8.

В другия край на централната част заместник-шериф Родни Хупър седеше пред чаша кафе в „Хърбс“ и не спираше да се чуди със стиснати зъби къде, по дяволите, бяха отишли Лекси и онзи нюйоркчанин.

Беше решил да изненада Лекси в библиотеката, да я заведе на обяд и така да накара онова гражданче да проумее как стоят нещата. Бе таил надежди след това тя да му позволи да я изпрати до работата и да види как онзи позеленява от завист.

Родни знаеше какво е видял този господин Марш в Лекси. Нямаше как не го забележи. Господи, не беше възможно човек да го пропусне! Тя беше най-красивото момиче в града, а може би и в целия щат. Не би се учудил, ако надминаваше и световните красавици.

Родни нямаше навика да се тревожи от разни непознати, дошли да ровят в библиотеката за миналото на града. Този път също не се притесни. В началото. Но после целият град заговори за непознатия и той реши да види с очите си какво става там. Хората се оказаха прави. Достатъчен беше един поглед, за да помирише духа на големия град в най-опасния му вид. Нормално човек си представяше хората на науката, забили нос в книгите по библиотеките, възрастни и разсеяни като професорите, със задължителните очила, изтъркания костюм и дъх на кафе. Този тип обаче не беше такъв — напротив, той изглеждаше като излязъл от „Бела Бюти“. Но дори и това не го разтревожи. Родни излезе от релси чак когато разбра, че двамата са тръгнали из града съвсем сами.

Той стисна чашата и се намръщи. Къде можеше да са отишли?

Нямаше ги в „Хърбс“. Не бяха и в „Пайкс Динър“. Той бе огледал всички паркинги в града и никъде не откри познатата кола. Изкуши се да попита тук-там, но знаеше, че веднага щяха да тръгнат приказки, което нямаше да е в негова полза. И без това приятелите му мърмореха винаги, когато споменеше, че има среща с Лекси. Всички му повтаряха, че трябва да приключи с нея веднъж завинаги, че само си губи времето, но той знаеше по-добре. Тя винаги приемаше, когато я канеше да излязат. Родни се замисли. Добре де, почти винаги. Наистина, никога не го целуваше за довиждане, но това не беше фатално. Той беше търпелив и знаеше, че рано или късно ще дойде и това време. С всяка среща двамата се сближаваха все повече. Усещаше го със сърцето си. А приятелите му говореха така, защото ревнуваха.

Хупър бе дошъл в „Хърбс“ с надеждата, че Дорис ще му каже нещо, най-малкото ще сподели вътрешното си усещане за ситуацията, но се оказа, че не е в ресторанта. Казаха му, че е отишла до общината, но щяла да се върне скоро. Това не му помагаше, защото обедната му почивка вече свършваше, нямаше да има време да я изчака. А и тя най-вероятно щеше да скрие истината от него, дори и да знаеше нещо. Беше чул, че Дорис харесва гражданчето и… може би го намира за специален.

— Извинявай, скъпи — прекъсна мислите му Рейчъл, — наред ли е всичко?

Родни вдигна очи и я видя пред себе си с кана с кафе в ръка.

— Няма нищо, Рейчъл — отвърна той. — Просто не ми е ден.

— Лошите момчета те надлъгаха, а?

— Може и така да се каже.

Тя се усмихна и това наистина я разхубави, но Родни изглежда не забеляза. За него тя бе като сестра.

— Не се ядосвай. След лошия ден винаги идва добър — успокои го тя.

— Сигурно си права.

Рейчъл стисна устни. Тревожеше се за Родни.

— Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш малко? Знам, че нямаш време, но ще кажа в кухнята да побързат.

— Не, не съм гладен. Имам малко протеинов прах в колата и това е достатъчно. Ще се оправя. — Протегна празната си чаша. — Но ако я напълниш още веднъж, няма да ти се разсърдя.

— Веднага, скъпи — усмихна се тя и му наля кафе.

— Между другото, виждала ли си Лекси да минава насам? Може да си е взела храна за вкъщи?

