоро, мнозина му предричат бляскава кариера на духовник — едва ли някой е очаквал, че той ще се озове в затънтено селце в подножието на Източните Пиренеи. В един момент обаче Сониер явно си навлича неприязънта на висшестоящите. Какво точно е сторил, ако изобщо е сторил нещо, си остава неясно, но скоро той губи всякакви шансове да се издигне. Изглежда, за да се отърват от него, го пращат в енорията на Рен Льошато.

По онова време селцето наброява едва двеста жители. Кацнало на стръмен планински връх, то отстои на около трийсет и пет километра от Каркасон и би могло да се стори на мнозина тих пристан за доживотно усамотение далеч от удобствата на цивилизацията, далеч от предизвикателствата за един буден и търсещ дух. Това безспорно е тежък удар за амбициозния Сониер. Той обаче донякъде е възмезден — тук е неговият роден край, израсъл е на няколко километра от Рен Льошато, в село Монтазелс. Тоест въпреки несгодите Сониер сигурно се е чувствал в свои води в тази местност, която е познавал още от дете.

В периода от 1885 до 1891 г. получава годишно около шест лири стерлинги в тогавашни франкове, скромна сума, каквато обаче не взима никой провинциален френски свещеник от края на миналия век. Заедно с даренията на енориашите явно му е стигала ако не да живее на широка нога, то поне да не мизерства. През тези шест години Сониер не може да се оплаче от съдбата си. Радва се на спокойствие, ходи за дивеч и риба по планините и реките на своето детство. Чете до премала, усъвършенства латинския си, усвоява гръцки, заема се да учи и староеврейски. Наема за икономка и прислужница една осемнайсетгодишна селянка, Мари Дьонарно, която ще остане с него до края на живота му. Често гостува на своя приятел абат Анри Буде, кюре в съседното село Рен Лебен. Напътстван от Буде, се впуска да изучава бурната история на областта, история, оставила отпечатъка си върху всичко наоколо.

Така например на няколко километра югоизточно от Рен Льошато се извисява друг връх — Безю, където са се запазили развалините на средновековна крепост, принадлежала на рицарите тамплиери. На трети връх, отстоящ на километър-два от Рен Льошато, са се съхранили останките от фамилния замък на Бертран дьо Бланшфор, четвъртия поред велик магистър на тамплиерите, ръководил прочутия орден в средата на XII в. През Рен Льошато и околностите някога са минавали поклонниците, тръгнали от Северна Европа към Сантяго де Компостела в Испания. Тук са се съхранили множество предания и легенди за едно бурно, драматично и често пъти удавено в кръв минало.

Сониер решава да реставрира църквата на селото. Посветена през 1059 г. на Мария Магдалина, полусрутената църквица е съградена върху основите на вестготска крепост от VI в. и нищо чудно, че в края на XIX в. е в съвсем окаяно състояние.

Насърчаван от своя приятел Буде, през 1891 г. Сониер се заема с реставрацията й, като взима скромна сума от селските фондове. Премества олтарния камък, положен върху две древни вестготски колони. Едната се оказва куха. В нея Сониер открива четири свитъка, сложени в изкорубени и запечатани тънки стволове на дървета. Твърди се, че два от тях съдържат родословия, едното от 1244 г., второто — от 1644 г. Другите два документа явно са съставени през 80-те години на XVIII в. от предшественика на Сониер, кюрето на Рен Льошато Антоан Бигу. Той е и личен капелан на благородническата фамилия Бланшфор, която в навечерието на Великата френска революция все още е сред най-крупните земевладелци.

На пръв поглед документите от времето на Бигу съдържат религиозни текстове на латински и цитати от Новия завет. В единия обаче думите кой знае защо са слети и сред тях са вмъкнати наглед случайни букви. Във втория изреченията са безразборно съкратени, понякога насред думата, а някои букви стърчат над другите. Всъщност ръкописите съдържат сложни кодове. Някои са толкова заплетени и непредсказуеми, че ако не разполагаш с ключа към тях, не могат да бъдат разчетени и от компютър. Цитираната по-долу дешифровка се е появявала във френски издания за Рен Льошато, както и в два от филмите ни за Би Би Си, посветени на темата.

Ала ако някои от кодовете са невероятно заплетени, други са съвсем прозрачни и ясни. Например издадените букви във втория свитък образуват свързан текст:

Сониер явно е разчел този текст, едва ли обаче се е справил с по-сложните кодове. Но си дава сметка, че се е натъкнал на нещо важно, и със съгласието на кмета на Рен Льошато съобщава за откритието си на епископа на Каркасон, на когото е подчинен. Не е ясно дали епископът е разбрал за какво става дума, Сониер обаче незабавно заминава за негова сметка за Париж с указание да се яви заедно със свитъците при някои високопоставени духовници, сред които се открояват абат Бией, директор на семинария „Св. Сюлпис“, и неговият племенник Емил Офе, учещ за свещеник. Макар и едва навършил двайсет години, Офе се слави като изключително начетен особено в областта на лингвистиката, криптографията и палеографията. Въпреки решението си да стане духовник е известен с това, че проявява интерес към езотеричното и поддържа отношения с различни окултни организации, секти и тайни общества, каквито по онова време никнат като гъби след дъжд във френската столица. Така Офе се включва в един прочут културен кръжец, в който членуват знаменитости като писателите Стефан Маларме и Морис Метерлинк, и композитора Клод Дебюси. Познава и Ема Калве, която при пристигането на Сониер току-що се е върнала от турне в Лондон и Уиндзор, преминало с изключителен успех. Примадоната Ема Калве е Мария Калас на онова време. Наред с това е велика жрица в някои тайни парижки езотерични общества и е любовница на мнозина влиятелни окултисти.

Сониер отива при Бией и Офе и прекарва в Париж три седмици. Не знаем какво точно се е случило на срещите му с духовниците. Знаем обаче, че свещеникът от затънтената провинция е приет радушно от високопоставените приятели на Офе. Ако се вярва на мълвата, дори става любовник на Ема Калве — според един познат на певицата тя направо лудеела по кюрето. При всички положения между тях се заражда близко трайно приятелство. През следващите години Ема Калве често гостува на Сониер в Рен Льошато и съвсем доскоро по скалите в планината са се срещали инициалите им, изписани върху издълбани в скалите сърца.

По време на престоя си в Париж Сониер прекарва известно време и в Лувъра. Това вероятно има отношение към факта, че преди да замине за провинцията, той купува репродукциите на три картини: на портрет на папа Целестин V, оглавявал за кратко римокатолическата църква в края на XIII в., и на платно на Давид Тение, макар да не е ясно дали на бащата или на сина5. Третата репродукция вероятно е била на „Аркадийски овчари“ на Пусен.

След като се връща в Рен Льошато, Сониер отново се заема с реставрацията на църквата. По време на разкопките се натъква на плоча със странни изображения от VII–VIII в., под която вероятно е имало крипта или гробница, защото според преданието заедно с нея са намерени и кости. Сониер се впуска и в други донякъде необичайни начинания. В двора на църквата например е гробницата на Мари, маркиза на Отпул дьо Бланшфор, чийто надгробен камък е изработен и положен от абат Антоан Бигу, предходника на Сониер отпреди век, автор на два от загадъчните документи. Надписът върху надгробната плоча, в който има доста преднамерени грешки в правописа и разделното изписване на думите, е съвършена анаграма на закодирания в свитъците текст за Пусен и Тение. Ако пренаредим буквите, ще получим вече цитираното загадъчно послание за Пусен и Сион, а грешките са допуснати така, че да ни тласнат към разчитането му.

Сониер не знае, че надписът върху гроба на маркизата вече е преписан, и го заличава. Това обаче не е единствената му странна кощунствена постъпка. Заедно с вярната си икономка свещеникът тръгва да обикаля надлъж и шир местността и да събира камъни, които на пръв поглед нямат никаква стойност. Започва и активна кореспонденция с различни хора във Франция, Германия, Швейцария, Италия, Австрия и Испания, чиито имена не знаем. Запалва се и да колекционира марки, които за истинския филателист нямат никаква стойност. Осъществява с различни банки твърде неясни сделки. За една от тях чак от Париж пристига човек, който да помогне на свещеника от Рен Льошато.

Само за пощенски разходи Сониер изразходва значителни средства, каквито не би могъл да си позволи с дотогавашната си годишна заплата. После, през 1896 г., започва да живее на широка нога и да харчи баснословни суми, които до смъртта му през 1917 г. възлизат във франкове най-малко на няколко милиона лири стерлинги.

Известна част от това паднало му сякаш от небето богатство Сониер изразходва в полза на обществото: до селото например е направен хубав път, прокарана е канализация. С друга част от парите си финансира още по-благородни начинания, например изграждането на кулата Магдала, обърната към голия склон на планината. Свещеникът си построява и вила с името „Витания“, в която обаче изобщо не е живял. А църквата не само е реставрирана, но и е обзаведена и изографисана по твърде причудлив начин. Над портика пише на латински:

Вътре точно до входа се възправя страховита статуя на демона Асмодей, пазител на тайни и скрити съкровища, а също — според древноеврейските предания, строител на Соломоновия храм. По стените на църквата върху каменни плочи в ярки, крещящи цветове са изобразени мъките на Христос по пътя към Голгота. В изображенията откриваме странни несъответствия, детайли и очевидни отклонения от общоприетия библейски разказ. В картина VIII например виждаме дете с карирана шотландска наметка, а в картина XIV — пренасянето на тялото Христово до гроба върху фона на черно нощно небе с огромна пълна месечина. Сониер сякаш се опитва да намекне нещо. Но какво? Че Исус е погребан през нощта, няколко часа по-късно, отколкото в Библията? Или че тялото е не погребвано, а изваждано от гроба?

Докато е погълнат от работата по обзавеждането на реставрираната църква, Сониер продължава да пилее баснословни суми. Колекционира рядък порцелан, скъпи тъкани, антични предмети от мрамор. Създава оранжерия и зоологическа градина, както и богата библиотека. Според преданието малко преди смъртта си възнамерява да вдигне нещо като Вавилонска кула, отрупана с книги, от която да проповядва. Не пренебрегва и енориашите. Организира пищни гощавки и увеселения, живее досущ като средновековен владетел в своето малко непревземаемо царство в планината. Посреща в затънтената си непристъпна енория не един и двама знатни гости, сред които, разбира се, е и Ема Калве, както и министърът на културата на Франция. Ала най-високопоставената и влиятелна личност, посетила неизвестния селски свещеник, вероятно е ерцхерцог Йохан фон Хабсбург, братовчед на императора на Австрия Франц Йосиф. По-късно се разбира, че Йохан фон Хабсбург и свещеникът са открили в един и същи ден банкови сметки и че ерцхерцогът е превел на Сониер значителна сума.

В началото духовниците се правят, че не забелязват нищо. Когато обаче архиепископът на Каркасон умира, неговият приемник се опитва да разбере откъде Сониер разполага с толкова много пари. Но селското кюре се държи нагло и предизвикателно и отказва да даде обяснение, както и да се премести в друга енория. Тъй като няма в какво друго да го обвини, архиепископът отсъжда, че Сониер е допуснал симония и е отслужвал незаконни литургии, след което местният съд го отстранява от енорията. Сониер обжалва това решение пред Ватикана и папата го оправдава и го възстановява на старото място.

На 17 януари 1917 г. свещеникът най-неочаквано получава сърдечен удар. Тази дата буди известни подозрения. Тя е гравирана и върху надгробната плоча на маркиза Д’Отпул дьо Бланшфор и по-късно е заличена от Сониер. Този ден е и празник на св. Сюлпис, който, както ни предстои да се убедим, присъства неизменно в нашата история. Именно в семинария „Св. Сюлпис“ Сониер предава намерените от него свитъци на абат Бией и Емил Офе. Ала онова, което ни кара да се съмняваме, че свещеникът е получил удар именно на 17 януари, е най-вече фактът, че само пет дена по-рано, на 12 януари, енориашите му твърдят, че той се радва на завидно за възрастта си здраве. Въпреки това според една квитанция, с която разполагаме, именно на 12 януари Мари Дьонарно поръчва ковчег за своя господар.

Когато Сониер е вече на смъртно легло, от съседната енория е повикан свещеник, който да му даде последно причастие. Според очевидци той обаче бързо излязъл от стаята и бил много притеснен. След тази случка никой вече не го видял да се усмихва. Изпаднал в тежка депресия, продължила няколко месеца. Дори очевидците да преувеличават, едно е сигурно: след изповедта на Сониер свещеникът отказва да му даде последно причастие.

На 22 януари Сониер издъхва. На другата сутрин тялото му, облечено в пищна сутана с яркочервени пискюли, е сложено в кресло на терасата пред кула Магдала и покрай него един по един минават непознати хора, които отдават последна почит на покойника и си взимат от пискюлите за спомен. Тази церемония е твърде странна. И до днес жителите на Рен Льошато се чудят какво ли означава тя.

Всички очакват с нетърпение да бъде отворено завещанието на Сониер, в което обаче за изненада и разочарование на мнозина свещеникът пише, че няма пукната пара. Явно преди да умре, е прехвърлил всичко, което е притежавал, на Мари Дьонарно, споделяла живота и тайните му цели трийсет и две години, или още от самото начало го е приписал на нея.

След кончината на своя господар чак до 1946 г. Мари продължава да живее на широка нога във вила Витания. Ала след Втората световна война новото правителство на Франция решава да смени парите: за да бъдат заловени хората, укриващи данъци, колаборационистите и черноборсаджиите, всеки е задължен да декларира произхода на парите си. Вместо да дава обяснения, Мари предпочита да остане бедна. Виждат я да гори в двора на вилата цели купчини стари банкноти.

Следващите седем години живее скромно с парите от вила Витания, която продава. Обещава на купувача Ноел Корбю, че преди да умре, ще му довери тайна, която ще го направи не само богат, но ще му даде и „власт“. Ала подобно на господаря си, на 29 януари 1953 г. и тя получава най-неочаквано удар, при който изгубва говор и се парализира. За огромно разочарование на Корбю издъхва след броени дни и отнася в гроба своята тайна.

Карта 2. Рен Льошато и околностите му.

Имало ли е скрити съкровища?

Горе-долу така звучи историята, публикувана през 60-те години на нашия век във Франция. Както и другите изследователи, и ние бяхме озадачени от някои неясноти в нея.

Първата е повече от очевидна. Откъде Сониер се е сдобил със своите пари? Как така най-неочаквано е станал баснословно богат? Дали обяснението не е съвсем банално? Или зад цялата история има нещо гнило? Бяхме толкова заинтригувани, че не устояхме и се заехме да проучим случая.

Най-напред се запознахме с предположенията на други хора, изучавали живота на Сониер. Мнозина смятат, че той наистина е намерил някакво съкровище, което ни се стори твърде вероятно, тъй като в историята на селото и околността често се споменава за скрито злато и скъпоценни камъни.

В праисторически времена например келтите, населявали района, са смятали землището на Рен Льошато за свещено място — тогава самото село се казва Реда, което идва от името на едно от тези племена. В римско време тук е разположен процъфтяващ град, прочут с рудниците и лековитите си извори. Римляните също смятат местността за свещена. Намерени са и останките на няколко езически храма.

През VI в. планинското селище наброява 30 хиляди жители. По едно време тук дори е северната столица на вестготите, тевтонско племе, поело от Централна Европа на запад, плячкосало Рим, разклатило устоите на Римската империя и създало в Пиренеите своя държава.

Следващите пет века тук е разположена столицата на могъщото графство Разес. Сетне, в началото на XIII в. от север идват рицари, тръгнали да унищожат с войската си катарите и албигойците в Лангедок и да заграбят богатата област. По време на кървавите сражения, съпровождали така наречения Албигойски кръстоносен поход, Рен Льошато попада във властта ту на едни, ту на други феодали. След сто двайсет и пет години, през 1360 г., жителите му са покосени от чума, а малко по-късно Рен Льошато е изравнен със земята от каталонски разбойници7.

