Светът, който не може да бъде

VI

Те поспряха на един баир. Долу под тях лежеше фермата, с лехите вуа, прави и зелени на фона на червената почва.

— От тук можеш да се оправиш и сам, — каза Сита. — Аз много отслабнах. Необходими са ужасни усилия, за да поддържам интелекта си. Иска ми се вече да се върна към спокойствието на незнанието.

— Беше ми приятно да се запознаем, — каза Дънкан учтиво. — И много ти благодаря, че остана с мен.

Той се спусна надолу по баира, опирайки се на своята пушка-патерица. Изведнъж се сети нещо, намръщи се обезпокоено и се обърна.

— Слушай, — каза той, — ти ще станеш отново животно. Тогава ще забравиш всичко. И някой ден ти ще видиш тази хубава, крехка вуа и…

— Много просто, — каза Сита. — Ако ме откриеш във вуата, само започни да ме преследваш. Щом ти си по следите ми, аз бързо ще стана умна, ще си припомня всички и…

— Добре — съгласи се Дънкан. — Надявам се, че ще се постараеш.

Сита го гледаше как се отдалечава, куцайки надолу по хълма.

Възхитителен е, помисли си тя. Следващият път, когато си имам потомство, мисля да си отгледам дузина като него.

Тя се обърна и потъна в гъсталака.

Усети как интелигентността и се изплъзва отново, почувствува как се връща стария, не обременяващ с нищо комфорт на неведението, но все още в нея пламтеше радостното предчувствие за голямата изненада, която беше приготвила за новия си приятел.

Как ли ще се учуди, когато му се изтърся пред вратата, помисли си тя!

Дали ще остане доволен?