Светът, който не може да бъде

III

Дънкан не видя стрелата, само чу изсвистяващото и изсвирване и почуствува от дясната страна на врата си полъх, предизвикан от движението и, след което я видя да се забива в дървото зад него.

Той отскочи встрани и се прикри зад една купчина валящи се камъни, а палецът му почти инстинктивно постави предпазителя на пушката на автоматично. Той се приведе зад скупчените камъни и се взря пред себе си. Нямаше нищо за гледане. Дърветата хула искряха от слънчевата светлина, в трънения гъсталак нямаше и следа от живот и единственото, което бе на крак, бяха три птици — кокиларки, крачещи важно на около четвърт миля от него.

— Сипар — прошепна той.

— Тук съм, господине.

— Тихо. Там има нещо.

Къде и какво? В очакване на нов изстрел, Дънкан потръпна, спомняйки си усещането за прелитащата покрай врата му стрела. Ужасен край! Да умреш неизвестно къде, в някакъв затънтен край на вселената, със забита в гърлото ти стрела, със скован от страх туземец до теб, който само това и чака, да си тръгне към къщи веднага, при първа възможност.

Той нагласи отново предпазителя на пушката на единична стрелба, обиколи пълзешком купчината камъни и изтича към малката горица, разположена на върха на хълма. Като я доближи, той се прокрадна отстрани към мястото, откъдето предполагаше, че бе долетяла стрелата.

Той вдигна бинокъла и огледа околността. И пак не видя нищо. Каквото и да бе това, което бе стреляло по тях, то бе изчезнало.

Той се върна обратно до дървото, където стрелата все още стърчеше, с връх дълбоко забит в кората. Той сграбчи стрелата и я изтръгна.

— Можеш да излизаш, — каза той на Сипар. — Няма никой наоколо.

Стрелата бе невероятно недодялана. Неукрасената и с перо дръжка изглеждаше така, като да бе издялана изцяло от груб камък. Върхът и бе късче кремък, взет наслуки от повърхността на земята или от някое изсъхнало речно корито и привързано непохватно към пръчката с лико от дървото хула.

— Позната ли ти е? — попита той Сипар.

Туземецът взе стрелата и започна да я разглежда.

— Не е на моето племе.

— Разбира се, че не е на твоето племе. Вашите не биха стреляли по нас. Питам те дали се досещаш на кое племе би могла да бъде.

— Много лоша стрела.

— Виждам. Но тя би могла да убие човек не по-лошо от която и да е друга, добре направена стрела. Интересува ме, дали ти е позната.

— Нито едно от племената не е направило тази стрела. — заяви Сипар.

— Дете, може би?

— Какво би могло да прави дете тук?

— Точно това се питам и аз, — каза Дънкан.

Той взе пак стрелата, постави я между палеца и показалеца си и я завъртя леко, като една ужасна мисъл глождеше мозъка му. Не, това не би могло да бъде. Прекалено е фантастично. Би трябвало слънцето да му е повредило мозъка, за да му хрумне изобщо подобна мисъл.

Той клекна и започна да копае земята с импровизирания връх на стрелата.

— Сипар, какво в действителност знаеш за Сита?

— Нищо, господине. Страхуваме се от нея и това е всичко.

— Назад ние няма да се върнем, така че, ако знаеш нещо, което би могло да ни бъде от полза…

Докъде я докара, почти го удари на молба. И до къде ще стигне по тоя начин? Що ли му трябваше изобщо да започва да го разпитва, помисли си той ядосано. — Не знам, — каза туземецът.

Дънкан захвърли стрелата настрани и се изправи на крака. Преметна в ръце пушката и каза:

— Да вървим.

Той гледаше след припкащия отпреде му Сипар. Коварна малка гадина, помисли си той. Знае, но не казва.

Двамата едва се влачеха в горещия следобед. Беше много по-топло и по-сухо от предния ден, ако изобщо бе възможно. Въздухът сякаш бе напоен с тревога и напрежение. Не! Глупости! Пък и да съществуваше опасност, един истински мъж изобщо не би трябвало да и обръща внимание. Какъв мъж е той, ако се остави да стане жертва на някакво настроение, навън, в тази пустееща земя. Ако му се случи нещо, сам ще си е виновен.