Тя поклати глава.

— Не съм я виждала днес. Провери ли в библиотеката? Мога да й звънна, ако е нещо важно.

— Не, не е толкова важно.

Тя се повъртя още малко около него, сякаш мислеше какво още да му каже.

— Видях те тази сутрин на масата с Джеръми Марш.

— Кой? — престори се на учуден Родни.

— Журналистът от Ню Йорк. Не се ли сещаш?

— О, да. Реших, че е добре да се запознаем.

— Много хубав мъж, нали?

— Не ми е работа да оглеждам другите мъже — изръмжа той.

— Наистина е страхотен. Мога да го гледам цял ден. И тази негова коса! Толкова ми се иска да заровя пръсти в нея! Всички говорят за него.

— Чудесно — измърмори Родни и се почувства още по-зле.

— Той ме покани в Ню Йорк — похвали се Рейчъл.

Родни вдигна глава. Не беше сигурен, че е чул правилно.

— Така ли?

— Е, не директно. Каза, че трябва да видя Ню Йорк, и въпреки че не го изрече с думи, подозирам, че искаше да ме покани на гости.

— Наистина ли? Това е прекрасно, Рейчъл.

— Ти какво мислиш за него?

Заместник-шерифът се размърда на стола си.

— Не сме говорили кой знае колко…

— А трябваше. Той е доста интересен и много умен. И тази негова коса! Казах ли ти за косата му?

— Да — изръмжа той и отпи от кафето, печелейки време, за да осмисли чутото. Наистина ли е поканил Рейчъл в Ню Йорк? Или тя се бе самопоканила? Не беше ясно. Гражданчето наистина може да я бе харесало, определено беше от мъжете, които ухажват директно жените, но… Рейчъл обичаше да преувеличава, а онзи беше някъде навън с Лекси и никой не знаеше къде. Нещо не се връзваше.

Той се надигна от стола.

— Виж, ако видиш Лекси, кажи й, че съм я търсил в библиотеката.

— Разбира се. Искаш ли да прелея кафето ти в пластмасова чашка?

— Не, благодаря. Стомахът ми нещо се разбунтува.

— Ох, горкичкият. Сигурно имаме пептодисмол. Искаш ли да ти донеса една таблетка?

— Честно да ти кажа, Рейч — Родни отново се превърна в заместник-шериф, — не мисля, че ще ми помогне.



Кметът Джъркин видя Дорис пред входа на общината и забърза към нея.

— Точно теб исках да видя — извика той.

Дорис спря и го изчака. Огледа червеното му сако и карирания панталон и се зачуди дали кметът им не е далтонист. Цветовите комбинации на дрехите му бяха невъобразими.

— Какво мога да направя за теб, Том?

— Сигурно си чула, че ще дадем вечеря в чест на нашия гост от Ню Йорк, Джеръми Марш. Той ще пише голяма статия за нас, а…

Дорис довърши наум изречението и думите й съвпаднаха с неговите, изречени на глас:

— … ти знаеш колко важно е това за града.

— Знам — отвърна тя. — Особено за твоя бизнес.

— Аз мисля за целия град — отвърна той и не реагира на коментара й. — Цяла сутрин организирам нещата за вечерята, искам всичко да е наред. Търсех те, за да те помоля да ни помогнеш с храната.

— Искаш да организирам кетъринга?

— Да, но не без пари. Управата ще поеме всички разноски. Мислим да се съберем в старата плантация на Лоусън, тя е съвсем близо до града. Вече говорих с хората там и те ни увериха, че с удоволствие ще им предоставят сградата. Мисля си, че с това събиране можем да сложим началото на дългия уикенд и на Обиколката на историческите сгради в града. Говорих с редакцията на вестника и репортерът обеща да намине…

— И за кога планираш това „малко събиране“?

Въпросът на Дорис прекъсна потока от мисли в главата му и той се обърка:

— Ами… за довечера, естествено… но както казах…

— Довечера ли? — прекъсна го отново тя. — Искаш да ти приготвя вечеря за довечера?

