Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Какво ли подминавахме? Или може би знаехме какво търсим, но не и къде да го търсим? Или пък имаше нещо, което непрекъснато ни бе пред очите, но ние по една или друга причина просто не го забелязвахме? Доколкото бяхме в състояние да преценим, не бяхме подминали нито един факт, нито едно сведение, потвърдено от официалната историография. Ами ако имаше нещо, останало извън обсега на документираната история и конкретните факти, към които се придържахме?

Безспорно съществуваше една тема, която като с червена нишка пронизваше цялото ни проучване, която непрекъснато и упорито изникваше и сякаш ни преследваше: темата за твърде любопитния и тайнствен предмет, известен като Свещения Граал. Според съвременници на катарите например мнозина са смятали, че тъкмо хората, изповядващи тази ерес, притежават Граала. В други предания се разказва, че и рицарите тамплиери са негови пазители. Първите рицарски романи за Граала се появяват в двора на графа на Шампания, активно участвал в създаването на Ордена на тамплиерите. Когато тамплиерите са подложени на гонения, в официалните протоколи на Светата инквизиция е записано, че причудливите глави, пред които рицарите се прекланят, притежават много от чудодейните свойства, приписвани на Граала: например те предпазват от беди и правят земята плодородна.

Натъквахме се на Граала и в множество други случаи. За него например се споменава във връзка с окултните общества на Жозефен Пеладан и Клод Дебюси от края на миналия век. Или с Годфрид Булонски, който според средновековните легенди и фолклор е потомък на Лоенгрин, Лебедовия рицар, а в рицарските романи Лоенгрин пък е син на Парсифал, неизменен герой на първите предания за Граала. И още нещо, Вилхелм Гелонски — владетел на средновековно княжество в Южна Франция по времето на Карл Велики, е главен герой в един роман в стихове на Волфрам фон Ешенбах, най-известния автор на рицарски романи за Граала. В творбата се споменава, че по един или друг начин Вилхелм е свързан с тайнственото „семейство на Граала“.

Дали присъствието на Граала в нашето и в подобни проучвания бе чисто съвпадение и случайност? Или имаше някаква нишка — незабележима, ала осезаема, която по някакъв наглед невероятен начин свързваше темата на нашето изследване с Граала, каквото и да представлява той? Тук се натъкнахме на един доста мъчен въпрос: дали Граалът не е нещо повече от чиста измислица? Дали е съществувал реално в една или друга форма? Или не символизира някакъв конкретен предмет?

Въпросът безспорно си бе, меко казано, костелив орех. Имаше опасност да се отклоним твърде много, да навлезем в сферата на безплодното умуване. Но ако не друго, той насочи вниманието ни към самите рицарски романи, посветени на Свещения Граал, които, от своя страна, ни изправиха пред множество озадачаващи загадки, безспорно засягащи основната тема на нашето проучване.

По принцип се смята, че Свещеният Граал е свързан с Исус. Според някои предания това е чашата, от която Исус и апостолите са пили на Тайната вечеря. Според други в този съсъд Йосиф Ариматейски е събрал кръвта на Исус, докато той е бил на кръста. А според трети е служил и за едното, и за другото. Но ако Граалът наистина е свързан толкова тясно с Христос, ако той наистина съществува, защо цели десет столетия не се споменава никъде за него? Къде е бил през всичкото това време? Защо за него не се разказва в по-ранната литература, предания и фолклор? Защо нещо, толкова важно и съществено за християнството, сякаш изчезва вдън земята?

И — още по-любопитно — защо за него най-сетне започва да се говори в точно определен момент: в разгара на кръстоносните походи? Просто съвпадение ли е, че този тайнствен предмет, който сякаш не е съществувал цели хиляда години, отново изниква тъкмо когато Франкското кралство в Йерусалим изживява своя разцвет, когато тамплиерите са най-силни и катарите стават толкова влиятелни, че застрашават да изместят римокатолическата църква? Наистина ли се касае просто за стечение на обстоятелствата? Или между отделните факти има някаква връзка?

Притиснати от тези въпроси, се видяхме принудени да се заемем с рицарските романи, посветени на Свещения Граал. Едва след като се запознаехме по-подробно с тези „измислици“, можехме да се надяваме да установим дали тяхното присъствие в изследването ни е плод на случайност, или е закономерно, част е от някакъв модел от изключително значение.

Легендата за Свещения Граал

Повечето учени от нашето столетие са единодушни в становището, че в основата си преданията за Свещения Граал са езически и са свързани с обредите около смяната на годишните времена, около смъртта и повторното раждане на годината. В първоначалната си форма те явно идват от култа към растителността, който се доближава, а може би и произлиза от култовете към Тамуз, Атис, Адонис и Озирис, разпространени в Предна Азия. И в ирландската, и в уелската митология често се говори за смъртта, прераждането и обновлението, както и за подобните на тях процеси в земята: безплодието и плодородието. На тази тема е посветен и романът в стихове „Сър Гауейн и Зеленият рицар“, написан от неизвестен автор през XIV в. А в келтските легенди с общо заглавие „Мабиногион“, датиращи горе-долу от същата епоха, както рицарските романи за Свещения Граал, но явно осланящи се на много по-стари източници, се споменава някакъв тайнствен „казан на прераждането“, в който, ако хвърлиш привечер някой мъртъв воин, на другия ден той оживява. Казанът често е свързван с великана Бран, който освен него притежава и поднос: само да ти се прияде нещо, и то моментално се появява върху подноса, чудодейно свойство, понякога приписвано и на Граала. Според преданието в края на живота си Бран е обезглавен и главата му е отнесена за талисман в Лондон. Там тя вършела какви ли не чудеса: не само осигурявала плодородие, ала и с някаква тайнствена сила отблъсквала нашествениците.

Много от тези теми откриваме след време и в рицарските романи за Свещения Граал. Бран с неговия казан и поднос безспорно е оказал влияние върху представите за Граала, а главата на великана има същата чудодейна сила не само като Граала, но и като главите, пред които според протоколите на Инквизицията се прекланят тамплиерите.

Редица учени, от Джеймс Фрейзър в неговата „Златна клонка“ до съвременните историци, са изследвали най-подробно езическия корен на преданията за Граала. Ала през втората половина на XII в. този езически характер претърпява странна и изключително важна метаморфоза. По причини, неизяснени от учените, Граалът започва да се свързва главно и единствено с християнството, и то с една негова твърде неортодоксална форма, и най-вече с Исус. Тук явно става дума за нещо повече от обичайно сливане на езическия култ с християнската вяра.

Като реликва, свързвана по някакъв тайнствен начин с Исус, Граалът става основна тема на огромен брой рицарски романи и дълги поеми, които дори днес разпалват въображението. Въпреки неодобрението на църквата близо век този жанр в средновековната литература изживява небивал разцвет и също се превръща в нещо като култ, просъществувал — един твърде любопитен факт! — почти колкото Ордена на тамплиерите в периода, след като през 1188 г. той се отделя от Братството на монасите от Сион. Сетне, когато през 1291 г. Светите земи са превзети от мюсюлманите, а между 1307 и 1314 г. тамплиерите са подложени на гонения, рицарските романи за Граала също изчезват от историческата сцена — най-малкото за два века. През 1470 г. Томас Малори отново се обръща към темата и й посвещава прочутия си роман „Смъртта на Артур“, след което тя неизменно присъства в западноевропейската култура. Интерес към нея проявяват не само писателите. Съществуват множество документални доказателства, че някои от водачите на националсоциалистите в Германия са вярвали в реалното съществуване на Граала, а по време на Втората световна война в Южна Франция са правени археологически разкопки, при които явно е търсен тайнственият предмет261.

По времето на Малори на Граала вече са приписвани горе-долу същите свойства, които свързваме с него и днес. Още тогава се смята, че от него Исус и апостолите са пили на Тайната вечеря, а сетне Йосиф Ариматейски е събирал кръвта на Спасителя. Според някои сведения Йосиф Ариматейски е занесъл чашата в Англия, по-точно в Гластънбъри. Според други Мария Магдалина идва с Граала във Франция. Съществуват предания от IV в., според които Мария Магдалина бяга от Светите земи и идва с кораб в Марсилия, където и досега светите й мощи са почитани. Средновековните легенди гласят, че тя донася със себе си в Марсилия и Свещения Граал. През XV в. на тази легенда явно се е гледало съвсем сериозно, защото хора като Рене Анжуйски събират „чаши Граал“.

В по-старите предания обаче се подчертава, че Магдалина идва във Франция с Граала, а не с чаша, тоест едва по-късно Граалът е оприличаван на чаша. Малори повтаря това сравнение, което оттогава се смята за азбучна истина. Той обаче борави твърде свободно с оригиналните източници, където Граалът е много повече от обикновена чаша, а неговите вълшебни свойства са значително по-важни, отколкото качествата, които му приписват рицарите и които Малори възхвалява.

Според повечето учени първият рицарски роман за Граала е написан в края на XII в., вероятно през 1188 г. — съдбовната година, когато Йерусалим е превзет от мюсюлманите, а Орденът на тамплиерите се отделя от Братството на монасите от Сион — и е онасловен „Роман за Парсифал“, или „Сказание за Граала“. Негов автор е Кретиен дьо Троа, който е свързан, макар и да не е уточнено като какъв, с двора на графа на Шампания.

За живота на Кретиен не се знае почти нищо. Известно е само, че е имал някакви отношения с двореца в Шампания, и то от множеството творби, които Кретиен пише преди рицарския си роман и които посвещава на Мари, графиня на Шампания. Благодарение на тези свои произведения все с рицарска тематика, едно от които е за Ланселот, без обаче в него да се споменава за Граала, през 80-те години на XII в. Кретиен дьо Троа си спечелва огромна известност. Би могло да се очаква, че ще продължи да пише творби в този дух, към края на живота си обаче той се обръща към нова, неизвестна дотогава тема — така в западноевропейската култура и съзнание се появява Свещеният Граал такъв, какъвто го знаем днес.

Кретиен дьо Троа посвещава своя роман за Граала не на Мари, графиня на Шампания, а на Филип Елзаски, граф на Фландрия262. В началото на творбата той пояснява, че я е написал по изричната молба на Филип, от когото за пръв път чува историята. Самият роман се превръща в нещо като модел, като прототип за създадените по-късно произведения, посветени на Граала. Главният герой — Парсифал, е описан като „син на вдовица“. Тази характеристика е твърде показателна и любопитна. Тя битува отдавна в някои дуалистични и гностични ереси, които използват същото определение било за своите пророци, било за самия Исус. По-късно е една от любимите теми на франкмасонството.

Парсифал оставя майка си и поема на път, за да стане рицар. По време на странстванията си среща един загадъчен герой — Краля на рибарите, който го подслонява за през нощта в замъка си. Същата вечер се появява Свещеният Граал. Нито тук, нито по-нататък в романа той не е свързван с Исус. Всъщност читателят научава твърде малко за него. Авторът не посочва дори какво представлява той. Споменава само, че го донася една девойка, че е златен и е украсен със скъпоценни камъни. Парсифал не знае, че от него се очаква да попита какъв е този тайнствен предмет и по-точно да зададе въпроса: „Кой е обслужван с него?“ Самият въпрос е доста мъгляв. Ако Граалът представлява някакъв съсъд или поднос, въпросът би могъл да означава „Кой може да яде от него?“ Въпросът обаче може и да се перифразира: „На кого служиш (в смисъла, който рицарите влагат в думата), като поднасяш Граала?“ Каквото и да е значението на въпроса, Парсифал пропуска да го зададе и когато се събужда на другата сутрин, в замъка няма никого. Както разбира след време, е навлякъл с немарливостта си ужасни беди на владението. Пак подир време научава, че и той е от „семейството на Граала“ и тайнственият Крал на рибарите, „закрилян“ от Граала, му е чичо. На това място Парсифал прави любопитно признание: заявява, че след злочестините заради Граала е престанал да обича Бога и да вярва в него.

Романът на Кретиен дьо Троа е още по-озадачаващ с това, че е незавършен. Писателят умира някъде през 1188 г. и е твърде възможно просто да не е успял да напише края на творбата си, ала и да я е завършил, не се е запазил нито един екземпляр. Дори и някога да е съществувал ръкопис, през 1188 г. в Троа избухва голям пожар, който може би го е унищожил. Тук не е мястото да правим излишни догадки, но според някои учени е твърде подозрително, че Кретиен дьо Троа умира същата година, когато е избухнал и пожарът.

При всички положения вариантът на преданието за Граала, който е оставил Кретиен дьо Троа, е важен не толкова сам по себе си, а по-скоро като модел за подражание. През следващото половин столетие темата, пресъздадена в роман в двора на Троа, плъзва като горски пожар из цяла Западна Европа. Същевременно обаче днешните литературоведи са единодушни, че написаните по-късно рицарски романи за Граала не се осланят изцяло на творбата на Кретиен дьо Троа и че авторите им са черпили поне още от един източник, вероятно съществувал и преди романа на писателя от Шампания: в тях преданието за Граала е свързвано много по-тясно с крал Артур, който във версията на Кретиен е второстепенен герой, а също и с Исус.

Три от тези по-късни романи се оказаха особено интересни и показателни за нас. Първият — „Роман за историята на Свещения Граал“, е написан от Робер дьо Борон някъде през последното десетилетие на XII в. Основателно или не, именно на Дьо Борон се приписва заслугата, че е превърнал Граала в чисто християнски символ. Самият писател заявява, че е черпил от по-ранен източник, различен от този на Кретиен дьо Троа. Когато говори за своя роман в стихове и по-конкретно за християнския характер на Граала, той намеква за някаква „велика книга“, чиито тайни са му били разкрити263.

Ето защо не е сигурно дали именно Робер дьо Борон или някой преди него е свързал Граала с християнството. Повечето днешни изследователи са по-склонни да приемат второто предположение. Безспорно е обаче, че тъкмо Дьо Борон описва в роман тази връзка. В творбата му за пръв път се говори, че Граалът е чашата, използвана на Тайната вечеря. Сетне тя попада у Йосиф Ариматейски, който след свалянето на Исус от кръста я пълни с кръвта на Спасителя — точно тази свещена кръв придава на Граала чудодейни свойства. По-нататък Робер дьо Борон разказва, че след Разпятието на Исус чашата остава у семейството на Йосиф, и описва премеждията именно на това семейство. В романа му Галахад е представен като син на Йосиф Ариматейски, а зетят на Йосиф — Бронс, занася Граала в Англия и става Крал на рибарите. Както и в романа на Кретиен дьо Троа, Парсифал е „син на вдовица“, но и внук на Краля на рибарите.

Както се убеждаваме, версията на Робер дьо Борон се различава в много отношения от творбата на Кретиен дьо Троа. И в двете произведения Парсифал е „син на вдовица“, но при Дьо Борон той е внук, а не племенник на Краля на рибарите, тоест, свързан е по-пряко със „семейството на Граала“. Кретиен дьо Троа не дава точна хронология, само споменава, че действието се развива по времето на Артур, а Робер дьо Борон е съвсем конкретен — за него премеждията с Граала се разиграват в Англия, и то през епохата не на Артур, а на Йосиф Ариматейски.

Има още един рицарски роман за Граала, твърде сходен с творбата на Робер дьо Борон. Авторът му сякаш се осланя на същите източници, но тълкува почерпения от тях сюжет съвсем различно и по определено по-интересен начин. Този роман е известен като „Перлесфаус“ и е написан горе-долу по същото време, както произведението на Дьо Борон — някъде между 1190 и 1212 г., от човек, който в разрез с тогавашната традиция предпочита да остане анонимен, нещо твърде странно, като знаем с какви почести са се ползвали писателите от онази епоха. Може би е дал някакъв обет като член на монашески или монашеско-рицарски орден, където съчиняването на подобни романи се е смятало за светотатство. И наистина, има множество писмени сведения, че случаят е точно такъв. Според най-малко един съвременен литературовед авторът на „Перлесфаус“ е тамплиер264, предположение, потвърждавано от някои факти. Знае се например, че Тевтонският орден е насърчавал и възнаграждавал анонимните поети сред своите членове, практика, вероятно въведена от тамплиерите. И още нещо, в своето произведение авторът на „Перлесфаус“ показва невероятни познания по бойно изкуство, като се почне от бронята и оръжията и се стигне до стратегията, тактиката и начините, по които може да бъде ранен човек. От подробното описание на раните например съдим, че писателят има личен опит на бойното поле, ето защо, за разлика от другите автори на рицарски романи, не идеализира полесраженията и ги пресъздава пределно реалистично.

Дори и да не е написан от тамплиер, „Перлесфаус“ ни дава доста основания да свързваме тамплиерите с Граала. Макар и неназован по име, орденът безспорно присъства в романа. По време на странстванията си Парсифал случайно вижда по пътя един замък. Граалът не е там, в него обаче живее община на „посветени“, които явно знаят за съществуването му. Парсифал е посрещнат от двама „магистри“: с едно плясване на ръце те повикват при себе си още трийсет и трима мъже. „Бяха в бели одежди само с един червен кръст върху гърдите, всичките бяха горе-долу на еднаква възраст.“265 Един от загадъчните „магистри“ заявява, че е виждал с очите си Граала, привилегия, каквато имат малцина призвани. Мъжът казва още и че знае какво е потеклото на Парсифал.

Както в романите на Кретиен дьо Троа и Робер дьо Борон, и в „Перлесфаус“ се поставя огромно ударение върху произхода. На много места потеклото на Парсифал е определяно като „най-свято“. Веднъж авторът пише без заобикалки, че героят му е „потомък на Йосиф Ариматейски“, „че Йосиф е вуйчо на майка му и седем години е бил войник при Пилат“266.

Но действието в „Перлесфаус“ не се развива по времето на Йосиф. Обратното, както във версията на Кретиен дьо Троа всички случки се разиграват във времето на Артур. Хронологията се обърква още повече от факта, че в творбата Светите места вече са превзети от „неверниците“, което, както знаем, става две столетия след Артур. Явно тук Светите места — това е Камелот.

В много по-голяма степен от романите на Кретиен дьо Троа и Робер дьо Борон „Перлесфаус“ е с магически характер. Освен познания в областта на бойното изкуство анонимният автор показва и твърде изненадващи за онова време познания във викането на духове и заклинанията. В книгата му има и доста препратки към алхимията — в нея например се говори за „двамина, направени от мед чрез изкуството на некромантията“267. Някои от вълшебствата и алхимичните опити напомнят за тайнствеността, с която са обгърнати тамплиерите. Единият от „магистрите“ в приличната на ордена на тамплиерите община, където всички са облечени в бяло, казва на Парсифал: „Съществуват главите, запечатани в злато, както и главите, запечатани в сребро, а също телата, на които са принадлежали тези глави; заповядвам ти да повикаш главите и на Краля, и на Кралицата.“268

„Перлесфаус“ изобилства с препратки не само към магьосничеството, но и с пасажи, белязани с еретически и езически дух. И тук Парсифал е определян с думи, характерни за дуалистите — като „син на вдовица“. Споменава се за някакъв свещен ритуал, при който в жертва е принасян цар, нещо твърде странно за наглед християнско произведение, както и за деца, които биват изпичани и изяждани, престъпление, в което тамплиерите непрекъснато са обвинявани. На едно място е описан доста необичаен обред, също понякога споменаван в протоколите на процесите срещу тамплиерите. Край червен кръст, издигнат насред гората, хрътки разкъсват приказно красиво бяло животно. Докато Парсифал наблюдава, идват рицар и девойка, които събират в златни съсъди парчетата, останали от животното, и след като целуват кръста, изчезват сред дърветата. Сетне и Парсифал пада на колене и целува кръста:

Подобно светотатство с кръста извиква определени асоциации с обвиненията, отправяни към тамплиерите. Но не само към тях. То може би е отглас и от учението на дуалистите или гностиците, а защо не и на катарите, които също отричат кръста.

В „Перлесфаус“ тази смесица от дуалистични и гностични представи в известен смисъл се разпростира и върху самия Граал. При Кретиен дьо Троа Граалът е някакъв неопределен предмет от злато, инкрустирано със скъпоценни камъни. Робер дьо Борон уточнява, че това е чашата от Тайната вечеря, в която по-късно е била събрана Христовата кръв. Ето че в „Перлесфаус“ Граалът придобива твърде необичайни и многозначителни измерения: на едно място някакъв свещеник предупреждава сър Гауейн „в никой случай да не разкрива тайните на Спасителя, понеже който е посветен в тях, няма правото да ги разгласява“270. Тоест в Граала е заложена някаква тайна, която е свързана с Христос и в която са посветени малцина.

Когато най-сетне Гауейн зърва все пак Граала, „му се стори, че насред Граала е съгледал дете… той вдигна взор и подир туй му се привидя, че Граалът целият е от кръв и плът, а после като че съзря Крал с корона, разпнат на кръст“271. След известно време Граалът „се появи на освещаването на литургията, и то по пет различни начина, които никой не бива да издава, понеже тайнството на помазването е само за оногова, когото е посочил Господ. Крал Артур бе видял всички промени — накрая се появи потир.“272

Накъсо, в „Перлесфаус“ Граалът приема различни въплъщения или образи. Най-напред той е коронован цар, разпнат на кръста. Сетне — дете. После мъж с трънен венец и разкървавено чело, нозе, длани и хълбоци273. Четвъртото превъплъщение не е уточнено, петото е потир. Всяка промяна във вида на Граала е съпровождана от благоухание и силна светлина.

С други думи, от „Перлесфаус“ излиза, че Граалът е няколко неща едновременно или нещо, което може да бъде тълкувано на няколко различни равнища. На битово ниво той явно е някакъв предмет: чаша, бокал или потир. В метафоричен смисъл е родословие или определени представители на това родословие. Съвсем очевидно Граалът е и някакво изживяване — например просветление, така както го разбират гностиците и както го почитат катарите и другите дуалистични секти от онова време.

Историята, както я е разказал Волфрам фон Ешенбах

От всички рицарски романи, посветени на Граала, най-прочут и най-стойностен като художествено произведение е „Парсифал“, писан някъде между 1105 и 1216 г. Негов автор е рицарят от Бавария Волфрам фон Ешенбах. В началото смятахме, че като баварец той вероятно се е отдалечил от темата и творбата му не е такъв сигурен източник на информация, както множеството други произведения със същия сюжет. Много скоро обаче се убедихме, че ако има някой, който да е наясно с Граала, то това е тъкмо Ешенбах.

Още в началото писателят заявява дръзко, че версията на Кретиен дьо Троа е погрешна, докато неговата е точна, понеже той е черпил информация от „посветени“ — от Киот Провански, който от своя страна я е получил от някой си Флегетанис. Струва си да цитираме дословно Волфрам фон Ешенбах:

От множеството въпроси, които поражда този цитат, е важно да наблегнем поне на четири. Първо, в историята за Граала се появява семейството на някакъв човек — Мазадан. Второ, владетелите на Анжу придобиват решаващо значение. Трето, от пасажа излиза, че в първоначалния си вид преданието е дошло в Западна Европа през Пиренеите, от мюсюлманска Испания, едно твърде правдоподобно твърдение, понеже знаем, че Толедо се е славел като средище на езотеризма, и юдейски, и мюсюлмански. Ала най-изненадващото в цитирания откъс е, че както обяснява Волфрам, преданието за Граала е с юдейски произход. Защо, след като Граалът е обгърнат с такава страховита за християните загадка, тайната му е предавана от посветени в нея юдеи? Как да си обясним, че писатели юдеи са имали достъп до определено християнски материали, за които никой в християнския свят дори не подозира?

Учените дълго време спорят разпалено дали Киот и Флегетанис са реално съществували хора или са измислени герои. Докато проучвахме историята на тамплиерите, открихме безспорни доказателства кой всъщност е Киот — това е Гиот Провански, трубадур, монах и изразител на възгледите на тамплиерите, който наистина е живял в Прованс и е писал любовни песни, нападки срещу римокатолическата църква, творби в прослава на своя орден и сатирични стихове. През 1184 г. посещава Майнц в днешна Германия по случай рицарския фестивал, организиран на Петдесетница, на който Фридрих Барбароса, император на Свещената римска империя, обявява синовете си за рицари. На церемонията естествено са поканени поети и трубадури от целия християнски свят. Като рицар на Свещената римска империя Волфрам сигурно също е присъствал и вероятно се е запознал с Гиот. По онова време учените не са чак толкова много. Те неминуемо са се търсели, събирали са се, опознавали са се един друг. Гиот сигурно е открил у Волфрам фон Ешенбах сродна душа и му е поверил, разбира се, в символична форма, някои неща, които е знаел. И след като Гиот разрешава Киот да бъде смятан за реално съществуващ човек, не е изключено да е имало и човек на име Флегетанис. В противен случай Волфрам и Гиот явно са преследвали определена цел с измислянето на подобен герой, и то с такова потекло и родословие.

Освен че разказва на Волфрам за Граала, Гиот може би му предава и изострения си интерес към тамплиерите. При всички положения е доказано, че писателят е проявявал такъв интерес. Подобно на Гиот дори отива на поклонение в Светите места, където има възможност да наблюдава с очите си тамплиерите по време на бойни действия. В „Парсифал“ той подчертава, че тъкмо те са пазители на Граала и на семейството на Граала. Твърде вероятно е, разбира се, отново да се натъкваме на объркана хронология, на развихрено творческо въображение и куртоазен анахронизъм, каквито наблюдаваме в някои от другите рицарски романи за Граала. Волфрам фон Ешенбах обаче е много по-внимателен в тези неща в сравнение с останалите писатели от онова време. Освен това в „Перлесфаус“ се говори съвсем открито за тамплиерите. Възможно ли е авторът на „Перлесфаус“ и Ешенбах да са допуснали едни и същи грешки? Възможно е естествено. Има обаче и втора вероятност: зад упоритото свързване на тамплиерите с Граала да се крие и друго. Щом тамплиерите пазят Граала, значи той е съществувал не само по времето на Артур, но и през кръстоносните походи, когато са писани рицарските романи. Като включват в произведенията си и тамплиерите, Ешенбах и авторът на „Перлесфаус“ може би намекват, че Граалът е свързан не само с миналото, но продължава да има значение и за тях.

С други думи, обстоятелствата, при които Волфрам фон Ешенбах пише романа си в стихове, са не по-малко важни от самата творба. Всъщност ролята на тамплиерите, както и самоличността на Киот и Флегетанис, са от решаващо значение и може би тъкмо в тях е ключът към цялата загадка около Граала. За жалост самият текст на „Парсифал“ не съдържа отговорите на тези въпроси, затова пък поставя много други.

Първо, Волфрам фон Ешенбах не само твърди, че за разлика от версията за Граала, предложена от Кретиен дьо Троа, неговата е точна и достоверна. Той настоява и че разказът на Дьо Троа е чиста измислица, докато неговият е образец за „документ за посветени“. С други думи, подчертава недвусмислено, че загадката на Граала съдържа нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед. В романа си в стихове той непрекъснато намеква, че това не е просто предмет, обгърнат със случайни мистификации и небивалици, че чрез него е скрито нещо от огромно значение. Отново и отново Ешенбах приканва читателя да чете между редовете на текста, осеян с многозначителни намеци. Същевременно обаче неуморно повтаря колко важно е да се пази тайната: „Никой не е в състояние да извоюва Граала, освен ако не е известен горе на Небесата и не бъде призован по име при Граала.“275 И „за Граала знаят само онези, които са призовани по име… да се присъединят към приобщените към него“276.

Волфрам фон Ешенбах е и точен, и мъгляв, докато говори за Граала. Когато той се появява за пръв път по време на престоя на Парсифал в замъка на Краля на рибарите, писателят не уточнява за какво точно става дума. Описанието обаче донякъде е сходно с неясното описание, дадено от Кретиен дьо Троа:

Наред с другото тук Граалът наподобява и нещо като вълшебен рог на изобилието.

Всичко това звучи донякъде делнично, дори прозаично и Граалът тук е представен като нещо твърде обичайно. Ала по-нататък, когато за него говори чичото на Парсифал — отшелникът, Граалът определено придобива по-голяма мощ. След пространен увод, наситен с откровено гностични идеи, отшелникът описва Граала по следния начин:

Тоест според Волфрам фон Ешенбах Граалът е камък. Но подобно определение само разпалва въображението, вместо да задоволява любопитството. Учените предлагат различни обяснения какво точно значи „lapsit exillis“ и всички те са малко или повече правдоподобни. Фразата може да е видоизменен вариант на „lapis ех caelis“, което на латински ще рече „камък от небето“, или на „lapsit ех caelis“ — „паднал от небето“, или може би на „lapis lapsus ех caelus“ — „камък, паднал от небето“, или, накрая, на „lapis elixir“, прочутия философски камък на алхимиците280. Цитираният пасаж, както всъщност и целият роман в стихове на Волфрам фон Ешенбах изобилстват с алхимични символи. Фениксът например е традиционен алхимичен символ на възкресението и прераждането, а в средновековната иконография олицетворява умиращия и възкръсващ Исус.

Ако фениксът наистина е своеобразно въплъщение на Исус, значи Ешенбах свързва Спасителя с камък. Подобна асоциация не е нова, разбира се. Да вземем например Петър (което значи „камък“), „скалата“ или „камъка“, върху който Исус гради своята църква. Както вече се убедихме, в Новия завет Исус недвусмислено се отъждествява с „Камъка, Който отхвърлиха зидарите“ — с крайъгълния камък на Храма върху Сион. Тъй като е „основана“ върху този камък, кралската династия, чието начало слага Годфрид Булонски, е равнопоставена на другите монархични династии в Европа.

В пасажа непосредствено след частта, която вече цитирахме, Ешенбах свързва Граала по-конкретно с разпъването на Исус, а чрез символа на гълъба — и с Мария Магдалина.

Освен всичките си чудодейни способности Граалът от романа на Ешенбах сякаш има и чувства: той е в състояние да призове, и то активно, някои хора да му служат:

Тамплиерите може и да пазят Граала, той обаче всъщност е поверен на едно семейство, което трябва да бди над него. Това семейство е твърде многобройно, в някои случаи членовете му дори не се познават, и е пръснато по целия свят. Ала други живеят в замъка на Граала Мюнзалваше — съвсем очевидно свързван с легендарния катарски замък Монсалват, отъждествяван поне от един учен с Монсегюр283. Мюнзалваше е обитаван от неколцина доста загадъчни души. Например от жената, която пази Граала и го носи — Репанс дьо Шоа284. Там живее и Анфортас, Краля на рибарите и владетел на замъка на Граала, който е ранен в гениталиите и не може да има деца, нито пък да умре. Както и в романа на Кретиен дьо Троа, и при Ешенбах Анфортас е чичо на Парсифал. И когато в края на произведението магията е развалена и Анфортас може най-сетне да склопи очи, Парсифал наследява замъка на Граала.

Граалът или неговото семейство призовават от външния свят хора, които да му служат, но те първо трябва да бъдат посветени в една тайна. Случва се обаче Граалът да праща по широкия свят и свои обучени хора, които да изпълняват нарежданията му, понякога да заемат и определен престол. Защото, както личи, Граалът притежава силата да качва на престола крале.

От горния цитат излиза, че някога в миналото семейството на Граала си навлякло Божия гняв. Изразът „Божият гняв е тегнал над тях“ извиква в съзнанието множество средновековни летописци, които го свързват с евреите, а също заглавието на една тайнствена книга, приписвана на Никола Фламел: „Свещена книга на Авраам евреина — принц, свещеник, левит, астролог и философ от еврейското племе, пръснато заради Божия гняв из цяла Галия“. А Флегетанис, който според Волфрам фон Ешенбах е описал за пръв път историята на Граала, е потомък на Соломон. Възможно ли е семейството на Граала да е от юдейско потекло?

Каквото и проклятие да е тегнело в миналото над семейството на Граала, по времето на Парсифал то безспорно се радва на Божията милост — и на огромна власт. Въпреки това обаче пази като зеницата на окото си тайната за своя произход.

Тоест, когато се омъжват за мъже от външния свят, жените от семейството на Граала могат да разкриват потеклото и самоличността си. Мъжете обаче не бива да издават в никакъв случай тайната и трябва да внимават дори да не бъдат разпитвани за потеклото си. Този въпрос явно е от съществено значение, защото в самия край на романа си Волфрам фон Ешенбах отново набляга на него.

Тъкмо оттук идва и дилемата на Лоенгрин, сина на Парсифал, който, попитан откъде е, трябва да изостави жена си и децата си и да се оттегли в усамотение там, откъдето е дошъл. Но защо е наложена такава безпрекословна потайност? Какви, така да се каже, „кирливи ризи“ крие семейството на Граала? Ако то е от еврейско потекло, това обяснява нещата поне за времето, в което живее Волфрам фон Ешенбах, и в известна степен е подкрепяно от историята на Лоенгрин. Съществуват различни нейни разновидности и не във всички Лоенгрин се казва така. Някъде е наричан Хелиос, тоест слънце, другаде Ели или Елия288, определено еврейско име.

В рицарския роман на Робер дьо Борон и в „Перлесфаус“ Парсифал е с еврейско потекло — „свещеното потекло“ на Йосиф Ариматейски. В романа на Волфрам фон Ешенбах това — поне що се отнася до Парсифал, — явно не е съществено. Вярно, Парсифал е племенник на ранения Крал на рибарите, тоест има кръвна връзка със семейството на Граала. И макар да не се оженва за момиче от семейството — той всъщност вече е задомен, — пак наследява замъка на Граала и става новият му владетел. За Ешенбах обаче е важно не толкова потеклото на героя, колкото начините, по които той доказва, че е достоен за него. С други думи, героят трябва да се съобразява с някои критерии, наложени от кръвта, течаща във вените му. И това само идва да ни напомни какво значение отдава Ешенбах на тази кръв.

Безспорна е важността, която има за писателя определено потекло. Ако има тема, открояваща се не само в „Парсифал“, но и в цялото му творчество, това е не толкова самият Граал, колкото неговото семейство, което се е превърнало за Ешенбах едва ли не в натрапчива идея. Той отделя много повече внимание на него и на родословието му, отколкото на тайнствения предмет, който семейството пази.

Ако човек чете внимателно „Парсифал“, лесно ще състави това родословие. Парсифал е племенник на Анфортас, осакатения Крал на рибарите и владетел на замъка на Граала. От своя страна, Анфортас е син на Фримутел, а той пък е син на Титурел. Оттук нататък роднинските връзки стават по-заплетени. Накрая обаче виждаме, че родоначалник на семейството е Лазилиез, име, което вероятно идва от Лазар от Новия завет, брат на Мария и Марта. Лазилиез пък е дете на Мазадан и Терделашоа, което явно е германският вариант на френското „Terre de la Choix“289. Произходът на името „Мазадан“ е по-неясен. То може да идва от зороастрийското Ахура Мазда, главно божество в иранската митология, символ на мъдростта. В същото време най-малкото фонетично напомня за Масада, главен бастион по време на въстанието, което през 68 г. пр.н.е. евреите вдигат срещу римските нашественици.

Както се убеждаваме, имената, които Волфрам фон Ешенбах дава на членовете на семейството на Граала, често ни подтикват към размисъл и разпалват въображението. Същевременно обаче не разкриват нищо ново за историята. Ако искахме да намерим реално съществувал прототип за семейството на Граала, трябваше да търсим другаде. Почти нямаше за какво да се заловим. Знаехме, че една от издънките на семейството на Граала може би е Годфрид Булонски, това обаче не хвърля някаква светлина върху неговите митични предци, ако не броим, разбира се, факта, че и те (подобно на истинските прадеди на Годфрид) са пазели в строга тайна потеклото си. Но според Волфрам фон Ешенбах Киот е открил разказа за Граала в летописите на двора на кралство Анжу, а Парсифал също е описван като човек от владенията на Анжу. Това е твърде интересно, тъй като владетелите на Анжу са тясно свързани и с тамплиерите, и със Светите места. Графът на Анжу Фюлк става един вид „почетен“ тамплиер. Нещо повече, през 1131 г. се оженва за племенницата на Годфрид Булонски, легендарната Мелузина, и става крал на Йерусалим. Така според „Документите на Братството“ владетелите на Анжу — Плантагенетите, се сродяват с Меровингите. А и самото им име може би е отглас на „Плант-Ар“, или „Плантар“.

Подобни асоциации, разбира се, са малко пресилени, за тях липсват доказателства. В тяхна полза обаче говори и мястото, където се развива действието в романа на Волфрам фон Ешенбах — Франция. За разлика от авторите, писали по-късно романи за Граала, Волфрам дори твърди, че дворецът на Артур — Камелот, е разположен във Франция, по-точно в Нант, който днес се намира в Бретан и по време на разцвета на династията на Меровингите се пада на западната граница на владенията им290.

В романа на Кретиен дьо Троа за Свещения Граал Парсифал заявява, че е родом от „Скодона“, „Синадон“ или нещо от този род, име, което се появява изписано по най-различни начини, а родното му място е описано като планинско. Ешенбах твърди, че Парсифал е от Вале. Според повечето учени става дума за Валия, или днешен Уелс, а Синадон в различните му форми на изписване е Сноудън, или Сноудония. Ако това обаче е така, възникват някои неразрешими проблеми и както отбелязва един съвременен историк, „географските карти престават да ни вършат работа“. Защото героите непрекъснато пътуват до Вале, до двореца на Артур в Нант и до други места във Франция, без изобщо да прекосяват море! Минават само по суша, все през територии, където се говори френски. Дали Волфрам фон Ешенбах не е бил скаран с географията? Или просто е проявил немарливост? Или Вале все пак не е Валия. Двама учени изказват предположението, че не е изключено да става въпрос за Валоа, област във Франция на североизток от Париж, там обаче няма планини, нито ландшафтът отговаря на описанията в произведението на Ешенбах. Ала съществува още едно място, което би могло да е Валия — то е разположено сред планини, отговаря точно на другите топографски описания на Ешенбах и жителите му говорят френски. Това място е кантон Вале, или на немски Валис на Женевското езеро, източно от Женева. Накъсо, по всичко личи, че родното място на Парсифал е не Валия или Валоа, а Вале и че Синадон не е Сноудън или Сноудония, а Сидоненсис, столицата на кантон Вале. Днешното име на града е Сион.

И така според Ешенбах дворецът на Артур е в Бретан. Парсифал явно е роден в Швейцария. А семейството на Граала? Неговият замък? Ешенбах дава отговор в най-амбициозната си недовършена творба, която пише малко преди да умре — „Младият Титурел“. В този твърде многозначителен роман той се обръща към живота на бащата на Анфортас — Титурел, построил замъка на Граала, и описва изключително подробно не само родословието на семейството, но и размерите и плана на двореца, материалите, от които е съграден, и неговите части; така например кръглият параклис е същият, както в храмовете на тамплиерите. А самият замък е разположен в Пиренеите.

Освен „Младият Титурел“ преди смъртта си Волфрам фон Ешенбах оставя още една недовършена творба — поемата „Вилехалм“, чийто герой е Вилхелм Гелонски, представителят на династията на Меровингите, който през IX в. е владетел на княжество в Пиренеите. Според някои изследователи Вилхелм е свързан със семейството на Граала291. Тоест единствен той от героите на Волфрам фон Ешенбах може да бъде отъждествен с реално съществувала историческа личност. Но дори и там, където описва персонажи с неустановена самоличност, Волфрам е учудващо точен и педантичен в подробностите. Колкото повече изучаваш творбите му, толкова повече ти се струва, че става дума за реални хора, за семейство, което не е измислено, не е плод на въображението, а е съществувало и член на което вероятно е бил и Вилхелм Гелонски. Това предположение става още по-правдоподобно след признанието на Волфрам, че крие нещо, че „Парсифал“ и другите му произведения не са просто литературни творби, а документи за посветени, хранилища на някакви тайни.

Граалът и кабалистиката

Както се намеква в „Перлесфаус“, Граалът поне отчасти е и някакво преживяване. В подробните си обяснения за целебните свойства на Граала и способността му да дарява дълголетие Волфрам фон Ешенбах също има предвид някакво състояние на духа, начин на живот — и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Няма съмнение, че на определено равнище Граалът олицетворява своеобразно „посвещаване“ в някакво тайнство, което на съвременен език бихме могли да опишем като „трансформация“ или „алтернативно състояние на съзнанието“. Със същия успех можем да го назовем „гностично, мистично изживяване“, „откровение“ или „единение с Бог“. Ако сме още по-конкретни, е възможно да вместим Граала като изживяване и в определен контекст: контекста на кабалата и кабалистиката. Учението на кабалата „витае във въздуха“ по времето, когато са писани рицарските романи за Граала. Например в Толедо, където Киот научава историята за Граала, има прочута кабалистична школа. Подобни школи съществуват и в Жерона, Монпелие и другаде в Южна Франция. Едва ли е съвпадение, че такава школа работи и в Троа. Основана е през 1070 г., епохата на Годфрид Булонски, и е ръководена от Раши, вероятно най-прочутия кабалист на Средновековието.

Тук, разбира се, е невъзможно да отдадем дължимото на кабалата. Нужно е обаче да наблегнем на някои моменти, за да направим връзката между нея и рицарските романи за Свещения Граал. Съвсем накратко кабалата може да бъде определена като езотеричен юдаизъм, като прилаган единствено сред юдеите психологически метод за коренна промяна в начина на мислене. В това отношение кабалата може да бъде разглеждана като юдейски еквивалент на подобни системи или подходи в индуизма, будизма и даоизма, както и в някои разновидности на йога или дзен-будизма.

Подобно на източните си съответствия усвояването на кабалата съдържа и някои ритуали — организирани в строга последователност упражнения за „посвещаване“, увенчаващи се с още по-резки промени в светогледа и начина на живот. И макар значението и същността на подобни промени да са въпрос на тълкуване, като психологическо явление те са повече от безспорни. Сред най-важните етапи в кабалистичното посвещаване е така нареченият тиферет, при който човек напуска света на формите, за да навлезе в безформието, или на съвременен език, да преодолее своето „Аз“. Образно казано, този етап се състои от нещо като жертвена „смърт“ — от „смъртта“ на „Аз“-а, на усещането ни за самоличност и изолацията, произтичаща от него, — и разбира се, от прераждане, от възкръсване в друго измерение, където царят единство и равновесие. Разтълкуван с оглед на християнството, кабалистичният тиферет е свързван с Исус.

За средновековните кабалисти посвещаването в тиферет е асоциирано с определени символи: с образа на отшелника или наставника, на мъдрия старец, на величествен цар, на дете, на принесен в жертва бог292. С времето към тях са добавени и други символи: пресечената пирамида, кубът, розата и кръстът. Връзката между тези символи и рицарските романи за Граала е съвсем очевидна. Във всеки роман, посветен на свещения предмет, откриваме стар мъдър отшелник — често чичото на Парсифал, който играе ролята на духовен наставник. В романа на Волфрам фон Ешенбах Граалът е „камък“ и може би съответства на куба. А в различните проявления, които има в „Перлесфаус“, свещеният предмет се покрива почти напълно със символите на тиферет. Тъкмо „Перлесфаус“ ни кара да свързваме неразривно тиферет от кабалата с Граала293.

Играта на думи

Така установихме какво представлява Граалът като изживяване и го свързахме с кабалистиката. Това означава, че в християнската природа на свещения предмет наглед съвсем неуместно се появява още един юдейски елемент. Но каквото и духовно изживяване да предполага Граалът, въпросът има и други страни — страни, които не можехме да пренебрегнем и които бяха от решаващо значение за проучването ни. Те са свързани с историята и генеалогията.

Рицарските романи за Граала отново и отново ни изправяха пред един определено делничен, лишен от всякакъв мистицизъм модел. Отново и отново се натъквахме на неопитен рицар, който след множество перипетии доказва, че е „достоен“ и е посветен в някаква страховита тайна. Отново и отново тази тайна е пазена най-строго от някакъв орден, явно рицарски, и е свързвана с конкретно семейство. Отново и отново главният герой се сродява с това семейство чрез брак или просто произхожда от него — или и двете, и се сдобива с Граала и всичко, свързано с него. Поне на това равнище ни се струваше, че става въпрос за някакъв конкретен факт от историята. Човек може да се сдобие със замък и да стане господар на неколцина души, може да наследи владение и дори богатства. Не може обаче да наследи или да се сдобие с конкретно изживяване.

Питахме се дали ако прочетем много внимателно рицарските романи за Граала, няма да се окаже, че в крайна сметка те са посветени именно на определен род, на неговата история, наследство и владения. Питахме се още дали въпросният род, семейство не се застъпва и преплита в някои решителни моменти с родовете, присъстващи толкова осезаемо в изследването ни: например с владетелите на Анжу, със семейството на Вилхелм Гелонски и Годфрид Булонски? Дали загадката, обгърнала Рен Льошато и Братството на монасите от Сион, не е свързана по един или друг начин с тайнствения предмет, наричан Свещения Граал? Дали всъщност не вървим по стъпките на Парсифал и също не търсим — вече в наши дни — Граала?

По всичко личеше, че е твърде възможно. Всъщност имаше още едно доказателство, което сериозно накланяше везните в полза на подобно заключение. В много от ранните ръкописи Граалът е наричан Санграал. Дори в романа на Малори, който датира от по-късен период, той е изписан като Сангреал — явно една от тези форми е оригиналната и след време е разделена — и то неправилно, на две части. Иначе казано, може би е трябвало да бъде разчленена не на „Сан Граал“, тоест Свещеният Граал, а на „Санг Раал“ или „Санг Реал“, сиреч, ако използваме съвременния френски правопис — „Sang royal“ — царска кръв.

Сама по себе си, подобна игра на думи е интересна, ала не ни навежда на никакви изводи. В светлината обаче на вниманието, което се отделя на потеклото и родословието, почти не остава място за съмнения. А традиционната връзка на Граала с чашата, в която е събрана Христовата кръв, само засилва подобно предположение. Свещеният предмет очевидно има нещо общо с някакво семейство, с кръвна връзка между роднини.

Това твърдение повдига естествено някои въпроси. Чие семейство? Кръвната връзка между кои роднини?

Изчезналите крале и Граалът

Рицарските романи за Граала не са единствените творби от този род, които в края на XII и началото на XIII в. се радват на популярност. Появяват се и много други произведения: например „Тристан и Изолда“ и „Ерик и Енида“, чийто автор в някои случаи е Кретиен дьо Троа, а в други — съвременници и сънародници на Волфрам фон Ешенбах като Хартман фон Ауе и Готфрид фон Щрасбург. В тях изобщо не се споменава за Граала, но действието се развива в същия митично-исторически период, както и в романите за Граала, защото и те в една или друга степен са свързани с Артур. Доколкото може да се съди от историческите сведения, Артур е живял в края на V и началото на VI в., горе-долу по времето, когато Меровингите завладяват Галия, и всъщност е почти съвременник на Хлодвиг. Знаем, че думата Урсус — мечка, често е служела за прозвище на представителите на Меровингите и не е изключено името Артур, което също значи „мечка“, да е нещо като опит достолепието на франкската династия да се припише и на владетеля на Британия.

Епохата на Меровингите явно е значела твърде много за писателите от времето на кръстоносните походи, защото те я използват като основа за своите романи, които нямат нищо общо с Артур или Граала. Такъв е случаят с прочутата германска епопея „Песен за нибелунгите“, по чийто сюжет Вагнер пише в края на XIX в. своята тетралогия „Пръстенът на нибелунгите“. И оперите на Вагнер, и творбите, от които той взима сюжета, са смятани за плод на авторовото въображение. Нибелунгите обаче наистина са съществували — това е германско племе, живяло в края на владичеството на Меровингите. Нещо повече, доста от имената в „Песен за нибелунгите“ — Зигмунд, Зигфрид, Зиглинда, Брунхилда и Кримхилда, са срещани по земите на Меровингите. Много епизоди в епоса преповтарят конкретни събития от времето на династията.

Макар да няма нищо общо с Артур или Граала, „Песен за нибелунгите“ е още едно доказателство, че епохата на Меровингите е оказвала мощно влияние върху поетите от XII и XIII в. — човек остава с чувството, че за разлика от своите потомци те са знаели нещо изключително важно за тази епоха. При всички положения съвременните учени са единодушни, че и рицарските романи за Граала, и „Песен за нибелунгите“ са посветени на времето, през което са управлявали Меровингите. Подобен извод, разбира се, изглежда очевиден, като знаем колко популярен е крал Артур. Той обаче се основава на някои конкретни събития, описани в самите рицарски романи за Граала. В „Търсенето на Свещения Граал“ например, творба, създадена някъде между 1215 и 1230 г., се казва недвусмислено, че събитията в нея се разиграват 454 години след възкръсването на Исус294. Ако приемем, че Исус е бил разпънат през 33 г., излиза, че случките от преданието за Граала са станали през 487 г., точно когато Меровингите изживяват своя пръв разцвет и някакви си 9 години преди покръстването на Хлодвиг.

Ето защо няма нищо революционно или скандално в това да свържем романите за Граала с времето на Меровингите. Въпреки това ни се струваше, че пак пропускаме нещо. Всъщност въпросът беше в ударението, поставяно — заради Артур — главно върху Британия. Ето защо в началото не ни хрумна да свържем Граала с династията на Меровингите. И все пак Волфрам фон Ешенбах подчертава, че дворецът на Артур е в Нант и че действието на романа му се развива във Франция. Същото се твърди и в другите произведения за Граала, например в „Търсенето на Свещения Граал“. А според едно средновековно предание Граалът е пренесен не от Йосиф Ариматейски, а от Мария Магдалина, и не в Британия, а във Франция.

Започнахме да се питаме дали специалистите по рицарските романи за Граала не се заблуждават, като насочват вниманието си към Британия295, и дали в тези средновековни творби всъщност не се описват събития, разиграли се в континентална Европа и по-точно във Франция. У нас вече се зараждаше съмнението, че под самия Граал, или „царската кръв“, се подразбира кралската кръв на династията на Меровингите, кръв, смятана за свещена и притежаваща чудодейни, вълшебни свойства.

Може би рицарските романи за Граала — поне отчасти, представляваха символичен, алегоричен разказ за събития от епохата на Меровингите, на които вече се бяхме натъквали в своето проучване. Например за сватба в някое високопоставено семейство, която след време е породила легендите за двамата бащи на Меровей. Или за това, как в планините и пещерите на Разес Меровингите — изчезналите крале — са продължили тайно своя род, с което са дали основание да се говори за семейството на Граала. Или за бягството им в Англия от края на IX и началото на X в. и за тайния, ала свещен династичен брак, увенчал се — както в семейството на Граала — с чуден плод върху Меровингската лоза: Годфрид Булонски и владетелите на Лотарингия. Не е изключено Артур, или „мечката“, само случайно да е свързван с владетеля на келтите и на гало-римляните. Може би Артур от рицарските романи за Граала наистина е Урсус. Дали техните автори просто не са заимствали легендарния герой от хрониките на Джефри Монмътски колкото да прикрият с него други, апокрифни предания? Ако това наистина е така, ще си обясним и защо тамплиерите — орденът, основан от Братството на монасите от Сион, са обявени и за пазители на Граала и на семейството на Граала. Ако семейството на Граала и родът на Меровингите са едно и също, значи тамплиерите наистина са съхранявали Граала по времето, когато са създадени рицарските романи за свещения предмет.

Тази хипотеза бе интересна, но повдигаше един изключително важен въпрос. Макар и действието в рицарските романи да се развива в епохата на Меровингите, техните автори съвсем недвусмислено свързват Граала с началото на християнството: с Исус, Йосиф Ариматейски, Мария Магдалина. Някои стигат дори още по-далеч. Робер дьо Борон например казва, че Галахад е син на Йосиф Ариматейски, макар и да не споменава коя е майката на рицаря. А в „Търсенето на Свещения Граал“ Галахад, подобно на Исус, е описан като потомък на Давидовия род, тоест отъждествяван е с Исус. Всъщност според съвременните учени самото име „Галахад“ е производно от „Гилеад“, което се смята за мистично обозначение и на Исус296.

Щом, както установихме, Граалът е отъждествяван с династията на Меровингите, каква е връзката му пък с Исус? Защо нещо, отъждествявано със Спасителя, е свързвано и с епохата на Меровингите? Как да си обясним това несъответствие в хронологията — обвързването на нещо, присъщо на Исус, със събития, станали най-малко четири столетия по-късно? Защо Граалът е отъждествяван, от една страна, с династията на Меровингите, и от друга, с предмет, пренесен от Йосиф Ариматейски в Англия или от Мария Магдалина във Франция?

Дори и да се касаеше просто за символи, тези въпроси не биваше да остават без отговор. Граалът например явно е свързан по един или друг начин с кръвта. Даже без да накъсваме думата „Санграал“ на „Санг Раал“, тоест „свещена кръв“, според преданието именно в Граала е събрана кръвта на Исус. Каква връзка има това с Меровингите? И защо Граалът е отъждествен с тях в точно определен момент — по време на кръстоносните походи, когато именно представител на тази династия е крал на Йерусалим и е пазен от Ордена на тамплиерите и Братството на монасите от Сион?

В рицарските романи за Граала се набляга върху значението на Христовата кръв. В тях непрекъснато се говори и за някакъв род. При положение че семейството на Граала достига своя връх в лицето на Годфрид Булонски, романите явно са посветени на семейството на Меровингите.

Можеше ли да има нещо общо между тези два на пръв поглед несвързани елемента: между Христовата кръв и кралската кръв на Меровингите? Дали семейството, свързано с Граала, който е пренесен в Западна Европа малко след разпъването на Исус, не се е сродило с династията на Меровингите?

Необходимостта от синтез

Тук спряхме за малко, за да видим с какви факти разполагаме. Те ни водеха в невероятна посока, която обаче беше безспорна. Но защо, питахме се, учените не са обобщили досега тези факти? Разполагали са с тях, и то от векове. Защо никой не ги е анализирал и не е извлякъл очевидните, макар и твърде хипотетични заключения? Да предположим, че преди няколко столетия подобни изводи са щели да бъдат табу и ако са били публикувани, хората зад тях са щели да си изпатят жестоко. Но поне през последните двеста години не е имало такава опасност. Защо тогава плочките от тази разпиляна мозайка не са били събрани досега в цялостна картина?

Съзнавахме, че отговорите на тези въпроси се намират в нашето съвремие, в характерния за него начин на мислене. От XVIII в. насам, по-точно от Просвещението, цялата западноевропейска култура и съзнание са насочени по-скоро към анализа, отколкото към синтеза. Ето защо днес сме свидетели на все по-тясна специализация, включително и в науката, която, както личи и в университетите, бива „цепена“ на множество дисциплини. Ето защо различните области, обхванати от нашето проучване, по традиция спадат към различни, строго обособени предмети на познанието. Материалът в съответната дисциплина е бил проучван и старателно изследван от специалистите, или „капацитетите“ в дадена научна област. Ала малцина от тези „капацитети“ са си направили труда да направят връзката между своята и други, може би близки и застъпващи се области на познанието. Всъщност те са склонни да гледат на останалите дисциплини с подозрение, като на нещо, в най-лошия случай изсмукано от пръстите, в най-добрия — ненужно. А еклектичните, „интердисциплинарни“ изследвания са отхвърляни, защото наред с другото били твърде умозрителни.

Има множество трудове, посветени на рицарските романи за Граала, на техния произход и развитие, на културното им въздействие и литературни качества. Има и множество трудове — кои стойностни, кои доста съмнителни, за тамплиерите и кръстоносните походи. Но на пръсти се броят литературоведите, специалисти и по рицарските романи за Граала, още по-малко са онези измежду тях, които проявяват някакъв интерес към заплетената, мрачна и не особено романтична история на тамплиерите и рицарските походи. По същия начин историците, специализирали се в тамплиерите и кръстоносните походи, като всички историци се занимават единствено с „фактологията“ — писмените паметници и документите. За тях романите за Граала са художествена измислица, най-обикновено „културно явление“, някакъв „страничен продукт“, породен от „въображението на времето“. Кажеш ли на такъв историк, че рицарските романи за Граала може би съдържат ключа към историческата истина, все едно изричаш светотатство, макар че преди около столетие Шлиман откри Троя просто защото бе чел внимателно Омир.

Вярно, има и изследователи окултисти, които главно благодарение на ентусиазма си възприемат дословно легендите и твърдят, че по някакъв митичен начин тамплиерите са били пазители на Граала, каквото и да представлява той. Няма обаче сериозен исторически труд, където поне се прави опит да се установи истинската връзка. Тамплиерите са смятани за исторически факт, Граалът — за плод на авторовото въображение и всички отхвърлят, че между тях може да има нещо общо. А щом рицарските романи за Граала са пренебрегвани от литературоведите и историците, специалисти по периода, нищо чудно, че са подминавани и от учените, занимаващи се с по-ранни епохи. И това е обяснимо — на един историк, изучаващ времето на Меровингите, и през ум не би му минало, че произведенията, посветени на Граала, биха могли да хвърлят светлина върху неговия предмет, в случай че той, разбира се, изобщо е чувал за романите за Граала. Но нима не е сериозен пропуск, че доколкото установихме, никой учен, посветил се на Меровингите, не споменава легендите за Артур, които най-малкото по време съвпадат с изследваната епоха?

Ако историците не са подготвени да направят връзката, още по-неподготвени са специалистите по библеистика. През последните няколко десетилетия се появиха какви ли не книги, в които се твърди, че Исус е бил пацифист, привърженик на есеите, мистик, будист, вещер, революционер, хомосексуалист, дори гъба. Ала въпреки обилието от материали, посветени на Исус, и историческите данни в Новия завет, поне ние не се натъкнахме на изследовател, който да е засегнал въпроса за Граала. Пък и защо да го прави? Защо един библеист да проявява интерес, да познава множеството фантастични романтични романи в стихове, писани в Западна Европа цяло хилядолетие по-късно? Наистина на пръв поглед изглежда невероятно, че рицарските романи за Граала биха могли да хвърлят някаква светлина върху загадките, обгърнали Новия завет.

Но действителността, историята и познанието не могат да бъдат разчленявани и редени от човешкия ум в различни произволни „чекмеджета“. И докато понякога е трудно да намериш писмени сведения, преданията очевидно могат да оцелеят хиляда години, сетне да се появят най-неочаквано в писмена форма и да хвърлят светлина върху миналото. Някои ирландски саги например ни дават огромна информация за прехода от матриархат към патриархат в древна Ирландия. Без Омировата творба, писана много след събитието, едва ли щяхме да знаем за Троянската война. А „Война и мир“, създаден близо половин столетие след похода на Наполеон в Русия, ни разкрива значително повече от доста учебници по история, дори от не един и два исторически документа, за положението в страната от онова време.

Подобно на детектив, всеки изследовател с чувство за отговорност е длъжен да проучва и най-дребните „улики“, колкото и неправдоподобни да му се струват те. Не бива да подминаваме с лека ръка материалите само защото имаме усещането, че те ще ни тласнат в погрешна или странна посока. Скандалът „Уотъргейт“ например припламна покрай няколко дребни, наглед несвързани и незначещи нищо факта. Всъщност в началото следователите сигурно са отсъдили, че някои от детинските „мръсни трикове“ нямат нищо общо със случилото се в хотела точно както рицарските романи за Граала ни се струват безкрайно отдалечени от събитията, описани в Новия завет. А скандалът „Уотъргейт“ засягаше една-единствена държава и съвсем къс период от няколко години. Докато нашето проучване обхваща цялата западна култура и период от две хилядолетия.

Решил ли си да изследваш някаква тема, нужно е да прилагаш интердисциплинарен подход, гъвкав и подвижен, така че с лекота да се прехвърляш от една област на познанието в друга и от един исторически период в друг. Трябва да си способен да правиш връзката между отделните данни, между личности, събития и явления, които сякаш нямат нищо общо помежду си, да прескачаш, ако се налага, от III в XII в., сетне обратно в VII в. и оттам в XVIII в., да черпиш информация от най-различни източници: от ранните религиозни текстове, от рицарските романи за Граала, от хрониките и архивите на Меровингите, от трактатите на франкмасоните. Накъсо, не бива да пренебрегваш синтеза, защото единствено чрез него ще доловиш дълбоката приемственост и взаимообвързаност между събитията, канавата в основата на всеки засягащ историята проблем. Подобен подход не е кой знае колко революционен или новаторски. Все едно да вземеш някоя от днешните църковни догми — например Непорочното зачатие или задължителния за свещениците католици целибат, и чрез него да разтълкуваш ранното християнство. Горе-долу по същия начин рицарските романи за Граала могат да бъдат приложени, за да хвърлят съществена светлина върху Новия завет, върху житейския път на Исус и неговата личност.

И накрая не е достатъчно да се ограничаваш само и единствено с голите факти. Трябва да проучиш и как тези факти са били тълкувани и интерпретирани през вековете, включително и в митовете и легендите. Вярно, в тях фактите понякога са изопачени досущ като ехото, отекнало в планинска клисура. Ала ако не можеш да откриеш гласа, ехото, макар и да го променя, все пак ти подсказва посоката, от която идва той. Накратко, фактите са като камъчета, хвърлени в езерото на историята. Те потъват бързо и неусетно, но надигат вълнички, по които, стига да не гледаш предубедено на нещата, ще познаеш къде точно е паднало камъчето. Насочван от вълните, можеш да се гмурнеш и да го намериш. Важното в случая е, че по вълните си в състояние да откриеш безвъзвратно потъналото.

Вече ни ставаше ясно, че всичко, с което се бяхме занимавали досега, е чисто и просто вълна, която, стига да вървим в правилна посока, ще ни изведе при един-единствен камък, хвърлен преди две хилядолетия в езерото на историята.

Нашата хипотеза

Дотук непрекъснато се бяхме натъквали на името на Мария Магдалина. Според някои средновековни легенди точно тя е донесла във Франция Свещения Граал — или „царската кръв“. Граалът е тясно свързан с Исус. И най-малкото в едно отношение има нещо общо с кръвта, или по-точно, с някакво родословие и потекло. Но в почти всички рицарски романи действието се развива по време на Меровингите. Те обаче са писани едва след като Годфрид Булонски, който според литературата е издънка на семейството на Граала и е потомък на Меровингите, става крал на Йерусалим.

В случай че ставаше дума не за Исус, а за някой друг, например за Александър Македонски или за Юлий Цезар, тези откъслечни данни щяха да са достатъчни, за да направим очевидното заключение. И ние го направихме, колкото и спорно и сензационно да е то — най-малкото като хипотеза, която предстоеше внимателно да проверим.

Дали Мария Магдалина — тази толкова загадъчна жена от евангелията, всъщност не е съпруга на Исус? Може би са имали деца. След разпъването на Исус Мария Магдалина се е прехвърлила тайно най-малко с едно дете в Галия, където вече е имало еврейски общини, и е намерила убежище в тях. Накъсо, може би съществува род, водещ началото си от Исус. И този род — тази свещена царска кръв — тайно се е разраствал в продължение на четири века, период, който за едно голямо родословие в края на краищата не е чак толкова дълъг. Може би се е сродявал не само с еврейски, но и с римски и вестготски семейства, а през V в. — и с кралете на франките, за да положи началото на династията на Меровингите.

Ако тази твърде дръзка хипотеза бе поне мъничко вярна, тя обясняваше доста неща в нашето проучване. Например преклонението пред Мария Магдалина, прераснало в истински култ по време на кръстоносните походи. Или факта, че Меровингите са смятани за свещена династия. Дава обяснение и на легендата, според която Меровей е дете на двама бащи, единият от които е митичен пришелец отвъд морето, морско същество, което подобно на Исус може би е отъждествявано с риба. Тази хипотеза обяснява и съюза, сключен между западната римска църква и Хлодвиг: с кого другиго да сключи съюз църквата, ако не с преките потомци на Исус, в чието име е основана? Тя дава тълкувание и на ударението, поставяно толкова упорито върху убийството на Дагоберт II — освен че е съучастница в цареубийство, църквата според собствените си догми е извършила и богоубийство. Нашата хипотеза обяснява и опита Дагоберт II да бъде заличен от историята, както и маниакалния стремеж на Каролингите да се узаконят като императори на Свещената римска империя с твърденията си, че са потомци на Меровингите.

Съществуването на род, чийто основател чрез Дагоберт е Исус, обяснява и кое е семейството на Граала в рицарските романи, а също потайността, с която е обгърнато то, преклонението пред него, осакатения Крал на рибарите, който не може да управлява, защо Парсифал наследява замъка на Граала. И накрая, нашето предположение хвърля светлина и върху тайнственото потекло на Годфрид Булонски — син или внук на Лоенгрин, внук или правнук на Парсифал, издънка на семейството на Граала. А ако Годфрид наистина е потомък на Исус, то победоносното превземане на Йерусалим през 1099 г. има много по-съществени последици от това, че Божи гроб е бил освободен от неверниците: с него Годфрид си е възвърнал полагащото му се наследство.

Вече се бяхме досетили, че препратките към лозарството, на които се натъквахме по време на проучването, символизират някакви връзки, сродяване между различни династии. В светлината на нашата хипотеза лозарството, както ни се струваше, олицетворява продължаването на рода на Исус, който често се отъждествява с лозата. Сякаш в потвърждение открихме една врата с дърворезба, където Исус е изобразен като грозд. Тази врата се намира в Сион, Швейцария.

Хипотетичният ни сценарий бе и издържан от гледна точка на логиката, и твърде любопитен. Въпреки това обаче звучеше абсурдно. Колкото и да се изкушавахме да го приемем за верен, той бе твърде общ и се крепеше върху доста крехка основа. Макар да даваше обяснение на много неща, нямахме доказателства, че отговаря на истината. В хипотезата ни все още имаше прекалено много бели петна, несъответствия и противоречия. Преди да я вземем на сериозно, трябваше да открием някакви доказателства в нейна подкрепа. Като начало се заехме да проучим внимателно евангелията, историческия контекст в Новия завет и написаното от първите отци на църквата.

Днес повечето хора говорят за християнството като за нещо строго определено — цялостно и неделимо. Едва ли обаче е нужно да казваме, че това не е така. Всеки знае, че съществуват множество разновидности на тази религия: римокатолицизмът например, или англиканството, основано от Хенри VIII. Вътре в протестантството също има какви ли не деноминации, като се почне от лутеранството и калвинизма, положили през XVI в. неговото начало, и се стигне до унитаризма, датиращ от по-скоро. Съществуват и най-различни евангелистки секти, например Адвентистите от седмия ден и Свидетелите на Йехова. Напоследък действат и секти, които съчетават различни елементи от посочените деноминации: Децата на Бога, Обединителната църква на преподобния Муун. Замислим ли се колко широк е спектърът от вероизповедания — от най-догматичните и назадничави до най-радикалните и екзалтираните, ще се убедим, че е трудно да кажем какво точно представлява християнството.

Ако има фактор, който да ни позволява да говорим за християнство и който да свързва различните, често противоположни вероизповедания вътре в него, то това е Новият завет и по-конкретно уникалното значение, което се отдава в него на Исус, на разпъването и възкръсването му. Дори и да не вярваш, че тези неща наистина са се случили някога в историята, достатъчно е да приемаш символичния им смисъл, та да бъдеш смятан за християнин.

С други думи, ако има нещо, което да споява разноликото явление, наречено „християнство“, то е заложено в Новия завет, по-точно в четирите евангелия, съдържащи сказанията за Исус. Тъкмо тези сказания са смятани за най-меродавния писмен паметник и за мнозина християни изобщо не подлежат на съмнение. Още от деца ни учат, че „историята“ на Исус, изложена в четирите евангелия, е ако не вдъхновена от Бога, то най-малкото истина от последна инстанция. Четиримата евангелисти, предполагаеми автори на евангелията, са смятани за свидетели на описваните събития, които само взаимно потвърждават своите разкази. Измежду хората, представящи се днес за християни, малцина си дават сметка, че на места четирите евангелия не само се разминават, но дори взаимно се отричат.

Родословието и раждането на Исус са, общо взето, добре известни. Всъщност обаче евангелията, от които черпим тази информация, описват родословието твърде мъгляво. Само в две от тях — в евангелие от Матей и в евангелие от Лука, се споменава как се е родил Исус, при това сведенията в едното евангелие са в пълен разрез с описанието във второто. Според Матей Исус е от знатно потекло, да не кажем наследник на престола, чрез Соломон той е „син Давидов“. А според Лука семейството, в което се ражда Исус, макар и да идва от коляното Давидово, не е така високопоставено. Легендата за „бедния дърводелец“ води началото си от евангелието от Марко. Двете родословия се разминават толкова силно, че преспокойно биха могли да се отнасят за двама различни души.

Несъответствията между евангелията не се ограничават с родословието на Исус. Според Лука след раждането на Христос на поклонение идват пастири, докато според Матей при младенеца пристигат мъдреци. Ако се вярва на Лука, семейството на Исус живее в Назарет и оттам се изселва (заради преброяване, каквото според историците не е имало) във Витлеем, където Исус се ражда в бедняшка ясла. Но според Матей родителите на Исус открай време живеят във Витлеем и се радват на относително благополучие, затова младенецът се ражда в къща. Във версията на Матей, тъй като Ирод ще търси младенеца, за да го погуби, Йосиф бяга със семейството си в Египет и едва след като се връща оттам, се установява в Назарет.

Информацията в разказите на двамата евангелисти е твърде конкретна и ако наистина е имало преброяване, доста правдоподобна. Но защо Матей и Лука се разминават толкова много? Няма обяснение за това противоречие. Просто е невъзможно и двата разказа да са верни. Волю-неволю трябва да приемем, че едно или и двете евангелия са погрешни. След този толкова очевиден извод няма как да признаем четирите евангелия за меродавен източник на информация. Как могат да са меродавни, след като взаимно си противоречат?

Колкото повече ги сравняваш, толкова повече несъответствия откриваш. Авторите им не са единодушни дори за деня, когато Исус е разпнат на кръста. Според Йоан това е станало в деня навръх Пасха, а според Марко, Лука и Матей — на следващия ден. Евангелията не съвпадат и в описанията що за човек е бил Исус: според Лука Спасителят е кротък като агне, според Матей — силен и величествен цар, дошъл да донесе не мир, а меч. Има разминаване и във версиите за последните думи на Исус върху кръста. В евангелие от Матей и Марко той казва: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил?“ В евангелие от Лука: „Отче! В твоите ръце предавам духа Си.“ А според Йоан изрича само „Свърши се!“

При всички тези несъответствия евангелията могат да бъдат възприемани като доста съмнителен източник на информация, която едва ли е окончателна. Те в никакъв случай не предават точно Божиите слова, а дори там, където се опитват да го правят, тези думи са свободно цензурирани, редактирани, разкрасявани и преиначавани, и то не от един и двама души. Да не забравяме, че Библията е сборник от притчи, при това твърде произволни, и това се отнася и за Стария, и за Новия завет. Всъщност тя би могла да включва много повече книги, които в никой случай не са били „изгубени“. Обратното, извадени са от Светото писание съвсем преднамерено. През 367 г. епископът на Александрия Атанасий съставя списък от книги, които да бъдат включени в Новия завет. Този списък е съкратен на Хипоския църковен събор от 393 г. и още веднъж на Картагенския събор, състоял се четири години по-късно. На тези събори някои от писанията са включени в Новия завет, какъвто го познаваме днес, други деликатно са подминати. Нима можем да смятаме подобен подбор за окончателен? От къде на къде един църковен събор ще отсъжда, и то като последна инстанция, кои книги „прилягат“ на Библията и кои — не? Особено при положение, че някои от отхвърлените книги съдържат абсолютно неопровержими исторически данни?

И още нещо, освен че е една твърде произволна подборка от текстове, Библията, каквато я знаем днес, е била подлагана на сериозна редакция и цензура. През 1958 г. например професор Мортън Смит от Колумбийския университет открива в манастир край Йерусалим писмо, което съдържа липсваща част от евангелие от Марко. Тя не се е изгубила. Напротив, била е махната преднамерено — по предложение, а може би и по изричната заповед на епископа на Александрия Климент, един от най-почитаните ранни отци на църквата.

Климент явно е получил писмо от някой си Теодор, който изказва възмущението си от една гностична секта — карпократите. Те, изглежда, тълкуват някои стихове от евангелие от Марко в съответствие със своите разбирания, разминаващи се с възгледите на Климент и Теодор. Теодор отправя към тях нападки и известява за това епископа. В писмото, намерено от професор Смит, Климент отвръща на своя последовател:

Наистина е изумително, че това изявление идва от устата на отец на църквата. С други думи, Климент твърди: „Ако опонентът ти случайно казва истината, отричай я и лъжи, само и само да го обориш.“ Той обаче не се ограничава единствено с това. По-нататък в писмото си коментира евангелието от Матей и „погрешното“ според него тълкуване, което му дават карпократите:

Тоест Климент открито признава, че съществува евангелие от Марко, което бива укривано. По-нататък той нарежда на Теодор да отрича, че знае за евангелието:

Какво съдържа „тайното евангелие“, за което Климент заръчва на последователя си да отрича, че съществува, и което карпократите „тълкуват погрешно“? Епископът сам дава отговор на този въпрос, като цитира в писмото си текста дословно:

Тази случка липсва във всички известни варианти на евангелието от Марко. В общи линии обаче тя звучи познато. Това, разбира се, е възкресяването на Лазар, за което се говори в приписваното на Йоан Четвърто евангелие. Но в цитирания откъс има съществени промени. Първо, научаваме за „страшен вик“, чул се от гроба, преди Исус да отмести камъка и да каже на Лазар да излезе. Това ни навежда на мисълта, че човекът в гроба не е мъртъв, тоест в случката няма нищо чудодейно. Второ, епизодът загатва за нещо повече от онова, което знаем от общоприетата притча за Лазар. От него личи, че между момъка в гроба и човека, който го „възкресява“, има по-особени отношения. Съвременният читател би се изкушил да съзре в тях и намек за хомосексуалност. Не е изключено карпократите — секта, чиито последователи се стремят да се извисят над чувствата, като ги преситят, — да са откривали в него точно това. Но както изтъква и професор Смит, много по-вероятно става дума за посвещаване в мистично учение — за превърната в ритуал символична смърт и прераждане, каквито често се срещат в Близкия изток от онова време.

Важното в случая обаче е, че цитираният пасаж липсва в съвременните или общоизвестни версии на евангелието от Марко. В Новия завет за Лазар се говори само в евангелието, приписвано на Йоан. Тоест излиза, че в съвета на Климент се е вслушал не само Теодор, но и високопоставените църковници от по-късно време и че случката с Лазар е заличена изцяло от евангелието от Марко.

То не само е съкратено, в него са добавени и много пасажи, които не принадлежат на евангелиста. В първоначалния си вариант евангелието завършва с разпъването на Исус, с неговото погребение и с празния гроб. Няма Възкресение Христово, няма явяване на учениците. Днес почти всички съвременни библеисти са единодушни, че този разширен финал е добавен към оригинала по-късно, някъде в края на II в.301

С други думи, в евангелието от Марко откриваме два примера как едно свето писание, уж вдъхновено от Бога, може да бъде сквернено от човешка ръка, редактирано, цензурирано и преиначавано. И тези примери не са поставяни под въпрос от никого. Обратното, учените ги смятат за доказани и безспорни. Можем ли да приемем, че само евангелието от Марко е било подлагано на такава редакция? По-вероятно е друго — че и с останалите евангелия е направено същото.

Тоест в своето изследване не можехме да се осланяме на евангелията като на безспорен източник на достоверна информация, не бяхме в състояние обаче и да ги отхвърлим с лека ръка. Те, разбира се, не бяха „изфабрикувани“ от край до край и съдържаха някои от малобройните сведения какво точно се е случило преди две хиляди години по Светите земи. Ето защо се заехме да ги прегледаме по-внимателно, да отсеем факта от фикцията, да отделим истината, която съдържат, от изтъканата от предания и измислици канава, върху която тя е вместена. Като начало трябваше да се запознаем с историческата епоха, с обстановката в Светите земи от времето, когато се заражда християнството. Евангелията не са нещо, извадено от контекста на епохата, появило се на празно място и носещо се — вечно и общовалидно — през вековете. Те са исторически документи, които не се отличават от другите писмени паметници, например от свитъците от Мъртво море, от епоса на Омир и Вергилий, от рицарските романи за Граала. Те са продукт на конкретно място и конкретно време, на конкретен народ и съвсем конкретни исторически обстоятелства.

Палестина по времето на Исус

Карта 9. Палестина по времето на Исус.

Палестина от I в. е раздирана от противоречия, междуособици, а понякога и от истински войни. Както се вижда от двете апокрифни Книги макавейски, през II в. пр.н.е. Юдея се установява като малко или повече единно царство, в което обаче отново зреят размирици, превръщащи страната в лесна плячка за завоевателите.

Близо столетие преди раждането на Исус Палестина е превзета от войската на Помпей и в нея е установено римско владичество. Но по онова време Римската империя обхваща твърде обширни територии и е погълната от собствените си проблеми, за да наложи и в Палестина административен апарат, който да я управлява пряко. Ето защо слага на престола послушни царе марионетки, които да изпълняват безпрекословно всички заповеди на Рим — династията на Иродите, които всъщност са не евреи, а араби. Пръв от тази династия царува Антипатер, който се възкачва на престола през 63 г. пр.н.е. След смъртта му през 37 г. пр.н.е. цар става Ирод Велики, управлявал до 4 г. пр.н.е. Ситуацията в страната е горе-долу същата, както обстановката във Франция от 1940 до 1944 г., по време на правителството във Виши: Палестина е окупирана, народът е управляван от марионетен режим, който се крепи единствено на силата. Все пак жителите на Палестина запазват религията и обичаите си. Но последна дума има Рим, който раздава правосъдие според своите закони и налага волята си с войска, както впрочем ще стане малко по-късно и в Британия.

През 6 г. обстановката се изостря още повече: държавата е разделена на две административни провинции — Юдея и Галилея. Галилея е управлявана от цар Ирод Антипа. Но Юдея, духовното и светското средище, е подчинена пряко на Рим, който назначава свой прокуратор със седалище в Кесария. С жестокостта си римските управници наподобяват диктатори. След като поемат управлението в Юдея, разпъват на кръст над 3000 бунтовници. Йерусалимския храм е ограбен и осквернен. Наложени са непосилни данъци. Мнозина са подложени на мъчения, все повече хора се самоубиват. Положението не се подобрява и при Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея от 26 до 36 г. За разлика от описанието му в Библията той е жесток и продажен и както личи от запазените писмени сведения, само засилва гнета, наложен от неговия предшественик. Тъкмо затова е учудващо — поне на пръв поглед, че в евангелията не се казва нито една лоша дума за Рим, за тегобите на римското потисничество. От тях човек остава с впечатлението, че жителите на Юдея едва ли не са били доволни от участта си.

Всъщност обаче малцина са доволни. Еврейската общност в Светите места от онова време е обединена в различни секти и сектички. Например садукеите — малка, ала заможна прослойка от земевладелци, която за възмущение на сънародниците си сътрудничи също като Кислинг през Втората световна война с окупатора. Или фарисеите с техните прогресивни възгледи, които въвеждат много реформи в юдаизма и които въпреки написаното за тях в евангелията се съпротивляват твърдо, макар и пасивно на римляните. Или есеите — мистично ориентирана секта, която със строгите си нрави и учение оказва много по-голямо влияние, отколкото се признава днес. Сред по-малките секти има много, чиито възгледи отдавна са забравени и затова е трудно да ги изложим тук. Струва си обаче да отбележим още назареите, сред чиито членове преди векове е и Самсон и която съществува и по времето на Исус, а също назарейците, или назоряните — име, давано обикновено на Исус и последователите му. Всъщност в гръцкия оригинал на Новия завет се говори за „Исус Назорянина“, което в по-късните версии е преведено неправилно като „Исус от Назарет“. С други думи „назарей“, или „назорянин“ означава член на определена секта и няма връзка с град Назарет.

Съществуват и много други общности и секти, една от които се оказа особено важна за изследването ни. През 6 г., когато Юдея минава на пряко подчинение на Рим, един равин фарисей, известен като Юда Галилейски, основава силно военизирана революционна групировка, в която явно членуват и фарисеи, и есеи и която се прочува като „зилотите“. Това в строгия смисъл на думата не е секта, а движение, в което участват привърженици на различни секти. По времето на Исус зилотите започват да играят все по-голяма роля в Светите земи. Тяхната дейност вероятно е най-яркият политически декор, на фона на който се разиграва драмата на Исус. Те не се примиряват и след Разпъването на Спасителя. През 44 г. толкова се активизират, че бунтът изглежда неизбежен. И през 66 г. той наистина избухва и цяла Юдея се вдига срещу Рим — едно отчаяно, уморително и в крайна сметка неувенчало се с нищо въстание, наподобяващо в някои отношения събитията в Унгария от 1956 г. Само в Кесария римляните избиват 20 хиляди евреи. След четири години римските легиони превземат Йерусалим, разрушават до основи града и плячкосват Йерусалимския храм. Въпреки това обаче планинската крепост Масада, командвана от пряк потомък на Юда Галилейски, удържа на напора още цели три години.

След въстанието в Юдея евреите се изселват масово от Светите земи. Все пак някои остават и след около шейсет години, през 132 г., вдигат нов бунт. Накрая, през 135 г., император Адриан издава закон всички евреи да напуснат Юдея и Йерусалим става град, населен предимно с римляни. Получава и ново име: Елия Капитолина.

Исус живее през първите 35 години от този размирен период, продължил 140 години. Вълненията и бунтовете не спират със смъртта му, обратното, продължават още цяло столетие и създават предпоставки за психологическите и културните промени, неизменно съпътстващи всеки продължителен отпор срещу потисниците. Мнозина очакват Месия, който да освободи народа си от игото на тираните. Чисто историческа и семантична случайност е, че това име е използвано само и единствено за Исус.

Неговите съвременници не си представят месията като някаква божествена сила, за тях такова нещо е просто немислимо. Гръцката дума за месия е „христос“. Терминът — и на староеврейски, и на гръцки, означава „помазан“ и се използва главно за царе. Тоест когато в Стария завет е помазан за цар, Давид става „месия“, „христос“. И всички останали царе от Давидовия дом са известни с това прозвище. Когато Юдея е римска провинция, дори назначаваният от Рим първосвещеник е известен като „свещеник месия“, или „свещеник христос“302.

Ала за зилотите и другите юдеи, опълчили се срещу римското владичество, този първосвещеник марионетка е „лъжемесия“. За тях истинският месия значи нещо съвсем различно: това е „изчезналият“ цар, неизвестният потомък на Давидовия род, който ще освободи народа си от гнета на римляните. По времето на Исус всички очакват появата на този месия дотолкова, че това се превръща едва ли не в масова истерия, продължила и след смъртта му. Въстанието от 66 г. всъщност е вдъхновено до голяма степен от твърденията на зилотите, че месията ще дойде всеки момент.

И така в думата „месия“ не се съдържа и намек за нещо божествено. В строгия смисъл тя означава просто „помазан цар“, който в съзнанието на хората се превръща и в освободител, иначе казано, в политическа фигура, и няма нищо общо с влагания от по-късните християни смисъл на „син Божи“. Тъкмо в този делничен, политически смисъл е използвана и спрямо Исус. Той е наричан „Исус Месията“ или — преведено от гръцки, „Исус Христос“, което едва след време се превръща в нещо като собствено име.

Историята на евангелията

Евангелията са плод на конкретна, добре позната от историята реалност, на време на потисничество, гражданско и обществено недоволство, политически вълнения, несекващи гонения и безкрайни въстания, когато хората непрекъснато се надяват, очакват и мечтаят, че ще се появи законният им цар, който ще стане техен духовен и светски водач и ще освободи народа. Колкото до политическата свобода, подобни надежди са жестоко потъпкани от унищожителната война, продължила от 66 до 74 г. Ала що се отнася до религиозната свобода, народните стремления не само намират отклик в евангелията, но и са разпалени още повече от тях.

Съвременните учени са единодушни, че евангелията не датират от времето на Исус. В по-голямата си част са писани в периода между двете големи въстания в Юдея: от 66 до 74 г. и от 132 до 135 г., макар и почти сигурно да се осланят на по-ранни източници, например летописи, които са се изгубили, тъй като в навечерието на първото въстание са унищожени всички архиви. В тях, разбира се, се долавя и отгласът на предаваните от уста на уста легенди, в някои от които фактите съвсем очевидно са силно разкрасени и преиначени. Други сведения обаче може би идват от хора, живели по времето на Исус и вероятно познавали го лично. Човек, който е бил юноша по време на Разпятието, преспокойно е могъл да доживее периода, в който са писани евангелията.

За най-ранно се смята евангелието от Марко, писано по време на въстанието от 66–74 г. или непосредствено след него, без главите за възкресението и възнесението на Исус, които са добавени по-късно. Макар да не е сред учениците на Исус, Марко явно е от Йерусалим. Сподвижник е на св. Павел, което личи и от неговото евангелие, белязано със силното влияние на апостола. Но въпреки че е от Йерусалим, работи върху евангелието си в Рим и го адресира към гръко-римляните, факт, подчертаван и от епископа на Александрия Климент. Това хвърля светлина върху доста моменти. По времето, когато Марко съчинява евангелието си, Юдея въстава открито срещу римляните — или най-малкото наскоро е въстанала — и хиляди евреи са разпънати от завоевателите заради бунтовничеството си. Ако авторът на евангелието е искал то да оцелее и да окаже своето въздействие и върху римляните, едва ли е щял да представи Исус като човек, който се бори срещу тях и който се интересува от политика. Ако е искал посланието му да стигне до хората, е бил длъжен да смъкне от римляните обвиненията за смъртта на Исус, да „разкраси“ съществуващия потиснически режим и да прехвърли вината за разпъването на Исус върху някои евреи. Този похват е използван не само от другите евангелисти, но и от ранната християнска църква. Без него нито тя, нито евангелията са щели да оцелеят.

Учените смятат, че евангелието от Лука е писано някъде около 80 г. Самият Лука, изглежда, е гръцки лекар, съчинил книгата си по поръчка на високопоставен римлянин, служил в Кесария, римската столица на Палестина. Тоест и той е трябвало да „поразкраси“ римляните и да прехвърли вината другиму. По времето, когато Матей пише своето евангелие — някъде около 85 г., това замазване на истината явно се е възприемало като нещо нормално, а фалшификацията е била смятана за безспорен факт. Всъщност почти половината евангелие от Матей е заимствано от евангелието от Марко, макар че е писано на гръцки и това му се е отразило. Авторът явно е евреин, може би преселник от Палестина. Не бива да се бърка с ученика на Исус — Матей, който е живял много по-рано и сигурно е знаел само арамейски.

Евангелията от Марко, Лука и Матей са известни под общото име „синоптични“, което идва от гръцкото „синопсис“ и ще рече „общ поглед“. Те като цяло се преповтарят и ни навеждат на мисълта, че са писани въз основа на един и същ източник — устни предания или писмени сведения, които по-късно са изгубени. Това ги отличава от евангелието от Йоан, което, както личи, се базира на съвсем различни източници.

За четвъртия евангелист не се знае нищо. Всъщност той едва ли се е казвал Йоан. Ако не се брои Йоан Кръстител, това име не се споменава и в самото евангелие и то е приписвано на човек с такова име едва след време. От всички евангелия в Новия завет четвъртото е създадено най-късно — някъде в края на I и началото на II в., край гръцкия град Ефес. То се откроява с доста особености. В него например ги няма сцените с раждането на Исус, не се споменава нищо за родословието му, а началото е почти гностично по характер. Текстът му определено е по-алегоричен, отколкото на другите евангелия, съдържанието също се различава. Останалите евангелисти например описват дейността на Исус в северната провинция Галилея, а сведенията си за събитията на юг, в Юдея и Йерусалим, включително за разпъването на Исус, черпят главно от разкази на други хора. Докато в Четвърто евангелие се говори сравнително малко за Галилея. То е посветено предимно на случките в Юдея и Йерусалим от края на живота на Исус, а описанието на разпъването явно се осланя на разказа на очевидец. Четвърто евангелие съдържа и епизоди и събития, липсващи в другите три евангелия: например сватбата в Кана, ролята на Никодим и Йосиф Ариматейски, възкресяването на Лазар (макар че то някога е било описано и в евангелието от Марко). Въз основа на всичко това съвременните учени смятат, че макар и писано късно, евангелието от Йоан е може би най-достоверното и точното от гледна точка на историята. То явно се основава на разказите на съвременници на Исус, както и на сведения, до които Марко, Лука и Матей не са имали достъп. Един съвременен изследовател изтъква, че в Четвърто евангелие топографските данни за Йерусалим непосредствено преди въстанието от 66 г. очевидно са черпани от първа ръка, и прави извода, че „в основата му е заложено древно предание, ненамерило отражение в другите евангелия“303. Не само този учен е на такова мнение: то всъщност преобладава в днешната библеистика. Според друг изследовател, „макар и да не се вмества в хронологичната рамка на Марко и да е писано доста по-късно, евангелието от Йоан явно отразява предание за Исус, което е автентично и точно“304.

В хода на нашето проучване и ние се уверихме, че Четвърто евангелие е най-сигурният източник на информация от всички книги в Новия завет, въпреки че и то, подобно на останалите, е било разкрасявано, редактирано, на места разширявано, на други — осакатявано. В изследването си сме се осланяли и на четиримата евангелисти, както и на множество други сведения. Ала тъкмо в Четвърто евангелие открихме най-убедителните доказателства за своята все още твърде крехка хипотеза.

Имал ли е Исус жена?

Нямахме намерение да оспорваме евангелията. Просто за кой ли път ги преглеждахме много внимателно с надеждата да отсеем истината, да я извадим от контекста на преданията и митовете, в който е вместена. И още нещо, търсехме пасажи, които да съдържат конкретна информация и да потвърждават, че Исус е бил женен за жената, известна като Мария Магдалина. Дори това да бе така, едва ли е казано направо. Ето защо съзнавахме, че трябва да четем между редовете, да запълваме белите петна, да „дописваме“ някои пропуски, да видим какво се крие зад някои намеци и препратки, които, меко казано, бяха твърде мъгляви. Трябваше да открием не само доказателства за този брак, но и обстоятелствата, довели до него. Ето защо решихме да търсим отговора на няколко тясно преплетени въпроса. Започнахме от най-очевидния:

1. Има ли в евангелията доказателства — преки или косвени, които да ни навеждат на мисълта, че Исус наистина е бил женен?

Дори и да ги има, те, естествено, не са изложени черно на бяло. От друга страна обаче, което е по-странно и по-важно, отколкото ни се струва на пръв поглед, в писанията на евангелистите никъде не е казано направо и че Исус не е бил женен. Както изтъква д-р Гежа Вермеш от Оксфордския университет: „Евангелията пазят пълно мълчание относно семейното положение на Исус… Това е твърде необичайно за евреин от онова време, ето защо въпросът заслужава да бъде проучен.“305

Евангелистите отбелязват, че мнозина от учениците на Исус — например Петър — са женени. Пък и самият Исус никъде не проповядва безбрачие, обратното, в евангелие от Матей заявява: „Не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: «Затова ще остави човек майка и баща и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът»?“ (19:4-5). Подобни думи трудно се връзват с обет за безбрачие. А щом Исус не е проповядвал безбрачие, нямаме причини да предполагаме, че е живял сам. Според юдейската традиция от онова време не само е нещо обичайно, но дори е задължително мъжът да е семеен. Освен в някои общини на есеите почти навсякъде безбрачието е осъждано най-строго. В края на I в. един еврейски писател дори сравнява предумишленото безбрачие с убийството и явно не само той отстоява този възглед. За бащата евреин е задължително да намери на сина си жена точно както и да го обреже.

Ако Исус не е бил женен, това е щяло да буди подозрения и да бие на очи, да привлича вниманието. Като несемеен той е щял да се откроява сред съвременниците си. В случай че наистина не е имал жена, все в някое от евангелията щеше да бъде отбелязано това съществено отклонение от обичая. Ако Исус в действителност не е бил женен, както започва да се твърди по-късно, как тогава да си обясним, че това не е отразено никъде? Ето защо сме склонни да мислим, че що се отнася до брака, Исус е следвал общоприетите норми на поведение от онова време, тоест бил е женен. Просто няма друго логично обяснение за мълчанието на евангелистите по въпроса. Този извод е обобщен от един уважаван съвременен теолог по следния начин:

Хипотезата, че Исус е бил женен, става още по-правдоподобна покрай факта, че евангелистите често го наричат „рави“. Възможно е, разбира се, терминът да е използван в най-широкия си смисъл — учител. Но начетеността на Исус, познанията, които той проявява пред старейшините в Храма, показват, че той едва ли е бил какъв да е учител и че вероятно е бил обучаван специално за равин. Това съответства и на евангелските сказания, според които Исус е равин в тесния смисъл на думата. В такъв случай обаче той със сигурност е бил женен, тъй като според Мишна, еврейския кодекс с религиозно-юридически правила, „неженен мъж не може да бъде учител“307.

В Четвърто евангелие има пасаж, където се разказва за сватба, може би за сватбата на самия Исус. Става дума естествено за сватбата в Кана, един доста популярен епизод. Колкото и да ни е познат обаче, той ни изправя пред някои съществени въпроси, над които си заслужава да помислим.

От евангелието от Йоан излиза, че сватбата е била доста скромна, съвсем според обичаите на селата, не се уточнява и кои са младоженката и младоженецът. Исус е „поканен“ специално — нещо донякъде необичайно, тъй като той още не е тръгнал да изпълнява мисията си. Още по-необичайното обаче е, че на сватбата е и майка му — присъствие, което не е обяснено никъде и сякаш се подразбира от само себе си.

И още нещо, майка му не само му подсказва, а направо му нарежда да набави вино. Държи се така, сякаш е домакиня: „И като се привърши виното, каза Иисусу майка Му: вино нямат. Иисус й казва: какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът Ми“ (Йоан. 2:3-4). Тя обаче не обръща внимание на възраженията му. „Майка Му рече на служителите: каквото ви каже, сторете“ (Йоан. 2:5). И те начаса й се подчиняват, сякаш са свикнали да изпълняват заповедите и на Мария, и на Исус.

Въпреки очевидния му опит да не я послуша майка му надделява и Исус извършва първото си голямо чудо: превръща водата във вино. Хронологично до този епизод никъде в евангелията не се споменава той да е проявявал способностите си и майка му няма откъде да знае за тях. Но дори и да е знаела, защо синът й ще ги проявява в такава битова ситуация? Защо Мария ще отправя такава молба към сина си? И още по-важно, защо двама от „гостите“ на сватбата ще се нагърбват да осигуряват вино, нещо, което според обичаите върши домакинът? Освен, разбира се, ако сватбата в Кана не е сватба на самия Исус. В такъв случай наистина е негова грижа всички да имат вино.

Съществуват и други доказателства, че това е сватбата на самия Исус. Веднага след чудото „старият сват кусна от водата, що се бе превърнала на вино… и повика младоженеца, и му каза: всеки човек слага първом доброто вино и, когато се понапият, тогава по-долното, а ти си запазил доброто вино досега“ (Йоан. 2:9-10, курсив на авторите). Тези думи явно са отправени към Исус. Ала според евангелието са адресирани към „младоженеца“. Очевидният извод е, че Исус и младоженецът са един и същи човек.

Жената на Исус

2. Ако Исус е бил женен, споменава ли се някъде в евангелията коя е неговата жена?

На пръв поглед има две вероятности — две жени, които наред с майка му според евангелистите са неизменно до него. Едната е Мария Магдалина от селището Мигдалил, или Магдала в Галилея. И в четирите евангелия ролята на тази жена е крайно неясна и сякаш нарочно е замъглена. В разказите на Марко и Матей е спомената по име едва към края и се появява чак в Юдея по времето, когато Исус е разпънат. Посочена е сред учениците му. В евангелие от Лука обаче за нея се говори сравнително по-рано, в началото на проповедничеството на Исус, още когато той е в Галилея. Тоест явно го е съпътствала от Галилея до Юдея, а ако не е била с него, очевидно се е местела често от едната провинция в другата. Това ни навежда на мисълта, че е била омъжена за някого. В Палестина от времето на Исус е немислимо неомъжена жена да пътува сама, а камо ли с религиозен учител и неговите сподвижници. Този озадачаващ факт явно лежи в основата на доста предания. Според едни Мария Магдалина е жена на някой от учениците на Исус. В такъв случай обаче преклонението й пред Исус и техните близки отношения щяха да породят съмнения, а дори и обвинения в прелюбодеяние.

Въпреки ширещото се мнение никъде в евангелията не се казва, че Мария Магдалина е проститутка. Когато името й се споменава за пръв път в евангелие от Лука, тя е описана като жена, „от която бяха излезли седем бяса“. Общоприето е да се смята, че в този стих е описано как Исус прогонва злите духове и как преди това Мария Магдалина е била обладана от нечистата сила. Не е изключено обаче да става дума за някакво покръстване, за ритуал на посвещаване. Така например в култа към Ищар, или Астарта, Богинята майка, има седем степени на посвещаване. Може би, преди да се присъедини към Исус, Магдалина е изповядвала този култ. Магдала, или Мигдалил, ще рече „селото на гълъбите“ и има доказателства, че там наистина са били отглеждани гълъби за жертвоприношения. А гълъбът е свещеният символ на Астарта.

Една глава, преди да спомене за Мария Магдалина, Лука говори за жена, която маже с миро Исус. И Марко описва подобна случка, където жената също не е назована. И двамата евангелисти не я отъждествяват с Мария Магдалина. Лука обаче казва, че тя е „грешница“. Вече по-късно библеистите отсъждат, че грешницата е Магдалина, понеже от нея „са излезли седем бяса“. Въз основа на това Мария Магдалина и грешницата са смятани за една и съща жена. Не е изключено това да отговаря на истината. Ако Магдалина е била езичница, тя автоматично става „грешница“ не само за Лука, но и за по-късните църковници.

Ала дори и да е била „грешница“, тя е нещо повече от „обикновена проститутка“ в традиционния смисъл. Явно е заможна. Според Лука например сред приятелките й е съпругата на високопоставен царедворец на Ирод — „на домакина Иродов“, и заедно с нея и с други жени „услужваха на Иисус с имотите си“. Жената, помазала с миро Исус, също е богата. В евангелие от Марко се подчертава, че мирото и елеят са много скъпи.

Целият епизод с помазването на Исус явно има твърде важни последици. Иначе защо евангелистите ще наблягат толкова много на него? Изглежда, става дума не просто за някакъв импулсивен спонтанен жест, а за добре подготвен ритуал. Да не забравяме, че помазването по традиция е запазено право само на царете, а също на „истинския Месия“, което ще рече „помазан“. Оттук следва изводът, че чрез това помазване Исус вече наистина става Месия. А жената, възложила му тази свещена роля, едва ли е случайна.

При всички положения към края на мисионерството на Исус Мария Магдалина вече има огромно значение. И в трите синоптични евангелия името й неизменно оглавява списъка на жените, следващи Исус, точно както Симон, или Петър, е посочван винаги пръв измежду мъжете, ученици на Спасителя. И естествено тъкмо Мария Магдалина вижда първа след разпятието, че гробът му е празен, тъкмо на нея той най-напред разкрива, че е възкръснал.

Във всички евангелия Исус се държи с Мария Магдалина както с никой друг, не крие предпочитанията си към нея, което вероятно е породило у другите му ученици известна ревност. Ето защо са очевидни опитите в по-късните предания да се очерни ако не името й, то поне нейното минало. Представянето й като блудница вероятно е нещо като отмъщение към жената, по-близка с Исус от всеки друг: все пак човешко е останалите да са й завиждали. Ако другите „християни“, живели по времето на Исус или след това, са ревнували Мария Магдалина за необикновените й отношения с техния духовен водач, вероятно е имало опити значението й да бъде принизено. Дори днес я смятаме за грешница, а през Средновековието поправителните домове за разкаяли се проститутки се наричат „магдалини“. Ала от евангелията личи, че жената, дала името на тези институции, не заслужава да бъде позорена.

Каквато и да е ролята й в евангелията, тя не е единствената „претендентка“ за съпруга на Исус. Има още една жена, чието присъствие е най-осезаемо в четвъртото евангелие и която е известна като Мария от Витания, сестрата на Марта и Лазар. И тя, и семейството й определено са много близки с Исус. И те са заможни и в едно от скъпите предградия на Йерусалим имат къща, достатъчно голяма, за да побере Учителя и всичките му сподвижници. И още нещо, от епизода с Лазар личи, че в къщата има и гробница, невероятен лукс за времето на Исус, от който се вижда, че семейството не само е богато, но явно е и със знатно потекло. В библейски Йерусалим, пък и във всеки днешен град земята струва скъпо и само на малцина им е по джоба да притежават семейна гробница.

Когато в Четвърто евангелие Лазар се разболява, Исус е извън Витания и е отседнал за няколко дни с учениците си край река Йордан. Макар да научава за това, остава там още два дни — доста необичайна реакция, — след което се връща във Витания, където Лазар вече лежи в гроба. Марта се втурва насреща му с виковете: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми“ (Йоан. 11:21). Твърде странно твърдение: как така, ако Исус е присъствал физически там, мъжът е нямало да умре? Случката обаче е показателна с това, че Марта посреща Исус сама. Би могло да се очаква, че и сестра й ще е с нея. Ала Мария си стои вкъщи и излиза едва след като Исус й нарежда. Епизодът донякъде е изяснен в „тайното“ евангелие от Марко, намерено от професор Мортън Смит и цитирано по-горе. В укритите пасажи от Марко Мария все пак излиза от къщата още преди Исус да й е заповядал, и веднага получава гневните укори на учениците, които Спасителят е принуден да успокои.

Има логика в това Мария да си стои вкъщи, когато Исус идва във Витания. Според еврейските обичаи тя е в „шивех“, траур. Но защо не отива заедно с Марта да посрещне Исус? Съществува едно-единствено обяснение: според тогавашните еврейски закони жена в траур няма право да напуска къщата, освен ако не я накара мъжът й. В тази случка поведението на Исус и Мария от Витания се вмества изцяло в еврейските изисквания към съпруга и съпругата от онова време.

Съществува още едно доказателство, че Исус може би е бил женен за Мария от Витания. То се появява сякаш ни в клин, ни в ръкав в евангелие от Лука:

От молбата на Марта личи, че Исус е имал някакво влияние върху Мария. По-важни са обаче думите на Исус. Във всеки друг контекст човек без колебание ще разтълкува отговора му като намек за брак. При всички положения от него личи, че Мария от Витания е не по-малко ревностна ученичка на Исус, отколкото Магдалина.

Има основателни причини да смятаме, че Мария Магдалина е жената, помазала Исус. А дали Мария Магдалина всъщност не е Мария от Витания, сестрата на Марта и Лазар? Дали тези жени, които в евангелията се появяват в три различни контекста, не са едно и също лице? Църковниците от Средновековието явно са смятали така, същото становище е намерило отражение и в народните предания. На това мнение са и повечето съвременни библеисти. Съществуват множество доказателства в подкрепа на подобна гледна точка.

В евангелията и от Матей, и от Марко, и от Йоан се подчертава, че Мария Магдалина е присъствала на разпъването на Исус. В никое от тях обаче не се споменава, че там е била и Мария от Витания, нещо твърде странно за такава пламенна последователка на Исус. Звучи неправдоподобно тя — да не говорим за брат й Лазар — да не са присъствали в този върхов момент от живота на Исус. Подобен пропуск е необясним и алогичен, освен ако Мария от Витания, разбира се, не е упомената в евангелието под друго име — Магдалина. В случай че Мария Магдалина и Мария от Витания са една и съща жена, е повече от ясно, че и Мария от Витания е била на разпъването.

И така Мария Магдалина може да бъде отъждествена с Мария от Витания, а също с жената, помазала Исус. В Четвърто евангелие е посочено, и то недвусмислено, че Исус е помазан от Мария от Витания:

В следващата глава отново се казва:

Тоест пределно ясно е, че Мария от Витания и жената, помазала Исус, са едно и също лице. Макар и да не е много сигурно, не е изключено тази жена да е и Мария Магдалина. С други думи, ако Исус е бил семеен, има само една жена, която би могла да му е съпруга: жена, която често е споменавана в евангелията с различни имена и в различни роли.

Любимият ученик

3. Ако Мария Магдалина и Мария от Витания са една и съща жена и тази жена е съпруга на Исус, излиза, че Лазар е негов шурей. Има ли в евангелията доказателства, че той наистина му е роднина?

Лазар не е посочен по име в евангелията от Лука, Матей и Марко, макар че и Марко е описал възкресяването му и по-късно този пасаж е бил заличен. Така че Лазар ни е познат само от Четвърто евангелие — евангелие от Йоан. От него обаче става ясно, че се е ползвал с привилегировано положение, което не се ограничава единствено с възкресяването му от мъртвите. И в тази, и в доста други случки Лазар е представен като човек, по-близък с Исус дори от учениците му. Но колкото и да е странно, не е посочен сред тях.

За разлика от Христовите ученици над него тегне реална опасност. Според Четвърто евангелие, след като решават да се отърват от Исус, „първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря“ (Йоан. 12:10). Явно той по един или друг начин се е застъпвал за своя Учител, което невинаги важи за някои от другите му ученици. На теория само по силата на този факт Лазар също се превръща в негов ученик — въпреки това обаче не е посочен като такъв. Не се споменава и да е присъствал на разпятието, с което на пръв поглед е проявил черна неблагодарност към човека, комуто буквално дължи живота си. Освен ако, разбира се, не се е укрил заради заканите, отправени към него. Странното обаче е, че оттук нататък името му не се споменава никъде в евангелията. Той сякаш изчезва вдън земя. Но дали наистина е така? Опитахме се отново да открием нещо за Лазар.

След тримесечния си престой във Витания Исус отива със своите ученици на река Йордан, която е само на ден път от градеца. При него идва човек, който му съобщава, че Лазар е болен, но който не назовава младежа по име. Обратното, той описва болния като „оня, когото обичаш“ (Йоан. 11:3). Исус посреща новината доста необичайно. Вместо начаса да иде и да помогне на човека, когото обича, той отсича нехайно: „Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий“ (Йоан. 11:4). И ако думите му са озадачаващи, действията му са още по-странни: „А когато чу, че е болен, престоя два дни в мястото, дето се намираше“ (Йоан. 11:6). Накъсо, остава още цели два дни на Йордан въпреки тревожната вест, която е получил. Накрая решава все пак да се върне във Витания, като казва на учениците си нещо, което е в пълен разрез с предишните му думи: че Лазар е мъртъв. Въпреки това не е особено загрижен и заявява недвусмислено, че „смъртта“ на Лазар е подчинена на някаква цел и че всички трябва да се съобразяват с тази цел: „Лазар, нашият приятел, е заспал, но отивам да го събудя“ (Йоан. 11:11). А четири стиха по-долу всъщност признава, че цялата работа е инсценирана и внимателно подготвена отнапред: „Ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него“ (Йоан. 11:15). Подобно поведение наистина е необичайно, още по-необичайна обаче е реакцията на Христовите ученици: „Тогава Тома, наричан Близнак, каза на съучениците си: да идем и ние да умрем с Него“ (Йоан. 11:16). Какво значи това? Ако Лазар наистина е мъртъв, учениците едва ли смятат да извършат масово самоубийство. Как да си обясним и блаженото нехайство на Исус, безразличието, с което посреща вестта, че Лазар е болен, и спокойствието, с което остава на Йордан, вместо да се върне незабавно във Витания?

Както подчертава и професор Мортън Смит, обяснението вероятно се крие в някакъв горе-долу обичаен ритуал на посвещаване в „тайнствено учение“. Смит доказва, че подобно посвещаване и обредите, свързани с него, са доста разпространени в Палестина от времето на Исус. Те често включват символична смърт и прераждане, обозначавани именно с тези имена; усамотяване в гроб, олицетворяващ за преродения майчината утроба; ритуал, често наричан кръщаване и свеждащ се до това, че посвещаваният бива потапян символично във вода; чаша вино, отъждествявано с кръвта на пророка или магьосника, ръководещ церемонията. Отпивайки от виното, ученикът символично се слива със своя учител в мистично „единство“. Твърде показателно е, че св. Павел обяснява точно с тези думи целта на кръщаването. По време на Тайната вечеря Исус също използва тези фрази.

Както изтъква професор Смит, с мисионерството си Исус се доближава много до магьосниците, лечителите и чудотворците от своята епоха308. И в четирите евангелия той непрекъснато се среща тайно с хора, които смята да лекува или с които разговаря насаме. После често ги моли да не издават какво се е случило. А колкото до обикновените хора, с тях Исус говори най-често с алегории и притчи.

Както се убеждаваме, докато Исус е на река Йордан, Лазар явно се е подложил на типичен ритуал за посвещаване, включващ както повечето обреди от този род символично възкръсване и прераждане. В тази светлина желанието на учениците да „умрат с Него“, както и странното равнодушие на Исус към болестта на Лазар вече имат съвсем логично обяснение. Е, да, Мария и Марта, пък и доста други хора са силно разтревожени, но те вероятно просто не са наясно за какво става дума. Или пък по време на посвещаването е допусната някаква грешка, както в ония времена се е случвало доста често. Или пък цялата случка е умело инсценирана, нещо, за което са знаели малцина.

Ако наистина става въпрос за ритуално посвещаване, Лазар очевидно е предпочетен пред другите и пръв измежду учениците е посветен, което неминуемо му е навлякло завистта на останалите. Но защо е избран точно този дотогава неизвестен мъж от Витания? Защо точно той е предопределен за нещо, в което учениците толкова искат да го последват? Защо след време мистично ориентирани „еретици“ като карпократите отделят такова внимание на този въпрос? И защо целият епизод е махнат от евангелието от Марко? Може би защото Лазар е „оня, когото Иисус обича“ повече от другите ученици? Или понеже той има с Исус по-особени отношения — например му е шурей? Вероятно и двете, вероятно Исус е опознал и е обикнал Лазар тъкмо защото той му е шурей. При всички положения тази обич непрекъснато се изтъква. Когато Исус се връща във Витания и се просълзява — или най-малкото, се прави, че се просълзява, за мъртвия Лазар, юдеите повтарят думите на човека, пратен от сестрите на Лазар да съобщи скръбната вест: „Гледай, колко го е обичал!“ (Йоан. 11:36).

Авторът на Четвърто евангелие, където е описана случката с Лазар, никъде не говори за себе си като за „Йоан“. Всъщност изобщо не съобщава кой е. Но непрекъснато повтаря, че е „ученик, когото Иисус обичаше“ и намеква недвусмислено, че е предпочитан измежду другарите си. На Тайната вечеря най-открито показва личната си близост с Исус, който единствено на него доверява точно как ще бъде предаден:

Кой ли е този „любим ученик“, въз основа на чийто разказ е написано Четвърто евангелие? По всичко личи, че това всъщност е Лазар — „ученикът, когото Иисус обичаше“. Тоест излиза, че Лазар и „любимият ученик“ са един и същи човек и че зад името „Йоан“ всъщност се крие Лазар. Изводът просто се набива на очи. Още повече че не само ние сме стигнали до него. Според професор Уилям Браунлий, един от най-известните библеисти и специалисти по свитъците от Мъртво море: „От някои пасажи в Четвърто евангелие се вижда… че любимият ученик е Лазар от Витания.“309

Ако Лазар и „любимият ученик“ са един и същи човек, се изясняват и доста несъответствия: например това, че Лазар сякаш изчезва от Светото писание и не присъства на разпятието. Защото, в случай че Лазар е едно и също лице и е бил на разпятието, тъкмо на него Исус би поверил да се грижи за майка му. Той отправя тази молба с думи, с каквито един човек би се обърнал към шурея си:

Последните думи от този цитат са особено показателни: останалите ученици са напуснали домовете си в Галилея и на практика нямат къщи, за разлика от Лазар, който притежава дом — същия онзи дом във Витания, където Исус е свикнал да отсяда.

След като първосвещениците решават да погубят и Лазар, той вече не е споменат по име никъде в евангелието. Сякаш изчезва вдън земя. Но ако наистина е „любимият ученик“, всъщност изобщо не е изчезнал и придвижването и действията му могат да бъдат проследени чак до края на Четвърто евангелие. В последната му глава отново има една твърде интересна случка, заслужаваща внимание: Исус предрича смъртта на Петър и му нарежда да го „последва“:

Въпреки мъглявия език смисълът на пасажа в общи линии е ясен. „Любимият ученик“ получава изрично указание да чака завръщането на Исус. А в самия текст съвсем недвусмислено се подчертава, че това завръщане не трябва да се тълкува в преносен смисъл, като „Второ пришествие“. Обратното, в него се намеква за нещо много по-прозаично: че след като разпрати другите си последователи по света, Исус скоро ще се върне с някаква специална заръка за своя „любим ученик“, сякаш за да уточни с него нещо конкретно и да му възложи нещо за в бъдеще.

В случай че „любимият ученик“ е Лазар, подобна уговорка, за която не знаят другите сподвижници на Исус, все пак има прецедент. Седмица преди да бъде разпънат, Исус се подготвя за победоносното си завръщане в Йерусалим и за да го стори в съответствие с пророчествата на Стария завет за появата на Месия (Захария. 9:9-10), трябва да си набави ослица. В евангелие от Лука той праща двама свои ученици във Витания със заръката да доведат животното и да кажат на собственика му, че „господарят има нужда от него“. Когато всичко се сбъдва точно както го е предвидил Исус, мнозина го смятат за нещо като чудо. Но дали наистина има чудо? Или става дума за старателно подготвен план? И дали човекът във Витания, дал ослицата в уреченото време, не е Лазар?

Такъв естествено е изводът на д-р Хю Шонфийлд310. Той доказва убедително, че Исус е възложил подготовката около тържественото си завръщане в Йерусалим на Лазар и че другите ученици не са знаели за това. Ако наистина е така, излиза, че сред последователите на Исус е имало тесен кръг от хора, които са му помагали и са му съдействали, или семейство, което единствено се е ползвало с доверието на своя учител. Според д-р Шонфийлд в този кръг влиза и Лазар. Това негово становище съвпада с твърдението на професор Смит, че Лазар е предпочитан пред останалите заради своето посвещаване, или символична смърт във Витания. Не е изключено градецът да е бил култово средище, място, където единствен Исус е ръководел ритуалите. В случай че наистина е така, това обяснява и защо името „Витания“ се среща толкова често в нашето изследване. Братството на монасите от Сион нарича „арката“ си в Рен Льошато Витания. Явно по молба пак на братството Сониер дава и на своята вила това име.

При всички положения тайната уговорка, според която „мъжът от Витания“ дава ослицата, проличава отново и в загадъчния край на Четвърто евангелие, където Исус нарежда на „любимия си ученик“ да чака завръщането му. Човек остава с впечатлението, че те двамата имат да се разбират нещо, например кой ще се грижи за семейството на Исус. По време на разпъването си той вече е поверил майка си на грижите на своя „любим ученик“. В случай че е имал жена и деца, вероятно е щял да помоли пак него да се грижи за тях, което е съвсем естествено, ако „любимият ученик“ му е шурей.

Според някои значително по-късни предания майката на Исус умира в изгнание в Ефес, където е написано и Четвърто евангелие. Няма обаче сведения, че „любимият ученик“ се е грижил за нея до края на живота й. Според д-р Шонфийлд Четвърто евангелие едва ли е писано в Ефес, там то само е преработено, допълнено и редактирано от някой презвитер грък, който го е пречупил през собствените си възгледи311.

Ако „любимият ученик“ не е отишъл в Ефес, какво е станало с него? В случай че той и Лазар са един и същи човек, лесно ще отговорим на този въпрос, понеже съдбата на Лазар е отразена подробно в множество предания, според които, както и според някои ранни църковници, той заедно с Мария Магдалина, Марта, Йосиф Ариматейски и неколцина други заминава с кораб за Марсилия312. Там св. Филип обявява Йосиф за светец и го праща в Англия, в Гластънбъри, където той построява християнски храм. Според преданията обаче Лазар и Мария Магдалина остават в Галия: Магдалина умира в Екс ан Прованс или Сен Бом, а Лазар — в Марсилия, където основава първата епархия. Друг от спътниците им — св. Максимин, основава първата епархия в Нарбон.

Ако Лазар и „любимият ученик“ наистина са един и същи човек, вече знаем защо и двамата изчезват. Лазар отива в Марсилия заедно със сестра си, която според легендата пренася и Свещения Граал, или „царската кръв“. А както личи от последната глава на Четвърто евангелие, бягството и животът в изгнание са подготвени не от друг, а от самия Исус и неговият „любим ученик“.

Династията на Исус

4. Ако Исус наистина е бил женен за Мария Магдалина, дали този брак е имал някаква по-особена цел? Възможно ли е да е бил плод на династичен съюз с произтичащите от това политически последици? С други думи, дали потомците от този брак не са заслужавали с пълно право името „престолонаследници“?

В евангелие от Матей се казва недвусмислено, че Исус е от царско потекло, че е истински цар, потомък на Соломон и Давид. Ако наистина е така, значи е имал пълно право да претендира за престола на обединена Палестина, а надписът върху неговия кръст — „Юдейски цар“, не е само садистична гавра. В много отношения той се е намирал в положението, в което през 1745 г. изпада например принц Чарлс Хубави. И е срещнал такава съпротива тъкмо заради ролята си на цар първосвещеник, който е в състояние да обедини страната и евреите и да застраши сериозно Ирод и Рим.

Според някои съвременни библеисти никога не е имало избиване на младенците, извършено по заповед на Ирод. Дори и той да е наредил новородените да бъдат избити, това едва ли е станало с жестокостта, описвана от евангелистите и устната традиция. Ала самият факт, че в тях се говори за подобно нещо, ни навежда на мисълта, че Ирод наистина се е опасявал и страхувал да не бъде изместен от престола. Още повече че властта му е била твърде крехка — крепяла се е на римската войска, която е бранела царя от омразата на неговите превърнати в роби поданици. Но колкото и нестабилно да е било положението на Ирод, реалистично погледнато, той едва ли е бил особено застрашен от слуховете, че се е появил някакъв религиозен и духовен водач, с каквито и без друго е пълно по Светите места от онова време. Той би могъл да се страхува само от реална, конкретна политическа заплаха: от човек, който има повече права върху престола и който е в състояние да получи подкрепата на масите. Избиване на младенците може и да е нямало, преданието за него обаче отразява загрижеността на Ирод, че някой може да предяви претенции към короната и да предприеме конкретни действия срещу него. Подобни претенции са могли да бъдат само политически по характер. И явно са били съвсем сериозни.

Приемем ли, че те са идвали от страна на Исус, ще влезем в противоречие с общоприетия образ на „бедния дърводелец от Назарет“. Имаме обаче основателни причини да го направим. Първо, изобщо не е сигурно, че Исус наистина е от Назарет. „Исус от Назарет“ всъщност е изопачен или погрешен превод на „Исус Назарееца“ или „Исус Назорееца“, или „Исус от Генисарет“. Второ, не е доказано, че по негово време изобщо е имало град Назарет. Той не е отбелязан в нито една географска карта, документ или хроника от римската епоха. Не е споменат и в Талмуда. Няма го и в посланията на св. Павел, които все пак датират отпреди евангелията. За Назарет не говори никъде и Йосиф Флавий, най-известният хроникьор от онази епоха, командвал войска в Галилея и съставил списък на градовете в провинцията. С други думи, едва ли е имало град Назарет чак до 68–74 г. и името на Исус е свързвано с него единствено поради семантична грешка — случайна или преднамерена, с каквито изобилства Новият завет.

Независимо дали е от Назарет, Исус при всички положения не е „беден дърводелец“313. Тъкмо обратното, от евангелията излиза, че е високообразован, че се е изучил за равин и общува както със заможни и влиятелни хора, например с Никодим и Йосиф Ариматейски, така и с бедняци. А сватбата в Кана още веднъж доказва на какво обществено положение се е радвал.

Както личи, това не е някакво скромно, бедняшко празненство на „простолюдието“. Обратното, вижда се, че е пищно и че на него присъстват неколкостотин души — все благородници, така да се каже, „каймакът на обществото“. Има множество „служители“, които бързат да изпълнят заръките и на Мария, и на Исус. Има и сват, който явно е от аристокрацията. Виното се лее като река. Когато Исус прави от водата вино, се получават според сегашните мерки около 600 литра, цели 800 бутилки! И то без да се брои вече изпитото вино.

Както се убеждаваме, сватбата в Кана е била пищна, на нея са присъствали все благородници и аристократи. Дори и да не се е женел самият Исус, неговото присъствие, както и присъствието на майка му говорят, че те спадат към същата обществена прослойка. Само така можем да си обясним защо „служителите“ им се подчиняват.

В случай че Исус е бил благородник и е бил женен за Мария Магдалина, твърде вероятно е и тя да има подобно потекло. Както вече се убедихме, сред приятелките й е съпругата на високопоставен царедворец на Ирод. Тя обаче може би е била с още по-високо обществено положение.

Както установихме, проследявайки препратките в „Документите на Братството“, свещеният град Йерусалим, столица на Юдея, първоначално е бил във владенията на вениаминците, които след разгрома във войната с другите племена на израилтяните масово се изселват, макар и, както се отбелязва и в „Документите на Братството“, малка част от племето да остава. Сред потомците на Вениаминовото племе е и св. Павел, който в своето Послание до римляните (11:1) го заявява недвусмислено.

Въпреки конфликта си с другите племена на израилтяните вениаминците явно се ползват с по-особено положение. Наред с другото тъкмо от това племе са първият цар израилски, помазан от пророка Самуил, и първият царски род. Впоследствие обаче Саул е наследен на престола от Давид, който е от Юдиното племе. Той не само измества вениаминците, но и обезсмисля претенциите им, като обявява за своя столица Йерусалим.

Навсякъде в Новия завет се казва, че Исус е от Давидовото коляно, тоест от племето на Юда. Това донякъде го е превърнало в очите на вениаминците в узурпатор, положение, което би могло да бъде преодоляно, ако той се ожени за вениаминка. Така ще създаде династичен съюз със съответните политически последици: Израел ще получи могъщ цар първосвещеник, а Йерусалим символично ще бъде върнат на законните си наследници. Така Исус е щял да получи подкрепата на обединения си народ и да вдъхне ново съдържание на своите претенции към престола.

Никъде в Новия завет не се казва от кое племе е Мария Магдалина. В по-късните предания обаче се споменава, че е с царско потекло, понякога дори се твърди, че е от Вениаминовото племе.

Тук вече започнахме да съзираме очертанията на един цялостен исторически сценарий, в който от гледна точка на политиката имаше здрав разум. Както изглежда, Исус е бил цар първосвещеник от Давидовия род със законни претенции към престола. За да заздрави позициите си, е сключил династичен брак със символично значение. Сетне се е заел да обедини страната, да поведе след себе си своите сънародници, да прогони потисниците, да свали от престола наместниците на римляните и да възвърне славата на царството на Соломон. Такъв човек наистина е бил „Юдейски Цар“.

Разпятието

5. Както показва примерът на Ганди, един духовен водач, стига да има подкрепата на хората, може сериозно да застраши съществуващия режим. Ала един семеен мъж със законни претенции за престола и деца, чрез които да положи основите на династия, представлява много по-страховита заплаха. Има ли в евангелията доказателства, че римляните наистина са смятали Исус за такава заплаха?

По време на разговора си с Пилат Исус непрекъснато е наричан „Юдейски Цар“. Пилат нарежда това да се напише и върху кръста. Професор С. Дж. Ф. Брантън от университета в Манчестър смята, че този надпис е автентичен, както и всичко, пресъздадено в Новия завет. Първо, за надписа се споменава и в четирите евангелия. Второ, епизодът е прекалено смущаващ и компрометиращ, че да е добавен по-късно от хората, „редактирали“ евангелията.

В евангелие от Марко след разговора с Исус Пилат пита първосвещениците: „Какво искате да сторя с Тогова, Когото вие наричате Иудейски Цар?“ (Марк. 15:12). От думите му личи, че поне някои евреи са смятали Исус за свой цар. Пилат също използва титлата и в четирите евангелия. Нямаме причини да смятаме, че го прави колкото да му се присмее и подиграе. В Четвърто евангелие упорито я повтаря въпреки възраженията на тълпата. Нещо повече, в трите синоптични евангелия и самият Исус признава, че претендира за титлата: „Пилат го попита: Ти ли си Иудейският Цар? А Той отговори и му рече: ти казваш“ (Марко. 15:2). В превода отговорът може би звучи двусмислено и това вероятно е търсено преднамерено. В гръцкия оригинал обаче той значи само едно: „Правилно казваш.“ Където и да се появява в Библията, тази фраза е тълкувана по този начин.

Евангелията са писани по време на въстанието от 68–74 г. и малко след него, когато юдаизмът всъщност вече не съществува като организирана обществена, политическа и военна сила. И още нещо, те са създадени за гръко-римската общност, така че малко или повече са пригодени към нея. Рим току-що е водил тежка изнурителна война с евреите, които съвсем разбираемо са представени от евангелистите в ролята на лошите. Авторите на евангелията не могат да си позволят да обрисуват Исус от навечерието на еврейския бунт като политически деец, вероятно свързан с агитацията срещу нашествениците, увенчала се с въстание. И накрая, волю-неволю са принудени да представят римляните и тяхната роля в съда и екзекутирането на Исус във възможно най-благовидната светлина. Така Пилат от евангелията е разбран, отговорен и толерантен човек, който само от немай-къде склонява Исус да бъде разпнат314. Но въпреки тези своеволия с историята личи каква е ролята на Рим.

Според евангелията Исус първоначално е осъден от синедриона — съвета на евреите стареи и първосвещеници, които сетне го отвеждат при Пилат, който да потвърди присъдата. От гледна точка на историята в това описание няма никаква логика. В трите синоптични евангелия Исус е взет под стража и е осъден от синедриона вечерта и в сутрешните часове преди Пасха, а според тогавашните еврейски закони е недопустимо първосвещениците да заседават вечерта срещу празника315, и то извън храма, тоест тяхната смъртна присъда е незаконна, ето защо изправят Исус пред Пилат. Но по принцип синедрионът има право да издава смъртни присъди — макар и не чрез разпъване, а чрез умъртвяване с камъни. Тоест, ако първосвещениците са искали да се отърват от Исус, са щели да го осъдят на смърт чрез умъртвяване с камъни, без да се налага да го пращат и при прокуратора.

И на много други места евангелистите се опитват да оневинят римляните — например когато Пилат проявява готовност да освободи задържания, стига тълпата да го пожелае. Според евангелията от Марко и Матей такъв бил обичаят по Пасха. Всъщност обаче подобен обичай не съществува316. Съвременните историци са единодушни, че римляните никога не са провеждали такава политика и че предложението на прокуратора да освободи Исус или Варава си е чиста измислица. Не отговаря на историческата истина и че Пилат не е искал да осъди Исус и че със свито сърце се е подчинил на настояванията на тълпата. Невъзможно е един римски прокуратор, и то толкова безмилостен като Пилат, да отстъпи пред натиска на тълпата. И тук е ясна целта на тези измислици: римските управници да се представят в по-благоприятна светлина и вината да бъде прехвърлена върху евреите, така че Исус да стане приемлив и за римляните.

Възможно е, разбира се, не всички евреи да са били невинни. Дори и римските управници да са се страхували от един първосвещеник цар с претенции за престола, те едва ли са щели да предприемат действия, с които да отприщят масово недоволство и бунт, за тях би било много по-удобно, ако първосвещеникът цар бъде предаден от своите сънародници. Тоест не е изключено да са прибегнали до услугите на някой садукей в ролята на агент-провокатор. При всички положения обаче едно е безспорно: Исус става жертва на римската администрация, на римския съд, присъдата му е издадена от римляни, пак те изпълняват тази присъда, като го екзекутират по начин, по който умъртвяват само враговете на Римската империя. Тоест Исус е разпънат за престъпления не срещу юдаизма, а срещу Рим317.

Кой е Варава?

6. Съществуват ли в евангелията доказателства, че Исус наистина е имал деца?

В тях не се казва нищо конкретно. Според обичаите обаче от равините се очаква да имат деца, а щом Исус е бил равин, би било твърде странно да остане без деца. Тези доводи, разбира се, не могат да послужат за доказателство. Но съществува по-конкретно, недвусмислено потвърждение: един обвит в загадъчност човек, споменат в евангелията като Варава, или Исус Варава — твърде показателно съвпадение.

Съвременните учени не са сигурни откъде идва името „Варава“ и какво означава то. „Исус Варава“ може би е изопачена форма на „Исус Верави“ — „верави“ е титла, запазена за най-високопоставените и тачени равини и поставяна след първото им име318. Тоест „Исус Верави“ вероятно се отнася за самия Спасител. Възможно е първоначално словосъчетанието да е звучало като „Исус вар рави“, тоест „Исус, син на равин“. Няма обаче сведения бащата на Исус да е бил равин. Но ако той е имал син, момчето наистина е щяло да бъде „Исус вар рави“. Съществува и трета възможност — „Исус Варава“ да идва от „Исус вар Аба“, а тъй като на староеврейски „аба“ ще рече „баща“, „Варава“ би могло да означава „син на бащата“, един твърде безсмислен израз, освен ако в случая „бащата“ не е нещо по-особено, например „Небесният баща“. В такъв случай „Варава“ пак е определение на Исус. От друга страна, ако самият Исус е бил баща, „Варава“ се отнася за сина му.

Каквото и да означава самото име, Варава е една твърде любопитна личност. Колкото повече се замисляш над случката, в която се появява той, толкова повече се убеждаваш, че има нещо нередно, че някой се опитва да прикрие нещо. Както и при Мария Магдалина, името на Варава явно е компрометирано съвсем умишлено. Ако Мария Магдалина е описвана в преданията като блудница, то Варава е представян като „разбойник“. Но ако изхождаме от различните отсенки в смисъла, заложен в неговото име, Варава едва ли е бил обикновен разбойник. Защо е опетнен така? Има само едно обяснение: защото Варава всъщност е бил нещо съвсем различно, нещо, което „редакторите“ на Новия завет не са искали да остане в историята.

Строго погледнато, никъде в евангелията Варава не е представен като разбойник. Според Марко и Лука той е политически затворник, размирник, обвинен в убийство и подстрекателство към бунт. В евангелие от Марко обаче той е описан като „прочут затворник“. В Четвърто евангелие вече е представен (в гръцкия оригинал) като „лестай“ (Йоан. 18:40). Думата може да бъде преведена като „крадец“ или „разбойник“. В контекста на онова време тя обаче значи съвсем друго. „Лестес“ най-често е прозвището, с което римляните наричат зилотите319, войнствено настроените революционери, борещи се за национално освобождение и подстрекаващи в един период към бунтове. След като Марко и Лука са единодушни, че Варава е подстрекавал към бунт, а Матей не ги опровергава, можем спокойно да приемем, че Варава е бил зилот.

Това обаче не е единствената информация за Варава. Според Лука той е бил „хвърлен в тъмница за извършен в града бунт и убийство“. Историците обаче не знаят по онова време да е имало бунт в Йерусалим. Евангелията твърдят обратното. Според тях в града е имало размирици съвсем наскоро — преди няколко дни, когато Исус и учениците му прогонват търговците от храма. Този ли бунт е извършил Варава, та е бил хвърлен в тъмница? По всичко личи, че да. Оттук следва логичното заключение, че и Варава е от учениците на Исус.

Според съвременните учени никога не е съществувал обичай по повод на Пасха да бъдат амнистирани затворници. Но дори и да е съществувал, няма логика Варава да е предпочетен пред Исус. Защо ако той е най-обикновен престъпник, осъден за убийство, тълпата ще настоява да бъде пощаден именно неговият живот? Ако пък е бил зилот или революционер, звучи неправдоподобно Пилат да освободи такъв потенциално опасен човек, а не безобидния мечтател, който на пръв поглед е готов да се подчини на властите. Измежду всички несъответствия, противоречия и небивалици в евангелията изборът на Варава е може би най-странен и необясним. Явно зад тази скалъпена, и то доста нескопосано, случка се крие друго.

Един съвременен изследовател предлага твърде любопитно и правдоподобно обяснение. Той смята, че Варава е син на Исус, а самият Исус е законен цар320. Ако наистина е така, изборът на Варава изведнъж започва да звучи съвсем логично. Представете си един поробен народ, изправен пред скорошната екзекуция на своя духовен и политически водач — на Месията, чиято поява му е вдъхнала толкова надежди. При тези обстоятелства кой е по-важен — отделният човек или неговото потомство? Нима не е най-съществено да се запази родословието? Изправен пред такъв съдбовен избор, народът ще предпочете да пожертва своя цар, само и само да оцелеят неговите потомци, престолонаследникът. Спасят ли се потомците, все има някаква надежда за бъдещето.

Твърде вероятно Варава е син на Исус. Смята се, че Исус е роден някъде през 6 г. пр.н.е. и че е разпънат най-късно през 36 г., тоест умрял е на около 42 години. Но дори да е бил разпънат на 33 години, пак е могъл да остави син. Според обичаите от онова време е могъл да се ожени на шестнайсет-седемнайсет години. И на двайсетгодишна възраст да се е оженил, пак е могъл да има син на тринайсет, който според тогавашните представи на евреите вече е бил мъж. Могъл е, разбира се, да има и други деца, заченати дори и ден преди качването му на кръста.

Разпятието в подробности

7. Преди да бъде разпънат, Исус е могъл да има няколко деца. Ако обаче е оживял и след разпятието, вероятността да е оставил поколение се увеличава още повече. Има ли доказателства, че той е оживял след разпятието или че то всъщност е само инсценировка?

Ако се вярва на евангелията, човек просто не може да си обясни защо изобщо Исус е бил разпънат. Според евангелистите негови врагове са само високопоставените евреи от Йерусалим. Ала дори и наистина да са го мразели, те са били в правото си да го осъдят на смърт чрез умъртвяване с камъни, без да замесват римляните. Според евангелията Исус не се е противопоставял на римските управници и не е нарушавал техните закони. И въпреки това е осъден от римляните, според техните закони и кодекси. Разпънат е на кръст — смъртно наказание, прилагано единствено спрямо хора, извършили престъпление срещу Римската империя. Ако Исус наистина е бил разпънат на кръста, излиза, че не е бил така чужд на политиката, както го изкарват евангелистите. Обратното, би трябвало да е извършил нещо, с което да си навлече гнева не само на евреите, но и на римляните.

За каквито и престъпления обаче да е бил качен на кръста, твърдението, че е издъхнал на него, звучи доста неубедително. Просто няма причина Исус да е умрял върху разпятието, както се описва в евангелията.

В практиката да разпъват на кръст римляните следват много строга процедура321. След издаване на присъдата бият жертвата с пръчки, та тя да се омаломощи от загубата на кръв. Сетне връзват или заковават ръцете й с пирони за тежка дървена греда, сложена върху плещите и врата й. Осъденият носи гредата до лобното си място. Там екзекуторите прикачат гредата заедно с жертвата на отвесен стълб или кол.

Дишането на осъдения е силно затруднено, освен ако не са прихванати и краката му, така че той да има опора, да прехвърля тежестта си и да намалява натиска върху гърдите. При това положение въпреки нечовешките мъки жертвата — особено ако е здрав и силен мъж, — живее най-малко ден-два. Случвало се е някои осъдени да издържат и цяла седмица, след което издъхват от изтощение, жажда или отравяне на кръвта, ако са приковани с гвоздеи. Понякога агонията им е прекъсвана от самите екзекутори, които чупят краката и коленете им, както смятат да направят и в случая на Исус. Това не е някакво допълнително садистично мъчение, обратното, смята се за проява на състрадание, за последен смъртоносен удар, след който смъртта настъпва мигновено. Осъденият остава без опора, цялата тежест се пренася върху гърдите му и той издъхва от задушаване.

Съвременните учени са единодушни, че единствено Четвърто евангелие се осланя на разказа на очевидец, присъствал на самото разпятие. Според Четвърто евангелие нозете на Исус са приковани към кръста, тоест тежестта не пада изцяло върху гръдните му мускули, и не са счупени. С други думи, поне на теория би трябвало да живее още два-три дни. Но ето че го качват на кръста и след броени часове оповестяват, че е издъхнал. В евангелие от Марко дори Пилат е учуден колко бързо е настъпила смъртта (Марко. 15:44).

Каква ли е причината да умре толкова бързо? Едва ли копието, с което един войник го пробожда в ребрата, защото според Четвърто евангелие в този момент Исус вече е мъртъв (Йоан. 19:33). Има само едно обяснение: че е издъхнал от изтощение, преумора, обща отпадналост и раните от побоя с пръчки. Ала и тези неща едва ли толкова бързо са се оказали смъртоносни. Но въпреки физиологичните закономерности е възможно и те да са били фатални: знаем, че понякога човек умира и от по-дребни неща. И все пак в цялата история има нещо съмнително. Според Четвърто евангелие екзекуторите на Исус се канят да му счупят пищялите, за да ускорят смъртта. Но защо ще си правят този труд, след като той вече агонизира?

Според евангелията Исус умира във възможно най-подходящия, най-удобния момент: тъкмо преди да му счупят краката. Така се сбъдва пророчеството от Стария завет. Съвременните библеисти са единодушни, че Исус сякаш предначертава, нагажда живота си спрямо тези пророчества, според които рано или късно ще се появи Месия. Тъкмо затова настоява да му доведат от Витания ослица, с която да влезе победоносно в Ерусалим. Разпятието сякаш също е съобразено с пророчествата в Стария завет322.

С други думи, тази наглед съвсем своевременна привидна „кончина“ на Исус, която го спасява от сигурна гибел и с която той се „вмества“ в старозаветните пророчества, изглежда, меко казано, доста съмнителна. Всичко в нея е прекалено точно и съвършено, че да е плод на съвпадение. Тоест тя или е „съчинена“ по-късно, или е замислена предварително. Съществуват множество доказателства в потвърждение на второто.

В Четвърто евангелие, вече докато е прикован към кръста, Исус казва, че е жаден. В отговор му дават гъба, уж напоена с оцет — случка, описана и в другите евангелия. На тази гъба обикновено се гледа като на поредната садистична гавра. Но дали наистина е така? Оцетът, както и прокисналото вино, действат стимулиращо, имат ефекта на ароматичните соли и често са давани на робите в галерите, припаднали след бой с пръчки. Помирише ли оцет, пийне ли малко от него, един ранен или изтощен човек само ще си възвърне временно силите. При Исус обаче въздействието е обратно. Още щом вкусва от оцета, той изрича последните си думи и „предава дух“. От физиологична гледна точка подобна реакция е необяснима. Тя обаче ще е съвсем естествена, ако гъбата е напоена не с оцет, а с някакво сънотворно, например със смес от опиум и беладона, прилагани масово в Близкия изток от онова време. Но защо му е на Исус да взима сънотворно? Има само едно обяснение: защото това също влиза в предварително разработения сложен и доста находчив сценарий на разпятието, при което жертвата уж умира, но всъщност остава жива. С един такъв сценарий не само ще бъде спасен Исус, но ще се сбъдне и старозаветното пророчество за Месията.

В разпятието има и други противоречия и несъответствия, доказващи, че наистина е съществувал подобен сценарий. Според евангелията Исус е разпънат на място с името Голгота, което на арамейски ще рече „череп“. В по-късните предания Голгота е отъждествявана с голо, прилично на череп възвишение северозападно от Йерусалим. Евангелистите обаче са пределно ясни в описанието на мястото, където е бил разпънат Исус и което няма нищо общо с гол, наподобяващ череп хълм. Най-конкретно е Четвърто евангелие: „На онова място, дето беше разпнат, имаше градина, и в градината — нов гроб, в който още никой не бе полаган“ (Йоан. 19:41). Тоест, Исус е бил разпънат не на голо възвишение, нито пък на място за публични екзекуции, а в градина със семейна гробница или недалеч от нея. Според Матей (27:60) тази гробница и градина са на Йосиф Ариматейски, който по думите и на четиримата евангелисти е богат и макар и негласно, е ученик на Исус.

Според повечето предания разпятието е едва ли не някакво публично зрелище, достъпно за тълпата, на което са присъствали хиляди хора. Според евангелията обаче Исус е разпънат при съвсем други обстоятелства. Матей, Марко и Лука пишат, че повечето хора, включително и жените, наблюдавали разпятието, „стоят надалеч“ (Лука. 23:49). Тоест екзекуцията на Исус не е някакво публично зрелище и той е разпънат в частен имот. Някои съвременни учени смятат, че това е станало в Гетсиманската градина. Ако Гетсимания е влизала в имотите на някой от тайните му ученици, вече си обясняваме защо преди разпятието Исус се разхожда толкова свободно из нея323.

Не е нужно да споменаваме, че една екзекуция, извършена далеч от чужди погледи, в нечий имот дава голям простор за всякакви машинации и фалшификации: за фалшиво разпъване, за изкусно инсцениран ритуал. На нея присъстват малцина. Както потвърждават и синоптичните евангелия, обикновените хора наблюдават отдалеч разигралата се драма. А отдалеч едва ли се е виждало кой точно е разпънат и дали наистина е издъхнал.

Невъзможно е, разбира се, подобен „театър“ да е организиран без мълчаливото съгласие на Пилат Понтийски или на някой друг високопоставен римски управник. Знаем, че Пилат е бил жесток тиранин. Той обаче е бил подкупен и продажен. За разлика от Пилат от евангелията историческият прокуратор преспокойно е могъл да пощади живота на Исус — срещу тлъста сума и може би гаранции, че занапред той няма да се занимава с политика и размирничество.

Каквито и да са подбудите, няма съмнение, че Пилат е замесен в цялата история. Прокураторът не отхвърля твърдението на Исус, че е „Юдейски цар“, учудва се, поне привидно, че той е издъхнал толкова бързо, и може би най-важното, дава тялото му на Йосиф Ариматейски.

Според римското законодателство от онова време разпънат човек не може да бъде погребан324. Нещо обичайно е при телата на екзекутираните да има стража и тя да не позволява роднините или приятелите да прибира мъртъвците, които просто биват оставяни върху кръста, където се разлагат или са разкъсвани от лешоядите. Въпреки това Пилат нарушава грубо установената процедура и веднага разрешава на Йосиф Ариматейски да прибере тялото на Исус. Това говори, че прокураторът донякъде е съпричастен. Свидетелства обаче и за други неща.

В превода на евангелието от Марко Йосиф Ариматейски моли Пилат за тялото на Учителя. Прокураторът се учудва, че Исус е мъртъв, пита един стотник отдавна ли е умрял и после, удовлетворен, дава тялото на Йосиф. На пръв поглед всичко е ясно. Но в гръцкия оригинал на евангелие от Марко нещата не са толкова прости. Когато моли за тялото на Исус, Йосиф използва думата „сома“, употребявана единствено за тялото на жив човек, докато Пилат, след като изпълнява молбата му, използва думата „птома“, която вече означава „труп“325. Тоест в гръцкия оригинал Йосиф съвсем недвусмислено иска тялото на жив човек, а Пилат му дава онова, което мисли или се преструва, че мисли, за труп.

При положение че по принцип е забранено да се погребват екзекутирани чрез разпъване, звучи доста странно, че Йосиф изобщо получава тяло, било то на жив или на мъртъв човек. Всъщност какво право има той да го иска? Ако му е таен ученик, с тази молба неминуемо се издава — освен ако Пилат вече не е в течение или ако няма някакъв друг фактор в полза на Йосиф.

За Йосиф Ариматейски са се запазили твърде оскъдни сведения. В евангелията е отразено само, че е таен ученик на Исус, че е много заможен и е член на синедриона, съвета на първосвещениците, управлявал под опеката на Рим еврейската общност в Йерусалим. Тоест бил е влиятелен човек, което се потвърждава и от факта, че дръзва да влиза при Пилат и притежава имот със семейна гробница.

Според средновековните предания тъкмо Йосиф Ариматейски съхранява Свещения Граал, а Парсифал му е роднина. Според по-късни легенди той е кръвен роднина на Исус и на неговото семейство. В случай че наистина е така, значи е имал законното право да поиска тялото на Исус; Пилат надали е щял да даде трупа на екзекутирания престъпник на някой случаен човек, но защо да не го направи, ако срещу подкуп му го иска някой роднина на покойника? Ако Йосиф — богат и влиятелен член на синедриона, наистина е роднина на Исус, това е още едно потвърждение, че Исус е с благородническо потекло. Става по-обяснима и връзката на Йосиф със Свещения Граал — „царската кръв“.

Сценарият

Вече имахме някаква плаха хипотеза, че Исус е оставил потомство. Решихме да я доразвием и макар и условно, да я обогатим с някои съществени подробности. Така общата картина стана и по-цялостна, и по-правдоподобна.

Все повече се убеждавахме, че Исус е бил цар първосвещеник — благородник със законни претенции към престола, който прави опит да си възвърне онова, което му се полага. Явно е от Галилея, люлка на съпротивата срещу римляните завоеватели. Същевременно е имал в цяла Палестина, включително и в Йерусалим, мнозина влиятелни богати поддръжници от знатно потекло, сред които е и един член на синедриона, вероятно негов роднина. Нещо повече, във Витания, градец край Йерусалим, е къщата или на неговата жена, или на семейството й; там царят първосвещеник отсяда, преди да влезе победоносно в столицата. Пак във Витания е и центърът на неговия загадъчен култ: в този град Исус си спечелва още привърженици, посвещава в своя култ различни хора, включително шурея си.

Претенциите на царя първосвещеник сигурно са се натъкнали на яростна съпротива от страна на римските управници, както вероятно и на някои продажни евреи, чиито интереси са отстоявани от садукеите. Както личи, и едните, и другите се опитват да осуетят опитите му да си възвърне престола, като просто премахнат претендента за него. Но явно не са сполучили: царят първосвещеник има високопоставени приятели, които подкупват продажния римски прокуратор и с негова помощ инсценират разпъване на кръст — в частен имот, където достъп имат само малцина. Псевдоекзекуцията е организирана така, че обикновените хора да я наблюдават от безопасно разстояние: върху кръста вместо царя първосвещеник е качен друг човек, а дори и да е разпънат самият претендент за трона, той не умира. На здрачаване, когато се вижда още по-малко, „тялото“ е свалено от разпятието, което се намира само на хвърлей от гробницата, откъдето след ден-два изчезва „като по чудо“.

Ако наистина е имало такъв сценарий, къде е отишъл Исус след инсценираната екзекуция? Отговорът на този въпрос няма особено значение за нашата хипотеза, гласяща, че Исус е оставил потомство. Според някои ислямски и индийски предания той умира на преклонна възраст някъде в Изтока, най-вероятно в Кашмир. От друга страна, един австралийски журналист отстоява твърде любопитната и убедителна теза, че Исус е починал в Масада през 74 г., когато крепостта е превзета от римляните и когато той вече е наближавал осемдесетте326.

Ако се вярва на писмото, което получихме, свитъците, открити в Рен Льошато от Беранже Сониер, съдържат „неопровержими доказателства“, че през 45 г. Исус още е бил жив, само не се посочва къде се е намирал. Една от възможностите е да е бил в Египет и по-конкретно в Александрия, където според преданието горе-долу по същото време мъдрецът Ормус създава Розата и Кръста, чрез която обединява християнството с по-ранни, предхристиянски култове. Дори се намеква, че мумифицираното тяло на Исус е скрито някъде край Рен Льошато, което дава обяснение на посланието, закодирано в свитъците на Сониер: „IL EST LA MORT“ — „ТАМ ТОЙ Е УМРЯЛ.“

Не твърдим, че е отишъл заедно със семейството си в Марсилия — обстоятелствата едва ли са позволявали да го стори. Възможно е просто да не е бил в състояние да пътува, пък и с присъствието си е щял да изложи на рискове своето семейство. Не е изключено да е отсъдил, че е по-необходим в Светите места, където подобно на брат си св. Яков да продължи своето дело. Накратко, нямаме обяснение какво е станало с него, както всъщност и евангелистите.

В светлината на нашата хипотеза обаче по-важно бе какво е станало не със самия Исус, а с неговото семейство, по-точно с жена му, с децата и шурея му. Ако сценарият ни отговаря на истината, заедно с Йосиф Ариматейски и неколцина други те са се прехвърлили тайно с кораб от Светите места в Марсилия, където Мария Магдалина наистина е донесла със себе си Свещения Граал — „царската кръв“, тоест потомците на Давидовото коляно.

Давахме си сметка естествено, че нашата хипотеза влиза в разрез с общоприетото християнско учение. Ала колкото повече развивахме тезата си, толкова по-ясно ни ставаше, че това учение такова, каквото се е съхранило през столетията, се свежда само до една твърде произволна компилация от факти, подложени на строга редакция и цензура. С други думи, Новият завет представя Исус и неговото време в светлина, която да не противоречи на интересите на някои хора и групировки, почувствали се, пък и чувстващи се до ден-днешен застрашени от цялата тази история. И всичко, което противоречи или би могло да накърни тези интереси — например „тайното“ евангелие от Марко, бива заличавано, и то до такава степен, че в един момент зейва вакуум. И в този вакуум догадките са не само оправдани, но дори и насърчавани.

В случай че Исус е бил законен престолонаследник, той поне в началото е бил подкрепян от сравнително малка част от населението: от най-близките си роднини в Галилея, от някои представители на своята благородническа прослойка и от шепа високопоставени съмишленици в Юдея и по-точно в столицата на провинцията Йерусалим. С толкова малко последователи, пък били те и влиятелни, едва ли е могъл да постигне целта си — да се възкачи на престола. Налагало се е да привлече съмишленици и от другите прослойки — точно както принц Чарлс Хубави през 1745 г., ако повторим вече използваното сравнение.

А как човек печели последователи? Като отправя към хората послание, с което да си спечели тяхната поддръжка и вярност. Не е задължително подобно послание да е цинично, както обещанията на някои съвременни политици. Обратното, то може да е съвсем искрено, да бъде отстоявано с най-благороден и пламенен идеализъм. Ала въпреки откровено религиозната насоченост на това послание, то преследва същите цели, както обещанията на днешните политици: да привлече повече последователи. Исус отправя послание, с което се опитва да стори точно това: да вдъхне надежда на онеправданите, на ощетените, потиснатите и ограбените. Стига да преодолее предразсъдъците и предубежденията си, съвременният читател ще разпознае механизъм, изключително разпространен и в днешния свят: механизъм, чрез който откак свят светува, хората се обединяват в името на една обща цел и се противопоставят на деспотите. Важното в случая е, че посланието на Исус е и политическо, и етическо. То е адресирано към определени прослойки в обществото с конкретни политически възгледи. Защото той е могъл да се надява на подкрепата единствено на онеправданите, на ощетените, потиснатите и ограбените. Влезли в съглашателство с римляните, садукеите, както всички предатели в историята, едва ли щели да се разделят на драго сърце с онова, което са притежавали, и да излагат на риск спокойствието и сигурността си.

Както личи и от евангелията, посланието на Исус не е нито ново, нито особено оригинално. Не е изключено и той да е бил фарисей, тъй като учението му в много отношения повтаря възгледите на фарисеите. Както се вижда и от Свитъците от Мъртво море, в тях има и доста от учението на есеите. Ала макар и самото послание да не е кой знае колко оригинално, то за пръв път е отстоявано по този начин. Исус безспорно е бил изключително обаятелна личност. Вероятно е притежавал дарбата да лекува и да върши други „чудеса“. Имал е таланта да предава идеите си чрез увлекателни и интересни притчи, за които не се иска особена начетеност и които достигат до сърцата на всякакви хора. И още нещо, за разлика от своите предшественици, есеите, Исус не е принуден да се ограничава единствено с предсказания за скорошната поява на месия: може да твърди, че този месия е самият той. А това естествено е правело думите му много по-убедителни и достоверни.

Ясно е, че при победоносното си влизане в Йерусалим Исус вече е успял да си спечели много привърженици. Те обаче се делят на две групи с твърде различни интереси. От една страна, е сравнително малобройното ядро от „посветени“: близки роднини, други благородници, богати и влиятелни съмишленици, чиято главна цел е да видят своя водач на престола. От друга, е множеството: обикновените отрудени хора, чиято основна цел е да видят как посланието и съдържащото се в него обещание се сбъдват. Важно е да разграничим тези две групи. Политическата им цел — да направят Исус цар, съвпада. Ала подбудите, които двете групи влагат в тази цел, са противоположни.

Когато начинанието се проваля, крехкият съюз между двете групировки — между „привържениците на посланието“ и хората, подкрепящи рода и семейството — явно се разпада. Изправено пред риска от пълен погром и изтребление, семейството прави единствения възможен избор: да запази дори с цената на изгнаничество потомството, нещо, на което открай време държат изключително много всички благороднически семейства и царски династии. Бъдещето на рода обаче не е от значение за „привържениците на посланието“: за тях е важно да съхранят и разпространят самото послание.

Християнството, каквото се е запазило през първите столетия от своето съществуване и каквото го знаем днес, е рожба на „привържениците на посланието“. Неговото разпространение и развитие са широко отразени в трудовете на учените, че да се спираме тук на този въпрос. Достатъчно е да споменем, че още при св. Павел „посланието“ започва да се избистря и да приема определена форма, превърнала се в основа на цялата християнска теология. По времето, когато са писани евангелията, най-важните доктрини на новата религия вече на практика са утвърдени.

Тя е предназначена главно за римляните и за хората, възприели техния начин на живот. Ето защо Рим по необходимост е оневинен за смъртта на Исус и вината е прехвърлена върху евреите. Това обаче не е единствената волност спрямо историческата истина, преиначена, за да се хареса на римляните, свикнали да боготворят своите управници: по онова време Цезар вече официално е обявен за бог. За да може да мери ръст с него, Исус, който дотогава изобщо не е обожествяван, също трябва да бъде превърнат в бог. И Павел го прави.

За да бъде разпространена от Палестина в Сирия, Мала Азия, Гърция, Египет, Римската империя и Западна Европа, новата религия трябва да бъде „адаптирана“ за хората в тези райони, а също да се пребори с вече наложилите се там вероизповедания. Накъсо, новият бог не бива да отстъпва по мощ, величие и чудотворство на божествата, които трябва да измести. За да намери почва в Римската империя, Исус трябва да е не старозаветен Месия, не цар първосвещеник, а бог в класическия смисъл на думата, който подобно на божествата на сирийците, финикийците, египтяните и древните гърци и римляни е минал през подземния свят, през мъките на ада, за да възкръсне, изпълнен с нови сили, заедно с пролетта. Точно тогава възкресението му придобива такова огромно значение; причината е повече от очевидна — така Исус е поставен редом с Тамуз, Адонис, Атис, Озирис и всички останали умрели и възкръснали богове, битуващи не само в митологията, но и в съзнанието на хората от онова време. По същата причина е наложена и доктрината за непорочното зачатие. А колкото до Великден, празника на смъртта и възкресението, той е определен така, че да съвпадне с обредите по посрещането на пролетта, характерни за другите култове и вярвания от онази епоха.

С една дума, налага се да бъде разпространен митът за един бог, тоест истинското семейство от кръв и плът на този „бог“, политическите и династичните моменти в живота му стават излишни — те са свързани с конкретно време и място и биха накърнили ореола на универсалност, създаван около Исус. Ето защо от биографията му най-безцеремонно са зачеркнати всички политически и родословни подробности. По същата логика малко по малко са заличени и връзките му например със зилотите и есеите, тъй като те, меко казано, са твърде смущаващи. Нима приляга на един бог да участва в сложно съзаклятничество, поставящо си ограничени във времето политически и династични цели, още повече че то претърпява провал? Накрая не остава нищо освен написаното в евангелията: пестелив, сведен до митове разказ, в който действието се развива по една случайност в превзетата от римляните Палестина от I в. и в който всъщност са изложени вечни като във всеки мит истини.

Докато „посланието“ претърпява това развитие, семейството и поддръжниците му явно не стоят със скръстени ръце. Както отбелязва Юлий Африкански, летописец от I в., оцелелите роднини на Исус обвиняват в очите управниците от династията на Ирод, че са унищожили родословията на еврейските благородници, за да заличат всички факти, които биха могли да поставят под въпрос претенциите им към престола. Роднините на Исус „се пръсват по целия свят“, като взимат със себе си и някои родословия, оцелели като по чудо по време на въстанието от 66–74 г., когато са унищожени множество документи327.

За хората, заели се да разпространяват новия мит, истинското семейство на Исус бързо става повече от неудобно, превръща се в потенциална заплаха с непредвидими последици, тъй като знае какво всъщност се е случило и би могло да оспори миротворците. Ето защо още от зараждането на християнството изобщо не се споменава за съществуването на благородническо или царско семейство, за родословие и престолонаследници с политически амбиции. Ето защо — колкото и да е цинично да го признаем — някой вероятно е искал да изтреби до крак и самото семейство, което би могло да оспори новата религия. Ето защо семейството е внимавало да не се вдига шум около него, а първите църковни отци са проявявали такава нетърпимост към всяко отклонение от доктрините, които се опитват да наложат. Ето къде се крият и някои от корените на антисемитизма. Всъщност, като прехвърлят вината върху евреите и оправдават римляните, „привържениците на посланието“, заели се да разпространяват мита, постигат едновременно две цели: правят самия мит и „посланието“ приемливи за римляните и дискредитират семейството, което е еврейско. А антисемитските настроения, които създават, са им добре дошли: ако семейството е намерило убежище в някоя еврейска община в Римската империя, гневът на хората само ще му запуши устата.

След като бива адаптирано за римляните, ранното християнско учение, в което Исус е обожествен, а евреите са превърнати в изкупителна жертва, бързо намира почва. Неговите доктрини са избистрени окончателно през II в. главно благодарение на Ириней, епископ на Лион през 80-те години на II в. Вероятно в най-голяма степен от ранните отци на църквата той превръща християнството в цялостно и последователно вероучение. В обемистия си трактат „Libros Quinque Adversus Haereses328“ той изброява всички отклонения от установената вяра и гневно ги заклеймява. Ириней се обявява против многообразието и заявява, че има само една истинска църква, извън която няма изкупление, и че който е против нея, е еретик, тоест трябва да бъде низвергнат и по възможност унищожен.

Измежду множеството разновидности на ранното християнско учение Лионският епископ се опълчва най-яростно срещу гностицизма, според който човек трябва сам да познае божествените истини. Ириней смята, че това подкопава авторитета на свещениците и епископите и осуетява опитите за налагане на единна доктрина, ето защо насочва цялата си енергия за дискредитиране на гностиците. Той проповядва, че човек не бива да търси лично единение с бога, а трябва безпрекословно да вярва в установените догми, за което са нужни теологична система, строго установен кодекс, който да не позволява индивидуални интерпретации. В противовес на личното изживяване и гносиса Ириней отстоява принципите на единната, „католическа“ (тоест общовалидна) църква, основаваща се на писанията на апостолите и на приемствеността. За да наложи създаването на такава църква, лионският епископ обосновава необходимостта от строго установен канон, с други думи, на списък от книгите, признати от църковните власти за боговдъхновени, и се заема да го състави, като включва в него някои от писанията, а други отхвърля. Ириней е първият църковник, чийто канон за Новия завет в общи линии съвпада с днешния.

Подобни мерки не са в състояние, разбира се, да пресекат разпространяването на ранните ереси, които продължават да се радват на популярност. Но тъкмо чрез Ириней ортодоксалното християнство, както го разбират „привържениците на посланието“, придобива цялостна форма, благодарение на която оцелява и накрая побеждава. Няма да е пресилено, ако кажем, че Ириней проправя пътя за онова, което става по времето на Константин, по чиято повеля Римската империя в известен смисъл се превръща в християнска империя.

Ролята на Константин в историята и развитието на християнството е изопачена, фалшифицирана и криворазбрана. Скалъпеният през VIII в. „Константинов дар“, за който вече стана дума в глава девета, още повече обърква нещата. Въпреки това именно на Константин често се приписва окончателната победа, удържана от „привържениците на посланието“, и то не без основания. Ето защо бяхме длъжни да се запознаем по-отблизо с живота му и да разсеем митовете за някои от най-дръзките подвизи, приписвани на него.

Според по-късните теолози Константин наследява от баща си симпатиите му към християнството. Всъщност обаче тези симпатии са плод по-скоро на историческа необходимост: по онова време вече мнозина изповядват християнската вяра, а Константин се нуждае от възможно най-голяма подкрепа, за да се пребори с Максенций за императорския престол. През 312 г. Максенций е разгромен в битката при Милвийския мост, след което пътят на Константин към престола е разчистен. Според преданието в навечерието на решителната битка Константин получил видение, подсилено в по-късните легенди и от пророчески сън: съгледал на небето светъл кръст, върху който пишело: „In Hoc Signo Vinces329“, и за да спази небесната поличба, се разпоредил върху щитовете на войската му веднага да бъде изписана гръцката буква „хи ро“, тоест първите две букви на думата „Христос“. Така победата на Константин над Максенций при Милвийския мост е смятана за олицетворение на чудодейната победа на християнството над езическите култове.

Такова е християнското предание, въз основа на което Константин често е смятан за човека, „покръстил Римската империя“. Всъщност обаче императорът няма такива заслуги. За да видим какво точно е направил той, трябва да се запознаем по-задълбочено с фактите.

Първо, Константиновото „покръстване“, ако изобщо е уместно да употребим тази дума, е било не в християнската вяра, а в неприкрито езически култ. Той получава своето видение, или божествено откровение, край езически храм, издигнат в чест на галското божество, съответстващо на Аполон, във Вогезите или край Отьон. Според очевидец, придружавал войската му, Константин вижда бога на слънцето — божество, почитано в някои култове под името Sol Invictus330. Има доказателства, че в навечерието на битката Константин става последовател на един от тези култове. При всички положения след битката при Милвийския мост римският сенат издига в Колизея триумфална арка. Надписът върху нея гласи, че Константин е победил „с благословията на Божеството“. Това божество обаче не е Исус, a Sol Invictus — езическият бог на слънцето331.

В разрез с преданията Константин не прави християнството официална религия на Римската империя, където по негово време най-разпространен е езическият култ към слънцето. Всъщност докато е император, Константин действа като пръв жрец на този култ, а империята му се нарича „Империя на слънцето“. Sol Invictus присъства навсякъде, изобразен е дори върху знамената на императора и монетите. Оттук се вижда, че представата за Константин като ревностен последовател на християнството е погрешна. Самият той е покръстен едва през 337 г., на смъртния си одър, когато е твърде изнемощял или апатичен, за да се противопостави. Неправилно му е приписван и монограмът „хи ро“. В Помпей е открита надгробна плоча, върху която е изсечен същият монограм и която е с цели два и половина века по-стара332.

Култът към Sol Invictus води началото си от Сирия и римските императори го налагат на поданиците си едно столетие преди Константин. Макар да съдържа елементи от култовете към Ваал и Астарта, в основата си той е монотеистичен: приписва на бога на слънцето силата на всички други божества, взети заедно, и така го поставя по-високо от тях. Нещо повече, не противоречи на култа към Митра, който в онази епоха се радва на еднаква популярност в Римската империя и чиито последователи също се прекланят пред бога на слънцето.

За Константин култът към Sol Invictus е само добре дошъл: негова основна цел, превърнала се едва ли не в натрапчива идея, е да постигне единство — единство в политиката и религията, както и териториална цялост. Култ, или по-точно официална религия, която да съдържа в себе си всички останали култове, само допринася за постигането на тази цел. И Константин заздравява позициите си с култа към Sol Invictus.

Той има много допирни точки с ортодоксалното християнство, което благодарение на това, както и на толерантността на хората, които се прекланят пред Sol Invictus, печели все повече последователи. Тъй като е монотеистичен, култът подготвя почвата и за монотеистичната християнска религия и в известен смисъл я видоизменя. С едикт от 321 г. Константин се разпорежда всички съдилища да бъдат затворени на „свещения ден на слънцето“, който е обявен за почивен. Дотогава свещен ден за християните е събота — еврейският шабат. Според едикта на Константин свещен ден става неделята. Така християнството не само е пригодено към съществуващия режим, но се отдалечава още повече от юдаизма, откъдето всъщност води началото си. Нещо повече, до IV в. Рождество Христово е празнувано на 6 януари. Ала в култа към Sol Invictus най-важният ден в годината е 25 декември — празникът Natavis Invictus333, който ознаменува раждането (или прераждането) на слънцето и след който дните започват да стават по-дълги. И тук християнството е съобразено с изискванията на римските управници и с тяхната официална религия.

Култовете към Sol Invictus и към Митра си приличат толкова много, че често пъти са бъркани334. И в двата основно божество е слънцето. И в двата свещен ден е неделята, а най-големият празник — празникът на раждането, се пада на 25 декември. Ето защо християнството намира допирни точки и с култа към Митра, още повече че в него се набляга на безсмъртието на душата, на съда, пред който тя се изправя, и на възкръсването й.

В името на единството Константин си затваря очите за различията между християнството и култовете към Митра и Sol Invictus, които понякога са непреодолими. Ето защо не се опълчва срещу обожествения Исус и го възприема като земното въплъщение на Sol Invictus. Изгражда християнска църква и в същото време поставя статуи на богинята майка Кибела и на Sol Invictus, който носи неговите черти и всъщност е изображение на самия Константин. В този негов еклектичен и щедър към всички вероизповедания подход отново съзираме стремежа му към единство. Накратко, за Константин вярата е политически въпрос и той се отнася търпимо към всяка религия, допринасяща за целостта на империята.

И така Константин не е „добрият християнин“, какъвто го изкарват по-късните предания, ала в името на единството и обединението той наистина прави много за утвърждаването на ортодоксалното християнство. Така например през 325 г. свиква Никейският църковен събор, на който е уточнено кога се празнува Великден и какви са правата на епископите и така е подготвена почвата за съсредоточаване на властта в ръцете на духовниците. Най-важното обаче е, че на този събор с гласуване335 се приема, че Исус е бог, а не простосмъртен пророк. Трябва обаче още веднъж да подчертаем, че Константин се ръководи не толкова от набожност, а от стремежа си да постигне единство и от изискванията на времето. Като бог Исус може да бъде отъждествяван с Sol Invictus по-лесно, отколкото като простосмъртен пророк. Накратко, ортодоксалното християнство се оставя да бъде „съчетано“ — и то от политически подбуди, с официалната религия в империята и едва след това Константин се съгласява да го подкрепи.

Така например една година след Никейския събор с негово разрешение са иззети и унищожени всички ръкописи, поставящи под въпрос ортодоксалната християнска доктрина: трактатите, в които автори езичници говорят за Исус, а също писанията на християни „еретици“. Пак по негово нареждане църквата започва да получава строго определени приходи, а Латеранският дворец се превръща в седалище на епископа на Рим336. Сетне, през 331 г. императорът поръчва ново издание на Библията и покрива разноските по него. Това е един от най-важните моменти в цялата история на християнството и предоставя на ортодоксите — тоест на „привържениците на посланието“ — небивали възможности.

Четвърт век преди това, през 303 г. императорът езичник Диоклециан се заема да унищожи всички писания на християните, до които може да се добере, и така изчезват документите на църквата, най-малкото онези, които се намират в Рим. Когато Константин поръчва документите да бъдат изготвени наново, пазителите на канона имат възможност да преработят, редактират и напишат наново материалите така, както смятат за добре, в съответствие със своите възгледи. Тъкмо тогава вероятно са нанесени всички съществени поправки в Новия завет, а Исус получава уникалния статут, на който се радва и до днес. Не бива да подценяваме значението на тази разпоредба на Константин. От оцелелите пет хиляди ранни ръкописни екземпляра на Новия завет няма нито един, който да е съставен преди IV в.337 Новият завет, какъвто го познаваме днес, е дело главно на автори и редактори от IV в. — все пазители на ортодоксалното християнство, „привърженици на посланието“, които отстояват своите тесни интереси.

Зилотите

След Константин развитието на ортодоксалното християнство е добре познато от запазилите се документи. Излишно е да повтаряме, че то се увенчава с окончателната победа на „привържениците на посланието“. Но макар „посланието“ да се утвърждава като основен ръководен принцип в западната цивилизация, то продължава да бъде оспорвано. Въпреки че семейството на Исус е в изгнание, неговите претенции за престола, самото му съществуване все така имат мощна притегателна сила, която твърде често застрашава позициите на ортодоксите в Рим.

„Правоверността“ на тяхната доктрина е обосновавана главно с книгите в Новия завет. Той обаче не е нищо повече от подборка ранни християнски документи, писани през IV в. Съществуват множество други писания, създадени преди Новия завет в сегашния му вид, някои от които хвърлят съществена светлина върху доста утвърдени догми и дори ги оспорват.

Така например от Библията са махнати различни книги, известни днес като апокрифи. Смята се, че някои от тях са писани доста късно, през VI в. Други обаче са предавани от ръка на ръка още през II в. и могат да претендират за достоверност точно както оригиналните евангелия.

Сред апокрифите е евангелието от Петър, екземпляр от което е намерен през 1886 г. в една долина в Горен Нил, макар че още през 180 г. го споменава епископът на Антиохия. Според апокрифното евангелие Йосиф Ариматейски е близък приятел на Пилат Понтийски, което, стига да е вярно, засилва подозренията, че разпятието е било инсценирано. Пак в евангелие от Петър се казва, че Исус е погребан в „Йосифовата градина“. Най-необичайното обаче са последните думи на Исус върху кръста: „Сило, сило моя, защо ме напусна?“338

Друг интересен апокриф е евангелието, в което е описано детството на Исус Христос и което датира най-късно от II в., ако не и от по-ранен период. В него Исус е представен като изключително будно дете от плът и кръв, родено от обикновен простосмъртен. Човешките черти у него са дори в повечко: като малък той е палав и немирен, често проявява по доста смайващ начин своя нрав и е твърде безотговорен в чудодействата си. На едно място удря и убива друго дете, което го е обидило. Същата съдба спохожда един от неговите учители, който го държи изкъсо. Подобни описания явно са силно преувеличени, от тях обаче личи как в ония години е трябвало да бъде изобразяван Исус, за да се превърне в бог за своите последователи.

Освен твърде скандалното поведение на Исус като малък в евангелието за детството Исусово откриваме и един любопитен и може би показателен епизод. Когато го обрязват, краекожието му е взето от старица, чието име не е посочено и която го слага в алабастрова кутийка за нардово масло. „В същата алабастрова кутийка, която Мария грешницата извади и от която изля мирото върху главата и нозете на Иисуса.“339

Тоест и тук както в одобрените от църквата евангелия има помазване, което явно означава повече, отколкото ни се струва на пръв поглед, и може би влиза във важен ритуал. Ала в този случай се вижда, че помазването е предвидено и подготвяно отдавна. А епизодът ни навежда на мисълта, че между Мария Магдалина и семейството на Исус съществува връзка — макар и смътна и заплетена, и то много преди той, вече трийсетгодишен, да тръгне да изпълнява мисията си. Естествено е да предположим, че родителите му няма да дадат краекожието на първата срещната старица, дори и в молбата й да няма нищо необичайно. Тоест възрастната жена или не е случаен човек, или е близка със семейството на Исус. А това, че след време странната реликва или най-малкото съдът, в който е държана, се оказва у Мария Магдалина, иде да подскаже, че тя и старицата са свързани по някакъв начин. И тук се натъкваме на мъгляви намеци за нещо от по-голямо значение, отколкото се смята днес.

Някои места в апокрифите, например пасажът, където малкият Исус е описан като палаво и невъздържано дете, сигурно са звучали смущаващо за по-късните ортодокси. Те вероятно ще стъписат и повечето днешни християни. Да не забравяме обаче, че подобно на одобрените от църквата книги в Новия завет, и апокрифите са писани от „привърженици на посланието“, твърдо решени на превърнат Исус в бог. Тоест не бива да очакваме те да съдържат нещо, което да компрометира сериозно „посланието“, например описание на политическата дейност на Исус или на амбициите му за престола. Трябваше да търсим другаде доказателства за такива спорни моменти.

В Светите места от времето на Исус има какви ли не юдейски групировки, фракции, секти и сектички. В евангелията, и то в неблагоприятна светлина, са посочени само две от тях: фарисеите и садукеите. Ролята на злодея обаче приляга единствено на садукеите, които наистина влизат в сговор с римските управници. Фарисеите се противопоставят твърдо на Рим; дори да не е бил член на тази секта, Исус отстоява нейните позиции340.

За да привлекат към новата вяра и римляните, евангелистите волю-неволю оневиняват Рим и хвърлят цялата отговорност върху евреите. Това обяснява защо фарисеите са показани в превратна светлина и са заклеймени наред със своите продажни сънародници — садукеите. Но защо никъде в евангелията не се споменава за зилотите, войнствено настроените „борци за свобода“, които отстояват интересите на своя народ, революционерите, на които римляните на драго сърце биха приписали ако не друго, то поне ролята на злодеите? За този очевиден пропуск няма друго обяснение, освен че Исус е свързан с тях толкова тясно, та връзката не може да бъде премълчана, може да бъде единствено замъглена и поприкрита. Както отбелязва и професор Брандън: „От мълчанието на евангелията за зилотите… определено личи, че Исус е бил свързан с тези патриоти, за които евангелистите предпочитат да не споменават.“341

Но каквито и да са отношенията на Исус със зилотите, той безспорно е бил разпънат именно като зилот. Двамата мъже, качени заедно с него на кръста, са описани недвусмислено като „лестаи“, прозвище, с което римляните наричат зилотите. Исус едва ли е бил член на сектата. Същевременно обаче на някои места в евангелията проявява характерните за нея войнственост и агресивност. Общоизвестен е стихът, в който той оповестява, че е дошъл да донесе „не мир, а меч“. В евангелие от Лука нарежда на онези свои последователи, които нямат нож, да си купят (Лука. 22:36), а след пасхалната гощавка лично проверява дали са въоръжени и остава доволен (Лука. 22:38). В Четвърто евангелие, когато Исус е взет под стража, Симон Петър носи нож. Малко трудно можем да съвместим тези пасажи с общоприетия образ на кроткия смирен Спасител. Нима такъв човек ще търпи оръжие, особено в ръцете на един от любимите си ученици, когото смята за „стълб“ на своето учение.

Дори и Исус да не е бил зилот, евангелистите — явно без да искат, намекват за връзката му с войнствената организация. Има убедителни доказателства, че Варава е свързан с Исус, а той е описан като „лестай“. И Яков, и Йоан, и Симон Петър са наричани с прозвища, които ни навеждат на мисълта, че те са симпатизирали на зилотите, а може би дори са членували в сектата. Според съвременните библеисти Юда Искариот идва от „Юда Сикария“, а „сикарий“ е другото име на зилотите и е синоним на „лестай“. По всичко личи, че сикариите са били елитът на зилотите, нещо като отряд за бързо реагиране, съставен от професионални убийци. Накрая стигаме и до ученика на име Симон. В гръцкия оригинал на евангелие от Марко той е наречен „кананайос“, транслитерация на арамейската дума за зилот. В по-късните преводи тази дума е преведена погрешно като „Кананит“. Но евангелие от Лука не оставя място за съмнение: там Симон недвусмислено е наречен зилот. Тоест безспорно е, че поне един от учениците на Исус е бил зилот.

Учудващо е, че в евангелията не се говори — най-малкото открито — за зилотите. Още по-учудващо е отсъствието на есеите, секта, която в ония години се радва на не по-малка популярност от фарисеите и садукеите и с която Исус неминуемо е имал връзка. Всъщност от разказите за Йоан Кръстител се вижда, че той е есей. Сектата явно е пропусната от евангелистите от същите съображения, довели до „отсъствието“ на зилотите. Накратко, отношенията на Исус с есеите, както и със зилотите явно са били прекалено близки и общоизвестни, че да бъдат отричани. Те могат само да бъдат поприкрити и премълчани.

От историците и летописците от онова време знаем, че есеите имат общини навсякъде по Светите земи, а вероятно и извън тях. Сектата се заражда някъде през 150 г. пр.н.е. и се осланя на Стария завет, но го тълкува по-скоро като алегория, отколкото като буквална историческа истина. Пред традиционния юдаизъм предпочита гностичния дуализъм, съчетаващ елементи на култа към Слънцето с учението на питагорейците. Есеите са прочути лечители, славещи се със своите церове. И накрая, придържат се към строг аскетизъм и веднага се открояват сред останалите с простите си бели одежди.

Повечето съвременни учени смятат, че намерените в Кумран свитъци, известни като Свитъците от Мъртво море, всъщност са писани от есеите. Безспорно е и че орденът аскети, живял в Кумран, споделя много от техните възгледи. Подобно на учението на есеите, и Свитъците от Мъртво море отразяват една дуалистична теология. Същевременно в тях е поставено силно ударение върху това, че скоро ще дойде Месия — помазаник, който е пряк потомък на Давидовото коляно342. Свитъците са съобразени с календар, в който Пасха е празнувана не в петък, а в сряда, както в Четвърто евангелие. В тях откриваме и редица съществени пасажи, които съвпадат дума по дума с учението на Исус. При всички положения Исус явно е знаел за общината в Кумран и поне някои неща заимства от учението й. Според един съвременен специалист по Кумранските свитъци „те също ни карат да мислим, че много от случките (в Новия завет) всъщност пренасят в живота на Исус очакванията, които хората свързват с месията“343.

Дори и орденът от Кумран да не се е състоял от есеи, е ясно, че Исус е познавал възгледите на сектата, а вероятно ги е и изучавал. Всъщност учението му до голяма степен е повлияно от тези възгледи. Подобно влияние откриваме и в лечителската му дарба. Но прочетем ли по-задълбочено евангелията, ще се убедим, че е твърде възможно есеите да са присъствали дори по-осезаемо в живота на Исус.

Те веднага бият на очи с белите си дрехи, които, ако се абстрахираме от образите, набили се в съзнанието ни покрай изобразителното изкуство и киното, не са така характерни за Светите места от онова време. В укритото „тайно“ евангелие от Марко бялото ленено платнище играе важна обредна роля и по-нататък е споменато дори в разрешения от църквата общоизвестен вариант. Ако Исус наистина е ръководил във Витания или другаде тайно посвещаване в някакво мистично учение, бялото ленено платнище ни навежда на мисълта, че вероятно това учение по характер е есейско. И още нещо, по-късно мотивът за бялото платнище присъства и в четирите евангелия. След разпятието тялото на Исус сякаш по „чудо“ изчезва от гроба, където остава само някаква фигура в бяло. В евангелие от Матей това е „Ангел Господен“ с „дреха, бяла като сняг“ (Матей. 28:2-3). В евангелие от Марко се споменава „момък, облечен в бяла дреха“ (Марко. 16:5). Лука разказва за „двама мъже в бляскави дрехи“ (Лука. 24:4), а в Четвъртото евангелие се говори за „два ангела в бяло облекло“ (Йоан. 20:12). В два от четирите случая във фигурата или фигурите в гроба дори няма и намек за нещо свръхестествено. Това са обикновени простосмъртни, които обаче учениците не познават. Логично е да предположим, че те са есеи, още повече че членовете на сектата се славят като лечители. Ако е бил жив и след свалянето от кръста, Исус определено се е нуждаел от лечител. Дори и да е бил мъртъв, пак е вероятно да е дошъл церител, нали „надеждата умира последна“. А в ония години по Светите места няма по-прочути лечители от есеите.

Ако тезата ни беше вярна, излизаше, че последователи на Исус са инсценирали с негласното съгласие на Пилат разпъването на своя учител в частен имот. Тези последователи обаче са привърженици не на „посланието“, а на потеклото, на родословието, тоест на неговото семейство, с други думи, те са благородници, образуващи по-тесен кръг сред учениците на Исус. Не е изключено да са поддържали връзка с есеите или самите те да са членове на сектата. А „привържениците на посланието“, „редовите“ последователи на Исус, най-ярък представител на които е Симон Петър, не са посветени в тайната.

След като Йосиф Ариматейски го отнася в гроба, Исус се нуждае от медицинска помощ, затова там присъства и лечител есей. А после, когато гробът е намерен празен, пак е нужен пратеник, и то пратеник, когото „редовите“ ученици не познават. Той трябва да вдъхне вяра на нищо неподозиращите „привърженици на посланието“, да е нещо като посредник между Исус и последователите му и да обвини римляните, че са отворили и плячкосали гроба, с което евентуално да предизвика опасни граждански размирици.

Независимо дали нашата хипотеза отговаря на истината, е пределно ясно, че точно както със зилотите, Исус е тясно свързан с есеите. На пръв поглед това може да ни се стори странно, понеже мнозина смятат сектата на есеите за диаметрално противоположна на зилотите. Зилотите са агресивни, войнствено настроени, привърженици са на насилието и често извършват убийства и терористични актове. Есеите, обратното, нерядко са изобразявани като хора, абсолютно чужди на политиката, кротки, миролюбиви и смирени. Всъщност обаче сред зилотите има мнозина есеи, тъй като това не е секта, а по-скоро политическа партия, ето защо зилотите се ползват с подкрепата не само на фарисеите, активно противопоставящи се на римляните, но и на есеите, които вероятно са настроени не по-малко патриотично от останалите.

Връзката между зилоти и есеи е особено очевидна в хрониките на Йосиф Флавий, основен източник на информация за Палестина от онова време. Йосиф бен Матей е роден през 37 г. в еврейско благородническо семейство. През 66 г., след избухване на въстанието, е назначен за комендант на Галилея, където поема командването на войските, опълчили се срещу римляните. Явно не е притежавал качества на пълководец, защото много скоро е пленен от римския император Веспасиан. Оттук нататък тръгва на съглашателство със завоевателите. Прекръства се на Йосиф Флавий, става римски гражданин, развежда се и се жени повторно за богата римлянка, получава щедри подаръци от римския император, включително жилище в императорския дворец и имоти в Светите места, иззети от евреите. Малко преди смъртта му през 100 г. започват да се появяват неговите пространни хроники за онова време.

Във „Войната на евреите“ Йосиф Флавий описва най-подробно въстанието от 66–74 г. Тъкмо от него по-късните историци знаят повечето факти за този опустошителен бунт, за разрушаването на Йерусалим и плячкосването на Йерусалимския храм. Пак Йосиф единствен описва как през 74 г. пада крепостта Масада, разположена югозападно от Мъртво море.

Подобно на Монсегюр след около хиляда и двеста години Масада олицетворява героизма, саможертвата и непреклонността на хората, бранещи една загубена кауза. Подобно на Монсегюр и Масада продължава да оказва съпротива на завоевателите дълго след като всички останали са сложили оръжие и са се предали под натиска на римляните. Накрая, през 74 г., крепостта вече не може да бъде удържана. След дълга обсада и масиран топовен обстрел римляните вдигат скеле, откъдето да сломят съпротивата на защитниците. В нощта срещу 15 април подготвят мощно настъпление. Същата нощ всички защитници на Масада — мъже, жени и деца, наброяващи общо 960 души, се самоубиват. Когато на сутринта римляните нахлуват през портата, откриват сред пламъците само трупове.

Сутринта на 16 април Йосиф Флавий прониква заедно с римските войници вътре в Масада. Твърди, че е видял с очите си тази касапница и че е разговарял с трима оцелели: една жена и две деца, които се били скрили в тайните подземия на крепостта, докато останалите се самоубили. Тъкмо от тях Йосиф Флавий научава какво се е разиграло предната нощ. Командващ защитниците на Масада бил някой си Елиезер, име, което — твърде интересно! — е разновидност на Лазар. Та тъкмо Елиезер убедил с обаянието и красноречието си другите да вземат това страховито решение. В летописа си Йосиф Флавий цитира дословно думите на Елиезер, така както според него ги е чул от оцелелите. А тези думи са изключително любопитни. Според историческите сведения Масада е отстоявана от войнствените зилоти. Самият Йосиф използва думите „зилот“ и „сикарий“ като синоними. В обръщението на Елиезер долавяме духа не толкова на традиционния юдаизъм, колкото на есейството, гностицизма и дуализма:

И по-нататък:

Странно е наистина, че доколкото знаем, никой учен досега не е анализирал тези речи, а те повдигат множество любопитни въпроси. Така например в традиционния юдаизъм изобщо не се говори за „душа“, още по-малко, че тя е „безсмъртна“. Всъщност самата представа за душа и безсмъртие е чужда на духа на юдейската традиция и мисъл, както са й чужди твърдения, че духът стои над материята, че със смъртта човек постига единение с Господ, че животът е зло и трябва да бъде загърбен. Подобни възгледи безспорно водят началото си от някое мистично учение, най-вероятно от гностицизма и дуализма, а в контекста на обсадата на Масада, и от есеизма.

Някои от тях, разбира се, в известно отношение са и християнски, ала не в смисъла, който влагаме ние в думата, а в значението, което са виждали в нея първите последователи на Исус, например хората, които в Четвърто евангелие искат да умрат заедно с Лазар. Възможно е сред защитниците на Масада да е имало и привърженици на Исус като претендент за престола. По време на въстанието от 66–74 г. мнозина „християни“ се сражават редом с евреите срещу римляните. Доста от зилотите всъщност представляват онова, което днес наричаме „ранни християни“ и не е изключено някои от тях да са били и в Масада.

Йосиф Флавий не споменава нищо, а дори да е изказал подобни предположения, по-късните му редактори сигурно са ги преиначили. В същото време обаче е естествено летописец, заел се през I в. с историята на Палестина, да каже поне нещичко за Исус. Е, да, в по-късните издания на трудовете на Йосиф Флавий откриваме пасажи за Исус, но съобразени с установената ортодоксална доктрина, и повечето съвременни учени ги отхвърлят като груб фалшификат, датиращ най-рано от времето на Константин. През миналия век обаче в Русия е открито издание на труд на Йосиф Флавий, което се различава от всички останали. Самият текст е преведен на църковнославянски някъде през 1261 г. Авторът на превода явно не е бил ортодоксален евреин, защото запазва много „прохристиянски“ алюзии. И въпреки това в този превод на Йосиф Флавий Исус е представен като човек от плът и кръв, като политик и революционер, като „цар, който така и не е царувал“346. Описан е и с „линия по средата на главата, каквато носят назарейците“347.

Учените са изхабили много хартия и енергия в спор автентичен ли е „славянският Йосиф Флавий“, както днес наричат църковнославянския превод. Колкото до нас, ние сме склонни да смятаме, че е автентичен, че е правен по екземпляр или екземпляри, оцелели въпреки заповедта на Диоклециан да бъдат унищожени всички християнски писмени паметници и избегнали редакторския ентусиазъм на ортодоксите, които отново си възвръщат властта по време на Константин. В подкрепа на своето твърдение имаме няколко убедителни довода. Ако „славянският Йосиф“ е фалшификат, кой има сметка от подобна фалшификация? Това, че Исус е описан като цар, едва ли е приемливо за евреите от XIII в., а техните съвременници християни доста биха се учудили, ако някой им каже, че той не е и бог, а обикновен простосмъртен. Нещо повече, Ориген, църковен отец, писал в началото на III в., се позовава на издание на труд на Йосиф Флавий, в който летописецът отрича Исус да е бил Месия348. Може би тъкмо по това издание, което вероятно е автентичният, „нередактиран“ оригинал, е правен преводът на „славянския Йосиф“.

Трудовете на гностиците

Някъде между 132 и 135 г., шейсет години след въстанието от 66–74 г., избухва втори голям бунт, след който всички евреи са изгонени със заповед от Йерусалим и той става римски град. Но още преди първото въстание събитията там са забулвани в тайнственост и всъщност не са се запазили никакви писмени сведения какво точно се е случило през следващите два века в Светите места. В това отношение периодът наподобява донякъде Ранното средновековие в Европа, за което също не са се съхранили почти никакви данни. Въпреки това се знае, че мнозина евреи остават в страната, макар и извън Йерусалим. Остават и доста християни. Съществува дори еврейска секта — ебионитите, които продължават да изповядват юдаизма, но същевременно се прекланят и пред Исус, само че не като бог, а като простосмъртен пророк.

Но истинският дух и на юдаизма, и на християнството вече не е в Светите места. Повечето евреи, населявали Палестина, се пръсват по целия свят точно както преди седем столетия, когато Йерусалим е превзет от вавилонците. Заедно с тях по света поема и християнството, за да намери почва в Мала Азия, Гърция, Рим, Галия, Британия, Северна Африка. Нищо чудно, че навсякъде в цивилизования свят започват да се появяват разкази за случилото се през или около 33 г. И въпреки усилията на Климент Александрийски, Ириней и другите като тях, тези разкази, наричани от ортодоксите „ереси“, никнат като гъби след дъжд. Някои от тях безспорно се основават на описанията на очевидци, съхранявани и от предани на Христовото учение евреи, и от секти като ебионитите, които от юдаизма минават към една или друга форма на християнството. Други се осланят на устната традиция, на предания или смесица от различни религиозни вярвания — елинистични, древноегипетски, митраистични. Но каквито и да са техните източници, подобни разкази доста разтревожват „привържениците на посланието“, тоест на все по-силните ортодокси, които правят всичко възможно да заздравят позициите си.

Почти не са се запазили сведения за ранните „ереси“. Онова, което знаем за тях днес, е почерпено главно от нападките на техните противници и естествено е силно изопачено точно както навярно представата, която ще добием за френското съпротивително движение, ако се осланяме единствено на архивите на Гестапо. Като цяло обаче ранните еретици възприемат Исус по два начина. За някои той е истински бог с твърде малко, да не кажем никакви, човешки качества. За други е пророк от кръв и плът, който не се различава особено от, да речем, Буда или Мохамед, появил се пет столетия по-късно.

Един от най-важните ранни еретици е Валентин, роден в Александрия и прекарал втората половина на живота си (136–165 г.) в Рим. Той оказва огромно влияние върху съвременниците си, сред последователите му е и Птолемей. Валентин твърди, че притежава книги с „тайното учение“ на Исус, и отказва да се подчини на римските епископи с довода, че личното познание стои по-високо от всяка йерархия. Както сигурно се досещате, Валентин и последователите му са прицел на най-яростните нападки от страна на Ириней.

Ириней не пести критиката и към Маркион, богаташ, собственик на кораби, който някъде през 140 г. идва като епископ в Рим, а след четири години е отлъчен от църквата. Маркион прокарва ясен вододел между „закона“ и „любовта“, които свързва съответно със Стария и Новия завет; някои от възгледите на марконитите отново изплуват на повърхността след цели десет столетия в творби като „Перлесфаус“. Маркион съставя първия каноничен списък от книги, които да влязат в Библията и сред които липсва Старият завет — в отговор Ириней прави списъка, залегнал в основата на Библията, такава, каквато я знаем днес.

Третият велик еретик от онзи период, който в много отношения е и най-интересен, е Василид, александрийски учен, писал основните си трудове през 120–130 г. Той познава много добре и юдейските свещени книги, и християнските евангелия, както и различните древноегипетски и гръцки философски течения. На него са приписвани най-малко двайсет и четири трактата върху евангелията. Според Ириней Василид е проводник на най-гнусната ерес: той смята, че разпъването на Исус е инсценирано, че на кръста умира не Спасителят, а подставено лице — Симон Киринееца349. Подобно твърдение наистина е странно. То обаче се оказва изключително упорито. Дори през VII в. в Корана се издига същата теза: че върху кръста е издъхнал не Исус, а друг човек, Симон Киринееца350. Същото твърдеше и свещеникът, от когото получихме мистериозното писмо, за което вече стана дума в глава първа: той ни пишеше, че разполагал с „неопровержими доказателства“ за това.

Ако има регион, където ранните ереси намират най-голямо разпространение, то това е Египет и по-точно Александрия, най-космополитният град на земята, където има най-много учени, втори по големина в Римската империя, люлка на какви ли не вероизповедания, философски учения и традиции. В навечерието на двете въстания в Юдея Александрия е най-гостоприемна към бежанците евреи и християни, които се заселват масово там. Ето защо не е чудно, че тъкмо в Египет открихме най-убедителното доказателство в потвърждение на нашата хипотеза. То се съдържа в така наречените Гностични евангелия и по-точно в Свитъците от Наг Хамади.

През декември 1945 г., както търси мека и плодородна почва, един селянин от Наг Хамади в Горен Египет изравя червена глинена делва. В нея има тринайсет старинни ръкописа — папируси или свитъци, подвързани с кожа. Селянинът и семейството му не си дават сметка колко ценна е находката и използват някои от ръкописите за подпалки. Онова, което се запазва от свитъците, все пак привлича вниманието на специалистите. Един от ръкописите е изнесен нелегално от страната и е предложен на черния пазар. Част от него е откупена от фондация „Карл Густав Юнг“ — оказва се, че той съдържа прочутото днес евангелие от Тома.

Междувременно през 1952 г. египетското правителство изземва останалите свитъци от Наг Хамади. Едва през 1961 г. обаче се събира екип специалисти от цял свят, които се заемат да препишат и преведат всички материали. През 1972 г. излиза първото фототипно издание, а през 1977 г. всички материали в английски превод са издадени в отделен сборник.

Свитъците от Наг Хамади представляват библейски текстове, най-често гностични по характер, които вероятно датират от края на IV и началото на V в. Всъщност те са преписи на оригинали, които са още по-ранни. Някои от тях, например евангелие от Тома, Евангелие на истината и Евангелие на египтяните, се споменават в трудовете на най-ранните църковни отци, от Климент Александрийски, Ириней и Ориген. Съвременните учени са установили, че някои, ако не и всички текстове в свитъците са най-късно от 150 г. А един от тях съдържа материали, по-стари и от четирите евангелия, включени в Новия завет351.

Като цяло Свитъците от Наг Хамади са безценен писмен паметник за ранното християнство: някои от документите в тях са не по-малко достоверни от самите евангелия. Нещо повече, в тях се съдържат факти, които не могат да бъдат намерени никъде другаде. Първо, те не са били подложени на цензурата и редакцията на по-късните ортодокси в Рим. Второ, съставени са за египтяни, а не за римляни, тоест не са изопачени и съобразени с вкуса на римските управници. И накрая те явно се осланят на информация от първа ръка, на разказите на очевидци, например на евреите, избягали от Светите места, дори на лични познати и съмишленици на Исус, които описват случилото се, без да изопачават историческата истина, нещо, което евангелистите не могат да си позволят.

Затова е обяснимо, че Свитъците от Наг Хамади съдържат множество пасажи, от които ортодоксите или „привържениците на посланието“ биха настръхнали. Така например в един от старинните ръкописи — „Втори трактат за великия Сет“, чиято дата на написване не е уточнена, има описание на Исус, което съвпада напълно със становището на еретика Василид: според текста в свитъка Исус не е умрял на кръста, тъй като хитроумно е бил заменен с друг човек. В приведения цитат Исус говори от първо лице:

С убедителна последователност някои други текстове в Свитъците от Наг Хамади свидетелстват, че между Петър и Мария Магдалина е имало дълга ожесточена вражда, вероятно отражение на разкола, настъпил между „привържениците на посланието“ и привържениците на родословието. Ето как се обръща Петър към Мария Магдалина в евангелие от Мария: „Знаем, сестро, че Спасителят обичаше теб повече от всички други жени. Кажи ни думите на Спасителя, които помниш — които ти знаеш, а ние — не.“353 По-нататък Петър казва възмутен на другите ученици: „Нима наистина е говорил насаме с една жена, а нас е пренебрегнал? Нима от нас се очаква да слушаме нея? Нима я е предпочел пред нас?“354 А един от учениците му отвръща: „Едно е сигурно, Спасителят я е познавал много добре. Затова я е обичал повече от нас.“355

В евангелие от Филип откриваме и причината за тази омраза. Там например на няколко пъти се говори за стаята за първата брачна нощ. Според това евангелие: „Иисус извърши всичко в тайнство: кръщение, помазване, причастие и опрощаване на греховете, както и стая за първата брачна нощ.“356 Разбира се, на пръв поглед може да ни се стори, че тази стая е някакъв символ, някаква алегория. Но в евангелие от Филип се казва съвсем недвусмислено: „Имаше три жени, които не се отделяха от Спасителя: Неговата майка Мария, сестра й и Мария Магдалина, наричана негова другарка.“357 Според един учен тук „другарка“ трябва да бъде тълкувано като „съпруга“358. Наистина има основания за подобно становище — нататък евангелие от Филип става още по-категорично:

Евангелие от Филип е дори по-конкретно: „Не бойте се от плътта и не я обичайте. Боите ли се, тя ще ви стане господар. Обичате ли я, ще ви погълне и скове.“360 На друго място тази мисъл е доразвита: „Велико е тайнството на брака! Без него нямаше да го има света. Сега съществуването на света зависи от човека, а съществуването на човека — от брака.“361 А в края на евангелие от Филип откриваме следните думи: „Има Син человечески и син на Сина человечески. Господ е Син человечески, а синът на Сина человечески биде създаден от Сина человечески.“362

Дори само въз основа на Свитъците от Наг Хамади вече бяхме почти сигурни, че е възможно Исус да е имал преки наследници. Някои от така наречените Гностични евангелия съдържат факти, не по-малко достоверни от сведенията в Новия завет. Нещата, за които в тях се говори открито или само се намеква — че Исус е бил сменен на кръста от друг човек, че между Петър и Мария Магдалена е имало отколешна вражда, че Исус се е оженил за Мария Магдалина, че на Сина человечески му се е родил син, — не можеха да бъдат подминати току-така, колкото и спорни да изглеждат на пръв поглед. Тук ставаше дума за история, а не за теология. А по времето на Исус историята е била все така сложна, многообразна и изпълнена с делнични подробности, както и днес.

Омразата между Петър и Мария Магдалина, за която става дума в Свитъците от Наг Хамади, доказва, че между „привържениците на посланието“ и привържениците на Исусовото семейство наистина е имало конфликт, точно както предполагахме и в хипотезата си. В него обаче са победили „привържениците на посланието“, с което са предопределили развитието на западната цивилизация. Те си спечелват все по-голям монопол върху знанието, връзките между хората и документите, в резултат на което не остават почти никакви сведения, че Исус изобщо е имал семейство. Още по-малко са данните, които говорят за връзка между това семейство и династията на Меровингите.

Не че „привържениците на посланието“ постигат докрай целта си. През първите две столетия от историята на християнството те са принудени да се борят с неизкореними ереси, които през следващите векове им създават още по-големи спънки. Докато ортодоксалната църква укрепва — от гледна точка на теологията с помощта на Ириней, а като политическа власт благодарение на Константин, ересите продължават да никнат като гъби след дъжд.

Колкото и да се различават в теологичните подробности, в същността си повечето еретични движения имат много допирни точки: те са гностични или повлияни от гностицизма, оспорват йерархията, наложена от Рим, поставят личното просветление над сляпата вяра. Като цяло са малко или повече дуалистични и разглеждат доброто и злото не толкова като проблем на етиката във всекидневието, колкото като въпрос с космическо значение. Накрая, единодушни са, че Исус е обикновен простосмъртен и е заченат като всички други хора, че макар и осенен свише, той е земен пророк, у когото няма нищо божествено и който издъхва — или може би не издъхва — върху кръста. В упоритото си твърдение, че Исус е човек като всички останали, повечето ереси се позовават на неоспоримия авторитет на св. Павел, който говори за Исус Христос, „роден по плът от Давидово семе“ (Римляни. 1:3).

Вероятно най-прочутата и крайна ерес е манихейството, нещо средно между гностично християнство и по-ранните зороастризъм и митраизъм. Основана е от Мани, който е роден край Багдад през 214 г. и е роднина на персийските шахове. Още докато е млад, баща му го въвежда в мистична секта, вероятно гностична, чиито членове проповядват аскетизма и безбрачието, извършват кръщения и се обличат в бяло. Някъде през 240 г. Мани започва да разпространява свое учение и подобно на Исус се прочува с дарбата си да лекува и да прогонва зли духове. Последователите му го обявяват за „нов Исус“ и дори смятат, че е заченат непорочно, нещо характерно за всички божества от онова време. Мани е известен като „Спасител“, „Апостол“, „Просветител“, „Господ“, „Човек, който възкресява от мъртвите“, „Водач“ и „Кормчия“. Последното му прозвище е твърде интересно, тъй като „Кормчия“ е официалната титла на великите магистри в Братството на монасите от Сион.

Според по-късни специалисти по история на Арабия Мани е оставил множество трудове: в тях той твърди, че разкрива тайни, които Исус е споменал само мимоходом, с недомлъвки. Обявява се за последовател на Заратустра, Буда и Исус и заявява, че подобно на тях е получил горе-долу същото просветление от същия източник. Манихейството е съчетание между гностичния дуализъм и сложна и добре осмислена космологична система. Според него всичко се предопределя от сблъсъка между светлината и мрака, битката между които се води главно в човешката душа. Подобно на катарите след време, и Мани е привърженик на тезата за прераждането. Подобно на катарите, и той смята, че съществува прослойка от хора, получили просветление, от „просветлени избраници“. Нарича Исус „Син на вдовицата“, съчетание, възприето по-късно от франкмасоните. Същевременно го смята за простосмъртен, който обаче носи у себе си божественото начало, понеже е получил просветление. Както и Василид, Мани е убеден, че Исус не е умрял върху кръста и е бил подменен на него от подставено лице363.

През 276 г. по височайша заповед е хвърлен в тъмница, където е подложен на нечовешки мъчения, одран е жив и е обезглавен. Вероятно за да се пресекат слуховете, че е възкръснал, обезобразеното му тяло е изложено на показ. Но от това мъченичество неговото учение става още по-популярно; сред по-късните му последователи поне за известно време е и св. Августин. Манихейството се разпространява с невероятна бързина в целия християнски свят. Въпреки отчаяните опити да бъде унищожено то оцелява, оказва влияние върху по-късните мислители и е живо и до днес. Особено активни манихейците са в Испания и Южна Франция. По време на кръстоносните походи техните общини там вече са установили връзка с последователите на Мани в Италия и България. Днес се смята за малко вероятно катарите да са наследници на българските богомили. Обратното, последните изследвания показват, че катарите са издънка на манихейското движение, отдавна завоювало популярност във Франция. При всички положения Албигойският кръстоносен поход е насочен главно срещу манихейството. Но въпреки неимоверните усилия на католическата църква думата „манихеец“ се е утвърдила в езика и речника ни.

Освен манихейството съществуват, разбира се, множество други ереси. Измежду тях ереста на Арий застрашава най-сериозно ортодоксалната християнска доктрина през първото хилядолетие от съществуването й. Някъде през 318 г. Арий е презвитер в Александрия; умира през 335 г. Спорът му с църквата е твърде прост и се свежда до една-единствена теза: че Христос е съвършен човек, но няма божествен произход и е просто вдъхновен учител.

Като отстоява, че има само един върховен и всесилен Бог, който никога не приема плътски форми, тоест не може да бъде унизен и умъртвен от своето творение, Арий успешно вмества християнството в рамките на юдаизма. Като жител на Александрия вероятно е повлиян от множеството свързани с юдейството течения, процъфтяващи в града, например от учението на ебионитите. Същевременно върховният Бог на арианите допада изключително на западния човек. Християнството си извоюва все по-голяма светска власт, а крале и монарси предпочитат да се отъждествяват именно с Бога на арианите, отколкото с мекушавия смирен Исус, приел мъченичеството без всякаква съпротива и скъсал с реалния свят.

Макар Никейският събор от 325 г. да заклеймява арианството, Константин открай време проявява към него симпатии, които се засилват към края на живота му. След смъртта му неговият син и престолонаследник Констанций II става неприкрит арианин: по негово нареждане са свикани църковни събори, на които водачите на католичеството са пратени в изгнание. През 360 г. арианството на практика е изместило ортодоксалната църква. Въпреки че през 381 г. отново е заклеймено от Рим, то продължава да оказва влияние и да печели привърженици. Когато през V в. на власт идват Меровингите, всички епархии в християнския свят или са ръководени от епископи ариани, или просто нямат епископи.

Сред най-запалените последователи на арианството са готите, езичници до IV в., когато се покръстват в него. Свевите, ломбардците, аланите, вандалите, бургундците, остготите също са ариани, както и вестготите, които през 480 г., когато плячкосват Рим, пощадяват християнските църкви. Ако преди Хлодвиг ранните Меровинги са били повлияни до някаква степен от християнската религия, то е било главно чрез арианството на своите съседи — вестготите и бургундците.

Покрай вестготите арианството става преобладаваща форма на християнството в Испания, Пиренеите и днешна Южна Франция. В случай че семейството на Исус наистина е намерило убежище в Галия, излиза, че през V в. то е живяло във владенията на вестготите ариани, които едва ли са го подлагали на гонения, обратно, вероятно са го обграждали с почит и уважение и техните благородници дори са се сродили с него, преди наследниците на Исус да се сродят с бракове и с франките, в резултат на което се появява династията на Меровингите. Вестготите сигурно са го бранели и закриляли от западната римска църква. Тоест не е странно, че сред благородниците и кралския род на вестготите откриваме чисто семитски имена, например Бера. Дагоберт II се жени за вестготска принцеса, чийто баща се казва Бера. Това име се среща непрекъснато в родословието на Дагоберт II и Зигеберт IV, в чиито вени тече кръвта и на вестготи, и на Меровинги.

Според някои сведения западната римска църква оповестява, че синът на Дагоберт е приел арианството364, което едва ли е учудващо. Въпреки съюза, който сключват с църквата, Меровингите си остават привърженици на тази ерес. Един от внуците на Хлодвиг — Хилперих, не крие симпатиите си към арианството.

Арианите се отнасят с търпимост не само към юдаизма, но и към исляма, който през VII в. се разпространява светкавично. Техните възгледи за Исус съвпадат с отношението към него, изразено в Корана, където той е споменат най-малко 35 пъти под най-различни внушителни имена като „Пратеникът на Бога“ и „Месията“. Навсякъде обаче е описан чисто и просто като пророк от плът и кръв, като предшественик на Мохамед и изразител на волята на един-единствен върховен Бог. Подобно на Василид и Мани, Коранът отстоява тезата, че Исус не е умрял върху кръста, че „те не са го убили, нито разпънали, макар и да си мислят, че са го сторили“365. Коранът не уточнява какво точно да подразбираме под това мъгляво твърдение, неговите тълкуватели ислямисти обаче го правят: според повечето от тях е имало подставено лице, Симон Киринееца, а самият Исус се е скрил в една ниша в зида и е наблюдавал разпъването на другия човек, нещо, което съвпада с вече цитирания откъс от Свитъците на Наг Хамади.

Юдаизмът и Меровингите

Заслужава да отбележим упоритостта, с която въпреки жестоките гонения повечето ереси и най-вече арианството отстояват тезата, че Исус е бил обикновен простосмъртен от кръв и плът. Не намерихме обаче доказателства, че са разполагали с данни от първа ръка в подкрепа на подобно твърдение, още повече в потвърждение на тезата, че той е оставил поколение, ако не броим, разбира се, Свитъците от Наг Хамади. Не е изключено освен свитъците да са съществували и други писмени сведения, дори с родословия и архиви. Ожесточението, с което западната римска църква преследва еретиците, ни навежда на мисълта, че все пак е имало такива доказателства, затова църковниците са правели всичко възможно те да не видят бял свят и явно са постигнали целта си.

И така ересите не потвърждават недвусмислено, че потомците на Исус са свързани с Меровингите, появили се на историческата сцена някъде след около четири столетия. Трябваше да търсим доказателства другаде, отново в сведенията за самите Меровинги. На пръв поглед данните изглеждаха оскъдни. Вече се бяхме запознали с легендата за раждането на Меровей, дете на двама бащи, един от които е приказно морско същество, дошло отвъд океана, и предполагахме, че това любопитно предание намеква за някакъв династичен съюз или брак, като същевременно го забулва в тайнственост. Рибата като символ е твърде многозначителна, само че не доказва нищо. По същия начин съюзът между Хлодвиг и западната римска църква изглеждаше в светлината на хипотезата ни много по-логичен, но и той не може да бъде категорично доказателство. Наистина на династията на Меровингите се приписва свещено, божествено потекло, никъде обаче не се споменава, че те са потомци на Исус.

Тъй като липсваха конкретни категорични факти, трябваше да сме предпазливи в заключенията: да преценим трезво откъслечните данни и да се помъчим да ги обединим в цялостна картина. Като начало трябваше да проверим дали Меровингите са изпитали някакво чисто еврейско влияние.

Кралете от династията определено не са антисемити. Напротив, проявяват не само търпимост, но и симпатии към евреите в своите владения, и то въпреки съпротивата на западната римска църква. Смесените бракове са често явление. Мнозина евреи, особено на юг, са едри земевладелци и имат за васали, дори слуги, християни. Не са редки случаите, когато тъкмо евреи са магистрати и високопоставени чиновници на служба на своите господари — Меровингите. Като цяло до Реформацията на Лутер никой не се отнася толкова толерантно с евреите, както представителите на тази династия.

Самите Меровинги смятат, че вълшебната им сила се крие в тяхната коса, която не подстригват. В това отношение те споделят възгледите на назарейците от Стария завет, сред които е и Самсон. Има множество доказателства, че и Исус е назареец. Едно е безспорно, брат му св. Яков при всички положения е назареец, както отбелязват и ранните християнски теолози, и съвременните библеисти.

В династията на Меровингите, а също в семействата, свързани с нея, има учудващо много еврейски имена. Така например през 577 г. на един от братята на крал Клотар II е дадено името Самсон. По-късно някой си Мирон Левита е граф на Безалу и епископ на Жерона. Друг Соломон е граф на Русийон, а трети — крал на Бретан. Един абат се казва Елизахар — разновидност на имената „Елиезер“ и „Лазар“. Пък и самото име „Меровей“ вероятно идва от Близкия изток366.

Покрай династичните бракове между представители на Меровингите и вестготи еврейските имена се срещат все по-често, особено сред благородниците и кралете на вестготите. Не е изключено доста от така наречените „вестготски“ родове всъщност да са чисто еврейски. Тази хипотеза е подкрепена и от факта, че мнозина летописци често използват думите „гот“ и „евреин“ като синоними. Южна Франция и Испанската марка, тоест областта, известна по времето на Меровингите и Каролингите като Септимания, са заселени главно с евреи. Районът понякога е наричан Готия, откъдето идва и името на нейните жители евреи — „готи“, грешка, която вероятно е умишлена, та евреите да не могат да бъдат разпознати освен в някои случаи по имената. Тъстът на Дагоберт се казва Бера, чисто семитско име. А сестрата на Бера е женена за представител на рода Леви367.

Дума да няма, имената и суеверията, свързани с косата, не са достатъчно основание да смятаме, че Меровингите са свързани с евреите. Съществува обаче едно друго доказателство, което е доста по-убедително. Меровингите са кралската династия на франките, тевтонско племе, спазващо тевтонския племенен закон. В края на V в., след като е кодифициран и е съобразен с изискванията на римляните, той става известен като Салически закон. По същество обаче води началото си от тевтонските племенни правила и е по-стар от християнството в Западна Европа. През следващите векове продължава да оспорва църковните закони, налагани от Рим. През Средновековието е утвърден за официален светски закон на цялата Свещена римска империя. Чак до Реформацията на Лутер германските селяни и рицари недоволстват от църквата и за това, че пренебрегва традиционния Салически закон.

В него има цял раздел — глава 45, или „De Migrantibus“, който открай време озадачава учени и изследователи и поражда сред правистите нестихващи спорове. В доста мъглява форма в него са изложени множество клаузи и изисквания към преселниците, желаещи да се установят в определени владения и да станат техни граждани. Разделът е интересен с това, че не е влизал в тевтонския закон; изследователите издигат какви ли не хипотези как точно е попаднал в Салическия закон. Съвсем наскоро бе установено, че той е пренесен дума по дума от Талмуда368, тоест поне отчасти е почерпен от еврейското законодателство. От това проличава, че Меровингите, по чието нареждане Салическият закон е кодифициран, не само са познавали еврейското законодателство, но са имали достъп и до еврейски писмени паметници.

Княжеството в Септимания

Подобни откъслечни данни бяха твърде интересни, но едва ли доказваха нашата хипотеза: че в Южна Франция са живели потомци на Исус, които чрез брак са се сродили с Меровингите, тоест във вените на Меровингите е текла и еврейска кръв. В епохата на Меровингите не открихме никакви факти в потвърждение на нашата хипотеза, намерихме ги обаче във времето непосредствено след царуването на династията. Благодарение на тези доказателства с „обратна сила“ хипотезата ни най-неочаквано придоби логични очертания.

Вече бяхме проучили дали е възможно династията на Меровингите да е оцеляла и след като е била детронирана от Каролингите. Бяхме установили, че в Южна Франция век и половина е съществувало независимо княжество, чийто най-прочут владетел е Вилхелм Гелонски, един от най-прославените герои на своето време и прототип на главния персонаж във „Вилехалм“ от Волфрам фон Ешенбах, който според преданието е свързан със семейството на Граала. Тъкмо Вилхелм и неговият живот ни предоставиха най-изненадващото и интересно доказателство.

Във връхната точка на своята мощ Вилхелм Гелонски е владетел на североизточна Испания, Пиренеите и областта в Южна Франция, известна като Септимания, където отдавна живеят много евреи. През VI и VII в. това население се радва на изключително сърдечни отношения със своите господари — вестготите, които по вероизповедание са арианци, отношения, увенчали се с доста смесени бракове и довели до това думите „гот“ и „евреин“ да се смятат за синоними.

Някъде през 711 г. обаче положението на евреите в Септимания и Североизточна Испания вече се е влошило рязко. По това време Дагоберт II е убит, а потомците му са принудени да търсят убежище в Разес — областта, в която се намира и Рен Льошато. На север някои представители на Меровингите още заемат поне на хартия престола, всъщност обаче властта е съсредоточена в ръцете на майордомите — Каролингите узурпатори, които с благословията и подкрепата на западната църква решават да основат своя династия. По това време и вестготите вече са покръстени в християнската вяра и започват да преследват евреите в своите владения. Ето защо, когато през 711 г. Испания на вестготите е превзета от арабите, евреите посрещат с облекчение нашествениците.

Те се радват на благоденствие при мюсюлманите, които се държат с тях благосклонно, дори им поверяват да управляват градовете, които са превзели, например Кордова, Гранада и Толедо, и ги насърчават в търговията. Юдаизмът съжителства с исляма, двете вероизповедания се обогатяват взаимно. В много градове, включително в Кордова — мюсюлманската столица на Испания, населението се състои главно от евреи.

В началото на VIII в. арабите прекосяват Пиренеите и навлизат в Септимания: от 720 до 756 г., период, през който внукът и правнукът на Дагоберт продължават да се укриват в Разес, тя е под мюсюлманско владичество. Септимания е провъзгласена за независимо арабско княжество със столица в Нарбон, която е подчинена само фиктивно на емира на Кордова. От Нарбон мюсюлманите предприемат нашествия на север и превземат доста градове навътре в територията на франките, включително Лион.

Настъплението на арабите е спряно от Карл Мартел, майордом и дядо на Карл Велики. През 738 г. Карл Мартел вече е отблъснал арабите чак до Нарбон и обсажда града. Но Нарбон, отбраняван и от мюсюлмани, и от евреи, се оказва непревземаем и за да си отмъсти, Карл изравнява със земята околностите му.

През 752 г. синът на Карл Мартел — Пипин, вече е влязъл в сговор с благородниците в Септимания и подчинява изцяло княжеството. Но Нарбон продължава да се съпротивлява и издържа на седемгодишната обсада, предприета от войските на Пипин. Градът е като трън в очите му точно когато той има нужда на всяка цена да заздрави позициите си. И Пипин, и наследниците му реагират болезнено на обвиненията, че са смъкнали от престола Меровингите. За да придаде законност на претенциите си към короната, той сключва династични съюзи с оцелелите семейства от династията и организира да бъде коронясан според описания в Библията обред на помазването, чрез който църквата си присвоява правото да качва на престола крале. Ритуалът на помазването има обаче и друга страна: според учените чрез него монарсите на франките се опитват да подражават на юдейските царе от Стария завет, дори твърдят, че са техни потомци. Този факт е крайно интересен. Защо самозванец като Пипин се стреми да узакони претенциите си чрез обред, описан в Библията? Има само едно обяснение: защото Меровингите — династията, която е изместил, е узаконила властта си именно по този начин.

При всички положения Пипин се изправя пред два проблема: упоритата съпротива на Нарбон и безуспешните си опити да узакони своята власт така, както е описано в Библията. Както посочва професор Артър Цукерман от Колумбийския университет, той решава и двата проблема с договора, който през 759 г. сключва с еврейското население на Нарбон. Според него евреите ще го подкрепят в претенциите му да бъде коронясан според обредите в Библията, както и в борбата му срещу арабите, в замяна на което Септимания ще стане еврейско княжество с еврейски цар369.

През 759 г. евреите от Нарбон най-неочаквано се обръщат срещу мюсюлманите, защитници на града, избиват ги и отварят градската порта на франките, обсадили крепостта. Малко по-късно признават Пипин за свой владетел, както и претенциите му, че е крал според библейската традиция. Той също изпълнява своите обещания. През 768 г. в Септимания е образувано независимо еврейско княжество, което само формално е подчинено на Пипин и си има свой еврейски цар. В рицарските романи той се казва Еймери. Но според запазилите се писмени сведения се прекръства на Теодорих, или Тиери, след като е приет сред франкските благородници. Всъщност това е бащата на Вилхелм Гелонски. И Пипин, и багдадският халиф го признават за „потомък на Давидовото коляно“370.

Карта 10. Еврейското княжество.

Както вече се бяхме убедили, съвременните учени не са установили какъв точно по произход е Теодорих. Според повечето изследователи във вените му тече кръвта на Меровингите371. Артър Цукерман смята, че той е роден в Багдад и е „монарх в изгнание“, издънка на царския род, чиито предци се установяват в Багдад още по време на вавилонския плен. Възможно е обаче и „монархът в изгнание“ от Багдад да не е Теодорих и само да е дошъл да го короняса, след което летописците започват погрешно да го отъждествяват с него. Професор Цукерман обръща внимание на странното твърдение, че „западните монарси в изгнание“ са с „по-чиста кръв“, отколкото източните372.

А тези „западни монарси в изгнание“ могат да бъдат единствено Меровингите. Как човек, в чиито вени тече кръвта на Меровингите, ще бъде провъзгласен за цар на евреите, за владетел на еврейското княжество и за „потомък на Давидовото семе“, ако Меровингите наистина не са били отчасти евреи? След като църквата участва негласно в убийството на Дагоберт и разтрогва съюза, подписан с Хлодвиг, е твърде възможно оцелелите представители на Меровингите да са се отрекли от християнството и да са се върнали към предишната си вяра. При всички положения връзките им с тази вяра са се заздравили, след като Дагоберт се оженва за дъщерята на „вестготски“ принц с чисто еврейското име Бера.

Теодорих, или Тиери, заздравява още повече и своето положение, и позициите на Пипин, като на бърза ръка се оженва за неговата сестра Алда, леля на Карл Велики. През следващите години еврейското княжество Септимания се радва на благоденствие — Каролингите му подаряват обширна територия, дори земя, собственост на църквата, срещу което папа Стефан III и приемниците му възразяват яростно.

Син на Теодорих, крал на евреите от Септимания, е Вилхелм Гелонски, който наред с другите си титли има и титлата граф на Барселона, на Тулуза, на Оверн и на Разес. Подобно на баща си той е не само потомък на Меровингите, във вените му тече и кръвта на еврейските царе, на Давидовото коляно, факт, признат и от Каролингите, и от халифа и — макар със свито сърце — от папата.

Въпреки по-късните опити това да бъде скрито съвременните учени и изследователи са доказали по безспорен начин, че Вилхелм е бил евреин. Дори в средновековните рицарски романи, където Вилхелм присъства с името Гийом, принц Орански — той знае и иврит, и арабски. Върху герба му е изобразен знакът на „монарсите в изгнание от Изтока“: еврейският лъв, или „лъвът, който е от Иудиното коляно, коренът Давидов“, тоест от племето, от което произхожда Давид, а по-късно и Исус. Прозвището на Вилхелм е Ястребовия нос, дори по време на поход той съблюдава най-строго еврейския шабат и празника на скинопигията. Както отбелязва Артър Цукерман:

Вилхелм Гелонски става един от така наречените „перове“ на Карл Велики, той е реално съществувал исторически герой, който мери ръст с такива легендарни личности като Роланд и Оливие. Когато синът на Карл Велики — Луи, става крал, именно Вилхелм слага короната на главата му. Според някои летописци Луи му рекъл: „Господарю мой Вилхелм… твоят род издигна моя.“374 Едно наистина доста странно твърдение, като имаме предвид, че е отправено към човек, чийто произход си остава неизяснен поне за историците от по-късни епохи.

Но Вилхелм не е само пълководец. Малко преди 792 г. той учредява в Гелон академия, в която довежда учени от чужбина и събира прочута за времето си библиотека — не след дълго Гелон се превръща в уважавано средище на еврейската мисъл. Тъкмо в такава академия вероятно е работил и „езичникът“ Флегетанис — еврейският учен, потомък на Соломон, който според Волфрам фон Ешенбах поверява на Киот Провански тайната на Свещения Граал.

През 806 г. Вилхелм се оттегля в своята академия, където умира през 812 г. По-късно академията е превърната в прочутия днес манастир „Св. Гилелм Пустинник“375. Ала още преди смъртта му Гелон става един от първите в Европа центрове на култа към Мария Магдалина376, който процъфтява заедно с еврейската академия — един твърде показателен факт.

Исус е от Юдиното племе и от Давидовия царски дом. Според устната традиция Мария Магдалина пренася във Франция Граала, или Санграала, тоест „царската кръв“. А през VIII в. в Южна Франция съществува монарх от Юдиното племе и царския дом на Давид, който е признат за цар на евреите. Той обаче е не само евреин, но и потомък на Меровингите. А според романа в стихове на Волфрам фон Ешенбах той и семейството му са свързвани със Свещения Граал.

Давидовото коляно

През следващите столетия са предприемани множество опити княжество Септимания да бъде заличено във всички исторически хроники и летописи. Това, че в тях „готи“ често са бъркани с „евреи“, иде да подскаже, че наистина е прилагана жестока цензура. Никоя цензура обаче не се увенчава с пълен успех. През 1143 г. Петър, архимандрит на Клюни, праща писмо до краля на Франция Луи VII, в което клейми евреите от Нарбон, твърдящи, че сред тях живее техният цар. През 1144 г. Тиоболд, монах от Кеймбридж, говори за „престолонаследниците и равините на евреите, които живеят в Испания (и) се събират в Нарбон, където е седалището на царската династия“377. А през 1165–1166 г. Вениамин Туделски, прочут пътешественик и летописец, отбелязва, че в Нарбон има „мъдреци, богаташи и князе, оглавявани от… потомък на Давидовото коляно, както личи и от неговото родословие“378.

Но които и да са потомците на Давид, живели в Нарбон, те не оказват такова огромно влияние върху историята, както някои други потомци на царя на Израил. Знаем колко разклонени са някои родословия: някои от потомците на Теодорих и Вилхелм Гелонски остават в Нарбон, други обаче успяват през тези четири столетия да се сдобият с много по-важни владения, сред които през XII в. са и най-значимите кралства в християнския свят — Лотарингия и франкското кралство Йерусалим.

През IX в. потомците на Вилхелм Гелонски стават първите херцози на Аквитания и се сродяват с херцозите на Бретан. А през X в. на Хуго дьо Плантар Дългоносия, пряк потомък и на Дагоберт, и на Вилхелм Гелонски, му се ражда син — Юсташ, който е първият граф на Булон. Правнук на Юсташ е Годфрид Булонски, херцог на Лотарингия и завоевател на Йерусалим. А Годфрид поставя началото на династия и „кралска традиция“, която по силата на това, че е основана върху камъка Сион, е равнопоставена на другите кралски династии във Франция, Англия и Германия. Ако Меровингите наистина са потомци на Исус, Годфрид, който е издънка на тази кралска династия, си е възвърнал с превземането на Йерусалим онова, което му се полага по право.

Годфрид и Лотарингите са католици — поне на хартия: не са имали друг избор, ако са искали да оцелеят в един свят, който се похристиянчва все повече. Ала поне в някои кръгове се знае какъв е истинският им произход. Има сведения, че дори през XVI в. Анри Лотарингски, херцог на Гиз, пристига в град Жоанвил в Шампания, където е посрещнат от възторжени тълпи. Сред посрещачите има хора, които скандират: „Hosannah Filio David379!“

Сигурно не е без значение, че тази случка е разказана в една съвременна история на Лотарингия, издадена през 1966 г. Уводът към нея е написан не от друг, а от Ото фон Хабсбург, днешен херцог на Лотарингия и по титла крал на Йерусалим380.

Фигура 3. Гербът на Рен Льошато.

Фигура 4. Емблемата на Братството на монасите от Сион.