Светът на Пел

1

Приближаване към Пел: 4.10.52 г., 11:45 ч

Пел.

„Норвегия“ се появи заедно с останалата част от Флотата, възстановявайки синхронно с нея масата си в реалното пространство. Комвръзките и сканерите заработиха трескаво, търсейки прашинката, каквато представляваше гигантът „Тибет“. Кръстосвачът бе скочил преди тях в ролята на авангард при това отстъпление.

— Всичко е наред — съобщи комофицерът на командващия с успокояваща нотка в гласа.

„Тибет“ се намираше там, където трябваше да бъде, цял и невредим, и сондата не регистрира никакви враждебни действия. Из системата бяха пръснати кораби, главно търговски, както и на някои самозвани милицейски патрули, чиито шумни заплахи бързо се изпариха. „Тибет“ бе предизвикал паника у един търгар и той се бе гмурнал в хиперпространството, което беше лоша новина. Нямаха нужда от бегълци, които да разправят всичко на Съюза, макар това да бе последното място, накъдето би се насочил някой търгар в момента.

Миг по-късно пристигна потвърждение от „Европа“, от командния център на флагманския кораб. Намираха се в сигурно пространство без заплаха от нападение.

— Имаме вече комвръзка със самата станция Пел — предаде Граф на Малори, която оставаше нащрек на поста си в командната зала. — Всичко изглежда нормално.

Сигни се пресегна към пулта и въведе съобщение с инструкции до капитаните на корабите-ездачи. Те не се стрелнаха навън, а останаха закрепени за корпуса на „Норвегия“ подобно на паразити. Комслужбата продължавашше да получава отправени към нея тревожни идентификационни сигнали от милицейските кораби, които бързаха да се отстранят от планираната й траектория, тъй като кръстосвачът изплува с опасно висока скорост извън равнината на системата. Цялата Флота бе доста нервна, движеща се заедно, сякаш бе едно тяло, пробиваща си път в последната сигурна зона, която се надяваха, че е останала.

Сега бяха само девет. „Либия“ на Ченъл се бе превърнал в отломки и пара, а „Индия“ на Кеу бе загубил два от четирите си ездачи.

Бяха избягали в пълно отстъпление от разгрома край Викинг, търсейки място, където да си поемат дъх. Всички имаха рани — едно от генераторните крила на „Норвегия“ влачеше след себе си облак от изпаднали метални вътрешности, ако изобщо бе останало все още закрепено за кораба след скока. На борда имаше и мъртви — трима техници, които се бяха намирали в този отсек. Не бяха имали време да ги изхвърлят навън, нито дори да почистят секцията, бяха избягали, бяха спасили кораба, Флотата, това, което бе останало от мощта на Компанията. По пултовете пред Сигни продължаваха да мигат множество червени лампички. Тя нареди на контролната служба по щетите да отстрани труповете или каквото намери там от тях.

Тук също бе възможно да има засада, но нямаше, не можеше да има. Беше вперила очи в светлините пред себе си, погледът й обхващаше командния панел. Седативите продължаваха да притъпяват сетивата й и да правят пръстите й безчувствени, докато Сигни настройваше системата, за да си възвърне управлението на „Норвегия“, оставено на синхронизирания компютърен контрол. Почти не бяха влезли в схватка край Викинг, бяха обърнали гръб и хукнали да бягат — по решение на Мазиан. Тя не бе задала никакъв въпрос, беше уважавала стратегическия гений на този човек в продължение на години. Бяха изгубили кораб и той ги бе изтеглил след месеци на планиране, след маневри, които бяха отнели четири месеца и живота на безброй хора, за да подготвят всичко.

Беше ги изтеглил от битка, от която нервите им бяха още опънати, от битка, която биха могли да спечелят.

Сигни нямаше кураж да погледне встрани и да срещне очите на Граф или на Дей, нито да погледне останалите на мостика. Нито пък имаше отговор за тях. Нямаше никакъв отговор и за себе си. На Мазиан му бе хрумнало нещо друго, кой знае какво. Опитваше се да повярва, че е имал разумна причина за бягството.

