Светът на Пел

1

Основна база на Тамдолу: 2.9.52 г.

Небето бе ясно през цялата сутрин, само няколко пухкави кълбенца се бяха наредили по хоризонта на север оттатък реката. А хоризонтът бе доста далеко — за да стигнат от него до базата на Тамдолу, на облаците им трябваше обикновено ден и половина, и хората планираха да използват тази пауза, за да закърпят пътя, разяден при последния порой и откъснал ги от база четири и от всички останали лагери нататък по веригата. Надяваха се, че това е била последната зимна буря. Пъпките по дърветата се бяха издули до пукване и филизите на житните култури, притиснати от придошлата вода към кръстатите решетки в полетата, скоро щяха да искат разреждане и прехвърляне в постоянните им лехи. Основната база щеше да изсъхне първа, после идваше ред на другите надолу по реката. Днес речното ниво бе малко по-ниско според сведенията от мелницата.

Емилио изпрати с поглед гъсеничния транспортьор с доставките, който тръгна по калния път покрай реката. После закрачи по стръмната, добре утъпкана пътека към по-високите места, където бяха куполите, потънали сред хълмовете — куполите бяха станали два пъти повече от преди, без да се броят онези, прехвърлени надолу в равнината. Наоколо без никакъв синхрон бучаха компресорите — неспиращият пулс на човечеството върху Тамдолу. Помпите добавяха своето пъшкане, като изхвърляха водата, проникнала в куполите въпреки всичките им усилия да изолират подовете, още помпи работеха долу край дигите на мелницата и отсреща в полята.

Пролет. Въздухът навярно ухаеше прекрасно за туземците. Хората не усещаха много от него, докато дишаха с приглушени съскания и паузи през маските. Емилио чувстваше върху гърба си приятната топлина на слънцето и се радваше на деня. Тамдолци сновяха наоколо, изпълняваха задачите си с по-малко сръчност, отколкото с излишни движения, като предпочитаха да изприпкат десет пъти, носейки по шепа, вместо да извършат еднократен неудобен курс при пълно натоварване. Смееха се, изпускаха и малкото, което пренасяха, за да направят някоя шега при всяка възможност. Той наистина бе изненадан, че те продължаваха да работят при толкова видимото настъпване на пролетта. При първата ясна нощ те бяха държали буден целия лагер с бърборенето си, сочеха щастливи към звездното небе и говореха на звездите; при първото ясно утро бяха махали с ръце на изгряващото слънце, приветствайки с викове и пляскане светлината му — но и хората бяха прекарали този ден с приповдигнато настроение при първия ясен знак за края на зимата. Сега бе осезаемо по-топло. Женските бяха започнали да се държат самодоволно, а мъжкарите да правят лудории; доста често от гъсталака или от разпъпналите дървета по хълмовете, можеше да се чуе песента на тамдолец, който извива трели, цвърчи и свирука нежно и страстно.

Но ситуацията още не бе толкова налудничава, колкото щеше да стане, когато дърветата напълно разцъфнеха. Тогава щеше да настъпи период, през който хайза щяха да загубят всякакво желание за работа, да се впуснат в своите скитания — първо женските сами, после мъжкарите, следвайки ги послушно — към места, където хората не се натрапваха. През лятото доста от женските в третия цикъл щяха да се закръглят все повече и повече — поне дотолкова, доколкото можеха да се закръглят жилавите хайза, — за да родят през зимата, сгушили се навътре в тунелите под хълмовете, дребосъчета с дълги крайници и яркочервена бебешка козина, които щяха да се разхождат наоколо като самостоятелни индивиди през идната пролет, далеч от погледа на хората.

Емилио подмина игрите на хайза, изкачи се по застланата с трошен камък пътека до центъра за управление в купола, който се намираше най-високо на хълма. Ушите му доловиха хрущене на чакъл зад гърба му и поглеждайки назад, видя Сатина, която куцукаше по стъпките му, разперила ръце, за да пази равновесие, докато голите й нозе се набиваха върху острите камъчета, а лицето й се кривеше от болка по тази пътека, предназначена за ботушите на хората. Нейната имитация на походката му го накара да се усмихне. Тя спря и също му се усмихна, необичайно пременена с меки кожички и мъниста върху червена права рокля от изкуствен плат.

— Совалка идва, Константин-мъж.

Така беше. През този ясен ден трябваше да пристигне совалка. Беше й обещал въпреки здравия разум, въпреки правилото, че не бива да се разчита през пролетта, тя и партньорът й да изкарат един период на станцията. Ако имаше тамдолец, който наистина се бе превивал под тежки товари, това бе Сатина. Толкова отчаяно се бе опитвала да му направи впечатление — „Виж, Константин-мъж, аз работи добър.“

— Приготвила си се за път — забеляза той. Тя показа няколкото малки вързопа, пълни с кой знае какво, които бе окачила по тялото си, потупа ги и се усмихна радостно.

— Аз приготвил. — Лицето й стана тъжно и тя протегна разтворените си ръце. — Идва обича теб, Константин-мъж, теб и твой приятел.

Съпруга. Хайза така и не бяха проумели какво е съпруг и съпруга.

— Влез — покани я той.

Очите й светнаха от удоволствие. Тамдолците не бяха допускани дори в околността на главния купол. Много рядко някой от тях бе канен вътре. Емилио слезе по дървените стъпала, изтри ботушите си в рогозката, пусна Сатина да мине напред и я изчака да нагласи собствения си дихател пред лицето, преди да отвори вътрешната врата на шлюза.

Неколцината мъже, които работеха вътре, вдигнаха глави, изгледаха ги и някои се смръщиха при вида й, после се върнаха отново към задачите си. Тук се помещаваха офисите на много от техниците, като пространството бе разделено от ниски панели от плетена ракита. Ъгълчето, което той делеше с Милико, бе най-отзад, където единствената солидна стена в големия купол им позволяваше да разполагат с лично място за уединение — стаичка три на три с покрит с рогозка под, която служеше едновременно за спално помещение и офис. Той отвори вратата между шкафовете и Сатина го последва, оглеждайки се така, сякаш не можеше да възприеме и половината от това, което виждаше. „Не е привикнала към покрив над главата си — помисли си, като си представи колко огромна би била промяната за един тамдолец, изпратен внезапно на станцията. — Без ветрове, без слънце, заобиколена само от стомана, горката Сатина.“

— Виж ти — възкликна Милико, като вдигна поглед от разстланите карти върху леглото им.

— Обича теб — рече тамдолката и пристъпи съвсем уверено, прегърна Милико и опря бузата си до нейната, макар да й пречеше дихателят.

— Заминаваш ли? — попита съпругата на Константин.

— Отива твой дом — отговори Сатина. — Вижда дом на Бенет. — Тя се поколеба, скръсти стеснително ръце зад гърба си, поизправи се, гледайки ту единия, ту другия. — Обича Бенет-мъж. Вижда негов дом. Пълни очи в негов дом. Прави наши очи топъл, топъл.

Понякога в приказките на тамдолците нямаше никакъв смисъл; друг път идеите се улавяха от брътвежа им с учудваща яснота. Емилио я изгледа с известно чувство на вина, защото за цялото време, откакто контактуваха с туземците, никой от тях не се бе научил да казва повече от десетина цвърчащи тамдолски думи. Най-големи успехи бе имал Бенет.

Хайза обожаваха подаръците. Потърси нещо подходящо, забеляза на лавицата над леглото черупка, която бе намерил край реката. Взе я и я даде на Сатина, чиито тъмни очи блеснаха. Тя го прегърна и заяви:

— Обича теб.

— И аз те обичам, Сатина — отвърна й той. Обви с ръка раменете й, съпроводи я през офисите до шлюза. Тя отвори външната врата свали маската си и му се усмихна, като махна с ръка.

— Аз отива работи — каза тя.

Скоро щеше да пристигне совалката. Човек не би се трудил през деня, в който напуска работното си място. Но Сатина хукна навън, като трясна леката врата, желаейки да покаже старанието си, сякаш някой можеше да промени решението си в последния момент.

Вероятно не бе правилно да й се приписват човешки подбуди. Навярно бе израз на радост или благодарност. Тамдолците нямаха понятие от заплати; те приемаха „дарове“.

Бенет Джейсинт се бе отнасял с разбиране към тях. Те се грижеха за гроба му. Оставяха там най-хубавите черупки, кожички, създаваха онези възлести скулптури, които означаваха нещо важно за тях.

Емилио се прибра в центъра за управление, в жилището си, при Милико. Свали сакото си, остави го на закачалката върху стената, на врата му остана да виси дихателят — украшение, което носеха от обличане на дрехите сутринта до събличането им преди лягане.

— Получих прогноза за времето от станцията — информира го съпругата му. — Ще трябва да оправяме отново пътя — подир ден-два следващата буря ще ни връхлети от към морето.

Той изруга; толкова струваха надеждите за пролет. Милико му направи място сред схемите на леглото, Емилио седна и проучи зоните на поражение, които тя бе отбелязала с червено, наводнените райони, показани им от станцията — по протежението на дългите редици от кръгчета, обозначаващи лагерите, които бяха изградили край непавираните, разчистени с човешки труд пътища.

— О, ще стане и по-зле — възкликна тя, като му показа топографската карта. — Компютърът предсказва достатъчно валежи с тази буря, че да залеят отново и сините области. До самия праг на база две. Но по-голямата част от шосето би трябвало да остане над нивото на водата.

Емилио се смръщи и въздъхна леко.

— Можем само да се надяваме.

Пътят бе особено важен; полетата можеха да стоят наводнени още със седмици, без да се навреди на друго, освен на графиците им. Местните зърнени култури се развиваха във вода, зависеха от нея в първоначалната фаза на естествения си цикъл. Решетките предпазваха младите растения да не бъдат отнесени надолу по реката. Най-много страдаха съоръженията и нервите на хората.

— Тамдолците имат най-доброто решение — каза той. — Зарязват всичко през зимата, скитат, когато разцъфнат дърветата, любят се, свиват гнезда нависоко и чакат житото да узрее.

Милико се усмихна, като продължи да нанася знаци по картите.

Емилио въздъхна и след като не му обърнаха внимание извади пластмасовата табла, която му служеше за писалище. Захвана се със собствените си задачи — да преразпределя оборудването с нови приоритети. Вероятно, помисли си той, ако помолеше тамдолците и им поднесеше специални дарове, вероятно те щяха да се задържат малко повече, преди да тръгнат на пролетните си скитания. Съжаляваше, че губи Сатина и Синия зъб; двамата му бяха от голяма помощ, като убеждаваха другарите си в открит спор за неща, които техният Константин-мъж много искаше да бъдат направени. Но това имаше две страни: Сатина и Синия зъб искаха да заминат, те желаеха нещо, което зависеше от него, и беше ред да го получат, преди да настъпи пролетта и да изгубят самоконтрол.

Той разпределяше опитни работници, новообучени и хора от И-зоната във всяка от новите бази по целия път, като се стараеше да спазва такова съотношение, че да няма опасност от бунт в групите. Опитваше се да превърне изпратените тук бежанци в работници въпреки убеждението им, че са използвани, да повдигне духа им, като посочваше, че надолу по реката изпращаха по-надеждните. Докато на него му се налагаше да задържи най-лошите в основната база, в онзи огромен купол, който многократно бе разширяван и снаждан, така че името му вече не отговаряше на вида му — постройката покриваше неравномерно съседния хълм и представляваше непрестанен проблем. Техниците бяха настанени в близките няколко купола, към които се стремяха заради удобството им; те винаги се опъваха, когато трябваше да бъдат преместени при по-примитивни условия край кладенците или в новите лагери, където щяха да са насаме с гората, наводненията, бежанците и странните хайза.

Комуникациите винаги създаваха затруднения. Имаха комвръзка, но на по-отдалечените места се чувстваха самотни. Най-доброто би било да имат въздушен транспорт, но единственият малък самолет, който бяха построили преди няколко години, катастрофира на пистата по-миналата пролет — леките машини не бяха подходящи за бурите на Тамдолу. В плана им бе включено разчистване на площадка за кацане на совалките, поне за база три, но изсичането на дърветата трябваше да се съгласува с тамдолците, а темата бе деликатна. При нивото на техниката, с която разполагаха на планетата, гъсеничните транспортьори все още бяха най-ефикасното средство за придвижване — спокойни и бавни, какъвто винаги е бил и самият ритъм на живота на Тамдолу, те си пробиваха път през тиня и вода за учудване и възхищение на туземците. Нефт и зърно, дървесина и зимни зеленчуци, сушена риба, опит да се опитомят стигащите им до колената питсу, за които местните жители ходеха на лов. („Ти лош — бяха заявили тамдолците, — прави тях топъл в твой лагер и ти яде, това не хубав.“ Но неколцина от тях в база едно бяха станали пазачи на стада и те всички се бяха научили да ядат месото на домашни животни. Лукас бе наредил така и това бе един от неговите проекти, който бе сработил добре.) На планетата хората бяха добре екипирани, изхранваха себе си и станцията дори след масовото прииждане. Задачата не бе малка. Производствените предприятия горе на станцията и на Тамдолу работеха без прекъсване. Да се задоволяват сами, да изработят на място всеки един артикул, който обикновено внасяха, да изпълнят заявките не само за себе си, но и за пренатоварената станция и да заделят каквито могат запаси — всичко това бе грижа на обитателите на Тамдолу, а най-лошото бе свръхнаселението, бремето, което представляваха хората, отгледани на станции — от Пел и бежанците, които никога не бяха стъпвали на планета. Вече не можеха да разчитат на търговията, която някога бе свързвала Викинг и Маринър, Есперанс и Пан-Париж, Ръсел и Вояджър, както и други в собствен Голям кръг, за да задоволяват взаимно нуждите си. Никоя от останалите станции не би могла да продължи сама; никоя от тях не разполагаше с необходимия за целта жив свят — жив свят и хора, които да го управляват. Понастоящем в съвета се разглеждаха планове и бяха изпратени първите екипи да се започне отдавна отлагания рудодобив на самата планета, да се осигури втори източник на материали, каквито се намираха в свободно състояние в системата на Пел — просто в случай че нещата се влошат повече, отколкото някой би искал да си представи. През лятото, когато отново станеше възможно да се разговаря с тамдолците, щяха да стартират широкомащабни нови програми, които да се изпълнят по възможност през есента, когато туземците бяха в най-трудолюбивия си период, когато хладните ветрове ги караха да се замислят пак за зимата и те сякаш не спираха нито за миг да работят за хората и да пренасят мек мъх в собствените си тунели под гористите хълмове.

Тамдолу щеше да се промени. Човешкото население на планетата се бе увеличило четирикратно. Емилио съжаляваше за това, както и съпругата му. Вече бяха разчертали нови райони върху разпънатите карти на Милико — места, където никога не трябваше да стъпва човешки крак, красиви места, такива, за които знаеха, че са свещени, и други, които бяха особено важни за жизнения цикъл на хайза и други диви същества като тях.

Трябваше да блокира такива планове в съвета още в самия им зародиш, още тази година, преди да се е увеличило още повече напрежението. Да се организира защитата на неща, които трябваха да останат незасегнати. Вече усещаха натиска върху себе си. На планетата вече се забелязваха рани — пушекът на мелницата, посечените стволове на дърветата, грозните куполи и нивите, заградени по бреговете на реката и разчистени с брадва по продължението на калните пътища. Бяха искали да разкрасят нещата в процеса на изграждането им, да създадат градини, да скрият шосетата и постройките, но възможността бе пропусната.

Те нямаше да позволят — така бяха решили заедно Емилио и Милико, — нямаше да позволят да бъдат нанесени повече щети. Обичаха Тамдолу, както добрите, така и лошите страни на този свят, влудяващите хайза и яростта на бурите. Хората винаги можеха да потърсят убежище на станцията, където ги чакаха стерилните коридори и меките мебели. Но Милико и той се чувстваха добре тук; приятно им бе да се любят през нощта, докато навън дъждът потропваше по пластмасовия купол, компресорите боботеха в мрака, а някъде съвсем наблизо извиваха лудо гласове нощните създания на Тамдолу. Радваха се на променящото се час по час небе, на свиренето на вятъра в тревата и в гората около тях, смееха се на шегите на тамдолците и господстваха над цялата планета с властта си да решат всички проблеми, освен времето.

Тъгуваха по дома, липсваха им семейството и онзи различен, по-широк свят; но говореха за друго — мечтаеха дори да си построят собствен дом, в свободното си време, през идните години, когато тук щеше да е възможно да се изграждат домове. Тази надежда, която изглеждаше по-близка преди около година, когато настаняването на Тамдолу все още ставаше спокойно и лесно, преди да дойдат Малори и другите, преди И-зоната.

Сега те просто се чудеха как да оцелеят при обстоятелствата, в които живееха. Прехвърляха хора насам-натам под охрана, страхувайки се от злините, които те биха могли да направят. Създаваха нови бази на най-примитивно ниво, зле подготвени. Опитваха се да се грижат едновременно за природата и тамдолците и да се преструват, че нищо лошо не се е случило на станцията.

Емилио приключи с разпределението, излезе и го подаде на диспечера Ернст, който бе също счетоводител и компютърен специалист — всеки от тях изпълняваше по няколко длъжности. Върна се в спалнята офис и погледна Милико с нейната камара карти.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той. Смяташе да отиде следобед в мелницата, а сега се надяваше да изпие на спокойствие чаша кафе и пръв да се добере до микровълновата фурна — лукс, който бе друга привилегия на този купол, — да има време да поседи и да си почине.

— Почти свърших — каза тя.

Чу се камбана, три остри удара, които объркаха деня. Совалката пристигаше по-рано; той бе предполагал, че ще дойде вечерта. Поклати глава и рече:

— Все пак има време за обяд.

Совалката кацна, преди да са се нахранили. Всички в центъра за управление бяха разсъждавали като тях и диспечерът Ернст ръководеше нещата между хапките от сандвича си. Денят бе тежък за всички.

Емилио погълна последния залък, допи кафето си и взе сакото си. Милико обличаше нейното.

— Докарали са ни още типове от И-зоната — обади се Джим Ернст от диспечерския пулт и след малко добави достатъчно високо, че да се чуе из целия купол: — Цели двеста. Сигурно са ги натъпкали в хладилния трюм като сушени риби. Ало, совалката, какво смятате че трябва да правим с тях?

Отговорът дойде с пращене, накъсан и едва разбираем. Емилио поклати отчаяно глава и като се приближи до Джим Ернст, се надвеси над рамото му:

— Предупреди И-купола, че ще трябва да потърпят малко пренаселване, докато успеем да прехвърлим част от тях надолу по пътя.

— Повечето от И-купола са се прибрали за обяд — напомни му диспечерът.

По принцип избягваха да правят съобщения, когато бежанците се бяха събрали заедно, защото бяха склонни да изпадат в истерия.

— Предай им го — нареди той на Ернст, който съобщи информацията по интеркома.

Емилио постави дихателя си и излезе, последван от Милико.

Пристигнала бе най-голямата совалка, от която разтоварваха малкото неща, които бяха поискали да им доставят от станцията. Повечето стоки се пренасяха в обратната посока — консерви с тамдолски продукти чакаха в складовите куполи да бъдат натоварени и откарани, за да нахранят Пел.

