Светът, който не може да бъде

V

Сега с положителност трябваше да се връща. Без водач нямаше никакъв шанс за успех. Шансовете бяха на страната на Сита, ако, разбира се, не бяха на нейна страна още от самото начало.

Неуловима ли е наистина Сита? Неуловима, защото интелигентността и растеше в критични обстоятелства! Неуловима, защото когато е натясно е способна да си измайстори лък и стрели, макар и примитивни! Неуловима, защото е способна да разработва тактически ходове, като например да изтъркаля голям скален отломък през нощта върху своите врагове! Неуловима, защото един туземец, без да се замисли може да се раздели с живота си, за да я предпази.

Сита се оказа някакъв съвсем особен вид животно, което в кризисни моменти може да се променя, придобиващо разум, позволяващ му да развие способности да се справи с всяка новопоявила се ситуация и когато разумът вече не му е необходим, да се върне отново на нивото на безсъзнателното доволство! Какво благоразумие, помисли си Дънкан, това не би било лошо за когото и да е. Всеки да може да се освободи от безпокойството, раздразнението и неудовлетвореността си с освобождаването си от разума, тогава, когато той не ти е нужен. Но ти не си загубваш разума изобщо, той е там някъде, сигурно закътан така, че никой да не е в състояние да го достигне и да ти го отнеме, като огърлица или оръжие, които можеш да използуваш, когато ти е нужно и да прибереш до момента, когато им дойде времето.

Дънкан се наведе и разбърка огъня с един прът. Пламъците лумнаха отново и искрите лумнаха отново в шушнещата тъмнина на дърветата. През нощта стана малко по-хладно, но влагата все още го мъчеше и човекът се чувствуваше неуютно и на душата му бе тревожно.

Дънкан повдигна лицето си нагоре и се взря в изпъстрената с искри тъмнина. Звездите не се виждаха поради гъстия листак над главата му. Звездите му липсваха. Той се чувствуваше значително по-добре, ако погледнеше към небето и ги видеше там.

С настъпването на деня трябваше да се върне във фермата. Но той не можеше да вече да се откаже от този лов, колкото безразсъдно и невъзможно да бе да продължи.

Той не можеше да спре! През тези три дни той бе приел предизвикателството, поставил си бе цел и бе уверен, че когато утрото настъпи, ще продължи напред. Това, което го предизвикваше, не бе нито омразата, нито отмъщението, не дори ловната страст, която подтиква мъжете да убиват онова, което е по-едро, по-силно и по-неуловимо, онова, което никой друг мъж преди тях не е успял да постигне. Това по-скоро бе някакво фатално сливане на съществуването на Сита с неговото собствено.

Той се протегна, взе пушката и я постави в скута си. Цевта и матово проблясваше на трептящата светлина на огъня и той прокара ръка по приклада, както някой друг мъж би погалил шията на жена.

— Господине, — произнесе някой.

Това бе произнесено толкова меко, че той не се изплаши, пък и за момент бе забравил, че Сипар бе умрял — с усмихнато лице и с прерязано гърло.

— Господине?

Дънкан настърхна.

Сипар бе мъртъв и наоколо нямаше жива душа — и все пак някой му говореше, а само едно същество в тази пустош бе способно на това.

— Да, — каза той.

Той не смееше да помръдне. Седеше си просто така, с пушка в скута.

— Знаете ли коя съм аз?

— Предполагам, че си Сита.

— Вие се държахте достойно, — каза Сита. — Представихте се великолепно като ловец. Защо не се откажете и се върнете там, откъдето дойдохте? Уверявам Ви, това няма да е безчестие за Вас. А аз ви обещавам да не Ви причиня зло.

Тя бе някъде там пред него, там в храсталака зад огъня, каза си Дънкан. Трябваше да я остави да продължи да говори, за да може да определи точното и местонахождение.

— Защо трябва да се отказвам? — попита той. — Ловът не е приключил, докато ловецът не улови това, което преследва.

— Аз мога да те убия, — каза Сита. — Но не искам да убивам. Това ми причинява болка.

— Много си чувствителна, — каза Дънкан.

Хвана се на въдицата! Сега той знаеше точно къде е. Можеше дори да си позволи леко да се пошегува. Палецът му леко се плъзна по метала, като дръпна предпазителя на автоматично. Той сви леко краката си под себе си така, че да може с едно единствено движение да се изправи и да стреля.

— Защо ме преследвате? — попита Сита. — Вие сте чужденец в моя свят и нямате право на това. Разбира се това не ме засяга, намирам го дори възбуждащо. Ако искате можем да го повторим. Някой ден, когато бъда готова, мога да Ви се обадя да устроим пак едно преследване.

