Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

1

De Sede, G. Gerard. _L’or de Rennes. _Charroux, Robert. Tresors du monde. Paris, 1962, p. 247.

2

Annuaire. Ecclesiastique, p. 282.

3

Пастирко, никакви изкушения, че Пусен Тение държат ключа мир 681 с кръста и този кон божи довършвам по пладне демона хранител сини ябълки (фр.). — Бел.авт.

4

На Дагоберт II, крал, и на Сион принадлежи това съкровище и там той е умрял (фр.). — Бел.авт.

5

De Sede, G. Op. cit. Твърдеше се, че картината е „Св. Антоний Велики“. В разговор Дьо Сед ни съобщи, че става дума за „Изкушението на св. Антоний“. По-късно разбрахме, че въпросната картина е „Св. Антоний и Св. Еремия в пустинята“.

6

Това място е ужасно (лат.). — Бел.авт.

7

Fedie. Le Comte de Razes, p. 3. Цифрата 30 хиляди жители е посочена от Дьо Сед в „Златото на Рен“ (вж. De Sede, G. Op. cit., p. 17). Той не се позовава на конкретен източник.

8

Procopius. History of the Wars. Book 5, XII.

9

Вж. Dr. Rouill, Dugast. Les maisons souveraines de l’Autriche. Paris, 1967, p. 191. — Бел.авт.

10

Два пъти проверявахме архивите на Ватикана и не открихме в тях да се споменава името на Сониер. Няма и намек, че е съществувал такъв свещеник, нещо необичайно за прилежните архивари на Ватикана. Това ни навежда на мисълта, че цялата информация за Сониер умишлено е укрита.

11

Lepinois. Lettres de Louis Fouquet, p. 269. Писмото се пази в архивите на семейство Косе-Брисак, чийто представители са известни масони още от XVIII в.

12

Delaude. Cercle d’Ulysse, p. 3. Според автора гробът се споменава в мемоарите на абат Делмас от XVII в. Явно става дума за мемоарите на абата от 1709 г. Отпърво ръкописът се съхранява в Келтската академия, откъдето изчезва. В началото на века се появява отново и извадки от него са обнародвани (вж. Current. Notice historique, 917). В тях обаче не става дума за гроба. Можем само да предполагаме, че информацията се съдържа в липсващите части на ръкописа на Делмас, който сега е в частна сбирка в Лиму и не ни бе предоставен.

13

Пази се! Аз крия божии тайни (лат.). — Бел.авт.

14

През 1888 г. Доанел се натъква в Градската библиотека на Орлеан на ръкопис от 1022 г., писан от гностик, който същата година е изгорен на клада. След като прочита ръкописа, Доанел става ревностен гностик (вж. Lauth. Tableau de l’au dela, p. 212).

15

Любов (лат.) — Бел.ред.

16

Манихейците отдавна използват противозачатъчни средства и също са обвинявани, че оправдават аборта. И противозачатъчните средства, и абортът със сигурност влизат в късното учение на катарите. Нунан подчертава, че когато подлага на гонения катарите, римокатолическата църква отново потвърждава, че е против противозачатъчните средства (вж. Noonan. Contraception, p. 281. Chadwick. Priscillian, p. 37).

17

De Rougement. Love in the Western World, p. 37.

18

През IX в. манихейците в Западна Европа още са подлагани на гонения. През 991 г. Жербер д’Орийак, станал по-късно папа Силвестър II, прегръща манихейската вяра (вж. Runciman. The Medieval Manichee, p. 117. Niel. Les cathars de Montsegur, p. 26).

19

De Joinville, Jean. Life of Saint Louis, p. 174.

20

_Niel. _Op. cit., p. 291.

21

Манихейците имат свещен празник — Бема, честван през март. Според Нийл тъкмо него са отбелязали на 14 март защитниците на Монсегюр, тъй като през 1244 г. пролетното равноденствие се пада на тази дата (вж. Niel. Op. cit., p. 20). Манихейците явно използват специална книга с рисунки, илюстриращи символично учението на Мани. Книгата съдържа илюстрации, изобразяващи вечното съвместно съществуване на двете божествени начала — Князете на светлината и Князете на мрака, и е използвана по време на празника Бема. Не е изключено и съкровището на катарите да включва подобна книга (вж. Ort. Mani, pp. 168, 180, 253).

22

Waite. Holy Grail, p. 524.

23

Nelli. Dictionnaire des heresies, p. 216. Най-много по тези въпроси пише Ото Ран, автор на „Кръстоносен поход срещу Свещения Граал“ и „Дворът на Луцифер“. Тъкмо той твърди, че замъкът в рицарските романи на Волфрам фон Ешенбах е Монсегюр. Ран издава първите си книги в Германия през 30-те години на нашия век. По-късно става есесовец и достига чин полковник. Неговите изследвания върху катарите и Свещения Граал са подкрепяни от Алфред Розенберг, главен философ на расизма, говорител на нацистката партия и близък приятел на Хитлер. През 1939 г. Ран изчезва и плъзва слухът, че се е самоубил на връх Куфщайн. Един френски учен обаче открива няколко документа свързани с Ран, най-късният от които е от 1945 г. (вж. Bernadac. Le Mystere Otto Rahn). Ако тези документи наистина имат някакво отношение с историка Ото Ран, не е изключено тъкмо той да е инициатор на разкопките, правени по време на Втората световна война в Монсегюр и други местности, свързани с катарите.

24

Runciman. History of the Crusades. Vol. 2, p. 477.

25

Esquieu. Les templiers de Cahors, p. 147. Ескийо обяснява, че Хуго дьо Пайен е роден не в Шампания, а в замъка в Маюн край Аноне в долното поречие на река Рона (департамент Ардеш). Намерено е рожденото му свидетелство, където е посочена датата 9 февруари 1070 г. Явно по-късно Хуго дьо Пайен се е преместил в Шампания.

26

William of Tyre. History of Deeds Done Beyond the Sea. Vol. 1, p. 525.

27

От temple (фр.), храм. — Бел.ред.

28

Addison. History of the Knights Templars, p. 19. Оригиналният устав може да бъде видян в „Уставът на тамплиерите“ от Кюрзон (вж. Curzon. La Regie du Temple).

29

Addison. Op. cit., p. 19.

30

Тази дата е оспорвана, твърди се, че булата не може да е издадена по-рано от 1152 г.

31

Настоятели на малки мъжки манастири в Англия. — Бел.ред.

32

Крал Ричард I Лъвското сърце е близък приятел с тамплиерите и докато е в Акра, живее при тях. През 1192 г. напуска Светите места предрешен като рицар от ордена заедно с четирима тамплиери и заминава за Европа с кораб на тамплиерите (вж. Addison. Op. cit., p. 148).

33

Daraul. History of Secret Societies, p. 46. Дарол е пропуснал да посочи източник.

34

Piquet. Des banquiers au moyen age. Първоначалната цел е да бъдат улеснени поклонниците, поели за Божи гроб. (вж. Melville. Vie des Templiers, p. 87). Според писмените сведения първият заем е бил отпуснат през 1135 г. (Вж. Seward. The Monks of War, p. 213.). Според автора най-голямото постижение на „бедните рицари“, техният принос за отхвърляне на отношението на църквата към сарафството са икономически. Няма средновековна институция, допринесла повече за възникването на капитализма. Тъй като лихварството е забранено, лихвата върху отпусканите заеми е начислявана предварително и е включвана в предоставяната сума. Ако за гаранция е използвана земя, тамплиерите прибират всички приходи от нея, докато не си получат цялата сума, която са дали назаем.

35

Melville. Op. cit., p. 220.

36

Mazieres. La venue et le sejour des Templiers, p. 235.

37

Замъкът Бланшфор е разрушен по време на Албигойския кръстоносен поход. Превзет е някъде преди 1215 г., когато Симон дьо Монфор дава земите около замъка на Пиер дьо Воазен. Владетелят на Бланшфор се е сражавал на страната на Реймон-Роже Транкавел, водач на катарите (вж. Fedie. Le Comte de Razes, p. 151). Колкото до самия Бертран дьо Бланшфор, той поддържа връзка в Транкавел и често предоставя безвъзмездно на тамплиерите пари и имоти. Според писмените свидетелства го е правил, преди да стане член на ордена, още докато е бил женен за Фабриса (вж. Albon. Cartulaire general, p. 41). В същото произведение се споменават и съпругата му, и двамата му братя Арно и Реймон.

38

Mazieres. Op. cit., p. 243. Recherches historiques, p. 276. В документ, открит в архивите на семейства Брюйер и Молеон, се споменава, че тамплиерите от Шампания и Албдюн (Безю) основават приют за бежанци катари. Този, както и други документи изчезват през Втората световна война, някъде през ноември 1942 г.

39

Leonard. Introduction au cartulaire, p. 76. В началото на Албигойския кръстоносен поход прецепторът на ордена в Тулуза произлиза от катарското семейство Транкавел.

40

Върховни съдии във феодална Франция. — Бел.ред.

41

Сред хората, предупредили ордена за надвисналата опасност, вероятно е и Жан дьо Жоанвил, който по онова време е сенешал на Шампания и сигурно е получил тайната заповед на Филип Хубави да арестува тамплиерите. Знае се, че симпатизира на ордена, а чичо му Андре е негов член и през 60-те години на XIII в. е прецептор в Пейн (вж. Leonard. Op. cit., p. 145). Жан пише за някаква мистериозна клетва, включваща оплюване на кръста, точно когато тамплиерите са обвинявани в това. Нещо повече, той намеква недвусмислено, че преди цели петдесет години св. Луи е знаел за този ритуал, но не го е осъдил (вж. De Joinville, Jean. Life of Saint Louis, p. 254). Жан основава съюз на благородниците, който да се противопостави на крайните мерки, предприети от краля срещу тамплиерите. След смъртта на Филип Хубави съюзът се обезсмисля.

