Светлинка в нощта

7.

Джеръми прекара останалата част от сутринта наведен над купчината книги и статиите за двете проучвания, които му донесе Лекси. Първата, писана през 1958 година от един професор по фолклор от университета в Северна Каролина и публикувана в „Джърнъл ъф дъ Саут“, даваше отговор на пресъздадената от А. Дж. Морисън легенда в книгата му. Статията цитираше няколко реда от разказа на Морисън и предлагаше версията на професора, базирана на едноседмичния му престой в гробището на Бун Крийк. Той бе видял светлините в четири от седемте нощи, прекарани там. Очевидно бе положил усилия да намери причината, защото изброяваше съвестно всички къщи в околността (в радиус от километър и половина имаше осемнайсет къщи и изненадващо за Джеръми, нито една на Рикърс Хил) и отбелязваше броя на преминаващите коли по време на онези две минути от появата на светлините до изчезването им. В два от четирите случая времето между две преминаващи коли беше по-малко от минута. Но в други два случая не бе минала нито една кола и това отхвърляше напълно версията, че танцуващите „призраци“ може да са отражение на автомобилни фарове.

Втората статия съдържаше малко повече информация. Публикувана през 1969 в „Костал Каролина“ — малко списание, фалирало през осемдесетте години — статията потвърждаваше, че гробището потъва, и описваше причинените от него разрушения. Авторът също споменаваше легендата и близостта на Рикърс Хил и понеже не бе успял да види светлините (посещението му било през летните месеци), се облягаше на голям брой разкази на очевидци и предлагаше няколко възможни версии, с всяка от които Джеръми вече беше запознат.

Първата версия бе свързана с гниенето на растенията, които понякога избухваха в пламъци и изпускаха газ, познат като блатен. Джеръми не изключваше напълно тази идея, но тя беше малко вероятна, защото светлините се появяваха в студено и мъгливо време. Другата теория беше за така наречените „земетръсни светкавици“ — електрични заряди, причинени от местенето и триенето на скалните маси дълбоко в кората на земната повърхност. Теорията за фаровете на автомобилите също се споменаваше, както и идеята за отразена звездна светлина или фосфоресциращи газове, причинени от някои гъби или от гниещо дърво. Новото беше споменаването на водораслите като източник на фосфоресцентна светлина. Авторът не бе пропуснал да каже няколко думи и за ефекта „нова земя“ — светлинни лъчи, получени от наслагването на два или повече въздушни слоеве с различна температура. Като последна възможност се споменаваше и огънят на Свети Елмо, създаден от силно електрическо напрежение около високи обекти с остри върхове, появяващ се най-често по време на гръмотевична буря.

С други думи, авторът признаваше, че може да е всичко.

Въпреки липсата на ясно становище статията помогна на Джеръми да подреди собствените си мисли. По негово мнение светлините със сигурност бяха свързани с географията на района. Хълмът зад гробището изглеждаше най-високата точка в околността, а потъващото гробище правеше мъглата там по-гъста и кондензирана. Всичко говореше за пречупване или отражение на светлината.

Оставаше само да открие източника. Затова трябваше да разбере кога светлините са забелязани за пръв път. Не приблизително време, а конкретна дата, за да може да проследи какво се бе случило в градчето през този ден. Ако по същото време бе настъпила някаква драматична промяна — нов строителен обект, нов завод, изобщо нещо около тези светлини — имаше голяма вероятност тази промяна да е причината за местната мистерия. Прогнозата за времето не му даде големи надежди, но щеше да е добре, ако успееше да види тези светлини. Задачата му със сигурност щеше да се улесни. Ако се явяха например в полунощ, и нямаше преминаващи автомобили, можеше да обходи района, да види дали на някой от прозорците не е поставен източник на светлина, да огледа близкия участък от магистралата, дори и движението по реката. Подозираше, че лодките също може да са възможен източник, стига да са достатъчно големи.

Той прерови за втори път книгите пред себе си, записа си различни дати за промени в града, особено нещо, случило се около гробището в началото на деветнайсети век.

Времето минаваше и списъкът му нарастваше с всеки изминал час. Джеръми научи, че в първите години на века — от 1907 до 1914, в северната част на града са построени много къщи. Малкото пристанище било разширено през 1910, второто разширение е било през 1916, а през 1922 имало и трето. Като се прибавеха откритите каменни кариери и мината за фосфор, разкопките наистина били големи. Железопътната линия била прокарана през 1898 и разклоненията до различни части на окръга продължили да се строят до 1912. Подпорите за моста над реката били готови през 1904, а от 1908 до 1915 година били построени три големи фабрики: текстилна, фабрика за производство на хартия и друга за производство на фосфор. От трите единствено фабриката за хартия продължаваше да работи. Текстилната била затворена преди четири години, а мината за фосфор — през 1987. Това елиминираше и двете предприятия като възможни източници на светлина.

Той провери отново датите, убеди се, че са точни, и подреди купчината с книги, за да може Лекси да я разнесе по рафтовете. После се облегна назад, протегна схванатите си крайници и хвърли поглед към часовника. Вече наближаваше обяд. Няколко ползотворни часа, си каза и погледна към отворената врата зад гърба си.

Лекси не дойде да го провери нито веднъж. Той я очакваше и нейната непредвидимост му допадна. Съжали, че тя не живееше в неговия град или поне наблизо. Щеше да е интересно да види докъде можеха да стигнат нещата между тях.

Лекси се показа на вратата след няколко минути.

— Здравей — усмихна му се тя. — Как върви?

— Много добре — увери я Джеръми. — Благодаря.

Тя облече якето си.

— Виж, мисля да отида да си взема нещо за обяд. Искаш ли да ти донеса нещо?

— До „Хърбс“ ли отиваш?

— Не. Ако на закуска ти се е видяло шумно, опитай се да влезеш на обяд. Но мога да ти взема нещо за вкъщи на връщане.

Колебанието му продължи по-малко от миг.

— Може ли да дойда с теб? Имам нужда да се пораздвижа. Цяла сутрин не съм мърдал от мястото си, а и ще ми е от полза да видя къде другаде може човек да хапне. Освен това се надявам да те придумам да ме разведеш наоколо — каза и замълча за момент. После добави несигурно: — Ако това не те затруднява, разбира се.

