Каролайн ЧериСветът на Пел
ЧАСТ ПЪРВА
ГЛАВА ПЪРВА
От Земята към звездите: 2005–2352 г.
Покоряването на звездите, както и всички други човешки авантюри бе очевидно лишено от практически смисъл, толкова прибързана и прекомерна амбиция, колкото първото рисково впускане на човека из необятните океани на самата Земя, във въздуха или в космоса. Станцията Сол работеше на печалба вече от няколко години, а в космоса се появиха първите рудодобивни предприятия, производствени комплекси, енергийни инсталации, които започваха да се изплащат. Земята ги прие като нещо нормално също тъй бързо, както всичките си други удобства. Експедиции от станцията изследваха Слънчевата система — програма, която обществеността не разбираше, но която не срещна особено силни възражения, защото не нарушаваше благоденствието на Земята.
Затова първата сонда отлетя без много шум, съвсем прозаично към двете най-близки звезди, без екипаж, за да събере данни и да се върне — доста сложна задача сама по себе си. Изстрелването от станцията привлече известен интерес, но да се чака резултатът с години бе доста отегчително и сондата излезе извън обсега на внимание на медиите толкова скоро, още щом излезе от Слънчевата система. Много по-голям интерес предизвика завръщането на космическия апарат — носталгия у тези, които помнеха старта му преди повече от десетилетие, любопитство у младите, незапознати с началото на историята и със смисъла на цялото начинание. Полетът бе научен успех, защото донесе достатъчно данни, в които изследователите да се ровят с години — но нямаше бърз, ясен начин да се обясни на непосветените огромното значение на наблюденията. В очите на обикновения човек програмата бе провал; обществеността, която се опитваше да я разбере от своята гледна точка, търсеше материална полза, съкровища, богатства, сензационни открития.
Най-важното откритие на сондата бе звезда, предлагаща благоприятни условия за развитие на живот; пояс от отломки, астероиди, неправилни късове с размери по-малки от тези на планета, които навеждаха на интересни хипотези за образуването на системата. Имаше и планета със собствена система от подобни скални отломъци и луни — пуста, изгорена, отблъскваща. Планетата не бе Едем, не бе втора Земя, а пътят до нея бе твърде дълъг. Журналистите подхванаха темата, без да вникват в нея, колкото да занимават с нещо читателите, после бързо загубиха интерес. Единственото, което постигнаха, бе да повдигнат въпроси за разходите, да направят бегли и измъчени сравнения с Колумб, преди спешно да се пренасочат към една политическа криза в Средиземноморието — много по-разбираема и доста по-кървава.
Научната общност на станцията Сол въздъхна с облекчение и със същата мълчалива предпазливост инвестира част от бюджета си в скромна експедиция — екипажът трябваше да полети в пътуващ миниатюрен модел на самата станция Сол и да остане известно време в орбита около новооткритата звезда, за да направи наблюдения.
И все тъй безшумно да продължи да имитира станцията Сол, като изпробва при по-различни условия производствени технологии, на чиято основа бе построен вторият голям спътник на Земята. Корпорацията Сол предостави щедра субсидия, защото изпитваше известно любопитство и разбиране към станциите и печалбите, които можеха да се извлекат от тяхното изграждане.
Това бе началото.
Същите принципи, които бяха позволили създаването на станцията Сол, направиха жизнеспособна и първата звездна станция. Тя се нуждаеше от съвсем малки доставки на биоматериали от Земята — най-вече луксозни стоки, които да осигурят по-приятен живот на нарастващия брой техници и учени, настанили се там със семействата си. Станцията сама добиваше необходимата й руда, а когато собствените й нужди намаляха, започна да изпраща на земята излишъка от суровини — така бе създадена първата брънка от веригата. Нямаше нужда, нямаше абсолютно никаква нужда — както показа тази първа колония — от звезда, край която да има благоприятна за хората планета, не бе необходимо дори звездата да е от тип, подобен на Слънцето: достатъчни бяха слънчевият й вятър и обичайно разпилените в околозвездното пространство ледени късове и скални отломки, богати на метали. След като вече бе построена една станция, възможно беше да се изпрати основен модул към която и да е друга звезда. Научни лаборатории, производствени комплекси: бази, от които можеше да се достигне поредната многообещаваща звезда, и още една, и още една, и още една. Настъпването към звездните простори се развиваше по тесен вектор — като малко ветрило, което се разпростираше в далечния си край.
Корпорацията Сол, разраснала се много повече от първоначалната си цел и притежаваща не само Сол, но и редица други станции, се превърна в Земната компания, както я наричаха обитателите на звездните светове. Тя разполагаше с власт — върху станциите, естествено, които ръководеше от разстояние, отдалечена на години в пространството, а също и с власт на Земята, където нейните увеличаващи се доставки на суровини и медицински материали и собствеността върху множество патенти й носеха огромни приходи. С бавния, но постоянен ритъм, с който бе изграждана системата, пристигаха непрестанно стоки и нови идеи, които означаваха печалби и съответно власт на Земята. Компанията изпращаше все повече и повече търговски кораби: това бе всичко, което сега бе нужно да прави. По време на дългите си полети екипажите на тези кораби, постепенно възприеха свой собствен затворен начин на живот и предявяваха единствено искания за подобрения в оборудването, на което бяха започнали да гледат като на свое собствено. Всяка станция на свой ред поддържаше следващата, като прехвърляше земни стоки още една стъпка по-нататък към най-близката си съседка, а веригата на този обмен се затваряше на станцията Сол, където огромните приходи се стопяваха от високите цени на биоматериалите и продуктите, които само Земята можеше да предостави.
Това бе доброто старо време за хората, които продаваха подобни стоки: богаташи и правителства се издигаха и пропадаха; корпорации придобиваха все по-голяма и по-голяма власт, а Земната компания жънеше в различните си превъплъщения гигантски печалби и определяше съдбата на цели народи. Това бе епоха на движение и промени. Нации, станали отскоро индустриални, и недоволните от всички страни поеха този дълъг, дълъг път да търсят работа, богатство, следвайки мечтите си за свобода и старата примамливост на Новия свят, както някога милиони човешки съдби се решаваха из просторите на един нов, необятен океан, по пътя към чужди земи.
Станцията Сол се превърна в трамплин — място, вече не екзотично, а сигурно и добре познато. Земната компания процъфтяваше, смучейки от богатствата на звездните станции — друга облага, която получаващите я скоро започнаха да приемат като нещо естествено.
А звездните станции пазеха спомена за този оживен, многолик свят, който ги бе изпратил — Майката Земя. Тя ги снабдяваше със скъпоценни неща, за да облекчи живота им и тези облекчения сред пустинната вселена им припомняха, че съществува поне едно живо местенце. Корабите на Земната компания бяха жизненоважната връзка, нейните сонди придаваха романтика на съществуването им и леките, пъргави изследователски кораби им позволяваха да имат по-голям избор и гъвкавост при следващите стъпки. Това бе епохата на Големия кръг, който съвсем не бе кръгъл — маршрутът, по който товарните кораби на Земната компания постоянно се движеха и чието начало и край бе Майката Земя.
И така звезда след звезда — общо девет, — докато бе открита Пел, за която се оказа, че има планета годна за живот и вече обитавана от живи същества.
Това обърка всички залози и наруши равновесието завинаги.
Звездата на Пел и Светът на Пел носеха името на капитана на сондата, който бе открил не само нов свят, но и местни жители, туземци.
Необходимо бе много време, докато вестта пропътува по Големия кръг до Земята, но по-малко, за да стигне новината за откритието до по-близките звездни бази, и в Света на Пел долетяха ята не само от учени. Местни компании от станциите, които познаваха икономическите страни на въпроса, се втурнаха в надпревара към тази звезда, пристигнаха и заселници, така че две от станциите на орбити около по-безинтересни близки звезди опустяха застрашително, докато накрая напълно престанаха да функционират. На фона на буйния растеж и суматохата да се построи станция край Пел амбициозни хора вече бяха хвърлили око на две следващи звезди зад пределите на Пел, правейки си сметки с хладнокръвна далновидност, защото самият Свят на Пел представляваше източник на стоки и луксозни изделия подобни на земните — предпоставка за потенциална промяна в посоката на търговията и доставките.
Колкото до Земята, когато товарни кораби донесоха вестта, там се породи неистова припряност да се пренебрегне Пел. Чужд живот. Той предизвика ударни вълни в Компанията, породи спорове относно морала и политиката, макар новината да бе от почти две десетилетия — като че ли тепърва можеше да се повлияе на решенията, които се взимаха в Задпредела. Всичко стана неуправляемо. Друг живот. Той разби старателно поддържаните представи на човека за космоса. Повдигна философски и религиозни въпроси, очерта действителност, която някои отказаха да приемат, предпочитайки да се самоубият. Възникнаха култове. Но други пристигащи кораби съобщиха, че чуждите същества от Света на Пел не били особено интелигентни, нито агресивни, не били построили нищо досега и приличали по-скоро на примати, с кафява козина, необлечени, с големи учудени очи.
Ах, въздъхнаха земните хора. Вселената, чийто център бяха човекът и Земята, и в която те винаги бяха вярвали, бе разклатена, но бързо възвърна равновесието си. Изолационистите, които се противопоставяха на Компанията, увеличиха своето влияние и броя на привържениците си благодарение на уплахата — и на внезапно и забележимо спадане на търговията.
В Компанията цареше хаос. Нужно бе много време, за да се изпратят нареждания, и Пел се разрастваше извън нейния контрол. Край по-далечни звезди се появиха без разрешението на Земната компания нови станции, наречени Маринър и Викинг, а те дадоха живот на Ръсел и Есперанс. Когато по етапен ред до Пел стигнаха нарежданията на Компанията, отдавна обезлюдените по-близки станции да предприемат едно или друго действие за стабилизиране на търговията, тези заповеди вече бяха напълно безсмислени.
На практика бе разработена нова схема на търговия. Пел разполагаше с необходимите биоматериали. Освен това се намираше близо до повечето звездни станции и местните фирми, които преди бяха гледали на Земята като на любима Майка, сега видяха нови възможности и се възползваха от тях. Създадоха се още станции. Големият кръг бе прекъснат. Някои кораби на Земната компания отлетяха да търгуват с Новия Задпредел и нямаше начин да бъдат спрени. Търговията продължи, но не и в по-раншните си мащаби. Стойността на земните стоки падна и в резултат Земята трябваше да плаща все повече и повече, за да поддържа старото изобилие на вноса от колониите.
Дойде и втори удар. В Задпредела имаше и друга планета, открита от предприемчив търговец — Цитиана. Изградени бяха още станции — Фаргон, Парадайз и Уайът, и Големия кръг се разпростря още по-нататък.
Земната компания взе ново решение: програма за възвръщане на инвестициите — данък под формата на стоки, който да покрие последните загуби. Тя убеди станциите в значението на Човешката общност, Моралния дълг и теглото на благодарността.
Някои станции и търгари плащаха данъка. Други отказаха, особено тези отвъд Пел, както и Цитиана. Те твърдяха, че щом Компанията не бе участвала в създаването им, не може да има и претенции към тях. Въведена бе система от документи и визи и се извършваха проверки, които предизвикаха гневно възмущение у търговците, смятащи корабите си за своя неприкосновена собственост.
Освен това бяха изтеглени сондите — безмълвно заявление, че Компанията официално слага спирачка на по-нататъшното разрастване на Задпредела. А пъргавите изследователски кораби от край време бяха въоръжени, понеже се впускаха в рисковани пътешествия в неизвестното; но сега те се използваха за нова задача — да навестяват станциите и да ги вкарват в правия път. Това бе най-тъжното от всичко — екипажите на сондите, които бяха героите на Задпредела, се превърнаха в полицейски сили на Компанията.
В отговор търгарите също се въоръжиха, но товарните кораби не бяха строени за битки и не бяха достатъчно маневрени. Все пак се стигна до схватки между трансформираните сонди и бунтовните търгари, въпреки че повечето от последните приеха да плащат данъка. Бунтовниците се изтеглиха в най-отдалечените колонии, където трудно можеше да им се наложи каквото и да е било.
Конфликтът се превърна във война, без някой да я нарича така — въоръжените изследователски кораби на Компанията срещу бунтовните търгари, обслужващи по-далечните звезди, което бе възможно благодарение на Цитиана, така че дори Пел не им бе жизнено необходима.
Така бе теглена чертата. Големият кръг бе възстановен с изключение на звездите отвъд Фаргон, но той вече не носеше предишните печалби. Търговията продължаваше и през границата по странни начини, защото за търгарите, които си плащаха данъка, не представляваше проблем да пътуват навсякъде, докато за бунтовните не бе така, но печатите можеха да се фалшифицират и това често се правеше. Войната се водеше мудно, с по няколко изстрела, само когато някой бунтовник попаднеше на прицел. Корабите на Компанията не успяха да възстановят най-близките до Пел станции по посока на Земята; те не можеха да се поддържат повече. Обитателите им се бяха преселили на Пел, Ръсел, Маринър, Викинг, Фаргон и по-нататък.
В Задпредела се строяха както станции, така и кораби. След като техниката бе налице, търгарите се множаха. Тогава бе открит „скокът“ — теорията бе възникнала в Новия Задпредел, на Цитиана и бързо бе заимствана от корабостроителите на Маринър, която бе сред станциите, контролирани от Компанията.
И това бе третият голям удар за Земята. Старият начин за пътуване, ограничен от скоростта на светлината, мина в историята. Скоковите търговски кораби извършваха кратки преходи през хиперпространството; времето за придвижване от една звезда до друга се съкрати от години на месеци и дни. Технологията бе подобрена. Търговията се превърна в игра с нови правила, а стратегията на продължителната война се промени — станциите се сплотиха още повече.
В резултат на това неочаквано възникна организация на бунтовниците в най-отдалечените краища на Задпредела. В началото тя бе съюз на Фаргон и мините й; после обхвана Цитиана, Парадайз и Уайът, разпростря се до други звезди и привлече търгарите, които ги обслужваха. Носеха се слухове за огромен ръст на населението, за който в продължение на години не било докладвано. Технологията бе предложена навремето от другата страна на границата — от Компанията, когато тя имаше нужда от мъже, от живи човешки същества, които да запълнят огромната тъмна пустош, да работят и да строят. Сега технологията бе усвоена от Цитиана и населението на тази организация, на този Съюз, както сам се бе нарекъл, се множеше в геометрична прогресия, като се използваха родилни лаборатории. Съюзът се разрастваше. В рамките на две десетилетия бе увеличил неимоверно територията и гъстотата на населението си, предлагаше проста, неизменна идеология на растеж и колонизация, целенасочено развитие на това, което по-рано бе неорганизиран бунт. Съюзът заглушаваше разногласията, мобилизираше, ръководеше, притискаше Компанията.
В отговор на гневните искания на обществеността за по-ефективни мерки във влошаващото се положение, Земната компания на станцията Сол се отказа от данъка и пренасочи този фонд за построяването на велика Флота само от скокови кораби, машини за унищожение — „Европа“, „Америка“ и всички останали от смъртоносния им вид.
Но и Съюзът строеше, разработваше специализирани бойни кораби, изменяйки вида им с промените в технологията. Бунтовни капитани, които в продължение на години се бяха сражавали по лични мотиви, бяха обвинявани в мекушавост при първия случай; корабите им бяха поверени в ръцете на командири, които следваха правилната идеология, действаха по-безскрупулно.
Компанията все по-трудно постигаше успех. Великата Флота, изправена срещу по-многоброен противник и опитваща се да покрие огромна територия, не успя да приключи войната нито за година, нито за пет. Земята се чувстваше все по-засегната от тази безславна, отчайваща схватка. „Зарежете всички космически кораби — се чуваха сега възгласи във финансовите корпорации. — Изтеглете нашите кораби и оставете копелетата да пукнат от глад.“
От глад обаче страдаше Флотата на Компанията, а не Съюзът, но Земята изглежда бе неспособна да разбере, че отдавна не ставаше въпрос за бунтуващи се слаби колонии, а за растяща сила, добре хранена и добре въоръжена. Същата късогледа политика, същата борба за надмощие между изолационистите и Компанията, която бе първопричината за отчуждаването на колониите, ставаше все по-ожесточена със свиването на търговията. Войната бе загубена не в Задпредела, а в залите на сенатите и управителните съвети на Земята и на станцията Сол. Решението бе да се разработват мини в рамките на собствената слънчева система, което бе икономически изгодно, а изследователските експедиции, не носещи печалба, да вървят по дяволите.
Нямаше значение, че земните хора вече можеха да пътуват из космоса чрез хиперпространствени скокове и звездите бяха близки. Мислите им бяха насочени към старите проблеми, към собствените им проблеми, към собствената им политика. Земята забрани по-нататъшната емиграция, усещайки, че й се изплъзват най-добрите мозъци. Тя затъваше в икономически хаос и изсмукването на естествените земни ресурси от станциите лесно стана основна причина за негодувание. „Стига вече войни“ — заявиха хората; изведнъж мирът се превърна в добра политика. Флотата на Компанията се оказа лишена от средства във войната, която трябваше да води на широк фронт, и се налагаше да се сдобива с необходимите й запаси където и както можеше.
Накрая от флотата останаха само петнайсет кръстосвача от някогашните горди петдесет, приютили се на станциите, които все още ги приемаха. Наричаха ги Флотата на Мазиан според традицията в Задпредела, където отначало корабите бяха толкова малко, че враговете се познаваха по име и слава — практика, която сега бе по-малко разпространена, но някои имена бяха известни. Конрад Мазиан от „Европа“ бе име, което Съюзът помнеше с болка; както и Том Еджър от „Австралия“; и Мика Крешов от „Атлантик“, и Сигни Малори от „Норвегия“, и всички останали капитани на Компанията до пилотите на корабите-ездачи. Те все още служеха на Земята и на Компанията, губейки постепенно любовта си и към двете. Никой от поколението им не бе роден на Земята, нито на някоя от станциите в територията й, защото те отчаяно трепереха за неутралитета си. Опитните им екипажи и войниците на Флотата се набираха от търгарите, най-често — насила.
Някога началото на Задпредела бе от звездите, които се намираха най-близко до Земята; сега започваше от Пел, понеже всички по-стари станции бяха закрити, след като търговията със Земята замря, а предскоковата й форма бе напълно зарязана. Старите звезди бяха почти забравени, непосещавани.
Оттатък Пел, оттатък Цитиана съществуваха светове и сега те всичките принадлежаха на Съюза — реални светове сред безкрайно отдалечените една от друга звезди, които можеха да бъдат стигнати със скок. Светове, където Съюзът продължаваше да използва родилните лаборатории, за да увеличава населението, да си осигури работници и войници. Съюзът искаше да притежава целия Задпредел, да управлява бъдещото развитие на човека. И той го владееше с изключение на тесния пояс от станции, които Флотата на Мазиан продължаваше да пази безпощадно за Земята и за Компанията, понеже бе създадена първоначално за това, понеже не виждаше какво друго може да прави. В тила й бяха само Пел и изоставените станции край Старите звезди. Още по-далеч назад се намираше Земята — изолирана, в плен на собствените си вътрешни проблеми и сложната си, противоречива политика.
Със станцията Сол вече не се водеше никаква значителна търговия — нито внос, нито износ. По време на безумието на войната, свободните търгари правеха редовни курсове до звезди както на Съюза, така и на Компанията, пресичаха бойните линии когато си пожелаят, въпреки че Съюзът се опитваше да спре този трафик с изтънчен тормоз, за да отреже снабдяването на Компанията.
Съюзът се разширяваше, но Флотата на Компанията продължаваше да се държи, лишена от собствен свят, ако не се смятат Пел, който я хранеше, и Земята, която ги пренебрегваше. Станциите от страната на Съюза вече не се строяха в старите мащаби. Те просто бяха спирки по пътя към новите светове, а сонди търсеха още по-далечни звезди. Цели поколения никога не бяха виждали Земята — хора, за които „Европа“ и „Атлантик“ бяха създания от метал и ужас; поколения, чийто начин на живот обхващаше звездите, безкрайностите, неограничения растеж и времето, което водеше към вечността. Земята не ги разбираше.
Но не ги разбираха и станциите, принадлежащи все още на Компанията, нито свободните търгари, които извършваха странната презгранична търговия.
ГЛАВА ВТОРА
1
Приближаване към Пел: 2.5.52 г.
Светлините на конвоя изплуваха от нищото — най-напред кръстосвачът „Норвегия“, после десет товарни кораба, сетне „Норвегия“ пусна своите четири ездачи и защитната формация се разгърна нашироко при приближаването си към Звездата на Пел.
Тук имаше убежище, безопасно място, до което войната все още не бе стигнала, но то се намираше в зоната между прилива и отлива. Световете от далечния Задпредел печелеха и сигурните неща се променяха от двете страни на фронта.
На мостика на КЗК51 — скоковия кръстосвач „Норвегия“, се действаше бързо — пред четирите спомагателни командни пулта, следящи ездачите, пред дългата секция на комоперациите, пред тази на сканера и пред другата на собственото командване. „Норвегия“ бе в постоянна комвръзка с десетте товарни кораби и сведенията, които се разменяха в двете посоки по тези канали, бяха лаконични, само относно управлението на корабите. На кръстосвача бяха твърде заети, за да обръщат внимание на човешки трагедии.
Нямаше засада. Станцията край Света на Пел получи сигнала и неохотно отвърна с „добре дошли“. Шепот на облекчение премина от пост към пост, от уста на ухо, не по вътрешната комсистема. Сигни Малори, капитанът на „Норвегия“, отпусна мускулите си, без досега да бе съзнавала, че се е напрегала, и нареди да се превключи бойният компютър в режим на изчакване.
Тя командваше това ято — трети по ранг капитан във Флотата на Мазиан. Беше на четирийсет и девет. Бунтът в Задпредела бе много по-стар. Малори бе преминала през пилот на товарен кораб, капитан на ездач, по цялата йерархия, все на служба в Земната компания. Лицето й изглеждаше още младо. Косата й бе сребристосива. Подмладяващите лечения, които предизвикваха сивотата, бяха запазили останалата част от тялото й на някъде около трийсет и шест биологични години; но като си мислеше за свитата, която водеше със себе си, и какво вещаеше пристигането им, тя се чувстваше доста по-стара от четирийсет и девет.
Отпусна се в креслото си, от което имаше поглед върху тесните секции на мостика, извити напред в горния си край, натисна няколко бутона върху панела на страничната облегалка, за да инспектира работата, погледна към включените контролни станции и екраните, които показваха какво приема визорът и какво лови сканерът. Безопасност. Сигни бе оцеляла, защото никога не вярваше на такива преценки.
И защото се приспособяваше. Всички го правеха, всички, които се биеха в тази война. „Норвегия“ бе като екипажа си — спасени оттук-оттам елементи: от „Бразилия“, „Италия“, „Осата“ и злополучния „Мириам Б“, като някои части датираха дори от времето на боевете на търговските кораби. Всеки взимаше каквото можеше и изоставяше възможно най-малко неща — както бяха сторили и на бежанските кораби, които Малори водеше под закрилата си. Преди десетилетия имаше време, когато войната бе още рицарска, с донкихотовски постъпки, когато врагове спасяваха враговете си и се разделяха в примирие. Те бяха хора, а космосът бе голям, и всичките го знаеха. Но вече не бе така. Измежду тези цивилни, неутрални, тя отдели за себе си полезните, неколцина, които биха могли да се приспособят. На Пел щеше да има възражения. Това обаче нямаше да им помогне. Никакви възражения не биха помогнали по този или по друг въпрос. Войната бе взела обрат и нямаше повече безболезнени решения.
Движеха се бавно, едва-едва, но това бе най-високата скорост, която товарните кораби можеха да развият в реалното пространство, макар че без свитата си „Норвегия“ и ездачите можеха да прекосят разстоянието на субсветлинна. Бяха изплували твърде близо до Звездата на Пел, извън равнината на планетната система с риск от авария в края на скока и сблъсъци. Това бе единственият начин да избързат, а животът на мнозина зависеше от спечеленото време.
— Получаваме от Пел инструкции за приближаване — каза й комофицерът.
— Граф — обърна се Малори към лейтенанта си, — вкарай кораба в док. — И като превключи на друг канал: — Дей, приведи всички войници в бойна готовност, с пълно въоръжение и снаряжение. — После се върна отново към комофицера: — Дай указания на Пел, че ще е най-добре да евакуират населението от една секция и да я изолират. Кажи на конвоя, че ако някой се отклони от строя по време на приближаването, ще го гръмнем. Накарай ги да го повярват.
— Разбрано — отзова се комшефът и след малко отново се включи: — Обажда се самият кмет на станцията.
Кметът протестира. Тя го бе очаквала.
— Направете каквото ви казват — рече тя на Анджело Константин, един от рода Константин на Пел. — Разчистете секцията или ние ще го сторим. Започнете веднага, махнете всичко ценно или опасно, така че да останат само стените; след това заключете вратите и блокирайте пултовете за отваряне. Не знаете какво ви носим. Ако ни забавите, може да разтоваря кораб мъртъвци — жизнеосигуряващата система на „Хансфорд“ издъхва. Направете го, мистър Константин, или ще изпратя войниците за целта. Ако не изолирате добре секцията, навсякъде из станцията ви като напаст ще плъзнат бежанци, без лични карти и страшно отчаяни. Простете рязкостта ми. Тук има хора, които умират в собствените си нечистотии. Преброихме седем хиляди изплашени цивита на тези кораби, напуснали Маринър и Звездата на Ръсел. Те нямат избор, нито време. Затова няма да ми кажете „Не“, сър.
Последва пауза — разстоянието, и доста по-голямо забавяне, отколкото заради разстоянието.
— Дадохме сигнал за евакуация на секции от жълтия и оранжевия док, капитан Малори. Ще имате на разположение медицинска помощ, цялата, която можем да отделим. Аварийните екипи се придвижват. Разбрано, що се отнася до изолирането на засегнатите райони. Вече се действа по планове за сигурност. Надяваме се, че загрижеността ви е също толкова голяма и за нашите жители. Станцията няма да позволи на военните да се намесят в действията ни за вътрешната сигурност или да нарушат неутралитета ни, но ще сме благодарни за помощ под наше ръководство. Край.
Сигни бавно се отпусна, избърса потта от лицето си, пое по-леко дъх.
— Ще получите подкрепа, сър. Предполагаемо влизане в док след четири часа, ако забавя конвоя, колкото ми е възможно. Толкова време мога да ви дам за подготовка. Стигнаха ли вече до вас новините за Маринър? Беше взривена, сър, саботаж. Край.
— Ясно, четири часа. Признателни сме ви за мерките, които ни съветвате да вземем, и ги приемаме сериозно. Потресени сме да научим за катастрофата на Маринър. Искаме по-подробна информация. Освен това ви предупреждаваме, че в момента тук има делегация на Компанията. Тя е ужасно смутена от предприетите действия.
Тя изруга тихо в комсистемата.
— Те искат да ви препратим към някоя друга станция. Сътрудниците ми се опитват да им обяснят състоянието на корабите и опасността за живота на тях, но те ни притискат. Смятат, че е заплашен неутралитетът на Пел. Обърнете особено внимание на това при приближаването си и не забравяйте, че агентите на Компанията поискаха среща лично с вас. Край.
Малори повтори ругатнята и въздъхна. Флотата избягваше подобни срещи, когато бе възможно, колкото и редки да бяха те през последното десетилетие.
— Кажете им, че ще бъда заета. Дръжте ги по-далеч от доковете и от нашия периметър. Нали не искат снимки на умиращи от глад колонисти, които да отнесат със себе си? Лоша реклама, мистър Константин. Дръжте ги по-далеч от нас. Край.
— Въоръжени са с правителствени документи. Съвет за сигурност. Ето каква е делегацията на Компанията. Имат висок ранг и изискват транспорт към по-далечния Задпредел. Край.
Сигни подбра друга ругатня, но я преглътна.
— Благодаря ви, мистър Константин. Ще ви пратя препоръките си за процедиране с бежанците; ще бъдат разработени подробно. Можете, разбира се, да ги пренебрегнете, но бих ви посъветвала да не го правите. Дори не можем да ви гарантираме, че тези, което ще стоварим на Пел, не са въоръжени. Няма как да го проверим на място. Там не се пускат въоръжени войници. Това е, което ви носим. Бих ви препоръчала да не пускате изобщо момчетата на Компанията в нашия периметър на доковете, преди да разполагаме с някакви гаранции. Ясно ли е? Край на връзката.
— Ясно. Благодаря ви, капитане. Край на връзката.
Тя се опусна на мястото си, погледна екраните и даде заповед на комофицера да изпрати инструкциите до управата на станцията.
Хора от Компанията. И бежанци от унищожени станции. Екипажът на задушаващия се „Хансфорд“ продължаваше да изпраща информация с такова спокойствие, че тя му се възхищаваше. Само задължителните съобщения. А те умираха там. Екипажът се бе заключил на мостика, въоръжен, и отказваше да напусне кораба, отказваше някой ездач да го вземе на буксир. За членовете му на карта бе заложен техният кораб. Оставаха на него и се опитваха от разстояние да направят каквото могат за другите на борда. Не получаваха благодарност от пътниците, които разрушаваха „Хансфорд“ — или поне го бяха правили, докато въздухът не се замърси и системите не започнаха да отказват.
Четири часа.
2
„Норвегия“. Бедствие бе сполетяло Ръсел, както и Маринър. Слухът плъзна по коридорите на станцията, като че ли не стигаха объркването и гневът на обитателите и фирмите, които бяха изхвърлени навън с цялото си имущество. Доброволци и работници помагаха за евакуацията; докерите използваха товарните електрокари, за да пренесат личните вещи извън района, определен за изолационна зона, поставяха им етикети и гледаха да не ги объркат или да не допуснат дребни кражби. Интеркомът не млъкваше от съобщения.
— Станцистите от жълти секции едно до едно деветнайсет се умоляват да изпратят представител в бюрото за извънредно настаняване. В отсека за бърза помощ се е загубило дете, Мей Тернър. Молим някой близък да се яви веднага в отсека за бърза помощ. По последни данни от главния сектор е възможно настаняване в секцията за гости, хиляда единици. Всички нестанцисти се преместват, отстъпвайки на постоянните жители на станцията, поредността на настаняване ще се определя чрез жребий. Налични апартаменти: деветдесет и два. Налични помещения за аварийно превръщане в жилищно пространство: две хиляди, включително обществени места за срещи и единици с редуване на ползването през основния и алтернативния ден. Станционният съвет умолява всеки, който има възможност самостоятелно да уреди приютяването си при роднини или приятели, да се възползва от нея и да въведе информацията в компютъра колкото се може по-скоро; за такова приютяване на частна основа приемащите ще бъдат компенсирани по тарифа, съответстваща на разходите на глава от домакинството. Не ни достигат петстотин единици, което ще наложи настаняване в общи спални на станцията или временно прехвърляне за подслоняване на Тамдолу, ако недостигът не може да се покрие чрез доброволно приютяване или поделяне на полагаемото жизнено пространство. Веднага започва разглеждане на планове да се използва синият сектор за настаняване, който да освободи петстотин единици в рамките на следващите сто и осемдесет дни. Благодарим ви. Моля екип за сигурност да се яви на осмо жълто ниво.
Беше кошмар. Деймън Константин следеше неспирния поток от данни и тъпчеше неспокойно мокета в командния пост на доковете в синия сектор — над тази част, където техниците се опитваха да се справят с осигуряването на евакуацията. Оставаха два часа. От редицата прозорци можеше да наблюдава хаоса по протежението на платформата, където личните вещи бяха струпани под охраната на полицията. Всички хора и цялото оборудване от девето до пето ниво на жълтия и оранжевия сектор бяха преместени: работилници и магазини от доковете, домовете, четири хиляди души бяха натъпкани някъде другаде. Безпорядъкът се пренасяше нататък по пръстена на станцията отвъд синия, към зеления и белия — големите, основни жилищни сектори. Тълпите се носеха насам-натам, смутени и тревожни. Те разбираха необходимостта и се изнесоха — такива размествания се налагаха на всички обитатели на станции заради ремонт, заради реорганизация — но никога при подобно предупреждение в последния момент, никога в толкова голям мащаб и никога без да знаят къде трябва да отидат. Планове рухваха, четири хиляди живота бяха объркани. Търгари от четирийсетина кораба, които се намираха в док, бяха грубо извадени от общежитията за преспиване и службата за сигурност им нареди да не излизат по доковете или близо до корабите. Съпругата на Деймън Константин, Елена, бе там долу сред скупчила се група, тънка фигура в бледозелено. Връзка с търгарите — това бе работата на Елена, а той се намираше в офиса — и се измъчваше от това. Нервно наблюдаваше поведението на ядосаните търгарите и се колебаеше дали да не изпрати станционната полиция, за да защити Елена. Тя изглежда се справяше в надвикването с тях, което обаче бе напълно заглушено от звукоизолацията и от общия шум на гласове и машини, едва проникващ в разположения нависоко команден пост. Изведнъж всички вдигнаха рамене и си подадоха ръце, сякаш никога не е имало препирня. Някакъв въпрос бе или уреден, или отложен, и Елена се отдръпна, а търгарите се отдалечиха през тълпата от хора останали без покрив, като клатеха глави, очевидно не особено щастливи. Елена бе изчезнала под наклонените прозорци — към асансьора, за да се качи тук, както се надяваше Деймън. В собствения му офис в зеления сектор посрещаха протестите на сърдитите станцисти, а делегацията на Компанията тормозеше баща му в главния сектор с претенциите си.
— Моля медицински екип да се яви на осмо жълто ниво — съобщи меко интеркомът. Някой бе изпаднал в беда извън евакуираните секции.
В командния пост се отвориха вратите на асансьора. Елена се приближи към него с все още зачервено лице от спора.
— Главният сектор е направо полудял — рече тя. — Търгарите бяха извадени от общежитията и им бе казано, че ще трябва да се подслонят на корабите си, а сега пътят им към тях е блокиран от станционната полиция. Искат да напуснат станцията. Не биха желали корабите им да бъдат превзети от тълпите при евентуална внезапна евакуация. Разбирай го, че в момента изобщо биха се махнали надалеч от Пел. Знаят, че Малори мобилизира търгари под дулото на пистолета си.
— Какво им каза?
— Да се успокоят и да си помислят, че ще могат да сключат някой и друг договор за доставка, като се има предвид този наплив; но да не се опитват да се качат на кораб, който е скачен в док, защото ще влязат в конфликт с полицията ни. Това ще ги накара да си затраят поне за известно време.
Елена бе уплашена. Страхът й прозираше през крехкото, делово спокойствие. Всички бяха изплашени. Той я прегърна през раменете, ръката й мина зад кръста му и тя се облегна на него, без да продума. Елена Куен бе търгар от товарния кораб „Естел“, който бе продължил по пътя си към Ръсел и Маринър. Тя бе пропуснала този полет, за да остане с Деймън, да прецени може ли да се привърже към станция — заради него, а сега й се налагаше да спори с ядосани екипажи, които може би имаха право. Деймън разглеждаше проблемите с хладна, мълчалива паника, типична за станцистите. Когато на една станция се случеше нещастие, всички оставаха по местата си в своите квадранти и секции и в това личеше известен примес на фатализъм: ако човек се намираше в безопасна зона, не я напускаше; ако можеше да направи нещо, с което да помогне, правеше го; а ако собственият му отсек бе в беда, приемаше го спокойно — такъв бе единственият възможен героизъм. Станцията не можеше да стреля, не можеше да избяга, можеше само да претърпи злополуката и да я поправи, ако успее. Търгарите имаха друга философия и други рефлекси при опасност.
— Добре, добре — успокои я Деймън, като леко я привлече. Усети притискането й в отговор. — Войната няма да стигне дотук. Те само изтеглят цивилните по-далеч от фронта. Ще останат при нас, докато отмине кризата, и после ще отпътуват. Ако ли не, преживявали сме и по-големи вълни от преселници по-рано, когато закриха последната от Старите звезди. Добавихме секции. Ще го направим отново. Просто ще се разраснем.
Елена не каза нищо. По интеркома и по коридорите се разнасяха ужасни слухове за трагедията на Маринър, а нейният „Естел“ не бе сред приближаващите се търговски кораби. Това вече го знаеха със сигурност. Беше се надявала, когато получиха първите съобщения за пристигането. И се бе страхувала, защото дойдоха сведения за щетите на тези бавни товарни кораби натъпкани с пътници, за приемането на каквито не бяха проектирани, движещи се на серии от малки скокове поради ограничения обхват на този тип машини. Това водеше до прекарване на доста повече дни в реалното пространство и до жив ад на борда. Носеше се слух, че не са имали достатъчно седативи, за да прекарат пътниците през скоковете, че някои са минали без тях. Деймън се опита да си го представи… Припомни си тревогата на Елена. Фактът, че „Естел“ не бе в конвоя, бе едновременно и добра, и лоша новина. Вероятно екипажът му се бе отклонил от обявения курс, усетил полъх на опасност, и бе побързал да отиде някъде другаде, но и това бе причина за безпокойство, защото войната се разгаряше по границата. Една станция бе унищожена, взривена. Ръсел евакуираше обитателите си. Безопасната зона се бе свила твърде много, твърде ненадейно.
— Навярно — започна той, като съжаляваше, че няма как да отложи вестта за друг ден, понеже тя трябваше да знае — ще ни прехвърлят в синия, може би в тесни квартири. Само персоналът с право на достъп може да бъде преместен в този сектор. Сигурно ще сме сред тези, които ще отидат там.
Елена повдигна рамене.
— Това не е проблем. Уредено ли е?
— Ще бъде.
Повторно повдигна рамене. Бяха загубили дома си, а тя го прие с безразличие. Гледаше през прозорците надолу към доковете, към тълпите и търгарските кораби.
— Войната няма да стигне дотук — увери я Деймън, като се опитва да си повярва, понеже Пел бе неговият дом и това имаше значение, което едва ли някой търгар би разбрал. Родът Константин бе строил тази станция, още от самото начало. — Каквото ще да губи Компанията, но не и Пел.
И след малко, подтикван от дълга си, ако не от смелост, добави:
— Трябва да отида там, на изолираните докове.
3
„Норвегия“ се отскубна напред към възлестия, неугледен пръстен на Пел, блеснал на визорните й екрани. Ездачите образуваха отворено ветрило, охранявайки натъпканите с бежанци товарни кораби. Търгарските екипажи, които ги управляваха, се държаха разумно в строя, без да създават проблеми. Бледият полумесец на Света на Пел — Тамдолу, както фактически бе отбелязан в регистрите на Пел — висеше зад станцията, а по повърхността му се вихреха бури. Следвайки сигнала на станцията, „Норвегия“ се изравни с мигащите светлини на участъка, където й указваха да влезе в док. Конусът, който щеше да поеме челния отсек, сияеше в синьо от светлинните знаци за приближаване. ОРАНЖЕВ СЕКТОР, гласяха изкривените на визорния екран букви, изписани край плетеница от слънчеви панели. Сигни превключи режима на сканер, видя кое къде се намираше на картината, получена от Пел. От главния сектор на Пел и от корабния интерком пристигаше непрестанно информация, която създаваше достатъчно работа на дузина техници.
Влязоха в последната фаза от приближаването, губейки постепенно же, докато въртящият се цилиндър на „Норвегия“, разположен отвътре по дължината на рамката й, намали оборотите си и спря в доково положение, при което всички жилищни палуби имаха същите посоки горе и долу като на станцията. Почувстваха увеличени напрежения и натоварвания за известно време, поредица от преориентации. Конусът се разшири, улеснявайки влизането в док, и корабът се скачи, като пое последния тласък на новото притегляне. Отвори шлюзовете за докерните бригади, вече напълно стабилен като неразделна част от Пел при въртенето й.
— Доколкото виждам, на доковете всичко е спокойно — рече Граф. — Полицията ги е отцепила.
— Съобщение — обади се комофицерът. — От кмета на станцията Пел до „Норвегия“: иска военно сътрудничество, като според вашите указания предоставя бюра за улесняване на регистрацията на новодошлите. Всички процедури са изпълнени както поискахте и имате поздрави от станционния шеф, капитане.
— Отговори: „Хансфорд“ влиза незабавно в док, жизнеосигуряващата му система е в критично състояние и е възможно на борда да има бунт. Стойте настрана. Край на съобщението. Граф, поеми управлението. Дей, изкарай на дока войниците и от двете смени.
Малори остави нещата да се развиват по-нататък сами, стана и се запъти по тесните извити проходи на мостика към малката каюта, която й служеше за офис и често за спалня. Там отвори шкафа и облече едно сако, пусна пистолет в джоба си. Сакото не бе униформено. Навярно никой във Флотата не притежаваше вече пълна униформа. Доставките бяха спрели отдавна. Капитанският кръг на яката бе единственото, което я отличаваше от търгар. Войниците също не разполагаха с по-добри униформи, но имаха брони и ги поддържаха изрядно на всяка цена. Тя се спусна бързо с асансьора до долния коридор и тръгна редом с устремилите се навън войници, на които Дей Джанц бе наредил да излязат в пълно бойно снаряжение, през свързващия ръкав до студената платформа на дока.
Цялото пространство бе тяхно, широко, издигащо се нагоре в перспектива. По-далечните секционни дъги на дока закривани от тавана поради извивката на станционния пръстен, която се изтегляше наляво към постепенно отстъпващия хоризонт; отдясно погледът спираше в затворения хидравличен портал към съседната секция. Платформата бе пуста, ако не се броят докерните бригади с техните кари и хората от станционната служба за сигурност край регистрационните бюра, но всички те бяха доста далеч от „Норвегия“. Не се забелязваха туземни работници, мястото им не бе тук, не при тази ситуация. По широкия док бяха разхвърляни боклуци, хартии, изпуснати дрехи, които свидетелстваха за прибързаното изтегляне. Работилниците, магазините и офисите, гледащи към платформата, бяха празни; коридорът на девето ниво, тръгващ от средата на дока, също изглеждаше безлюден и покрит с отпадъци. Дълбокият бас на Дей Джанц резонира в металните трегери, когато той нареди на войниците да се разгърнат около района, където щеше да кацне „Хансфорд“.
Докерите на Пел се заеха с работата си. Сигни ги наблюдаваше, нервно захапала долната си устна и отмести поглед встрани, когато един циви се приближи до нея — младолик, мургав, с орлов нос, изглеждащ като началник в спретнатия си син костюм. Слушалката пъхната в едното й ухо продължаваше да я осведомява за състоянието на „Хансфорд“ — непрестанен поток от лоши новини.
— Вие кой сте? — запита тя.
— Деймън Константин, капитане, от Правния отдел.
Малори го погледна отново. От рода Константин. Приличаше им. На Анджело му се бяха родили две момчета преди нещастния случай със съпругата му.
— От Правния отдел — рече тя с отвращение.
— Тук съм, в случай че се нуждаете от нещо. Или ако те поискат. Имам комвръзка с Главния сектор.
Чу се трясък. „Хансфорд“ влезе лошо в док, задра водещия конус и се сгромоляса на мястото си.
— Скачете го и се махайте оттам! — изрева Дей на докерите; той не се нуждаеше от комвръзка.
Граф даваше заповеди от командния център на „Норвегия“. Екипажът на „Хансфорд“ щеше да остане затворен на мостика си и да управлява отдалеч разтоварването на хората.
— Кажете им да излязат — стигна до Сигни разпореждането на Граф. — Всяка ненужна крачка към войниците ще се посрещне с огън.
Скачването бе завършено. Рампата се вдигна до кораба.
— Бягай! — кресна Дей.
Докерите отстъпиха зад редиците на войниците с вдигнати пушки. Люкът се отвори и шумно се удари в свързващия ръкав.
Воня изплува в хладнината на дока. Отвориха се вътрешни люкове и жива вълна се понесе навън. Хората се настъпваха, падаха, пищяха, викаха и се втурнаха към изхода като полудели, но заковаха на място, когато над главите им бе изстрелян автоматен откос.
— Стой! — ревна Дей. — Седни на място и сложи ръце върху главата.
Някои вече бяха седнали от умора, други се свлякоха и се подчиниха. Неколцина изглеждаха твърде зашеметени, за да разберат, но не продължиха напред. Вълната бе спряна. Застанал до Сигни, Деймън Константин тихо изруга и поклати глава. Не обели ни дума за закона; по кожата му видимо бе избила пот. Станцията му бе изправена пред големи размирици, пред срив на системите и десет хиляди пъти повече смъртни случаи, отколкото тези на „Хансфорд“. Имаше стотина, може би сто и петдесет оцелели, свили се на дока край свързващия ръкав. От кораба продължаваше да се разнася воня. Включи се помпа, която пусна въздух под налягане в системите на „Хансфорд“. На кораба имаше хиляда души.
— Ще трябва да влезем там — промърмори Сигни. Повдигна й се при тази мисъл.
Дей придвижваше бежанците един по един, насочвайки ги под дулата на пушките към оградена със завеса площадка, където да бъдат съблечени, претърсени, почистени и пратени към регистрационните или към медицинските бюра. Нямаха багаж, нито каквито и да са валидни документи.
— Имаме нужда от полицейски екип, оборудван за работа в заразена област — каза Малори на младия Константин. — И носилки. Пригответе зона за труповете. Ще трябва да изхвърлим мъртвите в космоса, нямаме друга възможност. Идентифицирайте ги, колкото се може по-добре — отпечатъци на пръсти, снимки и всичко останало. Всеки труп, излязъл неидентифициран оттук, представлява бъдеща опасност за сигурността ви.
На Константин изглежда му се повръщаше. Това бе напълно нормално. Някои от нейните войници изпитваха същото. Тя се опитваше да не обръща внимание на собствения си стомах.
Още няколко оцелели се бяха довлекли до отвора на ръкава, съвсем изнемощели, почти неспособни да се спуснат надолу по рампата.
