Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Вече подозирахме, че зад рицарите тамплиери стоят неколцина души, ако не и цял „орден“, тоест твърдението, че Орденът на тамплиерите е създаден от Братството на монасите от Сион, ни се видя по-правдоподобно от другите твърдения в „Документите на Братството“, ето защо започнахме проучването именно с него.

Още през 1962 г. Братството от Сион се споменава бегло, сякаш мимоходом, между другото в една книга на Жерар дьо Сед. Първото подробно описание, на което се натъкнахме обаче, бе вместено върху една-единствена страница от „Тайните досиета“. Страницата започваше с цитат на Рьоне Грусе, един от най-големите капацитети на нашия век по кръстоносните походи, чийто монументален труд, излязъл през 30-те години на нашето столетие, е смятан за основополагащ дори от такъв утвърден историк като Стивън Рънсиман. В този цитат става дума за Балдуин I, по-малък брат на Годфрид Булонски, херцога на Лотарингия, превзел Светите места. След смъртта на Годфрид на престола се качва Балдуин I и официално става първият крал на Йерусалим. Рьоне Грусе смята, че по този начин Балдуин I е поставил началото на кралска династия, която, понеже „е основана на камъка на Сион75, е равнопоставена“ на другите династии в Европа: Капетингите във Франция, Плантагенетите в Англия и Нормандия, Хохенщауфените и Хабсбургите, управлявали Германия и някогашната Свещена римска империя. Ала Балдуин и потомците му са избрани за крале, те не наследяват по кръвна линия престола. Защо тогава Грусе говори за „кралска династия“, водеща началото си от Балдуин I? Самият историк не дава отговор на този въпрос, нито обяснява защо династията „основана на камъка на Сион“, е „равнопоставена“ на най-прочутите европейски династии.

В „Тайните досиета“ цитатът на Грусе е следван от намек за тайнственото Братство на монасите от Сион, или Ордена от Сион, както явно е бил наричан по онова време. Според текста Орденът от Сион е основан от Годфрид Булонски през 1090 г., девет години преди превземането на Йерусалим, макар че съществуват други „Документи на Братството“, където е посочена различна дата — 1099 г. Пак според „Тайните досиета“ Балдуин, по-малкият брат на Годфрид, „дължи престола“ на ордена, чието седалище, или „щабквартира“, се намира в абатство „Сионската св. Богородица“ в Йерусалим или може би непосредствено до града, на Сион, прочутия „висок хълм“ южно от Йерусалим.

Прегледахме всички по-авторитетни трудове за кръстоносните походи, излезли през нашия век, в нито един от тях обаче не се споменаваше и думица за Ордена от Сион. Ето защо решихме да установим дали изобщо е съществувал такъв орден и дали наистина е притежавал властта да раздава кралски корони. Наложи се да преровим цяла планина архивни документи и устави. Търсехме не само недвусмислени доказателства за съществуването му, но и някаква следа, че той наистина е развивал дейност и е имал влияние. Помъчихме се да установим и дали е съществувало абатство с името „Сионската св. Богородица“.

„Високият хълм“ Сион се издига южно от Йерусалим. През 1099 г., когато градът е превзет от кръстоносците на Годфрид Булонски, на хълма са запазени развалините на стара византийска базилика, строена някъде през IV в. и носеща многозначителното име „Майката на всички църкви“. Според различни достигнали до нас хроники, устави и документи от онова време върху тези останки по изричната заповед на Годфрид Булонски е построено абатство. Сградата явно е била внушителна. През 1172 г. един летописец отбелязва, че абатството всъщност представлява укрепена крепост със свои стени, кули и бойници. Тъкмо тази постройка е наречена абатство „Сионската св. Богородица“.

То очевидно е било населявано от някого. Дали от независим „орден“, взел името си от абатството? Дали там наистина се е помещавал Орденът от Сион? Би било логично. Рицарите и монасите, настанили се в Църквата на Христовия гроб, която също е изградена по заповед на Годфрид, основават официален орден — Ордена на Христовия гроб. Същият принцип вероятно е приложен и спрямо обитателите на абатството на хълма Сион. Един от водещите специалисти по кръстоносните походи, писал през миналия век, отбелязва, че в абатството „живеят неколцина каноници августинци, натоварени да поддържат светилището под ръководството на своя абат. Те се наричат с двойно име: «Сионската св. Богородица» и «Свети дух».“76 През 1698 г. друг историк е още по-категоричен: „По време на кръстоносните походи в Ерусалим има… рицари, прикрепени към абатство «Сионската св. Богородица» и наричащи се Рицари от ордена «Сионската св. Богородица».“77

В случай че тези потвърждения ви се струват недостатъчни, открихме и документи от онова време — оригинални, с печата и подписа на един или друг приор на абатство „Сионската св. Богородица“. Съхранил се е например устав, подписан от приор Арналдус и носещ датата 19 юли 1116 г.78 Върху друг устав с дата 2 май 1125 г. името на Арналдус се появява редом с името на Хуго дьо Пайен, първия велик магистър на тамплиерите79.

Дотук „Документите на Братството“ се оказаха достоверни и ние спокойно можехме да твърдим, че в началото на XII в. наистина е съществувал Орденът от Сион. Засега обаче не бяхме в състояние да установим дали той е бил основан по-рано, дали го е имало преди изграждането на абатството или обратното, бил е учреден едва след неговото построяване. Цистерианците например носят името на местността Цистерций, днес в департамент Сито във Франция. От друга страна обаче, францисканците и бенедиктинците — цитираме само два примера — носят имената на конкретни хора. Иначе казано, бяхме сигурни само, че в началото на XII в. вече е имало абатство, където се е помещавал орден със същото име, който не е изключено да е основан и по-рано.

Така поне загатват „Документите на Братството“, подкрепени, макар и доста мъгляво, от някои други исторически свидетелства. Знае се, че през 1070 г., двайсет и девет години преди Първия кръстоносен поход, неколцина монаси отиват от Калабрия в Южна Италия в Арденската гора, владение на Годфрид Булонски80. Според Жерар дьо Сед техен водач е някой си Урсус, име, непрекъснато свързвано в „Документите на Братството“ с династията на Меровингите. След като пристигат в Ардените, монасите от Калабрия си спечелват покровителството на Матилда Тосканска, херцогиня на Лотарингия и леля на Годфрид Булонски, която всъщност го е отгледала. От нея монасите получават малко земя край Орвал, недалеч от Стене, където преди около пет века е убит Дагоберт II. Специално за тях е построено абатство. Въпреки това монасите не се задържат дълго в Орвал: през 1108 г. изчезват сякаш вдън земя. Според преданието са се върнали в Калабрия. През 1131 г. Орвал вече е във феодалните владения на св. Бернар.

Ала преди да напуснат Орвал, калабрийските монаси явно са оставили своята диря в западноевропейската история. Най-малкото според Жерар дьо Сед сред тях е и човекът, станал известен по-късно като Петър Пустинника. Стига този факт да отговаря на истината, той е твърде съществен, тъй като Петър Пустинника често е смятан за личен наставник на Годфрид Булонски81. Той се прославя не само с това. През 1095 г. наред с папа Урбан II Петър се прочува в целия християнски свят с пламенните си проповеди за необходимостта от кръстоносен поход, за свещена война, с която християните да си възвърнат от неверниците мюсюлмани Божи гроб и Светите места. Днес Петър Пустинника е смятан за един от основните инициатори на кръстоносните походи.

Покрай намеците в „Документите на Братството“ започнахме да се питаме дали има някаква недоизяснена връзка между монасите от Орвал, Петър Пустинника и Ордена от Сион. По всичко личеше, че монасите от Орвал не са какви да е поклонници. Тъкмо обратното, от това, че са пристигнали заедно от Калабрия в Ардените и после пак заедно са изчезнали, се вижда, че маршрутът им е предварително обмислен и организиран, че те вероятно имат някъде постоянно седалище. А в случай че с тях наистина е бил и Петър Пустинника, проповедите му за кръстоносен поход може и да са проява не на сляп фанатизъм, а на добре премислена политика. Нещо повече, ако той е бил и личен наставник на Годфрид, вероятно е допринесъл ученикът му да поеме към Светите места. А след като изчезват от Орвал, монасите може да са тръгнали не към Калабрия, а към Йерусалим, и да са се установили в абатство „Сионската св. Богородица“.

Това, разбира се, бе само наша работна хипотеза, неподкрепена с документи. Не след дълго обаче отново се натъкнахме на откъслечни факти, които я потвърждаваха. Когато се отправя към Светите места, Годфрид Булонски е придружаван от неколцина души с неустановена самоличност, изпълнявали ролята на съветници и организатори, нещо като днешните генерални щабове. Ала войската на Годфрид не е единствената християнска армия, тръгнала към Палестина. Освен нея натам се отправят най-малкото още три други войски, оглавявани от прочути и влиятелни западноевропейски владетели. Ако кръстоносният поход се увенчае с успех, ако Йерусалим падне и там бъде основано кралство, всеки от четиримата би могъл да претендира за престола. И въпреки това Годфрид сякаш знае предварително, че тъкмо той ще се възкачи на трона, понеже единствен измежду европейските феодали се отказва от своите владения, разпродава цялото си имущество и дава да се разбере, че до края на дните си ще бъде владетел на Светите места.

През 1099 г., веднага след превземането на Йерусалим неколцина души свикват таен съвет. И до ден-днешен историците не са установили кой точно е присъствал на него, макар и седемдесет и пет години по-късно Вилхелм Тирски да пише, че сред тях се откроява „един калабрийски епископ“82. Едно обаче е ясно: съветът е свикан, за да избере крал на Йерусалим. Въпреки нескритите апетити, които проявява към короната Реймон, граф на Тулуза, тайнствените и явно влиятелни участници в съвета бързо я дават на Годфрид Булонски. С неприсъща за него скромност той отказва престола, за да се задоволи само с титлата „Защитник на Христовия гроб“. С други думи, става крал във всичко освен по име. Но когато през 1100 г. умира, брат му Балдуин не се колебае да поправи грешката и да се провъзгласи и за крал.

Дали на този обвит в загадъчност съвет, избрал Годфрид за крал на Йерусалим, не са присъствали тайнствените монаси от Орвал, включително и Петър Пустинника, който по това време е в Светите места и се радва на значително влияние? И дали той не се е провел в абатството на Сион? Накъсо, възможно ли е монасите от Орвал, участниците в съвета, избрал Годфрид за крал, и обитателите на абатство „Сионската св. Богородица“ да са едни и същи хора? Не можем да го докажем, не бива обаче и да го отхвърляме с лека ръка. Но докажем ли го, това ще означава, че Орденът от Сион е притежавал огромна власт, включително и властта да раздава престоли.

Загадката около основаването на Ордена на тамплиерите

По-нататък в „Тайните досиета“ става дума за Ордена на тамплиерите. Изброени са неговите основатели: „Хуго дьо Пайен, епископ на Сент Омер, и Хуго, граф на Шампания, наред с неколцина членове на Ордена от Сион, Андре дьо Монбар, Аршамбо дьо Сент Анян, Нивар дьо Мондидие, Гондьомар и Росал“83.

Вече знаехме имената на Хуго дьо Пайен и Андре дьо Монбар, чичо на св. Бернар. Бяхме чували и за Хуго, граф на Шампания, подарил земята, на която е построено абатството на св. Бернар в Клерво, станал през 1124 г. тамплиер (тоест положил клетва за вярност към своя васал!) и получил от епископа на Шартр писмото, цитирано в глава трета. Ала макар и да знаехме, че графът на Шампания е свързан с тамплиерите, никога не се бяхме натъквали на сведения, че той е и сред основателите на ордена. В „Тайните досиета“ е посочен именно като такъв. А Андре дьо Монбар, загадъчният чичо на св. Бернар, е изброен и сред членовете на Ордена от Сион, тоест на друг орден, основан преди Ордена на тамплиерите и изиграл съществена роля в неговото създаване.

Това обаче не е всичко. В „Тайните досиета“ се казва, че през март 1117 г. Балдуин I, който „дължи престола на Сион“, е „принуден“ да санкционира създаването на орден на тамплиерите и в „Св. Леонар“ в Акра. След като се поразровихме, установихме, че по онова време „Св. Леонар“ в Акра е владение на Ордена от Сион. Не проумявахме обаче защо Балдуин е трябвало да бъде „принуждаван“ да санкционира създаването на ордена. В буквален превод френският глагол означава „да накараш със сила, с натиск някого да свърши нещо“. А от „Тайните досиета“ се подразбира, че натискът е оказан именно от Ордена от Сион, на който Балдуин „дължи престола“. В такъв случай Орденът от Сион е бил мощна влиятелна организация в състояние не само да раздава престоли, но и да принуждава един крал да изпълнява нарежданията й.

Ако Орденът от Сион наистина е избрал Годфрид Булонски за крал на Йерусалимското кралство, значи по-малкият му брат е „дължал престола си“ на влиянието на тази военно-монашеска организация. Нещо повече, както вече бяхме установили, съществуват неоспорими доказателства, че Орденът на тамплиерите е съществувал най-малкото в зачатъчна форма цели четири години преди 1118 г., когато се смята, че е основан. През 1117 г. Балдуин вече е болен и се очаква да умре всеки момент. Ето защо не е изключено Орденът на тамплиерите да е действал, макар и неофициално, много преди 1118 г., например като военен или административен придатък на Ордена от Сион, чието седалище е в укрепеното абатство. Възможно е и на смъртния си одър крал Балдуин да е бил принуден от болестта, от Ордена от Сион или и от двете да узакони тамплиерите, да одобри устава им и да оповести официално учредяването на ордена.

Докато проучвахме историята на тамплиерите, вече се бяхме натъкнали на плетеница от сложни, обгърнати в тайна и предизвикателни връзки, на загадъчните следи от някакъв амбициозен замисъл. Въз основа на това си позволихме да направим една плаха хипотеза. Не знаехме доколко основателна е тя, но откривахме нови и нови доказателства, че такъв замисъл наистина е съществувал. Обединихме отделните му части по следния начин:

1. В края на XI в. от Калабрия в Ардените идват неколцина тайнствени монаси, посрещнати радушно и покровителствани от лелята на Годфрид Булонски, която им дава и земя в Орвал.

2. Едип от тези монаси по всяка вероятност е личен наставник на Годфрид и инициатор на Първия кръстоносен поход.

3. Някъде преди 1108 г. монасите напускат Орвал и изчезват сякаш вдън земя. Макар и да не са се запазили сведения накъде са поели, не е изключено да са тръгнали към Йерусалим. Натам при всички положения се отправя Петър Пустинника и ако той наистина е бил сред монасите в Орвал, другите братя сигурно са го последвали.

4. През 1099 г. Йерусалим пада и Годфрид е предложен за негов крал на таен съвет, председателстван от човек, който подобно на монасите от Орвал е родом от Калабрия.

5. По нареждане на Годфрид на хълма Сион е построено абатство, подслонило орден със същото име — орден, в който може би членуват хората, предложили на Годфрид престола.

6. През 1114 г. рицарите тамплиери вече действат вероятно като военна организация към Ордена от Сион. Като самостоятелен орден обаче те съществуват официално чак от 1117 г., а създаването му е обявено едва година по-късно.

7. През 1115 г. св. Бернар, член на почти разорения Цистериански орден, се утвърждава като един от най-изявените защитници на християнството. Крайно бедният Орден на цистерианците бързо се превръща в една от най-мощните, влиятелни и богати институции в Европа.

8. През 1131 г. св. Бернар получава абатството в Орвал, опразнено няколко години по-рано от калабрийските монаси. Орвал става владение на цистерианците.

9. Тези събития сякаш са направлявани от хора, чиято самоличност не е известна: те ту се появяват на сцената, ту отново се оттеглят в сянка, ала неизменно тласкат нещата в желаната от тях неясна посока. Така например графът на Шампания дарява на св. Бернар земята, на която е построено абатството в Клерво, премества замъка си в Троа, където по-късно са написани някои от рицарските романи за Свещения Граал, а през 1114 г. решава да стане член на Ордена на тамплиерите, чийто пръв велик магистър според историческите сведения е неговият васал Хуго дьо Пайен.

10. Андре дьо Монбар, чичо на св. Бернар и според някои сведения член на Ордена от Сион, основава заедно с Хуго дьо Пайен Ордена на тамплиерите. Малко след това двамата му братя отиват в абатството на св. Бернар в Клерво.

11. Св. Бернар ентусиазирано отстоява каузата на тамплиерите, допринася римокатолическата църква да ги признае официално и помага при написването на устава им, който по същество е заимстван от устава на цистерианците, ордена, в който членува самият св. Бернар.

12. През периода 1115–1140 г. и цистерианците, и тамплиерите натрупват огромни суми и имоти и забогатяват.

Отново бяхме изправени пред въпроса, дали тези сложни преплетени връзки са изцяло плод на съвпадението. Дали имахме пред себе си по принцип несвързани един с друг хора и събития, които „по една случайност“ от време на време са се срещали и застъпвали? Или се бяхме натъкнали на нещо, което изобщо не е плод на съвпадението и случайността? На замисъл, разработен и осъществяван от определени хора? Например от Ордена от Сион?

Дали този орден наистина е стоял зад св. Бернар и рицарите тамплиери? И дали св. Бернар и тамплиерите не са прокарвали някаква добре премислена политика?

Луи VII и Братството на монасите от Сион

В „Документите на Братството“ не се споменава нищо за дейността на Ордена от Сион между 1118 г., когато официално е основан Орденът на тамплиерите, и 1152 г. През този период седалището на ордена явно пак е било в Светите места, в абатството край Йерусалим. Според някои сведения след Втория кръстоносен поход Луи VII се прибира във Франция заедно с деветдесет и петима членове на ордена. Никъде обаче не се споменава като какви са го придружавали, нито защо той е проявил към тях такава щедрост. Но ако Орденът от Сион наистина е силата, стояща зад тамплиерите, всичко е ясно: Луи VII е задлъжнял към тях и финансово, и за военната подкрепа. При всички положения през 1152 г. Орденът от Сион, създаден преди половин столетие от Годфрид Булонски, отново стъпва на френска земя. Според „Документите на Братството“ шейсет и двама негови членове се настаняват в големия приорат „Св. Самсон“ край Орлеан, подарен им лично от краля. Седмина се присъединяват към тамплиерите. А двайсет и шестима — две групи от по тринайсет души, влизат в малкия приорат „Мон Сион“, разположен в Сен Жан Льоблан в покрайнините на Орлеан84.

В стремежа си да проверим доколко достоверни са тези твърдения най-неочаквано открихме безценни документи: и досега са се запазили указите, с които Луи VII предоставя на Ордена от Сион двете абатства край Орлеан. Те са цитирани в множество източници, а оригиналите им са в архивите на Орлеан. Пак там открихме була от 1178 г., с която папа Александър III узаконява имотите на Ордена от Сион. От тях личи колко богат, мощен и влиятелен е бил орденът. Владенията му включват къщи и обширни територии в Пикардия, Франция (в това число и „Св. Самсон“ край Орлеан), Ломбардия, Сицилия, Испания, Калабрия, както и естествено в Светите места, където в Акра се намира „Св. Леонар“. Всъщност до Втората световна война в архивите на Орлеан85 е имало най-малко двайсет указа, в които изрично се споменава Орденът от Сион. През 1940 г., по време на бомбардировките на града, всички те освен три са изгубени.

„Отсичането на бряста“ в Жизор

Ако се вярва на „Документите на Братството“, 1188 г. е вододелна и за Ордена от Сион, и за рицарите тамплиери. Преди година, през 1187-а, Йерусалим е превзет от сарацините главно по вина на великия магистър на тамплиерите Жерар дьо Ридфор, проявил припряност и некадърност. „Тайните досиета“ се изказват за него много по-сурово. В тях се говори не за припряност и некадърност, а за „предателство“, една наистина твърде силна дума. Не се обяснява обаче в какво се е състояло това предателство. Но резултатът е, че „посветените“ в Ордена от Сион се връщат до един във Франция, вероятно в Орлеан. По принцип в твърдението има логика. Щом сарацините са превзели Йерусалим, значи е паднал и хълм Сион. Останали без седалище в Светите места, монасите от абатството естествено търсят убежище във Франция, където орденът вече разполага с приорат.

Събитията от 1187 г.: „предателството“ на Жерар дьо Ридфор и падането на Йерусалим, явно ускоряват съдбовния разкол между Ордена от Сион и Ордена на тамплиерите. Не е съвсем ясно какво точно се е случило, ала според „Тайните досиета“ следващата година бележи рязък поврат в дейността на двата ордена. Те официално се разделят през 1188 г. Орденът от Сион, създал рицарите тамплиери, бърза да се отърве от своите прочути протежета. С други думи, „родителят“ се отказва официално от „рожбата“ си. Според някои източници разривът е ознаменуван със специален обред или церемония. В „Тайните досиета“ и други „Документи на Братството“ за нея се говори като за „отсичането на бряста“ в Жизор.

Сведенията са мъгляви и двусмислени, но и историците, и преданията потвърждават, че през 1188 г. в Жизор става нещо изключително странно, по време на което е отсечен и един бряст. Във владенията около крепостта има ливада, наречена Свещеното поле. Ако се вярва на средновековните летописци, мястото е смятано за свещено още от предхристиянско време, а през XII в. на него многократно са се срещали кралете на Англия и Франция. Насред Свещеното поле се извисява стар бряст. През 1188 г. при поредната среща между краля на Англия Хенри II и краля на Франция Филип II брястът, кой знае защо, се превръща в предмет на ожесточен, дори кървав спор.

Според един от източниците на цялото поле само под този бряст има сянка. Някои твърдят, че дървото е на повече от осем столетия и дънерът му е толкова дебел, че за да го обхванат, деветима души трябва да се уловят за ръце. Хенри II и свитата му, дошли по-рано, се скриват под неговата сянка и оставят френския монарх на безмилостния пек. На третия ден от преговорите нервите на французите не издържат, те започват да подмятат обидни думи на стражата и някой от уелсците, наемници при Хенри II, опъва лъка. Напечените от слънцето французи само това и чакат: хвърлят се срещу англичаните, които превъзхождат многократно по численост. Англичаните се укриват в крепостта Жизор, докато французите отсичат в яда си бряста, Филип II моментално се връща в Париж, като заявява, че не е дошъл в Жизор да се прави на секач.

Тази история се откроява с обичайните за средновековието простота и приказни елементи и се ограничава с повърхностно описание на случката, без да засяга открито нещо много по-съществено: подбудите и причините за нея. Само по себе си преданието изглежда абсурдно — а може би и апокрифно, както, да речем легендите, забулили основаването на Ордена на жартиерата. И все пак тази версия е потвърдена, макар и бегло, и в други източници.

Според други исторически сведения Филип е известил Хенри, че смята да отсече бряста. В отговор Хенри заздравява дънера с метални обръчи. След ден французите грабват оръжието и образуват фаланга от пет ескадрона, всеки предвождан от знатен феодал на кралството. Придружавана от секачи и носачи, войската се отправя към бряста. Според преданието се разразява кървава битка, в която участва и Ричард Лъвското сърце, най-големият син на Хенри и негов наследник на престола, опитал се да защити с доста жертви дървото. Французите обаче имат надмощие и привечер отсичат бряста.

Във втората версия се говори за нещо повече от дребна свада и незначителна схватка: за бойни действия, в които участва значителна по численост войска и в които явно загиват мнозина. Ала в нито една от биографиите на Ричард Лъвското сърце не се споменава такава битка, камо ли причините за нея.

И в този случай обаче „Документите на Братството“ бяха потвърдени и от писмени исторически данни, и от устната традиция ако не в друго, най-малкото в това, че през 1188 г. в Жизор наистина е избухнала странна караница, приключила с отсичането на бряста. Няма други факти, че рицарите тамплиери или Орденът от Сион са свързани със случая. Същевременно обаче наличните сведения за събитието са прекалено смътни, прекалено оскъдни, неразбираеми и противоречиви, че да бъдат смятани за окончателни. Никак не е изключено да са присъствали и тамплиери: Ричард Лъвското сърце често е придружаван от членове на ордена, нещо повече, преди трийсет години Жизор става владение на тамплиерите.

Въз основа на историческите сведения можем да твърдим, че е твърде вероятно отсичането на бряста да е било свързано и с още нещо, за което не се споменава в запазилите се документи. И наистина, в тях случката е описана толкова необичайно, че нищо чудно да е пропуснато и недогледано нещо, някакъв факт, предаден в съхранилите се разкази като алегория, многозначителна, но и прикриваща събитие с много по-голямо историческо значение.

Ормус

Според „Документите на Братството“ от 1188 г. тамплиерите са независими, вече не са под опеката на Ордена от Сион, нито пък са негов военен и административен придатък. След 1188 г. те официално имат право да отстояват свои цели, да провеждат своя политика, нещо, което продължава още век и малко, до злополучния край на ордена през 1307 г. Същевременно Орденът от Сион претърпява съществени промени като административна структура.

До 1188 г. двата ордена имат един и същи велик магистър. Така например Хуго дьо Пайен и Бертран дьо Бланшфор ръководят едновременно и двете институции. Но от 1188 г. нататък, тоест след „отсичането на бряста“, Орденът от Сион започва да излъчва свой велик магистър, който не е свързан с тамплиерите. Според „Документите на Братството“ първият му велик магистър е Жан дьо Жизор.

Пак според тях през 1188 г. Орденът от Сион се преименува в „Братство на монасите от Сион“, както е известен и до днес, и приема и нещо като под име: странното „Ормус“. използвано според сведенията до 1306 г., година преди арестуването на тамплиерите във Франция. Знакът на „Ормус“ изглежда така , а самото име съдържа нещо като акростих и анаграма, обединяващи ключови думи и символи. На френски „ours“ значи мечка, което на латински звучи като „Ursus“, а както се разбра по-късно, прозвището „Урсус“ е свързано с Дагоберт II и династията на Меровингите. На френски „orme“ ще рече бряст, а „or“ означава злато. Колкото до „M“, което в знака обрамчва другите букви, то освен буквата „M“ е и астрологичният знак на Дева, който на езика на средновековната иконография обозначава Дева Мария.

Никъде не открихме да се споменава за средновековен орден или институция с името „Ормус“. В този случай не намерихме нищо съществено, което да доказва пряко или косвено, че твърдението в „Тайните досиета“ е достоверно. От друга страна, „Ормус“ все пак присъства в два други, коренно различни контекста: в учението на Зороастър и в трактатите на гностиците, където е синоним на светлото начало. Появява се отново и в родословията на знатни родове, от които в края на XVIII в. франкмасоните претендират, че водят началото си. Според тях Ормус е египетски мъдрец и мистик от Александрия, привърженик на гностицизма, живял в началото на нашата ера. През 46 г. Ормус и шестима негови последователи приемат една от разновидностите на християнството и са покръстени от ученик на Исус — св. Марко, за да положат началото на нова секта и орден, обединили идеите на ранното християнство с учението на други, още по-стари мистични школи. Доколкото знаем, това предание няма историческо потвърждение. Същевременно обаче звучи достоверно. През I в. Александрия е средище на мистицизма, в града процъфтяват различни религиозни учения: юдаизъм, маздеизъм, питагореизъм, неоплатонизъм, херметизъм, чиито идеи се преплитат с възгледите, характерни за много други философски течения. Тук работят привърженици на какви ли не школи и нищо чудно, че един от тях е приел име, олицетворяващо светлото начало.

Според масоните през 46 г. Ормус определя и отличителния знак на новоучредения „орден от посветени“: червен или розов кръст. Знаем, че след време червеният кръст се превръща в символ на рицарите тамплиери, ала текстът на „Тайните досиета“ и на други „Документи на Братството“ ни внушава недвусмислено и друго: че тъкмо Ормус е основоположник на Розата и Кръста, или на розенкройцерите. През 1188 г. Братството на монасите от Сион приемат освен Ормус и трето име и започват да се наричат Орден на Розата и Кръста „Веритас“.

Тук вече ни се стори, че сме се натъкнали на нещо твърде съмнително и че изобщо не можем да се осланяме на „Документите на Братството“. Познавахме претенциите на съвременните „розенкройцери“ от Калифорния и на други подобни организации, които твърдят, че водят началото си още от забулената в мъгла древност и че сред членовете им са най-великите хора на всички времена. Точно толкова подозрителен ни се видя този „Орден на Кръста и Розата“, датиращ чак от 1188 г.

Франсис Йейтс е доказала недвусмислено, че не съществуват факти, които да потвърждават, че розенкройцери (поне с това име) е имало преди началото на XVII в., в най-лошия случай преди последните години на XVI в.86 Митът, забулил прочутия орден, датира някъде от 1605 г. и се разпространява едно десетилетие по-късно, когато съответно през 1614, 1615 и 1616 г. излизат три сензационни трактата. Според тях съществувало тайно братство, или общество на „посветени“ мистици, основано от някой си Кристиан Розенкройц, роден през 1378 г. и починал на преклонната възраст 106 години през 1484 г. Днес вече се знае почти със сигурност, че и Кристиан Розенкройц, и неговото братство са измислени по причина, неизяснена и досега, но явно свързана по един или друг начин с политиката от онова време. Нещо повече, знае се и кой е авторът на един от тези трактати, на прословутия „Химически брак“, приписван на Кристиан Розенкройц и появил се през 1616 г. Това е Йохан Валентин Андрея, германски писател и теолог, живял във Вюртемберг и признал, че е написал „Химическият брак“ на шега, като „комедия“ в Дантевия или Балзаковия смисъл на думата. Логично е да предположим, че пак Андрея или някой от сподвижниците му е съчинил и другите трактати на „розенкройцерите“ и така е положил началото на „розенкройцерството“, каквото го знаем днес.

Ако обаче „Документите на Братството“ са точни, се налага да преосмислим историята на ордена и да възприемем основаването му като нещо повече от шега, датираща от XVII в., да погледнем на розенкройцерите като на тайна, реално съществувала организация, като на братство или общество, действало иззад кулисите. Не е задължително да се е занимавало само и единствено с мистика. Твърде вероятно е в основата си да е било предимно политическо. Ала в такъв случай орденът е съществувал цели 425 години, преди някой да узнае името му, и близо две столетия, преди да се роди човекът, който според преданието го е основал.

За пореден път не открихме доказателства в подкрепа на това предположение. От незапомнени времена розата е мистичен символ, радвал се на особена популярност през средновековието — например в нашумелия в ония години „Роман за розата“ от Жан дьо Мьон или в Дантевия „Рай“. Традиционен символ, и то не само в герба на рицарите тамплиери, е и червеният кръст. По-късно той е преобразуван в Кръста на св. Георги и става герб и на Ордена на жартиерата, създаден близо трийсет години след разпускането на Ордена на тамплиерите. Ала въпреки че розата и кръстът се срещат често в тогавашната символика, няма доказателства да е съществувал такъв орден или институция, камо ли тайно общество.

От друга страна обаче Франсис Йейтс смята, че много преди „розенкройцерите“ от XVII в. е имало тайни общества, които ако не по име, то по политически и философски убеждения наистина са били розенкройцерски87. В разговор с един от нашите сътрудници изследователката определя Леонардо да Винчи като „розенкройцер“, използвайки термина като метафора, с която да характеризира ценностната система и възгледите на художника.

И не само това. През 1629 г., когато интересът към розенкройцерите в Европа достига връхната си точка, някой си Робер Дьонио, кюре в Жизор, пише пространна история на Жизор и на неговите владетели. В ръкописа си Дьонио заявява недвусмислено, че Орденът на Розата и Кръста е основан през 1188 г. от Жан дьо Жизор. С други думи, черно на бяло съществува потвърждение на сведенията, изложени в „Документите на Братството“. Вярно, Дьонио пише своята история близо четири и половина столетия след събитието. Въпреки това ръкописът му е изключително важно доказателство, още повече че идва не от другаде, а именно от Жизор88.

И все пак разполагахме не с факти, а само с твърдения. Дотук обаче „Документите на Братството“ се бяха оказали във всяко отношение учудващо точни. С други думи, щеше да е прибързано да ги отхвърлим с лека ръка. Не бяхме готови да ги приемем и за чиста монета. Ала се чувствахме длъжни да проверим фактите, изнесени в тях.

Приоратът в Орлеан

Освен помпозни твърдения „Документите на Братството“ съдържаха и информация от съвсем различен характер, подробности, които бяха толкова несъществени и общоизвестни, че значението им ни се изплъзваше. В същото време тази информация бе толкова маловажна, че просто нямаше начин да не е достоверна: не виждахме защо някой ще седне да си съчинява или да скалъпва такива дребни детайли, автентичността на повечето от които можеше да бъде проверена.

Така например в „Документите на Братството“ се твърди, че Жирар, абат на „малкия приорат“ в Орлеан от 1239 до 1244 г., е подарил в Акра земя на рицарите от Тевтонския орден. Не е ясно защо този факт се споменава, той обаче може да бъде лесно проверен. Документът по прехвърлянето се е запазил — на него стоят датата 1239 г. и подписът на Жирар.

Натъкнахме се на подобна, макар и по-мъглява информация и за друг абат — Адам, оглавявал „малкия приорат“ в Орлеан през 1281 г. Според „Документите на Братството“ през тази година Адам преотстъпва малко земя край Орвал на монасите, живеещи в тамошното абатство — цистерианците, нанесли се в манастира преди век и половина, когато ги покровителства св. Бернар. Не открихме документите по прехвърлянето, то обаче сигурно е било извършено — запазили са се писмени сведения, свидетелстващи, че са извършвани множество прехвърляния на имоти от подобно естество. Интересното в случая, разбира се, е, че се споменава Орвал, име, което вече бяхме срещали по време на проучването си. И още нещо, въпросната земя явно е била от особено значение, понеже според „Документите на Братството“ с дарението Адам си навлякъл омразата на монасите от Сион, които стигат дотам да го махнат от поста му. Според „Тайните досиета“ Адам се оттегля в присъствието на Тома дьо Сенвил, велик магистър на Ордена на св. Лазар, и незабавно се отправя към Акра. Когато градът е превзет от сарацините, той е принуден да го напусне и през 1291 г. умира в Сицилия.

И в този случай не намерихме документа, с който Адам се е оттеглил от поста си. Но Тома дьо Сенвил е велик магистър на Ордена на св. Лазар през 1281 г., седалището на ордена е в близост до Орлеан и абатството, напуснато от Адам. Със сигурност се знае, че оттам той заминава в Акра, където пише две възвания и две писма, първите от август 1281 г.89 вторите — от март 1289 г.90

„Главата“ на тамплиерите

Ако се вярва на „Документите на Братството“, монасите от Сион не са преки наследници или продължители на Ордена на тамплиерите, обратното, в документа се набляга изрично, че разривът между двата ордена настъпва през 1188 г. заради „отсичането на бряста“. Въпреки това обаче те продължават да поддържат връзка и „през 1307 г. Гийом дьо Жизор получава от Ордена на тамплиерите златната глава, Caput LVIII “91.

Докато се запознавахме с историята на тамплиерите, вече бяхме срещали тази загадъчна глава. Но пак ни се видя съмнително тя да е свързана със Сион и с явно влиятелните владетели на Жизор: пак останахме с впечатлението, че в „Документите на Братството“ някой се е поувлякъл в намеците. Тъкмо в този момент обаче открихме едни от най-солидните и интересни потвърждения. Според официалните протоколи на Инквизицията:

Главата продължаваше да ни озадачава, ала контекстът, в който се споменаваше Гийом дьо Жизор, ни озадачи още повече. Изрично се подчертаваше, че той е колега на Гийом Пидоа, един от приближените на крал Филип Хубави. С други думи, подобно на краля, и Гийом дьо Жизор е бил враждебно настроен спрямо тамплиерите и е участвал в погрома срещу тях. Според „Документите на Братството“ обаче пак по това време той е и велик магистър на Братството на монасите от Сион. Означава ли това, че Братството е подкрепяло Филип Хубави в действията му срещу тамплиерите и дори му е помагало? Сред „Документите на Братството“ има и такива, в които се намеква, че става дума точно за това — че по един или друг начин Сион е дал съгласието си за разтурването на ордена на своите непослушни протежета и дори се с нагърбил с това разтурване. Същевременно обаче от други документи личи, че в последните дни на ордена Сион е закрилял поне някои тамплиери. В такъв случай Гийом дьо Жизор явно е бил нещо като „двоен агент“. Може би точно той има пръст в „изтичането“ на информация за намеренията на краля, благодарение на което тамплиерите са предупредени. Ако и след формалното разделяне от 1188 г. Сион всъщност е продължил да упражнява таен контрол върху дейността на тамплиерите, то Гийом дьо Жизор вероятно е донякъде съпричастен към внимателно обмисленото унищожаване на документите на ордена, както и към необяснимото изчезване на неговите съкровища.

