3.

Когато пристигна в „Хърбс“, на верандата бяха заети само няколко маси. Джеръми тръгна по стълбата за входната врата и разговорите изведнъж замряха. Всички очи се насочиха към него, само дъвченето продължи и на него му се стори, че впитите в него очи са на преживящи в полето крави. Той кимна и махна с ръка, както бе видял да правят възрастните хора пред къщите си по време на разходката му из града.

Изкачи стълбата, свали слънчевите очила и бутна двукрилата врата. Малките квадратни маси бяха разположени в две големи зали, разделени от широко стълбище. Боядисаните в прасковен цвят стени бяха рамкирани с бяло и това придаваше на атмосферата домашен, леко провинциален уют. Той се огледа и забеляза вратата към кухнята в дъното на по-голямата зала.

Докато лавираше между масите, кравешките погледи на клиентите отново се насочиха към него и разговорите утихнаха. Той започна да кима енергично и да маха с ръка. Като по някакъв знак очите се отместиха и отново се разнесоха гласове. „Махането и кимането действат като вълшебна пръчица“ — каза си той.

Пред вратата на кухнята Джеръми спря и се заигра с очилата си с надеждата Дорис да е някъде наблизо и той някак си да я познае. Вратата се отвори и в залата се появи сервитьорка, по негова преценка на двайсет и няколко, висока и слаба като тръстика, с открито засмяно лице.

— Сядай някъде, човече — изчурулика тя. — След минутка съм при теб.

Той се намести удобно на една маса до прозореца и зачака. Значката на ревера й му каза, че името й е Рейчъл. Виждаше тези значки из целия град. Всички работници ли носеха такива? Дали не беше неписано правило хората да ги носят? Като кимането и махането с ръка?

— Да ти донеса ли нещо за пиене, скъпи?

— Може би капучино? — предложи наслуки той.

— Не, съжалявам. Но имаме кафе.

Джеръми се усмихна.

— Тогава едно кафе.

— Имаш го. Ако си гладен, менюто е на масата.

— Всъщност се питах дали Дорис Маклилън е някъде наблизо.

— Тя е отзад — отвърна момичето и лицето й светна. — Искаш ли да я извикам?

— Ако нямаш нищо против.

Тя се усмихна мило.

— Няма проблем, скъпи.

Той я проследи с поглед, докато стигна до летящата врата и изчезна навътре. След секунда една жена, сигурно Дорис, излезе и тръгна към него. Жената беше пълна противоположност на Рейчъл: около седемдесетте, ниска и набита, с някога руса, но сега оредяла бяла коса и бяла престилка, но без значка с името върху блузата си на цветя. Тя спря до масата, сложи ръце на кръста си и се усмихна.

— До-бре — каза, разделяйки думата на срички. — Ти трябва да си Джеръми Марш.

Той примигна.

— Познаваш ли ме?

— Разбира се. Миналия петък те гледахме в „Най-гледаното време“. Щом си тук, явно си получил писмото ми.

— Да, благодаря за него.

— И си дошъл да напишеш статия за нашите духове, нали?

Той вдигна ръце.

— Така изглежда.

— Много добре. — Акцентът й беше силен и тя произнесе последната дума като „д’ре“. — Защо не ме предупреди, че ще идваш?

— Обичам да поднасям изненади на хората. Понякога помага да получа по-точна информация.

— Д’ре — каза отново тя. Изненадата й явно бе преминала, тя издърпа стол и седна срещу него. — Имаш ли нещо против да седна? Предполагам, че си дошъл да говориш с мен.

— Но не искам да ти навличам неприятности пред шефа, ако трябва да работиш.

Тя погледна през рамо и извика:

— Хей, Рейчъл, смяташ ли, че шефът ще има нещо против, ако поседна за малко? Този човек иска да поговори с мен.

Рейчъл показа глава иззад вратата.

— Не мисля — отвърна. — Шефът няма нищо против разговорите. Особено ако са с такива красиви мъже.

Дорис се обърна към него.