— За добра кауза е, Дорис. Знам, че е нахално от моя страна да ти сервирам такава изненада, но тук може да се случат големи работи и трябва да действаме бързо, за да извлечем полза от тях. И двамата знаем, че само ти можеш да се справиш със ситуацията. Не искам нищо специално. Може да направиш твоя пилешки пастет, но без сандвичи…

— Джеръми Марш знае ли за това?

— Разбира се, че знае. Говорих с него тази сутрин и той прие идеята с удоволствие.

— Наистина ли? — погледна го невярващо тя.

— Мисля си, че е хубаво да дойде и Лекси. Ти най-добре разбираш колко важно е присъствието й за хората.

— Съмнявам се, че ще се съгласи, Том. Тя мрази такива вечери и ходи само когато е абсолютно задължително.

— Знам, Дорис, но както казах, искам с тази вечеря да дам началото на нашия специален уикенд.

— Нали не си забравил, че съм против идеята да използвате гробището за туристическа атракция?

— Не съм. Много добре си спомням какво ми каза — отвърна Джъркин. — Но ти искаш думата ти да се чуе, нали? А ако не се появиш довечера, никой няма да уважи мнението ти.

Дорис се вгледа в него. Този човек знаеше кое копче да натисне, за да получи своето. Освен това беше прав. Ако оставеше Джеръми сам, той щеше да напише в статията си, каквото му кажеха кметът и приятелите му. За другото също беше прав. Само тя можеше да се справи с една официална вечеря за толкова кратко време. И двамата знаеха, че през цялата седмица се бе подготвяла за уикенда и имаше в кухнята си достатъчно храна.

— Добре — предаде се тя. — Ще се погрижа за това. Но изобщо не си помисляй, че ще тичам да сервирам на онези хора. Ще има бюфет и аз ще седя на масата като всички останали.

Кметът се усмихна.

— Не съм си представял, че ще бъде другояче, Дорис.



Заместник-шериф Родни Хупър седеше в автомобила си на улицата срещу библиотеката, обхванат от колебания. Да отиде ли да поговори с Лекси или не? Колата на гражданчето беше на паркинга, значи двамата се бяха върнали. Сега прозорецът на кабинета й светеше. Представи си я да чете, седнала зад бюрото с подвити под стола крака и леко извърнати настрани колене, видя я да прибира косата зад ушите си, докато обръща страниците. Много му се искаше да поговори с нея, но не можеше да измисли разумна причина за появата си. Досега никога не си бе позволявал да прекъсне работата, само за да си поговори с нея, защото не беше сигурен, че ще й бъде приятно. Тя също не го канеше без причина и ако той насочеше разговора в тази посока, бързаше да смени темата. От една страна, това беше разбираемо, защото тя беше там, за да работи, а не да си прави срещи, но ако го бе насърчила да я посети поне веднъж, той щеше да го приеме като стъпка напред в отношенията им.

Загледан нагоре, Родни зърна една сянка да преминава покрай прозореца. Мина му през ума, че може да е нюйоркчанинът.

Той се намръщи. Не беше невъзможно, нали? Първо, среща за обяд — нещо, което те с Лекси никога не бяха правили — после приятелско посещение в кабинета й. Представи си оживения разговор между двамата и сърцето му се сви. Това гражданче се бе вмъкнало в живота й за по-малко от ден. Трябваше да си поговори по-сериозно с него. Да му обясни положението, да го осветли по въпроса, за да знае господин Марш как стоят нещата между него и Лекси.

Но това означаваше да приеме, че с Лекси имат връзка, а в момента той не беше сигурен в това. До вчера можеше да каже, че е доволен от отношенията им. Е, не съвсем… защото му се искаше те да се развиват малко по-бързо, но това сега не беше важно. Важното беше, че вчера той знаеше, че няма конкуренция. Но ето че днес тя седеше в кабинета си с онзи мъж, смееше се на шегите му, допълваше със свои, изобщо си прекарваше отлично. А той седеше сам в колата си и се взираше в прозореца й.