Бурната история на местността е изпъстрена с разкази за баснословни съкровища. Според множество предания катарите например притежават нещо безценно: Свещения Граал. Вдъхновен от тези легенди, Рихард Вагнер отива на поклонение в Рен Льошато, преди да напише своята последна опера — „Парсифал“, а по време на нацистката окупация през 1940–1945 г. германските части правят тук на няколко пъти разкопки, при които не откриват нищо. Според преданието пак тук е скрито изчезналото съкровище на рицарите тамплиери, чийто велик магистър Бертран дьо Бланшфор също поръчва да бъдат прокопани някакви странни ровове. Според всички разкази изкопните работи са пазени в дълбока тайна и са възложени на германски рудничари, доведени тук специално за това. Ако край Рен Льошато наистина е скрито съкровището на тамплиерите, вече е ясно защо в намерените от Сониер свитъци се среща думата „Сион“.

Не е изключено тук да са заровени и други съкровища. В периода между V и VIII в. територията на днешна Франция е управлявана в по-голямата си част от династията на Меровингите, към която спада и Дагоберт II. По негово време Рен Льошато е бастион на вестготите, самият той е женен за принцеса с вестготско потекло. В селището вероятно се е намирала кралската съкровищница, а тя според хрониките е твърде богата: с нея Дагоберт смята да завладее нови и нови територии, ето защо я крие край Рен Льошато. Ако Сониер се е натъкнал на част от това имане, се изяснява защо в кодовете се споменава и Дагоберт.

Катарите. Тамплиерите. Дагоберт II. А тук сигурно е било скрито и още едно баснословно съкровище — на вестготите, което те са натрупали по време на неудържимия си поход през Европа. То вероятно е съдържало не само трофеи, но и нещо с огромна стойност — и в пряк, и в преносен смисъл — за религиозната традиция в Западна Европа: легендарното съкровище на Йерусалимския храм, което дори в по-голяма степен от рицарите тамплиери обяснява защо в свитъците на Сониер се споменава Сион.

През 66 г. в Палестина избухва въстание срещу римското владичество. Четири години по-късно, през 70 г., Йерусалим е изравнен със земята от легионите на императора, предвождани от неговия син Тит. Храмът е разграбен и всички предмети в тази светиня са пренесени в Рим. Както личи от изображенията върху триумфалната арка, построена в чест на Тит, сред тях са огромният златен свещник за седем свещи, толкова почитан от евреите, и дори Кивотът.

След три и половина века, през 410 г., Рим на свой ред е плячкосан от вестготите, предвождани от Аларих Велики. Според историка Прокопий Аларих заграбва „съкровищата на Соломон, цар на евреите, които си заслужаваше да бъдат видени, тъй като бяха украсени с изумруди и едно време са били пренесени от Ерусалим в Рим“8.

Тоест не е изключено Сониер да е забогатял толкова внезапно, защото е открил някое от тези съкровища, попадало през вековете в различни ръце — от Йерусалимския храм у римляните, сетне у вестготите и накрая у катарите и рицарите тамплиери. В такъв случай е ясно защо в свитъците се говори, че въпросното съкровище е „принадлежало“ и на Дагоберт II, и на Сион.

Дотук имахме чувството, че разследваме загадката около едно съкровище. А такива загадки, дори да са свързани със съкровището на Йерусалимския храм, в крайна сметка не са от особено значение. Хората непрекъснато се натъкват на скрити съкровища, малки и големи, безспорно вълнуващи, загадъчни, хвърлящи светлина върху миналото. Ала не са много откритията, които оказват пряко влияние — политическо или друго, върху настоящето, освен ако въпросното съкровище не е свързано с някаква сензационна тайна.

Не изключвахме възможността Сониер да е намерил съкровище. Но бяхме убедени, че заедно с него той е открил и някаква тайна, историческа тайна от огромно значение за неговата епоха, пък и за наше време. Ако свещеникът бе намерил само пари, злато и скъпоценности, много моменти в неговия живот оставаха необясними, например, че е бил приет в средите, близки до Офе, че се е сприятелил с Дебюси и е бил любовник на Ема Калве, както и че църквата проявява изострен интерес към него, че той се държи доста дръзко с епископа, а Ватиканът си затваря очите за поведението му. Няма обяснение и фактът, че свещеникът от съседната енория отказва да му даде последно причастие и че Хабсбургският ерцхерцог се вдига да го посети в затънтеното селце в Пиренеите. По-късно се разбра, че въпросният ерцхерцог е Йохан Салватор фон Хабсбург, известен с псевдонима Жан Орт. През 1889 г. той се отказва от всичките си права и титли и след два месеца е изгонен от Австро-унгарската империя. Малко по-късно посещава Рен Льошато. Официално се смята, че е починал през 1890 г. всъщност обаче той умира през 1910 или 1911 г. в Аржентина9. Парите, златото и скъпоценностите не обясняват и невероятната загадъчност, с която е забулена цялата история, като се почне от сложните кодове и се стигне до Мари Дьонарно, изгорила завещаните й пари. Пък и самата Мари е обещала да разкрие някаква „тайна“, която дава не само богатство, но и „власт“.

Всичко това ни даде основания да сме все по-убедени, че в историята на Сониер става дума не просто за богатства, но и за някаква тайна, и то доста спорна. С други думи, струваше ни се, че загадката не засяга само едно затънтено планинско селце и един свещеник от миналия век. За каквото и да се касаеше, то водеше началото си от Рен Льошато, за да отекне, и то твърде силно, в останалия свят. Дал и пък Сониер не бе забогатял не защото е намерил нещо с веществена стойност, а защото се е добрал до някаква тайна? И ако е така, дали свещеникът просто не е „осребрил“ познанията си? Дали с тях не е изнудвал някого? Или са позлатили него, за да си мълчи?

Знаем, че е получил пари от Йохан фон Хабсбург. Същевременно обаче „тайната“ на Сониер вероятно е по-скоро от религиозен, отколкото от политически характер. Освен това според всички сведения отношенията му с австрийския ерцхерцог са подчертано сърдечни. От друга страна, една институция — Ватиканът, явно се страхува от Сониер и се държи с него повече от предпазливо. Дали Сониер не е изнудвал Ватикана? Но подобно нещо е твърде рисковано и опасно за сам човек, каквито и предпазни мерки да взима той. Възможно ли е да е бил подкрепян и подпомаган и от други хора, толкова високопоставени, че да са неуязвими за римокатолическата църква, например от министъра на културата на Франция или от Хабсбургите? Възможно ли е ерцхерцогът да е бил само посредник и парите, които той прехвърля на Сониер, всъщност да идват от сметките на Ватикана10?

Интригата

През февруари 1971 г. бе излъчено „Изчезналото съкровище на Йерусалим?“, първият от трите филма за Сониер и загадката на Рен Льошато. В него не изказвахме никакви спорни предположения, само излагахме в общи линии историята, както я прочетохте по-горе. Не намеквахме и за „сензационната тайна“ или за изнудване на високопоставени личности. Струва си да отбележим, че не споменахме и името на Емил Офе, младия семинарист от Париж, на когото Сониер поверява свитъците.

Бяхме засипани от същинска лавина от писма. Авторите на някои правеха интересни догадки. Други ни хвалеха. Трети ни пишеха някакви налудничави неща. Вниманието ни бе привлечено най-вече от едно писмо, чийто автор не разреши да го публикуваме. Пращаше ни го англикански свещеник в пенсия, който ни съобщаваше категорично и самоуверено доста интересни факти. Твърденията му бяха дръзки, направени без недомлъвки, на свещеника явно му беше все едно дали ще му повярваме. Той ни пишеше без заобикалки, че в „съкровището“ е имало не злато или скъпоценности, а „неопровержимо доказателство“, че Исус не е бил разпънат на кръста и е живял чак до 45 г.

Подобно твърдение ни прозвуча направо абсурдно. Какво „неопровержимо доказателство“ би убедило дори един заклет атеист, че Исус не е бил разпънат и не е умрял върху кръста? Не си представяхме какво би могло да бъде оспорено и поставено под въпрос, до какво се свежда подобно „доказателство“, при това „неопровержимо“. В същото време твърдението на свещеника ни се стори толкова необичайно, че решихме да проучим и изясним въпроса. Авторът на писмото бе посочил и адреса си. При първа възможност отидохме да се запознаем с него и да го поразпитаме.

Когато се срещнахме, той не бе така словоохотлив, както в писмото, и май съжаляваше, че го е пратил. Отказа да уточни какво е това „неопровержимо доказателство“, само добави, че е научил за него, по-скоро за съществуването му, от друг англикански свещеник, каноник Алфред Лесли Лили.

Починал през 1940 г., Лили е известен с множеството си публикации. Поддържа връзка с Движението за обновление на римокатолическата църква, чийто привърженици са предимно в „Св. Сюлпис“ в Париж. Като млад работи във френската столица и се запознава с Емил Офе. Ето че кръгът се затвори! При положение че Лили и Офе са се познавали, не можехме с лека ръка да подминем твърденията на свещеника, колкото и странни да ни се виждаха те.

Натъкнахме се на доказателства, че в дъното на цялата история лежи някаква тайна от огромно значение, и когато се заехме да проучваме живота на Никола Пусен, велик художник от XVII в., чието име неизменно фигурира в историята на Сониер. През 1656 г. Пусен, който по онова време живее в Рим, е посетен от абат Луи Фуке, брат на Никола Фуке, висш финансов интендант на Луи XIV. От Рим абатът праща на брат си писмо, в което описва своята среща с Пусен. Заслужава си да цитираме част от писмото:

И историците, и биографите на Пусен и Фуке не са успели да дадат задоволително обяснение на това писмо, в което недвусмислено се намеква за загадка от огромно значение. Малко след получаването му Никола Фуке е взет под стража и е хвърлен в затвора, където умира. Според някои историци е държан в килия, до която няма достъп никой, други смятат, че тъкмо той е Желязната маска. Междувременно Луи XIV се разпорежда да бъде иззета цялата му кореспонденция и я преглежда писмо по писмо. През следващите години кралят упорито се опитва да се сдобие с оригинала на картината „Аркадийски овчари“ на Пусен. Когато накрая я получава, я държи в покоите си във Версай.

Каквато и художествена стойност да има, на пръв поглед картината изглежда най-обикновена. На преден план са изобразени трима овчари и една овчарка, вперили поглед в надписа върху разяден от времето надгробен камък: „ET IN ARCADIA EGO“. Зад тях се извисяват зъбери, каквито обикновено свързваме с платата на Пусен. Според Антъни Блънт и други изкуствоведи, запознати е творчеството на художника, пейзажът е плод на авторовото въображение. В началото на 70-те години на нашия век обаче бе открит гроб досущ като този върху картината: двата гроба са разположени в една и съща местност, имат еднакви размери, пропорции, форма, заобикаля ги еднаква растителност, еднаква е дори скалата, върху която един от овчарите е подпрял крак. Истинският гроб се намира край село Арк на десетина километра от Рен Льошато и на пет километра от замъка Бланшфор. Застанеш ли пред него, се открива абсолютно същата гледка, както върху платното на Пусен: един от върховете върху фона на картината е Рен Льошато.

Не се знае кога е правен гробът. Възможно е, разбира се, надгробният камък да е поставен съвсем наскоро; как обаче хората, издигнали го точно там, са намерили местност, която да съответства толкова точно на пейзажа върху картината? По-вероятно е да го е имало и по времето на Пусен и в „Аркадийски овчари“ художникът да е пресъздал до най-малките подробности истинската местност. Според тамошните селяни надгробният камък си стои там още от времето на прадедите им. Някои твърдят, че той е упоменат и в мемоари, писани през 1709 г.12

Според регистрите на село Арк земята, където е надгробният камък, принадлежи на един американец, някой си Луис Лорънс от Бостън, щата Масачузетс. През 20-те години на нашия век той отворил гробницата, но не намерил вътре нищо. По-късно в нея са погребани жена му и тъща му.

Докато подготвяхме за Би Би Си първия от филмите за Рен Льошато, снимахме цяла сутрин гроба. По едно време отидохме да обядваме и когато след три часа се върнахме, видяхме, че някой се е опитал да натроши и събори надгробния камък.

Дори и някога върху него да е имало надпис, с времето той се е заличил. Колкото до надписа върху надгробната плоча в картината на Пусен, той според традицията е елегичен: Смъртта оповестява злокобното си присъствие дори в Аркадия, идиличния пасторален рай от древните митове и легенди. И все пак надписът е интересен с това, че в него липсва глаголът. Буквално преведен, той гласи:

Защо го няма сказуемото? Може би по философски причини — така авторът се откъсва от времето, абстрахира се от минало, настояще и бъдеще и намеква, че има предвид вечността. Или причината е по-прагматична?

Кодовете в свитъците, намерени от Сониер, изобилстват от анаграми, получени чрез разместване и пренареждане на буквите. Дали и „ET IN ARCADIA EGO“ не е анаграма? Дали глаголът не е пропуснат, та надписът да се състои само от определени букви? В писмо един от телевизионните зрители изказа предположението, че това наистина е така: той бе пренаредил буквите в свързан текст на латински:

Останахме приятно изненадани от това откритие. По онова време и през ум не ни минаваше колко уместно е предупреждението.

Започнахме проучването с нещо, с което бяхме донякъде запознати: с еретическото движение на катарите, или албигойците, и с кръстоносния поход, предприет заради тях през XIII в. Знаехме, че катарите са свързани по някакъв начин със загадката около Сониер и Рен Льошато. Първо, в селото и околността са живели множество привърженици на тази средновековна ерес, които по време на Албигойския кръстоносен поход са подложени на жестоки гонения. Историята на региона е обагрена с кръвта на катарите, което и до ден-днешен има своите последици. Днес, когато не са застрашавани от гонения, мнозина местни хора признават открито, че са катари, имат си дори катарска църква и свой, „катарски“, папа, който до смъртта си през 1978 г. живее в село Арк.

Знаехме, че Сониер се е интересувал живо от историята и фолклора на родния си край, тоест няма как да не се е докоснал и до катарската мисъл и традиции, да не е бил наясно, че през XII и XIII в. Рен Льошато е бил ключово селище и своеобразен бастион на катарите.

Вероятно е знаел и множеството предания за тях, както и мълвата, че те са притежавали легендарния Свещен Граал. А ако Рихард Вагнер наистина е ходил в Рен Льошато, за да търси нещо, свързано с Граала, Сониер сигурно е знаел за това посещение.

Нещо повече, през 1890 г. в Каркасон идва нов библиотекар — Жюл Доанел, който основава неокатарска църква14. Доанел пише много върху наследството на катарите, а през 1896 г. вече е член на Дружеството за изкуство и наука на Каркасон. През 1898 г. е избран за негов секретар. В дружеството членуват мнозина познати на Сониер, както и най-добрият му приятел, абат Анри Буде. От своя страна, Доанел е близък на Ема Калве, така че не е изключено да се е познавал и със Сониер.

Съществува още една, по-основателна причина да свързваме катарите със загадката на Рен Льошато. Текстът в един от свитъците, намерени от Сониер, е осеян със ситни букви — осем на брой, които очевидно се различават от другите. Три се показват над реда, останалите пет са под него. Достатъчно е да ги прочетем заедно, за да получим две думи: „REX MUNDI“. Всеки, запознат с катарите, ще ви каже, че те използват този термин.

Въз основа на тези факти ни се стори разумно да започнем проучването си от катарите. Ето защо решихме да се запознаем подробно с техните вярвания, традиции и история, със средата, в която са живели.