Да се измъкнат бързо, после да го направят отново. Да го планират отново. Само че този път те бяха изтласкани далеч от всички техни източници на доставка, бяха изоставили всички станции, от които по-рано взимаха припасите си.

Възможно бе нервите на Мазиан да не са издържали. Тя си каза, че не е така, но вътрешно продължи да мисли какви действия би предприела тя самата, какво би направила, ако командваше Флотата. Какво всеки от тях би извършил по-добре в сравнение със стореното. Всичко бе вървяло точно по план. А Мазиан го бе прекратил. Мазиан, пред когото прекланяха.

Усети кръв в устата си. Беше си прехапала устната.

— Получаваме от Пел инструкции за приближаване чрез „Европа“ — съобщи й комофицерът.

— Граф, поеми управлението — нареди Малори.

Насочи вниманието си към екраните и към аварийния комканал, който следеше чрез пъхнатата в ухото й слушалка, директна връзка с Мазиан, ако той се решеше най-накрая да я използва. Ако изобщо пожелаеше да се обърне към Флотата, което досега не бе сторил, запазил мълчание след заповедта си за изтегляне от битка, която не бяха загубили.

Приближаването бе стандартно, съвсем обичайно. Сигни получи разрешение от комофицера на Мазиан, даде заповед на своите капитани на ездачи и разгърна ятото изтребители на „Норвегия“. Същото направиха едновременно с нея и останалите кораби от Флотата, като този път ездачите се управляваха от резервните екипажи. Изтребителите щяха да държат под око милицейските кораби и да унищожат всеки, който се опиташе да скочи в хиперпространството, после също щяха да се приберат в доковете на станцията, след като големите кръстосвачи се бяха приютили на сигурно в гнездата й.

По комвръзката от Пел пристигаха непрекъснато съобщения — намалете скоростта, молеха ги, защото бяха твърде близо до пренаселената станция. От Мазиан не се чуваше нищо.

2

Пел: док на синия сектор: 12:00 ч

Мазиан, самият Мазиан пристигаше, а не Съюзът, нито пък друг конвой. Цялата Флота пристигаше.

Новината се разнесе из коридорите на станцията със скоростта на неконтролиран комканал, обиколи офисите и най-малките групи, събрали се по доковете. Стигна и до И-зоната, защото бариерите пропускаха, и екраните показваха положението там. Вълнението започна с истинска паника, когато съществуваше възможност корабите да са на Съюза, до съвсем друг вид паника, когато се разбра какви са в действителност.

Деймън Константин наблюдаваше екраните и нервно сновеше напред-назад в командната зала на синия док. Там беше и Елена, седнала на компулта, като държеше слушалка на ухото си и се мръщеше в сериозен спор с някого. Търгарите бяха изпаднали в паника, а военнизираните от тях бяха на косъм от решението да скочат в хиперпространството от страх да не попаднат в подчинение на Флотата и да бъдат принудени да й служат. Други се страхуваха от конфискуване на запаси, на оръжие, на оборудване и персонал. Работата на Деймън бе именно да се грижи за разсейването на такива страхове и да реагира на оплаквания. Той разговаряше с хората, когато можеше да им вдъхне вяра и да ги успокои. Задачата на неговия Правен отдел бе да предотврати подобни конфискации със съдебни разпореждания, заповеди и наредби. Съдебни разпореждания… срещу Мазиан. Търгарите знаеха колко струват те. Деймън крачеше напред-назад и се тормозеше, накрая се приближи до компулта и включи друг канал, този път за връзка със службата за сигурност.

— Дийн — обърна се той към командващия, — извикай алтенативната смяна. Ако не можем да ги отклоним от И-зоната, все пак не бива да оставяме тези товарни докове достъпни за лесно проникване. Поставете жива охрана там. Облечете в униформи някои от чиновниците, ако нямате достатъчно хора. Вдигнете всеобща тревога: подсигурете тези докове и дръжте тамдолците настрана от тях.