Но не беше задължително Лекси и онзи да са заедно. Тя сигурно си вършеше своята работа, а той, заврян в някой ъгъл, четеше мухлясалите си книги. Тя беше отговорен човек, налагаше се да играе ролята на гостоприемна домакиня пред важния гост, но това не означаваше, че има и нещо повече. Обмисли тази възможност и реши, че не е лишена от логика. Всички в града искаха журналистът да се чувства добре тук, нали? И най-много кметът. Тази сутрин, тъкмо когато го хвана натясно и беше на път да му покаже кой кой е в този град, Джъркин се намеси и го спаси. И сега, бам! Гражданчето и Лекси берат цветя и гледат дъгата заедно.

Но може би грешеше…

Фактът, че не знаеше какво става, го побъркваше. Трябваше да разбере. Вече се готвеше да влезе в библиотеката, когато някой почука на прозореца на колата. Едно лице приближи до стъклото.

Кметът. Винаги уцелваше най-неподходящия момент. Два пъти за един ден.

Родни смъкна стъклото и студът нахлу в купето. Кметът Джъркин се наведе и облегна ръце на стъклото.

— Точно теб търсех — каза. — Минавах оттук с колата и щом те видях, се сетих, че довечера ще имаме нужда от представител на закона.

— За какво?

— За едно приятелско събиране. В чест на Джеръми Марш, нашия изтъкнат гост. Ще бъдем в плантацията Лоусън.

Родни примига.

— Шегуваш ли се?

— В никакъв случай. Тръгнал съм при Гари да му кажа да направи един ключ на града за господин Марш.

— Ключ на града — повтори заместник-шерифът.

— Но не казвай на никого засега. Искам да бъде изненада. И понеже с този ключ нещата ще станат малко по-официални, се надявам да ни удостоиш с присъствието си. Това ще придаде лека церемониалност на вечерта. Искам да стоиш до мен, когато му го връчвам.

Родни беше поласкан. И въпреки това нямаше начин да направи такова нещо.

— Кмете, струва ми се, че тази роля ще подхожда много повече на моя шеф.

— Разбира се. Но и двамата знаем, че в момента той е на лов из планината. И понеже ти го заместваш при такива случаи, топката е в твоята градина.

— Не знам, Том… Трябва да извикам някой да ме замества. Съжалявам, но не мисля, че ще мога да оставя работата си.

— Жалко наистина. Но те разбирам. Работата си е работа.

Родни въздъхна облекчено.

— Благодаря за разбирането.

— Сигурен съм, че Лекси щеше да се радва да те види там.

— Лекси ли?

— Лекси, разбира се. Тя е директор на библиотеката и това я задължава да присъства на събитието. Мислех да се отбия и да й кажа. Но съм сигурен, че ще й бъде приятно да прекара вечерта с нашия гост, дори и ти да не си с нас. — Кметът се изправи. — Е, както казах, мога да те разбера.

— Чакай — извика Родни. Мозъкът му работеше на бързи обороти. — Каза, че е тази вечер, нали?

Кметът кимна.

— Обърках се. Тази вечер не съм аз на смяна, а Брус, така че ще измисля нещо.

Кметът се усмихна.

— Радвам се да го чуя. Мисля да се отбия и да поговоря с госпожица Дарнъл. Ти май също си се запътил натам? Нищо, нищо, аз ще изчакам.

— Не, не — спря го Родни. — Просто й кажи, че ще се видим по-късно.

— Непременно, Родни.