— Видя ли? — усмихна му се дружелюбно. — Няма проблем.

Джеръми също й се усмихна.

— Явно мястото е добро за работа.

— Така е.

— Да разбирам ли, че шефът си ти?

— Виноват — отвърна Дорис и очите й светнаха доволно.

— Откога си в бизнеса?

— Почти трийсет години. Тук предлагаме закуска и обяд. Сервираме здравословна храна много преди това да стане модерно и правим най-добрия омлет от тази страна на Райли. — Тя се наведе напред. — Гладен ли си? Трябва да опиташ един от нашите сандвичи. Всичко е съвсем прясно. Дори и хляба си месим сами. Всеки ден. Като те гледам, сигурна съм, че няма да ми откажеш, и мисля… — Тя се поколеба за момент. — Да ти направя един сандвич с пилешки пастет. Бас държа, че ще си оближеш пръстите и ще питаш за още. В него има пшенични кълнове, домат и краставица, а пастетът е по моя рецепта.

— Благодаря, но не съм гладен.

Рейчъл донесе две кафета. Дорис изчака да го поднесе, после се наведе към него.

— Искам да те предупредя — ако ще ти разказвам нещо, ще го направя пред чиния с хубаво ядене. И няма да бързам.

Джеръми се предаде:

— Този сандвич с пилешки пастет възбуди апетита ми.

Дорис се усмихна.

— Рейчъл, ще ни донесеш ли два сандвича с пилешки пастет?

— Веднага — отвърна момичето и хвърли преценяващ поглед на Джеръми. — Между другото, как се казва приятелят ти? Не съм го виждала досега.

— Това е Джеръми Марш — отвърна Дорис. — Той е известен журналист и е дошъл да пише за нашия град.

— Наистина ли — погледна го любопитно тя.

— Да — кимна той.

— Боже мой! — плесна с ръце Рейчъл. — За момент си помислих, че идвате от погребение.

Джеръми примигна и тя се отдалечи.

Дорис се засмя на недоумението му.

— Тъли намина и ми каза, че си питал за посоката — обясни тя. — Сигурно се е досетил, че може да имам нещо общо с пристигането ти тук, и искаше да се увери. Наложи му се да повтори целия ви разговор и Рейчъл не можа да се сдържи да не те подкачи. Всички решихме, че коментарът му за облеклото ти сигурно те е ядосал.

— Аха — измърмори той.

Жената се наведе към него.

— Тъли сигурно ти е проглушил ушите с неговото дърдорене.

— Има нещо такова.

— Винаги си е бил бъбривец. Ако няма никой наоколо, започва да говори на обувките си и честно да ти кажа, не мога да разбера как жена му Бони търпя това толкова време. Но преди дванайсет години тя се изхитри и оглуша, и той започна да хваща клиентите си за слушатели. Хората се мъчат всячески да се измъкнат по-бързо от него, но то е като да топиш лед навън през зимата. Днес буквално ми се наложи да го изгоня оттук. Не мога да свърша никаква работа, когато е наоколо.

Джеръми придърпа чашата с кафето към себе си.

— Казваш, че жена му е оглушала?

— Господ най-после осъзна, че жертвата й е достатъчна. Да е жива и здрава.

Той се засмя и отпи от кафето.

— И защо е решил, че точно ти си се свързала с мен?

— Случи ли се нещо необичайно, винаги обвиняват мен. Предполагам, че е заради професията, понеже съм градската ясновидка.

Джеръми я погледна изненадано и тя се усмихна.

— Като гледам, май не вярваш много в тия работи.

— Не вярвам много — призна си той.

Дорис приглади престилката си.

— Аз също не вярвам много. Повечето от така наречените ясновидци са кукувци или мошеници. Но има и такива, дето наистина притежават дарбата.

— Значи… можеш да четеш мислите ми?

— Нищо подобно — поклати глава тя. — Или много рядко. Имам отлична интуиция за хората, но четенето на мисли беше работа на мама. Никой не можеше да скрие нищо от нея. Винаги знаеше какво мисля да й купя за рождения ден и вкъщи много се забавлявахме с това, но моята дарба е друга. Аз съм гадател и радиестезист, мога да ти кажа дали бебето ще бъде момче или момиче.