Албигойският кръстоносен поход

През 1209 г. войска от 30 хиляди рицари и пешаци се спуска като вихрушка от Северна Европа и нахлува в Лангедок, област, разположена в подножието на Североизточните Пиренеи, която днес се намира в Южна Франция. Рицарите опустошават района, унищожават реколтата, разрушават до основи селищата и подлагат на сеч населението. По най-жесток начин са убити толкова много хора, че това вероятно е първият случай на „геноцид“ в новата история на Европа. Само в град Безие, и то в църквата, са изклани над 15 хиляди мъже, жени и деца. Когато един от пълководците пита папския нунций как да различи еретиците от правоверните, той му отвръща: „Избийте ги до крак! Господ ще познае своите!“ Макар и често цитирани, тези думи може и да не принадлежат на нунция, при всички положения обаче те олицетворяват фанатизма и жестокостта, с които са извършени погромите. В писмо до Инокентий III същият нунций оповестява гордо, че „не е пощаден никой, независимо от пола и възрастта“.

След Безие нашествениците превземат цял Лангедок. Падат Перпинян, Нарбон, Каркасон, Тулуза. Откъдето минат, победителите подлагат всичко на огън и меч.

Карта 3. Лангедок и катарите.

Продължила четирийсет години, тази война днес е известна като Албигойския кръстоносен поход и напълно отговаря на това име, понеже е обявена не от друг, а от папата. Досущ като кръстоносците, поели към Светите места, участниците в този поход са с кръст върху гърдите и също получават опрощение на греховете, осигурено място в рая и всичко, което успеят да плячкосат. И още нещо — не им се налага да прекосяват морето. Според феодалните закони се сражават най-много четирийсет дни, освен ако не желаят да се обогатят още повече.

След Албигойския кръстоносен поход Лангедок е променен до неузнаваемост и отново е потопен във варварщината, в която тъне останала Европа. Защо? Какво стои зад този хаос, жестокост и опустошение?

В началото на XIII в. областта, известна днес като Лангедок, не влиза официално в пределите на Франция. Тя е независимо владение, свързано като език, култура и политическо устройство не толкова със Севера, колкото с Испания — с Леонското, Арагонското и Кастилското кралства. Управлявано е от няколко благороднически рода, сред които се открояват графовете на Тулуза и мощната фамилия, властваща в Транкавел. В Лангедок процъфтява култура, може би най-развитата в християнския свят, ако не се брои Византия.

Лангедок има много общи черти с Византия. За разлика от Северна Европа тук се цени знанието. Процъфтяват философията и другите науки, на почит са поезията и изтънчените обноски, изучават се гръцки, арабски и староеврейски, в Люнел и Нарбон има цели школи, посветени на кабалата, древното езотерично учение на евреите, което се радва на голяма популярност. Дори благородниците са начетени и образовани в епоха, когато повечето аристократи в Северна Европа не знаят дори да се подписват.

Подобно на Византия, и Лангедок се откроява с религиозната си търпимост, толкова различна от фанатизма в Европа. През морските търговски средища като Марсилия или през Пиренеите проникват идеите на исляма и юдаизма. Същевременно римокатолическата църква не се радва на особена почит, тъй като нейните проповедници отблъскват населението с прословутата си продажност. Има църкви, където над трийсет години не е отслужвана литургия. Вместо да се занимават с енориашите, повечето свещеници въртят търговия или са насочили вниманието си към своите огромни имения. Един от епископите на Нарбон например дори не е стъпил в енорията си.

Въпреки корупцията в църквата културата в Лангедок достига разцвет, какъвто Европа ще изживее отново чак през Ренесанса. Но както във Византия, и тук се наблюдават упадък, самодоволство и трагично безсилие и областта не е подготвена за надвисналите над нея изпитания. Благородниците в Северна Европа и римокатолическата църква знаят колко уязвим е Лангедок и само чакат удобен момент, за да се възползват. Аристократите от Севера отдавна са хвърлили око на несметните богатства в областта. А църквата проявява интерес към нея от свои съображения. На първо място, влиянието й в Лангедок е силно подкопано. Наред с културата там процъфтява още нещо — най-мощната ерес в християнския свят от средновековието.

Както се изразяват висшите духовници, Лангедок е „заразен“ от албигойската ерес, тази „гнусна проказа на Юга“. И макар привържениците й да не прибягват до насилие, те представляват заплаха за римокатолическата църква, най-сериозната до времето, когато три века по-късно Мартин Лутер ще положи с учението си началото на Реформацията. В началото на XIII в. вече съществува реална опасност тази ерес да измести католицизма като преобладаваща религия в Лангедок. Ала най-страшното според римокатолическата църква е, че ереста вече се ползва с влияние и другаде в Европа, предимно в по-големите градове на Германия, Фландрия и Шампания.

Еретиците са останали в историята с различни имена. През 1165 г. те са анатемосани от събора, свикан от папата в град Алби в Лангедок. Вероятно по тази причина или може би защото Алби и занапред ще е едно от средищата на еретиците, те често биват наричани албигойци. В други случаи са назовавани с името „катари“, а в Италия са известни като патарени. Нерядко са дамгосвани и с имената на много по-ранни ереси: ариани, маркионити и манихейци.

„Албигойци“ и „катари“ са събирателни понятия, с други думи, за разлика от римокатолицизма не обозначават отделно вероизповедание с установена и систематизирана доктрина и теология. С тях са наричани различни секти, повечето от които оглавявани от независим водач: последователите му приемат неговото име. Макар и да се придържат към някои общи принципи, тези секти се различават съществено в подробностите. И още нещо, информацията за еретиците, с която разполагаме, е почерпена главно от римокатолически източници, например Инквизицията. Да получим някаква представа за тях, осланяйки се на подобни източници, е все едно да разберем до какво се е свеждала Съпротивата във Франция от рапортите на есесовците или на Гестапо. Ето защо всъщност е невъзможно да дадем цялостно и ясно определение на учението на катарите.

Те вярват в прераждането и в женското начало в религията. Сред проповедниците и религиозните им учители, известни като съвършени, има и жени. Отхвърлят официалната римокатолическа църква и църковната йерархия и смятат, че между Бог и човек не може да има посредници. По принцип не приемат „вярата“, поне така, както я разбира църквата. Вместо „вярата“, получена от втора ръка, катарите изваждат на преден план личното познание, религиозния и мистичния опит, който натрупва всеки отделен човек и който те наричат „гнозис“ — от гръцката дума за „познание“. За катарите „гнозисът“ е по-важен от всички вероизповедания и догми. При подобно ударение върху свободното, лично общуване с Бог проповедниците, архиепископите и другите клерикали стават излишни.

Наред с това катарите са и дуалисти. Цялото християнство, разбира се, може да бъде разглеждано като дуалистично, понеже набляга върху сблъсъка между двете противоположни начала: доброто и злото, дух и материя, висше и низше. Катарите обаче стигат в тази дихотомия прекалено далеч, нещо, с което официалният католицизъм не може да се съгласи. За тях човек е мечът, с който се бори духът, ала никой не вижда ръката. Те смятат, че още от сътворението бушува нестихваща война между двете непримирими начала — светлина и мрак, дух и материя, добро и зло. Според католицизма съществува един върховен Бог, чийто враг — Дяволът, в крайна сметка стои по-ниско от него, докато катарите признават съществуването не на един, а на двама богове горе-долу с еднакво положение. Първият, добрият, е съвсем безплътен, той е олицетворение на чистия дух, неомърсен и непокварен от материята. Това е богът на любовта. Любовта обаче е напълно несъвместима със силата, с властта, а според катарите всичко материално е проявление на сила. Оттук те гледат на материята, на целия свят като на въплъщение на злото. С други думи, вселената е творение на „бога узурпатор“, на бога на злото, или както го наричат катарите, на „Rex mundi“, „Царя на света“.

Католицизмът се основава на така наречения „етически дуализъм“. Макар и в крайна сметка да произлиза от Дявола, злото се проявява главно чрез човека и неговите деяния. За разлика от католицизма катарите се придържат към един „космологичен дуализъм“, към дуализъм, пронизал всичко около нас. Това е едно от основните положения в учението на еретиците, различните секти обаче го тълкуват различно. Според някои целта на живота е човек да преодолее материята, да отхвърли всичко, свързано със силата и властта, и така да се слее с любовта. Според други катари човек трябва да се стреми към това да облагороди и одухотвори материята, да я преобрази. Важно е да отбележим, че в катарското учение липсват утвърдени догми, доктрини или теология. Както във всяко отклонение от наложената църковна норма, и тук се натъкваме единствено на бегло формулирани положения, а нравствените задължения, произтичащи от тях, са въпрос на лично тълкуване.

Римокатолическата църква смята катарите за еретици главно заради отношението им към материалния свят, който според тях е въплъщение на злото, и заради определението „узурпатор“, което те дават на Господ, чието „слово бе в началото“. Ала според католиците най-сериозното им „прегрешение“ е тяхното отношение към Исус. Тъй като катарите смятат материята за въплъщение на злото, те отричат, че е възможно Исус да се роди от кръв и плът и същевременно да бъде „Син Божи“. Според някои той е безплътен, илюзорен, въплъщение на чистия дух, което, естествено, не може да бъде разпънато. Повечето катари явно го смятат за един от многото пророци — за обикновен простосмъртен, умрял върху кръста в името на любовта. Тоест няма нищо мистично, нищо свръхестествено и божествено в разпъването на Христос, ако той изобщо е бил разпънат, в което катарите силно се съмняват.

При всички положения те отричат значението и на Христовото разпятие, и на кръста вероятно защото ги смятат за неприемливи или защото римокатолическата църква толкова държи на тях. Не е изключено да са ги отхвърляли и понеже им се е струвало, че не си струва човек да се прекланя пред убийството на един пророк, извършено по такъв жесток начин. За катарите кръстът, който свързваме с Голгота и разпятието, е символ на Rex mundi, повелителя на материалния свят, антитеза на истинското изкупление. Ако изобщо е съществувал от кръв и плът, Исус е бил пророк на AMOR15, на принципа на любовта, а прочетено отзад напред, тоест преиначено и опорочено от силата и властта, AMOR се превръща в ROMA, тоест Рим, чиято продажна и разгулна църква според катарите е живо въплъщение на Rex mundi и неговата земна власт. Ето защо катарите не само не зачитат кръста, но отхвърлят и такива свещенодействия като кръщението и причастието.

Въпреки своята сложна, замъглена, абстрактна и може би неприемлива за съвременния човек теология катарите като цяло не са фанатици във вярата си. Днес е модно да ги смятаме за мъдреци и просветени мистици, прогледнали за някаква велика космическа загадка и разработили тайно учение. Всъщност повечето са най-обикновени хора, намерили във вярата си спасение от тесногръдите догми на католицизма с неговите десятъци, епитимии, сложни погребални обреди, наказания и други ограничения.

Колкото и мъглява да е теологията им, в живота катарите са реалисти. Смятат, че човек не бива да създава поколение, защото така множи плътта, тоест служи не на принципа на любовта, а на Rex mundi, същевременно обаче не са толкова наивни, че да забраняват половите връзки. Вярно, имат нещо като тайнство, наричано Consolamentum, според което човек трябва да бъде целомъдрен, но освен за катарските „съвършени“, или проповедници, които по принцип се отказват от семействата си, то е задължително единствено за хора на смъртен одър, а никак не с трудно да си целомъдрен, когато напускаш този свят. Колкото до конгрегацията като цяло, половите връзки не са забранени, обратното, дори негласно са насърчавани. Но как е възможно да осъждаш възпроизводството на рода и същевременно да насърчаваш секса? Има доказателства, че катарите са прибягвали до противозачатъчни средства и са правели аборти16. Когато след време католиците ги обвиняват в „противоестествени сексуални навици“, мнозина смятат, че става дума за содомия. Нищо подобно, както личи от оцелелите документи, катарите забраняват категорично хомосексуализма, тоест под „противоестествени сексуални навици“ сигурно се разбират абортът и противозачатъчните средства. Знаем какво е и до ден-днешен отношението на Ватикана по тези въпроси и можем да си представим с какъв фанатизъм и заслепеност католиците са налагали мнението си по тях и през средновековието.

Като цяло катарите явно са се придържали към благодетелен и аскетичен живот. Тъй като не признават църквите, извършват обредите под открито небе или в някоя свободна постройка — хамбар, къща, сградата на кметството. Практикуват и онова, което днес наричаме медитация. Вегетарианци са, макар и да ядат риба. А когато тръгват да обикалят своята енория, катарските проповедници, или „съвършени“, винаги пътуват по двама, с което подхранват разпространяваните от враговете им слухове, че са содомити.

Обсадата на Монсегюр

Ето до какво се свежда вярата, завладяла Лангедок и околността до такава степен, че още малко, и да измести католицизма. По разбираеми причини мнозина благородници стават нейни последователи. На някои им допада, че тя е подчинена на търпимостта. Други са настроени срещу официалната църква. Трети са отвратени от продажността на римокатолическите духовници или вече не желаят да плащат десятък, от който джобът им изтънява и който потъва като пясък във вода в далечен Рим. Ето защо, макар и вече възрастни, мнозина аристократи стават катарски проповедници, или „съвършени“. Според историческите свидетелства 30 на сто от всички проповедници на ереста произлизат от благородническите родове на Лангедок.

През 1145 г., половин век преди Албигойския кръстоносен поход, не друг, а самият св. Бернар идва в Лангедок да проповядва срещу еретиците. Ала когато пристига, е отвратен не толкова от тях, колкото от продажните клерикали в собствената си църква. Що се отнася до катарите, Бернар явно е възхитен от тях. „Няма по-християнска проповед от тяхната — заявява той, — а моралът им е безупречен.“17

Излишно е да казваме, че в началото на XIII в. римокатолическите духовници вече са твърде обезпокоени от положението. Те са наясно и с апетитите на феодалните владетели от Северна Европа към богатствата на южните земи и градове. Решават да се възползват и да насочат благородниците от Севера като ударна сила на църквата. Остава да намерят повод, с който да спечелят общественото мнение на своя страна.

Не им се налага да чакат дълго. На 14 януари 1208 г. е убит папският нунций в Лангедок — Пиер дьо Кастелно. Престъплението, изглежда, е извършено от хора, разбунтували се срещу римокатолическата църква, ала нямащи нищо общо с катарите. Рим обаче се възползва от случая и хвърля вината върху тях. Папа Инокентий III моментално обявява кръстоносен поход. Вече цял век катарите непрекъснато са подлагани на гонения, ала сега църквата съвсем сериозно се заема да изкорени веднъж завинаги ереста.

На крак е вдигната многочислена войска, предвождана от абата на Сито. Бойните действия са разработвани главно от Симон дьо Монфор, чийто син по-късно ще изиграе ключова роля в историята на Англия. Под командването на Монфор кръстоносците тръгват на поход срещу най-развитата в средновековна Европа култура, за да я стъпчат и унищожат. В „свещеното“ си начинание те са подкрепени от един нов и много полезен съюзник, фанатизирания испанец Доминик Гусман, който, заслепен от омразата си към еретиците, създава през 1216 г. монашески орден, носещ неговото име: ордена на доминиканците. Именно доминиканците основават през 1233 г. една от най-страховитите църковни институции, Светата инквизиция. Катарите не са единствената й жертва. Преди Албигойския кръстоносен поход мнозина благородници в Лангедок, особено влиятелните владетели на Транкавел и Тулуза, се отнасят подчертано дружелюбно към многочисленото еврейско население в района. Оттук нататък им е заповядано да не му оказват такава закрила и подкрепа.

През 1218 г. Симон дьо Монфор е убит при обсадата на Тулуза. Въпреки това опустошаването на Лангедок продължава с кратки прекъсвания още цели двайсет и пет години. През 1243 г. окончателно е сломена организираната съпротива, доколкото изобщо е имало такава. Нашествениците от север са превзели всички градове и бастиони на катарите, ако не се броят няколко затънтени крепости, сред които се откроява величествената цитадела Монсегюр, кацнала на планината досущ като небесна арка.