Когато стигнаха площадката за кацане отвъд хълма, първите пътници тъкмо бяха започнали да слизат по рампата — облечени в комбинезони хора със съсипан вид, които навярно се бяха изплашили до смърт по време на полета, натъпкани в товарни трюмове, по-многобройни, отколкото бе редно и определено повече на брой, отколкото на Тамдолу можеха нормално да поемат наведнъж. Имаше няколко по-добре изглеждащи доброволци, загубили при тегленето на жребия; те се отделиха настрана. Но около совалката чакаше охрана с пушки, за да събере в една група пристигащите от И-зоната. Сред тях имаше възрастни хора и най-малко десетина деца, семейства и части от тях, ако се погледнеше формално, въобще хора, които имаха слаби шансове да оцелеят в изолационните секции на станцията. Хуманитарен трансфер. Такива хора само заемаха място и натоварваха допълнително компресорите, а според категоризацията им на тях не можеше да се поверява по-леката, но и по-отговорна работа с машини или жизненоважно оборудване. Трябваше да им бъде възложен физически труд, и то според силите им. Колкото до децата, добре, че поне нямаше твърде невръстни за работа или твърде малки, че да не разбират защо трябва да се носи маска или как да се смени спешно цилиндър на дихател.

— Толкова много беззащитни хора — каза Милико. — Баща ти какво си мисли — че тук е пансион ли?

Емилио вдигна рамене.

— Нещо по-добро от И-зоната на Тамгоре, предполагам. По-леко. Надявам се, че са ни докарали новите компресори и пластмасовите панели.

— Обзалагам се, че не са — мрачно отвърна жена му.

Откъм базата и куполите зад хълма долетяха писъци, тамдолски гласове, нищо необичайно; той погледна през рамо, без да забележи причината за виковете, и не им обърна повече внимание. Слизащите от совалката бежанци обаче се сепнаха, като чуха шума. Охраната ги подкани наново.

Писъците продължаваха. Това не беше нормално. И той, и Милико се извърнаха.

— Остани тук — рече — той — да наглеждаш работата.

Хукна по пътеката нагоре по хълма и изведнъж му се зави свят от ограничената пропускливост на дихателя. Стигна до билото, постройките изникнаха пред погледа му и пред гигантския И-купол видя нещо, което приличаше на сбиване, пръстен от тамдолци, оградил разбунено човешко множество, а през шлюза излизаха все нови и нови бежанци. Всмукна въздух и се понесе надолу колкото го държаха краката, а от редицата на тамдолците се отскубна фигура, която пък побягна насреща му с всички сили — Синия зъб на Сатина, познаваше го по червено-кафявия цвят на козината му, какъвто рядко се срещаше при по-възрастните.

— Лукас-мъж — изсъска Синия зъб, като се изравни с него, подскачайки и танцувайки от притеснение. — Лукас-мъже луд всички.

Това не се нуждаеше от превод. Беше му ясно какво става там, още щом мярна охраната — Бран Хейл и групата му от полски надзиратели. Неколцина бежанци крещяха, а пазачите бяха вдигнали пушките си. Хейл и хората му бяха хванали един младеж и му бяха дръпнали маската, така че той не можеше да си поеме дъх. Държаха губещото сили момче като заложник в редиците си под дулото на пистолет, насочили оръжия към останалите. Бежанците и заобиколилите ги тамдолци пищяха.

— Престанете! — изрева Емилио. — Разпръснете се!

Никой не му обърна внимание и той влезе сам в кръга, а Синия зъб остана отзад. Разбута мъжете с пушките и закачи неколцина, преди изведнъж да си даде сметка, че нямаше оръжие, че бе с голи ръце и самичък, и тези наоколо не бяха свидетели, а тамдолци и бежанци.

Всички отстъпиха. Той дръпна момчето от пазачите, които го държаха, и то се срина на земята; наведе се, чувствайки оголен собствения си гръб, вдигна падналия дихател и го постави върху лицето на младежа, притисна го. Някои от И-тълпата се опитаха да пристъпят напред и един от хората на Хейл стреля пред краката им.

— Престанете! — викна Емилио. Изправи се, като всеки мускул от тялото му трепереше, погледна към няколкото десетки И-работници, излезли навън, към другите, които заради блъсканицата не успяваха да си пробият път. Към десетте въоръжени мъже вдигнали пушките си. Изтръпна целият, като си помисли за бунт, за Милико оттатък хълма, за възможността да му се нахвърлят. — Назад — кресна той на И-тълпата. — Успокойте се! — И се обърна към Бран Хейл — млад, ядосан и нагъл: — Какво стана тук?

— Опита се да избяга — каза Хейл. — Маската падна в борбата. Понечи да грабне пушка.

— Лъже! — нададоха глас от И-тълпата в опит да заглушат думите на надзирателя.

— Истина е — отвърна Хейл. — Не искат повече бежанци в техния купол. Започна бой и този хулиган реши да се отскубне. Но го хванахме.

От страна на И-групата хорово запротестираха. Една жена отпред плачеше.

Емилио се огледа, едва успявайки сам да си поеме дъх. Момчето в краката му изглежда се свести, гърчеше и се кашляше. Тамдолците се скупчиха с тревога в тъмните им очи.

— Сини зъбе — рече той, — какво се случи?

Погледът на Синия зъб се спря на един от хората на Бран Хейл. И нищо повече.

— Мой очи вижда — чу се друг глас. Сатина излезе напред, като потрепна няколко пъти от уплаха. Гласът — бе висок и писклив. — Хейл блъска приятел с пушка. Блъска лош нея.

От дружината на Хейл се разнесе подсвиркване и присмех; от И-страната се разшумяха. Емилио викна за тишина. Тя не лъжеше. Познаваше тамдолците, както и Хейл. Истина беше.

— Те ли му свалиха маската?

— Свали — каза Сатина и стисна здраво уста. В очите й бе изписан страх.

— Добре — той пое дълбоко въздух и погледна право в грубото лице на Бран Хейл. — Ще е по-добре да продължим разговора в офиса ми.

— Ще говорим тук — рече Хейл. Групата му бе около него. Тук имаше преимущество. Емилио издържа на погледа му, очи в очи; това бе единственото, което можеше да направи, без оръжие и без подкрепа. — Думите на тамдолец не са доказателство — заяви нахалникът. — Няма да ме унижавате заради твърденията на туземец, мистър Константин, не, сър.

Можеше да си тръгне, да отстъпи. Навярно хората от центъра за управление и редовните работници можеха да видят какво става. Или може би бяха надзърнали от куполите си и бяха предпочели да не го забелязват. Тук можеше да се случи нещастие дори на един Константин. Дълго време властта на Тамдолу бе държана от Джон Лукас и подбраните лично от него. Можеше да си тръгне, вероятно да стигне до центъра за управление, да повика подкрепление от совалката, ако Хейл му позволеше; и до края на живота му щеше да се разправя как Емилио Константин се огъва пред заплахи.

— Съберете си багажа — каза меко той — и бъдете на совалката, когато отлети. Всичките.

— Заради казаното от една тамдолска кучка ли? — Хейл реши да не пази достойнство и се развика. Някои от пушките се бяха насочили към него.

— Напускате, защото аз така казвам — отвърна Емилио. — Качете се на тази совалка. Смяната ви тук свърши.

Забеляза напрежението на Хейл, шарещия му поглед. Някой помръдна. Гръмна пушка и падна в калта. Един от бежанците я бе избил от ръцете на надзирател. За миг изглеждаше, че ще избухне бунт.

— Махайте се! — повтори Емилио. Изведнъж съотношението на силите се промени. Пред И-тълпата застанаха млади работници начело с предводителя на собствената им банда — Уей. Хейл се огледа, прецени отново ситуацията, накрая кимна леко на сподвижниците си. Те се изнесоха. Емилио проследи с поглед самоувереното им оттегляне към общите бараки, като все още не можеше да повярва, че случаят бе приключил. Край него Синия зъб просъска продължително, а Сатина изцъка. Мускулите му още потръпваха от напрягане за боя, до който не се бе стигнало. Чу шумно изпускане на въздух, когато И-куполът спадна при излизането на останалите от него, на всичките триста бежанци, които бяха отворили насила и двете врати на шлюза. Той ги изгледа, останал сам с тях.

— Ще приемете новодошлите в купола ви — без караници и без възражения. Ще вдигнем нови постройки, ще ги направите заедно и вие, и те, възможно най-бързо. Нима искате да спят на открито? Само не ми разправяйте глупости.

— Ясно, сър — отговори след малко Уей.

Жената, която бе плакала, пристъпи напред. Константин се отдръпна и тя се наведе да помогне на зашеметеното момче, което се опитваше да се изправи; майка му, предположи той. Приближиха се и други и му помогнаха да стане. Около младежа се струпа развълнувана тълпа.

Емилио го хвана за ръката.

— Искам да дойдеш за медицински преглед — каза той. — Двама да го отведат в центъра за управление.

Хората се поколебаха. Знаеха, че би трябвало да ги съпровожда охрана. В този момент той си даде сметка, че вече нямаше пазачи. Току-що бе заповядал на службата за сигурност в основната база да напусне планетата.

— Влезте вътре — нареди той на останалите. — Погрижете се този купол да бъде приведен в нормално състояние; ще говоря с вас по-късно за това. — И докато задържаше вниманието им, продължи: — Огледайте се. Наоколо ви има цял свят, дявол да ви вземе. Помогнете ни. Обърнете се към мен, ако имате някакви оплаквания. Ще се погрижа да имате достъп до мен. Тук всички сме на тясно. Всички. Елате да видите жилището ми, ако мислите че е другояче; ще разведа някои от вас, ако не ми вярвате. Живеем така, защото строим. Помогнете ни в изграждането и тук ще стане по-добре за всички нас.

Гледаха го изплашени очи — без вяра. Бяха пристигнали на претъпкани, умиращи кораби; бяха минали през И-зоната на станцията; живееха тук в кал и препълнени помещения, движеха се под дулата на оръжия. Емилио отпусна дробовете и яда си.

— Вървете — рече той. — Не стойте тук. Вършете си работата. Направете място за новите хора.

Те се раздвижиха, момчето и още двама млади мъже се запътиха към центъра за управление, останалите се върнаха в купола си. Този път вратите се отваряха и затваряха последователно, като пускаха през шлюза група след група, докато всички се прибраха, компресорът запъшка и гънките около отпусналия се връх на купола започнаха да изчезват една по една.

Чу тихо бъбрене, усети шаване на тела. Тамдолците още стояха край него. Емилио протегна ръка и докосна Синия зъб. В отговор туземецът леко докосна неговата със загрубелите си пръсти, потрепна още няколко пъти от възбуда. От другата му страна бе Сатина — очите й бяха станали още по-тъмни и по-големи.

Отвсякъде бе заобиколен от тамдолци със същите смутени погледи. Човешките кавги и насилие им бяха чужди. Някой от тях би ударил в рядък момент на гняв, но само за да уязви някого. Никога не ги бе виждал да се карат групово, никога не бе виждал оръжия — ножовете им служеха единствено като инструменти и ловни принадлежности. Убиваха само дивеч. Какво ли си мислеха, запита се той, какво ли си представяха при подобна гледка, когато хора насочваха пушки един срещу друг?

— Ние отива Тамгоре — заяви Сатина.

— Добре — съгласи се Емилио. — Наистина ще заминете. Добре постъпихте, Сатина, ти и Синия зъб, и всички останали, хубаво беше, че дойдохте да ми кажете.

Изведнъж хайза трепнаха в израз на всеобщо успокоение, сякаш досега не са били сигурни. Тогава се сети, че бе заповядал на Хейл и хората му да вземат същата совалка — онази човешка измет все още можеше да причини неприятности.

— Ще поговоря с капитана — каза им той. — Вие и Хейл ще бъдете в различни части на кораба. Няма да имате проблеми. Обещавам ви.

— Добре-добре-добре — въздъхна Сатина и се притисна до него. Той я погали по рамото, обърна се да поеме прегръдката и на Синия зъб, потупа го по-грубата козина. Остави ги и се заизкачва към хребета на хълма, по пътеката към площадката за кацане, но се спря, като видя няколкото фигури, застанали там.

Милико. И още двама. Всички имаха пушки. Внезапно почувства облекчение, като си помисли, че все пак бе имал някой за гърба си. Съпругата му го посрещна първа и той я взе в обятията си. Спътниците — също се приближиха след малко — двама от охраната на совалката.

— Изпращам с вас някои служители — каза им той. — Уволнени са и аз ще внеса в съда обвинение срещу тях. Не бива да са въоръжени. Пращам горе и няколко тамдолци и не искам двете групи нито за миг да влизат в контакт.

— Да, сър — двамата пазачи не коментираха, не възразиха на нищо.

— Можете да се прибирате — предложи той. — Доведете насам новопристигналите, всичко е наред.

Те се върнаха към задълженията си. Милико задържа пушката, която бе взела на заем от някого, и остана до него, хванала го здраво през кръста, а той нея през раменете.

— Групичката на Хейл — обясни й той. — Изгоних я цялата.

— Така оставаме без охрана.

— Вината не бе на И-купола. Ще докладвам за случая на станцията. — Стомахът му се сви, едва сега почувства реакцията на тялото си. — Предполагам, че хората на Хейл са те забелязали на хребета. Навярно това ги е накарало да отстъпят.

— Станцията е алармирана за криза. Помислих, че сигурно е И-тълпата. Совалката изпрати съобщение до главния сектор.

— Тогава по-добре да отидем в центъра за управление и да бием отбой. — Емилио я поведе и те заслизаха по склона към купола. Краката му се подкосяваха.

— Не бях там — рече тя.

— Къде?

— На хребета. Когато стигнахме там, бяха останали само тамдолци и бежанци.

Константин изруга, учуден, че е спечелил сблъсъка с Хейл само с хладнокръвие.

— Добре, че се отървахме от Бран Хейл — каза той.

Стигнаха до коритото на потока между хълмовете, пресякоха го по моста и поеха отново нагоре към центъра за управление. Вътре лекарят преглеждаше момчето, а наблизо стояха двама техници с пистолети, наблюдавайки нервно И-хората, които го бяха довели. Емилио им даде знак, че няма нужда. Те внимателно прибраха оръжията, като не изглеждаха особено зарадвани от създалото се положение.

Пазят неутралитет, помисли си Константин. Биха застанали на страната на който и да бе победил в свадата там, навън, без да му помогнат. Не им се сърдеше, просто бе разочарован.

— Добре ли сте, сър? — попита Джим Ернст.

Той кимна, спрял се заедно с Милико край лекаря и момчето.

— Обади се на станцията — каза след малко той на диспечера. — Предай им, че проблемът е разрешен.

2

Те се сгушиха заедно в тъмното помещение, в което ги бяха пуснали хората, в големия празен търбух на кораба, където се разнасяше страховитото ехо на машините. Трябваше да носят маските си, което навярно бе първото от много бъдещи притеснения. Закачиха си коланите, както хората ги бяха предупредили, че трябва да направят, за да са в безопасност, и Сатина се притисна до Синия зъб — Далут-хос-ме, изпитвайки омраза към това място, към студа и неудобството на дихателите, а най-много се обезпокои от това, че трябваше да се вържат за сигурност. Не бе мислила, че корабите имат стени и тавани и това я изплаши. Никога не си бе представяла полета им като нещо толкова бурно, като поредица от убийствени удари и смазващи тласъци, а като свобода подобно реенето на птиците, велика и очарователна. Трепереше, опряла гръб на възглавниците, които им бяха дали хората, тресеше се и се опита да спре, усети, че и Синия зъб потръпва.

— Можем да се върнем — предложи Далут-хос-ме, тъй като не той бе избрал това пътуване.

Сатина не отвърна нищо, стисна зъби срещу желанието да се съгласи, че да, могат, че трябва да извикат хората и да им кажат, че двама много малки, много нещастни тамдолци са променили решението си.

Тогава дойде шумът на двигателите. Тя знаеше какво е това, често го бе чувала. Сега го почувства, ужас до мозъка на костите й.

— Ще видим великото Слънце — рече тя, след като вече нямаше връщане. — Ще видим дома на Бенет.

Синия зъб я притисна още по-силно.

— Бенет — повтори той името, което успокои и двамата. — Бенет Джейсинт.

— Ще видим образите на духовете от Тамгоре — каза тя.

— Ще видим Слънцето.

Усетиха силен натиск, чувство, че се движат и едновременно че нещо смазва телата им. Стискането му й причиняваше болка, но и тя се бе хванала за него не по-слабо. Хрумна й, че можеха незабелязано да бъдат смачкани от огромната сила, която хората понасяха; че навярно хората ги бяха забравили в дълбокия мрак на кораба. Но не, тамдолци заминаваха и се връщаха; хайза издържаха на тази голяма сила и летяха, и виждаха всички чудеса, които се намираха Тамгоре, разхождаха се там, където можеха да гледат надолу към звездите и да срещнат лицето на великото Слънце, да напълнят очите си с добри неща.

Всичко това ги очакваше. Сега бе пролет и както той, така и тя бяха започнали да се разгорещяват; и тя бе избрала Пътешествието, което да направи, по-дълго от всички други скитания, до място още по-горе от всички най-високи места, където да прекара първата си пролет.

Натискът спадна; продължаваха да се държат един друг и да усещат движението. Полетът беше много дълъг, бяха ги предупредили — не трябваше да се отвързват, докато не дойде човек и не им разреши. Константин им бе казал какво да правят и те без съмнение щяха да са в безопасност. Сатина го почувства с вяра, която се увеличи с отслабването на натиска, и разбра, че бяха преживели най-страшното. Движеха се по пътя. Те летяха.

Тя стисна малката черупка, която й бе дал Константин, подаръка, отбелязал този Момент за нея, освен това носеше червената рокля, която й бе особено скъпоценна, носеше — най-хубавото нещо — честта, че самият Бенет й бе дал име. Сатина усети още по-голяма сигурност заради тези неща и заради Синия зъб, към който изпитваше нарастваща привързаност, истинска обич, не само желание, породено от пролетното разгонване. Той не бе най-големият и най-красивият, но бе умен и трезвомислещ.

Не напълно. Далут-хос-ме бръкна в една от торбичките, които носеше, извади малко клонче, по което пъпките се бяха пукнали — отдръпна дихателя си, за да го помирише, после — го предложи. То им напомни за техния свят, за местността край реката и за обещания.

Сатина почувства, че я залива огнена вълна, която я накара да се изпоти въпреки студа. Беше неестествено да се намира толкова близо до него, а да й липсват свободата сред природата, просторът, поривът, който щеше да я отведе все по-далеч и по-далеч в земи, населени единствено от образи. Пътуваха по странен и различен начин, към място, където великото Слънце щеше да изглежда винаги еднакво и тя нямаше нужда да предприема нищо. Прие ухажването на Синия зъб, отначало с притеснение, после с повече лекота, защото така и трябваше. Защото нямаше нужда от закачките, които биха разигравали на повърхността на планетата, докато той останеше единственият самец, твърдо решил да я последва по пътя й. Именно той бе стигнал най-надалеч и бе тук, и всичко бе според обичая.

Движението на кораба се промени; притиснаха се един в друг от моментната уплаха, но хората ги бяха предупредили за тази промяна и те бяха чували, че по пътя могат да изпитат доста странни неща. Засмяха се и се сляха, после се пуснаха олекнали и опиянени. Възхищаваха се на разцъфналото клонче, което висеше във въздуха край тях и се придвижваше, когато ту единият, ту другият го побутваше. Сатина се протегна внимателно и го хвана във въздуха и като се засмя, го пусна отново.

— Ето къде живее Слънцето — предположи Синия зъб.