— Аха.

Дорис се вгледа в него.

— Не ми вярваш.

— Нека да кажем просто, че си гадател и радиестезист. Това означава, че можеш да намираш вода и можеш да ми кажеш къде да копая за кладенец.

— Точно така.

— И ако поискам да направим тест под научен контрол и строго наблюдение…

— Можеш лично да го проведеш и ако трябва, ми приложи каквито искаш трикове, за да се увериш, че не мамя.

— Разбирам. — Той се замисли за Юри Гилър.

Юри Гилър беше толкова уверен в своите телекинетични способности, че през 1973 година се съгласи да направят експеримент по британската телевизия пред учени и пълно с публика студио. Когато задържа една лъжица на върха на пръста си, тя започна да се извива надолу пред погледите на изумените наблюдатели. Едва по-късно се разбра, че преди шоуто той многократно извивал лъжицата в двете посоки, за да умори метала.

Дорис сякаш разбра какво си мисли той.

— Знаеш ли какво? Можеш да ме изпиташ по всяко време, когато искаш. Но мисля, че не си дошъл за това. Искаш да чуеш за духовете, нали?

— Да — отвърна Джеръми и си отдъхна, доволен да минат на по-сериозна тема. — Имаш ли нещо против да запиша разговора ни?

— Не, разбира се.

Той бръкна в джоба на якето си и извади малък диктофон. Сложи го между тях и натисна съответното копче. Преди да започне, Дорис отпи глътка кафе.

— Д’ре. Историята започва през 1890 година или там някъде. По онова време в града още имало сегрегация и повечето негри живеели извън Бун Крийк на място, наречено Уотс Ландинг. Сега от селището не е останало нищо заради „Хейзъл“, но тогава…

— Прощавай, но… какво е това „Хейзъл“?

— Ураганът „Хейзъл“. През 1945 година. Ударил брега близо до границата с Южна Каролина. Залял голяма част от Бун Крийк и отнесъл Уотс Ландинг.

— Добре. Извинявай. Давай нататък.

— Както ти казах, днес няма да откриеш нищо от селището, но в началото на миналия век там са живеели около триста души. Повечето от тях били потомци на роби, дошли тук от Южна Каролина по време на Агресията на северняците или както вие го наричате, Гражданската война.

Тя му смигна и Джеръми се засмя.

— После тук дошли „Юнион Пасифик“ да построят железница, която трябвало да превърне това място в космополитен район. Поне така обещавали. И по план железопътната линия минавала точно през негърското гробище. По онова време водач на Уотс Ландинг била жена на име Хети Дабилът. Прадедите й дошли от Карибите, не знам точно от кой остров — но когато там разбрали, че ще изровят всички тела от гробището, за да ги преместят на друго място, тя се разстроила и се опитала да убеди общината да направи нещо, за да променят трасето. Но в общината не си помръднали пръста. Дори не й обещали да помислят по въпроса.

Рейчъл пристигна със сандвичите и остави двете чинии на масата.

— Опитай — подкани го Дорис. — Между другото, трябва да ядеш повече. Виж се, само кожа и кости си.

Джеръми взе сандвича и отхапа. Вдигна вежди от изненада и жената се усмихна.

— По-вкусно от всичко, което си ял в Ню Йорк, нали?

— Без съмнение. Поздравления за готвача.

Тя го погледна с едва прикрито кокетство.

— Какъв ласкател сте, господин Марш — каза и Джеръми си помисли, че на младини сигурно е разбила не едно и две сърца.

Дорис продължи с историята си, сякаш изобщо не е спирала:

— По онова време имало много расисти. И още има, но сега са малцинство. Ти си от Севера и сигурно си мислиш, че преувеличавам, но не е така.

— Вярвам ти.