— По нареждане на вашата служба.

— По мое нареждане.

Мъжът от другата страна се поколеба — за целта бяха необходими документи, парафирани от главното управление. Това можеше да стори кметът на станцията, но сега той бе твърде зает да проумее какво става и да се ориентира в положението. Баща му държеше връзка с Флотата и се опитваше да я спре с доводите си.

— Дай ми писмена заповед, когато успееш — рече Дийн. — Аз ще ги закарам там.

Деймън въздъхна тихо, изключи връзката, отново закрачи нервно, после спря зад стола на Елена и се подпря на облегалката му. Тя се отпусна за миг назад, полуизвърната, за да докосне ръката му. Когато бе влязъл в помещението лицето й бе било като бяло платно, но вече си бе възвърнала цвета и самообладанието. Операторите бяха заети да препредават заповедите с по-подробни нареждания към докерните бригади долу, да подготвят главния сектор на станцията за преместване на товарните кораби, така че да може да приеме Флотата. Там обаче цареше хаос, защото по доковете нямаше само товарни кораби, но и стотици търгари, на които бяха дадени постоянни орбити заедно със станцията около Тамдолу — движещ се с нея облак от търговски кораби, за които не бе имало място. Девет грамадни кръстосвача се приближаваха към всичко това, като изкарваха в този облак нови кораби от доковете. Комофицерите на Мазиан бълваха непрекъсната тирада от въпроси и искания към Пел, все така отказвайки да обяснят какво иска главнокомандващият на Флотата или къде смята да влезе в док, ако изобщо възнамерява да го стори.

Ние ли сме следващите? Очакваше ги кошмар. Евакуация. Бременността не е състояние, в което човек да се впусне като бежанец до Бог знае къде, да прекара скок до някоя отдавна изоставена станция край Старите звезди, към Сол, към Земята… Спомни си за „Хансфорд“. Представи си Елена в такава обстановка.

— Май успяхме — обади се един от операторите.

Деймън примигна, даде си сметка, че това също бе възможност, но все пак не бе възможно — винаги бяха знаели в сърцата си, че бе невъзможно, че Съюзът бе станал прекалено голям, че Флотата би им осигурила години, както бе правила досега, но не и победа, не, никога. Кръстосвачите не биха пристигнали всички вкупом, по никаква друга причина, освен при отстъпление.

Помисли си за шансовете им, ако Пел откажеше да се евакуира. Помисли си какво би очаквало всеки Константин в ръцете на Съюза. Военните никога не биха му позволили да остане на станцията. Постави ръката си върху рамото на Елена, сърцето му бе готово да се пръсне при мисълта, че могат да бъдат разделени, че може да загуби нея и детето. Ако се стигнеше до евакуация, щяха да го качат на борда на някой кораб под стража, както вече се бе случило на други станции. За да измъкнат от ръцете на Съюза жизненоважни за станцията хора, щяха да ги натоварят на който и да е попаднал им кораб. Баща му, майка му — Пел беше техният живот, Пел представляваше самия живот за майка му. Също Емилио и Милико. Пронизваше го остра болка като станционист, наследник на поколения станционисти, който никога не е искал война.

Би се борил за Елена, за Пел, за всичките мечти, които бяха имали.

Но не знаеше откъде да започне.

3

„Норвегия“: 13:00 ч

Сигни Малори вече ги виждаше непосредствено — застаналият по средата пръстен на станцията Пел, отдалечената луна, обгърната от облаци планета Тамдолу, подобна на ярък скъпоценен камък. Флотата отдавна бе намалила скоростта и се движеше бавно като на сън в сравнение с предишния си стремглав полет, докато гладките очертания на станцията се превръщаха в хаос под всякакви ъгли, какъвто представляваше повърхността й.