Тя се замисли, че трябваше да е така, представи си Слънцето, носещо се величествено, обгърнато в сияние, в което плуваха и те, издигайки се към Тамгоре, металния дом на хората, който им протягаше ръце. Те се сляха пак и се сливаха отново и отново в пристъпи на щастие.

След доста дълго време настъпи друга промяна, коланите ги пристегнаха леко, съвсем слабо и те усетиха, как телата им постепенно взеха отново да натежават.

— Слизаме — изрази мисълта си на глас Сатина. Продължиха обаче да кротуват, като не забравяха какво им бе казано — да чакат да дойде човек и да им съобщи, че всичко е наред.

Последваха редица удари и ужасни шумове, така че те се притиснаха, обгърнали се един друг с ръце; сега обаче подът стана стабилен. От високоговорителя над главата им се разнесоха множество човешки гласове, които даваха указания, и никой от тях не звучеше изплашено, а съвсем обикновено, припряно и невесело.

— Мисля, че всичко е наред — рече Синия зъб.

— Трябва да стоим спокойни — напомни му тя.

— Те ще ни забравят.

— Няма — отвърна Сатина, но самата тя изпитваше съмнение, мястото бе толкова тъмно и толкова самотно, само над главите им светеше мъничка лампа.

Чу се страхотно стържене на метал. Вратата, през която бяха влезли, се отвори и сега навън не се виждаха хълмове и гори, а подобен на гърло проход с ребра по стените, откъдето ги лъхна студен въздух.

По него дойде човек, облечен в кафяво и носещ ръчен високоговорител.

— Излезте — рече им той и те побързаха да се отвържат. Сатина се изправи и усети, че краката й треперят; облегна се на Синия зъб, но той се поклащаше.

Мъжът им даде подаръци, които да носят на сребърни верижки.

— Това са вашите номера — обясни им той. — Трябва винаги да ги носите. — Попита ги за имената и посочи към прохода: — Елате с мен. Ще отидем да ви регистрират.

Те го последваха надолу по ужасяващия тунел, излязоха на място, подобно на търбуха на кораба, откъдето идваха — метално и студено, но много, много грамадно. Сатина погледна нагоре и потрепери.

— Ние сме в по-голям кораб — каза тя. — Това също е кораб. — И като се обърна към човека: — Мъж, ние на Тамгоре?

— На станцията сте — отговори той.

Някаква хладнина се загнезди в сърцето на Сатина. Беше се надявала на красиви пейзажи, на топлината на Слънцето. Смъмри се да бъде търпелива, че тези неща ще дойдат, че все пак ще бъде хубаво.

3

Пел: пето ниво на синия сектор: 2.9.52 г.

Апартаментът бе изчистен, пръснатите разнообразни вещи бяха прибрани в кошници. Деймън облече сакото си, оправи яката си. Елена все още се обличаше, безпокоейки се, че талията й навярно бе леко издута. Това бе вторият костюм, който пробваше, но изглежда и в него не се харесваше. Той мина зад гърба й и като я прихвана през кръста, я притисна нежно, срещна очите й в огледалото.

— Изглеждаш прекрасно. Какво от туй, че се забелязва малко?

Тя се вгледа в образа на двамата в огледалото, сложи ръката си върху неговата.

— Струва ми се, че прилича повече на напълняване.

— Чудесно изглеждаш — каза Деймън, очаквайки усмивка. Но в отражението лицето й остана измъчено. Той продължи да я държи, защото усещаше, че тя го желае. — Наред ли е всичко? — попита той. Елена навярно бе проявила прекомерно усърдие, за да изглежда добре; беше взела специални лакомства от служебния супермаркет — изобщо се чувстваше изнервена от мисълта за тази вечер, помисли си той. Откъдето идваше и напрягането. Както и раздразнението заради дреболии. — Това, че Тали ще дойде тук, ли те безпокои?

Тя прокара бавно пръсти по неговите.

— Не мисля, че ме притеснява. Не съм уверена обаче, че знам за какво да си говорим. Никога не съм правила компания на съюзист.

Той отпусна ръцете си и я погледна в очите, когато Елена се извърна. Изтощителната подготовка — всичко бе старание, за да му угоди. Не по собствено желание. Беше се опасявал, че е така.

— Ти го предложи, попитах те дали си сигурна. Елена, ако чувстваш дори най-малкото неудобство…

— Той ти тежи на съвестта повече от три месеца. Забрави терзанията ми. Любопитна съм, не е ли естествено?

Деймън имаше известни подозрения — забелязваше нещо скрито в нейната готовност да му угоди. Дали пък не бе от благодарност? Или такъв бе начинът й да му засвидетелства, че държи на него. Спомни си дългите вечери, когато тя бе седяла замислено от едната страна на масата, той — от другата, нейното бреме бе „Естел“, неговото — хората, за чийто живот бе отговорен. Беше заговорил за Тали през онази нощ, когато впоследствие изслуша нейната изповед; а когато й се удаде възможност, Елена постъпи по типичния за нея начин. Деймън не можеше да си спомни друг път да е пренасял някой от проблемите си у дома. Така че тя се захвана с него, опита се да го разреши, колкото и да бе труден. Съюзист. Нямаше начин да разбере какво чувства тя при тези обстоятелства. А си бе мислил, че знае.

— Не прави такава физиономия — рече му тя. — Казах, че съм любопитна. Но проблемът е как да се държа с него. За какво ще си приказваме? За миналото ли? „Възможно ли е да сме срещали и по-рано, мистър Тали? В някоя престрелка навярно?“ Или може би ще се интересуваме от семействата — „А вашето как е, мистър Тали?“ Или вероятно ще коментираме болницата. „Приятен ли бе престоят ви на Пел, мистър Тали?“

— Елена…

— Ти попита.

— Съжалявам, че не съм знаел как се чувстваш заради тази среща.

— А ти как се чувстваш — честно?

— Смутен съм — призна той, като се облегна на масата. — Виж, Елена…

— Ако искаш да знаеш какво чувствам — безпокойство, просто безпокойство. Той ще дойде тук и ние ще трябва да го забавляваме, а откровено казано, не знам какво ще правим с него. — Обърна се към огледалото и подръпна талията на роклята. — Е, надявам се, че той ще се чувства добре и ще прекараме приятно вечерта.

Деймън можеше да си представи и друго — продължителни мълчания.

— Трябва да отида да го взема — рече той. — Сигурно вече чака. — И като му хрумна по-добра идея, добави: — Защо не отидем в голямата зала? Забрави за приготовленията; сред тълпата всичко може да е по-лесно, без да се налага да играем ролята на домакини.

Очите й светнаха.

— Там ли ще се видим? Ще запазя маса. Всичко тук може да се прибере в хладилника.

— Добре. — Целуна я по ухото, до което единствено му бе даден достъп, и като я тупна леко по рамото, тръгна забързано, за да стигне навреме.

От офиса на охраната се обадиха на Тали и той не закъсня да излезе в коридора — с нов костюм, всичко по него бе ново. Деймън го посрещна и му подаде ръка. Когато я пое по лицето на Тали се появи усмивка, после бързо изчезна.

— Вече си изписан — каза му Константин, взе малък пластмасов портфейл от бюрото и му го подаде. — Когато се прибереш, ще бъдеш пуснат вътре автоматично. Това са документите ти за самоличност, кредитната ти карта и листче с компютърния ти код. Запомни го и унищожи листчето.

Тали хвърли поглед на документите вътре, очевидно развълнуван.

— Свободен ли съм?

Явно служителите не бяха минали да му го съобщят. Ръцете му се тресяха, тънките пръсти потръпваха при опипването на ситно изписаните думи. Гледаше ги втренчено, докато съзнанието му бавно възприемаше случилото се. Накрая Деймън го хвана за ръкава, дръпна го от бюрото и го поведе по коридора.

— Изглеждаш добре — отбеляза той.

Така и беше. Вратата към транспортните системи пред тях отразяваше като в мираж двата образа — тъмен и светъл, жизнеността на неговото орлово мургаво лице и бледността на Тали. Изведнъж си помисли за Елена и се почувства несигурен в присъствието на Джош, от сравнението, при което си даваше сметка за всички свои грешки — не само под погледа му, но и под неговия вътрешен поглед, отправен невинно към него, винаги изразявал невинност.

„Какво да му кажа?“ — припомни си неудобните въпроси на Елена. Може би нещо от рода на: „Извинявай. Съжалявам, че така и не успях да прочета досието ти. Извинявай, че те пратих на смърт, не ни стигаше времето. Прости ми, обикновено не постъпваме така.“

Отвори вратата и срещна погледа на Тали при преминаването му. В него нямаше обвинения, нямаше горчивина. „Той не си спомня. Не може.“

— Пропускът ти — рече Константин, докато вървяха към асансьора — носи бял знак. Виждаш ли цветните кръгчета край вратата там? Сред тях има и бяло. Картата ти служи за ключ, както и компютърният ти код. Ако видиш бяло кръгче, имаш достъп чрез картата или кода. Компютърът ще те пусне. Не се опитвай да правиш нищо там, където няма бяло кръгче. Само ще задействаш алармата и охраната ще дотича по тревога. Запознат си с такива системи, нали?

— Да, разбирам.

— Имаш ли спомен за компютърните си умения?

Минаха няколко крачки в мълчание.

— Специализацията на бойкомпер е доста тясна. Но помня донякъде теорията.

— Доста ли?

— Ако седна пред клавиатура, навярно ще си припомня повече.

— Спомняш ли си за мен?

Бяха стигнали до асансьора. Деймън набра кода за самостоятелна кабина, което бе привилегия на неговото ниво на допуск — не искаше навалица. Обърна се и видя зяпналите очи на Тали. Възрастните обикновено примигваха, местеха поглед насам-натам, спираха се на едно или друго. В широко отворените очи на Джош не се забелязваше подобно движение, те бяха като на луд или на дете или от изваяното лице на някой бог.

— Помня, че вече ме пита за това — отвърна Тали. — Ти си от рода Константин. Един от тези, които притежават Пел, така ли е?

— Не притежаваме станцията. Тук сме просто от много отдавна.

— А аз не съм, нали?

Във въпроса му пролича следа на безпокойство. „Как ли се чувства човек — запита се Деймън, като го полазиха тръпки по гърба, — какво ли е да знае, че част от собственото му съзнание е мъртва? Как може да разбира изобщо нещата?“

— Срещнахме се, когато ти пристигна тук. Трябва да знаеш… че аз съм този, който допусна Пренастройката ти. От Правния отдел. Аз подписах разрешителното за процедурата.

Изведнъж очите му леко трепнаха. Асансьорът пристигна, Константин пъхна ръката си, за да задържи вратата.

— Ти ми даде документите — каза Тали. Влезе в кабината, Деймън го последва и пусна вратата да се затвори. Асансьорът се понесе към зеления сектор, който той бе избрал. — Ти непрестанно идваше да ме видиш. Ти си този, който толкова често стоеше там, нали?

Константин повдигна рамене.

— Аз не исках да се подлагаш; не смятах, че е редно. Разбираш ли ме?

— Искаш ли нещо от мен?

Начинът, по който го каза, изразяваше мълчаливо съгласие — или поне примирение — с всичко. Деймън отвърна на погледа му.

— Може би прошка — отговори той цинично.

— Това е лесно.

— Така ли?

— Затова ли идваше? Затова ли идваше да ме видиш? Защо ме покани да ти дойда на гости сега?

— А ти за какво предполагаш?

Широко отворените очи се премрежиха леко, опитаха да се фокусират.

— Няма откъде да знам. Мило е от твоя страна, че идваш.

— Мислеше ли, че може да не е чак толкова мило?

— Нямам представа колко памет ми е останала. Знам къде са белите петна. Може да съм те познавал от по-рано. Възможно е да си спомням неща, които не са се случили в действителност. Нищо не си ми направил, нали?

— Можех да спра процедурата.

— Аз помолих за Пренастройка… нали? Мисля, че аз я поисках.

— Да, ти пожела.

— Ето че помня нещо, което е било. Или са ми го казали. Не знам? Да идвам ли с теб? Или това е всичко, което искаше?

— Не ти ли се идва?

Премигна няколко пъти.

— Мислех — когато още не бях толкова добре, — че може би съм те познавал. Тогава не помнех абсолютно нищо. Радвах се, че идваш. Ти бе някой оттатък стената. И книгите… благодаря ти за книгите. Много им се зарадвах.

— Погледни ме.

Тали го погледна, съсредоточавайки се за миг — израз на внимание.

— Искам да дойдеш. Бих се радвал да дойдеш. Това е всичко.

— Къде каза, че ме водиш? Да се срещна със съпругата ти ли?

— Да се запознаеш с Елена. И да видиш Пел. От по-добрата й страна.

— Добре.

Погледът на Джош се задържа върху него. Реенето му, помисли той, бе защита, отстъпление. Гледането очи в очи бе израз на доверие. А за човек с пропуски в паметта доверието означаваше всичко.

— Аз те познавам — рече Деймън. — Четох досието ти в болницата. Знам за теб неща, които не знам за собствения си брат. Сметнах, че е по-добре да ти го кажа.

— Всички са го чели.

— Кои всички?

— Всички, които познавам. Лекарите… и всички останали в центъра.

Константин се опита да си го представи. Мисълта, че е възможно такова дълбоко ровене в нечий личен живот, никак не му хареса.

— Досието ще бъде изтрито.

— Като съзнанието ми. — По устните на Тали пробягна едва доловима, тъжна усмивка.

— Личността ти не е изцяло променена — каза Деймън. — Ясно ли ти е какво означава това?

— Знам само туй, което са ми казали.

Асансьорът спря бавно на първо зелено ниво. Вратите се отвориха пред един от най-оживените коридори на Пел. Други пътници искаха да влязат; Деймън хвана Тали за ръката и го преведе през тях. Няколко глави се обърнаха подире им — един странно изглеждащ чужденец или лицето на един Константин предизвикваха известно любопитство. Хората бъбреха без притеснение. Откъм голямата зала се носеше музика, тиха и приятна мелодия. В коридора имаше и неколцина от тамдолските работници, които се грижеха за отглежданите в него растения. Той и Тали се сляха с общия поток.

Коридорът водеше направо в голямата зала, потънала в мрак, като единствената светлина в нея идваше от стените й — огромни екрани с гледки към звездите, към видимия сърп на Тамдолу, към смекчения от филтрите блясък на слънцето, към доковете, погледнати от външни камери. Музиката бе лека, магия на електронни инструменти, камбани и понякога потрепването на контрабас, които се смесваха с разговорите край масите, разположени по средата на овалната зала. Екраните, които се издигаха от пода до високия таван, се променяха при безспирното въртене на Пел и от време на време картините преминаваха от един на друг от тях. Тъмни бяха само подът, дребните човешки фигури и масите.

— Куен и Константин — каза той на младата жена зад гишето край входа. Към тях веднага се приближи келнер, който ги отведе до запазените им места.

Тали обаче бе спрял. Деймън се обърна назад и го забеляза да оглежда екраните с широко отворени очи.

— Джош — рече той и когато Джош не реагира, го хвана леко за ръката. — Насам.

Някои хора, стъпващи за пръв път в голямата зала, губеха равновесие, не можеха да се ориентират при бавното въртене на изображенията, заради които масите изглеждаха като кукленски. Деймън продължи да го държи, докато не стигнаха до местата си, които бяха на първата външна редица и предлагаха безпрепятствена гледка към екраните.

Елена се изправи, когато приближиха.

— Джош Тали — представи Константин госта. — Елена Куен, моята съпруга.

Тя примигна. Повечето реагираха така при вида на Тали. Протегна бавно ръка, която той пое.

— Джош, нали? Елена. — Тя се отпусна отново на стола си и те също седнаха. Келнерът стоеше, изчаквайки. — Още едно — обърна се тя към него.

— За мен едно специално — заръча Деймън и погледна към Тали: — Имаш ли някакви предпочитания? Или по-добре ми се довери.

Джош вдигна рамене, видимо смутен.

— Значи две — каза Константин и келнерът изчезна. Погледна съпругата си. — Доста е многолюдно тази вечер.

— Малко станцисти посещават крайдоковите заведения напоследък — отвърна Елена. Това беше вярно: принудително задържаните по доковете търгари бяха окупирали изцяло няколко бара, което създаваше постоянни проблеми на службата за сигурност.

— Тук сервират и храна — обърна се Деймън към Тали. — Най-малкото сандвичи.

— Вечерял съм — отговори Джош с отчужден глас, подходящ да прекъсне всякакъв разговор.

— Прекарвал ли си повечко време на станция? — попита го Елена.

Константин посегна към ръката й под масата, но Тали поклати глава, без ни най-малко да се притесни.

— Само на Ръсел.

— Пел е най-хубавата от всички — тя подмина опасната тема, без да й обърне внимание. „Един отбит удар“ — помисли си Деймън, като се запита дали жена му съзнаваше какво прави. — На другите не може да се види нищо подобно.

— Куен… е търгарско име.

— Беше. Куен бяха унищожени на Маринър.

Деймън стисна в скута ръката й. Тали я погледна сепнато.

— Съжалявам.

— Не е по твоя вина, сигурна съм — успокои го Елена. — Търгарите са често между два огъня. Просто лош късмет.

— Той не може да си спомни — обади се Константин.

— Наистина ли? — попита тя.

Джош леко поклати глава.

— Хубаво — рече Елена. — Ни тук, ни там. Радвам се, че дойде. Бездната те изплю; само станцист ли би хвърлял зарове с теб?

Деймън недоумяваше, но Тали се поусмихна, като че схващаше скритата шега.

— Предполагам.

— Късметът си е късмет — каза тя, погледна го косо и сви юмрук. — Можеш да хвърляш зарове и да спечелиш на доковете, но старата Бездна си знае своето. Наздраве за оцелелите, Джош Тали.

Горчива ирония? Или приветствие за добре дошъл? Такъв беше хуморът на търгарите, неразбираем като чужд език. Тали изглеждаше успокоен от него. Деймън издърпа ръката си и се облегна.

— Повдигнаха ли въпроса за работа, Джош?

— Не.

— Ти си изписан. Ако не можеш да работиш, станцията ще се грижи известно време за теб. Но аз уредих нещо за всеки случай, служба, където можеш да отидеш сутрин, да работиш, докато смяташ, че си в състояние, да се прибереш вкъщи по обед, и то през основния ден. Такова занимание привлича ли те?

Тали не отговори, но по изражението на лицето му, полуосветено от слънцето на огромния екран личеше — той го искаше. Константин подпря ръцете си на масата, смутен да разкрие сега малкото, което бе уредил.

— Може би ще те разочарова. Ти имаш по-висока квалификация. Разглобяване на вече негодни машини — все пак е някаква работа, поне докато си уредиш нещо по-добро. И намерих за теб стая в старото централно търгарско общежитие, с баня, но без кухня — жилищата наистина са страшно кът в момента. Заплащането за труда ти гарантира според законите на станцията основните нужди за храна и настаняване. Тъй като нямаш кухня, картата ти важи за хранене във всеки ресторант в рамките на известен лимит. Ако искаш повече, ще трябва да платиш за него. Но в компютъра винаги има списък на услуги, които могат да се извършват от доброволци, така че имаш възможност да заработиш нещо допълнително. В крайна сметка станцията ще изиска от теб да се трудиш на пълен работен ден за покриване на храната и жилището, но не преди да са удостоверили, че си годен за това. Е, какво ще кажеш?