Лекси осигури на Джеръми допълнителните материали, мина набързо през кабинета си и слезе в детския отдел. Не след дълго се намери заобиколена от двайсетина деца, някои седнали в скутовете на майките си, други по пода. Тя също седна на пода и започна да им чете приказки. В стаята беше шумно, както винаги. На ниската масичка до стената имаше курабийки и пунш. В далечния ъгъл някои от по-малките деца си играеха с наредените по рафтовете играчки. Други рисуваха в импровизираното студио в другия ъгъл на стаята. Всичко там беше в ярки цветове — рафтовете по стените приличаха на цветни моливи с единствената цел да вдъхнат повече живот на помещението. Въпреки протестите на колегите си, които настояваха децата да стоят тихо и мирно, докато им четат, както е било винаги досега, Лекси нямаше нищо против те да се забавляват. Искаше да идват тук с удоволствие, дори това да означаваше пръснати навсякъде играчки, шум до бога и непрекъснато движение. Тя знаеше, че има деца, които цяла година бяха идвали да си играят, преди да открият радостта от книгите, и това беше добре. Важното беше, че искаха да идват.

Но днес, докато четеше, откри, че си мисли за обяда с Джеръми. Макар че не можеше да го нарече среща, след прекараното с него време беше смутена и объркана. Повтори в ума си всяка прекарана с него минута. Припомняйки си подробностите, установи, че е разкрила от себе си много повече, отколкото бе искала. Нямаше представа как се бе получило така. Не че той бе настоявал. Просто се бе случило. И защо продължаваше да мисли за него?

Лекси не беше невротичка, но тези безкрайни анализи започнаха да я влудяват. „И защо се притеснявам толкова — каза си тя, — това не приличаше на лична среща, беше по-скоро туристическа обиколка с екскурзовод.“ Тръсна глава, за да прочисти съзнанието си, но колкото и да се опитваше, образът на Джеръми неизменно се връщаше пред очите й със своята малко крива усмивка и внимателния поглед, с който бе слушал разказа й за детството и за Рикърс Хил. Добре де, този мъж явно не й беше безразличен. Тя се вълнуваше от присъствието му, интересуваше се какво мисли за живота й тук и най-вече какво мисли за нея самата. Беше се изчервила, когато й каза, че е красива. Защо този мъж й действаше така? „Може би — помисли си, — защото му разказах всичко за миналото си, разкрих се пред него и станах уязвима.“

Тя си отбеляза наум повече никога да не се открива пред непознати. И все пак…

Все пак не беше толкова зле. Наистина, беше освежаващо да поговориш с човек, който не знаеше нищо за този град и не познаваше никого. Вече бе забравила колко приятно е да има с кого да споделиш мислите си. Джеръми определено я изненада. Дорис се бе оказала права, поне отчасти. Той не беше човекът, за когото го бе взела в началото. Беше по-умен от очакваното и въпреки че не вярваше в свръхестественото, прие с чувство за хумор различното й отношение към мистериите и живота. Освен това умееше да се шегува със себе си и това й харесваше.

Тя продължи да чете — слава богу, че не беше нещо сложно — но мислите й продължаваха да се връщат при Джеръми.

Добре де, харесваше го, не можеше да не си го признае. Искаше да го види отново. Но докато си мислеше всичко това, едно гласче не спираше да й нашепва да не се поддава на чувствата си, ако не иска да страда. Трябваше да внимава, защото Джеръми Марш беше от мъжете, които наистина можеха да я наранят.



Джеръми седеше над картите на Бун Крийк от петдесетте години на деветнайсети век. Колкото по-стари бяха, толкова повече подробности имаше в тях, и докато пренасяше по-важните неща в бележника си, той имаше възможност да проследи как се бе променял градът през десетилетията. От заспало селце между два пътя и две реки, то постепенно се бе разширило до град със сериозна пътна мрежа.

Гробището, както вече знаеше, беше разположено между реката и Рикърс Хил, но по-важното, поне според него, беше, че ако прекара линия между Рикърс Хил и фабриката за хартия, тя щеше да мине през „Седар Крийк“. Разстоянието беше към пет километра, но той знаеше, че светлината би могла да се види от такова разстояние дори в мъгла. Трябваше да разбере дали във фабриката работеха на три смени. Ако беше така, мястото трябваше да е добре осветено и през нощта. С гъстата мъгла и достатъчно ярката светлина нещата лесно можеха да се обяснят със законите на физиката.

Докато се взираше в картата си каза, че трябваше да забележи тази линия между Рикърс Хил и фабриката още докато беше на хълма. Но вместо да мисли за това, той се остави на красивата гледка към града и на близостта на Лекси.