Монсегюр е под обсада цели десет месеца, през които геройски отблъсква непрекъснатите набези на врага. Накрая, през март 1244 г., крепостта капитулира и катарството в Южна Франция е унищожено — най-малкото привидно. Ала идеите никога не могат да бъдат смазани напълно. Въз основа предимно на документи от онова време Еманюел Льороа Ладюри описва в нашумялата си книга „Монтайу“ как близо половин столетие след падането на Монсегюр малцината оцелели катари продължават да живеят високо в планината, да се крият в пещери, да проповядват религията си и да водят ожесточени битки със своите гонители. Според повечето исторически сведения катарската вяра пак е проповядвана в много райони на Лангедок, включително там, където днес се намира Рен Льошато. Не са малко учените, които смятат, че тъкмо от катарството водят началото си някои по-късни ереси в Европа, например валденсите, хуситите, средновековните последователи на адамитите, или Братята на разкрепостения дух, анабаптистите и странните камизари, някои от които в началото на XVIII в. намират убежище в Лондон.

Съкровището на катарите

Още от времето на Албигойския кръстоносен поход катарството е забулено в тайнственост, която не се е разсеяла и до днес. Това донякъде се обяснява с факта, че всяка изгубена кауза, какъвто например е случаят с Чарлс Хубавия, е обвеяна с известна доза романтичност и носталгия, и неизменно е извор на какви ли не легенди. Същевременно обаче открихме, че с катарите са свързани някои съвсем истински загадки. Колкото и преувеличени и разкрасени да са легендите, доста неща си остават неясни.

Една от загадките се отнася за произхода на катарите и макар в началото този проблем да ни се стори чисто научен, впоследствие той се оказа от изключителна важност. Днес историците смятат, че те са наследници на богомилите, религиозна секта, разпространена в България през X и XI в., чиито привърженици се преселват на запад. Няма спор, че сред еретиците в Лангедок има и доста богомили, а един техен проповедник оказва силно влияние върху политиката и религията в областта. Ние обаче се натъкнахме на сериозни доказателства, че катарите не произхождат от богомилите. Обратното, те водят началото си от ереси, възникнали във Франция още от зараждането на християнството18.

С катарите са свързани и други, много по-любопитни загадки. Ето какво пише вече на преклонна възраст Жан дьо Жоанвил за срещите си с Луи IX, състояли се през ХIII в.: „Веднъж кралят (Луи IХ) ми каза как неколцина албигойци са ходили при граф дьо Монфор… и са го повикали да види тялото на Христос, превърнало се в ръцете на техния проповедник в мъж от кръв и плът.“19 Според думите на Дьо Жоавнил Монфор бил донякъде стъписан от подобна покана. Отсякъл, че ако иска, свитата му може да иде и да го види, но той предпочита да се придържа към догмите на Светата църква. Авторът се спира на случката мимоходом, без да я разглежда подробно. Но какво да си мислим ние за тази загадъчна покана? Какво са правели катарите? Какъв обред са имали предвид? Ако оставим настрана литургията, каквато те и без друго не са отслужвали, как тялото на Христос би могло да „се превърне в мъж от кръв и плът“? За каквото и да става дума, в заявлението им се долавя някаква буквалност, която буди подозрения.

Другата загадка е свързана с легендарното „съкровище“ на катарите. Знае се, че те са били баснословно богати. Вярата им забранява да носят оръжие, въпреки това мнозина пренебрегват забраната и срещу солидно заплащане наемат войници. Произходът на тяхното богатство е очевиден и ясен: например доброволните пожертвувания, отпускани им от заможните феодали. И въпреки това дори по време на Албигойския кръстоносен поход се ширят слухове за някакво невероятно загадъчно съкровище, което притежават катарите и което не се свежда единствено до материални богатства. Според мълвата то било скрито в Монсегюр. Когато обаче крепостта е превзета, нашествениците не намират нищо. И все пак с обсадата и капитулацията на Монсегюр са свързани някои твърде странни случки. Крепостта е обсадена от близо десет хиляди души, които се опитват да отрежат от света цялата планина, така че защитниците на Монсегюр да умрат от глад. Въпреки многочислеността си обаче войската не успява да направи плътен обръч около крепостта, пък и мнозина от рицарите са от този край и изпитват симпатии към катарите, докато на доста от другите просто не може да се разчита. Ето защо не е особено трудно обсадените да се промъкват през позициите на врага и да снабдяват с храна цитаделата.

През януари, близо три месеца преди превземането на Монсегюр, от крепостта избягват двама катарски проповедници, или „съвършени“. Според сигурни източници те успяват да изнесат почти цялото злато, сребро и монети на катарите и да ги скрият първо в укрепена планинска пещера, а сетне в замък с крепостна стена. Тук дирите на съкровището се губят окончателно.

На 1 март Монсегюр капитулира окончателно. По това време неговите защитници наброяват към четиристотин души: от тях 150–180 са проповедници, или „съвършени“, другите са рицари и феодали заедно със своите семейства. Колкото и да е странно, всичките им предишни „грехове“ са опростени и нашествениците им обещават да ги пуснат да си идат по живо, по здраво заедно с оръжието, багажа и парите. Към катарските проповедници също проявяват необяснимо великодушие. Казват им, че ще се отърват с леки наказания, стига да се отрекат от своята вяра и да се покаят за „греховете“ си пред Инквизицията.

Защитниците на Монсегюр молят за половинмесечно примирие, по време на което да не се водят никакви бойни действия, та те да обмислят условията. Победителите отново проявяват необяснимо великодушие и се съгласяват. В замяна на това разгромените им предлагат заложници. Двете страни се споразумяват, че ако някой се опита да избяга от крепостта, заложниците ще бъдат екзекутирани.

Дали катарските проповедници наистина са толкова отдадени на вярата си, че доброволно предпочитат мъченията пред това да се откажат от нея? Или е имало нещо, което не могат — или не смеят — да признаят пред Инквизицията? Какъвто и да е отговорът, никой от тях не приема условията на кръстоносците. Напротив, доколкото е известно, всички предпочитат мъченията. И още нещо, най-малко двайсет от другите защитници на крепостта, сред които шест жени и петнайсетина рицари, по своя воля се подлагат на тайнството на Consolamentum и също стават катарски проповедници, или „съвършени“, с което се обричат на сигурна смърт.

Примирието изтича на 15 март. На другата сутрин кръстоносците влачат надолу по планинския склон двестате проповедници. Никой не се отрича от своята вяра. Тъй като нашествениците нямат време да издигат клада за всеки поотделно, затварят всички пленници в огромен навес за дърва в подножието на планината и го подпалват. Затворени горе в крепостта, останалите защитници са принудени да наблюдават зловещата гледка. Кръстоносците ги предупреждават, че ако някой се опита да избяга, другите, както и заложниците ще бъдат избити до крак.

Въпреки риска хората в Монсегюр успяват да скрият четирима катарски проповедници. В нощта срещу 16 март четиримата предприемат заедно с един водач дръзко бягство — отново със знанието и одобрението на всички защитници на крепостта. Спускат се с въжета по стръмния западен склон на планината, често им се налага да скачат от стотина метра височина20.

Защо го правят? Какво ги кара да се впуснат в това опасно бягство, изложило на риск и защитниците на Монсегюр, и заложниците? След ден са могли да напуснат преспокойно крепостта и да заживеят като свободни хора. И въпреки това, кой знае защо, тръгват да бягат посред нощ, което би могло да означава смърт и за тях, и за техните събратя в крепостта.

Според преданията четиримата са избягали от Монсегюр с легендарното катарско съкровище. Но нали преди три месеца то вече е било изнесено? Пък и колко ли скъпоценности, най-малкото колко злато, сребро и монети, могат да пренесат на гръб трима-четирима души, увиснали на въжета на стръмния планински склон? И да са носели нещо, е ясно, че това не са били пари и злато.

Какво ли са взели от крепостта? Може би предмети, свързани с катарската вяра: книги, ръкописи, тайни учения или реликви, религиозна утвар и нещо, което по една или друга причина не е трябвало да попада в ръцете на врага. Това обяснява защо са предприели бягството, с което са изложили на риск всички. Но защо ако в Монсегюр е имало нещо, което в никакъв случай не е бивало да попада у неприятеля, то не е било изнесено по-рано от крепостта, например с богатствата, скрити три месеца преди това? Защо са го държали в Монсегюр до последния, най-опасен момент?

Тъй като е известна точната дата на примирието, си позволихме да направим някои догадки, даващи отговора на тези въпроси. Примирието е поискано от защитниците на крепостта, които в замяна са предложили заложници. Явно са го смятали за необходимо, макар и то само да отлага с някакъв си половин месец неминуемото. Примирието съвпада с пролетното равноденствие, а то вероятно е било свързано с някакъв катарски ритуал. Съвпада и с Великден. Но нали катарите отричат разпятието и не отдават особено значение на Великден? Въпреки това има свидетелства, че на 14 март, ден преди да изтече примирието, е имало някакъв празник21, тоест ясно е, че примирието е поискано, за да бъдат проведени празненствата, които явно не са могли да се състоят на произволно избрана дата. Какъвто и да е бил празникът, той, изглежда, прави силно впечатление на наемните войници, някои от които въпреки съвсем реалната опасност да бъдат убити приемат катарската вяра. Дали това поне донякъде обяснява какво точно е било изнесено след две нощи от Монсегюр? Дали укритите предмети имат някаква връзка с празника, честван на 14 март? Дали те са оказали някакво въздействие върху двайсетината защитници, станали в последния момент катарски проповедници? Дали са сплотили хората в крепостта дотолкова, че те да я бранят до последно дори с риск за живота си? Ако отговорът на всички тези въпроси е положителен, става ясно защо тези предмети са били изнесени на 16 март, а не по-рано, през януари, когато са укрити парите на катарите. Били са нужни за празника. А после катарите са направили всичко възможно те да не попадат в ръцете на врага.

Загадката на катарите

Докато търсехме отговорите на тези въпроси, все се намираше нещо, което да ни напомни, че според легендите Свещеният Граал е у катарите22. За нас Граалът бе просто мит и ние не бяхме подготвени да твърдим, че той наистина е съществувал. Дори да го е имало, не можехме да си представим, че някаква чаша, някакъв съд, независимо дали в него е била събрана Христовата кръв, е толкова ценен за катарите, според които Исус до голяма степен е случайна личност. Въпреки това легендите продължаваха да ни преследват и озадачават.

Наистина съществува връзка, макар и неясна, между катарите и целия култ към Граала, твърде разпространен през XII и XIII в. Мнозина автори смятат, че в рицарските романи, например в творбите на Кретиен дьо Троа и на Волфрам фон Ешенбах, е изложена, макар и в прикрит от символите, завоалиран вид, религията на катарите. Подобно твърдение може да е донякъде преувеличено, в него обаче има и зрънце истина. По време на Албигойския кръстоносен поход клерикалите сипят огън и жупел срещу рицарските романи за Свещения Граал и ги обявяват за вредни, ако не и еретически. А в някои творби от цикъла има места, които не само не съвпадат с догматиката на римокатолицизма, но са и открито дуалистични, тоест катарски.

Нещо повече, в едно от произведенията си Волфрам фон Ешенбах пише, че замъкът със Свещения Граал се намира в Пиренеите, твърдение, което най-малкото Рихард Вагнер възприема буквално. Според Ешенбах замъкът се нарича Мюнзалваше, явно германизиран вариант на катарското име Монсалват. В един от романите в стихове на Ешенбах господарят на замъка се казва Перила. Твърде интересно е, че владетел на Монсегюр е Реймон дьо Перей, чието име се появява в документи от онова време в латинското си съответствие — Перила23.

След като непрекъснато се натъквахме на такива смайващи съвпадения, решихме, че е изключено да не ги е забелязал и Сониер, още повече че той познава добре легендите и фолклора на областта. Като всеки от този край, и той живее в сянката на Монсегюр, чиято злощастна и трагична съдба още се помни от местните хора. Но за Сониер близостта на крепостта може да е имала и практически последици.

Точно преди да изтече примирието, от Монсегюр е изнесено нещо. Според преданията четиримата мъже, избягали от обречената цитадела, са взели със себе си катарското съкровище. Но нали парите са изнесени и укрити три месеца по-рано? Дали „съкровището“ на катарите, подобно на „съкровището“, намерено от Сониер, не е съдържало главно някаква тайна? И дали тази тайна не е свързана по един или друг начин с предмета, известен като Свещения Граал? Струваше ни се немислимо да тълкуваме толкова буквално рицарските романи.

Каквото и да е било изнесено от Монсегюр, то при всички положения е трябвало да бъде скрито. Според преданието е било занесено в укрепените пещери Орнолак в Ариежите, където малко след това са убити неколцина катари. В Орнолак обаче не е намерено нищо освен скелети. От друга страна, Рен Льошато е само на половин ден път с кон от Монсегюр и не е изключено изнесеното от крепостта да е било скрито в някоя от множеството пещери наоколо. А ако „тайната“ на Монсегюр по-късно е била разкрита от Сониер, това вече обяснява доста неща.

В случая с катарите, а и със Сониер под думата „съкровище“, изглежда, се подразбира още нещо — някаква информация, някакво познание. Знаехме колко упорито са се придържали те към вярата си, колко силно са мразели католицизма и се запитахме дали тази информация (ако тя наистина е съществувала) не е свързана по някакъв начин с християнството, с неговата доктрина и теология, а вероятно и с произхода му. С други думи, зададохме си въпроса дали катарите (или някои от тях) не са знаели нещо, обясняващо фанатизма и усърдието, с които римокатолическата църква се опитва да ги унищожи. Свещеникът, който ни писа, споменаваше някакви „неопровержими доказателства“. Дали и катарите не са знаели за тях?

По онова време можехме да правим само плахи догадки. Сведенията за катарите са толкова оскъдни, че от тях не бяхме в състояние да извлечем дори някаква работна хипотеза. От друга страна, докато изследвахме историята на ереста, непрекъснато се натъквахме на тема, забулена с още по-голяма загадъчност и тайнственост и дала тласък на още по-многозначителни легенди и предания: на рицарите тамплиери.

Ето защо оттук нататък насочихме вниманието си към тамплиерите и за пръв път започнахме да откриваме конкретни документи, а загадката придоби измерения, за каквито изобщо не бяхме подозирали.

Оказа се, че сме се заели с непосилен труд. Количеството писмени сведения за тамплиерите бе толкова огромно, че отпърво не бяхме сигурни кои от материалите са достоверни. Катарите са породили множество обвеяни с романтика предания, плод на въображението, тамплиерите обаче са обгърнати от още по-голяма загадъчност.

На пръв поглед знаехме за какво става дума: за фанатизирани рицари монаси и мистици със скосен червен кръст върху белите наметки, изиграли ключова роля в кръстоносните походи. В известен смисъл те са въплъщение на кръстоносците, неустрашимите воини, тръгнали да освободят Светите места и загивали с хиляди в името на Христа. Въпреки това и до ден-днешен мнозина историци смятат тамплиерите за по-загадъчна институция, за по същество таен орден, където се плетат нечисти интриги, машинации и заговори. Има обаче един факт, който и досега ни озадачава и не е получил обяснение: в края на двувековното си съществуване тези защитници на правата вяра в бели одежди са обвинени, че са се отрекли от Христос и са осквернили и потъпкали кръста.

В своя роман „Айвънхоу“ Уолтър Скот ги описва като надменни и безочливи грубияни, като алчни и двулични деспоти, които най-безцеремонно злоупотребяват с властта си и предопределят зад кулисите съдбините на хора и кралства. В други творби от XIX в. тамплиерите са изобразени като злодеи, прекланящи се пред сатаната, като хора, които извършват какви ли не гнусни, непристойни, дори еретични ритуали. Историците от по-ново време са склонни да ги разглеждат като злочести изкупителни жертви, като пионки в машинациите на високопоставени духовници и държавници. Трети изследователи, особено привържениците на франкмасонството, ги смятат за мистици и мъдреци, посветени в тайни, предхождащи дори християнството.

Колкото и предубедени и необективни обаче да са историците, никой не отрича героизма на тамплиерите и техния принос в историята, нито поставя под въпрос това, че орденът им е една от най-славните и загадъчни институции в западноевропейската култура. Във всички истории на кръстоносните походи, както и на Европа от XII и XIII в. неминуемо се споменават и тамплиерите. По време на разцвета си те са най-мощната и влиятелна институция в християнския свят с изключение може би на папската.