— Защо не, — каза Дънкан, изправи се и натисна спусъка. Оръжието затанцува в безумна ярост, от дулото му лумнаха пламтящи езици, сеещи градушка от ненавист и смърт, свистяща злостно в шубрака.

— Винаги съм на твое разположение, когато пожелаеш, — крещеше Дънкан ликуващ. — Ще дойда и ще те преследвам. Ти само дай знак и аз ще бъда по дирите ти. Дори може и да те убия. А как ти се харесва това, глупава кратуно?

Той продължи да натиска спусъка леко приведен, за да не излитат куршумите прекалено високо, за да реже техният откос ниско над земята. Стреляйки, Дънкан често местеше дулото насам-натам, за да обхване по-голяма площ. Ако не успее и този път, нямаше да си го прости!

Магазинът се изпразни и ожесточеното тракане се прекрати. Леката миризма на барут, която се стелеше в светлината на огъня, бе като парфюм за ноздрите му. Той чу как хиляди малки крачета изтопуркаха в храстите, като хиляди подплашени мишлета при бедствие.

Дънкан смени празния пълнител с резервния. След това грабна една горяща главня от огъня и я размаха силно, докато не лумна с ярък пламък като факла. Стиснал в една ръка пушката, и с факела в другата, той се втурна в храстите. Стотици дребосъчета тичаха, спасявайки се от него.

Той не намери Сита. Намери само обезобразени храсти и разорана от куршумите земя, а също така пет парчета окървавено месо и кожа, които донесе със себе си при огъня.

Страхът, който до сега спазваше определена дистанция, изпълзя от тъмнината след него.

Той остави пушката така, че да може лесно да я достигне и постави петте кървави къса месо на земята близо до огъня, като се опита с треперещи пръсти да възстанови формата, която са имали преди куршумите да ги поразят. Отлично, помисли си той с жестока ирония, защото те нямаха никаква форма. Те са били части от Сита, а човек навярно трябва да убива Сита инч по инч, не с един единствен изстрел. Първия път успя да откъснеш фунт месо, следващия още фунт или два и ако изпразниш достатъчно олово в нея, можеш да я окастриш до достатъчно малки размери, за да можеш да я убиеш, пък и това не е сигурно.

Той се страхуваше. Бе позволил на страха да се промъкне в него и сега стоеше клекнал край огъня, гледаше треперещите си пръсти и трябваше здраво да стисне челюсти, за да прекрати тракането на зъбите си.

Страхът все повече и повече го обземаше с всяка измината минута. Той бе взел няколко стъпки преднина, когато Сипар преряза гърлото си. Защо, за Бога, този проклет луд бе направил това? Нямаше никакъв смисъл да го прави. Когато си мислеше за лоялността на Сипар, той бе отхвърлил като абсурдно предположението, което тогава му се стори невъзможно. По някаква неясна причина, непонятна за човека, това предположение се оказа вярно. Да, колкото и да бе абсурдно, лоялността на Сипар, бе лоялност към Сита.

Но каква бе ползата да се рови във всичко това и да търси някакъв смисъл? По човешката логика нищо от това, което се бе случило, нямаше абсолютно никакъв смисъл. Би ли могъл здравият разум да даде обяснение как е възможно едно животно, което преследваш, изведнъж да ти заговори, макар че това до известна степен съвпадаше с предположението му, че Сита придобива разум в критични ситуации.

Приспособяване в прогрес, доведено да съвършенство, което може да достигне до способност за общуване. Но дали способностите на Сита да се приспособява не са започнали да намаляват? Дали не бе достигнала границата на своите възможности? Може и да е така, помисли си той. Тя бе започнала да печели играта. Самоубийството на Сипар, въпреки случайния си характер имаше отенък на достигнало крайна степен отчаяние. Дори и разговора на Сита с него, опитът и да преговаря, също съдържаше нотка на слабост.

Опитът и със стрелата се провали, провали се и срутването, същото се получи и със смъртта на Сипар. Какво щеше да предприеме Сита следващия път? И дали изобщо щеше да предприеме нещо?

Утре ще разбере. Утре той ще продължи напред. Път за отстъпление вече нямаше. Твърде много се бе увлякъл. Ако сега се откаже, винаги ще го гложди мисълта, дали в следващите час-два не би успял да я победи. Имаше прекалено много въпроси и мистерии. Залогът отдавна надхвърли десетте реда вуа.

Утрешният ден може би щеше да внесе яснота по този въпрос, да прогони ужасния страх, който вървеше по петите му и да внесе спокойствие в душата му.