„Лила“ се канеше да влезе в док, приближаването й бе започнало заради паниката сред екипажа му, пренебрегнал нарежданията и заплахите на ездачите. Малори чу съобщението на Граф и включи собствения си микрофон.
— Задръжте ги. Отсечете им крило, ако се наложи. Тук имаме предостатъчно работа за момента. Донесете ми скафандър.
Намериха още седемдесет и осем живи сред разлагащите се мъртъвци. Останалото подлежеше на изчистване и вече не представляваше заплаха. Сигни мина през обеззаразяване, съблече скафандъра, седна на голия док и се опита да потисне бунтуващия се стомах. Един циви избра неподходящ момент да й предложи сандвич. Тя го отблъсна, взе от местния билков чай и възстанови равномерното си дишане едва когато регистрираха последните от оцелелите на „Хансфорд“. Сега платформата смърдеше на антисептични препарати.
Килим от тела в коридорите, кръв, мъртви. Аварийните херметични врати на „Хансфорд“ се бяха затворили по време на пожар. Някои от загиналите бяха срязани на две. Някои от оцелелите бяха със счупени кости, стъпкани в паниката. Урина. Бълвоч. Кръв. Разлагане. Накрая на оцелелите на „Хансфорд“ не им бе останало нищо друго, освен аварийния кислород, а той навярно е бил причина за убийства. Повечето от живите се бяха озовали затворени по места, където въздухът се бе запазил по-незамърсен от лошо проветрените складови помещения, в които бяха натъпкани по-голямата част от бежанците.
— Съобщение от кмета на станцията — каза комофицерът в ухото й, — искат капитанът да се яви възможно най-бързо в станционната управа.
— Не — отвърна тя кратко.
Изнасяха мъртвите от „Хансфорд“; това напомняше донякъде религиозна служба, изпълнявана като на конвейер — отдаване на известна почит към мъртвите, преди да бъдат изхвърлени в космоса. Хванати в гравитационния кладенец на Тамдолу, в крайна сметка те щяха да се насочат към планетата. Запита се дали телата изгаряха при падането си — навярно така ставаше. Не бе имала много работа с планети. Не бе сигурна, че някой някога си е направил труда да го установи.
Хората от „Лила“ бяха възбудени в по-умерени граници. Отначало се натискаха и блъскаха, но спряха, щом видяха изправените срещу тях въоръжени войници. Константин се намеси с полезни напътствия, като чрез преносим високоговорител се обърна към ужасените цивита на езика на станцистите и им представи със станционистска логика опасността от нарушаване на крехкото равновесие — този вид възпитаващи и сплашващи разкази, които трябваше да са слушали през целия си затворен живот. Сигни отново се изправи на крака по време на обръщението му, продължаваше да държи чашката с кафе и наблюдаваше вече със спокоен стомах как препоръчаните от нея процедури започнаха да действат ефикасно: тези с документи — към едно бюро; онези, които нямаха — към друго, където да се снимат и идентифицират с декларация. Красивият младеж от Правния отдел се оказа полезен с авторитетния си глас, когато ставаше дума за оспорвани документи или объркани служители на станцията.
— „Грифин“ се приближава за влизане в док — осведоми я гласът на Граф. — От станцията ни съобщават, че искат обратно петстотин единици от конфискуваните жилищни помещения заради многото мъртви на „Хансфорд“.
— Няма да го бъде — отсече тя спокойно. — Моите почитания към станционната управа, но това е изключено. Какво е положението на „Грифин“?
— Паника. Предупредихме ги.
— Колко други са в криза?
— Навсякъде е напрегнато. Не може да им се вярва. На „Морийн“ има един мъртъв, инфаркт, друг е болен. Ще го пусна след „Грифин“. Кметът на станцията пита ще можете ли да присъствате на среща след час. Доколкото разбрах, момчетата от Компанията поставят искания за достъп до тази зона.
— Продължавай да ги задържаш.
Сигни допи кафето си, мина покрай редиците пред дока на „Грифин“. Цялата операция се преместваше на следващото корабно гнездо, защото при „Хансфорд“ не бе останало нищо, което да заслужаваше да се пази. Регистрираните бежанци се държаха спокойно. Бяха заети с проблема да намерят къде са настанени и сигурното обкръжение на станцията ги успокояваше. Облечен в скафандри екипаж бе готов да изкара навън „Хансфорд“; на този док имаше само четири гнезда. Сигни премери на око пространството, което им бяха отредили — пет нива в два сектора и двата дока. Тясно, но щяха да потърпят за известно време. Някои от проблемите можеха да се решат с общи спални — временно. Навсякъде щеше да е претъпкано. Без лукс, това беше сигурно.
Тези бежанци не бяха единствените на път към Пел, те просто бяха първите. Но тази информация Малори не споделяше с никого.
„Дайна“ наруши спокойствието: мъж бе хванат с оръжие при сканирането, негов приятел побесня при арестуването му: резултатът бе двама мъртви и след това хлипащи, истерични пътници. Сигни видя всичко, просто уморена, поклати глава и заповяда телата им да бъдат изхвърлени с останалите, макар че Константин се приближи към нея със сърдити възражения.
— Извънредно положение — отсече тя, прекратявайки всякакъв спор, и се отдалечи.
„Сайта“, „Пърл“, „Малката мечка“, „Уинифред“. Пристигаха убийствено бавно, разтоварваха бежанците и багажа, а опашката за регистриране се придвижваше сантиметър по сантиметър.
Тогава Сигни напусна дока, качи се отново на борда на „Норвегия“ и се изкъпа. Изтърка се цялата три пъти, преди да почувства, че се е отървала от миризмите.
На станцията бе започнал алтернативният ден; оплакванията и претенциите щяха да стихнат поне за няколко часа.
Или ако имаше проблеми, алтернативното командване на „Норвегия“ щеше да й ги спести.
За през нощта имаше разтуха, един вид компания, а после сбогуване. Мъжът бе едно от нещата, спасенни на Ръсел и Маринър, но не можеше да бъде превозен на другите кораби. Там щяха да го разкъсат. Той го знаеше и оценяваше жеста. Не изпитваше желание да стане член от екипажа и разбираше положението си.
— Тук слизаш — рече му тя, като го гледаше как лежи до нея. Името му нямаше значение. В паметта й то се смесваше с други и понякога тя го наричаше с грешно име — късно, когато бе полузаспала. Той не се показваше развълнуван от това, просто примигваше в знак, че е приел факта. Лицето му я озадачаваше — навярно с невинността си. Контрастите възбуждаха любопитството й. Както и хубостта. „Късметлия си“, каза Сигни. Той отвърна на това по същия начин, по който реагираше на много неща. Просто продължи да я гледа, неразбиращ и красив; на Ръсел си бяха поиграли с разсъдъка му. Понякога я обхващаше долно желание, нужда да нанася рани — малки убийства, за да изтласка на заден план по-големите. Да предизвиква малък ужас, за да забрави страхотията навън. От време на време прекарваше нощите с Граф, с Дей, с който си харесаше. Но никога не показваше тази уязвима част от себе си пред хора, които ценеше, пред приятели, пред екипажа. Само че понякога имаше курсове като този, когато изпаднеше в черно настроение. Заболяването бе обичайно във Флотата, в затворените кораби, сред притежаващите абсолютна власт. „Има ли значение за теб?“, попита тя; за него нямаше и навярно този бе начинът му да оцелее.
„Норвегия“ остана последният кораб в гнездо на изолираните докове, на които се виждаха войници на пост. На платформата светлините бяха все така ярки като преди, грееха над редиците на бежанците, които се придвижваха едва-едва пред дулата на пушките.
1
Приближаване към Пел: 2.5.52 г.
Светлините на конвоя изплуваха от нищото — най-напред кръстосвачът „Норвегия“, после десет товарни кораба, сетне „Норвегия“ пусна своите четири ездачи и защитната формация се разгърна нашироко при приближаването си към Звездата на Пел.
Тук имаше убежище, безопасно място, до което войната все още не бе стигнала, но то се намираше в зоната между прилива и отлива. Световете от далечния Задпредел печелеха и сигурните неща се променяха от двете страни на фронта.
На мостика на КЗК51 — скоковия кръстосвач „Норвегия“, се действаше бързо — пред четирите спомагателни командни пулта, следящи ездачите, пред дългата секция на комоперациите, пред тази на сканера и пред другата на собственото командване. „Норвегия“ бе в постоянна комвръзка с десетте товарни кораби и сведенията, които се разменяха в двете посоки по тези канали, бяха лаконични, само относно управлението на корабите. На кръстосвача бяха твърде заети, за да обръщат внимание на човешки трагедии.
Нямаше засада. Станцията край Света на Пел получи сигнала и неохотно отвърна с „добре дошли“. Шепот на облекчение премина от пост към пост, от уста на ухо, не по вътрешната комсистема. Сигни Малори, капитанът на „Норвегия“, отпусна мускулите си, без досега да бе съзнавала, че се е напрегала, и нареди да се превключи бойният компютър в режим на изчакване.
Тя командваше това ято — трети по ранг капитан във Флотата на Мазиан. Беше на четирийсет и девет. Бунтът в Задпредела бе много по-стар. Малори бе преминала през пилот на товарен кораб, капитан на ездач, по цялата йерархия, все на служба в Земната компания. Лицето й изглеждаше още младо. Косата й бе сребристосива. Подмладяващите лечения, които предизвикваха сивотата, бяха запазили останалата част от тялото й на някъде около трийсет и шест биологични години; но като си мислеше за свитата, която водеше със себе си, и какво вещаеше пристигането им, тя се чувстваше доста по-стара от четирийсет и девет.
Отпусна се в креслото си, от което имаше поглед върху тесните секции на мостика, извити напред в горния си край, натисна няколко бутона върху панела на страничната облегалка, за да инспектира работата, погледна към включените контролни станции и екраните, които показваха какво приема визорът и какво лови сканерът. Безопасност. Сигни бе оцеляла, защото никога не вярваше на такива преценки.
И защото се приспособяваше. Всички го правеха, всички, които се биеха в тази война. „Норвегия“ бе като екипажа си — спасени оттук-оттам елементи: от „Бразилия“, „Италия“, „Осата“ и злополучния „Мириам Б“, като някои части датираха дори от времето на боевете на търговските кораби. Всеки взимаше каквото можеше и изоставяше възможно най-малко неща — както бяха сторили и на бежанските кораби, които Малори водеше под закрилата си. Преди десетилетия имаше време, когато войната бе още рицарска, с донкихотовски постъпки, когато врагове спасяваха враговете си и се разделяха в примирие. Те бяха хора, а космосът бе голям, и всичките го знаеха. Но вече не бе така. Измежду тези цивилни, неутрални, тя отдели за себе си полезните, неколцина, които биха могли да се приспособят. На Пел щеше да има възражения. Това обаче нямаше да им помогне. Никакви възражения не биха помогнали по този или по друг въпрос. Войната бе взела обрат и нямаше повече безболезнени решения.
Движеха се бавно, едва-едва, но това бе най-високата скорост, която товарните кораби можеха да развият в реалното пространство, макар че без свитата си „Норвегия“ и ездачите можеха да прекосят разстоянието на субсветлинна. Бяха изплували твърде близо до Звездата на Пел, извън равнината на планетната система с риск от авария в края на скока и сблъсъци. Това бе единственият начин да избързат, а животът на мнозина зависеше от спечеленото време.
— Получаваме от Пел инструкции за приближаване — каза й комофицерът.
— Граф — обърна се Малори към лейтенанта си, — вкарай кораба в док. — И като превключи на друг канал: — Дей, приведи всички войници в бойна готовност, с пълно въоръжение и снаряжение. — После се върна отново към комофицера: — Дай указания на Пел, че ще е най-добре да евакуират населението от една секция и да я изолират. Кажи на конвоя, че ако някой се отклони от строя по време на приближаването, ще го гръмнем. Накарай ги да го повярват.
— Разбрано — отзова се комшефът и след малко отново се включи: — Обажда се самият кмет на станцията.
Кметът протестира. Тя го бе очаквала.
— Направете каквото ви казват — рече тя на Анджело Константин, един от рода Константин на Пел. — Разчистете секцията или ние ще го сторим. Започнете веднага, махнете всичко ценно или опасно, така че да останат само стените; след това заключете вратите и блокирайте пултовете за отваряне. Не знаете какво ви носим. Ако ни забавите, може да разтоваря кораб мъртъвци — жизнеосигуряващата система на „Хансфорд“ издъхва. Направете го, мистър Константин, или ще изпратя войниците за целта. Ако не изолирате добре секцията, навсякъде из станцията ви като напаст ще плъзнат бежанци, без лични карти и страшно отчаяни. Простете рязкостта ми. Тук има хора, които умират в собствените си нечистотии. Преброихме седем хиляди изплашени цивита на тези кораби, напуснали Маринър и Звездата на Ръсел. Те нямат избор, нито време. Затова няма да ми кажете „Не“, сър.
Последва пауза — разстоянието, и доста по-голямо забавяне, отколкото заради разстоянието.
— Дадохме сигнал за евакуация на секции от жълтия и оранжевия док, капитан Малори. Ще имате на разположение медицинска помощ, цялата, която можем да отделим. Аварийните екипи се придвижват. Разбрано, що се отнася до изолирането на засегнатите райони. Вече се действа по планове за сигурност. Надяваме се, че загрижеността ви е също толкова голяма и за нашите жители. Станцията няма да позволи на военните да се намесят в действията ни за вътрешната сигурност или да нарушат неутралитета ни, но ще сме благодарни за помощ под наше ръководство. Край.
Сигни бавно се отпусна, избърса потта от лицето си, пое по-леко дъх.
— Ще получите подкрепа, сър. Предполагаемо влизане в док след четири часа, ако забавя конвоя, колкото ми е възможно. Толкова време мога да ви дам за подготовка. Стигнаха ли вече до вас новините за Маринър? Беше взривена, сър, саботаж. Край.
— Ясно, четири часа. Признателни сме ви за мерките, които ни съветвате да вземем, и ги приемаме сериозно. Потресени сме да научим за катастрофата на Маринър. Искаме по-подробна информация. Освен това ви предупреждаваме, че в момента тук има делегация на Компанията. Тя е ужасно смутена от предприетите действия.
Тя изруга тихо в комсистемата.
— Те искат да ви препратим към някоя друга станция. Сътрудниците ми се опитват да им обяснят състоянието на корабите и опасността за живота на тях, но те ни притискат. Смятат, че е заплашен неутралитетът на Пел. Обърнете особено внимание на това при приближаването си и не забравяйте, че агентите на Компанията поискаха среща лично с вас. Край.
Малори повтори ругатнята и въздъхна. Флотата избягваше подобни срещи, когато бе възможно, колкото и редки да бяха те през последното десетилетие.
— Кажете им, че ще бъда заета. Дръжте ги по-далеч от доковете и от нашия периметър. Нали не искат снимки на умиращи от глад колонисти, които да отнесат със себе си? Лоша реклама, мистър Константин. Дръжте ги по-далеч от нас. Край.
— Въоръжени са с правителствени документи. Съвет за сигурност. Ето каква е делегацията на Компанията. Имат висок ранг и изискват транспорт към по-далечния Задпредел. Край.
Сигни подбра друга ругатня, но я преглътна.
— Благодаря ви, мистър Константин. Ще ви пратя препоръките си за процедиране с бежанците; ще бъдат разработени подробно. Можете, разбира се, да ги пренебрегнете, но бих ви посъветвала да не го правите. Дори не можем да ви гарантираме, че тези, което ще стоварим на Пел, не са въоръжени. Няма как да го проверим на място. Там не се пускат въоръжени войници. Това е, което ви носим. Бих ви препоръчала да не пускате изобщо момчетата на Компанията в нашия периметър на доковете, преди да разполагаме с някакви гаранции. Ясно ли е? Край на връзката.
— Ясно. Благодаря ви, капитане. Край на връзката.
Тя се опусна на мястото си, погледна екраните и даде заповед на комофицера да изпрати инструкциите до управата на станцията.
Хора от Компанията. И бежанци от унищожени станции. Екипажът на задушаващия се „Хансфорд“ продължаваше да изпраща информация с такова спокойствие, че тя му се възхищаваше. Само задължителните съобщения. А те умираха там. Екипажът се бе заключил на мостика, въоръжен, и отказваше да напусне кораба, отказваше някой ездач да го вземе на буксир. За членовете му на карта бе заложен техният кораб. Оставаха на него и се опитваха от разстояние да направят каквото могат за другите на борда. Не получаваха благодарност от пътниците, които разрушаваха „Хансфорд“ — или поне го бяха правили, докато въздухът не се замърси и системите не започнаха да отказват.
Четири часа.
2
„Норвегия“. Бедствие бе сполетяло Ръсел, както и Маринър. Слухът плъзна по коридорите на станцията, като че ли не стигаха объркването и гневът на обитателите и фирмите, които бяха изхвърлени навън с цялото си имущество. Доброволци и работници помагаха за евакуацията; докерите използваха товарните електрокари, за да пренесат личните вещи извън района, определен за изолационна зона, поставяха им етикети и гледаха да не ги объркат или да не допуснат дребни кражби. Интеркомът не млъкваше от съобщения.
— Станцистите от жълти секции едно до едно деветнайсет се умоляват да изпратят представител в бюрото за извънредно настаняване. В отсека за бърза помощ се е загубило дете, Мей Тернър. Молим някой близък да се яви веднага в отсека за бърза помощ. По последни данни от главния сектор е възможно настаняване в секцията за гости, хиляда единици. Всички нестанцисти се преместват, отстъпвайки на постоянните жители на станцията, поредността на настаняване ще се определя чрез жребий. Налични апартаменти: деветдесет и два. Налични помещения за аварийно превръщане в жилищно пространство: две хиляди, включително обществени места за срещи и единици с редуване на ползването през основния и алтернативния ден. Станционният съвет умолява всеки, който има възможност самостоятелно да уреди приютяването си при роднини или приятели, да се възползва от нея и да въведе информацията в компютъра колкото се може по-скоро; за такова приютяване на частна основа приемащите ще бъдат компенсирани по тарифа, съответстваща на разходите на глава от домакинството. Не ни достигат петстотин единици, което ще наложи настаняване в общи спални на станцията или временно прехвърляне за подслоняване на Тамдолу, ако недостигът не може да се покрие чрез доброволно приютяване или поделяне на полагаемото жизнено пространство. Веднага започва разглеждане на планове да се използва синият сектор за настаняване, който да освободи петстотин единици в рамките на следващите сто и осемдесет дни. Благодарим ви. Моля екип за сигурност да се яви на осмо жълто ниво.
Беше кошмар. Деймън Константин следеше неспирния поток от данни и тъпчеше неспокойно мокета в командния пост на доковете в синия сектор — над тази част, където техниците се опитваха да се справят с осигуряването на евакуацията. Оставаха два часа. От редицата прозорци можеше да наблюдава хаоса по протежението на платформата, където личните вещи бяха струпани под охраната на полицията. Всички хора и цялото оборудване от девето до пето ниво на жълтия и оранжевия сектор бяха преместени: работилници и магазини от доковете, домовете, четири хиляди души бяха натъпкани някъде другаде. Безпорядъкът се пренасяше нататък по пръстена на станцията отвъд синия, към зеления и белия — големите, основни жилищни сектори. Тълпите се носеха насам-натам, смутени и тревожни. Те разбираха необходимостта и се изнесоха — такива размествания се налагаха на всички обитатели на станции заради ремонт, заради реорганизация — но никога при подобно предупреждение в последния момент, никога в толкова голям мащаб и никога без да знаят къде трябва да отидат. Планове рухваха, четири хиляди живота бяха объркани. Търгари от четирийсетина кораба, които се намираха в док, бяха грубо извадени от общежитията за преспиване и службата за сигурност им нареди да не излизат по доковете или близо до корабите. Съпругата на Деймън Константин, Елена, бе там долу сред скупчила се група, тънка фигура в бледозелено. Връзка с търгарите — това бе работата на Елена, а той се намираше в офиса — и се измъчваше от това. Нервно наблюдаваше поведението на ядосаните търгарите и се колебаеше дали да не изпрати станционната полиция, за да защити Елена. Тя изглежда се справяше в надвикването с тях, което обаче бе напълно заглушено от звукоизолацията и от общия шум на гласове и машини, едва проникващ в разположения нависоко команден пост. Изведнъж всички вдигнаха рамене и си подадоха ръце, сякаш никога не е имало препирня. Някакъв въпрос бе или уреден, или отложен, и Елена се отдръпна, а търгарите се отдалечиха през тълпата от хора останали без покрив, като клатеха глави, очевидно не особено щастливи. Елена бе изчезнала под наклонените прозорци — към асансьора, за да се качи тук, както се надяваше Деймън. В собствения му офис в зеления сектор посрещаха протестите на сърдитите станцисти, а делегацията на Компанията тормозеше баща му в главния сектор с претенциите си.
— Моля медицински екип да се яви на осмо жълто ниво — съобщи меко интеркомът. Някой бе изпаднал в беда извън евакуираните секции.
В командния пост се отвориха вратите на асансьора. Елена се приближи към него с все още зачервено лице от спора.
— Главният сектор е направо полудял — рече тя. — Търгарите бяха извадени от общежитията и им бе казано, че ще трябва да се подслонят на корабите си, а сега пътят им към тях е блокиран от станционната полиция. Искат да напуснат станцията. Не биха желали корабите им да бъдат превзети от тълпите при евентуална внезапна евакуация. Разбирай го, че в момента изобщо биха се махнали надалеч от Пел. Знаят, че Малори мобилизира търгари под дулото на пистолета си.
— Какво им каза?
— Да се успокоят и да си помислят, че ще могат да сключат някой и друг договор за доставка, като се има предвид този наплив; но да не се опитват да се качат на кораб, който е скачен в док, защото ще влязат в конфликт с полицията ни. Това ще ги накара да си затраят поне за известно време.
Елена бе уплашена. Страхът й прозираше през крехкото, делово спокойствие. Всички бяха изплашени. Той я прегърна през раменете, ръката й мина зад кръста му и тя се облегна на него, без да продума. Елена Куен бе търгар от товарния кораб „Естел“, който бе продължил по пътя си към Ръсел и Маринър. Тя бе пропуснала този полет, за да остане с Деймън, да прецени може ли да се привърже към станция — заради него, а сега й се налагаше да спори с ядосани екипажи, които може би имаха право. Деймън разглеждаше проблемите с хладна, мълчалива паника, типична за станцистите. Когато на една станция се случеше нещастие, всички оставаха по местата си в своите квадранти и секции и в това личеше известен примес на фатализъм: ако човек се намираше в безопасна зона, не я напускаше; ако можеше да направи нещо, с което да помогне, правеше го; а ако собственият му отсек бе в беда, приемаше го спокойно — такъв бе единственият възможен героизъм. Станцията не можеше да стреля, не можеше да избяга, можеше само да претърпи злополуката и да я поправи, ако успее. Търгарите имаха друга философия и други рефлекси при опасност.
— Добре, добре — успокои я Деймън, като леко я привлече. Усети притискането й в отговор. — Войната няма да стигне дотук. Те само изтеглят цивилните по-далеч от фронта. Ще останат при нас, докато отмине кризата, и после ще отпътуват. Ако ли не, преживявали сме и по-големи вълни от преселници по-рано, когато закриха последната от Старите звезди. Добавихме секции. Ще го направим отново. Просто ще се разраснем.
Елена не каза нищо. По интеркома и по коридорите се разнасяха ужасни слухове за трагедията на Маринър, а нейният „Естел“ не бе сред приближаващите се търговски кораби. Това вече го знаеха със сигурност. Беше се надявала, когато получиха първите съобщения за пристигането. И се бе страхувала, защото дойдоха сведения за щетите на тези бавни товарни кораби натъпкани с пътници, за приемането на каквито не бяха проектирани, движещи се на серии от малки скокове поради ограничения обхват на този тип машини. Това водеше до прекарване на доста повече дни в реалното пространство и до жив ад на борда. Носеше се слух, че не са имали достатъчно седативи, за да прекарат пътниците през скоковете, че някои са минали без тях. Деймън се опита да си го представи… Припомни си тревогата на Елена. Фактът, че „Естел“ не бе в конвоя, бе едновременно и добра, и лоша новина. Вероятно екипажът му се бе отклонил от обявения курс, усетил полъх на опасност, и бе побързал да отиде някъде другаде, но и това бе причина за безпокойство, защото войната се разгаряше по границата. Една станция бе унищожена, взривена. Ръсел евакуираше обитателите си. Безопасната зона се бе свила твърде много, твърде ненадейно.
— Навярно — започна той, като съжаляваше, че няма как да отложи вестта за друг ден, понеже тя трябваше да знае — ще ни прехвърлят в синия, може би в тесни квартири. Само персоналът с право на достъп може да бъде преместен в този сектор. Сигурно ще сме сред тези, които ще отидат там.
Елена повдигна рамене.
— Това не е проблем. Уредено ли е?
— Ще бъде.
Повторно повдигна рамене. Бяха загубили дома си, а тя го прие с безразличие. Гледаше през прозорците надолу към доковете, към тълпите и търгарските кораби.
— Войната няма да стигне дотук — увери я Деймън, като се опитва да си повярва, понеже Пел бе неговият дом и това имаше значение, което едва ли някой търгар би разбрал. Родът Константин бе строил тази станция, още от самото начало. — Каквото ще да губи Компанията, но не и Пел.
И след малко, подтикван от дълга си, ако не от смелост, добави:
— Трябва да отида там, на изолираните докове.
3
„Норвегия“ се отскубна напред към възлестия, неугледен пръстен на Пел, блеснал на визорните й екрани. Ездачите образуваха отворено ветрило, охранявайки натъпканите с бежанци товарни кораби. Търгарските екипажи, които ги управляваха, се държаха разумно в строя, без да създават проблеми. Бледият полумесец на Света на Пел — Тамдолу, както фактически бе отбелязан в регистрите на Пел — висеше зад станцията, а по повърхността му се вихреха бури. Следвайки сигнала на станцията, „Норвегия“ се изравни с мигащите светлини на участъка, където й указваха да влезе в док. Конусът, който щеше да поеме челния отсек, сияеше в синьо от светлинните знаци за приближаване. ОРАНЖЕВ СЕКТОР, гласяха изкривените на визорния екран букви, изписани край плетеница от слънчеви панели. Сигни превключи режима на сканер, видя кое къде се намираше на картината, получена от Пел. От главния сектор на Пел и от корабния интерком пристигаше непрестанно информация, която създаваше достатъчно работа на дузина техници.
Влязоха в последната фаза от приближаването, губейки постепенно же, докато въртящият се цилиндър на „Норвегия“, разположен отвътре по дължината на рамката й, намали оборотите си и спря в доково положение, при което всички жилищни палуби имаха същите посоки горе и долу като на станцията. Почувстваха увеличени напрежения и натоварвания за известно време, поредица от преориентации. Конусът се разшири, улеснявайки влизането в док, и корабът се скачи, като пое последния тласък на новото притегляне. Отвори шлюзовете за докерните бригади, вече напълно стабилен като неразделна част от Пел при въртенето й.
— Доколкото виждам, на доковете всичко е спокойно — рече Граф. — Полицията ги е отцепила.
— Съобщение — обади се комофицерът. — От кмета на станцията Пел до „Норвегия“: иска военно сътрудничество, като според вашите указания предоставя бюра за улесняване на регистрацията на новодошлите. Всички процедури са изпълнени както поискахте и имате поздрави от станционния шеф, капитане.
— Отговори: „Хансфорд“ влиза незабавно в док, жизнеосигуряващата му система е в критично състояние и е възможно на борда да има бунт. Стойте настрана. Край на съобщението. Граф, поеми управлението. Дей, изкарай на дока войниците и от двете смени.
Малори остави нещата да се развиват по-нататък сами, стана и се запъти по тесните извити проходи на мостика към малката каюта, която й служеше за офис и често за спалня. Там отвори шкафа и облече едно сако, пусна пистолет в джоба си. Сакото не бе униформено. Навярно никой във Флотата не притежаваше вече пълна униформа. Доставките бяха спрели отдавна. Капитанският кръг на яката бе единственото, което я отличаваше от търгар. Войниците също не разполагаха с по-добри униформи, но имаха брони и ги поддържаха изрядно на всяка цена. Тя се спусна бързо с асансьора до долния коридор и тръгна редом с устремилите се навън войници, на които Дей Джанц бе наредил да излязат в пълно бойно снаряжение, през свързващия ръкав до студената платформа на дока.
Цялото пространство бе тяхно, широко, издигащо се нагоре в перспектива. По-далечните секционни дъги на дока закривани от тавана поради извивката на станционния пръстен, която се изтегляше наляво към постепенно отстъпващия хоризонт; отдясно погледът спираше в затворения хидравличен портал към съседната секция. Платформата бе пуста, ако не се броят докерните бригади с техните кари и хората от станционната служба за сигурност край регистрационните бюра, но всички те бяха доста далеч от „Норвегия“. Не се забелязваха туземни работници, мястото им не бе тук, не при тази ситуация. По широкия док бяха разхвърляни боклуци, хартии, изпуснати дрехи, които свидетелстваха за прибързаното изтегляне. Работилниците, магазините и офисите, гледащи към платформата, бяха празни; коридорът на девето ниво, тръгващ от средата на дока, също изглеждаше безлюден и покрит с отпадъци. Дълбокият бас на Дей Джанц резонира в металните трегери, когато той нареди на войниците да се разгърнат около района, където щеше да кацне „Хансфорд“.
Докерите на Пел се заеха с работата си. Сигни ги наблюдаваше, нервно захапала долната си устна и отмести поглед встрани, когато един циви се приближи до нея — младолик, мургав, с орлов нос, изглеждащ като началник в спретнатия си син костюм. Слушалката пъхната в едното й ухо продължаваше да я осведомява за състоянието на „Хансфорд“ — непрестанен поток от лоши новини.
— Вие кой сте? — запита тя.
— Деймън Константин, капитане, от Правния отдел.
Малори го погледна отново. От рода Константин. Приличаше им. На Анджело му се бяха родили две момчета преди нещастния случай със съпругата му.
— От Правния отдел — рече тя с отвращение.
— Тук съм, в случай че се нуждаете от нещо. Или ако те поискат. Имам комвръзка с Главния сектор.
Чу се трясък. „Хансфорд“ влезе лошо в док, задра водещия конус и се сгромоляса на мястото си.
— Скачете го и се махайте оттам! — изрева Дей на докерите; той не се нуждаеше от комвръзка.
Граф даваше заповеди от командния център на „Норвегия“. Екипажът на „Хансфорд“ щеше да остане затворен на мостика си и да управлява отдалеч разтоварването на хората.
— Кажете им да излязат — стигна до Сигни разпореждането на Граф. — Всяка ненужна крачка към войниците ще се посрещне с огън.
Скачването бе завършено. Рампата се вдигна до кораба.
— Бягай! — кресна Дей.
Докерите отстъпиха зад редиците на войниците с вдигнати пушки. Люкът се отвори и шумно се удари в свързващия ръкав.
Воня изплува в хладнината на дока. Отвориха се вътрешни люкове и жива вълна се понесе навън. Хората се настъпваха, падаха, пищяха, викаха и се втурнаха към изхода като полудели, но заковаха на място, когато над главите им бе изстрелян автоматен откос.
— Стой! — ревна Дей. — Седни на място и сложи ръце върху главата.
Някои вече бяха седнали от умора, други се свлякоха и се подчиниха. Неколцина изглеждаха твърде зашеметени, за да разберат, но не продължиха напред. Вълната бе спряна. Застанал до Сигни, Деймън Константин тихо изруга и поклати глава. Не обели ни дума за закона; по кожата му видимо бе избила пот. Станцията му бе изправена пред големи размирици, пред срив на системите и десет хиляди пъти повече смъртни случаи, отколкото тези на „Хансфорд“. Имаше стотина, може би сто и петдесет оцелели, свили се на дока край свързващия ръкав. От кораба продължаваше да се разнася воня. Включи се помпа, която пусна въздух под налягане в системите на „Хансфорд“. На кораба имаше хиляда души.
— Ще трябва да влезем там — промърмори Сигни. Повдигна й се при тази мисъл.
Дей придвижваше бежанците един по един, насочвайки ги под дулата на пушките към оградена със завеса площадка, където да бъдат съблечени, претърсени, почистени и пратени към регистрационните или към медицинските бюра. Нямаха багаж, нито каквито и да са валидни документи.
— Имаме нужда от полицейски екип, оборудван за работа в заразена област — каза Малори на младия Константин. — И носилки. Пригответе зона за труповете. Ще трябва да изхвърлим мъртвите в космоса, нямаме друга възможност. Идентифицирайте ги, колкото се може по-добре — отпечатъци на пръсти, снимки и всичко останало. Всеки труп, излязъл неидентифициран оттук, представлява бъдеща опасност за сигурността ви.
На Константин изглежда му се повръщаше. Това бе напълно нормално. Някои от нейните войници изпитваха същото. Тя се опитваше да не обръща внимание на собствения си стомах.
Още няколко оцелели се бяха довлекли до отвора на ръкава, съвсем изнемощели, почти неспособни да се спуснат надолу по рампата.
„Лила“ се канеше да влезе в док, приближаването й бе започнало заради паниката сред екипажа му, пренебрегнал нарежданията и заплахите на ездачите. Малори чу съобщението на Граф и включи собствения си микрофон.
— Задръжте ги. Отсечете им крило, ако се наложи. Тук имаме предостатъчно работа за момента. Донесете ми скафандър.
Намериха още седемдесет и осем живи сред разлагащите се мъртъвци. Останалото подлежеше на изчистване и вече не представляваше заплаха. Сигни мина през обеззаразяване, съблече скафандъра, седна на голия док и се опита да потисне бунтуващия се стомах. Един циви избра неподходящ момент да й предложи сандвич. Тя го отблъсна, взе от местния билков чай и възстанови равномерното си дишане едва когато регистрираха последните от оцелелите на „Хансфорд“. Сега платформата смърдеше на антисептични препарати.
Килим от тела в коридорите, кръв, мъртви. Аварийните херметични врати на „Хансфорд“ се бяха затворили по време на пожар. Някои от загиналите бяха срязани на две. Някои от оцелелите бяха със счупени кости, стъпкани в паниката. Урина. Бълвоч. Кръв. Разлагане. Накрая на оцелелите на „Хансфорд“ не им бе останало нищо друго, освен аварийния кислород, а той навярно е бил причина за убийства. Повечето от живите се бяха озовали затворени по места, където въздухът се бе запазил по-незамърсен от лошо проветрените складови помещения, в които бяха натъпкани по-голямата част от бежанците.
— Съобщение от кмета на станцията — каза комофицерът в ухото й, — искат капитанът да се яви възможно най-бързо в станционната управа.
— Не — отвърна тя кратко.
Изнасяха мъртвите от „Хансфорд“; това напомняше донякъде религиозна служба, изпълнявана като на конвейер — отдаване на известна почит към мъртвите, преди да бъдат изхвърлени в космоса. Хванати в гравитационния кладенец на Тамдолу, в крайна сметка те щяха да се насочат към планетата. Запита се дали телата изгаряха при падането си — навярно така ставаше. Не бе имала много работа с планети. Не бе сигурна, че някой някога си е направил труда да го установи.
Хората от „Лила“ бяха възбудени в по-умерени граници. Отначало се натискаха и блъскаха, но спряха, щом видяха изправените срещу тях въоръжени войници. Константин се намеси с полезни напътствия, като чрез преносим високоговорител се обърна към ужасените цивита на езика на станцистите и им представи със станционистска логика опасността от нарушаване на крехкото равновесие — този вид възпитаващи и сплашващи разкази, които трябваше да са слушали през целия си затворен живот. Сигни отново се изправи на крака по време на обръщението му, продължаваше да държи чашката с кафе и наблюдаваше вече със спокоен стомах как препоръчаните от нея процедури започнаха да действат ефикасно: тези с документи — към едно бюро; онези, които нямаха — към друго, където да се снимат и идентифицират с декларация. Красивият младеж от Правния отдел се оказа полезен с авторитетния си глас, когато ставаше дума за оспорвани документи или объркани служители на станцията.
— „Грифин“ се приближава за влизане в док — осведоми я гласът на Граф. — От станцията ни съобщават, че искат обратно петстотин единици от конфискуваните жилищни помещения заради многото мъртви на „Хансфорд“.
— Няма да го бъде — отсече тя спокойно. — Моите почитания към станционната управа, но това е изключено. Какво е положението на „Грифин“?
— Паника. Предупредихме ги.
— Колко други са в криза?
— Навсякъде е напрегнато. Не може да им се вярва. На „Морийн“ има един мъртъв, инфаркт, друг е болен. Ще го пусна след „Грифин“. Кметът на станцията пита ще можете ли да присъствате на среща след час. Доколкото разбрах, момчетата от Компанията поставят искания за достъп до тази зона.
— Продължавай да ги задържаш.
Сигни допи кафето си, мина покрай редиците пред дока на „Грифин“. Цялата операция се преместваше на следващото корабно гнездо, защото при „Хансфорд“ не бе останало нищо, което да заслужаваше да се пази. Регистрираните бежанци се държаха спокойно. Бяха заети с проблема да намерят къде са настанени и сигурното обкръжение на станцията ги успокояваше. Облечен в скафандри екипаж бе готов да изкара навън „Хансфорд“; на този док имаше само четири гнезда. Сигни премери на око пространството, което им бяха отредили — пет нива в два сектора и двата дока. Тясно, но щяха да потърпят за известно време. Някои от проблемите можеха да се решат с общи спални — временно. Навсякъде щеше да е претъпкано. Без лукс, това беше сигурно.
Тези бежанци не бяха единствените на път към Пел, те просто бяха първите. Но тази информация Малори не споделяше с никого.
„Дайна“ наруши спокойствието: мъж бе хванат с оръжие при сканирането, негов приятел побесня при арестуването му: резултатът бе двама мъртви и след това хлипащи, истерични пътници. Сигни видя всичко, просто уморена, поклати глава и заповяда телата им да бъдат изхвърлени с останалите, макар че Константин се приближи към нея със сърдити възражения.
— Извънредно положение — отсече тя, прекратявайки всякакъв спор, и се отдалечи.
„Сайта“, „Пърл“, „Малката мечка“, „Уинифред“. Пристигаха убийствено бавно, разтоварваха бежанците и багажа, а опашката за регистриране се придвижваше сантиметър по сантиметър.
Тогава Сигни напусна дока, качи се отново на борда на „Норвегия“ и се изкъпа. Изтърка се цялата три пъти, преди да почувства, че се е отървала от миризмите.
На станцията бе започнал алтернативният ден; оплакванията и претенциите щяха да стихнат поне за няколко часа.
Или ако имаше проблеми, алтернативното командване на „Норвегия“ щеше да й ги спести.
За през нощта имаше разтуха, един вид компания, а после сбогуване. Мъжът бе едно от нещата, спасенни на Ръсел и Маринър, но не можеше да бъде превозен на другите кораби. Там щяха да го разкъсат. Той го знаеше и оценяваше жеста. Не изпитваше желание да стане член от екипажа и разбираше положението си.
— Тук слизаш — рече му тя, като го гледаше как лежи до нея. Името му нямаше значение. В паметта й то се смесваше с други и понякога тя го наричаше с грешно име — късно, когато бе полузаспала. Той не се показваше развълнуван от това, просто примигваше в знак, че е приел факта. Лицето му я озадачаваше — навярно с невинността си. Контрастите възбуждаха любопитството й. Както и хубостта. „Късметлия си“, каза Сигни. Той отвърна на това по същия начин, по който реагираше на много неща. Просто продължи да я гледа, неразбиращ и красив; на Ръсел си бяха поиграли с разсъдъка му. Понякога я обхващаше долно желание, нужда да нанася рани — малки убийства, за да изтласка на заден план по-големите. Да предизвиква малък ужас, за да забрави страхотията навън. От време на време прекарваше нощите с Граф, с Дей, с който си харесаше. Но никога не показваше тази уязвима част от себе си пред хора, които ценеше, пред приятели, пред екипажа. Само че понякога имаше курсове като този, когато изпаднеше в черно настроение. Заболяването бе обичайно във Флотата, в затворените кораби, сред притежаващите абсолютна власт. „Има ли значение за теб?“, попита тя; за него нямаше и навярно този бе начинът му да оцелее.
„Норвегия“ остана последният кораб в гнездо на изолираните докове, на които се виждаха войници на пост. На платформата светлините бяха все така ярки като преди, грееха над редиците на бежанците, които се придвижваха едва-едва пред дулата на пушките.
ГЛАВА ТРЕТА
1
Пел: 2а2.5.52 г.
Твърде много впечатления, твърде много изживявания. Деймън Константин взе чаша кафе от един от помощниците си, който мина покрай бюрото, огледа доковете и се опита да изтърка умората от очите си. Кафето имаше вкус на дезинфектиращи препарати, на каквито миришеше всичко наоколо, те проникваха в порите на кожата им, в носовете, навсякъде. Войниците на пост, осигуряваха безопасност на тази малка част от дока. Човек бе намушкан с нож в обща спалня А. Никой не можеше да обясни откъде се бе взел ножът. Помислиха, че може да е от кухнята на някой от изоставените ресторанти, прибор за хранене, забравен небрежно от станционист, който така и не бе схванал сериозността на положението. Чувстваше се изтощен до несвяст. Не намираше отговор; станционната полиция не успя да хване нападателя сред редиците от бежанци, които се точеха по доковете и напредваха мудно към бюрата за настаняване.
Усети докосване по рамото. Извърна глава въпреки болките във врата и зърна брат си. Емилио се настани на свободния стол до него, като задържа ръката си върху рамото му. По-големият му брат Емилио бе в алтернативната управа на главния сектор. Вече бе започнал алтернативният ден, мъгляво си даде сметка Деймън. Световете на бодърстване и сън, в които те двамата рядко се срещаха по служба, се бяха застъпили в бъркотията.
— Върви си у дома — меко каза Емилио. — Мой ред е, ако някой от нас трябва да стои тук. Обещах на Елена, че ще те изпратя вкъщи. Стори ми се разстроена.
— Добре — съгласи се той, но не помръдна, защото му липсваше воля или просто сила. Ръката на брат му го стисна, после го пусна.
— Гледах мониторите — рече Емилио. — Знам с какво си имаме работа тук.
Деймън стисна устните си срещу внезапен пристъп на повдигане, зареял поглед пред себе си не към бежанците, а в безкрайността, в бъдещето, в унищожаването на нещо, което винаги е била стабилно и сигурно. Пел. Тяхната станция, неговата и на Елена, неговата и на Емилио. Флотата си позволяваше да им стори това и нямаше как да я спрат, защото много внезапно им бяха изсипали бежанците и те нямаха готови алтернативи.
— Видях как убиват хора — поде той. — Не направих нищо. Не можех. Не можех да се опълча срещу военните. Неодобрението ми само би причинило бунт. Тогава всички щяхме да загазим. А те застреляха хора за туй, че са излезли от редицата.
— Деймън, изчезвай оттук. Сега всичко е моя грижа. Все ще измислим нещо.
— Няма към кого да се обърнем за помощ, освен към агентите на Компанията, обаче не ни трябва да замесваме тъкмо тях. Не им позволявай да се набъркат в това.
— Ще се справим — заяви Емилио. — Има граници; дори Флотата си дава сметка за тях. Не могат да изложат на опасност Пел и да се измъкнат живи. Каквото и да направят няма да ни пожертват.
— Вече го сториха — отвърна Деймън, вперил очи към редиците на доковете, после се обърна да погледне брат си, да види лице като своето, но с пет години по-старо. — Получихме нещо, което не съм сигурен, че някога ще успеем да смелим.
— Така бе и когато затвориха Старите звезди. Справихме се.
— Две станции… До нас се добраха шест хиляди души от колко — петдесет, шейсет хиляди?
— Останалите са в ръцете на Съюза, предполагам — измърмори Емилио. — Или са загинали с Маринър, никой не знае колко са жертвите там. Може би някои са се качили на други товарни кораби и са тръгнали в друга посока. — Той се облегна, лицето му бе стегнато в мрачно изражение. — Татко навярно е заспал. Мама също, надявам се. Отбих се при тях на идване. Татко рече, че е било лудост да дойдеш тук; отвърнах му, че аз също съм луд и навярно ще мога да се погрижа за нещо, за което ти не си успял. Той не каза нищо. Но е разтревожен. Върни се при Елена. Тя си намери работа от другата страна на този хаос — оправя документите на търгарите бежанци. Задаваше им някакви чудати въпроси. Деймън, мисля, че трябва да си отидеш у дома.
— „Естел“ — внезапно стигна до него прозрението. — Тя е по следите на слуховете.
— Отиде си вкъщи. Беше уморена или разстроена, не знам. Само каза, че би искала да се прибереш, когато можеш.
— Научила е нещо.
Изправи се на крака, събра документите си, осъзна какво прави, бутна ги към Емилио и си тръгна забързан покрай часовия, за да прекоси хаоса на дока от другата страна на прохода, който разделяше основната част от станцията от изолационния сектор. Туземни работници се разбягаха от пътя му — космати, спотайващи се същества, още по-чужди на вид заради дихателните маски, които носеха извън обитаваните от тях тунели за поддържане на станцията; пренасяха екипировка, товари и лични вещи с дива припряност — пищяха и си подвикваха в налудничав контрапункт на заповедите на хората надзорници.
Деймън взе асансьора към зеления сектор, тръгна по коридора, водещ към собствената им квартира и също задръстен с нахвърляни кашони с чужди вещи, сред които пазач от охраната дремеше на поста си. Всички работеха свръхсмяна, особено от службата за сигурност. Подмина го, направи физиониомия на закъснялата и смутена реакция на пазача и спря до вратата на апартамента.
