Светът на не-А

XXVI

Енергийният взрив, стимулирал го да провери своето местоположение, утихна. Госейн седна тежко. Действието не беше съвсем доброволно. Ръцете му трепереха. Чувстваше слабост в колената.

Вече бе забелязал, че е тъмно. Сега го установи с нова сила. Мрак! Нескончаем, пресован мрак, който тегнеше над очите му и проникваше в мозъка. Мъжът усещаше дрехите си върху кожата и натиска на студения под. Но в тази нощ това можеха да бъдат само странни гъделичкания, преживявани от някакво създание без плът. В еднообразната чернота думите вещество, човешко или нечовешко бяха почти лишени от смисъл.

— Ще изтърпя две седмици без храна, три дни без вода — прошепна Джилбърт.

Каза си, че не е чак толкова безпомощен въпреки спомена за дългите с мили слепи проходи. Защото онези не биха фокусирали скъпоценна електронна лампа върху произволна част от тоя тунел във венерианското дърво. Сигурно бе близо до някое специално място, лесно достъпно от точката, в която се намираше той.

Госейн се готвеше да стане, когато изведнъж осъзна важността на случилото се. Преди десетина минути беше на Земята, а пък в момента — на загадъчната втора планета.

Какво му бе обяснил Прескот? „Ако две енергии могат да бъдат синхронизирани на приблизителна еднаквост до двайсетия десетичен знак, по-голямата ще пресече празното пространство между тях, сякаш то не съществува, макар че свързването се получава с крайни скорости.“

Включените тук параметри бяха неограничени за всички практически цели в рамките на Слънчевата система. Госейн започна да се чувства по-добре. Деформаторът беше настроил високоорганизираното съединение (тоест неговото тяло) на този скромен участък от тунела в дървото. И ето че „по-голямата“ енергия бе послужила за мост през пространствената ниша за „по-малката“.

Човекът се привдигна и помисли: „Е, да, аз съм на Венера, където исках да бъда.“ Духът му подскочи рязко. Въпреки всичките си грешки той продължаваше да бъде в безопасност, продължаваше да върви напред. Знаеше много неща и даже неизвестното му се стори достижимо. Обаче трябваше да гледа по-задълбочено, да извлече допълнителни абстракции от действителността, да подобри своите наблюдения поне с един десетичен знак. Тогава булото щеше да падне, а мистерията — разбрана.

Подобни изводи бяха достатъчно широки по обхват, за да възбудят интеграционната пауза на неговата нервна система. Джилбърт се успокои още повече.

Той си спомни за метала, о който се спъна, когато първия път се опита да се изправи на крака. Откри предмета за секунди дори в смолистия мрак. Бе деформаторът… както почти очакваше. Пръстите му предпазливо докоснаха подред всяка от четирите ъглови електронни лампи. Натисната все така беше четвъртата лампа. Госейн се колебаеше. Апаратът бе настроен от хора, които имаха свои собствени цели. Някои части бяха конструирани тъй, че да пречат на Игралната Машина, но няколко със сигурност биха могли да го транспортират до други краища в Слънчевата система, да речем, до ключови центрове на бандата — военни щаб-квартири, тайната им галактическа база или складове за атомни торпеда.

Възможностите го стреснаха. О, те не бяха за този момент. Не бе настъпило времето да поема рискове, нито да провежда експерименти. Колкото по-скоро се махнеше оттук, толкова по-добре.

Внимателно взе устройството и потегли в тъмнината.

„Ще вървя хиляда крачки в едната посока — реши Джилбърт, — а после ще се върна и ще измина хиляда в обратната.“ Това щеше да го доведе близо до мястото за „приземяване“ на бандюгите. Едва ли биха го разположили на по-голямо разстояние.

Когато сви в поредния остър завой на тунела, след приблизително двеста ярда той забеляза мъждиво сияние. Направи още три завоя. Дори тогава светлината, макар вече ярка и право отпред, изглеждаше без източник. Госейн обаче видя върху фона й силуета на ограда. Остави деформатора и с любопитство се придвижи нататък. В последния миг се отпусна на ръце и колена. Секунда по-късно се взираше между пречките на оградата. Под него имаше метална яма. Очертанията й проблясваха от десетките атомни лампи, греещи силно на равномерни интервали от огромните, извити надолу стени. Кухината зееше, дълбока около две мили и широка една. Половината от далечния й край бе заета от някакъв кораб. Той беше от онези, които хората на Земята можеха да зърнат само в най-безумните си представи. Инженерите му, щастливи след седмиците на задълбочен размисъл върху 90-футовите чертежи на обикновени слънчеви ракети, може би си бяха отишли у дома и казали на своите съпруги: „Сега възнамерявам да се ангажирам за петстотин години и да започна с милион помощници да съставям плановете за междузвезден лайнер с дължина две мили.“