И все пак остават някои въпроси, които и досега ни озадачават. Кои всъщност са рицарите тамплиери и какво са представлявали? Дали под повърхността не се крие и нещо друго? Дали са най-обикновени воини, обвеяни с легенди и загадъчност? И ако за тях са създадени предания, защо? Съществува ли наистина някаква тайна, свързана с тях? Съществуват ли основания по-късно митовете да бъдат разкрасени и идеализирани?

Най-напред се запознахме с общоприетото становище за тамплиерите, изказано от отговорни и уважавани историци. То обаче поражда нови и нови въпроси, вместо да дава отговори. Не само не издържа по-внимателен анализ, но и оставя впечатлението, че историците потулват някакви факти. Не можехме да се отървем от подозрението, че те крият преднамерено нещо зад скалъпената история, повтаряна и преповтаряна от по-късните им колеги.

Рицарите тамплиери — общоприетата версия

Карта 4. Основни замъци и градове в светите места в средата на ХII в.

Доколкото ни е известно, първите исторически сведения за тамплиерите датират от периода 1175–1185 г. и принадлежат на перото на франкския историк Вилхелм (Гийом) Тирски, писал по времето, когато е връхната точка на кръстоносните походи и войската на Западна Европа вече е превзела Светите места, за да основе Йерусалимското кралство, или както го наричат тамплиерите, Утремер, тоест отвъдморски земи. По времето, когато започва да пише Вилхелм Тирски, Палестина вече седемдесет години е във владение на западноевропейските феодали, а тамплиерите съществуват от половин век. Тоест той е отразявал събития, станали преди раждането му, събития, на които не е бил очевидец и за които знае от втора и дори от трета ръка, и то от не особено достоверни източници, тъй като в периода между 1127 и 1144 г. в Утремер няма западни хроникьори и за тези повратни години не са се запазили писмени сведения.

Накъсо, не знаем откъде Вилхелм е черпил информацията си, което ни кара да се усъмним в някои негови твърдения. Той вероятно се е осланял на не дотам надеждни устни разкази, предавани от човек на човек. Не е изключено обаче да се е допитвал и до самите тамплиери и да е излагал върху хартията онова, което е чувал от тях. В такъв случай е записвал единствено това, което те са искали да запише.

При всички положения тъкмо на Вилхелм Тирски дължим някои съществени факти, въз основа на които са писани всички по-късни истории за тамплиерите, обясняващи как е създаден орденът и с какво са се занимавали неговите членове. Но е твърде опасно да се осланяме само на франкския историк и да правим от трудовете му някакви категорични изводи, тъй като писанията му са доста мъгляви и разпокъсани, датират от късен период и повечето източници на информация, на които Вилхелм Тирски се позовава, са неясни. Неговите хроники безспорно са ни от полза. Но ще сбъркаме — както са бъркали мнозина историци, ако ги възприемаме като безспорни и точни. Както отбелязва Стивън Рънсиман, дори датите в тях са „объркани, а понякога и преднамерено сгрешени“24.

Според Вилхелм Тирски Орденът на бедните Христови рицари и на Соломоновия храм е основан през 1118 г. от някой си Хуго (Хюго или Юг) дьо Пайен, благородник и васал на графа на Шампания25. Един прекрасен ден Хуго се явява неканен заедно е осмина рицари в двореца на Балдуин I (Болдуин), крал на Йерусалим, чийто по-голям брат — Годфрид (Годфроа) Булонски, е превзел преди деветнайсет години Свещения град. Балдуин ги посреща много радушно заедно с патриарха на Йерусалим, религиозния водач на новото кралство и специален папски нунций.

Пак според Вилхелм Тирски тамплиерите обявяват, че тяхната цел е „доколкото им позволяват силите, да охраняват пътища и пътеки… и най-вече да закрилят поклонниците“26. Кралят решава, че задачата им е повече от благородна, и им предоставя цяло крило от своя дворец. Въпреки че са се врекли да са бедни, рицарите на драго сърце се нанасят в пищните помещения. Според преданието отреденото им крило е вдигнато върху основите на древния Соломонов храм, откъдето новопоявилият се орден получава и своето име27.

Вилхелм Тирски ни разказва и че цели девет години деветимата рицари не приемат нито един нов член в ордена. Смята се, че още живеят в бедност: върху техен официален печат виждаме двама тамплиери, яздещи един кон, което освен братство означава и немотия. Изображението върху този печат е разглеждано като най-известния отличителен знак на ордена, запазен според някои още от основаването му, всъщност обаче печатът е правен едно столетие по-късно, когато тамплиерите едва ли са особено бедни, ако изобщо някога са били бедни.

Ако се вярва на Вилхелм Тирски, писал половин век по-късно, орденът е основан през 1118 г. и неговите членове се нанасят в кралския дворец, та оттам да предприемат внезапни обиколки и да охраняват поклонниците в Светите места. По онова време кралят си има официален летописец, Фюлк дьо Шартр, писал не петдесет години след предполагаемото основаване на ордена, а през същия период. Колкото и да е странно, Дьо Шартр изобщо не споменава Хуго дьо Пайен, рицарите, дошли с него, или тамплиерите. Тяхната дейност в първите години след появата на ордена е забулена с пълно мълчание. Няма сведения дори от по-късни автори те да са предприемали нещо, за да пазят поклонниците. Пък и човек се чуди как така шепа хора се нагърбват по своя воля с такава непосилна задача. Деветима души да охраняват всички пътища в Светите места, откъдето минават поклонници? Само деветима за всички поклонници? Ако наистина са си поставяли подобна цел, би трябвало да приемат нови членове в ордена. А според Вилхелм Тирски цели девет години сред тамплиерите не се появяват нови хора.

Въпреки това само за десетилетие те се прочуват чак в Европа. Църковните власти се изказват ласкаво за тях и поощряват благочестивото им начинание. През 1128 г. или малко по-късно не друг, а самият св. Бернар, абат на Клерво и главен изразител на християнските идеи от онова време, издава трактат, посветен на добродетелните тамплиери. В трактата, онасловен „Възхвала на новото кралство“, рицарите от ордена са обявени за самото въплъщение на християнските добродетели, за техен образец.

След девет години, през 1127 г., почти всички тамплиери се завръщат в Европа, където главно благодарение на св. Бернар са посрещнати като герои. През януари 1128 г. в Троа, където е дворът на графа на Шампания, чийто васал е Хуго дьо Пайен, се провежда църковен събор, отново вдъхновяван от св. Бернар. На събора тамплиерите са официално признати от светата църква за военно-монашески орден. Хуго дьо Пайен получава титлата „велик магистър“. От него и подчинените му се очаква да са рицари монаси, мистици воини, съчетаващи строгата дисциплина на манастира с войнственост, близка до фанатизма: „Христова милиция“, както ги наричат по онова време. Отново св. Бернар помага на тамплиерите да съставят свой устав, предговора към който пише самият той и който до голяма степен повтаря устава на ордена на цистерианците, където Бернар има последната дума.

Според устава тамплиерите се задължават да живеят бедно, благочестиво и смирено. Трябва да се подстрижат, без обаче да се бръснат, и така да се откроят от повечето мъже, които по онова време ходят гладко обръснати. В устава има изисквания за храната, облеклото и другите страни на всекидневието, съобразени с реда в манастирите, а също и във войската. Всички членове на ордена са длъжни да ходят облечени в бяло и скоро се появяват белите наметки, с които тамплиерите се прочуват. „Никой освен Христовите рицари няма право да ходи с бели дрехи или да носи бели наметки“28, пише в устава на ордена, където подробно е обяснено и символичното значение на тези одежди: „На всички рицари от ордена и зиме, и лете даваме, стига да можем да си го позволим, бели дрехи, та който е загърбил неблагочестивия живот, да знае, че с чист и непорочен живот е поверил съдбата си в ръцете на Всевишния…“29

Освен тези подробности в устава са уточнени административното устройство и йерархия в ордена, които са твърде либерални. Доста строги са обаче изискванията към членовете на ордена на бойното поле: ако някой бъде пленен, той няма право да иска милост или да предлага откуп. Тамплиерите са длъжни да се сражават до смърт. Не им е позволено да преминават в отстъпление, освен ако съотношението на силите не е три към едно в полза на врага.

През 1139 г.30 папа Инокентий II, бивш цистериански монах от Клерво и протеже на св. Бернар, издава папска була, според която тамплиерите не са длъжни да се подчиняват на представителите на никоя власт, светска или църковна, освен на папата. С други думи, са напълно независими от всички крале, принцове и прелати и никой, бил той управник или духовник, няма право да им се бърка. На практика няма закон, който да важи за ордена, той се превръща в независима световна империя.

През двайсетте години след църковния събор в Троа орденът се разраства неимоверно. Когато в края на 1128 г. Хуго дьо Пайен посещава Англия, той е приет с „големи почести“ не от друг, а лично от крал Хенри I. Навсякъде в Европа по-малките синове в благородническите семейства дават мило и драго да бъдат приети за тамплиери, от всички кътчета на християнския свят орденът получава доброволни пожертвувания под формата на пари, стока, земя. Хуго дьо Пайен прехвърля на тамплиерите всичко, което притежава, всички новопостъпили в ордена са длъжни да сторят същото.

При подобна политика няма нищо чудно, че орденът става все по-богат. Само за годината, последвала събора в Троа, той се сдобива с обширни имоти във Франция, Англия, Шотландия, Фландрия, Испания и Португалия. През следващото десетилетие получава земи и в Италия, Австрия, Германия, Унгария, Светите места и на изток от тях. Макар и отделните рицари да спазват обета си да живеят в бедност, това не попречва на ордена да натрупа несметни богатства. Тамплиерите приемат на драго сърце всякакви подаръци. Същевременно орденът няма право да разпродава имотите си, дори когато се налага да откупи някой свой пленен водач. Тамплиерите получават какво ли не, но се придържат към строгата политика никога да не дават. Ето защо, когато през 1130 г. Хуго дьо Пайен се връща в Палестина с многобройна за онова време свита от триста рицари, той е оставил в Европа обширни територии, управлявани от други тамплиери.

През 1146 г. орденът превръща в свой символ прочутия скосен червен кръст с изтънени в средата рамене, които към краищата се удебеляват. С този кръст върху наметките си те тръгват, предвождани от френския крал Луи VII, на Втория кръстоносен поход, по време на който затвърждават славата си на неустрашими, фанатизирани почти до лудост воини, жестоки и безцеремонни. Като цяло обаче са невероятно дисциплинирани: най-дисциплинираната войска по онова време. Френският крал пише, че тъкмо благодарение на тамплиерите Вторият кръстоносен поход, необмислен и командван от некадърни пълководци, не е претърпял пълен провал.

През следващото столетие тамплиерите се превръщат в сила с международно влияние. Те участват активно в преговорите между високопоставени феодали и монарсите в Западна Европа и Светите места. В Англия например магистрите от ордена редовно са канени в кралския парламент и са смятани за водачи на всички религиозни ордени, за хора, на които се подчиняват всички английски приори31 и абати. Тамплиерите поддържат тесни връзки с Хенри II и с Томас Бекет, и допринасят за помирението между монарха и изпадналия в немилост архиепископ. Различни английски крале, сред които и крал Джон Безземни, отсядат в лондонския храм на тамплиерите, а майсторът на ордена присъства, когато кралят подписва Великата харта на свободите32.

Политическата дейност на ордена не се ограничава само с християнския свят. Тамплиерите създават близки връзки и с мюсюлманите, срещу които често се сражават на бойното поле, и си спечелват уважението на водачите на сарацините, с каквото могат да се похвалят малцина европейци. Поддържат тайно взаимоотношения и с хашишините, ислямска секта, прочула се със своята войнственост и фанатизъм и смятана за ислямския еквивалент на тамплиерите. Хашишините се възхищават от ордена, дори се говори, че се е случвало да стават наемници на тамплиерите.

На почти всички равнища в политиката тамплиерите са нещо като съдници при възникналите спорове, подчиняват им се дори кралете. През 1252 г. кралят на Англия Хенри III дръзва да ги предизвика, като заплашва, че ще отнеме някои от имотите им. „Вие, тамплиерите… се ползвате с какви ли не свободи и привилегии, а покрай огромните си богатства сте се главозамаяли и се държите надуто и високомерно. Онова, което толкова неразумно ви е било предоставено, трябва благоразумно да ви бъде отнето.“ Майсторът на ордена отвръща: „Какво говорите, кралю? И таз добра, устата ви да изрича такива смехории! Ще царувате, докато сте справедлив. Ала почнете ли да своеволничите, простете се с трона!“33 Днес е трудно да си представим колко дръзко е звучало в ония времена подобно заявление. Майсторът всъщност присвоява за себе си и за ордена власт, каквато не се осмелява да иска открито и папата — властта да качва и да смъква от престола монарси.

Същевременно интересите на тамплиерите не се ограничават с войните, дипломацията и политическите интриги. Тъкмо те на практика създават институцията на съвременното банкерство, като отпускат огромни суми на разорили се монарси в Европа, както и на някои мюсюлмански владетели. Тъй като притежават множество имоти навсякъде в Европа и в Близкия изток, организират срещу ниски лихви и безопасното и бързо прехвърляне на суми, с които боравят търговците, прослойка, все по-зависима от ордена. Търговецът внася някаква сума в един град и може да си я поиска и да я изтегли в друг, стига да представи полица, написана със сложен код. Така тамплиерите полагат основите на сарафството, а храмът им в Париж се превръща в средище на европейските финанси34. Не е изключено и чекът, какъвто го знаем и използваме днес, също да е въведен от ордена.

Тамплиерите са посредници в обмена не само на пари, но и на идеи. Благодарение на отколешните си добри отношения с ислямската и еврейската култура орденът се превръща в нещо като хранилище и разпределител на нови знания, нови науки. Той притежава същински монопол върху най-напредничавите технически постижения на епохата, за него е предназначено най-доброто, произвеждано от оръжейници, кожари, зидари, военни архитекти и инженери. Тамплиерите допринасят за развитието на топографията, картографията, навигацията, пътното строителство. Притежават собствени пристанища, корабостроителници и флота, военна и търговска, която е сред първите, въвели магнитния компас. Тъй като често воюват и им се налага да лекуват рани и болести, членовете на ордена са добре запознати с различните лекарства. Имат си свои болници с лекари и хирурзи — те използват екстракт от плесен, което ни навежда на мисълта, че са били наясно с въздействието на антибиотиците. Тамплиерите следват днешните норми за хигиена и чистота. Изпреварват своето време и с отношението си към епилепсията, която смятат не за проявление на демонични сили, обзели човека, а за заболяване, което може да бъде овладяно35.

Вдъхновени от своите постижения, тамплиерите в Европа трупат нови и нови богатства, мощ и самочувствие. Нищо чудно и че стават все по-безцеремонни, жестоки и продажни. „Ние като тамплиер“ се превръща едва ли не във фразеологизъм. Според някои исторически сведения орденът си поставя за цел да набира членове главно измежду отлъчените от църквата рицари.

Ала докато в Европа тамплиерите се радват и на благополучие, и на слава, положението в Светите места сериозно се влошава. През 1185 г. умира Балдуин IV, крал на Йерусалим. В последвалите остри караници Жерар дьо Ридфор, велик магистър на тамплиерите, не удържа клетвата, която е дал на мъртвия крал, и тласка европейската общност в Палестина на ръба на гражданската война. Това не е единственото прегрешение на Ридфор. С рицарското си отношение към сарацините той ускорява нарушаването на дългото примирие и предизвиква нови сражения. Сетне, през юли 1187 г. повежда своите рицари и другите християнски войски в прибързаната, необмислена и както се оказва, пагубна битка при Хатин. Християните са избити до крак, а подир два месеца и Йерусалим, превзет преди около век, отново попада у сарацините.