— Свободен ли съм?

— От гледна точка на всякакви нормални желания — да.

Напитките пристигнаха. Деймън взе своя пенлив коктейл от летни плодове и алкохол и отпи от него, с любопитство наблюдаваше как Тали опита един от деликатесите на Пел и изрази задоволството си.

— Ти не си станцист — забеляза след известно мълчание Елена. Погледът на Тали бе насочен към стените зад гърба им, към бавния танц на звездите.

„Гледката, която имаш на кораба не е нищо особено — спомни си Константин какво се бе опитвала да му обясни тя. — Не е каквото си представяш. Там е по-важно, че си сред звездите и че трябва да работиш за това; чувството, че се движиш в обстановка, която винаги може да те изненада. Сякаш си само една прашинка и на своя глава си пробиваш път сред цялата тази Пустош, което не може да направи никой свят или нещо на орбита около него. Въпросът е да го сториш, макар да знаеш през цялото време, че онази стара вещица Бездната се намира просто от другата страна на металната стена, на която се облягаш. Вие, станцистите, обичате собствените си илюзии. А планетните населения, синьонебците, дори не знаят какво представлява светът в действителност.“

Изведнъж го обгърна студ, почувства, че се отдалечава от Елена и от този чужденец от другата страна на масата, които образуваха странна двойка. Съпругата му Елена и божественият образ, пресъздаден в Тали. Не беше ревност. Беше усещане за паника. Отпи бавно. Гледаше Джош, който виждаше в екраните нещо, което никой станцист не би могъл да види. Сякаш бе човек, който си припомня как се диша.

Като че бе доловил смисъла в думите на Елена: „Забрави станцията. Тук никога няма да се чувстваш добре.“ Струваше му се, че тя и Тали разговаряха на непознат за него език, въпреки че използваха същите думи. Изглеждаше, че търгар, който е загубил кораба си, може да изпитва съчувствие към един съюзист, изгубил своя кораб, затворен на станцията като нея. Деймън се пресегна под масата, потърси ръката на Елена и я стисна.

— Навярно не мога да ти дам това, което най-много желаеш — каза той на Джош, като устоя на болката и се помъчи да бъде любезен. — Пел няма да те задържи завинаги и ако успееш да намериш някой търгар, който да те вземе след окончателното уреждане на документите ти, някой ден ще можеш да заминеш, накъдето пожелаеш. Но послушай съвета ми, настрой се за по-продължителен престой тук. Обстановката още не се е успокоила и търгарите правят курсове единствено до мините и обратно.

— Екипажите на два далекообхватни влекача се напиват до припадък на доковете — измърмори Елена. — На Пел пиенето ще свърши преди хляба. Не, това няма да е задълго. Нещата ще се оправят. Бог да ни е на помощ, рано или късно ще трябва да изплюем този залък, с който сме се задавили.

— Елена.

— Нали и той също е тук, на Пел? — сопна се тя. — Като всички нас? Животът му е свързан със станцията.

— Не бих навредил на Пел — каза Тали.

Ръката му потрепна на масата — лек тик. Деймън държеше езика си зад зъбите, че знае за психоблока; той не беше нещо по-малко реално от подсъзнателното обучение. Джош бе достатъчно интелигентен, така че дори и сам навярно би проумял някой ден какво са му сторили.

— Не познавам… — Тали направи друго неволно движение с ръка — станцията наоколо. Имам нужда от помощ. Понякога не съм сигурен как съм се забъркал във всичко туй. На вас известно ли ви е? Аз знаех ли го?

Неочаквани асоциации на знания. Константин го изгледа обезпокоено, като за момент се изплаши гостът им да не ги злепостави, като изпадне в истерия, защото не бе сигурен какво би правил с него на обществено място.

— Имам досието ти — отговори той на въпроса на Тали. — Всичко, което ми е известно, съм го научил от него.

— Аз ваш враг ли съм?

— Не мисля така.

— Спомням си Цитиана.

— Правиш асоциации, които не мога да следвам, Джош.

Устните му затрепериха.

— Аз също не мога да ги проследя.

— Каза, че се нуждаеш от помощ. За какво, Джош?

— Да се ориентирам тук. На станцията. Нали ще продължиш да наминаваш…

— Имаш предвид да те посещавам ли? Ти вече няма да си в болницата. — Изведнъж схвана какво искаше да каже Тали, който бе разбрал какво го чака. — Нима питаш дали след като ти намерих работа, няма да те оставя да се оправяш сам? Не. Ще ти се обадя следващата седмица, бъди сигурен.

— Щях да предложа — рече меко Елена — да дадеш код на Джош, така че да може да ни се обади в апартамента. За проблемите няма работно време, а и все някой от нас навярно ще успее да помогне. Официално ние сме твои настоятели. Ако не можеш да се свържеш с Деймън, обади ми се в моя офис.

Тали прие предложението й с кимване. Звездите по екраните продължаваха главозамайващото си движение. Дълго време не си казаха нищо, слушаха музиката и си поръчаха още веднъж същите питиета.

— Няма да е лошо — обади се накрая Елена, — ако другата седмица дойдеш на вечеря, да опиташ нещо от моята кухня. Да поиграем карти. Сигурно играеш на карти.

Погледът на Тали се премести бързо върху Деймън, сякаш търсеше одобрението му.

— Нощта на карти е дълга — поясни Константин. — Веднъж месечно смените на брат ми и жена му се засичаха с нашите. Те работеха през алтернативния ден, но откакто започна кризата, ги преместиха на Тамдолу. Джош играе карти — обърна се той към съпругата си.

— Хубаво.

— Не сте суеверни, нали? — попита Тали.

— Няма да залагаме — отвърна Елена.

— Ще дойда.

— Добре — каза тя.

Миг по-късно клепачите се спуснаха наполовина върху очите на Тали. Той се бореше да се съвземе и след малко успя. Целият излъчваше напрежение.

— Джош — рече Деймън, — мислиш ли, че ще можеш да вървиш?

— Не съм сигурен — каза той, объркан.

Константин се изправи и Елена го последва; Тали много внимателно се отдръпна от масата, пристъпи и застана между тях. Не беше от двете питиета, помисли си Деймън — те бяха леки, — а от екраните и изтощението. След като излязоха в коридора, Джош се почувства по-стабилен и дишането му се успокои сред светлината и неподвижните стени наоколо. Трима тамдолци ги зяпаха с големите си кръгли очи над маските.

Двамата го изпратиха до асансьора и го закараха обратно в болницата в червения сектор, преведоха го през стъклената врата и там го предадоха на охраната. Вече бе настъпил алтернативния ден и дежурният от охраната бе един от рода Мюлер.

— Погрижи се да стигне до леглото си без проблеми — каза му Константин. От другата страна на бюрото Тали ги гледаше втренчено, докато пазачът не се приближи до него и го поведе по коридора.

Деймън прегърна Елена през раменете и те тръгнаха към дома си.

— Добре беше, че го поканихме — рече той.

— Той се чувства много неловко — забеляза Елена, — но кой ли не би се държал така? — Тя излезе след него през стъклената врата в коридора и двамата продължиха надолу ръка за ръка.

— Войната причинява ужасни жертви — каза тя. — Ако някой Куен е успял да оцелее на Маринър, на него — на един от семейството ми — би му се случило същото, само че при разменени роли, нали? Така че Бог да ни пази и да му е на помощ. На мястото на Тали можеше да е един от нашите.

Елена бе пила повече от него — изпадаше в мрачно настроение, когато пийнеше повечко. Той си помисли за бебето, но моментът не беше подходящ да й прави забележка. Само й стисна ръката, разроши й косата и те забързаха към къщи.

1

Пел: офис на станционния управител, първо ниво на синия сектор; 9.9.52 г., 11:00 ч

Дневната сводка за злополуките обхващаше дори райони извън станцията. Анджело Константин подпря глава на ръката си и прегледа разпечатката. Разхерметизиране на шлюз в мина „Кентавър“ на третата луна на Пел IV — четиринайсет убити. Четиринайсет — мисълта изплува неканена в съзнанието му — квалифицирани работници с редовни документи. От другата страна на изолационната граница имаше хора, които гниеха в собствената си мръсотия, а вместо тях станцията губеше ценни специалисти. Липса на резервни части, стара техника. Неща, които трябваше да бъдат подменени, се поправяха с подръчни средства, за да продължат да се използват. Уплътнение за четвърт кредит не бе издържало и четиринайсет мъже бяха загинали във вакуума. Въведе в компютъра съобщение, за да потърси сред техниците на Пел заместници на убитите — на доковете на станцията работата бе спряла, главните и допълнителните гнезда бяха задръстени с кораби, които почти не помръдваха от мястото си, и затова бе по-добре хора от там тях да се пратят навън в мините, където от опита им би имало полза.

Не всички от прехвърлените работници притежаваха необходимите умения за задачите, които им възлагаха. Един от тях бе загинал на Тамдолу, премазан, когато се опитвал да извади верижен транспортьор от калта, където го вкарал неопитен колега. Анджело трябваше да добави съболезнованията си към тези, които Емилио вече бе изпратил на семейството, намиращо се на станцията.

Имаше съобщения за още две убийства в И-зоната, а близо до доковете бе открит да се носи в пространството човешки труп. Предполагаше се, че жертвата е била изхвърлена навън още жива. За инцидента обвиняваха И-зоната. Службата за сигурност се опитваше да идентифицира мъртвия, но тялото му беше доста обезобразено.

После попадна на по-различен случай — съдебно дело, засягащо две семейства потомствени станцисти, които си поделяха жилище при въртенето на смените. Първоначалните му обитатели обвиняваха новодошлите в дребни кражби. Деймън му бе изпратил случая като пример за разрастващ се проблем. Налагаше се съветът да предприеме някакви законодателни мерки, за да се изясни отговорността в подобни ситуации.

Доков надзирател, назначен неотдавна на този пост, бе постъпил в болница пребит от хората на военизирания търгарски кораб „Янус“. Военизираните екипажи искаха търгарските си права и достъп до баровете въпреки опитите на някои станционни служби, да ги подчинят на армейски ред. Костите щяха да зараснат, но отношенията между станционните офицери и търгарите бяха в по-тежко състояние. Следващият офицер от станцията, който щеше да излезе да патрулира заедно с военизираните търгари, рискуваше да бъде заклан. Търгарските семейства не бяха свикнали да пускат натрапници на борда си.

„Да не се изпращат станционни служители на борда на военно-полицейските кораби без разрешението на корабния капитан — нареди по комвръзката Анджело. — Военизираните кораби ще патрулират под командването на собствените им офицери, докато не се разрешат принципните противоречия.“

От това някои служби щяха да се почувстват засегнати. Но то щеше да причини по-малко щети, отколкото търгарски кораб, изправен срещу станционните власти, които се опитват да го контролират. Елена го бе предупредила. Сега му се удаде възможност да се вслуша в съвета й, защото при подобни случаи, изискващи спешно разрешаване, управителят на станцията можеше да възпре неблагоразумното желание на съвета да налага властта си върху въоръжените търговски кораби.

Имаха проблеми със снабдяването. Анджело парафираше документи — в някои случаи при свършен факт, с които одобряваше изобретателността на местните ръководители, особено в мините. Благослови сръчните си подчинени, които се бяха изхитрили да измъкват скрити излишъци от други отдели.

Част от И-зоната се нуждаеше от ремонт и службата за сигурност искаше разрешение да използва въоръжени сили, за да изолира и изпразни оранжеви секции три до петнадесет, докато бъде извършена поправката — което означаваше преместване на хората от множество общи спални. Случаят бе класифициран като спешен, но не и животозастрашаващ; риск за живота на хората обаче щеше да има, ако изпратеха ремонтна бригада без отцепване на района. Той сложи печат „Разрешено“. В противен случай блокирането на канализацията в тази сектор означаваше опасност от зарази.

— Търгарски капитан на име Илайко иска да разговаря с вас, сър.

Константин пое дъх, натисна бутона на вътрешната уредба и покани гостенката да влезе. Вратата се отвори и на прага се появи огромна жена, посивяла от годините, с бръчки които подмладата не бе успяла да спре навреме. Или тя наистина остаряваше — процес, който препаратът не можеше да отлага вечно. Анджело предложи стол, който капитанът прие с благодарност. Изпратила бе искането за среща преди час, докато корабът й все още се приближаваше. Беше от „Лебедово око“ — контейнерен влекач от Маринър. Анджело познаваше тамошните екипажи, но не и тази жена. Сега тя бе един от военизираните капитани — това личеше по синята лента на ръкава.

— Какво е това съобщение — попита той — и от кого?

Възрастната жена потърси нещо из сакото си, извади един плик и се надвеси тежко напред, за да го остави на бюрото му.

— От „Чука“ на Олвиг е — каза тя. — От Викинг. Сигнализираха ни там и ни го дадоха на ръка. Предпочитат да останат за известно време извън обсега на станцийните сканери — от страх, сър. Никак не им харесва това, което виждат.

— Викинг. — Вестта за превземането на станцията от Съюза бе дошла доста отдавна. — Къде са били през цялото това време?

— Съобщението им може би ще го изясни, но те твърдяха, че корабът им се е повредил при напускането на Викинг. Скокът бил твърде къс и увиснали в празното. Това ни разказаха. И са доста наплашени, но имат товар. Де и ние да имахме такъв късмет, като дойдохме. Тогава нямаше да ни се налага да патрулираме, за да си плащаме доковите такси, нали, сър?

— Знаете ли какво означава това?

— Знам — рече капитанът. — Нещо се задава. Скоро ще станем свидетели на офанзива, мистър Константин. Според мен „Чукът“ се е опитал да прескочи на страната на Съюза, но в крайна сметка там не им е харесало особено; Съюзът, както изглежда, се е опитал да ги задържи, заради което те са избягали. Боят се тук да не им се случи същото. Поискаха да пристигна преди тях и да предам съобщението, така че те да не си цапат ръцете с него. Представете си в какво положение ще изпаднат, ако съюзистите разберат, че те са ги издали. Съюзът настъпва.

Анджело погледна жената, кръглото лице и дълбоко хлътналите тъмни очи, бавно кимна.

— Ясно ви е какво ще стане тук, ако екипажът ви обели дума за това на станцията или някъде другаде. Нашето положение ще стане изключително трудно.

— Ние сме семейство — заяви тя. — Не говорим с външни. — Черните й очи не помръдваха от него. — Ние трябва да патрулираме около Пел, мистър Константин, защото имахме лошия късмет да пристигнем тук без никакъв товар и вие ни наложихте тази роля; също и защото няма къде другаде да се отиде. „Лебедово око“ не е от многофункционалните влекачи; няма резерви и кредит тук като някои други. Но от каква полза ще ни е кредит, мистър Константин, ако Пел претърпи крах? Отсега нататък не ни интересуват кредитите във вашата банка; искам провизии в складовете си.

— Това изнудване ли е, капитане?

— Пак ще изляза с екипажа си да патрулирам и ще пазим периметъра ви. Ако забележим кораби на Съюза, ще ви сигнализираме спешно и набързо ще скочим. Контейнерен влекач не може да си играе на гоненица с кораб ездач и не възнамерявам да проявявам излишен героизъм. Искам същите привилегии, с каквито разполагат екипажите на Пел, които се презапасяват с храна и вода, без да ги декларират.

— Обвинявате ни в укриване ли?

— Мистър Константин, вие знаете, че всеки кораб, свързан с някое предприятие на станцията, се презапасява и не възнамерявате да разрушите тези връзки чрез разследване, нали? Колко от вашите офицери си цапат униформите, като проверяват на място трюмовете и складовете, а? Говоря ви открито и искам същите облаги за семейството си, които другите получават чрез връзките си. Продоволствия. Едва тогава ще изляза отново да патрулирам.

— Ще ги получите — той се обърна към терминала си и въведе, където трябваше, необходимите приоритети. — А сега отлитайте колкото се може по-бързо.

Тя кимна, когато Анджело приключи и я погледна отново.

— Постъпихте честно, мистър Константин.

— Къде ще скочите, капитане, ако ви се наложи?

— В студената Бездна. Намерила съм си местенце, там навън в мрака. Много от товарните кораби го правят, знаете ли го, мистър Константин? Ако офанзивата успее, ще настъпят дълги, бедни години. Съюзът ще покровителства тези, които са отдавна на негова страна. Ако това се случи, ще се скрием и ще се надяваме, че скоро ще им притрябват кораби. Новите територии ще разредят техните и затуй ще имат нужда от нас. Или бих могла да се измъкна в посока към Земята. Някои биха го сторили.

Анджело свъси вежди.

— Смятате, че наистина се задава офанзива.

— Усещам накъде духа — вдигна рамене капитанът. — Ако фронтът не бъде удържан, няма да остана на тази станция, независимо какво ми предлагат.

— Много ли от търгарите споделят виждането ви?

— Готови сме за това — рече едрата жена, като снижи гласа си — от половин век. Попитайте Куен. Вие също ли си търсите място?

— Не, капитане.

Тя се облегна назад и кимна бавно.

— Мога само да ви уважавам за това, мистър Константин. Разчитайте, че няма да скочим, без да ви сигнализираме опасността, и туй е повече, отколкото някои от нашата класа биха направили.

— Знам, че това е голям риск за вас. Ще получите провизии, всичко, от което се нуждаете. Още нещо?

Капитанът поклати глава, леко накланяйки тялото си напред. После се изправи с широко разкрачена стойка.

— Пожелавам ви късмет — каза гостенката и протегна ръка. — Пожелавам ви късмет. Всички търгари, които са тук, а не оттатък границата, са избрали на чия страна да застанат. Онези, които продължават да пътуват, за да ви осигурят доставки направо от Съюза, не го правят само заради печалба. Тук няма печалба. Знаете ли, мистър Константин, от другата страна би било по-леко, е, в някои отношения.

Той стисна едрата й ръка.

— Благодаря ви, капитане.

— Аха — отвърна тя, без да е особено поласкана, и излезе, поклащайки се.

Анджело взе съобщението и го отвори. Бележката бе написана на ръка с разкривен почерк. „Връщаме се от Съюза. Около Викинг обикалят кръстосвачи — четири, може би и повече. Според слуховете Мазиан бяга, загубил е кораби: «Египет», «Франция», «Съединени щати», навярно и други. Положението е неспасяемо.“ Не беше подписана, не беше указано името на кораба. Прочете още веднъж съобщението, после стана и набра кода на сейфа, пъхна в него хартийката и го заключи отново. Свиваше го стомахът. Наблюдателите можеха да грешат. Възможно бе информацията да е лъжлива, умишлено да се разпространяват слухове. Този кораб нямаше да пристигне на станцията. „Чукът“ щеше да наблюдава известно време, после навярно щеше да влезе в системата или със същата вероятност да избяга; всякакъв опит да бъде докаран за директен разпит щеше да влоши отношенията с останалите търгари. Около Пел кръжаха товарни кораби, разчитайки на храна, на вода, взимаха продоволствията си от станцията, което Пел трябваше да търпи, защото се страхуваше от бунт. Тези кораби използваха станционните провизии, вместо скъпоценните си свръхзапаси, които пазеха на борда си — в случай че някой ден им се наложи да бягат. Някои наистина внасяха продоволствия, но повечето само ги консумираха.

Константин се свърза със секретарката си.

— Затварям офиса за днес — каза — той. — Мога да бъда намерен у дома. Ако нещо не търпи отлагане, ще се върна.

— Да, сър — отвърна шепот.

