Светлинка в нощта

18.

Късно вечерта Алвин и Джеръми разположиха камерите по брега на Памлико. От старата фабрика за тютюн се носеше музика. Танците бяха в разгара си. Останалите магазини бяха затворени. Дори и прозорците на „Лукилу“ бяха тъмни. Свили се в якетата си, двамата, изглежда, бяха единствените, които работеха.

— И после какво стана? — попита Алвин.

— После нищо — сви рамене приятелят му. — Тя си тръгна.

— И ти не я последва?

— Тя не поиска.

— Как разбра?

Джеръми потърка очите си, припомняйки си за кой ли път кавгата. Последните няколко часа за него бяха минали като в мъгла. Смътно си спомняше, че се върна в отдела за редки издания, прибра дневниците на рафта, излезе и заключи вратата след себе си. Анализира всяка казана от нея дума. Гневът и чувството, че е предаден, се смесиха с тъга и съжаление. Следващите четири часа прекара в леглото си в „Грийнлийв“, опитвайки се да измисли как може да оправи нещата между тях. Не трябваше да нахълтва така безцеремонно в кабинета й. Наистина ли се ядоса толкова много за онзи дневник, възмутен, че са го измамили, или просто беше бесен на Лекси и също като нея търсеше повод за кавга?

Не можеше да реши и Алвин също не беше в състояние да му помогне, когато му разказа всичко. Чувстваше се ужасно изморен и въпреки предстоящата работа трябваше да се бори с желанието си да изтича при Лекси и да се опита да оправи нещата. Ако тя си беше у дома, разбира се. Защото, доколкото знаеше, в момента тя се вихреше на дансинга в старата фабрика.

Той въздъхна. Мислите му отново се върнаха към последната част от разговора им в библиотеката.

— Видях го в очите й — отговори на въпроса на приятеля си.

— Значи всичко свърши?

— Да — кимна мрачно Джеръми. — Свърши.

Алвин поклати глава и се обърна към реката. Изобщо не разбираше как можеше приятелят му да се привърже към това момиче за толкова кратко време. Тя не беше чак такава красавица, всъщност, изобщо не се вписваше в представата за красавица от Юга.

Но нямаше причина да се тревожи за Джеръми. Това си беше просто флирт и Алвин беше сигурен, че стъпи ли веднъж на борда на самолета за Ню Йорк, ще я забрави напълно.

Винаги ставаше така.

Кметът Джъркин седеше сам на една маса в ъгъла и наблюдаваше танците, подпрял брадичката си с ръка.

Той се бе надявал да намери Джеръми тук, за предпочитане в компанията на Лекси, но щом пристигна, чу служителите в библиотеката да обсъждат кавгата между двамата днес следобед. Според тях проблемът беше сериозен и имаше нещо общо с един от дневниците. Джеръми крещял, че са го измамили.

Щом чу това, Джъркин веднага съжали, че дари дневника на баща си на библиотеката. Но навремето това не изглеждаше толкова важно, тогава беше важна точната информация за историята на града. Библиотеката беше най-правилното място за този документ. Можеше ли някой да знае какво ще се случи след петнайсет години? Кой бе предполагал, че текстилната фабрика ще затвори врати и мината ще преустанови дейността си? И стотици хора ще останат без работа? Кой си бе представял, че младите семейства ще започнат да напускат града, без надежда да се върнат? И че градът ще трябва да се бори за оцеляването си?

Не, не трябваше да включва гробището в Обиколката. Нито да споменава за духове в онази брошура. Знаеше много добре, че светлините идват от нощната смяна във фабриката за хартия. Но градът имаше нужда от някакво чудо, нещо, което да привлече туристи и да ги накара да прекарат няколко дни, за да могат да усетят красотата на това прекрасно място. Ако успееха да осигурят достатъчно посетители, може би щяха да се превърнат в Мека за пенсионерите, подобно на Ориентал, Вашингтон или Ню Берн. Според него това беше единствената надежда за града. Дойдеха ли веднъж, пенсионерите щяха да се нуждаят от заведения за хранене, от банки и търговски центрове, където да харчат парите си. Нямаше да стане веднага, но не беше невъзможно и трябваше да се започне отнякъде. С включването на гробището и мистериозните светлини в обиколката те успяха да продадат още неколкостотин билета, а идването на Джеръми беше добра възможност да станат известни в цялата страна.