Отключи я, видя с успокоение, че лампите светят, чу познатото трополене на пластмаса в кухнята.
— Елена? — обади се от вратата.
Тя гледаше печката. Не се обърна към него. Деймън спря, почувствал трагедия, още един изгубен свят.
Таймерът зазвъня. Елена извади тавичката от фурната, сложи я на плота, извърна се, като успя да го изгледа все още владееща се. Той почака, усещайки болката й, след това пристъпи и я взе в обятията си. Тя въздъхна леко.
— Мъртви са — каза. От гърдите й отново се изтръгна въздишка. — Взривени с Маринър. „Естел“ е унищожен, заедно с всички на борда. Няма надежда за оцелели. На „Сайта“ видели гибелта му; не могъл да напусне дока — заради всички тези хора, които се опитвали да се качат на борда. Избухнал пожар. И тази част от станцията се взривила, това е всичко. Експлозията откъснала носа на кораба.
Петдесет и шестима на борда. Майка, баща, братовчеди, по-далечни роднини. Един самостоятелен свят — „Естел“. Деймън все още имаше свят, независимо от щетите. Имаше семейство. Нейното бе мъртво.
Елена не каза нищо повече, нито дума на мъка за загубата или на радост, че самата е оцеляла, като не взе участие в този полет. Въздъхна на още няколко пристъпа, притисна се в Деймън, после се обърна със сухи очи, за да сложи още една порция за вечеря в микровълновата.
Седна, яде. Вършеше всичко както обикновено. Той насила погълна храната си, като долови все още привкус на дезинфекционни препарати в устата си и си спомни, че цялото му тяло е пропито от тях. Накрая успя да улови с поглед очите й. Бяха безизразни като очите на бежанците. Не намери какво да каже. Стана, заобиколи масата и прегърна Елена откъм гърба.
Ръцете й обгърнаха неговите.
— Добре съм.
— Да ми се беше обадила.
Елена пусна ръцете му и се изправи докосвайки го с жест на досада. Внезапно се взря право в очите му със същата тъмна умора в зениците.
— Остана само един от нас — обяви тя.
Деймън замига объркано, после проумя, че имаше предвид рода Куен. Родът на „Естел“. Търгарите притежаваха имена, тъй както станцистите имаха домове. Тя беше Куен; това означаваше нещо, което той осъзна, че не бе разбрал през месеците, докато бяха заедно. Отмъщението бе стока за търгарите — народ, за който самото име представляваше собственост и бе неделимо от репутацията.
— Искам дете — рече Елена.
Той я изгледа, смаян от тъмнината на очите й. Обичаше я. Тя бе влязла в живота му, напускайки търгарски кораб и решила да опита живота на станция, въпреки че още говореше за своя кораб. Четири месеца. За пръв път откакто бяха заедно той не изпитваше влечение към нея, не при този неин поглед, гибелта на „Естел“ и причините й за отмъщение. Не каза нищо. Бяха се споразумели, че няма да имат деца, докато тя не разбере със сигурност, че би могла да понесе оставането си. Предложението й сега можеше да означава тъкмо съгласие за оставане. Можеше да е нещо друго. Не беше време да го обсъждат, не сега с цялата тази лудост около тях. Деймън просто я привлече към себе си, отведе я в спалнята и я държа в прегръдките си през дългите тъмни часове. Тя не поиска нищо и той не зададе никакви въпроси.
2
— Не — каза мъжът от регистрационното бюро, без да погледне този път разпечатката; после добави в изморен опит да прояви човечност: — Почакайте. Ще го потърся отново. Може да не е въведено с този правопис.
Василий Кресич почака, обзет от ужас. Безнадеждността бе надвиснала над всички от тази последна отчаяна група от бежанци, които отказваха да напуснат регистрационните бюра на доковете: семейства и части от семейства, които търсеха роднини, чакаха да чуят сведения. Бяха двайсет и седмина по пейките край бюрото, ако се броят и децата; той ги бе преброил. Бяха останали след основния ден в алтернативния, бяха дочакали да пратят нова смяна оператори — един вид жест на човечност от страна на станцията, но от компютъра не излизаше нищо ново.
Почака. Операторът въвеждаше една след друга комбинации. Нищо не се получаваше. По изражението на човека, обърнат към него Кресич се досещаше, че нищо не излиза. Изведнъж съжали и оператора, който трябваше да седи тук, без да постига никакъв резултат, знаейки, че няма надежда, заобиколен от жалещи роднини и въоръжени пазачи, разположени за всеки случай край бюрото. Кресич седна отново до семейство, което в объркването бе загубило син.
Историята на всички бе една и съща. Бяха се качили на корабите, обзети от паника, охраната на Маринър се бе интересувала повече от това да си осигури място на борда, отколкото да пази реда и да натовари и други. Вината си бе лично тяхна, не можеше да го отрече. Тълпата се бе втурнала на доковете, хора си бяха пробили насила път на борда, без да имат пропуски, раздадени на важните личности, които трябваше да се евакуират. Пазачите стреляха от уплаха, без да са сигурни кои са нападатели и кои — редовни пътници. Станцията Ръсел загина в бунт. Тези, които вече бяха пуснати за качване, бяха товарени набързо на най-близкия кораб, вратите се затваряха в момента, в който броят им стигаше капацитета на кораба. Джен и Роми трябваше да са се качили преди него. Кресич бе останал, опитвайки се да въдвори ред на определения му пост. Повечето от корабите бяха приготвени за излитане навреме. Но тълпата бе нахлула на „Хансфорд“, където седативите бяха свършили и под натиска на повече хора, отколкото системата можеше да поддържа, всичко бе изпочупено и изпадналат в шок тълпа се бе разбунтувала. На „Грифин“ бе достатъчно зле; Кресич се беше вмъкнал на борда още преди вълната от хора, която охраната трябваше да покоси. И вярваше, че Джен и Роми са успели да се качат на „Лила“, поне според разпечатката, която накрая бяха получили след суматохата при излитането.
Но никой от тях не бе слязъл на Пел; не бяха слезли от кораба. Никой от пострадалите, откарани с опасност за живота в станционната болница, не отговаряше на описанието им. Не бе възможно да бъдат насила мобилизирани на Малори: Джен не притежаваше умения, от които военните биха имали нужда, а Роми… Имаше някаква грешка в данните. Кресич бе повярвал на списъците, трябваше да им вярва, защото пътниците бяха твърде много, за да може комвръзката на кораба да изпраща директни съобщения. Бяха пътували в мълчание. Джен и Роми не бяха слезли от „Лила“. Изобщо не са били на борда му.
— Не биваше да ги изхвърлят в космоса — изохка жената, седнала най-близко до него. — Не ги идентифицираха. Той е мъртъв, мъртъв е, трябва да е бил на „Хансфорд“.
Друг мъж бе застанал пред бюрото. Опитваше се да направи справка и настояваше, че личните данни, дадени от Малори за привлечените на служба цивилни, са фалшиви. Операторът търпеливо направи нова проверка, за да сравни описанията, но отново без положителен резултат.
— Той беше там — викна мъжът на оператора. — Той беше в списъка и не е слязъл, а беше там. — Мъжът плачеше. Кресич седеше безмълвен.
На „Грифин“ бяха прочели списъка на пътниците и бяха поискали документи за самоличност. Малцина разполагаха с такива. Хората бяха отговаряли на имена, които може и да не са били техни. Някои се обаждаха по два пъти, за да получат две дажби, ако не ги хванат.
Тогава го обзе дълбок и сковаващ страх; но много хора бяха попаднали на грешен кораб и някой след това разбра за ситуацията на „Хансфорд“. Кресич бе сигурен, че са на борда.
Освен ако не се бяха обезпокоили и не бяха излезли да го потърсят. Освен ако не бяха направили нещо толкова жалко, ужасно глупаво, от страх, от любов.
Сълзи течаха по бузите му. Такива като Джен и Роми не биха попаднали на „Хансфорд“, не биха си пробили път сред мъже, въоръжени с пистолети, ножове и парчета тръби. Не ги бе забелязал сред мъртвите от този кораб. По-вероятно бе да са все още на станцията Ръсел, която сега бе под властта на Съюза. А той бе тук и нямаше връщане назад.
Накрая приел съдбата си се изправи. Тръгна си пръв. Отиде в квартирата, която му бе отредена, в общата спалня за сами мъже, много от които бяха млади и навярно доста от тях с фалшиви самоличности, а не техници или друг персонал, за какъвто се представяха. Намери свободно походно легло и отвори пакета, който надзирателят бе дал на всеки. Изкъпа се втори път — без изглежда и това да му стигне, — върна се между редиците от заспали, изтощени мъже и си легна.
За пленниците, които бяха достатъчно високопоставени, за да бъдат от полза, а бе необходимо да се сломи собствената им воля, имаше промиване на мозъка. „Джен — помисли си той, — о, Джен!“. И синът им, ако бе жив — да бъде възпитан от сянка на Джен, която боравеше само с разрешени мисли и не оспорваше нищо, подложена на Пренастройка заради това, че му бе съпруга. Не бе сигурен, че ще й разрешат да задържи Роми. Имаше държавни детски градини, които отглеждаха войници и работници за Съюза.
Помисли си за самоубийство. Някои бяха избрали смъртта, вместо да се качат на кораби, отправящи се към чужди места, към станция, която не бе тяхната. Такова решение не бе в негов стил. Продължи да лежи неподвижно, загледан в металния таван, в близката тъмнина, оцелял, както винаги бе успявал досега, мъж на средна възраст, самотен и опустошен.
1
Пел: 2а2.5.52 г.
Твърде много впечатления, твърде много изживявания. Деймън Константин взе чаша кафе от един от помощниците си, който мина покрай бюрото, огледа доковете и се опита да изтърка умората от очите си. Кафето имаше вкус на дезинфектиращи препарати, на каквито миришеше всичко наоколо, те проникваха в порите на кожата им, в носовете, навсякъде. Войниците на пост, осигуряваха безопасност на тази малка част от дока. Човек бе намушкан с нож в обща спалня А. Никой не можеше да обясни откъде се бе взел ножът. Помислиха, че може да е от кухнята на някой от изоставените ресторанти, прибор за хранене, забравен небрежно от станционист, който така и не бе схванал сериозността на положението. Чувстваше се изтощен до несвяст. Не намираше отговор; станционната полиция не успя да хване нападателя сред редиците от бежанци, които се точеха по доковете и напредваха мудно към бюрата за настаняване.
Усети докосване по рамото. Извърна глава въпреки болките във врата и зърна брат си. Емилио се настани на свободния стол до него, като задържа ръката си върху рамото му. По-големият му брат Емилио бе в алтернативната управа на главния сектор. Вече бе започнал алтернативният ден, мъгляво си даде сметка Деймън. Световете на бодърстване и сън, в които те двамата рядко се срещаха по служба, се бяха застъпили в бъркотията.
— Върви си у дома — меко каза Емилио. — Мой ред е, ако някой от нас трябва да стои тук. Обещах на Елена, че ще те изпратя вкъщи. Стори ми се разстроена.
— Добре — съгласи се той, но не помръдна, защото му липсваше воля или просто сила. Ръката на брат му го стисна, после го пусна.
— Гледах мониторите — рече Емилио. — Знам с какво си имаме работа тук.
Деймън стисна устните си срещу внезапен пристъп на повдигане, зареял поглед пред себе си не към бежанците, а в безкрайността, в бъдещето, в унищожаването на нещо, което винаги е била стабилно и сигурно. Пел. Тяхната станция, неговата и на Елена, неговата и на Емилио. Флотата си позволяваше да им стори това и нямаше как да я спрат, защото много внезапно им бяха изсипали бежанците и те нямаха готови алтернативи.
— Видях как убиват хора — поде той. — Не направих нищо. Не можех. Не можех да се опълча срещу военните. Неодобрението ми само би причинило бунт. Тогава всички щяхме да загазим. А те застреляха хора за туй, че са излезли от редицата.
— Деймън, изчезвай оттук. Сега всичко е моя грижа. Все ще измислим нещо.
— Няма към кого да се обърнем за помощ, освен към агентите на Компанията, обаче не ни трябва да замесваме тъкмо тях. Не им позволявай да се набъркат в това.
— Ще се справим — заяви Емилио. — Има граници; дори Флотата си дава сметка за тях. Не могат да изложат на опасност Пел и да се измъкнат живи. Каквото и да направят няма да ни пожертват.
— Вече го сториха — отвърна Деймън, вперил очи към редиците на доковете, после се обърна да погледне брат си, да види лице като своето, но с пет години по-старо. — Получихме нещо, което не съм сигурен, че някога ще успеем да смелим.
— Така бе и когато затвориха Старите звезди. Справихме се.
— Две станции… До нас се добраха шест хиляди души от колко — петдесет, шейсет хиляди?
— Останалите са в ръцете на Съюза, предполагам — измърмори Емилио. — Или са загинали с Маринър, никой не знае колко са жертвите там. Може би някои са се качили на други товарни кораби и са тръгнали в друга посока. — Той се облегна, лицето му бе стегнато в мрачно изражение. — Татко навярно е заспал. Мама също, надявам се. Отбих се при тях на идване. Татко рече, че е било лудост да дойдеш тук; отвърнах му, че аз също съм луд и навярно ще мога да се погрижа за нещо, за което ти не си успял. Той не каза нищо. Но е разтревожен. Върни се при Елена. Тя си намери работа от другата страна на този хаос — оправя документите на търгарите бежанци. Задаваше им някакви чудати въпроси. Деймън, мисля, че трябва да си отидеш у дома.
— „Естел“ — внезапно стигна до него прозрението. — Тя е по следите на слуховете.
— Отиде си вкъщи. Беше уморена или разстроена, не знам. Само каза, че би искала да се прибереш, когато можеш.
— Научила е нещо.
Изправи се на крака, събра документите си, осъзна какво прави, бутна ги към Емилио и си тръгна забързан покрай часовия, за да прекоси хаоса на дока от другата страна на прохода, който разделяше основната част от станцията от изолационния сектор. Туземни работници се разбягаха от пътя му — космати, спотайващи се същества, още по-чужди на вид заради дихателните маски, които носеха извън обитаваните от тях тунели за поддържане на станцията; пренасяха екипировка, товари и лични вещи с дива припряност — пищяха и си подвикваха в налудничав контрапункт на заповедите на хората надзорници.
Деймън взе асансьора към зеления сектор, тръгна по коридора, водещ към собствената им квартира и също задръстен с нахвърляни кашони с чужди вещи, сред които пазач от охраната дремеше на поста си. Всички работеха свръхсмяна, особено от службата за сигурност. Подмина го, направи физиониомия на закъснялата и смутена реакция на пазача и спря до вратата на апартамента.
Отключи я, видя с успокоение, че лампите светят, чу познатото трополене на пластмаса в кухнята.
— Елена? — обади се от вратата.
Тя гледаше печката. Не се обърна към него. Деймън спря, почувствал трагедия, още един изгубен свят.
Таймерът зазвъня. Елена извади тавичката от фурната, сложи я на плота, извърна се, като успя да го изгледа все още владееща се. Той почака, усещайки болката й, след това пристъпи и я взе в обятията си. Тя въздъхна леко.
— Мъртви са — каза. От гърдите й отново се изтръгна въздишка. — Взривени с Маринър. „Естел“ е унищожен, заедно с всички на борда. Няма надежда за оцелели. На „Сайта“ видели гибелта му; не могъл да напусне дока — заради всички тези хора, които се опитвали да се качат на борда. Избухнал пожар. И тази част от станцията се взривила, това е всичко. Експлозията откъснала носа на кораба.
Петдесет и шестима на борда. Майка, баща, братовчеди, по-далечни роднини. Един самостоятелен свят — „Естел“. Деймън все още имаше свят, независимо от щетите. Имаше семейство. Нейното бе мъртво.
Елена не каза нищо повече, нито дума на мъка за загубата или на радост, че самата е оцеляла, като не взе участие в този полет. Въздъхна на още няколко пристъпа, притисна се в Деймън, после се обърна със сухи очи, за да сложи още една порция за вечеря в микровълновата.
Седна, яде. Вършеше всичко както обикновено. Той насила погълна храната си, като долови все още привкус на дезинфекционни препарати в устата си и си спомни, че цялото му тяло е пропито от тях. Накрая успя да улови с поглед очите й. Бяха безизразни като очите на бежанците. Не намери какво да каже. Стана, заобиколи масата и прегърна Елена откъм гърба.
Ръцете й обгърнаха неговите.
— Добре съм.
— Да ми се беше обадила.
Елена пусна ръцете му и се изправи докосвайки го с жест на досада. Внезапно се взря право в очите му със същата тъмна умора в зениците.
— Остана само един от нас — обяви тя.
Деймън замига объркано, после проумя, че имаше предвид рода Куен. Родът на „Естел“. Търгарите притежаваха имена, тъй както станцистите имаха домове. Тя беше Куен; това означаваше нещо, което той осъзна, че не бе разбрал през месеците, докато бяха заедно. Отмъщението бе стока за търгарите — народ, за който самото име представляваше собственост и бе неделимо от репутацията.
— Искам дете — рече Елена.
Той я изгледа, смаян от тъмнината на очите й. Обичаше я. Тя бе влязла в живота му, напускайки търгарски кораб и решила да опита живота на станция, въпреки че още говореше за своя кораб. Четири месеца. За пръв път откакто бяха заедно той не изпитваше влечение към нея, не при този неин поглед, гибелта на „Естел“ и причините й за отмъщение. Не каза нищо. Бяха се споразумели, че няма да имат деца, докато тя не разбере със сигурност, че би могла да понесе оставането си. Предложението й сега можеше да означава тъкмо съгласие за оставане. Можеше да е нещо друго. Не беше време да го обсъждат, не сега с цялата тази лудост около тях. Деймън просто я привлече към себе си, отведе я в спалнята и я държа в прегръдките си през дългите тъмни часове. Тя не поиска нищо и той не зададе никакви въпроси.
2
— Не — каза мъжът от регистрационното бюро, без да погледне този път разпечатката; после добави в изморен опит да прояви човечност: — Почакайте. Ще го потърся отново. Може да не е въведено с този правопис.
Василий Кресич почака, обзет от ужас. Безнадеждността бе надвиснала над всички от тази последна отчаяна група от бежанци, които отказваха да напуснат регистрационните бюра на доковете: семейства и части от семейства, които търсеха роднини, чакаха да чуят сведения. Бяха двайсет и седмина по пейките край бюрото, ако се броят и децата; той ги бе преброил. Бяха останали след основния ден в алтернативния, бяха дочакали да пратят нова смяна оператори — един вид жест на човечност от страна на станцията, но от компютъра не излизаше нищо ново.
Почака. Операторът въвеждаше една след друга комбинации. Нищо не се получаваше. По изражението на човека, обърнат към него Кресич се досещаше, че нищо не излиза. Изведнъж съжали и оператора, който трябваше да седи тук, без да постига никакъв резултат, знаейки, че няма надежда, заобиколен от жалещи роднини и въоръжени пазачи, разположени за всеки случай край бюрото. Кресич седна отново до семейство, което в объркването бе загубило син.
Историята на всички бе една и съща. Бяха се качили на корабите, обзети от паника, охраната на Маринър се бе интересувала повече от това да си осигури място на борда, отколкото да пази реда и да натовари и други. Вината си бе лично тяхна, не можеше да го отрече. Тълпата се бе втурнала на доковете, хора си бяха пробили насила път на борда, без да имат пропуски, раздадени на важните личности, които трябваше да се евакуират. Пазачите стреляха от уплаха, без да са сигурни кои са нападатели и кои — редовни пътници. Станцията Ръсел загина в бунт. Тези, които вече бяха пуснати за качване, бяха товарени набързо на най-близкия кораб, вратите се затваряха в момента, в който броят им стигаше капацитета на кораба. Джен и Роми трябваше да са се качили преди него. Кресич бе останал, опитвайки се да въдвори ред на определения му пост. Повечето от корабите бяха приготвени за излитане навреме. Но тълпата бе нахлула на „Хансфорд“, където седативите бяха свършили и под натиска на повече хора, отколкото системата можеше да поддържа, всичко бе изпочупено и изпадналат в шок тълпа се бе разбунтувала. На „Грифин“ бе достатъчно зле; Кресич се беше вмъкнал на борда още преди вълната от хора, която охраната трябваше да покоси. И вярваше, че Джен и Роми са успели да се качат на „Лила“, поне според разпечатката, която накрая бяха получили след суматохата при излитането.
Но никой от тях не бе слязъл на Пел; не бяха слезли от кораба. Никой от пострадалите, откарани с опасност за живота в станционната болница, не отговаряше на описанието им. Не бе възможно да бъдат насила мобилизирани на Малори: Джен не притежаваше умения, от които военните биха имали нужда, а Роми… Имаше някаква грешка в данните. Кресич бе повярвал на списъците, трябваше да им вярва, защото пътниците бяха твърде много, за да може комвръзката на кораба да изпраща директни съобщения. Бяха пътували в мълчание. Джен и Роми не бяха слезли от „Лила“. Изобщо не са били на борда му.
— Не биваше да ги изхвърлят в космоса — изохка жената, седнала най-близко до него. — Не ги идентифицираха. Той е мъртъв, мъртъв е, трябва да е бил на „Хансфорд“.
Друг мъж бе застанал пред бюрото. Опитваше се да направи справка и настояваше, че личните данни, дадени от Малори за привлечените на служба цивилни, са фалшиви. Операторът търпеливо направи нова проверка, за да сравни описанията, но отново без положителен резултат.
— Той беше там — викна мъжът на оператора. — Той беше в списъка и не е слязъл, а беше там. — Мъжът плачеше. Кресич седеше безмълвен.
На „Грифин“ бяха прочели списъка на пътниците и бяха поискали документи за самоличност. Малцина разполагаха с такива. Хората бяха отговаряли на имена, които може и да не са били техни. Някои се обаждаха по два пъти, за да получат две дажби, ако не ги хванат.
Тогава го обзе дълбок и сковаващ страх; но много хора бяха попаднали на грешен кораб и някой след това разбра за ситуацията на „Хансфорд“. Кресич бе сигурен, че са на борда.
Освен ако не се бяха обезпокоили и не бяха излезли да го потърсят. Освен ако не бяха направили нещо толкова жалко, ужасно глупаво, от страх, от любов.
Сълзи течаха по бузите му. Такива като Джен и Роми не биха попаднали на „Хансфорд“, не биха си пробили път сред мъже, въоръжени с пистолети, ножове и парчета тръби. Не ги бе забелязал сред мъртвите от този кораб. По-вероятно бе да са все още на станцията Ръсел, която сега бе под властта на Съюза. А той бе тук и нямаше връщане назад.
Накрая приел съдбата си се изправи. Тръгна си пръв. Отиде в квартирата, която му бе отредена, в общата спалня за сами мъже, много от които бяха млади и навярно доста от тях с фалшиви самоличности, а не техници или друг персонал, за какъвто се представяха. Намери свободно походно легло и отвори пакета, който надзирателят бе дал на всеки. Изкъпа се втори път — без изглежда и това да му стигне, — върна се между редиците от заспали, изтощени мъже и си легна.
За пленниците, които бяха достатъчно високопоставени, за да бъдат от полза, а бе необходимо да се сломи собствената им воля, имаше промиване на мозъка. „Джен — помисли си той, — о, Джен!“. И синът им, ако бе жив — да бъде възпитан от сянка на Джен, която боравеше само с разрешени мисли и не оспорваше нищо, подложена на Пренастройка заради това, че му бе съпруга. Не бе сигурен, че ще й разрешат да задържи Роми. Имаше държавни детски градини, които отглеждаха войници и работници за Съюза.
Помисли си за самоубийство. Някои бяха избрали смъртта, вместо да се качат на кораби, отправящи се към чужди места, към станция, която не бе тяхната. Такова решение не бе в негов стил. Продължи да лежи неподвижно, загледан в металния таван, в близката тъмнина, оцелял, както винаги бе успявал досега, мъж на средна възраст, самотен и опустошен.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Пел: 3.5.52 г.
Напрежението се изостри още в началото на основния ден, при първите боязливи придвижвания на бежанците към аварийните кухни, устроени на дока, при първите плахи опити на тези с документи и на онези, които нямаха, да се срещнат с представители на станцията в бюрата и да поискат право да останат да живеят тук, при първото осъзнаване на същността на изолацията.
— Трябваше да се изтеглим през последната смяна — заяви Граф, преглеждайки утринните съобщения, — докато всичко бе още съвсем спокойно.
— Можем и сега — отвърна Сигни, — но не бива да рискуваме Пел. Ако те не успеят да се справят с положението, ще трябва да се намесим ние. Обади се на станционния съвет и им кажи, че сега съм готова да се срещнем. Аз ще отида при тях. По-безопасно е, отколкото да ги пуснем на доковете.
— Вземи совалка около пръстена — предложи Граф, с обичайната си загриженост, изписана на широкото му лице. — Не рискувай кожата си навън, без да си заобиколена поне от цял взвод. В момента те едва се владеят. Достатъчна е една искрица, за да избухнат.
В предложението имаше смисъл. Но тя прецени как биха погледнали от Пел на подобна боязън, поклати глава. Отиде в каютата си и облече най-подходящото за официална униформа, поне в съответния тъмносин цвят. Излезе, съпровождана от Дей Джанц и охрана от шест бронирани войници, и прекосиха дока направо към изолационния пропусквателен пункт — врата и коридор край огромния хидравличен портал между секциите. Никой не се осмели да се приближи към нея, макар на нечии лица да бе изписано, че може би биха опитали, но се колебаеха заради въоръжените войници. Малори стигна безпрепятствено до вратата и мина през нея, нагоре по рампата към друга охранявана врата, после надолу към основната част на станцията.
След това трябваше само да вземе асансьор през различните нива до административната секция, синия горен коридор. Промяната между световете бе рязка — от голата стомана на доковете и опразнената изолационна зона до залата, строго охранявана от станционната служба за сигурност, до фоайето с остъклени стени и заглушаваща звука рогозка на пода, където странни дървени скулптури ги посрещнаха наред с група удивени граждани. Изкуство. Сигни премигна и се загледа, учудена от това припомняне на лукса и цивилизацията. Забравени неща. Неща, за които се носеше мълва. Спокойствието да се твори и създава произведение, което нямаше друга функция, освен да бъде такова, каквото никой друг освен човек не би го направил. Беше прекарала целия си живот изолирана от такива неща, знаеше само, че някъде далече съществува цивилизация и че богати станции поддържаха лукс, скрит от чужди погледи.
Но от странните сплескани кълба върху продълговати дървени конуси не гледаха човешки лица, а чужди, с големи кръгли очи: лица от Тамдолу, изработени старателно от дърво. Човек би използвал пластмаса или метал.
Тук наистина имаше не само хора: фактът бе очевиден по ситно сплетената рогозка, по ярките рисунки, създадени по законите на чужда, неземна геометрия, още повече от дървените конуси, от кълбата, покрити изцяло с лица и големи очи, лица имаше и по дърворезбата на мебелите и дори по вратите — изпъкваха с най-малки подробности, сякаш всички тези очи трябваше да напомнят на хората, че Тамдолу е винаги с тях.
Това се отрази на всички. Дей изрече тихо проклятие, преди да стигнат до последната врата, където официалните цивита ги пуснаха да влязат и ги последваха в заседателната зала.
Този път срещу тях бяха човешки лица, чиито изражения имаха на пръв поглед забележителна прилика с тези на чуждата дърворезба. Шест редици столове от едната страна, овална маса в средата.
Беловласият мъж в центъра се изправи и с жест ги покани в стаята, в която вече бяха влезли. Анджело Константин. Другите останаха по местата си.
Край масата имаше шест стола, които не бяха част от постоянната подредба; и шестима мъже и жени, които, ако се съди по облеклото им, не бяха част от станционния съвет, нито дори от Задпредела.
Хора на Компанията. Сигни можеше да остави войниците във външното помещение в знак на уважение към съвета, да се освободи от заплахата на пушките и напомнянето за силата си. Тя не помръдна, не отговори на усмивките на Константин.
— Можем да бъдем кратки — рече тя. — Изолационната ви зона е добре обособена и изпълнява функциите си. Бих ви посъветвала да я държите под силна охрана. Сега ще ви предупредя, че други товарни кораби се гмурнаха в скок без нашето разрешение и не бяха включени в конвоя ни. Ако сте разумни, ще следвате препоръките, които ви дадох, и ще изпратите на борда хора от службата ви за сигурност, преди да допуснете който и да е търгар да се приближи до вас. Аз скоро ще се изтегля и тогава това ще е ваш проблем.
В залата се разнесе шепот, издаващ паника. Един от представителите на Компанията се изправи:
— Държахте се доста властно, капитан Малори. Такъв ли е обичаят тук?
— Обичаят, сър, е тези, които разбират положението, да поемат контрола върху него, а онези, на които не им е ясно, да гледат и се учат или просто да не се бъркат.
Слабото лице на мъжа от Компанията видимо се изчерви.
— Изглежда сме принудени да понасяме това отношение — временно. Имаме нужда от транспорт до мястото, където е сега границата. „Норвегия“ е на разположение.
Тя пое рязко въздух и изправи рамене.
— Не, сър, не сте принудени, защото „Норвегия“ не е на разположение на цивилни пътници и аз не взимам такива. Колкото до границата, тя е там, където се намира в момента Флотата, и никой, освен нейните кораби, не знае къде е това. Тук няма граници. Наемете товарен кораб.
В залата се възцари мъртво мълчание.
— Не ми е приятно, капитане, да използвам термина „военно положение“.
Сигни се изсмя леко.
— Ако вие, като хора на Компанията, искате да се разходите по фронта, изкушавам се да ви взема. Навярно ще ви е полезно. Може би ще успеете да разширите кръгозора на Майката Земя; вероятно бихме получили още няколко кораба.
— Не сте в положение, в което може да поставяте искания, и ние не ги приемаме. Не сме дошли тук, за да видим само това, което решат да ни покажат. Ще огледаме всичко, капитане, независимо дали сте съгласна или не.
Тя постави ръце на хълбоците и ги изгледа.
— Името ви, сър.
— Сигъст Ейръс, от Съвета за сигурност, втори секретар.
— Втори секретар. Добре, ще видим какво място ще можем да ви отделим. Единственият разрешен багаж е раница. Разбирате го. Никакви излишни неща. Ще пътувате за там, накъдето отива „Норвегия“. Не приемам заповеди от друг, освен от Мазиан.
— Капитане — обади се друг, — съвсем сериозно имаме нужда от сътрудничеството ви.
— Ще получите това, което преценя за нужно, и нищо повече.
Настъпи тишина, приглушено мърморене из редиците. Лицето на Ейръс се изчерви още повече, той чувстваше все по-силно и по-силно застрашено крехкото си достойнство, а това инстинктивно я дразнеше.
— Вие сте част от Компанията, капитане, и получавате заплатата си от нея. Нима сте го забравили?
— Трети капитан на Флотата, господин втори секретар, което е военен ранг, а вашият не е. Но ако възнамерявате да дойдете, бъдете готови след час.
— Не, капитане — отсече решително Ейръс. — Ще приемем предложението ви за товарен кораб. Такъв ни транспортира от Сол до тук. Търгарите ще отидат там, за където са наети.
— В рамките на разумното, не се съмнявам. — Добре. Проблемът бе отстранен. Погледна зад гърба на Ейръс, към Анджело Константин. — Изпълних задачата си тук. Тръгвам си. Всички съобщения ще бъдат препратени.
— Капитане.
Кметът на станцията напусна мястото си и се приближи към нея, като протегна ръка — необичайна любезност и още по-странна, ако се има предвид какво им бе сторила, стоварвайки им бежанците. Сигни пое здравата десница, посрещна неспокойния поглед. Познаваха се, но слабо; бяха се срещали през изминалите години. Анджело Константин бе шесто поколение задпределец, а младият мъж, който бе дошъл да помага долу на дока, бе седмо. Родът Константин бе построил Пел; в него имаше учени и миньори, строители и хора на властта. Тя чувстваше, че нещо я свързва с този човек и останалите като него, въпреки всичките им други различия. Такъв човек оглавяваше и Флотата, най-добрият от тях.
— Късмет — пожела им тя, обърна се и излезе, отвеждайки Дей и войниците със себе си.
Върна се по пътя, по който бе дошла, от самото начало на И-зоната до познатата обстановка на „Норвегия“, сред приятели, където законите бяха каквито тя ги определяше и нещата — такива, каквито ги познаваше. Трябваше да се уредят някои последни подробности, да се направят последни подаръци на станцията — доклади, препоръки, собствените й виждания за сигурността.
После приведе „Норвегия“ в готовност, прозвуча сирената и Пел остана без военно присъствие за защита на станцията.
Сигни започна последователното изпълнение на редица действия, които си бе наумила и за които знаеше Граф, нейният заместник. Това не беше единствената евакуация в момента — станцията Пан-Париж бе под ръководството на капитан Крешов; Сънг от „Пасифик“ се бе насочил към Есперанс. И други конвои бяха на път към Пел и тя само бе предначертала схемата.
Вълната прииждаше. Други станции бяха загинали — извън обсега на военните, без възможност за спасение. Флотата евакуираше каквото можеше, принуждавайки Съюза да се бори за всяка стъпка. Но според личната й оценка бяха обречени и мнозина нямаше да се завърнат от предстоящата им маневра. Те бяха само остатъци от Флотата, изправени срещу широко разгърната сила, която разполагаше с неизчерпаем брой хора и снабдяване, със светове, каквито те нямаха.
След толкова дълга борба поколението й щеше да е последното от Флотата, последното от редиците на Компанията. Малори бе наблюдавала как то загива; опитвала се бе да задържи двете страни заедно — Земята и Съюза, миналото и бъдещето на човечеството. Продължаваше да се бори доколкото й позволяваха възможностите, но вече не се надяваше. От време на време й бе минавала мисълта да дезертира, както няколко кораба вече бяха сторили, и да премине към Съюза. Най-голямата ирония бе, че Съюзът се бе превърнал в страната, отворена към космоса, докато Компанията, някога в основата на целия процес, днес воюваше срещу развитието. Иронията бе, че те, които най-много бяха вярвали в Задпредела, се озоваха накрая противопоставени на неговото разширяване, за да умрат за Компанията, която бе престанала да се интересува от тях. Беше огорчена, много отдавна се бе отказала да обсъжда политиката на Компанията.
Имаше време, преди години, когато гледаше по друг начин на нещата, когато преценяваше като външен наблюдател огромните кръстосвачи и мощта им, и когато мечтата за старите изследователски кораби я бе привлякла — мечта, отдавна претърпяла преразглеждане въз основа на действителността, която й се представяше от висотата на капитан на Компанията. Много отдавна Сигни бе разбрала, че нямаше печеливш изход.
Може би, помисли си, Анджело Константин също знаеше какъв бе шансът. Навярно бе разбрал какво иска да каже, бе й отговорил чрез този жест на сбогуване — предложил бе поддръжка срещу натиска от страна на Компанията. За миг й се бе сторило така. Възможно бе мнозина от станцистите да са наясно с положението… не, бе твърде много да се очаква това от тях.
Малори трябваше да направи три заблуждаващи маневри, които щяха да отнемат време; малка операция и след това скок към среща с Мазиан на определена дата. Ако достатъчно от корабите им оцелееха след първоначалната операция. Ако Съюзът реагираше така, както очакваха. Беше лудост.
Пел: 3.5.52 г.
Напрежението се изостри още в началото на основния ден, при първите боязливи придвижвания на бежанците към аварийните кухни, устроени на дока, при първите плахи опити на тези с документи и на онези, които нямаха, да се срещнат с представители на станцията в бюрата и да поискат право да останат да живеят тук, при първото осъзнаване на същността на изолацията.
— Трябваше да се изтеглим през последната смяна — заяви Граф, преглеждайки утринните съобщения, — докато всичко бе още съвсем спокойно.
— Можем и сега — отвърна Сигни, — но не бива да рискуваме Пел. Ако те не успеят да се справят с положението, ще трябва да се намесим ние. Обади се на станционния съвет и им кажи, че сега съм готова да се срещнем. Аз ще отида при тях. По-безопасно е, отколкото да ги пуснем на доковете.
— Вземи совалка около пръстена — предложи Граф, с обичайната си загриженост, изписана на широкото му лице. — Не рискувай кожата си навън, без да си заобиколена поне от цял взвод. В момента те едва се владеят. Достатъчна е една искрица, за да избухнат.
В предложението имаше смисъл. Но тя прецени как биха погледнали от Пел на подобна боязън, поклати глава. Отиде в каютата си и облече най-подходящото за официална униформа, поне в съответния тъмносин цвят. Излезе, съпровождана от Дей Джанц и охрана от шест бронирани войници, и прекосиха дока направо към изолационния пропусквателен пункт — врата и коридор край огромния хидравличен портал между секциите. Никой не се осмели да се приближи към нея, макар на нечии лица да бе изписано, че може би биха опитали, но се колебаеха заради въоръжените войници. Малори стигна безпрепятствено до вратата и мина през нея, нагоре по рампата към друга охранявана врата, после надолу към основната част на станцията.
След това трябваше само да вземе асансьор през различните нива до административната секция, синия горен коридор. Промяната между световете бе рязка — от голата стомана на доковете и опразнената изолационна зона до залата, строго охранявана от станционната служба за сигурност, до фоайето с остъклени стени и заглушаваща звука рогозка на пода, където странни дървени скулптури ги посрещнаха наред с група удивени граждани. Изкуство. Сигни премигна и се загледа, учудена от това припомняне на лукса и цивилизацията. Забравени неща. Неща, за които се носеше мълва. Спокойствието да се твори и създава произведение, което нямаше друга функция, освен да бъде такова, каквото никой друг освен човек не би го направил. Беше прекарала целия си живот изолирана от такива неща, знаеше само, че някъде далече съществува цивилизация и че богати станции поддържаха лукс, скрит от чужди погледи.
Но от странните сплескани кълба върху продълговати дървени конуси не гледаха човешки лица, а чужди, с големи кръгли очи: лица от Тамдолу, изработени старателно от дърво. Човек би използвал пластмаса или метал.
Тук наистина имаше не само хора: фактът бе очевиден по ситно сплетената рогозка, по ярките рисунки, създадени по законите на чужда, неземна геометрия, още повече от дървените конуси, от кълбата, покрити изцяло с лица и големи очи, лица имаше и по дърворезбата на мебелите и дори по вратите — изпъкваха с най-малки подробности, сякаш всички тези очи трябваше да напомнят на хората, че Тамдолу е винаги с тях.
Това се отрази на всички. Дей изрече тихо проклятие, преди да стигнат до последната врата, където официалните цивита ги пуснаха да влязат и ги последваха в заседателната зала.
Този път срещу тях бяха човешки лица, чиито изражения имаха на пръв поглед забележителна прилика с тези на чуждата дърворезба. Шест редици столове от едната страна, овална маса в средата.
Беловласият мъж в центъра се изправи и с жест ги покани в стаята, в която вече бяха влезли. Анджело Константин. Другите останаха по местата си.
Край масата имаше шест стола, които не бяха част от постоянната подредба; и шестима мъже и жени, които, ако се съди по облеклото им, не бяха част от станционния съвет, нито дори от Задпредела.
Хора на Компанията. Сигни можеше да остави войниците във външното помещение в знак на уважение към съвета, да се освободи от заплахата на пушките и напомнянето за силата си. Тя не помръдна, не отговори на усмивките на Константин.
— Можем да бъдем кратки — рече тя. — Изолационната ви зона е добре обособена и изпълнява функциите си. Бих ви посъветвала да я държите под силна охрана. Сега ще ви предупредя, че други товарни кораби се гмурнаха в скок без нашето разрешение и не бяха включени в конвоя ни. Ако сте разумни, ще следвате препоръките, които ви дадох, и ще изпратите на борда хора от службата ви за сигурност, преди да допуснете който и да е търгар да се приближи до вас. Аз скоро ще се изтегля и тогава това ще е ваш проблем.
В залата се разнесе шепот, издаващ паника. Един от представителите на Компанията се изправи:
— Държахте се доста властно, капитан Малори. Такъв ли е обичаят тук?
— Обичаят, сър, е тези, които разбират положението, да поемат контрола върху него, а онези, на които не им е ясно, да гледат и се учат или просто да не се бъркат.
Слабото лице на мъжа от Компанията видимо се изчерви.
— Изглежда сме принудени да понасяме това отношение — временно. Имаме нужда от транспорт до мястото, където е сега границата. „Норвегия“ е на разположение.
Тя пое рязко въздух и изправи рамене.
— Не, сър, не сте принудени, защото „Норвегия“ не е на разположение на цивилни пътници и аз не взимам такива. Колкото до границата, тя е там, където се намира в момента Флотата, и никой, освен нейните кораби, не знае къде е това. Тук няма граници. Наемете товарен кораб.
В залата се възцари мъртво мълчание.
— Не ми е приятно, капитане, да използвам термина „военно положение“.
Сигни се изсмя леко.
— Ако вие, като хора на Компанията, искате да се разходите по фронта, изкушавам се да ви взема. Навярно ще ви е полезно. Може би ще успеете да разширите кръгозора на Майката Земя; вероятно бихме получили още няколко кораба.
— Не сте в положение, в което може да поставяте искания, и ние не ги приемаме. Не сме дошли тук, за да видим само това, което решат да ни покажат. Ще огледаме всичко, капитане, независимо дали сте съгласна или не.
Тя постави ръце на хълбоците и ги изгледа.
— Името ви, сър.
— Сигъст Ейръс, от Съвета за сигурност, втори секретар.
— Втори секретар. Добре, ще видим какво място ще можем да ви отделим. Единственият разрешен багаж е раница. Разбирате го. Никакви излишни неща. Ще пътувате за там, накъдето отива „Норвегия“. Не приемам заповеди от друг, освен от Мазиан.
— Капитане — обади се друг, — съвсем сериозно имаме нужда от сътрудничеството ви.
— Ще получите това, което преценя за нужно, и нищо повече.
Настъпи тишина, приглушено мърморене из редиците. Лицето на Ейръс се изчерви още повече, той чувстваше все по-силно и по-силно застрашено крехкото си достойнство, а това инстинктивно я дразнеше.
— Вие сте част от Компанията, капитане, и получавате заплатата си от нея. Нима сте го забравили?
— Трети капитан на Флотата, господин втори секретар, което е военен ранг, а вашият не е. Но ако възнамерявате да дойдете, бъдете готови след час.
— Не, капитане — отсече решително Ейръс. — Ще приемем предложението ви за товарен кораб. Такъв ни транспортира от Сол до тук. Търгарите ще отидат там, за където са наети.
— В рамките на разумното, не се съмнявам. — Добре. Проблемът бе отстранен. Погледна зад гърба на Ейръс, към Анджело Константин. — Изпълних задачата си тук. Тръгвам си. Всички съобщения ще бъдат препратени.
— Капитане.
Кметът на станцията напусна мястото си и се приближи към нея, като протегна ръка — необичайна любезност и още по-странна, ако се има предвид какво им бе сторила, стоварвайки им бежанците. Сигни пое здравата десница, посрещна неспокойния поглед. Познаваха се, но слабо; бяха се срещали през изминалите години. Анджело Константин бе шесто поколение задпределец, а младият мъж, който бе дошъл да помага долу на дока, бе седмо. Родът Константин бе построил Пел; в него имаше учени и миньори, строители и хора на властта. Тя чувстваше, че нещо я свързва с този човек и останалите като него, въпреки всичките им други различия. Такъв човек оглавяваше и Флотата, най-добрият от тях.
— Късмет — пожела им тя, обърна се и излезе, отвеждайки Дей и войниците със себе си.
Върна се по пътя, по който бе дошла, от самото начало на И-зоната до познатата обстановка на „Норвегия“, сред приятели, където законите бяха каквито тя ги определяше и нещата — такива, каквито ги познаваше. Трябваше да се уредят някои последни подробности, да се направят последни подаръци на станцията — доклади, препоръки, собствените й виждания за сигурността.
После приведе „Норвегия“ в готовност, прозвуча сирената и Пел остана без военно присъствие за защита на станцията.
Сигни започна последователното изпълнение на редица действия, които си бе наумила и за които знаеше Граф, нейният заместник. Това не беше единствената евакуация в момента — станцията Пан-Париж бе под ръководството на капитан Крешов; Сънг от „Пасифик“ се бе насочил към Есперанс. И други конвои бяха на път към Пел и тя само бе предначертала схемата.
Вълната прииждаше. Други станции бяха загинали — извън обсега на военните, без възможност за спасение. Флотата евакуираше каквото можеше, принуждавайки Съюза да се бори за всяка стъпка. Но според личната й оценка бяха обречени и мнозина нямаше да се завърнат от предстоящата им маневра. Те бяха само остатъци от Флотата, изправени срещу широко разгърната сила, която разполагаше с неизчерпаем брой хора и снабдяване, със светове, каквито те нямаха.
След толкова дълга борба поколението й щеше да е последното от Флотата, последното от редиците на Компанията. Малори бе наблюдавала как то загива; опитвала се бе да задържи двете страни заедно — Земята и Съюза, миналото и бъдещето на човечеството. Продължаваше да се бори доколкото й позволяваха възможностите, но вече не се надяваше. От време на време й бе минавала мисълта да дезертира, както няколко кораба вече бяха сторили, и да премине към Съюза. Най-голямата ирония бе, че Съюзът се бе превърнал в страната, отворена към космоса, докато Компанията, някога в основата на целия процес, днес воюваше срещу развитието. Иронията бе, че те, които най-много бяха вярвали в Задпредела, се озоваха накрая противопоставени на неговото разширяване, за да умрат за Компанията, която бе престанала да се интересува от тях. Беше огорчена, много отдавна се бе отказала да обсъжда политиката на Компанията.