42

Когато през 1307 г. представителите на властта, придружавани лично от краля, нахлуват в храма на тамплиерите в Париж, те не откриват там нито парите, нито архивите на ордена. Ковчежник на тамплиерите по онова време е Хуго дьо Перо, а негов подчинен по степен е Жерар дьо Вилие, прецептор на Франция. През 1308 г. седемдесет и двама тамплиери са отведени в Поатие, където да дадат показания лично пред папата (броят им е посочен в папската була „Faciens misericordam“). Не са се запазили всички показания, дадени по онова време. Твърде вероятно са изчезнали, когато по нареждане на Наполеон тайните архиви на Ватикана, включително и всички документи, свързани с тамплиерите, биват пренесени в Париж. Настава такава бъркотия, че според очевидци бакалите увивали с ценните документи своята стока. През 1887 г. германският историк Конрад Шотмюлер публикува трийсет и три от показанията, други седем са обнародвани през 1907 г. от Хайнрих Финке. Сред тях е и любопитното изказване на някой си Жан дьо Шалон. Според него Жерар дьо Вилие е знаел предварително за арестите, избягал е от храма заедно с петдесет рицари и е отплавал в открито море с осемнайсет галери на ордена. Той добавя, че Хуго дьо Шалон е напуснал храма с цялото съкровище, поверено на Хуго дьо Перо — „cum toto thesauro fratris Hugonis de Peraudo“. На разпита заявява, че това е останало в тайна, понеже тамплиерите, които са знаели, са се страхували, че проговорят ли, ще бъдат убити (вж. Finke, Heinrich. Papsttum und Untergang des Templerordens. V. 2, p. 339). Това твърдение е подкрепено и с някои доказателства. Когато онази сутрин тамплиерите са взети под стража, някои отсъстват и са задържани след няколко дена. Сред малцината, арестувани по-късно, са и Жерар дьо Вилие и Хуго дьо Шалон (вж. Barber, М. Trial of the Templars, p. 46).

43

Глава на монашеско братство на рицарите тамплиери. — Бел.ред.

44

Watte. New Encyclopaedia of Freemasonry. V. 2, p. 223.

45

Fon Eschenbach, Wolfram. Parzival, p. 251.

46

Shah. The Sufis, p. 225. На c. XIX от предговора си към книгата на Шах Робърт Грейвс обяснява играта на думи на арабски, свързвайки думата „черен“ с думата „мъдър“. Според Грейвс трите черни глави върху семейния герб на Хуго дьо Пайен имат подобно двойствено значение.

47

Oursel. Le procus des Templiers, p. 208.

48

Глава 58м (лат.). — Бел.ред.

49

Lobineau, H. Dossiers secrets, planche 4, Ordre de Sion. Авторът цитира пасаж от с. 292 на „Книга на структурите“ (на ордена на Сион), където главата е обозначена с „CAPUT LVIII “, тоест „Глава 58, Дева“.

50

Ward. Freemasonry and the Ancient Gods, p. 305.

51

De Hoveden, Roger. Annals. V. 2, p. 248. За повече подробности около преданията за Иза вж. Barber, М. The Trial of the Templars, p. 185. Според Барбър тези предания не са свързани с тамплиерите и са използвани само като оръжие, насочено срещу тях.

52

Barber, М. Op. cit., p. 249. Списъкът е даден в съкратен вариант.

53

Michelet. Proces des Templiers. V. 2, p. 384. Вж. показанията на Жан дьо Шом.

54

Schottmuller. Der Untergang des Templer-Ordens. V. 3, p. 67. Вж. показанията на Деодатюс Жофе.

55

Michelet. Op. cit., p. 383. Вж. показанията на Фюлк дьо Троа.

56

De Joinville, Jean. Op. cit., p. 254.

57

Albon. Op. cit., 23. Авторът споменава тамплиер на име Роберти — вероятно става дума за Робер, станал след смъртта на Хуго дьо Пайен велик магистър. На с. 3 той говори за тамплиерите Енрико и Роберто, тоест освен Фюлк Анжуйски и Хуго дьо Шампан се появяват още две имена, от което се подразбира, че новоприетите са били най-малко четирима.

58

Bouquet. Recueil des Historiens. V. 15 (Epistolae Ivonis Carnotensis Episcopi), p. 162, N 245.

59

De Jubainville, Arbois. Histoire… du Champagne. V. 2, 113–114, N 1. „Христовата милиция, или евангелската войска в това писмо не е нищо друго освен ордена на тамплиерите. Но през 1114 г. той още не е основан…“

60

Школата е основана от прочутия средновековен равин Раши (1040–1105).

61

Allegro. Treasure of the Copper Scroll, p. 107.

62

De Jubainville, Arbois. Op. cit. V. 2, p. 87.

63

Ibid., p. 98, N 1.

64

Абат Мазиер го сподели в личен разговор в Хенри Линкълн.

65

Arcons. Du flux et reflux, p. 355. Catel, Memoires… du Languedoc. V. I, p. 51.

66

Mazieres. Op. cit., p. 234.

67

Абат Мазиер го сподели в личен разговор с Хенри Линкълн.

68

Descadeillas. Rennes et ses derniers seigneurs.

69

Descadeillas. Mythologie. De Sede. Le vrai dossier.

70

Paoli. Les dessous, p. 86.

71

Le Monde, 21.II.1967, 22.II.1967 Paris-Jour, N 2315, 21.II.1967.

72

Feugere, Saint-Maxent, Koker. Le serpent rouge, p. 4.

73

На френски „Notre Dame“, букв. нашата повелителка. — Бел.ред.

74

От „Prieure de Sion“ — Братство на монасите от Сион (фр). — Бел.ред.

75

Grousset. Histoire des croisades. V. 3, p. NIV.

76

Vogue. Les eglises, p. 326.

77

Vincent. Histoire de l’ancienne image, p. 92.

78

Rohricht. Regesta, p. 19, N 83.

79

Ibid., p. 25, N 105.

80

Tilliere. Histoire… d’Orval, p. 3.

81

Jeantin. Les Chroniques. V. 1, p. 398. В своята книга „Истината и измислиците за Петър Пустинника“ Хагенмайер твърди, че преди да се подстриже за монах, Петър е бил дребен феодал, притежавал е имение край Амиен и е бил васал на Юсташ Булонски, баща на Годфрид. Хагенмайер обаче оспорва Петър да е бил учител на Годфрид. Петър Пустинника явно се е ползвал с голямо уважение, защото след превземането на Йерусалим войската на кръстоносците се впуска в друга кампания и му поверява управлението на града.

82

William of Tyre. History of Deeds Done Beyond the Sea V. 1, p. 380. Runciman. History of the Crusades. V. 1, p. 292. Същият епископ от Калабрия е приятел с някой си Арнулф, духовник с много нисък сан, който по-късно с помощта на епископа е избран за патриарх на Йерусалимското кралство! От предишния, „народен“ кръстоносен поход оцелява странна група, наричана тафури и прочула се с това че емирът на Антиохия обвинява някои от тях в канибализъм. В нея се обособява община, оглавявана от крал Тафур. Според хрониките от онова време дори пълководците на кръстоносците се отнасят към него предпазливо, дори с благоговение. Според преданието тъкмо този крал Тафур е коронясал Годфрид Булонски. Нещо повече, твърди се, че той е бил свързан с Петър Пустинника. Дали тази вътрешна община и самият крал не идват от Калабрия? Ако в името Тафур, изписано на латиница — Tafur, се промени само една буква, се получава анаграма на ритуалното име Artus. За повече информация за влиянието на тафурите вж. Cohn, N. Pursuit of the Millennium, p. 66.

83

Lobineau, H. Dossiers secrets, planche N 4.

84

Ibid.

85

Archives du Loiret, serie D. 357. Rey, E.-G. Chartes… du Mont-Sion, p. 31. Le Maire. Histoire et Antiquitez, part 2, ch. XXVI, p. 96.

86

Yates, F. Rosicrucian Enlightenment.

87

Yates, F. Giordano Bruno, p. 312. Occult Philosophy, p. 38. И в двата труда Франсис Йейтс изследва разпространението на идеите на херметиците и възникването на тайни общества, обединени около привърженици на херметизма.

88

Почерпили сме тази информация от „Документите на Братството“. Открихме ръкописа (вж. Denyau, Robert. Histoire polytique de Gisors et du pays de Vulcsain. 1629, Collection Montbret 2219, V 14a) в Градската библиотека на Руан. Натъкнахме се на големи трудности, докато проверим достоверността на фактите. От общо 575 написани на ръка страници повечето са нечетливи, много липсват, а други или са разрязани, или пасажи в тях за махнати и заличени. Четлив е само „Calendarium Martyrology“.

89

Rohricht. Op. cit., p. 375, N 1440.

90

Bruel. Chartes d’Adam, p. 1.

91

Lobineau, H. Op. cit., planche N 4.

92

Oursel. Le Procus des Templiers, p. 208.

93

Rey, E.-G. Op. cit., p. 34.

94

Вероятно си струва да сравним двата списъка на предполагаемите велики магистри на рицарите тамплиери, цитирани по-долу.