— Не, не ми вярваш. Никой от Севера не вярва, но сега не говорим за това. Продължаваме с историята. Хети Дабилът се ядосала на хората в общината и легендата разказва, че когато й отказали среща с кмета, тя проклела белите управници. Заявила, че ако осквернят гробовете на техните предци, тези на нашите също ще бъдат осквернени. Техните мъртви щели да обърнат земята в търсене на мястото, където били погребани първоначално, да разровят гробището „Седар Крийк“ и нямало да го оставят, докато не го изравнят със земята. Естествено, тогава никой не й обърнал внимание.

Дорис отхапа от сандвича, преглътна и продължи:

— Накратко, негрите пренесли едно по едно телата на своите хора в други гробища, железницата била построена и после, както предричала Хети, в „Седар Крийк“ започнали да стават лоши неща. В началото били дреболии. Няколко счупени надгробни плочи, такива неща, навеждащи на мисълта за вандали. В общината решили, че е работа на хората на Хети, и поставили охрана, но това продължавало. И с годините ставало все по-зле. Нали ходи дотам?

Джеръми кимна.

— Видял си какво става. Цялото гробище сякаш потъва, нали? Точно както предрекла Хети. Няколко години по-късно се появили и светлините. Хората вярват, че това са духовете на робите, които обикалят из гробището.

— Значи гробището не се използва вече?

— Не. В края на седемдесетте години на миналия век е изоставено напълно, но много преди това хората настоявали да бъдат погребани в други гробища около града заради случващото се там. Сега „Седар Крийк“ е собственост на общината, но тя не се грижи за него. От двайсет години е така.

— Някой проверявал ли е защо гробището потъва?

— Не съм много сигурна, но мисля, че някой се бе заел с това. Предците на много влиятелни хора почиват в това гробище и никой не иска да намери гробницата на дядо си или прадядо си разбита. Убедена съм, че търсят обяснение и дочух, че някакви хора от Райли идвали да разберат какво става там.

— Говориш за онези студенти от „Дюк“ ли?

— О, не, не за тях, сладурче. Те бяха просто деца и дойдоха миналата година. Не, говоря ти за миналото. Някъде по времето на първите разрушения.

— Но не знаеш какво са научили?

— Съжалявам, наистина не знам. — Тя замълча за момент и в очите й блесна игриво пламъче. — Но мисля, че се досещам.

Джеръми вдигна вежди.

— И какво е било?

— Вода — отвърна простичко тя.

— Вода ли?

— Забрави ли, че съм гадателка и знам къде има вода? И, та казвам направо, че земята там потъва, защото отдолу има вода. Знам го със сигурност.

— Аха — отвърна Джеръми.

Дорис се засмя.

— Толкова си сладък! Знаеш ли, че лицето ти става страшно сериозно, когато чуеш нещо, на което не искаш да повярваш?

— Не, никой не ми го е казвал досега.

— Е, да го знаеш от мен. Това е толкова симпатично. За мама щеше да е истинско удоволствие да ти прочете мислите. Толкова си предсказуем!

— И какво си мисля според теб?

Дорис се поколеба.

— Казах ти, че моята дарба не е като тази на мама. Тя щеше да те прочете като книга. А и не искам да те плаша.

— Давай, изплаши ме!

— Добре — рече тя и се загледа в него. — Искам да си помислиш за нещо, което знаеш, че не ми е известно. Все пак не забравяй, че силата ми не е в четенето на мисли. Просто… понякога улавям по нещо, и то само ако буди силни чувства.

— Добре — отвърна Джеръми, готов да играе. — Сега се насади на пачи яйца.

— О, я млъквай! — сопна му се тя и протегна ръка към неговата. — Може ли да я подържа?

— Разбира се — кимна той.

— Сега си помисли за нещо лично, което няма откъде да знам.

— Добре.

Тя стисна ръката му.

— Не, сериозно. В момента просто си играеш с мен.

— Добре, ще си помисля нещо.

Джеръми затвори очи и се замисли за Мария и за причината за тяхната раздяла. Жената мълча дълго. Гледаше го, сякаш го подканваше да каже нещо.