През следващото столетие положението става все по-отчаяно. През 1291 г. почти цял Утремер, както и Светите места са в ръцете на мюсюлманите. Християните удържат единствено Арка, но през май 1291 г. пада и тази последна крепост. Тамплиерите проявяват невероятен героизъм в защитата на обречения град. Макар и тежко ранен, великият магистър се сражава до сетния си дъх. Тъй като галерите на ордена не достигат, са евакуирани жените и децата, а всички рицари, дори ранените, остават по своя воля в обсадения град. Когато пада и този последен бастион — Арка, градските стени рухват и погребват под себе си и нашественици, и защитници.

Тамплиерите преместват седалището си в Кипър, но след като изгубват Светите места, съществуването им сякаш се обезсмисля. Понеже вече няма възможност да завоюва други земи на неверници, орденът насочва вниманието си към Европа с надеждата да оправдае някак това, че не се разпуска.

Един век по-рано тамплиерите ръководят създаването на друг рицарски, военно-монашески орден — Тевтонския. Някои негови членове се сражават на малки групички в Близкия изток, ала от средата на XIII в. насочват вниманието си към североизточните граници на християнския свят. Там основават свое владение — Орденщат, или Орденсланд, чиито територии обхващат почти цяла Източна Прибалтика и се простират от Прусия до Финския залив, — където се радват на пълна независимост далеч от контрола на властите, били те светски или църковни.

Още от създаването на Орденщат тамплиерите завиждат на събратята си от другия рицарски орден за тяхната независимост и свобода. След падането на Светите места все по-често се замислят дали и те да не си създадат държава, където да упражняват същата неограничена власт и да се радват на същата независимост като рицарите от Тевтонския орден. За разлика от тях обаче не проявяват интерес към голата пустош на Източна Европа. Вече са свикнали да живеят в разкош, на широка нога, ето защо свързват мечтите си за свое владение на по-достъпна, позната територия — в Лангедок36.

Още от първите си години орденът поддържа добри отношения с катарите, особено в Лангедок. Мнозина богати феодали — катари или техни симпатизанти, подаряват на тамплиерите огромни имения. Според един съвременен изследовател най-малкото един от основателите на ордена е катар. Звучи донякъде неправдоподобно, но едно е безспорно: Бертран дьо Бланшфор, четвърти велик магистър на тамплиерите, произхожда от семейство на катари. Четирийсет години след смъртта му неговите потомци се бият рамо до рамо с феодалите катари срещу нашествениците от север, предвождани от Симон дьо Монфор37.

По време на Албигойския кръстоносен поход тамплиерите упорито запазват неутралитет и се ограничават с ролята на наблюдатели. Същевременно обаче тогавашният велик магистър дава ясно да се разбере, че за ордена е имало само един кръстоносен поход — похода срещу сарацините. Нещо повече, при по-внимателно проучване на историческите свидетелства от онова време се оказва, че тамплиерите са дали подслон на мнозина бежанци катари38 и дори се е случвало да се бият на тяхна страна. От списъците на ордена се вижда, че повечето му високопоставени членове от онова време произхождат от катарски родове39. В Лангедок водачите на тамплиерите по-често са катари, отколкото католици. И още нещо, феодалите катари, записали се в ордена, не обикалят надлъж и нашир света, както рицарите католици. Обратното, повечето време прекарват в Лангедок и така създават здрава и стабилна база на ордена в областта.

Благодарение на връзките си с ислямската и еврейската култура тамплиерите вече са прегърнали много идеи, чужди на ортодоксалния римокатолицизъм. Така например магистрите често наемат за свои секретари араби, а мнозина тамплиери са научили арабски, докато са били в плен на сарацините. Те поддържат тесни връзки и с еврейските общини, с които имат еднакви финансови и научни интереси. По този начин възприемат доста неща, които римокатолическата църква не би одобрила. Покрай новопостъпилите членове катари са изложени на влиянието и на гностицизма и неговия дуализъм, ако приемем, разбира се, че не са го изповядвали и дотогава, което е твърде вероятно.

През 1306 г. кралят на Франция Филип IV Хубави е твърдо решен да прогони тамплиерите от страната. Те са нагли и неуправляеми. Войската им е добре обучена и мощна, състои се от професионални воини, много по-силни и организирани от армията на краля. Имат влияние в цяла Франция, а зависимостта им от папата вече важи само на хартия. Филип Хубави няма власт над ордена. Дължи му пари. Чувства се унизен, задето, бягайки от разбунтувалата се тълпа парижани, е принуден да се скрие в храма на тамплиерите. Завижда им за несметните богатства, които вижда с очите си, докато се укрива при тях. А когато пожелава да бъде приет в най-ниската степен на ордена, изживява още едно жестоко унижение: отказват му най-безцеремонно. Всичко това, както, разбира се, и заплахата вътре в кралството да се появи независимо тамплиерско владение, е достатъчно, та кралят да обяви война на ордена. А какъв по-добър повод от това да ги обвини в ерес!

Решава най-напред да си осигури съдействието на папата, на когото — поне формално, тамплиерите са подчинени. В периода между 1303 и 1305 г. френският крал организира заедно с царедворците си отвличането и убийството на папа Бонифаций VIII, пак той вероятно има пръст в отравянето на Бенедикт XI. Сетне, през 1305 г. Филип Хубави прави всичко възможно за папа да бъде избран негов човек, архиепископът на Бордо. Новият Понтифекс приема името Климент V. Задължен на Филип Хубави за застъпничеството му, той изпълнява всяко негово желание. А сред желанията на краля фигурира и унищожаването на ордена на тамплиерите.

Филип обмисля внимателно всяка своя стъпка. Негови хора, внедрени в ордена, и някакъв рицар, който уж се разочаровал от тамплиерите и след като ги напуснал, направил самопризнания, съставят списък от обвинения. Въоръжен с него, кралят най-сетне може да действа и когато нанася своя удар, той е светкавичен, ненадеен, точен и смъртоносен. В тайна акция, достойна за есесовците или Гестапо, Филип разпраща до всички сенешали40 запечатана в пликове заповед, която да бъде отворена по едно и също време и изпълнена незабавно. Според нея по изгрев-слънце в петък, 13 октомври 1307 г., всички тамплиери във Франция трябва да бъдат задържани под стража, храмовете им — секвестирани, а имуществото им — иззето. Филип може и да е постигнал ефекта на изненадата, но не успява да изпълни заветната си мечта — да сложи ръка върху огромното богатство на ордена. То така и не е намерено и досега си остава загадка какво е станало с прословутото „съкровище на тамплиерите“.

Всъщност е съмнително дали внезапната акция на краля срещу ордена е била чак толкова изненадваща, както си въобразява той и някои по-късни историци. Съществуват доста доказателства, от които личи, че тамплиерите са били предупредени. Малко преди арестите например великият магистър Жак дьо Моле събира много от книгите и уставите на ордена и нарежда да ги изгорят. Ковчежникът на ордена споделя с рицар, решил да напусне тамплиерите, че постъпва изключително „разумно“, понеже над ордена е надвиснала опасност. До всички храмове на тамплиерите във Франция е разпратено официално писмо, в което се подчертава, че от тях не бива да изтича никаква информация за обичаите и ритуалите в ордена.

При всички положения, независимо дали са били предупредени или просто са предусетили накъде духа вятърът, тамплиерите определено взимат предпазни мерки41. Първо, взетите под стража рицари сякаш се предават доброволно, следвайки някакво нареждане. Няма сведения орденът във Франция да е оказал активна съпротива на кралските сенешали. Второ, съществуват убедителни доказателства, че е организирано бягството на неколцина рицари, свързани по някакъв начин с ковчежника на ордена. С други думи, не е изненадващо, че са изчезнали и съкровището на тамплиерите, и цялата им документация. Според упорити, ала не особено достоверни слухове малко преди арестите съкровището е изнесено през нощта от храма на ордена в Париж, прекарано е с каруци до морето, вероятно до пристанището на тамплиерите в Ларошел, и е натоварено на осемнайсет галери, поели в неизвестна посока. При всички положения флотата на ордена се е изплъзнала под носа на краля, защото няма сведения да е бил иззет някой от корабите на тамплиерите. Обратното, те изчезват яко дим заедно с товара си42.

Заловените във Франция рицари от ордена са изправени пред съд, мнозина са подложени и на изтезания. Мъчителите им изтръгват от тях странни признания и им отправят още по-странни обвинения. Плъзват зловещи слухове: че тамплиерите се прекланяли пред демона Бафомет, че на тайните си церемонии се молели на мъжка глава с брада, която ги съветвала и им вдъхвала окултна сила, че който случайно попаднел на подобна церемония, изчезвал сякаш вдън земя и никой повече не го виждал жив. Към тамплиерите са отправени и други, още по-мъгляви обвинения: че убивали новородени, че учели жените как да помятат, че карали новопосветените в ордена да се целуват, че били хомосексуалисти. Ала от всички грехове, в които са обвинени Христовите воини, сражавали се и загивали в името на правата вяра, най-странно звучи обвинението, че по време на своите ритуали те се отричат от Спасителя, че сквернят и заплюват кръста.

Най-малкото във Франция съдбата на задържаните тамплиери е предрешена. Филип Хубави ги подлага на жестоки нечовешки изтезания. Мнозина са изгорени на клада, още повече са хвърлени в тъмница и са измъчвани. Кралят продължава да настоява пред папата за още по-строги мерки срещу ордена. Известно време Климент V се съпротивлява, но накрая, през 1312 г., се предава и орденът на рицарите тамплиери е официално разпуснат, без папата да издава окончателна присъда. Но във владенията на Филип процесите, разпитите и разследванията продължават още две години. Най-сетне, през март 1314 г., великият магистър Жак дьо Моле и прецепторът43 на Нормандия Жофроа дьо Шарне са изгорени на бавен огън. След тяхната екзекуция тамплиерите сякаш изчезват от историческата сцена. Орденът обаче продължава да съществува: би било странно да изчезне, като знаем броя на рицарите, успели да избягат, останали на свобода или получили оправдателни присъди.

Филип се опитва да окаже натиск и върху другите монарси с надеждата да направи така, че в християнския свят да не остане нито един тамплиер. Усърдието му в това отношение е твърде подозрително. Разбираемо е, че иска да прочисти своето кралство от присъствието на ордена, защо обаче е толкова упорит в желанието си да изтреби тамплиерите до крак? Самият той не е образец на добродетелност, пък и като знаем, че е организирал убийството на двама папи, е малко трудно да си представим, че се е загрижил чак толкова за чистотата на вярата. Дали не се е страхувал, че ако оцелеят извън пределите на Франция, тамплиерите ще му отмъстят? Или има и нещо друго?

При всички положения опитите му да смаже ордена извън Франция не са съвсем успешни. Не друг, а кралят на Англия Едуард II, зет на Филип Хубави, в началото се обявява в защита на тамплиерите. В крайна сметка обаче, притиснат от краля на Франция и от папата, той изпълнява исканията им, макар и без особено желание и само частично. Повечето тамплиери в Англия вече са успели да избягат, но има и такива, които са задържани под стража. Ала и те получават леки присъди: за назидание са пратени за по няколко години в абатства и манастири, където живеят относително добре. Земите им са предоставени на рицарите хоспиталиери на св. Йоан, те самите обаче са пощадени и не са подложени на жестоките гонения, сполетели събратята им във Франция.

На други места унищожаването на тамплиерите се натъква на още по-големи спънки. По онова време Шотландия например воюва с Англия и в бъркотията на никого не му е до съдебни процеси. Булите, с които папата разпуска ордена, така и не са огласени, тоест в Шотландия на практика тамплиерите не са под възбрана. Мнозина англичани, а както личи, и французи, членове на ордена, намират убежище там и според преданието в битката при Банокбърн, състояла се през 1314 г., се сражават на страната на Робърт Брус. Пак според легендите, за които има и исторически доказателства, още цели четири столетия орденът запазва целостта си в Шотландия. В битките от 1688–1691 г. кралят на Англия Джеймс (Яков) II е свален от престола от Вилхелм Орански. В Шотландия привържениците на детронирания монарх от династията Стюарт се вдигат на бунт и през 1689 г. в битката при Киликранки загива Джон Клейвърхаус, виконт на Дъндий. Когато откриват трупа му, виждат, че виконтът носи големия кръст на ордена на тамплиерите, който явно е изработен много отдавна, някъде преди 1307 г.44

В Лотарингия, която по онова време е в пределите не на Франция, а на днешна Германия, тамплиерите са под закрилата на херцога. Само малцина са изправени пред съд, но после са освободени. Повечето явно се подчиняват на прецептора, който според мълвата им наредил да си обръснат брадите, да махнат сутаните и да се слеят с местното население.

В същинска Германия тамплиерите се държат предизвикателно със съдиите и се заканват да се вдигнат на оръжие. Уплашени, съдиите ги оправдават, а когато орденът е разпуснат официално, мнозина германци, членуващи в него, намират убежище в Ордена на хоспиталиерите и в Тевтонския орден. И в Испания тамплиерите устояват на гоненията и се укриват в други монашески ордени.

В Португалия орденът е подложен на разследване и е разпуснат, след което просто променя името си и става Орден на рицарите на Христа. Под това название съществува чак до XVI в., а членовете му са предимно моряци. Сред тях се открояват имената на Васко да Гама и на принц Хенри Мореплавателя, който е велик магистър на ордена. Корабите на рицарите на Христа плават под познатия скосен червен кръст. Под същия флаг трите каравели на Христофор Колумб прекосяват Атлантическия океан, за да открият Новия свят. Самият Христофор Колумб е женен за дъщеря на рицар от ордена и има достъп до документите и дневниците на тъст си.

Ето как под една или друга форма тамплиерите оцеляват след акцията от 13 октомври 1307 г. А през 1522 г. техните потомци в Прусия, рицарите тевтонци, обявяват своята независимост от църквата и папата, и подкрепят дръзкия бунтовник и еретик Мартин Лутер. Два века след официалното разпускане на ордена тамплиерите, макар и по заобиколен начин, си отмъщават на католическата църква, задето ги е предала.

Рицарите тамплиери и загадките около тях

Такава, макар и в доста съкратен вид, е историята на рицарите тамплиери, както я представят историците и както я прочетохме и ние първия път. Твърде скоро обаче си дадохме сметка, че тази история има и друго измерение, много по-загадъчно, по-предизвикателно и изпълнено с неясноти. Още по време на съществуването си орденът е обвит в тайнственост. Членовете му са смятани за вещери и магьосници, за тайни адепти и алхимици. Мнозина от съвременниците на тамплиерите бягат от тях, както дяволът — от тамян, понеже са убедени, че те са се съюзили с нечистите сили. Още през 1208 г., в началото на Албигойския кръстоносен поход, папа Инокентий III заклеймява тамплиерите, че не се държат, както подобава на християни, и с недомлъвки намеква, че се занимават с некромантия. Същевременно обаче има и хора, които не пестят похвалите по техен адрес. В края на XII в. Волфрам фон Ешенбах, един от най-великите трубадури и автори на рицарски романи през Средновековието, отива в Утремер специално за да наблюдава тамплиерите по време на сражение. Някъде между 1195 и 1220 г. той пише епическия рицарски роман „Парсифал“, в който говори за тях с неприкрита възхита. В творбата му именно рицари тамплиери пазят Свещения Граал, замъка, двореца и семейството на Граала45.