Имаше време, преди години, когато гледаше по друг начин на нещата, когато преценяваше като външен наблюдател огромните кръстосвачи и мощта им, и когато мечтата за старите изследователски кораби я бе привлякла — мечта, отдавна претърпяла преразглеждане въз основа на действителността, която й се представяше от висотата на капитан на Компанията. Много отдавна Сигни бе разбрала, че нямаше печеливш изход.
Може би, помисли си, Анджело Константин също знаеше какъв бе шансът. Навярно бе разбрал какво иска да каже, бе й отговорил чрез този жест на сбогуване — предложил бе поддръжка срещу натиска от страна на Компанията. За миг й се бе сторило така. Възможно бе мнозина от станцистите да са наясно с положението… не, бе твърде много да се очаква това от тях.
Малори трябваше да направи три заблуждаващи маневри, които щяха да отнемат време; малка операция и след това скок към среща с Мазиан на определена дата. Ако достатъчно от корабите им оцелееха след първоначалната операция. Ако Съюзът реагираше така, както очакваха. Беше лудост.
ГЛАВА ПЕТА
Пел: 5.5.52 г.
Анджело Константин вдигна рязко погледа си от бюрото, затрупано с бележки и документи, които изискваха незабавно разглеждане.
— От Съюза? — попита той смаяно.
— Военнопленник — отговори му шефът на сигурността, застанал с чувство на неудобство пред бюрото. — Сред евакуираните от Ръсел. Беше предаден на охраната отделно от останалите. Хванат в капсула, малък кораб; бил бойкомпер — оператор на боен компютър, затворник на Ръсел. „Норвегия“ го докара — не са го пуснали на свобода сред бежанците. Те биха го убили. Малори добави бележка към досието му: „Сега той е ваш проблем.“ Неин израз, сър.
Анджело отвори досието, погледна младежкото лице, копието на няколко страници протокол от разпит, съюзистката лична карта и откъснат лист от бележник с подписа на Малори под надрасканото: „Млад и изплашен“.
Джошуа Холбрайт Тали. Бойкомпер. От сонда на Съюзистката флота.
Кметът бе изправен пред петстотин отделни станцисти или групи, които бяха помислили, че ги връщат в старите им домове; с предупреждения за още евакуации в тайните инструкции, които Малори бе оставила, а това означаваше да отнемат по-голямата част от оранжевия и жълтия сектор, пак да се разместват офиси; допълнителна грижа му бяха шестимата агенти на Компанията, които смятаха, че ще отидат да инспектират фронта, но никой търгар не искаше да ги вземе на борда срещу банкноти на Компанията. Нямаше нужда от по-дребни проблеми.
Лицето на момчето го преследваше. Обърна отново на тази страница, прелисти пак протокола от разпита, прочете го по диагонал, спомни си, че шефът на сигурността продължаваше да стои отпреде му.
— Какво направихте с него?
— Задържахме го в ареста. Никоя от другите служби не иска да си има работа с такъв случай.
Пел никога не бе имала военнопленник. Войната не бе стигала дотук. Анджело размисли върху това и още повече се раздразни от положението.
— Правният отдел няма ли някакви идеи?
— Предложиха да се обърна тук за решение.
— Нямаме оборудван арест.
— Нямаме, сър — потвърди шефът на сигурността. Въпросните помещения бяха предвидени за болница. Комплексът бе създаден за възстановяване, за Пренастройка — колкото и рядко да се използваше тя.
— Не можем да се занимаваме се с него.
— Онези килии не са предвидени за дълъг престой, сър. Навярно бихме могли да устроим нещо по-удобно.
— В момента и така имаме предостатъчно бездомни. Как ще им го обясним?
— Можем да скроим нещо в самия арест. Да махнем някой панел — поне да разполага с повече пространство.
— Отложете това — Анджело прокара пръсти през рядката си коса. — Ще се заема с въпроса веднага след като уредя по-спешните проблеми. Оправяйте се с него както можете най-добре с каквото имате под ръка. Обърнете се с искане към подчинените ви служби да проявят известно въображение в случая и да изпратят предложенията си.
— Да, сър.
Шефът на сигурността излезе. Анджело остави настрана папката за по-късно. В момента нямаха нужда от такъв затворник, а от начин да осигурят подслон и храна за пришълците и да се справят с очакваните нови проблеми. Разполагаха с търговски стоки, за които изведнъж се оказа, че нямаше да отпътуват за никъде; те можеха да се консумират на Пел, в базата на Тамдолу и навън в мините. Но им трябваха още повече. Налагаше се да съсредоточат внимание върху икономиката, върху пазарите, които се сринаха, върху стойността на различнинте, макар и съмнителни валути. От обхващащо няколко звезди стопанство Пел трябваше да се преориентира към самоизхранване, самозадоволяване, а вероятно да посрещне и други промени.
Безпокойството му не идваше от този единствен идентифициран съюзистки пленник, който бе в ръцете им. То се дължеше по-скоро на вероятния голям брой привърженици и съмишленици на Съюза, който щеше да се разрасне в изолационната зона — хора, за които каквато и да е промяна щеше да изглежда по-добра от сегашното им положение. Само някои от бежанците имаха документи, а в много случаи бе открито, че физическите им данни не отговаряха на приложените в тях отпечатъци на пръстите и снимки.
— Имаме нужда от някаква връзка с обитателите на изолационните участъци — обяви той пред съвета на следобедното заседание. — Ще трябва да създадем правителство от другата страна на бариерата, някой посочен от тях, един вид избори; и ще трябва да се оправяме с получените резултати — каквито и да са те.
Съгласиха се с това, както се бяха съгласили с всичко останало. Загрижеността за собствените им райони отвличаше вниманието на съветниците от евакуираните оранжев и жълт сектори, от зеления и белия, където бе най-големият наплив на преместени станцисти. Червеният сектор, граничещ от другата страна с жълтия, бе обезпокоен, докато останалите му завиждаха. Кметът бе затрупан от лавина оплаквания, протести и слухове за слухове. Водеше си бележки за всичко. Възникна спор. Накрая стигнаха до необходимото заключение, че трябва да облекчат напрежението на самата станция.
— Не разрешаваме по-нататъшно строителство тук — намеси се Ейръс, надигайки се от стола си. Анджело само го изгледа, окуражен от поведението на Сигни Малори, която бе блъфирала Компанията и бе успяла.
— Аз го разрешавам — рече кметът. — Разполагаме с необходимите ресурси и ще го направим.
Подложиха го на гласуване. То премина по единствения благоразумен начин, като наблюдателите на Компанията седяха в мълчалив гняв и налагаха вето на всичко прието, но ветото им просто бе пренебрегвано, докато разработваха плановете.
Хората на Компанията напуснаха съвещанието рано. Службата за сигурност докладва след това, че обикаляли доковете и се опитали да наемат търговски кораб, надувайки цената и предлагайки злато.
Никой от товарните кораби не се съгласяваше да предприеме друго пътуване, освен в рамките на системата, обикновените курсове до мините. Това не изненада Анджело. Духаше студен вятър и Пел го усещаше; всички с инстинкти, придобити в Задпредела, го чувстваха.
Накрая хората на Компанията изглежда успяха, поне двама от тях, да наемат кораб за дома, до Сол — същия, който ги бе докарал, мъничък и разнебитен скоков товарен кораб, единствения с обозначение на Земната компания, приютявал се в док на Пел вече над половин десетилетие и натоварен с любопитни вещи и деликатеси от Тамдолу за обратния си път, тъй както бе донесъл стоки от Земята и те се бяха продали скъпо заради любопитството към тях. Останалите четирима представители на Компанията вдигнаха офертите си и се качиха на товарен кораб, който щеше да се движи по негарантиран собствен курс, за да стигне Викинг или което и да е друго останало сигурно място в това несигурно време. Те се съгласиха със същите условия като на Малори, поставени им от търгарския капитан, и платиха за правото да ги приемат.
ГЛАВА ШЕСТА
1
Основна база на Тамдолу: 20.5.52 г.
Когато совалката се спусна, на Тамдолу бушуваше буря и това не бе необичайно за богат на облаци свят, където през цялата зима северният континент бе обгърнат от облачен купол, рядко достатъчно студен, за да замръзне, но не и достатъчно топъл за удобство на човека — в продължение на няколко мрачни месеци, през които нито веднъж не можеше да се видят ясно слънцето или звездите. Пътниците слязоха на площадката за кацане под студен, шибащ дъжд — върволица от уморени ядосани хора, бъхтащи се нагоре по хълма над совалката, за да бъдат разквартирувани в различни складове сред купчини рогозки и плесенясали торби с прош и фикли.
— Преместете чувалите и ги сложете на куп — викнаха надзирателите, когато стълпяването стана очевидно; а и шумът бе значителен — проклинащи гласове, барабаненето на дъжда върху надуваемите куполи, вездесъщото бучене на компресорите.
Изтощените станцисти се намусиха, но накрая започнаха да правят това, което им казваха. Повечето от тях бяха млади строителни работници и техници, на практика без багаж и немалко от тях — изплашени от първата си среща с атмосферните стихии. Бяха родени на станции, бяха натежали с по килограм или малко повече вследствие притеглянето на Тамдолу, примигваха при гръмотевиците или светкавиците, които се гонеха из развълнуваното небе. Нямаше да могат да си легнат, докато не устроят нещо като спално помещение; нямаше почивка за никого от туземците или хората, които пренасяха по хълма хранителните стоки за натоварване на совалката, нито за екипите по поддръжката, които се опитваха да се справят с неизбежното наводняване на куполите.
Намръщен, Джон Лукас проследи работата за известно време, после се върна в главния купол, в който се намираше центърът за управление. Закрачи напред-назад, заслушан в дъжда, изчака така малко над половин час, накрая се облече отново и си сложи маска, за да отиде до совалката.
— Довиждане, сър — изпрати го комоператорът, надигайки се от бюрото си. Други спряха да работят, малцината, които бяха тук.
Той им стисна ръцете, все така смръщен, после излезе през леката врата на шлюза и изкачи дървените стъпала към пътеката, залят отново от студения дъжд. Възпълното му петдесетгодишно тяло се чувстваше неудобно в яркожълтия найлонов дъждобран. Винаги бе съзнавал това унижение и го мразеше, мразеше да джапа в кал до глезените, мразеше студа, който проникваше дори през мушамата и подплатата й. Костюмите за дъжд и задължителните дихатели превръщаха всички хора от базата в жълти чудовища, размазани сред пороя. Тамдолците сновяха нагоре-надолу голи и се наслаждаваха на дъжда, кафявата им козина придобиваше тъмен блясък под влагата и прилепваше по тънките им и дълги крайници и жилави тела, по лицата им с кръгли очи и уста, застинала в постоянно „о“ на изненада. Те наблюдаваха и разговаряха на собствения си език — тих ромон на фона на дъжда и непрестанния гръмотевичен тътен. Лукас вървеше по правата пътека към площадката за кацане, не по другата, която минаваше край куполите на складовете и бараките. По тази нямаше движение. Нито срещи. Нито сбогуване. Погледна потъналите във вода полета; сивозелените храсти и дървета по хълмовете край базата все пак се забелязваха през дъждовната завеса. Реката бе придошла, бе заляла участъци от отсрещния бряг, където започваше да се образува блато въпреки всичките им опити да го пресушат — то означаваше болести сред туземните работници, ако някои тамдолци се бяха промъкнали в лагера, без да бъдат ваксинирани. Базата на Тамдолу не беше рай. Лукас не съжаляваше, че я напуска и оставя новодошлите и тамдолците да се оправят едни с други. Това, което го глождеше, бе начинът на отзоваването му.
— Сър.
В последния момент досаден изпращач пристъпи с плясък по пътеката зад него. Бенет Джейсинт. Джон се извърна леко и продължи да върви, като накара мъжа да го задмине сред калта и пороя.
— Дигата на мелницата — рече Джейсинт, дишайки тежко през паузите и съскането на дихателя. — Там трябва да отиде екип от хора с тежко оборудване и чували с пясък.
— Това вече не е мой проблем — отвърна Джон. — Оправяйте се сами. За какво ви бива? Пратете онези разглезени тамдолци. Свикайте допълнителна бригада от тях. Или изчакайте новите надзорници, защо не? Можете да обясните всичко на племенника ми.
— Къде са те? — запита Бенет.
Джейсинт бе умел обструкционист, винаги разполагаше с възражения, когато трябваше да се направи някое подобрение. Неведнъж бе изпращал оплаквания през главата му. Бе спрял един строителен проект, така че и досега пътят към изворите си оставаше кален коловоз. Джон се усмихна и посочи оттатък, през полята, назад към складовите куполи.
— Няма време.
— Това е ваш проблем.
Бенет Джейсинт го наруга в лицето и хукна натам, после промени решението си и се отправи отново назад към мелницата. Джон се изсмя. Чувалите там щяха да прогизнат. Нека онези Константин да си блъскат главата.
Стигна до билото на хълма и пое надолу към совалката, която изглеждаше като чуждо тяло насред мочурливата поляна, с отворен товарен люк, около който сновяха тамдолци, а между тях и няколко човешки същества в жълти облекла. Пътеката му се сля с тази, по която се движеха туземните работници и я разкалваха; той пристъпяше по тревистия й край, изруга, когато един наварен тамдолец се олюля твърде близо до него, но поне бе доволен, че му се махаха от пътя. Стъпи на площадката за кацане, кимна бегло на един човек надзирател и по товарната рампа се качи в совалката. Там, на студеното съблече мокрия си дъждобран, като остави маската. Заповяда на шефа на тамдолска бригада да почисти изкаляното място и се запъти по коридора към асансьора, качи се най-горе, в чист стоманен коридор и малка пътническа кабина с тапицирани столове.
В нея имаше тамдолци — двама работници, отиващи на смяна на станцията. Те се спогледаха неуверено, когато го видяха, докоснаха се един друг. Джон затвори херметичната врата на пътническата кабина и смени въздуха, така че той можеше да махне дихателя си, а туземците трябваше да си сложат техните. Седна насреща им, гледайки през тях в кабината без прозорци. Въздухът вонеше на мокри тамдолци — миризма, с която бе живял три години, миризма, с която живееше всеки на Пел, който имаше чувствителен нос, но в базата на Тамдолу бе най-лошо. Прашно зърно, шумни инсталации, увиващи се растения, кал, тиня, пушекът на мелниците, отходни места, които преливаха, клоаки, чиито нечистотии се пенеха, горска плесен, която можеше да унищожи дихател и да убие човек, ако го свари без резервен — но не стигаше всичко това, ами трябваше и да управлява малоумните тамдолски работници с техните религиозни табута и непрестанни извинения. Беше горд с постиженията си, с увеличените добиви и постигнатата ефективност на места, където се оплакваха, че тамдолците са си тамдолци и не разбират нищо от планграфици. Но те ги проумяха, спазваха и поставиха рекорди по производство.
Лукас не получи благодарности за всичко това, когато станцията бе обхваната от криза, и разширението на Тамдолу, което бе отлагано от едно заседание по планиране за друго, изведнъж потръгна. В заводите щяха да се отворят нови цехове, които той бе направил възможни и там щяха да се трудят работници, чиито снабдяване и подслоняване той бе направил възможни, като използваше финансови средства на фирмата „Лукас“ и съоръжения на фирмата „Лукас“.
Двама от рода Константин бяха изпратени долу да следят този етап, без да кажат едно „благодаря, мистър Лукас“ или „добра работа, Джон, благодаря, че ни оставяте офисите на фирмата си и собствения си бизнес, благодаря, че сте вършили тази работа цели три години“. „Емилио Константин и Милико Дий са назначени за надзорници на Тамдолу; моля уредете сдаването и се качете възможно най-бързо на станцията.“ Племенникът му Емилио. Младият Емилио щеше да ръководи строежа. Представителите на рода Константин винаги се включваха на последния етап, винаги бяха там, където трябваше да се споменат нечии заслуги. Станционният съвет бе демократичен, но в службите властваше династия. Навсякъде Константиновци. Родът Лукас също пристигна с първите на Пел, включи се наравно в строежа, тогава притежаваха важна фирма на Старите звезди; но Константиновците маневрираха ловко и увеличаваха властта си при всяка възможност. И сега отново — негово оборудване, негова подготовка, а Константин начело, когато обществеността можеше да забележи постиженията. Емилио, синът на сестра му Алисия и на Анджело. Хората можеха да се манипулират, ако името Константин винаги бе единственото, което им позволяваха да чуят; а Анджело бе опитен майстор на тази тактика.
Щеше да е признак на учтивост, ако Лукас бе посрещнал племенника си и съпругата му, когато пристигнаха, ако бе останал няколко дни да сподели опита си с тях или поне ги бе информирал за незабавното си отлитане със совалката, която ги бе смъкнала долу. Щеше да е признак на учтивост от тяхна страна, ако веднага бяха дошли в куполите, за да го поздравят официално — някакво признание за авторитета му в базата, но те не го сториха. Дори не изпратиха по комвръзката едно „здрасти, чичо“, когато кацнаха. Сега той нямаше настроение за празно любезничене, да стои под дъжда, за да се ръкува и да приказва вежливо на племенник, с който рядко разговаряше. Беше се противопоставил на брака на сестра си; беше спорил с нея; роднинството не му бе осигурило вътрешна връзка с рода Константин: при нейното държане ставаше дума по-скоро за дезертьорство. Джон и Алисия не си бяха продумали оттогава, освен служебно, присъствието й го потискаше. А момчетата приличаха на Анджело, какъвто бе на младини; Джон ги избягваше, защото те навярно се надяваха да сложат ръка на фирмата „Лукас“ — поне върху дял от нея, след смъртта му, като най-близки сродници. Именно тази надежда, както той продължаваше да вярва, бе привлякла Анджело към Алисия: „Лукас“ все още бе най-голямата независима на Пел фирма. Но Джон се бе измъкнал от капана, като ги бе изненадал с наследник — не по вкуса му, но все пак жив човек. Бе работил през тези три години на Тамдолу, като отначало смяташе, че ще може да разшири фирмата си на планетата чрез строежи. Анджело бе усетил това и бе накарал съвета да го спре. По екологични съображения. Сега направи последния ход.
Лукас прие писмото с нареждането да се върне на станцията и реагира на него също тъй грубо, както бе изпратено — напусна без багаж или почести, като някакъв нарушител, изпратен вкъщи в немилост. Колкото и да бе детинско, това можеше да направи впечатление на съвета — а ако целият запас в мелницата прогизнеше през първия ден на управлението на Константин там, толкова по-добре. Нека почувстват липса на станцията, нека Анджело обясни това на съвета. Случаят щеше да предизвика дискусия, в която щеше да участва, като член на съвета, а той тъкмо това искаше.
Заслужаваше нещо повече.
Двигателите заработиха най-накрая, предизвестявайки отлитането. Джон се изправи и потърси бутилка и чаша в шкафа. Получи запитване от екипажа на совалката, заяви им, че не се нуждае от нищо. Седна, закопча колана и совалката започна да се издига. Наля си силно питие, за да успокои нервите си по време на полета, който винаги мразеше, отпи, докато кехлибарената течност се вълнуваше в чашата под напрежението на ръката му и вибрацията на кораба. Срещу него тамдолците се притиснаха един в друг и заохкаха.
2
Арестът на Пел, първо ниво на червения сектор: 20.5.52 г., 9:00 ч
Затворникът седеше мълчаливо на масата в компанията на още трима, обърнат повече към шефа на охраната, но погледът му изглежда се фокусираше някъде по-надалеч. Деймън отново остави папката на масата и взе да разучава човека, който се опитваше най-вече да не гледа към него. Младият Константин се чувстваше ужасно неудобно при разпита на този младеж, твърде различен от криминалните престъпници, с които се занимаваше правният отдел — с лице като на ангел от картина, прекалено идеален човешки образ с руси коси и поглед, зареян някъде далеч. Красив, дойде му думата. Без недостатъци. Видът му бе самата невинност. Не крадец, не кавгаджия, този човек би убивал — ако изобщо такъв като него можеше да убива — по политически причини. По задължение, защото той бе от Съюза, а те — не. В случая не ставаше дума за омраза. Деймън изпитваше смущение да държи в ръцете си живота или смъртта на такъв човек. Положението на свой ред му даваше избор, огледални възможности — да действа не от омраза, а заради дълга, защото той не бе от Съюза, докато този мъж идваше оттам.
„Ние сме във война“ — помисли си Константин с прискърбие. — „И защото той е тук, войната също дойде при нас.“
Ангелско лице.
— Не ви създава неприятности, нали? — попита той.
— Не.
— Чух, че бил добър на комар.
Това накара и двамата да трепнат. В службата на ареста, както и на повечето по-ниски постове по време на алтернативния ден, се играеха хазартни игри. Деймън се усмихна, когато затворникът погледна към него с минимално преместване на бледосините очи — но веднага изтрезня, след като усмивката му не предизвика ответна реакция.
— Аз съм Деймън Константин, мистър Тали, от Правния отдел на станцията. Досега не сте ни създавали неприятности, за което сме ви благодарни. Ние не сме ваши врагове; доковете ни приемат еднакво както кораби на Компанията, така и на Съюзистката флота — по принцип. Но според това, което чуваме, вие вече не оставяте станциите неутрални, така че се налага и нашето отношение да се промени съответно. Просто не можем да рискуваме да ви пуснем на свобода. Нито имаме възможност да ви върнем у дома. Дадоха ни други нареждания. За нашата собствена сигурност. Надявам се, че разбирате.
Никакъв отговор.
— Вашият адвокат заяви, че страдате, затворен в такова тясно помещение, и че тези килии изобщо не са били предвидени за по-дълго задържане. Че в И-зоната се разхождат на свобода хора, които представляват много по-голяма заплаха за станцията — има съществена разлика между саботьор и бойкомпер в униформа с лошия късмет да бъде хванат от противниковата страна. Но при всичко това той не препоръчва да ви пуснем на свобода освен в И-зоната. Затова подготвихме план. Можем да ви дадем друга самоличност, за да ви предпазим, като същевременно ще имаме възможност да ви следим там. Лично на мен не ми харесва подобно нещо, но то все пак изглежда осъществимо.
— Какво е И-зона? — попита Тали с мек, плах глас, обръщайки се към шефа на охраната и към адвоката си, възрастния Джейкъби, който седеше в другия край на масата.
— Изолационната зона. Затворената секция на станцията, която отделихме за нашите собствени бежанци.
Погледът на Тали прескачаше нервно от единия на другия.
— Не. Не. Не желая да бъда с тях. Никога не съм го молил да урежда такова нещо. Не съм искал.
Деймън се намръщи притеснено.
— Очакваме да пристигне друг конвой, мистър Тали, нова група бежанци. Вече подготвяме смесването ви с тях с подправени документи. Така ще можете да излезете оттук. Пак ще сте в един вид затвор, но с по-широки граници, с място да се разхождате, където пожелаете — така, както живеят в И-зоната. Тя обхваща доста голяма част от станцията. Без пазачи, на свобода. Без килии. Мистър Джейкъби има право: вие не сте по-опасен от някои други там. Дори по-малко, защото поне знаем кой сте.
Тали хвърли отново поглед към адвоката си. Поклати глава умолително.
— Напълно ли отхвърляте предложението? — сърдито го попита Деймън. Всички решения и подготовката пропаднаха. — Там не е затвор, разбирате ли?
— Те ме познават… по лице. Малори каза…
Той внезапно млъкна. Константин се вгледа в него, забеляза пламналото безпокойство, потта, която бе избила по лицето на Тали.
— Какво каза Малори?
— Че ако създавам неприятности… тя ще ме прехвърли на някой от другите кораби. Мисля, че знам какво искате да постигнете: смятате, че ако между тях има съюзисти, те ще се свържат с мен, когато ме пуснете в изолационната зона. Така ли е? Но аз няма да го доживея. Има хора, които са ме виждали и ме познават. Станционни служители. Полицаи. Именно те успяха да се качат на тези кораби, нали? И те ме познават. Ще съм мъртъв само след час, ако ме изпратите там. Чух какво е ставало на корабите.
— Малори ви го е разправила.
— Малори ми го разправи.
— От друга страна — продължи с горчивина Деймън, — има хора, които се плашат да се качат на някой от корабите на Мазиан — станцисти, които се кълнат, че това не е начин за оцеляване на честен човек. Но предполагам, че пътуването ви е минало леко, така ли е? Достатъчно храна и никакви проблеми с въздуха? Старата кавга между космонавти и станцисти: оставете станцистите да се задушават и пазете кораба чист. Вие обаче сте попаднали в друга категория. Към вас са се отнесли по-специално.
— Съвсем не беше толкова приятно, мистър Константин.
— Не беше по ваше желание, така ли?
— Не — прозвуча дрезгаво гласът му.
Изведнъж Деймън съжали за раздразнението си към пленника, бе обзет от съмнения, припомнил си зловещите слухове за Флотата. Засрами се от задачата, с която бе натоварен. От ролята, отредена на Пел. Война и военнопленници. Не искаше да участва в подобно нещо.
— Отхвърляте решението, което ви предлагаме — поде той. — Това е ваше право. Никой няма да ви насилва. Не искаме да излагаме на опасност живота ви, а така би станало, ако положението отговаря на думите ви. Тогава какво ще правите? Предполагам, че ще продължите да играете комар с пазачите. Дадоха ли ви касети и уредба? Имате ли нещо такова?
— Бих желал… — думите му излизаха мъчително, като че ли му се гадеше. — Искам да помоля за пренастройка.
Джейкъби сведе поглед и поклати глава. Деймън запази мълчание.
— Ако мина Пренастройка, бих могъл да изляза оттук — рече Тали. — Евентуално да върша нещо. Такова е желанието ми. Затворниците винаги имат право да изберат тази възможност, нали?
— Вашата страна прилага пренастройка на пленниците — отговори Константин. — Но не и ние.
— Самият аз я искам. Затворили сте ме като криминален престъпник. Ако бях убил някого, нямаше ли да имам такова право? Ако бях откраднал нещо…
— Мисля, че ще трябва да ви подложим на психиатричен преглед, ако продължавате да настоявате.
— Не се ли извършва такъв преглед при подготовка за пренастройка?
Деймън погледна Джейкъби.
— Той се чувства все по-силно потиснат — обясни Джейкъби. — Многократно ме молеше да предам това му искане на станционната управа, но аз не го направих.
— Никога не сме отреждали пренастройка за човек, който не е бил осъден за престъпление.
— Нито пък сте държали неосъдени тук в ареста, нали?
— В съюза използват пренастройката без да им мигне окото — обади се с тих глас шефът на охраната. — А тези килии са тесни, мистър Константин.
— Не е възможно човек наистина да желае подобно нещо — възпротиви се Деймън.
— Аз го желая — настоя Тали. — Умолявам ви. Искам да изляза оттук.
— Това би решило проблема — добави Джейкъби.
— Искам да разбера защо го желае.
— За да се махна оттук!
Деймън замръзна на мястото си. Тали пое въздух, облегна се на масата и си възвърна самообладанието миг преди да се разплаче. Пренастройката не бе наказателна процедура, никога не е била предназначена за подобна цел. Тя имаше двойно преимущество — променяше поведението на агресивните и поизчистваше леко досието на загазилите. В случая ставаше въпрос за второто, както предположи той, срещайки помътнелите очи на Тали. Внезапно изпита страхотно съжаление към този мъж, който бе здравомислещ, и изглеждаше съвсем, съвсем нормален. Станцията бе изпаднала в криза. Едно след друго настъпваха събития, при които съдбите на отделни хора можеха да се окажат незначителни. Килиите в ареста им трябваха спешно за истински криминални престъпници от И-зоната, каквито имаше предостатъчно. Пренастройката не бе най-лошата възможна участ. Да си затворен за цял живот в стая два на три бе по-лошо.
— Разпечатай документите за съгласие — нареди той на шефа на охраната, който предаде заповедта по комфона си. Джейкъби видимо се ядоса, взе да пренарежда книжата си, без да гледа към никого от тях. — Ще ви предоставя документите — обърна се Деймън към Тали с чувството, че всички сънуват един и същ кошмар. — Така ще може да се запознаете с всички съпътстващи ги разяснения, които ще получите разпечатани. Ако и утре продължавате да настоявате на решението си, ще ги приемем, подписани от вас. Освен това искам да напишете обяснение и молба в свободен вид, в които да заявите, че това е по ваше желание и по ваш избор, че не страдате от клаустрофобия или от каквито и да са други недъзи…
— Аз бях бойкомпер — вметна презрително Тали. Работното му място не бе от най-просторните на кораба.
— …или заболявания, които да са причина да изпитвате неестествена принуда. Нямате ли роднини, близки, някой, който би се опитал да ви разубеди, ако научи какво искате да направите?
Очите му трепнаха при този въпрос — едва забележимо.
— Имате ли си някого? — запита Деймън, надявайки се, че е намерил нещо, за което да се хване, причина да се противопостави на решението на затворника. — Кой е той?
— Мъртъв е — отвърна Тали.
— Ако искането ви е като реакция на това…
— Беше много отдавна — заяви затворникът, слагайки точка на въпроса. И нищо повече.
Ангелско лице. Човешки образ без недостатъци. От родилните лаборатории? Тази мисъл го споходи пряко волята му. Те винаги го бяха отвращавали — изфабрикуваните войници на Съюза. Възможността туй да са негови собствени предразсъдъци го обезпокои.
— Не съм изчел цялото ви досие — призна той. — Проблемът ви се разглеждаше на друго ниво. Мислеха, че са уредили всичко. Но случаят се върна при мен. Имали ли сте семейство, мистър Тали?
— Да — каза той тихо, предизвикателно.
— Къде сте роден?
— На Цитиана — отвърна със същия тих, безизразен глас. — Разказах ви всичко това. Имах родители. Аз съм роден, мистър Константин. Толкова ли е важно това?
— Съжалявам, наистина съжалявам. Искам да знаете следното: решението не е окончателно. Можете да промените намерението си до последния момент преди започване на процедурата. Трябва само да кажете: „Спрете, отказвам се“. По-късно обаче това няма да зависи от вас. Разбирате ли… вече няма да сте в състояние. Виждали ли сте пренастроени хора?
— Те се възстановяват.
— Да, те се възстановяват. Ще следя случая ви, мистър Тали — лейтенант Тали, — доколкото мога. Погрижете се — обърна се той към шефа на охраната — всяко негово съобщение, в който и да е момент, да стигне спешно до мен, независимо дали е ден или нощ. Инструктирайте също лекарите и санитарите. Не мисля, че той ще злоупотреби с тази възможност. — Погледна към Джейкъби. — Доволен ли сте от клиента си?
— Негово право е да стори това, което прави. На мен не ми се нрави. Но ще свидетелствам, ако се наложи. Съгласен съм, че така нещата се разрешават — може би по най-добрия начин.
Пристигна разпечатката. Деймън подаде документите на Джейкъби да ги прегледа. Адвокатът отбеляза редовете за подпис и връчи папката на Тали. Затворникът я притисна до себе си като нещо скъпоценно.
— Мистър Тали — рече Константин, като се изправи и спонтанно му подаде ръка въпреки отвращението, което изпитваше. Младият бойкомпер също стана, пое я и изразът на благодарност във внезапно изпълнените му със сълзи очи заличи всякакво съмнение в искреността на молбата му. — Възможно ли е — попита Деймън, — има ли и най-малка възможност да разполагате с информация, която искате да бъде изтрита? Такава ли е причината да се подложите на подобно нещо? Трябва да ви предупредя, че по време на процедурата съществува по-голям шанс това да излезе наяве, отколкото да остане скрито. А ние не бихме го желали, разбирате ли? Нямаме военни интереси.
Случаят не беше такъв. Деймън определено се съмняваше, че би могъл да е. Затворникът не бе високопоставен офицер, не бе като него самия посветен в компютърни кодове, пароли за достъп, неща, които врагът не бива да узнае. Никой не бе открил нищо подобно у този човек — нищо, което да има някаква стойност, нито тук, нито на Ръсел.
— Не — отговори Тали. — Не знам нищо.
Деймън се поколеба, все още измъчван от угризения на съвестта, усещайки, че най-малкото адвокатът на затворника, ако не друг, трябваше да протестира, да предприеме нещо по-решително, да използва всички законни отлагания в негова полза. Това обаче връщаше Тали в затвора, не му даваше никаква надежда. В ареста щяха да докарат престъпници от И-зоната, много по-опасни хора, които може би го познаваха, ако твърденията му отговаряха на истината. Пренастройката щеше да го спаси, да го изведе оттук, да му даде шанс за работа, свобода, живот. Никой със здрав разум не би преследвал за отмъщение човек с промит мозък. Самата процедура бе хуманна. Точно като такава бе и замислена.
— Тали… имате ли оплаквания срещу Малори или екипажа на „Норвегия“?
— Не.
— Тук присъства адвокатът ви. Това ще влезе в протокола, в случай че искате да направите такова оплакване.
— Не.
И този номер не мина. Случаят не можеше да бъде забавен заради разследване. Деймън кимна и излезе от помещението, чувствайки се омърсен. Това, което правеше, бе един вид убийство, съучастие в самоубийство.
А такива имаха предостатъчно в И-зоната.
3
Пел: девето ниво на оранжевия сектор: 20.5.52 г., 19:00 ч
Кресич примига при трясъка, разнесъл се оттатък, зад заключената врата, опита се да не покаже ужаса си. Нещо гореше, димът стигаше до тях през вентилационната система. Това го изплаши още повече, както и останалите петдесетина, събрали се в тази част на коридора. Отвън на доковете полицията и бунтарите продължаваха престрелката помежду си. Насилието спадаше. Малцината с него — остатъкът от службата за сигурност на Ръсел, десетина станцисти от елита и още няколко души — бяха удържали коридора срещу бандите.
— Горим — прошепна някой на ръба на истерията.
— Стари парцали или нещо подобно — отвърна Кресич; „млъкни“ — помисли си. Нямаха нужда от паника. При голям пожар автоматиката на станцията щеше да разхерметизира цяла секция, за да го потуши, което означаваше смърт за всички в тази секция. Бежанците нямаха стойност за Пел. Някои от тях бяха там отвън, стреляха по полицията на Пел с оръжие, което бяха взели от убити служители за сигурност. Всичко започна с веста, че пристига друг конвой, още кораби, още отчаяни хора, които щяха да пренаселят малкото пространство, с което те разполагаха. След претенциите за по-бързо обработване на документите дойде време на набези срещу спалните, банди отнемаха документите на бежанците.
Из изолационната зона се бе разнесъл викът „Изгорете всички регистри“. Логиката бе, че ако никой няма документи, всички ще бъдат приети в основните сектори на станцията. Онези, които не предаваха доброволно легитимациите си, бяха бити и лишавани от тях, както и от всичко друго с някаква стойност. Спалните се преобръщаха наопаки. Бандите главорези, които бяха щурмували „Грифин“ и „Хансфорд“, намериха последователи сред отчаяните и младите, сред тълпите лишени от водачи и обхванати от паника.
От известно време навън изглеждаше спокойно. Вентилаторите бяха спрели, въздухът започна да се разваля. Тези, които бяха преживели най-лошото по време на пътуването, се паникьосаха, но се държаха тихо, мнозина плачеха.
После осветлението стана по-ярко и от тръбите дойде хладен полъх. Вратата се отвори. Кресич скочи на крака и погледна в лицата на полицаите и в дулата на вдигнатите пушки. Някои от собствената му група имаха ножове, парчета от тръби или мебели, всякакви импровизирани оръжия, с които се бяха сдобили. Той не разполагаше с нищо — вдигна ръце и припряно замаха.
— Недейте! — отправи апел. Никой не помръдна, нито от полицията, нито от неговите хора. — Моля ви. Ние не участвахме в схватката. Само защитавахме тази секция от тях. Никой, никой от присъстващите тук не бе замесен. Те са само жертви.
Полицейският командир, с изпито от умора лице, покрито със сажди и кръв, посочи с пушката си към стената.
— Трябва да застанете до стената — обясни Кресич на доста разнородните си сподвижници, които не разбираха от подобни процедури, с изключение на бившите полицаи. — Хвърлете всичкото оръжие, което носите. — Те се подредиха, дори старите и болните, както и двете малки деца.
Кресич усети, че трепери, когато го претърсваха, а също и после, оставен да се подпира на стената в коридора, докато полицаите шепнеха потайно помежду си. Офицер с бележник в ръка пристъпваше бавно покрай редицата, искаше от всеки документите му за самоличност.
— Откраднаха ми ги — обясни Кресич. — Оттам започна всичко. Бандите крадяха документите и ги горяха.
— Знаем това — рече офицерът. — Вие ли сте ръководителят? Име и произход?
— Василий Кресич, от Ръсел.
— Някой от вас, останалите, познава ли го?
Няколко души потвърдиха.
— Той бе член на станционния съвет на Ръсел — обади се младеж. — Аз бях в службата за сигурност там.
— Име?
Младият човек го каза. Нино Коледи. Кресич се опита да си го припомни, но не можа. Въпросите бяха повтаряни един по един, кръстосана проверка на самоличностите, взаимни идентифицирания, които не бяха по-надеждни от думата на тези, които ги правеха. Дойде човек с фотоапарат и ги снима всичките, изправени до стената. Стояха сред хаос от комвръзки и бързи реплики.
— Можете да си вървите — съобщи полицейският командир и те започнаха да се изнизват; но когато Кресич понечи да си тръгне, офицерът го хвана за ръката. — Василий Кресич. Ще съобщя името ви в щаба.
Не беше сигурен дали това бе за хубаво или за лошо; всяка промяна бе малка надежда. Всичко друго щеше да е по-добро от положението в И-зоната, докато станцията бе в криза и не можеше нито да ги настани, нито да ги пусне на свобода.
Излезе на дока, потресен от гледката на разрушението, което бе извършено тук — трупове лежаха сред собствената им кръв, все още тлееха клади от всякякви мебели и вещи. Навред имаше станционни полицаи, въоръжени не с леки оръжия, а с пушки. Кресич остана на доковете близо до полицаите, защото не смееше да се прибере по коридорите заради бандите терористи. Невъзможно бе да се надява, че всички за заловени. Бяха твърде многобройни.
Накрая станцията отвори аварийни пунктове за раздаване на храна и напитки край секторната граница, понеже водата бе спряна по време на сблъсъка, кухните бяха съсипани, всичко бе превърнато в оръжия. Комсистемата бе унищожена, така че нямаше начин да се съобщи за щетите; а сервизните групи надали биха дошли да поправят нещо в района.
Кресич седна на голия док и хапна, каквото му бяха дали, в компанията на други бежанци, които нямаха нищо повече от него. Хората поглеждаха един към друг с чувство на страх.
— Няма да се измъкнем — чу ги той да повтарят. — Сега вече никога няма да ни пуснат.
До ушите му неколкократно стигнаха други оплаквания, видя мъже, за които знаеше, че бяха в бандите на размирниците, тръгнали от неговата обща спалня, но никой не ги предаваше на полицията. Никой не смееше. Бяха прекалено много.
Сред тях имаше съюзисти. Скоро се увери, че те са подстрекателите. Хора като тях най-много се страхуваха от по-сериозна проверка на документите. Войната бе стигнала до Пел. Войната беше сред тях, а станцистите си оставаха като винаги досега — неутрални и с голи ръце пред прикритите убийци. Само че сега сблъсъкът не бе между станцисти и бойни кораби, една метална черупка изправена срещу друга подобна; този път опасността бе близо, може би идваше от онзи младеж, запасил се със сандвичи, от младата жена, седнала и зареяла поглед, изпълнен с омраза.
Конвоят пристигна, без да бъде придружаван от военни. Под защитата на малка армия от станционната полиция докерните бригади успяха да го разтоварят. Бежанците бяха настанени, доколкото това бе възможно в опустошените жилища, коридорите се превърнаха в джунгли. Новодошлите стояха с багаж в ръце и се оглеждаха с ужас в очите. Щяха да бъдат ограбени до сутринта, предположи Кресич, или по-лошо. Чу хора наоколо да плачат тихо и отчаяно.
На сутринта дойде група от още неколкостотин; тогава се надигна паника, защото те бяха прегладнели и прежаднели, а храната пристигаше бавно от главния сектор.
Един мъж седна до него на платформата — Нино Коледи.
— Около десетина сме — рече Коледи. — Бихме могли да въдворим някакъв ред във всичко това; разговарях с някои оцелели от бандите. Няма да ги издадем и те ще ни съдействат. Разполагаме със силни мъже — може да оправим бъркотията, да настаним отново хора в жилищата, така че да получаваме храна и вода тук.
— Какво, ние ли?
Лицето на Коледи придоби съвсем сериозно изражение:
— Вие бяхте в съвета. Ще застанете начело, ще говорите. Ние ще ви подкрепяме. Нека хората бъдат нахранени. Нека тук се живее спокойно. Станцията има нужда от това. Можем само да спечелим от реда.
Кресич обмисли тази възможност. Така можеха да си спечелят и куршум. Беше твърде стар за това. От него искаха да бъде мним водач. Полицейска банда желаеше представителен фигурант. Страх го бе обаче да им откаже.
— Просто ще говорите пред хората — заяви младежът.
— Добре — съгласи се той и после добави с по-голяма твърдост, отколкото Коледи можеше да е очаквал от един уморен стар човек: — Започнете да събирате хората си, а аз ще поприказвам с полицията.
Той се приближи към служителите от охраната и се обърна предпазливо към тях.
— Беше направен избор — обяви той. — Аз съм Василий Кресич, представител от второ ниво на червения сектор в станционния съвет на Ръсел. Сред бежанците има хора от нашата полиция. Готови сме да влезем в коридорите и да въдворим ред — без насилие, за разлика от вас. Познаваме терористите по физиономия. Ако се обърнете към висшестоящата ви инстанция и издействате разрешение, можем да помогнем.
Полицаите не бяха уверени в това. Колебаеха се дори дали да докладват случая. Накрая един капитан го стори, докато Кресич се навърташе наоколо и нервничеше. Най-сетне полицаят кимна.
— Ако положението излезе извън контрол — предупреди капитанът, — няма да жалим никого при стрелбата. Също няма да толерираме никакви убийства от ваша страна, съветник Кресич; подобно разрешение не ви е дадено.
— Имайте търпение, сър — отвърна Кресич и се отдалечи, смъртно уморен и изплашен. Коледи го чакаше с още неколцина пред коридора за достъп до деветото ниво. Скоро към тях се присъединиха и други, не толкова почтени на вид, колкото първите. Страх го бе от тях. Страх го бе да ги няма край себе си. Вече нямаше никакво друго желание, освен да остане жив и да бъде начело на силата, а не под нейния ботуш. Наблюдаваше ги как използваха заплаха, за да подкарат невинните, как прибираха опасните в собствените си редици. Даваше си сметка какво бе направил. Това го ужасяваше. Но мълчеше, защото ако избухнеше втори бунт щеше да бъде заловен като участник в него. Те щяха да се погрижат за това.
Той помагаше, използваше позицията, възрастта си и обстоятелството, че лицето му бе познато на мнозина: даваше напътствия, някои от бежанците започнаха да се обръщат почтително към него като към „съветник Кресич“. Изслушваше тяхната мъка, страх и гняв, докато Коледи не постави около него охрана, която да пази безценния им водач фигурант.
След час доковете бяха опразнени и узаконените банди владееха положението, а честните хора му се подчиняваха, където и да отидеше.
1
Основна база на Тамдолу: 20.5.52 г.
Когато совалката се спусна, на Тамдолу бушуваше буря и това не бе необичайно за богат на облаци свят, където през цялата зима северният континент бе обгърнат от облачен купол, рядко достатъчно студен, за да замръзне, но не и достатъчно топъл за удобство на човека — в продължение на няколко мрачни месеци, през които нито веднъж не можеше да се видят ясно слънцето или звездите. Пътниците слязоха на площадката за кацане под студен, шибащ дъжд — върволица от уморени ядосани хора, бъхтащи се нагоре по хълма над совалката, за да бъдат разквартирувани в различни складове сред купчини рогозки и плесенясали торби с прош и фикли.
— Преместете чувалите и ги сложете на куп — викнаха надзирателите, когато стълпяването стана очевидно; а и шумът бе значителен — проклинащи гласове, барабаненето на дъжда върху надуваемите куполи, вездесъщото бучене на компресорите.
Изтощените станцисти се намусиха, но накрая започнаха да правят това, което им казваха. Повечето от тях бяха млади строителни работници и техници, на практика без багаж и немалко от тях — изплашени от първата си среща с атмосферните стихии. Бяха родени на станции, бяха натежали с по килограм или малко повече вследствие притеглянето на Тамдолу, примигваха при гръмотевиците или светкавиците, които се гонеха из развълнуваното небе. Нямаше да могат да си легнат, докато не устроят нещо като спално помещение; нямаше почивка за никого от туземците или хората, които пренасяха по хълма хранителните стоки за натоварване на совалката, нито за екипите по поддръжката, които се опитваха да се справят с неизбежното наводняване на куполите.
Намръщен, Джон Лукас проследи работата за известно време, после се върна в главния купол, в който се намираше центърът за управление. Закрачи напред-назад, заслушан в дъжда, изчака така малко над половин час, накрая се облече отново и си сложи маска, за да отиде до совалката.
— Довиждане, сър — изпрати го комоператорът, надигайки се от бюрото си. Други спряха да работят, малцината, които бяха тук.