А) Този списък е поместен в „Тайните досиета“ на Анри Лобино:

Хуго дьо Пайен, 1118–1131

Робер дьо Бургон, 1131–1150

Бернар дьо Трамбле, 1150–1153

Бертран дьо Бланшфор, 1153–1170

Жанфьоде Фюлшрин, 1170–1171

(или Гофридус Фулшериус, или Жофроа Фуше)

Франсоа Отон дьо Сент Аман, 1171–1179

Теодор дьо Глез, 1179–1184

(или Теодорикус, или Терикус)

Франсоа Жерар дьо Ридфор, 1184–1190

Б) Вторият списък е от съвременна публикация (вж. Seward. Monks of War, p. 306):

Хуго дьо Пайен, 1118–1136

Робер дьо Креон, 1136–1146

Еврар де Бар, 1146–1152

Бернар дьо Трьомле, 1152–1153

Андре дьо Монбар, 1153–1156

Бертран дьо Бланшфор, 1156–1169

Филип дьо Мили, 1169–1170

Юд дьо Сент Аман, 1170–1179

Арнолд дьо Торож, 1179–1185

Жерар дьо Ридфор, 1185–1191

Ще е интересно да се спрем на един пример в потвърждение на списъка в „Документите на Братството“, да речем, на първия велик магистър.

Годината на смъртта на Хуго дьо Пайен на двете места е различна. В списъка на „Документите“ е посочена 1131 г., а в съвременния списък — 1136 г. Втората дата не може да бъде доказана и вероятно е погрешна. Тя е посочена в „Умението да проверяваме датите“ (вж. L’art de verifier les dates. V. V. Paris, 1818, p. 338), а общоприетият ден на неговата кончина — 24 май, е цитиран в едно ранно издание от XIII в. (вж. Obituaire de la commanderie… de Reims, p. 321). В него обаче не е уточнена годината. Ето защо учените се осланят на запазените укази, подписани от Хуго дьо Пайен. От тях се вижда, че той всъщност е починал някъде през 1131 г. или малко след това. Много от указите, подписани от Хуго, са поместени в един труд на Албон (вж. Albon. Cartulaire geneeral). Там той използва пълното си име — Хуго де Пагано. Последният указ с този подпис е от 1130 г. (вж. Albon. Op. cit., p. 23). По всичко личи, че Хуго е починал малко след тази дата, но преди 1133 г., когато се появява указ, който е без подпис и в който се казва „Hugoni, magistro militum… Templi“ (вж. Albon. Op. cit., p. 42). Указът е приписван на Хуго дьо Пайен, в него обаче явно става дума за Хуго Риго, чието име се появява в доста други укази, възпроизведени от М. д’Албон, и за когото днес се смята, че в периода 1130–1133 г. е ръководил Църквата на Христовия гроб и Храма, или Храма в Йерусалим (вж. Gerard et Magnou. Cartulaire, p. XXXVIII). C други думи, доказателствата са в полза на списъка, поместен в „Документите на Братството“.

Струва си да отбележим и че Вилхелм Тирски нито веднъж не посочва сред великите магистри на рицарите тамплиери Еврар де Бар и Андре дьо Монбар, нещо, което по-късните хроникьори често правят явно въз основа на доста съмнителни данни.

95

Lobineau, H. Dossiers secrets, planche N. 4. Ordre de Sion.

96

Loyd. Origins of Anglo-Norman Families, p. 45. Powicke. Loss of Normandy, p. 340.

97

De Hoveden, Roger. Annals. V. 1, p. 322. В цитираното произведение четем: „През седмицата след празника на св. Мартен, Томас, архиепископ на Кентърбъри, и някои от съратниците му, също в изгнание, отиват да се срещнат с легатите между Жизор и Три…“ Всъщност на това място между двата съседни замъка е прословутият бряст, отсечен по-късно. В своите „Живописни пътешествия“ (вж. Nodier, Charles. Voyages pittoresques. V. 2, p. 138) Шарл Нодие пише, че „там (под бряста в Жизор) св. Томас Кентърбърийски се е подготвил за своето мъченичество“. Не е съвсем ясно за какво намеква авторът, но при всички положения думите му са крайно любопитни.

98

De la Marche, Lecoy. Le Roi Rene. V. 1, p. 69. Херцогът на Лотарингия няма син, Жана д’Арк явно говори за Рене.

99

Staley. King Rene d’Anjou, p. 153.

100

Ibid., p. 29. Надписът е гравиран лично от Рене Анжуйски.

101

Сър Филип Сидни е съратник на Джон Дий и също познава добре учението на херметиците. Според Франсис Йейтс тъкмо Джон Дий е автор на „Манифестите на розенкройцерите“ (вж. Yates, Frances. Occult Philosophy, p. 170). За повече информация за Сидни и Дий вж. French John Dee. В такъв случай Сидни е знаел за „подземната река“, пронизваща европейската култура.

102

Всички манифести са поместени в Waite. Real History of the Rosicrucian.

103

Yates, Frances. Rosicrucian Enlightenment, p. 125.

104

Ibid., p. 192.

105

В Кралското общество се пазят някои писма на Робърт Бойл, в които той споменава, че е приет за член на организация, наречена „Свещено кабалистично общество на философите“. Седалището й явно е във Франция. (вж. Maddison. Life of… Robert Boyle, p. 166).

106

Yates, F. Op. cit. p. 223. Франсис Йейтс обяснява връзката между розенкройцерите и Кралското общество.

107

Масонска степен. — Бел.ред.

108

Walker. The Ancient Theology, p. 231. Henderson. Chevalier Ramsay.

109

Текстът е публикуван в Gould. History of Freemasonry. V. 5, p. 84.

110

Waite. New Encyclopaedia of Freemasonry. V. 2, p. 353. Le Forestier. La Franc-Masonnerie, p. 126.

111

Thory. Acta Latomorum. V. 2, p. 282. Този списък се покрива със списъка на Сион само до разкола през 1188 г. По онова време велик магистър е Жерар дьо Ридфор.

112

Nodier, Charles. Op. cit., p. 137.

113

Pingaud. La jeunesse de Charles Nodier, p. 39.

114

Ibid., p. 231. Цитираното произведение възпроизвежда правилника на обществото. Някои от членовете в него са твърде интересни. Така например в член 18 се казва: „Братята филаделфийци предпочитат небесносиния цвят, фигурата на пентаграма и числото 5.“

115

Ibid., p. 47.

116

Nodier, Charles. Contes, p. 4.

117

Nodier, Charles. History of Secret Societies, p. 105.

118

Ibid., p. 116.

119

Най-влиятелната личност в тайните общества от онова време е Филипо Микеле Буонароти, потомък на брата на Микеланджело, който в началото е паж на ерцхерцога на Тоскана (син на Франц Лотарингски) и става франкмасон. След избухването на Великата френска революция отива в Корсика, където остава до 1794 г. и се запознава с Наполеон. В началото на XIX в. основава толкова много тайни общества, че историците се затрудняват да посочат точния им брой. Един от хроникьорите отбелязва, че „Буонароти е същинско божество, ако не всемогъщо, то поне вездесъщо“ (вж. Eisenstein. The First Professional Revolutionist… Buonarroti, p. 48. Авторът цитира Ленинг). Буонароти има много общи приятели с Нодие и Юго: Петрюс-Борел, Луи Блан, Селестен Нантьой, Жеан Дюсеньор, Жан Жигу, така че твърде вероятно се е познавал и с тях. Всъщност липсата на каквито и да е сведения те да са се срещали е доста подозрителна, при положение че към края на живота си Буонароти се радва на огромна популярност в Париж. В своята „Митология на тайните общества“ Робъртс пише: „Цели трийсет години, досущ като паяк в скривалището си, той неуморно плете паяжината на конспирация, покосила едно по едно всички правителства“ (вж. Roberts. Mythology of the Secret Societies, p. 233. Eisenstein. Op. cit., p. 51.).

Много вероятно е и Буонароти, и Нодие да са членували в Братството от Сион, още повече че сред организациите на Буонароти са Филаделфийците, име, с което Нодие нарича своя орден.

120

Повече информация за Папюс ще намерите в бележките към Глава седма.

121

Lucie-Smith. Symbolist Art, p. 110. Повече подробности за живота на Пеладан и за съратниците му ще намерите в Pincus-Witten. Occult Symbolism in France.

122

Lucie-Smith. Op. cit., p. 111.

123

Така Кокто отвръща на молбата да изографиса част от един от параклисите в храма „Френската св. Богородица“ в Лондон.

124

Bander. Prophecies of St Malachy, p. 93. На латински изразът е „Pastor et Nauta“; думата „nauta“ значи и „моряк“, и „кормчия“, което на старофренски е „nautonnier“.

125

„Inde a primus“ (вж. L’Osservatore Romano, 2. VII. 1960). Английският превод е поместен в Rewiew for Religious. V. 20, 1961, p. 3.

126

Lobineau, H. Dossiers secrets, planche N. 4, Ordre de Sion.

127

De Side. Les Templiers, p. 20, 220, 231. Chaumeil. Triangle d’or, p. 19.

128

Le Maire. Histoire et Antiquitez. Part 2, ch. XXVI, p. 96.

129

Кардиналът на Лотарингия е инициатор на амнистията на хугенотите, обявена на 7 март 1560 г. в Амбоаз. Тайно финансира и някои протестантски групировки.