Чудото в ямата бе горе-долу с такива размери. Искрящият ребрест корпус се издигаше сякаш гръб на акула до (както му се стори) сто фута от тавана. И друг космолет със същата големина би могъл да бъде поставен до него, но в подобен случай двата щяха да запълнят цялата ширина на кухината.

Разстоянието правеше подробностите неясни, ала даже тъй Госейн успя да види мънички фигури, тълпящи се под масивния корем на кораба. Те, изглежда, имаха връзка с нещо под земята. През кратки интервали групи ситни форми изтичаха от една дълга линия, като че елеватори идваха от по-долни етажи и тук освобождаваха своя товар. Мъжът наблюдаваше по диагонал този мравуняк. Миниатюрните тъмни създания, пълзящи върху метала, трябва да бяха отдалечени поне на хиляда ярда.

Внезапно Госейн забеляза, че звездолетът се готви за старт. Дребните фигурки отдолу се катереха по стъпалата в него. Стотина силуета се движеха, без да се качват. От тях достигаха смътни пулсиращи звуци. И ето че над грамадното, силно осветено пространство на ямата увисна тишина. Джилбърт чакаше търпеливо.

Навън сигурно бе нощ. За изстрелването си такива колоси се нуждаеха от прикритието на мрака. Ей сега таванът щеше да започне да се разтваря. Отгоре навярно имаше поляна, която да замаскира хангара. Тя някак си щеше да бъде изтласкана встрани.

Докато чакаше, всички сияния изгаснаха. Това също пасваше. Те не биха искали нито лумен12 да проникне в небето. Чувствителни детектори трябваше да сондират хоризонта, за да се уверят, че никакви робоплани или пък други самолети на системата не го пресичат в момента. Но корабът бе този, който оживя, а не таванът.

Бликна крехко общо излъчване, очертавайки всеки квадратен фут от неговото тяло. Светлината беше зеленикава подобно нефрит13 и толкоз слаба, че лунната би била ярка като слънчевата до нея. Тя почна да трепка и изведнъж причини болка в очите му.

Госейн си спомни, че деформаторът му бе въздействал по същия начин. „Корабът! — помисли той. — Бил е настроен на планетна база от някоя друга звезда. Въобще няма да се отвори никакъв капак.“ Умственото и зрителното напрежение отминаха така бързо, както се бяха появили. Зеленикавата магия примига и угасна.

Огромният лайнер беше изчезнал.

Мъжът взе отново устройството и тръгна край оградата по ръба на ямата. Не бе сигурен какво търси. Явно му липсваше желание да слиза долу в нея. Някъде наблизо трябва да имаше път, който да води вън от тия дървесни корени. Стълбище, асансьор, нещо.

Оказа се асансьор. По-скоро редица шахти с кабинки в две от тях. Госейн пробва дръжката на първата врата. Тя се разтвори с безшумно плъзгане. Смело влезе вътре и изследва апаратурата за управление. Беше по-сложна, отколкото очакваше. Там лъщеше плот с електронни лампи, ала не откри никакъв команден лост. Човекът почувства как кръвта се дръпва от лицето му, когато осъзна какво бе това. Ами да, транспорт от типа на странния деформатор. Не вървеше само нагоре и надолу. Можеше да се движи във всяка от — той преброи стъклените кълба — цели дванайсет посоки.

Джилбърт изстена и се наведе, за да проучи внимателно стрелките. Тогава забеляза с облекчение, че всички лампи са оформени така, че да сочат в различни направления. Ето, една указваше право нагоре. Изобщо не се поколеба. Дори да го заловяха мигновено, налагаше се да рискува и приеме тази опасност. Пръстите му докоснаха електронната лампа и я натиснаха в гнездото й.

Сега Госейн се опита да улови усещането. Обаче анестезията, която замъгляваше неговите сетива, въздействаше и на мозъка. Щом погледът му се проясни, видя, че сцената навън се е изменила.

Намираше се съвсем определено в някакво дърво. Отвъд прозрачната врата на кабинката възникна неполирана природна „стая“. В нея се разливаха лъчи от по-високо разположено отверстие. Помещението бе твърде грубо и криеше голям брой тъмни ъгли.