Той им стисна ръцете, все така смръщен, после излезе през леката врата на шлюза и изкачи дървените стъпала към пътеката, залят отново от студения дъжд. Възпълното му петдесетгодишно тяло се чувстваше неудобно в яркожълтия найлонов дъждобран. Винаги бе съзнавал това унижение и го мразеше, мразеше да джапа в кал до глезените, мразеше студа, който проникваше дори през мушамата и подплатата й. Костюмите за дъжд и задължителните дихатели превръщаха всички хора от базата в жълти чудовища, размазани сред пороя. Тамдолците сновяха нагоре-надолу голи и се наслаждаваха на дъжда, кафявата им козина придобиваше тъмен блясък под влагата и прилепваше по тънките им и дълги крайници и жилави тела, по лицата им с кръгли очи и уста, застинала в постоянно „о“ на изненада. Те наблюдаваха и разговаряха на собствения си език — тих ромон на фона на дъжда и непрестанния гръмотевичен тътен. Лукас вървеше по правата пътека към площадката за кацане, не по другата, която минаваше край куполите на складовете и бараките. По тази нямаше движение. Нито срещи. Нито сбогуване. Погледна потъналите във вода полета; сивозелените храсти и дървета по хълмовете край базата все пак се забелязваха през дъждовната завеса. Реката бе придошла, бе заляла участъци от отсрещния бряг, където започваше да се образува блато въпреки всичките им опити да го пресушат — то означаваше болести сред туземните работници, ако някои тамдолци се бяха промъкнали в лагера, без да бъдат ваксинирани. Базата на Тамдолу не беше рай. Лукас не съжаляваше, че я напуска и оставя новодошлите и тамдолците да се оправят едни с други. Това, което го глождеше, бе начинът на отзоваването му.
— Сър.
В последния момент досаден изпращач пристъпи с плясък по пътеката зад него. Бенет Джейсинт. Джон се извърна леко и продължи да върви, като накара мъжа да го задмине сред калта и пороя.
— Дигата на мелницата — рече Джейсинт, дишайки тежко през паузите и съскането на дихателя. — Там трябва да отиде екип от хора с тежко оборудване и чували с пясък.
— Това вече не е мой проблем — отвърна Джон. — Оправяйте се сами. За какво ви бива? Пратете онези разглезени тамдолци. Свикайте допълнителна бригада от тях. Или изчакайте новите надзорници, защо не? Можете да обясните всичко на племенника ми.
— Къде са те? — запита Бенет.
Джейсинт бе умел обструкционист, винаги разполагаше с възражения, когато трябваше да се направи някое подобрение. Неведнъж бе изпращал оплаквания през главата му. Бе спрял един строителен проект, така че и досега пътят към изворите си оставаше кален коловоз. Джон се усмихна и посочи оттатък, през полята, назад към складовите куполи.
— Няма време.
— Това е ваш проблем.
Бенет Джейсинт го наруга в лицето и хукна натам, после промени решението си и се отправи отново назад към мелницата. Джон се изсмя. Чувалите там щяха да прогизнат. Нека онези Константин да си блъскат главата.
Стигна до билото на хълма и пое надолу към совалката, която изглеждаше като чуждо тяло насред мочурливата поляна, с отворен товарен люк, около който сновяха тамдолци, а между тях и няколко човешки същества в жълти облекла. Пътеката му се сля с тази, по която се движеха туземните работници и я разкалваха; той пристъпяше по тревистия й край, изруга, когато един наварен тамдолец се олюля твърде близо до него, но поне бе доволен, че му се махаха от пътя. Стъпи на площадката за кацане, кимна бегло на един човек надзирател и по товарната рампа се качи в совалката. Там, на студеното съблече мокрия си дъждобран, като остави маската. Заповяда на шефа на тамдолска бригада да почисти изкаляното място и се запъти по коридора към асансьора, качи се най-горе, в чист стоманен коридор и малка пътническа кабина с тапицирани столове.
В нея имаше тамдолци — двама работници, отиващи на смяна на станцията. Те се спогледаха неуверено, когато го видяха, докоснаха се един друг. Джон затвори херметичната врата на пътническата кабина и смени въздуха, така че той можеше да махне дихателя си, а туземците трябваше да си сложат техните. Седна насреща им, гледайки през тях в кабината без прозорци. Въздухът вонеше на мокри тамдолци — миризма, с която бе живял три години, миризма, с която живееше всеки на Пел, който имаше чувствителен нос, но в базата на Тамдолу бе най-лошо. Прашно зърно, шумни инсталации, увиващи се растения, кал, тиня, пушекът на мелниците, отходни места, които преливаха, клоаки, чиито нечистотии се пенеха, горска плесен, която можеше да унищожи дихател и да убие човек, ако го свари без резервен — но не стигаше всичко това, ами трябваше и да управлява малоумните тамдолски работници с техните религиозни табута и непрестанни извинения. Беше горд с постиженията си, с увеличените добиви и постигнатата ефективност на места, където се оплакваха, че тамдолците са си тамдолци и не разбират нищо от планграфици. Но те ги проумяха, спазваха и поставиха рекорди по производство.
Лукас не получи благодарности за всичко това, когато станцията бе обхваната от криза, и разширението на Тамдолу, което бе отлагано от едно заседание по планиране за друго, изведнъж потръгна. В заводите щяха да се отворят нови цехове, които той бе направил възможни и там щяха да се трудят работници, чиито снабдяване и подслоняване той бе направил възможни, като използваше финансови средства на фирмата „Лукас“ и съоръжения на фирмата „Лукас“.
Двама от рода Константин бяха изпратени долу да следят този етап, без да кажат едно „благодаря, мистър Лукас“ или „добра работа, Джон, благодаря, че ни оставяте офисите на фирмата си и собствения си бизнес, благодаря, че сте вършили тази работа цели три години“. „Емилио Константин и Милико Дий са назначени за надзорници на Тамдолу; моля уредете сдаването и се качете възможно най-бързо на станцията.“ Племенникът му Емилио. Младият Емилио щеше да ръководи строежа. Представителите на рода Константин винаги се включваха на последния етап, винаги бяха там, където трябваше да се споменат нечии заслуги. Станционният съвет бе демократичен, но в службите властваше династия. Навсякъде Константиновци. Родът Лукас също пристигна с първите на Пел, включи се наравно в строежа, тогава притежаваха важна фирма на Старите звезди; но Константиновците маневрираха ловко и увеличаваха властта си при всяка възможност. И сега отново — негово оборудване, негова подготовка, а Константин начело, когато обществеността можеше да забележи постиженията. Емилио, синът на сестра му Алисия и на Анджело. Хората можеха да се манипулират, ако името Константин винаги бе единственото, което им позволяваха да чуят; а Анджело бе опитен майстор на тази тактика.
Щеше да е признак на учтивост, ако Лукас бе посрещнал племенника си и съпругата му, когато пристигнаха, ако бе останал няколко дни да сподели опита си с тях или поне ги бе информирал за незабавното си отлитане със совалката, която ги бе смъкнала долу. Щеше да е признак на учтивост от тяхна страна, ако веднага бяха дошли в куполите, за да го поздравят официално — някакво признание за авторитета му в базата, но те не го сториха. Дори не изпратиха по комвръзката едно „здрасти, чичо“, когато кацнаха. Сега той нямаше настроение за празно любезничене, да стои под дъжда, за да се ръкува и да приказва вежливо на племенник, с който рядко разговаряше. Беше се противопоставил на брака на сестра си; беше спорил с нея; роднинството не му бе осигурило вътрешна връзка с рода Константин: при нейното държане ставаше дума по-скоро за дезертьорство. Джон и Алисия не си бяха продумали оттогава, освен служебно, присъствието й го потискаше. А момчетата приличаха на Анджело, какъвто бе на младини; Джон ги избягваше, защото те навярно се надяваха да сложат ръка на фирмата „Лукас“ — поне върху дял от нея, след смъртта му, като най-близки сродници. Именно тази надежда, както той продължаваше да вярва, бе привлякла Анджело към Алисия: „Лукас“ все още бе най-голямата независима на Пел фирма. Но Джон се бе измъкнал от капана, като ги бе изненадал с наследник — не по вкуса му, но все пак жив човек. Бе работил през тези три години на Тамдолу, като отначало смяташе, че ще може да разшири фирмата си на планетата чрез строежи. Анджело бе усетил това и бе накарал съвета да го спре. По екологични съображения. Сега направи последния ход.
Лукас прие писмото с нареждането да се върне на станцията и реагира на него също тъй грубо, както бе изпратено — напусна без багаж или почести, като някакъв нарушител, изпратен вкъщи в немилост. Колкото и да бе детинско, това можеше да направи впечатление на съвета — а ако целият запас в мелницата прогизнеше през първия ден на управлението на Константин там, толкова по-добре. Нека почувстват липса на станцията, нека Анджело обясни това на съвета. Случаят щеше да предизвика дискусия, в която щеше да участва, като член на съвета, а той тъкмо това искаше.
Заслужаваше нещо повече.
Двигателите заработиха най-накрая, предизвестявайки отлитането. Джон се изправи и потърси бутилка и чаша в шкафа. Получи запитване от екипажа на совалката, заяви им, че не се нуждае от нищо. Седна, закопча колана и совалката започна да се издига. Наля си силно питие, за да успокои нервите си по време на полета, който винаги мразеше, отпи, докато кехлибарената течност се вълнуваше в чашата под напрежението на ръката му и вибрацията на кораба. Срещу него тамдолците се притиснаха един в друг и заохкаха.
2
Арестът на Пел, първо ниво на червения сектор: 20.5.52 г., 9:00 ч
Затворникът седеше мълчаливо на масата в компанията на още трима, обърнат повече към шефа на охраната, но погледът му изглежда се фокусираше някъде по-надалеч. Деймън отново остави папката на масата и взе да разучава човека, който се опитваше най-вече да не гледа към него. Младият Константин се чувстваше ужасно неудобно при разпита на този младеж, твърде различен от криминалните престъпници, с които се занимаваше правният отдел — с лице като на ангел от картина, прекалено идеален човешки образ с руси коси и поглед, зареян някъде далеч. Красив, дойде му думата. Без недостатъци. Видът му бе самата невинност. Не крадец, не кавгаджия, този човек би убивал — ако изобщо такъв като него можеше да убива — по политически причини. По задължение, защото той бе от Съюза, а те — не. В случая не ставаше дума за омраза. Деймън изпитваше смущение да държи в ръцете си живота или смъртта на такъв човек. Положението на свой ред му даваше избор, огледални възможности — да действа не от омраза, а заради дълга, защото той не бе от Съюза, докато този мъж идваше оттам.
„Ние сме във война“ — помисли си Константин с прискърбие. — „И защото той е тук, войната също дойде при нас.“
Ангелско лице.
— Не ви създава неприятности, нали? — попита той.
— Не.
— Чух, че бил добър на комар.
Това накара и двамата да трепнат. В службата на ареста, както и на повечето по-ниски постове по време на алтернативния ден, се играеха хазартни игри. Деймън се усмихна, когато затворникът погледна към него с минимално преместване на бледосините очи — но веднага изтрезня, след като усмивката му не предизвика ответна реакция.
— Аз съм Деймън Константин, мистър Тали, от Правния отдел на станцията. Досега не сте ни създавали неприятности, за което сме ви благодарни. Ние не сме ваши врагове; доковете ни приемат еднакво както кораби на Компанията, така и на Съюзистката флота — по принцип. Но според това, което чуваме, вие вече не оставяте станциите неутрални, така че се налага и нашето отношение да се промени съответно. Просто не можем да рискуваме да ви пуснем на свобода. Нито имаме възможност да ви върнем у дома. Дадоха ни други нареждания. За нашата собствена сигурност. Надявам се, че разбирате.
Никакъв отговор.
— Вашият адвокат заяви, че страдате, затворен в такова тясно помещение, и че тези килии изобщо не са били предвидени за по-дълго задържане. Че в И-зоната се разхождат на свобода хора, които представляват много по-голяма заплаха за станцията — има съществена разлика между саботьор и бойкомпер в униформа с лошия късмет да бъде хванат от противниковата страна. Но при всичко това той не препоръчва да ви пуснем на свобода освен в И-зоната. Затова подготвихме план. Можем да ви дадем друга самоличност, за да ви предпазим, като същевременно ще имаме възможност да ви следим там. Лично на мен не ми харесва подобно нещо, но то все пак изглежда осъществимо.
— Какво е И-зона? — попита Тали с мек, плах глас, обръщайки се към шефа на охраната и към адвоката си, възрастния Джейкъби, който седеше в другия край на масата.
— Изолационната зона. Затворената секция на станцията, която отделихме за нашите собствени бежанци.
Погледът на Тали прескачаше нервно от единия на другия.
— Не. Не. Не желая да бъда с тях. Никога не съм го молил да урежда такова нещо. Не съм искал.
Деймън се намръщи притеснено.
— Очакваме да пристигне друг конвой, мистър Тали, нова група бежанци. Вече подготвяме смесването ви с тях с подправени документи. Така ще можете да излезете оттук. Пак ще сте в един вид затвор, но с по-широки граници, с място да се разхождате, където пожелаете — така, както живеят в И-зоната. Тя обхваща доста голяма част от станцията. Без пазачи, на свобода. Без килии. Мистър Джейкъби има право: вие не сте по-опасен от някои други там. Дори по-малко, защото поне знаем кой сте.
Тали хвърли отново поглед към адвоката си. Поклати глава умолително.
— Напълно ли отхвърляте предложението? — сърдито го попита Деймън. Всички решения и подготовката пропаднаха. — Там не е затвор, разбирате ли?
— Те ме познават… по лице. Малори каза…
Той внезапно млъкна. Константин се вгледа в него, забеляза пламналото безпокойство, потта, която бе избила по лицето на Тали.
— Какво каза Малори?
— Че ако създавам неприятности… тя ще ме прехвърли на някой от другите кораби. Мисля, че знам какво искате да постигнете: смятате, че ако между тях има съюзисти, те ще се свържат с мен, когато ме пуснете в изолационната зона. Така ли е? Но аз няма да го доживея. Има хора, които са ме виждали и ме познават. Станционни служители. Полицаи. Именно те успяха да се качат на тези кораби, нали? И те ме познават. Ще съм мъртъв само след час, ако ме изпратите там. Чух какво е ставало на корабите.
— Малори ви го е разправила.
— Малори ми го разправи.
— От друга страна — продължи с горчивина Деймън, — има хора, които се плашат да се качат на някой от корабите на Мазиан — станцисти, които се кълнат, че това не е начин за оцеляване на честен човек. Но предполагам, че пътуването ви е минало леко, така ли е? Достатъчно храна и никакви проблеми с въздуха? Старата кавга между космонавти и станцисти: оставете станцистите да се задушават и пазете кораба чист. Вие обаче сте попаднали в друга категория. Към вас са се отнесли по-специално.
— Съвсем не беше толкова приятно, мистър Константин.
— Не беше по ваше желание, така ли?
— Не — прозвуча дрезгаво гласът му.
Изведнъж Деймън съжали за раздразнението си към пленника, бе обзет от съмнения, припомнил си зловещите слухове за Флотата. Засрами се от задачата, с която бе натоварен. От ролята, отредена на Пел. Война и военнопленници. Не искаше да участва в подобно нещо.
— Отхвърляте решението, което ви предлагаме — поде той. — Това е ваше право. Никой няма да ви насилва. Не искаме да излагаме на опасност живота ви, а така би станало, ако положението отговаря на думите ви. Тогава какво ще правите? Предполагам, че ще продължите да играете комар с пазачите. Дадоха ли ви касети и уредба? Имате ли нещо такова?
— Бих желал… — думите му излизаха мъчително, като че ли му се гадеше. — Искам да помоля за пренастройка.
Джейкъби сведе поглед и поклати глава. Деймън запази мълчание.
— Ако мина Пренастройка, бих могъл да изляза оттук — рече Тали. — Евентуално да върша нещо. Такова е желанието ми. Затворниците винаги имат право да изберат тази възможност, нали?
— Вашата страна прилага пренастройка на пленниците — отговори Константин. — Но не и ние.
— Самият аз я искам. Затворили сте ме като криминален престъпник. Ако бях убил някого, нямаше ли да имам такова право? Ако бях откраднал нещо…
— Мисля, че ще трябва да ви подложим на психиатричен преглед, ако продължавате да настоявате.
— Не се ли извършва такъв преглед при подготовка за пренастройка?
Деймън погледна Джейкъби.
— Той се чувства все по-силно потиснат — обясни Джейкъби. — Многократно ме молеше да предам това му искане на станционната управа, но аз не го направих.
— Никога не сме отреждали пренастройка за човек, който не е бил осъден за престъпление.
— Нито пък сте държали неосъдени тук в ареста, нали?
— В съюза използват пренастройката без да им мигне окото — обади се с тих глас шефът на охраната. — А тези килии са тесни, мистър Константин.
— Не е възможно човек наистина да желае подобно нещо — възпротиви се Деймън.
— Аз го желая — настоя Тали. — Умолявам ви. Искам да изляза оттук.
— Това би решило проблема — добави Джейкъби.
— Искам да разбера защо го желае.
— За да се махна оттук!
Деймън замръзна на мястото си. Тали пое въздух, облегна се на масата и си възвърна самообладанието миг преди да се разплаче. Пренастройката не бе наказателна процедура, никога не е била предназначена за подобна цел. Тя имаше двойно преимущество — променяше поведението на агресивните и поизчистваше леко досието на загазилите. В случая ставаше въпрос за второто, както предположи той, срещайки помътнелите очи на Тали. Внезапно изпита страхотно съжаление към този мъж, който бе здравомислещ, и изглеждаше съвсем, съвсем нормален. Станцията бе изпаднала в криза. Едно след друго настъпваха събития, при които съдбите на отделни хора можеха да се окажат незначителни. Килиите в ареста им трябваха спешно за истински криминални престъпници от И-зоната, каквито имаше предостатъчно. Пренастройката не бе най-лошата възможна участ. Да си затворен за цял живот в стая два на три бе по-лошо.
— Разпечатай документите за съгласие — нареди той на шефа на охраната, който предаде заповедта по комфона си. Джейкъби видимо се ядоса, взе да пренарежда книжата си, без да гледа към никого от тях. — Ще ви предоставя документите — обърна се Деймън към Тали с чувството, че всички сънуват един и същ кошмар. — Така ще може да се запознаете с всички съпътстващи ги разяснения, които ще получите разпечатани. Ако и утре продължавате да настоявате на решението си, ще ги приемем, подписани от вас. Освен това искам да напишете обяснение и молба в свободен вид, в които да заявите, че това е по ваше желание и по ваш избор, че не страдате от клаустрофобия или от каквито и да са други недъзи…
— Аз бях бойкомпер — вметна презрително Тали. Работното му място не бе от най-просторните на кораба.
— …или заболявания, които да са причина да изпитвате неестествена принуда. Нямате ли роднини, близки, някой, който би се опитал да ви разубеди, ако научи какво искате да направите?
Очите му трепнаха при този въпрос — едва забележимо.
— Имате ли си някого? — запита Деймън, надявайки се, че е намерил нещо, за което да се хване, причина да се противопостави на решението на затворника. — Кой е той?
— Мъртъв е — отвърна Тали.
— Ако искането ви е като реакция на това…
— Беше много отдавна — заяви затворникът, слагайки точка на въпроса. И нищо повече.
Ангелско лице. Човешки образ без недостатъци. От родилните лаборатории? Тази мисъл го споходи пряко волята му. Те винаги го бяха отвращавали — изфабрикуваните войници на Съюза. Възможността туй да са негови собствени предразсъдъци го обезпокои.
— Не съм изчел цялото ви досие — призна той. — Проблемът ви се разглеждаше на друго ниво. Мислеха, че са уредили всичко. Но случаят се върна при мен. Имали ли сте семейство, мистър Тали?
— Да — каза той тихо, предизвикателно.
— Къде сте роден?
— На Цитиана — отвърна със същия тих, безизразен глас. — Разказах ви всичко това. Имах родители. Аз съм роден, мистър Константин. Толкова ли е важно това?
— Съжалявам, наистина съжалявам. Искам да знаете следното: решението не е окончателно. Можете да промените намерението си до последния момент преди започване на процедурата. Трябва само да кажете: „Спрете, отказвам се“. По-късно обаче това няма да зависи от вас. Разбирате ли… вече няма да сте в състояние. Виждали ли сте пренастроени хора?
— Те се възстановяват.
— Да, те се възстановяват. Ще следя случая ви, мистър Тали — лейтенант Тали, — доколкото мога. Погрижете се — обърна се той към шефа на охраната — всяко негово съобщение, в който и да е момент, да стигне спешно до мен, независимо дали е ден или нощ. Инструктирайте също лекарите и санитарите. Не мисля, че той ще злоупотреби с тази възможност. — Погледна към Джейкъби. — Доволен ли сте от клиента си?
— Негово право е да стори това, което прави. На мен не ми се нрави. Но ще свидетелствам, ако се наложи. Съгласен съм, че така нещата се разрешават — може би по най-добрия начин.
Пристигна разпечатката. Деймън подаде документите на Джейкъби да ги прегледа. Адвокатът отбеляза редовете за подпис и връчи папката на Тали. Затворникът я притисна до себе си като нещо скъпоценно.
— Мистър Тали — рече Константин, като се изправи и спонтанно му подаде ръка въпреки отвращението, което изпитваше. Младият бойкомпер също стана, пое я и изразът на благодарност във внезапно изпълнените му със сълзи очи заличи всякакво съмнение в искреността на молбата му. — Възможно ли е — попита Деймън, — има ли и най-малка възможност да разполагате с информация, която искате да бъде изтрита? Такава ли е причината да се подложите на подобно нещо? Трябва да ви предупредя, че по време на процедурата съществува по-голям шанс това да излезе наяве, отколкото да остане скрито. А ние не бихме го желали, разбирате ли? Нямаме военни интереси.
Случаят не беше такъв. Деймън определено се съмняваше, че би могъл да е. Затворникът не бе високопоставен офицер, не бе като него самия посветен в компютърни кодове, пароли за достъп, неща, които врагът не бива да узнае. Никой не бе открил нищо подобно у този човек — нищо, което да има някаква стойност, нито тук, нито на Ръсел.
— Не — отговори Тали. — Не знам нищо.
Деймън се поколеба, все още измъчван от угризения на съвестта, усещайки, че най-малкото адвокатът на затворника, ако не друг, трябваше да протестира, да предприеме нещо по-решително, да използва всички законни отлагания в негова полза. Това обаче връщаше Тали в затвора, не му даваше никаква надежда. В ареста щяха да докарат престъпници от И-зоната, много по-опасни хора, които може би го познаваха, ако твърденията му отговаряха на истината. Пренастройката щеше да го спаси, да го изведе оттук, да му даде шанс за работа, свобода, живот. Никой със здрав разум не би преследвал за отмъщение човек с промит мозък. Самата процедура бе хуманна. Точно като такава бе и замислена.
— Тали… имате ли оплаквания срещу Малори или екипажа на „Норвегия“?
— Не.
— Тук присъства адвокатът ви. Това ще влезе в протокола, в случай че искате да направите такова оплакване.
— Не.
И този номер не мина. Случаят не можеше да бъде забавен заради разследване. Деймън кимна и излезе от помещението, чувствайки се омърсен. Това, което правеше, бе един вид убийство, съучастие в самоубийство.
А такива имаха предостатъчно в И-зоната.
3
Пел: девето ниво на оранжевия сектор: 20.5.52 г., 19:00 ч
Кресич примига при трясъка, разнесъл се оттатък, зад заключената врата, опита се да не покаже ужаса си. Нещо гореше, димът стигаше до тях през вентилационната система. Това го изплаши още повече, както и останалите петдесетина, събрали се в тази част на коридора. Отвън на доковете полицията и бунтарите продължаваха престрелката помежду си. Насилието спадаше. Малцината с него — остатъкът от службата за сигурност на Ръсел, десетина станцисти от елита и още няколко души — бяха удържали коридора срещу бандите.
— Горим — прошепна някой на ръба на истерията.
— Стари парцали или нещо подобно — отвърна Кресич; „млъкни“ — помисли си. Нямаха нужда от паника. При голям пожар автоматиката на станцията щеше да разхерметизира цяла секция, за да го потуши, което означаваше смърт за всички в тази секция. Бежанците нямаха стойност за Пел. Някои от тях бяха там отвън, стреляха по полицията на Пел с оръжие, което бяха взели от убити служители за сигурност. Всичко започна с веста, че пристига друг конвой, още кораби, още отчаяни хора, които щяха да пренаселят малкото пространство, с което те разполагаха. След претенциите за по-бързо обработване на документите дойде време на набези срещу спалните, банди отнемаха документите на бежанците.
Из изолационната зона се бе разнесъл викът „Изгорете всички регистри“. Логиката бе, че ако никой няма документи, всички ще бъдат приети в основните сектори на станцията. Онези, които не предаваха доброволно легитимациите си, бяха бити и лишавани от тях, както и от всичко друго с някаква стойност. Спалните се преобръщаха наопаки. Бандите главорези, които бяха щурмували „Грифин“ и „Хансфорд“, намериха последователи сред отчаяните и младите, сред тълпите лишени от водачи и обхванати от паника.
От известно време навън изглеждаше спокойно. Вентилаторите бяха спрели, въздухът започна да се разваля. Тези, които бяха преживели най-лошото по време на пътуването, се паникьосаха, но се държаха тихо, мнозина плачеха.
После осветлението стана по-ярко и от тръбите дойде хладен полъх. Вратата се отвори. Кресич скочи на крака и погледна в лицата на полицаите и в дулата на вдигнатите пушки. Някои от собствената му група имаха ножове, парчета от тръби или мебели, всякакви импровизирани оръжия, с които се бяха сдобили. Той не разполагаше с нищо — вдигна ръце и припряно замаха.
— Недейте! — отправи апел. Никой не помръдна, нито от полицията, нито от неговите хора. — Моля ви. Ние не участвахме в схватката. Само защитавахме тази секция от тях. Никой, никой от присъстващите тук не бе замесен. Те са само жертви.
Полицейският командир, с изпито от умора лице, покрито със сажди и кръв, посочи с пушката си към стената.
— Трябва да застанете до стената — обясни Кресич на доста разнородните си сподвижници, които не разбираха от подобни процедури, с изключение на бившите полицаи. — Хвърлете всичкото оръжие, което носите. — Те се подредиха, дори старите и болните, както и двете малки деца.
Кресич усети, че трепери, когато го претърсваха, а също и после, оставен да се подпира на стената в коридора, докато полицаите шепнеха потайно помежду си. Офицер с бележник в ръка пристъпваше бавно покрай редицата, искаше от всеки документите му за самоличност.
— Откраднаха ми ги — обясни Кресич. — Оттам започна всичко. Бандите крадяха документите и ги горяха.
— Знаем това — рече офицерът. — Вие ли сте ръководителят? Име и произход?
— Василий Кресич, от Ръсел.
— Някой от вас, останалите, познава ли го?
Няколко души потвърдиха.
— Той бе член на станционния съвет на Ръсел — обади се младеж. — Аз бях в службата за сигурност там.
— Име?
Младият човек го каза. Нино Коледи. Кресич се опита да си го припомни, но не можа. Въпросите бяха повтаряни един по един, кръстосана проверка на самоличностите, взаимни идентифицирания, които не бяха по-надеждни от думата на тези, които ги правеха. Дойде човек с фотоапарат и ги снима всичките, изправени до стената. Стояха сред хаос от комвръзки и бързи реплики.
— Можете да си вървите — съобщи полицейският командир и те започнаха да се изнизват; но когато Кресич понечи да си тръгне, офицерът го хвана за ръката. — Василий Кресич. Ще съобщя името ви в щаба.
Не беше сигурен дали това бе за хубаво или за лошо; всяка промяна бе малка надежда. Всичко друго щеше да е по-добро от положението в И-зоната, докато станцията бе в криза и не можеше нито да ги настани, нито да ги пусне на свобода.
Излезе на дока, потресен от гледката на разрушението, което бе извършено тук — трупове лежаха сред собствената им кръв, все още тлееха клади от всякякви мебели и вещи. Навред имаше станционни полицаи, въоръжени не с леки оръжия, а с пушки. Кресич остана на доковете близо до полицаите, защото не смееше да се прибере по коридорите заради бандите терористи. Невъзможно бе да се надява, че всички за заловени. Бяха твърде многобройни.
Накрая станцията отвори аварийни пунктове за раздаване на храна и напитки край секторната граница, понеже водата бе спряна по време на сблъсъка, кухните бяха съсипани, всичко бе превърнато в оръжия. Комсистемата бе унищожена, така че нямаше начин да се съобщи за щетите; а сервизните групи надали биха дошли да поправят нещо в района.
Кресич седна на голия док и хапна, каквото му бяха дали, в компанията на други бежанци, които нямаха нищо повече от него. Хората поглеждаха един към друг с чувство на страх.
— Няма да се измъкнем — чу ги той да повтарят. — Сега вече никога няма да ни пуснат.
До ушите му неколкократно стигнаха други оплаквания, видя мъже, за които знаеше, че бяха в бандите на размирниците, тръгнали от неговата обща спалня, но никой не ги предаваше на полицията. Никой не смееше. Бяха прекалено много.
Сред тях имаше съюзисти. Скоро се увери, че те са подстрекателите. Хора като тях най-много се страхуваха от по-сериозна проверка на документите. Войната бе стигнала до Пел. Войната беше сред тях, а станцистите си оставаха като винаги досега — неутрални и с голи ръце пред прикритите убийци. Само че сега сблъсъкът не бе между станцисти и бойни кораби, една метална черупка изправена срещу друга подобна; този път опасността бе близо, може би идваше от онзи младеж, запасил се със сандвичи, от младата жена, седнала и зареяла поглед, изпълнен с омраза.
Конвоят пристигна, без да бъде придружаван от военни. Под защитата на малка армия от станционната полиция докерните бригади успяха да го разтоварят. Бежанците бяха настанени, доколкото това бе възможно в опустошените жилища, коридорите се превърнаха в джунгли. Новодошлите стояха с багаж в ръце и се оглеждаха с ужас в очите. Щяха да бъдат ограбени до сутринта, предположи Кресич, или по-лошо. Чу хора наоколо да плачат тихо и отчаяно.
На сутринта дойде група от още неколкостотин; тогава се надигна паника, защото те бяха прегладнели и прежаднели, а храната пристигаше бавно от главния сектор.
Един мъж седна до него на платформата — Нино Коледи.
— Около десетина сме — рече Коледи. — Бихме могли да въдворим някакъв ред във всичко това; разговарях с някои оцелели от бандите. Няма да ги издадем и те ще ни съдействат. Разполагаме със силни мъже — може да оправим бъркотията, да настаним отново хора в жилищата, така че да получаваме храна и вода тук.
— Какво, ние ли?
Лицето на Коледи придоби съвсем сериозно изражение:
— Вие бяхте в съвета. Ще застанете начело, ще говорите. Ние ще ви подкрепяме. Нека хората бъдат нахранени. Нека тук се живее спокойно. Станцията има нужда от това. Можем само да спечелим от реда.
Кресич обмисли тази възможност. Така можеха да си спечелят и куршум. Беше твърде стар за това. От него искаха да бъде мним водач. Полицейска банда желаеше представителен фигурант. Страх го бе обаче да им откаже.
— Просто ще говорите пред хората — заяви младежът.
— Добре — съгласи се той и после добави с по-голяма твърдост, отколкото Коледи можеше да е очаквал от един уморен стар човек: — Започнете да събирате хората си, а аз ще поприказвам с полицията.
Той се приближи към служителите от охраната и се обърна предпазливо към тях.
— Беше направен избор — обяви той. — Аз съм Василий Кресич, представител от второ ниво на червения сектор в станционния съвет на Ръсел. Сред бежанците има хора от нашата полиция. Готови сме да влезем в коридорите и да въдворим ред — без насилие, за разлика от вас. Познаваме терористите по физиономия. Ако се обърнете към висшестоящата ви инстанция и издействате разрешение, можем да помогнем.
Полицаите не бяха уверени в това. Колебаеха се дори дали да докладват случая. Накрая един капитан го стори, докато Кресич се навърташе наоколо и нервничеше. Най-сетне полицаят кимна.
— Ако положението излезе извън контрол — предупреди капитанът, — няма да жалим никого при стрелбата. Също няма да толерираме никакви убийства от ваша страна, съветник Кресич; подобно разрешение не ви е дадено.
— Имайте търпение, сър — отвърна Кресич и се отдалечи, смъртно уморен и изплашен. Коледи го чакаше с още неколцина пред коридора за достъп до деветото ниво. Скоро към тях се присъединиха и други, не толкова почтени на вид, колкото първите. Страх го бе от тях. Страх го бе да ги няма край себе си. Вече нямаше никакво друго желание, освен да остане жив и да бъде начело на силата, а не под нейния ботуш. Наблюдаваше ги как използваха заплаха, за да подкарат невинните, как прибираха опасните в собствените си редици. Даваше си сметка какво бе направил. Това го ужасяваше. Но мълчеше, защото ако избухнеше втори бунт щеше да бъде заловен като участник в него. Те щяха да се погрижат за това.
Той помагаше, използваше позицията, възрастта си и обстоятелството, че лицето му бе познато на мнозина: даваше напътствия, някои от бежанците започнаха да се обръщат почтително към него като към „съветник Кресич“. Изслушваше тяхната мъка, страх и гняв, докато Коледи не постави около него охрана, която да пази безценния им водач фигурант.
След час доковете бяха опразнени и узаконените банди владееха положението, а честните хора му се подчиняваха, където и да отидеше.
ГЛАВА СЕДМА
1
Пел: 22.5.52 г.
Джон Лукас зае мястото в съвета, на което синът му Виторио го бе замествал през последните три години. Намръщи се. Вече бе преживял една семейна криза: загубил бе три от помещенията на петстайния си апартамент, буквално срязан от поставена нова преградна стена, за да се настанят двама братовчеди Джейкъби и техните партньорки от алтернативния ден, едната от тях с деца, които удряха по стената и викаха. Работници бяха струпали мебелите му на камара в това, което бе останало от собствения му дом — обитаван отскоро от неговия син Виторио и настоящата му любима. Това го чакаше при завръщането му вкъщи. С Виторио бързо се споразумяха: жената се изнесе, а синът му остана, защото смяташе, че да притежава апартамент и банкова сметка за харчлък е по-важно и доста по-привлекателно от изпращане в базата на Тамдолу, за която усилено се търсеха млади доброволци. Физическият труд и то на дъждовната повърхност на Тамдолу не бе по вкуса на Виторио. Като фигурант тук той бе служил добре, бе гласувал както му е казано, бе ръководил както му е казано и поне бе предпазил фирмата „Лукас“ от хаоса, постъпвайки достатъчно разумно да решава сам малките проблеми и да пита за по-големите. Друг въпрос бе, какво бе направил с разходната сметка. След като се адаптира към времевия режим на станцията Джон прекара часове над счетоводните книги във фирмения офис долу на дока, за да прегледа работата на служителите и въпросните разходи по сметките.
Изглежда, че сега имаше някаква тревога, нещо неприятно и спешно; той бе дошъл, както и останалите членове на съвета, привикан със съобщение за извънредно заседание. Сърцето му още биеше лудо от бързането. Включи настолния си пулт и микрофона, заслуша се в слабия комтрафик, който в момента се прехвърляше и към съвета, съпроводен от поредица сканерни изображения на екраните по тавана. Нови неприятности. Подочул го бе по пътя от офиса на дока. Нещо навлизаше в звездната система.
— Какъв брой регистрирате? — попита Анджело, но не получи отговор от другата страна.
— Какво става? — обърна се Джон към съседката си — делегат от зеления сектор, Ана Мореви.
— Пристигат още бежанци, но не съобщават нищо. Кръстосвачът е „Пасифик“. От станцията Есперанс. Това е всичко, което знаем. Изобщо не отговаря на обажданията ни. Естествено, след като командир е Сънг. А вие какво очаквате?
Продължаваха да пристигат други съветници, редиците бързо се запълваха. Джон пъхна в ухото слушалка на личната аудиосистема, включи я на запис, опитвайки се да си състави картина на ситуацията. Конвоят, виждащ се на сканера, бе изплувал твърде близо над равнината на системата и затова представляваше опасност. Секретарят на съвета продължаваше да обобщава с тих глас като показваше на настолния си екран изображения, които не бяха особено по-различни от тези, гледани на живо от всички.
Един помощник си проби път до редицата зад Лукас, наведе се над рамото му и му подаде бележка, написана на ръка. „Добре дошъл отново тук — прочете Джон удивен. — Назначен сте за заместник на мястото на Емилио Константин, стол номер десет. Непосредственият ви опит на Тамдолу се оценява много високо. А. Константин.“
Сърцебиенето му се ускори, този път по друга причина. Той стана, извади слушалката и изключи комканалите, мина по пътеката под погледа на всички до празния стол в съвета на главния сектор, сред местата, които имаха най-силно влияние. Настанил се на този стол, украсен с дърворезба и тапициран с мека кожа — такива имаше само десет на Пел — и изпита неудържимо чувство на триумф на фона на всичките тези събития — заслужена справедливост най-накрая, след цели десетилетия. Великите Константин го бяха държали настрана, цял живот не го бяха допускали до Десетте въпреки неговите усилия, влияние и заслуги, но ето че сега бе сред тях.
Лукас бе абсолютно сигурен, че това не се дължеше на промяна на отношението от страна на Анджело. Решението трябваше да е взето от съвета. Значи бе спечелил някакво общо гласуване тук, логично следствие на дългата му, тежка служба на Тамдолу. Заслугите му бяха намерили признание сред мнозинство в съвета.
Посрещна погледа на Анджело от другия край на масата — Анджело, който придържаше слушалката в ухото си и го наблюдаваше без никакъв знак на дружелюбно посрещане, на любов, на каквато и да е радост. Очевидно кметът приемаше издигането му, защото му се налагаше. Джон му отправи усмивка през стиснати зъби, без да включва в нея очите си, сякаш предлагаше поддръжката си. Анджело му отвърна, също без да го изразява с очи.
— Пусни ги още веднъж — каза кметът на някой друг по комвръзката. — Продължавай да ги изпращаш. Свържи ме лично със Сънг.
Съветът притихна. По интеркома пристигаха съобщения, чуваха се разговорите в главния сектор, товарните кораби бавно приближаваха, но „Пасифик“ набираше скорост, превръщаше се в размито петно на сканерния екран.
— Тук е Сънг — стигна до тях глас. — Поздрави на станция Пел. Вашата управа е в състояние да се погрижи за подробностите.
— Каква е бройката? — попита Анджело. — Колко души има на тези кораби, капитан Сънг?
— Девет хиляди.
В залата се разнесе ужасено шушукане.
— Тишина! — апелира Анджело; шумът заглушаваше комвръзката. — Разбрано, девет хиляди. Това ще натовари съоръженията ни свръх безопасните предели. Настоятелно ви каним на среща с нас тук, в съвета, капитан Сънг. Вече пристигнаха бежанци от Ръсел на търгарски кораби без екскорт, бяхме принудени да ги приемем. По хуманитарни причини е невъзможно да се откаже на такива като тях влизане в док. Искаме да предупредите командването на Флотата за създалото се опасно положение. Имаме нужда от военна подкрепа, разбирате ли, сър? Настояваме да дойдете за спешно съвещаване с нас. Готови сме да ви предложим сътрудничеството си, но се приближаваме до момента на особено трудно решение. Обръщаме се за помощ към Флотата. Повтарям: ще се явите ли, сър?
От другата страна последва мълчание. Съветниците се размърдаха нервно на столовете си, защото алармените светлини за приближаване започнаха да мигат, екраните затрепкаха лудо и помътняха, опитвайки се да представят в перспектива ускоряващото се приближаване на кръстосвача.
— Последният планиран конвой — дойде отговорът — пристига от Пан-Париж под командването на Крешов от „Атлантик“. Пожелаваме ви късмет, станция Пел.
Връзката внезапно прекъсна. Сканерът побесня, докато огромният кораб продължаваше да набира скорост много над допустимата в близост до станцията.
Джон никога не бе виждал Анджело по-сърдит. Шепотът в залата на съвета заглъхна и накрая се възстанови относителна тишина. „Пасифик“ профуча през зенита им, като предизвика пълно разстройване на екраните. Когато те се проясниха, той бе отминал, поемайки неразрешен курс, като им остави свитата си — товарните кораби, движещи се с бавен темп неотклонно към доковете. В някакъв момент се чу глухо повикване към службата за сигурност да се намеси в И-зоната.
— Запасните сили — нареди Анджело на един от секционните шефове по интеркома. — Извикайте и всички, които в момента не са на смяна, не ме интересува колко пъти са били вдигани по тревога. Запазете реда там, дори ако трябва да стреляте. Главен сектор, стартирайте бързо совалките, насочете тези търгари към съответните докове. Оградете ги с кордон от влекачи, ако се налага.
След малко сигналите за тревога, предизвестяващи опасност от сблъскване, замряха и останаха да се чуват единствено непрестанните съобщения от товарните кораби по пътя им към станцията.
— Ще трябва да отделим още пространство за И-зоната — рече Анджело, като се огледа. — И за съжаление ще трябва да вземем онези две нива от червения сектор, да ги присъединим към нея, и то незабавно.
От редиците се разнесе негодуващ шепот и на екраните веднага се появи подадено възражение от представителите на червения сектор. То бе само принципно. Компютърът не регистрира нечие друго желание да подкрепи възражението и да наложи гласуването му.
— Абсолютно изключено е — продължи Анджело, без дори да погледне екрана, — да преместим повече станцисти или да се лишим от маршрутите на транспортната система през горните нива. Не можем. Щом не получаваме подкрепа от Флотата, ще се наложи да вземем други мерки. И трябва да започнем широкомащабно прехвърляне на населението някъде другаде. Джон Лукас, извиняваме се за предизвестието в последния момент и съжаляваме, че не успяхте да присъствате на вчерашното заседание. По повод онова ваше предложение… Строителната организация на станцията не разполага с работници за рискови операции. По едно време представихте подробни планове за разширяване на базата на Тамдолу. Те в какво състояние са?
Джон примигна, изпълнен едновременно с подозрение и надежда, свъси вежди на резкия тон, с който Анджело се обърна към него дори и сега. Стана прав, въпреки че не бе длъжен да го прави, но искаше да наблюдава лицата.
— Ако по-рано бях осведомен за положението, щях да положа всички усилия; във всеки случай дойдох възможно най-бързо. Колкото до предложението, то съвсем не е неизпълнимо: на Тамдолу може да се осигури подслон за толкова много хора доста бързо и без никакви трудности, освен, разбира се, за тези, които се намират на планетата в момента. Условията — след три години мога да ви го кажа — са примитивни. Тамдолските работници строят куполи, които са въздухонепроницаеми в задоволителна степен; има достатъчно компресори и наоколо могат се намерят най-простите местни материали за строежа. Долу на планетата винаги най-ефективен е трудът на туземците, защото не им пречат дихателите; но достатъчно голям брой хора могат да ги заменят за полска работа, производство, разчистване на терена. Пел трябва да изпрати само необходимите служители да ги надзирават и пазят. Не представлява никакъв проблем и за онези, които трябва да се държат затворени; мястото е особено подходящо за най-тежките ви случаи — просто им се взимат дихателите и те не могат да отидат никъде или да направят нещо, което не желаете.
— Мистър Лукас! — Антон Ейзъл се изправи, възрастен мъж, приятел на Анджело и упорит филантроп. — Мистър Лукас, определено има някакво недоразумение относно нещата, които чух. Това са свободни граждани. Тук не става въпрос да се изградят наказателни колонии. Те са бежанци. Няма да превърнем Тамдолу в трудов лагер.
— Обиколете И-зоната! — извика някой от редиците. — Вижте в какви развалини превърнаха тези секции! А там бяха жилища, красиви домове. Вандализъм и унищожение. Те разрушават станцията. Нападат нашите служители за сигурност с тръби и кухненски ножове и кой знае дали сме успели да изземем всичките пушки след бунта?
— Там се извършват убийства — добави високо още някой. — От банди хулигани.
— Не е така — обади се трети, непознат за съвета глас. Главите се обърнаха към слаб мъж, седнал, както забеляза Джон, на мястото, което той сам бе освободил. Човекът стана, имаше нервно, жълтеникаво лице. — Името ми е Василий Кресич. Бях поканен да дойда тук като представител на И-зоната. Бях член на съвета на станцията Ръсел. Всичко, което казахте, наистина се случи по време на паника, но сега има ред и хулиганите бяха пратени във вашия арест.
Лукас пое въздух.
— Добре дошъл, съветник Кресич. Но за благото на самата И-зона трябва да се намали напрежението. Трябва да се прехвърли част от населението. Станцията изчака цяло десетилетие с разширението на Тамдолу и сега разполага с необходимата човешка сила, за да го започне в голям мащаб. Тези, които работят, стават част от системата. Ще строят жилищата, в които самите те ще живеят. Не е ли съгласен с това представителят на И-зоната?
— Искаме да се оправят документите ни. Отказваме да ни транспортират където и да е без тях. Такова нещо ни се случи вече веднъж и погледнете в каква ситуация сме изпаднали сега. По-нататъшно прехвърляне без редовни документи само ще влоши и без това затрудненото ни положение, ще ни отдалечи все повече и повече от установяване на самоличностите ни. Хората, които представям, няма да го допуснат да се случи отново.
— Това заплаха ли е, мистър Кресич? — попита Анджело.
Мъжът сякаш едва се държеше на краката си.
— Не — побърза да отвърне той. — Не, сър. Просто изразявам мнението на представяните от мен бежанци. Тяхното отчаяние. Те имат нужда от редовни документи. Всичко останало, каквото и да е друго решение би било — както каза господинът — трудов лагер за благото на Пел. Такъв ли възнамерявате да направите?
— Мистър Кресич, мистър Кресич — намеси се Константин. — Ако обичате всички да заемете местата си, за да разгледаме нещата едно по едно. Ще бъдете изслушан, когато дойде редът ви, мистър Кресич. Джон Лукас, бихте ли продължили?
— Ще разполагам с точни данни, веднага след като ми бъде осигурен достъп до централния компютър. Трябва да получа новите кодове. Всяко от съоръженията на Тамдолу може да бъде разширено, да, така е. Все още пазя подробните планове. Ще мога да ви представя точни сметки за разходите и труда до ден-два.