130

Двойнораменният кръст е свързван с Лотарингия именно покрай Рене Анжуйски. Рене го използва в герба си, върху своите печати и монети. Кръстът става популярен благодарение на Рене II, херцог на Лотарингия, след битката при Нанси през 1477 г. (вж. Marot. Le Symbolisme).

131

Нострадамус се движи в среди, близки до Лотарингите. Живее в Ажан няколко години, точно по времето, когато Жан Лотарингски е епископ на Ажан и оглавява Инквизицията във Франция. Има данни, че Нострадамус е бил предупреден за интереса, проявяван към него от Инквизицията, и всички факти сочат, че предупреждението идва от Жан, кардинала на Лотарингия. И още нещо, в Ажан Нострадамус е приятел със Скалиже, близък на кардинала и на Хулио Камило, последовател на херметиците и създател на така наречения „театър на спомените“ (вж. Yates. Art of Memory. Ch. 6). Кардиналът на Лотарингия също познава Камило. Приятели на Нострадамус са и двама придворни поети, Пиер дьо Ронсар и Жан Дора. Ронсар пише няколко стихотворения в прослава на Нострадамус и на кардинала, който подкрепя и двамата поети. Тъкмо Жан Дора препоръчва на Нострадамус да наеме Жан-Еме дьо Шавини за свой личен секретар. Повече сведения за тези отношения ще намерите в романа „Мечтателят от лозята“ на Лиз Грийн (вж. Greene, Liz. The Dreamer of the Vine. London, 1979).

132

В четиристишие V:74 например вероятно се говори за Карл Мартел, отблъснал сарацините и разгромил ги в битката при Поатие през 732 г. Четиристишие III:83 сигурно е за дългокосите крале Меровинги, превземащи кралство Аквитания — нещо, което те сторват през 507 г. В много от пасажите и четиристишията се споменава „Rases“, може би игра на думи, образувана от името на областта Разес и от прякора на прокудените в изгнание графове, или Бръснатите (от фр. rases), потомци на Меровингите.

133

Великият монарх (фр.). — Бел.прев.

134

De Side. La race fabuleuse, p. 106. Достоверността на фактите, посочени от Дьо Сед в тази книга, е донякъде под въпрос заради невероятното твърдение на автора, че Меровингите били извънземни. Попитахме го в разговор откъде има информация, че Нострадамус е бил в Орвал. Дьо Сед ни отвърна, че някой си Ерик Мюрез притежавал ръкопис, който го доказвал и който Дьо Сед бил видял с очите си.

Попитахме някои монаси в абатството в Орвал възможно ли е Нострадамус да е бил там. Те присвиха рамене и ни казаха, че ако се вярва на мълвата, е идвал, но че не разполагали с доказателства, подкрепящи или отхвърлящи подобно твърдение. Един ни отговори с половин уста: „Не е изключено.“

135

Allier. La Cabale, p. 33. Авторът твърди, че именно обществото е предложило на Олие да основе „Св. Сюлпис“.

136

Ibid.

137

Auguste. La Compagnie… a Toulouse, p. 20.

138

Allier. Op. cit., p. 3.

139

Lobineau, H. Op. cit., planche N 1, 11001600; planche N 19, 1800–1900.

140

Sainte-Marie. Recherches historiques, p. 243.

141

Dictionnaire topographique… de la Nievre, p. 8, 146. Селцето Леплантар се е намирало недалеч от Семле, където по-късно се ражда Жан XXII де Плантар.

142

Bulletin de la societe nivernais des lettres, sciences et arts, 2eme serie. T. 7. 1896, 110, 139, 140–141, 307. Chaumeil, Op. cit. p. 80. В книгата на Шомьой има илюстрации на монети, намерени при разкопките.

143

Това са само някои от фактите, накарали по-късни историци да смятат, че именно Фуке е Желязната маска. Това предположение е подкрепяно от множество доказателства.

144

Blunt. Poussin. V. 1, p. 170.

145

Репродукция на картината ще намерите в Ward. Freemasonry and the Ancient Gods. Собственост е на Върховния кралски капитул на Шотландия в Единбург.

146

Delaude. Cercle d’Ulysse, p. 3.

147

Gout. Mont-Saint-Michel, p. 141.

Абат Робер дьо Торини е написал близо 140 книги, повечето от които посветени на историята на областта. Докато ръководи абатството, братята в него стават два пъти повече и то се превръща в „светилище на науката“. Робер дьо Торини е близък приятел и на Хенри II, и на Бекет — знаем, че те двамата са били тясно свързани с Братството от Сион, тамплиерите и Жизор, та нищо чудно да са приобщили и абата. Ако Плантарите наистина са използвали този девиз, би могло да се очаква Робер да го отбележи в произведенията си, понеже по онова време Плантарови не само живеят в Бретан, но и, ако се вярва на Анри Лобино, през 1156 г. Жан VI де Плантар се жени за Идоан дьо Жизор, сестра на Жан дьо Жизор, предполагаем девети велик магистър на Ордена от Сион, основател на Ордена на Розата и Кръста. Запазили са се исторически сведения за Идоан, но не и за съпруга й, което не ни дава възможност да установим каква е титлата на Плантарови през XII в.

Не успяхме да издирим нищо за Плантарови, нито родословията, правени от Робер. Ръкописите на абата са разпилени, но се е съхранил техният опис, където обаче не се посочват никакви свързани с родословия материали. По-късно ни съобщиха, че въпросният ръкопис се пази в „закритите“ архиви на „Св. Сюлпис“. Ето че тук ударихме на камък.

148

Myriam. Les bergers d’Arcadie. — В. Le Charivari, N. 18, p. 49.

149

Thory. Acta Latomorum. V. 2, p. 15. Gould History of Freemasonry. V. 2, p. 383.

150

Erdeswick. A Survey of Staffordshire, p. 189.

151

Peyrefitte. La lettre secrete, p. 197. Въпросното писмо е приложено към папска була за отлъчване от църквата, издадена на 28 април 1738 г.

152

Източният ритуал на Мемфис се появява за пръв път през 1838 г., когато Жак-Етиен Маркони дьо Негр основава в Брюксел Великата ложа Озирис. Според преданието Ритуалът идва от тайните дионисиеви и древноегипетски обреди. Мъдрецът Ормус обединява тези обреди с християнството и създава първия Орден на Розата и Кръста. Източният ритуал на Мемфис е система от деветдесет и седем степени, най-високи сред които са Командир на бляскавия триъгълник, Върховен принц на Кралската тайна, Началник на скинията, Доктор на планисферите и т.н. (вж. Waite. New Encyclopaedia of Freemasonry. V. 2, p. 241). По-късно броят на степените в Ритуала е сведен до трийсет и три, а той е наречен Древен първичен ритуал. Някъде през 1854–1856 г. е пренесен от Х. Дж. Сеймор в Съединените щати, а през 1872 г. от Джон Яркър — в Англия. По-късно е свързван с Ordo Templi Orientis (ОТО). В своите броеве изданието на Ритуала на Мемфис „Орифлам“ отстоява идеите на ОТО. През 1875 г. Ритуалът се слива в Ритуала Мизраим. Според някои източници (вж. History of the Ancient and Primitive Rite of Masonry. London, 1875) Ритуалът на Мемфис води началото си от ритуалите на Филаделфийците в Нарбон, общество, учредено през 1779 г.

153

Вж. и Битие 28:18, където Иаков полива камъка с елей.

154

Като библиотекар в Министерството на просветата Питоа получава задачата да опише всички книги, донесени в Париж от манастирите и провинциалните библиотеки. Заедно с Шарл Нодие те ги преглеждат основно и твърдят, че не минава ден, без да направят някое интересно откритие.

155

Жан-Батист Оган.

156

Не е изключено с доктрината за незаблудимостта на папата, обявена официално за пръв път на 18 юли 1870 г., римокатолическата църква да се опитва да неутрализира Движението за обновление, както и все по-популярните идеи на Дарвин и засилващото се влияние на лутеранска Прусия в Европа.

157

Списък от книги, забранени от църквата като несъвместими с вярата и нравствеността. — Бел.ред.

158

Iremonger. William Temple, p. 490.

159

Кратка биография на Офе ще намерите в Descadeillas. Mythologie, p. 85. Офе е роден в Шилтингхайм, Елзас, на 11 май 1873 г. През 1884 г. отива да учи в Париж, в детското духовно училище „Монмартър“, а по-късно и в семинарията към „Сионската св. Богородица“. Става послушник в „Св. Герлах“ в Холандия и през 1892 г. вече е член на духовния орден „Децата на Богородица“. През 1898 г. в Лиеж е ръкоположен за свещеник. Работи като мисионер първо на Корсика, после отново във Франция. През 1903–1904 г. е в Рим. През 1914 г. се връща в Париж, където се установява за постоянно и където умира през март 1946 г. Публикува множество материали предимно по история на религията в специализираните издания. Знае добре старогръцки, староеврейски и санскрит. В „Истинското досие“ Дьо Сед подчертава, че макар и да отрича на всеослушание в Рен да има някаква „загадка“, през 1966 г. Декадейя пише на управата на „Децата на Богородица“ с молбата да му съобщят дали някога Офе е проповядвал в Рен Льошато (вж. De Sede. Le vrai dossier, p. 33). Според Дьо Сед архиварят на ордена, в който е членувал Офе, му отговорил: „Офе е автор на някои много интересни изследвания за франкмасонството, към което проявява подчертан научен интерес… Наредих най-ценните документи да бъдат съхранявани на сигурно място.“ (Вж. Chaumeil. Op. cit., p. 106.)