Анджело събра някои от по-малко обезпокоителните документи, сложи ги в чантата си, облече си сакото и излезе, като кимна учтиво на секретарката си и на няколкото други служители, чиито бюра бяха в същото помещение.

През последните дни бе оставал в офиса до късно; така поне имаше възможност да поработи на спокойствие, без прекъсване да изчете камарите документи. Бяха му прехвърлили проблеми от Тамдолу: Емилио му бе изпратил миналата седмица унищожителни обвинения срещу служители от охраната и политическата страна зад тях. Деймън бе предложил да се пратят размирниците навън в мините — бърз начин да се попълни липсващата работна ръка. Адвокатът на защитата протестира, че решението на Правния отдел е продиктувано от предразсъдъци, настоя да се изчистят опетнените досиета на служителите и те да получат пълно обезщетение. Случаят имаше горчиви последствия. Джон Лукас започна да ги затрупва с предложения, да поставя искания. Най-накрая бяха разрешили този проблем и сега Анджело пазеше петдесет досиета на бивши пазачи, изпратени в И-зоната, които бяха получили условни присъди. Помисли си дали да не се отбие по пътя в дневния бар на съвета, за да пийне нещо и да попрочете част от документите там, да отвлече мислите си от темата, от която все още го побиваха тръпки. В джоба си имаше пейджър, никога не ходеше без него, дори когато можеше да разчита на комвръзка. Отказа се.

Запъти се към къщи, измина късото разстояние до първо синьо ниво дванайсет, тихо отвори вратата.

— Анджело?

Алисия бе будна все още. Остави чантата и сакото си на стола до вратата.

— Прибрах се — каза той, като се усмихна предано на възрастната тамдолка, която излезе от стаята на съпругата му и го потупа по ръката за добре дошъл. — Добър ли беше денят, Лили?

— Ден бил добър — потвърди тя, като също му се усмихна приветливо.

Лили събра безшумно нещата, които той бе оставил, и Анджело влезе в стаята на Алисия, надвеси се над леглото й и я целуна. Тя се усмихна, без да може да помръдне под безупречно чистите завивки, а Лили бе тук, за да се грижи за нея, да я обръща, да я обича всеотдайно вече толкова много години.

Стените представляваха екрани. Гледката около леглото бе към звездите, сякаш Алисия и Анджело се намираха в открития космос, а понякога се виждаха слънцето, доковете, коридорите на Пел или картини от горите на Тамдолу, от базата, снимки на семейството — всякакви неща, които доставяха радост на Алисия. Лили ги сменяше според желанието й.

— Деймън намина — промълви Алисия. — С Елена. За закуска. Беше приятно. Елена изглежда добре. Толкова щастлива.

Двамата често се отбиваха при нея, обикновено поотделно, особено след като Емилио и Милико бяха толкоз далеч. Константин си спомни изненадата, която й носеше — бе мушнал касетата в джоба на сакото си от страх да не я забрави.

— Имаш съобщение от Емилио. Ще ти го пусна.

— Анджело, случило ли се е нещо?

Той поклати печално глава.

— Много си проницателна, любов моя.

— Познавам лицето ти, скъпи. Лоши новини ли?

— Не са от Емилио. Нещата при него вървят много добре, много по-добре. Съобщава за значителен напредък около новите лагери. Не са имали никакви проблеми с И-работниците, пътят е готов до база две и мнозина изявяват желание да се преместят още по-надолу по него.

— Мисля, че ми съобщаваш единствено добрите страни на отчетите му. Наблюдавам коридорите и залите. Аз също знам какво става, Анджело.

Той нежно извърна главата й, така че тя да може по-лесно да гледа към него.

— Войната се разпалва — рече той. — Това не е ли достатъчно страшно?

Очите й — все още тъй красиви на изпитото й бледо лице — бяха изпълнени с живот и сила.

— Докъде е стигнала войната?

— Не е толкова близо, все още няма такива признаци. Просто търгарите нервничат. Но се безпокоя за духа на хората.

Алисия направи кръгово движение с очи, указвайки стените.

— Ти разкрасяваш целия ми свят. А там, навън, хубаво ли е?

— Досега на Пел не са нанесени никакви щети. В момента нищо не ни застрашава. Знаеш, че не бих могъл да те излъжа. — Анджело седна на ръба на леглото, на чистите меки завивки, и хвана ръката й. — И по-рано сме виждали войната да се развихря, но до ден днешен сме тук.

— Много ли е лошо положението?

— Току-що говорих с един търгар, който ми обясни отношението на тези като него: разказа ми за тайни места навън сред Бездната, където могат да се скрият и да изчакат. Навярно и Мазиан; сигурно и Мазиан се крие на такива места, където корабите могат да отидат. Нали щом има бури, значи има и небеса? Така че ако се стигне до някоя много тежка ситуация, все ще имаме някакъв избор.

— Би ли заминал?

Той поклати глава.

— Не. Никога. Но все още има някакъв шанс да уговорим момчетата, не е ли така? Убедихме единия да слезе на Тамдолу; ти поработи върху по-младия, поработи върху Елена, тя е най-голямата ти надежда. Тя има приятели там, навън; тя разбира и може да убеди Деймън.

Анджело стисна ръката й. Алисия Лукас-Константин имаше нужда от Пел, нуждаеше се от апаратурата, която един кораб не би поддържал лесно. Беше вързана за Пел и за техниката. Всяко преместване на заобикалящите я метални съоръжения и на лекарите би станало веднага обществено достояние и по визията щяха да вдигнат шум за приближаването на Страшния съд. Тя го бе предупредила за това. „Аз съм Пел“ — беше се засмяла тя, без смехът й да е истински. Навремето бе стояла до него. Анджело нямаше да отиде никъде. Изобщо не си го помисляше — да замине без нея, да изостави всичко, което родът му бе градил в продължение на години, което те бяха построили заедно.

— Войната не е близо — каза той. Но се страхуваше, че е.

2

Пел: док на белия сектор, офис на фирма „Лукас“: 1100 ч

Джон Лукас събра всички документи на куп, вдигна очи към мъжете, които бяха задръстили крайдоковия му офис, изгледа ги продължително, за да подчертае значението на момента. Постави книжата върху бюрото си пред Бран Хейл, който ги взе и ги предаде на останалите си хора.

— Много сме ви задължени — рече Хейл.

— Всъщност фирмата „Лукас“ няма нужда от нови служители. Надявам се, че го разбирате. Постарайте се да сте полезни. Това е лична услуга, нещо като заем, ако предпочитате. Ценя лоялността.

— Няма да имате проблеми — отвърна предводителят на групата.

— Просто мирувайте. Заради избухливостта си загубихте допуска си като служители за сигурност. Няма да ви позволя подобно нещо, докато сте на служба при мен. Предупредих ви. Предупредих ви, когато работихме заедно на Тамдолу…

— Не съм забравил — прекъсна го Хейл. — Но ни изхвърлиха по лични съображения, мистър Лукас. Константин си търсеше извинение. Той промени вашата политика, обърка системата, разруши всичко, което бяхте изградили. И ние се опитахме да го спрем, сър.

— Няма какво да се направи — каза Джон. — Не съм долу. Не управлявам нещата. А вече и вие не сте там. Съжалявам, че го нямаше Джейкъби да ви отърве с нещо по-леко, но както и да е. Сега сте на работа в частна фирма. — Надвеси се бюрото и добави сериозно: — Може да имам нужда от вас. Помислете също върху това: можеше да сте в много по-неизгодно положение, а сега си живеете на станцията, без повече кал, без главоболия от лош въздух. Ще работите за фирмата по каквато задача се наложи и ще използвате главите си. Ще се държите добре.

— Да, сър — озова се Хейл.

— И ти, Лий… — Джон се обърна към Лий Куейл с невъзмутим поглед. — От време на време може да охраняваш имущество на фирмата „Лукас“. Може да ти дадат пистолет. Да не си посмял да стреляш. Знаеш ли, че по тази причина бе на косъм от Пренастройка?

— Онова копеле удари дулото — измърмори Куейл.

— Шеф на Правния отдел е Деймън Константин. Братът на Емилио, човече. Анджело държи всичко в свои ръце. Ако му се бе удал случай, щеше да ви прекара през мелницата. Следващия път, когато се изпречите на пътя на някой Константин, помислете си какви шансове имате.

Вратата се отвори. Виторио се вмъкна, като пренебрегна мигновеното навъсване на Лукас, предназначено да го спре. Приближи се до стола му и се надвеси над ухото му.

— Дойде човек — прошепна Виторио. — От кораб, наречен „Лебедово око“.

— Не познавам никакво „Лебедово око“ — изсъска Джон. — Може да почака.

— Не — настоя Виторио и отново се наведе над главата му. — Чуйте ме. Опасявам се, че е дошъл без разрешение.

— Как така без разрешение?

— Няма документи. Не съм сигурен, че в момента изобщо му е позволено да се намира на станцията. Чака отвън. Не знам какво да правя с него.

Джон пое нервно дъх, изведнъж изтръпнал. Офис, пълен със свидетели. Цял док, пълен със свидетели.

— Нека влезе — нареди той. и се обърна към Хейл и хората му: — Излезте навън. Попълнете документите си и ги предайте на служителите ми. Свършете каквато работа ви дадат за днес. Хайде.

Те му отвърнаха с мрачни погледи, питайки се дали да го възприемат като обида.

— Елате — подкани ги Хейл и ги изкара навън. Виторио хукна след тях и изчезна, оставяйки вратата отворена.

Миг по-късно мъж, облечен като търгар, се промъкна през нея и я затвори. Затвори я, просто така. В това движение нямаше нито страх, нито потайност. Сякаш той командваше. Мъж около трийсетте, с обикновено лице, нищо отличително. Държанието му бе студено и спокойно.

— Мистър Джон Лукас — рече новодошлият.

— Аз съм Джон Лукас.

Очите му се вдигнаха многозначително към тавана, към стените.

— Не ни следят — каза Джон, останал без дъх. — Влизате тук пред свидетели, а се страхувате да не ни наблюдават?

— Имам нужда от прикритие.

— Как се казвате? Кой сте вие?

Мъжът се приближи, изтегли от пръста си златен пръстен, извади от джоба си лична карта и ги постави и двете на бюрото пред Лукас.

Бяха на Дейин.

— Вие направихте предложение — заяви мъжът.

Джон продължи да седи вдървен.

— Осигурете ми прикритие, мистър Лукас.

— Вие кой сте?

— Дойдох с „Лебедово око“. Времето ми е ограничено. Той ще натовари провизии и ще отлети.

— Името ви, човече. Не се занимавам с господин-никойци.

— Наричайте ме, както искате. Трябва ваш човек да се качи на „Лебедово око“. Заложник и същевременно някой, който да действа от ваше име, ако се наложи. Имате син.

— Виторио.

— Изпратете го.

— Ще забележат липсата му.

Новодошлият го изгледа с хладнокръвна непреклонност. Джон пъхна в джоба си картата и пръстена, протегна скована ръка към интеркома.

— Виторио.

Вратата се отвори. Виторио нахълта, схвана бързо ситуацията и затвори зад себе си.

— Корабът, който ме докара — обясни мъжът, — ще ви вземе, Виторио Лукас, и ще ви откара до друг, наречен „Чукът“, в периферията на системата. Не е нужно да се безпокоите за екипажите и на двата. Всички са доверени хора. Капитанът на „Лебедово око“ дори ще има особен интерес да се грижи за сигурността ви, защото си иска семейството. Така че ще сте в безопасност.

— Направи, каквото казва — обади се Джон. Лицето на Виторио бе станало бяло като брашно.

— Да отида? Ей така?

— Ще си в безопасност — успокои го Лукас. — Ще си в пълна безопасност, много по-голяма, отколкото тук, особено ако се има предвид какво ни очаква. Документите ти, картата ти, ключовете ти — дай ги на човека. Качи се на „Лебедово око“ заедно с някоя от доставките. Просто не гледай гузно и не слизай от борда. Съвсем лесно е.

Виторио го гледаше мълчаливо.

— Ще сте в безопасност, уверявам ви — каза чужденецът. — Ще отидете там, ще стоите и ще чакате. Ще служите за връзка с нашето командване.

— „Нашето“?

— Казаха ми, че ще ме разберете.

Виторио бръкна в джоба, измъкна всичките си документи и му ги предаде. По лицето му бе изписан безмълвен ужас.

— Компютърен код — подкани го мъжът, Виторио му го написа върху лист от бележник.

— Всичко ще е наред — рече Джон. — Послушай ме, там ще си по-добре, отколкото тук.

— Ти това каза и на Дейин.

— Дейин Джейкъби се чувства много добре — вметна гостът.

— Гледай да не оплескаш работата — смъмри го Лукас. — Вземи се стегни. Ако объркаш нещо там, всички ни чака Пренастройка. Ясно ли ти е?

— Да, сър — отговори тихо синът му.

Джон посочи с глава към вратата, да върви. Виторио колебливо му подаде ръка. Той я пое формално — не можеше, дори и сега, да свикне с този свой син. Но навярно наближаваше момент, когато Виторио можеше наистина да му е от някаква полза.

— Оценявам какво правиш — измънка той, надявайки се с малко любезност да прикрие грубостта си. Синът му кимна.

— На този док е — обади се отново чужденецът, докато подреждаше книжата му. — Второ гнездо. И побързай.

Виторио излезе. Гостът прибра документите и листчето с компютърния код в джоба си.

— Ако кодът се използва достатъчно често, компютърът няма да забележи — каза мъжът.

— Кой сте вие?

— Може да ме наричате Джесад — отвърна той. — Тук ще бъда Виторио Лукас, когато ме търсят по компютърната връзка. Къде е квартирата му?

— Живее с мен — призна Джон с дълбоко съжаление.

— Има ли други? Някоя жена, близки приятели, на които това няма да се понрави…

— Само двамата сме.

— Джейкъби ми каза същото. Ще е голямо удобство да съм под един покрив с вас. Ще предизвикам ли нечие особено внимание, ако отида дотам в тези дрехи?

Джон седна на ръба на бюрото си, изтри челото си с ръка.

— Няма защо да се притеснявате, мистър Лукас.

— Те… флотата на Съюза… приближава ли се?

— Тук съм, за да уредя някои неща. Аз съм консултант, мистър Лукас. Това е подходящо обозначение. Заменим. Един човек, кораб или два — това е малък риск в сравнение с печалбата. Но аз искам да остана жив, разбирате ли, и предлагам да не бъда жертван, без да това да си заслужава. Просто за да не ви хрумне някоя идея, мистър Лукас.

— Изпратили са ви тук… без никакъв гръб…

— Подкрепата ще е предостатъчна, когато пристигне. Ще говорим довечера, в квартирата. Засега съм напълно във ваши ръце. Доколкото знам, връзката между вас и сина ви не е особено силна.

Лицето на Джон пламна.

— Това не е ваша работа, мистър Джесад.

— Не е ли? — мъжът го огледа бавно отгоре до долу. — Подкрепата идва, може да сте сигурен в това. Вие пожелахте да сте на печелившата страна. Да извършите определени услуги в замяна на бъдещ пост. Аз ще ви оценявам. Съвсем професионално. Разбирате какво искам да кажа. Но ще е добре да изпълнявате заповедите ми, да не вършите нищо без мое разрешение. Имам известен опит в такава ситуация. Беше ми обяснено, че не разрешавате следене на домовете, че Пел е доста неотстъпчива по този въпрос, че не разполагате с необходимото оборудване.

— Нямаме такова — каза Джон, като преглътна трудно. — То е забранено от закона.

— Много удобно. Мразя да се разхождам пред камери. Дрехите ми, мистър Лукас. Приемливи ли са за коридорите ви?

Джон се обърна, затършува в бюрото си, намери съответния формуляр, а през това време сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Ако някой спре този човек за проверка, ако възникнеше подозрение, подписът му на този документ… Но вече бе твърде късно. Ако някой се качеше да претърси „Лебедово око“, ако някой забележеше, че Виторио не бе излязъл от кораба преди излитането…

— Вземете — рече той, като откъсна пропуска. — Не трябва да го показвате на никого, освен ако не ви спрат от службата за сигурност. — Натисна бутона на интеркома и се наведе над микрофона: — Бран Хейл още ли е там? Пратете го при мен. Сам.

— Мистър Лукас — сряза го Джесад, — не трябва да намесваме още хора в случая.

— Поискахте ми съвет относно коридорите. Ето ви следния. Ако ви спрат, ще им кажете, че сте търгар и че са ви откраднали документите. Затова отивате да говорите с управата и Хейл ви придружава. Дайте ми документите на Виторио. Аз мога спокойно да ги нося. Не бива да ви хванат с тях, ако ще разправяте подобна история. Ще оправим всичко, когато се прибера в апартамента тази вечер.

Джесад му ги връчи в замяна на пропуска.

— И какво правят с търгари, чиито документи са откраднати?

— Привикват цялото им семейство от кораба и въобще става доста сложно. Може да се озовете в ареста или за Пренастройка, ако се стигне дотам, мистър Джесад. Сега обаче тук има много случаи на откраднати документи и това е добро прикритие. Ако нещо се случи, кротувайте и ми имайте доверие, че ще оправя работата. Притежавам кораби. Мога да уредя нещо. Кажете, че сте от „Шеба“. Познавам семейството…

Вратата се отвори. Появи се Бран Хейл и Джесад премълча каквото и да искаше да каже.

— Доверете ми се — повтори Лукас, наслаждавайки се на смущението му. — Бран, вече имам работа за теб. Заведи този човек в апартамента ми. — Порови из джоба си за малкия ръчен ключ за гости. — Изпрати го до там, влезте и ме изчакайте, докато се върна. Ще се справиш ли? Може да се забавя. Затова се разполагайте свободно в жилището. А ако ви спрат, той ще им разкаже друга версия. Просто се води по нея, ясно ли е?

Хейл измери с поглед Джесад, после се обърна към Лукас. Интелигентен мъж бе този Хейл. Кимна, без да задава въпроси.

— Мистър Джесад — промълви Джон, — може да имате доверие на този човек, че ще ви заведе където трябва.

Джесад насила се усмихна, протегна ръка. Лукас я пое — суха длан на човек с необикновено здрави нерви. Хейл изтласка госта навън и Джон, изправен до бюрото си, ги проследи с поглед, докато излизаха. Служителите в офиса бяха като Хейл — все негови хора, на които имаше доверие. Сам бе подбирал тези мъже и жени, и се бе постарал никой от тях да не бъде подкупен от Константин и да не играе двойна игра. Все още се чувстваше притеснен. Отмести погледа си от вратата към бюфета и си наля питие, защото за разлика от невъзмутимия Джесад неговите собствени ръце се бяха разтреперали от срещата и от възможните й последствия. Съюзистки агент. Това беше фарс, твърде комплициран резултат от интригата му с Джейкъби. Джон бе изпратил разузнавач да огледа обстановката, а някой бе вдигнал залога в играта до главозамайващо ниво.

Корабите на Съюза пристигаха. Трябва да бяха съвсем наблизо, щом поемаха огромния риск да изпратят човек като Джесад. Лукас седна отново зад бюрото си с чаша в ръка, отпи от нея и се опита да въведе ред в мислите си. Предложената измама на компютъра можеше да не сработи. Представи си действията на Джесад в ролята на Виторио през следващите дни и си даде сметка, че ако нещо се провали, най-бързо биха хванали него самия, а не Джесад, който не бе регистриран в компютъра. Ако в плановете на Съюза може би се допускаше жертването на Джесад, то животът на Джон струваше още по-малко.