Той беше играл тази игра и преди. Безброй пъти. Знаеше достатъчно, за да се въздържи от коментар, и когато тя продължи да мълчи, разбра, че я е хванал. Дорис изведнъж подскочи на стола и веднага пусна ръката му. „Типично — помисли си Джеръми, — това е част от шоуто.“

Той отвори очи и я погледна въпросително.

— Е?

Дорис го гледаше странно.

— Нищо — измърмори.

— А-ха — кимна Джеръми. — Сега ще кажеш, че днес не ти е ден.

— Казах ти, че не ми е там силата. — Тя се усмихна почти извинително. — Но със сигурност мога да ти кажа, че не си бременен.

Той се засмя.

— Признавам, тук позна.

Тя му се усмихна, погледна към масата, после отново вдигна очи към него.

— Съжалявам, не биваше да го правя. Не беше добра идея.

— Не е важно — каза той и наистина го мислеше.

— Не — настоя тя, хвана го за ръката и потърси погледа му. — Много съжалявам!

Джеръми не знаеше как да реагира, но се стресна от тъгата и съчувствието в погледа й. Изведнъж го обхвана чувството, че тя е успяла някак си да разкрие голяма част от личната му история и че може би знае.

Психоенергията, предчувствието и интуицията не са нищо друго, освен продукт на взаимодействието между жизнения опит, здравия разум и придобитите знания. Повечето хора подценяват придобитата благодарение на жизнения опит информация, но съзнанието на човека възприема моментално тази информация и я съчетава с вече натрупаната по начин, недостижим за другите биологични видове или машините.

Но, от друга страна, мозъкът има способността да отхвърля или забравя огромна част от получената информация, понеже по очевидни причини не е необходимо да помни всичко. Някои хора имат по-добра памет от другите — този факт е доказан чрез различни тестове — и възможността да се тренира паметта е подробно документирана. Но дори и най-лошите ученици запомнят 99,99 процента от необходимото за водене на нормален живот. Останалият 0,01 процент, ето какво отличава една личност от друга. При някои хора този процент се проявява в способността да запомнят дребни подробности, цифри, финансови отчети, такива неща. Някои хора успяват да „разгадаят“ мислите на другите. Облягайки се на услужливата си памет, здравия разум и жизнения опит, те разкодират правилно проявленията на тези мисли и демонстрират впечатляващи способности, които другите наричат свръхестествени.

Но Дорис някак си… успя да направи нещо повече. Тя го прочете. Или поне такова беше първото му усещане, преди да се впусне да търси логични обяснения за случилото се.

Всъщност нищо не се бе случило, напомни си той. Тя не бе казала нищо; единствено начинът, по който го гледаше, го накара да си помисли, че е разбрала всичко. Това убеждение идваше от него, не от Дорис.

Истинските отговори можеха да се намерят единствено в науката, но въпреки това тя му стана симпатична. И ако вярваше в своите способности, какво лошо имаше в това? За нея те сигурно изглеждаха свръхестествени.

Жената отново разчете мислите му почти на мига.

— Предполагам, че затвърдих мнението ти за мен като една от онези откачалки, нали?

— Не, не е така — възпротиви се той.

Тя се зае със сандвича си.

— Както и да е, нека се насладим на чудесните сандвичи. Мога ли да ти помогна с още нещо?

— Разкажи ми за Бун Крийк — каза той.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Нищо конкретно. Но понеже ще ми се наложи да прекарам тук няколко дни, бих искал да науча повече за това място.

През следващия половин час те разговаряха… е, за нищо конкретно, поне що се отнасяше до Джеръми. Дорис знаеше всичко ставащо в града, дори повече и от Тъли. Не заради предполагаемите й способности — и тя самата си го призна — а защото информацията преминаваше през малките градчета като сок от моркови през стомаха на бебе.