Дори след разтурянето си орденът все така е обгърнат е тайнственост. Последното писмено свидетелство от неговата история е изгарянето на последния му велик магистър Жак дьо Моле, качен на кладата през март 1314 г. Според легендата, докато се задушавал от пушека, той изрекъл от пламъците проклятие и призовал мъчителите си — папа Климент V и крал Филип Хубави, до година да се присъединят към него на оня свят и да дадат обяснения пред Божия съд. Само след месец папа Климент V умира, както се твърди, от остра форма на дизентерия. В края на годината умира и Филип: и до ден-днешен причините за смъртта му си остават неясни. Не е нужно, разбира се, да търсим някакво свръхестествено обяснение. Тамплиерите са много вещи в използването на различни отрови. Пък и доста са хората, които биха могли да потърсят възмездие — успели да избягат рицари, които пътуват инкогнито, симпатизанти на ордена и роднини на тамплиери, подложени на гонения. Въпреки това фактът, че проклятието на великия магистър се сбъдва, подклажда вярата, че членовете на ордена притежават тайнствени сили. Проклятието обаче не застига единствено Филип Хубави, то преследва още дълго френското кралско семейство. Ето как отеква през вековете тайнствената сила, приписвана на тамплиерите.

През XVIII в. различни тайни и полутайни общества се прекланят пред тях и ги смятат за свои предходници, посветили ги в мистиката. Мнозина франкмасони от онова време претендират, че са техни преки наследници, и възприемат от тях някои „ритуали“ и изисквания в устава, а също задължението единствени те да пазят мъдростта и тайните на тамплиерите. Някои от претенциите на франкмасоните са очевидно абсурдни, други — като знаем, че орденът вероятно е оцелял най-малкото в Шотландия, — сигурно имат известни основания.

През 1789 г. легендите за тамплиерите придобиват митични измерения, а историческите сведения за тях са замъглени от множеството неясноти и романтичната аура. Рицарите от ордена са смятани за спиритисти, за просветени алхимици, за вълшебници и мъдреци, за масони с висока степен и мистици, накъсо, за същински свръхчовеци, разполагащи със страховит арсенал от тайнствени сили и знания. На тях гледат като на герои и великомъченици, предвестници на антиклерикалните настроения от края на XVIII в., и в съзаклятничеството си срещу Луи XVI не един и двама франкмасони във Франция са убедени, че допринасят да се сбъдне предсмъртното проклятие, което Жан дьо Моле отправя от кладата срещу френските монарси. Според едно предание, когато главата на краля била отсечена от гилотината, някакъв непознат скочил на ешафода, натопил ръката си в кръвта на монарха, махнал към насъбралата се тълпа и извикал: „Жан дьо Моле, отмъстихме за теб!“

И след Великата френска революция тайнствеността около тамплиерите не отслабва. Най-малко три съвременни организации се представят за тамплиерски и твърдят, че са основани през 1314 г. и притежават устави, чиято автентичност така и не е установена. В някои масонски ложи имат степен „тамплиер“, както и ритуали и символи, които, както твърдят членовете им, водят началото си от първоначалния орден. В края на миналия век в Австрия и Германия е създаден доста зловещият Орден на новите тамплиери — един от символите му е свастиката. Елена Блаватска, основоположница на теософията, и Рудолф Щайнер, разработил антропософията, говорят за езотеричната мъдрост, достигнала до нас чрез розенкройцерите от катарите и тамплиерите, които от своя страна са я почерпили от още по-древни източници. В Съединените щати съществува младежко общество „Дьо Моле“: нито момчетата, нито техните наставници имат представа откъде идва това име. Във Великобритания, както и в други западни държави има тайни ротариански клубове с гръмкото название „Тамплиери“ и в тях членуват известни личности и държавници. Хуго дьо Пайен сигурно гледа сега от небесното царство, което се е опитвал да покори с меча си, и се подсмихва озадачено и горчиво при вида на днешните рицари — плешивеещи, с очила и коремчета, — които претендират, че са негови наследници. Ала вероятно е и смаян колко издръжливо и жизнено се е оказало неговото начинание.

Особено силно се усеща наследството на тамплиерите във Франция. Там те са доходоносен бизнес точно както Гластънбъри, лейлиниите и чудовището Лох Нес във Великобритания. Парижките книжарници са претъпкани с какви ли не книги и книжки за историята на ордена — някои почиват върху исторически факти, други са си направо налудничави. През последните двайсет и пет-трийсет години се чуват доста странни неща за тамплиерите, известна част от които може би са и основателни. Има историци, които им приписват построяването на готическите катедрали или най-малкото първоначалния тласък, отприщил енергията и гения на архитектите. Други смятат, че тамплиерите са търгували с Америка още от 1269 г. и са забогатели главно от среброто, което са внасяли от Мексико. Нерядко се твърди, че рицарите от ордена са знаели някаква тайна, свързана със зараждането на християнството. Те са обвинявани в гностицизъм и еретизъм, в това, че са свели глава пред исляма. Има и изследователи, които подчертават, че тамплиерите са се стремели към съзидателно единение между различните народи, раси и вероизповедания, че целенасочено са се опитвали да обединят идеите на исляма, християнството и юдаизма. И както преди близо осем века е твърдял Волфрам фон Ешенбах, и сега мнозина наблягат отново и отново, че тъкмо тамплиерите са пазели Свещения Граал, каквото и да представлява той.

Доста от тези твърдения са смехотворни. Същевременно обаче не можем да отречем, че с ордена са свързани множество тайни, и то, както се убедихме, доста съществени. Ясно е, че някои от тях спадат към така наречения езотеризъм. От символичните гравюри в храмовете на тамплиерите личи например, че някои от членовете на ордена с по-висока степен са владеели тайните на астрологията, алхимията, магическите квадрати, нумерологията, а също и на астрономията, която през XII и XIII в. е част от астрологията.

Вниманието ни обаче бе привлечено не от тези странни твърдения, нито пък от привкуса на езотеризъм. Точно обратното, бяхме заинтригувани от нещо много по-делнично и прозаично: от множеството противоречия, небивалици и очевидни бели петна в общоприетата история на ордена. Дума да няма, твърде възможно е тамплиерите да са пазели някакви езотерични тайни. Зад тях обаче се криеше още нещо, нещо, свързано с религията и политическата обстановка от онази епоха. Тъкмо към този момент насочихме най-вече своето проучване.

Започнахме отзад напред, от разтурването на ордена и отправените към него обвинения. За тези обвинения и доколко оправдани са те са написани много книги — от доказателствата и ние като другите изследователи стигнахме до извода, че в тях все пак има зрънце истина. Така например, когато Инквизицията ги подлага на мъчения, някои рицари споменават „Бафомет“ — те са твърде много и идват от различни места, та името да е измислено от един-единствен човек или да е използвано само в един тамплиерски храм. Същевременно обаче така и не се разбира кой или какво е Бафомет, какво представлява и защо е от такава важност. По всичко личи, че се е ползвал с голямо уважение и почит, граничеща с идолопоклонничество. В някои случаи името е свързвано с причудливите, прилични на демони фигури, открити в тамплиерските храмове, в други — с изображението на мъжка глава с брада. Въпреки твърденията на някои историци от по-старо време „Бафомет“ не е изопачен вариант на „Мохамед“. От друга страна, би могло да идва от арабското „абуфихамет“, което произнесено на испански от заселилите се в Испания маври звучи като „буфихимат“. На арабски думата значи „баща на мъдростта“ и просто „баща“, понякога включва и значението „извор“46. Ако „Бафомет“ наистина е производно на нея, явно под тази дума се подразбира някакво свръхестествено или божествено начало. Не е ясно обаче по какво Бафомет се отличава от останалите свръхестествени и божествени начала. Ако „Бафомет“ значи просто „Бог“ или „Аллах“, защо тамплиерите са си направили труда да го прекръстват? А ако значи друго, какво?

При всички положения се натъкнахме на неопровержими доказателства, че в тамплиерските храмове са се провеждали тайни церемонии, в които е имало и глава. Тъкмо тази глава се появява непрекъснато в протоколите на Инквизицията. Но както и при Бафомет, значението й си остава неясно. Тя може би е свързана с алхимията. В алхимичния процес има етап, наречен „Caput mortuum“, или „мъртвата глава“ — „nigredo“, или „почерняване“, появяващо се преди получаването на философския камък. Според други сведения това е главата на Хуго дьо Пайен, основател на ордена и негов пръв велик магистър, още повече че върху семейния му герб има щит с три черни глави върху златист фон.

Главата може да е свързана и с прочутата плащеница от Торино, която според някои сведения между 1204 и 1307 г. се е намирала у тамплиерите и която, сгъната, наподобявала човешка глава. И наистина в храма на ордена в Темпълкум, Съмърсет, е намерено копие на глава, приличащо удивително на главата върху плащеницата. Напоследък някои специалисти изказват, макар и плахо, предположението, че главата всъщност е на Йоан Кръстител и че тамплиерите са били „заразени“ от идеите на йоанитите, отричали Христос като „лъжепророк“ и смятали Йоан за истинския Месия. Докато са в Близкия изток, тамплиерите безспорно са поддържали връзка с йоанитите и никак не е изключено да са били повлияни от ереста им. Не можем обаче да кажем, че са възприели изцяло възгледите им.

По време на разпитите, последвали арестите от 1307 г., главата се появява във връзка с още две неща. Според протоколите на Инквизицията сред предметите, иззети от храма на ордена в Париж, има и ковчеже във формата на женска глава. То се отваря отгоре и явно съдържа някакви реликви. Ето и неговото описание:

Доста странна реликва, особено за военно-монашеска институция със строг режим, каквато е орденът на тамплиерите. Ала на разпита, когато го питат за женската глава, един рицар отговаря, че тя няма нищо общо с главата на брадат мъж, използвана в ритуалите на ордена. И досега това „Caput LVIIIm“48 си остава една от големите загадки. Струва си обаче да отбележим, че „m“ може да не е буквата „m“, а астрологичният символ на зодиакален знак Дева49.

Главата присъства и в друга загадъчна история, свързвана с тамплиерите. Ето един от нейните варианти:

Този зловещ разказ датира най-късно от края на XII в., когато е описан от някой си Уолтър Ман. Но нито той, нито друг един автор, цитирал век по-късно същото предание, не уточняват, че некрофилът е тамплиер51. Въпреки това през 1307 г. разказът неизменно е свързван с ордена. Споменава се непрекъснато в протоколите на Инквизицията и най-малко двама рицари, подложени на разпит, признават, че го знаят. В по-късни писмени паметници като цитирания по-горе се казва недвусмислено, че изнасилвачът е тамплиер. Същото се твърди и във версиите, запазени от франкмасоните, които приемат за свой символ черепа и кръстосаните кости и често ги изобразяват върху надгробни плочи.

Преданието може да се разглежда и като пародия на Непорочното зачатие, а също като забулено със символи описание на някакъв ритуал за посвещаване, включващ въображаема смърт и възкръсване. Един летописец посочва и името на жената от преданието — Иза, което явно идва от Изида. В разказа се долавят отгласи от загадките, свързвани с Изида, а също с Тамуз, или Адонис, чиято глава била хвърлена в морето, както и с Орфей, чиято глава е отнесена от река Хебър. Вълшебните способности на главата напомнят и за Бран Благословени с неговата чудодейна глава от келтските предания и „Мабиногион“. Мнозина изследователи свързват Свещения Граал именно с тайнствения казан на Бран като негово по-ранно, езическо съответствие.

Каквото и значение да е отдавала на „култа към главата“, Инквизицията очевидно го е смятала за важен. В списък с обвинения, съставен на 12 август 1308 г., четем:

Връвта, спомената в последното обвинение, ни напомня катарите, които според преданията също са носели свещена връв. Ала най-странна в списъка е свързваната с главата чудодейна сила да те прави богат, да кара дърветата да цъфтят, а земята — да ражда, качества, които напълно съвпадат с мощта, приписвана в рицарските романи на Свещения Граал.

Измежду всички обвинения, отправени към тамплиерите, най-тежки са обвиненията в богохулство и ерес, в това, че са се отрекли от кръста и го сквернят, като го тъпчат и плюят по него. Не е съвсем ясно какво точно е означавал този ритуал, какво всъщност са отричали тамплиерите. Дали самия Исус? Или Разпятието? И ако са отричали нещо, с какво са го замествали? Никой не е дал задоволителен отговор на тези въпроси, тамплиерите обаче явно наистина са отричали нещо и това отричане е било сред основните принципи в ордена. Един рицар например признава, че при приемането му за тамплиер са му казали: „Твоята вяра е погрешна, понеже той (Христос) е лъжепророк. Вярвай единствено в Господ, който е на небето, а не в него.“53 Според друг тамплиер му рекли: „Не вярвай, че човека, разпнат от евреите в Утремер, е Господ и може да те спаси.“54 Трети рицар също твърди, че му наредили да вярва не в лъжепророка Исус, а единствено в „по-висшия Бог“. Сетне му показали разпятие и му рекли „Недей да вярваш много в това, защото то е твърде младо.“55

Подобни признания са правени доста често и това ни навежда на мисълта, че обвиненията не са съвсем безпочвени. Освен другото те звучат и твърде меко: ако Инквизицията е искала да скалъпи процес, е щяла да измисли нещо много по-страшно, опасно и позорно. Тоест, почти сигурно е, че тамплиерите са се разминавали с ортодоксалния католицизъм в отношението си към Исус, не е ясно обаче точно в какво. При всички положения съществуват доказателства, че ритуалът, приписван на ордена — тъпченето и плюенето на разпятието, е съществувал най-малко половин столетие преди 1307 г. Тези доказателства не са съвсем категорични, но са споменати във връзка с Шестия кръстоносен поход от 1249 г.56

Рицарите тамплиери — какво се премълчава?

Карта 5. Йерусалим: храмът и околностите на Сион в средата на XII в.

Ако краят на рицарите тамплиери е забулен с какви ли не озадачаващи загадки, то основаването и ранната история на ордена са още по-мистериозни.

Вече се бяхме натъкнали на множество необясними противоречия и небивалици. Деветима рицари — „бедни“ рицари, се появяват като гръм от ясно небе и измежду всички кръстоносци, обикалящи надлъж и шир Светите места, кралят решава да предостави точно на тях част от двореца си! Деветима „бедни“ рицари, които не приемат нови членове, се нагърбват сам-сами да охраняват пътищата на Палестина. Никой не е написал и ред какво точно са правили, дори Фюлк дьо Шартр, официалният летописец на краля, който определено е знаел за тях. Как така Фюлк не е забелязал какво вършат, това, че са се настанили в кралския дворец? Колкото и да е невероятно, летописецът не споменава и думица. Всъщност за рицарите мълчат всички половин столетие, докато не се появява Вилхелм Тирски. Какво ни оставаше да си мислим? Че те вероятно не са се занимавали с приписваната им благородна мисия в служба на мисионерите? Че вместо това са изпълнявали тайна задача, за която не е подозирал дори официалният летописец? Или че той просто е бил принуден да мълчи? Последното предположение ни се видя най-правдоподобно, защото не след дълго към рицарите се присъединяват двама прочути благородници, чието присъствие не е могло да остане незабелязано.

Според Вилхелм Тирски орденът на тамплиерите е основан през 1118 г., първоначално се е състоял от деветима рицари и цели девет години не е приемал нови членове. Съществуват обаче безспорни писмени свидетелства, че през 1120 г., само две години след предполагаемата дата на основаването му, в ордена влиза графът на Анжу, баща на Хенри Плантагенет. През 1124 г. той е последван от графа на Шампания, един от най-богатите феодали в Европа. Ако Вилхелм Тирски е точен, до 1127 г. в ордена не би трябвало да са постъпвали нови членове, а ето че през 1126 г. тамплиерите всъщност са се увеличили с четирима57. Дали Вилхелм греши, като казва, че девет години не са приемани нови членове? Или е прав в това си твърдение, а бърка датата, когато според него е основан орденът? В случай че графът на Анжу е станал тамплиер през 1120 г., а орденът не е увеличавал девет години броя на членуващите в него, излиза, че той е създаден не през 1118 г., а най-късно през 1111–1112 г.