Пиеше, опитвайки се да разсъждава.

После с внезапно вдъхновение се захвана да изготвя документи, да попълва формуляри, стартира процедурата за изпращането на влекач. Имаше екипажи, работещи за Лукас, които нямаше да проговорят, като „Шеба“ например, хора, които биха пътували с мъртви души на борда, биха фалшифицирали митнически декларации и списъци на екипажа или пътниците — при проследяването на пътищата на черния пазар се бяха натъкнали на най-разнообразни интересни факти, за които някои капитани не биха искали да се вдига шум. Така още същия следобед един кораб щеше да отлети до мините и компютърният код на Виторио можеше да бъде променен в регистрите на станцията.

Движението на такъв кораб не би предизвикало внимание — никой не следеше влекачите в рамките на системата. Полет до мините и обратно на кораб, който не можеше да застрашава сигурността, защото нямаше възможност да развие скорост, да стигне звездите, да носи оръжия. На Джон можеше все пак да му се наложи да отговори на някои въпроси на Анджело, но предварително знаеше какво точно да му каже. Предаде заявката на компютъра, наблюдавайки със задоволство как машината я погълна и му върна съобщение до фирмата „Лукас“, че всеки изпращан кораб трябва да пренесе безплатно някои товари от станцията за мините. В друг случай би се заял жестоко за дела за безтаксово транспортиране, който бе скандално голям. Сега той отвърна само: „Прието: четвърт капацитет за станцията; отлитане в 17:00 ч о.д.“

Компютърът прие заявката. Джон се облегна с дълбока въздишка на облекчение, а сърцето му се върна към по-нормален ритъм. С персонала нямаше да има проблеми; знаеше кои са по-надеждните му хора.

Залови се отново за работа, изваждаше имена от компютъра, подбираше екипажа — търгарско семейство, на което отдавна плащаше за услуги.

— Изпрати ми хората на Кълин веднага щом се появят в офиса — нареди той на секретарката си по интеркома. — Има работа за тях. Съобщи им го и подготви бързо нещата. Събери всичко, което сме смятали да изпращаме към мините, и го дай за товарене; после прати друга докерна бригада да прибере станционните стоки за безплатен превоз — без препирни, да вземат каквото им дават и да го докарат тук. Постарай се документите да бъдат безупречни и да минат гладко, без абсолютно никакви спънки, при въвеждането им в компютъра. Разбра ли ме?

— Да, сър — чу се отговор. А малко по-късно: — Свързах се с Кълин. Тръгнали са насам и благодарят за задачата, сър.

„Ани“ бе подходящ кораб, достатъчно удобен за продължителната обиколка из минните владения на „Лукас“. Достатъчно малък, за да остане незабелязан. Като млад Джон бе правил такива разходки, за да изучи бизнеса. Защо и Виторио да не стори същото? Отпи от питието си и запрелиства нервно документите на бюрото си.

3

Пел: Централен цилиндър: 9.9.52 г., 12:00 ч

Джош клекна на матрака и се отпусна назад при намаленото притегляне на тренировъчната зала. Деймън се надвеси над него, сложил длани на голите си колене, на лицето му се прокрадваше едва забележима следа на насмешка.

— Стига ми — рече Джош, когато успя да си поеме дъх. Всичко го болеше. — Потренирах, стига ми толкова.

Деймън коленичи до него на матрака, прегърбен и самият той задъхан.

— Все пак добре се справяш. И аз съм готов да спра дотук. — Той пое въздух и бавно издиша, после се усмихна на Тали. — Имаш ли нужда от помощ?

Джош изсумтя и се претърколи, повдигна се, опрян на едната си ръка, и се изправи тромаво на краката си. Всяко негово мускулче трепереше и той си даваше сметка за по-добрата форма на мъжете и жените, които ги подминаваха по стръмната пътека, обикаляща цялото вътрешно ядро на Пел. Мястото бе многолюдно, кънтеше от разговорите на висок глас. Тук всички се чувстваха свободно и най-лошото, което го заплашваше, бе да чуе присмех. Би продължил да тича, ако можеше, вече бе пробягал повече, отколкото трябваше, но мразеше момента, когато трябваше да спре.

Краката му се подкосяваха, свиваше го стомахът.

— Да вървим — подкани го Деймън, който се изправи с по-голяма лекота, хвана го за ръката и го поведе към съблекалните. — Вземи си парна баня, поне да отпуснеш стегнатите мускули. Имам още малко време преди часа, в който трябва да бъда в офиса.

Влязоха в разбърканата гардеробна, съблякоха се и хвърлиха дрехите си в общата пералня. До нея имаше струпани хавлиени кърпи за ползване от всички. Деймън му подхвърли две от тях и го бутна през врата с надпис „Пара“, после през бърз душ и към дългата редица кабини, скрити от парата. Повечето от тях бяха заети. Намериха няколко свободни в края на коридора, влязоха в средната и седнаха на дървените пейки. Толкова много вода се пилееше — Джош проследи как Деймън загреба и изля вода върху главата си и върху нагорещена метална плоча, докато от нея не се вдигна пара и го затули зад бял облак. Тали се поля по същия начин, после се попи с кърпата, останал без дъх и замаян от горещината.

— Добре ли си? — попита го Константин.

Той кимна — разтревожен да не развали момента, притесняваше се през цялото време, докато бе с Деймън. Отчаяно се опитваше да запази равновесие на предела между твърде голямото доверие, от една страна, и от друга — ужаса изобщо да повярва на някого. Мразеше да е сам. На моменти от разпокъсаната му памет изплуваше увереност, твърда като истина — знаеше, че никога не бе обичал самотата. Той щеше да омръзне на Деймън. Новостта щеше да избледнее. Компания като неговата навярно трябваше да втръсва след известно време.

И тогава щеше да остане сам с половин разсъдък и мнима свобода в този затвор, наречен Пел.

— Измъчва ли те нещо?

— Не. — И за да промени темата, спомняйки си оплакването на Деймън, че няма с кого да идва в залата, добави отчаяно: — Мислех, че ще срещнем тук Елена.

— Бременността започва да затруднява леко движенията й. Не е във форма за това.

— О-о. — Тали премигна, погледна встрани. Въпросът му бе засегнал интимна тема и той се почувства като натрапник — и то наивен в такива неща. Мислеше, че бе познавал жени, но не бременни, не бе ставал свидетел на толкова постоянна връзка, каквато съществуваше между Деймън и Елена. Спомни си жена, която бе обичал. По-възрастна. По-суха. Обичал я бе като момче. Като дете. Опита се да проследи накъде водеха нишките, но те се оплетоха. Не искаше да мисли за Елена в такова отношение. Не можеше. В съзнанието му изплуваха предупреждения — психологически бариери, както ги наричаха. Бариери…

— Джош, добре ли си?

Премигна отново — реакция, която можеше да се превърне в нервен тик, ако продължаваше така.

— Нещо те гложди.

Направи безпомощен жест в отговор, защото не желаеше да попадне в капана на разговор.

— Не знам.

— Разтревожен си за нещо.

— За нищо.

— Не ми ли вярваш?

Премигването размъти погледа му. В очите му се стичаше пот. Избърса лицето си.

— Добре — рече Деймън, сякаш всичко бе наред. Тали се изправи, приближи се до вратата на дървената кабина, само и само да се отдалечи от него. Стомахът му се бунтуваше.

— Джош.

Тъмно, затворено място… Можеше да избяга, да се откъсне от тази близост, от изискванията към него. И тогава щяха да го арестуват, да го изпратят обратно в болницата, между белите стени.

— Страх ли те е? — запита го открито Константин.

Въпросът попадна също толкова точно в целта, колкото и ако бе формулиран другояче. Тали махна безпомощно с ръка, чувстваше се натясно. Навън шумът на чужди гласове сякаш внезапно стихна, превърна се в далечно бучене.

— Какво си мислиш? — попита Деймън. — Че не съм честен с теб ли?

— Не.

— Че не бива да ми се доверяваш?

— Не.

— Какво тогава?

Повдигаше му се. Знаеше, че бе стигнал до някаква непреодолима бариера, до граница, поставена при Пренастройката.

— Бих искал да говориш — каза Константин.

Джош го погледна, опрял гръб на дървената преграда.

— Ти ще се откажеш — отвърна той вцепенен, — когато цялата тази работа ти омръзне.

— От какво ще се откажа? Отново ли умуваш по темата за изоставянето?

— Защо се занимаваш с мен?

— Ти за забележителност ли се смяташ — запита го Деймън, — или за какво?

Тали преглътна жлъчката, вдигнала се до гърлото му.

— Нима това е впечатлението ти от мен и Елена? — продължи Константин.

— Не искам да си мисля така — успя да отговори той най-накрая, — но все пак съм забележителност, в едно или друго отношение.

— Не си — възрази Деймън.

По лицето на Джош заигра мускул. Той се добра до пейката, седна и се опита да спре тика. За целта имаше хапчета, но той вече не ги взимаше. Прииска му се да му ги дадат, да се отпусне и да не мисли. Да се махне оттук, да се отърве от туй разнищване на личността му.

— Ние те харесваме — рече Деймън. — Има ли нещо лошо в това?

Седеше скован, а сърцето му биеше лудо.

— Ела — каза Константин, като стана. — Стига ти толкоз жега.

Джош се изправи на крака, но усети, че коленете му се подгъват, зрението му бе замъглено от потта, високата температура и намаленото притегляне. Деймън му подаде ръка, но той се отдръпна и тръгна след настойника си по коридора към душовете в края на помещението.

Хладните пръски проясниха донякъде ума му. Остана под душа повече от нужното, вдишвайки освежаващия въздух, излезе отново успокоен до известна степен и се върна, загърнат в пешкир, в гардеробната, следван от Константин.

— Съжалявам — обърна се той към Деймън.

— Просто рефлекс — успокои го Константин, като силно свъси вежди и хвана ръката му, преди той да успее да се извърне. Тали отскочи назад и се блъсна с трясък в шкафа.

Тъмно място. Навалица от тела. Ръце върху него. Прогони от съзнанието си тези мисли, облегна се, разтреперан, на металната врата, взря се в загриженото лице на Деймън.

— Джош?

— Съжалявам — повтори той. — Съжалявам.

— Изглеждаш, сякаш ще припаднеш. От горещината ли е?

— Не знам — промълви Тали. — Не знам. — Запъти се към пейката и седна да си поеме дъх. След момент се почувства по-добре. Мракът отстъпи. — Наистина съжалявам. — Беше потиснат, убеден, че Деймън няма да го търпи повече. Депресията го завладяваше все повече. — Навярно ще е по-добре да се върна отново в болницата.

— Толкова ли си зле?

Не искаше да си мисли за собствената си стая, за празния апартамент в общежитието, с голи стени, безрадостен. В болницата имаше хора, които познаваше, лекари, които го познаваха, които можеха да се справят с тези неща и чиито мотиви — както ясно си даваше сметка — се ограничаваха до задълженията им.

— Ще се обадя в офиса — заяви Деймън — и ще им кажа, че ще закъснея. Ще те изпратя до болницата, ако смяташ, че се налага.

Джош опря глава на ръцете си.

— Не знам защо го правя — рече той. — Спомням си нещо. Не съм сигурен какво. От него ми се повдига.

Деймън възседна пейката и остана така в изчакване.

— Мога да си представя — каза накрая той и Тали вдигна поглед, като с неудобство си припомни, че Константин бе имал достъп до цялото му досие.

— Какво си представяш?

— Навярно там е било доста тясно. Много от бежанците изпадат в паника, когато попаднат в такава тълпа. Този страх се е вкоренил в тях.

— Но аз не дойдох с бежанците — отвърна Джош. — Това си го спомням.

— И какво друго?

Тик трепна по лицето му. Изправи се, започна да се облича и след малко Деймън стори същото. Наоколо влизаха и излизаха други мъже. Чуваха и викове, когато се отвореше вратата — обикновеният шум на тренировъчната зала.

— Наистина ли искаш да те отведа в болницата? — попита накрая Константин.

Тали навлече сакото си.

— Не. Ще се оправя.

Така му се струваше, въпреки че кожата му бе все още изопната от студ, който дрехите трябваше да се прокудили. Деймън свъси вежди и му посочи вратата. Измъкнаха се в хладното преддверие, влязоха в асансьора с още половин дузина други пътници и се спуснаха с главозамайващо падане към външния пръстен с нормално притегляне. Джош пое дълбоко въздух, залитна леко на излизане и спря, когато се озова сред забързания поток от хора.

Ръката на Деймън го хвана за лакътя и го насочи леко към една пейка край стената на коридора. Зарадва се, че може да поседи за момент, да си почине и да гледа хората, които минаваха край тях. Не бяха на нивото, където се намираше офисът на Константин, а на първо зелено. От другия край на коридора до тях долитаха звуци на музиката от голямата зала. Трябваше да подминат това ниво, да слязат още надолу, но бяха спрели по хрумване на Деймън. По-близо до пътя към болницата, помисли си Джош. Или просто място, където да си починат. Седеше, поемайки си дъх.

— Леко съм замаян — призна той.

— Може би ще е добре, ако наминеш край болницата поне за преглед. Не трябваше да те карам да се преуморяваш толкова.

— Не е от тренировката. — Тали се прегърби, зарови лице в ръцете си, направи няколко спокойни вдишвания и накрая се възправи. — Деймън, имената… На теб са ти известни имената от досието ми. Къде съм роден?

— На Цитиана.

— Името на майка ми… знаеш ли го?

Константин се намръщи.

— Не. Не си го споменавал; говорил си повече за една леля. Наричал си я Мевис.

Образът на възрастната жена изплува отново, обзе го топло чувство за нещо познато.

— Спомням си я.

— Дори това ли бе забравил?

Тикът отново трепна на лицето му. Опита се да не му обръща внимание, стараейки се отчаяно да бъде нормален.

— Няма как да различа кое е спомен и кое е фантазия или сън, разбираш ли? Казваше се Мевис.

— Да. Живеели сте във ферма.

Тали кимна, ощастливен от внезапен спомен за огрян от слънцето път, разнебитена от времето ограда — често бе на този път в сънищата си, с боси крака в праха, — къща, купол на консервна фабрика, на много други като нея из полетата, блеснали в узрелия, златист цвят на на слънцето.

— Плантация. Много по-голяма от ферма. Живеех там… Живеех там, докато не отидох в школата. Тогава съм бил за последен път на планета, нали?

— Не си споменавал друго.

Продължи да седи, опитвайки се да задържи образа, обзет от възбуда при този спомен за нещо красиво, топло и истинско. Постара се да си припомни подробностите. Големината на слънцето на небето, цвета на залеза, прашния път, водещ към малкото село. Едра, блага жена и възслаб, неспокоен мъж, който не спираше да проклина времето. Откъслечни спомени се обединиха, дойдоха на местата си. Дом. Това бе домът му. Изпитваше силна носталгия за него.

— Деймън — рече той, събрал смелост, защото имаше нещо по-важно от приятните спомени. — Нямаш причини да ме лъжеш, нали? Но ти ме излъга — когато преди известно време те попитах за кошмара? Защо?

Константин изглеждаше смутен.

— Страх ме е, Деймън. Страх ме е от лъжи. Разбираш ли го? Страх ме е и от други неща. — Запъна се, не можеше да се владее — нетърпелив към самия себе си, с треперещи мускули, с език, който не може да назове нещата, и съзнание на решето. — Казвай ми имена, Деймън. Чел си досието ми. Знам, че си го чел. Кажи ми как съм попаднал на Пел.

— Когато Ръсел претърпя крах. Като всички останали.

— Не. Започни от Цитиана. Казвай ми имена.

Константин сложи ръка на облегалката на пейката и се обърна към него, свъсил вежди.

— Първата ти служба, за която споменаваш, е била на кораб, наречен „Хвърчилото“. Не знам колко години си бил на него, може да е бил и единственият. Доколкото разбирам, взели са те от фермата във военна школа или както я наричаш там, където са те обучили за бойкомпер. Предполагам, че корабът е бил доста малък.

— Разузнавателна сонда — промълви Джош и видя в съзнанието си точното разположение на панелите, претъпканата вътрешност на „Хвърчилото“, където екипажът трябваше да се придвижва в безтегловност, хващайки се за едно-друго. Доста време бяха прекарали на станцията Фаргон, доста време както вътре, така и навън — в патрулиране наоколо и в по-далечни разузнавателни полети. Кита… Кита и Лий… Приличащата на дете Кита — към нея бе изпитвал особено привличане. И Улф. Образите им изплуваха в съзнанието му и това го зарадва. Бяха работили в тясно сътрудничество — и то в буквалния смисъл, защото на корабите-стрели нямаше кабини, нямаше личен живот. Бяха прекарали заедно години. Години.

Сега те бяха мъртви. Сякаш отново ги бе изгубил.

„Внимавай!“ — бе извикала Кита; той също бе изкрещял нещо, осъзнал, че ги атакуват откъм сляпата им зона; грешката беше на Улф. Седеше безпомощен пред пулта си, без да може да насочи никакво оръжие към заплахата. Отърси се от спомена.

— Те ме взеха — рече той. — Някой ме прибра.

— Били сте ударени от кораб, наречен „Тигрис“ — обясни Деймън. — Ездач. Но теб те прибрал товарен кораб, който те открил по сигнала на капсулата.

— Продължавай.

Константин замълча за момент, като че ли се канеше да спре дотук. Тали взе да се притеснява все повече и повече.

— Докарали те на станцията — каза накрая Деймън — на борда на търгарски кораб, на носилка, но без наранявания. От шока, от студа, предполагам — жизнеосигуряващата ти система вече едва функционирала и едва са успели да те спасят.

Джош поклати глава. Онова място бе празно, далечно и студено. Спомняше си докове, лекари, разпити, безкрайни въпроси.

Тълпи. Крещящи тълпи. Докове, един пазач се строполява. Някой хладнокръвно го е застрелял в лицето, докато Тали лежи на земята зашеметен. Навсякъде мъртви, прегазени, купове от тела, а около него — мъже, войници с оръжие.

„Имат пушки!“ — провиква се някой. И настъпва паника.

— Взели са те от Маринър — рече Деймън. — След експлозията, когато са търсили оцелели на станцията.

— Елена…

— Разпитвали са те на Ръсел — продължи меко, но упорито Константин. — Били са изправени пред… не знам точно какво. Били са изплашени, бързали са. Използвали са незаконни методи… като Пренастройката. Искали са информация от теб — планираните дати, движението на корабите, всичко. Но ти не си могъл да им го кажеш. Бил си на Ръсел, когато започнала евакуацията. Ето какво се е случило.

Тъмен ръкав от станцията към кораба. Войници и оръжия.

— На боен кораб.

— „Норвегия“.

Стомахът му се сви. Малори. Малори и „Норвегия“. Граф. Спомни си. Гордостта му… загина там. Той се превърна в едно нищо. Кой бе той, какъв бе той — това не ги интересуваше, нито войниците, нито екипажа. Не беше дори омраза, а горчивина и досада, жестокост, при която той нямаше значение, живо същество, което чувстваше болка, изпитваше срам. Крещеше, когато ужасът станеше непоносим, и когато осъзна, че абсолютно никой не му обръщаше внимание, престана да крещи, или да чувства, или да се бори.

„Искаш ли да отидеш пак при тях? — Като че ли отново чуваше гласа на Малори. — Желаеш ли да се върнеш?“ Не го бе поискал. Не бе желал нищо друго, освен да не чувства нищо.