Откриването на следите днес бе много по-тежко. Вчера Сита само бягаше право напред, избягвайки да попада пред очите им, опитвайки се да остане извън обсега на тяхното преследване.

— Какво има?

— Ето там. Скун.

— Нищо не виждам.

— Точно там, господине, зад реката.

Тогава и Дънкан го видя — лека омара с бронзова окраска на синия фон на пукнатината, носеща се надалеч и той вече наблюдаваше разпалването на бурята, едно потръпване на въздуха, което се усещаше почти като тътен.

Той гледаше омаян как стихията се носи по протежението на реката, как кипящата фурия унищожаваше гората. Нещо поразително стана, когато пресече реката. Тя за миг изглеждаше така като че се изправи като стълб нагоре, една сребристобяла лента вода, струяща се към небето.

Скунът изчезна така внезапно, както се бе появил, но остави след себе си дълбоки рани от пораженията, които изпепеляващият му вихър бе нанесъл на гората.

Зикара го бе предупредил, още тогава, във фермата. „Сега е сезонът на скуна, — бе казал той — и ако човек бъде хванат от него, няма измъкване“.

Дънкан дълбоко пое въздух.

— Лошо, — каза Сипар.

— Да, много лошо.

— Удря бързо, без предупреждение.

— Какво ще кажеш за следите? — попита Дънкан. — Дали Сита…

Сипар посочи с поглед надолу.

— Ще се справим ли преди настъпването на нощта?

— Мисля, че да.

Спускането бе много по-мъчително, отколкото предполагаха. На два пъти те тръгваха надолу по лъжливи следи, които ги довеждаха до дъното на зейнали на стотина фута пропасти, след което трябваше мъчително да се изкачват нагоре и да търсят отново.

Те достигнаха подножието на един стръмен откос, когато започна да се смрачава и те побързаха, докато е още светло, да съберат съчки за огъня. Нямаше вода наоколо, но в манерките беше останоло нещо, с което трябваше да се задоволят. След оскъдната порция рокахомини, Сипар се сви на кълбо и мигновено заспа.

Дънкан седна, облягайки гърба си на един заоблен камък, който вероятно много отдавна се бе изтъркалял надолу по стръмния склон, а сега бе наполовина затрупан от камъни и пръст, които с годините се бяха свличали отгоре.

Изминаха два дни, помисли си той. Имаше изглежда зрънце истина в прошепваните от уста на уста по селищата легенди, че е напразно губене на време да бъде преследвана Сита, тъй като тя е неуловима.

Глупости, каза си той. Но все пак преследването се протакаше, Сита ставаше все по-изобретателна в прикриването на следите си. Къде ли се бе скрила от тях предния ден? А след това пък се опита и да се избави от тях? Но защо не се опита да направи това още през първия ден? И какво ли трябваше да очакват от нея на третия ден, сиреч утре?

Той поклати глава. Изглеждаше направо невероятно това, че едно животно с напредването на лова ставаше по-трудноуловимо. Но в случая като че ли ставаше тъкмо това. Всяко друго животно на нейно място би се уплашило, но тя не действуваше като подплашен звяр. Тя действуваше така, като че ли печелеше с времето разум и решителност и това бе някак обезпокояващо.

Далеч на запад, откъм гората се чу кикот на глутница кресливци. Дънкан опря пушката си на камъка и стана, за да сложи още дърва на огъня. Той се взря в тъмнината, вслушвайки се в гълчавата. Сбърчи лице в гримаса и прокара разсеяно пръсти през косите си. Той хранеше плаха надежда, че кресливците няма да ги доближат. По-добре би било човек да си няма работа с тях.

Зад гърба му едно камъче се отрони от склона, тупна леко на земята, изтърколи се до огъня и спря. Дънкан се обърна. Глупаво е, че се настанихме до склона, помисли си той. Ако някой голям камък се изкърти и изтърколи надолу, с нас е свършено.