160

Папюс е роден в Испания на 13 юли 1865 г. През 1887 г. става член на Теософското дружество, но през 1888 г. го напуска, за да основе свое общество — Мартинисткия орден. Същата година заедно с Педалан и Станислас де Гуайта е сред учредителите на Кабалистичния орден на Розата и Кръста. Година по-късно пак с тях и с Вилие дьо Лил-Адам започва да издава „Инисиасион“. През 1891 г. в Париж е учреден „върховен съвет“ на Мартинисткия орден, в който Папюс е велик магистър. Горе-долу по същото време той помага на Доанел да основе Гностическата католическа църква. През 1895 г. Доанел се оттегля и заминава за Каркасон, оставяйки църквата на грижите на Папюс и на нейния патриарх. Същата година Папюс става член на Ордена на Златната зора, по-точно на ложата му Ахатор в Париж. През последното десетилетие на миналия век е близък с Ема Калве. През 1899 г. един от най-добрите му приятели, Филип дьо Лион, отива в Русия и основава в императорския двор мартинистка ложа. През 1990 г. Папюс също заминава за Санкт Петербург и става довереник на царя и царицата. Посещавал е Русия най-малко три пъти, като последния път отива в Санкт Петербург през 1906 г., когато се запознава и с Распутин.

По-късно става велик магистър на Ordo Templi Orientis във Франция и на Ложата на Мемфис и Мизраим. Умира на 25 октомври 1916 г.

161

Nilus. Protocols. До 60-те години на нашия век книгата е преиздавана около осемдесет и три пъти, което иде да покаже колко силен е антисемитизмът във Великобритания. В каталога на издателството — „Бритънс Пъблишинг“ (сега клон на „Огъстин Пъблишинг“, специализирано в издаването на католическа литература), откриваме и заглавия като „Ритуални жертвоприношения при евреите“ (цена 3 пенса), „Евреите и трафикът на бели роби“ (цена 2 пенса).

162

Повече за „Протоколите“ вж. Cohn. Warrant for Genocite; Bernstein. Truth about the „Protocols“, където в пълен превод са посочени всички техни предполагаеми източници. Традиционният антисемитски вариант е изложен с подробности в „Реките текат на изток“ от Фрай (вж. Fry. Waters Flowihg Eastward), едно твърде противоречиво издание, в което наред с другото е поместена снимка, „доказваща“, че Николай II е убит от евреин кабалист по време на ритуал. Наистина е изумително, че през 1965 г. могат да се появяват такива неграмотни писания!

163

Nilus. Op. cit. N 13.

164

Ложата на Мемфис и Мизраим.

165

Nilus. Op. cit. N 24. Тази фраза липсва в някои от по-ранните издания на „Протоколите“.

166

Ibid. N 24.

167

Писмен паметник, чийто първоначален текст е заличен, за да се използва повторно пергаментът. — Бел.ред.

168

Blancasall. Les descendants, p. 6.

169

Вж. предговора на Пиер Плантар дьо Сен Клер към новото издание на „Истинският език на келтите“ от Буде (Boudet. La vraie langue celtique. 1978).

170

Chaumeil. Op. cit., p. 136.

171

Rosnay. Le Hieron du Val d’or.

172

От френското Val d’or — златната долина, и Orval — Орвал. — Бел.ред.

173

Chaumeil. Op. cit., p. 139.

174

Филип дьо Шеризе, съратник на Пиер Плантар дьо Сен Клер, написва алегоричен „роман“, озаглавен „Окръжност“ (на френски „Circuit“, както се казва и издаваното от Плантар списание). Сюжетът му обхваща събития от времето на Атлантида до Наполеон. Състои се от 22 глави, всяка от които е озаглавена с името на някоя от най-силните карти таро. Запазил се е един-единствен екземпляр, който се съхранява във Версайския филиал на Националната библиотека в Париж. В една от частите се разказва историята на двама символични герои: Шарло и Магдалина, които намират в Рен Льошато някакво съкровище (вж. Chaumeil. Triangle d’or, p. 141).

175

Prieure de Sion, Statures. Articles NI, NII. Уставът на Братството на монасите от Сион е получен от заместник-префекта на Сен Жюлиен ан Жонвоа на 7 май 1956 г. и е заведен под входящ номер КМ 94550.

176

Midi Libre, 13.II.1973.

177

Myriam. Les Bergers d’Arcadie. — Le Charivari, N 18.

178

Lobineau, Henri. Dossiers secrets, p. 1.

179

Ibid.

180

Ibid.

181

Roux, S. L’affaire de Rennes-le-Chateau. В друга част на „Тайните досиета“ има страница, написана от някой си Едмон Алб, който посочва, че С. Ру всъщност е абат Жорж от Нант. В своята книга „Скритата страна на една политическа амбиция“ Матийо Паоли твърди същото (вж. Paoli, Mathieu. Les dessous d’une ambition politique, p. 82). Абат Жорж от Нант оглавява организацията Католическа контрареформация от XX в. и написва пространен трактат „Liber Accusationis in Paulum Sextum“, в който отправя множество нападки срещу папа Павел VI и го обвинява в ерес. Абатът явно е сподвижник на М. Льофевр. Беше ни любопитно защо никой не оспорва твърдението, че С. Ру и абат Жорж са едно и също лице, писахме на абата като приложихме цитата от книгата на Паоли, помолихме го да го коментира и го попитахме дали това е вярно. Абат Жорж ни отговори, че от време на време заради посочената от нас книга и други му задават същия въпрос и че той само ще повтори: нямал нищо общо с никакъв С. Ру. После добави: „Това са небивалици. Как може да ги взимате на сериозно?“

182

Roux, S. Op. cit., p. 1.

183

Ibid., p. 2.

184

Ibid.

185

Delaude. Cercle d’Ulysse, p. 6 (V).

186

Guardian, 11.IX.1976.

187

Монсеньор Брюнон, станал непосредствено след Льофевр епископ на Тюл, твърди, че предходникът му е манипулиран (вж. Guardian, 1.IX.1976). Според Джанфранко Свидеркоши, представен в „Таймс“ като опитен кореспондент, добре запознат с проблемите на Ватикана, папата е наясно, че „монсеньор Льофевр играе, макар и прикрито, по свирката на други хора“ (вж. The Times, 31.VIII.1976).

188

Guardian, 30.VIII.1976. Заинтригувани, писахме на отец Питър Морган с молба да ни даде някакви разяснения. Той обаче не ни отговори.

189

Разполагаме единствено с копие от статията, където не е посочен източникът, и не можем да установим за кое списание става дума.

190

Според последната информация, с която разполагаме, са се върнали във Франция.

191

Le Charivari, N 18.

192

Старият устав е заведен в префектурата на 7 май 1956 г. Според брой 2 на „Сиркюи“, излязъл на 3 юни 1956 г., същата седмица се е състояло събрание, на което уставът е бил обсъден. Уставът, подписан от Кокто, е с дата 5 юни 1956 г.

193

Bonne soire, N 3053, 14.VIII.1980.

194

Докато пишехме книгата прегледахме огромно количество трудове, стари и съвременни, посветени на родословията на различни благороднически семейства. Никъде обаче не открихме да се посочва титлата на Плантар дьо Сен Клер. Това не значи, разбира се, че претенциите му са безпочвени, още повече че, както подчертава самият той, те векове наред са били държани в тайна.

195

Le Charivari, N 18.

196

В края на най-значителното произведение на Дьо Сед — „Тамплиерите са сред нас“ (вж. De Sede. Les Templires sont parmi nous), има раздел, озаглавен „Гледната точка на един езотерик“. В него е поместено голямо интервю с Пиер Плантар дьо Сен Клер, в което Дьо Сед не само задава редица въпроси, но и набляга, че Плантар е безспорен капацитет по темата. Плантар явно е помогнал на Дьо Сед и в написването на книгата за Рен Льошато. Докато снимахме за Би Би Си филма „Изчезналото съкровище на Йерусалим?“, получихме от издателите на Дьо Сед огромно количество илюстративен материал, който авторът е използвал в книгата си. Върху опакото на всички снимки имаше печат „Плантар“, което иде да подскаже, че материалът е собственост на Плантар, а той го е предоставил на Дьо Сед.

197

Le Charivari, N 18.

198

Ibid.

199

Ibid., p. 53.

200

Плантар ни предостави нотариално заверена декларация, подписана от известен член на Почетния легион, офицер във френското съпротивително движение по време на Втората световна война. В декларацията той посочва, че от 1941 г. Пиер Плантар е издавал нелегално списанието „Венкр“, орган на Съпротивата, и че от октомври 1943 г. до февруари 1944 г. е бил държан от Гестапо в затвора във Френ. Декларацията е заверена нотариално на 11 май 1953 г.

Оказа се доста трудно да проверим доколко тази информация е достоверна. Първо, през войната различни групировки, участвали в съпротивителното движение, издават списания с едно и също име — „Венкр“. Явно обаче става въпрос за изданието на Местния комитет на Националния фронт за борба за независима Франция: в Националната библиотека в Париж се пази един брой от него, излязъл през април 1943 г. Издаден е в Сен Клу, Париж.

Обърнахме се към архива на Въоръжените сили на Франция с молба да получим по-подробни сведения каква е дейността на Плантар по време на Съпротивата. Получихме отговор от Министерството на отбраната, в който се казваше, че информацията е поверителна.

201

Vazart. Abrege de l’histoire des Francs, 271–272. Втората бележка под линия на тези страници съдържа текста на писмото на генерал Дьо Гол.