Това бе причината за кошмарите, мракът, неясните фигури, нещото, което го караше да се буди през нощта.

— Тук бе вкаран в ареста — обясни Деймън. — Навсякъде са те държали затворен — на Ръсел, на „Норвегия“, тук. Ако мислиш, че сме въвели фалшива информация при Пренастройката ти, не е така. Повярвай ми. Джош?

Пот бе избила по челото му. Усещаше я.

— Добре съм — отговори той, въпреки че в момента му бе трудно да си поеме дъх. Стомахът му продължаваше да се надига. Това се дължеше на близостта — емоционална или физическа; сега бе идентифицирал причината. Опита се да я контролира.

— Стой тук! — нареди му Деймън, стана, преди той да успее да възрази, и влезе в един от магазините покрай коридора.

Тали се подчини и остана на мястото си, опрял глава в стената зад гърба си, а пулсът му най-сетне започна да се нормализира. Даде си сметка, че за пръв път оставаше сам на свобода, ако се изключи пътят между работата и стаята му в старото общежитие. Това го накара да се почувства странно оголен. Запита се дали тези, които минаваха покрай него, знаеха кой е. Мисълта го изплаши.

„Ще си спомняш някои неща — бе му казал лекарят, когато спряха хапчетата. — Но можеш да се дистанцираш от тях.“ Да си спомня някои неща.

Константин се върна с две чаши с някаква течност, седна и му подаде едната. Беше плодов сок с още нещо, изстуден и подсладен, който успокои стомаха му.

— Ще закъснееш доста, докато стигнеш офиса си — напомни Джош.

Деймън вдигна рамене и не каза нищо.

— Бих искал… — за негов най-голям срам той се запъна, — …да ви поканя с Елена на вечеря. Сега работя. Имам известен кредит над нормираните ми часове.

Константин го изгледа за момент.

— Хубаво. Ще попитам Елена.

Отговорът го накара да се почувства доста по-добре.

— Бих искал — продължи той — да се върна оттук вкъщи. Сам.

— Добре.

— Трябваше да разбера… какво си спомням. Извинявай.

— Безпокоя се за теб — рече Деймън и това силно го разчувства.

— Ще се прибера обаче сам.

— Кой ден ще е вечерята?

— Ти и Елена решете. Моята програма не е натоварена.

Шегата бе плоска. Деймън все пак се усмихна по задължение, допи питието си. Джош привърши своето и стана.

— Благодаря ти.

— Ще говоря с Елена. Утре ще ти кажа датата. Не се безпокой. И ми се обади, ако имаш нужда от нещо.

Тали кимна, обърна се и тръгна сред навалицата, в която някой може би познаваше лицето му. Беше като на онези докове в спомените му: тълпи. Но не беше същото. Намираше се на друг свят и вървеше по коридорите му към собственото си кътче като новоизлюпен собственик — отиде до асансьора с тези, които са били родени на Пел, изчака с тях да пристигането на кабината, сякаш бе съвсем обикновен човек.

Асансьорът дойде.

— Седмо зелено — обади се той, когато притисналите си вътре хора го отдалечиха от пулта за управление, и някой любезно натисна клавиша вместо него. Рамо до рамо в кабината. Чувстваше се добре. Асансьорът го свали до неговото ниво. Проби си път, извинявайки се, сред останалите пътници, които не го проследиха с погледи, и се озова в коридора, близо до общежитието.

— Тали — каза някой, като го стресна. Обърна се надясно, към униформени служители за сигурност. Един от тях му кимна учтиво. Пулсът на Джош се ускори, после отново забави. Лицето му бе бегло познато. — Тук ли живееш сега? — попита пазачът.

— Да — отвърна той и добави с извинение: — Не си спомням добре… миналото. Може би сте били тук, когато пристигнах.

— Да, така е — рече пазачът. — Радвам се да видя, че си оцелял след всичко.

Човекът изглежда наистина бе зарадван.

— Благодаря — каза Джош и продължи по пътя си, а служителите за сигурност поеха по своя. Мракът, който се бе надвесил над него, се разсея.

Тали бе смятал, че всичко е само сън. „Но аз не го сънувам — помисли си. — То наистина се е случило.“ Мина покрай бюрото на входа на общежитието, надолу по коридора към стая 18. Пъхна картата си. Вратата се плъзна встрани и той влезе в собственото си убежище, голо помещение без прозорци — и все пак рядка привилегия, имайки предвид това, което бе научил от визията за претъпканата станция. Още нещо, което Деймън бе уредил.

Обикновено включваше визора, за да изпълни стаята с гласове, защото иначе сънищата насищаха тишината.

Сега седна на леглото си, просто остана така сред тишината, опипвайки сънищата и спомените си като полузараснали рани. „Норвегия“.

Сигни Малори.

Малори.

4

Пел: Бял док: офис на фирма „Лукас“: 18:30 ч; 06:30 ч — алтернативен ден: алтернативна сутрин

Нищо страшно не се случи. Джон остана в офиса си, разположен зад другите помещения на фирмата, проведе обичайните разговори по интеркома, извърши рутинния преглед на складовите сводки и отчети, опитвайки се с едно неспокойно ъгълче на съзнанието си да планира какво да предприеме, ако се случи най-лошото.

Забави се до по-късно от обикновено — след като светлините на доковете леко избледняха, доста след като служителите от първа смяна си бяха отишли и дейността през основния ден бе замряла. Във външните офиси бяха останали само няколко чиновници, които да отговарят на обажданията и да се грижат за най-неотложното, докато пристигне смяната от алтернативния ден. „Лебедово око“ отлетя без проблеми в 14:46 ч; „Ани“ и хората на Кълин потеглиха с документите на Виторио в 17:03 ч, без повече въпроси или вълнения от обикновеното щателно разпитване за разписанието и маршрута. Тогава задиша по-леко.

И когато „Ани“ отдавна се бе отдалечила от станцията, когато вече нямаше никаква възможност някой да отправи възражения, той грабна сакото си, заключи и се запъти към дома.

На влизане използва картата си за да се запише както трябва, дори и най-малката подробност в компютъра. Завари Джесад и Хейл да седят мълчаливо един срещу друг в дневната. На масата имаше кафе, ароматът му носеше облекчение след напрежението през следобеда. Джон седна в третото кресло и се облегна, възвръщайки си владението върху собствения си дом.

— Искам малко кафе — каза той на Бран Хейл, който се намръщи и стана да му го донесе. После се обърна към Джесад: — Скучен ли бе следобедът?

— Приятно скучен — отвърна меко гостът. — Но мистър Хейл направи всичко възможно да ме забавлява.

— Имахте ли проблеми да стигнете дотук?

— Никакви — обади се Хейл от кухнята. Донесе кафето и Джон, като отпи от него, си даде сметка, че Бран чакаше.

Да го освободи — и да остане сам с Джесад. Нямаше особено желание за това. Нито пък искаше Хейл да се раздрънка твърде свободно, тук или където и да е другаде.

— Оценявам дискретността ти — рече той на Бран. И след внимателно обмисляне добави: — Знаеш, че нещо се мъти. Услугите ти ще бъдат възнаградени не само парично. Само внимавай Лий Куейл да не се изпусне. Ще те осведомя веднага щом аз науча нещо повече. Виторио замина, Дейин го няма. Имам нужда от надежден, разумен помощник. Разбираш ли ме, Бран?

Хейл кимна.

— Ще говорим за това утре — каза Лукас съвсем тихо, като се наведе напред. — Благодаря ти.

— Добре ли ще сте тук? — попита Хейл.

— Ако не съм, ти ще вземеш мерки. Ясно ли е?

Бран кимна отново и мълчаливо излезе. Джон се облегна с малко повече увереност, погледна госта си, който седеше съвсем спокойно срещу него.

— Предполагам, че имате доверие на този човек — забеляза Джесад, — и че искате да го лансирате като ваш помощник. Подбирайте предпазливо съюзниците си, мистър Лукас.

— Познавам хората си. — Джон отпи от горещото кафе. — Вас не познавам, мистър Джесад или както ви е там името. Не мога да допусна да използвате самоличността на сина ми според вашия план. Уредих друго прикритие за него. Обиколка на местните клонове на „Лукас“ — за мините отпътува кораб, на който са документите му.

Очакваше изблик на гняв. Отговорът бе само учтиво вдигане на вежди.

— Не възразявам. Но ще имам нужда от документи и не мисля, че ще е разумно да се подлагам на разпит, за да ги получа.

— Документи могат да се уредят. Това е най-малкият ни проблем.

— А най-големият какъв е, мистър Лукас?

— Искам да получа някои отговори. Къде е Дейин?

— На сигурно място отвъд фронта. Няма причина да се безпокоите. Аз съм изпратен като човек за свръзка, с презумпцията, че предложението ви е валидно. Ако не е, аз ще загина, а се надявам, че това няма да се случи.

— Какво може да ми предложите?

— Пел — каза тихо Джесад. — Пел, мистър Лукас.

— И сте готови да ми предаде станцията?

Гостът поклати глава.

— Вие ще я предадете на нас, мистър Лукас. Такова е предложението. Аз ще ви направлявам. Аз имам опит, а вие познавате добре това място. Ще ме осведомите за положението тук.

— И каква гаранция ще имам?

— Моето одобрение.

— Какъв е рангът ви?

Джесад вдигна рамене.

— Неофициален. Искам подробности. Всичко — от разписанията на доставките и разпределението на корабите, до обсъжданията в съвета ви, и до най-малките подробности от управлението на вашите служби.

— През цялото ли време възнамерявате да останете в апартамента ми?

— Не виждам особена причина да се местя. От това ще пострадат навярно социалните ви контакти. Има ли обаче по-сигурно място? Този Бран Хейл, дискретен човек ли е?

— Работеше за мен на Тамдолу. Беше уволнен от службата си на планетата, защото се опитал да защити политиката ми срещу Константин. Лоялен е.

— Надежден ли е?

— Хейл е надежден, но имам известни съмнения относно някои от хората му — поне от гледна точка на преценките им.

— Тогава трябва да внимавате.

— Внимавам.

Джесад кимна бавно.

— Намерете ми все пак документи, мистър Лукас. Бих се чувствал доста по-сигурен с тях.

— А какво ще стане със сина ми?

— Безпокоите ли се? Мислех, че не е останала много любов помежду ви.

— Зададох ви въпрос.

— Там, далеч навън, чака кораб, регистриран на името на търгарското семейство Олвиг, но който в действителност е военен. Всички Олвиг са задържани, както и повечето хора от „Лебедово око“. Корабът на Олвиг — „Чукът“, ще ни предупреди своевременно. А нямаме толкова много време, мистър Лукас. Ще ми покажете ли най-напред схема на самата станция?

„Аз имам опит.“ Експерт в такива неща, човек, обучен за тях. Ужасяваща и смразяваща мисъл го споходи — че Викинг бе превзета отвътре, а Маринър бе взривена. Саботаж. Отвътре. От някой, достатъчно луд да унищожи станцията, на която се намира — или пък е напуснал в последния момент.

Вгледа се в мъчно разгадаемото лице на Джесад, в спокойните му, съвсем непреклонни очи и си представи, че на Маринър е имало човек като него.

После се е появила Флотата и станцията умишлено е била унищожена.

5

Пел: И-зоната: девето оранжево ниво: 19:00 ч

Отвън все още имаше чакащи в редица хора, опашка, простираща се по главния коридор на девето ниво чак навън на дока. Василий Кресич подпря брадичка на дланите си, когато поредният просител бе грубо избутан навън от човек на Коледи — жена, която му бе крещяла, която се бе оплакала от кражба и бе назовала един от бандата на Коледи. Главата го болеше, гърбът също. Ненавиждаше тези приемни часове, които независимо от това провеждаше веднъж на пет дни. Те бяха най-малкото клапан за изпускане на напрежението, поддържаха илюзията, че съветникът на И-зоната изслушва проблемите, приема оплакванията, опитва се да направи нещо.

Колкото до оплакването на жената, това, което можеше да стори, бе малко. Познаваше мъжа, когото тя бе назовала. Вероятно беше истина. Щеше да поиска от Нино Коледи да го накаже. Жената бе като полудяла, когато отправи оплакването. Много хора стигаха тук до странно състояние, може би истерия, когато единственото, което имаше значение, бе гневът им. Той водеше до самоунищожение.

Пуснаха един мъж да влезе. Рединг, следващия по ред. Кресич се стегна вътрешно, облегна се назад на стола си, готов за седмичната среща.

— Все още се опитваме — рече той на едрия мъж.

— Аз платих — заяви Рединг. — Платих предостатъчно за паспорта си.

— При заявките за Тамдолу няма гаранция, мистър Рединг. Станцията просто взима тези, от които има нужда в момента. Моля, оставете новата си молба на бюрото ми и аз ще продължа да я прокарвам според процедурата. Рано или късно ще се отвори възможност…

— Искам да изляза оттук!

— Джеймс! — викна Кресич, обзет от паника.

Охраната се появи мигновено. Рединг се огледа диво и за ужас на Кресич посегна към колана си. В ръката му проблесна късо острие, но то не бе предназначено за охраната — мъжът се извърна от Джеймс към него, Василий.

Кресич се отблъсна назад и падна от стола. Дес Джеймс се хвърли върху гърба на Рединг, който се просна по лице върху бюрото, като разпиля на всички страни документите и продължи да замахва побеснял с ножа. Василий изпълзя от стола и се опря в стената. Отвън се надигнаха викове, паника и още хора нахлуха в залата.

Кресич отстъпи встрани, когато борбата се приближи до него. Рединг се блъсна в стената. С другите бе влязъл и Нино Коледи. Едни притиснаха Рединг на пода, други избутваха назад тълпата от любопитни и отчаяни посетители. Те махаха с ръце стиснали формулярите, които се надяваха да подадат.

— Мой ред е! — пищеше някаква жена, като размахваше документ и се опитваше да стигне до бюрото. Изведоха я навън с останалите.

Рединг се мяташе на пода, заклещен от трима. Четвърти го ритна в главата и той утихна.

Коледи държеше ножа, огледа го внимателно и го прибра в джоба си с усмивка на изплашеното си младо лице.

— Този няма да стигне до станционната полиция — каза Джеймс.

— Ранен ли сте, мистър Кресич? — попита Коледи.

— Не. — Той пренебрегна драскотините и се добра до бюрото си. Отвън още се носеше глъчка. Придърпа отново стола си до бюрото и седна, защото краката му се клатеха. — Човекът каза, че бил платил — рече Кресич, знаейки много добре, че Коледи наистина продаваше на черно формуляри за преместване от И-зоната. — Досието му в станцията не е чисто и не мога да му извадя разрешение. Какво сте имали предвид, като сте му обещали и сте му взели парите?

Коледи премести бавно поглед от него към мъжа на пода и обратно.

— Е, сега досието му при нас няма да е чисто и това е по-лошо за него. Махнете го оттук. Откарайте го надолу по коридора, в обратната посока.

— Не мога да приема никой повече — изохка Кресич, като подпря глава на ръцете си. — Разкарайте ги оттук.

Коледи излезе в коридора.

— Опразнете мястото!

Кресич чу как надвиква воплите на протест. Хората на Коледи — някои от които бяха въоръжени с метални пръти — започнаха да изтласкват хората от опашката. Тълпата отстъпи и Коледи се върна в офиса. Тръгнаха да извеждат Рединг през другата врата, като го разтърсиха, за да го накарат да ходи. Бе започнал да се свестява, от слепоочието му течеше кръв и покриваше цялото му лице.

„Те ще го убият“ — помисли си Кресич. По някое време в по-спокойните часове някъде щеше да се появи труп, така че да бъде намерен от служителите на станцията. Рединг сигурно се досещаше какво го чака. Опита се да се бори отново, но те го изведоха и затвориха вратата.

— Избършете това — нареди Коледи на един от останалите в залата, който тръгна да търси нещо, с което да изчисти пода. Коледи седна отново на ръба на бюрото.

Кресич бръкна отдолу и извади една от бутилките вино, с които го снабдяваше Коледи. И чаши. Наля две, отпи от тамдолското вино и се опита да стопли разтрепераните си крайници, пронизваните от болка гърди.

— Твърде стар съм за това — оплака се той.

— Не трябва да се безпокоите за Рединг — каза му Коледи, като вдигна чашата си.

— Не бива да създаваш такива ситуации — тросна се Кресич. — Знам какво правиш. Но не обещавай преместване на хора, за които няма шанс да им го уредя.

Коледи се усмихна с изключително неприятно изражение.

— Рединг щеше да си го изпроси рано или късно. По този начин си плати за привилегията.

— Не искам и да знам — рече кисело Василий. Отпи голяма глътка от виното. — Не ме интересуват подробностите.

— Ще е по-добре да ви закараме в апартамента ви, мистър Кресич. Ще ви поставим охрана. Поне докато не приключи този случай.

Допи виното си толкова бързо, колкото му се нравеше. Един от младежите в групата на Коледи бе събрал купищата документи, които в борбата се бяха разпилели по пода, и ги сложи на бюрото. Тогава Кресич се изправи, краката му все още се подкосяваха, извърна очи от кръвта, която бе оставила следи по рогозката.

Коледи и четирима от хората му го съпроводиха през същата врата, през която бяха минали Рединг и пазачите му. Отидоха по коридора до сектора, където се намираше малкият му апартамент и той си отвори с ръчния ключ — компютърът бе изключил в тази част от станцията и тук нищо не функционираше, освен механичните устройства.

— Нямам нужда от компанията ви — отсече той.

Коледи му отвърна с крива и подигравателна усмивка, направи пародиен поклон.

— Ще говорим по-късно — каза Нино.

Кресич влезе, заключи отново ръчно вратата и остана за момент на място, чувствайки, че му се повдига. Накрая седна на стола до вратата и се опита да си почине малко.

Лудостта в И-зоната взимаше все по-застрашителни размери. Паспортите, които за някои бяха надежда да се махнат от там, само засилваха отчаянието на тези, които не можеха да заминат. Оставаха най-големите грубияни, така че положението ставаше все по-напечено. Управляваха бандите. Никой, който не се числеше към една или друга от организациите, не можеше да се чувства сигурен — независимо дали бе мъж или жена, никой не можеше да се движи в безопасност по коридорите, ако не се знаеше, че е закрилян, а закрилата се продаваше — срещу храна, услуги или тела, според съответната налична валута. До И-зоната достигаха упойващи лекарства и наркотици, също и вино, а скъпоценни метали и всичко друго, което имаше някаква стойност, се изнасяше от И-зоната и проникваше в станцията. Пазачите край бариерите печелеха от това.

А Коледи продаваше формуляри за паспорти за излизане от И-зоната, за преселване на Тамдолу. Продаваше дори правото да се стои на опашка за правосъдие. И всичко друго, което той и полицията му сметнеше, че е изгодно. Бандите за защита се обръщаха към Коледи за разрешително.

Оставаше само стопяващата се надежда за Тамдолу и онези, чиито молби бяха отхвърляни или отлагани, изпадаха в истерия от подозрението, че в досиетата им в станцията са вписани лъжи, черни точки, които щяха завинаги да ги задържат в И-зоната. Нарастваше броят на самоубийствата; някои се отдаваха на ексцеси в общите спални, чиито обитатели се отдаваха на всички пороци. Някои извършваха престъпленията, в които се страхуваха, че ги обвиняват; други ставаха техни жертви.