О, Джъркин веднага бе разбрал, че журналистът има ум като бръснач и неминуемо ще разкрие истината, но това не го притесняваше. Какво като разкажеше всичко по телевизията? И в своята колонка? Така или иначе, хората щяха да разберат за Бун Крийк и някои от тях щяха да поискат да проверят със собствените си очи как стоят нещата. Една отрицателна публикация беше по-добра от никаква, нали? Но не и ако използваше думата „измама“.

Тя звучеше отвратително и отблъскваше. При това не отговаряше на истината. Да, вярно беше, че Джъркин знаеше каква е причината за светлините, но едва ли някой друг в града имаше представа. И какво лошо имаше в невинното му премълчаване? Фактите бяха такива: има легенда, има светлини и някои хора вярваха, че причината е в духовете. Другите си мълчаха, защото разбираха, че тази история отличава градчето им от другите и го прави специално. Всички имаха нужда от това и сега повече от всякога.

Ако Джеръми Марш останеше доволен от посещението си, можеше да ги разбере. Но ако си тръгнеше огорчен, всичко пропадаше. След чутото, кметът не можеше да прецени с какви впечатления щеше да си тръгне той.

— Кметът изглежда разтревожен, не мислиш ли? — попита Родни.

Рейчъл погледна към скрилия се в ъгъла Джъркин, щастлива, че Родни бе останал до нея почти през цялата вечер. Не че не бе забелязала как поглежда към вратата и оглежда тълпата, търсейки Лекси, но това не помрачи настроението й, защото се виждаше, че му е приятно в нейната компания.

— Има нещо такова. Но той винаги се тревожи за нещо.

— Не — поклати глава Родни, — не е същото. Този път е нещо сериозно.

— Искаш ли да поговориш с него?

Заместник-шерифът се замисли. И той като кмета — и всички останали — бе чул за разправията в библиотеката, но за разлика от другите мислеше, че знае какво е станало и защо. Сглобил отделните парченца на пъзела, той вече имаше своя теория, особено след като видя потъналия в нерадостни мисли Джъркин. Веднага разбра, че тревогите му са свързани с начина, по който нюйоркчанинът щеше да представи на света тяхната малка мистерия.

Колкото до караницата, Родни се бе опитал да предупреди Лекси. Разривът беше неизбежен, но кой да го чуе? Тя беше най-твърдоглавата жена, която познаваше. Но беше и избухлива, и Джеръми бе имал възможност да опита жилото й. Родни се ядосваше, че тя за втори път постъпва така глупаво, но беше доволен, че нещата са приключили.

— Не — отвърна. — Няма какво да му кажа. Сега всичко е в неговите ръце.

Рейчъл сви вежди.

— Какво е в неговите ръце?

— Нищо — усмихна се Родни. — Не е важно.

Рейчъл се вгледа в него, но след малко сви рамене. Песента свърши и започна нова. Все повече хора отиваха към дансинга. Тя започна да тактува с крак.

Зает с мислите си, Родни като че ли не забелязваше танцуващите двойки. Трябваше да поговори с Лекси. Беше минал покрай дома й и бе видял светлината вътре и колата пред къщата. По-рано дежурният му бе докладвал, че гражданчето и неговият приличен на чучело приятел разполагат камери по брега на реката. Значи краят на историята предстоеше.

По-късно Родни отново щеше да мине покрай дома й, да види дали прозорците й още светят и да се отбие за малко, както бе направил вечерта след заминаването на господин Ренесанс. Нещо му подсказваше, че тя няма да се изненада от появата му. Дори му се струваше, че го чака и ще отвори вратата, преди да е почукал. После щеше да си направи безкофеиново кафе, да го настани на дивана и да се обвинява с часове за глупавото си увлечение.

Той кимна. Познаваше я по-добре от себе си.

Въпреки това не се чувстваше готов да предприеме конкретни действия. Първо, Лекси имаше нужда от време да си изясни нещата. Второ, време беше да си признае, че му беше дотегнало да играе ролята на големия брат. Не беше сигурен, че е в настроение да я слуша. В момента се чувстваше отлично и не му се искаше да си тръгва толкова рано.

А и групата беше доста добра. Много по-добра от онази, която им бе свирила миналата година. Той хвърли поглед към поклащащата се в ритъма на музиката Рейчъл, доволен, че е предпочела неговата компания пред всяка друга, както и онази вечер на празненството в чест на Джеръми. Винаги му беше приятно с нея и странно, напоследък всеки път, когато я виждаше, му се струваше по-хубава отпреди. Явно беше игра на въображението, но тази вечер му се струваше изумително красива.

Рейчъл срещна погледа му и се усмихна смутено.

— Извинявай — каза, — но тази песен ми е от любимите.

Родни се покашля и попита:

— Искаш ли да танцуваме?

Очите й грейнаха.

— Наистина ли ме питаш?

— Аз не съм кой знае какъв танцьор, но…

— С удоволствие — прекъсна го тя, хвана ръката му и го поведе към дансинга.

Докато я следваше, Родни реши засега да остави въпроса за Лекси. Щеше да му мисли по-късно.

Дорис седеше на люлеещия се стол в хола и гледаше разсеяно през прозореца. Искаше й се Лекси да се отбие тази вечер. Интуицията я караше да се съмнява, но се надяваше този път да греши. Знаеше, че внучката й страда — беше по-скоро предчувствие, отколкото заключение — и знаеше, че е свързано със заминаването на Джеръми.

Дорис се тревожеше за нея и в този момент съжаляваше, че я срещна с Джеръми. Трябваше да очаква, че ще свърши така. Защо тогава бе направила всичко, за да ги събере? Защото виждаше, че Лекси е самотна? Защото знаеше, че след раздялата й с онзи мъж от Чикаго животът й е празен? И разбираше, че след него тя се страхува да се влюби отново?

Защо внучката й не прие компанията на Джеръми просто като едно забавление?

Дорис искаше точно това. Джеръми беше интелигентен, добър и чаровен и можеше да я накара да разбере, че има и такива мъже, че не всички са като Айвъри и онзи младеж от Чикаго. Как го наричаше тя? Господин Ренесанс? Опита се да си спомни името му, но знаеше, че то не е важно. Важното сега беше какво ставаше с внучката й. Много се тревожеше за нея.

Знаеше, че с времето Лекси ще преодолее всичко. Ще приеме реалността и ще намери начин да продължи напред. Дори ще убеди себе си, че всичко е било за добро. Ако знаеше нещо със сигурност за своята внучка, то беше, че тя умее да оцелява.

Въздъхна тежко. Нямаше съмнение, че Джеръми е съсипан. Усещаше, че той е по-влюбен в Лекси, отколкото тя в него. И щеше да му е много по-трудно да загърби станалото и да продължи живота си, преструвайки се, че нищо не се е случило.

Горкият Джеръми, не беше честно спрямо него.

Скрита в гъстата мъгла на гробището, Лекси стоеше пред гробовете на своите родители и се взираше в имената им. Тази вечер Джеръми и Алвин щяха да заснемат моста над реката и Рикърс Хил и това й даваше възможност да остане тук със своите мисли.

Нямаше намерение, но по необясними за нея причини почувства желание да дойде тук. Както бе направила след края на връзката си с Айвъри и с господин Ренесанс. Докато осветяваше с фенерчето издълбаните в надгробната плоча имена, изпита силен копнеж по родителите си. Прииска й се да са тук, за да може да поговори с тях.

Осъзнаваше, че идеализира образите им в зависимост от настроението си. Понякога си ги представяше като забавна и бъбрива двойка; друг път искаше да вярва, че са били тихи хора, които умеят да изслушват. В момента искаше да мисли за тях като за мъдри и силни хора, способни да й дадат съвет как да поправи нещата. Беше направила толкова грешки в живота си! Всъщност целият й живот беше изтъкан от грешки, помисли си нещастно тя. И сега се готвеше да направи още една.

От другата страна на реката мъглата беше още по-гъста, виждаха се единствено светлините в двора на фабриката за хартия. Градът представляваше неясно петно. Според Джеръми влакът щеше да пристигне всеки момент и Алвин провери за последен път насочената към Рикърс Хил камера. Този ракурс определено щеше да го поизпоти. Другият, към моста, беше лесен, но хълмът беше по-далече и обгърнат от мъгла, и той не беше сигурен, че камерата ще улови нещо. Тя не беше пригодена за снимки на големи разстояния. Той бе донесъл най-добрите си обективи и високоскоростна лента, но му се струваше недостатъчно и му се искаше Джеръми да бе споменал тази „малка“ подробност, преди да напусне Ню Йорк. Ала през последните два дни Джеръми очевидно не беше на себе си, затова щеше да му прости. Друг път човек не можеше да си отдъхне от него, обикновено не спираше да говори, непрекъснато се шегуваше, но тази вечер, особено през последните два часа, почти нищо не бе казал. Вместо малка ваканция това се оказа сериозна работа, и то на студено, помисли си Алвин. Не беше очаквал такова прекарване, но какво пък… Щеше да си го изкара на Нейт. Ще поиска повече пари.

Джеръми стоеше до парапета със скръстени ръце и гледаше към губещия се в мъглите отсрещен бряг.

— Споменах ли, че Нейт се обади днес следобед? — попита Алвин, опитвайки се да извади приятеля си от вцепенението.

— Така ли?

— Събуди ме и започна да ми крещи, защото ти не си включил телефона си.

Въпреки състоянието си Джеръми се усмихна.

— Научих се да го държа изключен през повечето време.

— Много хитро. Можеше да ме светнеш да го изключа и аз.

— Какво искаше?

— Все същото. Искаше да знае последните новини. Но забележи — попита, дали не можеш да му занесеш мостра.

— Мостра на какво?

— Предполагам, че говори за духовете. За някаква слуз или тиня от мястото. Ще му се да го покажеш на срещата с продуцентите следващата седмица.

— Тиня?!

Алвин вдигна ръце.

— Идеята е негова, не моя.

— Но той знае, че става дума за светлина от фабриката за хартия.

Операторът кимна.

— Знае, но мисли, че това ще е добро попадение. Иска да ги впечатлиш с нещо.

Джеръми поклати невярващо глава. През годините Нейт бе имал не една и две безумни идеи, но тази надминаваше всички очаквания. Той си беше такъв — казваше всичко, което му хрумнеше, но не след дълго забравяше за него.

— И каза също, че иска да му се обадиш — добави Алвин.

— Ще му се обадя — обеща Джеръми. — Но оставих телефона в стаята си в „Грийнлийв“. — Замълча за момент, после попита: — Не си му казвал за дневника, нали?

— Тогава още не знаех за него. Ти ми разказа след разговора с него. Нали чу, че телефонът ме събуди?

Джеръми кимна замислено.

— Ако ти се обади пак, не му казвай още, чу ли?

— Не искаш да знае, че кметът мами, нали? — досети се приятелят му.

— Не още — призна той.

Алвин го погледна.

— Не още или изобщо да не му казвам?

Джеръми не отговори веднага. Трябваше да помисли.

— Не съм решил още.

Алвин погледна още веднъж през обектива.

— Разбирам те, братле — каза. — Но не знам дали останалото ще е достатъчно за статия. Имам предвид, светлините са готини, но сигурно си забелязал, че обяснението е доста скучно.

— Какво искаш да кажеш?

— За телевизията. Не вярвам да се заинтересуват от някакъв си преминаващ влак, който отразява светлините.

— Не е само преминаващият влак. Става дума за начина, по който светлините от фабриката се отразяват от влака към Рикърс Хил и как после се появяват в гъстата мъгла на потъващото гробище.

Алвин се прозя широко.

— Извинявай… Та какво казваше?

— Не е скучно — настоя Джеръми. — Не разбираш ли колко много неща трябва да се случат едновременно, за да създадат такъв феномен? Каменните кариери са раздвижили водните пластове и гробището започнало да потъва. После мястото на железопътния мост. Фазите на луната, защото трябва да е достатъчно тъмно, за да видиш отразената в мъглата светлина. Местоположението на фабриката и разписанието на влаковете. Ще използваме и легендата.

Приятелят му сви рамене.

— Повярвай ми, скука с главно „С“. Честно казано, щеше да е много по-забавно, ако не беше открил истината. Телевизионната публика си умира по загадките. Особено ако става дума за Ню Орлиънс, Чарлстън или друго романтично място. Но отразена светлина в Бун Крийк, Северна Каролина? Мислиш ли, че хората в Ню Йорк и Лос Анджелис ще се развълнуват от това?

Джеръми понечи да отговори, но внезапно си спомни, че Лекси бе казала почти същото, а тя живееше тук. Алвин потърси погледа му в мрака.

— Ако си говорим сериозно за телевизионно шоу, ще се наложи да го подправиш и може би онзи дневник, за който ми спомена, ще свърши работа. Представяш го, както си го замислил, и накрая показваш дневника. Ако го направиш добре, може и да привлече вниманието.

— И да хвърля града на вълците?

Алвин поклати глава.

— Не съм казал такова нещо. И ако трябва да съм честен, не съм сигурен, че дневникът ще е достатъчен. Искам да кажа, че ако не можеш да измислиш нещо по-интересно, по-добре да използваш дневника, иначе ще заприличаш на идиот.

Джеръми се загледа в реката. Влакът щеше да се появи след няколко минути.

— Ако направя такова нещо, Лекси никога няма да ми проговори — каза и побърза да добави: — Ако приемем, че все още иска.

Алвин замълча. Приятелят му отново се обърна към него в настъпилата тишина:

— Какво трябва да направя според теб?

Алвин въздъхна дълбоко.

— Мисля, че всичко опира до това кое е по-важно за теб. Лекси или кариерата?