Анджело кимна, изгледа го, свъси вежди. Моментът не беше особено приятен за него.
— Борим се за оцеляването си — заяви кметът. — Казано открито, съществува предел, над който има сериозни причини да се безпокоим за жизнеосигуряващите системи. Налага се да бъде снето част от натоварването им. Освен това не можем да допуснем нарушаване на баланса в съотношението между граждани на Пел и бежанци. Трябва да обърнем внимание на опасността от бунтове — и там, и тук. Моите извинения, мистър Кресич. Такива са обстоятелствата, при които живеем, не сме ги избрали ние, нито сигурно вие. Не можем да рискуваме станцията или базата на Тамдолу, защото иначе ще изгубим всичко и до един ще се озовем на борда на товарни кораби на път към Земята. Това е третата възможност.
— Не — разнесе се мърморене из залата.
Джон седеше смълчан, загледан в Анджело, представяше си сегашното крехко равновесие на Пел и съществуващите шансове. „Вече сте загубили всичко“ — идваше му да каже, да се изправи пред съвета и да изложи нещата такива, каквито бяха. Но не го стори. Остана на мястото си, стиснал здраво устни. Беше въпрос на време. Мирът би дал шанс. Но мирът съвсем не беше реална перспектива при този приток на бежанци от всички други станции. Целият Задпредел се стичаше в две посоки като при вододел, едната част към тях, другата към Съюза; а те не бяха подготвени да се справят с прилива по начина, по който действаше Анджело.
Години наред бе продължило управлението на Константиновци, социалната теория на Константиновци, прехвалената „общност в името на закона“, която пренебрегваше сигурността и презираше контрола, а сега отказваше да използва здрав юмрук в И-зоната, като се надяваше, че призивите ще въдворят ред в тълпите. Лукас можеше да повдигне и този въпрос. Но кротуваше.
Изпитваше горчив вкус в устата си, като си даваше сметка, че причиненият от мекушавостта на Константин хаос на станцията можеше да унищожи и Тамдолу. Не предвиждаше успех на плановете, които искаха от него: работата щеше да се ръководи от Емилио Константин и съпругата му, а и двамата щяха да оставят тамдолците сами да определят планграфиците си и да защитават суеверията си, щяха да им позволят да вършат нещата с типичната им мудност и апатия, които водеха до повреждане на оборудването и отлагане на строежите. А какво щеше да направи въпросната двойка с онази сган от И-зоната, изглеждаше още по-отчайващо.
Седеше мълчаливо, преценяваше техните шансове и стигаше до тъжни заключения.
2
— Не може да оцелее — рече Джон същата вечер на Виторио — неговия син и на Дейин Джейкъби, единствения роднина, към когото се отнасяше благосклонно. Облегна се на стола и отпи от горчивото тамдолско вино. Апартаментът му бе задръстен със струпани на камари скъпи мебели, които по-рано бяха стояли в другите, сега отнети му стаи. — Пел се разпада под краката ни. Заради слабохарактерната политика на Анджело ще загубим станцията и нищо чудно да платим за това с цената на кожите си по време на някой бунт. Натам вървят нещата, разбирате ли ме? И така ли ще стоим да чакаме каквото има да се случва?
Лицето на Виторио изведнъж побледня, както обикновено реагираше, щом разговорът станеше сериозен. Дейин бе друг тип. Той седеше мрачен и замислен.
— Трябва да се поддържа контакт — каза Джон този път по-открито.
Дейин кимна.
— Във време като днешното може би е благоразумно и нужно да имаш на разположение две вратички. А съм сигурен, че навсякъде из станцията съществуват такива, стига човек да има подходящ ключ за тях.
— Колко рисковани смяташ, че са тези вратички? И къде са те? Братовчед ти се занимаваше със случаи, в които са замесени някои от новодошлите. Имаш ли някаква представа за какво се отнасят?
— За черния пазар на подмладни препарати и други. Той процъфтява тук, не знаеше ли? Самият Константин ги използва, ти също си ги получавал на Тамдолу.
— Те са съвсем легални.
— Разбира се, че са легални; те са нужни. Но как стигат до тук? Произходът им е от страната на Съюза; търгарите ги купуват и ги внасят. На станцията сигурно има хора, които са участници в канала — търгари, възможно е дори местни хора.
— Как да намерим такъв човек, за да установим контакт нагоре по канала?
— Мога да проуча.
— Аз познавам един — обади се Виторио, изненадвайки и двамата. Облиза устните си и преглътна тежко. — Розина.
— Онази твоя кучка ли?
— Тя има опит на пазара. Познава един офицер от службата за сигурност… на доста висок пост. Всичките му документи са редовни, но е купен от трафикантите. Ако човек иска да разтовари или натовари нещо и властите да си затворят очите, той може да го уреди.
Джон изгледа сина си — този резултат от едногодишен договор в отчаяния му опит да се сдобие с наследник. В крайна сметка не бе учудващо, че Виторио знаеше такива неща.
— Отлично — каза той сухо. — Ще ми разкажеш всичко за него. Навярно можем да попаднем на някоя следа. Дейин, трябва да огледаме предприятията ни на Викинг.
— Шегуваш ли се?
— Съвсем сериозен съм. Наех „Хансфорд“. Екипажът му е още в болница. Вътрешността на кораба е в окаяно състояние, но той може да лети. Собствениците му имат остра нужда от пари. Смятам, че ще успееш да намериш екипаж — чрез онези контакти на Виторио. Не е нужно да им казваш всичко, само толкоз, че да ги убедиш.
— Викинг е най-вероятното място на следващия конфликт. Поредната криза със сигурност ще е там.
— Рисковано е, нали? Много товарни кораби претърпяват катастрофи при сегашното положение. Някои изчезват. Константин със сигурност ще ме пита за този полет, но ще имам готов отговор — трябва просто да се демонстрира вяра в бъдещето на Викинг. Потвърждение, жест на доверие. — Лукас пийна от виното, като присви уста. — Ще е по-добре да отидеш там веднага, преди да ни се е излял поток бежанци от самата Викинг. Ще установиш на място контакт с канала, ще го проследиш, доколкото можеш. Какъв шанс е останал сега за Пел, освен да се присъедини към Съюза? Компанията няма да помогне. Флотата ни създава единствено проблеми. Не можем да живеем вечно в такава ситуация. Политиката на Константин ще предизвика бунт тук, още преди всичко да е свършило, така че е време да сменим ръководството. Ще разясниш всичко туй на Съюза. Разбираш ли? Те получават нашата подкрепа, а ние — колкото успеем да извлечем от това сътрудничество. В най-лошия случай ще имаме втора вратичка, през която да се измъкнем. Ако Пел удържи, просто си стоим кротко, на сигурно; ако не — ще сме в по-добра позиция от други, така ли е?
— И аз съм този, който ще рискува главата си — отбеляза Дейин.
— А нима искаш да си тук, когато някой метеж най-накрая разбие преградите? Или предпочиташ възможността да припечелиш нещо от благодарната опозиция — да напълниш собствения си джоб? Сигурен съм, че в крайна сметка ще спечелиш, и съм убеден, че ще го заслужиш.
— Много щедро — отвърна кисело Джейкъби.
— Животът тук няма да стане по-добър — рече Джон. — Може да бъде доста тежък. Въпрос на късмет. Че кое ли не е?
Дейин кимна бавно.
— Ще направя необходимите проучвания за екипаж.
— Така и предполагах.
— Прекалено се доверяваш, Джон.
— Само на тази част от семейството. Никога на Константин. За Анджело щеше да е по-добре да ме беше оставил на Тамдолу. Навярно е искал да го направи. Но съветът гласува другояче и в това вероятно се изразява късметът му. Може би.
1
Пел: 22.5.52 г.
Джон Лукас зае мястото в съвета, на което синът му Виторио го бе замествал през последните три години. Намръщи се. Вече бе преживял една семейна криза: загубил бе три от помещенията на петстайния си апартамент, буквално срязан от поставена нова преградна стена, за да се настанят двама братовчеди Джейкъби и техните партньорки от алтернативния ден, едната от тях с деца, които удряха по стената и викаха. Работници бяха струпали мебелите му на камара в това, което бе останало от собствения му дом — обитаван отскоро от неговия син Виторио и настоящата му любима. Това го чакаше при завръщането му вкъщи. С Виторио бързо се споразумяха: жената се изнесе, а синът му остана, защото смяташе, че да притежава апартамент и банкова сметка за харчлък е по-важно и доста по-привлекателно от изпращане в базата на Тамдолу, за която усилено се търсеха млади доброволци. Физическият труд и то на дъждовната повърхност на Тамдолу не бе по вкуса на Виторио. Като фигурант тук той бе служил добре, бе гласувал както му е казано, бе ръководил както му е казано и поне бе предпазил фирмата „Лукас“ от хаоса, постъпвайки достатъчно разумно да решава сам малките проблеми и да пита за по-големите. Друг въпрос бе, какво бе направил с разходната сметка. След като се адаптира към времевия режим на станцията Джон прекара часове над счетоводните книги във фирмения офис долу на дока, за да прегледа работата на служителите и въпросните разходи по сметките.
Изглежда, че сега имаше някаква тревога, нещо неприятно и спешно; той бе дошъл, както и останалите членове на съвета, привикан със съобщение за извънредно заседание. Сърцето му още биеше лудо от бързането. Включи настолния си пулт и микрофона, заслуша се в слабия комтрафик, който в момента се прехвърляше и към съвета, съпроводен от поредица сканерни изображения на екраните по тавана. Нови неприятности. Подочул го бе по пътя от офиса на дока. Нещо навлизаше в звездната система.
— Какъв брой регистрирате? — попита Анджело, но не получи отговор от другата страна.
— Какво става? — обърна се Джон към съседката си — делегат от зеления сектор, Ана Мореви.
— Пристигат още бежанци, но не съобщават нищо. Кръстосвачът е „Пасифик“. От станцията Есперанс. Това е всичко, което знаем. Изобщо не отговаря на обажданията ни. Естествено, след като командир е Сънг. А вие какво очаквате?
Продължаваха да пристигат други съветници, редиците бързо се запълваха. Джон пъхна в ухото слушалка на личната аудиосистема, включи я на запис, опитвайки се да си състави картина на ситуацията. Конвоят, виждащ се на сканера, бе изплувал твърде близо над равнината на системата и затова представляваше опасност. Секретарят на съвета продължаваше да обобщава с тих глас като показваше на настолния си екран изображения, които не бяха особено по-различни от тези, гледани на живо от всички.
Един помощник си проби път до редицата зад Лукас, наведе се над рамото му и му подаде бележка, написана на ръка. „Добре дошъл отново тук — прочете Джон удивен. — Назначен сте за заместник на мястото на Емилио Константин, стол номер десет. Непосредственият ви опит на Тамдолу се оценява много високо. А. Константин.“
Сърцебиенето му се ускори, този път по друга причина. Той стана, извади слушалката и изключи комканалите, мина по пътеката под погледа на всички до празния стол в съвета на главния сектор, сред местата, които имаха най-силно влияние. Настанил се на този стол, украсен с дърворезба и тапициран с мека кожа — такива имаше само десет на Пел — и изпита неудържимо чувство на триумф на фона на всичките тези събития — заслужена справедливост най-накрая, след цели десетилетия. Великите Константин го бяха държали настрана, цял живот не го бяха допускали до Десетте въпреки неговите усилия, влияние и заслуги, но ето че сега бе сред тях.
Лукас бе абсолютно сигурен, че това не се дължеше на промяна на отношението от страна на Анджело. Решението трябваше да е взето от съвета. Значи бе спечелил някакво общо гласуване тук, логично следствие на дългата му, тежка служба на Тамдолу. Заслугите му бяха намерили признание сред мнозинство в съвета.
Посрещна погледа на Анджело от другия край на масата — Анджело, който придържаше слушалката в ухото си и го наблюдаваше без никакъв знак на дружелюбно посрещане, на любов, на каквато и да е радост. Очевидно кметът приемаше издигането му, защото му се налагаше. Джон му отправи усмивка през стиснати зъби, без да включва в нея очите си, сякаш предлагаше поддръжката си. Анджело му отвърна, също без да го изразява с очи.
— Пусни ги още веднъж — каза кметът на някой друг по комвръзката. — Продължавай да ги изпращаш. Свържи ме лично със Сънг.
Съветът притихна. По интеркома пристигаха съобщения, чуваха се разговорите в главния сектор, товарните кораби бавно приближаваха, но „Пасифик“ набираше скорост, превръщаше се в размито петно на сканерния екран.
— Тук е Сънг — стигна до тях глас. — Поздрави на станция Пел. Вашата управа е в състояние да се погрижи за подробностите.
— Каква е бройката? — попита Анджело. — Колко души има на тези кораби, капитан Сънг?
— Девет хиляди.
В залата се разнесе ужасено шушукане.
— Тишина! — апелира Анджело; шумът заглушаваше комвръзката. — Разбрано, девет хиляди. Това ще натовари съоръженията ни свръх безопасните предели. Настоятелно ви каним на среща с нас тук, в съвета, капитан Сънг. Вече пристигнаха бежанци от Ръсел на търгарски кораби без екскорт, бяхме принудени да ги приемем. По хуманитарни причини е невъзможно да се откаже на такива като тях влизане в док. Искаме да предупредите командването на Флотата за създалото се опасно положение. Имаме нужда от военна подкрепа, разбирате ли, сър? Настояваме да дойдете за спешно съвещаване с нас. Готови сме да ви предложим сътрудничеството си, но се приближаваме до момента на особено трудно решение. Обръщаме се за помощ към Флотата. Повтарям: ще се явите ли, сър?
От другата страна последва мълчание. Съветниците се размърдаха нервно на столовете си, защото алармените светлини за приближаване започнаха да мигат, екраните затрепкаха лудо и помътняха, опитвайки се да представят в перспектива ускоряващото се приближаване на кръстосвача.
— Последният планиран конвой — дойде отговорът — пристига от Пан-Париж под командването на Крешов от „Атлантик“. Пожелаваме ви късмет, станция Пел.
Връзката внезапно прекъсна. Сканерът побесня, докато огромният кораб продължаваше да набира скорост много над допустимата в близост до станцията.
Джон никога не бе виждал Анджело по-сърдит. Шепотът в залата на съвета заглъхна и накрая се възстанови относителна тишина. „Пасифик“ профуча през зенита им, като предизвика пълно разстройване на екраните. Когато те се проясниха, той бе отминал, поемайки неразрешен курс, като им остави свитата си — товарните кораби, движещи се с бавен темп неотклонно към доковете. В някакъв момент се чу глухо повикване към службата за сигурност да се намеси в И-зоната.
— Запасните сили — нареди Анджело на един от секционните шефове по интеркома. — Извикайте и всички, които в момента не са на смяна, не ме интересува колко пъти са били вдигани по тревога. Запазете реда там, дори ако трябва да стреляте. Главен сектор, стартирайте бързо совалките, насочете тези търгари към съответните докове. Оградете ги с кордон от влекачи, ако се налага.
След малко сигналите за тревога, предизвестяващи опасност от сблъскване, замряха и останаха да се чуват единствено непрестанните съобщения от товарните кораби по пътя им към станцията.
— Ще трябва да отделим още пространство за И-зоната — рече Анджело, като се огледа. — И за съжаление ще трябва да вземем онези две нива от червения сектор, да ги присъединим към нея, и то незабавно.
От редиците се разнесе негодуващ шепот и на екраните веднага се появи подадено възражение от представителите на червения сектор. То бе само принципно. Компютърът не регистрира нечие друго желание да подкрепи възражението и да наложи гласуването му.
— Абсолютно изключено е — продължи Анджело, без дори да погледне екрана, — да преместим повече станцисти или да се лишим от маршрутите на транспортната система през горните нива. Не можем. Щом не получаваме подкрепа от Флотата, ще се наложи да вземем други мерки. И трябва да започнем широкомащабно прехвърляне на населението някъде другаде. Джон Лукас, извиняваме се за предизвестието в последния момент и съжаляваме, че не успяхте да присъствате на вчерашното заседание. По повод онова ваше предложение… Строителната организация на станцията не разполага с работници за рискови операции. По едно време представихте подробни планове за разширяване на базата на Тамдолу. Те в какво състояние са?
Джон примигна, изпълнен едновременно с подозрение и надежда, свъси вежди на резкия тон, с който Анджело се обърна към него дори и сега. Стана прав, въпреки че не бе длъжен да го прави, но искаше да наблюдава лицата.
— Ако по-рано бях осведомен за положението, щях да положа всички усилия; във всеки случай дойдох възможно най-бързо. Колкото до предложението, то съвсем не е неизпълнимо: на Тамдолу може да се осигури подслон за толкова много хора доста бързо и без никакви трудности, освен, разбира се, за тези, които се намират на планетата в момента. Условията — след три години мога да ви го кажа — са примитивни. Тамдолските работници строят куполи, които са въздухонепроницаеми в задоволителна степен; има достатъчно компресори и наоколо могат се намерят най-простите местни материали за строежа. Долу на планетата винаги най-ефективен е трудът на туземците, защото не им пречат дихателите; но достатъчно голям брой хора могат да ги заменят за полска работа, производство, разчистване на терена. Пел трябва да изпрати само необходимите служители да ги надзирават и пазят. Не представлява никакъв проблем и за онези, които трябва да се държат затворени; мястото е особено подходящо за най-тежките ви случаи — просто им се взимат дихателите и те не могат да отидат никъде или да направят нещо, което не желаете.
— Мистър Лукас! — Антон Ейзъл се изправи, възрастен мъж, приятел на Анджело и упорит филантроп. — Мистър Лукас, определено има някакво недоразумение относно нещата, които чух. Това са свободни граждани. Тук не става въпрос да се изградят наказателни колонии. Те са бежанци. Няма да превърнем Тамдолу в трудов лагер.
— Обиколете И-зоната! — извика някой от редиците. — Вижте в какви развалини превърнаха тези секции! А там бяха жилища, красиви домове. Вандализъм и унищожение. Те разрушават станцията. Нападат нашите служители за сигурност с тръби и кухненски ножове и кой знае дали сме успели да изземем всичките пушки след бунта?
— Там се извършват убийства — добави високо още някой. — От банди хулигани.
— Не е така — обади се трети, непознат за съвета глас. Главите се обърнаха към слаб мъж, седнал, както забеляза Джон, на мястото, което той сам бе освободил. Човекът стана, имаше нервно, жълтеникаво лице. — Името ми е Василий Кресич. Бях поканен да дойда тук като представител на И-зоната. Бях член на съвета на станцията Ръсел. Всичко, което казахте, наистина се случи по време на паника, но сега има ред и хулиганите бяха пратени във вашия арест.
Лукас пое въздух.
— Добре дошъл, съветник Кресич. Но за благото на самата И-зона трябва да се намали напрежението. Трябва да се прехвърли част от населението. Станцията изчака цяло десетилетие с разширението на Тамдолу и сега разполага с необходимата човешка сила, за да го започне в голям мащаб. Тези, които работят, стават част от системата. Ще строят жилищата, в които самите те ще живеят. Не е ли съгласен с това представителят на И-зоната?
— Искаме да се оправят документите ни. Отказваме да ни транспортират където и да е без тях. Такова нещо ни се случи вече веднъж и погледнете в каква ситуация сме изпаднали сега. По-нататъшно прехвърляне без редовни документи само ще влоши и без това затрудненото ни положение, ще ни отдалечи все повече и повече от установяване на самоличностите ни. Хората, които представям, няма да го допуснат да се случи отново.
— Това заплаха ли е, мистър Кресич? — попита Анджело.
Мъжът сякаш едва се държеше на краката си.
— Не — побърза да отвърне той. — Не, сър. Просто изразявам мнението на представяните от мен бежанци. Тяхното отчаяние. Те имат нужда от редовни документи. Всичко останало, каквото и да е друго решение би било — както каза господинът — трудов лагер за благото на Пел. Такъв ли възнамерявате да направите?
— Мистър Кресич, мистър Кресич — намеси се Константин. — Ако обичате всички да заемете местата си, за да разгледаме нещата едно по едно. Ще бъдете изслушан, когато дойде редът ви, мистър Кресич. Джон Лукас, бихте ли продължили?
— Ще разполагам с точни данни, веднага след като ми бъде осигурен достъп до централния компютър. Трябва да получа новите кодове. Всяко от съоръженията на Тамдолу може да бъде разширено, да, така е. Все още пазя подробните планове. Ще мога да ви представя точни сметки за разходите и труда до ден-два.
Анджело кимна, изгледа го, свъси вежди. Моментът не беше особено приятен за него.
— Борим се за оцеляването си — заяви кметът. — Казано открито, съществува предел, над който има сериозни причини да се безпокоим за жизнеосигуряващите системи. Налага се да бъде снето част от натоварването им. Освен това не можем да допуснем нарушаване на баланса в съотношението между граждани на Пел и бежанци. Трябва да обърнем внимание на опасността от бунтове — и там, и тук. Моите извинения, мистър Кресич. Такива са обстоятелствата, при които живеем, не сме ги избрали ние, нито сигурно вие. Не можем да рискуваме станцията или базата на Тамдолу, защото иначе ще изгубим всичко и до един ще се озовем на борда на товарни кораби на път към Земята. Това е третата възможност.
— Не — разнесе се мърморене из залата.
Джон седеше смълчан, загледан в Анджело, представяше си сегашното крехко равновесие на Пел и съществуващите шансове. „Вече сте загубили всичко“ — идваше му да каже, да се изправи пред съвета и да изложи нещата такива, каквито бяха. Но не го стори. Остана на мястото си, стиснал здраво устни. Беше въпрос на време. Мирът би дал шанс. Но мирът съвсем не беше реална перспектива при този приток на бежанци от всички други станции. Целият Задпредел се стичаше в две посоки като при вододел, едната част към тях, другата към Съюза; а те не бяха подготвени да се справят с прилива по начина, по който действаше Анджело.
Години наред бе продължило управлението на Константиновци, социалната теория на Константиновци, прехвалената „общност в името на закона“, която пренебрегваше сигурността и презираше контрола, а сега отказваше да използва здрав юмрук в И-зоната, като се надяваше, че призивите ще въдворят ред в тълпите. Лукас можеше да повдигне и този въпрос. Но кротуваше.
Изпитваше горчив вкус в устата си, като си даваше сметка, че причиненият от мекушавостта на Константин хаос на станцията можеше да унищожи и Тамдолу. Не предвиждаше успех на плановете, които искаха от него: работата щеше да се ръководи от Емилио Константин и съпругата му, а и двамата щяха да оставят тамдолците сами да определят планграфиците си и да защитават суеверията си, щяха да им позволят да вършат нещата с типичната им мудност и апатия, които водеха до повреждане на оборудването и отлагане на строежите. А какво щеше да направи въпросната двойка с онази сган от И-зоната, изглеждаше още по-отчайващо.
Седеше мълчаливо, преценяваше техните шансове и стигаше до тъжни заключения.
2
— Не може да оцелее — рече Джон същата вечер на Виторио — неговия син и на Дейин Джейкъби, единствения роднина, към когото се отнасяше благосклонно. Облегна се на стола и отпи от горчивото тамдолско вино. Апартаментът му бе задръстен със струпани на камари скъпи мебели, които по-рано бяха стояли в другите, сега отнети му стаи. — Пел се разпада под краката ни. Заради слабохарактерната политика на Анджело ще загубим станцията и нищо чудно да платим за това с цената на кожите си по време на някой бунт. Натам вървят нещата, разбирате ли ме? И така ли ще стоим да чакаме каквото има да се случва?
Лицето на Виторио изведнъж побледня, както обикновено реагираше, щом разговорът станеше сериозен. Дейин бе друг тип. Той седеше мрачен и замислен.
— Трябва да се поддържа контакт — каза Джон този път по-открито.
Дейин кимна.
— Във време като днешното може би е благоразумно и нужно да имаш на разположение две вратички. А съм сигурен, че навсякъде из станцията съществуват такива, стига човек да има подходящ ключ за тях.
— Колко рисковани смяташ, че са тези вратички? И къде са те? Братовчед ти се занимаваше със случаи, в които са замесени някои от новодошлите. Имаш ли някаква представа за какво се отнасят?
— За черния пазар на подмладни препарати и други. Той процъфтява тук, не знаеше ли? Самият Константин ги използва, ти също си ги получавал на Тамдолу.
— Те са съвсем легални.
— Разбира се, че са легални; те са нужни. Но как стигат до тук? Произходът им е от страната на Съюза; търгарите ги купуват и ги внасят. На станцията сигурно има хора, които са участници в канала — търгари, възможно е дори местни хора.
— Как да намерим такъв човек, за да установим контакт нагоре по канала?
— Мога да проуча.
— Аз познавам един — обади се Виторио, изненадвайки и двамата. Облиза устните си и преглътна тежко. — Розина.
— Онази твоя кучка ли?
— Тя има опит на пазара. Познава един офицер от службата за сигурност… на доста висок пост. Всичките му документи са редовни, но е купен от трафикантите. Ако човек иска да разтовари или натовари нещо и властите да си затворят очите, той може да го уреди.
Джон изгледа сина си — този резултат от едногодишен договор в отчаяния му опит да се сдобие с наследник. В крайна сметка не бе учудващо, че Виторио знаеше такива неща.
— Отлично — каза той сухо. — Ще ми разкажеш всичко за него. Навярно можем да попаднем на някоя следа. Дейин, трябва да огледаме предприятията ни на Викинг.
— Шегуваш ли се?
— Съвсем сериозен съм. Наех „Хансфорд“. Екипажът му е още в болница. Вътрешността на кораба е в окаяно състояние, но той може да лети. Собствениците му имат остра нужда от пари. Смятам, че ще успееш да намериш екипаж — чрез онези контакти на Виторио. Не е нужно да им казваш всичко, само толкоз, че да ги убедиш.
— Викинг е най-вероятното място на следващия конфликт. Поредната криза със сигурност ще е там.
— Рисковано е, нали? Много товарни кораби претърпяват катастрофи при сегашното положение. Някои изчезват. Константин със сигурност ще ме пита за този полет, но ще имам готов отговор — трябва просто да се демонстрира вяра в бъдещето на Викинг. Потвърждение, жест на доверие. — Лукас пийна от виното, като присви уста. — Ще е по-добре да отидеш там веднага, преди да ни се е излял поток бежанци от самата Викинг. Ще установиш на място контакт с канала, ще го проследиш, доколкото можеш. Какъв шанс е останал сега за Пел, освен да се присъедини към Съюза? Компанията няма да помогне. Флотата ни създава единствено проблеми. Не можем да живеем вечно в такава ситуация. Политиката на Константин ще предизвика бунт тук, още преди всичко да е свършило, така че е време да сменим ръководството. Ще разясниш всичко туй на Съюза. Разбираш ли? Те получават нашата подкрепа, а ние — колкото успеем да извлечем от това сътрудничество. В най-лошия случай ще имаме втора вратичка, през която да се измъкнем. Ако Пел удържи, просто си стоим кротко, на сигурно; ако не — ще сме в по-добра позиция от други, така ли е?
— И аз съм този, който ще рискува главата си — отбеляза Дейин.
— А нима искаш да си тук, когато някой метеж най-накрая разбие преградите? Или предпочиташ възможността да припечелиш нещо от благодарната опозиция — да напълниш собствения си джоб? Сигурен съм, че в крайна сметка ще спечелиш, и съм убеден, че ще го заслужиш.
— Много щедро — отвърна кисело Джейкъби.
— Животът тук няма да стане по-добър — рече Джон. — Може да бъде доста тежък. Въпрос на късмет. Че кое ли не е?
Дейин кимна бавно.
— Ще направя необходимите проучвания за екипаж.
— Така и предполагах.
— Прекалено се доверяваш, Джон.
— Само на тази част от семейството. Никога на Константин. За Анджело щеше да е по-добре да ме беше оставил на Тамдолу. Навярно е искал да го направи. Но съветът гласува другояче и в това вероятно се изразява късметът му. Може би.
ГЛАВА ОСМА
Пел: 23.5.52 г.
Предложиха му стол. Винаги бяха учтиви, винаги го наричаха „мистър Тали“, никога не се обръщаха към него с военния му чин — според обичая на цивитата; или пък може би се опитваха да подчертаят, че съюзистите все още бяха смятани за бунтовници и нямаха никакъв ранг. Навярно го ненавиждаха, но бяха неизменно добри с него, неизменно любезни. И все пак такова отношение го плашеше, защото подозираше, че е фалшиво.
Дадоха му да попълни още документи. Един лекар седна от другата страна на масата и се опита да му обясни подробно процедурите.
— Не ща да слушам повече — рече Тали. — Просто искам да подпиша документите. От дни ме занимавате с това. Не е ли достатъчно?
— Не се държахте честно на тестовете — каза докторът. — Излъгахте и дадохте неверни отговори при разпита. Уредите показаха, че лъжете. Или че сте в стрес. Попитах ви дали нещо не ви принуждава и инструментите показаха, че лъжете, когато отвърнахте с „не“.
— Дайте ми писалката.
— Насилва ли ви някой? Отговорът ви ще бъде записан.
— Никой не ме насилва.
— Отново излъгахте, мистър Тали.
— Не съм — той се опита, но не успя да накара гласа си да не трепери.
— Обикновено си имаме работа с криминални престъпници, които също имат склонност да лъжат. — Лекарят вдигна писалката, така че Тали да не я стигне лесно. — Понякога с такива, дошли по собствено желание, но много рядко. Това е форма на самоубийство. От медицинска гледна точка имате право да я изберете в рамките на известни правни ограничения; след като сте говорили с адвоката си и имате ясна представа за последиците. Ако преминете терапията по график, ще започнете отново да реагирате нормално след около месец. След още шест ще получите право на самостоятелност. Що се отнася до пълното възстановяване, трябва да знаете, че могат да се получат трайни увреждания на способността ви да бъдете пълноценен член на обществото; а може да има и други психологически или физически увреждания…
Тали грабна писалката и подписа документите. Докторът ги взе и ги прегледа. Накрая извади от джоба с къс хартияи, намачкан и неколкократно прегънат, и го побутна през масата.
След като го разгърна, Тали видя, че е бележка с половин дузина подписи. „На сметката ви в станционния компютър има 50 кредита, така че да разполагате за всеки случай с нещичко настрана.“ Шест от пазачите в ареста се бяха подписали — мъже и жени, с които бе играл на карти. Бяха събрали парите от собствените си джобове. Сълзи замъглиха погледа му.
— Искате ли да промените решението си? — попита лекарят.
Той поклати глава, сгъна листа.
— Мога ли да го задържа?
— Ще се пази заедно с другите ви вещи. Ще си получите всичко, когато ви изпишат.
— Тогава ще е без значение, нали?
— В този момент, да — отвърна докторът. — Поне за известно време.
Тали му върна бележката.
— Ще ви дам успокоително — заяви лекарят и извика един санитар, който донесе чаша със синя течност. Затворникът я пое, изпи я, но не се почувства по-различно.
Докторът постави пред него празен лист и писалката.
— Бихте ли написали впечатленията си от Пел?
Той се съгласи и започна. По време на тестовете през последните дни бяха искали от него много по-странни неща. Написа един абзац за това как е бил разпитван от пазачите и как са се отнасяли с него. Думите взеха да отиват на една страна. Не пишеше върху хартията. Достигнал края на листа, бе продължил да драска върху масата и не знаеше как да се върне. Буквите се наслагваха една върху друга, преплитаха се.
Лекарят се протегна и взе писалката от ръката му, освобождавайки го от последното усилие на волята.
ГЛАВА ДЕВЕТА
1
Пел: 28.5.52 г.
Деймън прегледа доклада на бюрото си. Не бе свикнал с такава процедура, каквато изискваше извънредното положение, наложено в И-зоната. Тя бе бърза и груба, делото стигна до бюрото му заедно с три видеокасети и купчина формуляри, които осъждаха петима мъже на Пренастройка.
Изгледа филма със стиснати зъби, докато сцените на размирици пробягваха по широкия екран на стената, потръпна при заснетото убийство. При купищата дела, задръстили правния отдел, нямаше време за продължително обмисляне или снизходителност. Бяха изправени пред ситуация, която можеше да доведе до крах на цялата станция, да я превърне в този ад, който бе пристигнал с „Хансфорд“. След като вече бе възникнала опасност за жизнеосигуряващите системи и щом хората се бяха побъркали достатъчно, че да издигат клади по доковете… или да нападат станционната полиция с кухненски ножове…
Деймън извади досиетата на обвиняемите и въведе кода да се разпечата съдебното му решение. Не беше справедливо, защото се отнасяше за петимата, които полицаите бяха успели да измъкнат извън зоната, петима измежду много повече и по-виновни. Но тези петима нямаше да убиват повече, нито да заплашват крехкото равновесие на станция, на която живееха десетки хиляди. „Пълна Пренастройка“ — написа Деймън, което означаваше да се изгради съвсем нова личност. Ако бе сгрешил, това щеше да стане ясно при изпълнението на присъдата. Разпитът щеше да установи невинността, ако след всичко случило се изобщо можеше да се говори за невинност. Почувства се омърсен от постъпката си и се изплаши. Твърде внезапно се сблъска с извънредно положение. Веднъж баща му се бе измъчвал цяла нощ, преди да вземе подобно решение, след като то вече бе гласувано от комисия.
Едно копие се изпращаше в службата на обществената защита. Там лично биха провели разпит, биха внесли обжалване, ако намерят основание. Тази процедура също бе съкратена при сегашните обстоятелства. Обжалването бе възможно само ако се приведат доказателства за грешка, а доказателствата бяха в И-зоната, недостижими. Не бяха изключени несправедливости. Присъдата се произнасяше въз основа на показанията на нападнатите полицаи и на заснетия филм, който не показваше какво е ставало там по-рано. В момента на бюрото му имаше петстотин донесения за кражби и по-сериозни престъпления, докато по времето, когато нямаше И-зона, годишно постъпваха едва по две-три такива оплаквания. Компютърът бе претоварен с искания за справки. В продължение на дни се бяха трудили над идентификациите и документите за И-зоната, а сега цялата работа бе напълно съсипана. В изолационния сектор до такава степен бяха крали и унищожавали документи, че вече не можеше да се вярва в достоверността на нито един от тях. Повечето от заявките за лични карти бяха навярно с фалшиви данни и най-много шум вдигаха най-големите мошеници. Клетвените декларации нямаха никаква стойност, след като там всеки се чувстваше заплашен. Хората биха се заклели във всичко, за да имат сигурност. Дори тези, които бяха пристигнали с редовни документи, носеха сега незаверени карти: службата за сигурност конфискува всички налични оригинали, за да ги предпази от кражба. Право да напуснат И-зоната получаваха малцината, чиято самоличност можеше да се установи с абсолютна сигурност, при условие че на станцията се намереше някой, който да им помогне. Този процес обаче бе твърде бавен в сравнение с темпа на прииждане на нови бежанци, а освен това освободените, нямаше къде да бъдат настанени. Беше лудница. С всички сили се опитваха да избягват бюрокрацията и да побързат, но ставаше само по-зле.
— Том — Деймън започна да въвежда лично съобщение до Том Ушънт от службата на обществената защита, — ако имаш чувството, че нещо не е наред с някоя от тези присъди, обжалвай ги пред мен независимо от процедурата. Налагаме твърде много и твърде бързо наказания, възможни са грешки. Не искам да открия някоя, след като започне изпълнението им.
Не очакваше отговор. Но той пристигна.
— Деймън, погледни досието на Тали, ако искаш нещо да разстрои съня ти. На Ръсел са използвали Пренастройка.
— Искаш да кажеш, че той вече е минал през нея?
— Не като терапия. Имам предвид, че са си послужили с нея при разпита.
— Ще го видя.
Той изключи връзката, въведе паролата за достъп, изкара досието на монитора. Запрелиства на екрана страница след страница от разпитите, повечето не съдържаха никаква нова информация: име и номер на кораба, задачи — един бойкомпер можеше да познава системата, която използва, и да знае по какво стреля, но почти нищо повече. После спомени от дома — семейството, убито при нападение на Флотата върху мините в системата на Цитиана; брат, убит на бойния му пост… Достатъчно причини да таи злоба, ако поиска. Отгледан от сестрата на майка си в някаква плантация на самата Цитиана, после правителствена школа, подсъзнателно обучение за технически умения. Заявяваше, че не знае нищо за висшата политика, че не се чувства засегнат от ситуацията. Страниците се превърнаха в стенограма на размит и несвързан брътвеж, започнаха да засягат предимно съвсем лични въпроси — този тип интимни подробности, които изплуват при Пренастройка, когато голяма част от личността се разголва, анализира, подрежда. Страх да не бъде изоставен — на толкова дълбоко ниво; страх, че представлява тежест за роднините си, че заслужава да го изоставят — изпитваше доста объркано чувство на вина за загубата на семейството си, боеше се до дъното на душата си това да не се случи отново при обвързване с когото и да е. Обичаше леля си. „Грижеше се за мен — бе записано в протокола. — Понякога ме прегръщаше. Прегръщаше ме… обичаше ме.“ Не искаше да я оставя у дома. Но Съюзът поставяше изисквания; Тали бе подпомаган от държавата и тя го бе взела на служба, когато бе станал пълнолетен. След това бе преминал курсове на на подсъзнателно обучение, с рефлексни записи, военна подготовка — все без никакво връщане вкъщи. Известно време бе получавал писма от леля си, чичо му никога не му бе писал. Затова предполагаше, че леля му е мъртва, след като писмата бяха спрели преди няколко години. „Щеше да ми пише — вярваше той. — Тя ме обичаше.“ Но таеше още по-дълбоки страхове — че не го е обичала, че в действителност е искала парите от държавата, а освен това изпитваше вина, че не се е прибрал у дома, че бе заслужил и туй изоставяне. Бе писал на чичо си и не бе получил отговор. Заболяло го бе, въпреки че никога не се бяха обичали с чичо му. Сближавания, доверяване… И поредната рана — разрушено приятелство; незряла любовна връзка — още един случай, при който писмата бяха престанали да пристигат, и тази рана се добави към по-старите. По-късно привързване към колега по служба — също печално прекъснато. Имаше склонност да се отдава до степен на отчаяние.
Деймън започна да открива следата. Ужас от тъмнината. Кратък, повтарящ се кошмар: помещение в бяло. Разпит. Упояващи средства. На Ръсел бяха използвали наркотици противно на всякакви разпореждания на Компанията, в разрез с всякакви човешки права — много бяха искали да измъкнат нещо, което Тали просто не знаеше. Бяха го взели от зоната Маринър — от Маринър — и в паниката го бяха прехвърлили на Ръсел. В желанието да получат информация за тази застрашена станция бяха използвали методи на Пренастройката за разпита. Константин прехапа устни, докато следеше екрана, повдигаше му се. Изпита срам от откритието си, от собствената си наивност. Не бе обърнал внимание на досието от Ръсел, не го бе проучил лично; беше зает с други спешни неща и бе оставил на сътрудниците си да се занимават с този случай; не бе искал — признаваше си — да му отдели повече от абсолютно необходимото минимално внимание. Тали нито веднъж не се бе обърнал към него. Беше го изиграл. Успял бе да се владее, макар с вече разклатени нерви от предишното частично използване на Пренастройка, за да принуди Пел да направи единственото нещо, което би сложило край на душевния му ад. Гледал бе Деймън право в очите и бе подготвил собственото си самоубийство.
Досието продължаваше — от разпита под въздействието на наркотиците към хаотичната евакуация, с тълпите станцисти от едната страна и заплашващите го военни от другата.
И по-нататък, към случилото се по време на онова дълго пътуване като затворник на един от корабите на Мазиан…
„Норвегия“ — и Малори.
Деймън изключи екрана, остана да седи загледан в купчините преписки, незавършените съдебни дела. След известно време се залови отново с работата, като подписваше решенията си с изтръпнали пръсти.
На Ръсел в корабите се бяха качили мъже и жени — хора, които също като Тали, сигурно са били нормални преди да започне всичко това. Тези, които слязоха тук, тези, които се намираха в И-зоната, произхождаха от станцисти не по-различни от него самия.
Той просто предписваше Пренастройка за хора със съдби като тази на Тали, на такива, чийто живот вече бе разрушен. На хора като него, помисли си, които бяха прекрачили цивилизованите граници на място, където цивилизацията бе престанала да означава каквото и да е било.
Флотата на Мазиан — дори те, дори подобните на Малори — сигурно и те не са били такива в началото.
— Няма да обжалвам — каза му Том по време на обеда, при който пиха повече отколкото ядоха.
След обяда Деймън се запъти към малката болница в червения сектор, където се извършваше Пренастройката, и мина отзад в лабораторията. Видя Джош Тали. Тали не го видя, въпреки че това едва ли би имало значение. По това време той си почиваше, след като се бе нахранил. Подносът все още стоеше на масата и личеше, че е хапнал добре. Седеше на леглото със странно, лишено от израз лице, от което бе изчезнала всякаква следа от напрежение.
2
Анджело погледна към помощника си, взе докладната за излитащия кораб и прегледа митническата му декларация, после вдигна очи:
— Защо „Хансфорд“?
Помощникът му неуверено пристъпи от крак на крак.
— Не разбирам, сър.
— Поне двайсет кораби стоят без работа, а „Хансфорд“ е нает за излитане! Че нали е негоден? И с какъв екипаж?
— Мисля, че екипажът е бил нает от списъка на свободните, сър.
Константин прелисти докладната.
— Фирма „Лукас“. Курс към Викинг на съсипан кораб с екипаж, събран на дока и Дейин Джейкъби като единствен пътник. Дай ми комвръзка с Джон Лукас.
— Сър — рече помощникът, — корабът вече е напуснал станцията.
— Мога да чета. Свържи ме с Джон Лукас.
— Да, сър.
Помощникът излезе. След миг екранът на бюрото му светна и на него се появи Джон Лукас. Анджело пое дълбоко въздух, успокои се, бутна докладната пред камерата:
— Виждаш ли това?
— Въпрос ли имаш?
— Какво става тук?
— Притежаваме фирмен клон на Викинг. Необходимо е да се погрижим за бизнеса си. Трябва ли да оставим нашите интереси там да пропаднат в паника и хаос? Хората имат нужда да ги поуспокоим малко.
— С „Хансфорд“ ли?
— Имахме възможност да наемем кораб на по-ниска тарифа. От икономически съображения, Анджело.
— Туй ли е всичко?
— Не съм сигурен, че те разбирам.
— Корабът ти е тръгнал почти без товар. Каква стока възнамерявате да докарате от Викинг?
— Пренасяме с „Хансфорд“ толкова, колкото можем в сегашното му състояние. Там ще го оправят, защото доковете не са толкова претъпкани. Именно ремонтът е цената, срещу която го наехме, ако искаш да знаеш. Товарът, който носи, ще покрие сметката; на връщане ще се използва пълният му капацитет за стоки от първа необходимост. Надявам се, че одобряваш това. На борда е Дейин, който ще контролира положението и ще свърши малко работа в офиса ни на Викинг.
— Нали не възнамеряваш да включиш в пълното натоварване служители на фирма „Лукас“… или други хора? Няма да продаваш билети за напускане на Викинг. И няма да си изтеглиш офиса от там.
— А, това значи те е безпокояло.
— Естествено, че имам повод за безпокойство, когато оттук тръгва кораб без достатъчно стока, която да оправдае курса му, насочен към станция, чието население не можем да поемем, ако изпадне в паника. Искам да ти кажа, Джон, че не можем да рискуваме някой да се разбъбри невнимателно или отделна фирма да изтегли важните си служители и да предизвика смут на друга станция. Разбираш ли ме?
— Обсъдих въпроса с Дейин. Уверявам те, че мисията ни е с цел да помогнем. Търговията трябва да продължи, не е ли така, иначе ще се задушим. А преди нас ще пропадне Викинг. Станциите, на които разчитат там, излязоха извън строя. Ако оставим хората на Викинг да страдат от недоимък, могат да ни се изтърсят на главата и без покана. Изпращаме им хранителни концентрати и химически материали — нищо, от което да има недостиг на Пел. Освен това натоварихме изцяло само двата използваеми трюма. За всеки излетял кораб ли ще има подобно разследване? Мога да ти покажа счетоводните книги на фирмата, ако желаеш да ги инспектираш. Направо съм засегнат от подозренията ти. Каквито и да са личните ни взаимоотношения, Анджело, мисля, че Дейин заслужава похвала за това, че се съгласи да отиде там при създалите се обстоятелства. Нямаме нужда от почести — не сме и искали такива, — но най-малко бихме очаквали укори. Искаш ли счетоводните книги?
— Не, разбира се. Благодаря ти, Джон, и извинявай. Дано Дейин и командирът на кораба си дават сметка за опасностите. Да, всеки излитащ кораб ще бъде щателно проверен. Нищо лично.
— Приемам всякакви въпроси, Анджело, ако те се отнасят и до всички останали. Моите почитания.
— Също и моите, Джон.
Лукас прекъсна връзката. Анджело изключи монитора, продължи да гледа замислено докладната, прелисти я, накрая разписа разрешителното при свършен факт и го хвърли в касетата за архивиране — всички служби изоставаха с работата. Всички до една. Използваха твърде много човешки ресурси и твърде много компютърно време, за да се занимават с проблемите на И-зоната.
— Сър — обади се секретарката му Милс. — Синът ви, сър.
Той натисна клавиш за да поеме разговора, но в следващия момент вдигна изненадано глава, когато вместо очакваната връзка се отвори вратата и Деймън влезе.
— Донесох лично отчетите за работата си — рече синът му. После седна срещу него и се облегна с две ръце на бюрото. Очите на Деймън изглеждаха също толкова уморени, колкото се чувстваше и Анджело. — Тази сутрин изпратих петима мъже за Пренастройка.