— Тях ги убиват навън — бе извикал един отхвърлен младеж. — Изобщо не ги пращат на Тамдолу; извеждат ги оттук, за да ги убият, ето къде отиват. Не взимат работници, не взимат млади хора, извеждат старите хора и децата, за да се отърват от тях.

— Млъкни! — бяха надигнали глас останалите и младежът бе пребит от трима в редицата, преди полицията на Коледи да успее да го измъкне окървавен. Други плачеха, но продължаваха да чакат на опашката, стискайки в ръка заявките си за паспорт.

Самият Кресич не можеше да кандидатства за заминаване. Боеше се да не изтече информация до Коледи, ако пуснеше заявление за себе си. Пазачите търгуваха с Коледи и затова толкова се страхуваше. Тук имаше контрабандно вино, безопасност, охраната, поставена от Коледи около него, така че ако някой пострадаше в И-зоната, това нямаше да е Василий Кресич, не и докато Коледи не подозираше, че той се опитва да избяга от него.

Уверяваше сам себе си, че това което вършеше бе за добро — докато оставаше в И-зоната, докато имаше приемни часове веднъж на пет дни, докато имаше възможност да се противопостави поне на най-големите извращения. Самият Коледи спираше някои изстъпления, а понякога и хората му предпочитаха да се замислят преди да си създадат проблеми. Кресич поддържаше някакъв ред в И-зоната. Спасяваше живота на хора. Възпираше донякъде безвластието, в което би изпаднала И-зоната без неговото влияние.

А освен всичко Кресич имаше достъп до станцията… Винаги хранеше надеждата, че ако ситуацията станеше наистина непоносима, когато дойдеше неизбежната криза, можеше да помоли за убежище. Можеше да се измъкне. Нямаше да го върнат, за да умре. Нямаше.

Накрая се изправи, потърси бутилката с вино, която държеше в кухнята, наля си четвърт от нея, опитвайки се да не мисли за това, което бе станало, ставаше, щеше да стане.

До сутринта Рединг щеше да е мъртъв. Не можеше да го съжалява, виждаше само лудите очи на мъжа, втренчени в него, когато се бе хвърлил през бюрото, разпилявайки документите, замахвайки към него с ножа — към него, а не към охраната на Коледи.

Сякаш той беше врагът.

Потрепери и изпи виното си.

6

Пел: жилищен отсек за тамдолци: 23:00 ч

Смяна на работниците. Сатина влезе в слабо осветеното жилищно помещение, махна си маската и се изми старателно със студената вода в легена. Синия зъб — който не се отдалечаваше от нея нито през деня, нито през нощта — влезе и клекна на рогозката й, сложи ръка на рамото й, опря глава в нейната. Бяха уморени, дори преуморени, защото през деня се бе наложило да пренесат много товари и макар по-голямата част от работата да се вършеше от машините, тамдолски мускули натоварваха стоките на платформите, а хората само викаха. Тя взе другата му ръка, обърна я с дланта нагоре и целуна набитите места, притисна се до него и близна бузата му там, където маската бе протъркала козината.

— Лукас-мъже — изръмжа Синия зъб. Очите му гледаха право напред и лицето му бе ядосано. Този ден бяха работили за Лукас-мъже, някои от които бяха създали неприятностите в базата на Тамдолу.

Сатина изпитваше болки в ръцете и раменете, но се безпокоеше най-вече за Синия зъб, за този поглед в очите му. Много трудно можеше да бъде разгневен. Той обикновено мислеше доста и докато разсъждаваше, нямаше кога да се ядоса. Тя обаче съзнаваше, че този път Синия зъб правеше и двете и ако изгубеше самообладанието си, щеше да е лошо за него — сред хората, с Лукас-мъже наоколо. Сатина поглади грубата му козина и продължи да го чеше, докато той не се поуспокои.

— Ела — рече тя. — Ела да ядем.

Синия зъб се обърна към нея, докосна с устни бузата й, близна козината, за да я изглади и я прихвана с ръка.

— Да ядем — съгласи се той.

Станаха и отидоха по металния тунел в голямата зала, където винаги имаше готова храна. Младите, които работеха тук им сипаха по пълна купа и двамата се оттеглиха в един тих ъгъл да хапнат. С пълен стомах Синия зъб си възвърна най-накрая доброто самочувствие и изсмука със задоволство полепналата по пръстите му овесена каша. Влезе друг мъжкар, влачейки краката си, взе си купата и седна до тях — младия Великанчо, който им се усмихна дружелюбно, излапа овесената си каша и отиде за втора купа.

Те харесваха Великанчо, който също бе дошъл неотдавна от Тамдолу, от същата страна на реката, макар и от друг лагер и други хълмове. Когато той се върна, към тях се присъединиха още тамдолци, струпаха се наоколо — дъга от топлота срещу ъгъла, в който седяха Сатина и Синия зъб. Голяма част от тях бяха сезонни работници, които идваха на Тамгоре и после се връщаха на Тамдолу, работеха с ръцете си и не разбираха особено от машини — те се отнасяха сърдечно към двамата. Имаше други хайза извън този приятелски кръг — постоянните работници, които не разговаряха много с тях, а седяха сами в отдалечени ъгли, само седяха и гледаха, като че ли дългото им пребиваване сред хората ги бе превърнало в нещо, различно от хайза. Повечето бяха възрастни. Те познаваха тайните на машините, разхождаха се из дълбоките тунели, из отдалечени тъмни места. Винаги стояха на страна.

— Разкажи за Бенет — помоли Великанчо, защото той, както и останалите, които идваха и си отиваха, независимо кой лагер на Тамдолу ги бе изпратил, бяха минали през основната база на хората, бяха познавали Бенет Джейсинт и на Тамгоре настъпи голяма печал, когато до тях стигна новината за смъртта му.

— Ще разкажа — рече Сатина, понеже тя, като най-нова тук, имаше право да разправи тази история, наред с другите истории, които хайза си разправяха на това място, и тя бързо обикна разказа си.

Всяка вечер, откакто бяха пристигнали, разговорите не бяха за дребните постижения на хайза, чийто живот бе винаги един и същ, а за направеното от двамата Константин, за това как Емилио и приятелката му Милико бяха накарали хайза да се усмихват отново — и за Бенет, който бе умрял като приятел на хайза. От всички, които по-рано бяха дошли на Тамгоре, за да разкажат тази история, нямаше нито един, който да я е виждал, и затова те я молеха да я разправя отново и отново.

— Той отива до мелницата — рече Сатина, когато стигна до тъжния момент на разказа си, — и казва на хайза там не, не, моля бягайте, хората ще оправят, хората ще работят, така че реката да не взима никой хайза. И той работи със свои ръце, винаги, винаги Бенет-мъж работи със свои ръце, никога не вика, не, той обича хайза. Дадохме му име — аз го дадох, защото той ми даде човешко име и добър дух. Аз го наричам Идващ-със-светлина.

Думите — породиха шепот — на признателност, а не на укор, макар името да принадлежеше на духа на самото Слънце. Хайза се обгърнаха всички заедно с ръце в трепета си, както правеха всеки път, когато Сатина им разказваше историята.

— И хайза не изоставят Бенет-мъж, не, не. Те работят с него да спасят мелницата. Защото старата река, тя е сърдита на хората и на хайза, винаги е сърдита, най-вече сърдита, понеже Лукас-мъже оголват нейните брегове и взимат нейната вода. И ние предупреждаваме Бенет-мъж да не вярва на старата река, той ни слуша и се връща; но ние, хайза, работим, така че мелницата да не пропадне и Бенет да не е тъжен. Старата река, тя идва по-високо и отнася подпорите; и ние викаме бързо, бързо, върни се, на хайза, които работят. Аз-Сатина, аз работя там, аз виждам. — Тя се тупна в гърдите и докосна Синия зъб, разкрасявайки историята. — Синия зъб и Сатина, ние виждаме, ние тичаме да помогнем на хайза, на Бенет и добрите хора негови приятели, всички, всички тичаме да им помогнем. Но старата река, тя ги удавя и ние идваме много късно, тичаме твърде късно. Мелницата пропада, ссст! И Бенет се протяга за хайза в ръцете на старата река. Тя го взима и него, с мъже, които помагат. Ние крещим, ние викаме, ние молим старата река да върне Бенет; но въпреки това тя го взима. Тя връща всички хайза, но взима Бенет-мъж и неговите приятели. Очите ни са пълни с това. Той умира. Той умира, когато протяга ръце за хайза, умира заради доброто си сърце и старата река, лошата стара река, тя го удавя. Хората го намират и го погребват. Аз поставям пръчки-духове над него и му оставям подаръци. Идвам тук и приятелят ми Синия зъб идва, защото това е Момент. Идвам тук на поклонение, защото тук е домът на Бенет.

Разнесе се одобрителен шепот, тръпка премина по телата, които ги обграждаха. В очите на много хайза блестяха сълзи.

И нещо странно и страшно се бе случило, тъй като някои от особените хайза на Тамгоре се бяха приближили до задните редици на групата и наблюдаваха.

— Той обича — рече един от тях, изненадвайки останалите. — Той обича хайза.

— Така е — съгласи се Сатина. Буца застана на гърлото й, като чу туй признание от един от тези ужасяващи, особени тамдолци, от факта, че те се вслушваха в бремето на сърцето й. Разрови се сред торбичките си, нейните дарове-духове. Извади ярката рокля и я хвана нежно с пръсти. — Това е моят подарък-дух, името, което той ми даде.

Разнесе се шепот на одобрение.

— Как ти е името, разказвачо?

Притисна силно своя дар-дух до гърдите си и се загледа в особения, който я бе попитал, пое дълбоко въздух. Разказвач. Козината — настръхна от такава чест от страна на Стария сред особените.

— Аз съм Небето-я-вижда. Хората ме наричат Сатина. — Тя протегна нежно ръка към Синия зъб.

— Аз съм Блясък-на-слънце-през-облаци — рече Синия зъб, — приятел на Небето-я-вижда.

Вече всички особени хайза се бяха събрали, посрещнати с почтителен шепот сред останалите, които се бяха отдръпнали, за да оставят свободно пространство между тях и Сатина.

— Чухме, че говориш за този Идващ-със-светлина, за този Бенет-мъж — рече стария. — Добър, добър беше този човек и добре е, че си му оставила дарове. Ние те приветстваме с добре дошла и почитаме поклонението ти, Небето-я-вижда. Твоите думи ни стоплиха, направиха топли очите ни. Дълго време чакахме.

Тя се наклони напред в знак на уважение към възрастта на говорещия и към неговата любезност. Шушукането сред останалите се засилваше.

— Този е Стария — прошепна над рамото й Великанчо. — Той не говори с нас.

Стария плюна, изчетка надменно козината си.

— Разказвачът говори смислено. Тя отбелязва Момент с пътуването си. Тя ходи с отворени очи, не само с отворени ръце.

— Ах — въздъхнаха другите смутено, а Сатина се чувстваше объркана.

— Ние почитаме Бенет Джейсинт — каза Стария. — Става ни топло, когато чуваме тези неща.

— Бенет-мъж е нашият човек — заяви предано Великанчо. — Човек на Тамдолу: той ме изпрати тук.

— Той ни обичаше — обади се друг, а трети допълни: — Всички го обичахме.

— Той ни защитаваше от тези като Лукас — рече Сатина. — И Константин-мъж е негов приятел, той ме изпрати тук за моята пролет, на поклонение; срещнахме се при гроба на Бенет. Аз идвам да видя Слънцето, да видя лицето му, да видя Тамгоре. Но, Стари, ние виждаме само машини, не виждаме велика светлина. Работим много, много. Нямаме цветовете и хълмовете, приятелят ми и аз, нямаме ги, обаче все още се надяваме. Бенет казва, че тук е добре, че тук е красиво; казва, че великото Слънце е близо до това място. Чакаме да видим, Стари. Попитахме за образите на Тамгоре, но никой не ги е виждал. Казват, че хората ги крият от нас. Обаче ние все още чакаме, Стари.

Настъпи продължително мълчание, докато Стария се поклащаше напред-назад. Накрая той спря и вдигна костелива ръка.

— Небето-я-вижда, нещата, които търсиш, са тук. Ние ходим там. Образите са в голямото място, където се събират Старите на хората, и ние сме ги виждали. Слънцето бди над туй място, да, истина е. Вашият Бенет-мъж не ви е излъгал. Но тук има неща, от които ще изстинат костите ти, разказвачо. Ние не говорим за тези тайни неща. Как ще ги разберат хайза на Тамдолу? Как ще ги понесат? Техните очи не виждат. Този Бенет-мъж обаче направи очите ти топли и те повика. Ах, дълго чакахме, дълго, дълго, и ти стопляш сърцата ни да те посрещнем с добре дошла. Ссст! Тамгоре не е такова място, каквото изглежда. Спомняме си образите на равнината. Аз съм ги виждал. Аз съм спал край тях и съм сънувал сънища. Но образите на Тамгоре — те не са, за да сънуваме. Ти ни разказваш за Бенет Джейсинт и ние, разказвачо, ще ти разправим за една от нас, която не виждаш — Лили, така я наричат хората. Името й е Слънцето-й-се-усмихва и тя е Великата Стара, на много повече лета от мен. Образите, които ние дадохме на хората, станаха човешки образи и край тях една жена сънува в потайните места на Тамгоре, на много светло място. Голямото Слънце я посещава — тя никога не се движи, не, защото сънят е хубав. Тя лежи в тази светлина, очите й са топли със Слънцето; звездите танцуват за нея; тя наблюдава цялото Тамгоре на стените си; навярно ни наблюдава в този момент. Тя е образът, който бди над нас. Великата Стара се грижи за нея, обича я, тази светица. Добра, добра е нейната любов и тя сънува всички нас, сънува Тамгоре и лицето й се усмихва вечно на великото Слънце. Тя е наша. Ние я наричаме Слънцето-неин-приятел.

— Ах! — прошепнаха събралите се хайза, удивени от чутото — че някой е приятел със самото велико Слънце.

— Ах! — промълви и Сатина, сви се и треперейки, се наведе напред. — Ще видим ли тази добра жена?

— Не — отвърна кратко Стария. — Само Лили ходи там. И аз. Веднъж. Веднъж я видях.

Сатина се отпусна, дълбоко разочарована.

— Навярно няма такъв човек — предположи Синия зъб.

Ушите на Стария се дръпнаха назад и навсякъде около тях хайза поеха въздух.

— Това е Момент, моето пътешествие — каза Сатина. — Идваме от много далеч, Стари, а не можем да видим образите, не можем да видим сънуващата, още не сме видели лицето на Слънцето.

Устните на Стария се свиха и отпуснаха няколко пъти.

— Елате двамата. Ние ще ви покажем. Тази нощ ще дойдете вие, през следващата други — ако не ви е страх. Ще ви покажем място. В него за кратко време няма хора. Един час. Според броенето на хората. Знам как да го определя. Ще дойдете ли?

Синия зъб не издаде ни звук.

— Ела — подкани го Сатина и усети нежеланието му, като го дръпна за ръката. Други не поискаха. Никой нямаше такава смелост — или такова доверие на Стария.

Стария се изправи, както и двама от спътниците му. Сатина също стана и Синия зъб я последва по-бавно.

— Аз също ще дойда — заяви Великанчо, но освен него никой от другарите му не се присъедини към тях.

Стария ги изгледа с подигравателно любопитство и им махна да го последват — надолу по тунелите, към далечни места, надолу по тунели, където хайза можеха да ходят без маски, из тъмни места, където трябваше да се катерят по метални пръчки и където дори хайза трябваше да вървят приведени.

— Той е луд — просъска накрая Синия зъб в ухото й, запъхтян. — И ние сме луди да следваме този побъркан Стар. Всички те са особени, тези, които са били тук по-продължително време.

Сатина не отговори, не знаеше друг довод, освен собственото си желание. Страхуваше се, но следваше Стария и Синия зъб вървеше с нея. Великанчо се влачеше последен. Задъхваха се, когато дълго време трябваше да се придвижват приведени или да се катерят на високо. Силата, която Стария и приятелите му притежаваха, бе необикновена, явно бяха свикнали с такива разходки и знаеха къде отиват.

Или може би — мисълта я смрази до мозъка на костите й — това бе странна шега на Стария — да ги отведе на дълбоко в тъмните проходи, където могат да се лутат и да умрат изгубени, за да даде урок на останалите.

И тъкмо когато почти се бе убедила в опасението си, Стария и спътниците му спряха на една площадка и си сложиха маските, с което показаха, че ще излязат на място с човешки въздух. Сатина нахлупи своята на лицето си и Синия зъб и Великанчо едва успяха навреме да поставят маските си, защото вратата зад гърба им се захлопна, а тази пред тях се отвори към светла зала с бял под и зеленина на растения, хора сновяха из това самотно голямо пространство, съвсем не приличащо на доковете. Тук бе чисто и светло, а по-нататък зееше черна бездна, към която ги поведе Стария.

Сатина усети как Синия зъб пъхна ръката си в нейната и Великанчо се приближи до двамата, когато те последваха водача си в мрак, по-обширен и от светлото помещение, което бяха напуснали — място, където нямаше стени, а само небе.

Звезди се въртяха около тях и ги, замайваха с движението си, магически звезди, които се преместваха от едно място на друго, грееха по-ярко и по-непроменливо, отколкото някога ги бяха виждали от Тамдолу. Сатина пусна ръката, която я държеше, и пристъпи напред, оглеждайки се.

Изведнъж блесна светлина — огромен кръг, искрящ като жарава, осеян с тъмни петънца и бушуващи огньове.

— Слънцето — пропя Стария.

Нямаше светло небе — синева, единствено мрак, звездите и ужасната близост на огъня. Сатина потрепна.

— Тъмно е — забеляза Синия зъб. — Как може да е нощ, когато грее Слънцето?

— Всички звезди са роднини на великото Слънце — поясни Стария. — Истина е. Светлото небе е илюзия. Наистина е така. Великото Слънце сияе в мрака и то е огромно, толкова огромно, че ние сме просто прашинки. То е страшно и огньовете му плашат тъмнината. Вярно е. Небето-я-вижда, това е истинското небе: това е истинското ти име. Звездите са като великото Слънце, но са далече, далече от нас. Туй сме научили. Вижте! Стените ни показват самото Тамгоре и големите кораби, външната страна на доковете. А също и Тамдолу. Сега гледаме към него.

— Къде е човешкият лагер? — попита Великанчо. — Къде е старата река?

— Светът е кръгъл като яйце и част от него гледа в обратна на Слънцето посока, което причинява нощта на тази страна. Навярно ако се вгледате внимателно, ще може да видите старата река; така си мислех. Но никога човешката база. Тя е твърде малка върху лицето на Тамдолу.

Великанчо се сви и потрепери.

Сатина обаче мина между масите, излезе на празното пространство, над което, превъзмогвайки мрака, светеше великото Слънце с истинското си лице — страховито, оранжево като огън, вездесъщо, с ужасяваща мощ.

Тя си помисли за сънуващата жена, наречена Слънцето-неин-приятел, чиито очи винаги се топлеха от тази гледка, и козината — се изправи на тила.

Протегна широко ръце сякаш за да прегърне огромното Слънце и всичките му далечни роднини, да потъне сред тях, защото бе дошла на Мястото, в чието търсене се бе впуснала на път. Напълни очите си с гледката, докато насреща — бе Слънцето, и никога вече нямаше да е същата, никога.