Тя отвори уста да откаже, но чу в главата си думите на Дорис и се обърка. Да се съгласи ли или не? Въпреки своето убеждение — благодаря ти за това, Дорис — се чу да казва:

— Добре. Но имам на разположение не повече от час. После трябва да се върна, така че не знам доколко ще мога да ти бъда от полза.

Отговорът й го изненада не по-малко от самата нея, той скочи от стола и тръгна към вратата.

— Колкото и да е кратко, все ще ми е от полза. Ще запълни белите петна. Знаеш ли, интересно ми е да разбера какво правят хората на такова място, когато не работят.

— Под „такова място“ имаш предвид „малко и забутано градче“, нали?

— Не съм казал, че е забутано. Това са твои думи.

— Да, но са мислите ти. Аз обичам града си.

— Сигурен съм в това — съгласи се той. — Защо иначе ще живееш тук?

— На първо място, защото няма нищо общо с Ню Йорк.

— Била ли си там?

— Някога живеех в Манхатън. На Западна шейсет и девета.

Джеръми се закова на стъпалото и за малко не полетя надолу.

— Това е на няколко пресечки от моето жилище.

Тя се усмихна.

— Светът е малък.

Той тръгна бързо по стълбата, не искаше да изостава от нея.

— Шегуваш се, нали?

— Не — отвърна тя. — Живях там с приятеля си близо година. Той работеше за „Морган Стенли“, а аз стажувах в Градската библиотека.

— Не мога да повярвам…

— Какво не можеш да повярваш? Че съм живяла в Ню Йорк и съм го напуснала? Че съм живяла близо до теб? Или че съм живяла с приятел?

— Нито едно — отвърна той. — Или всичко… Не знам.

Трудно му беше да приеме факта, че библиотекарката от малкото градче е живяла в неговия квартал.

Тя забеляза объркването му и се засмя.

— Всички сте едни и същи.

— Кои?

— Хората от големите градове. Живеете там с мисълта, че в целия свят няма по-велико място от Ню Йорк и че нито един друг град не може да ви предложи подобно нещо.

— Права си — призна Джеръми. — Но това е само защото останалият свят бледнее пред Ню Йорк.

Тя му хвърли поглед, в който се четеше ясно: „Това, което си мисля, че казваш, ли имаш предвид?“.

Той вдигна невинно рамене.

— Искам да кажа… Хайде де, не можеш да сравниш „Грийнлийв Котиджис“ с „Четирите сезона“ на Плаза, нали? Дори и ти трябва да си го забелязала.

Тя се наежи и тръгна още по-бързо. Реши, че Дорис не знае какво говори.

Но Джеръми упорстваше:

— Хайде, признай! Знаеш, че съм прав.

Те стигнаха до входа, той отвори вратата и я задържа за нея. Възрастната жена на регистратурата ги изпрати с любопитен поглед. Лекси изчака да излязат и вратата да се затвори след тях, после се обърна към него:

— Хората не живеят в хотели. Те живеят в общество. Ето какво имаме тук. Общество. Хората се познават и се грижат един за друг. И децата могат да играят до тъмно, без да се страхуват от непознати.

Той вдигна ръце.

— Хей, не ме разбирай погрешно. Аз също обичам малките общества. Израснал съм в такова. Познавам по име всеки човек в него, защото всички живеят там от години. Можеш да ми вярваш, знам колко е важно да познаваш добре съседите си и колко е важно за родителите да знаят какво правят децата им и с кой играят. Така съм живял. Дори и след като излязох оттам, съседите не спират да се интересуват от мен. Исках да кажа, че в Ню Йорк също е важно в коя част на града живееш. Ти си живяла в моя квартал и аз знам, че там е пълно с млади хора, току-що започнали да градят кариера. Но иди в Парк Слоуп в Бруклин или в Астория в Куинс и ще видиш децата да се разхождат из парковете, да играят баскетбол и футбол, изобщо да правят същите неща като тукашните.

— Не вярвам, че някога си се замислял за тези неща — отстъпи тя, съжалила за избухването си в мига, когато срещна ясния му поглед. Той обаче не отстъпваше.

— Разбира се, че съм се замислял. И можеш да ми вярваш, че ако имах деца, нямаше да живея в Манхатън. Имам милион племенници и племеннички в този град, те живеят в тихи квартали с много деца и съседите се грижат за тях. В много отношения те напомнят за живота тук.

Тя не отговори, не знаеше дали да му вярва.

— Виж — погледна я той, — не искам да се караме. Според мен децата са щастливи, ако родителите им са до тях, независимо къде живеят. Не мисля, че малките градчета държат монопола върху нравствените ценности. И съм сигурен, че ако разровя по-надълбоко, ще открия и тук не едно и две семейства с проблеми. Децата са си деца, независимо къде живеят. — Той се усмихна като знак, че не се е обидил от думите й и не ги приема лично. — Боже, нямам представа как стигнахме до темата за децата. Обещавам отсега нататък да не споменавам повече за тях. Само се опитвах да ти обясня, че съм изненадан, дето си живяла на няколко пресечки от мен. — Той замълча за момент; после я погледна умолително: — Мир?

Тя се вгледа в него и въздъхна. Може би беше прав. Не, определено беше прав. И колкото и неприятно да й беше да си го признае, тя бе започнала този спор. Обърканите мисли често водеха до неразбирателство. Какво, по дяволите, искаше да докаже?

— Мир — съгласи се най-после. — Но при едно условие.

— Какво е то?

— Ти ще караш. Аз не съм с кола.

Той си отдъхна.

— Чакай, сега ще намеря ключовете.

Никой от тях не беше особено гладен. Лекси го поведе към малка бакалия и минути по-късно двамата излязоха оттам с кутия солени бисквити, пресни плодове, различни видове сирена и две бутилки ябълков сок.

В колата Лекси остави храната до краката си и попита:

— Искаш ли да видиш нещо конкретно?

— Да, Рикърс Хил. Има ли път до върха?

Тя кимна.

— Трудно е да се нарече път. Първоначално оттам са сваляли дървения материал, но сега се използва само от ловците на елени. Много е неравен… Не знам дали си готов да подложиш автомобила си на подобно изпитание.

— Не е проблем. Колата е под наем. Освен това вече свикнах на лошите пътища тук.

— Добре — кимна тя, — но после да не кажеш, че не съм те предупредила.

Разговорът замря. Те пресякоха реката по един малък мост до „Седар Крийк“ и напуснаха града. След известно време гората от двете им страни се сгъсти и над тях притъмня. Синьото на небето отстъпи пред сивите краски и напомни на Джеръми за зимните следобеди на север. Подплашено от шума на двигателя, ято скорци се вдигна над гъстите клони и полетя в пълен синхрон, сякаш птиците бяха завързани с канап една за друга.

Тишината изнерви Лекси и тя започна да му описва местността. Каза му, че имало някакъв проект за жилищен комплекс в този район, но така и не видял бял свят, запозна го с видовете дървета край пътя, посочи му и „Седар Крийк“. На едно място гората се разреждаше и гробището изплува между клоните като призрак. Отляво на пътя Рикърс Хил изглеждаше мрачен и негостоприемен на приглушената слънчева светлина.

През първия ден, когато дойде на гробището, Джеръми тръгна по този път и стигна някъде дотук, после обърна към града. След няколко минути тя го предупреди, че на следващата отбивка трябва да завие по пътя, който заобикаляше от задната страна на Рикърс Хил.

Лекси се наведе напред и се загледа през предното стъкло.

— Завоят е точно пред нас — каза в един момент. — Не е зле да намалиш.

Джеръми намали и хвърли бърз поглед към нея. Тя продължаваше да се взира в пътя. Между веждите й се бе появила дълбока бръчка.

— Ето… там — посочи тя напред.

Оказа се права. Наистина не приличаше на път. Имаше чакъл, но повърхността беше силно набраздена, като при входа към „Грийнлийв“, само че много повече. Щом напуснаха главния път, колата започна да подскача и да залита застрашително ту на едната, ту на другата страна. Джеръми намали скоростта.

— Тук ли са мислели да строят? — попита.

Тя кимна.

— Щатът купил мястото от една от най-големите дърводобивни компании — „Уейърхаузер“ ли беше, или „Джорджия-Пасифик“, не съм запомнила — когато съм била още дете. Това е част от историята на града ни. Но не са мислели за парк или нещо такова. Доколкото знам, са планирали да построят къмпинг, но са се отказали.

Боровете се сгъстиха още повече и затвориха небето над тях, но самият път започна да се подобрява, следвайки странна зигзагообразна крива нагоре чак до върха. Джеръми видя на няколко места пътеки между дърветата и предположи, че се използват по време на лов.

С изкачването към върха и небето отново запълни пространството над главите им. Растителността намаля рязко. Където я имаше, изглеждаше хилава и безжизнена, докато изчезна съвсем. Останаха дърветата, но повечето от тях бяха изпочупени или разполовени, здравите бяха не повече от една трета.

Постепенно наклонът намаля и с приближаването на върха пътят се изправи напълно. Лекси му даде знак да спре, те излязоха от колата и тръгнаха пеша. Въздухът тук беше доста по-студен, вятърът беше леден и пронизващ. Небето изглеждаше по-близко до тях, виждаше се ясно как облаците се извиват и къдрят в причудливи форми. Сега градът беше в краката им; плътно наредени един до друг, покривите на къщите очертаваха правите улици и една от тях водеше до „Седар Крийк“. Солената древна река отвъд града приличаше на разтопен метал. Джеръми съгледа моста и пилоните на живописните железопътни релси, издигащи се високо над града, докъдето стигаше само реещият се в облаците червеноопашат ястреб. Той успя да различи сградата на библиотеката, дори и мястото, където се намираше „Грийнлийв“, въпреки че бунгалата бяха скрити под гората.

— Гледката е невероятна — промълви той.

Лекси посочи към края на града. Докосна ръката му, за да привлече вниманието му.

— Виждаш ли онази малка къща в онзи край? Близо до езерото? Сега живея там. А малко по-встрани — посочи тя в другата посока — е домът на Дорис. Там съм отраснала. Като малка се взирах във върха и си представях, че ако се кача, ще мога да се видя как гледам насам.

Джеръми се усмихна и се загледа в разрошената й от вятъра коса.

— Когато пораснахме, с приятелите ми често идвахме тук и оставахме с часове. През лятото светлините на прозорците долу примигват от топлината като звезди. И светулките… през юни те са толкова много и ти се струва, че на небето има още един град. Всички знаят колко е красиво тук, но не идват често. Навремето то беше нашето тайно място, аз и приятелите ми си го бяхме присвоили.

Тя млъкна. Изведнъж се почувства странно напрегната, макар че нямаше представа откъде идваше тази нервност.

— Помня, че веднъж очаквахме силна буря. С приятелките ми накарахме едно момче да ни докара с камиона си дотук. Нали ги знаеш онези чудовища с големи гуми, готови да преминат през Гранд Каньон, ако се наложи? Всички се изсипахме тук да гледаме мълниите по небето. Изобщо не помислихме, че ще се окажем на най-високата точка в околността и това ни поставя в опасност. В началото всичко беше прекрасно. Понякога мълниите раздираха небето като с трион, друг път светлината се пръскаше като радар и ние започвахме да броим секундите до трясъка на гръмотевицата. Така определяхме къде е паднала мълнията. Но в следващия момент бурята се разрази. Вятърът задуха толкова свирепо, че камионът започна да се клати, а дъждът не ни позволи да видим нищо повече. После мълниите започнаха да атакуват дърветата около нас. От небето полетяха гигантски светещи стрели и се забиваха толкова близо, че земята затрепери. Върховете на боровете избухваха в искри.

Докато говореше, Джеръми не сваляше поглед от нея. За пръв път, откакто се бяха запознали, тя говореше за себе си и той се опита да си представи какъв е бил животът й досега. Каква е била в гимназията? От популярните момичета или зубрачка, прекарвала обедната си почивка в библиотеката? Това беше детинско — кой се интересуваше от гимназията? — но докато я слушаше, потънала в спомени, някак си не можеше да определи що за личност стоеше пред него.

— Бас държа, че си треперила като лист — каза той. — Знаеш ли, че мълниите развиват до петдесет хиляди градуса? Това е десет пъти по-горещо от повърхността на слънцето.

Тя се усмихна развеселена.

— Не знаех. Но иначе си прав. През целия си живот не съм била толкова изплашена.

— И какво стана?

— Естествено, бурята утихна. Щом се съвзехме, тръгнахме обратно към дома. Но Рейчъл стискаше толкова силно ръката ми, че ноктите й оставиха следи по кожата ми.

— Рейчъл ли? Да не говориш за сервитьорката в „Хърбс“?

— Точно за нея. — Тя скръсти ръце на гърдите си и го изгледа.

— Защо? Да не те е сваляла на закуска тази сутрин?

Той пристъпи от крак на крак.

— Не бих се изразил така. Тя просто… се държа малко по-свободно.

Лекси се засмя.

— Не ме учудва. Тя е… ами Рейчъл си е Рейчъл. Двете израснахме заедно, бяхме най-добри приятелки и за мен все още е като родна сестра. Предполагам, че това никога няма да се промени. Но после аз отидох в колеж, а оттам в Ню Йорк и… когато се върнах, вече не беше същото. Нещата се бяха променили, не мога да намеря подходящата дума. Не ме разбирай погрешно — тя е мило момиче и е много забавна. В нея няма злоба или завист, но…

Гласът й секна. Джеръми се вгледа в нея.

— Но ти вече виждаш света по различен начин — довърши мисълта й.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че е така.

— Мисля, че това се случва с всички, когато пораснат — отбеляза той. — Човек осъзнава кой е и какво иска, и изведнъж разбира, че хората, които е познавал цял живот, не виждат нещата по същия начин. Той запазва хубавите си спомени, но продължава напред. Това е нормално.

— Знам. Но в малкия град нещата са малко по-сложни. Тук няма много трийсетгодишни хора и от малкото останали, само някои са все още свободни. Тук светът наистина е малък.

Той кимна, после се усмихна широко.

— Трийсетгодишни хора?

Лекси си спомни, че вчера той се бе опитал да отгатне на колко е години.

— Да — сви рамене тя. — Остаряваме, това е.

— Или удължаваме младостта — възрази той. — Поне аз така гледам на себе си. Винаги, когато възрастта започне да ме тревожи, смъквам дънките, вдигам боксерките нагоре, завъртам шапката с козирката назад и отивам в мола да слушам рап.

Тя си го представи и неволно се разсмя. Въпреки студа усещаше с благодарност топлата вълна от неочакваното, но неизбежно осъзнаване, че компанията му й е приятна. Не беше сигурна, че го харесва — всъщност беше абсолютно убедена, че той не я привлича — и в опита си да съчетае двете чувства, се обърка. Това й напомни, че ще е по-добре да избягва всичко, свързано с този субект. Подпря брадичката си с пръст и каза:

— Мога да си го представя. Явно за теб поддържането на личен стил е изключително важно.

— Без съмнение. Видя ли хората как се впечатлиха от облеклото ми вчера? Дори и ти.

Тя се засмя. В настъпилото мълчание очите й потърсиха лицето му.

— Предполагам, че работата ти налага да пътуваш много? — смени темата.

— Четири-пет пъти в годината, все за по две седмици.

— Бил ли си някога в такова градче като нашето?

— Всъщност не. Всеки град си има собствен чар, но мога да те уверя, че досега не съм бил на подобно място. Ами ти? Ходила ли си другаде, освен в Ню Йорк?

— Живяла съм в университетското градче на Северна Каролина, в Чапъл Хил. После прекарах доста време в Райли. През втората година в колежа нашият футболен отбор стана шампион на щата и цялото училище беше наградено с туристическа обиколка на щата, така че наоколо всичко ми е познато. Ходила съм и във Вашингтон като малка. Но никога не съм прекосявала границата, нито океана.

Докато говореше, Лекси осъзна колко малък му изглежда нейният свят. Сякаш прочел мислите й, Джеръми каза с усмивка:

— Сигурен съм, че Европа ще ти хареса. Катедралите, прекрасната природа на провинцията, бистрата и площадите. Там животът тече по-спокойно и съм сигурен, че това ще ти допадне.

Лекси сведе поглед. Сигурно щеше да й допадне, но…

Точно там беше работата. В това „но“. Животът имаше гадната склонност да ти предлага екзотични възможности много рядко и само за кратко. За повечето хора действителността беше друга. За нея също. Не можеше да остави Дорис за дълго, нито пък библиотеката. Защо й говореше такива работи? За да й покаже, че е по-космополитен от нея? „Е, не че ми е приятно да си го призная — изкриви устни тя, — но вече го знам.“

И въпреки че искаше да остане при тези мисли, едно тънко гласче си проби път през тях и й нашепна, че той не го каза, за да я засегне, а просто искаше да я поласкае. Да й покаже, че знае, че тя е по-различна и по-отворена за света, отколкото бе очаквал. И че можеше да се впише навсякъде.

— Винаги съм искала да пътувам — призна си тя, за да заглуши и двата гласа. — Прекрасно е човек да има тази възможност.

— Хубаво е, ако е от време на време. Не знам дали ще ми повярваш, ако ти кажа, че за мен най-интересното е срещата ми с нови, непознати хора. Когато си мисля за местата, където съм бил, по-често виждам лица, отколкото разни забележителности.

— Така говорят романтиците — каза тя.

Ах, колко трудно беше да му се устои на този господин Марш! Първо, умееше да омайва жените, а сега се оказа и голям алтруист. Пътувал много, но стъпил здраво на родна земя. Космополит, но държи сметка за истинските ценности в живота. Където и да е бил и каквито и хора да е срещал, тя не се съмняваше в способността му да накара другите, особено жените, да го почувстват близък приятел. Това я водеше директно към първото й впечатление за него.

— Може би наистина съм романтичен — погледна я в очите той.

— Знаеш ли какво ми хареса най-много в Ню Йорк? — побърза да смени темата тя.

Той я погледна въпросително.

— Харесваше ми, че там непрекъснато се случва нещо. Хората бързат по улиците, такситата хвърчат насам-натам, независимо от часа. Винаги има къде да отидеш, какво да видиш, да посетиш нов ресторант. Това е впечатляващо, особено за човек, израснал тук. То е… като да отидеш на Марс.

— Защо не остана?

— Можех, но Ню Йорк не е място за мен. Може би защото с времето причината да замина отпадна. Отидох там, за да бъда с един човек.

— Аха — кимна Джеръми. — Последвала си го, защото той е живеел там?

Тя кимна.

— Запознахме се в колежа. Той изглеждаше… как да кажа… съвършен. Израснал в Грийнсбъро, от добро семейство, доста интелигентен. И много красив. Толкова красив, че всяка жена би обърнала гръб на вътрешния си инстинкт. Покани ме на среща и когато се опомних, вече пътувах с него за Ню Йорк. Не можах да му устоя.

— Е, щом е бил толкова красив…

Тя се усмихна. Мъжете не обичаха да слушат за други красиви мъже, особено ако ставаше дума за сериозна връзка.

— През първата година всичко вървеше като по ноти. Дори се сгодихме. — Потънала в спомени, тя замълча за момент. После въздъхна дълбоко и продължи: — Започнах стажа си в Градската библиотека на Ню Йорк, Айвъри отиде да работи на Уол Стрийт и един ден го намерих в леглото със своя колежка. Това ми отвори очите и ми разкри, че той не е точният човек. Същата вечер си събрах багажа и се върнах тук. Оттогава не съм го виждала.

Вятърът се усили, разбесня се по склоновете и зазвуча като свирка в ушите им.

— Гладен ли си? — попита го тя в желанието си да промени отново темата. — Много ми е приятно да си бъбря с теб, но ако не хапна нещо, ще припадна по пътя.

— Аз също умирам от глад — каза Джеръми.

Те се върнаха в колата и разделиха продуктите за обяда. Джеръми отвори бисквитите и ги сложи между тях. Огледа се и когато видя, че гледката от това място не е добра, направи маневра, заобиколи върха, обърна колата леко надясно и спря пред открилата се панорама към града.

— И после какво стана? Върнала си се, започнала си работа в библиотеката?…

— И толкова — отвърна тя. — През последните седем години правя само това.

Джеръми пресметна наум и установи, че Лекси е на трийсет и една.

— Оттогава не си ли имала друга връзка?

Тя закрепи купата с плодовете между краката си, отчупи си парче от сиренето и го сложи върху бисквитата. Поколеба се, преди да отговори. Какво му влизаше в работата?

— Ами… намират се. Имах няколко опита.

Тя му каза за лекаря, за адвоката и по-късно за Родни Хупър. Но не спомена господин Ренесанс.

— Ами… добре. Изглежда, че си живееш добре тук. Доволна си.

— Така е — отвърна бързо тя. — А ти не си ли доволен?

— През повечето време се чувствам добре. Понякога ми става криво, но мисля, че това е естествено.

— И тогава смъкваш панталоните?

— Точно така — засмя се той. Грабна шепа бисквити, сложи ги в скута си и ги гарнира със сирене. После погледна към нея. Изглеждаше сериозен. — Може ли да ти задам един личен въпрос? Не е задължително да ми отговориш. Няма да си помисля нищо лошо, повярвай ми. Просто съм любопитен.

— По-личен от онзи за бившия ми приятел?

Той вдигна смутено рамене и на нея й се стори, че вижда какъв е бил като малък: тясно изсечено лице, права късо подстригана коса, мръсни от играта риза и дънки.

— Давай — кимна тя. — Задай си въпроса.

Той се втренчи в ръба на купата с плодовете и заговори. Изведнъж изгуби желание да я гледа в очите.

— Когато дойдохме тук, ти ми посочи къщата на баба си и каза, че си израснала там.

Лекси кимна и се зачуди какво точно ще я пита.

— Така е.

— Защо?

Тя се загледа през прозореца. По навик потърси с поглед магистралата, която извеждаше от града.

— Мама и татко са дошли тук от Бакстън, на другия бряг на реката. Оженили са се там и имаха малка вила на брега. Оттук е трудно да се стигне до нея, но мама се кълнеше, че това е най-красивото място на света, и татко реши да купи малка лодка, за да не се налага да чакат ферибота всеки път, когато решат да отидат там. Това беше тяхното царство и двамата често се измъкваха и прекарваха няколко дни там. Много е красиво, от верандата на вилата се вижда фарът. Аз също обичам да ходя там, просто да избягам за малко от всичко и всички.

Тя тъжно се усмихна.

— Но през онази нощ, когато тръгнали да се връщат, били много уморени. Дори и с ферибот дотам са два часа път и най-доброто обяснение е, че по пътя насам татко е заспал и колата е паднала от моста. На следващата сутрин полицията измъкна колата от водата и ги намери мъртви.

Джеръми мълча дълго.

— Това е ужасно — промълви накрая. — На колко години си била тогава?

— На две. Онази нощ останах при Дорис. На сутринта тя и дядо отидоха в болницата. Когато се върнаха, ми казаха, че отсега нататък ще живея с тях. Така и стана. Много странно… знам добре какво е станало, но никога не ми е изглеждало реално. Като малка не съм усещала да ми липсва нещо. За мен баба и дядо си бяха като родителите на останалите деца, само дето аз наричах моите по име. — Тя се усмихна. — Това беше тяхна идея. Предполагам, че не са искали да ги възприемам като баба и дядо, защото те се грижеха за мен, но понеже не са ми истински родители, не можех да ги наричам мама и татко.

Тя го погледна. Не можеше да не обърне внимание на изпъващите пуловера му рамене, не можеше да не забележи и онази негова трапчинка.

— Сега е мой ред да питам — каза тя. — Говорих доста, макар че в сравнение с твоя, животът ми е пълна скука. Не става дума за родителите ми, а за този град.

— Не, в никакъв случай не ми беше скучно. Много е интересно дори. Сякаш… четеш нова книга и с всяка обърната страница преживяваш нещо неочаквано.

— Метафората ти е добра.

— Надявах се да я забележиш.

— Разкажи ми за себе си. Какво те накара да станеш журналист?

През следващите минути той й разказа за годините в колежа, за плановете си да стане преподавател и за събитията, довели до журналистиката.

— Казваш, че имаш петима братя?

Той кимна.

— И петимата са по-възрастни от мен. Аз съм изтърсакът.

— Не мога да си го представя.

— Защо?

— Приличаш ми на единствено дете.

Той поклати глава.

— Колко жалко, че не си наследила гадателските способности на останалите в семейството!

Тя се усмихна и обърна поглед към прозореца. Загледа се в кръжащите над града червеноопашати ястреби и долепи длан до стъклото, наслаждавайки се на студения допир.

— Двеста четирийсет и седем.

— Моля? — погледна я объркано той.

— Толкова жени са посетили Дорис, за да разберат пола на бебетата си. Като дете ги гледах как идваха, сядаха в кухнята и чакаха. Странно, тогава ми се струваше, че всички изглеждат по един и същ начин: със сияещи очи и пламнало от вълнение лице. Старите жени казват, че кожата на бременните жени свети и мисля, че в това има зрънце истина. Помня, че тогава се молех тайничко да заприличам на тях, когато порасна. Дорис подхващаше разговор с всяка една, трябваше да се убеди, че наистина иска да знае какво ще бъде бебето й, после взимаше ръката й и изведнъж застиваше. Те спираха дори да дишат. След няколко секунди тя обявяваше прозрението си. — Лекси въздъхна леко. — Всеки път се оказваше права. Двеста четирийсет и седем жени и двеста четирийсет и седем верни предсказания. Дорис записва имената им и подробностите в една тетрадка, включително и датите на посещение. Ако искаш, можеш да я прегледаш. Пази я някъде в кухнята.

Джеръми се вгледа в нея. „Невъзможно — помисли си той. — Просто щастлива случайност. Добре, приемам го за достоверно, но все пак е случайност. И сигурно в тетрадката се намират само онези случаи, които е познала.“

— Знам какво си мислиш — каза Лекси, — но ако държиш, можеш да провериш всеки случай в болницата. Или да питаш жените. Питай, когото искаш в града и ще разбереш, че никога не е грешила. Уверявам те, че няма такъв случай. Дори и лекарите в областта признават, че има дарба за това.

— Не ти ли е минавало през ума, че може да познава човека, който прави ултразвук в болницата?

— Не е това — упорстваше тя.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото тогава престана да го прави. Когато тази технология най-после дойде и до нашия град. Хората вече не виждаха смисъл да идват при нея, защото можеха да получат и снимка на бебето си. Жените намаляха постепенно, останаха единици. Сега идват две-три на година, обикновено бременни от близките села, които нямат медицинска осигуровка. В днешно време дарбата й не се търси много.

— А другата й дарба? Да намира вода?

— Същата работа. В тази област нямат голяма нужда от вода. Цялата източна част на щата е върху огромен воден резервоар. Където и да копнеш, извира и можеш да си изкопаеш кладенец. Но там, където е отраснала, в Коб Каунти, Джорджия, фермерите са я търсели непрекъснато, особено през сухия период. Тогава тя е била на не повече от девет години, но всеки път е намирала вода.

— Интересно — отбеляза Джеръми.

— Както виждам, продължаваш да не вярваш.

Той се размърда неловко.

— Сигурен съм, че може да се намери обяснение. Винаги има такова.

— Значи не вярваш в магията, независимо от какъв вид е?

— Признавам си, че не вярвам.

— Това е тъжно — поклати глава тя. — Защото понякога магията съществува.

Той се усмихна.

— Е, може пък докато съм тук, да открия нещо, което ще промени мнението ми.

— Вече си го намерил. Но си прекалено упорит, за да го признаеш.

Те приключиха обяда си, Джеръми запали и колата заподскача надолу по Рикърс Хил, без да пропусне нито една дупка. Амортисьорите заскърцаха и запищяха и докато слязат, кокалчетата на ръцете му побеляха от стискане на волана.

Върнаха се по същия път. Когато стигнаха до гробището, Джеръми неволно вдигна поглед към Рикърс Хил. Въпреки разстоянието успя да определи мястото, където бе паркирал преди малко.

— Имаме ли време да погледнем още две места? Ще ми се да видя яхтклуба, фабриката за хартия и железопътната линия.

— Време има, стига да не се бавим по пътя — отвърна тя. — Всичките са в една посока.

След десет минути, следвайки указанията й, той паркира отново. Сега бяха в далечния край на централната част, на няколко пресечки от „Хърбс“, близо до крайбрежната алея. Широката километър и половина в този участък река Памлико течеше гневно надолу и течението оформяше малки вълнички, покрити с белезникава пяна. Фабриката за хартия беше от другата страна на реката, близо до железопътната линия. Комините на огромната сграда бълваха облаци дим. Джеръми излезе от колата и раздвижи схванатото си тяло. Лекси скръсти ръце. Бузите й се бяха зачервили от студа.

— Застудя ли или така ми се струва?

— Наистина застудя — съгласи се той. — Изглежда по-студено, отколкото на върха, но може да е, защото свикнахме с топлината в колата.

Тя тръгна към крайбрежната алея и Джеръми забърза след нея. Най-после тя забави ход, спря и погледна през перилата на парапета. Той зърна железопътния мост и се загледа с интерес. Издигнат високо над реката, за да не пречи на корабите, той се опираше на огромни пресичащи се железни релси и от това разстояние му заприлича на висящ мост.

— Не знаех от колко близо искаш да го погледнеш — каза тя. — Ако имахме повече време, щях да те заведа от другата страна на реката, до фабриката, но мисля, че оттук гледката е по-добра. — Тя посочи към другия край на града: — Яхтклубът е там, близо до магистралата. Виждаш ли онези наредени една до друга лодки?

Той кимна. Кой знае защо очакваше да види нещо по-помпозно, но оттук лодките не му направиха особено впечатление.

— Големи лодки могат ли да домуват там?

— Мисля, че могат. От Ню Берн понякога идват големи съдове и остават тук за ден-два.

— А шлепове?

— Предполагам, че няма проблем. Реката позволява преминаването на шлепове с дървен материал, но те обикновено спират в далечния край. Ето там. — Тя посочи към един малък залив. — Олук се виждат два шлепа. Вече са натоварени.

Той проследи погледа й, после се завъртя, свързвайки отделните обекти. Рикърс Хил, мостът и фабриката бяха на една линия. Случайност? Или беше важно? Загледа се по посока на фабриката, опитвайки се да пресметне разстоянието. Трябваше да провери дали върховете на комините горят през нощта.

— С шлепове ли прекарват цялото количество дървен материал или използват и железопътен транспорт?

— Съжалявам, не съм забелязала. Но мисля, че няма да е трудно да разберем.

— Знаеш ли колко влака използват този мост?

— И това не знам със сигурност. Понякога нощем чувам влака и неведнъж съм го изчаквала на бариерата да премине, но не мога да кажа колко са. Обаче товарните са по-начесто, защото прекарват продукция от фабриката. Всъщност влакът спира точно там.

Джеръми кимна, загледан в металната конструкция на моста.

Лекси се усмихна и продължи:

— Знам какво си мислиш. Че светлините на влака се пречупват в металните подпори и това е причината за мистерията в гробището, нали?

— Мина ми през ума подобна възможност.

— Не е от това — поклати тя глава.

— Сигурна ли си?

— Влаковете престояват през нощта в двора на фабриката, за да бъдат натоварени на сутринта. И фаровете на локомотива светят в другата посока, противоположна на Рикърс Хил.

Той облегна лакти на перилата до нея и се замисли над думите й. Вятърът подхвана косата й и я разроши. Тя пъхна ръце в джобовете на якето си и потръпна.

— Сега разбирам защо харесваш толкова това място — каза той.

Тя се обърна, облегна гръб на парапета и се загледа в улиците пред себе си, в малките спретнати магазинчета с американското знаме отпред, в бръснарницата с голямата реклама на входа, в парка на края на алеята и в минувачите, които вървяха по тротоара, влизаха и излизаха от магазините с големи торби в ръце. Въпреки студа никой не бързаше.

— Признавам, че оттук прилича на Ню Йорк — каза тихо.

Той се засмя.

— Не мислех това. Казах си колко щяха да се радват майка и татко, ако можеха да отгледат децата си на такова място. С широки зелени поляни и гори, където момчетата им да играят, и с река, където може да поплуваш през горещите летни дни. Сигурно е било… една малка идилия.

— И все още е. Точно така си представят хората своя живот тук.

— Някога градчето сигурно е процъфтявало.

Стори му се, че тази забележка я натъжи.

— Да, но сега е друго. Аз имах възможност да уча в колеж, но повечето от хората тук не могат да си го позволят. Нашият край е беден и откакто затвориха текстилната фабрика и мината за фосфор, градът ни западна съвсем. Родителите нямат средства да финансират образованието на децата си. И без това е трудно да убедиш хлапетата, че има и друга възможност, освен да работят във фабриката за хартия. Аз живея тук, защото така искам. Изборът беше лично мой. Но много от моите съграждани са тук, защото нямат друг избор.

— Навсякъде е така. Моите братя също не отидоха в колеж. Аз бях изключението, защото учението ми се удаваше. Майка ми и баща ми са обикновени работници, прекарали са целия си живот в Куинс. Татко беше шофьор на автобус. Четирийсет години прекара зад волана.

Тя го погледна смаяно.

— Странно. Вчера, като те видях, веднага те определих като фукльо от Горен Ийстсайд. От онези, дето портиерът ги поздравява по име, учат в частни училища, на вечеря имат минимум пет блюда, икономът им представя гостите, преди да ги пусне, и така нататък.

Той се престори на ужасен.

— Първо ме обявяваш за единствено дете, а сега и това! Започвам да си мисля, че ме смяташ за мамино синче.

— Е не чак мамино, но…

— Не казвай нищо — вдигна ръка той. — По-добре да не знам. Особено, когато не е истина.

— Откъде знаеш какво искам да кажа?

— Досега направи два опита да ме охарактеризираш и двата не бяха особено ласкателни. Защо да мисля, че третият ще е?

Устните й потръпнаха леко.

— Извинявай. Не исках да те засегна.

— О, искаше, разбира се — усмихна се той, обърна се и зае същата поза като нейната. Вятърът опърли кожата на лицето му. — Не се притеснявай. Не го приемам като лична обида. Защото не съм богато мамино синче.

— Не си. Ти си обективен журналист.

— Точно така.

Тя се засмя.

— Искам да се върнем на мистериите. Какво ти е мнението за прословутата женска загадъчност? И в нея ли не вярваш?

— О, тя е истинска — отвърна той, имайки предвид нейната. — Но това е по-различно от вярата ми в ядрения синтез.

— Защо?

— Защото жената е субективна мистерия, не обективна. Не можеш да измериш мистериозността й с научни методи и апаратура. А и не знам дали трябва да го наричаме мистериозност. Между половете има генетично заложени разлики. Мъжете си въобразяват, че жените са загадка, защото не осъзнават, че те гледат на света по различен начин.

— Така ли?

— Да, разбира се. Разликата е обусловена от еволюцията и е най-добрият начин за запазване на видовете.

— Ти да не си специалист по тия работи?

— Имам известни познания в областта.

— Значи се възприемаш като специалист по жените, така ли?

— Е, не съвсем. Не забравяй, че съм много срамежлив.

— Не забравям. Но не го вярвам.

Той скръсти ръце.

— Нека да отгатна… Ти смяташ, че имам проблем със сближаването?

— В общи линии да.

Той се засмя.

— Какво мога да отговоря на това? Светът на разследващата журналистика е бляскав и легиони от жени мечтаят да са част от него.

— О, моля ти се! — извъртя очи тя. — Ти не си филмова звезда или солист на рок банда. Ти пишеш за „Сайънтифик Американ“.

— Е, и?

— Е, и може да съм от Юг, но не мога да си представя списанието ти обсадено от фенки.

Той я погледна победоносно.

— Мисля, че си противоречиш.

Тя вдигна вежди.

— А вие, господин Марш, се мислите за много умен, нали?

— Ох, значи се връщаме към „господин Марш“?

— Може би. Не съм решила още. — Тя прибра един кичур зад ухото си. — Но не е необходимо да си заобиколен от фенки, за да… сваляш жените. Достатъчно е да отидеш на точното място и да започнеш да пръскаш чара си наоколо.

— Значи ме намираш за чаровен?

— Предполагам, че някои жени те намират за такъв.

— Но не и ти?

— Сега не говорим за мен. Говорим за теб, а ти се опитваш да смениш темата. Което може да означава само едно: че аз съм права, но ти не искаш да го признаеш.

Той я погледна възхитено.

— Вие сте много умно момиче, госпожице Дарнъл.

Тя кимна.

— И аз така съм чувала.

— И доста красиво — добави той и я изгледа преценяващо.

Тя му се усмихна и отмести поглед от очите му. Огледа алеята под краката си, после се загледа в града от другата страна на улицата, накрая вдигна глава към небето и въздъхна. Реши да не отговаря на комплимента му, но не можа да скрие плъзналата по лицето й издайническа руменина.

Сякаш прочел мислите й, Джеръми промени темата:

— Разкажи ми какво ще става през този уикенд.

— Ти няма ли да се включиш в Обиколката? — попита го тя.

— Сигурно ще се включа. Поне за малко. Но на мен ми е интересно ти какво мислиш за това.

— Освен че изкарва повечето хора от нерви ли? Тук няма много обществени забавления. Празнуваш Деня на благодарността и Коледа и графикът ти остава свободен чак до пролетта. Междувременно навън е студено, мрачно и вали… затова преди няколко години Градският съвет реши да организира тази Историческа обиколка из градските забележителности. Всяка година прибавят по нещо, някакъв акцент, за да го направят по-интересно и запомнящо се. Тази година включиха гробището, миналата година имаше парад, а по-миналата — танци в стария склад в петък вечер. Постепенно уикендът се превърна в традиция за града ни и хората го очакват с нетърпение. — Тя го стрелна с поглед. — За такъв малък и незабележителен град като нашия това е наистина голям празник.

Докато я слушаше, Джеръми си припомни рекламата в брошурата за танците и вдигна вежди.

— Наистина ли има танци в стария склад? — попита той, демонстрирайки незаинтересованост.

Тя кимна.

— Да. В петък вечер. В склада на бившата фабрика за тютюн. Става много весело, жива музика и така нататък. Това е единственият ден в годината, когато таверната „Лукилу“ остава празна.

— Ако реша да дойда, ще танцуваш ли с мен?

Тя се усмихна и го погледна изкусително.

— Нека да се уговорим така — ако дотогава разбуниш мистерията, ще танцувам с теб.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Но сделката си е сделка. Ще танцуваш с мен, само ако разрешиш случая.

— Приемам сделката. Но ако става дума за леткис или фокстрот… — Той поклати глава и изпусна шумно въздуха от дробовете си. — Ще трябва ти да държиш кораба над водата.

— Ще направя всичко по силите си — засмя се тя, скръсти отново ръце и се загледа в безуспешните опити на слънцето да пробие през облаците.

— Тази нощ — каза тихо.

— Какво „тази нощ“? — смръщи вежди той.

— Тази нощ ще можеш да видиш светлините, ако отидеш на гробището.

— Откъде знаеш?

— Мъглата вече се спуска.

Той проследи погледа й.

— Къде я видя? Аз не виждам никаква разлика.

— Погледни през реката зад мен — каза тя. — Върховете на комините на фабриката за хартия вече са забулени в облаци.

— Ах… — гласът му секна.

— Обърни се и погледни. Тогава ще видиш.

Той погледна през рамото си, обърна се и огледа още веднъж сградата на фабриката.

— Права си — каза накрая.

— Разбира се, че съм права.

— Предполагам, че си издебнала, когато не съм те гледал, и си се обърнала.

— Нищо подобно. Просто знам.

— А, ето още една мистерия.

Тя се отдръпна от перилата.

— Щом ти харесва, наречи го така. Хайде да тръгваме. Стана късно, а аз имам още работа в библиотеката. След петнайсет минути децата ще се съберат за четенето.

Докато вървяха обратно към колата, Джеръми забеляза, че мъглата покрива и върха на Рикър Хил, и се усмихна. Ето как го бе направила. Видяла е мъглата да се вие около хълма и е преценила, че същото става и от другата страна на реката. Хитруша.

— Понеже се видя, че и ти имаш свръхестествени способности, защо не ми кажеш, откъде си толкова сигурна, че светлините ще се появят тази вечер?

Отговорът й се забави:

— Просто знам.

— Е, приемам го на доверие. Предполагам, че ще трябва да отида там, за да проверя.

Щом го каза, си спомни за организираната от кмета вечеря и трепна.

— Какво? — погледна го тя.

— Забравих, че кметът ме покани на вечеря с негови приятели. Било важно да се запозная с тях. Каза, че е нещо като събиране за добре дошъл.

— За теб ли?

— За кой друг? — ухили се той. — Впечатлих ли те?

— Не, по-скоро ме изненада.

— Защо?

— Не мога да си обясня защо не съм чула за това.

— Аз също разбрах тази сутрин.

— И въпреки това е странно. Но ако отидеш на вечерята, не значи, че няма да видиш светлините. Те се явяват късно през нощта. Ще имаш достатъчно време.

— Сигурна ли си?

— Аз лично ги видях малко преди полунощ.

Той спря на алеята и се вгледа в очите й.

— Чакай… значи си ги виждала? Но не ми каза за това.

— Не си ме питал — усмихна се тя.

— Пак го каза!

— Пак го казах, защото ти пак забрави да попиташ.