Светът на не-А

VII

Къщата, изглежда, беше болница. Имаше петнайсет допълнителни спални, всяка от тях комплектована със стандартно болнично оборудване. Лабораторията и хирургията бяха в сутерена. Госейн бързаше от стая в стая. Когато накрая се убеди, че наоколо липсват хора, почна да претърсва по-грижливо.

Почувства се неудовлетворен. Със сигурност занапред нямаше да бъде така лесно, както досега. Щом прегледа шкафовете с дрехи и претършува незаключените чекмеджета, той реши, че най-добрият план е да получи фактите, които искаше, и после да напусне това място. Колкото по-рано си отидеше оттук, толкова по-малък беше шансът на сцената да се появи и друг играч.

По време на целия обиск въобще не намери оръжие. Разочарованието от този неуспех изостри усещането му за опасност от външен източник. Пъргаво излезе на верандата пред дома и след туй мина отзад, за да провери с бърз поглед дали не идва някой. Тогава дойде ред на въпросите.

Имаше ги доста много.

Забави го пейзажът, понеже установи причината, поради която не е в състояние да види долината, лежаща отвъд двора. От ръба на терасата Госейн гледаше надолу към сиво-синята завеса на далечината. Хълмът, върху чието рамо бе построена болницата, на практика изобщо не беше хълм, ами по-нисък връх на планина. Дори забеляза къде свършва неговият наклон. Там също растяха дървета. Те се простираха на десетки километри и изчезваха в мъглявината на безкрая. В тази посока, доколкото успя да различи, нямаше никакви планини.

Сега вече стана ясно, че сградата можеше да бъде доближена само от въздуха. Наистина нищо не им пречеше да кацнат на разстояние миля или малко повече (сигурно и той е бил приземен така) и сетне да вървят пешком. Приближаването отгоре обаче беше важна стъпка в тоя процес, което не се оказа съвсем окуражаващо. В един момент небето би могло да бъде пусто с изключение на пепелявата атмосфера, а в следващия миг някакъв кораб, натоварен с членове на банда, да се спусне върху самата тераса.

Джилбърт Госейн пое дълбоко дъх и бавно издиша. Въздухът продължаваше да бъде дъждовно свеж, това го стимулираше да приеме опасността. Кротката мекота на климата успокояваше тревожното му съзнание. Той позволи на приятното усещане от деня да завладее тялото му. Бе невъзможно да определи дали е сутрин или следобед. Слънцето не се виждаше. Огромната височина на небосвода беше пресечена от облаци, почти скрити от мъглявостта на дебелата над хиляда мили атмосфера. Тишината бе тъй интензивна, че смайваше, но не плашеше. Във венерианската природа имаше някаква величественост, особен мир, който не можеше да се сравни с нищо преживяно от него до днес. Сякаш минутите бяха спрели да текат.

Настроението премина по-бързо, отколкото се появи. За Госейн бе от значение само времето. Онова, което ще научи за възможно най-краткото време, би могло да реши съдбата на Слънчевата система. За последен път претърси с поглед небето. После влезе вътре и се качи горе при своите пленници. Присъствието му тук беше пълна мистерия, ала чрез тях си запазваше поне отчасти контрол над положението.

Мъжът и жената лежаха свързани насред спалнята. И двамата бяха в съзнание и го наблюдаваха с безпокойство. Нямаше намерение да ги наранява, но нямаше да навреди да ги държи уплашени. Погледна ги замислено. В известен смисъл сега, когато бе готов да се съсредоточи върху тях, той ги виждаше под нов ъгъл.

Амелия Прескот беше чернокоса, слаба и красива в много зряла степен. Тя носеше къса блуза, шорти и сандали.

— Млади човече, надявам се, осъзнавате, че съм оставила вечерята на печката — бяха нейните първи думи, щом Госейн махна парцала от устата й.

— Вечеря ли? — потрепера неволно той. — Искате да кажете, че скоро ще бъде тъмно?

Жената се намръщи, обаче не отговори пряко.

— Кой сте вие? — попита тя вместо това. — Какво търсите?

Тези въпроси напомниха неприятно на госта, че той в общи линии не знае за себе си нищо повече от нея. Коленичи до съпруга й. Свали парцала от челюстите на Прескот и разгледа лицето му. Видяно от толкова близо, изражението му беше по-силно, отколкото очакваше. Само истинска вяра би могла да сложи такъв отпечатък върху чертите на човек. Проблемът бе дали неговите убеждения се кореняха в не-А, или силата му извираше от увереността, че един лидер следва да се развива.

Госейн смяташе, че коментарът на Джон Прескот за сполетялото го трудно положение ще разбули нещо от характера му. Бе разочарован. Мъжът лежеше, взирайки се, вече по-замислено, нагоре в него. Но не пророни нито дума.

Джилбърт погледна отново жената.

— Ако вляза във връзка, какво трябва да кажа, за да ми изпратят робоплан? — запита той.

— Че желаете това, разбира се — кимна Амелия, като сви рамена. После го изгледа със странно изражение на лицето. — Аха, започвам да схващам — промълви бавно тя. — Вие сте на Венера нелегално и не сте запознат с всекидневието тук.

— Да, горе-долу — призна накрая след кратко колебание Госейн. Скоро се върна към своя проблем. — Дали пък да не се позова на някакъв регистрационен номер или нещо от тоя род?

— О, не.

— Значи им се обаждам и заявявам, че искам робоплан. А трябва ли да обясня къде да го изпратят?

— Не. Всички обществени робоплани са свързани в единна система за избиране. Това става по схема. Те следват електронната си карта и стигат до сградата с видеофона.

— И не трябва да направя абсолютно нищо друго ли?

— Точно така — усмихна се тя, поклащайки глава.

На Госейн се стори, че тази дама отговаря прекалено охотно. Имаше начин да провери думите й. С детектор на лъжата. Спомни си, че бе видял един в съседната стая. Донесе го и го инсталира до нея.

— Тя казва истината — съобщи с металния си глас устройството.

— Благодаря — подхвърли гостът към жената и добави: — Колко време е необходимо на някой обикновен робоплан да дойде дотук?

— Около час.

Върху масата до прозореца лежеше удължение от видеофона. Госейн се отпусна на стола до него, намери номера и го набра. Екранът даже не примигна. Той го погледна удивен. Бързо набра цифрите отново, като този път притисна слушалката до ухото си. Мъртва тишина.

Стана и изтича надолу по стълбите до главния апарат във всекидневната. Пак никакъв отговор. Тогава отвори задния капак и надникна в сърцето на механизма. Беше нормално загрят. Всичките му прозрачни електронни лампи светеха. Повредата сигурно бе извън сградата.

Заизкачва се бавно към втория етаж. В съзнанието му се оформяше мрачна картина — картината, че е изолиран тук, на тая планина. Изолиран физически и от тайната за своята самоличност. Взираше се сред някакъв тъмен вътрешен свят. Почувства се потиснат и напрегнат. Идилията бе свършила. Вярата му, че контролира положението, се оказа безсмислена пред лицето на това, което се беше случило с видеофона.

Силите, дето го бяха оставили на Венера, чакаха някъде навън. Какво?