Джилбърт Госейн потули деформатора и сетне предпазливо се изкачи към отвора. Коридорът се издигаше стръмно пред него и непрекъснато се стесняваше. По средата на пътя установи, че няма начин да промуши устройството. Макар и шокиран, мъжът реши да не променя своите планове. Беше длъжен да се свърже с венерианците. По-късно с тяхна помощ би могъл да се върне за апарата.

През последната третина от изкачването той използва ръцете си, хващайки се за стърчащите краища на изсъхнало гнило дърво, за да се придвижва напред. Госейн излезе върху по-нисък главен клон от титаничен ствол. Отворът тук беше едва два пъти по-широк от тялото му, неравно оформен и приличаше на естествен. Вероятно бе един от стотиците в дънера и затова трябваше добре да запомня всичко по-характерно.

Вече забеляза, че отляво има поляна — може би върху ямата-хангар. От противоположната страна се простираше гъста великанска гора. Човекът запамети отличителните белези на местността и после тръгна по клона, на който бе излязъл и който на около осемдесет ярда оттук се свързваше с еднакво масивен „събрат“ от друго дърво. Почувства трепетно вълнение, щом го видя. Движението горе бе таламусно удоволствие. Венерианците сигурно се отдаваха често на него заради чисто животинско забавление. Трябваше да бъде нащрек поне в продължение на пет мили, докато първо свърши гората, а пък тогава…

Беше изминал няколко фута, когато кората отдолу се срути. Падна върху някакъв под. Дългият капак над главата му мигновено се затвори и той остана на тъмно. Отначало Госейн едва ли усети липсата на светлина, понеже при сблъсъка с гладкия под последният се наведе коварно на 50, 60, 70 градуса. Джилбърт направи отчаян скок. Пръстите му задраскаха по хлъзгавата дървесина, после се отплеснаха. Ето че отново се блъсна силно в пода и се стрелна по стръмното нанадолнище. Пътуването не трая дълго, но резултатите бяха необхватни.

Заловиха го.

Госейн нямаше никакво намерение да се отказва. Опита да се удържи на крака дори по време на плъзгането, борейки се да се върне, преди клопката да иде обратно на мястото си, недосегаема за него. Не успя. По време на своето рязко мятане той чу как подът щракна хищно. Въпреки това не миряса. Скочи до най-голямата височина, която позволиха силите му, и протегна ръце в тъмнината, обаче хвана само въздух. Този път се стегна при падането и се приземи, запазил равновесие и съзнаващ, че ако съществува някакъв път за бягство, трябва да го открие за броени минути. Твърде напрегнат, за момент се насили да остане спокоен, да оформи не-А корово-таламусната пауза, да помисли.

Досега всичко изглеждаше автоматично. Частта от клона хлътна от неговата тежест върху нея. Подът се наклони по същата причина. Фактът, че такива капаци-капани дебнеха, беше потискащ. Щяха да се възбудят алармени сигнали. Мъжът бе длъжен да намери изход, преди някой да е дошъл или изобщо нямаше спасение!

Госейн се отпусна на колена и затършува бързо около себе си. Вдясно докосна пухкав килим. Пропълзя върху него и за секунди напипа скрин, маса, кресло и легло. Нечия спалня! Навярно имаше електрически ключ, може би настолна лампа. Ловката му мисъл, отдъхнала за малко тук, даде път на действието. Ключът на стената цъкна под пръстите му — така, приблизително три минути след първото си падане, той успя да види своя затвор.

Не беше лош. Двойното легло бе поставено в обширна кораловорозова ниша с лице към всекидневната, почти толкова голяма и тъй луксозна, колкото онази в апартамента на Кранг. Мебелировката беше от фино, красиво лакирано дърво. Наоколо висяха картини, но Джилбърт не се спря да ги оцени, защото неспокойният му поглед попадна върху някаква затворена врата. Откъм нея се чу звук. Бравата й щракаше.

Пленникът се дръпна назад, изваждайки своите оръжия. Щом крилото се отвори, той видя там да плава робопистолет, а гласът на Джим Торсън извика:

— Добре, Госейн. Хвърли всичко и се подчини на едно претърсване.

Нямаше какво друго да прави. Момент по-късно дойдоха пъргави войници, прибраха оръжията му и пистолетът се оттегли. През прага нахлу господин Торсън.