Във всяко гнездо на видимата страна бяха натъпкани товарни кораби, един в доковете, други изчакващи отвън. Сканерът показваше невероятно струпване и Флотата се движеше толкова бавно, защото на тези мудни кораби им бе необходимо много време, докато й освободят път за приближаване. Всички търгари, които не бяха попаднали в ръцете на Съюза, трябваше да се намират наоколо, на станцията, на орбита около нея или малко по-далеч, или увиснали в бездната на пространството просто оттатък границите на системата. Граф продължаваше да държи управлението, което вече бе досадна работа. Досега не бяха виждали такова натрупване и движение. Истински хаос. Сигни се изплаши, когато си даде сметка за нарастващото свиване на стомаха й. Ядът й бе отминал и тя се страхуваше от безпомощност, каквато не бе свикнала да изпитва. Искаше й се да бе имало някой доста по-мъдър, който още преди много време да бе взел друго решение, така че никой да не бе стигал до този момент сега, тук, с възможностите за избор, с каквито разполагаха.

— Кръстосвачите „Северен полюс“ и „Тибет“ да останат вън от станцията и да поемат патрулиране — чу се нареждане от „Европа“.

Това бе абсолютно наложително. А при подобно приближване Малори предпочиташе да бяха дали тази задача на нея и нейния екипаж. Защото това, което им оставаше, бе по-горчиво. Не й се искаше да се повтаря операцията на Ръсел, където паниката на цивитата бе предугадила военния план да се извади от строя станцията и по доковете бяха наизлезли тълпи… Всичко това бе предостатъчно за екипажа й. На нея също й бе писнало и тя ненавиждаше мисълта да пусне на свобода на някоя станция войници в състоянието на духа, в което се намираха в момента нейните.

Пристигна друго съобщение. Пел ги уведоми, че е преместила известен брой товарни кораби от гнездата им, за да настани военните кораби в една редица без непосредствени съседи на дока. Изкараните оттам кораби щяха да се присъединят към групата на тези, които се намираха на орбита, поемайки в противоположна посока на тази, от която пристигаше Флотата. После се чу гласът на Мазиан дълбок и суров, който повтори заплахата си, че независимо от разположението на останалите на орбита около Пел, всеки товарен кораб, който се опита да изскочи от системата, ще бъде унищожен без предупреждение.

Станцията се съгласи. Не й оставаше нищо друго.

4

Пел: И-зоната: 13:00 ч

Нищо не работеше. В И-зоната изглежда никога нищо не функционираше. Василий Кресич натисна напълно мъртвите бутони, натисна ги още веднъж, после удари с длан комустройството, но така и не получи отговор от централна комслужба на главния сектор. Закрачи из тясното пространство на апартамента си. Повредите го вбесяваха, докарваха го почти до сълзи. Ставаха всекидневно — водата, вентилаторите, комвръзката, визията, доставките, недостигащи припаси, които отново и отново връщаха мъката на съществуванието му, разложението, натиск на телата, безсмислената грубост на хора, побъркали се от стълпотворението и несигурността. Кресич имаше апартамент. Притежаваше разни неща. Той ги поддържеше старателно в ред, често и вманиачено ги изтъркваше. Смрадта на И-зоната бе полепнала по него, независимо колко се миеше и колко щателно изтъркваше пода и затваряше всички отвори срещу всепроникващото зловоние. Вонята беше на антисептични средства, на евтина стипца и каквито и да е други химикали, които станцията използваше в борба с болестите и пренаселването, като същевременно запази равновесието на жизнеосигуряващите системи.

След като известно време се разхожда напред-назад, Василий опита да се свърже отново, обзет от надежда, но не успя. Можеше да дочуе вълнение отвън, в коридора, и вярваше, че Нино Коледи и момчетата му ще държат нещата в някакъв ред. Надяваше се. Имаше случаи, когато Кресич не успяваше да излезе от И-зоната, при периодичните безредици, когато вратите се затваряха и дори неговият пропуск от Съвета не бе достатъчен, за да се направи изключение. Знаеше къде му е мястото — там, отвън, да въдворява ред, да напътства Коледи, да се опита да спре полицията на И-зоната от някои от ексцесиите й.