Както се бе замислил усети как едно от парченцата месо в ръцете му внезапно започна да оживява и да придобива форма под свитите му пръсти.

Затаил дъх, Дънкан се неведе, не вярвайки на очите си. Той не искаше, дори безумно се надяваше това да се окаже заблуда. Но нямаше никаква грешка. Оживяващата форма бе пред очите му и това не можеше да се отрече. По някакъв начин то приемаше своята естествена форма на бебе-кресливец, не точна бебе, а един съвсем малък кресливец.

Дънкан се изпоти. Той приседна и изтри о земята кървавите си пръсти. Опита се да си представи каква форма би приело всяко от останалите край огъня парчета, но не успя. Бяха прекалено разкъсани.

Той ги взе и ги хвърли в огъня, взе пушката си, обиколи огъня и седна с гръб към дървото, поставяйки пушката на коленете си.

Топуркането на малките крачета, сети се той изумен, подобно на стремителен бяг на хиляди заети мишки. Беше го чул два пъти, в онази първа нощ в храсталаците край вира и отново тази нощ.

Какво е в действителност Сита? В никакъв случай не онзи примитивен хищник, за какъвто я бе смятал.

Животно-мравуняк? Или пък животно-стопанин? Нещо, което може да приема най-различни форми?

Шотуел, който е майстор на подобен вид дедукция, би бил в състояние да направи по-точен извод, може би. Но Шотуел не беше тук. Той беше във фермата и най-вероятно вече много се безпокоеше от пропадането на Дънкан.

Първият лъч на зората започна да се процежда през листата и това не бе ослепителната, чисто бяла светлина на откритото плато, осеяно с трънени храсти, а омекотената, опушено-зелена светлина, хармонираща с буйната растителност.

Нощните шумове отмираха постепенно, отстъпвайки място на дневните: жуженето на невидими насекоми, крясъците на скрити птици, а някъде надалеч се чуваше звук, подобен на търкаляща се бъчва.

Леката прохлада на нощта се разсейваше бързо и горещината ставаше все по-нетърпима. Задушна, безжалостна горещина, която вече трептеше във въздуха.

Движейки се в кръг, Дънкан се натъкна на следите на Сита на не повече от стотина ярда от бивака.

Звярът се движеше бързо. Следите бяха дълбоки и на голямо разстояние едни от други. Дънкан ги следваше на безопасно разстояние. Изкушаваше го мисълта да се затича, да я настигне, толкова ясни и пресни бяха следите, като че го примамваха да ги следва.

Има нещо нередно, каза си Дънкан. Прекалено свежи, прекалено ясни, почти като че ли животното бе положило специални усилия човекът да не ги изгуби.

Той спря, притаи се зад едно дърво и започна да изучава лежащите пред него следи. Ръцете му, които държаха пушката бяха прекалено напрегнати, а тялото му бе изопнато като струна. Той си наложи да диша по-бавно и по-дълбоко. Трябваше да се успокои. Трябваше да се отпусне.

Следите пред него представляваха четири животински отпечатъка, следвани от дълъг колкото един скок интервал, след това още четири следи, а в промеждутъка горският терен бе чист и равен.

Прекалено равен може би. Особено третия откъм него. Някак изкуствено гладък, като че ли някой бе изгладил специално земята с ръка, за да я направи по-малко подозрителна.

Дънкан пое дълбоко дъх.

Капан!?

Дали не беше само игра на болното му въображение?

Но ако това беше капан, той щеше да попадне в него, ако бе продължил напред, както беше започнал.

Около него зрееше странно безпокойство и той изостри сетивата си, очаквайки френетично да открие ключа към загадката.

Той се изправи и се отдалечи от дървото с готово оръжие. Какво великолепно място за поставяне на капан, помисли си той. Всеки би съсредоточил вниманието си върху следите, а не върху пространството помежду им, защото обикновено това пространство е неутрална земя, напълно безопасна да стъпиш върху нея.

О, каква умница си ти, Сита! Колко си мъдра!

Сега той вече знаеше какво предизвиква безпокойството му. Това бе чувството, че някой го наблюдава.

Някъде там, отпред Сита се бе притаила, наблюдавайки и изчаквайки, с ликуваща усмивка.

Той се приближи бавно до третия отпечатък от стъпки и се убеди в правилността на предположението си. Малкото пространство пред очите му бе прекалено гладко, много по-гладко, отколкото трябваше да бъде.

— Сита! — извика той.

Гласът му прозвуча изненадващо високо и за самия него.

След малко той разбра защо гласът му прозвуча толкова силно.

Това бе единственият звук наоколо!

Гората изведнъж бе потънала в тишина. Насекомите и птиците бяха замлъкнали, даже и онова същество там далеч с глас като търкаляща се бъчва също бе притихнало. Дори листата бяха спрели да шумолят и висяха някак безжизнено на своите клони.

Наоколо витаеше усещането за гибел и смърт, а зелената светлина изведнъж бе придобила бронзов отенък. Цареше безмълвие.

Дънкан панически се огледа. Нямаше къде да се скрие.

Скунът налетя преди да е направил и крачка и стихиите стремително се развихриха. Въздухът бе задръстен с летящи листа и камъни. Дърветата пукаха, чупеха се, мятаха се във въздуха. Вихърът повали Дънкан на колене. Той се помъчи да се изправи, припомняйки си с неподозираня яснота врящата фурия на стихиите, лудия водовъртеж на бронзовата мъгла и мятащите се като във въртоп дървета, които бе наблюдавал вчера.

Той успя да се изправи наполовина, но се препъна, дращейки по земята, опитвайки се да се изправи отново, докато в главата му един настойчив глас му крещеше да бяга, а друг глас го съветваше да си лежи на земята и да се зарови колкото може по-добре.

Нещо го блъсна отзад и той се просна на земята, затискайки пушката под себе си. При падането силно удари главата си, всичко се завъртя пред очите му, а лицето му се покри с кал и разпокъсани листа.

Опита се да изпълзи, но не успя, защото нещо бе заклещило глезена му и го притискаше към земята. Той задраска с трескави пръсти, опитвайки се да изчисти мръсотията от лицето си, плюейки с отвращение.

Във въртящия се пред очите му свят, той забеляза нещо тъмно и възпълно да се носи право към него. Той с изненада установи, че това е Сита и съобрази, че само след секунда тя ще се стовари върху него.

Той закри лицето си със свита в лакът ръка, за да смекчи удара от носещата се като вихър Сита.

Но тя не стигна до него. На по-малко от ярд от Дънкан земята се разтвори и я погълна.

Вихърът престана също така внезапно, както бе започнал. Листата увиснаха безжизнено, а горещината отново смазваше всичко. Скунът налетя, удари и отмина.

Само няколко минути, а може би и секунди и за толкова малко земята бе изравнена, а изтръгнатите дървета, лежаха натрупани накуп.

Дънкан се повдигна на лакът и се опита да разбере какво се бе случило с крака му. Той видя, че е притиснат от едно повалено дърво.

Няколко пъти направи опит да го измъкне. Безсмислено. Кракът му бе хванат като в капан от два клона, забили се в земята и сключващи прав ъгъл помежду си.

Кракът му за сега не бе наранен, но Дънкан изобщо не го усещаше. Той се опита да раздвижи пръстите, но не усети нищо.

Избърса потта от лицето си с ръкава на ризата и се опита да се пребори с паниката, надигаща се в него. Най-лошото нещо, което може да се случи на човек в неговото положение е да се остави на паниката да го победи. Това, което трябваше да направи беше да се опита да прецени ситуацията, да намери най-правилния изход от положението и след това да се опита да го осъществи.

Дървото изглеждаше тежко, но той ще се опита да се справи с него, макар че съществуваше опасност при превместването ствола да се забие още по-дълбоко и да смаже крака му. В момента двата клона, захванали като вилица глезена му не позволяваха на дървото да се стовари с цялата си тежест върху него.

Най-доброто, което можеше да направи, реши той, е да издълбае земята под крака си и да се опита да го измъкне.

Той се извърна и започна да копае земята с пръстите на едната си ръка. Но под тънкия хумусен слой той се натъкна на твърда каменна порода и пръстите му безпомощно се плъзнаха по нея.

С голяма тревога той започна да изследва земята, изравяйки хумуса. Нямаше нищо друго освен скали — някакъв отдавна заровен камък, чийто връх лежеше непосредствено под почвения слой. Кракът му бе хванат като в капан между тежкото дърво и масивния камък и сигурно заклещен от клоните, спускащи се от двете страни на камъка и забити дълбоко в земята.

Той се облегна назад върху лакътя си. Очевидно не ще може да направи нищо с дълбоко заровения камък. Това, което би могъл да се опита да направи, за да реши своя проблем, бе да се опита да отстрани дървото.

За да успее да отмести дървото щеше да има нужда от лост, и той имаше хубав, як лост — своята пушка. Срамно е, помисли си той с кисела гримаса, да използува оръжието си с такава цел, но нямаше избор.

Той работи около час, но без успех. Дори използувайки пушката като лост, той не успя да отмести дървото.

Облегна се назад победен, дишайки тежко, облян в пот.

Той зажумя от силната слънчева светлина.

Е, добре, Сита, помисли си той, в края на краищата ти спечели. Но трябваше скуна да се намеси. С всичките си трикове ти не успя да направиш нищо, докато…

Тогава той изведнъж се сети.

Изправи се бързо.

— Сита! — извика той.

Сита бе паднала в дупката, която се бе отворила в земята. Дупката бе на разстояние около една ръка от него и малки камъчета от ръба и все още се ронеха долу.

Дънкан силно протегна тялото си, простряно върху земята и погледна в дупката. Там, на дъното, бе Сита.

Това бе първият път, в който той бе имал възможност да я разгледа както трябва. Невероятно същество, тя бе като скроена от парчета с най-различна форма. На пръв поглед изглеждаше като нещо напълно нефункционално, по-скоро камара парцали захвърлена на земята, отколкото животно.

Направи му впечатление необичайната форма на дупката. Доста хитроумно конструирана яма, горната част на която бе четири фута в диаметър, който се увеличаваше около два пъти надолу и след това пак се стесняваше. По форма наподобяваше бутилка, със скосени в горната си част стени, така че всеки, който падне вътре, да не може да се измъкне. Всеки, попаднал в тази яма, оставаше неин пленник завинаги.

Именно това бе лежало под необичайно гладката повърхност, разделяща отпечатъците от стъпките на Сита. Животното бе работило усилено през цялата нощ, за да я изкопае, след това бе пренасяло изкопаната пръст надалеч от ямата. Накрая бе изградило тънкия маскировъчен слой отгоре. Свършвайки си работата, то се бе върнало обратно, за да остави следите, отчетливи и ясни, предназначени да го заблудят и се бе скрило, за да наблюдава резултатите от упорития си и таен труд, за да види как движещият се по следите и човек ще попадне в ямата.

— Хей, приятелко, — викна Дънкан. — Как си?

Сита не му отговори.

— Скъпа приятелко, — продължи той, — винаги ли си живяла в подобен лукс?

Но Сита пак не отговори.

Нещо подозрително се извършваше с нея. Тя като че ли се разпадаше на части.

Дънкан наблюдаваше очарован и ужасен как Сита се разпада на хиляди движещи се клъбца, които се разтичаха и се закатериха нагоре по хлъзгавите стени на ямата, но се сгремолясваха надолу придружени от пясъчен дъжд.

Някъде по средата на припкащите кълбенца имаше нещо крехко, приличащо досущ на скелет, нещо което пулсираше с пулса на живота, светейки с равномерна виолетова светлина.

Писукащите дребосъчета препускаха по ямата с леко тупуркане на припкащите си крачета и едва когато очите на Дънкан привикнаха към сумрачната тъмнина на ямата, той можа да различи формите на някои от тях. Там имаше малки кресливци, донаванчета, птичета-триони, дяволчета-убийци и други подобни.

Дънкан закри очи с ръка, след което пак ги откри. Малките личица бяха все още там. Те гледаха нагоре към него, като че го молеха за нещо, със светещи бели зъбки и въртящи се белтъци на очите.

Повдигаше му се, в стомаха си усети кисело-горчивия вкус на напиращо отвращение, но той бързо го подтисна, спомняйки си първия ден във фермата, преди да предприемат преследването.

„Аз мога да преследвам всичко освен кресливци, донавани, дългорози и птици-кокилари“ — бе казал Сипар тържествено, — „те са моите табута“.

И Сипар бе тяхно табу, той не се страхуваше от донаваните. Само че Сипар бе обхванат от нещо като страх от кресливците тогава през нощта, тъй като, както каза туземецът, те биха могли и да забравят.

Да забравят какво?

Да забравят майката — Сита? Да забравят пъстрото котило, в което бяха прекарали своето детство?

Това бе може би единственото обяснение за припкащите в ямата животинки и извън всяко съмнение, това изцяло обясняваше загадката, с която Шотуел напразно си блъскаше главата от толкова години.

Странно, каза си той. Добре де, може и да е странно, но какво значение има, щом върши работа. Така че жителите на планетата бяха безполови, защото полът не им бе необходим — и какво лошо имаше в това. А освен това, каза си Дънкан, това им спестяваше много вълнения. Няма семейни кавги, никакви любовни триъгълници, нито борба за самката. Вярно е, че това ги лишава от много вълнуващи преживявания, но в замяна им дава съвършено спокойствие.

И тъй като няма пол, Сита е един вид планетарната майка — даже нещо много повече от майка. Сита най-вероятно бе баща-майка, инкубатор, дойка, учител и много други неща събрани на едно място.

В повечето случаи това е за предпочитане, помисли си той. Естественият отбор отпада, екологията може дабъде контролирана в значмителна степен и даже мутациите могат да бъдат предмет не на проста случайност, а направлявани целенасочено.

Благодарение на това се получава едно планетарно единство, непознато на нито един от другите светове. Всеки на тази планета е в родствени връзки с останалите. Това бе планета, на която човекът или който и да е друг чужденец трябва да се научи да действува по-предпазливо. Защото не е изключено, при непредвидени обстоятелства да влезе в стълкновение с една действуваща с обединени усилия планета, всички форми на живот на която се сплотяват срещу нашественика.

Щъпукащите нагоре-надолу по ямата дребосъчета накрая се предадоха; върнаха се обратно, всяко на своето място, скупчвайки се около пулсиращия скелет и Сита отново придоби първоначалния си облик. Също като че ли, помисли си Дънкан, кръвта, нервите и мускулите след кратка почивка се бяха върнали отново към първоначалната форма на звяра.

— Какво ще правим сега, господине?

— Ти би трябвало да знаеш по-добре, — каза и Дънкан, — ти си тази, която изрови ямата.

— Първо се разпаднах, — каза Сита, — една част от мен изкопа ямата, а другата част, която остана горе, ме измъкна, когато работата бе свършена.

— Удобно, — изръмжа Дънкан.

Наистина голямо удобство. Това се бе случило и когато той бе стрелял по Сита, тя се бе лазделяла на съставните си части и изчезвала. И в онази нощ край вира тя го бе шпионирала пак под формата на всичките свои отделни части, безопасно скрита в храстите.

— Ти си в безизходно положение, същото е и с мен, каза Сита. — И двамата не можем да се измъкнем и ще умрем тук. Това е естествен завършек на нашата връзка. Не мислиш ли и ти така?

— Аз ще те измъкна, — каза Дънкан уморено. — Не воювам с деца.

Той придърпа с болка пушката към себе си и откачи ремъка и от ствола. Внимателно спусна оръжието за ремъка, все още прикрепен за дулото надолу в ямата.

Сита се изправи на задните си лапи и го хвана с предните.

— А сега полека, — предупреди я Дънкан. — Много си тежка и не съм сигурен дали ще мога да те удържа.

Но той нямаше от какво да се безпокои. Малките се отделиха и с мъка се закатериха нагоре по пушката и ствола. Те достигнаха протегнатите му ръце и заприпкаха нагоре по тях, дращейки с нокти. Малки ухилени кресливци, комични птици-кокилари и големи колкото мишки дяволчета-убийци, които се зъбеха насреща му, катерейки се нагоре. И малки захилени бебета-туземчета, почти вече деца, малки копия на напълно-израснали хуманоиди. И фаталните донавани също подскачаха бързо нагоре.

И накрая Сита, така смалена, станала почти като скелет на пуйка за празника на Благодарността, дори и по-малка, се изкатери непохватно по пушката и ствола към своята безопасност.

Дънкан изтегли пушката, изви се и седна.

Пред погледа му Сита отново се събра.

Той наблюдаваше очарован как неспокойните малки същества, тези миниатюрни представители на живота на планетата се тълпяха и гъмжаха като пчелен кошер, като всяко заемаше точно съответствуващото му място, формирайки животното като цяло.

И сега Сита бе завършена. Тя наистина не беше много голяма, не по-голяма от лъв.

„Тя е толкова малка, съвсем млада…“

Съвсем младо котило, почти кърмачета, ако думата кърмачета можеше изобщо да се употреби в случая и то с грубо приближение. Сита щеше да расте с месеци и години заедно с растежа на всяко отделно свое дете, докато станеше исполински голяма.

Тя стоеше тук, гледаше Дънкан и дървото, което го бе притиснало.

— А сега можеш да ми направиш и ти една услуга като отместиш дървото, тогава между нас двамата …

— Много лошо, — каза Сита, обърна се и побягна.

Той я гледаше как се отдалечава.

— Хей, — извика той.

Но тя не се спря.

Той грабна пушката и я вдигна почти до рамото си, когато се сети, че е абсолютно безполезно да стреля по Сита.

Той остови пушката на земята.

— Мръсно, неблагодарно, измамно, …

Той спря. Какъв смисъл имаше да се ядосва. Когато си натясно трябва да направиш всичко, което можеш. Да обмислиш проблема, да набележиш най-подходящите пътища за разрешаването му, но в никакъв случай не трябва да се паникьосваш.

Той сложи пушката в скута си и започна да закачва ремъка и тогава видя, че цевта бе натъпкана с пясък и пръст.

Той се вцепени за момент, като си помисли какво щеше да стане, ако бе изпълнил намерението си да стреля по Сита. Така натъпкана, пушката щеше да експлодира в ръцете му.

Той бе използувал пушката си като лост, нещо което не биваше да се прави с оръжие, защото бе най-сигурния начин то да бъде погубено.

Дънкан потърси наоколо, намери едно клонче и започна да мушка с него в запушеното дуло, но пръстта бе така плътно натъпкана навътре, че усилията му се оказаха напразни.

Той захвърли клончето и започна да търси друго, по-здраво, когато усети някакво движение в разположените в съседство храсти. Той се взря по-внимателно, но не откри нищо подозрително и започна отново да търси. Намери един по-здрав клон и тъкмо започна да чисти дулото с него, когато отново му се мярна нещо.

Обърна се. На не повече от двадесет фунта от него бе приклекнал един кресливец с увиснал език и ухилено лице.

Точно в края на туфата храсти се бе разположил и друг, там където бе усетил движението за пръв път. Той усещаше присъствието и на други, чуваше незабележимото им движение. Всред бъркотията на нападалите дървета той чуваше топуркането на техните крачета.

Палачите се появиха, помисли си той.

Сита не си бе губила времето напразно.

Той вдигна пушката, потупа чевръсто цевта и о падналото дърво, опитвайки се да изчисти отвора от задръстването. Но положението не се промени, цевта си остана запушена.

В края на краищата нямаше никакво значение, щеше да стреля каквото и да се случеше и да приеме съдбата си такава, каквато е. Той нагласи управлението на автоматично и вдигна дулото.

Вече шест кресливци се хилеха насреща му и не бързаха да предприемат каквото и да било. Той им беше сигурен. Щеше да си остане на мястото, когато и да се решат да го нападнат.

Той усещаше и множество други, скрити в храстите. Бяха го обкръжили отвсякъде. Само да тръгнат и с него беше свършено.

— Няма да ви се дам лесно, джентълмени, — каза им той.

Учуди го спокойствието, което го бе обхванало. Сега, когато картите бяха свалени разсъдъкът му бе станал хладен и пресметлив. Това трябваше да се очаква.

Преди време често си бе мислил как ли би се чувствувал човек, ако се изправи лице с лице срещу пробудилата се и обединена за съвместни действия планета. Може би точно това в миниатюра ставаше сега с него.

Вероятно Сита бе разпратила навсякъде заповедта: „Този човек там трябва да бъде убит! Идете и го направете!“

Сигурно е точно така, защото Сита е могъща. Тя е съзидателната жизнена сила, създаваща и повеляваща, хранилище на жизнения потенциал. Жизнените процеси на планетата са изцяло зависими от нея.

Тя не е единствената, разбира се. Вероятно планетата бе разделена на семейни райони с планетарни сфери на влияние и отговорност, като всяка една от тях притежава върховно могъщество в своя собствен район.

Монизъм, помисли си той с кисела усмивка, монизъм достигнал съвършенство.

Ако човек се замисли обективно, това не бе чак толкова лоша система. Но обстоятелствата, в които се намираше той не му позволяваха да бъде обективен.

Кресливците бавно стесняваха кръга около него като леко повдигаха и изтласкваха задничетата си напред.

— Няма да ви позволя да ме доближите, чудовища, — изкрещя Дънкан. — На не повече от два фута, ей там, до скалата, и ще си получите дозата смърт.

Той би се справил успешно с шест от тях, разбира се, но изстрелите щяха да бъдат сигнал за генерално настъпление на останалите, които се криеха по храстите.

Ако бе свободен, ако бе на крака, би могъл и да се справи. Но така прикаван нямаше никакъв шанс. Всичко щеше да приключи за по-малко от минута след като откриеше огъня. Това бе времето, което, по негова преценка щеше да може да издържи.

Шестте животинчета се примъкнаха по-плътно до него и той вдигна пушката.

Но те изведнъж се заковаха на място и не мръднаха повече. Ушите им се повдигнаха леко, като че ли се вслушваха в нещо и усмивката изчезна от лицата им. Започнаха неловко да се въртят неловко придобиха виновен вид и се отдалечиха бързо, скривайки се от погледа му.

Дънкан наостри уши, но не можа да чуе нито звук.

Отсрочка, помисли си той. Но до кога? Нещо ги бе изплашило, но всеки те момент можеха да се върнат. Трябваше да се маха от тук и то колкото може по-бързо.

Ако намери по-дълъг лост ще може да премести дървото. Имаше един клон, стърчащ откъм върха на поваленото дърво, който беше напълно подходящ за целта. Диаметърът му бе почти четири инча в основата си.

Дънкан измъкна ножа от колана си и го погледна. Прекалено малък е, помисли си той, за да може да отсече четириинчов клон, но това бе всичко, което притежаваше.

Когато човек е в безнадеждно положение, когато целият му живот зависи от това, нямаше място за колебание. Той се опита да достигне мястото, където клонът стърчеше от дървото. Като изви тялото си притиснатият крак изрази протест чрез внезапна остра болка. Той стисна зъби и се оттласна още малко нагоре. Болката преряза крака му отново, а той бе все още на инчове от клона.

Направи още един безуспешен опит и се отказа. Лежеше запъхтян на земята и мислеше.

Оставаше му само едно. Трябваше да се опита да направи бразда в ствола на дървото точно над крака си. Това бе почти невъзможно, защото да се реже обвития с листа и твърди жили ствол бе предварително обречено на неуспех.

Друг изход бе да отреже крака си, но това бе още по-невъзможно. Щеше да загуби съзнание преди да е свършил работата докрай.

Той знаеше, че всичко е безполезно. Не можеше да направи нито едното, нито другото. Не можеше да направи абсолютно нищо.

Той щеше да си стои тук и да умре. Там, във фермата след ден-два Шотуел щеше да организира търсене. Но Шотуел нямаше да може никога да го намери, а кресливците по залез, ако не и по-рано щяха да се върнат.

Той се изсмя рязко и гърлено — смееше се на себе си.

Сита го бе победила. Тя се бе възползувала от човешката слабост, за да спечели и след това пак се бе възползувала от същата тази човешка слабост, за да си отмъсти с ярост и злоба.

Какво можеше да очаква в края на краищата? Не може да се иска от Сита да има етика като човешката. Понякога и човешките постъпки могат да изглеждат в очите на някой иноземец алогични и неблагодарни.

Той отново потърси клонче и поднови чистенето на отвора на цевта на пушката.

Някакво изтрещяване го сепна. Когато се обърна, видя Сита. Зад нея гордо пристъпваше един донаван.

Дънкан запокити клончето и вдигна оръжието.

— Не! — извика Сита остро.

С тежки стъпки донаванът се насочваше право към него и Дънкан усещаше как кожата на гърба му настръхва. Гледката бе ужасяваща. Нищо не бе в състояние да устои пред това животно. Кресливците се обръщаха и побягваха, щом го чуеха на десетки и повече мили разстояние.

Донаванът е бил наречен така на първия човек, за когото се знаеше, че е бил убит от него. А той е бил само един от многото. Списъкът на жертвите на звяра бе дълъг и не е чудно, мислеше си Дънкан. За пръв път го виждаше толкова отблизо и се вледени от страх.

Донаванът представляваше странна смесица от слон, тигър и мечка гризли. Козината му бе напълно като на гризли. Той бе най-жестокият изтребител, пръквал се някога във вселената.

Дънкан отпусна пушката. Нямаше никакъв смисъл да стреля. Само с два скока животното щеше да го връхлети.

Ако не се бе дръпнал навреме, донаванът щеше да го стъпче. Навел огромната си глава, звярът удари падналото дърво така, че то изхвърча на ярд или два. Донаванът продължи да се носи напред. Огромният му мускулест задник се метна в храстите и изчезна от погледа.

— Сега сме квит, — каза Сита. — Трябваше да търся помощ.

Опита се да свие крака си, но не усети стъпалото. Използувайки пушката като бастун, той се изправи. Реши да стъпи, но изкрещя от болка в пострадалия крак.

Той се подпря на пушката и се обърна с лице към Сита.

— Благодаря ти, приятелко, — каза той. — Не мислех, че ще го направиш.

— Няма да ме преследваш вече, нали?

Дънкан поклати глава.

— Само съм за лов в това състояние. Ще трябва да се прибирам.

— Вуата ли бе причината да започнеш да ме преследваш?

— Вуата е моето средство за преживяване, — каза Дънкан. — Не мога да те оставя да я ядеш.

Сита стоеше тихо и Дънкан я наблюдаваше известно време, след което се обърна. Използувайки пушката като патерица, той си тръгна накуцвайки.

Сита побърза да го настигне.

— Какво ще кажеш да сключим договор, господине? Аз няма да закачам вуата, а ти няма да ме преследваш. Това е честно, нали?

— Това ме устройва напълно, — каза Дънкан. — Значи се разбрахме.

Той протегна ръка и Сита я пое с лапата си. Здрависването им беше някак непохватно, но много тържествено.

— Сега, — каза му Сита, — аз ще те изпратя до фермата, — в противен случай кресливците ще те нападнат преди да си напуснал пределите на гората.