Великите магистри на тамплиерите

Освен откъслечните данни, изложени по-горе, „Тайните досиета“ съдържат и три списъка с имена. Първият е пределно ясен, най-скучен и еднозначен — той съдържа просто имената на абатите, ръководили от 1152 до 1281 г. имотите на Сион в Палестина. Нашето проучване потвърди достоверността му: той е цитиран и другаде, в достъпни и неопровержими източници93. Списъците в тях съвпадат със списъка в „Тайните досиета“ освен в това, че липсват две имена. В този случай „Документите на Братството“ не само се покриват с историческите сведения, които могат да бъдат проверени, но са и по-точни и запълват някои пропуски.

Във втория списък от „Тайните досиета“ са изброени великите магистри на рицарите тамплиери от 1118 до 1190 г., тоест от официалното основаване на ордена до „отсичането на бряста“ в Жизор, когато той се отделя от Сион. На пръв поглед в него няма нищо необичайно. Когато обаче го сравнихме с други списъци, например със списъците, цитирани от утвърдени историци, изследващи тамплиерите, веднага ни направи впечатление, че има някои несъответствия.

Според всички други списъци от 1118 до 1190 г. е имало десетима велики магистри. Според „Тайните досиета“ те са само осем. В повечето други списъци Андре дьо Монбар, чичо на св. Бернар, е не само основател на ордена, но и негов велик магистър от 1153 до 1156 г. Ако се вярва обаче на „Тайните досиета“, той никога не е бил велик магистър и е продължил както през целия си живот да действа иззад кулисите. Според повечето други списъци Бертран дьо Бланшфор е шести поред велик магистър от 1156 г., непосредствено след Андре дьо Монбар. Докато в „Тайни досиета“ е отбелязано, че е не шести, а четвърти велик магистър и е станал такъв през 1153 г. Натъкнахме се и на други несъответствия и противоречия и се чудехме дали да ги възприемаме сериозно и как да ги тълкуваме. Списъкът в „Тайните досиета“ не се покриваше със списъците, съставени от утвърдените историци, означаваше ли това, че той е неточен?

Трябва да подчертаем, че няма официален, окончателен списък на великите магистри на тамплиерите. Документацията на самите тамплиери е била унищожена или се е загубила, а най-ранният запазил се списък на великите магистри на ордена е от 1342 г., трийсет години след неговото разпускане и 225 години след създаването му. Тоест, историците, заели се да съставят списъци на великите магистри, се осланят на писмените сведения от епохата, например на онова, което някой е написал през 1170 г. и в което мимоходом е намекнал, че еди-кой си е бил „магистър“ или „велик магистър“ на тамплиерите. Подобна информация може да бъде намерена и в документи и укази от онова време, в които наред с името си високопоставените тамплиери са слагали и своята титла. Ето защо няма нищо странно, че цари доста голяма бъркотия в датите и последователността на великите магистри и различните автори се разминават понякога драстично.

Въпреки това има някои твърде важни подробности — например посочените по-горе, в които „Документите на Братството“ се различават значително от всички други източници и които не можехме да подминем току-така. Доколкото ни позволяваха силите, бяхме длъжни да установим дали списъкът в „Тайните досиета“ е плод на немарливост и незнание или обратното, дали тъкмо той е меродавният, понеже се осланя на черпена „отвътре“ информация, до която историците нямат достъп. Ако Орденът от Сион наистина е създал рицарите тамплиери и ако той (или поне документацията му) съществува и днес, можехме да се надяваме, че ще намерим подробности, които не са посочени никъде другаде.

Повечето несъответствия между списъците в „Тайните досиета“ и в другите източници имат своето обяснение. Тук не си струва да се спираме на всяко от тях и да го тълкуваме. Един пример ще е достатъчен, за да покажем как и защо са се появили тези несъответствия. Освен велик магистър орденът е имал и множество областни магистри — магистър за Англия, за Нормандия, за Аквитания, за всички територии, където са се простирали владенията му. Имал е и магистър за цяла Европа, както, по всичко личи, и магистър за флотата. В документите и указите тези местни или областни магистри неизменно са се подписвали с „Magister Templi“, тоест „магистър на тамплиерите“. В повечето случаи и великият магистър — било от скромност, било от небрежност, безразличие или просто от нехайство, също се подписва само с „Magister Templi“. С други думи, Андре дьо Монбар, областен магистър на Йерусалим, е подписвал указите например със същата титла, както великия магистър Бертран дьо Бланшфор.

Както се убеждаваме, не е трудно някой историк, който се осланя само на един-два указа, без да съпоставя източниците, да се заблуди какъв точно е бил в ордена Андре дьо Монбар. Точно такава грешка е допусната в доста списъци на великите магистри на тамплиерите, в които е включен и Еврар де Бар. Но според устава на ордена великият магистър е избиран на общ съвет в Йерусалим и живее там. Ние установихме, че Еврар де Бар е областен магистър, избран и живял във Франция и посетил Светите места много по-късно. Въз основа на това преспокойно може да бъде зачеркнат от списъка на великите магистри — както всъщност е в „Тайните досиета“. Именно в тези чисто научни тънкости авторите на „Тайните досиета“ бяха проявили изключителна прилежност и точност и това ни наведе на мисълта, че е невъзможно досиетата да са били скалъпени по-късно.

Повече от година проучвахме и сравнявахме различните списъци на великите магистри на тамплиерите. Прегледахме всички трудове за тамплиерите на английски, френски и немски, сетне проверихме и източниците. Не подминахме и писмените паметници от онова време, например летописите на Вилхелм Тирски и на други негови съвременници. Запознахме се с всички документи на ордена, до които успяхме да се доберем, поискахме пълна информация и за указите, които знаехме, че са се запазили, но до които нямахме достъп. Сравнихме подписите и титлите върху множество възвания, укази и актове на тамплиерите. След това пълно проучване се убедихме, че най-точен е списъкът в „Тайните досиета“, и то не само за имената на великите магистри, но и за периодите, когато те са оглавявали ордена. Ако съществуваше достоверен списък на великите магистри на ордена, то това бе списъкът в „Тайните досиета“94.

В случая е важно не толкова, че списъкът е точен, а това, че той изобщо съществува. Бихме могли да предположим, че е съставен от невероятно добросъвестен изследовател, макар че задачата му е била наистина колосална. Вероятно все пак е имал достъп до хранилища с поверителна информация „за вътрешно ползване“, с каквато историците не разполагат.

При всички положения бяхме изправени пред неоспоримия факт: някой е получил достъп до списък, много по-точен от останалите. А тъй като този списък — въпреки разминаванията с други, наглед по-меродавни източници — толкова често се оказваше верен, това ни наведе на мисълта, че можем да разчитаме до голяма степен и на „Документите на Братството“ като цяло. Щом те бяха достоверни по този толкова деликатен въпрос, нямаше причини да се съмняваме в точността им по другите засегнати теми.

Това толкова необходимо потвърждение дойде тъкмо навреме. Без него сигурно щяхме да подминем с лека ръка третия списък в „Тайните досиета“: на великите магистри в Братството на монасите от Сион, защото той изглеждаше направо абсурден.

В „Тайните досиета“95 са изброени следните велики магистри на Братството на монасите от Сион, или ако използваме официалния термин, „nautonnier“, старофренска дума, която означава „кормчия“:

Жан дьо Жизор 1188–1220

Мари дьо Сен Клер 1220–1266

Гийом дьо Жизор 1266–1307

Едуар дьо Бар 1307–1336

Жана дьо Бар 1336–1351

Жан дьо Сен Клер 1351–1366

Бланка д’Еврьо 1366–1398

Никола Фламел 1398–1418

Рене Анжуйски 1418–1480

Йоланда дьо Бар 1480–1483

Сандро Филипепи 1483–1510

Леонардо да Винчи 1510–1519

Главнокомандващият френската кралска армия 1519–1527

Фердинанд ди Гонзаг 1527–1575

Луи дьо Невер 1575–1595

Робърт Флъд 1595–1637

Йохан Валентин Андрея 1637–1654

Робърт Бойл 1654–1691

Исак Нютон 1691–1727

Чарлс Ратклиф 1727–1746

Шарл Лотарингски 1746–1780

Максимилиан Лотарингски 1780–1801

Шарл Нодие 1801–1844

Виктор Юго 1844–1885

Клод Дебюси 1885–1918

Жан Кокто 1918-

Още щом видяхме списъка, се отнесохме към него скептично. От една страна, той съдържа имена, които човек би очаквал да открие в подобен списък — имена на прочути личности, свързани с окултното и езотеричното. От друга, в него присъстват хора, за които и през ум не ти минава, че биха могли да оглавяват тайно общество. Същевременно обаче през XX в. подобни организации се опитват да привлекат за свои членове точно такива известни личности, за да претендират за „славно“ минало. Така например АМОРК, днешните розенкройцери със седалище в Калифорния, публикуват списъци, включващи на практика всички изявени личности в западната история и култура, чиято ценностна система по една случайност съвпада поне мъничко с възгледите на ордена. И най-дребната проява на единомислие е изопачавана така, че да стане равнозначна на „посвещение“ и членство в него. Човек остава с впечатлението, че Данте, Шекспир, Гьоте и кой ли още не са били розенкройцери с карти за пълноправно членство и редовно плащан членски внос.

Отпърво погледнахме на горния списък не по-малко цинично. И в него имаше „предсказуеми“ имена, свързвани с окултното и езотеричното. Така например Никола Фламел е вероятно най-известният средновековен алхимик, оставил най-много трудове. Философът от XVII в. Робърт Флъд е запален привърженик на херметиците и на други мистични учения. Германецът Йохан Валентин Андрея, съвременник на Флъд, пише наред с другите си трактати и някои от трудовете, утвърдили мита за легендарния Кристиан Розенкройц. В списъка откриваме имената и на Леонардо да Винчи и Сандро Филипепи, известен като Ботичели, както и на прочути учени като Робърт Бойл и Исак Нютон. От него излиза, че през последните две столетия сред великите магистри на Братството на монасите от Сион са такива знаменити представители на литературата и културата като Виктор Юго, Клод Дебюси и Жан Кокто.

Тези имена ни накараха естествено да се усъмним доколко верен е списъкът в „Тайните досиета“. Направо не можехме да си представим, че някои от посочените хора, например Бойл и Нютон, са оглавявали тайно общество, и то свързано с окултизма и езотеризма. Макар Юго, Дебюси и Кокто да са проявявали интерес към тях, те са прекалено известни, творчеството им е проучено и изследвано толкова старателно, че някак не се връзва да са били и велики магистри на таен орден. Все щеше да се разчуе.

От друга страна, в списъка откриваме имена не само на известни личности. В голямата си част останалите са богати европейски благородници, мнозинството от които са непознати не само на читателите, но и на професионалните историци. Сред тях например са Гийом дьо Жизор, за когото се твърди, че през 1306 г. е превърнал ордена във „франкмасонска ложа, отстояваща идеите на херметиците“, както и неговият дядо, Жан дьо Жизор, който става първият независим велик магистър на Сион, когато през 1188 г. след „отсичането на бряста“ орденът се отделя от тамплиерите. Безспорно е, че е живял такъв човек: той е роден през 1133 г. и е починал през 1220 г. Името му се споменава в различни укази и актове, най-малкото на хартия той е владетел на прочутата крепост в Нормандия, където редовно се срещат английските и френските крале и където през 1188 г. е отсечен брястът. Жан явно е бил изключително могъщ и богат феодал и до 1193 г. е васал на краля на Англия. Знае се, че е притежавал земи и в Англия: в Съсекс и имението Тичфийлд в Хемпшир96. Според „Тайните досиета“ през 1169 г. се е срещнал в Жизор с Томас Бекет, макар че целта на срещата не е уточнена. Установихме, че през 1169 г. Бекет наистина е ходил в Жизор97, тоест не е изключено да се е видял с владетеля на крепостта; никъде обаче не открихме да се споменава, че между тях се е състояла среща.

Накратко, освен няколко незначителни подробности не намерихме нищо конкретно за Жан дьо Жизор. Той явно не е оставил следа в историята, ако не се брои това, че наистина е съществувал и е бил благородник. Така и не установихме с какво точно се е занимавал, с какво например се е прочул и е заслужил да стане велик магистър на Сион. Ако списъкът на великите магистри на ордена е автентичен, с какво Жан дьо Жизор е извоювал мястото си в него? Ако пък е скалъпен по-късно, защо в него се е озовал такъв невзрачен човек?

Според нас съществуваше само едно възможно обяснение, пък било то и не съвсем задоволително. Подобно на другите аристократи, включени в списъка на великите магистри на Сион, и Жан дьо Жизор се появява в сложните родословия, цитирани на други места в „Документите на Братството“. Както и другите никому неизвестни благородници, явно и той принадлежи към същото разклонено родословно дърво, което в крайна сметка води началото си от династията на Меровингите. Излизаше, че Братството на монасите от Сион всъщност е семейна организация, че членовете му са близки или далечни роднини, хора с едно и също потекло. Тъкмо това вероятно обясняваше факта, че в списъка на великите магистри се срещат хора с най-различни титли.

От цитирания по-горе списък човек остава с усещането, че велики магистри на Сион са били представители на две твърде различни групи. В първата са прочути личности, които с приноса си в езотеризма, изкуствата и науката са оставили своя отпечатък в историята на Западна Европа. Във втората откриваме членове на няколко благороднически, а понякога и кралски рода с роднински връзки помежду си. В известен смисъл това странно съжителство правеше списъка да изглежда достоверен. Ако някой бе решил да скалъпва история на ордена, защо ще включва сред членовете му толкова много неизвестни или отдавна забравени аристократи? Нямаше никаква причина сред великите магистри да бъде посочван човек като Шарл Лотарингски, австрийски пълководец от XVIII в., зет на императрица Мария Терезия, толкова некадърен като военачалник, че на бойното поле търпи поражение след поражение от пруския крал Фридрих Велики.

Поне в това отношение Братството на монасите от Сион е проявило скромност и реализъм. Не претендира да е било оглавявано от безспорни гении, от притежаващи нечовешки способности магистри, от посветени илюминати, светци, мъдреци и надарени с безсмъртие личности. Тъкмо обратното, ако се съди от „Документите на братството“, велики магистри на ордена са били най-обикновени простосмъртни, хора от различни обществени прослойки: неколцина гении, неколцина благородници, неколцина „мижитурки“ и дори от двама-трима „особняци“.

Не можехме да не се запитаме защо, ако списъкът е изфабрикуван, в него са включени хора от такъв широк спектър. Ако някой е решил да скалъпва списък, защо да не сложи в него само прочути личности? Ако си е наумил да „пише“ славната история на ордена, в която присъстват Леонардо, Нютон и Виктор Юго, защо редом с тях е посочил не Данте, Микеланджело, Гьоте или Толстой, а някакви абсолютно неизвестни имена като Едуар дьо Бар и Максимилиан Лотарингски? Нещо повече, защо в списъка виждаме и „звезди от втора величина“, например Шарл Нодие, писател със скромни възможности, а не неговите съвременници Байрон и Пушкин, или такъв отявлен „особняк“ като Жан Кокто, а не писатели със световно признание като Андре Жид и Албер Камю? И защо в него са пропуснати хора като Пусен, който, както се убедихме, е свързан със загадката? Тези въпроси не ни даваха мира и ни подсказваха, че си заслужава да проучим списъка, преди да го отхвърлим като фалшификат.

Ето защо се заехме да се запознаем отблизо с хората, посочени в него като велики магистри, с техния живот и постижения. С тази цел съставихме нещо като въпросник, който, доколкото ни позволяваха силите, се опитахме да приложим към всяко име, включено в списъка:

1. Съществувала ли е лична връзка — пряка или косвена, между човека, посочен като велик магистър, и неговия предходник и приемник на този пост?

2. Съществува ли кръвна или друга роднинска връзка между човека, посочен като велик магистър, и родовете, посочени в родословията в „Документите на Братството“: с някои от родовете, за които се предполага, че са потомци на династията на Меровингите, най-вече с херцозите на Лотарингия?

3. Дали човекът, посочен като велик магистър, е свързан по един или друг начин с Рен Льошато, Жизор, Стене, „Св. Сюлпис“ и другите места, на които непрекъснато се натъквахме в досегашните си проучвания?

4. Щом Сион се определя като „франкмасонска ложа, отстояваща идеите на херметиците“, дали човекът, посочен като велик магистър, е проявявал интерес към учението на херметиците и е бил свързан с някое тайно общество?

Макар да бе трудно, а понякога и невъзможно да се доберем до информация за великите магистри отпреди XV в., проучването ни за хората, посочени като водачи на ордена оттам нататък, се увенча с учудващо пълни резултати. Мнозина се оказаха свързани по един или друг начин с доста от местата, имащи нещо общо със Сион: Рен Льошато, Жизор, Стене или „Св. Сюлпис“. Повечето от изброените хора имат някаква връзка, кръвна или друга, с владетелите на Лотарингия, дори Робърт Флъд например е бил учител на един от синовете на херцога на Лотарингия. От Никола Фламел нататък всички без изключение са последователи на херметиците, почти всички, дори Бойл и Нютон, са свързани с тайни общества. С едно-единствено изключение всеки, посочен в списъка на великите магистри, е имал контакт — било пряк, било чрез общи близки приятели — със своя предходник и наследник на този пост. Доколкото можахме да установим, в тази верига липсва само една брънка — някъде около Великата френска революция, между Максимилиан Лотарингски и Шарл Нодие, от което обаче не бива да си правим категорични заключения.

В тази глава едва ли е уместно да се спираме подробно на всеки от великите магистри. Неколцина от по-неизвестните са значими само в контекста на съответната епоха, а за да разкрием това значение, трябва да обясняваме надълго и нашироко забравени исторически събития. В случая с по-известните имена ще е невъзможно да им отделим подобаващото внимание само върху няколко страници. Ето защо сме дали кратки биографични данни на великите магистри и сме описали сбито връзките между тях в приложението в края на книгата. В тази глава ще се спрем на по-важните обществени и културни промени, в които мнозина велики магистри са играли заедно или поотделно определена роля. Тъкмо в тези обществени и културни промени съзряхме явния почерк на Братството от Сион.

Рене Анжуйски

Макар и почти забравен днес, Рене Анжуйски, или както е бил известен — Добрият крал Рене, е една от ключовите фигури в европейската култура непосредствено преди Ренесанса. Роден през 1408 г., той успява да се сдобие с какви ли не титли. Сред най-значимите са граф на Бар, граф на Прованс, граф на Пиемонт, граф на Гиз, херцог на Калабрия, херцог на Анжу, херцог на Лотарингия, крал на Унгария, крал на Неапол и Сицилия, крал на Арагон, Валенсия, Майорка и Сардиния и може би най-впечатляващата — крал на Йерусалим. В този случай, разбира се, Рене е крал само по титла. Въпреки това тази титла обозначава приемственост, простираща се чак до Годфрид Булонски, и е призната от другите европейски монарси. През 1445 г. една от дъщерите на Рене, Маргарита Анжуйска, се омъжва за краля на Англия Хенри VI и играе съществена роля във Войната между Червената и Бялата роза.

На младини Рене Анжуйски е свързан с Жана д’Арк, макар и да не са известни подробности. Според историците Жана е родена в град Домреми, херцогство Бар, тоест във владенията на Рене. Появява се на историческата сцена през 1429 г., когато отива в крепостта Вокульор на няколко километра от Домреми нагоре по течението на Мьоза. Оповестява пред коменданта на крепостта, че има „божествена мисия“: да спаси Франция от английските нашественици и да направи така, че дофинът, впоследствие Шарл VII, да се възкачи на френския престол. За да изпълнела мисията си, трябвало да иде при дофина, в неговия дворец, който се намира далеч на югозапад, в Шинон на Лоара. Жана д’Арк обаче не настоява пред коменданта на крепостта да се погрижи тя да стигне в двореца, а иска друго: специална аудиенция при херцога на Лотарингия — тъст на Рене и братовчед на баба му.

Молбата й е удовлетворена и Жана получава аудиенция при херцога в неговата столица — Нанси. Щом пристига, Рене Анжуйски вече е там. Когато херцогът на Лотарингия я пита какво иска, тя отвръща недвусмислено, с думи, които и до ден-днешен озадачават историците: „Вашият син, коне и неколцина добри мъже, които да ме отведат във Франция.“98

И по онова време, и по-късно мнозина са се опитвали да разгадаят каква точно е била връзката на Рене с Жана д’Арк. Според някои вероятно не особено надеждни източници те са любовници. Факт е, че са се познавали и че Рене е присъствал, когато Жана оповестява мисията си. Нещо повече, някои летописци от онова време твърдят, че когато Жана поема към двореца на дофина в Шинон, Рене тръгва с нея. И не само това. Според същите летописци Рене се сражава рамо до рамо с нея по време на обсадата на Орлеан99. През следващите столетия явно са предприемани не един и два опита да бъде премълчана ролята на Рене в живота на Жана д’Арк. И все пак по-късните му биографи не могат да кажат какво е правил той и къде се е намирал от 1429 до 1431 г., когато славата на Жана д’Арк достига връхната си точка. Обикновено премълчават този период или просто отсъждат, че е живял мирно и кротко в двореца в Нанси, за което обаче няма потвърждения.

Ако се съди от обстоятелствата, Рене все пак наистина е придружил Жана до Шинон. По онова време там последната дума има един човек: Йоланда Анжуйска. Тъкмо тя поддържа духа на нерешителния дофин, страдащ от треска. Тъкмо тя, кой знае защо, се обявява за закрилница и покровителка на Жана д’Арк. Тъкмо тя се преборва със съпротивата на двореца, отхвърлил предложението на дръзката девойка, и й издейства да замине с войската за Орлеан. Тъкмо тя убеждава дофина, че Жана може би наистина е избавителката на страната, за каквато се представя. Тъкмо тя стои зад брака на дофина не с друг, а със собствената й дъщеря. А Йоланда е майка на Рене Анжуйски.

Докато проучвахме тези подробности, и ние, подобно на мнозина съвременни историци, все повече оставахме с убеждението, че се касае за някаква задкулисна игра, за сложна интрига на най-високо равнище или за дързък план. Колкото повече се замисляхме, толкова повече ни се струваше, че главоломният възход на Жана д’Арк е режисиран от друг, който възползвайки се от преданията за някаква „дева от Лотарингия“, си е играел с чувствата на хората и е организирал така наречената „мисия“ на Орлеанската дева. Това, разбира се, не означава само по себе си, че е съществувало тайно общество, но правеше такова общество много по-вероятно. А в случай че тайна организация все пак е имало, твърде възможно е да я е оглавявал именно Рене Анжуйски.

Рене и темата за Аркадия

Дори Рене да е бил свързан по един или друг начин с Жана д’Арк, през втората половина на живота си той живее значително по-спокойно. За разлика от мнозина свои съвременници е по-скоро аристократ, отколкото воин. В това отношение сякаш не е създаден за своята епоха и изпреварва времето си, за да се превърне в нещо като предтеча на образованите италиански благородници от Ренесанса. Изключително начетен, той пише множество книги, които сам тълкува. Автор е на стихове, на мистични алегории и на един наръчник с правила за рицарските турнири. Прави всичко възможно да насърчава развитието на науката и по едно време дори наема на работа Христофор Колумб. Запознат е с езотеризма, а сред царедворците има и един евреин — Жан дьо Сен Реми, астролог, кабалист и лечител. Според множество исторически сведения той е дядо на Нострадамус, прочутия пророк от XVI в., за когото също ще стане дума.

Рене се интересува от рицарската литература, от творбите, посветени на Артур и Свещения Граал, който, изглежда, го е занимавал особено много. Според някои исторически сведения се гордее с една великолепна чаша от червен порфир, за която твърди, че е била използвана на сватбата в Кана. Рене разказва, че се е сдобил с нея в Марсилия, където според преданието Мария Магдалина идва със Свещения Граал. Други летописци споменават, че Рене Анжуйски притежава и втора чаша, вероятно същата, по ръба на която бил гравиран следния загадъчен надпис:

Няма да е преувеличено, ако кажем, че Рене Анжуйски дава силен тласък за появата на онова, което днес наричаме Ренесанс. Той притежава доста имоти в Италия и затова известно време живее там, близък е със семейство Сфорца, владетелите на Милано, и чрез тях се запознава с Медичите във Флоренция. Имаме доста основания да предполагаме, че именно повлиян главно от Рене, Козимо Медичи се впуска в своите дръзки начинания, преобразили западната цивилизация.

През 1439 г., когато Рене живее в Италия, Козимо Медичи започва да праща в цял свят свои хора, които да търсят древни ръкописи. Сетне, през 1444 г. основава първата обществена библиотека в Европа — библиотеката „Св. Марко“, с което отправя предизвикателство към отколешния монопол на църквата върху знанията. По изрично нареждане на Козимо за пръв път са преведени и стават достъпни множество книги, посветени на учението на Платон, на неоплатонианците, питагорейците, гностиците и херметиците. Пак по негово нареждане във Флорентинския университет за пръв път от седем века е въведено изучаването на древногръцки. Козимо се нагърбва да основе академия, в която да се изучават философията на питагорейците и платонизма. За кратък период на много места в Италия се появяват подобни институции, превърнали се в бастиони на западноевропейската езотерична традиция. Тъкмо от тях води началото си мощната ренесансова култура.

Рене Анжуйски не само допринася за създаването на академиите, но и въвежда в тях изучаването на една от любимите си символични теми — темата за Аркадия. По всяка вероятност именно в неговото творчество тя е възродена в западноевропейската християнска култура. Така например през 1449 г. Рене поставя в двореца в Тараскон няколко pas d’armes, причудлив хибрид между рицарски турнир и театрално представление: рицарите се сражават помежду си, като същевременно изпълняват нещо като драматични сценки. Един от най-известните pas d’armes на Рене Анжуйски се казва „Pas d’armes на овчарката“. Изпълнявана от неговата любовница, овчарката определено е героиня от древногръцкия мит за Аркадия, едновременно романтична и изразяваща определени философски възгледи. Тя е нещо като съдница на турнира, по време на който рицарите в алегорична форма представят борбата между различни ценности и идеи. Спектакълът съчетава по уникален начин мита за щастливите овчари от Аркадия с преданията за рицарите на Кръглата маса и загадъчния Граал.

Аркадия присъства в цялото творчество на Рене Анжуйски. Често е обозначавана като извор или гробница, и двете свързани с подземната река, която обикновено е отъждествявана с река Алфей, главната река на съвсем реалната географска област Аркадия в Гърция, която ту изчезва под земята, ту отново се появява, за да бликне от извора Аретуза в Сицилия. От най-дълбока древност чак до „Кубла хан“ на Коулридж река Алфей е смятана за свещена. Името й идва от същия корен, както гръцката дума „алфа“, която означава „пръв“ и „извор“.

Рене явно смята, че темата за подземната река е изключително богата на символични и алегорични значения. Наред с другото за него тя, изглежда, олицетворява „подземната“ езотерична традиция на питагорейството, гностицизма, кабалата и херметизма. За херцога обаче подземната река вероятно означава не просто различни учения, но и някаква по-конкретна фактологична информация, някаква „тайна“, предавана тайно от поколение на поколение, например непризнато, тоест „подземно“ потекло.

В италианските академии образът на „подземната река“ явно е съдържал всички тези смислови пластове. Той присъства толкова осезаемо в тях, че скоро самите академии биват наричани „аркадийски“. Така например през 1502 г. се появява крупно произведение, поемата „Аркадия“ на Джакопо Саназаро, а няколко години преди това в антуража на Рене в Италия е и някой си Жак Саназар, вероятно баща на поета. През 1553 г. поемата на Саназаро е преведена и на френски. Интересното е, че е посветена на кардинала на Ленонкур, който е сред предците на днешния граф на Ленонкур, съставил родословията в „Документите на Братството“.

През XVI в. Аркадия и „подземната река“ са измежду най-модните теми. В Англия Филип Сидни посвещава на тях най-значимото си произведение — „Аркадия“101. В Италия от тях черпи вдъхновение такава бележита личност като Торквато Тасо, който описва в своя шедьовър „Освободеният Йерусалим“ как Годфрид Булонски превзема Свещения град. През XVII в. темата за Аркадия достига върховен израз в творчеството на Никола Пусен, по-точно в неговите „Аркадийски овчари“.

Колкото повече проучвахме въпроса, толкова по-ясно ни ставаше, че „подземната река“ олицетворява нещо: някаква традиция, някакъв светоглед и система от ценности, вероятно и някаква конкретна информация. Този образ сякаш се бе превърнал в натрапчива идея за представителите на известни благороднически семейства играли немалка роля в политиката от онова време и пряко или косвено присъстващи в родословията на „Документите на братството“. Те, от своя страна, предават образа на „подземната река“ на хората на изкуството, които покровителстват. Така например Рене Анжуйски е предал нещо на представителите на семейства Медичи, Сфорца, Есте, Гонзаг, род, от който според „Документите на Братството“ произхождат двама велики магистри на Сион: Феранте ди Гонзаг и Луи ди Гонзаг, херцог на Невер. От тях темата за „подземната река“ прониква в творчеството на най-великите поети и художници от онова време, включително на Ботичели и на Леонардо да Винчи.

Манифестите на розенкройцерите

Подобно разпространение на определени идеи откриваме и през XVII в. първо в Германия, а оттам и в Англия. През 1614 г. се появява първият от така наречените „Манифести на розенкройцерите“, последван година по-късно от втория. По онова време манифестите предизвикват фурор, посрещнати са на нож от църквата и йезуитите и са приветствани с ентусиазъм от либерално настроените среди в протестантска Европа. Сред най-разпалените и влиятелни привърженици на розенкройцерството е Робърт Флъд, посочен в списъка като шестнайсетия велик магистър на Братството от Сион, което оглавява от 1595 до 1637 г.

Наред с другото „Манифестите на розенкройцерите“102 съдържат и житието на легендарния Кристиан Розенкройц. В тях се твърди, че са написани от тайно, „невидимо“ братство на „посветени“ в Германия и Франция, което ще преобрази света и човешките познания в съответствие с началата, заложени от езотеризма и херметизма, „подземната река“, която води началото си от Рене Анжуйски и слага своя отпечатък върху Ренесанса. Авторите на манифестите оповестяват, че скоро ще настъпи нова епоха на духовна свобода, епоха, когато човекът ще се отърси от своите окови, ще отприщи дремещите „тайни“ на природата и сам ще направлява съдбата си съобразно с вселенските и космическите закони за равновесието, пронизващи всичко. Наред с това от гледна точка на политиката манифестите са повече от бунтарски и съдържат яростни нападки срещу католическата църква и прогнилата Свещена римска империя. Днес вече се смята, че те са дело на германския теолог и езотерик Йохан Валентин Андрея, посочен в списъка като велик магистър на Братството от Сион непосредствено след Робърт Флъд. Дори и той да не е техен автор, манифестите със сигурност са писани от някой от съратниците му.

През 1616 г. се появява третият трактат на розенкройцерите — „Химическият брак на Кристиан Розенкройц“. Подобно на предишните два, и той излиза анонимно, ала след време Андрея си признава, че го е писал „като шега“ или „комедия“.

„Химическият брак“ е сложна алегория, свързана с учението на херметиците и по-късно намерила отражение в такива творби като Гьотевия „Фауст“. Както изтъква Франсис Йейтс, в нея се долавя въздействието на английския езотерик Джон Дий, оказал влияние и върху Робърт Флъд. Трактатът на Андрея съдържа и елементи на рицарските романи, посветени на Свещения Граал, както и символи на рицарите тамплиери: в нея Кристиан Розенкройц носи бяла наметка с червен кръст върху рамото. Вътре в повествованието е вмъкнато театрално представление: алегория в алегорията. Главна героиня на пиесата е принцеса с неуточнено „кралско“ потекло, чиито владения са заграбени от маврите, а тя е затворена в дървен сандък и е хвърлена в морето. Останалата част от пиесата е посветена на нейните премеждия и на венчавката й с принц, който ще й помогне да си възвърне владенията.

Установихме, че Андрея е далечен роднина на семействата, чиито родословия са поместени в „Документите на Братството“. Не открихме обаче да е бил кръвен роднина с някого от тях освен може би с Фридрих, курфюрст на Рейнски Пфалц. Фридрих е племенник на един от водачите на френското протестантство — Анри дьо Латур д’Оверн, виконт на Тюрен и херцог на Булон, някогашната титла на Годфрид Булонски. Анри има родствени връзки и с владетелите на Лонгвил, чиито представители се срещат често и в „Документите на Братството“, и в нашето проучване. А през 1591 г. хвърля много усилия да превземе град Стене.

През 1613 г. Фридрих, курфюрст на Рейнски Пфалц, се жени за Елизабет Стюарт, дъщеря на краля на Англия Джеймс (Яков) I, внучка на Мария Стюарт, кралица на Шотландия, и правнучка на Мари дьо Гиз, а родът Гиз е издънка на Лотарингите. Век по-рано Мари дьо Гиз е омъжена за херцога на Лонгвил, а след смъртта му — за краля на Шотландия Джеймс (Яков) V. Чрез този династичен брак са свързани династиите Стюарт и Лотаринги. В резултат на него в родословията на „Документите на Братството“, макар и периферно, се появяват и Стюартите, а Андрея, както и тримата велики магистри след него проявяват в една или друга степен интерес към шотландската кралска династия. По онова време Лотарингите са в упадък. Ако в ония години Сион е бил организиран и действащ орден, той сигурно е подкрепял, най-малкото временно и частично, определено по-влиятелните Стюарти.

При всички положения след венчавката си с Елизабет Стюарт Фридрих превръща своя дворец в Хайделберг в средище на езотеризма. Както пише Франсис Йейтс:

Накъсо, розенкройцерите и техните привърженици явно възлагат на Фридрих определена мисия, и духовна, и политическа. А той на драго сърце се нагърбва с предопределената му роля ведно с упованията и надеждите, свързани с нея. През 1618 г. приема короната на Бохемия, предложена му от тамошните благородници, вдигнали се на бунт. С това си навлича гнева на папата и на Свещената римска империя и ускорява избухването на опустошителната Трийсетгодишна война. Само след две години той и Елизабет са принудени да потърсят убежище в Холандия, а Хайделберг е прегазен от католическата войска. Следващия четвърт век Германия се превръща в основното полесражение за най-тежкия, кървав и опустошителен сблъсък в европейската история преди XX в., сблъсък, през който католицизмът почти успява да си възвърне хегемонията от Средновековието.

В този хаос Андрея създава мрежа от тайни общества, известни като Християнски съюзи. Според тяхната програма, съставена от Андрея, всеки съюз е оглавяван от княз, чиято самоличност се пази в тайна и който е подпомаган от двайсет други князе, всеки специалист в дадена научна област, разпределени в три групи104. Първоначално задачата на Християнските съюзи е да опазят застрашеното знание, особено последните научни открития, повечето от които са анатемосани от църквата като еретични. Същевременно обаче те са убежище за хора, преследвани от Инквизицията, която напредва заедно с войската на католиците и е твърдо решена да унищожи из корен остатъците от учението на розенкройцерите. Така мнозина учени, философи и езотерици намират убежище в създадените от Андрея съюзи. Те ги прехвърлят нелегално в Англия, където франкмасонството тъкмо започва да печели позиции — в този смисъл съюзите явно изиграват съществена роля за появата на масонските ложи.

Сред преследваните европейци, заминали за Англия, има и много съратници на Андрея: Самуел Хартлиб, Ян Коменски, известен с псевдонима Комениус, с когото Андрея дълго време поддържа кореспонденция, Теодор Хаак, приятел на Елизабет Стюарт, с която си пише кореспонденция, и доктор Джон Уилкинс, бивш личен капелан на Фридрих от Пфалц и по-късно епископ на Честър.

Щом пристигат в Англия, те установяват тесни връзки с масоните. Сближават се например с Робърт Мъри, чието посвещаване в масонска ложа през 1641 г. е сред първите, документирани в историята, с Елайъс Ашмол, антиквар, добре запознат с рицарските ордени, станал масон през 1646 г, с младия, рано прославил се Робърт Бойл, който, макар да не е масон, членува в друго, още по-тайно общество105. Няма конкретни доказателства, че това общество е Орденът от Сион, но ако се вярва на „Документите на Братството“, Бойл става негов велик магистър непосредствено след Андрея.

По време на Протектората на Кромуел тези будни и начетени европейци и англичани основават така наречения Невидим колеж, име, което Андрея му дава в чест на Манифестите на розенкройцерите. Когато през 1660 г. монархията е възстановена, Невидимият колеж прераства в Кралското общество106, а негов покровител става Чарлс II от династията на Стюартите. Основателите на Обществото до един са масони и човек с право би предположил, че то поне като замисъл е масонска организация, която чрез Християнските съюзи на Андрея е наследница на „невидимото братство на розенкройцерите“. Кралското общество обаче не е кулминацията на „подземната река“, обратното, през Бойл тя води към Исак Нютон, посочен в списъка като следващ велик магистър на Сион, а оттам към франкмасонството от XVIII в. с неговата разклонена сложна организация.