Джеръми нямаше обяснение за внезапната промяна в отношението й. Вчера тя не искаше да има нищо общо с него, а днес… днес беше нов ден, нали? Странно, но не можеше да я прогони от мислите си и още по-странно беше, че не гледаше на нея просто като възможност да си прекара приятно тук. Не можеше да си спомни кога за последен път му се бе случвало такова нещо. Несъмнено беше с Мария и много, много отдавна, във време, когато той беше съвсем друг човек. Днес разговорът му с Лекси бе протекъл толкова приятно и естествено, че ако нямаше работа с тези карти, щеше да направи всичко възможно, за да прекара още време с нея и да я опознае по-добре.

Странна работа, помисли си той и преди да осъзнае какво прави, стана от бюрото и тръгна надолу по стълбата. Знаеше, че в момента тя чете на децата, и не искаше да я прекъсва, но изведнъж закопня да я види.

Слезе на първия етаж, зави към дъното на коридора и отвори остъкленото крило на вратата. Отне му не повече от секунда да я открие на пода сред децата.

Лекси четеше изразително, изигравайки всеки герой, и той не можа да сдържи усмивката си, когато, подчертавайки важен момент в приказката, очите й се разшириха, устните й оформиха буквата „о“, а раменете й се приведоха напред. Майките я гледаха и се усмихваха одобрително. Две от децата я слушаха абсолютно неподвижни, другите като че ли бяха глътнали специални хапчета за мърдане.

— Голяма работа е нашата Лекси, нали?

Джеръми се обърна изненадан.

— Господин Джъркин! Какво правите тук?

— Идвам при теб, разбира се. И при госпожица Лекси. За вечерята. Задействал съм всичко. Сигурен съм, че ще останеш доволен от преживяването.

— Аз също — отвърна Джеръми.

— Но както вече казах, нашата Лекси е голяма работа, нали?

Джеръми замълча. Кметът му намигна приятелски и продължи:

— Видях как я гледаш. Очите издават намеренията на мъжа. И никога не лъжат.

— Какво трябва да означава това?

Кметът се засмя.

— Откъде да знам? Мисля, че ти трябва да ми кажеш.

— Няма нищо за казване.

— Разбира се, разбира се.

Джеръми поклати глава.

— Вижте, господин кмете… Том…

— О, няма значение. Просто се пошегувах. Остави това, нека да ти кажа нещо за малката ни сбирка довечера…

И той го осведоми къде ще се съберат и как да стигне дотам, описвайки му пътя покрай местните забележителности. Явно информацията, че Джеръми е обиколил някои от тях, вече бе стигнала до него.

— Как мислиш, ще се оправиш ли сам? — попита той, когато свърши с обясненията.

— Имам карта.

— Картата ще помогне, но не забравяй, че тези провинциални пътища не са осветени. Човек лесно може да се изгуби, ако не внимава. Може би е по-добре да си вземеш придружител.

Джеръми го погледна неразбиращо. Кметът извъртя глава към прозореца с многозначителна усмивка.

— Мислите ли, че мога да помоля Лекси? — попита Джеръми с надежда.

В очите на Джъркин припламна игриво пламъче.

— Това си е твоя работа. Ако мислиш, че ще приеме. Между другото, знаеш ли, че много хора я намират за най-красивото момиче в областта?

— Защо да не приеме? — вдигна рамене Джеръми, игнорирайки въпроса му. Но гласът му издаваше по-скоро желание, отколкото увереност.

Кметът също не изглеждаше убеден:

— Дано да не надценяваш възможностите си. Но ако си убеден, че ще приеме, значи работата ми тук е приключила. Бях дошъл да я поканя лично, но щом ти поемаш грижата, няма защо да се бавя. Ще се видим довечера.

Кметът тръгна към вратата и две минути по-късно Лекси свърши с четенето. Затвори книгата и докато родителите и децата ставаха, Джеръми усети, че ушите му пламнаха от прилива на адреналин. Това го изуми. Кога за последен път бе вдигал кръвно от вълнение?