— Петима души не е трагедия — отвърна отегчено старият Константин. — На главата ми виси лотарийна програма, с която компютърът да избере кой да остане на станцията. Поредната буря на Тамдолу отново наводни мелницата, след като от базата едва бяха намерили жертвите от последния порой. Имам работа с кораби, които се разшаваха, щом суматохата поотмина, един току-що се измъкна, други два се готвят да отлетят утре. Ако се носи слух, че Мазиан е избрал Пел за убежище, какво ще правят останалите станции? Какво ще стане, ако там се паникьосат и тръгнат насам с претъпкани кораби? Откъде да знаем дали в момента някой там не продава на по-изплашените билети за подобни полети? Жизнеосигуряващите ни системи не могат да поемат по-голямо натоварване. — Той посочи вяло към камара от документи. — Ще военизираме тези товарни кораби, които можем, като използваме доста силно финансово притискане.
— Да стрелят по конвои с бежанци?
— Ако пристигнат кораби, с които не можем да се справим — да. Бих искал да поговоря по някое време с Елена днес; тя ще бъде натоварена да предприеме първите стъпки към търгарите. Сега не мога да изпитам съчувствие към петима метежници. Прости ми.
Гласът му трепна. Деймън се пресегна през бюрото и хвана ръката на баща си, стисна я, после я пусна.
— Емилио има ли нужда от помощ долу в базата?
— Казва, че не. Мелницата е в окаяно състояние. Кал навсякъде.
— Всичките ли са намерени мъртви?
Анджело кимна.
— През миналата нощ. Бенет Джейсинт и Тай Браун; Уес Кайл вчера по обед — толкова време им е трябвало, за да претърсят бреговете и тръстиките. Емилио и Милико твърдят, че въпреки всичко хората не били деморализирани. Тамдолците строят диги. Безпокояли се да не бъдат заместени от хора; наредих да пуснат повече от тях в базата и разреших някои от обучените да дойдат в екипите за поддръжка тук: тяхната жизнеосигуряваща система работи добре и по този начин освобождаваме техници, които можем да пренасочим. Изпращам долу всеки човек доброволец, дори квалифицирани служители от доковете; те могат да се заемат със строежите на планетата. Други могат да се научат. Настъпва нова епоха. По-тежка. — Стисна устни и пое дълбоко въздух. — Мислили ли сте си с Елена за Земята?
— Моля?
— Ти, брат ти, Елена и Милико — ще си помислите върху това, нали?
— Не — отвърна Деймън. — Да се измъкнем оттук и да избягаме? Натам ли смяташ, че вървят нещата?
— Прецени шансовете, Деймън. Не получихме помощ от Земята, само наблюдатели. Те мислят как да намалят загубите си, а не да ни изпратят подкрепления или кораби. Не. Просто пропадаме все повече и повече. Мазиан не може да удържа вечно фронта. Корабостроителницата на Маринър ни бе изключително необходима. Скоро идва ред на Викинг и на всичко останало, към което Съюзът протегне ръка. Съюзът иска да отреже снабдяването на Флотата; Земята вече го направи. Не ни е останало нищо друго освен да бягаме.
— Старите звезди… знаеш ли, че се говори да се отвори отново някоя от онези станции…
— Мечти. Няма да имаме никакъв шанс. Ако Флотата изчезне, Съюзът бързо ще ги вземе на мерник, също както и нас. И егоистично, съвсем егоистично бих искал да знам, че децата ми са се спасили оттук.
Лицето на Деймън силно пребледня.
— Не. В никакъв случай.
— Не бъди толкова благороден. Предпочитам сигурността ви вместо вашата помощ. За рода Константин идват лоши години. Ако бъдем пленени, това означава Пренастройка. Безпокоиш се заради твоите криминални престъпници; помисли за себе си и за Елена. Такава е тактиката на Съюза — служители марионетки, родени в лабораториите хора, с които да се насели светът. Съюзистите ще преорат Тамдолу и ще започнат да строят. Бог да е на помощ на тамдолците. Бих сътрудничил на съюзистите — сигурно и ти, — за да предпазим Пел от най-лошата участ; но това няма да е толкова лесно. Не ми се иска да те видя в ръцете им. Ние ще сме на прицел. И не за пръв път — прекарал съм целия си живот в ролята на мишена. Навярно няма да е нескромно, ако извърша една егоистична постъпка — да спася синовете си.
— Какво каза Емилио?
— Все още обсъждаме въпроса.
— Отказал ти е. Е, и аз отказвам.
— Майка ти иска да говори с теб.
— И нея ли ще отпратиш?
Баща му се намръщи.
— Ясно ти е, че е невъзможно.
— Да, знам го. Затова няма да тръгна и не мисля, че Емилио би се съгласил. Ще му пожелая всичко най-добро, ако го направи, но аз оставам.
— Което значи, че нищо не разбираш — отсече Анджело. — Но за туй ще разговаряме по-късно.
— Надали — заяви синът му. — Ако ние се измъкнем, тук ще настъпи паника. Даваш си сметка за това.
Наистина беше така, старият Константин го знаеше.
— Не — повтори Деймън и сложи ръка върху бащината. Изправи се и излезе.
Анджело остана загледан в стената, към портретите върху лавицата, поредица от триизмерни фотографии — Алисия преди злополуката й; той заедно с младата Алисия; низ от образи на Деймън и Емилио от деца до зрели мъже, със снахи и надежди за внуци. Съзерцаваше всички тези фигури, пресъздаващи най-различни възрасти и си помисли, че отсега нататък добрите дни щяха да са по-малко.
От една страна бе ядосан на синовете си, от друга се гордееше с тях. Той ги бе възпитал такива, каквито бяха.
„Емилио — започна да пише обръщайки се мислено към редицата от образи и към сина си на Тамдолу, — приеми сърдечни поздрави от брат си. Прати ми всички обучени тамдолци, които можеш да отделиш. Изпращам ти хиляда доброволци от станцията; започни със строежа на новата база; ако трябва, нека да пренесат на гръб оборудването. Обърни се за помощ към тамдолците, изтъргувай от тях местни хранителни продукти. С любов.“
И бележка до службата за сигурност: „Отделете тези, които със сигурност не са агресивни. Ще ги прехвърлим на Тамдолу като доброволци.“
Даде си сметка, още докато го правеше, до какво щеше да доведе това: най-лошите щяха да останат на станцията, близо до сърцето и мозъка на Пел. Закарайте престъпниците на Тамдолу и ги дръжте здраво под контрол, продължаваха да настояват някои. Но заради деликатните споразумения с туземците, от известно уважение към техниците, които бяха убедили да слязат долу в калта при примитивни условия не биваше да превръщат базата в наказателна колония. Там бе животът. Планетата бе тялото на Пел и Анджело отказваше да го нарани, да разруши всички мечти, които хранеха за бъдещето.
Имаше и мрачни моменти, когато мислеше да инсценира авария, при която цялата И-зона да се разхерметизира. Не можеше да сподели тази идея, решение на луд — да убие хиляди невинни заедно с нежеланите, да приема кораб след кораб бежанци и да организира поредица от нещастни случаи, за да смъкне бремето от Пел, да запази станцията такава, каквато бе. Деймън бе изгубил съня си заради петима души. Анджело бе започнал да си представя много по-големи ужаси.
Също и по тази причина искаше синовете му да напуснат Пел. Понякога смяташе, че действително би бил в състояние да приложи мерките, искани от някои съветници, но му пречи собствената му слабост, че излагаше на риск доброто и здравото, за да спаси една мръсна паплач, от която всекидневно идваха донесения за изнасилвания и убийства.
После разсъди какъв би бил резултатът и какъв живот ги очакваше всички тях, ако въведяха полицейски режим на Пел, и с пълното си убеждение се отказа от тази мисъл.
— Сър — включи се глас, от чийто остър тон се разбираше, че идва от диспечерския отдел на главния сектор. — Сър, в системата навлязоха кораби.
— Дай ми картина — нареди той и преглътна тежко, когато схемата се появи на екрана му. — Кои са?
— Кръстосвачът е „Атлантик“ — отвърна гласът от главния сектор. — Водят конвой от осем кораба, сър. Искат да влязат в док. Предупреждават, че положението на борда е критично.
— Получават отказ — рече Анджело. — Не и преди да се споразумеем. — Не можеха да поемат толкова много бежанци, просто нямаше как; не биваше да допуснат повторение на случая с Малори. Сърцето му заби лудо, болезнено. — Свържете ме с Крешов от „Атлантик“. Дайте ми комвръзка.
От другата страна отказваха да се обадят. Бойният кораб можеше да предприеме каквото си поиска. И не можеха да направят нищо, за да му попречат.
Конвоят се приближаваше, мълчалив, заплашителен с товара, който носеше, и Анджело посегна към бутона да вдигне по тревога службата за сигурност.
3
Дъждът продължаваше да вали, гръмотевиците утихнаха. Сключила ръце около коленете си, с потънали в тинята боси крака, Дам-уца-пайтан наблюдаваше как хората идват и си отиват, докато водата бавно се стичаше по козината й. Много от нещата, които вършеха хората, бяха безсмислени; много от нещата, които правеха хората, бяха без видима полза, освен може би за боговете, хората навярно бяха луди; но гробовете — хайза разбираха тези тъжни ритуали. Хайза разбираха сълзите, проливани зад маските. Тя продължаваше да ги гледа, полюшвайки се леко, докато и последните хора не изчезнаха, а след тях останаха само кал и дъжд на мястото, където те полагаха своите мъртъвци.
Веднага след това тя се изправи и отиде сред цилиндрите и гробовете, като босите — крака шляпаха в калта. Бяха покрили с пръст Бенет Джейсинт и другите двама. Дъждът бе превърнал местността в голямо езеро, но тя бе наблюдавала; не разбираше нищо от знаците, които хората поставяха за свои ориентири, обаче познаваше един от тях.
В ръка държеше дълга пръчка, която бе приготвил Стария. Вървеше гола под дъжда, ако не се смятат мънистата и кожичките, които носеше на наниз около врата си. Спря над гроба, хвана пръчката с две ръце и я заби дълбоко в меката тиня. Нагласи я така, че изображението на лице на дух да гледа доколкото е възможно нагоре, и окачи по пръта мънистата и кожичките, като ги подреди внимателно въпреки изливащия се дъжд.
Чуха се стъпки в локвите край нея, съскането на човешко дишане. Тя се извърна и отскочи встрани, ужасена, че човек бе изненадал ушите й, после погледна към лицето с дихателна маска.
— Какво правиш? — запита мъжът.
Дам-уца-пайтан се изправи, изтри калните си ръце в бедрата. Смущаваше се, че е гола, защото това дразнеше хората. Не можеше да обясни на човека с какво се занимава. Мъжът погледна към пръчката с лице на дух в горния — край, към даровете на гроба, после пак към нея. Не изглеждаше толкова ядосан, колкото бе сметнала по гласа му.
— Бенет ли? — попита я той.
Тя поклати утвърдително глава, все още вцепенена. Сълзи изпълниха очите й, като чу името, но дъждът ги отми. Изпитваше също и гняв, че бе умрял Бенет, а не някой друг.
— Аз съм Емилио Константин — рече мъжът и тя веднага изправи рамене, отпусна се след напрягането в готовност за бой или за бягство. — Благодаря ти от името на Бенет Джейсинт; той би ти благодарил.
— Константин-мъж — коренно промени тя държането си и докосна този много висок човек от висок род. — Обича Бенет-мъж, всички обича Бенет-мъж. Добър мъж. Казва той приятел. Всички тамдолци тъгува.
Той постави ръка на рамото й, този висок Константин-мъж, а тя го прегърна и положи глава върху гърдите му, притисна се гордо към мокрите, неприятни на допир жълти дрехи.
— Добър Бенет ядосва Лукас. Добър приятел на тамдолци. Много лошо той мъртъв. Много, много лошо, Константин-мъж.
— Знам — каза той. — Чух какво е било тук.
— Константин-мъж добър приятел — тя вдигна лице при докосването му, погледна без уплаха в странната маска, която го правеше да изглежда доста страшен. — Обича добър мъже. Тамдолци работи много, работи много, много за Константин. Дава теб подаръци. Не си отива вече.
Тамдолката говореше сериозно. Туземците имаха опит с такива като Лукас. В целия лагер се говореше, че трябва да работят старателно за Константин, защото най-добрите хора винаги са били от този род, носели са повече дарове, отколкото са могли да им дадат хайза.
— Как ти е името? — попита Емилио, като погали бузата й. — Как те наричат?
Изведнъж тя се усмихна, стоплена от неговата любезност, поглади лъскавата си, измокрена козина, което бе израз на суетата й.
— Хора ме наричат Сатина — отвърна тя и се засмя, защото нейното истинско име принадлежеше само на нея, само на хайза, но Бенет й бе дал заради нейната суетност името Сатина и голямо парче червен плат, което тя бе носила, докато съвсем се прокъса, и което все още пазеше сред даровете си за духовете.
— Ще повървиш ли с мен натам? — каза той, като посочи към човешкия лагер. — Искам да поговоря с теб.
Изкушаваше се, защото поканата означаваше благосклонност. После тъжно си спомни за дълга си и се отдръпна, скръсти ръце, обезсърчена от загубата на тази любов.
— Аз остана — рече тя.
— С Бенет.
— Помага негов дух гледа небето — заяви Сатина, показвайки пръчката на духа, обяснявайки нещо, за което хайза не приказват. — Гледа негов дом.
— Ела утре — предложи Емилио. — Трябва да говоря с хайза.
Тя вдигна глава и го погледна удивено. Малко хора ги наричаха с истинското им име. Необичайно бе да го чуе.
— Доведе други?
— Всички вождове, ако пожелаят да дойдат. Имаме нужда от хайза Тамгоре, сръчни майстори, добра работа. Искаме размяна с Тамдолу, място за повече хора.
Сатина вдигна ръка към хълмовете и към равнината, която нямаше край.
— Има място.
— Но вождовете трябва да кажат „Да“.
Тамдолката се засмя.
— Казва духове. Сатина-аз дава това на Константин-мъж. Всичко наш. Аз дава, ти взема. Всичко размяна, много добър вещи, всички щастлив.
— Ела утре — рече той и си тръгна, висока странна фигура сред косо биещите капки.
Сатина-Дам-уца-пайтан приклекна, излагайки превития си гръб под ударите на дъжда, и се загледа в гроба, върху който се образуваха локви.
Почака. Накрая дойдоха и други, не толкова свикнали с човешко присъствие. Далут-хос-ме бе един от онези, които не споделяха оптимизма — по отношение на хората; но дори и той бе обичал Бенет.
Имаше хора и хора. Хайза бяха разбрали поне това.
Тя се облегна на Далут-хос-ме — Блясък-на-слънце-през-облаци — във вечерния мрак на дългото им бдение и този жест го зарадва. Той бе започнал да оставя подаръци пред рогозката — с надежда за пролетта.
— Те имат нужда от хайза Тамгоре — съобщи тя. — Искам да видя Тамгоре. Искам го.
Винаги го бе искала, още от времето, когато бе чула Бенет да говори за това място. От него идваха хора като Константин (и като Лукас, но тя отхвърли тази мисъл). Представяше си го светло и пълно с дарове и хубави вещи, след като всички кораби, долитащи от там, им донасяха стоки и добри идеи. Бенет им бе разказал за този огромен метален свят, протегнал ръце към Слънцето, за да пие от силата му, където пристигаха и се отправяха на път подобни на великани кораби с по-големи размери, отколкото могат да си представят.
Всички неща отиваха към туй място или идваха от него; сега Бенет си бе отишъл от този свят, отбелязвайки Момент в живота й под Слънцето. Пътешествието, което Сатина искаше да предприеме, за да почете Момента, бе един вид поклонение като посещението при образите на равнината, за да преспи една нощ в сянката им. Подходящо бе да го нарече поклонение. А Моментът бе свързан с Бенет, който бе дошъл именно оттам.
— Защо ми го казваш? — попита Далут-хос-ме.
— Моята пролет ще е на Тамгоре.
Той се премести по-близо. Можеше да усети колко е горещ. Ръката му я обгърна.
— Ще отида — рече той.
Беше жестоко — тя изпитваше желание да предприеме първото си пътуване, докато неговото желание бе за нея, и то щеше да нарасне, когато сивата зима отминеше и започнеха да мислят за пролетта, за топлите ветрове и разкъсването на облаците. И Бенет, изстинал в земята, би се засмял със странния си човешки смях и би им пожелал да са щастливи.
Защото хайза винаги се отправяха да скитат през пролетта и при свиване на гнездо.
4
Пел: пето ниво на синия сектор: 28.5.52 г.
Отново замразена вечеря. И двамата се бяха прибрали твърде късно, смазани от напрежението на деня — нови бежанци, още по-голям хаос. Деймън се нахрани, вдигна поглед, осъзнавайки най-накрая, че се е затворил в собственото си мълчание, видя, че Елена е потънала в своето — нещо, което напоследък им бе станало навик. Разтревожи се, като си помисли за това, и се пресегна през масата да сложи ръка върху нейната. Тя обърна ръката си с дланта нагоре и я сви, за да я преплете с неговата. Изглеждаше уморена колкото него. Беше се трудила до късно, и то не само днес. Работата бе един вид лекарство, за да не мисли. Нито веднъж не спомена „Естел“. Изобщо не говореше много. Навярно толкова бе претрупана с работа, предположи Деймън, че имаше твърде малко за разправяне.
— Днес видях Тали — поде той с дрезгав глас, опитвайки се да запълни тишината, да я разсее, независимо колко тъжна бе историята. — Изглеждаше… спокоен. Не изпитваше болка. Никаква болка.
Ръката й стисна неговата.
— Значи си му сторил добро в крайна сметка, така ли?
— Не знам. Надали има начин да го разберем.
— Той го пожела.
— Той го пожела — повтори Деймън.
— Ти направи всичко, което бе по силите ти, за да си сигурен. Това е единственото, което можеше да сториш.
— Обичам те.
Елена се усмихна. Устните й обаче затрепериха и не успяха да запазят усмивката.
— Скъпа?
Тя издърпа ръката си.
— Смяташ ли, че ще задържим Пел?
— Страхуваш се, че няма да успеем ли?
— Страх ме е, че ти не вярваш в успеха.
— Какво те кара да мислиш така?
— Нещата, които не желаеш да обсъждаш с мен.
— Не ми задавай гатанки. Не съм добър в тях, и никога не съм бил.
— Искам дете. Вече не съм в профилактика. Но ти си, изглежда.
Лицето му пламна. За част от секундата му хрумна да излъже.
— Да, така е. Не мислех, че е дошло време да говорим по въпроса. Още не.
Тя стисна здраво устни, смутена.
— Не знам какво искаш — рече той. — Просто не знам. Ако Елена Куен иска бебе, добре. Кажи. Няма проблеми. Всичко е наред. Но се надявах, че ще е по причини, които са ми известни.
— Не те разбирам какво имаш предвид.
— Мислила си много. Наблюдавах те. Но ти не споделяш нищо. Какво желаеш? Какво искаш да направя? Да забременееш от мен и да те пусна да си вървиш ли? Бих ти помогнал, ако знаех как.
— Не искам да се караме. Не искам да се караме. Казах ти какво искам.
— Защо?
— Не искам да чакам повече — вдигна тя рамене и сви вежди. За пръв път от дни насам Деймън имаше чувството, че е уловил погледа й. Че виждаше в него Елена такава, каквато бе. Някак си блага. — Виждам, че се безпокоиш — добави тя.
— Знам, че понякога не чувам всичко, което казваш.
— На кораба проблемът си е лично мой дали искам дете или не. В някои отношения чувстваш корабното семейство особено близко, в други е особено отчуждено. Колкото до връзката ти с твоето семейство, мога да я разбера. И я уважавам.
— Това е и твой дом.
По устните — се изписа съвсем лека усмивка, навярно подканваща.
— Така че какво ще кажеш по въпроса?
Службата за станционно планиране отправяше бедствени предупреждения, съветваше за противното, умоляваше за противното. Причината не бе само в създаването на И-зоната. Имаше война, която се приближаваше. Всички правила се отнасяха най-напред за Константин.
Деймън просто кимна.
— Е, няма да чакаме повече.
Сякаш се вдигна някаква сянка. Призракът на „Естел“ напусна малкия апартамент, даден им на пето синьо ниво, който не побираше мебелите им, където нищо не бе наред. Изведнъж жилището се превърна в дом — холът с чиниите, пъхнати в гардеробите, и дневната, която бе спалня през нощта, с кашони, струпани в ъгъла, плетени тамдолски кошници, неща, които трябваше да отидат в шкафовете оттатък.
Лежаха на леглото, което бе диван през деня. И Елена приказваше, сгушила се в прегръдката му, говореше за пръв път от седмици, до късно през нощта — поток от спомени, които никога не бе споделяла с него за цялото време, откакто бяха заедно.
Той се опитваше да проумее какво бе изгубила с „Естел“ — нейния кораб, както продължаваше да го нарича. Братство, роднинство. Търгарски нрави, както ги определяха станцистите; но Деймън не можеше да си представи Елена сред останалите груби търгари, слезли от кораба на доковете да погуляят и да преспят с първия срещнат, който пожелае. Изобщо не можеше да го повярва.
— Повярвай го — каза тя, като дъхът — докосваше рамото му. — Така живеем. А ти какво искаш? Кръстосване помежду ни? Та тези на кораба ми бяха братовчеди.
— Ти беше различна — настоя Деймън. Спомни си я такава, каквато я видя първия път, когато дойде в офиса му заради проблемите на неин братовчед — бе много по-спокойна от останалите. Разговор, нова среща, и още една; второ пътуване… и отново на Пел. Никога не бе обикаляла баровете с братовчедите си, не се шляеше по типичния за търгарите начин; бе дошла при него, прекарала бе дните си на станцията с Деймън. Търгарите рядко се женеха. Но Елена го направи.
— Не — рече тя. — Ти бе различен.
— Нима би родила чие да е дете? — Мисълта го обезпокои. Не бе питал Елена за някои неща, защото смяташе, че ги знае. А и тя никога не бе говорила така. Със закъснение той започна да преосмисля всичко, което предполагаше, че разбира; почувства се засегнат и се опита да се отърси от туй усещане. Тя бе Елена — съществото, в което той все още вярваше, на което се доверяваше.
— Че как иначе ще се раждат деца? — попита тя, като в думите й имаше странна, ясна логика. — Ние ги обичаме, не вярваш ли? Те принадлежат на целия кораб. Само че сега вече ги няма. — Елена засегна тази тема ненадейно. Той усети как напрежението спадна във въздишка на рамото му. — Всички са мъртви.
— Наричаше Елт Куен твой баща и Тая Джеймс твоя майка. Наистина ли бяха такива?
— Аз съм негова дъщеря. Майка ми беше сигурна. — И след малко добави: — Тя напусна станцията си, за да бъде с него. Малцина го правят.
Никога не бе искала това от него. Досега подобна мисъл не му бе хрумвала, не се бе оформяла тъй ясно в съзнанието му. Да поиска от един Константин да напусне Пел — запита се дали би го направил и се почувства ужасно неудобно. „Бих го сторил — настояваше пред себе си. — Може би щях да го сторя.“
— Не е лесно — призна на глас. — На теб ти беше трудно.
Тя кимна, Деймън усети движението — върху ръката си.
— Съжаляваш ли, Елена?
Жената поклати леко глава.
— Късно е да говорим за такива неща — рече той. — Съжалявам, че не сме го направили по-рано. Иска ми се да се бяхме познавали по-добре, за да си споделяме. Толкова много неща не сме знаели.
— Притеснен ли си?
Деймън я притисна до себе си, целуна я през було от косите й, после ги отмести на страна. За момент помисли да отвърне „Не“, после реши да не казва нищо.
— Познаваш Пел. Даваш ли си сметка, че никога не съм стъпвал на кораб, по-голям от совалка? Че никога не съм напускал тази станция? Не знам как да гледам на някои неща, нито дори как да формулирам въпроса. Разбираш ли ме?
— И аз не знам как да те питам за някои неща.
— Какво би искала да попиташ?
— Вече го направих.
— Не съм наясно как да отговаря — с да или не. Елена, не знам дали бих могъл да напусна Пел. Обичам те, но не съм сигурен дали бих могъл да го сторя след толкова кратко време. И това ме измъчва, сякаш сега разбирам нещо, което никога по-рано не ми е хрумвало… че всичките ми планове винаги са се въртели единствено около мисълта, как да те направя щастлива на Пел…
— За мен бе по-приемливо да остана за известно време… отколкото за един Константин да скъса с корените си на Пел. Малка пауза между пътуванията, каквато често си позволяваме. Само че никога не бях допускала загубата на „Естел“. Както и ти никога не си предвиждал това, което сега става тук. И ти ми отговори.
— Как ти отговорих?
— Като ми каза какво те тормози.
Беше озадачен. „Каквато често си позволяваме.“ Това го стресна. Но тя продължи да говори, притиснала се до него, не само за неща — за дълбоки чувства; за начина, по който преминава детството на един търгар; за първото й стъпване на станция на дванайсетгодишна възраст и за уплахата й от груби станцисти, уверени, че всеки търгар е лесно достъпен. Как неин братовчед бе умрял преди години на Маринър, намушкан с нож в свада със станционист, без дори да разбере ревността, заради която бе убит.
Така узна още нещо невероятно — че от загубата на кораба й бе пострадала гордостта на Елена. Гордост — това понятие го смути, така че известно време той лежа, зареял поглед в тъмнината, разсъждавайки върху него.
Името — един вид собственост като самия кораб — бе посрамено. Някой го бе унижил, и то твърде анонимно, та нямаше конкретен враг, срещу който тя да защити отново честта му. Внезапно Деймън си припомни Малори, жестоката арогантност на хората от елита, на привилегированата аристокрация. Затворени светове, със собствени закони, където едновременно никой нямаше собственост и всеки я притежаваше: кораба и всички, принадлежащи към него. Търгари, които биха плюли в лицето на управителя на доковете, отстъпваха с мърморене, когато го заповядаше някой като Малори или Куен. Елена изпитваше мъка от загубата на „Естел“. Това бе нормално. Но също и срам — че не е била там, когато е трябвало. Че на Пел я бяха настанили в офис на доковете, където можеше да използва репутацията на рода Куен; но зад гърба й сега нямаше нищо, нищо, освен гола репутация, защото Елена не бе била там, за да я заслужи. Мъртво име. Мъртъв кораб. Навярно усещаше, че други търгари я съжаляват. Това би й причинило най-голямата горчивина.
Тя бе поискала от него едно-единствено нещо. Той бе увъртал, без да го обсъди. Без да разбира.
— Първото дете — промълви Деймън, извръщайки глава за да я погледне — ще носи името Куен. Чуваш ли ме, Елена? На Пел има достатъчно от рода Константин. Баща ми може да се нацупи, но ще разбере. Майка ми също. Мисля, че е важно да бъде така.
Тя започна да плаче тъй неудържимо, както никога не бе плакала пред него. Притисна се към тялото му и остана в прегръдките му до сутринта.
1
Пел: 28.5.52 г.
Деймън прегледа доклада на бюрото си. Не бе свикнал с такава процедура, каквато изискваше извънредното положение, наложено в И-зоната. Тя бе бърза и груба, делото стигна до бюрото му заедно с три видеокасети и купчина формуляри, които осъждаха петима мъже на Пренастройка.
Изгледа филма със стиснати зъби, докато сцените на размирици пробягваха по широкия екран на стената, потръпна при заснетото убийство. При купищата дела, задръстили правния отдел, нямаше време за продължително обмисляне или снизходителност. Бяха изправени пред ситуация, която можеше да доведе до крах на цялата станция, да я превърне в този ад, който бе пристигнал с „Хансфорд“. След като вече бе възникнала опасност за жизнеосигуряващите системи и щом хората се бяха побъркали достатъчно, че да издигат клади по доковете… или да нападат станционната полиция с кухненски ножове…
Деймън извади досиетата на обвиняемите и въведе кода да се разпечата съдебното му решение. Не беше справедливо, защото се отнасяше за петимата, които полицаите бяха успели да измъкнат извън зоната, петима измежду много повече и по-виновни. Но тези петима нямаше да убиват повече, нито да заплашват крехкото равновесие на станция, на която живееха десетки хиляди. „Пълна Пренастройка“ — написа Деймън, което означаваше да се изгради съвсем нова личност. Ако бе сгрешил, това щеше да стане ясно при изпълнението на присъдата. Разпитът щеше да установи невинността, ако след всичко случило се изобщо можеше да се говори за невинност. Почувства се омърсен от постъпката си и се изплаши. Твърде внезапно се сблъска с извънредно положение. Веднъж баща му се бе измъчвал цяла нощ, преди да вземе подобно решение, след като то вече бе гласувано от комисия.
Едно копие се изпращаше в службата на обществената защита. Там лично биха провели разпит, биха внесли обжалване, ако намерят основание. Тази процедура също бе съкратена при сегашните обстоятелства. Обжалването бе възможно само ако се приведат доказателства за грешка, а доказателствата бяха в И-зоната, недостижими. Не бяха изключени несправедливости. Присъдата се произнасяше въз основа на показанията на нападнатите полицаи и на заснетия филм, който не показваше какво е ставало там по-рано. В момента на бюрото му имаше петстотин донесения за кражби и по-сериозни престъпления, докато по времето, когато нямаше И-зона, годишно постъпваха едва по две-три такива оплаквания. Компютърът бе претоварен с искания за справки. В продължение на дни се бяха трудили над идентификациите и документите за И-зоната, а сега цялата работа бе напълно съсипана. В изолационния сектор до такава степен бяха крали и унищожавали документи, че вече не можеше да се вярва в достоверността на нито един от тях. Повечето от заявките за лични карти бяха навярно с фалшиви данни и най-много шум вдигаха най-големите мошеници. Клетвените декларации нямаха никаква стойност, след като там всеки се чувстваше заплашен. Хората биха се заклели във всичко, за да имат сигурност. Дори тези, които бяха пристигнали с редовни документи, носеха сега незаверени карти: службата за сигурност конфискува всички налични оригинали, за да ги предпази от кражба. Право да напуснат И-зоната получаваха малцината, чиято самоличност можеше да се установи с абсолютна сигурност, при условие че на станцията се намереше някой, който да им помогне. Този процес обаче бе твърде бавен в сравнение с темпа на прииждане на нови бежанци, а освен това освободените, нямаше къде да бъдат настанени. Беше лудница. С всички сили се опитваха да избягват бюрокрацията и да побързат, но ставаше само по-зле.
— Том — Деймън започна да въвежда лично съобщение до Том Ушънт от службата на обществената защита, — ако имаш чувството, че нещо не е наред с някоя от тези присъди, обжалвай ги пред мен независимо от процедурата. Налагаме твърде много и твърде бързо наказания, възможни са грешки. Не искам да открия някоя, след като започне изпълнението им.
Не очакваше отговор. Но той пристигна.
— Деймън, погледни досието на Тали, ако искаш нещо да разстрои съня ти. На Ръсел са използвали Пренастройка.
— Искаш да кажеш, че той вече е минал през нея?
— Не като терапия. Имам предвид, че са си послужили с нея при разпита.
— Ще го видя.
Той изключи връзката, въведе паролата за достъп, изкара досието на монитора. Запрелиства на екрана страница след страница от разпитите, повечето не съдържаха никаква нова информация: име и номер на кораба, задачи — един бойкомпер можеше да познава системата, която използва, и да знае по какво стреля, но почти нищо повече. После спомени от дома — семейството, убито при нападение на Флотата върху мините в системата на Цитиана; брат, убит на бойния му пост… Достатъчно причини да таи злоба, ако поиска. Отгледан от сестрата на майка си в някаква плантация на самата Цитиана, после правителствена школа, подсъзнателно обучение за технически умения. Заявяваше, че не знае нищо за висшата политика, че не се чувства засегнат от ситуацията. Страниците се превърнаха в стенограма на размит и несвързан брътвеж, започнаха да засягат предимно съвсем лични въпроси — този тип интимни подробности, които изплуват при Пренастройка, когато голяма част от личността се разголва, анализира, подрежда. Страх да не бъде изоставен — на толкова дълбоко ниво; страх, че представлява тежест за роднините си, че заслужава да го изоставят — изпитваше доста объркано чувство на вина за загубата на семейството си, боеше се до дъното на душата си това да не се случи отново при обвързване с когото и да е. Обичаше леля си. „Грижеше се за мен — бе записано в протокола. — Понякога ме прегръщаше. Прегръщаше ме… обичаше ме.“ Не искаше да я оставя у дома. Но Съюзът поставяше изисквания; Тали бе подпомаган от държавата и тя го бе взела на служба, когато бе станал пълнолетен. След това бе преминал курсове на на подсъзнателно обучение, с рефлексни записи, военна подготовка — все без никакво връщане вкъщи. Известно време бе получавал писма от леля си, чичо му никога не му бе писал. Затова предполагаше, че леля му е мъртва, след като писмата бяха спрели преди няколко години. „Щеше да ми пише — вярваше той. — Тя ме обичаше.“ Но таеше още по-дълбоки страхове — че не го е обичала, че в действителност е искала парите от държавата, а освен това изпитваше вина, че не се е прибрал у дома, че бе заслужил и туй изоставяне. Бе писал на чичо си и не бе получил отговор. Заболяло го бе, въпреки че никога не се бяха обичали с чичо му. Сближавания, доверяване… И поредната рана — разрушено приятелство; незряла любовна връзка — още един случай, при който писмата бяха престанали да пристигат, и тази рана се добави към по-старите. По-късно привързване към колега по служба — също печално прекъснато. Имаше склонност да се отдава до степен на отчаяние.
Деймън започна да открива следата. Ужас от тъмнината. Кратък, повтарящ се кошмар: помещение в бяло. Разпит. Упояващи средства. На Ръсел бяха използвали наркотици противно на всякакви разпореждания на Компанията, в разрез с всякакви човешки права — много бяха искали да измъкнат нещо, което Тали просто не знаеше. Бяха го взели от зоната Маринър — от Маринър — и в паниката го бяха прехвърлили на Ръсел. В желанието да получат информация за тази застрашена станция бяха използвали методи на Пренастройката за разпита. Константин прехапа устни, докато следеше екрана, повдигаше му се. Изпита срам от откритието си, от собствената си наивност. Не бе обърнал внимание на досието от Ръсел, не го бе проучил лично; беше зает с други спешни неща и бе оставил на сътрудниците си да се занимават с този случай; не бе искал — признаваше си — да му отдели повече от абсолютно необходимото минимално внимание. Тали нито веднъж не се бе обърнал към него. Беше го изиграл. Успял бе да се владее, макар с вече разклатени нерви от предишното частично използване на Пренастройка, за да принуди Пел да направи единственото нещо, което би сложило край на душевния му ад. Гледал бе Деймън право в очите и бе подготвил собственото си самоубийство.
Досието продължаваше — от разпита под въздействието на наркотиците към хаотичната евакуация, с тълпите станцисти от едната страна и заплашващите го военни от другата.
И по-нататък, към случилото се по време на онова дълго пътуване като затворник на един от корабите на Мазиан…
„Норвегия“ — и Малори.
Деймън изключи екрана, остана да седи загледан в купчините преписки, незавършените съдебни дела. След известно време се залови отново с работата, като подписваше решенията си с изтръпнали пръсти.
На Ръсел в корабите се бяха качили мъже и жени — хора, които също като Тали, сигурно са били нормални преди да започне всичко това. Тези, които слязоха тук, тези, които се намираха в И-зоната, произхождаха от станцисти не по-различни от него самия.
Той просто предписваше Пренастройка за хора със съдби като тази на Тали, на такива, чийто живот вече бе разрушен. На хора като него, помисли си, които бяха прекрачили цивилизованите граници на място, където цивилизацията бе престанала да означава каквото и да е било.
Флотата на Мазиан — дори те, дори подобните на Малори — сигурно и те не са били такива в началото.
— Няма да обжалвам — каза му Том по време на обеда, при който пиха повече отколкото ядоха.
След обяда Деймън се запъти към малката болница в червения сектор, където се извършваше Пренастройката, и мина отзад в лабораторията. Видя Джош Тали. Тали не го видя, въпреки че това едва ли би имало значение. По това време той си почиваше, след като се бе нахранил. Подносът все още стоеше на масата и личеше, че е хапнал добре. Седеше на леглото със странно, лишено от израз лице, от което бе изчезнала всякаква следа от напрежение.
2
Анджело погледна към помощника си, взе докладната за излитащия кораб и прегледа митническата му декларация, после вдигна очи:
— Защо „Хансфорд“?
Помощникът му неуверено пристъпи от крак на крак.
— Не разбирам, сър.
— Поне двайсет кораби стоят без работа, а „Хансфорд“ е нает за излитане! Че нали е негоден? И с какъв екипаж?
— Мисля, че екипажът е бил нает от списъка на свободните, сър.
Константин прелисти докладната.
— Фирма „Лукас“. Курс към Викинг на съсипан кораб с екипаж, събран на дока и Дейин Джейкъби като единствен пътник. Дай ми комвръзка с Джон Лукас.
— Сър — рече помощникът, — корабът вече е напуснал станцията.
— Мога да чета. Свържи ме с Джон Лукас.
— Да, сър.
Помощникът излезе. След миг екранът на бюрото му светна и на него се появи Джон Лукас. Анджело пое дълбоко въздух, успокои се, бутна докладната пред камерата:
— Виждаш ли това?
— Въпрос ли имаш?
— Какво става тук?
— Притежаваме фирмен клон на Викинг. Необходимо е да се погрижим за бизнеса си. Трябва ли да оставим нашите интереси там да пропаднат в паника и хаос? Хората имат нужда да ги поуспокоим малко.
— С „Хансфорд“ ли?
— Имахме възможност да наемем кораб на по-ниска тарифа. От икономически съображения, Анджело.
— Туй ли е всичко?
— Не съм сигурен, че те разбирам.
— Корабът ти е тръгнал почти без товар. Каква стока възнамерявате да докарате от Викинг?
— Пренасяме с „Хансфорд“ толкова, колкото можем в сегашното му състояние. Там ще го оправят, защото доковете не са толкова претъпкани. Именно ремонтът е цената, срещу която го наехме, ако искаш да знаеш. Товарът, който носи, ще покрие сметката; на връщане ще се използва пълният му капацитет за стоки от първа необходимост. Надявам се, че одобряваш това. На борда е Дейин, който ще контролира положението и ще свърши малко работа в офиса ни на Викинг.
— Нали не възнамеряваш да включиш в пълното натоварване служители на фирма „Лукас“… или други хора? Няма да продаваш билети за напускане на Викинг. И няма да си изтеглиш офиса от там.
— А, това значи те е безпокояло.
— Естествено, че имам повод за безпокойство, когато оттук тръгва кораб без достатъчно стока, която да оправдае курса му, насочен към станция, чието население не можем да поемем, ако изпадне в паника. Искам да ти кажа, Джон, че не можем да рискуваме някой да се разбъбри невнимателно или отделна фирма да изтегли важните си служители и да предизвика смут на друга станция. Разбираш ли ме?
— Обсъдих въпроса с Дейин. Уверявам те, че мисията ни е с цел да помогнем. Търговията трябва да продължи, не е ли така, иначе ще се задушим. А преди нас ще пропадне Викинг. Станциите, на които разчитат там, излязоха извън строя. Ако оставим хората на Викинг да страдат от недоимък, могат да ни се изтърсят на главата и без покана. Изпращаме им хранителни концентрати и химически материали — нищо, от което да има недостиг на Пел. Освен това натоварихме изцяло само двата използваеми трюма. За всеки излетял кораб ли ще има подобно разследване? Мога да ти покажа счетоводните книги на фирмата, ако желаеш да ги инспектираш. Направо съм засегнат от подозренията ти. Каквито и да са личните ни взаимоотношения, Анджело, мисля, че Дейин заслужава похвала за това, че се съгласи да отиде там при създалите се обстоятелства. Нямаме нужда от почести — не сме и искали такива, — но най-малко бихме очаквали укори. Искаш ли счетоводните книги?
— Не, разбира се. Благодаря ти, Джон, и извинявай. Дано Дейин и командирът на кораба си дават сметка за опасностите. Да, всеки излитащ кораб ще бъде щателно проверен. Нищо лично.
— Приемам всякакви въпроси, Анджело, ако те се отнасят и до всички останали. Моите почитания.
— Също и моите, Джон.
Лукас прекъсна връзката. Анджело изключи монитора, продължи да гледа замислено докладната, прелисти я, накрая разписа разрешителното при свършен факт и го хвърли в касетата за архивиране — всички служби изоставаха с работата. Всички до една. Използваха твърде много човешки ресурси и твърде много компютърно време, за да се занимават с проблемите на И-зоната.
— Сър — обади се секретарката му Милс. — Синът ви, сър.
Той натисна клавиш за да поеме разговора, но в следващия момент вдигна изненадано глава, когато вместо очакваната връзка се отвори вратата и Деймън влезе.
— Донесох лично отчетите за работата си — рече синът му. После седна срещу него и се облегна с две ръце на бюрото. Очите на Деймън изглеждаха също толкова уморени, колкото се чувстваше и Анджело. — Тази сутрин изпратих петима мъже за Пренастройка.
— Петима души не е трагедия — отвърна отегчено старият Константин. — На главата ми виси лотарийна програма, с която компютърът да избере кой да остане на станцията. Поредната буря на Тамдолу отново наводни мелницата, след като от базата едва бяха намерили жертвите от последния порой. Имам работа с кораби, които се разшаваха, щом суматохата поотмина, един току-що се измъкна, други два се готвят да отлетят утре. Ако се носи слух, че Мазиан е избрал Пел за убежище, какво ще правят останалите станции? Какво ще стане, ако там се паникьосат и тръгнат насам с претъпкани кораби? Откъде да знаем дали в момента някой там не продава на по-изплашените билети за подобни полети? Жизнеосигуряващите ни системи не могат да поемат по-голямо натоварване. — Той посочи вяло към камара от документи. — Ще военизираме тези товарни кораби, които можем, като използваме доста силно финансово притискане.
— Да стрелят по конвои с бежанци?
— Ако пристигнат кораби, с които не можем да се справим — да. Бих искал да поговоря по някое време с Елена днес; тя ще бъде натоварена да предприеме първите стъпки към търгарите. Сега не мога да изпитам съчувствие към петима метежници. Прости ми.
Гласът му трепна. Деймън се пресегна през бюрото и хвана ръката на баща си, стисна я, после я пусна.
— Емилио има ли нужда от помощ долу в базата?
— Казва, че не. Мелницата е в окаяно състояние. Кал навсякъде.
— Всичките ли са намерени мъртви?
Анджело кимна.
— През миналата нощ. Бенет Джейсинт и Тай Браун; Уес Кайл вчера по обед — толкова време им е трябвало, за да претърсят бреговете и тръстиките. Емилио и Милико твърдят, че въпреки всичко хората не били деморализирани. Тамдолците строят диги. Безпокояли се да не бъдат заместени от хора; наредих да пуснат повече от тях в базата и разреших някои от обучените да дойдат в екипите за поддръжка тук: тяхната жизнеосигуряваща система работи добре и по този начин освобождаваме техници, които можем да пренасочим. Изпращам долу всеки човек доброволец, дори квалифицирани служители от доковете; те могат да се заемат със строежите на планетата. Други могат да се научат. Настъпва нова епоха. По-тежка. — Стисна устни и пое дълбоко въздух. — Мислили ли сте си с Елена за Земята?
— Моля?
— Ти, брат ти, Елена и Милико — ще си помислите върху това, нали?
— Не — отвърна Деймън. — Да се измъкнем оттук и да избягаме? Натам ли смяташ, че вървят нещата?
— Прецени шансовете, Деймън. Не получихме помощ от Земята, само наблюдатели. Те мислят как да намалят загубите си, а не да ни изпратят подкрепления или кораби. Не. Просто пропадаме все повече и повече. Мазиан не може да удържа вечно фронта. Корабостроителницата на Маринър ни бе изключително необходима. Скоро идва ред на Викинг и на всичко останало, към което Съюзът протегне ръка. Съюзът иска да отреже снабдяването на Флотата; Земята вече го направи. Не ни е останало нищо друго освен да бягаме.
— Старите звезди… знаеш ли, че се говори да се отвори отново някоя от онези станции…
— Мечти. Няма да имаме никакъв шанс. Ако Флотата изчезне, Съюзът бързо ще ги вземе на мерник, също както и нас. И егоистично, съвсем егоистично бих искал да знам, че децата ми са се спасили оттук.
Лицето на Деймън силно пребледня.
— Не. В никакъв случай.
— Не бъди толкова благороден. Предпочитам сигурността ви вместо вашата помощ. За рода Константин идват лоши години. Ако бъдем пленени, това означава Пренастройка. Безпокоиш се заради твоите криминални престъпници; помисли за себе си и за Елена. Такава е тактиката на Съюза — служители марионетки, родени в лабораториите хора, с които да се насели светът. Съюзистите ще преорат Тамдолу и ще започнат да строят. Бог да е на помощ на тамдолците. Бих сътрудничил на съюзистите — сигурно и ти, — за да предпазим Пел от най-лошата участ; но това няма да е толкова лесно. Не ми се иска да те видя в ръцете им. Ние ще сме на прицел. И не за пръв път — прекарал съм целия си живот в ролята на мишена. Навярно няма да е нескромно, ако извърша една егоистична постъпка — да спася синовете си.
— Какво каза Емилио?
— Все още обсъждаме въпроса.
— Отказал ти е. Е, и аз отказвам.
— Майка ти иска да говори с теб.
— И нея ли ще отпратиш?
Баща му се намръщи.
— Ясно ти е, че е невъзможно.
— Да, знам го. Затова няма да тръгна и не мисля, че Емилио би се съгласил. Ще му пожелая всичко най-добро, ако го направи, но аз оставам.