Династията на Стюартите

Ако се вярва на „Документите на Братството“, след Нютон велик магистър на Сион става Чарлс Ратклиф. За разлика от Нютон и Бойл, дори от Андрея това име не ни говореше почти нищо. Отпърво дори не бяхме сигурни за кой Чарлс Ратклиф става дума. Но бързо установихме, че той е оказал голямо влияние в културата на XVIII в., за което обаче не се знае много.

От XVI в. семейство Ратклиф от Нортумбрия е сред най-знатните в страната. През 1688 г., малко преди да бъде детрониран, Джеймс (Яков) II ги прави графове на Дъруентуотър. Самият Чарлс Ратклиф е роден през 1693 г. майка му е незаконна дъщеря на Чарлс II и на неговата любовница Мол Дейвис. Тоест по майчина линия Ратклиф има във вените си кралска кръв и е внук на предпоследния монарх от династията Стюарт. Братовчед е на принц Чарлс Хубави и на Джордж Лий, граф на Личфийлд, друг незаконен внук на Чарлс II. Следователно не е чудно, че Ратклиф е посветил толкова от живота си на каузата на Стюартите.

През 1715 г. тази кауза е отстоявана главно от „стария претендент“, Джеймс (Яков) III, който по онова време живее в изгнание в Бар Льодюк под покровителството на херцога на Лотарингия. Същата година и Ратклиф, и по-големият му брат Джеймс участват във въстанието в Шотландия. И двамата са пленени и са хвърлени в затвора, а Джеймс е екзекутиран. Явно подпомаган от графа на Личфийлд, Чарлс успява да избяга сякаш по чудо от затвора Нюгейт и намира убежище при якобитите във Франция. През следващите години става личен секретар на „младия претендент“ принц Чарлс Хубави.

През 1745 г. принц Чарлс отива в Шотландия и прави донкихотовски опит да възстанови династията Стюарт на британския престол. Същата година, когато тръгва с френски кораб, за да се присъедини към него, Ратклиф е пленен край Догър Банк. Година по-късно, през 1746-а, „младият претендент“ претърпява съкрушително поражение в битката край Каладън Мур. След няколко месеца Чарлс Ратклиф е обезглавен в лондонския затвор Тауър.

Докато са във Франция, представителите на династия Стюарт се включват активно в разпространяването на франкмасонството. Смятани са за родоначалници на така наречения Шотландски ритуал в масонството, който въвежда по-високи степени, отколкото в другите масонски ложи. Той обещава посвещаване в по-значими и дълбоки тайнства, съхранявани в Шотландия и предавани от поколение на поколение. Шотландският ритуал установява по-пряка връзка между франкмасонството и различните течения в езотеризма: алхимията, кабалата и херметизма, смятани за част от розенкройцерството, и изследва задълбочено не само древните мистици, но и славната история на масонството.

Твърде вероятно Шотландският ритуал е разпространен благодарение главно на Чарлс Ратклиф, ако не и въведен от него. При всички положения тъкмо той основава през 1725 г. първата масонска ложа в континентална Европа, по-конкретно в Париж. Същата или може би следващата година е обявен за велик магистър на всички ложи във Франция и е посочван като такъв най-малко до 1736 г. С други думи, именно Ратклиф има най-голяма заслуга за разпространяването на франкмасонството през XVIII в.

Този факт почти не се знае, защото особено след 1738 г. Ратклиф гледа да стои в сянка. Явно е работил предимно чрез посредници и „говорители“. Най-прочут измежду тях е обгърнатият в тайнственост рицар107 Андрю Рамзи108.

Роден е в Шотландия някъде през 80-те години на XVII в. През младостта си членува в полумасонското, полурозенкройцерско Братство на филаделфийците. Сред неговите членове са най-малко двама близки приятели на Исак Нютон. Самият Рамзи се прекланя пред Нютон и го смята за мистик, посветен в древните тайнства, чиито вечни истини е преоткрил и възсъздал.

Рамзи е свързан с Нютон и по друга линия. Познава се с Жан Дьозаглие, един от най-добрите му приятели. През 1707 г. учи математика при Никола Фасио дьо Дюийе, най-близкия съратник на Нютон. Подобно на Нютон симпатизира на камизарите, секта, близка до катарите, която в Южна Франция е подложена на гонения и заради която Фасио дьо Дюийе си изпаща.

През 1710 г. Рамзи посещава Камбре и се сближава с мистика философ Фенлон, бивш кюре от „Св. Сюлпис“, който дори по онова време е бастион на доста съмнителна ортодоксалност. Не е установено кога точно Рамзи се е запознал с Чарлс Ратклиф, но през 20-те години на XVIII в. той вече е прегърнал каузата на якобитите. По едно време дори е личен наставник на принц Чарлс Хубави.

Въпреки връзките си с якобитите през 1729 г. се връща в Англия и макар да няма нужната подготовка, бързо е приет в Кралското общество. Става член и на една по-неизвестна организация — Клуба на джентълмените отцепници, в който участват личности като Дьозаглие, Александър Поуп и чак до смъртта си през 1727 г. Исак Нютон.

През 1730 г. Рамзи отново е във Франция и все повече пропагандира каузата на франкмасонството. Според историческите сведения посещава сбирките на ложата заедно с мнозина прочути личности, например Дьозаглие. Покровителстван е от владетелите на Тур д’Оверн, виконти на Тюрен и херцози на Булон, които преди 75 години са в близки отношения с Фридрих, курфюрст на Рейнски Пфалц. По времето на Рамзи херцогът на Булон се пада братовчед на принц Чарлс Хубави и е сред най-изявените представители на франкмасонството. Той предоставя на Рамзи имение в провинцията и градска къща и го назначава за учител на сина си.

През 1737 г. Рамзи издава прочутото си „Похвално слово“, обемист трактат върху историята на франкмасонството, който с времето става един от основните документи на тайната ложа109. Тъкмо благодарение на „Похвално слово“ Рамзи се утвърждава като главен изразител на масонските възгледи. Установихме обаче, че чрез Рамзи всъщност е говорел Чарлс Ратклиф, оглавяващ ложата по времето, когато Рамзи чете пред нея „Похвалното си слово“, и присъствал на погребението му през 1743 г. Но ако Ратклиф е силата, която стои зад Рамзи, по всяка вероятност Рамзи е връзката между него и Нютон.

Въпреки преждевременната смърт на Ратклиф през 1746 г. семената, които той посява в Европа, продължават да дават кълнове. В началото на 50-те години на XVIII в. се появява нов „вестител“ на франкмасонството: германецът Карл Готлиб фон Хунд. Той твърди, че е бил посветен в тайното братство през 1742 г., година преди смъртта на Рамзи и четири години преди екзекуцията на Ратклиф. Според думите му при посвещаването си е бил въведен в нова система на франкмасонството, доверена му от „незнайни повелители110“, които, ако се вярва на твърденията на Хунд, били тясно свързани с якобитите. В началото дори му се струвало, че неговото посвещаване е ръководено не от друг, а от самия принц Чарлс Хубави. По всичко личи, че това всъщност е бил Чарлс Ратклиф.

Разновидността на франкмасонството, в която е въведен Хунд, е своеобразно продължение на Шотландския ритуал и по-късно е наречена Ритуал на съвършенството. Името й идва от полаганата клетва за безпрекословно, безрезервно подчинение на загадъчните „незнайни повелители“. Представителите на тази разновидност претендират, че са преки приемници на рицарите тамплиери, някои от които са оцелели през гоненията от 1307–1314 г. и са пренесли ордена си в Шотландия.

Вече бяхме срещали подобно твърдение. Въз основа на проучванията си решихме, че то донякъде е достоверно. Според някои сведения в битката при Банокбърн на страната на Робърт Брус са се сражавали и тамплиери. Булата, с която папата разпуска ордена, така и не стига в Шотландия и там орденът не е преследван официално. В Аргайлшир открихме и останки от гробище, където по всяка вероятност са погребвани тамплиери. Най-ранните надгробни плочи са от XIII в., най-късните — от XVIII в. Върху по-старите са гравирани уникални надписи и символи, същите, каквито могат да се видят във владенията на тамплиерите в Англия и Франция. Върху по-късните тези символи са съчетани с типично масонски мотиви, което иде да подскаже, че двата ордена вероятно са се слели. Тоест не бе изключено тамплиерите да са се пренесли в затънтената пустош на средновековен Аргайл, да са продължили там тайно дейността си и малко по малко от монашески да са станали светски орден и да са се свързали с масонските гилдии и тамошните знатни родове.

Ето защо твърденията на Хунд за произхода на Ритуала на съвършенството ни се видяха твърде правдоподобни. Ала за свое огорчение и срам той не е в състояние да доразвие новата система във франкмасонството. Неговите съвременници го заклеймяват като шарлатанин и го обвиняват, че си е измислил историята за своето посвещаване, срещата с така наречените „незнайни повелители“ и това, че те са му възложили да наложи Ритуала на съвършенството. На тези обвинения Хунд отговаря само, че кой знае защо, „незнайните повелители“ са го изоставили, че са му обещали да се свържат отново с него и да му дадат напътствия, но не са се появили. До края на живота си той се кълне, че казва истината и че е бил изоставен от своите сподвижници, които не били плод на въображението му.

Колкото повече се замисляхме над твърденията на Хунд, толкова по-правдоподобно ни звучаха те; убеждавахме се все повече, че той е станал невинна жертва не на предумишлена измяна, по-скоро на обстоятелства, на които не е могъл да повлияе никой. Ако се вярва на Хунд, той е бил посветен в ордена през 1742 г., когато якобитите още оказват мощно политическо влияние в континентална Европа. През 1746 г. обаче Ратклиф вече е мъртъв, както и мнозина негови сподвижници, докато други гният по затворите или са в изгнание в далечни земи, някои чак в Северна Америка. Дори и да не са се свързали повторно с протежето си, „незнайните повелители“ явно не са го сторили предумишлено. Фактът, че Хунд е изоставен непосредствено след провала на якобитите, само потвърждава правотата на думите му.

Съществува още едно доказателство, което ни кара да вярваме не само на твърденията на Хунд, но и на „Документите на Братството“: един списък на великите магистри на тамплиерите, който, както настоява той, му е предоставен от „незнайните повелители“111. Вече установихме, че списъкът на великите магистри на ордена, поместен в „Тайните досиета“, е точен, толкова точен, че явно е почерпен от източници „за вътрешно ползване“. Ако не се брои начинът на изписване на едно от имената, списъкът на Хунд съвпада напълно със списъка в „Тайните досиета“, тоест Хунд се е сдобил някак със списък, по-точен от всички останали по онова време. Нещо повече, получил го е в момент, когато по-голямата част от документите, на които се осланяхме в проучването си: укази, актове, възвания, са иззети от папата и все още се съхраняват във Ватикана, тоест до тях няма достъп никой. Това потвърждава, че Хунд не си е измислил историята с „незнайните повелители“ и че те са знаели изключително много за Ордена на тамплиерите, с други думи, имали са достъп до „вътрешна информация“.

Въпреки отправяните към него обвинения Хунд не е оставен на произвола на съдбата. След краха на якобитите негов закрилник и близък приятел става не друг, а самият император на Свещената римска империя Франц, херцог на Лотарингия, който през 1735 г. се оженва за императрицата на Австрия Мария Терезия и така полага началото на династията на Хабсбургите-Лотарингите. Според „Документите на Братството“ братът на Франц I — Шарл Лотарингски, наследява Ратклиф като велик магистър на Сион.

Франц I е първият европейски император, станал масон и оповестил открито масонските си възгледи. Той е посветен в ложата през 1731 г. в Хага, бастиона на езотеризма, откакто по време на Трийсетгодишната война розенкройцерите се преселват там. Човекът, ръководил посвещаването на Франц I, е Жан Дьозаглие, близък съратник на Нютон, Рамзи и Ратклиф. Малко след посвещаването си Франц I отива на дълго посещение в Англия, където става член на организацията с безобидното име Клуб на джентълмените отцепници.

През следващите години той допринася повече от всеки друг европейски монарх за разпространяването на масонството. Неговият двор във Виена се превръща в нещо като европейска столица на масонството и средище на езотеризма. Самият Франц I е алхимик и има специална лаборатория в императорския дворец Хофбург. След смъртта на последния представител на рода Медичи става велик херцог на Тоскана и ловко обезврежда Инквизицията, опитала се да подложи на гонения франкмасоните във Флоренция. Посредством Франц I Чарлс Ратклиф, основателят на първата масонска ложа в континентална Европа, оставя трайно наследство.

Шарл Нодие и неговото обкръжение

В сравнение с бележитите политици и дейци на културата, които го предхождат, в сравнение дори с Чарлс Ратклиф Шарл Нодие сякаш се е сдобил случайно с титлата велик магистър. Познавахме го като човек, попаднал едва ли не случайно в литературата: като сравнително слаб белетрист, плодовит есеист, второстепенен романист и автор на разкази в стила на Е. Т. А. Хофман, а по-късно и на Едгар Алън По. За съвременниците си обаче той е крупен писател с огромно влияние. Нещо повече, оказа се, че е свързан с проучването ни по доста причудлив начин.

През 1824 г. той вече е прочут белетрист. Същата година е назначен за директор на библиотека „Арсенал“, където се съхраняват най-много средновековни и особено окултни ръкописи. Наред с другите съкровища там се пазят и алхимичните трактати на средновековния алхимик Никола Фламел, посочен в списъка като един от по-ранните велики магистри на Сион, както и библиотеката на кардинал Ришельо, изключително богата сбирка от трудове, посветени на магията, кабалистиката и херметизма. В „Арсенал“ има и други ценни ръкописи. След избухването на Великата френска революция много от манастирите в страната са ограбени и всички книги и ръкописи са изпратени на съхранение в Париж. Сетне, през 1810 г., в стремежа си да създаде пълна библиотека на световната литература Наполеон изземва почти целия архив на Ватикана и го донася в Париж. Той е натоварен в над три хиляди сандъка, в които са и всички документи, свързани с тамплиерите, на които Наполеон държи особено много. Макар и след време някои от материалите да са върнати в Рим, повечето остават във Франция. Тъкмо тези книги, окултни трактати, ръкописи, иззети от манастирите, и архивът на Ватикана, минават през ръцете на Нодие и съратниците му, които неуморно ги пресяват, изучават и картотекират.

Заедно с Нодие работят Елифас Леви и Жан-Батист Питоа с литературен псевдоним Пол Кристиан. През следващите години трудовете на последните двама отново пробуждат интереса към езотеризма. Тъкмо те заедно със своя наставник Нодие са в основата на така нареченото френско „окултно възраждане“. През XIX в. „История и приложение на магията“ на Питоа се превръща в настолна книга на всички, заели се да усвоят езотеричните учения. Наскоро преиздадена на английски заедно с посвещението на Нодие, книгата и днес се цени изключително много сред хората, проявяващи интерес към окултното.

Докато е директор на библиотека „Арсенал“, Нодие продължава да издава книга след книга. Сред най-значимите му късни творби е обемисто многотомно илюстрирано издание, което днес е антикварна рядкост и което е посветено на свещените местности в древна Франция. В своя капитален труд Нодие отделя много място на Меровингите, твърде странен факт, при положение че по онова време никой не проявява и най-малък интерес към династията. Авторът пише доста подробно и за тамплиерите и посвещава специална глава на Жизор, където надълго и нашироко разказва за загадъчното „отсичане на бряста“ от 1188 г., което според „Документите на Братството“ бележи разрива между тамплиерите и Ордена от Сион112.

Ала Нодие е не само библиотекар и писател. Твърде общителен, самовлюбен и ексцентричен, той прави всичко възможно да е център на вниманието и без колебание „си набива цената“. В библиотека „Арсенал“ организира нещо като салон, с който си спечелва славата на един от най-влиятелните и уважавани „крале“ в културата от своето време. До смъртта си през 1845 г. успява да създаде цяло поколение творци, мнозина от които по-късно го засенчват с достиженията си. Така например най-добър приятел и ученик на Нодие е младият Виктор Юго, който според „Документите на Братството“ го наследява като велик магистър на Сион. Сред другите негови възпитаници са Франсоа-Рьоне дьо Шатобриан, който отива на поклонение на гроба на Пусен в Рим и издига надгробен камък с репродукция на „Аркадийски овчари“, Балзак, Дьолакроа, Дюма баща, Ламартин, Мюсе, Теофил Готие, Жерар дьо Нервал и Алфред дьо Вини. Подобно на поетите и живописците от Ренесанса, и те черпят с пълни шепи от езотеризма и най-вече от херметизма. Включват в творбите си и множество теми, мотиви, препратки и алюзии за загадката, започнала за нас от Сониер и Рен Льошато. През 1832 г. например излиза „Пътешествие до Рен Льошато“, книга, в която надълго и нашироко се разказва за легендарното съкровище, свързано с Бланшфор и Рен Льошато. Авторът на тази забравена книга, Огюст дьо Лабуас-Рошфор, пише и друга творба: „Любовниците — на Елеонор“, на чийто титул, кой знае защо, е сложено мотото „Et in Arcadia Ego“.

Литературната дейност на Нодие, както и интересът му към езотеризма определено имат отношение към нашето изследване. В живота му обаче съществува още нещо, свързано дори по-пряко с проучването ни. От най-ранна възраст Нодие участва активно в различни тайни общества. Още през 1790 г. например, едва на десет години, той общува с така наречените филаделфийци113. Някъде през 1793 г. създава друга група, която може би е част от първата и в която членуват мнозина от хората, организирали по-късно заговора срещу Наполеон. От една програма, съставена през 1797 г., личи, че същата година е учредена трета група, и тя наричаща се Филаделфийците114. В библиотеката на Безансон се пази написано на таен език есе, съчинено и прочетено пред групата от един от най-близките приятели на Нодие — то е озаглавено „Аркадийски овчар свири първи звуци на селска флейта115“.

През 1802 г. в Париж Нодие пише за връзката си с тайно общество, което той определя като „библейско и питагорейско“116. Сетне, през 1816 г., издава, без да се подписва, една от най-интересните си творби, която се радва на голяма популярност: „История на тайните общества във войската от времето на Наполеон“. В нея авторът се изразява твърде двусмислено. Никъде не уточнява дали това е документално или художествено произведение. Ако не друго, поне загатва, че описва в леко завоалирана алегорична форма конкретни исторически събития. При всички положения обаче е изложил цялостната философия на тайните общества, на които приписва множество исторически заслуги, включително свалянето на Наполеон. Нодие оповестява, че съществуват доста тайни общества, но добавя, че едно от тях има надмощие и всъщност ръководи останалите. Според автора това „върховно“ тайно общество се нарича Филаделфийците. Същевременно той подчертава, че „е дал клетва пред филаделфийците да не издава истинското им име“117. В едно обръщение обаче, което Нодие цитира, се намеква за Сион. То било прочетено на сбирка на филаделфийците от един от хората, организирали заговора срещу Наполеон. Той говори за новородения си син:

Книгата на Нодие се появява точно когато страхът от тайните общества става едва ли не патологичен. Те често биват обвинявани, че са в дъното на Великата френска революция, а обстановката в Европа след Наполеон в много отношения наподобява ерата на маккартизма в Съединените щати от 50-те години на нашия век. На всички непрекъснато им се привиждат заговори, започва лов на вещици. Всички обществени безредици, и най-дребните размирици или недоволство са приписвани на „тайни съзаклятници“, на добре организирани нелегални общества, които дърпат конците иззад кулисите, подкопават основите на утвърдените институции и непрекъснато замислят пагубни саботажи. Подобна психоза неминуемо поражда ожесточени гонения. Насочени срещу някаква въображаема заплаха, те, от своя страна, дават тласък за появата на съвсем реални противници на режима, на съзаклятници, обединени съобразно принципите на толкова оплюваните въображаеми конспиративни програми. Дори когато са плод на въображението, тайните общества хвърлят в паника управниците, които изпадат едва ли не в мания за преследване и често забъркват каши, каквито не би могла да забърка никоя тайна организация. Безспорно е, че митът за тайните общества, ако не и самите тайни общества изиграват решаваща роля за европейската история от XIX в. А един от главните създатели на този мит, дори може би негов автор е Шарл Нодие119.

Дебюси и Розата и Кръстът

През целия XIX в. тенденциите, на които Нодие дава израз: огромният интерес към тайните общества и към езотеризма изобщо — от ден на ден печелят привърженици и оказват все по-голямо влияние. Те достигат връхната си точка в Париж от края на века, в обкръжението на Клод Дебюси, който според „Тайните досиета“ е велик магистър на Сион през 1891 г., когато Беранже Сониер открива в Рен Льошато тайнствените свитъци.

Както личи, Дебюси се запознава с Виктор Юго чрез поета символист Пол Верлен. След време пише музика към доста от произведенията на Юго. Участва активно и в движението на символистите, което през последното десетилетие от века става водещо в културния живот на Париж. В обкръжението на символистите има прочути личности, има и особняци. Сред тях са младият духовник Емил Офе и Ема Калве, чрез която Дебюси се запознава със Сониер, загадъчният маг на френската символистична поезия Стефан Маларме, към чийто шедьовър „Следобедът на един фавън“ Дебюси пише музика, драматургът символист Морис Метерлинк, чиято пиеса за династията на Меровингите „Пелеас и Мелизанда“ композиторът превръща в прочута опера, скандалният граф Филип-Огюст Вилие дьо Лил-Адам, чиято „розенкройцерска“ пиеса „Аксел“ става настолна книга за символистите. Макар и смъртта през 1918 г. да му попречва да довърши начинанието си, Дебюси се заема да пише либрето по драмата на Вилие, което също да превърне в опера. Измежду другите му приятели са знаменитостите, посещавали прочутия салон, който Маларме организира във вторник: Оскар Уайлд, У. Б. Йейтс, Щефан Георг, Пол Валери, младият Андре Жид и Марсел Пруст.

Приятелите на Дебюси и Маларме проявяват интерес към езотеричното, но се срещат и с хора, които са още по-запалени по тайнственото и загадъчното. Дебюси общува на практика с всички прочути личности от така нареченото френско „окултно възраждане“. Сред тях е маркиз Станислав де Гуайта, близък на Ема Калве, основал така наречения Кабалистичен орден на Розата и Кръста, както и Жюл Боа, друг известен сатанист, който освен на Ема Калве е приятел и на Макгрегър Мейдърс. Насърчаван от Жюл Боа, Мейдърс основава най-известното окултно общество в Британия от онова време, Ордена на Златната зора.

Измежду окултистите, с които се познава Дебюси, е и доктор Жерар Анкос, известен като Папюс120: с този литературен псевдоним той издава книга за картите за гадаене таро, смятана и досега за една от най-меродавните. Освен че членува в множество езотерични ордени и общества, той е довереник на царя на Русия Николай и на царица Александра. Сред най-близките му съратници е човек, вече появявал се в нашето изследване — Жюл Доанел. През 1890 г. той става библиотекар в Каркасон и основава в Лангедок неокатарска църква, на която заедно с Папюс са епископи. Обявява се и за епископ гностик на Мирпоа, включващ енориите Монсегюр, Але и Рен Льошато.

Църквата на Доанел е осветена от един източен епископ, и то в парижкия дом на лейди Кейтнес, съпруга на лорд Джеймс Синклер, граф на Кейтнес. Тази църква явно е била поредната безобидна секта или култ, каквито има много в края на миналото столетие. По онова време обаче тя разбунва духовете на управниците. За Ватикана е подготвен специален доклад, в който се казва, че „катарството отново надига глава“. А папата анатемосва институцията на Доанел и войнствено я заклеймява като издънка на „някогашната албигойска ерес“.

Въпреки анатемата в средата на последното десетилетие от миналия век Доанел проявява завидна активност в енорията на Сониер, и то точно по времето, когато кюрето на Рен Льошато започва да трупа богатства. Твърде вероятно двамата се познават чрез Дебюси. Или чрез Ема Калве. Или чрез абат Анри Буде, кюре на Рен Лебен, най-добър приятел на Сониер и колега на Доанел от Дружеството за изкуство и наука в Каркасон.

Сред окултистите, с които Дебюси се сближава най-много, е Жозефен Пеладан, друг приятел на Папюс и както бихме могли да се досетим, любовник на Ема Калве. През 1889 г. Пеладан отива на поклонение в Светите места. Когато се връща, обявява, че е открил гроба на Исус, но не там, където всички смятат, че се намира той — в Църквата на Христовия гроб, а под джамията Ал Акса, където някога са били владенията на тамплиерите. Според един ентусиазиран поклонник на Пеладан неговото откритие е „толкова изумително, че в друго време би разтърсило из основи католическия свят“121. И Пеладан, и неговите съратници обаче не пожелават да обяснят как човек може да открие и да докаже с такава сигурност къде точно се намира гробът на Исус, нито защо това откритие би трябвало да разтърси католическия свят — освен, разбира се, ако не е съдържало нещо много важно, противоречиво, дори сензационно. При всички положения Пеладан не дава повече подробности. Ала макар да е ревностен католик, той е убеден, че Исус е бил обикновен простосмъртен.

През 1890 г. Пеладан основава нов орден — Ордена на католическата Роза и Кръст, на тамплиерите и на Свещения Граал. За разлика от другите розенкройцерски институции от онова време орденът, кой знае защо, не е анатемосан от папата. Междувременно Пеладан проявява все по-голям интерес към изкуствата. Според него творецът трябва да е „рицар с броня, поел на символично търсене на Свещения Граал“. И в съответствие с това свое убеждение се впуска в истински естетически кръстоносен поход: всяка година урежда нашумелите по онова време изложби, известни като „Салона на Розата + Кръста“, чиято цел е „да подкопаят реализма, да преобразят вкуса на хората, говорещи романски езици, и да създадат идеалистична школа в изобразителното изкуство“. За тази цел доста теми и сюжети са заклеймени и отхвърлени като лишени от стойност, „дори и да са пресъздадени много добре, безупречно“. Списъкът на заклеймените теми и сюжети включва „прозаични“ картини на историческа, патриотична и военна тематика, платна на съвременна тема, портрети, пасторални сцени и „всички пейзажи освен онези, в които е следван стилът на Пусен“122.

Пеладан не се ограничава само с живописта. Обратното, опитва се да наложи естетическите си канони и в музиката и театъра. Създава своя трупа, играеща написани специално за случая пиеси на теми като Орфей, аргонавтите и Златното руно, „Мистерията на Розата и Кръста“ и „Мистерията на Свещения Граал“. Спектаклите обикновено са поставяни под покровителството на Клод Дебюси.

Сред другите съратници на Пеладан и Дебюси е и Морис Барес, който на младини е свързан заедно с Виктор Юго с кръжеца около „Кръста и Розата“. През 1912 г. той издава най-известния си роман „Вдъхновеният хълм“, който според мнозина съвременници е доста прозрачна алегория на Беранже Сониер и Рен Льошато. Безспорно има съвпадения, които са прекалено очебийни, та да са плод на случайността. Барес обаче не избира за място на действието Рен Льошато или някое друго селище в Лангедок. Обратното, „Вдъхновеният хълм“ е в Лотарингия и на него е разположено селце, някогашното средище за поклонение на Сион.

Жан Кокто

В случая с Жан Кокто ни се стори невероятно той да е оглавявал влиятелно тайно общество дори повече, отколкото Чарлс Ратклиф и Шарл Нодие. За тях обаче установихме, че са поддържали твърде интересни връзки с някои хора. Докато за Кокто не открихме почти нищо.

Дума да няма, Кокто произхожда от среди, близки до „коридорите на властта“: в семейството му има много политици, а чичо му е високопоставен дипломат. Ала най-малкото привидно Кокто се откъсва от тези среди: петнайсетгодишен напуска своя дом и се свързва с бохемата в Марсилия. През 1908 г. вече се налага като изявен творец. Едва навършил двайсет години, се сближава с Пруст, Жид и Морис Барес. Близък приятел е и на правнука на Виктор Юго Жан, заедно с когото се запалва по спиритуализма и окултизма. Бързо усвоява тайните на езотеризма, а херметизмът налага силен отпечатък не само върху творчеството, но и върху естетическите му възгледи изобщо. През 1912 г., ако не и по-рано, се сприятелява с Дебюси, когото споменава често, макар и между другото, в дневниците си. През 1926 г. рисува декорите за постановката на операта „Пелеас и Мелизанда“, понеже, както отбелязва един негов съвременник, „изгаря от желание веднъж завинаги да свърже името си с Клод Дебюси“.

В личния си живот Кокто, който освен другото по едно време става наркоман и има множество хомосексуални връзки, е доста хаотичен, с което си спечелва славата на луда глава, на безхарактерен и безотговорен човек. Всъщност обаче много държи на мнението на другите и въпреки безразборния си живот внимава да не си отреже пътя към хора с влияние и власт. Както сам е признавал, открай време мечтае за обществено признание, почести, уважение, дори да стане член на Френската академия. И прави всичко възможно мечтите му да се сбъднат. Поддържа приятелство със знаменитости като Жак Маритен и Андре Малро. Макар и да не се интересува особено от политика, през Втората световна война заклеймява правителството във Виши и явно подкрепя съпротивителното движение. През 1949 г. става член на Почетния легион. През 1958 г. е поканен от брата на Дьо Гол да произнесе реч за обстановката във Франция. Малко трудно ни е да си представим Кокто в тази роля, ала той явно я е играл често и е държал на нея.

Почти през целия си живот е поддържал връзки — кога близки, кога спорадични — с католиците роялисти. Често се среща с представители на старата аристокрация, включително с някои от приятелите и покровителите на Пруст. Същевременно обаче неговият католицизъм е твърде съмнителен, твърде неортодоксален и се доближава по-скоро до естетическа нагласа, отколкото до религиозна вяра. През втората половина на живота си посвещава много енергия на реставрирането на църкви — в това, изглежда, се долавя далечното влияние на Беранже Сониер. Но дори в това отношение набожността му буди подозрения: „Мислят ме за религиозен художник, понеже изографисах един параклис. Вечната мания на хората да слагат етикети!“123.

Подобно на Сониер, и Кокто вмества в религиозните си рисунки странни и многозначителни детайли. Някои от тях могат да бъдат видени във „Френската св. Богородица“ край Лестър Скуеър в Лондон. Църквата е построена през 1865 г. и освещаването й вероятно е свързано с масоните. През 1940 г. по време на най-ожесточените бомбардировки на английската столица сградата е сериозно повредена. Въпреки това си остава предпочитаният храм за французите емигранти от комитета „Свободна Франция“ на Дьо Гол и след войната е възстановена и изографисана от художници от цяла Франция. Сред тях е и Кокто, който през 1960 г., три години преди смъртта си, прави стенопис, изобразяващ Разпятието. То е представено по твърде странен начин. Слънцето е черно, а в долния десен ъгъл се вижда зловеща зелена фигура. Нарисуван е и римски войник с щит, върху който има силно стилизирана птица, символ на древноегипетския бог Хор. Сред скърбящите жени и стотниците, хвърлящи зарове, се забелязват двама мъже, безспорно наши съвременници: единият е самият Кокто, който многозначително се е обърнал с гръб към кръста. Най-смайващото е, че върху стенописа е нарисуван единствено долният край на кръста. Човекът върху разпятието се вижда само до коленете — лицето не е изобразено и е трудно да кажем кой точно е разпънат. В нозете му, точно до кръста, има огромна роза. Накъсо, стенописът е осеян с очебийни символи на Розата и Кръста, които, меко казано, са твърде странни за католическа църква.

Двамата Йоан XXIII

„Тайните досиета“, където е поместен списъкът на предполагаемите велики магистри на Сион, излизат през 1956 г. Кокто умира едва през 1963 г., тоест не е отбелязано кой го е наследил на този пост и кой би могъл да оглавява днес Братството на монасите от Сион. Но самият Кокто повдига още един твърде интересен въпрос.

Според „Документите на Братството“ до „отсичането на бряста“ през 1188 г. Сион и Орденът на тамплиерите имат един и същи велик магистър. Ако се вярва на сведенията, след 1188 г. Сион избира свой велик магистър — Жан дьо Жизор. След поемането на поста всеки велик магистър променя името си на Жан (Йоан), или, тъй като е имало и четири жени, Жана (Йоана). Така от 1188 г. до днес сред великите магистри на ордена откриваме множество Жановци и Жани. Те безспорно навеждат на мисълта за папство, свързвано в съответствие с традицията на езотеризма и херметизма с Йоан, в противовес на екзотеричното папство, свързвано с Петър.

Основният въпрос обаче е кой Йоан. Йоан Кръстител? Йоан Евангелистът, любимият ученик от Четвъртото евангелие? Йоан Богослов, авторът на Откровението? Явно е някой от тримата, защото през 1188 г. Жан дьо Жизор съвсем преднамерено взима името Йоан II. Кой тогава е Йоан I?

Какъвто и да е отговорът на този въпрос, в списъка на великите магистри на Сион Жан Кокто се появява като Йоан XXIII. През 1959 г., когато според сведенията Кокто още оглавява Сион, папа Пий XII умира и кардиналите избират за нов Понтифекс кардинала на Венеция Анджело Ронкали. Всеки ръкоположен папа си избира име и кардинал Ронкали всява, и то с основание, голям смут, когато се спира на името Йоан XXIII. На първо място, името „Йоан“ е анатемосано, след като в началото на XV в. е използвано от един антипапа. Още повече че вече е имало Йоан XXIII — антипапа, оттеглил се от понтификата през 1415 г. и бил преди това — един твърде интересен факт! — епископ на Але. С други думи, кардинал Ронкали е постъпил най-малкото странно, като е приел същото име.

През 1976 г. в Италия излиза загадъчна книга, преведена малко след това на френски. Озаглавена е „Пророчествата на папа Йоан ХХIII“ и съдържа мъгляви пророчески стихове в проза, писани според съставителите от папата, който е починал преди тринайсет години — през 1963 г., същата година, когато умира и Кокто. Като цяло „пророчествата“ са доста неясни и трудно могат да бъдат разтълкувани. Не е доказано и че наистина принадлежат на Йоан XXIII. В предговора обаче се твърди, че са негово дело. Твърди се и още нещо: че Йоан ХХIII тайно е членувал в Розата и Кръста и че се е сближил с ордена, докато през 1935 г. е бил папски нунций в Турция.

Излишно е да казваме, че подобно твърдение звучи невероятно. То няма как да бъде доказано, не открихме факти, които да го подкрепят. Но защо някой е седнал да твърди подобно нещо?

Може ли все пак да е вярно? Дали в него има зрънце истина? Според историческите сведения през 1188 г. Братството на монасите от Сион е приело и второ име — Розата и Кръстът Веритас. Ако папа Йоан наистина е свързан с Розата и Кръста и ако тази организация е Братството на Сион, изводът е изключително интересен. Излиза, че след като е избран за папа, кардинал Ронкали е взел името на своя велик магистър, така че по някаква символична причина Йоан ХХIII да оглавява и Сион, и папската институция.

Ако това не отговаря на истината, съвпадението е наистина невероятно. Няма начин списъкът в „Документите на Братството“ да е бил скалъпен така, че да се получи подобно съвпадение: той да завършва с велик магистър на име Йоан ХХIII и в същото време на престола на св. Петър да седи човек пак с това име. Списъкът с великите магистри на Сион е съставен и получен в Националната библиотека в Париж най-късно през 1956 г., три години, преди Йоан ХХIII да стане папа.

Установихме още едно смайващо съвпадение. През XII в. един ирландски монах на име Малахия написва пророчества като тези на Нострадамус. По една случайност мнозина високопоставени римокатолици, включително и сегашният папа Йоан-Павел II, ценят високо тези пророчества. Наред с другото Малахия предрича кой през вековете ще заема престола на св. Петър. За всеки папа дава описание, състоящо се от една-две думи. За Йоан ХХIII пише, че ще е „пастир и кормчия“124. Знаем, че официалното обръщение към великите магистри на Сион на старофренски е „nautonnier“, тоест кормчия.

Каквато и да е истината зад тези странни съвпадения, няма съмнение, че тъкмо на папа Йоан XXIII дължим в най-голяма степен обновлението на римокатолическата църква, че именно той, както са отбелязвали мнозина, я въвежда в XX век. Това е постигнато главно с реформите, одобрени от Втория ватикански събор, свикан от Йоан ХХIII. Същевременно обаче той е в дъното и на други промени. Йоан ХХIII например преразглежда отношението на църквата към франкмасонството, нарушава назадничавата традиция, преобладавала цели две столетия, и обявява, че католикът може да бъде и масон. През юни 1960 г. пише и едно важно апостолско писмо125, в което говори по-конкретно за „безценната Христова кръв“. Никой дотогава не й е придавал такова значение. В посланието се набляга на страданията на Исус като човек и се подчертава, че човечеството е било спасено именно с тази пролята кръв. В писмото на папа Йоан ХХIII Страстите Господни и неговата кръв придобиват по-значими измерения, отколкото Възкресението и дори самото Разпятие.