Тя говори дълго и без прекъсване и той научи кой с кого се вижда, с кого е трудно да се сработиш и как пасторът на местната църква на Пентекост имал връзка с една от енориашите си. И по-важното, поне според Дорис, било, че ако колата му се развали, не бива да се обажда на Тревър Тауинг, защото той със сигурност щял да е пиян, независимо дали е делник или празник.

— Този човек е истинска заплаха за движението — заяви Дорис. — Всеки го знае, но понеже баща му е шериф, никой не смее да се оплаче от него. Но това не е изненада за никого. Шериф Уонър си има собствени проблеми. Затънал е до гуша в дългове заради страстта си към хазарта.

— Аха — кимна Джеръми, сякаш беше наясно с тези подробности от живота на града. — Разбирам.

За миг и двамата замълчаха. Той погледна часовника си.

— Предполагам, че ти е време да тръгваш — обади се Дорис.

Той изключи диктофона и го прибра в джоба си.

— Наистина е време. Исках да мина през библиотеката, преди да затвори, да видя какво могат да ми предложат там.

— Обядът беше от мен. Все пак не се случва често да ни посещават известни хора.

— Едно появяване в „Най-гледаното време“ не прави човека известен.

— Знам това. Но аз говорех за твоята колонка.

— Четеш ли я?

— Всеки месец. Моят съпруг, лека му пръст, имаше калайджийска работилница в гаража и много обичаше списанието. Когато почина, сърце не ми даде да прекъсна абонамента. Продължих традицията след него. Ти си умно момче.

— Благодаря.

Тя стана и го поведе през ресторанта. Малобройните клиенти ги проследиха с погледи. Беше ясно, че са чупи всяка дума от разговора им и само чакаха двамата да излязат навън, за да започнат да шушукат помежду си. Всички без изключение решиха, че събитието е много вълнуващо.

— Не каза ли тя, че са го давали по телевизията? — попита някой.

— И аз мисля, че съм го виждал в едно токшоу.

— Определено не е лекар — обади се друг. — Чух го да говори за някаква статия в списание.

— Чудя се откъде го познава Дорис. Някой разбра ли?

— Но е симпатичен.

— Направо е сладур — обади се Рейчъл.

Междувременно Дорис и Джеръми спряха на верандата, без да имат представа какво вълнение са предизвикали вътре.

— Предполагам, че ще отседнеш в „Грийнлийв“? — погледна го Дорис. Той кимна и тя продължи: — Знаеш ли къде се намира? Извън града е.

— Имам карта. — Джеръми се опита да покаже, че е подготвен за всичко. — Ще го намеря. Но къде се намира библиотеката?

— Тя е точно зад ъгъла — отвърна Дорис и посочи към улицата. — Виждаш ли онази тухлена сграда? Със сините стрехи?

Той кимна.

— След нея завиваш наляво и караш до следващия знак „стоп“. На първата улица след знака завиваш вдясно. Библиотеката е на ъгъла. Ще я видиш, голяма бяла сграда. Преди да я купи общината, се наричаше Мидълтън Хаус, защото принадлежеше на Хорас Мидълтън.

— Защо не са построили нова сграда за библиотека?

— Градчето ни е малко, господин Марш, а и къщата е доста голяма. Достатъчна е за тази цел. Ще видиш сам.

Джеръми й протегна ръка.

— Благодаря ти, Дорис. Много ми помогна. И сандвичът беше чудесен.

— Радвам се.

— Имаш ли нещо против да те потърся пак, ако се появят нови въпроси? Виждам, че си наясно с нещата.

— Идвай винаги, когато ти се прииска да поговориш с някого. Аз съм на твое разположение. Но ще те помоля да не пишеш нищо, което може да ни представи като прости селяндури. Повечето хора — включително и аз — обичаме това място.

— По принцип пиша само истината.

— Знам — отвърна тя. — И затова се обърнах към теб. Имаш вид на честен човек и съм сигурна, че ще разкриеш загадката веднъж завинаги, без да спекулираш с това.

Джеръми вдигна вежди.

— Ти май не вярваш, че в „Седар Крийк“ има духове?