В подкрепа на този извод съществуват убедителни доказателства. През 1114 г. графът на Шампания се готви за пътуване до Светите места. Малко преди да замине, получава писмо от епископа на Шартр, който освен другото му съобщава: „Разбрахме, че… преди да заминеш за Йерусалим, си се зарекъл да се присъединиш към «Христовата милиция», че искаш да се влееш в редиците на евангелските войни.“58 „Христова милиция“ е името, с което са известни в началото тамплиерите, пак с това име ги обозначава и св. Бернар. В писмото си епископът просто не може да има предвид друго, например, че графът на Шампания е намислил да стане кръстоносец, защото по-нататък споменава за клетвата за скромност и въздържание, произтичаща от неговото решение, каквато едва ли са давали редовите кръстоносци. Тоест, от това писмо се разбира, че още през 1114 г. Орденът на тамплиерите вече е съществувал или вече е бил замислян, а графът на Шампания е смятал да се влее в редиците му, което прави десет години по-късно. Един историк, обърнал внимание на писмото, прави доста странното заключение, че епископът е имал предвид друго59, че няма как да говори за тамплиерите, понеже орденът бил основан цели четири години по-късно, през 1118 г. Или епископът просто не е знаел през коя година пише? Да де, но той е починал през 1115 г. Как през 1114 г. ще „сбърка“ и ще спомене нещо, което още не съществува? Има един-единствен, и то очевиден отговор на този въпрос: греши не епископът, а Вилхелм Тирски, както и работилите по-късно историци, смятали го за безспорен авторитет.

Сам по себе си фактът, че орденът е основан по-рано, не буди непременно някакви сериозни подозрения. Има обаче други обстоятелства и странни съвпадения, които определено са твърде съмнителни. Най-малко трима от деветимата рицари, създали ордена, включително Хуго дьо Пайен, явно са земляци, имат роднински връзки, познавали са се отпреди и са били васали на един и същи феодал — графа на Шампания, на когото през 1114 г. пише епископът на Шартр и който през 1124 г. става тамплиер и се заклева да е верен на собствения си васал! През 1115 г. той предоставя безвъзмездно земята, на която св. Бернар, покровител на тамплиерите, съгражда прочутото абатство Клерво, а един от рицарите, основатели на ордена — Андре дьо Монбар, е чичо на св. Бернар.

Нещо повече, от 1070 г. в Троа, където е замъкът на графа на Шампания, процъфтява влиятелна кабалистична и езотерична школа60. На църковния събор, състоял се през 1128 г. в Троа, тамплиерите са регистрирани официално сред монашеските ордени. През следващите два века Троа е тяхно стратегическо средище, дори днес край града има гора, която се нарича Тамплиерският лес. Пак в Троа е създаден един от първите, ако не и първият рицарски роман с автор Кретиен дьо Троа.

Лека-полека сред тази лавина от данни започнахме да съзираме някаква основна нишка, модел, който явно не бе плод просто на съвпадения. В случай че такъв модел наистина съществуваше, щяха да се потвърдят подозренията ни, че тамплиерите са имали някаква тайна мисия. Можехме обаче само да се досещаме до какво се е свеждала тя. Една от нашите отправни точки бе мястото, където се е намирало крилото в кралския дворец, отредено на ордена: точно край Храмовия хълм. През 70 г. храмът, извисявал се там, е сринат до основи от римското войнство, предвождано от Тит. Съкровищата му са плячкосани и пренесени в Рим, а оттам — вероятно в Пиренеите. Но ако в храма е имало и нещо друго, много по-важно от богатствата, заграбени от римляните? Твърде възможно е, изправени пред наближаващите фаланги на стотниците, свещениците в храма да са оставили плячката, която римляните са се надявали да намерят, и да са скрили нещо много по-значимо някъде наблизо, например под самия храм.

Един от ръкописите, намерени в Кумран край Мъртво море, е известен като „Медния ръкопис“. През 1955–1966 г. той е разчетен в Манчестърския университет: в него недвусмислено се говори за голямо количество златни кюлчета, църковна утвар, други предмети, чийто характер не се уточнява, и някакво „съкровище“. Споменава се и за двайсет и четири тайника под самия Йерусалимски храм61.

В средата на XII в. някой си Йохан фон Вюрцбург, ходил на поклонение на Божи гроб, описва посещението си в така наречените „Соломонови конюшни“. Още личат останките от тези постройки, разположени до самия храм. Според Йохан те били много просторни и побирали две хиляди коня, тъкмо в тях тамплиерите държат жребците си. Според най-малкото още един летописец рицарите от ордена използват конюшните дори през 1124 г., когато уж наброявали едва деветима души. От това се подразбира, че веднага след основаването на ордена членовете му се заемат с разкопки около храма.

Тамплиерите явно търсят нещо. Не е изключено да са пратени в Светите места нарочно, с една-единствена цел — да намерят това нещо. Ако това предположение е вярно, се изясняват доста странни моменти: например защо са настанени в кралския дворец и защо летописецът на краля изобщо не ги споменава. Но ако наистина са пристигнали с някаква мисия в Палестина, кой ги е изпратил?

През 1104 г. графът на Шампания се среща тайно с неколцина високопоставени благородници, един от които току-що се е завърнал от Йерусалим62. На срещата присъстват представители на аристократичните родове Бриен, Жоанвил и Шомон, които, както не след дълго се убедихме, играят важна роля в нашия разказ. Там е и сеньор Андре дьо Монбар, един от рицарите, основали Ордена на тамплиерите, и чичо на св. Бернар.

Малко сред срещата графът на Шампания заминава за Светите места и остава там четири години — до 1108 г.63 През 1114 г. предприема още едно пътуване до Палестина с намерението да се присъедини към „Христовата милиция“, но после се отказва и подир година се прибира в Европа. Веднага след като се връща, дарява доста от земите си на цистерианския орден, сред чиито най-изтъкнати членове е св. Бернар. Върху дарената земя св. Бернар построява абатство Клерво, където се установява да живее и укрепва ордена на цистерианците.

Към 1112 г. те са на ръба на разорението. Ала след като св. Бернар поема ръководството на ордена, той най-неочаквано изживява бурен разцвет. През следващите няколко години са построени пет-шест абатства. През 1153 г. абатствата наброяват над триста, шейсет и девет от които е основал лично св. Бернар. Това невероятно разрастване наподобява разцвета, изживяван по същото време от Ордена на тамплиерите. А както вече отбелязахме, сред основателите на ордена е чичото на св. Бернар — Андре дьо Монбар.

Струва си още веднъж да изложим накратко в тяхната последователност тези заплетени събития. През 1104 г., след като се среща с неколцина благородници, един от които е свързан с Андре дьо Монбар, графът на Шампания заминава за Светите места. През 1112 г. племенникът на Андре дьо Монбар, св. Бернар, става член на цистерианския орден. През 1114 г. графът на Шампания предприема второ пътуване до Светите места с намерението да се включи в Ордена на тамплиерите, който е основан освен от Андре дьо Монбар и от собствения му васал и който вече съществувал или най-малкото е замислен, както личи от писмото на епископа на Шартр. През 1115 г., има-няма година по-късно, графът на Шампания се прибира в Европа и дарява земя на абата на Клерво, тоест на племенника на Андре дьо Монбар. През следващите няколко години и цистерианците, и тамплиерите, с други думи, ордените на св. Бернар и Андре дьо Монбар, натрупват баснословни богатства и се разрастват неимоверно.

Докато разсъждавахме над тези събития, все повече се убеждавахме, че колкото и заплетени да са те, в основата си са подчинени и са съобразени с някаква схема, която в никакъв случай не е плод на случайността или на голи съвпадения. Точно обратното, по всичко личеше, че си имаме работа със сложен и амбициозен план, чиито следи се губеха в столетията. За да възстановим подробностите, предпазливо разработихме хипотеза, нещо като „сценарий“, в който да вместим вече известните ни факти.

Допускаме, че в Светите места случайно или целенасочено е било намерено нещо от огромна важност, към което проявяват интерес някои от най-влиятелните европейски благородници. Предположихме и че находката е съдържала пряко или косвено огромно потенциално богатство, както може би и нещо, което трябва да се пази в тайна и за което не бива да знае никой освен малцина високопоставени феодали. Накрая, решихме, че за нея е съобщено на срещата, състояла се през 1104 г.

Веднага след нея графът на Шампания заминава за Светите места вероятно за да провери онова, което е научил, а може би и да даде указания за някакви действия, например за създаването на организацията, прераснала по-късно в Ордена на тамплиерите. Орденът е учреден през 1114 г., ако не и по-рано с решаващото съдействие на графа на Шампания, който, както личи, е бил негов вдъхновител и го е финансирал. През 1115 г. парите започват да се връщат обратно в Европа, за да попаднат у цистерианците, които, ръководени от св. Бернар и радващи се на доста силни позиции, подкрепят новоучредения Орден на тамплиерите и издигат престижа му.

С помощта на св. Бернар цистерианците си спечелват духовно господство в Европа. Ръководени от Хуго дьо Пайен и Андре дьо Монбар, тамплиерите си извоюват военно и административно господство в Светите места, което бързо се разпростира и в Европа. Зад бурното развитие и на двата ордена стоят, макар и в сянка, чичото и племенникът, както и богатствата, влиянието и покровителството на графа на Шампания. Те тримата са неразривно свързани и наподобяват жалони, които веднага бият на очи и бележат смътните очертания на някакъв сложен загадъчен план.

Ако такъв план наистина е съществувал, не можем, разбира се, да го приписваме само на тях тримата. Обратното, той явно е предполагал активното съдействие и на други хора, както и внимателна, премислена организация. Вероятно тъкмо „организация“ е ключовата дума, защото ако хипотезата ни е вярна, всичко е било подчинено на тази организация, включваща може би и трети, таен орден, съществувал в сянката на известните на всички ордени на цистерианците и на тамплиерите, за които има множество писмени свидетелства. Ето че доста бързо се натъкнахме на доказателства за съществуването на този трети орден.

Междувременно насочихме вниманието си към хипотетичното „откритие“ в Светите места, въз основа на което бяхме изградили своя „сценарий“. Какво ли е било намерено там? Какво ли са знаели тамплиерите, както и св. Бернар и графът на Шампания? Когато орденът им е разпуснат, тамплиерите не споменават и думица къде точно се намира тайното им съкровище и какво съдържа. Не са се запазили и никакви документи. Ако то се е свеждало само до материални богатства, например до кюлчета злато, защо е трябвало да крият или унищожават целия си архив, всичките си протоколи и устави? Оттук се подразбира, че тамплиерите са притежавали още нещо, толкова ценно, че дори подложени на жестоки мъчения, те не са изтървали и дума за него. Само богатството не може да накара всички членове на ордена да мълчат като гроб. Каквато и тайна да са пазели, тя явно е свързана с нещо друго, например с отношението им към Исус.

На 13 октомври 1307 г. всички тамплиери във Франция са взети под стража от сенешалите на Филип Хубави. Това обаче не е цялата истина. От гоненията са се изплъзнали тамплиерите най-малкото от един храм — храма Безю недалеч от Рен Льошато. Как и защо са избягали? За да отговорим на този въпрос, се наложи да проучим какво точно са правили членовете на ордена в околностите на Безю. Оказа се, че дейността им там е била доста активна — в тази област те са разполагали с пет-шест храма и множество имоти, разпрострели се на около трийсет-четирийсет квадратни километра.

През 1153 г. велик магистър на Ордена на тамплиерите става един местен благородник, симпатизиращ на катарите: Бертран дьо Бланшфор, чийто фамилен замък е кацнал на планински връх на няколко километра от Безю и Рен Льошато. Ръководил ордена в периода 1153–1170 г., той вероятно е най-изтъкнатият велик магистър в него. Преди да го поеме, йерархията и административната му структура са най-малкото мъгляви. Тъкмо Бертран превръща Ордена на тамплиерите в изключително ефикасна, добре организирана и невероятно дисциплинирана йерархична институция. Тъкмо по негова инициатива тамплиерите се включват в дипломацията на високо равнище и в световната политика. А според запазените исторически сведения негов наставник е не друг, а Андре дьо Монбар, посочван от някои историци дори като велик магистър на тамплиерите непосредствено преди Бертран.

Няколко години след създаването на ордена Бертран не само става негов член, но и му дарява земи в околностите на Рен Льошато и Безю. А през 1156 г., когато вече е и велик магистър на тамплиерите, орденът докарва в областта и германци рудничари, които според сведенията били подложени на строг, почти военен режим. Забранено им е да общуват по какъвто и да е повод с местното население и живеят отделени от всички. Учреден е дори специален съдебен орган, който да решава засягащите ги юридически спорове. Германците са доведени под предлог, че ще работят в златните мини в планините край владенията на Бланшфор, от които римляните преди цяло хилядолетие са извлекли всичкото злато64.

През XVII в. на неколцина инженери е възложено да проучат какви залежи от полезни изкопаеми има в областта и да представят подробен отчет. Един от инженерите, Сезар д’Аркон, споменава в отчета си, че се е натъкнал на развалини, останали от рудничарите германци. Въз основа на своите проучвания той твърди, че германците изобщо не са добивали метали65. С какво тогава са се занимавали? Сезар д’Аркон не е сигурен — може би с леярство или с изграждането на някаква метална конструкция, а може би са правели подземна крипта, нещо като хранилище.

Какъвто и да е отговорът на тази загадка, в околностите на Рен Льошато е имало тамплиери най-малко от средата на XII в. През 1285 г. край Шампан сюр Од на няколко километра от Безю вече е имало тамплиерски храм. Въпреки това в края на XIII в. Пиер дьо Воазен, владетел на Безю и Рен Льошато, кани в областта още неколцина тамплиери, дотогава живели в провинция Русийон на Арагонското кралство66. Това свежо попълнение тамплиери се установява на върха на планината Безю, където построява наблюдателница и параклис. На пръв поглед те са повикани в Безю, за да охраняват района и пътя през долината, по който поклонниците отиват в Сантяго де Компостела. Не е ясно обаче защо се е наложило да бъдат канени от другаде още тамплиери. Първо, те едва ли са били толкова много, че числеността им да има някакво значение. Второ, в областта вече има рицари от ордена. И накрая, Пиер дьо Воазен разполага със своя войска, която заедно с местните тамплиери е достатъчна, за да брани околността. Защо тогава в Безю са дошли тамплиери от Русийон? Според местните предания тяхната цел е била да шпионират. А също да изровят, да скрият или да пазят някакво съкровище.

В каквото и да се е състояла тайнствената им мисия, те явно са се ползвали с неприкосновеност. На 13 октомври 1307 г. единствени те измежду всички тамплиери във Франция не са подложени от Филип Хубави и неговите сенешали на гонения. В онзи съдбовен ден тамплиерите в Безю са ръководени от някой си сеньор Дьо Гот67. А преди да стане папа и да вземе името Климент V, мекушавият архиепископ на Бордо, пионка в ръцете на крал Филип Хубави, се казва Бертран дьо Гот. Нещо повече, майката на новия Понтифекс, Ида дьо Бланшфор, е роднина на Бертран дьо Бланшфор. Дали папата не е знаел някаква тайна, в която единствено неговото семейство е било посветено чак до XVIII в., когато абат Антоан Бигу, кюре на Рен Льошато и изповедник на Мари дьо Бланшфор, не написва документите, намерени от Сониер? В такъв случай не е изключено папата да е закрилял по някакъв начин своя родственик, водач на тамплиерите в Безю.

Историята на тамплиерите, живели в околностите на Рен Льошато, е изпълнена с не по-малко озадачаващи загадки от историята на ордена като цяло. Натъкнахме се обаче и на редица факти, например ролята на Бертран дьо Бланшфор, които сякаш свързват общите загадки с тайните от местен характер.

Междувременно се сблъскахме с какви ли не странни съвпадения, които бяха прекалено много, че да са плод на случайността. Дали наистина не ставаше дума за добре премислен план? Ако такъв план съществуваше, той явно не е паднал от небето, някой го бе разработил. Всички доказателства, с които разполагахме, все повече ни навеждаха на мисълта, че е съществувала добре смазана тайна организация, състояща се вероятно от неколцина души, дори от орден, дърпащ конците иззад кулисите. Не ни се наложи да търсим потвърждение, че наистина е имало такъв орден. То сякаш дойде само.