Но не можеше да отиде там. Кожата му настръхваше дори при самата мисъл да се срещне с тълпата, с виковете, с омразата и грозотата на И-зоната, да види отново кръв и други неща, които да обезпокоят съня му. Сънуваше Рединг. И други. Хора, които бе познавал и които бяха умрели в коридорите или изхвърлени в космоса. Съзнаваше, че неговата страхливост е изключително фатална. Бореше се с нея, макар да знаеше до какво води това — че ако веднъж покажеше, че не е твърд, беше загубен. И като си даваше сметка за това, имаше дни, когато му бе трудно да се разхожда навън, когато чувстваше, че не му достига смелост. Той беше един от тях, не по-различен от останалите. А като му дадоха подслон, не искаше да излезе от него, не желаеше да прекоси дори тясното пространство, през което трябваше да мине, за да стигне до поста на охраната и до вратата.

Щяха да го убият, Коледи или някой от конкурентните групировки. Или някой без абсолютно никаква причина. Някой ден, обзети от лудостта на слух, плъзнал из И-зоната, щяха да го убият, някой недоволен от отказ на молбата му, някой, който го мразеше, смятайки го за символ на властта. Стомахът му се свиваше всеки път, когато отвореше вратата на апартамента си. Отвън го чакаха въпроси, на които той нямаше отговор, искания, които не беше в състояние да изпълни, хора, които не можеше да погледне в очите. Ако излезеше днес, щеше да се наложи да се върне в момент, в който безредиците щяха да са още по-голями. Никога не му разрешаваха да остане извън И-зоната повече от една смяна наведнъж. Беше опитал, беше тествал доверието им към него, най-накрая бе събрал смелост да попита за документи, да поиска освобождаване няколко дни след последните размирици — попитал, макар да знаеше, че това може да стигне обратно до Коледи, попитал, макар да знаеше, че това може да му струва живота. И му бяха отказали. Великият, могъщият съвет, чийто член беше и той, не искаше да чуе. Бил твърде ценен, бе казал Анджело Константин, там, където се намира. На четири очи кметът бе разиграл театър да го моли да остане там, където е. Кресич не повдигна повече въпроса от страх, че повече хора могат да научат, а той не би оцелял дълго след това.

Едно време бе добър, храбър човек. Така поне си мислеше за себе си, най-малкото преди пътуването, преди войната, докато бе с Джен и Роми. Тълпата два пъти го бе смачквала в И-зоната, единият път бе пребит до безсъзнание. Рединг се бе опитал да го убие и нямаше да е последният. Василий бе уморен и болен, подмладата не му действаше. Съмняваше се в качеството на профилактиката, която му бяха направили, опасяваше се, че натоварването го убива. Забелязваше как по лицето му се появяваха нови бръчки, изпито изражение на безнадеждност. Вече не можеше да разпознае в образа си човека, който бе бил само допреди година. Страхуваше се непрестанно за здравето си, като знаеше нивото на медицинските грижи, които се полагаха в И-зоната, където лекарствата се крадяха и можеха да бъдат подменени, където зависеше от щедростта на Коледи, за да получи медикаменти, както и вино и прилична храна. Вече не си спомняше за дома, престанал бе да тъгува, не мислеше повече за бъдещето. За него съществуваше само днешният ден, също толкова ужасен, колкото и вчерашния. И ако му бе останало едно-единствено желание, то бе да има поне някаква сигурност, че няма да стане по-лошо.

Отново опита да се свърже и този път дори не светна червената лампичка. Вандали разбиваха нещата в И-зоната веднага щом собствените им ремонтни бригади успяваха да ги пуснат в действие — техните собствени хора. Минаваха дни, докато успеят да докарат майстори от Пел, и някои неща си оставаха счупени. Василий сънуваше кошмари, че всички тях ги чака такъв край в случай на саботаж на нещо жизнено необходимо, ако някой луд реши, че самоубийството му не е достатъчно, а трябва да изхвърли в космоса цялата секция.

Това бе напълно възможно.

По време на криза.

Или във всеки един момент.