Онова, което можем да прочетем между редовете на посланието, е от огромна важност. Както отбелязва един изследовател, то променя из основи християнската вяра. Ако човечеството е получило избавление чрез проливането на Христовата кръв, излиза, че смъртта и възкръсването на Исус са нещо второстепенно, да не кажем излишно. Не е било необходимо Исус да умира върху кръста, за да укрепи вярата.

Какви изводи трябваше да направим от фактите, които бяхме събрали? Повечето бяха съществени и сякаш доказваха, че съществува някакъв план, някакъв цялостен замисъл. Оказа се, че колкото и неправдоподобен да ни се е сторил в началото, списъкът на великите магистри на Сион е подчинен на интересна закономерност. Така например мнозина от хората, посочени в него, имат кръвна или лична връзка със семействата, чиито родословия са поместени в „Документите на Братството“ — и най-вече с владетелите на Лотарингия. Повечето личности, изброени в списъка, членуват в един или друг орден или тайно общество. Абсолютно всички, макар и католици по вероизповедание, имат доста неортодоксални религиозни възгледи. Абсолютно всички проявяват интерес към езотеризма. В почти всички случаи великият магистър е свързан доста тясно със своя предходник и наследник на този пост.

Ала колкото и значима да е, тази закономерност не доказва нищо. Не доказва например, че Братството на монасите от Сион, за което се уверихме, че е съществувало през Средновековието, е оцеляло и през следващите столетия, още по-малко пък, че хората, посочени като велики магистри, наистина са оглавявали ордена. Все още ни се струваше невероятно някои от тях да са били велики магистри. В някои случаи тази наша теза бе подкрепена и от възрастта, на която съответният велик магистър е оглавил ордена. Не бе изключено, разбира се, Едуар дьо Бар, избран за велик магистър на пет години, или Рене Анжуйски — на осем, просто да са получили поста по някакъв наследствен принцип. Той обаче не важи за Робърт Флъд или Шарл Нодие, станали велики магистри на двайсет и една години, или за Дебюси, оглавил ордена на двайсет и три годишна възраст. Те просто не са имали време да изкачат всички степени, както например е във франкмасонството. Нито пък са получили признание в областта, в която работят. Тази аномалия ни се струваше необяснима, освен ако степента „велик магистър на Сион“ не бе чисто символична, нещо като ритуал, и не е била присъждана на статисти, вероятно неосъзнаващи какъв пост заемат.

Нямаше обаче смисъл да правим догадки, най-малкото въз основа на информацията, с която разполагахме. Ето защо отново се обърнахме към историята и се заехме да проучваме Братството на монасите от Сион и по други източници освен по списъка на великите магистри, по-конкретно по обемистите архиви на владетелите на Лотарингия и на някои от останалите родове, споменати в „Документите на Братството“. Искахме да проверим и други твърдения в тях, както и да открием доказателства, че е съществувало тайно общество, дърпащо конците иззад кулисите.

Ако Братството от Сион наистина е било тайно, едва ли щяхме, разбира се, да намерим някъде да се говори открито за него. В случай че е съществувало през вековете, то сигурно е действало под прикритието на различни маски, лица и имена, например под названието „Ормус“, от което впоследствие се е отказало. Едва ли е излагало на показ конкретните си политически възгледи и становища. Дори и да е изтичала информация за определена съгласувана позиция, тя явно е звучала твърде неправдоподобно. При положение че си имахме работа с организация, оцеляла близо девет столетия, трябваше да й признаем, че тя е действала изключително гъвкаво и се е приспособявала към условията. Дори самото й оцеляване говори, че е притежавала тези качества, в противен случай е щяла да се изроди в куха форма, лишена от всякаква власт, като например Дворцовата стража във Великобритания. Накъсо, Братството от Сион едва ли е имало една и съща структура през цялото си съществуване. Обратното, вероятно е било принудено периодично да се променя, да се нагажда като структура и цели спрямо променливия калейдоскоп на световната политика точно както преди век кавалерията е трябвало да бъде сменена с танкове и бронетранспортьори. В способността си да се приспособява към изискванията на времето и да използва неговите ресурси и терминология Сион явно е мерел ръст със своя екзотеричен съперник — римокатолическата църква, или може би със зловещата организация, известна като мафия. Ние, разбира се, не гледахме на членовете на Братството от Сион като на някакви префинени злосторници. Но ако не друго, мафията поне показа как, за да оцелее, една тайна организация се нагажда към различните епохи и каква огромна власт притежава.

Братството на монасите от Сион във Франция

Ако се вярва на „Документите на Братството“, между 1306 и 1480 г. Сион е притежавал девет храма. През 1481 г., когато умира Рене Анжуйски, броят им е нараснал на двайсет и седем. Според списъците най-важните се намират в Бурж, Жизор, Жарнак, Мон Сен Мишел, Монревал, Париж, Льопюи, Солем и Стене. В „Тайните досиета“ е добавено някак между другото, че има и една „арка, наречена «Beth-Ania», или Къщата на Ана, която е разположена в Рен Льошато“126. Не е съвсем ясно какво означава този пасаж, разбира се само, че Рен Льошато се радва на особено внимание. Пък и едва ли е някакво съвпадение, че след като изгражда вилата си, Сониер я нарича вила Витания.

Според „Тайните досиета“ храмът в Жизор е от 1306 г. и се намира на улица Виена. Явно е свързан с подземен тунел с местното гробище и параклиса „Св. Катерина“ под крепостта. Твърди се, че през XVI в. този параклис или криптата към него са се превърнали в хранилище за архивите на Братството от Сион, подредени в трийсет сандъка.

В началото на 1944 г., когато германците превземат Жизор, от Берлин пристига специална военна мисия, получила заповед да направи разкопки под крепостта. Мисията се проваля заради десанта на съюзническите войски в Нормандия, но скоро след това един френски работник — Роже Ломоа, решава сам да направи разкопки. През 1946 г. той съобщава на кмета на града, че е открил подземен параклис с деветнайсет каменни саркофага и трийсет метални сандъка. Молбата му да продължи разкопките и да огласи своето откритие остава без отговор: властите протакат, явно умишлено, да я удовлетворят. Най-сетне, през 1962 г., Ломоа възобновява своята работа в Жизор. Разкопките са под патронажа на Андре Малро, по онова време министър на културата на Франция, но не са огласени пред обществеността. Не са намерени обаче никакви саркофази и сандъци. В печата и в различни издания дълго се спори дали изобщо е имало подземен параклис. Ломоа твърди, че отново е проникнал в параклиса, но че той е бил плячкосан. Каквато и да е истината, факт е, че в два стари ръкописа, единия от 1696 г, другия от 1375 г.127, се споменава за подземен параклис с име „Св. Катерина“.

Ако не за друго, най-малкото заради това разказът на Ломоа, както и твърдението, че архивите на Сион, са се съхранявали в подземния параклис, ни се сториха правдоподобни. Още повече че бяхме намерили неопровержими доказателства: Братството на монасите от Сион е съществувало най-малко три века след кръстоносните походи и разтурянето на Ордена на тамплиерите. Има документи, датиращи от периода началото на XIV в. — началото на XVII в. и свързани с Орлеан и с храма „Св. Самсон“ на Сион недалеч от града, в които между другото се споменава и орденът. Така например е записано черно на бяло, че в началото на XVI в. членовете на Братството на монасите от Сион в Орлеан отказват да спазват „устава“ и да „живеят заедно“, с което си навличат гнева на папата и на краля на Франция. В края на XV в. орденът е обвинен и в какви ли не други нарушения: в това, че не спазва своя устав, че членовете му живеят „отделно“, а не „под един и същи покрив“, че са „разгулни“, че напускат пределите на „Св. Самсон“, не посещават черковните служби и не си правят труда да ремонтират сградата, пострадала сериозно през 1562 г. През 1619 г. търпението на властите явно се изчерпва. Според историческите сведения през тази година Братството на монасите от Сион е прогонено от „Св. Самсон“ и сградата е предоставена на йезуитите128.

В никой от документите, датиращи от 1619 г. насам, не намерихме да се споменава Братството от Сион — поне под това име. Но ако не друго, най-малкото можехме да докажем, че то е съществувало до XVII в. Ала самото доказателство повдигаше редица съществени въпроси. Като начало историческите сведения, които издирихме, не хвърляха светлина с какво всъщност се е занимавало Братството, какви са били неговите цели, интереси и евентуално влияние. Второ, от тях излизаше, че става дума за нещо незначително, за загадъчно братство на монаси или религиозни фанатици, чиято дейност, макар и еретична и вероятно обгърната в тайна, не е особено важна. Не виждахме връзка между очевидно немарливите обитатели на „Св. Самсон“ и прочутия, легендарен орден на Розата и Кръста, между неколцината непокорни монаси и институция, сред чиито велики магистри са някои от най-бележитите представители на западноевропейската история и култура. Според „Документите на Братството“ Сион е мощна и влиятелна организация, създала Ордена на тамплиерите и направлявала световната политика. Историческите сведения, на които се натъкнахме, дори не намекваха за институция от такъв мащаб.

Не бе изключено, разбира се, „Св. Самсон“ край Орлеан да е смятан от Сион за твърде отдалечен храм и членовете на ордена да не са развивали там активна дейност. И наистина, Орлеан дори не е включен в списъка на важните храмове на Сион, поместен в „Тайните досиета“. Ако Сион наистина е бил фактор, с който е трябвало да се съобразяват, Орлеан явно е само частица от един значително по-мащабен замисъл. Излизаше, че трябва да търсим другаде следи от ордена.

Херцозите на Гиз и Лотарингия

Карта 6. Херцогство Лотарингия в средата на XVI в.

През XVI в. владетелите на Лотарингия и техните роднини, владетелите на Гиз, правят съгласуван решителен опит да изместят династията Валоа от френския престол. Няколко пъти са на крачка от успеха. Само за трийсет години всички монарси от рода Валоа, техните наследници и принцове измират и династията е пред изчезване.

Три поколения владетели на Гиз и Лотарингия се мъчат да се възкачат на френския престол. Най-близко до целта са през 50-те и 60-те години на XVI в., когато на тяхна страна са Шарл, кардинал на Лотарингия, и брат му Франсоа, херцог на Гиз. Шарл и Франсоа са свързани с Гонзаг, владетелите на Мантуа, и с Шарл дьо Монпансие Бурбонски, главнокомандващ френската кралска армия, посочен в „Тайните досиета“ като велик магистър на Сион до 1527 г. Нещо повече, херцогът на Гиз Франсоа е женен за Ана д’Есте, херцогиня на Жизор. И в амбициите си да се домогне до престола той явно е подкрепян и подпомаган, макар и негласно, от Феранте ди Гонзаг, велик магистър на Сион от 1527 до 1575 г.

1. Херцозите на Гиз и Лотарингия.

И Франсоа, и брат му, кардиналът на Лотарингия, са описвани от по-късните историци като фанатизирани католици, тесногръди, груби, проявяващи нетърпимост и жестокост. Има обаче безспорни доказателства, че подобни квалификации са донякъде преувеличени, поне по отношение на религиозния фанатизъм. По всичко личи, че Франсоа и брат му са хитри нагаждачи, които правят мили очи ту на католиците, ту на протестантите в името на крайната си цел129. Така например на Трентския събор, състоял се през 1562 г., кардиналът на Лотарингия се опитва да децентрализира папската институция, да предостави самостоятелност на местните епископи и да възстанови църковната йерархия от времето на Меровингите.

През 1563 г. Франсоа дьо Гиз всъщност вече е крал, когато при атентат е застрелян. Брат му, кардиналът на Лотарингия, умира дванайсет години по-късно, през 1575 г. Но вендетата срещу френската кралската династия не престава. През 1584 г. новият херцог на Гиз и повият кардинал на Лотарингия отново предприемат опит да свалят монарха. Техен главен съюзник е Луи ди Гонзаг, херцог на Невер, който според „Документите на Братството“ девет години преди това е станал велик магистър на Сион. Върху знамето на заговорниците е изобразен лотарингският кръст — някогашният герб на Рене Анжуйски130.

Враждата не стихва. В края на века династия Валоа най-сетне е унищожена. Ала родът на владетелите на Гиз също е съвсем обезкървен и тъкмо когато си е разчистил пътя към престола, не може да намери подходящ кандидат за крал.

Не се знае дали е имало организирано тайно общество или таен орден, които да подкрепят владетелите на Гиз и Лотарингия. Те безспорно са подпомагани от множество чужденци: емисари, пратеници, наемници, агенти провокатори, шпиони, които не е изключено да са били обединени в такава нелегална организация. Според Жерар дьо Сед такъв агент е Нострадамус; съществуват и други „Документи на Братството“, които потвърждават това негово подозрение. При всички положения има редица доказателства, че Нострадамус е работил тайно за Франсоа дьо Гиз и Шарл, кардинал на Лотарингия131.

Ако Нострадамус наистина е бил агент на владетелите на Гиз и Лотарингия, той не само им е доставял важна информация за действията и плановете на техните противници, но и като придворен астролог на френските монарси е знаел какви ли не интимни тайни, както и техните слабости и капризи. Спекулирайки с уязвимите им места, е шантажирал психологически представителите на династия Валоа и ги е правел лесна плячка за техните врагове. А тъй като им е съставял и хороскопи, вероятно е съветвал противниците им кога е най-удобният момент срещу тях да бъде извършено покушение. Накратко, доста от предсказанията на Нострадамус явно са били не просто предсказания, а закодирани съобщения, графици, нареждания, планове за действие.

При всички положения едно е безспорно: някои от пророчествата на Нострадамус са свързани не с бъдещето, а с миналото, с рицарите тамплиери, династията на Меровингите, историята на владетелите на Лотарингия. Учудващо много от предсказанията му имат отношение с Разес, някогашното име на графството, където се намира Рен Льошато132. А безбройните четиристишия, в които се говори за възхода на „le grand monarch“133, подсказват, че той би трябвало да дойде от Лангедок.

Натъкнахме се на още някои факти, свързващи още по-тясно Нострадамус с нашето изследване. Според Жерар дьо Сед134, както и според преданията, преди да стане пророк, Нострадамус е прекарал доста време в Лотарингия. Явно е минал през нещо като чиракуване, през пробен период, след който е бил „посветен“ в много важна тайна. Според легендата е получил древна книга, съдържаща множество тайни познания, въз основа на която по-късно е написал своите пророчества. Книгата му е била показана не къде да е, а в обгърнатото със загадъчност абатство в Орвал, построено от втората майка на Годфрид Булонски, където според нашето изследване по всяка вероятност е основано Братството на монасите от Сион. Във всички случаи още цели две столетия Орвал е свързван с името на Нострадамус. Чак до Великата френска революция и епохата на Наполеон в Орвал се появяват книги с пророчества, приписвани на Нострадамус.

Съперничество за френския престол

До средата на 20-те години на XVI в. крал на Франция е Луи ХIII. Ала силата, която стои зад него, човекът, предопределящ политиката на страната, е кардинал Ришельо, пръв министър на Луи XIII, останал в историята като въплъщение на макиавелизма и на политическата обиграност. Не е изключено обаче той да е играл и друга роля.

Докато Ришельо постига във Франция невиждана дотогава стабилност, останала Европа и по-точно Германия е опустошавана от пожара на Трийсетгодишната война. По начало тя не избухва по религиозни причини, ала силите бързо се поляризират: от едната страна са фанатизирано католическите Испания и Австрия, а от другата — протестантските войски на Швеция и на малките германски княжества, включително Рейнски Пфалц, чиито владетели, курфюрст Фридрих и съпругата му Елизабет Стюарт, живеят в изгнание в Хага. Фридрих и съюзниците му на бойното поле са подкрепяни и подпомагани от мислители и автори розенкройцери и в континентална Европа, и в Англия.

През 1633 г. кардинал Ришельо започва да провежда дръзка и наглед невероятна политика: включва в Трийсетгодишната война и Франция, но не на страната, на която би могло да се очаква. Като кардинал пренебрегва верските си задължения, за да наложи надмощието на Франция в Европа. Опитва се да неутрализира Австрия и Испания, които открай време застрашават сигурността на страната му, както и да разруши хегемонията, извоювана преди повече от столетие от испанците в някогашните владения на Меровингите: Холандия и част от днешна Лотарингия. Вследствие на това Европа е смаяна от безпрецедентните действия на католическия кардинал, управляващ католическа държава и въпреки това изпратил католически части да се бият на страната на протестантите — срещу други католици. Нито един историк досега дори не е намеквал, че Ришельо е розенкройцер. Той обаче едва ли е могъл да направи нещо друго, с което така безусловно да застане на страната на розенкройцерите и да спечели тяхното благоразположение.

Междувременно Лотарингите отново проявяват, макар и не открито, апетити към френския престол. Този път претендент е Гастон Орлеански, по-малък брат на Луи XIII. Самият той не е от династията на Лотарингите. През 1632 г. обаче се оженва за сестрата на херцога на Лотарингия. Тоест, по майчина линия във вените на наследника му ще тече кръвта на Лотарингите и ако Гастон се възкачи на престола, те ще управляват Франция след едно поколение. Тази мисъл е достатъчна, та той да си спечели подкрепа. Сред поддръжниците на Гастон открихме човек, на когото вече се бяхме натъквали: Шарл, херцог на Гиз, ученик на младия Робърт Флъд и мъж на Анриет-Катерин дьо Жоайоз, владетелка на Куиза и Арк, където е гробът, еднакъв с този върху картината на Пусен.

Опитите Гастон да измести Луи от престола се провалят, но времето е на страната на Гастон или най-малкото на неговите потомци, понеже Луи XIII и Ана Австрийска нямат деца. Според мълвата кралят е хомосексуалист или импотентен, и наистина, има сведения, че от аутопсията след смъртта му се установява, че той не е можел да има деца. През 1638 г. обаче след двайсет и три годишен брак Ана Австрийска най-неочаквано ражда момче. По онова време, пък и днес малцина вярват, че баща на детето е кралят. Според историците от онова време, пък и според по-късни летописци баща е кардинал Ришельо или някой негов човек, например неговото протеже и наследник на кардиналския пост Мазарини. Има слухове, че след смъртта на Луи XIII Мазарини и Ана Австрийска дори се оженват тайно.

При всички положения раждането на наследник на Луи XIII осуетява плановете на Гастон Орлеански и Лотарингите. Когато през 1642 г. умират и Луи, и Ришельо, е предприет първият от множеството добре премислени опити Мазарини да бъде отстранен и невръстният Луи XIV да не наследи престола. Започнали като народни бунтове, тези опити прерастват в гражданска война, продължила цели десет години и останала в историята като Фрондата. Наред с Гастон Орлеански сред подстрекателите й са доста хора, родове и благородници, с които вече се бяхме сблъсквали: херцогът на Булон Фредерик-Морис дьо Латур д’Оверн; виконтът на Тюрен; херцогът на Лонгвил — внук на Луи ди Гонзаг, който е херцог на Невер и половин век преди това велик магистър на Сион. Щабквартирата и столицата на Фрондата е не другаде, а в старинния град Стене в Ардените.

Общество Светото тайнство

Според „Документите на Братството“ в средата на XVII в. Братството на монасите от Сион „насочва всичките си усилия да смъкне от власт Мазарини“. Явно не успява. Фрондата е разгромена, Луи XIV все пак става крал на Франция, а Мазарини, макар и да е отстранен за кратко от поста си, бързо си възстановява позициите и остава пръв министър до края на живота си през 1660 г. Но щом Сион е насочил усилията си към това да отстрани Мазарини, излиза, че най-сетне се бяхме натъкнали на някаква следа, на нещо, по което да проследим местонахождението на братството и неговата дейност. Знаехме кои родове са участвали във Фрондата — техните родословия също бяха указани в „Документите на Братството“, и бе логично да свържем Сион с подстрекателите на размириците.

В „Документите на Братството“ се твърдеше, че Сион се е противопоставял активно на Мазарини. Твърдеше се и че някои семейства и благороднически родове: например Лотарингите, Гонзагите, владетелите на Невер, Гиз, Лонгвил и Булон, не само симпатизират на ордена — техни представители стават негови велики магистри. Историята потвърждава, че тъкмо тези благороднически семейства са оглавявали опозицията срещу кардинала. Излизаше, че сме установили с какво точно се е занимавало Братството на Сион, а също и поне някои от неговите членове. В случай че бяхме прави, Сион — най-малкото през въпросния период, просто е било поредното име на едно движение и конспирация, които историците отдавна са установили и описали.

Ала участниците във Фрондата не са единствените, опълчили се срещу Мазарини. С него са се борили и други, и то доста след края на Фрондата. В „Документите на Братството“ многократно и упорито се споменава обществото Светото тайнство и се намеква недвусмислено, че това всъщност е Сион, или организация, свързана с него и действаща за прикритие под друго име, ала повтаряща характерните за ордена структура, дейност и методи.

Светото тайнство представлява високо организирано и дейно тайно общество. Няма никакво съмнение, че то е съществувало, за него свидетелстват и историци от онази епоха, и по-късни автори. Запазени са архивите му, на обществото са посветени множество книги и публикации. Името му е познато във Франция, то и досега е обгърнато в загадъчност и се радва на популярност. Някои от документите му дори са обнародвани.

Според историческите сведения обществото е учредено някъде между 1627 и 1629 г. от благородник, близък на Гастон Орлеански. И до ден-днешен обаче не се знае кой го е ръководел и е определял неговата политика. Единствените хора, свързвани безспорно с него, са или посредници, или редови членове, действали според нарежданията на висшестоящите. Сред тях са братът на херцогинята на Лонгвил и Шарл Фуке, брат на висшия финансов интендант на Луи XIV, както и чичото на философа Фенелон, който чрез Рамзи, рицар в масонската ложа, след половин век оказва огромно влияние върху франкмасонството. Измежду най-известните личности, свързвани с обществото Светото тайнство, са обвитият и до ден-днешен в загадъчност Сен Венсан дьо Пол и Никола Павийон, епископ на Але, град, отстоящ само на няколко километра от Рен Льошато, както и Жан-Жак Олие, основател на семинария „Св. Сюлпис“. Всъщност сега се смята, че тъкмо в „Св. Сюлпис“ е било седалището на обществото135.

Като структура и дейност Светото тайнство се доближава до Ордена на тамплиерите и подготвя почвата за франкмасонството. От „Св. Сюлпис“ обществото организира гъста мрежа от свои клонове в провинцията. Членовете извън Париж не знаят кой точно ги ръководи и често са принуждавани да преследват цели, които не споделят. Дори им е забранено да общуват помежду си, с което се осигурява една силно централизирана власт. Дори в Париж водачите на обществото не се разкриват пред онези, които им служат така всеотдайно. Накъсо, обществото е организация, наподобяваща хидра с невидима глава. И досега не е известно кой го е ръководил. Знае се обаче, че лидерите на Светото тайнство са действали съобразно с някаква голяма тайна от изключителна важност. В историческите сведения от онова време се говори недвусмислено за „Тайната, която е същина на обществото“. Според един от уставите му, открит значително по-късно, „тъкмо тайната предопределя духа на обществото и е най-важна за него“136.

За пред непосветените нови членове обществото се занимава главно с благотворителна дейност най-вече в районите, опустошени от религиозните войни и сетне от Фрондата: Пикардия, Шампания и Лотарингия. Днес обаче се знае със сигурност, че тази „благотворителност“ е само удобен параван за истинските цели на Светото тайнство: да се включи в така наречения „религиозен шпионаж“, като събира „разузнавателни данни“, и да внедри свои хора в най-важните държавни структури във Франция, включително в близките до краля кръгове.

Обществото явно преуспява и в двете насоки. Така например като член на кралския Съвет на съзнанието Венсан дьо Пол става изповедник на Луи XIII, а след време и близък съветник на Луи XIV, докато Мазарини не се противопоставя и не го принуждава да се откаже от тази роля. Колкото до кралицата майка Ана Австрийска, тя поне до едно време е пионка в ръцете на обществото, което я настройва срещу Мазарини. Ала Светото тайнство не се ограничава с престола. В средата на XVII в. обществото вече се радва на влияние и сред аристокрацията, в парламента, съда и полицията: в не един и два случая тези институции дръзват открито да се противопоставят на краля.

Така и не открихме историк, който било в онази епоха, било по-късно да е разтълкувал същността на обществото. Повечето го описват като войнствена католическа организация, като бастион на фанатизирани ортодокси, решени да изкоренят веднъж завинаги всички ереси. Но защо в една католическа държава подобна организация ще действа подмолно? И кои по онова време са еретиците? Протестантите? Или янсенитите? Да де, но сред членовете на обществото има множество протестанти и янсенити.

Ако Светото тайнство наистина е отстоявало толкова фанатично католицизма, то би трябвало да подкрепя кардинал Мазарини, който в края на краищата въплъщава интересите на римокатолицизма. Но ето че обществото всъщност му обявява война и вбесен, кардиналът се зарича, че няма да се успокои, докато не го унищожи. Нещо повече, Светото тайнство си навлича омразата и на други официални институции. Йезуитите се опълчват срещу обществото, други представители на католическата власт го обвиняват в „ерес“, тоест в същото, с което Светото тайнство претендира, че се бори. През 1651 г. епископът на Тулуза оповестява, че членовете му „богохулстват“, и намеква, че в ритуалите им има нещо твърде неблагочестиво137, любопитен отглас на обвиненията, отправяни към тамплиерите. Епископът дори се заканва да ги отлъчи от църквата. Повечето от членуващите в обществото му се изсмиват в очите, твърде странна реакция за „фанатизирани“ католици.

Сдружението е учредено, когато розенкройцерството е в зенита на славата си. Всички смятат, че „невидимото братство“ е вездесъщо, което поражда не само паника и параноя, но и неминуемия „лов на вещици“. Но така и не е открит нито един розенкройцер, особено в католическа Франция, където розенкройцерското братство си остава плод на въображението на наплашената общественост. Така ли е обаче наистина? Ако розенкройцерите са решили да влияят върху съдбините на Франция, едва ли са могли да го постигнат по-лесно, освен като за прикритие създадат организация, уж преследваща розенкройцерите. С други думи, те вероятно са постигнали целите си и са спечелили привърженици в страната, като са разигравали ролята на заклети врагове на самите себе си.

Общество Светото тайнство се бори, и то с успех, срещу Мазарини и Луи XIV. През 1660 г., по-малко от година преди смъртта на кардинала, кралят се обявява официално срещу обществото и със заповед го разпуска. Следващите пет години Светото тайнство ловко пренебрегва неговото разпореждане. Накрая, през 1665 г. стига до извода, че е невъзможно и занапред да действа в „сегашната си форма“. В съответствие с това всички документи, свързани с обществото, са иззети и са скрити в тайно хранилище в Париж, чието местонахождение и досега не е установено, макар да се смята, че е в „Св. Сюлпис“138. Ако това наистина е така, значи и след повече от две столетия до архивите на обществото достъп са имали хора като абат Емил Офе.

Ала макар и Светото тайнство да престава да съществува в „сегашната си форма“, то не се отказва от дейността си най-малкото до началото на следващия век и продължава да бъде трън в очите на Луи XIV. Според непотвърдени данни оцелява чак до нашето столетие.

Дори това да не е вярно, едно е сигурно: обществото не се разпада след официалното му разтурване през 1665 г. През 1667 г. Молиер, който е заклет привърженик на Луи XIV, напада Светото тайнство със завоалирани, макар и доста красноречиви намеци в своя „Тартюф“. Въпреки че официално е разпуснато, обществото отвръща на нападките, като прави така, че пиесата да бъде свалена от сцената — тя не е играна цели две години въпреки августейшото застъпничество за драматурга. В лицето на някои писатели обществото явно си има и свои говорители, сред които според мълвата е и Ларошфуко, взел активно участие във Фрондата. Според Жерар дьо Сед и Лафонтен е член на Светото тайнство и неговите прекрасни, наглед безобидни басни всъщност са насочени под прикрита форма срещу краля. Подобно твърдение не е безпочвено: Луи XIV не харесва Лафонтен и прави всичко възможно той да не бъде приет във Френската академия. А сред покровителите на писателя са херцогът на Гиз, херцогът на Булон, виконтът на Тюрен и вдовицата на Гастон Орлеански.

Така в Светото тайнство открихме едно реално съществувало тайно общество, чиято история в по-голямата си част е документирана. На пръв поглед то е католическо, макар и дейността му определено да е насочена срещу католицизма. Тясно свързано е с някои влиятелни аристократични семейства, които участват във Фрондата и чиито родословия са включени в „Документите на Братството“. Негово седалище е „Св. Сюлпис“. То внедрява свои хора на ключови постове и с времето започва да оказва силно влияние. Активно се противопоставя на кардинал Мазарини. Във всички тези отношения се покрива почти напълно с представата за Братството от Сион, както е описано в „Документите на Братството“. Ако Сион наистина е действал през XVII в., можехме да направим извода, че той и обществото всъщност са една и съща организация. Или че Светото тайнство му е служело за параван.

Замъкът Барбьори

Според „Документите на Братството“ Мазарини отвръща на враждебността на Сион с жестоки гонения. Сред основните му жертви са Плантарите, преки потомци на Дагоберт II и на династията на Меровингите. В „Документите на Братството“ е указано, че през 1548 г. Жан де Плантар се оженва за Мари дьо Сен Клер, с което още веднъж свързва семейството си с рода на Сен Клер и Жизор. По онова време Плантарите обитават замъка Барбьори край Невер в днешния департамент Ниевр, който в продължение на едно столетие е тяхна официална резиденция. Пак според „Документите на Братството“ на 11 юли 1659 г. Мазарини се разпорежда замъкът да бъде сринат до основи. Избухва пожар, при който семейство Плантар изгубва цялото си имущество139.

Тези твърдения не са отразени в нито една официална история или биография на Мазарини. И ние не открихме в историческите сведения да се споменава, че семейство Плантар е живяло някога в Ниевр или в замък с името Барбьори. И въпреки всичко кардиналът наистина е проявявал интерес към херцогство Невер и в крайна сметка успява да го откупи с акт, подписан на 11 юли 1659 г.140, същия ден, в който се твърди, че е бил разрушен замъкът Барбьори.

Това ни накара да не се отказваме от проучването. В крайна сметка се натъкнахме на някои откъслечни доказателства, недостатъчни, за да разберем какво точно се е разиграло, ала потвърждаващи достоверността на фактите в „Документите на Братството“. В един списък от 1506 г., в който са изброени имотите и владенията в Ниевр, наистина се споменава и името Барбьори. В указ, издаден през 1575 г., се говори за селцето Леплантар в Ниевр141.

По всичко личеше, че наистина е имало замък с името Барбьори. През 1874–1875 г. членовете на Дружеството за литература, наука и изкуство се заемат с разкопките на някакви останки, едно изключително трудно начинание, тъй като от развалините не е останало почти нищо, камъните почти са се разтопили от някогашен пожар, а местността с покрита с гора. Накрая обаче ентусиастите се натъкват на останки от градска стена и на замък. Днес се смята, че там се е издигал Барбьори, който преди унищожаването си се е състоял от малък укрепен град и от замък142. Разкопките се намират съвсем близо до някогашното селце Леплантар.

Сега вече бяхме абсолютно сигурни, че замъкът Барбьори е съществувал и е бил опожарен. А тъй като селцето се е казвало Леплантар, нямахме основание да се съмняваме, че е било във владенията на семейство Плантар. Странното бе, че не са се запазили никакви исторически сведения кога и от кого е унищожен замъкът. Ако го е сторил Мазарини, той явно доста се е потрудил да потули всички следи. Очевидно някой съвсем целенасочено се бе опитал да заличи замъка Барбьори от картата и от историята. Защо, освен ако не е искал да скрие нещо?

Никола Фуке

Освен участниците във Фрондата и обществото Светото тайнство Мазарини има и други врагове. Сред най-яростните измежду тях е Никола Фуке, който през 1653 г. става висш финансов интендант на Луи XIV. Талантлив, хитър и амбициозен, за няколко години той се утвърждава като най-влиятелния и богат човек в кралството. Понякога го наричат „истинския крал на Франция“. Фуке има и политически апетити. Според мълвата смятал да превърне Бретан в независимо херцогство, което да оглави.

Майка му, както и брат му Шарл, архиепископ на Нарбон в Лангедок, са сред известните членове на общество Светото тайнство. По-малкият му брат Луи също е духовник. През 1656 г. Никола Фуке праща Луи в Рим по причини, които така и не са изяснени. Оттам Луи му пише писмото, цитирано в Глава първа — че се е срещнал с Пусен и е научил от него тайна, предоставяща „възможности, с които дори кралете надали някога ще се сдобият“. Ала макар Луи да е доста словоохотлив в кореспонденцията си, Пусен мълчи като гроб. Върху личния му печат е гравиран девизът: „Tenet Confidentiam“.

През 1661 г. Луи XIV заповядва Никола Фуке да бъде задържан. Обвиненията срещу него са съвсем общи и мъгляви, например че е злоупотребявал с държавни средства и дори че е подстрекавал към бунт. Въз основа на тях е конфискувано цялото му имущество. Кралят обаче забранява да се пипат документите и писмата на неговия финансов интендант и настоява да ги прегледа лично и насаме.

Процесът срещу Фуке продължава цели четири години и се превръща в истинска сензация. Общественото мнение се разделя на две. Луи Фуке, който се е срещнал с Пусен и е писал на брат си от Рим, вече е мъртъв. Ала майката на финансовия интендант и другият му брат вдигат на крак цялото общество „Светото тайнство“, сред чиито членове е и един от съдиите на процеса. Обществото прави всичко възможно да защити Фуке, настройва в негова полза царедворци и общественото мнение. Луи XIV, който по принцип не се слави като жесток, държи на всяка цена да бъде издадена смъртна присъда. Съдът обаче отказва да се съобрази с желанието му и осъжда Фуке на доживотно изгнание. Вбесен, кралят продължава да настоява за смъртна присъда и заменя непокорните съдии с по-послушни. Общество Светото тайнство също не се предава. Накрая, през 1665 г. Фуке е осъден на доживотен затвор. По изричните указания на Луи XIV е хвърлен в единична килия. Забранено му е да държи в себе си каквито и да било писмени принадлежности и да контактува с когото и да било. Според мълвата надзирателите, дръзнали да разговарят с него, били пращани в кораби затвори или качвани на бесилото143.

През 1665 г., когато Фуке е вкаран в тъмница, в Рим умира Пусен. През следващите години Луи XIV прави какво ли не да се сдобие с една-единствена негова картина: „Аркадийски овчари“. През 1685 г. най-сетне я получава. Платното обаче не е изложено никъде, дори в двореца. Скрито е в покоите на Луи XIV и до него без изричното разрешение на монарха не може да припари никой.

Историята на Фуке има и продължение: каквито и прегрешения да е извършил, каквито и да са причините той да изпадне в немилост, неговите потомци не си изпащат. В средата на следващия век внукът на Фуке, маркиз на Бел Ил, е удостоен с невиждани за Франция почести. През 1718 г. той преотстъпва Бел Ил — укрепен остров край Бретан, на краля. В замяна получава някои доста интересни територии: Лонгвил, за чиито бивши херцози и херцогини вече стана дума, и Жизор. През 1718 г. маркизът на Бел Ил става граф на Жизор. През 1742 г. вече е херцог на Жизор. А през 1748 г. Жизор получава високия статут „главно херцогство“.

Никола Пусен

Пусен е роден през 1594 г. в малкото градче Лезандли, отстоящо, както установихме, на няколко километра от Жизор. Съвсем млад напуска Франция и отива да живее в Рим — връща се в родината си един-единствен път, в началото на 40-те години на XVII в., по молба на кардинал Ришельо, поканил го, за да му възложи специална задача.

Макар да не участва активно в политиката и малцина историци да са се спирали на политическите му пристрастия, Пусен всъщност е тясно свързан с Фрондата. Той не напуска убежището си в Рим. Но от писмата му от този период личи, че се чувства дълбоко съпричастен с хората, възправили се срещу Мазарини, и че е учудващо близък с мнозина от организаторите на Фрондата: когато говори за тях, Пусен непрекъснато използва местоимението „ние“, с което се причислява към тях144.

Вече бяхме проследили откъде води началото си темата за подземната река Алфей, за Аркадия и аркадийските овчари, към която проявява интерес още Рене Анжуйски. Сега оставаше да установим откъде идва фразата „Et in Arcadia Ego“ върху платното на Пусен. Тя се появява и в една негова по-ранна картина, където има не гробница, а само гроб край планински зъбер. Върху гроба се вижда череп, а на преден план е изобразено водно божество с брада, потънало в мрачен размисъл: водният бог Алфей, господар на подземната река. Тази картина е някъде от 1630 или 1635 г., тоест рисувана е пет-десет години преди по-известния вариант на „Аркадийски овчари“.

Фразата „Et in Arcadia Ego“ се появява за пръв път някъде между 1618 и 1623 г. в картина на Джовани Франческо Гуерчино, въз основа на която е рисувано и платното на Пусен. В творбата на Гуерчино двама овчари излизат на поляна в гората и се натъкват на каменна гробница. Върху нея е гравиран познатият надпис, а отгоре има голям череп. Каквото и да е символичното значение на картината му, самият Гуерчино също поставя някои въпроси. Той познава отлично не само езотеричните учения, но и ритуалите в тайните общества; някои от другите му произведения са посветени на типично масонски теми, и то цели двайсет години, преди ложите да започнат да се разрастват в Англия и Шотландия. Една от картините на Гуерчино — „Издигането на майстора“, съвсем недвусмислено е посветена на масонската легенда за Хирам, архитект и строител на Соломоновия храм. Рисувана е близо век, преди легендата да се утвърди в масонството145.

Според „Документите на Братството“ „Et in Arcadia Ego“ е официален девиз на семейство Плантар най-малко от XII в., когато Жан де Плантар се жени за Идоан дьо Жизор. Според източник, посочен в „Документите“, девизът е цитиран още през 1210 г. от някой си Робер, абат на „Мон Сен Мишел“146. Не получихме достъп до архивите на „Мон Сен Мишел“, така че не успяхме да проверим достоверността на твърдението. Установихме обаче, че датата 1210 г. е преднамерено сбъркана, за да подвежда, и че през 1210 г. в „Мон Сен Мишел“ не е имало никакъв абат на име Робер. В периода между 1154 и 1186 г. обаче абат там е Робер дьо Торини, известен като плодовит и добросъвестен историк. Наред с другото събира девизи, емблеми и гербове на благороднически родове от целия християнски свят147.

Фигура 1. Семейният герб на Плантар.

Откъдето и да идва фразата „Et in Arcadia Ego“, за Гуерчино и Пусен тя не е просто стих от елегично стихотворение. Явно е съдържала важно тайно значение, известно и на някои други хора, тоест била е нещо като масонски знак или парола. Именно така на едно място в „Документите на Братството“ се определя характерът на символичното и алегоричното изкуство:

В дадения контекст пасажът се отнася за Пусен. Но както доказва Франсис Йейтс, той би могъл да бъде приложен и спрямо творчеството на Леонардо, Ботичели и други художници от Ренесанса, както и за по-късни творци: Нодие, Юго, Дебюси, Кокто и хората около тях.

Параклисът „Рослин“ и замъкът Шъгборо

При предишните си проучвания вече бяхме установили, че между великите магистри на Сион от XVII и XVIII в. и франкмасонството в Европа съществуват тесни връзки. Докато се занимавахме с франкмасонството, се натъкнахме и на други отношения между тях, които засягаха не самите велики магистри, а други страни на нашето изследване.

Така например непрекъснато се споменаваше родът Синклер, шотландска издънка на семейства Сен Клер и Жизор от Нормандия. Владенията му в Рослин са само на няколко километра от някогашния храм на тамплиерите в Шотландия, а параклисът „Рослин“, изграден някъде между 1446 и 1486 г., открай време е свързван и с франкмасонството, и с розенкройцерите. Нещо повече, в указ, издаден вероятно през 1601 г., представителите на семейство Синклер са обявени за „потомствени велики магистри на шотландското масонство“149. Това е най-ранният съхранил се масонски документ в тесния смисъл на думата. Но според някои масонски източници предаваното по наследство велико магистърство е предоставено на семейство Синклер от Джеймс (Яков) II, крал на Шотландия от 1437 до 1460 г., времето на Рене Анжуйски.

Във Великобритания се натъкнахме и на още една, по-загадъчна страна от нашия ребус, свързана със Стафордшир, средище на масонската дейност в началото и средата на XVII в. Когато през 1714 г. Чарлс Ратклиф, велик магистър на Сион, успява да избяга от затвора Нюгейт, му помага неговият братовчед, граф на Личфийлд. Към края на века семейството на владетелите на Личфийлд остава без наследници и изгубва титлата, откупена в началото на XIX в. от потомците на семейство Ансън, сегашни графове на Личфийлд.

Днес те живеят в замъка Шъгборо в Стафордшир. Някогашна резиденция на епископа, Шъгборо е откупен от Ансънови през 1697 г. През следващия век там живее братът на Джордж Ансън, прочутият адмирал, обиколил света. Когато Джордж Ансън умира през 1762 г., в Парламента е прочетено елегично стихотворение, в което наред с другото се казва:

Това е недвусмислен намек за картината на Пусен и надписа „Et in Arcadia Ego“, а също и за „пръста, сочещ към гроба стар“. В Шъгборо има внушителен мраморен барелеф, изработен по поръчка на Ансънови някъде между 1761 и 1767 г. В него откриваме възсъздадено — само че обратно, в огледален образ — платното „Аркадийски овчари“ на Пусен. Точно под барелефа има тайнствен надпис, който и досега не е разчетен от никого:

Тайното послание на папата

През 1738 г. папа Климент XII пише була, с която анатемосва всички франкмасони, обявени от него за „врагове на римокатолическата църква“. Така и не е ясно защо са ги смятали за врагове, след като мнозина измежду тях, например якобитите, са фанатизирани католици. Не е изключено папата да е бил наясно, че както установихме и ние, ранните франкмасони са свързани с розенкройцерите от XVII в., обявили се срещу католическата църква. При всички положения има едно писмо, обнародвано чак през 1962 г., което хвърля известна светлина. Писано е от папа Климент XII и е адресирано до неизвестен получател. В него папата заявява, че масонството се основава на ерес, на която вече се бяхме натъквали многократно: тя оспорва божествения произход на Исус. По-нататък Климент XII подчертава, че зад франкмасонството стоят същите движещи сили, същите „умове“, предизвикали реформацията на Лутер151. Папата може и да е страдал от мания за преследване, но е важно да отбележим, че той не говори за някакви мъгляви възгледи или неизбистрена традиция. Обратното, има предвид организация с ясна структура — секта, орден, тайно общество, което столетия наред правят всичко възможно да подкопаят основите на католицизма.

Камъкът на Сион

В края на XVIII в., когато масонските ложи никнат като гъби след дъжд, се налага така нареченият Източен ритуал на Мемфис152. Тъкмо в него, доколкото знаем, за пръв път се споменава името Ормус, с което в периода между 1188 и 1307 г. се е наричало и Братството на монасите от Сион. Според Източния ритуал на Мемфис Ормус е египетски мъдрец, обединил езическите вярвания с християнството и положил началото на розенкройцерството.

В други масонски ритуали от XVIII в. непрекъснато се споменава „Камъкът на Сион“, същият, който според „Документите на Братството“ прави „кралската династия“, основана от Годфрид и Балдуин Булонски, „равнопоставена“ на другите кралски династии в Европа. Първоначално решихме, че Камъкът на Сион е хълмът Сион, „високият хълм“ източно от Йерусалим, където Годфрид построява абатство, подслонило ордена, наложил се като Братство на монасите от Сион. Но в масонските източници на израза „Камъкът на Сион“ явно се придава и друго значение. Предвид подчертания интерес на масоните към Храма в Йерусалим не е чудно, че в техните източници се цитират пасажи от Библията, където явно не става дума просто за хълм, скала, а за камък, подминат или неоснователно пренебрегнат при изграждането на Храма, който впоследствие е трябвало да бъде вграден като негов крайъгълен камък. В Псалм 117 например се казва:

В евангелие от Матея (21:42) Исус намеква именно за този псалм:

В „Послание до Римляни“ (9:33) камъкът пак се споменава, но по-мъгляво:

В „Деяния на Апостолите“ (4:10-11) камъкът от Сион може да бъде тълкуван като метафора на самия Исус:

В „Послание до Ефесяните“ (2:20) е още по-очевидно, че Исус е отъждествяван с камъка на Сион:

А в „Първото съборно послание на Петра“ (2:3-8) това отъждествяване е още по-недвусмислено:

Още в следващия стих се набляга на теми, чието значение ни се изясни едва по-късно. В него се говори за предопределена царска династия, чиито представители са и духовни, и светски водачи, нещо като царе свещеници:

Как трябваше да тълкуваме тези смайващи пасажи? Как трябваше да разбираме Камъка от Сион — крайъгълния камък на Храма, който толкова осезаемо присъства в „тайните за посветени“ на франкмасонството? Как трябваше да разбираме недвусмисленото отъждествяване на този крайъгълен камък със самия Исус? Как трябваше да разглеждаме и „кралската династия“, основана не другаде, а върху Камъка на Сион, тоест върху самия Исус, и по времето на кръстоносните походи „равнопоставена“ на другите кралски династии в Европа153?

Движение за обновление на католическата църква

През 1833 г. Жан-Батист Питоа, някогашен ученик на Шарл Нодие в библиотека „Арсенал“, работи като чиновник в Министерството на просветата154. Същата година министерството се нагърбва с амбициозна задача: да публикува всички свързани с историята на Франция документи, дотогава държани в поверителните хранилища. Създадени са специални комисии, които да ръководят начинанието, сред чиито членове са Виктор Юго, Жюл Мишле и специалистът по кръстоносните походи барон Еманюел Рей.

Един от трудовете, издадени с помощта на Министерството на просветата, е монументалното изследване „Процесът срещу тамплиерите“, в което Мишле най-подробно се спира на протоколите на Инквизицията от процесите срещу членове на ордена. В рамките на същата програма барон Рей издава няколко труда, посветени на кръстоносните походи и на Йерусалимското кралство. В тях за пръв път са обнародвани оригиналите на укази, свързани с Братството на монасите от Сион. На някои места текстовете, които цитира Рей, съвпадат дума по дума с пасажите в „Документите на Братството“.

През 1875 г. барон Рей основава заедно с други свои съмишленици дружество „Латински Изток“ със седалище в Женева, което се заема с амбициозни археологически разкопки. Издава и свое списание, „Ревю дьо л’Ориан латен“, което днес е един от основните източници на информация за съвременни историци като сър Стивън Рънсиман. В списанието са поместени още някои укази на Братството на монасите от Сион.

В изследователската си дейност Рей се придържа към новите принципи в историографията, зараждащи се по онова време в Европа и най-вече в Германия и представляващи сериозна заплаха за църквата. Толкова популярните в края на XIX в. дарвинизъм и агностицизъм вече са предизвикали „криза на вярата“, задълбочена от новия научен подход. В миналото историческите проучвания често са твърде несериозни и се осланят на доста съмнителни източници: предания и легенди, лични спомени, небивалици, разпространявани по една или друга причина. Едва през XIX в. германските учени започват да въвеждат строгия изследователски подход, който днес се смята за нещо обичайно и задължително за всеки сериозен историк. Тъкмо това критично проучване, тъкмо проверката на данните по първоизточника и засичането им по хронология са залегнали в представата за педанта тевтонец. Макар че в ония години германските историци се вторачват прекалено много в дреболиите, те залагат основите на сериозната изследователска дейност. Пак на тях дължим и някои значими археологически открития, най-прочутото измежду които, разбира се, е Троя, намерена от Херман Шлиман.

Въпрос само на време е подходът на германските учени да бъде приложен все така усърдно и към Библията. А църквата, основаваща се на безпрекословното приемане на догмите, е наясно, че Светото писание няма да издържи на подобно задълбочено проучване. В своята прочута и доста спорна творба „Животът на Исус“ Ернест Ренан вече е приложил методите на германските историци спрямо Новия завет и резултатите според католическата върхушка са твърде смущаващи.

Движението за обновление на римокатолическата църква се заражда главно като противовес на това ново предизвикателство. Първоначалната му цел е да създаде поколение специалисти по догматиката, които да са обучени в германската традиция и които да защитят с „тежката артилерия на критическия подход“ истинността на Светото писание. С времето обаче тези намерения са осуетени. Колкото повече църквата се стреми да въоръжи младите духовници за битката в съвременния полемичен свят, толкова по-често същите тези духовници се отказват от каузата, за която са вербувани. Приложен към Библията, критическият подход разкрива множество несъответствия, противоречия и подтекст, които очевидно са в разрез с догмите на римокатолицизма. В края на миналото столетие членовете на Движението за обновление вече не са елитната ударна сила, каквато църквата се надява да станат, а изменници, които, както личи, са на крачка от еретизма. Всъщност се превръщат в най-сериозната заплаха, пред която католицизмът е изправен от времето на Мартин Лутер насам, и почти предизвикват разкол, какъвто църквата не е изживявала от векове.

Средище на движението е — както и в случая с общество Светото тайнство, — „Св. Сюлпис“ в Париж. Сред неговите най-ярки представители е човекът, оглавявал семинарията в периода 1852 — 1884 г.155 От „Св. Сюлпис“ идеите на движението бързо се разпространяват и в останала Франция, в Италия и Испания. Според тях текстовете на Светото писание не съдържат някаква абсолютна истина и трябва да бъдат тълкувани в контекста на своето време. Хората от Движението за обновление се обявяват и срещу все по-силната централизация в църквата и най-вече срещу наскоро утвърдената доктрина за главенството и незаблудимостта на папата156, която е в пълно противоречие с новите тенденции в обществото. Не след дълго идеите им биват отстоявани не само от интелектуалци духовници, но и от известни и влиятелни писатели. Сред най-изявените техни изразители са личности като Роже-Мартен дю Гар във Франция и Мигел де Унамуно в Испания.

Както може да се очаква, църквата отвръща яростно и ожесточено. Членовете на Движението за обновление са обявени са франкмасони. Мнозина измежду тях са анатемосани и отлъчени от църквата, а творбите им са вписани в Индекса157. През 1903 г. папа Лъв XIII учредява към Ватикана Библейска комисия, която да цензурира всички трудове, свързани със Светото писание. През 1907 г. папа Пий X официално анатемосва Движението за обновление, а на 1 септември 1910 г. църквата задължава всички духовници да полагат клетва, че ще се борят с него.

Въпреки това то продължава да се радва на огромна популярност чак до избухването на Първата световна война, когато обществеността насочва вниманието си към други проблеми. Особено дързък е абат Тюрмел, отстоявал в книгите си идеите на Движението за обновление. Като преподавател в Бретан той е образец на набожността, същевременно обаче издава най-малко под четиринайсет различни псевдонима цяла поредица от трудове, всички включени в Индекса. Едва през 1929 г. се разбира, че техен автор е Тюрмел. Излишно е да казваме, че абатът моментално е отлъчен от църквата.

Междувременно Движението за обновление намира почва и във Великобритания, където е посрещнато с възторг от англиканската църква. Сред най-горещите му привърженици е Уилям Темпъл, по-късно архиепископ на Кентърбъри, който заявява, че в членовете на Движението „вече вярват повечето образовани хора“158. Сред съратниците на Темпъл е каноникът А. Л. Лили, познавал свещеника, от когото получихме онова сензационно писмо: че той разполагал с „неопровержими доказателства“, че Исус не е умрял върху кръста.

Знаехме, че известно време Лили е работил в Париж, където се запознава с абат Емил Офе — човека, на когото Сониер занася свитъците, открити в Рен Льошато. С огромните си познания по история и лингвистика, с владеенето на няколко езика Офе е олицетворение на младия клерикал учен на своето време. Той обаче е учил не в семинарията „Св. Сюлпис“, а в Лотарингия, в семинарията на Сион „Вдъхновеният хълм“159.

„Протоколите на Сион“

Едно от най-убедителните доказателства за съществуването и дейността на Братството от Сион, на което се натъкнахме, е от края на миналото столетие. То е известно на мнозина, но не е смятано за доказателство. Обратното, открай време е свързвано с много по-зловещи неща. Изиграло е важна роля в най-новата история и до ден-днешен разбунва страстите, поражда такива ожесточени противоборства и мрачни спомени, че повечето историци гледат да не се занимават с него. Това доказателство е допринесло много за насаждането на някои предразсъдъци, заради него са страдали мнозина и затова подобна реакция е напълно разбираема. С него някои хора са злоупотребявали, за да вършат престъпления, ние обаче се убедихме, че то си е останало неразбрано.

Всеизвестна е ролята, която е играел Распутин като царедворец на Николай. Не се знае обаче, че доста преди Распутин мнозина влиятелни личности от обкръжението на руския цар са проявявали интерес към езотеричното. През последното десетилетие на XIX в. и в началото на нашето столетие такъв кръг се оформя около човек, известен като мосю Филип, и неговия духовен наставник, който редовно гостува в двореца в Петербург. А наставник на мосю Филип е не друг, а французинът Папюс160, езотерик, свързан с Жюл Доанел (основател на неокатарската църква в Лангедок), Пеладан (който твърди, че е открил гроба на Христос), Ема Калве и Клод Дебюси. Накратко, „френското окултно възраждане“ от края на миналия век не само намира почва и в Петербург. Неговите представители се радват на привилегията да са лични довереници на царя и царицата.

Но езотеричният кръжец около Папюс и мосю Филип се натъква на активното противодействие на някои други влиятелни личности, например на великата княгиня Елизавета, твърдо решена да наложи сред царедворците своите фаворити. Сред любимците й е една тъмна личност, останала в историята с псевдонима Сергей Нилус. Някъде през 1903 г. той занася на царя един твърде съмнителен документ, според който срещу Николай се подготвял заговор. Ако обаче е очаквал царят да му е благодарен, явно е бил силно разочарован. Николай заявява, че това е гнусен фалшификат, и се разпорежда всички екземпляри от него да бъдат унищожени. Изпаднал в немилост, Нилус е прогонен от двореца.

Но документът или най-малкото един екземпляр от него се запазва. През 1903 г. е тиражиран в някакъв вестник, никой обаче не му обръща внимание. През 1905 г. е публикуван отново, този път в приложението към една от книгите на прочутия философ мистик Владимир Соловьов. Сега вече материалът разпалва любопитството, за да се превърне в един от най-оспорваните и скандални документи на нашия век.

Става дума за трактат или по-точно, за обществено-политическа програма. Появявал се е под различни леко променени заглавия, най-известното от които е „Протоколите на старейшините от Сион“161. Смята се, че източникът им е еврейски, и за повечето антисемити от онова време „Протоколите“ са безспорно доказателство за „световна еврейска конспирация“. Така например през 1919 г. „Протоколите“ са раздадени на белогвардейците, които през следващите две години, по време на Гражданската война, избиват 60 хиляди евреи, задето били организирали революцията от 1917 г. През 1919 г. ги разпространява и Алфред Розенберг, по-късно главен теоретик на расизма и един от най-яростните привърженици на националсоциализма в Германия. В „Моята борба“ Хитлер цитира „Протоколите“, за да обоснове фанатичните си предразсъдъци; твърди се, че фюрерът е вярвал безпрекословно в автентичността им. Английският вестник „Морнинг Поуст“ също не подлага на съмнение достоверността им. През 1921 г. дори „Таймс“ ги взима на сериозно и едва по-късно признава грешката си. Днес специалистите са на мнение, че „Протоколите“, поне в сегашния им вид, са груб и недодялан фалшификат, с което сме напълно съгласни. Въпреки това те и досега биват разпространявани в Латинска Америка, Испания и дори Великобритания като антисемитска пропаганда162.

В „Протоколите“ в най-общ вид е изложена програма не за друго, а за пълно световно господство. На пръв поглед те са издържани в стила на Макиавели и наподобяват нещо като вътрешен правилник, предназначен за група хора, които са решили да наложат нов световен ред и да се разпореждат със съдбините на човечеството. В текста се говори за конспирация с множество пипала, която е призвана да насажда анархия и хаос, да сваля режими, да внедрява в управлението на различните държави членове на масонски ложи и други подобни организации и в крайна сметка да установи пълно господство над обществените, политическите и икономическите институции в западния свят. Анонимните автори на „Протоколите“ заявяват недвусмислено, че са „предопределяли“ историята на цели народи „в съответствие с политически план, за който вече столетия наред никой дори и не подозира“163.

Съвременният читател ще отсъди, че „Протоколите“ са написани от някоя измислена организация от рода на СПЕКТЪР, срещу която се бори Джеймс Бонд, героят от романите на Иън Флеминг. Ала когато „Протоколите“ се появяват за пръв път, мнозина смятат, че те са съставени на Международния еврейски конгрес, състоял се през 1897 г. в Базел. Подобно твърдение отдавна е опровергано. Знае се например, че първите екземпляри от „Протоколите“ са били на френски, а на конгреса в Базел от 1897 г. не е присъствал нито един делегат от Франция. И още нещо, доказано е, че още през 1884 г., цели тринайсет години преди конгреса в Базел, вече е имало един екземпляр от „Протоколите“ и той е попаднал у член на масонска ложа, същата ложа, където е членувал и Папюс, станал по-късно неин велик магистър164. Освен това тъкмо в тази ложа се заражда преданието за Ормус, легендарния египетски мъдрец, обединил езическите вярвания с християнството и основал розенкройцерството.

Днес учените са доказали, че във вида, в който са публикувани, „Протоколите“ са в известен смисъл повторение на една сатирична творба, написана и издадена през 1864 г. в Женева от Морис Жоли, който в нея отправя нападки към Наполеон III и по-късно е хвърлен в затвора. Според някои източници Жоли е член на Ордена на розенкройцерите. Това не е доказано, знае се обаче, че е бил приятел на Виктор Юго, който споделя неприязънта му към Наполеон III и който със сигурност е бил розенкройцер.

С други думи, доказано е, че „Протоколите“ не са съставени на Еврейския конгрес, състоял се в Базел през 1897 г. При това положение изниква въпросът къде тогава са писани. Съвременните учени ги отричат като безспорен фалшификат, като документ, скалъпен от антисемитите с цел да се дискредитира юдаизмът. Но самите „Протоколи“ предоставят силни доводи срещу подобно заключение. Те например съдържат множество тайнствени препратки, които очевидно не са свързани с юдаизма. Те обаче са толкова недвусмислени, че е изключено да са скалъпени. Никой антисемит поне с капчица ум в главата не би скалъпил подобни препратки, за да хвърли сянка върху юдаизма: просто никой не би му повярвал, че те са свързани с юдейската религия.

Текстът на „Протоколите“ завършва с едно-единствено изречение: „Подписано от представители на 33-та степен на Сион.“165

Защо един антисемит, решил да скалъпва някакъв документ, ще слага в него подобно изречение? Защо му е да позори не всички евреи, а само неколцина — така наречените „представители на 33-та степен на Сион“? Защо не е излъгал, че документът е подписан например от представители на Международния еврейски конгрес? Всъщност „представителите на 33-та степен на Сион“ не би трябвало да имат нищо общо с юдаизма или с някаква „международна еврейска конспирация“. Подобна фраза по-скоро е свързана с нещо, характерно за масонството. А във франкмасонството 33-та степен, това е така нареченият Ритуал на съвършенството — системата, въведена във франкмасонството от Хунд по заръка на „незнайните повелители“, сред които явно е и Чарлс Ратклиф.

„Протоколите“ съдържат и още по-очевидни противоречия. В текста например непрекъснато се говори за скорошното създаване на „масонско царство“ и за „цар, в чиито вени ще тече кръвта на Сион“, който ще оглави това „масонско царство“ и който ще е потомък на „цар Давид“. В него се твърди, че „царят на евреите ще бъде истинският папа“ и „патриарх на една световна църква“. „Протоколите“ завършват с твърде загадъчен пасаж: „Неколцина от семето Давидово ще подготвят царете и техните наследници… Единствени царят и тримата, застъпили се за него, ще знаят какво предстои.“166

Като израз на юдейското учение, истинско или мнимо, подобни изявления са пълна нелепица. Още от библейски времена в юдейската традиция няма царе: самото понятие „цар“ е лишено от смисъл и за евреите от 1897 г., и за днешните им потомци, нещо, с което би трябвало да е наясно всеки фалшификатор. Цитатите, които приведохме, са по-скоро християнски, отколкото юдейски. От две хилядолетия единственият „цар на евреите“ е самият Исус, който според евангелията е от „рода Давидов“. Ако някой е седнал да скалъпва документ, който смята да припише на някаква еврейска конспирация, защо ще включва в него такива откровени препратки към християнството? Защо ще говори за институция като понтификата, характерна единствено за християнската вяра? Защо ще споменава някаква „световна църква“, а не световна синагога или световен храм? И защо ще слага загадъчната фраза „царят и тримата, застъпили се за него“, която ни навежда на мисълта не толкова за юдаизма и християнството, колкото за тайните общества на Йохан Валентин Андрея и Шарл Нодие? Ако „Протоколите“ са дело на фанатизирани антисемити, човек трудно може да си представи по-некадърна, невежа и просташка пропаганда.

След дълги и систематични проучвания за „Протоколите на старейшините от Сион“ стигнахме до следните изводи:

1. Съществува оригинален текст, върху който се основава печатният вариант на „Протоколите“. Той не е фалшификат и е безспорно автентичен. Няма обаче нищо общо с юдаизма и с някаква „международна еврейска конспирация“. Писан е по-скоро в масонска ложа или в свързано с масоните тайно общество, в чието име присъства думата „Сион“.

2. Не е задължително оригиналната творба, върху която се основава печатният вариант на „Протоколите“, да е била бунтарска или предизвикателна като език. Твърде възможно е обаче да е включвала програма за превземане на властта, за внедряване на масони в управлението, за контрол над обществените, политическите и икономическите институции. Подобна програма напълно се покрива с представите ни за дейността на тайните общества през Ренесанса, както и на общество Светото тайнство и организациите на Андрея и Нодие.

3. Оригиналният текст, върху който се основава печатният вариант на „Протоколите“, е попаднал в ръцете на Сергей Нилус. В началото той няма намерение да хвърля сянка върху юдаизма. Обратното, занася го на царя, за да дискредитира езотериците в неговото обкръжение — хората около Папюс, мосю Филип и други, членуващи във въпросното тайно общество. Преди да иде при Николай обаче, Нилус сигурно е „редактирал“ текста и го е направил по-жлъчен и бунтарски. След като царят го изгонва, Нилус публикува в печата „Протоколите“ в редактирания от него вариант. С това обаче не постига своята първоначална цел: да компрометира Папюс и мосю Филип. Затова пък успява в друго — разпалва антисемитизма. Макар стрелите му да са насочени главно към Папюс и мосю Филип, Нилус мрази и евреите.

4. С други думи, публикуваният вариант на „Протоколите“ не е пълен фалшификат, а по-скоро сериозно редактиран текст. Въпреки поправките се забелязват и следи от оригиналния вариант — както в палимпсест167 или в някои пасажи от Библията. Тези откъслеци — за някакъв цар, папа, световна църква и Сион — явно не са значели нищо за Нилус. Той определено не си ги е измислил и сам. Ала тъй като е бил прост човек, ако ги е имало вече в текста, не е виждал причини да ги махне. Макар и несъвместими с юдаизма, тези пасажи определено имат връзка с тайните общества. Както научихме по-късно, те са били — и все още са — от огромно значение за Братството от Сион.

Хиерон от Златната долина

Докато правехме своето проучване, се появяваха нови и нови „Документи на Братството“. Някои от тях — издадени с подръчни средства като „Тайните досиета“ и предназначени за тесен кръг читатели — си набавяхме чрез приятели във Франция или чрез Националната библиотека в Париж. Други излизаха като книги, предназначени за широкия читател.

В някои откривахме още информация за края на миналия век и по-конкретно за Беранже Сониер. Според една „осъвременена“ публикация Сониер не е намерил случайно в църквата съдбовните свитъци. Обратното, получил е указания от пратениците на Братството на Сион, които го посещават в Рен Льошато и го правят свой довереник. Според сведенията към края на 1916 г. Сониер не се подчинява на пратениците на Сион и се скарва с тях168. В случай че това е вярно, смъртта на кюрето през януари 1917 г. придобива по-зловещ характер. В дните преди кончината си Сониер се радва на добро здраве. И въпреки това десет дни, преди да умре, му поръчват ковчег. Квитанцията за ковчега с дата 12 януари 1917 г. е издадена на името на Мари Дьонарно, довереница и икономка на Сониер.

Една по-скорошна и явно по-достоверна публикация за Братството потвърждава гореизложената версия. Според нея Сониер е едва ли не маша в ръцете на други и ролята му в загадката на Рен Льошато е силно преувеличена — човекът, дърпал конците в планинското селце, всъщност е приятелят на Сониер абат Анри Буде, кюре в съседното село Рен Лебен169.

Тъкмо Буде дава между 1887 и 1915 г. на Сониер парите, които възлизат на цели 13 милиона тогавашни франка. Пак той според публикацията го направлява в благотворителната му дейност в полза на селцето, в изграждането на вила Витания и на кула Магдала, а също в реставрацията на църквата на Рен Льошато. Твърди се, че кюрето от Рен Лебен е автор и на проекта за странните изображения на пътя на Христос към Голгота, нарисувани в църквата от Сониер и представляващи нещо като илюстрации към загадъчна книга на самия Буде.

Според тази скорошна публикация за Братството Сониер всъщност не е бил съвсем наясно каква тайна пази, докато през март 1915 г. Буде не я споделя в предсмъртния си час. Според същата публикация Мари Дьонарно, икономката на Сониер, е била човек на Буде и той е предавал чрез нея нарежданията си за Сониер. Пак чрез Дьонарно е пращал парите. Най-малкото повечето пари, защото според мълвата в периода 1885–1901 г. Буде брои 7 655 250 франка на епископа на Каркасон, който на свои разноски праща Сониер да занесе свитъците в Париж. Епископът, изглежда, също работи за Буде. Наистина парадоксална ситуация: епископът на една доста важна област да е платен служител на нищо и никакъв свещеник от затънтена енория! А самият енорийски свещеник? За кого е работел той? Чии интереси е отстоявал? Какво му е давало властта да ползва услугите на своя началник в църковната йерархия и да разчита на мълчанието му? И кой му е осигурявал огромните суми, които Буде харчи така щедро? Отговорът на тези въпроси не е еднозначен. Но той все пак се подразбира: Братството на монасите от Сион.

Има още едно излязло наскоро издание, хвърлящо допълнителна светлина по темата — подобно на другите публикации, появили се в последно време, и то, изглежда, се основава на информация „за вътрешно ползване“. Става дума за излязлото през 1979 г. „Съкровище на Златния триъгълник“ на Жан-Люк Шомьой. Според автора някои духовници, свързани със загадката на Рен Льошато: Сониер, Буде, вероятно Офе и чичо му в „Св. Сюлпис“, епископът на Каркасон, са поддържали отношения с една от масонските ложи на Шотландския ритуал. Шомьой изтъква, че Шотландският ритуал се отличава от другите масонски ложи по това, че е „християнски и в него членуват аристократи, привърженици на херметиците“. Накратко, за разлика от другите ритуали на франкмасонството той не се състои главно от свободомислещи атеисти. Обратното, членовете му явно са дълбоко религиозни, убедени са в свещената обществена и политическа йерархия, в божествения ред, в божествения промисъл, на който е подчинено всичко в света. Пак според Шомьой по-високите степени в тази масонска ложа се явяват низши степени в Братството от Сион170.

Вече се бяхме натъквали на масонска ложа, каквато описва Шомьой. Неговото описание се покрива напълно на първоначалния Шотландски ритуал, въведен от Чарлс Ратклиф и съратниците му. И масонската ложа на Ратклиф, и франкмасонството, описвано от Шомьой, са отворени — въпреки анатемата на папата, — за католици, били те якобитите от XVIII в. или френските свещеници от XIX в. И в двата случая Ватиканът се обявява, и то ожесточено, срещу подобно членство. Въпреки това членовете на въпросната масонска ложа не само продължават упорито да се смятат за християни и католици. Нещо повече, според историческите сведения вярата им става още по-силна и вдъхновена и те гледат на себе си като на по християни и от папата.

Макар да се изразява мъгляво и уклончиво, Шомьой набляга, че преди 1914 г. масонската ложа, в която членуват Буде и Сониер, се слива с друга езотерична организация — организация, вероятно обясняваща някои от странните намеци за цар в „Протоколите на старейшините на Сион“, особено ако, както загатва Шомьой, истинската сила зад тази друга организация отново е Братството от Сион.

Въпросната организация се нарича Хиерон от Златната долина, име, явно образувано от транспозицията на буквите в Орвал171, местността, която се среща толкова често в нашето проучване172 и е основана като тайно политическо общество някъде през 1873 г. Явно е поддържала активни отношения и с други езотерични организации от онова време. Членовете й проявяват огромен интерес към свещената геометрия и различните свети места, смятат, че в митологията е заложена мистична или гностична истина, подобно на теософите изучават произхода на човека, на расите, езиците и символите. Както повечето тогавашни секти и общества, Хиерон от Златната долина е и християнска, и „трансхристиянска“ организация. Тя набляга върху значението на Светото сърце, но същевременно го свързва с други, предхристиянски символи. Подобно на легендарния Ормус, се опитва да съчетае езическите вярвания с християнството. Отделя специално внимание на друидите, които като мнозина съвременни специалисти се смятат в известен смисъл за привърженици на питагорейството. Всички тези теми са застъпени в книгата на абат Анри Буде, приятел на Сониер.

В светлината на нашето проучване Хиерон от Златната долина се оказа съществен, тъй като е формулирал онова, което Шомьой нарича „езотерична геополитика“ и „етнархичен световен ред“. Казано с по-прости думи, това всъщност предполага в Европа от XIX в. да бъде създадена една нова Свещена римска империя, светска държава, която да обединява всички народи и да се основава не на социални, политически и икономически отношения, а на духовните начала. За разлика от някогашната Свещена римска империя новата би трябвало да е наистина „свещена“, наистина „римска“ и наистина „империя“, макар по смисъл тези понятия да се различават коренно от значението, традиционно свързвано с тях. Тази държава трябва да се превърне в олицетворение на отколешната мечта за „небесно царство“ на земята, да е огледален образ на реда, хармонията и йерархията в Космоса, да въплъти древната максима на херметиците „както горе, така и долу“. Всичко това не е някаква наивна утопия, за Европа от края на XIX в. то звучи твърде реално.

Според М. Шомьой целите на Хиерон от Златната долина са:

През миналото столетие Хабсбургите, разбира се, вече са синоним на Лотарингите. Тоест с понятието „Велик крал“ се сбъдват пророчествата на Нострадамус. То донякъде актуализира и монархистката програма, изложена в „Протоколите на старейшините от Сион“. Същевременно осъществяването на такъв величествен замисъл определено би наложило редица промени в съществуващите институции. Според Хиерон от Златната долина новият Ватикан няма да има почти нищо общо с Ватикана, разположен в Рим. А Хабсбургите ще са не просто императори на държавата. Те ще прераснат в нещо като династия от крале свещеници, наподобяващи фараоните в Древен Египет. Или на Месията, очакван от евреите в зората на християнската епоха.

М. Шомьой не уточнява до каква степен Хабсбургите са посветени в този амбициозен таен замисъл и дали изобщо са посветени. Съществуват обаче доказателства, например посещението на ерцхерцога от династията на Хабсбургите в Рен Льошато, които ни навеждат на мисълта, че те поне донякъде са били в течение. Каквито и обаче планове да са имали, те се провалят след избухването на Първата световна война, която наред с другото сваля от власт и Хабсбургите.

Така както ги излага Шомьой, целите на Хиерон от Златната долина — или Братството от Сион — се вписват в контекста на онова, което бяхме установили. Те хвърлят нова светлина върху „Протоколите на старейшините от Сион“. Съвпадат с целите, огласени от различни тайни общества, включително от организациите на Чарлс Ратклиф и Шарл Нодие. Ала най-важното, покриват се с политическите апетити, проявявани през столетията от Лотарингите.

Но макар и в задачите на Хиерон от Златната долина да има логика, те просто са лишени от практически политически здрав разум. Запитахме се въз основа на какво Хабсбургите ще претендират за правото да управляват като династия на крале свещеници? Освен ако те не се ползват с огромна обществена подкрепа, подобно право ще бъде оспорено от управниците на републиканска Франция, да не говорим за монарсите в Русия, Германия и Великобритания. А как ще бъде спечелена подобна обществена подкрепа?

Макар да звучеше логично за политическата обстановка през миналия век, подобен замисъл ни се стори просто неосъществим и неприложим. Отсъдихме, че вероятно не сме разбрали какви точно задачи си поставя Хиерон от Златната долина. Или че членовете му са ненормални.

Докато не се доберяхме до още информация, имахме само един избор: засега да не се занимаваме с този въпрос. Насочихме вниманието си към настоящето и се опитахме да установим дали Братството на монасите от Сион съществува и днес. Бързо се убедихме, че то продължава да действа и членовете му са всичко друго, но не и ненормални и прилагат след Втората световна война програма, по принцип съвпадаща с програмата на Хиерон от Златната долина от миналото столетие.

„Журнал офисиел“ е седмичник на френското правителство, в което всички групировки, общества и организации в страната са длъжни да се регистрират. В брой 167 на списанието от 20 юли 1956 г. четем следното:

Братството на Сион е официално регистрирано и в полицията. Тук поне се натъкваме на безспорно доказателство, че орденът съществува и до днес, макар да ни се видя малко странно едно уж тайно общество да оповестява на всеослушание за себе си. Но може би не е чак толкова странно. Телефонният номер на Братството от Сион не е посочен в нито един френски указател. Адресът е твърде общ, че по него да открием офис, къща, сграда, дори улица. Когато се обадихме на заместник-префекта, и той не бе в състояние да ни помогне особено. Обясни ни, че и мнозина други безуспешно са издирвали посоченото седалище и след дълго обикаляне са се отказвали. Не можел да ни предостави повече информация. Доколкото знаел, този адрес просто не можел да бъде открит. Ако не друго, всичко това ни накара да се запитаме как някой е успял да регистрира в полицията измислен, несъществуващ адрес, без да е понесъл съответните санкции. Дали полицаите наистина бяха толкова небрежни и безразлични, на каквито се правеха? Или Сион си бе спечелил по някакъв начин тяхното съдействие и дискретност?

По наша молба заместник-префектът ни предостави копие от устава на Братството от Сион. Документът, състоящ се от 21 члена, не будеше подозрения, но не предоставяше и конкретна информация. В него например не бяха посочени целите на ордена, влиянието, на което той разчита, членовете му и източниците на средства. Като цяло не ни насочваше към нищо, което още повече ни озадачи. В устава се казва, че в организацията могат да членуват всички без оглед на социалния произход, майчиния език, класовата или политическата принадлежност. На друго място обаче се посочва, че за членове могат да кандидатстват само католици, навършили двайсет и една години. Като цяло уставът създава впечатлението, че е писан от организация на правоверни, дори фанатизирани католици. Но доколкото бяхме успели да установим, великите магистри на ордена, цялата му история едва ли издават вярност към ортодоксалния католицизъм. Дори в съвременните „Документи на Братството“, повечето от които излизат по едно и също време с устава, личи съпричастност не толкова с католицизма, колкото с идеите на херметиците и дори на еретиците гностици. Противоречието изглеждаше безсмислено, освен ако Сион — подобно на рицарите тамплиери и общество Светото тайнство — не разглежда католицизма като задължително предварително изискване, което по-късно, вътре в ордена, вече отпада. При всички положения Сион, както тамплиерите и Светото тайнство, явно държи на йерархичното подчинение, което обезсилва всички други взаимоотношения, били те светски или църковни. Според член VII на устава: „Кандидатът трябва да се отрече от личните си интереси, за да се посвети на своята високонравствена апостолска мисия.“

По-нататък се уточнява, че Сион работи под името „Рицари на католическите институции и норми, на независимия традиционалистки съюз“, което съкратено на френски дава CIRCUIT174, както се казва и списанието, издавано според устава за вътрешно ползване.

Може би най-интересната информация, която научихме от устава, е, че от 1956 г. насам броят на членовете на Братството от Сион се е увеличил близо пет пъти. Според една страница, възпроизведена и в „Тайните досиета“ и датираща отпреди 1956 г., в Сион членуват общо 1093 души, разпределени в девет степени. Структурата по традиция е пирамидална. Организацията е оглавявана от велик магистър, или кормчия (nautonnier). В степента след него има трима души — принцове Ноахити на св. Богородица, в по-низшата — деветима души — рицари на св. Йоан. Оттук нататък всяка по-низша степен е три пъти по-многобройна от предишната и се състои съответно от 27, 81, 243 и 729 души. Трите най-високи степени — великият магистър и дванайсетте души, подчинени пряко на него, образуват така наречената тринайсеторка на Розата и Кръста. Числото, разбира се, е символично, то олицетворява много неща, като се почне от сатанинските сборища и се стигне до Исус Христос и неговите дванайсет ученици.

Според устава на Сион от периода след 1956 г. в ордена членуват общо 9841 души, обединени не в седем, а в девет степени. Като цяло структурата остава непроменена, но е по-изчистена и в дъното на йерархията са добавени две нови степени, така че ръководството на ордена да е откъснато още повече от новопосветените, които са повече на брой. Великият магистър пак има званието „кормчия“ (nautonnier). Тримата принцове Ноахити на св. Богородица получават опростеното звание „сенешали“. Деветимата рицари на св. Йоан започват да бъдат наричани „настоятели“. Доколкото може да се съди от високопарния стил на устава, структурата на ордена е следната:

За пред властите и съда в устава е посочено, че „управата“ се състои от четирима души. Три от имената не ни бяха познати — явно бяха псевдоними: Пиер Боном, роден на 7 декември 1934 г., председател; Жан Дьолавал, роден на 11 март 1931 г, заместник-председател; Пиер Дьофаго, роден на 11 декември 1928 г., касиер. Едно от имената обаче вече знаехме: Пиер Плантар, роден на 18 март 1920 г., отговорен секретар. Според проучването на друг автор официалният пост на Плантар е „отговорен секретар, завеждащ отдел «Документация»“, което означава, че има и други отдели.

Ален Поер

В началото на 70-те години Братството от Сион вече е известно във Франция, макар и в ограничени кръгове. Някои списания и вестници поместват материали за него. На 13 февруари 1973 г. „Миди либр“ публикува голяма статия за Сион, Сониер и загадката на Рен Льошато, в която се набляга, че Сион вероятно е свързан с днешните потомци на династията на Меровингите. Авторите на статията пишат, че сред тези потомци има „истински претендент за престола на Франция“ и че той се казва Ален Поер176.

Макар и да не е особено известно във Великобритания и Съединените щати, това име е познато на всички във Франция. За участието си в съпротивителното движение по време на Втората световна война Ален Поер е удостоен с медал и с „Военен кръст“. След оттеглянето на Дьо Гол временно е президент на Франция — от 28 април до 19 юни 1969 г. Заема същия пост и след смъртта на Жорж Помпиду — от 2 април до 27 май 1974 г. През 1973 г., когато излиза статията в „Миди либр“, Ален Поер е председател на френския сенат.

Доколкото знаем, Поер никога не е споменавал, че е свързан с Братството на монасите от Сион или с потомците на Меровингите. В родословията, поместени в „Документите на Братството“ обаче, се посочва някой си Арно, граф на Поер, който някъде между 894 и 896 г. се оженва за представителка на рода Плантарови, според хроникьорите преки потомци на Дагоберт II. През 937 г. Ален, правнук на Арно дьо Поер, става херцог на Бретан. Тоест дори и Поер да не подозира за Сион, е ясно, че Сион знае за него най-малкото това, че е потомък на Меровингите.

Изчезналият крал

Докато ние продължавахме своето проучване, а френският печат от време на време поместваше нещичко по въпроса, се появяваха нови и нови „Документи на Братството“. Както и дотогава, някои излизаха под формата на книги, други — като напечатани с подръчни средства брошури, депозирани в Националната библиотека в Париж, при всички положения обаче те само заплитаха загадката. Зад изданията явно стоеше някой, ала целите му си оставаха неясни. Понякога ни идваше да зарежем всичко, да го таксуваме като изкусна шега или гигантска измама. Но ако това бе вярно, излизаше, че някой столетия наред поддържа тази измама и й посвещава толкова много време, енергия и средства, че тя вече едва ли може да се нарече измама. Всъщност преплитащите се нишки, цялостната канава на „Документите на Братството“ наподобяваха не шега, а истинско произведение на изкуството, в което човек открива и изобретателност, и блясък, и заплетена интрига, и исторически познания, и сложен замисъл, достойни например за Джеймс Джойс. И ако „Бдение над Финеган“ прилича донякъде на шега, няма съмнение, че създателят на творбата я е възприемал съвсем сериозно.

Важно е да отбележим, че „Документите на Братството“ не се свеждат до най-обикновена „купчина“ листове, до начинание, около което се вдига шум и което със своите безкрайни продължения и допечатки се е превърнало в доходоносна индустрия. „Документите“ не могат да бъдат сравнявани например с „Колесниците на боговете“ на Фон Деникен, където са събрани любопитни факти за Бермудския триъгълник, или с книгите на Карлос Кастанеда. Каквито и подбуди да се криеха зад написването на „Документите“, те при всички положения не бяха финансови. В случая парите не бяха решаващ фактор. Ако излезеха под формата на книга, най-важните „Документи на Сион“ щяха да се превърнат в бестселър, но ето че техните автори не ги издаваха за широкия читател: ограничаваха се с направени с подръчни средства издания в малък тираж, които можеха да бъдат открити единствено в Националната библиотека, и то не винаги. А информацията, появяваща се под формата на книги, не бе случайно или произволно подбрана и най-често не бе резултат от проучванията на независими изследователи. В по-голямата си част явно имаше един-единствен източник — тесен кръг от хора, които много пестеливо, сякаш с капкомер съобщаваха новите данни, водени от наглед предварително уточнен план. Всеки нов факт променяше поне мъничко общата картина, добавяше нова плочка в мозайката. Доста от тези факти биваха подписвани с различни имена, сякаш идваха от различни хора, всеки от които потвърждава написаното от другите и му вдъхва достоверност.

Струваше ни се, че зад всичко това се крие една-единствена цел: вниманието на обществеността да бъде привлечено към определени въпроси, да бъде пробуден интерес към тях, да се създаде психологически климат и атмосфера, когато всички да чакат със затаен дъх нови и нови подробности. С една дума, „Документите на Братството“ сякаш целяха да „подготвят почвата“ за някакво сензационно разкритие. Каквото и да бе то, за него, изглежда, се искаше доста „обработка“. Безспорно бе и друго — че по един или друг начин сензацията е свързана с Меровингите, с техните потомци от наши дни и със съществуването на крал в „сянка“. Така например в статия от член на Братството от Сион, поместена в едно списание, открихме следното заявление: „Без Меровингите нямаше да има Братство на монасите от Сион, без Братството на монасите от Сион династията на Меровингите щеше да изчезне.“ Следва пасаж, в който връзката между ордена и династията е донякъде изяснена, донякъде още повече замъглена:

В тези редове откриваме доста любопитни и интригуващи моменти. Първо, че Кралят — „изчезналият крал“ вероятно от династията на Меровингите, продължава да управлява само по силата на своето потекло. Второ, което е още по-изненадващо, хората, заемащи временно престола, знаят за съществуването му, признават го, уважават го и се страхуват от него. И трето, великият магистър на Братството на монасите от Сион или някой друг член на ордена играе ролята на пратеник, на „свръзка“ между „изчезналия крал“ и неговите временни заместници. А тези пратеници явно са обречени да изпълняват мисията си само веднъж.

Странните брошури в Националната библиотека в Париж

През 1966 г. са разменени няколко странни писма, свързани със смъртта на Лео Шидлоф, човека, за когото се твърди, че под псевдонима Анри Лобино е съставил родословията в някои от „Документите на Братството“. Първото писмо, поместено в „Католик Уикли ъф Джинийва“, е с дата 22 октомври 1966 г. Подписано е от някой си Лионел Бюрюс, който твърди, че изразява мнението на организацията „Швейцарска християнска младеж“. Бюрюс съобщава, че предната седмица, на 17 октомври във Виена е починал Лео Шидлоф, известен още под псевдонима Анри Лобино, и се впуска да защитава починалия от клеветническите нападки, появили се наскоро в някакъв бюлетин на римокатолическата църква. Бюрюс пише, че е възмутен, и във възхвалата си за Шидлоф отбелязва, че през 1956 г. под псевдонима Лобино той е „положил колосален труд… за да състави родословието на династията на Меровингите и да разбули загадката около Рен Льошато“.

Бюрюс твърди, че приживе на Шидлоф Ватиканът не се е осмелил да го клевети, макар и да е разполагал с обемисто досие за него и за проучванията му, но че дори и сега, след смъртта му има кой да отстоява интересите на Меровингите. В подкрепа на това Бюрюс доста се изхвърля: за пример той посочва търговската марка на „Антар“, една от най-големите петролни компании във Франция, която и тогава, през 1966 г., съдържа герба на Меровингите и макар в стилизиран вид изобразява крал от тази династия. Според автора на писмото тази търговска марка доказвала, че информацията и пропагандата в полза на Меровингите намира добра почва и че дори френското духовенство — добавя ни в клин, ни в ръкав Бюрюс — не винаги играело по свирката на Ватикана. В заключение той пише за Лео Шидлоф (явно в стила на франкмасонството и катарството): „Всички ние, които познавахме Анри Лобино, голям пътешественик и учен, предан и добър човек, ще го помним като въплъщение на «съвършения майстор», когото си заслужава да уважаваш и тачиш.“178

Това писмо на Лионел Бюрюс изглежда доста странно. Още по-странни са обаче твърденията му за нападки срещу Шидлоф в някакъв бюлетин на римокатолическата църква, който той цитира дословно. Според Бюрюс в бюлетина Шидлоф е обвинен, че „е настроен просъветски, че е известен франкмасон, активно подготвящ почвата за народна монархия във Франция“179, твърде необичайно и противоречиво обвинение, защото просъветските симпатии обикновено не се свързват с опити за установяване на монархия. В бюлетина обаче, който Бюрюс твърди, че цитира, се отправят още по-чудати нападки:

Бюрюс не посочва римокатолическия бюлетин, от който е взел цитата, ето защо не можахме да проверим дали той изобщо съществува. Но ако това наистина е написано някъде, то е от огромно значение, защото доказва, и то с данни, изнесени от римокатолическата църква, че замъкът Барбьори в Невер наистина е бил изравнен със земята и че Братството от Сион има поне една конкретна причина да продължава да съществува. Вече се бяхме убедили, че Сион и свързаните с него семейства се домогват до властта и от време на време влизат в конфликт с църквата. От горния цитат обаче излиза, че търканията с Ватикана не са нещо случайно, не са плод на съвпадение, дори на възгледи, а са целенасочена политика, което пък ни изправяше пред друго противоречие: поне на пръв поглед уставът на Братството на монасите от Сион създава впечатление, че е писан от организация на фанатизирани католици.

Малко след публикуването на писмото Лионел Бюрюс загива при автомобилна катастрофа, при която според съобщенията умират още шестима души. Малко преди смъртта му обаче той получава отговор на писмото си, още по-странен и интригуващ. Той е поместен в издадена на частни начала брошура, подписана от някой си С. Ру181.

В някои отношения текстът на С. Ру сякаш е отглас от нападките срещу Шидлоф, накарали Бюрюс да напише своето писмо. Ру обвинява Бюрюс, че е твърде млад и разпален, че е безотговорен и говори повече, отколкото трябва. Авторът на брошурата уж порицава Бюрюс, но всъщност само потвърждава изнесените от него факти и внася някои уточнения. Според Ру Лео Шидлоф е високопоставен член на швейцарската Велика ложа Алпина, масонската ложа, чието име стои върху титула на някои от „Документите на Братството“, и „не крие приятелските си чувства към източния блок“182. Колкото до изявлението на Бюрюс за римокатолическата църква, С. Ру пише:

Ако това звучи странно, още по-необичайни са заключенията в брошурата на С. Ру:

Направо не проумявахме за какво говори С. Ру; ако не друго, той поне бе надминал Бюрюс по небивалици. В стила на бюлетина, срещу който пише Бюрюс, С. Ру слага в един кюп такива наглед различни и несъвместими политически цели като съветската хегемония и народната монархия. Той стига още по-далеч и от Бюрюс, като заявява: всеки бил наясно, че запазеният знак на една петролна компания е прикрита форма на пропаганда на една не особено известна и явно безумна кауза. Намеква за някакви драстични промени във Франция, Германия и Австрия, сякаш тези промени вече са в ход, ако не и свършен факт. Говори и за някакъв договор между Франция и Русия, все едно цялата общественост знае за него.

На пръв поглед брошурата на С. Ру е лишена от всякаква логика. Когато се замислихме обаче, се убедихме, че става дума за поредния неприкрит „Документ на Братството“, чиято добре пресметната цел е да всее загадъчност и обърканост, да разпали любопитството на хората и да остави впечатлението, че неговият автор е посветен на нещо от изключителна важност и значение. Колкото и озадачаваща да е, брошурата все пак дава представа за мащабността на въпроса. Ако С. Ру казваше истината, излизаше, че проучването ни не се ограничава с дейността на някакъв загадъчен, ала безобиден съвременен рицарски орден и че става дума за висшите ешелони на световната политика.

Католиците традиционалисти

През 1977 г. се появи нов, изключително важен „Документ на братството“: брошура от шест страници — „Кръжецът Одисей“, от някой си Жак Дьолод, който съвсем открито я адресира към Братството от Сион. Макар да преразказва доста от вече известните факти за ордена, авторът съобщава и някои нови подробности:

В този цитат има два нови и твърде съществени факта: първо, твърдението, че архиепископ Марсел Льофевр е свързан с Братството от Сион. Всеизвестно е, че монсеньор Льофевр е представител на най-консервативното крило в римокатолическата църква. Отправя яростни нападки срещу папа Павел VI. През 1976 и 1977 г. открито е заплашен с отлъчване; дръзкото му безразличие към подобни закани насмалко не предизвиква истински разкол в църквата. Запитахме се каква връзка може да съществува между един войнствено настроен „твърдолинеен“ католик като монсеньор Льофевр и орден, който като ориентация следва идеите на херметиците, да не кажем, че си е откровено еретичен? На пръв поглед нямаше обяснение за това противоречие, освен ако монсеньор Льофевр не е съвременен представител на франкмасонството от миналия век, свързано с Хиерон от Златната долина, това „християнско и аристократично“ франкмасонство, отстояващо идеите на херметиците, чиито членове се смятат за по католици и от папата.

Второто съществено нещо в цитирания откъс е уточнението, че по онова време велик магистър на Братството от Сион е абат Дюко-Бурже. Франсоа Дюко-Бурже е роден през 1897 г. и както вероятно се досещате, учи за духовник в семинарията „Св. Сюлпис“, тоест вероятно е познавал мнозина привърженици на Движението за обновление на римокатолическата църква и най-вече Емил Офе. По-късно е капелан в Независимия малтийски орден. За участието си в Съпротивата по време на Втората световна война е удостоен с медал и с „Военен кръст“. Днес е известен литератор, член на Френската академия, автор е на биографиите на прочути френски писатели католици, например на Пол Клодел и Франсоа Мориак, и е високо ценен поет.

Подобно на монсеньор Льофевр, и абат Дюко-Бурже се обявява яростно срещу папа Павел VI. Подобно на монсеньор Льофевр е привърженик на утвърдената на Трентския църковен събор литургия. Подобно на монсеньор Льофевр се смята за „традиционалист“ и се опълчва срещу всички реформи и опити за „модернизиране“ на римокатолическата църква. На 22 май 1976 г. му е забранено да изповядва католици и да опрощава греховете им и съвсем като монсеньор Льофевр дръзко пренебрегва решението на кардиналите във Ватикана. На 27 февруари 1977 г. оглавява шествие на хиляда католици традиционалисти, завзели храма „Св. Никола Шардонски“ в Париж. Марсел Льофевр и Франсоа Дюко-Бурже са „консерватори“ не само в теологията, но и в политиката. Преди Втората световна война монсеньор Льофевр е свързан с Аксион франсез, крайната десница във френската политика от онова време, споделяща някои от възгледите на националсоциалистите в Германия. Наскоро архиепископът бунтовник отново се прочува, като подкрепя военния режим в Аржентина. В едно интервю обаче той заявява, че бил сбъркал и всъщност подкрепя военните не в Аржентина, а в Чили! Франсоа Дюко-Бурже не е толкова краен и ако не друго, то поне медалите му потвърждават, че по време на Втората световна война се е сражавал срещу фашистите и се е държал като патриот. Въпреки това обаче заявява, че се възхищава от Мусолини и че се надява „под предводителството на един нов Наполеон Франция да си възвърне някогашните ценности“186.

В началото се усъмнихме, че Марсел Льофевр и Франсоа Дюко-Бурже нямат нищо общо с Братството от Сион и че някой нарочно се опитва да им създаде неприятности, като ги свърже със същите сили, срещу които те се опълчват така разпалено. Въпреки това обаче в устава на ордена, предоставен ни от френската полиция, се казва, че той освен Братство на монасите от Сион се казва и Рицари на католическите институции и норми, на независимия традиционалистки съюз. Институция с подобно название преспокойно би подхождала на хора като Марсел Льофевр и Франсоа Дюко-Бурже.

Решихме, че съществува и друга възможност, доста пресилена, разбира се, но все пак обясняваща противоречието, пред което бяхме изправени. Може би Марсел Льофевр и Франсоа Дюко-Бурже не бяха такива, за каквито се представяха, може би бяха агенти провокатори, чиято цел е непрекъснато да сеят смут и да подготвят почвата за бъдещ разкол в църквата, който да постави под въпрос понтификата на папа Павел VI. Подобна тактика ще е съвсем в стила на тайните общества, описани от Шарл Нодие, а също и на „Протоколите на старейшините от Сион“. Мнозина журналисти и официални представители на Ватикана са заявявали, че архиепископ Льофевр работи за някого или е манипулиран187.

Колкото и пресилена да бе хипотезата ни, в нея определено имаше логика. Ако смяташ папа Павел VI за „враг“ и искаш той да заеме по-либерална позиция, как ще действаш? Определено не като агитираш в полза на либерализма, с което само още повече ще тласнеш папата към консерватизма. Какво ще стане, ако публично се обявиш за още по-голям консерватор и от Понтифекса? Противно на желанието си той ще е принуден да застане на по-либерални позиции. Тъкмо това постигат архиепископ Льофевр и неговите съмишленици — те успяват да извършат нещо нечувано, да заклеймят папата като либерал.

Независимо дали бяхме на прав път, едно бе ясно: подобно на доста други хора, на които се бяхме натъкнали по време на проучването си, и архиепископ Льофевр знаеше някаква сензационна взривоопасна тайна. През 1976 г. всички, включително и вестниците, очакват той всеки момент да бъде отлъчен от църквата, защото, изправен пред несекващите дръзки предизвикателства на архиепископа, Павел VI сякаш няма друг избор. И все пак в последния момент папата отстъпва. И досега не е съвсем ясно защо го прави, ала следният цитат от броя на „Гардиън“ от 30 август 1976 г. ни навежда на някои мисли:

Какъв ли е този „земетръсен“ въпрос, това „тайно оръжие“ от които толкова се страхува Ватиканът? Какъв ли невидим дамоклев меч е висял над главата на папата? При всички положения обаче се е оказал действен. Явно тъкмо чрез своята „тайна“ архиепископът си е извоювал пълен имунитет срещу наказанията на Ватикана. Както подчертава Жан Дьолод, Марсел Льофевр явно наистина е представлявал „сила, способна да се възправи срещу Ватикана“, и то без изобщо да се замисля.

На кого ли обаче е казал — или ще каже: „Направиш ли ме папа, аз ще те направя крал“?

Съборът от 1981 г. и уставът на Кокто

Не след дълго някои от въпросите около Франсоа Дюко-Бурже като че ли се изясниха, и то благодарение на шума, който се вдигна във Франция около Братството от Сион в края на 1980 и в началото на 1981 г. Покрай този шум едва ли има французин, който да не научи името на ордена.

През август 1980 г. популярното списание „Бон соаре“, нещо средно между притурката на британския „Сънди“ и американския „Ти Ви Гайд“, помести материал в две части за загадката около Рен Льошато и Братството от Сион, в който Марсел Льофевр и Франсоа Дюко-Бурже недвусмислено са свързвани с ордена. И двамата наскоро били посетили едно от свещените за Сион места — селцето Сент Коломб в Невер, където се е намирал семейният замък на Плантарови Барбьори, докато през 1659 г. кардинал Мазарини не заповядва той да бъде разрушен.

По това време вече бяхме разговаряли по телефона с абат Дюко-Бурже, бяхме си разменили с него и писма. Той се държеше твърде любезно. Но на повечето наши въпроси отговаряше с недомлъвки и както и очаквахме, отрече да е свързан с Братството от Сион. Направи го малко по-късно и в писмо до редакцията на „Бон соаре“.

На 22 януари 1981 г. във френския печат се появи къса статия189 — заслужава си да я цитираме почти изцяло:

Малко преди появата на тази статия бяхме писали на Филип дьо Шеризе, когото вече бяхме открили и който като говорител на Братството на монасите от Сион се споменаваше точно толкова често, както и Пиер Плантар. На един от нашите въпроси Дьо Шеризе отговори, че Франсоа Дюко-Бурже не е бил избран за велик магистър на ордена с необходимия кворум и че публично се е отрекъл от Сион. Последното твърдение ни се видя неясно. То като че придоби повече смисъл в светлината на нещо, което Дьо Шеризе бе сложил в плика заедно с писмото.

Известно време преди това бяхме получили от заместник-префекта на Сен Жюлиен устава на Братството на монасите от Сион. През 1973 г. той бе поместен и в едно френско списание191. В Париж обаче Жан-Люк Шомьой ни съобщи, че това са фалшификати. Заедно с отговора на нашите въпроси Дьо Шеризе ни пращаше и екземпляр на оригиналния устав на ордена, преведен от латински. Бе подписан от Жан Кокто: освен ако не е бил подправен много умело, подписът бе автентичен — поне ние не открихме разлика с другите известни подписи на Кокто. Въз основа на това отсъдихме, че указът също е оригинален192. Ето какво гласи той:

В някои подробности този устав се разминава и с устава, който получихме от френската полиция, и с информацията за Сион, съдържаща се в „Документите на Братството“. Според данните в „Документите“ в ордена членуват 1093 души, според полицията — 9841 души. Докато според цитирания по-горе устав членовете на Сион са едва 364, 243 от които са Деца на св. Венсан. И още нещо, в „Документите на Братството“ са посочени седем степени. В устава, предоставен ни от полицията, степените бяха нараснали на девет. А в цитирания по-горе устав се говори само за пет степени. Различни са и званията, свързвани в отделните източници с тези степени.

Не бе изключено подобни противоречия да свидетелстват за нещо като разкол, най-малкото вътрешен, настъпил в Братството от Сион някъде през 1956 г., когато в Националната библиотека в Париж започват да постъпват първите „Документи на Братството“. И наистина, в една излязла наскоро статия Филип дьо Шеризе намеква именно за такъв разкол193. Според него той е настъпил някъде между 1956 и 1958 г. и приема такива размери, че има опасност да прерасне в разкол като този, настъпил между Сион и Ордена на тамплиерите през 1188 г., след „отсичането на бряста“. Според Дьо Шеризе той е преодолян благодарение на Плантар, който с дипломатичността си успява да върне отцепниците в лоното на ордена. При всички положения, каквато и да е политиката вътре в ордена, на своя Събор от януари 1981 г. той е монолитен и единен.

Дори и Франсоа Дюко-Бурже да е бил велик магистър на Братството на монасите от Сион, ясно е, че той вече не заема този пост. Дьо Шеризе ни съобщи, че Дюко-Бурже не бил избран с нужния кворум, което би могло да означава, че е излъчен от потенциалните отцепници. Не е сигурно дали това е станало в нарушение на Член 22 от устава. Но каквато и да е била връзката му със Сион, по всичко личи, че той вече няма нищо общо с ордена.

Уставът, с който ви запознахме, изяснява статута на Франсоа Дюко-Бурже, а също принципа, по който са избирани великите магистри на Сион. Сега вече е ясно защо е имало велики магистри на по пет и осем години и защо те са представители на различни родове, свързани помежду си със сложно роднинство. По принцип титлата се предава по наследство, в рамките все на семейства, претендиращи, че са потомци на Меровингите. Когато обаче липсва наследник или наследникът по своя воля се отказва от поста „велик магистър“, той според процедурата, изложена в устава, е предоставян на външен човек, който бива избиран от членовете на ордена. По всичко личи, че тъкмо така в списъка на великите магистри са попаднали хора като Леонардо, Нютон, Нодие и Кокто.

Плантар дьо Сен Клер

Сред имената, които се срещат най-често и се открояват в различните „Документи на Братството“, е фамилията Плантар. А измежду многото хора, свързани със загадката на Сониер и Рен Льошато, най-авторитетен е Пиер Плантар дьо Сен Клер194. Според родословията, поместени в „Документите на Братството“, той е пряк потомък на крал Дагоберт II и на династията на Меровингите. Пак според същите родословия е наследник на владетелите на замъка Барбьори, разрушен през 1659 г. от кардинал Мазарини.

Докато правехме своето проучване, непрекъснато се натъквахме на името „Плантар“. Всъщност, ако се съди от информацията, изтекла през последния четвърт век, всички следи в крайна сметка водят към него. През 1960 г. например в интервю за Жерар дьо Сед той заявява, че в Жизор е скрита „тайна с международно значение“195. През следващото десетилетие Дьо Сед явно черпи главно от Плантар данните, които изнася в своите книги за Жизор и Рен Льошато196. Според някои последни сведения дядото на Плантар се е познавал лично с Беранже Сониер. Оказа се, че Плантар притежава доста имоти в околностите на Рен Льошато и Рен Лебен, включително и в планината Бланшфор. От разговор с един антиквар в Стене научихме, че и мястото, на което е построена старата църква „Св. Дагоберт“, също принадлежи на Плантар. А според устава на Братството от Сион, предоставен ни от френската полиция, той е и главен секретар на ордена.

През 1973 г. в едно френско списание излиза интервю с Плантар, взето по телефона. Както и очаквахме, той не е словоохотлив: говори с недомлъвки, загадъчно и предизвикателно и всъщност по-скоро замъглява въпросите, отколкото да дава отговор на тях. Така например във връзка с потомците на Меровингите и техните монархически претенции Плантар заявява: „Проучете корените на някои от великите френски родове и тогава ще разберете защо човек като Анри дьо Монпеза може някой ден да стане и крал.“197 Запитан за целите на Братството от Сион, той, както би могло да се очаква, отвръща със заобикалки: „Не мога да ви ги кажа. Обществото, с което съм свързан, е изключително старо. Аз съм само наследник на своите предходници, мъничка брънка от веригата. Ние съхраняваме някои неща. Без да вдигаме шум.“198

Същото списание помества и кратък портрет на Плантар, написан от първата му съпруга Ан-Лея Исле, починала през 1971 г. Ако се вярва на списанието, материалът е публикуван за пръв път в „Сиркюи“, бюлетина за вътрешно ползване на Братството от Сион, на който според някои сведения Плантар сътрудничи редовно под псевдонима Ширан:

Госпожа Исле безспорно е искала да представи Плантар като изключителна личност. Но от материала й излиза, че той по-скоро е особняк. На места езикът на Исле е мъгляв и изпълнен с хиперболи. И още нещо, събрани на едно място, различните „знаменитости“, посочени като приятели на Плантар, будят, меко казано, недоумение.

От друга страна, неприятностите, които той си има с Гестапо, говорят, че по време на нацистката окупация Плантар се е държал достойно. Ние също открихме някои доказателства за това. Още през 1941 г. в едно парижко предградие Пиер Плантар започва да издава „Венкр“, списание на френското съпротивително движение. Гестапо го хвърля в затвора, където той остава повече от година — от октомври 1943 до края на 1944 г.200

Оказа се, че сред приятелите и съратниците има и по-известни личности от хората, посочени от госпожа Исле, например Андре Малро и Шарл дьо Гол. По всичко личи, че Плантар е имал доста връзки в коридорите на властта. Така например, когато през 1958 г. Националният съвет на алжирската революция се готви да провъзгласи Алжир за република, генерал Дьо Гол решава да стане президент на Франция и по някои сведения се обръща за съдействие най-вече към Плантар. Заедно с Андре Малро и неколцина други той явно е в дъното на така наречените Комитети за обществена сигурност, изиграли решаваща роля за завръщането на Дьо Гол в Елисейския дворец. В писмо от 29 юли 1958 г. Дьо Гол изказва на Плантар своята дълбока признателност за оказаната помощ. В друго писмо, пратено пет дена по-късно, генералът моли Плантар да разпусне комитетите, тъй като те са постигнали целта си, което той прави в официално комюнике, поместено в печата и излъчено по радиото201.

Излишно е да казваме, че докато правехме проучването, ни се искаше все повече да се запознаем с Плантар. В началото това изглеждаше почти невъзможно. Плантар бе неоткриваем, поне за нас като частни лица. Сетне, в началото на пролетта на 1979 г. Би Би Си ни възложи нов филм за Рен Льошато. Тъкмо като хора, работещи за Би Би Си, успяхме най-после да се свържем с Плантар и с Братството на монасите от Сион.

Най-напред да издири Плантар се зае една англичанка, журналистка, живееща в Париж и работила често за Би Би Си. Тя имаше много връзки в цяла Франция и чрез тях се опита да открие Братството от Сион. Започна от масонските ложи и парижките езотерични общества и както и можеше да се очаква, се натъкна на плътна завеса от мистификации и противоречия. Един журналист например я предупредил, че който се захване със Сион, рано или късно бива убиван. Друг неин колега пък й казал, че орденът е съществувал само през средновековието и днес от него не е останало нищо. Същевременно обаче официален представител на Великата ложа Алпина й обяснил, че Сион е съвременна организация, каквато не е имало в миналото.

Напредвайки малко по малко през тези оплетени лабиринти, журналистката най-сетне се добрала до Жан-Люк Шомьой, взел за едно списание интервю от Плантар и писал много за Сониер, Рен Льошато и Братството на монасите от Сион. Той й казал, че не е член на ордена, но можел да се свърже с Плантар и по всяка вероятност да ни уреди среща с него. Междувременно предоставил на сънародничката ни и други сведения.

Според Шомьой Братството на монасите от Сион не било „тайно общество“ в тесния смисъл на думата. То просто не искало около него, дейността и членовете му да се вдига шум. Регистрацията в „Журнал офисиел“ била фалшива и била пусната от хора, отцепили се от ордена. Според Шомьой и уставът, предоставен на полицията, също бил фалшив и бил „скалъпен“ от същите отцепници.

Шомьой потвърди подозренията ни, че Сион има амбициозни политически планове за близкото бъдеще: според него само след няколко години Франция щяла да бъде разтърсена от коренни промени, които щели да подготвят почвата за народна монархия с крал от династията на Меровингите. Пак според Шомьой в дъното на тези промени щял да бъде Сион, както е било столетия наред. Орденът се обявявал срещу материализма и щял да възстанови „истинските ценности“, ценности от духовен, а може би и езотеричен характер. Според думите на Шомьой тези ценности били предхристиянски въпреки привидната християнска насоченост на Сион и декларираната в устава на ордена вярност към католицизма. Шомьой твърдял, че в момента велик магистър на ордена е Франсоа Дюко-Бурже. На въпроса как Дюко-Бурже съчетава католическия традиционализъм с предхристиянските ценности той отвърнал доста загадъчно: да сме питали самия абат Дюко-Бурже.

Шомьой наблегнал, че Братството на монасите от Сион е основано много отдавна и че членската му маса е голяма. Сред хората, членуващи в ордена, имало представители на различни прослойки и професии, които наред с възстановяването на династията на Меровингите си поставяли и други цели. На това място Шомьой направил пред английската журналистка твърде странно изявление: че не всички членове на Братството на монасите от Сион били евреи. Подтекстът на думите му е ясен: макар и малко, в ордена има и евреи. Отново бяхме изправени пред доста озадачаващо противоречие. Дори и уставът да бе фалшификат, как орден, в който членуват евреи, е оглавяван от велик магистър, привърженик на крайния традиционализъм в римокатолическата църква и близък приятел на Марсел Льофевр, прочут с изявленията си, които са само на крачка от антисемитизма?

Шомьой е казал и други твърде необичайни неща. Споменал е например „Лотарингския престолонаследник“, който бил потомък на Меровингите и по тази причина „имал разбираща се от само себе си свещена мисия“. Изявлението му сякаш е лишено от логика: всеизвестно е, че дори по благородническа титла днес не съществува такъв престолонаследник. Дали Шомьой не намеква, че него все пак го има и той живее инкогнито? Или използва думата в смисъл на „владетел“? Ако наистина е така, владетел (но не и престолонаследник) на Лотарингия е д-р Ото фон Хабсбург, който по благородническа титла е херцог на Лотарингия.

Като цяло думите на Шомьой съдържат не толкова отговори, колкото поводи да си задаваме нови въпроси; тъй като разполагаше с твърде малко време за подготовка, нашата позната, английската журналистка, не е знаела какво точно да го пита. Все пак се сетила да подчертае, че Би Би Си проявява интерес към темата — в Европа Би Би Си се ползва с много по-голям престиж, отколкото във Великобритания, и хората, общо взето, се съобразяват с това име, иначе казано, перспективата компанията да заснеме филм явно се е сторила доста съблазнителна на Шомьой. В случая думата „пропаганда“ е твърде силна, но един такъв филм е в състояние да придаде автентичност на някои факти и да насочи вниманието към тях, да създаде твърде благоприятен психологически климат и атмосфера най-вече в английски говорещите страни. Братството на монасите от Сион само ще спечели, ако Меровингите и орденът бъдат приети като „исторически дадености“, като общоизвестни факти от рода на Битката при Хейстингс или убийството на Томас Бекет. Явно именно от тези съображения Шомьой се е обадил по телефона на Плантар.

Най-сетне през март 1979 г. успяхме заедно с режисьора от Би Би Си Рой Дейвис и английската журналистка да си уредим среща с Плантар. Имахме усещането, че присъстваме на среща между кръстниците от италианската мафия — бе уговорено да се видим на „неутрална територия“, в един парижки киносалон, нает специално за случая от Би Би Си, и всеки бе дошъл със своите „хора“.

Оказа се, че Плантар е изискан любезен мъж, у когото се долавяше нещо аристократично: той не биеше на очи, говореше възпитано, бързо, но и претеглено. Прояви невероятна начетеност и впечатляващо пъргав ум, отговаряше на въпросите ни сбито, остроумно, находчиво, но не и заядливо. В очите му от време на време проблясваше закачливо, весело, почти покровителствено пламъче. Колкото и скромно и мило да се държеше, имаше невероятен авторитет пред хората, които го придружаваха. У него имаше нещо подчертано аскетично, някаква суровост. Той не парадираше с богатството си: бе облечен с вкус, в наглед неофициални дрехи с класическа кройка, които обаче не бяха нито прекалено екстравагантни, нито много скъпи. Доколкото разбрахме, дори не бе дошъл с кола.

На първата, а след това и на другите ни две срещи Плантар даде да се разбере, че няма да каже и думица за сегашната дейност и цели на Братството на монасите от Сион. Същевременно предложи да отговори на всичките ни въпроси, свързани с миналото на ордена. Макар и да отказа да обсъжда пред публика — например във филм, бъдещето на Сион, все пак по време на разговора намекна за някои неща. Заяви, че в Братството на монасите от Сион наистина се пази изчезналото съкровище на Йерусалимския храм, плячкосано през 70 г. от римските легиони на Тит. Предметите в него щели да бъдат „върнати на Израел, когато му дойде времето“. Плантар обаче отхвърли като несъществени всички въпроси за историческата, археологическата и дори политическата стойност на съкровището. Той изтъкна, че истинското съкровище е „духовно“ и поне отчасти се състои от тайна, която по един или друг начин щяла да ускори някакви важни обществени промени. Плантар сякаш повтаряше дума по дума изявлението на Шомьой, когато каза, че в близко бъдеще Франция ще бъде разтърсена от коренни преобразования: не от революция, а от радикални реформи в институциите, които щели да подготвят почвата за възстановяването на монархията. В това изказване нямаше и следа от пророческа назидателност. Обратното, Плантар просто ни увери в това много спокойно, много делово и много категорично.

В твърденията му имаше някои странни несъответствия. Той ту говореше сякаш от името на Братството от Сион и използваше местоимението „ние“, тоест целия орден, ту се разграничаваше от него и подчертаваше, че по право му се полага да е крал, понеже е пряк потомък на Меровингите, а членовете на братството са негови съюзници и съратници. Сякаш чувахме два съвсем различни гласа, които понякога си противоречаха: единият бе на главния секретар на Сион, а другият — на крал, който живее в сянка, който, макар и на пръв поглед лишен от власт, все пак управлява и гледа на Сион като на свой таен съвет. Така и не намерихме обяснение за този разнобой между двата гласа, а Плантар не пожела въпреки настояванията ни да внесе яснота.

След трите срещи с него и е хората му знаехме почти колкото и преди тях. Ако не се броят Комитетите за обществена сигурност и писмата на Шарл дьо Гол, нямахме никакви сведения дали Сион оказва някакво политическо влияние и дали има власт, доколко хората, с които се срещнахме, са в състояние да променят държавното устройство и институции на Франция. Не разбрахме и защо на потомците на Меровингите се гледа по-сериозно, отколкото на другите кралски династии, опитващи се да си върнат престола. Така например мнозина потомци на Стюартите също имат претенции към британската корона, и то, както твърдят съвременните историци, с много по-големи основания, отколкото Меровингите. Срещат се и доста други претенденти за престола навсякъде в Европа, все още са живи потомците на династиите на Романови, на Бурбоните, Хабсбургите и Хохенцолерите. Защо на тях да се вярва по-малко, отколкото на Меровингите? От гледна точка на „безспорната законност“ и на практическата осъществимост те може би имат предимство. Днес обаче въпросът представлява предимно научен интерес точно както, да речем, желанието на някой ирландец да докаже, че е потомък на Върховните крале.

Отново бяхме на път да се откажем от проучването си за Братството на монасите от Сион, защото отсъдихме, че става дума за второразредна сектичка на умопобъркани, ако не и за откровена измама. Ала вече се бяхме убедили с очите си, че в миналото орденът е притежавал реална власт и е решавал въпроси от решаващо международно значение. Дори днес бе ясно, че зад фасадата се крие още нещо. Орденът бе чужд на търгашеството. Стига да е искал, Плантар е могъл да превърне Братството на монасите от Сион в изключително доходоносно начинание, каквито са не един и два нашумели култове, секти и организации от „новата ера“. Въпреки това повечето важни „Документи на Братството“ излизаха в ограничени тиражи. Пък и Сион не набираше открито нови членове дори с методите на масонските ложи. Доколкото успяхме да установим, броят на членовете му бе строго определен и нови хора се приемаха само ако се овакантеше място. Такъв ограничен достъп и затвореност говореха наред с другото и че орденът е изключително сигурен в себе си и смята, че не му се налага от финансови или други съображения да набира нови членове. Иначе казано, съществуваше нещо, което му гарантираше успех и му осигуряваше подкрепата на хора като Малро и Дьо Гол. Но нима можехме да приемем насериозно, че те са имали намерение да възстановят монархията и да върнат на престола Меровингите?

Политиката на Братството на монасите от Сион

През 1973 г. излиза книга, озаглавена „Скритата страна на една политическа амбиция“, в която авторът, швейцарският журналист Матийо Паоли, описва безкрайните си перипетии, които му се струпват, докато се опитва да разбере що за организация е Братството на монасите от Сион. Подобно на нас, и Паоли накрая се свързва с представител на ордена, когото не назовава по име. Журналистът обаче не е имал зад себе си престижа на Би Би Си и ако се съди от описанието, човекът, с когото се е срещнал, е с по-нисък статут от Плантар. Не е бил и така отзивчив като нашия събеседник. Същевременно обаче Паоли живее в континентална Европа и за разлика от нас може да се придвижва по-бързо, което му е помогнало да надушва още „пресните“ следи и да прави проучване на място. Благодарение на това книгата му бе изключително ценна и съдържаше много нова информация: очаквахме тя да има продължение и се чудехме защо Паоли не го пише. Когато се поинтересувахме от журналиста, ни казаха, че през 1977 или 1978 г. той е бил застрелян в Израел по обвинение в шпионаж и в това, че се е опитал да продаде на арабите някакви тайни202.

Доколкото можем да съдим от книгата, Паоли е подходил към темата горе-долу като нас. И той се е свързал с дъщерята на Лео Шидлоф в Лондон, и на него тя е обяснила, че не знае баща да е имал нещо общо с каквито и да било тайни общества, франкмасони и родословия на Меровингите. Подобно на нашата позната, журналистката от Би Би Си, Паоли се е срещал с касиера на Великата ложа Алпина, който е отговорил на въпросите му твърде уклончиво. Според Паоли той отрекъл да познава човек на име Лобино или Шидлоф. Колкото до множеството издания, върху чиято титулна страница стои гербът на Алпина, касиерът бил категоричен, че такива издания няма. И все пак един приятел на Паоли, също член на ложата Алпина, твърдял, че ги е виждал с очите си в библиотеката на ложата. Швейцарският журналист прави следното заключение:

Фигура 2. Макет за корицата на романа „Окръжност“.

Във Версайския филиал на Националната библиотека Паоли открива четири броя на „Сиркюи“204, списанието, посочено в устава на Братството от Сион. Първият е излязъл на 1 юли 1959 г. и като негов директор е посочен Пиер Плантар. По нищо обаче не личи, че списанието е свързано с ордена. Обратното, в него пише, че е официален орган на някаква Федерация на френските сили. Има дори печат, който Паоли възпроизвежда в книгата си, и каре със следната информация:

Паоли проверява горния адрес. На него никога не е било издавано никакво списание. Телефонният номер също се оказва неверен. Колкото и да се опитва да издири Федерацията на френските сили, непрекъснато удря на камък. И до ден-днешен никой не е чувал за подобна организация. Но сигурно не е съвпадение, че седалището във Франция на Комитетите за обществена сигурност също е в Олне су Боа205. Федерацията явно е свързана по един или друг начин с комитетите. Има доста потвърждения на това предположение. Според Паоли в брой 2 на „Сиркюи“ се намеквало за някакво писмо, в което Дьо Гол изказва благодарност на Пиер Плантар — по всичко личи, че за работата на Комитетите за обществена сигурност.

Паоли изтъква, че повечето материали в „Сиркюи“ са посветени на езотеричното. Техни автори са Пиер Плантар, който се подписва и с истинското си име, и с псевдонима Ширан, Ан-Лея Исле и други, които вече познавахме. В списанието обаче имало и публикации от съвсем различно естество. Някои например били посветени на тайните на лозарството и винарството, отрасъл явно с решаващо значение за политиката. В подобно твърдение нямаше никаква логика, освен ако не приемехме, че тук лозята и винарството трябва да се тълкуват алегорично, може би като метафора за генеалогии, за родословни дървета и роднински връзки между различните династии.

Както подчертава швейцарският журналист, ако не са посветени на тайнственото, материалите в „Сиркюи“ са крайно националистични. В един от тях например някой си Адриан Сьорвет твърди, че съществуващите проблеми няма да бъдат решени скоро:

А от брой 4 на „Сиркюи“ Паоли цитира следния пасаж:

Следва подробна правителствена програма за възстановяването на Франция в някогашния й блясък. В програмата например се отстоява идеята департаментите отново да бъдат заменени с провинции:

По-нататък Паоли цитира следващите осем страници. Материалът в тях е обединен под няколко подзаглавия:

Правителствената програма, изложена в тези осем раздела, не съдържа някакви крещящи противоречия и би могла да бъде осъществена без особени сътресения. Трудно е да се определи политическата й насоченост. Тя не може да боде наречена лява или дясна, либерална, консервативна, радикална или реакционна. Като цяло не е и прекалено амбициозна и човек се чуди как с нея ще бъде възвърнат някогашният блясък на Франция. Както отбелязва и Паоли: „Предложените в нея промени… не са революционни. Все пак се основават на реалистичния анализ на структурите във френската държава и са просмукани от здрав разум.“209 Да де, но в правителствената програма, изложена в „Сиркюи“, дори не се намеква каква ще е реалната основа, на която тя ще се осланя: възстановяването на народната монархия с крал измежду потомците на Меровингите. Редакцията на списанието не смята за нужно да го оповестява, защото това се разбира от само себе си, тя го смята за даденост, на която се основават всички публикувани в него материали. За читателите на „Сиркюи“ връщането на Меровингите на престола е една пределно ясна, споделяна от тях цел и авторите на публикациите не се спират подробно на нея.

В своята книга Паоли поставя един твърде важен въпрос, който неизменно занимаваше и нас:

Паоли се спира на този въпрос с помощта на доказателствата, с които разполага, и прави следния извод:

Паоли не довършва изречението. Същевременно е ясно, че лично той смята втората възможност, която не е формулирал докрай, за по-вероятна. С други думи, според Паоли мнозина държавници, а също и доста други влиятелни личности или са членове на Сион, или действат по указания на ордена. Ако наистина е така, излиза, че Сион е изключително мощна организация.

След задълбоченото си проучване Паоли е доволен от фактите, които е установил за Меровингите и за техните претенции към престола. Журналистът признава, че поне тук вижда някакъв смисъл в целите, които си поставя Сион. Оттук нататък обаче, признава Паоли, той е силно озадачен. Какъв смисъл има династията да бъде възстановявана днес, тринайсет века след детронирането й? И нима едно съвременно управление на Меровингите ще се различава с нещо от което и да е друго управление? Ако се различава, то по какво и защо? Какво толкова им е особеното на Меровингите? Дори и да са основателни, претенциите им звучат неуместно. Защо толкова много влиятелни и умни хора и днес, и в миналото не само проявяват интерес към династията, но и я подкрепят?

И ние, естествено, задавахме абсолютно същите въпроси. Подобно на Паоли, бяхме готови да признаем, че исканията на Меровингите са оправдани. Но какво значение можеха да имат тези искания днес? Нима чисто техническата законност на монархията може да бъде довод, убедил толкова много хора? Как ставаше така, че в края на XX в. една монархия, законна или не, получава такава силна подкрепа?

Ако си имахме работа с някакви ненормални особняци, просто щяхме да се откажем. Ние обаче имахме насреща си изключително мощна организация, в която членуват най-влиятелните, най-изявените, най-прочутите и отговорни хора на нашето време. И в доста случаи тези хора явно смятаха връщането на Меровингите на власт за задача, достатъчно значима, че да пренебрегнат политическите, социалните и верските си различия.

На пръв поглед ни се струваше пълна лудост възстановяването на една династия, изместена от престола преди цели хиляда и триста години, да се превърне в дело на живота на толкова много прочути и високоуважавани личности. Освен, разбира се, ако не пропускахме нещо. Освен ако Меровингите претендираха не само за престола и се открояваха сред другите династии по нещо изключително важно. Накъсо, освен ако в кралската им кръв нямаше нещо много особено.

Вече бяхме проучили, разбира се, историята на Меровингите. Бяхме се опитали да се ориентираме някак в димната завеса от небивалици и тайнственост, още по-гъста и от мъглата, с която бяха забулени катарите и рицарите тамплиери. Няколко месеца се бяхме мъчили да разплетем кълбото от факти и измислици. Въпреки усилията обаче за нас Меровингите си оставаха почти пълна загадка.

Династията на Меровингите води началото си от сикамбите, племе от старогерманския народ, известен с името франки. От V до VII в. Меровингите владеят почти цялата територия на днешна Франция и Германия. Тяхното господство съвпада с периода на Крал Артур — времето, за което са написани повечето рицарски романи за Свещения Граал. За тази епоха от ранното средновековие се знае вероятно най-малко и тя е наричана безпросветна, но не защото, както бързо се уверихме, наистина е била безпросветна, а защото някой умишлено я е направил такава. Тъй като западната римска църква се ползва с истински монопол върху науката и особено върху писмените паметници, сведенията, които са се запазили, отразяват нечии ограничени интереси. Всички други хроники са се загубили или са били цензурирани. Но от време на време все пак успявахме да се доберем до нещо през завесата от мълчание, с която е обгърнато миналото. Именно с тези откъслечни сведения възстановихме истината — твърде интересна и съвсем различна от официалната история.

Меровингите и легендите за тях

Натъкнахме, се на множество загадки около произхода на Меровингите. Обикновено си представяме династиите като управляваща фамилия или род, не просто наследила друга фамилия или род, но всъщност изместила и детронирала своите предходници. Иначе казано, най-често смятаме, че династиите се зараждат след някой преврат, довел до отмирането на предишната управляваща династия. Войната между Бялата и Червената роза в Англия например се води именно за да се смени династията на престола. След около век на английския престол се качва династията Стюарт, но едва след като са отстранени Тюдорите. На свой ред, и Стюартите са детронирани насилствено от Оранското и Хановерското благородническо семейство.

В случая с Меровингите обаче няма такъв рязък или насилствен преход, няма узурпация, детрониране и унищожаване на предишните владетели. Обратното, знатният род, наричан Меровинги, явно и преди е управлявал франките. Те са законни монарси, признати от всички. Един от тях обаче явно се откроява толкова много, че дава името си на цялата династия.

Този владетел е обвит в такава загадъчност, че човек не може да каже къде свършват историческите факти и къде започват легендите. Меровей (Меровех или Меровеус) е останал в историята като получовек, полубожество, достойно за древните мигове. Дори името му говори за неговото чудотворно раждане и характер: в него са съчетани френската дума за „майка“ и латинските и френските думи за „море“.

Според най-влиятелния хроникьор на франките и някои по-късни предания Меровей има двама бащи. Вече бременна от баща му — крал Клодион, майката на Меровей отишла да се изкъпе в океана. Във водата била прелъстена или може би изнасилена от някакво чудато водно същество, дошло отвъд морето — от „bestea Neptuni Quinotauri similis“212, без да е много ясно какво точно представлява квинотавърът. Според преданието тъкмо от този звяр жената заченала втори път. А когато се родил Меровей, във вените му течала кръвта на двамина: на владетеля на франките и на загадъчното морско същество.

Подобни невероятни легенди са нещо обичайно не само за древността, но и за Европа от по-късно време. Те най-често не са плод само на въображението, а съдържат някакъв символ, алегория, зад които се крие истински исторически факт. В случая с Меровей зад приказната фасада вероятно се крият брак между хора с различна племенна принадлежност, благородническа кръв, предавана както в юдаизма по линия и на майката, сливането на два знатни рода, единият от които са владетелите на франките, а другият, както личи, сигурно идва „отвъд морето“ — ето защо по някаква причина по-късно в преданията се появява морското същество.

При всички положения благодарение на двойното си потекло Меровей според легендата е надарен с какви ли не свръхестествени способности. Каквато и да е историческата истина зад преданието, династията на Меровингите е обвеяна с аурата на магията, на вещерството и свръхестественото. Според устната традиция монарсите Меровинги са окултисти и алхимици, посветени са в тайните науки, прилагат езотеричните си умения — накъсо, те са достойни съперници на легендарния Мерлин, датиращ горе-долу от същото време. Често са наричани кралете вещери или кралете чудотворци. Чрез някакво чудодейно качество на кръвта си лекували с мануалотерапия, а според някои сведения пискюлите, с които са поръбени наметките им, церят като с вълшебна пръчица какви ли не болести. Смята се, че Меровингите са ясновидци и са можели да разговарят по телепатия със зверовете и природата, че са носели на вратовете си огърлици със силно чудодейно действие. Според легендите кралете от династията били омагьосани с тайна магия, предпазваща ги от неприятности и носеща им пословично дълголетие, нещо, което обаче не се потвърждава от историята. И всички имали еднакво родилно петно, с което се откроявали сред останалите и което доказвало полубожествения им или свещен произход. Според легендата родилното петно било с формата на червен кръст над сърцето — твърде интересен първообраз на символа на тамплиерите — или между лопатките.

Често са наричани и Дългокосите крале. Подобно на Самсон от Стария завет не се подстригват. Както при Самсон, и при тях се смята, че в косата им е тяхната vertu213, същината и тайната на силата им. Откъдето и да идва това поверие за косата на Меровингите и силата, скрита в нея, то явно е взимано съвсем насериозно, защото дори през 754 г., когато Хилдерих III е свален от престола и е хвърлен в тъмница, папата издава изрична заповед той да бъде подстриган.

Каквито и небивалици да има в преданията за династията, те явно се основават на конкретни факти, на славата, с която Меровингите се ползват по време на управлението си. Всъщност на тях се гледа не като на царе в съвременния смисъл на думата. Те са възприемани като царе свещеници, като въплъщение на божественото начало, накъсо, донякъде като древноегипетските фараони. Не просто управляват по Божия милост. Обратното, сякаш олицетворяват от плът и кръв тази милост, нещо, обикновено приписвано единствено на Исус. Извършват ритуали, каквито правят по-скоро жреците, отколкото царете. Намерени са черепите на някои Меровинги с ритуален отвор или разрез върху темето. Подобни разрези ще видите върху черепите на първите лами в Тибет — в ранния будизъм се смята, че през този отвор при смърт душата напуска тялото и че пак през него се осъществява пряка връзка с божественото. Имаме всички основания да смятаме, че тонзурата214 също се е съхранила още от времето на Меровингите.

През 1653 г. в Ардените е открита гробница на династията от огромно значение — гробницата на крал Хилдерих I, син на Меровей и баща на Хлодвиг, най-известния и влиятелен владетел измежду Меровингите. В гробницата са намерени оръжие, скъпоценности и кралска корона и скиптър, каквито е естествено да има при тленните останки на монарх. Открити са обаче и предмети, свързвани не толкова с царете, колкото с магьосниците, вещерите и гадателите: разчленен череп на кон, излята от злато биволска глава и кристална топка215.

Сред най-свещените символи на Меровингите е пчелата: в гробницата на Хилдерих има най-малко триста мънички пчели от чисто злато. Заедно с другите предмети, открити в гробницата, те са поверени на Леополд Вилхелм фон Хабсбург, военен губернатор на Австрийска Холандия и брат на император Фердинанд III216. По-късно обаче всички съкровища от гробницата на Хилдерих са върнати на Франция. Когато през 1804 г. е коронясан за император, Наполеон настоява златните пчели да бъдат пришити към наметката му.

Това не е единственият случай, когато Наполеон проявява интерес към Меровингите. Той поръчва на някой си абат Пишон да състави родословие, за да види дали и след падането им от власт са оцелели техни потомци. Тъкмо върху родословията, поръчани от Наполеон, се основават генеалогиите, публикувани в „Документите на Братството“217.

Аркадската мечка

Легендите за Меровингите са съвсем в духа на епохата, когато се раждат преданията за Крал Артур и Свещения Граал. Същевременно обаче те представляваха почти непреодолима бариера между нас и историческия период, който ни интересуваше. Когато най-сетне се добрахме до оскъдните писмени паметници, които са се съхранили, се оказа, че те донякъде се разминават с преданията, но са не по-малко загадъчни, невероятни и вълнуващи.

Почти липсва информация за произхода на Меровингите, чиято достоверност да може да бъде проверена. Самите те твърдят, че са потомци на Ной, който за тях е по-голям мъдрец дори от Мойсей — интересен възглед, застъпван отново след хилядолетие от европейските франкмасони. Меровингите се представят и за преселници от древна Троя, което обяснява френски географски наименования като Троа и Париж218. Историците от по-ново време, включително авторите на „Документите на Братството“, правят опит да докажат, че Меровингите идват от Древна Гърция и по-конкретно от областта Аркадия. Според „Документите“ предците на Меровингите са свързани с владетелите на Аркадия. Някъде около началото на новата ера те се преселват на Дунав, сетне на Рейн и се установяват на територията на западните провинции на днешна Германия.

Въпросът, дали Меровингите са дошли от Троя или от Аркадия, представлява по-скоро научен интерес и няма смисъл да оспорваме едното или другото твърдение. Според Омир в обсадата на Троя участват и мнозина аркадци. Някои от първите древногръцки историци смятат, че Троя е основана от преселници, дошли от Аркадия. Заслужава пътьом да отбележим, че в древна Аркадия мечката е свещено животно, тотем, покрай който се раждат различни тайнствени култове и заради който са правени ритуални жертвоприношения219. Всъщност наименованието „Аркадия“ идва от „аркадци“, тоест народа на мечката. Древните аркадци твърдят, че са потомци на Аркад, богът покровител на техните земи, чието име също значи „мечка“. Според гръцката митология Аркад е син на Калисто, нимфа, свързана с богинята на лова Артемида и превърната от Зевс в съзвездие Голямата мечка.

Сикамбите, франкското племе, от което произхождат Меровингите, също се прекланят пред мечката, която и при тях, както при древните аркадци, приема формата на Артемида, или по-точно, на галското й съответствие Ардуина, богиня покровителка на Ардените. Тайнственият култ към Ардуина съществува през цялото средновековие и едно от средищата му е град Люневил, който е съвсем близо до Стене и Орвал, други две места, срещащи се непрекъснато в нашето проучване. Чак до 1304 г. църквата издава едикти, с които забранява преклонението пред езическата богиня220.

При положение че в Ардените, сърцето на владенията на Меровингите, мечката е смятана за божество и тотем и е обвеяна с какви ли не митове, не е учудващо, че в „Документите на Братството“ „Ursus“ — латинската дума за „мечка“, е отъждествявана с кралската династия. По-странното е, че на „мечка“ уелсците казват „arth“, откъдето идва името Артур. Макар да не се впуснахме в подробно проучване, бяхме заинтригувани от съвпадението, че Артур е не само съвременник на Меровингите, но и като тях е свързван с мечката.

Сикамбите навлизат в Галия

В началото на V в. нашествието на хуните принуждава почти всички племена в Европа да се преселят. Тъкмо тогава Меровингите, или по-точно, техните предшественици сикамбите, прекосяват Рейн и се установяват в Галия — на територията на днешна Белгия и в Северна Франция, край Ардените. Едно столетие по-късно тази област вече е наричана Австразия с център днешна Лотарингия.

Сикамбите не навлизат в Галия като необуздана дивашка орда, дошла да плячкосва и граби, напротив, заселват се съвсем мирно по тези земи. От векове поддържат тесни връзки с римляните и макар езичници, не са диваци. Всъщност познават добре римската администрация и обичаи и подражават на римляните. Някои сикамби се издигат до пълководци в римската войска. Други стават дори консули. Тоест тяхното заселване преминава не като кърваво нашествие, а като мирно натурализиране. Когато в края на V в. Римската империя рухва, сикамбите запълват освободеното пространство, но без да прилагат насилие и принуда. Запазват старите обичаи, не променят почти нищо. Без размирици и бунтове превземат властта, като се възползват от вече съществуващия, ала опразнен административен апарат. Тоест в началото управлението на Меровингите следва почти непроменения модел на някогашната Римска империя.

Меровей и неговите потомци

Открихме най-малко две исторически личности с името Меровей — не е съвсем ясно кой от двамата според преданието е потомък на морското същество. Първият Меровей е пълководец на сикамбите: сигурно е, че през 417 г. е бил жив и се е сражавал в римската войска, както и че е починал през 438 г. Най-малкото един съвременен медиевист смята, че Меровей е ходил в Рим и е предизвикал нещо като сензация. Запазил се е писмен паметник, според който един предводител на франките наистина е посетил Рим и е смаял всички с царствената си осанка и развятата си руса коса.

През 448 г. в Турне синът на този първи Меровей, който носи същото име, е обявен за крал на франките и остава на престола до 458 г., когато умира. Той сигурно е първият официален крал на франките като обединен народ. Вероятно заради този факт, а може би и заради онова, което легендарното му двойно потекло символизира, той поставя началото на династия, наричана още през онова време Меровинги.

При управлението на неговите наследници кралството на франките процъфтява. Те не са някакви недодялани диваци, каквито сме склонни да си ги представяме. Обратното, в много отношения тяхната култура може да бъде сравнявана с „високоцивилизована“ Византия. Насърчавана е образоваността дори сред обикновените хора. По време на Меровингите начетеността с много по-голяма, отколкото след петстотин години. Изключително културни са и самите управници, нещо твърде странно, като знаем колко груби, необразовани и неграмотни са били монарсите от по-късното средновековие. Крал Хилперих например, управлявал през VI в., не само изгражда в Париж и Соасон великолепни амфитеатри в римски стил, но и пише прекрасна, вдъхновена поезия, с което много се гордее. Запазили са се писмени сведения за неговите разговори с жреците, в които откриваме невероятна изтънченост, начетеност и остроумие, все качества, които рядко свързваме с кралете от онази епоха. В много случаи Хилперих не отстъпва по нищо на своите събеседници — жреците221.

По време на Меровингите франките често проявяват жестокост, те обаче не са по природа войнствени например като викингите, вандалите, вестготите и хуните. Главният им поминък са земеделието и търговията. Обръщат особено внимание на търговията по море, най-вече в Средиземноморието. А занаятчиите им притежават вкус и майсторлък, които са направо смайващи, както личи и от кораба съкровищница „Сътън Ху“.

Меровингите натрупват несметни дори според съвременните представи богатства, състоящи се главно от златни монети с превъзходно качество, сечени в кралските монетни дворове, един от които е разположен в Сион, Швейцария. Някои от тези монети са намерени в „Сътън Ху“ и днес са изложени в Британския музей. Върху много от монетите ясно се вижда кръст, какъвто по-късно носят и кръстоносците от Франкското кралство в Йерусалим.

Кралската кръв

Макар културата на Меровингите да се характеризира със сдържаност и да е учудващо съвременна, монарсите, по чието време тя е създавана, са по-различни. Те се открояват дори сред владетелите от онова време: още приживе са обгърнати в тайнственост, за магическите и свръхестествените им способности се разказват какви ли не легенди. Обичаите и икономиката във владенията им не се отличават особено от нравите и стопанството в другите кралства от ранното средновековие, затова пък никой друг престол и ничие потекло не са обвити с ореола на такава загадъчност, както при Меровингите.

Синовете, раждани в династията, не са „коронясвани“. Навършат ли дванайсет години, те автоматично стават крале и управлението просто преминава в ръцете им като тяхно свещено право. Но макар кралят да е върховен суверен на своите владения, той не е длъжен, от него дори не се очаква да си мърси ръцете с такива делнични неща като управлението. Той по-скоро е символ, нещо като цар първосвещеник и ролята му е не да върши нещо, а просто да го има. С други думи, той царува, без да управлява. В това отношение функциите му донякъде наподобяват статута на днешното кралско семейство във Великобритания. С управлението и администрацията е натоварен човек, който няма благородническо потекло, нещо като канцлер с титлата „майордом“. Като цяло по структура управлението на Меровингите наподобява днешните конституционни монархии.

Дори след като приемат християнството, представителите на Меровингите — подобно на патриарсите от Стария завет — си остават полигамни и понякога държат огромни като на халифите хареми. Дори след като под натиска на църквата аристократите започват да спазват строго моногамията, монарсите продължават да са изключение. И колкото и да е странно, църквата си затваря очите. Ето какво пише един съвременен историк:

По-нататък историкът отбелязва:

Ала колко рода в цялата световна история са се радвали на такова изключително привилегировано положение? С какво са го заслужили Меровингите? Защо кръвта, потеклото им сякаш притежават някаква огромна мощ? Тези въпроси продължаваха да ни озадачават.

Хлодвиг и неговият съюз с църквата

Най-известен измежду Меровингите е внукът на Меровей — Хлодвиг I, управлявал франките от 481 до 511 г. Това име е познато на всяко французойче, защото именно при Хлодвиг франките приемат християнската вяра, а църквата установява в Западна Европа своето върховенство, запазило се цяло хилядолетие.

През 496 г. западната църква е в твърде несигурно положение. През целия V в. е застрашено самото й съществуване. Някъде между 384 и 399 г. епископът на Рим започва да се нарича папа, ала въпреки това официално не стои по-високо от другите епископи и няма нищо общо с днешните ни представи за папската институция. В никакъв случай не е духовен водач или глава на християнския свят. Просто представлява интересите на ограничен кръг от хора и на една от множеството разновидности на християнството, която се бори отчаяно да оцелее от безконечните разколи и разногласията между теолозите. Официално западната църква няма по-голяма власт, отколкото, да речем, келтската църква, с която непрекъснато е в противоборство, или от различните ереси като арианството, отричащо божествения произход на Исус и отстояващо, че той е най-обикновен простосмъртен. Всъщност почти през целия V в. всички епархии в Западна Европа или са „заразени“ от възгледите на арианите, или нямат епископ.

Ако иска да оцелее, още повече да оказва някакво влияние, западната църква трябва да си намери покровител, светско лице с мощ, което да отстоява интересите й. За да се развива в съответствие с вече наложените от Рим доктрини, християнството трябва да бъде разпространявано, насаждано, налагано от светска власт, достатъчно силна, че да се противопостави, да премахне заплахата на другите течения в християнството, застрашаващи западната църква. И нищо чудно, че в най-критичния момент тя се обръща не към друг, а към Хлодвиг.

През 486 г. той вече е разширил значително владенията на Меровингите: от Ардените организира набези, след които завладява доста от съседните кралства и княжества и покорява много племена, дръзнали да му се противопоставят. Благодарение на това присъединява към кралството си множество важни градове, например Троа, Реймс и Амиен. Само след десетилетие вече е ясно, че твърде скоро Хлодвиг ще стане най-могъщият монарх в Западна Европа.

Покръстването му се оказа повратна точка в нашето проучване. За подробностите около него още тогава е написана хроника — „Животът на св. Реми“, която след два и половина века е унищожена почти изцяло: съществуват доказателства, че това е направено нарочно. Съхранили са се обаче няколко отделни страници от ръкописа, от които личи колко важно е било това събитие.

Според преданията Хлодвиг приема християнството внезапно, най-неочаквано, явно под влиянието на жена си Клотилда, фанатизирана привърженица на западната църква, която, изглежда, е била твърдо решена да убеди съпруга си да стане християнин и която впоследствие е канонизирана за тази си заслуга. Твърди се, че я е напътствал нейният изповедник св. Реми. Зад тези легенди обаче се крие една твърде прозаична, делнична историческа реалност. С това, че приема християнството и става първият крал католик на франките, Хлодвиг печели не само възхитата на жена си, но и кралство, което придобива по-голямо значение дори от Царството небесно.

Знае се, че през 496 г. Хлодвиг и св. Реми се срещат тайно на няколко пъти. Непосредствено след това кралят сключва със западната църква съюз, което за клерикалите е огромна политическа победа. Така западната църква си гарантира не само оцеляването, но и върховенството в духовния живот на Западна Европа, еднакъв статут с източната църква със седалище в Константинопол, хегемония и ефикасно средство срещу плъзналите като чума ереси. Основен проводник на тази политика е Хлодвиг, който се превръща в меч на западната църква, в оръдие, чрез което Рим налага духовното си господство, в живо въплъщение на католическата мощ.

В замяна той получава титлата „Novus Constantinus“224, тоест владетел на обединената Свещена римска империя, която според плановете на западната църква трябва да наследи империята, създадена от Константин и унищожена съвсем наскоро от вестготите и вандалите. Както твърди един летописец от онова време, преди да приеме християнството, Хлодвиг „е вдъхновяван… от своите мечти да създаде империя, която да продължи традициите на Рим и която да бъде наследена от рода на Меровингите“225.

Според друг хроникьор от онази епоха „сега Хлодвиг трябва да стане нещо като император на Запада и патриарх на западните германци, трябва да царува — без обаче да управлява, — над всички народи и крале“226.

Накратко, съюзът между Хлодвиг и западната църква е от съдбоносно значение за християнския свят не само от онова време, но и през следващото хилядолетие. Смята се, че покръстването на Хлодвиг бележи раждането на една нова Римска империя — християнска като вероизповедание, основана на западната църква и на светско равнище управлявана от династията на Меровингите. С други думи, между църква и държава се заражда непоклатим съюз, скрепен с взаимна вярност и преданост. За да потвърди този съюз, през 496 г. Хлодвиг официално е покръстен в Реймс от св. Реми. Тъкмо на това кръщение св. Реми изрича прочутата си сентенция: „Mitis depone colla, Sicamber, adora quod incendisti, incendi quod adorasti.“227

Важно е да отбележим, че покръстването на Хлодвиг не е коронация, както смятат някои историци. Западната църква не го провъзгласява за крал: той вече е монарх и на духовниците не им остава друго, освен да го признаят за такъв, с което се обвързват официално не само с Хлодвиг, но и с неговите наследници, тоест с цялата кралска династия. В този смисъл съюзът с Хлодвиг наподобява историята на Давид от Стария завет, предопределен от Бога да царува чрез съюз, който може да бъде променян, както в случая със Соломон, но не и отменян, нарушаван или престъпван. Това сравнение едва ли е убягнало на Меровингите.

През остатъка от живота си Хлодвиг осъзнава какви огромни надежди възлага на него Рим. С непоколебима решителност, с кръв и меч той налага християнството. А с благословията и духовното водачество на западната църква Франкското кралство се разширява и на изток, и на юг, за да се разпростре върху територията на днешна Франция и на почти цяла днешна Германия. Хлодвиг има много врагове, но най-силни измежду тях са вестготите, изповядвали арианството. Те прекосяват Пиренеите и разширяват царството си чак до Тулуза. Именно срещу тях Хлодвиг насочва най-мощните си и добре организирани военни кампании, та през 507 г. да ги разгроми при Вуйе. Скоро след това превзема Аквитания и Тулуза и вестготите губят своите територии на север от Пиренеите. От Тулуза отстъпват към Каркасон. Прогонени и от там, установяват своята столица в последния си бастион — Разес, или Реда, днешното селце Рен Льошато.

Дагоберт II

Хлодвиг умира през 511 г. и империята, която е създал, е разделена според обичая на Меровингите между четиримата му синове. Повече от столетие Меровингите владеят няколко разпокъсани и често воюващи помежду си кралства: вече не се знае кой е истинският престолонаследник, претенциите за короната стават все по-объркани. Властта, някога съсредоточена в ръцете на Хлодвиг, непрекъснато отслабва, в кралството настъпва хаос. Ширят се интриги и машинации, политиците биват отвличани и убивани. А майордомите стават все по-силни, което в крайна сметка ще коства на династията престола.

Карта 7. Кралства на Меровингите.

Все повече лишени от власт, късните представители на Меровингите си извоюват прозвището „ленивите крале“. Историята ги заклеймява като слаби бездейни монарси, като мекушави безпомощни пионки в ръцете на своите хитри, пресметливи съветници. Установихме, че това не отговаря съвсем на истината. Вярно е, че заради безкрайните войни, отмъщения, боричкания и междуособици неколцина представители на династията стават крале на съвсем крехка възраст, тоест са лесна плячка за своите царедворци. Ала онези от тях, които сядат на престола в зряла възраст, са силни и решителни като предходниците си. Във всеки случай това важи за Дагоберт II.

Той е роден през 651 г. и е син на владетеля на Австразия. След смъртта на баща му през 656 г. мнозина се опитват да попречат всячески на Дагоберт да се възкачи на престола. Всъщност младостта на Дагоберт наподобява средновековна легенда или приказка. Сведенията за нея обаче са подкрепени с документи228.

След смъртта на баща му Дагоберт е отвлечен от главния майордом, някой си Гримоалд. Петгодишното момченце изчезва сякаш вдън земя и всички в двореца отсъждат, че то е мъртво. Тогава Гримоалд решава да качи на престола своя син, като твърди, че такова е желанието на покойния крал. Майордомът успява да надхитри всички, дори майката на Дагоберт, която най-сетне е повярвала, че синът й е мъртъв, и се оставя в ръцете на амбициозния Гримоалд.

Майордомът обаче явно се е уплашил да убие престолонаследника и тайно го отвежда при епископа на Поатие, който също не се решава да умъртви детето и го праща на заточение в Ирландия. Дагоберт израства в манастира в Слейн229 — недалеч от Дъблин и в училището към него получава образование, каквото няма във Франция от онова време. Изглежда, пак тогава посещава двореца на върховния крал на Ирландия. Според преданието се запознава и с трима принцове от кралство Нортумбрия, които също учат в Слейн. През 666 г., вероятно още докато е в Ирландия, се оженва за келтската принцеса Матилда. Малко след това заминава за Англия и се установява в Йорк, кралство Нортумбрия, където се сприятелява със св. Уилфрид, епископ на Йорк, станал негов духовен наставник.

По онова време между западната и келтската църква все още има разкол: келтите отказват да признаят върховенството на духовниците в Рим. В името на единството Уилфрид е решен да приобщи келтската към западната църква и успява да го постигне на прочутия Събор в Уитби през 664 г. Не е изключено той да предлага на Дагоберт своето приятелство и закрилничество и от „користни“ подбуди: по времето на Дагоберт Меровингите не са така предани на западната църква, както го изисква съюзът, сключен век и половина по-рано между Рим и Хлодвиг. Като предан на Рим клерикал Уилфрид прави всичко възможно да заздрави върховенството на западната църква не само в Британия, но и в континентална Европа. Ето защо бърза да си подсигури предаността на Дагоберт, в случай че някой ден той се върне във Франция и предяви претенции към престола на Австразия. Възможно с да вижда в лицето на прокудения крал бъдещата дясна ръка на Рим.

През 670 г. Матилда, жената на Дагоберт от келтски произход, умира при раждането на третата им дъщеря. Уилфрид не си губи времето и намира нова съпруга на овдовелия крал: през 671 г. Дагоберт се жени повторно. И първият му брак е с жена с благородническа кръв, вторият обаче има още по-голямо значение за династията на Меровингите. Новата съпруга на Дагоберт се казва Гизела и е дъщеря на графа на Разес и племенница на краля на вестготите230. С други думи, Меровингите се сродяват с кралското семейство на вестготите. В този брак се съдържа зародишът на една бъдеща империя, която да обедини почти цялата територия на днешна Франция, да се разпростре от Пиренеите до Ардените и най-важното, да подчини веднъж завинаги на западната църква вестготите, които все още изповядват арианството.

Когато се оженва за Гизела, Дагоберт вече се е прибрал в континентална Европа. Според някои запазили се писмени сведения сватбата е отпразнувана в замъка на Гизела в Реда, или Рен Льошато. Двамата са венчани в църквата „Св. Магдалина“, издигала се на мястото, където след векове Беранже Сониер ще построи своя храм.

Първата жена на Дагоберт му ражда три дъщери, но не и престолонаследник. От Гизела той има още две дъщери и накрая, през 676 г., му се ражда син — Зигеберт IV. По това време Дагоберт отново е крал.

2. Династия на Меровингите. Крале. Родословие, съставено от Анри Лобино (Анри дьо Ленонкур).

Както личи от писмените паметници, той прекарва мирно и кротко три години в Рен Льошато, откъдето наблюдава междуособиците в своите владения на север. Накрая, през 674 г., се отваря случай монархът, прекарал толкова време в изгнание, отново да се появи на историческата сцена и подпомаган от майка си и нейните съветници, да си възвърне престола на Австразия. Решаваща роля изиграва Уилфрид, епископът на Йорк, а също, ако се вярва на Жерар дьо Сед, една много по-тайнствена личност, за която не са се запазили почти никакви исторически сведения — св. Аматус, епископ на Сион в Швейцария231.

Веднъж възвърнал си трона, Дагоберт няма намерение да е „ленив крал“. Обратното, бързо доказва, че е достоен потомък на Хлодвиг. Веднага се заема да наложи и заздрави властта си, да обуздае анархията, обхванала цяла Австразия, и да възстанови реда. Управлява с твърда ръка и бързо прекършва негодуващите благородници, натрупали достатъчно военна и стопанска мощ, за да се опитат да го детронират. Според преданието е оставил в Рен Льошато несметни богатства, с които смята да си върне Аквитания232: преди около 40 години тя се е откъснала от владенията на Меровингите и се е обявила за независимо княжество.

Същевременно обаче Дагоберт явно е разочаровал горчиво Уилфрид от Йорк. Кралят на Австразия изобщо не оправдава надеждите на епископа да се превърне в маша на западната църква. Обратното, той ограничава нейното влияние във владенията си, с което си навлича гнева на духовниците. Запазило се е писмото на един разгневен франкски прелат до Уилфрид — в него прелатът сипе огън и жупел срещу Дагоберт, задето е наложи данъци и „се отнася с презрение към Божиите църкви и техните епископи“233.

Дагоберт си разваля отношенията със западната църква не само по тази причина. След женитбата си за принцеса на вестготите той получава като зестра обширна територия, известна днес като Лангедок. Не е изключено да е получил още нещо. Вестготите са предани на Рим само на хартия, кралското семейство още предпочита пред западната църква арианството. Има доказателства, че и Дагоберт се е поддал на това влияние.

През 679 г., след тригодишно царуване той вече си е създал множество влиятелни врагове и в светските, и в църковните кръгове. Навлякъл си е и гнева на отмъстителните благородници, като ги е лишил от независимост, така е пресякъл пътя за размирици. Настройва срещу себе си и църквата, като осуетява опитите й да разшири своето влияние. Установява силна централизирана власт, с което предизвиква завист и смут у останалите франкски владетели от съседните кралства. Някои от тях имат в двора му свои съюзници и шпиони, например майордома на Дагоберт — Пипин Херисталски. Той се съюзява тайно с политическите противници на Дагоберт и е готов на всичко, включително на предателство и убийство.

Подобно на повечето владетели от династията на Меровингите, и Дагоберт има най-малко две столици. Най-важният град в кралството обаче е Стене234 в подножието на Ардените. Недалеч от двореца в Стене има гъста гора, която е смятана за свещена и която се нарича Воевр. Според преданието на 23 декември 679 г. Дагоберт отива в нея на лов. Съдейки от датата, можем да предположим, че става въпрос за някакъв ритуал. При всички положения разигралите се на този ден събития са от съдбовно значение и намират отзвук в много произведения на изкуството, включително в смъртта на Зигфрид от „Песен за нибелунгите“.

Повален от умората, някъде по обяд кралят ляга да си почине под едно дърво край потока. Както спи, до него се промъква един от царедворците — според преданието неговият кръщелник, който по нареждане на Пипин го пронизва с пика точно между очите. Сетне убийците се връщат в Стене, за да избият до крак всички членове на кралското семейство. Не е ясно дали са го сторили. Сигурно е обаче, че царуването на Дагоберт и на семейството му е прекъснато внезапно, със сила. Църквата също не си губи времето да скърби по убития крал. Обратното, веднага застава на страната на убийците. Запазило се е дори писмо, в което един франкски високопоставен клерикал се опитва да оправдае пред Уилфрид от Йорк цареубийството235.

След смъртта на Дагоберт се разиграват някои доста странни неща. Той е погребан в кралския параклис „Св. Реми“ в Стене. През 872 г., близо два века по-късно тялото му е ексхумирано и е пренесено в друга, наскоро построена църква, която се нарича „Св. Дагоберт“, защото същата година убитият крал е обявен за светия, но не от папата (който получава това право едва през 1159 г.), а от епископския съвет. Не е ясно защо точно Дагоберт е канонизиран. Според един от източниците тленните му останки са предпазили Стене и околностите от набезите на викингите, макар и подобно обяснение да поражда въпроса от къде на къде тленните останки на един крал имат закрилническа сила. Високопоставените духовници също свиват рамене, което буди недоумение. Те признават, че по една или друга причина всички започват да се прекланят пред Дагоберт и дори има църковен празник, на който се чества паметта му: 23 декември, денят, в който кралят е убит236. Но и католиците не са съвсем наясно защо той е обявен за светец. Не е изключено, разбира се, църквата да се чувства гузна заради ролята, която изиграва в убийството на Дагоберт, и с канонизирането му да се опитва да изкупи греха си. Ала пак не е ясно защо е трябвало да чака цели две столетия, за да го стори.

През следващите векове мнозина прочути личности проявяват подчертан интерес към Стене, църквата „Св. Дагоберт“ и тленните останки на краля. През 1069 г. например херцогът на Лотарингия, дядо на Годфрид Булонски, взима под свое покровителство църквата и възлага на близкото абатство в Горз да я поддържа. Няколко години по-късно църквата е откупена от местен благородник. През 1093 г. Годфрид Булонски събира войска и обсажда Стене с една-единствена цел: да си възвърне църквата и отново да я предостави на абатството в Горз.

По време на Великата френска революция храмът е разрушен, а мощите на св. Дагоберт, подобно на тленните останки на мнозина други светии навсякъде във Франция, са разпилени. Днес в манастира в Монс се пази череп с ритуален разрез, за който се смята, че е на Дагоберт. Другите тленни останки на краля са изчезнали. В средата на XIX в. обаче се появява един твърде странен документ: молитва от двайсет и един стиха, озаглавена „De sancta Dagoberto martyre prose“, от която излиза, че Дагоберт е бил измъчван заради нещо или в името на нещо. Смята се, че молитвата е писана през средновековието, ако не и по-рано. Твърде показателно е, че тя е намерена в абатството в Орвал237.

Превратът на Каролингите

Строго погледнато, Дагоберт не е последният крал на Меровингите. Още 75 години монарсите от династията запазват поне на хартия своя престол. Те обаче наистина заслужават прозвището „ленивите крале“. Повечето са съвсем млади и затова често се превръщат в безпомощни податливи марионетки в ръцете на майордомите и са безсилни да наложат властта си или да вземат решения. Ето защо мнозина от тях стават жертва на собствената си мекушавост.

И още нещо: късните Меровинги не са преки потомци на Хлодвиг и Меровей, чийто род е прекъснат със смъртта на Дагоберт II. С други думи, убийството на Дагоберт може да бъде смятано във всяко едно отношение за край на династията на Меровингите: смъртта на Хилдерих III през 754 г. я прекъсва чисто формално.

Колкото повече властта се изплъзва от ръцете на Меровингите, толкова повече мощ съсредоточават у себе си майордомите — процес, започнал още преди Дагоберт да се качи на престола. Убийството на Дагоберт е замислено именно от неговия майордом — Пипин Херисталски, наследен от своя син, легендарния Карл Мартел.

Това е една от личностите във френската история, обвеяни с най-много слава. И тя безспорно е оправдана. Тъкмо Карл Мартел спира през 732 г. в битката при Поатие нашествието на испанските араби във Франция и с тази победа се прочува като „защитник на вярата“ и „спасител на християнския свят“. Странно е наистина, че не е успял да се качи на престола, въпреки че е имал възможност. Явно е гледал на него с някакво суеверно благоговение, като право, запазено единствено за Меровингите. Потомците на Карл, които все пак стават крале, правят всичко по силите си да се узаконят като монарси, като се женят за принцеси от династията на Меровингите.

Карл Мартел умира през 741 г. Десет години по-късно синът му Пипин III, майордом на крал Хилдерих III, си осигурява подкрепата на църквата и официално предявява претенции към престола. „Кой би следвало да е крал? — питат пратениците на Пипин папата, — Който притежава реалната власт или който, макар и наричан крал, няма никаква власт?“ Папата застава на страната на Пипин. Тъй като е убеден, че има апостолска мисия, той се разпорежда Пипин да бъде обявен за крал на франките — в грубо нарушение на съюза, сключен преди два и половина века с Хлодвиг. Осигурил си поддръжката на западната църква, Пипин детронира Хилдерих III, праща го в манастир и заповядва да бъде остригана свещената му коса — за да го унищожи и да го лиши от „вълшебната му сила“. Четири години по-късно Хилдерих умира и вече никой не може да оспори претенциите на Пипин към престола238.

Година преди това — във възможно най-подходящия момент — се появява документ, изиграл съдбоносна роля и променил хода на историята в Западна Европа. Този документ се нарича „Константиновият дар“. Днес е доказано безспорно, че той е фалшификат и е изфабрикуван, при това доста нескопосано, от папската канцелария. По онова време обаче никой не се съмнява в истинността му и той оказва огромно влияние.

Според твърденията на западната църква „Константиновият дар“ датирал още от 312 г., когато император Константин приема християнството и официално подарява на папата знаците на императорската власт, оттогава собственост на църквата. Пак според документа Константин бил обявил епископа на Рим за „викарий на Исус Христос“ и му бил предложил титлата „император“. Вече като „викарий на Христа“ епископът уж върнал знаците на императорската власт на Константин, който оттам насетне ги притежавал с позволението и благословията на свещениците — едва ли не назаем.

Подтекстът на този документ е повече от ясен. Съгласно „Константиновият дар“ епископът на Рим, се ползва с върховенство и в църквата, и в светската власт в целия християнски свят, той е нещо като папа император, който може да се разпорежда по свое усмотрение с имперската корона, да я преотстъпва на друг и изобщо да си прави с нея каквото поиска. С други думи, като „викарий на Христа“ той има авторитарната власт да качва крале на престола и да ги сваля от него. В крайна сметка тъкмо въз основа на „Константиновият дар“ Ватиканът по-късно си присвоява правото да се меси в светската власт.

Пак позовавайки се на този документ, западната църква оказва натиск в полза на Пипин III. Тя въвежда тайнство, чрез което кръвта на узурпаторите, пък и на всеки друг, става свещена и което е известно като коронация и помазване, така както тези понятия са тълкувани през Средновековието и в началото на Ренесанса. На коронацията на Пипин за пръв път присъстват епископи, и то като равни на благородниците. А и самата коронация вече не е равнозначна на признаване или съюз с краля. Тя се свежда до ни повече, ни по-малко създаването на крал.

Променено е и тайнството на миропомазваното. Преди, ако изобщо е прилагано, то се свежда единствено до признаването, до одобряването на монарха. Сега и миропомазваното придобива ново значение: мирото става по-важно от кръвта и чрез него всяка кръв става „свещена“, а самото тайнство прераства в нещо повече от обред. По време на него владетелят в буквалния смисъл на думата получава благодатта Божия. Колкото до папата, чрез миропомазваното той се превръща във върховен посредник между Господ и кралете. Чрез това тайнство църквата си присвоява правото да „създава“ владетели. Оттук нататък мирото е по-важно от кръвта, а монарсите са подчинени на папата и зависят от него.

През 754 г. Пипин III е официално миропомазан в Понтион и слага началото на династията на Каролингите. Името идва от Карл Мартел, макар и често да е свързвано с нейния най-ярък представител — Карл Велики, известен още като Каролус Магнус. През 800 г. той е провъзгласен за император на Свещената римска империя, титла, която съгласно съюза, сключен преди три века с Хлодвиг, би трябвало да принадлежи единствено на потомците на Меровингите. Рим става средоточие на империя, обхванала цяла Западна и Централна Европа и управлявана от владетели, получили изричната благословия на папата.

През 496 г. западната църква сключва вечен съюз с Меровингите, който обаче негласно нарушава, като се съгласява Дагоберт да бъде убит, като въвежда тайнството на миропомазването по време на коронация и подкрепя Пипин в претенциите му към престола. С коронясването на Карл Велики църквата прави измяната си не само публично достояние, но и свършен факт. Както отбелязва един съвременен историк:

По-нататък същият автор изтъква:

Е, не на всички. Самите узурпатори може и да не изпитват угризения на съвестта, но затова пък държат на всяка цена да узаконят титлата си. Ето защо в навечерието на миропомазването Пипин на бърза ръка се жени за принцеса от династията на Меровингите. Същото прави и Карл Велики.

И още нещо, Карл явно си е давал ясна сметка, че със своето коронясване върши непростимо предателство. Според сведения от онова време самата коронация е подготвена много старателно от папата зад гърба на франкския монарх, който, както личи, е бил и изненадан, и силно смутен от нея. В дълбока тайна се изработва корона. Карл е примамен в Рим, където го убеждават да присъства на някаква тържествена литургия. Когато отива в църквата, папата най-неочаквано му надява короната, а всички в храма го приветстват с думите: „Карл, Август, коронясан от Бога, великият император миротворец на всички римляни!“ Според един хроникьор от онази епоха Карл „даде да се разбере, че макар и този ден да е бил най-големият от всички църковни празници, е нямало да влезе в храма, ако е знаел какво е намислил папата“241.

Но дори и Карл да е невинен в случая, съюзът с Хлодвиг и династията на Меровингите е погазен най-безочливо. Както показаха всичките ни проучвания, това предателство, макар и извършено преди 1100 години, и до ден-днешен не е простено от членовете на Братството от Сион. До същия извод стига и Матийо Паоли, независимият изследовател, когото цитирахме в предишната глава:

Как Дагоберт II е заличен от историята

През 679 г. с убийството на Дагоберт II династията на Меровингите всъщност е унищожена. След смъртта на Хилдерих III през 755 г. тя окончателно слиза от историческата сцена. Според „Документите на Братството“ обаче и до ден-днешен има потомци на Меровингите, по-конкретно на Зигеберт IV, сина на Дагоберт от втората му жена — Гизела дьо Разес.

Доказано е безспорно, че Зигеберт е реално съществувал човек и че той е престолонаследник на Дагоберт. Но освен „Документите на Братството“ няма източници, които да изясняват какво точно се е случило с него. Някои хроникьори негласно приемат, че е убит заедно с баща си и с другите членове на кралското семейство. Според един твърде съмнителен източник Зигеберт е починал при злополука по време на лов година-две преди баща си. Но от тази версия излиза, че едва тригодишен той вече е ходел на лов!

Не са запазени писмени сведения, от които да личи, че Зигеберт е починал. Няма обаче и сведения — ако не броим „Документите на Братството“, — че той е оцелял. Животът му е обвит в „мъглата на времето“ и сякаш никой — освен, разбира се, Братството от Сион, не е проявявал интерес към него. Във всеки случай Сион явно знае неща, които не могат да се научат отникъде или които се смятат за прекалено незначителни, че да бъдат проучвани. Или които са укривани съвсем съзнателно.

Едва ли е учудващо, че до нас не са стигнали никакви сведения за съдбата на Зигеберт. До XVII в. не се намират данни дори за Дагоберт. През средновековието явно са правени целенасочени опити Дагоберт да бъде заличен от историята, сякаш никога не е съществувал. Днес неговото име е включено във всяка енциклопедия. До 1646 г. обаче никъде не се споменава дори, че е живял243. Във всички списъци и родословия на френските монарси, съставени преди 1646 г., той е пропуснат и след Дагоберт I е посочван (колкото и очебийна да е непоследователността) направо Дагоберт III, един от последните владетели Меровинги, починал през 715 г. Едва през 1655 г. Дагоберт е възстановен в списъка на френските крале.

Защо ли някой се е опитвал да го заличи от историята? Какво се крие зад тези опити? На кого ли е му е било необходимо да отрича дори, че е съществувал такъв човек? Една от вероятностите е това да е правено с цел да се отрече и че той има наследници. Щом Дагоберт не е живял, значи не е живял и Зигеберт. Но защо чак през XVII в. за някого е било толкова важно да отрича съществуването на Зигеберт? Единственото обяснение е, че той наистина е оцелял и неговите потомци още представляват заплаха за някого.

Имахме усещането, че сме се натъкнали на нещо като „димна завеса“. Разчуеше ли се, че Зигеберт се е спасил, явно нечии интереси щяха да бъдат сериозно накърнени. През IX в. и вероятно чак до кръстоносните походи това явно са били интересите на западната римска църква и на френските крале. Защо обаче този въпрос е стоял на дневен ред и по времето на Луи XIV? Дотогава би трябвало да интересува единствено историците: изредили са се три френски династии, а протестантството е нарушило хегемонията на римокатолицизма. Може би наистина имаше нещо по-особено в потеклото и кръвта на Меровингите. Не „вълшебна сила“, а нещо друго, нещо, запазило невероятното си значение и след като небивалиците за „вълшебната“ кръв са били забравени.

Принц Вилхелм Гелонски, граф на Разес

Според „Документите на Братството“ след убийството на Дагоберт II Зигеберт IV е спасен от сестра си и тайно е отведен на юг, във владенията на майка си Гизела, вестготската принцеса от Разес. Идва в Лангедок през 681 г. и малко след това взима титлите на вуйчо си, херцог на Разес и граф на Реда, както и неговото фамилно име или прякор — Плант-Ар (впоследствие Плантар)244. Според „Документите на Братството“ тъкмо с това име и с титлите на вуйчо си той е продължил династията. През 886 г. една от нейните издънки е някой си Бернар Плантавлю, фамилно име, явно идващо от Плантар, чийто син става първият херцог на Аквитания.

Доколкото успяхме да установим, никой историк не е повторил или оспорил това твърдение. Всички се правят, че такъв въпрос изобщо не съществува. Има обаче откъслечни сведения, които недвусмислено доказват, че Зигеберт все пак е оцелял и е продължил династията, нещо, в полза на което говорят и целенасочените опити Дагоберт да бъде заличен от историята. Щом не е съществувал такъв човек, как може той да има потомци? Това вероятно е единствената обяснима подбуда за подобно нелогично действие. Сред другите доказателства е и един едикт от 718 г., в който се говори, че на няколко километра от Рен Льошато „Зигеберт, граф на Реда, и жена му Магдала“245 са основали манастир. Освен в този едикт през следващия век никъде другаде не се споменава какви са титлите на владетелите на Реда или Разес. Когато обаче една от тези титли изплува на повърхността, обстоятелствата, в които това става, са твърде интересни.

През 742 г. в днешна Южна Франция има една напълно независима държава — в някои сведения тя е определяна като княжество, в други като пълноправно кралство. Данните са твърде оскъдни, а историците говорят за тази държава с недомлъвки — всъщност повечето и не подозират за съществуването й, нея обаче безспорно я е имало. Призната е официално от Карл Велики и наследниците му на престола, а също от халифа на Багдад и ислямския свят. Признава я, макар и с половин уста, и западната римска църква, защото тази държава превзема част от земите й. Тя съществува до края на IX в.

Някъде между 759 и 768 г. владетелят на държавата, в чиято територия влизат и Разес, и Рен Льошато, е провъзгласен официално за крал. Въпреки неодобрението на Рим той е признат от Каролингите, за чийто васал се обявява. В запазените писмени сведения най-често е наричан Теодорих, или Тиери. Повечето съвременни историци го смятат за потомък на Меровингите246. Няма конкретни доказателства, че наистина е така. Не е изключено той да е потомък на Зигеберт. Безспорно е обаче, че през 790 г. синът на Теодорих — Вилхелм Гелонски, вече има титлата „граф на Разес“, същата титла, каквато според някои източници има и Зигеберт и която е наследена от потомците му.

Вилхелм Гелонски е сред най-прославените личности на своето време. Подобно на Карл Велики и Годфрид Булонски името му е обвито в какви ли не предания и легенди. Още преди кръстоносните походи на него са посветени най-малко шест големи епически поеми, chansons de geste247, наподобяващи „Песен за Роланд“. В своята „Божествена комедия“ Данте се изказва за него изключително възторжено. Но още преди Данте Вилхелм отново привлича вниманието на писателите. В началото на XIII в. той е прототип на героя във „Вилехалм“, недовършен рицарски епичен роман от Волфрам фон Ешенбах, най-известната творба на когото — „Парсифал“, вероятно е най-значимият от всички рицарски романи, посветени на тайнствения Свещен Граал. В началото ни се видя малко странно, че Волфрам, който пише единствено за Граала, за семейството на Граала и за неговото родословие, изведнъж се обръща към толкова отдалечен като тематика герой — Вилхелм Гелонски. Същевременно обаче в друга своя поема Волфрам заявява, че „замъкът на Граала“, принадлежал на „семейството на Граала“, е разположен в Пиренеите, там, където в началото на IX в. се простират владенията на Вилхелм Гелонски.

Вилхелм поддържа близки отношения с Карл Велики. Сестра му е омъжена за един от синовете на Карл, тоест създава династична връзка с императорското семейство. Самият Вилхелм е сред най-изявените пълководци на Карл в безкрайните му войни с испанските араби. През 803 г., малко след коронясването на Карл Велики за император на Свещената римска империя, Вилхелм превзема Барселона, с което удвоява по площ владенията си и разпростира своето влияние отвъд Пиренеите. Карл Велики му е толкова благодарен за вярната служба, че узаконява неговото княжество. Указът обаче се е изгубил или е бил унищожен, въпреки това съществуват множество доказателства, че е бил подписан от императора.

Има доста подробни родословия на Вилхелм Гелонски, на неговото семейство и потомци, съставяни от различни, независими един от друг историци248. В тях обаче, ако не се брои бащата на Вилхелм — Теодорих, не са посочени неговите предходници. Накъсо, истинският произход на семейството е забулен в загадъчност. Като цяло съвременните учени и историци са донякъде озадачени как така изведнъж, сякаш изпод земята се появява такъв влиятелен благороднически род. Едно обаче е сигурно. През 886 г. семейството на Вилхелм Гелонски достига своя връх в лицето на Бернар Плантавлю, основал херцогство Аквитания. С други думи, сред най-достойните потомци на Вилхелм е същият човек, описан в „Документите на Братството“ и като най-достойния потомък на Зигеберт IV.

Бяхме изкушени, разбира се, да си направим веднага съответните изводи и с родословията в „Документите на Братството“ да запълним празнотите в официалната история, да отсъдим, че вечно изплъзващите се предци на Вилхелм Гелонски са Дагоберт II, Зигеберт IV и основният клон в детронираната династия на Меровингите — клонът, посочен в „Документите на Братството“ под името Плант-Ар, или Плантар.

За съжаление не можехме да го сторим. Запазилите се сведения са толкова спорни и откъслечни, че не бяхме в състояние да установим каква точно е връзката между рода Плантар и рода на Вилхелм Гелонски. Не бе изключено да става въпрос за едно и също семейство. От друга страна, представителите на двата рода може би се бяха женили помежду си. При всички положения в родословията и на двете семейства имаше човек на име Бернар Плантавлю и херцози на Аквитания.

Макар и невинаги да съвпадат по дати и в превода на имената, родословията, свързани с Вилхелм Гелонски, все пак потвърждават генеалогиите, поместени в „Документите на Братството“. И понеже липсваха доказателства за противното, стигнахме до плахото предположение, че както се твърди в „Документите на Братството“, и досега има потомци на династията на Меровингите, че Зигеберт е оцелял и след убийството на баща си е взел фамилното име Плантар и е продължил рода на Дагоберт.

Принц Урсус

През 886 г. „буйната издънка“ на Меровингската лоза вече е дала голямо и разклонено родословно дърво. Един от клоновете му са Бернар Плантавлю и херцозите на Аквитания. Има и други клонове. Така например в „Документите на Братството“ се казва, че внукът на Зигеберт IV — Зигеберт VI, е известен с прозвището Принц Урсус. Някъде между 877 и 879 г. той официално е обявен за „Крал Урсус“. Според някои сведения, подпомаган от двама феодали — Бернар д’Овери и маркиза на Готия, вдига бунт срещу краля на Франция Луи II и се опитва да си възвърне престола, който му се полага по право.

Независими един от друг историци потвърждават, че между 877 и 879 г. наистина е имало такъв бунт, и свързват с него именно Бернар д’Оверн и маркиза на Готия, но не уточняват, че негов инициатор е Зигеберт VI. Затова пък споменават някакъв човек, известен като „Принц Урсус“. И още нещо, знае се, че същият този Принц Урсус е участвал в Ним на странна пищна церемония, на която 500 свещеници пеят „Te Deum“249. От всички описания на церемонията личи, че става въпрос за коронация. Не е изключено това да е същата коронация, за която се намеква и в „Документите на Братството“ и на която Принц Урсус е провъзгласен за крал.

Още веднъж тайните в „Документите на Братството“ бяха потвърдени от независим източник. Още веднъж те сякаш се позоваваха на информация, която не можеше да бъде почерпена отникъде — информация, допълваща, а понякога и изясняваща белите петна в официалната история. В този случай от тях научавахме кой всъщност е загадъчният Принц Урсус — пряк потомък на Зигеберт IV, а чрез него и на убития Дагоберт II. А бунтът, за който историците и досега не са дали логично обяснение, явно е съвсем разбираем опит детронираните Меровинги да си върнат полагащия им се по право престол — престол, отреден за династията чрез съюза, който западната римска църква сключва с Хлодвиг и който по-късно е нарушен.

3. Династията на Меровингите. Графовете на Разес. Родословие, съставено от Анри Лобино въз основа на проучванията на абат Пишон и д-р Ере.

Според „Документите на Братството“ и други независими източници бунтът се увенчава с провал, а Принц Урсус и поддръжниците му са разгромени през 881 г. в битката при Поатие. След този неуспех семейство Плантар губи владенията си в Южна Франция, макар и да запазва вече чисто почетните титли „графове на Разес“ и „херцози на Реда“. Според някои сведения Принц Урсус умира в Бретан, а чрез бракове членовете на семейството му се свързват с тамошните херцози. Тоест в края на IX в. кръвта на Меровингите вече тече във вените на херцозите и на Бретан, и на Аквитания.

През следващите години семейството, включително Ален, по-късно херцог на Бретан, търси убежище в Англия и дава началото на английския клон в родословието, наречен „Планта“. Има множество доказателства, че Ален, семейството му и неговият двор наистина отиват в Англия, за да се спасят от набезите на викингите. Според „Документите на Братството“ една от издънките на английския клон, някой си Бера VI, получава прозвището Архитекта. Той и потомците му се радват на покровителството на крал Атълстан и според преданието владеят „изкуството да градят“, един твърде многозначителен намек. Според някои масонски източници франкмасонството се заражда в Англия от времето на крал Атълстан250. Запитахме се дали потомците на Меровингите, освен че претендират за френския престол, не са свързани по някакъв начин с нещо същностно за франкмасонството.

Семейството на Граала

Средновековието изобилства с митове и легенди, толкова богати, че биха могли да се мерят с древногръцките и римските. В някои от тези митове се говори, макар и в силно разкрасена форма, за реално съществували исторически личности като Артур, Роланд, Карл Велики, Родриго Диас от Вивар, известен като Ел Сид. В други предания — според запазени от средновековието писмени паметници, Лоенгрин, който понякога е наричан Хелиос, тоест Слънчевия, е потомък на загадъчното „семейство на Граала“. В поемата на Волфрам фон Ешенбах той е син на Парсифал, най-храбрия измежду „рицарите на Граала“. Един ден Лоенгрин чува как в свещения храм или замък на Граала в Мюнзалваше черковната камбана бие сама — знак, че някъде по света спешно се нуждаят от неговата помощ. Както би могло да се очаква, в беда е изпаднала една дама — според някои източници херцогинята на Брабант251, според други — на Булон. Лоенгрин незабавно тръгва да я спасява с лодка, теглена от лебеди. В една-единствена битка разгромява мъчителя на херцогинята, сетне се жени за нея. На сватбата обаче я предупреждава най-строго: никога да не го пита кой е, откъде е, кои са неговите родители. Няколко години жената спазва обета. Ала накрая, измъчвана от пагубно любопитство и подстрекавана от подмятанията на своите съпернички, тя се престрашава да зададе забранения въпрос. Лоенгрин е принуден да замине с лодката си, теглена към залеза от лебедите. Оставя жена си и тяхното невръстно дете с неизвестно потекло. Според доста предания детето е или баща, или дядо на Годфрид Булонски.

Трудно ни е да си представим колко велик е изглеждал Годфрид в очите на обикновените хора чак до XVII в. Днес с кръстоносните походи свързваме имената на Ричард Лъвското сърце, крал Йоан Безземни, може би Луи IX (св. Луи) или Фридрих Барбароса. Доскоро обаче никой от тях не се е радвал на популярността и славата на Годфрид Булонски. Предвождал Първия кръстоносен поход, той се превръща във въплъщение на героя. Тъкмо Годфрид поставя началото на кръстоносните походи и прогонва от Йерусалим сарацините. Тъкмо той спасява Христовия гроб от неверниците. Тъкмо той олицетворява в съзнанието на хората рицарската храброст, съчетана с пламенната християнска вяра. Нищо чудно, че пред него се прекланят дълго след смъртта му.

При всички почести, с които е обграден, е обяснимо, че му приписват някакво знатно митично потекло. Разбираемо е и че Волфрам фон Ешенбах и други средновековни писатели го свързват направо с Граала и го отъждествяват като пряк потомък на загадъчното „семейство на Граала“, още повече че истинското му потекло е неизяснено252.

В „Документите на Братството“ открихме най-правдоподобното, всъщност първото правдоподобно родословие на Годфрид Булонски. Доколкото то може да бъде проверено — а в по-голямата му част това е възможно, родословието се оказа точно. Не намерихме доказателства, които да го оспорват, обратното, повечето сведения го потвърждават и то убедително запълва доста бели петна в официалната история.

Според генеалогията в „Документите на Братството“ по линия на прабаба си, омъжила се през 1009 г. за Хуго дьо Плантар, Годфрид Булонски е пряк потомък на рода Плантар, тоест на Зигеберт I, на Дагоберт II и оттам на династията на Меровингите, или „les rois perdus“253. Цели четири столетия кралската кръв на Меровингите явно „облагородява“ множество разклонени родословия, та както във винарството да даде прекрасен плод: Годфрид Булонски, херцог на Лотарингия. Тъкмо в благородническия род на владетелите на Лотарингия династията изживява своя нов разцвет.

Това откритие хвърли нова съществена светлина върху кръстоносните походи, които ни се разкриха от друг ъгъл: за нас те вече не бяха само символ на връщането на Божи гроб, превзет от сарацините.

Явно Годфрид, пък и неговите поддръжници са го възприемали като нещо повече от херцог на Лотарингия. Той, а и другите, изглежда, са го смятали за законен крал, лишен от полагащия му се престол след убийството на Дагоберт II през 679 г. Но дори и Годфрид да е бил законен крал, той не е имал кралство, а династията на Капетингите във Франция, подкрепяна от римокатолическата църква, се радва на прекалено силни позиции, че да бъде свалена от престола.

Какво ще направи човек, ако е крал, но няма кралство? Ще си го намери. Или ще го създаде. Ще си създаде най-великото кралство на света — Палестина, Светите места, по които е стъпвал самият Исус. Та нали владетелят на такова кралство във всяко едно отношение ще е равнопоставен на другите европейски монарси! И управлявайки тези богоизбрани земи, ще получи най-сладкото възмездие срещу църквата, предала четири столетия преди това неговите предци!

4. Династия на Меровингите. Изчезналите крале. Родословие, съставено от Анри Лобино (Анри дьо Ленонкур).

Вечно изплъзващата се тайна

Малко по малко различните плочки от нашата мозайка си идваха на мястото. Щом Годфрид е потомък на Меровингите, множество наглед несвързани парченца от нея вече започваха да се вместват в цялостната картина. Вече имахме обяснение за вниманието, насочено към такива на пръв поглед различни елементи като династията на Меровингите, кръстоносните походи, Дагоберт II и Годфрид, Рен Льошато, рицарите тамплиери, Лотарингите, Братството на монасите от Сион. Дори знаехме кои днес са потомците на Меровингите: Ален Поер, Анри дьо Монпеза (принцът консорт на Дания), Пиер Плантар дьо Сен Клер, Ото фон Хабсбург, който по благородническа титла е херцог на Лотарингия и крал на Йерусалим.

Въпреки това обаче най-същественият въпрос пак ни се изплъзваше. Не проумявахме защо и до ден-днешен династията на Меровингите и нейната кръв са толкова важни. Не виждахме защо претенциите й още са актуални и защо векове наред са ги подкрепяли толкова много прочути личности. Не разбирахме защо една съвременна монархия с крал от Меровингите, колкото и законна да е тя от гледна точка на историята, получава такава огромна поддръжка. Явно пропускахме нещо.