— Не, разбира се. Знам със сигурност, че там няма нищо свръхестествено. Повтарям го от години, но никой не ме слуша.

Джеръми я изгледа с любопитство.

— Тогава защо ме повика?

— Защото хората не знаят какво става и докато не намерят логично обяснение, ще продължават да вярват в небивалици. Виждаш ли, след статията за студентската експедиция кметът раздуха историята и отвсякъде заприиждаха хора, за да видят светлините. Честно казано, това предизвиква сериозни проблеми. Гробището се напълни с туристи и разрушението се засили. — Тя замълча за момент. После продължи: — Естествено, шерифът не прави нищо с мотаещите се около гробовете тийнейджъри и с още по-безмозъчните туристи. С кмета са приятели от ловната дружинка, а и всички, освен мен смятат, че рекламата на призрачното гробище и привличането на туристи е добра идея. Откакто текстилната фабрика и мината затвориха врати, градът умира и всички приемат идеята за превръщането на „Седар Крийк“ в туристическа атракция като спасение за града.

Замислен над думите й, Джеръми погледна към колата си, после отново към Дорис. В тях определено имаше логика, но…

— Разбираш ли, че променяш напълно историята си? Това няма нищо общо с писмото ти.

— Не е така — поклати глава тя. — В него казвам само, че в гробището има мистериозни светлини, че то е свързано със стара легенда, че по-голямата част от съгражданите ни мислят, че това е работа на духове и че студентите от, „Дюк“ не успяха да открият причината за светлините. Всичко това е истина. Ако не ми вярваш, прочети отново писмото. Аз не съм лъжкиня, господин Марш. Може да не съм светица, но не съм и лъжкиня.

— Тогава защо искаш да дискредитирам историята?

— Защото това, което става, не е правилно — отвърна веднага тя, сякаш отговорът беше очевиден. — Хората тъпчат гробовете, туристите разпъват палатки наблизо — това е неуважение към мъртвите, нищо, че гробището е изоставено. Погребаните там имат право да почиват в мир. А да комбинираш това място с нещо хубаво и важно като Обиколката на историческите домове е направо грях. Но моят глас е глас в пустиня.

Джеръми се замисли за момент, пъхна ръце в джобовете си и попита:

— Може ли да бъда честен с теб?

Тя кимна. Джеръми пристъпи от крак на крак.

— Щом вярваш, че майка ти е можела да чете мисли, а ти си гадателка и можеш да познаваш пола на бебетата, най-естественото е…

Той се запъна и тя продължи мисълта му:

— Да съм първата, която ще вярва в духове?

Той кимна.

— И аз наистина вярвам. Но не мисля, че са в гробището.

— Защо?

— Защото съм ходила много пъти там и никога не съм усещала присъствието им.

— Значи можеш да правиш и това?

Тя сви рамене, но вместо да отговори, го попита:

— Може ли да ти кажа нещо?

— Давай.

— Един ден ще научиш нещо, което науката няма да може да обясни. И когато това се случи, животът ти коренно ще се промени.

Той й се усмихна.

— Обещаваш ли?

— Да. И ти обещавам, че ще е скоро — отвърна тя. За миг се загледа в очите му. После каза с усмивка: — Уверявам те, че нашият обяд ми беше изключително приятен. Не са чести дните, когато мога да се насладя на компанията на такъв очарователен младеж. Ти ме накара да се почувствам отново млада.

— Аз също прекарах чудесно.

Той се обърна, готов да си тръгне. По време на обяда на небето се бяха събрали тъмни облаци. Макар и не зловеща, картината напомняше, че зимата вече тропа на вратата, и Джеръми вдигна зиморничаво яката на якето си, преди да тръгне към колата.

— Господин Марш? — извика след него Дорис.

— Да? — обърна се той.

— Поздрави Лекс от мен.

— Лекс ли?

— Да — отвърна тя. — Тя работи в библиотеката. Ако искаш да намериш някакви материали, трябва да питаш нея.

Той се усмихна.

— Непременно ще я поздравя от теб.

Загрузка...