Той стоеше и се вслушваше в нощта. Наоколо бе тихо и спокойно. Дори кресливците мълчаха в момента. Трябва да се стегне. Да се стресне само от едно търкулнало се камъче. Върна се до предишното си място и когато се наведе да вдигне пушката, чу началото на тътен. Светкавично се изправи, обърна се с лице към стръмния склон, който затулваше осеяното със звезди небе. Тогава внезапно тътенът нарастна!

С един скок той се озова до Сипар. Пресегна се, сграбчи го за ръката, дръпна го силно и го изправи на крака. Сипар отвори очи и запремигва на светлината на огъня.

Тътнежът се превърна в боботене, а боботенето достигна до бучене. Чуваха се тупкащите звуци на тежки камъни, които се търкаляха надолу на фона на по-мекия застрашителен шум от плъзгащи се надолу по-малки камъчета и пръст.

Сипар измъкна ръката си от Дънкановата и се гмурна в тъмнината. Дънкан бързо го последва.

Те бягаха, препъвайки се в нощта, преследвани от бученето на лавина от търкалящи се скални отломъци. Бученето прерасна в оглушителен грохот, изпълващ от край до край нощта.

Тичайки, Дънкан усещаше в гърба си бурния полъх на носещи се с грохот камъни, очаквайки всеки миг унищожаващото въздействие на разбиващ се в краката му и поглъщащ го потоп от камъни и пръст.

Издигналият се облак прах ги настигаше в техния бяг и те се спъваха, задушавани от него. В ляво един доста голям скален къс подскачаше някак неохотно.

Бученето спря. Можеше да се чуе само лекия шум от свличащи се надолу по склона по-дребни камъчета.

Дънкан спря да тича и се обърна бавно назад. Огънят бе загаснал, затрупан без съмнение от тонове камъни и пръст, стоварили се върху него, а светлината на звездите се замъгляваше от гъстия облак прах, вдигащ се към небето.

Той чу наблизо стъпките на Сипар и пипнешком го потърси около себе си, без да може точно да определи къде се намира. Когато откри туземеца, той го хвана за рамото и го притегли към себе си.

Сипар трепереше.

— Не бой се, всичко е наред — успокои го Дънкан.

И наистина всичко бе наред, вдъхна си увереност той. Все още имаше пушката си. Резервният барабан амуниции и ножа висяха на колана му, торбичката рокахомини бе в джоба му. Манерките бяха единственото, което бяха загубили, манерките и огъня. Ще трябва да се приютим някъде за през нощта, каза си Дънкан, доста кресливци щъкат наоколо. Той не одобряваше промъкналия се в душата му смут, нито пък страхът, загнездил се в дълбоко сърцето му.

Сипар го докосна леко по лакътя.

— Господине, можем надеждно да се скрием в онези тръни. Там ще бъдем в безопасност от кресливците.

Те с мъка пропълзяха в храстите, което бе истинско изтезание.

— Нали ти и кресливците сте табу, — каза Дънкан, припомняйки си думите на туземеца. — Как стана така, че започна да се страхуваш от тях?

— Преди всичко се страхувам за вас, господине. Пък и за себе си малко. Кресливците биха могли да забравят. Те могат да не ме разпознаят преди да е станало твърде късно. Тук е по-безопасно.

— Напълно съм съгласен с теб, — каза Дънкан.

Кресливците се приближиха и с дебнещи стъпки наобиколиха гъсталака. Зверчетата душеха и дращеха с нокти по храстите, опитвайки се да ги достигнат, но накрая се отказаха и си отидоха.

На сутринта Дънкан и Сипар се изкатериха по склона, проправяйки си с мъка път през огромните камъни, скални отломъци и пръст, затрупали техния снощен бивак. Те се движеха, използувайки като ориентир пукнатината, прорязана от срутването, изкачиха се с мъка нагоре и накрая достигнаха мястото, откъдето срутването бе започнало.

Там те откриха голяма вдлъбнатина, в която бе лежал огромен камък, като земната маса около него е била внимателно изкопана така, че да е възможно само с един тласък да бъде изтъркалян надолу по склона към бивака.

И навсякъде наоколо бе осеяно с ясно очертаните следи от стъпките на Сита.