— Което значи, че нищо не разбираш — отсече Анджело. — Но за туй ще разговаряме по-късно.
— Надали — заяви синът му. — Ако ние се измъкнем, тук ще настъпи паника. Даваш си сметка за това.
Наистина беше така, старият Константин го знаеше.
— Не — повтори Деймън и сложи ръка върху бащината. Изправи се и излезе.
Анджело остана загледан в стената, към портретите върху лавицата, поредица от триизмерни фотографии — Алисия преди злополуката й; той заедно с младата Алисия; низ от образи на Деймън и Емилио от деца до зрели мъже, със снахи и надежди за внуци. Съзерцаваше всички тези фигури, пресъздаващи най-различни възрасти и си помисли, че отсега нататък добрите дни щяха да са по-малко.
От една страна бе ядосан на синовете си, от друга се гордееше с тях. Той ги бе възпитал такива, каквито бяха.
„Емилио — започна да пише обръщайки се мислено към редицата от образи и към сина си на Тамдолу, — приеми сърдечни поздрави от брат си. Прати ми всички обучени тамдолци, които можеш да отделиш. Изпращам ти хиляда доброволци от станцията; започни със строежа на новата база; ако трябва, нека да пренесат на гръб оборудването. Обърни се за помощ към тамдолците, изтъргувай от тях местни хранителни продукти. С любов.“
И бележка до службата за сигурност: „Отделете тези, които със сигурност не са агресивни. Ще ги прехвърлим на Тамдолу като доброволци.“
Даде си сметка, още докато го правеше, до какво щеше да доведе това: най-лошите щяха да останат на станцията, близо до сърцето и мозъка на Пел. Закарайте престъпниците на Тамдолу и ги дръжте здраво под контрол, продължаваха да настояват някои. Но заради деликатните споразумения с туземците, от известно уважение към техниците, които бяха убедили да слязат долу в калта при примитивни условия не биваше да превръщат базата в наказателна колония. Там бе животът. Планетата бе тялото на Пел и Анджело отказваше да го нарани, да разруши всички мечти, които хранеха за бъдещето.
Имаше и мрачни моменти, когато мислеше да инсценира авария, при която цялата И-зона да се разхерметизира. Не можеше да сподели тази идея, решение на луд — да убие хиляди невинни заедно с нежеланите, да приема кораб след кораб бежанци и да организира поредица от нещастни случаи, за да смъкне бремето от Пел, да запази станцията такава, каквато бе. Деймън бе изгубил съня си заради петима души. Анджело бе започнал да си представя много по-големи ужаси.
Също и по тази причина искаше синовете му да напуснат Пел. Понякога смяташе, че действително би бил в състояние да приложи мерките, искани от някои съветници, но му пречи собствената му слабост, че излагаше на риск доброто и здравото, за да спаси една мръсна паплач, от която всекидневно идваха донесения за изнасилвания и убийства.
После разсъди какъв би бил резултатът и какъв живот ги очакваше всички тях, ако въведяха полицейски режим на Пел, и с пълното си убеждение се отказа от тази мисъл.
— Сър — включи се глас, от чийто остър тон се разбираше, че идва от диспечерския отдел на главния сектор. — Сър, в системата навлязоха кораби.
— Дай ми картина — нареди той и преглътна тежко, когато схемата се появи на екрана му. — Кои са?
— Кръстосвачът е „Атлантик“ — отвърна гласът от главния сектор. — Водят конвой от осем кораба, сър. Искат да влязат в док. Предупреждават, че положението на борда е критично.
— Получават отказ — рече Анджело. — Не и преди да се споразумеем. — Не можеха да поемат толкова много бежанци, просто нямаше как; не биваше да допуснат повторение на случая с Малори. Сърцето му заби лудо, болезнено. — Свържете ме с Крешов от „Атлантик“. Дайте ми комвръзка.
От другата страна отказваха да се обадят. Бойният кораб можеше да предприеме каквото си поиска. И не можеха да направят нищо, за да му попречат.
Конвоят се приближаваше, мълчалив, заплашителен с товара, който носеше, и Анджело посегна към бутона да вдигне по тревога службата за сигурност.
3
Дъждът продължаваше да вали, гръмотевиците утихнаха. Сключила ръце около коленете си, с потънали в тинята боси крака, Дам-уца-пайтан наблюдаваше как хората идват и си отиват, докато водата бавно се стичаше по козината й. Много от нещата, които вършеха хората, бяха безсмислени; много от нещата, които правеха хората, бяха без видима полза, освен може би за боговете, хората навярно бяха луди; но гробовете — хайза разбираха тези тъжни ритуали. Хайза разбираха сълзите, проливани зад маските. Тя продължаваше да ги гледа, полюшвайки се леко, докато и последните хора не изчезнаха, а след тях останаха само кал и дъжд на мястото, където те полагаха своите мъртъвци.
Веднага след това тя се изправи и отиде сред цилиндрите и гробовете, като босите — крака шляпаха в калта. Бяха покрили с пръст Бенет Джейсинт и другите двама. Дъждът бе превърнал местността в голямо езеро, но тя бе наблюдавала; не разбираше нищо от знаците, които хората поставяха за свои ориентири, обаче познаваше един от тях.
В ръка държеше дълга пръчка, която бе приготвил Стария. Вървеше гола под дъжда, ако не се смятат мънистата и кожичките, които носеше на наниз около врата си. Спря над гроба, хвана пръчката с две ръце и я заби дълбоко в меката тиня. Нагласи я така, че изображението на лице на дух да гледа доколкото е възможно нагоре, и окачи по пръта мънистата и кожичките, като ги подреди внимателно въпреки изливащия се дъжд.
Чуха се стъпки в локвите край нея, съскането на човешко дишане. Тя се извърна и отскочи встрани, ужасена, че човек бе изненадал ушите й, после погледна към лицето с дихателна маска.
— Какво правиш? — запита мъжът.
Дам-уца-пайтан се изправи, изтри калните си ръце в бедрата. Смущаваше се, че е гола, защото това дразнеше хората. Не можеше да обясни на човека с какво се занимава. Мъжът погледна към пръчката с лице на дух в горния — край, към даровете на гроба, после пак към нея. Не изглеждаше толкова ядосан, колкото бе сметнала по гласа му.
— Бенет ли? — попита я той.
Тя поклати утвърдително глава, все още вцепенена. Сълзи изпълниха очите й, като чу името, но дъждът ги отми. Изпитваше също и гняв, че бе умрял Бенет, а не някой друг.
— Аз съм Емилио Константин — рече мъжът и тя веднага изправи рамене, отпусна се след напрягането в готовност за бой или за бягство. — Благодаря ти от името на Бенет Джейсинт; той би ти благодарил.
— Константин-мъж — коренно промени тя държането си и докосна този много висок човек от висок род. — Обича Бенет-мъж, всички обича Бенет-мъж. Добър мъж. Казва той приятел. Всички тамдолци тъгува.
Той постави ръка на рамото й, този висок Константин-мъж, а тя го прегърна и положи глава върху гърдите му, притисна се гордо към мокрите, неприятни на допир жълти дрехи.
— Добър Бенет ядосва Лукас. Добър приятел на тамдолци. Много лошо той мъртъв. Много, много лошо, Константин-мъж.
— Знам — каза той. — Чух какво е било тук.
— Константин-мъж добър приятел — тя вдигна лице при докосването му, погледна без уплаха в странната маска, която го правеше да изглежда доста страшен. — Обича добър мъже. Тамдолци работи много, работи много, много за Константин. Дава теб подаръци. Не си отива вече.
Тамдолката говореше сериозно. Туземците имаха опит с такива като Лукас. В целия лагер се говореше, че трябва да работят старателно за Константин, защото най-добрите хора винаги са били от този род, носели са повече дарове, отколкото са могли да им дадат хайза.
— Как ти е името? — попита Емилио, като погали бузата й. — Как те наричат?
Изведнъж тя се усмихна, стоплена от неговата любезност, поглади лъскавата си, измокрена козина, което бе израз на суетата й.
— Хора ме наричат Сатина — отвърна тя и се засмя, защото нейното истинско име принадлежеше само на нея, само на хайза, но Бенет й бе дал заради нейната суетност името Сатина и голямо парче червен плат, което тя бе носила, докато съвсем се прокъса, и което все още пазеше сред даровете си за духовете.
— Ще повървиш ли с мен натам? — каза той, като посочи към човешкия лагер. — Искам да поговоря с теб.
Изкушаваше се, защото поканата означаваше благосклонност. После тъжно си спомни за дълга си и се отдръпна, скръсти ръце, обезсърчена от загубата на тази любов.
— Аз остана — рече тя.
— С Бенет.
— Помага негов дух гледа небето — заяви Сатина, показвайки пръчката на духа, обяснявайки нещо, за което хайза не приказват. — Гледа негов дом.
— Ела утре — предложи Емилио. — Трябва да говоря с хайза.
Тя вдигна глава и го погледна удивено. Малко хора ги наричаха с истинското им име. Необичайно бе да го чуе.
— Доведе други?
— Всички вождове, ако пожелаят да дойдат. Имаме нужда от хайза Тамгоре, сръчни майстори, добра работа. Искаме размяна с Тамдолу, място за повече хора.
Сатина вдигна ръка към хълмовете и към равнината, която нямаше край.
— Има място.
— Но вождовете трябва да кажат „Да“.
Тамдолката се засмя.
— Казва духове. Сатина-аз дава това на Константин-мъж. Всичко наш. Аз дава, ти взема. Всичко размяна, много добър вещи, всички щастлив.
— Ела утре — рече той и си тръгна, висока странна фигура сред косо биещите капки.
Сатина-Дам-уца-пайтан приклекна, излагайки превития си гръб под ударите на дъжда, и се загледа в гроба, върху който се образуваха локви.
Почака. Накрая дойдоха и други, не толкова свикнали с човешко присъствие. Далут-хос-ме бе един от онези, които не споделяха оптимизма — по отношение на хората; но дори и той бе обичал Бенет.
Имаше хора и хора. Хайза бяха разбрали поне това.
Тя се облегна на Далут-хос-ме — Блясък-на-слънце-през-облаци — във вечерния мрак на дългото им бдение и този жест го зарадва. Той бе започнал да оставя подаръци пред рогозката — с надежда за пролетта.
— Те имат нужда от хайза Тамгоре — съобщи тя. — Искам да видя Тамгоре. Искам го.
Винаги го бе искала, още от времето, когато бе чула Бенет да говори за това място. От него идваха хора като Константин (и като Лукас, но тя отхвърли тази мисъл). Представяше си го светло и пълно с дарове и хубави вещи, след като всички кораби, долитащи от там, им донасяха стоки и добри идеи. Бенет им бе разказал за този огромен метален свят, протегнал ръце към Слънцето, за да пие от силата му, където пристигаха и се отправяха на път подобни на великани кораби с по-големи размери, отколкото могат да си представят.
Всички неща отиваха към туй място или идваха от него; сега Бенет си бе отишъл от този свят, отбелязвайки Момент в живота й под Слънцето. Пътешествието, което Сатина искаше да предприеме, за да почете Момента, бе един вид поклонение като посещението при образите на равнината, за да преспи една нощ в сянката им. Подходящо бе да го нарече поклонение. А Моментът бе свързан с Бенет, който бе дошъл именно оттам.
— Защо ми го казваш? — попита Далут-хос-ме.
— Моята пролет ще е на Тамгоре.
Той се премести по-близо. Можеше да усети колко е горещ. Ръката му я обгърна.
— Ще отида — рече той.
Беше жестоко — тя изпитваше желание да предприеме първото си пътуване, докато неговото желание бе за нея, и то щеше да нарасне, когато сивата зима отминеше и започнеха да мислят за пролетта, за топлите ветрове и разкъсването на облаците. И Бенет, изстинал в земята, би се засмял със странния си човешки смях и би им пожелал да са щастливи.
Защото хайза винаги се отправяха да скитат през пролетта и при свиване на гнездо.
4
Пел: пето ниво на синия сектор: 28.5.52 г.
Отново замразена вечеря. И двамата се бяха прибрали твърде късно, смазани от напрежението на деня — нови бежанци, още по-голям хаос. Деймън се нахрани, вдигна поглед, осъзнавайки най-накрая, че се е затворил в собственото си мълчание, видя, че Елена е потънала в своето — нещо, което напоследък им бе станало навик. Разтревожи се, като си помисли за това, и се пресегна през масата да сложи ръка върху нейната. Тя обърна ръката си с дланта нагоре и я сви, за да я преплете с неговата. Изглеждаше уморена колкото него. Беше се трудила до късно, и то не само днес. Работата бе един вид лекарство, за да не мисли. Нито веднъж не спомена „Естел“. Изобщо не говореше много. Навярно толкова бе претрупана с работа, предположи Деймън, че имаше твърде малко за разправяне.
— Днес видях Тали — поде той с дрезгав глас, опитвайки се да запълни тишината, да я разсее, независимо колко тъжна бе историята. — Изглеждаше… спокоен. Не изпитваше болка. Никаква болка.
Ръката й стисна неговата.
— Значи си му сторил добро в крайна сметка, така ли?
— Не знам. Надали има начин да го разберем.
— Той го пожела.
— Той го пожела — повтори Деймън.
— Ти направи всичко, което бе по силите ти, за да си сигурен. Това е единственото, което можеше да сториш.
— Обичам те.
Елена се усмихна. Устните й обаче затрепериха и не успяха да запазят усмивката.
— Скъпа?
Тя издърпа ръката си.
— Смяташ ли, че ще задържим Пел?
— Страхуваш се, че няма да успеем ли?
— Страх ме е, че ти не вярваш в успеха.
— Какво те кара да мислиш така?
— Нещата, които не желаеш да обсъждаш с мен.
— Не ми задавай гатанки. Не съм добър в тях, и никога не съм бил.
— Искам дете. Вече не съм в профилактика. Но ти си, изглежда.
Лицето му пламна. За част от секундата му хрумна да излъже.
— Да, така е. Не мислех, че е дошло време да говорим по въпроса. Още не.
Тя стисна здраво устни, смутена.
— Не знам какво искаш — рече той. — Просто не знам. Ако Елена Куен иска бебе, добре. Кажи. Няма проблеми. Всичко е наред. Но се надявах, че ще е по причини, които са ми известни.
— Не те разбирам какво имаш предвид.
— Мислила си много. Наблюдавах те. Но ти не споделяш нищо. Какво желаеш? Какво искаш да направя? Да забременееш от мен и да те пусна да си вървиш ли? Бих ти помогнал, ако знаех как.
— Не искам да се караме. Не искам да се караме. Казах ти какво искам.
— Защо?
— Не искам да чакам повече — вдигна тя рамене и сви вежди. За пръв път от дни насам Деймън имаше чувството, че е уловил погледа й. Че виждаше в него Елена такава, каквато бе. Някак си блага. — Виждам, че се безпокоиш — добави тя.
— Знам, че понякога не чувам всичко, което казваш.
— На кораба проблемът си е лично мой дали искам дете или не. В някои отношения чувстваш корабното семейство особено близко, в други е особено отчуждено. Колкото до връзката ти с твоето семейство, мога да я разбера. И я уважавам.
— Това е и твой дом.
По устните — се изписа съвсем лека усмивка, навярно подканваща.
— Така че какво ще кажеш по въпроса?
Службата за станционно планиране отправяше бедствени предупреждения, съветваше за противното, умоляваше за противното. Причината не бе само в създаването на И-зоната. Имаше война, която се приближаваше. Всички правила се отнасяха най-напред за Константин.
Деймън просто кимна.
— Е, няма да чакаме повече.
Сякаш се вдигна някаква сянка. Призракът на „Естел“ напусна малкия апартамент, даден им на пето синьо ниво, който не побираше мебелите им, където нищо не бе наред. Изведнъж жилището се превърна в дом — холът с чиниите, пъхнати в гардеробите, и дневната, която бе спалня през нощта, с кашони, струпани в ъгъла, плетени тамдолски кошници, неща, които трябваше да отидат в шкафовете оттатък.
Лежаха на леглото, което бе диван през деня. И Елена приказваше, сгушила се в прегръдката му, говореше за пръв път от седмици, до късно през нощта — поток от спомени, които никога не бе споделяла с него за цялото време, откакто бяха заедно.
Той се опитваше да проумее какво бе изгубила с „Естел“ — нейния кораб, както продължаваше да го нарича. Братство, роднинство. Търгарски нрави, както ги определяха станцистите; но Деймън не можеше да си представи Елена сред останалите груби търгари, слезли от кораба на доковете да погуляят и да преспят с първия срещнат, който пожелае. Изобщо не можеше да го повярва.
— Повярвай го — каза тя, като дъхът — докосваше рамото му. — Така живеем. А ти какво искаш? Кръстосване помежду ни? Та тези на кораба ми бяха братовчеди.
— Ти беше различна — настоя Деймън. Спомни си я такава, каквато я видя първия път, когато дойде в офиса му заради проблемите на неин братовчед — бе много по-спокойна от останалите. Разговор, нова среща, и още една; второ пътуване… и отново на Пел. Никога не бе обикаляла баровете с братовчедите си, не се шляеше по типичния за търгарите начин; бе дошла при него, прекарала бе дните си на станцията с Деймън. Търгарите рядко се женеха. Но Елена го направи.
— Не — рече тя. — Ти бе различен.
— Нима би родила чие да е дете? — Мисълта го обезпокои. Не бе питал Елена за някои неща, защото смяташе, че ги знае. А и тя никога не бе говорила така. Със закъснение той започна да преосмисля всичко, което предполагаше, че разбира; почувства се засегнат и се опита да се отърси от туй усещане. Тя бе Елена — съществото, в което той все още вярваше, на което се доверяваше.
— Че как иначе ще се раждат деца? — попита тя, като в думите й имаше странна, ясна логика. — Ние ги обичаме, не вярваш ли? Те принадлежат на целия кораб. Само че сега вече ги няма. — Елена засегна тази тема ненадейно. Той усети как напрежението спадна във въздишка на рамото му. — Всички са мъртви.
— Наричаше Елт Куен твой баща и Тая Джеймс твоя майка. Наистина ли бяха такива?
— Аз съм негова дъщеря. Майка ми беше сигурна. — И след малко добави: — Тя напусна станцията си, за да бъде с него. Малцина го правят.
Никога не бе искала това от него. Досега подобна мисъл не му бе хрумвала, не се бе оформяла тъй ясно в съзнанието му. Да поиска от един Константин да напусне Пел — запита се дали би го направил и се почувства ужасно неудобно. „Бих го сторил — настояваше пред себе си. — Може би щях да го сторя.“
— Не е лесно — призна на глас. — На теб ти беше трудно.
Тя кимна, Деймън усети движението — върху ръката си.
— Съжаляваш ли, Елена?
Жената поклати леко глава.
— Късно е да говорим за такива неща — рече той. — Съжалявам, че не сме го направили по-рано. Иска ми се да се бяхме познавали по-добре, за да си споделяме. Толкова много неща не сме знаели.
— Притеснен ли си?
Деймън я притисна до себе си, целуна я през було от косите й, после ги отмести на страна. За момент помисли да отвърне „Не“, после реши да не казва нищо.
— Познаваш Пел. Даваш ли си сметка, че никога не съм стъпвал на кораб, по-голям от совалка? Че никога не съм напускал тази станция? Не знам как да гледам на някои неща, нито дори как да формулирам въпроса. Разбираш ли ме?
— И аз не знам как да те питам за някои неща.
— Какво би искала да попиташ?
— Вече го направих.
— Не съм наясно как да отговаря — с да или не. Елена, не знам дали бих могъл да напусна Пел. Обичам те, но не съм сигурен дали бих могъл да го сторя след толкова кратко време. И това ме измъчва, сякаш сега разбирам нещо, което никога по-рано не ми е хрумвало… че всичките ми планове винаги са се въртели единствено около мисълта, как да те направя щастлива на Пел…
— За мен бе по-приемливо да остана за известно време… отколкото за един Константин да скъса с корените си на Пел. Малка пауза между пътуванията, каквато често си позволяваме. Само че никога не бях допускала загубата на „Естел“. Както и ти никога не си предвиждал това, което сега става тук. И ти ми отговори.
— Как ти отговорих?
— Като ми каза какво те тормози.
Беше озадачен. „Каквато често си позволяваме.“ Това го стресна. Но тя продължи да говори, притиснала се до него, не само за неща — за дълбоки чувства; за начина, по който преминава детството на един търгар; за първото й стъпване на станция на дванайсетгодишна възраст и за уплахата й от груби станцисти, уверени, че всеки търгар е лесно достъпен. Как неин братовчед бе умрял преди години на Маринър, намушкан с нож в свада със станционист, без дори да разбере ревността, заради която бе убит.
Така узна още нещо невероятно — че от загубата на кораба й бе пострадала гордостта на Елена. Гордост — това понятие го смути, така че известно време той лежа, зареял поглед в тъмнината, разсъждавайки върху него.
Името — един вид собственост като самия кораб — бе посрамено. Някой го бе унижил, и то твърде анонимно, та нямаше конкретен враг, срещу който тя да защити отново честта му. Внезапно Деймън си припомни Малори, жестоката арогантност на хората от елита, на привилегированата аристокрация. Затворени светове, със собствени закони, където едновременно никой нямаше собственост и всеки я притежаваше: кораба и всички, принадлежащи към него. Търгари, които биха плюли в лицето на управителя на доковете, отстъпваха с мърморене, когато го заповядаше някой като Малори или Куен. Елена изпитваше мъка от загубата на „Естел“. Това бе нормално. Но също и срам — че не е била там, когато е трябвало. Че на Пел я бяха настанили в офис на доковете, където можеше да използва репутацията на рода Куен; но зад гърба й сега нямаше нищо, нищо, освен гола репутация, защото Елена не бе била там, за да я заслужи. Мъртво име. Мъртъв кораб. Навярно усещаше, че други търгари я съжаляват. Това би й причинило най-голямата горчивина.
Тя бе поискала от него едно-единствено нещо. Той бе увъртал, без да го обсъди. Без да разбира.
— Първото дете — промълви Деймън, извръщайки глава за да я погледне — ще носи името Куен. Чуваш ли ме, Елена? На Пел има достатъчно от рода Константин. Баща ми може да се нацупи, но ще разбере. Майка ми също. Мисля, че е важно да бъде така.
Тя започна да плаче тъй неудържимо, както никога не бе плакала пред него. Притисна се към тялото му и остана в прегръдките му до сутринта.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Станция Викинг: 5.6.52 г.
Отпред се виждаше Викинг, блеснала в светлината на неспокойна звезда. Мини, заводи за преработване на металите и минералите — те я издържаха. Застанал на мостика на товарния кораб, Сигъст Ейръс наблюдаваше отвисоко изображенията по екраните.
Нещо не бе наред. Мостикът жужеше от тревога, предавана от една контролна станция към друга, забелязваха се навъсени лица и уплашени погледи. Ейръс се извърна към тримата си спътници. Те също го бяха доловили и стояха напрегнати, като се опитваха да не се пречкат на офицерите.
Едновременно с тях пристигаше и друг кораб. Ейръс разбираше достатъчно, за да го схване. Новодошлият продължи да се носи напред, докато не стана видим на екрана, а не се допускаше полет на два кораба толкова близо един до друг, не и на такова малко разстояние от станцията. Беше огромен, с много крила.
— Той е съвсем до нас — рече пратеникът Марш.
Корабът се приближи още повече и търгарският капитан стана от мястото си и дойде при тях.
— Имаме проблем — обяви той. — Ще ни придружават по пътя. Не разпознавам кораба, който ни ескортира. Военен е. Честно казано, мисля, че вече не сме на територия на Компанията.
— Какво ще направите, ще се отскубнете и ще бягате ли? — попита Ейръс.
— Не. Ако дадете подобна заповед, ние няма да я изпълним. Не разбирате как стоят нещата. Космосът е широк. Понякога корабите се озовават в изненадващи ситуации. Тук се е случило нещо. Ние налетяхме на него. Изпращам постоянно сигнал, че няма да открием огън. Ще влезем мирно в док на станцията. И ако имаме късмет, ще ни пуснат да си вървим.
— Смятате, че тук е Съюзът.
— Няма други освен нас и тях, сър.
— Ами нашето положение?
— Доста неприятно, сър. Но такъв бе рискът, който поехте. Не виждам някакъв шанс да не бъдете арестувани. Никакъв, сър. Съжалявам.
Марш се опита да протестира. Ейръс вдигна ръка.
— Недей. Бих предложил да отидем да пийнем по нещо в главната зала и просто да изчакаме. Ще поговорим за това.
Оръжията винаги изнервяха Ейръс. Докато младежи с пушки го съпровождаха през док, който много приличаше на тези на Пел, а после бе натъпкан в един асансьор със същите тези твърде еднакви революционери, той почувства, че някак си не му достига въздух и се обезпокои за спътниците си, които останаха под охрана край гнездото на кораба. Всички войници, които бе видял на платформата, бяха като излезли от конвейер — в зелени униформени комбинезони, зелено море поглъщащо малкото цивилни върху онзи док. Навсякъде оръжия. И празнота по извиващата се нагоре редица от по-далечните докове, опустели платформи. Станцистите бяха доста по-малко отколкото на Пел, въпреки, че всички докове на станцията Викинг бяха пълни с товарни кораби. Хванати в капан, помисли си Ейръс. Към търгарите навярно се отнасяха относително любезно — войниците, качили се на борда след пристигането им, бяха хладно учтиви, — но можеше да се обзаложи, че корабът нямаше да излети отново.
Не само този, който ги докара тук, никой и от останалите кораби наоколо нямаше да излети.
Асансьорът спря на някое от горните нива.
— Излизай — нареди младият капитан и с движение на дулото му посочи да тръгне по левия коридор.
Офицерът надали беше на повече от осемнайсет. Всички тези късо подстригани мъже и жени изглеждаха на еднаква възраст. Минаха пред и зад Ейръс — много повече пазачи, отколкото имаше нужда за човек на неговите години и в неговото здравословно състояние. Коридорът бе изпълнен с още като тях, всичките с пушки, вдигнати на еднаква височина. Всички изглеждаха на около осемнайсет, всички бяха късо подстригани, всички му се струваха привлекателни. Именно това грабна вниманието му. Войниците до един бяха някак си младолики и миловидни сякаш красотата бе мъртва, сякаш вече нямаше разлика между по-грозноватите и по-хубавите. В техните редици всеки белег, всеки физически недостатък би изпъквал като нещо странно. Независимо дали бяха мъже или жени, ръстът на всички бе почти еднакъв, всички си приличаха, макар да имаха различни черти на лицето и оттенъци на кожата и косата. Като манекени. Ейръс си спомни покритите с белези войници и сивокосия капитан на „Норвегия“, лошия вид на облеклото им, държанието им — като че ли не знаеха какво е дисциплина. Мръсотия. Следи от рани. Напреднала възраст. Тук нямаше нищо подобно. Нямаше такива несъвършенства.
Той потръпна вътрешно, усети как стомахът му се свива, докато вървеше сред тези кукли, когато влезе в един офис и по-навътре, в друга зала, и се изправи пред маса, край която седяха по-възрастни мъже и жени. Успокои се, като видя сиви коси, физически недостатъци и напълняване, изпита страхотно облекчение.
— Мистър Ейръс — представи го един манекен с пушка в ръка. — Пратеник на Компанията.
Войникът пристъпи напред, за да остави конфискуваните му лични документи на бюрото пред фигурата в средата — жена с едро телосложение и сиви коси. Тя ги разгледа и вдигна глава, присвила леко вежди.
— Мистър Ейръс, аз съм Инес Андилин — рече тя. — Бяхте неприятно изненадани, нали? Случват се такива неща. Сега ще ни смъмрите от името на Компанията, че сме задържали кораба ви, така ли? Може да го направите, ако искате.
— Не, гражданко Андилин. Наистина бяхме изненадани, но едва ли толкова неприятно. Дойдох да видя каквото мога и видях достатъчно.
— И какво видяхте, гражданино Ейръс?
— Гражданко Андилин. — Той направи няколко крачки напред, доколкото му позволиха обезпокоените изражения и внезапното помръдване на пушките. — Аз съм втори секретар на Съвета за сигурност на Земята. Спътниците ми са от най-високите ешелони на Земната компания. Нашата проверка на място показа безредие и милитаризъм в нейната Флота, които излизат извън всякакви граници на отговорност на Компанията. Смаяни сме от това, което видяхме. Ние се дистанцираме от Мазиан; не желаем да държим никакви територии, в които гражданите са решили, че предпочитат да бъдат управлявани от други; бихме искали да се освободим от бремето на подобен конфликт и неизгоден бизнес. Знаете много добре, че фактически вече притежавате тази територия. Взаимоотношенията са твърде обтегнати; не сме в състояние да наложим на жителите на Задпредела нещо, което те не желаят, а и какъв интерес бихме имали на практика да го сторим? Не възприемаме случилото се на станцията като трагедия. В действителност ние искахме да се срещнем с вас.
В съвета настъпи смущение, объркване по лицата им.
— Готови сме — продължи Ейръс с повече сила в гласа — да отстъпим официално всички спорни територии. Наистина нямаме вече никакви интереси отвъд сегашните граници. Поделението за космически операции на Компанията бе закрито след гласуване на нейния директорски съвет. Единственото, което искаме сега, е да се погрижим за нормално прекратяване на дейността ни тук — за нашето изтегляне — и установяването на твърда граница, която ще осигури и на двете страни разумен периметър на действие.
Мнозина сведоха глави. Съветниците зашептяха помежду си в съгласие или неодобрение. Дори манекените покрай стените на залата изглеждаха смутени.
— Ние представляваме само местна власт — каза накрая Андилин. — Ще имате възможност да направите предложенията си на по-високо равнище. Можете ли да усмирите хората на Мазиан и да гарантирате сигурността ни?
Ейръс пое дъх.
— Флотата на Мазиан ли? Не, ако тя е като капитаните си.
— Идвате от Пел.
— Да.
— И твърдите, че сте се срещали с капитани на Мазиан, така ли?
За момент онемя — не беше в стила му да допуска такива грешки. Нито бе свикнал с разстояния, при които информацията за една среща преди месец бе важна новина. Но търгарът, разсъди той веднага, щеше да каже всичко, което знае. Нямаше абсолютно никакъв смисъл да крие информация, даже бе опасно.
— Видях се — призна той — с капитана на „Норвегия“, някоя си Малори.
Андилин доби сериозно изражение.
— Сигни Малори. Висока и рядка чест.
— Не и за мен. Компанията се дистанцира от отговорност за „Норвегия“.
— Безредици, злоупотреба с властта; отказ да се поеме отговорността… А Пел се слави със своя ред и дисциплина. Какво се е случило там?
— Не съм ваш разузнавач.
— Обаче се дистанцирате от Мазиан и Флотата. Това е драстично действие.
— Не мога да жертвам сигурността на Пел. Тя е наша територия.
— Значи не сте готов да отстъпите всички спорни територии.
— Под спорни територии разбираме, естествено, тези оттатък Фаргон.
— Аха. И каква е цената ви, гражданино Ейръс?
— Законно предаване на властта, определени споразумения, които гарантират опазване на интересите ни.
Лицето на Андилин се отпусна в усмивка.
— Желаете мирен договор с нас. Зарязвате собствените си сили и искате да сключите мирен договор с нас.
— Разумен изход от общо затруднение. Последният достоверен доклад за положението в Задпредела е отпреди десет години. А Флотата е извън нашия контрол от много по-отдавна и отказва да ни се подчинява във война, която унищожава възможността за взаимно изгодна търговия. Ето какво ни доведе тук.
В залата се възцари мъртва тишина.
Накрая Андилин кимна, като брадичката й стана двойна.
— Мистър Ейръс, ще ви увием в памук и ще ви предадем много внимателно, много, много внимателно на Цитиана. С голямата надежда, че най-накрая някой на Земята си е възвърнал здравия разум. Последен въпрос, Малори сама ли беше на Пел?
— Не мога да отговоря.
— Значи все още не сте се дистанцирали от Флотата.
— Запазвам си тази възможност за преговорите.
Андилин сви устни.
— Не е нужно да се безпокоите, че ни предоставяте важна информация. Търгарите няма да ни откажат нищо. Ако е във вашите възможности да спрете незабавно действията на хората на Мазиан, бих ви препоръчала да го сторите. Бих ви посъветвала също да подчертаете сериозността на предложението ви, като по време на преговорите направите поне символичен опит да ги усмирите.
— Не можем да контролираме Мазиан.
— Ясно ви е, че ще загубите — рече Андилин. — Всъщност вече сте загубили и се опитвате да ни предадете нещо, което сме спечелили и да получите отплата срещу него.
— Нямаме особен интерес да продължаваме войната, независимо дали ще победим или не. Смятаме, че първоначалната ни цел бе да се убедим, че пътуването до звездите е осъществимо търговско начинание, и вие безспорно го доказвате. Разполагате с икономика, с която си заслужава да се търгува по по-различен начин отколкото досега, така че да си спестим обвързаности в Задпредела, каквито не бихме желали. Можем да се споразумеем за маршрут, за място на среща, което вашите и нашите кораби да имат еднакво право да посещават. Какво правите от вашата страна на границата, не ни засяга; управлявайте развитието на Задпредела както сметнете за добре. Ние ще изтеглим у дома някои скокови товарни кораби, за да започнем тази търговия. Ако можем да осигурим някакво възпиране на Конрад Мазиан, ще изтеглим също и неговите кораби. Говоря ви съвсем откровено. Интересите, които всеки от нас преследва, са толкова далеч едни от други, че няма разумна причина да продължаваме враждебните действия. Вие сте признати във всяко отношение като законното правителство на външните колонии. Аз съм представител, дошъл да преговаря, а при успех — временен посланик. Не го възприемаме като поражение, ако по-голямата част от колониите ви подкрепя. Даваме си сметка, че вие сте правителството в този район. Ние сме тук, за да изразим официалното ви признаване от страна на новата администрация, която пое властта у нас — ситуация, която ще обясня по-късно на висшето ви ръководство; едновременно сме готови и да започнем търговски преговори. Всички военни операции, които сме в състояние да контролираме, ще бъдат спрени. За съжаление не е по силите ни да направим друго, освен да прекратим техническата и политическата поддръжка за Флотата.
— Аз съм регионален администратор на пост, отдалечен от нашия централен директорат, но не мисля, посланик Ейръс, че той ще се поколебае да започне обсъждане на въпроса. Поне така виждам нещата като местен представител на властта. И ви поздравявам сърдечно с добре дошли.
— Бързите действия ще спасят живота на много хора.
— Наистина трябва да се побърза. Тези войници ще ви отведат на сигурно място. Спътниците ви ще се присъединят там към вас.
— Арестувани сме?
— Тъкмо обратното. Станцията е отскоро в наше владение и все още не е безопасна. Искаме да сме уверени, че няма да ви се случи нищо лошо. Увити в памук, господин посланик. Може да ходите, където поискате, но през цялото време ще ви съпровожда охрана; и най-сериозно ви съветвам да си починете. Ще отлетите веднага, щом се освободи кораб. Дори не е сигурно, че ще имате цяла нощ за сън преди заминаването ви. Съгласен ли сте, сър?
— Съгласен съм — отвърна той.
Андилин привика младия офицер и поговори с него. Военният отвърна с жест. Ейръс се сбогува, като всички около масата му кимнаха любезно, и излезе със студени тръпки по гърба.
Практичност, разсъждаваше той. Не му харесваше това, което виждаше — твърде еднаквите войници, студенината навсякъде. Съветът за сигурност на Земята не бе виждал тези неща, когато даде заповедите си и определи плановете си. Липсата на междинни станции по посока на Земята, след както бяха закрити базите на Старите звезди, трябваше да възпрепятства разпространението на войната поради невъзможност да се осигури снабдяването, но Мазиан не бе успял да предотврати пламването — из целия Задпредел. Бе влошил положението, бе засилил враждебните действия до опасна степен. Внезапно хрумналата му мисъл, че при отстъпление зад Пел силите на Мазиан могат да отворят отново станциите на Старите звезди го накара да му призлее само при представата за последствията.
Изолационистите бяха държали на своето — твърде дълго. Сега трябваше да се вземат неприятни решения — сближаване с туй нещо, наричано Съюза; споразумения, граници, бариери, политика на ограничаване на влиянието.
Ако не се удържеше фронтът, ги грозеше катастрофа — възможността самият Съюз да възстанови онези изоставени станции като удобни бази на път за Земята. На станцията Сол се строеше флота, за целта бе необходимо време и дотогава Мазиан щеше да играе ролята на мишена пред съюзистките дула. Самата Сол трябваше да поеме командването на следващата съпротива — Сол, а не безглавото чудовище, в което се бе превърнала Флотата на Компанията.
Най-вече трябваше да задържат Пел, да запазят тази само тази най-важна база.
Ейръс вървеше натам, накъдето го водеха, настани се в апартамента, който му дадоха няколко нива по-надолу, предлагащ чудесни удобства, а луксът му вдъхна сигурност. Насили се да седне и да изглежда спокоен в очакване на спътниците си, за които го бяха уверили, че ще дойдат. И те накрая дойдоха, всички заедно, разстроени от положението си. Ейръс отпрати съпровождащите ги войници, затвори вратата, плъзна поглед по ъглите на помещението в мълчаливо предупреждение да не се говори открито. Останалите — Тед Марш, Карл Бела и Рамона Диас, разбраха и не казаха нищо, а Ейръс се надяваше, че не са си отворили устата някъде другаде.
Той не се съмняваше, че екипажът на търгарския кораб докарал ги на Викинг, сега е изпаднал в голямо затруднение. Смяташе се, че търгарите могат да пресичат бойните линии, като в най-лошия случай от време на време ги пренасочваха насила не по планирания им маршрут; или понякога, ако ги спреше някой от корабите на Мазиан, им конфискуваха част от товара или пък отвеждаха мъж или жена от екипажа. Те бяха свикнали да живеят с тези рискове. И търгарите, докарали ги на Викинг, щяха да бъдат задържани, докато нещата, които бяха видели на Пел и тук, не загубеха стойността си на важна военна информация. Надяваше се за тяхно добро, че ще е така. Не можеше да направи нищо за тях.
Не спа добре тази нощ, както го бе предупредила Андилин още преди утрото на основния ден, той и спътниците му бяха вдигнати от леглата, за да се качат на кораб, който да ги отведе навътре в територията на Съюза. Започна се. Вече нямаше възможност за отстъпление.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Пел: Арестът в червения сектор: 27.6.52 г.
Той отново бе тук. Джош Тали погледна към прозореца на стаята си и видя лицето, което толкова често се появяваше зад стъклото — спомни си смътно, както напоследък си припомняше нещата, че познаваше този човек и че той бе част от всичко, което му се бе случило. Този път Тали посрещна погледа му, изпитвайки по-голямо любопитство, отколкото бе свикнал да проявява, стана от походното си легло и пристъпи трудно заради общата слабост на крайниците си, приближи се до прозореца и огледа отблизо младия мъж. Постави ръка върху стъклото, желаейки контакт, защото другите страняха от него и той живееше в бяла забрава, където всичко бе спряло, където допирът не предизвикваше никакво усещане и нищо нямаше вкус, където думите му убягваха. Рееше се сред тази белота, загубил всякаква връзка и напълно изолиран.
„Излез — казваха му лекарите. — Можеш да излезеш, когато поискаш. Светът е тук, навън. Излез, когато си готов.“
Чувстваше се като в безопасна утроба. В нея постепенно събираше сили. По-рано бе лежал на походното си легло, без да има желание дори да се помръдне, изтощен, с крайници, пълни с олово. Сега бе много, много по-силен; изпитваше подтик да стане и да разгледа този чужденец. Придобиваше отново смелост. За пръв път осъзна, че състоянието му се подобрява, и тази мисъл го окуражи още повече.
Човекът зад прозореца се раздвижи, протегна ръка, постави я точно срещу неговата върху стъклото и по изтръпналите нерви на Тали премина възбуда в очакване на допир, очакване да усети друга ръка. Вселената — доскоро недосегаема, изолирана, отдалечена — съществуваше зад пластмасовата стена, можеше да бъде пипната. Смаян бе от озарилата го мисъл. Загледа се в тъмните очи и стройното младо лице на мъжа в кафяв костюм и се запита това не бе ли той самият, сякаш бе извън утробата, ръцете им се покриваха толкова добре, докосващи и недокоснати.
Но Джош бе облечен в бяло и нямаше насреща си огледало.
Лицето също не бе неговото. Смътно си спомняше собствения образ, в паметта си виждаше момче от стара своя снимка: не можеше да възстанови облика на мъжа. Ръката, която Тали протягаше, не беше момчешка, нито тази, протегната към него независимо от волята му. Много неща му се бяха случили и той не можеше да ги проумее изцяло. Не искаше. Спомняше си страха.
Лицето зад прозореца му се усмихна леко, дружелюбно. Той отвърна също с усмивка, протегна другата си ръка, за да докосне и лицето, недостижимо зад студената пластмаса.
— Излез — обади се глас от стената.
Спомни си, че може да го направи. Поколеба се, но непознатият продължи да го подканва. Джош забеляза, че устните му се движеха в синхрон със звука, който идваше от друго място.
Предпазливо се насочи към вратата, която — както му бяха казали — винаги бе отключена.
Тя наистина се отвори пред него. Изведнъж бе изправен пред вселена без сигурност. Насреща му бе мъжът, който го бе наблюдавал през стъклото; ако докоснеше нещо, то щеше да е от студена пластмаса, и ако човекът се смръщеше, нямаше къде да се скрие.
— Джош Тали — рече младежът, — аз съм Деймън Константин. Помниш ли ме?
Константин. Името излъчваше сила. Означаваше Пел и власт. Не се сещаше какво друго се криеше зад него, освен че някога са били врагове, но вече не бяха. Всичко бе напълно изтрито, всичко бе простено. Джош Тали. Човекът го познаваше. Почувства се задължен да си спомни този Деймън Константин, обаче не можеше. Това го притесняваше.
— Как се чувстваш? — попита Деймън.
Въпросът бе труден. Опита се да отговори обобщено и не успя; изискваше се да свърже мислите си, а сега те бяха пръснати на всички страни.
— Искаш ли нещо? — запита го Константин.
— Крем — каза Джош. — Плодов. — Него обичаше най-много. Получаваше го с всяко ядене, освен със закуската; даваха му всичко, каквото поиска.
— Ами книги? Не искаш ли някакви книги?
Досега не му бяха предлагали книги.
— Да — рече той, зарадван от спомена, че много обичаше книгите. — Благодаря ви.
— Спомняш ли си за мен?
Джош поклати глава.
— Съжалявам — отвърна измъчено той. — Навярно сме се срещали, но разбирате ли, има неща, които не си спомням ясно. Предполагам, че трябва да сме се запознали, след като дойдох тук.
— Нормално е да забравяш. Казаха ми, че все повече се оправяш. Идвах няколко пъти да те видя.
— Това го помня.
— Настина ли? Когато си по-добре, искам да ми дойдеш на гости у дома. С жена ми ще се радваме да те посрещнем.
Тали се замисли над тази възможност и вселената се разшири, удвои, размножи, така че вече не бе сигурен в почвата под краката си.
— И нея ли я познавам?
— Не. Но тя знае за теб. Разправял съм й за теб. Казва, че иска да те види.
— Как се казва.
— Елена. Елена Куен.
Той повтори името с движение на устните, за да не го забрави. Търгарско име. Не бе мислил за корабите. Сега се сети за тях. Спомни си мрака и звездите. Гледаше втренчено в лицето на Деймън, за да не загуби връзката си с него, с тази точка от действителността в променливия бял свят. Ако мигнеше, можеше отново да остане сам. Можеше да се събуди в стаята си, в леглото си и да няма нищо, за което да се хване. Съзнанието му се залови с всичка сила за тази опора.
— Нали ще дойдете отново — попита той, — дори ако забравям това? Моля ви, елате и ми припомнете.
— Ще го запомниш — успокои го Константин. — Но и да забравиш, аз пак ще дойда.
Джош се разплака — напоследък плачеше лесно и често, сълзите се търкулнаха по лицето му, изразяващи просто изблик на емоциите, не мъка или радост, а само дълбоко облекчение. Прочистване.
— Добре ли си? — обезпокои се Деймън.
— Изморен съм — каза той, защото краката му се подкосяваха от стоенето и знаеше, че трябва да се върне в леглото си, преди да му се завие свят. — Ще влезете ли?
— Трябва да остана от тази страна — отговори Константин. — Ще ти изпратя обаче книги.
Вече ги бе забравил. Кимна, едновременно зарадван и смутен.
— Прибери се — рече Деймън. Джош се обърна и влезе в стаята.
Вратата се затвори. Отиде до леглото си, чувствайки се по-замаян, отколкото очакваше. Трябваше да ходи повече. Стига бе лежал, ако се движеше, щеше да се оправи по-бързо.
Деймън. Елена. Деймън. Елена.
Навън имаше свят, който стана реален за него, в който за пръв път искаше да отиде, място, към което да се стреми, когато бъде освободен от тук.
Погледна към прозореца. Беше празен. За миг на ужас и самота си помисли, че си е въобразил всичко туй, че то е било част от свят на мечти, който се оформяше сред белотата, създаден от него самия. Но Тали бе научил имена, знаеше подробности и факти, които не зависеха от него; или това се бе случило в действителност, или той се бе побъркал.
Книгите пристигнаха — четири касети, които да се използват с уредбата, и той ги притисна до гърдите си, залюля се напред-назад, като се усмихваше на себе си и се смееше, седнал с кръстосани крака върху леглото. Защото бе истина. Той бе докоснал реалността отвън и тя му бе отвърнала.
Огледа се и около себе си видя просто стая със стени, от които вече не се нуждаеше.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги