Светът, който не може да бъде

IV

Сега вече това бе нещо много повече от лов. Това бе нож, насочен право в гърлото, да убиеш или да бъдеш убит. Връщане назад вече не можеше да има. Преди това може би, но сега в никакъв случай. Това не бе вече спорт и нямаше да има пощада.

— Това е, което винаги ме е привличало — каза си Дънкан.

Той прекара ръка по цевта на пушката, вглеждайки се в преливащите отблясъци на полудневното слънце върху металната повърхност. Само още един изстрел, помоли се той. Дай ми възможност само за един изстрел по нея. Този път няма да сгреша. Този път няма да се посрамя и да оставя само няколко късчета окървавено месо и козина.

Той зажумя с очи в жарката мараня, която се издигаше над реката, гледайки Сипар, който вървеше приведен покрай реката.

Туземецът се изправи и се отправи към него.

— Преминала е реката, — каза той, — вървяла е нататък докъдето е могла, след което е преплувала отсреща.

— Сигурен ли си? Тя е в състояние да премине оттатък, за да ни заблуди, че е на другия бряг и след това да доплува обратно на този.

Той се взря в пурпурно-зелените дървета оттатък реката. Да се движат вътре в гората щеше да бъде адски трудно.

— Може да огледаме още веднъж, — съгласи се Сипар.

— Добре. Ти ще вървиш надолу по течението, а аз нагоре.

След около час те се върнаха обратно там, откъдето бяха тръгнали. Не бяха успели да открият никакви следи. Почти нямаше съмнение, че Сита бе преплувала реката.

Двамата стояха един до друг, загледани в гората.

— Ние отидохме твърде далеч, господине. Вие сте много смел, щом се осмелявате да преследвате Сита. Вие не се боите от смъртта.

Що за детински бръщолевения, страх от смъртта, каза си Дънкан. Освен това зависи кой как гледа на нещата. Аз, например, изобщо не възнамерявам да умирам.

Те се гмурнаха в потока. Дъното постепенно се снишаваше и трябваше да плуват не повече от стотина ярда. Когато стигнаха брега, те отмалели се отпуснаха на земята.

Дънкан огледа пътя, който бяха изминали. На изток сипеят се очертаваше като тъмно-синьо петно на фона чистото бледосиньо небе. А на два дни път от тук лежеше фермата и полето, засято с вуа, но те му изглеждаха неизмеримо далечни. Губеха се във времето и пространството, като че принадлежаха на друг свят, на друго съществуване.

Целият му предишен живот избледня и изглеждаше някак незначителен и забравен, като че именно настоящето бе единственото, което има значение, а всички часове и минути до сега, всяко вдишване и издишване, всеки удар на сърцето, мигове на сън или бодърствуване са били подготовка единствено за този единствен миг, тук при този поток, с пушката, сляла се сякаш в едно с ръката му и острата жажда за мъст, пронизваща мозъка.

Сипар се изправи и започна да броди покрай потока. Дънкан седна и го загледа.

Изплашен е до смърт, помисли си той, но все пак остана с мен. В оная първа нощ край огъня, той бе казал, че ще остане до смъртта си и сигурно ще го направи. На Дънкан му бе трудно да разгадае психиката на тези странни същества, начинът им на мислене, чувствата, които ги вълнуват, какви етични норми, какъв тип вяра и убеждения формират начина им на живот.

Най-лесното за Сипар би било да изостави следата и да се закълне, че не може да я намери. Дори още в самото начало можеше да откаже да тръгне. Въпреки страха си той все пак тръгна. Макар и неохотно, но бе вървял по следата. Без каквато и да е нужда от вярност и лоялност, той бе и верен, и лоялен. Но на какво всъщност бе верен Сипар? На него, иноземеца и нашественика, на себе си или може би, а това изглеждаше невероятно, на Сита.

Интересно какво ли си мисли Сипар за мен, запита се той, или може би по-точно какво аз трябва да мисля за него. Има ли някаква допирна точка помежду ни? Или сме обречени завинаги да останем чужди един на друг и разделени въпреки общата ни принадлежност към хуманоидите.

Дънкан постави пушката на коленете си, поглади я ласкаво, отстранявайки всяка прашинка от повърхността и. Тя бе неразривна част от него, инструмент на неговото безсмъртие, израз на предопределението му да проследи и убие Сита.

Само един шанс, молеше се той. Само една секунда, дори по-малко, за да успея да се прицеля надеждно. Това е всичко, което искам, всичко, от което се нуждая, всичко, за което моля.

След това би могъл да се върне към дните, които бе оставил зад гърба си, към фермата и полето, към обвития в мъгла друг живот, от който бе откъснат по такъв мистериозен начин, но който след време несъмнено щеше да придобие отново реален смисъл.

Сипар се върна.

— Намерих следата.

— Добре, — каза Дънкан и стана.

Те загърбиха реката и навлязоха в гората. Там жегата бе още по-безжалостна. Това бе някаква влажна, задушна горещина, която обвиваше плътно телата им като с мокро одеало.

Следите бяха необичайно ясни и отчетливи. Изглежда Сита бе променила намеренията си, решавайки да набира преднина без да използува тактиката на прикриване на следите си. Вероятно очакваше преследвачите и да загубят повече време около реката, надявайки се да увеличи дистанцията помежду им и да използува натрупаният запас от време за да може да подготви както трябва следващия си мръсен трик.

Сипар се спря и изчака Дънкан да го настигне.

— Бихте ли ми дали ножа си, господине?

— За какво ти е? — в гласа на Дънкан имаше колебание.

— Влезе ми трън в крака, — каза туземецът. — Трябва да го извадя.

Дънкан извади ножа от колана си, подхвърли му го, а Сипар се протегна и ловко го улови.

На устните му трепна лека усмивка и като гледаше Дънкан право в очите, туземецът преряза гърлото си.