Майките, чиито деца си бяха играли по време на четенето, ги извикаха при себе си и след малко Лекси поведе групата към изхода. Видя Джеръми и спря при него.

— Предполагам, че вече си готов да се заемеш с дневниците? — попита.

— Ако имаш време да ми ги извадиш. Остава ми още малко работа с картите. Но има и още нещо.

— Да? — Тя наведе леко глава и зачака.

Той отвори уста и в същия момент усети пеперудите в стомаха си. Странно. Много странно.

— Кметът мина преди малко да ми каже, че вечерята ще бъде в плантацията на Лоусън и понеже не е сигурен, че ще мога да намеря мястото, предложи да взема със себе си местен човек. Тъй като ти си единственият човек, когото познавам по-добре, искам да попитам искаш ли да дойдеш с мен.

Лекси мълча дълго време.

— Да му се не види! — каза накрая.

Отговорът й го хвана неподготвен.

— Моля?

— Нямам предвид теб. Говоря за кмета и за вечните му игрички. Той знае, че мразя такива събирания, освен ако не засягат пряко библиотеката. Бил е наясно, че ще му откажа, ако ме покани, затова е намерил начин да те накара ти да го направиш. И успя.

Джеръми примигна и се опита да си спомни как се бе развил разговорът между него и Джъркин. Кой бе предложил Лекси да го придружи? Той или кметът?

— Защо имам чувството, че съм попаднал в сапунена опера?

— Защото наистина си в сапунена опера. Нарича се „Животът в малък южен град“.

Джеръми я изгледа неразбиращо.

— Сериозно ли мислиш, че Джъркин е планирал всичко?

— Не мисля, а знам. Той може да не създава впечатление на много умен, но има дарбата да накара хората да правят, каквото иска, оставяйки им усещането, че идеята е била тяхна. Защо мислиш, че все още си в „Грийнлийв“?

Джеръми пъхна ръце в джобовете си и се замисли.

— Ами… какво да кажа. Ако не искаш, недей да идваш. Ще намеря мястото сам.

Тя сложи ръце на кръста си и го погледна.

— Бягаш ли от мен?

Той зяпна. Не знаеше как да отговори.

— Не, просто си помислих, че понеже кметът…

— Искаш ли да дойда с теб или не?

— Искам, но ако ти не…

— Тогава ме попитай отново.

— Ка-кво?

— Попитай ме дали искам да дойда с теб довечера. Но този път от свое име. Без да използваш извинения от рода, че не познаваш местността и така нататък. Кажи: „Много искам да те изведа на вечеря тази вечер. Може ли да мина да те взема по-късно?“.

Той се вгледа в нея, за да се увери, че говори сериозно.

— Наистина ли искаш да кажа това?

— Ако не го кажеш, ще си остане идея на кмета и аз ще ти откажа. Но ако искаш да ме попиташ от свое име, трябва да си сериозен. И да използваш правилния тон.

Джеръми запристъпва от крак на крак като нервен гимназист.

— Много искам да те изведа на вечеря тази вечер. Може ли да мина да те взема по-късно?

Тя се усмихна.

— С удоволствие, господин Марш — погледна го кокетно и сложи ръката си в неговата.



Те се качиха горе и Лекси извади дневниците от един шкаф в отдела за редки издания под втренчения поглед на Джеръми. Той още не можеше да дойде на себе си. Жените в Ню Йорк никога не говореха с него по този начин и се оказа трудно да определи, дали думите й бяха разумни или неразумни. „Попитай ме отново и използвай правилния тон.“ Коя жена говореше така? И защо това му се струваше толкова вълнуващо?

Колкото и да се питаше, Джеръми не успя да намери отговори на въпросите си и изведнъж статията за гробището и перспективата за кариера в телевизията му се видяха незначителни подробности. Докато гледаше Лекси, единственото, за което можеше да мисли, беше колко топла бе ръката й, когато я сложи върху неговата.

Загрузка...