202

Получихме тази информация в личен разговор с Жан-Люк Шомьой. Първо потърсихме Паоли в швейцарската телевизия, тъй като знаехме, че докато е пишел книгата си, е работел там. Административният директор на радиото и телевизията на Романска Швейцария ни каза, че Паоли е напуснал през 1971 г. и доколкото знаел, е започнал работа в израелската телевизия в Тел Авив. За нещастие не успяхме да открием нищо повече.

203

Paoli, М. Op. cit., p. 86.

204

Списание „Сиркюи“, някои броеве от което се пазят във Версайския филиал на Националната библиотека, илюстрира чудесно колко мъгляво е описана тази история.

Седмичникът „Сиркюи“ излиза от 27 май 1956 г. до своя специален брой, издаден след книжка 3 на 2 септември 1956 г. Списанието е печатано на циклостил и обикновено се състои от 2 до 4 страници. Издавано е в Су Касан, Анмас, и всеки брой започва с обръщение на Пиер Плантар. Повечето броеве съдържат подробности от събранията, свиквани, за да бъде обсъден уставът на Братството на монасите от Сион, пратен на заместник-префекта в Анмас, макар че името на ордена не се споменава нито веднъж. Всъщност повечето книжки на „Сиркюи“ на пръв поглед са посветени на ниските цени на жилищата. Организацията, издаваща списанието, е наричана не Братството от Сион, а Организация за защита на правото на евтини жилища! (Не може да се отрече, че в доста от „Документите на Братството“ е проявено известно чувство за хумор.) Същевременно обаче във въпросните броеве на „Сиркюи“ се появяват същите имена, както и в устава на Сион. В брой 8 от 22 юли 1956 г. има статия от някой си Дьофаго (посочен в устава на Сион като касиер), която е посветена на астрологията и в която авторът разяснява системата с тринайсет вместо с дванайсет зодиакални знака. Тринайсетият знак се нарича Змиеносец и е разположен между Скорпион и Стрелец.

Издаването на списание „Сиркюи“ е подновено през 1959 г. и то вече се нарича „Периодично издание за култура на Федерацията на френските сили“. Повечето броеве са се загубили. Открихме брой 2 (август 1959), брой 3 (септември 1959), брой 5 (ноември 1959) и брой 6 (декември 1959). В книгата си Матийо Паоли пише, че са се запазили и брой 1 (юли 1959) и брой 4. Освен това в „Шаривари“ се споменава и брой 8. Тоест, както личи, някой е иззел определени броеве.

Списанието помества най-различни материали, като се почне от статии за Атлантида и се стигне до хороскопи. Някои броеве съдържат политически хороскопи за следващата година, правени с компютър от Пиер Плантар. Върху четвърта корица на всички броеве има знака на организацията и печат „Плантар“.

205

Vazart. Op. cit., p. 271.

206

Paoli, M. Op. cit., p. 94.

207

Ibid.

208

Ibid., p. 94.

209

Ibid., p. 102.

210

Ibid., p. 103.

211

Ibid., p. 112.

212

Нептунов звяр, приличен на квинотавър (лат.). — Бел.ред.

213

Доблест (фр.). — Бел.ред.

214

Обръснато място върху темето на католически духовник. — Бел.ред.

215

Cochet. Le tombeau de Childeric Ier. Dumas. Le tombeau de Cilderic.

216

Според Коше (вж. Cochet. Op. cit., p. 25) Леополд Вилхелм, който освен това е и велик магистър на Тевтонския орден, си оставя двайсет и седем пчели, а останалите дава. Може би стигаме прекалено далеч в предположенията си, но си струва да отбележим, че по онова време Братството на монасите от Сион има двайсет и седем храма.

217

Досетихме се, че Наполеон също е свързан с тази история, покрай многото препратки в родословията, поместени в „Досиетата“, в които като източник се споменаваше изследването на някой си абат Пишон. От 1805 до 1814 г. Пишон прави родословие на династията на Меровингите от Дагоберт II до 20 ноември 1809 г, когато в Семле (Ниевр) се ражда Жан XXII де Плантар. Като източници Пишон посочва документи, намерени непосредствено след Великата френска революция. Допълнителна информация се съдържа в брошурата на Мадлен Бланкасал, издадена от Великата ложа Алпина, където на с. 1 се споменава, че абат Пишон е получил тази задача от Сиейес (служител в съществувалата от 1795 до 1799 г. Директория) и от Наполеон. По-подробни сведения ще намерите в „Златото на Рен за един Наполеон“ от Филип дьо Шеризе (вж. De Cherisey, Philippe. L’or de Rennes pour un Napoleon), съхранявана на микрофилм в Националната библиотека в Париж. Според Шеризе от изследването, което Пишон прави върху откритите кралски архиви, абат Сиейес е знаел, че потомците на Меровингите са живи, и го съобщава на Наполеон, който побързва да се ожени за Жозефина, бивша съпруга на Александър дьо Боарне, потомък на Меровингите. По-късно осиновява и двете й деца, в чиито жили тече „кралска кръв“.

След време Наполеон възлага на абат Пишон (чието истинско име според някои сведения е Франсоа Дрон) да състави пълно родословие. Освен другото иска да разбере вярно ли е, че династията на Бурбоните е нелегитимна. Коронясан е като крал на французите (а не на Франция), в което донякъде копира Меровингите, за чиито церемонии научава от проучванията на Сиейес и Пишон. Ако това отговаря на истината, значи е положил основите за една нова империя на династията. Тъй като няма деца от Жозефина, се оженва за Мария-Луиза дъщеря на австрийския император от династията на Хабсбургите, който също е потомък на Меровингите. Тя му ражда син — Наполеон II, в чиито вени тече „кралската кръв“ на Меровингите. Той обаче умира без да остави потомство. Ала бъдещият император Наполеон III, син на Луи Бонапарт и Хортензия дьо Боарне (дъщеря на Жозефина от първия й брак), също е от „кралско потекло“.

Шеризе намеква и че ерцхерцог Карл (шурей на Наполеон) е бил подкупен да загуби битката при Ваграм от 1809 г. в замяна на част от съкровището на Меровингите, намерено от Наполеон в Разес. По-късно, през 1837 г, същото това съкровище е открито в едно имение на Хабсбургите. Ясно е защо са го ценели толкова много: те също са потомци на Меровингите.

218

Авторите явно правят аналогия с Парис, сина на троянския нар, похитил Елена, чието име на френски се пише еднакво е Париж. — Бел.ред.

219

Carpenter. Folktale, Fiction and Saga, p. 112.

220

Римското съответствие на Артемида е Диана, а другото име на Ардуина е Диана от Ардените. Там се издига огромна статуя на богинята чак до VI в., когато по нареждане на св. Вюлфило е съборена. Култът й е отъждествяван с култа към Луната и богинята често е изобразявана с полумесец. Смятана е и за покровителка на изворите и кладенците. Основаването на абатството в Орвал на място, където според преданието е имало вълшебен извор, може би е свързано с някакви остатъци от култа към Диана Ардуина (вж. Calmet. Des divinitas, p. 25).

221

Of Tours, Gregory. History of the Francs. B. 5.

222

Wallace-Hadrill. The Long-haired Kings, p. 171.

223

Ibid., p. 158.

224

Новият Константин (лат.). — Бел.ред.

225

Dill. Roman Society in Gaul, p. 88.

226

Wallace-Hadrill. Op. cit., p. 171.

227

Сведи смирено глава, сикамбецо, прекланяй се пред онова, що си изгорил, изгори онова, пред което си се прекланял (лат.). — Бел.ред.

228

Основни източници за живота на Дагоберт II са: Didot. Histoire du royaume d’Austrasie. V. 3, 220, 249, 364. Folz. Tradition hagiographique. Vincent. Histoire fidelle de St Sigisbert.

229

Lanigan. An Ecclesiastical Histiry. V. 3, p. 101.

230

Lobineau, Henri. Dossiers secrets, planche N 1, 600–900. Blancassall, M. Les descendants, p. 8, tableau N 1.

231

Твърдението на Дьо Сед донякъде се потвърждава от онова, което се знае за живота на св. Аматус. Той си навлича омразата на Еброан, майордом на крал Тиери III, който е замесен в убийството на Дагоберт II. Отстранен е от своята епархия горе-долу по същото време, когато Дагоберт си възвръща престола. Това съвпадение едва ли е случайно — епископът сигурно е помогнал на Дагоберт да се върне от Разес и кралят, както личи, е минал през неговата епархия. В противен случай е трябвало да прекоси владенията на Тиери III, което едва ли е сторил.

232

Lobineau, Henri. Op. cit., planche N 2, 1500–1650. Blancasall, M. Op. cit., p. 8. Ето още едно съкровище в списъка на съкровищата намирали се някога или още намиращи в околностите на Рен Льошато.

233

Wallace-Hadrill. Op. cit., p. 238.

234

Наричан в едиктите на латински Satanicum, име, идващо от храма в чест на Сатурн, издигал се някога на това място.

235

Wallace-Hadrill. Op. cit.

236

Folz. Op. cit.

237

Digot, A. Op. cit. V. 3, p. 370.

238

Твърде интересно е, че през 1899 г. Жюл Доанел, основател на Гностичната католическа църква и библиотекар в Каркасон, издава малка книжка, в която осъжда Каролингите, детронирали Меровингите (вж. Doinel, Jules. Note sur le Roi Hilderik III).

239

Wallace-Hadrill. Op. cit., p. 246.

240

Ibid., p. 248.

241

Einhard. Life of Charlemagne, p. 81.

242

Paoli, M. Les dessous, p. 111.

243

Дагоберт II е „преоткрит“ през 1646 г. от Адриан дьо Валоа. Възстановен е в родословието на Меровингите през 1655 г. от йезуита Боландист Хеншениус в „Diatriba de tribus Dagobertus“ (вж. Folz. Op. cit., p. 33). При положение че по онова време никой не знае за Дагоберт, е странно, че още през 1629 г. Робер Дьонио го споменава в „Календар на мъчениците“, приложение към неговата „История на Жизор“ (вж. Denyau, Robert. Histoire… de Gisors).

244

От вестготското „plant ard“, тоест „буйна издънка“ на Меровингската лоза. — Бел.ред.

245

Delaude. Cercle d’Ulysse, p. 4. Смята се, че този едикт е включен във „Villas Capitanarias“, по-късно наричан „Трапас“ и издаден във връзка с основаването на манастира „Св. Мартен от Албиер“. Безрезултатно се опитахме да открием едикта. Архивът на Капетингите се пази в архивите на департамент Од. Едикта обаче го няма и там. Заинтригувани, открихме едно писмо до Жан Дьолод, в което някакъв преподавател от университета в Лил го пита откъде е получил информацията за документа. Дьолод отговаря, че указът се пази във Френския национален архив, но не е включен в каталога и той го е търсил цели два месеца, и то с помощта на архивар. Подобни архиви наистина съдържат огромно количество материали, непосочени в каталога, но Дьолод не указваше как точно да бъде издирен документът (вж. Cherisey. L’Enigme de Rennes, lettres 4, 5. 1977).

246

Ponsich. Le Conflent, p. 244.

247

Рицарски песни (фр.). — Бел.ред.

248

Vaissete. Histoire generate de Languedoc. V. 2, p. 276.

249

Vaissete. Op. cit., V. 3, p. 4.

250

За пръв път това предание е записано през 1686 г. от д-р Плот, който в своята „Истинската история на Стафордшир“ разказва за франкмасонството (вж. Dr Plot. Natural History of Staffordshire, p. 316).

251

През 1190 г. името на херцогството на Годфрид Булонски — Долна Лотарингия, е променено и неговите владетели започват да се наричат херцози на Брабант, с други думи, херцогинята на Брабант всъщност е херцогиня на Булон.

252

Във Франция за най-меродавни се смятат родословията на Анселм в неговата „Историята в родословия и хронология“ (вж. Anselm. Histoire genealogique et chronologique. V. 4, p. 247), където историята на владетелите на Булон е изложена най-подробно. Бъркотията започва с дядото на Годфрид — Юсташ I, граф на Булон. Не се споменава кой е баща му, посочени са само майка му Аделина и вторият й съпруг Ерникюл, граф на Булон. Ерникюл осиновява невръстния Юсташ и го прави свой наследник. Никъде в историята не се казва кой е истинският му баща. В „Тайните досиета“ (вж. Lobineau, Henri. Op. cit., planche N 2, 900–1200) като негов баща е посочен Хуго де Плантар Дългоносия, който според абат Пишон е убит през 1015 г.

253

Изчезналите крале (фр.). — Бел.ред.

254

Graves, Robert. White Goddess, p. 271.

255

Пълният текст гласи следното:

„Един ден потомците на Вениамин напускат земите си. Някои остават. След две хилядолетия крал на Йерусалим става Годфрид IV, който основава Ордена от Сион. Тъкмо тайнството на това чудесно предание, което краси историята, както и на архитектурата на един храм, чийто връх се губи в безбрежността на пространството и на вечността, е искал да изрази Пусен в своите две платна — «Аркадийски овчари», тъкмо в тях е заложена загадката на съкровището, над която селяните и овчарите, потомци на гордия сикамбец, размишляват върху «et in arcadia ego» и цар «Мидас». 1200 години преди нашата ера — важен факт са пристигането на израилтяните в Обетованата земя и това, че те постепенно се настаняват в Ханаан. В Библията, във Второзаконие, глава 33, за Вениамин е казано: «когото Господ обича, той живее у Него безопасно, (Бог) го закриля винаги, и той почива на плещите Му.» А в Книга на Иисус Навин, глава 18 е казано, че в дела на Вениаминовите синове сред четиринайсетте града със селата им е: Иевус, иначе Йерусалим с трите върха на триъгълника: Голгота, Сион и Витания. И накрая в Книга Съдии Израилеви, глава 20 и 21, е казано: «Никой от нас да не дава дъщеря си на Вениаминови синове за жена… Народът пък жалеше… задето Господ не запази целостта на Израилевите колена.» В своите «Буколики» Вергилий, който е познавал тайните на боговете, повдига булото на загадката, обгърнала Аркадия: «Tu procul a patria (nec sit mini credere tantum). Alpinas, a, dura, nives et frigora Ruheni me sine sola vides. A, te ne frigola laedant! A tibi ne teneras glacies secet aspera plantas!»“

„Шест врати или печатът на Звездата, ето какви са тайните в свитъците на абат Сониер, кюре в Рен Льошато — знаел ги е и великият мъдрец Пусен, когато по молба на папата рисува своята творба; надписът върху надгробната плоча е същият.“ (Вж. Lobineau, Henri. Dossiers secrets, planche N 1, 400–600.)

256

Graves, Robert. Greec Myths. V. 1, p. 203. N 1.

257

Michell. Sparta, p. 173. Спартанците почитат и Артемида, и Афродита като богиня на войната. Втората често има функциите на Ищар, или Астарта, от което личи, че култът вероятно е повлиян от семитските вярвания.

258

Библия. Втора книга Макавейска, 5:9.

259

Пак там. Първа книга Макавейска, 12:21.

260

„Семитски“ е термин, въведен за пръв път от германския учен Шльозер, който през 1781 г. обозначава с него група родствени езици. Говорещите тези езици са наречени „семити“. Коренът на думата идва от името „Сим“, сина на Ной. Ако във въпросната планина наистина е имало еврейска община, тя вероятно се е наричала „планината на Сим“. Възможно е обаче и думата да не е свързана със Стария завет. На латински „semita“ значи пътека и не е изключено „семит“ да е производно на нея.

261

Възможно е те да са имали някаква връзка с Ото Ран. (вж. Глава втора).

262

Филип Фландърски често ходи в Шампания и през 1182 г. безуспешно предлага брак на овдовялата преди година Мари дьо Шампан, дъщеря на Елеонора Аквитанска. „Сказание за Граала“ вероятно е писано някъде по това време. Владетелите на Елзас и на Лотарингия са сродени чрез бракове. След смъртта на брат си през 1048 г. Жерар от Елзас пръв наследява титлата „херцог на Горна Лотарингия“, която днес се нарича само Лотарингия. Оттук нататък всички херцози на Лотарингия посочват него като основоположник на рода.

263

Филип Фландърски, изглежда, е имал достъп до някакъв „първоизточник“ за Граала, въз основа на който са написани рицарските романи и на Кретиен дьо Троа, и на Робер дьо Борон. Според проф. Лумис по всичко личи, че „В търсене на Свещения Граал“ и творбите на Робер дьо Борон се осланят на един и същ източник. Лумис смята, че Робер дьо Борон казва истината, когато пише, че се позовава на информация, почерпена от книга за тайните на Граала (вж. Loomis. The Grail, p. 233).

264

Barber, R. Knight and Chivalry, p. 126.

265

Perlesfaus, p. 359.

266

Ibid., p. 2.

267

Ibid., p. 214.

268

Ibid., p. 360.

269

Ibid., p. 199.

270

Ibid., p, 82.

271

Ibid., p. 89.

272

Ibid., p. 268.

273

Ibid., p. 12.

274

Von Eschenbach, Wolfram. Parzifal, p. 243.

275

Ibid., p. 251.

276

Ibid., p. 253.

277

Ibid., p. 129.

278

Ibid., p. 130.

279

Ibid., p. 251.

280

Ibid., p. 251, N 11.

281

Ibid., p. 252.

282

Ibid., p. 252.

283

Rahn, O. Croisade contre le Graal, p. 77. La cour de Lucifer, p. 69.

284

От френското „Reponse de choir“ — „Избран отговор“. — Бел.авт.

285

Von Eschenbach, Wolfram. Op. cit., p. 263.

286

Ibid., p. 264.

287

Ibid., p. 426.

288

Barral. Legendes caputiennes, p. 64.

289

Земя на избор, избрана земя. — Бел.авт.

290

Интересен е фактът, че френският град Авалон е основан по време на Меровингите. Той е столица на област, сетне на графство, което е в границите на кралство Аквитания. От този град идва името и на цялата област — Авалоне.

291

Greub. The Pre-Christian Grail Tradition, p. 68.

292

Halevi. Adam and the Kabbalistic Tree, 194, 201. Fortune. Mystical Oabalah, p. 188.

293

Понякога се твърди, че християнската и кабалистичната традиция са започнали да си взаимодействат едва през XV в. благодарение на писатели като Пико дела Мирандола. Но „Перлесфаус“ доказва, че това взаимопреливане датира още от XIII в. Образите в творбата съвпадат със символите, свързвани с кабалата прилагана в магията.

294

Queste del Saint Graal, p. 34.

295

Тук вероятно е повлиял и фактът, че крал Дагоберт прекарва почти цялата си младост в Британия.

296

Queste del Saint Graal, p. 16.

297

Smith. Secret Gospel, p. 14.

298

Ibid., p. 15.

299

Ibid., p. 16.

300

Ibid., p. 16. В евангелие от Марко момъкът с лененото платнище се появява по-късно, в глава 14:51-52. В Гетсимания, когато го предават, Исус е придружаван единствено от „един момък, обвит в платнище по голо тяло“.

301

В най-старите ръкописи на Светото писание, включително в „Codex Vaticanus“ и „Codex Sinaiticus“, евангелие от Марко завършва различно от варианта, който познаваме ние, с Глава 16, в която има осем стиха. И „Codex Vaticanus“, и „Codex Sinaiticus“ датират от IV в., когато за пръв път Новият и Старият завет са обединени в един том.

302

Maccoby. Revolution in Judaea, p. 99.

303

Dodd. Historical Tradition in the Fourth Gospel, p. 423.

304

Brandon. Jesus and the Zealots, p. 16.

305

Vermes. Jesus the Jew, p. 99. 10. Observer, 28.III.1971.

306

Observer, 28.III.1971.

307

Phipps. Sexuality of Jesus, p. 44.

308

Smith. Jesus the Magician, p. 81.

309

Brownlee. Whence the Gospel According to John, p. 192.

310

Schonfield. Passover Plot, 119, 134.

311

Ibid., p. 256.

312

Най-разпространеното предание е преразказано през 1270 г. от Яков Ворагински в неговата книга „Животът на св. Мария Магдалина“ и по-точно в главата „Златната легенда“. Преданието се появява за пръв път в писмена форма в „Животът на Мария Магдалина“ от Рабанус (776–856) — архиепископ на Майнц. За пръв път се споменава, че Йосиф Ариматейски е отишъл в Британия, в „Гластънбъри през древността“ от Уилям Малмсбърийски. Мнозина са на мнение, че епизодът е добавен по-късно в творбата на Уилям Малмсбърийски.

313

Vermes. Op. cit., p. 21. Авторът споменава, че в Талмуда арамейската дума за „дърводелец“ и „занаятчия“ — „нагар“, е използвана в смисъл „учен“, „начетен човек“.

314

Maccoby. Op. cit., p. 57. Авторът цитира Филон Александрийски, според когото Пилат „е жесток по природа“.

315

Cohn, H. Trial and Death of Jesus, p. 97.

316

Brandon. Op. cit., p. 259. Conn, H. Op. cit., p. 166. Winter, P. On the Tial of Jusus, p. 94. Всички учени, включително Брандън, Уинтър и Хаим Коен, бивш министър на правосъдието на Израел, член на Върховния съд и преподавател по история на правото, са единодушни, че не е имало такъв обичай. Той е измислен, за да се засили вината на евреите.

317

Brandon. Op. cit., p. 328. Както подчертава професор Брандън, всеки, заел се да установи какво е представлявал историческият Исус, трябва да започне от факта, че римляните го екзекутират за противодържавна дейност. Според Брандън преданието, че той е „юдейски цар“, отговаря на истината. Подобна титла е твърде опасна, та да бъде измислена от първите християни.

318

Maccoby. Op. cit., p. 216.

319

Brandon. Op. cit., p. 34.

320

Joyce. Jesus Scroll, p. 106.

321

Winter, P. Op. cit. p. 62. Cohn, H. Op. cit., p. 230.

322

Schonfield. Op. cit., p. 154.

323

Allegro. The Copper Scroll, p. 100. Авторът привежда доводи в подкрепа на това твърдение.

324

Cohn, H. Op. cit., p. 238.

325

The Interlinear Greek-English New Testament p. 214 (Mark 15:43, 45).

326

Joyce. Op. cit. Авторът твърди, че докато е бил в Израел, са го помолили да изнесе нелегално от страната един от свитъците, намерени при разкопките в Масада. Той отказал, но все пак видял свитъка. Бил подписан от „Йешуа бен Яков бен Генисарет“ и авторът обрисувал себе си като човек на осемдесет години и като последния законен цар на Израел (с. 22). В превод името означава Исус от Генисарет, син на Яков. Джойс смята, че автор на свитъка е Исус от Назарет.

327

Eisler. Messiah Jesus, p. 606.

328

Пет книги против ересите (лат.). — Бел.авт.

329

С този знак ще победиш (лат.). — Бел.авт.

330

Непобедимото слънце (лат.). — Бел.авт.

331

Chadwick. The Early Church, p. 125.

332

Goodenough. Jewish Symbols. V. 7, p. 178.

333

Раждане на Непобедимия (лат.). — Бел.авт.

334

Halsberghe. The Cult of Sol Invictus. Авторът обяснява, че този култ е въведен в Римската империя през III в. от император Елагабал. Църковната реформа на Аврелиан всъщност се свежда до възстановяване на култа към Sol Invictus в първоначалния му вид.

335

218 души гласуват „за“, 2 — „против“ и Синът е обявен за бог наравно с Бащата.

336

Едва през 384 г. епископът на Рим започва да се нарича „папа“.

337

Възможно е някои от тях да бъдат намерени. През 1976 г. в манастира „Св. Катерина“ в Синай бяха открити множество изключително ценни древни ръкописи. Откритието дълго време е пазено в тайна, докато през 1978 г. един германски вестник не се добира до сведенията и не съобщава за него. Сега в Британския музей се пазят хиляди древни ръкописи или части от тях, някои от които са писани през III в., включително осемте страници, липсващи в „Codex Sinaiticus“. Монасите, съхраняващи повечето материали, са допуснали до тях само един-двама гръцки учени (вж. International Herald Tribune, 27.IV.1978).

338

Gospel of Peter, 5:5.

339

Gospel of the Infancy of Jesus Christ, 2:4.

340

Maccoby. Revolution in Judaea, p. 129. Според автора опитът Исус да бъде изкаран противник на фарисеите цели той да бъде показан като борец срещу юдаизма, а не срещу Римската империя.

341

Brandon. Jesus and the Zealots, p. 327. Vermes. Jesus the Jew, p. 50. Според Върмс „зилот или не, Исус е обвинен, осъден и разпнат като такъв“.

342

Allegro. Dead Sea Scrolls, p. 167.

343

Ibid., p. 175.

344

Josephus. Jewish War, p. 387.

345

Ibid., p. 387.

346

Ibid., appendix, p. 400.

347

Eisler. Op. cit., p. 427.

348

Ibid., p. 167.

349

Irenaeus. Five Books… against Heresies, p. 73.

350

Коранът, 4:157. Parrinder. Jesus in the Qur’an, p. 108.

351

Pagels. Gnostic Gospels, p. XVI.

352

The Second Treatise of the Great Seth. — In: Robinson, J. Nag Hammadi Library in English, p. 332.

353

The Gospel of Mary. — In: Robinson, J. Op. cit., p. 472.

354

Ibid., p. 473.

355

Ibid.

356

The Gospel of Philip. — In: Robinson, J. Op. cit., p. 140.

357

Ibid., p. 135.

358

Phipps. Was Jesus Married?, p. 136.

359

The Gospel of Philip. — In: Robinson, J. Op. cit., p. 138.

360

Ibid., p. 139.

361

Ibid.

362

Ibid., p. 148.

363

Parrinder. Jesus in the Qur’an, p. 110.

364

Blancasall. Les descendants, p. 9.

365

Коранът, 4:157.

366

В Елиопол е почитан свещеният бик от Мерое. Сикамбите също издигат в култ бика, което личи и от златната глава на телец, намерена в гробницата на Хилдерих, баща на Хлодвиг.

367

Lobineau, Henri. Dossiers secrets, planche N 1, 950–1400, N 1.

368

Rabinowitz. De Migrantibus.

369

Zuckerman, A. Jewish Princedom, p. 36.

370

Ibid., p. 59.

371

Ponsich. Le Conflent, p. 244, N10. Levillain. Nibelungen, p. 46.

372

Zuckerman, A. Op. cit., p. 81.

373

Ibid., p. 197.

374

William, Count of Orange. The Crowning of Louis, p. 4.

375

Част от него днес образува прочутите Клоистърс в Ню Йорк.

376

Saxer. Marie Madelaine. V. 2, p. 412. Паметта й се чества на 19 януари най-малко от 792–795 г.

377

Zuckerman, A. Op. cit., p. 64.

378

Ibid., 58.

379

Осанна за сина Давидов (лат.). — Бел.авт.

380

Pange. Maison de Lorraine, p. 60.

381

На френски „Lavaldieu“, тоест Долината на Бога. — Бел.ред.

382

Lacordaire. St Mary Magdalen, p. 185.

383

Encyclopaedia Britannica. Ed. 14, 1972. Crown and Regalia, fig. 2.

384

Nilus. Protocols, N.24.

385

Peguy, Charles. La tapisserie de Sainte Genevieve. — In: Oeuvres poetiques completes. Paris, 1957, p. 849.

386

Св. Зигеберт е баща на Дагоберт II.

387

Digot, P. Notre-Dame-de-Sion, p. 8. Беше ни предоставено копие от оригинала на устава на ордена. Архивите му се съхраняват в Градската библиотека на Нанси.

388

Fedie. Le Comte de Razes, p. 119.

389

Върховна тайна (лат.). — Бел.ред.

390

Birch. Life of Robert Boyle, p. 274.

391

Ibid.

392

Manuel. Portrait of Isaac Newton dobbs. Foundations of Newton’s Alchemy.

393

Нютон е привърженик и на социнианството, еретично учение с елементи на арианството, според което Исус няма божествен произход, но е Син Божи по сан. Нютон е описван и като арианин.

394

Perey. Charles de Lorraine, p. 287.