Крачеше из стаята все по-бързо и бързо, притиснал с ръце корема си. Стомахът го свиваше безспирно, когато се намираше под напрежение. Болката се засили, измествайки другите страхове.

Най-накрая събра кураж и облече сакото си, в което, за разлика от повечето хора в И-зоната, не спотайваше оръжие, защото трябваше да мине през сканиращото устройство на пропуска. Пребори се с повдигането, което изпита, когато сложи ръка върху дръжката на вратата, и накрая се принуди да излезе навън в тъмния, покрит с надписи и рисунки коридор. Заключи вратата след себе си. Досега не го бяха обирали, но очакваше, че може да се случи въпреки закрилата на Коледи. Всички ги обираха. Най-сигурно бе човек да притежава възможно по-малко неща, а за него се знаеше, че има доста. Ако не го закачаха, то бе защото нещата, с които разполагаше, принадлежаха на Коледи в очите на неговите хора, защото самият той му принадлежеше. Стига до ушите им да не бе стигнала все още молбата му за измъкване.

Премина по коридора и покрай охраната — хора на Коледи. Излезе на дока след тълпата, която вонеше на пот, несменяни дрехи и антисептични спрейове. Хора го познаха и протегнаха зловещо към него ръце, питайки за новини какво става оттатък в главния сектор на станцията.

— Не знам, все още не знам, комвръзката в квартирата ми не работи. Отивам да разбера какво става. Да, ще попитам.

Василий повтаряше все това, отскубвайки се от едни дърпащи го ръце, за да попадне в други, от един питащ на други, някои от които бяха със смахнато ококорени очи, обзети от лудостта на седативите. Той не хукна да се измъкне. Побягването му означаваше паника, паниката — тълпа, тълпата — смърт, а междусекционната врата бе пред него, обещаваща сигурност, бариера, отвъд която И-зоната не можеше да го стигне и където никой не можеше да отиде без скъпоценния пропуск, който той носеше.

— Това е Мазиан — носеше се слухът по дока на И-зоната. И с него също: — Те се оттеглят. Цялата станция Пел се изтегля и ни изоставя.

— Съветник Кресич! — Някаква ръка го хвана за лакътя и това означаваше нещо сериозно. Дърпането рязко го извъртя назад. Пред очите му се появи лицето на Сакс Чембърс, един от хората на Коледи, и почувства заплаха в стискането, от което го заболя ръката. — Къде отивате, съветник?

— Оттатък — отвърна, загубил дъх, Василий. Знаеха. Стомахът го заболя още повече. — Съветът свиква извънредно заседание заради кризата. Кажи на Коледи. Ще е по-добре да присъствам. Иначе кой знае каква съдба ще ни определи Съветът.

Сакс не каза нищо, за момент не направи нищо. Владееше изкуството да сплашва. Просто го изгледа достатъчно дълго, за да напомни на Кресич, че притежава и други умения. После го пусна и Василий се отдръпна от него.

Без да тича. Не трябваше да го обръща на бяг. Не биваше да поглежда назад. Не трябваше да забележат ужаса му. Външно се държеше спокойно, макар стомахът му да се бе свил на топка.

Около вратата се бе събрала тълпа. Проби си път сред нея, нареди на хората да отстъпят. Те мълчаливо се отдръпнаха и Кресич използва пропуска си, за да отвори тяхната страна на шлюза, вмъкна се бързо вътре и побърза да го затвори отново с картата си, преди някой да се е осмелил да го последва. За момент остана сам върху издигащата се рампа на тесния шлюз, обгърнат от ярка светлина и неотменната смрад на И-зоната. Облегна се разтреперан на стената, докато стомахът му се бореше с повдигане. После пристъпи по рампата към отрещната врата и натисна бутона, който трябваше да привлече вниманието на охраната от другата страна на И-границата.

Този бутон сработи. Охраната отвори, прие картата му и регистрира влизането му в същинската част на Пел. Василий премина обеззаразяване и един от часовите напусна поста си, за да го съпроводи. Това беше стандартна процедура всеки път, когато съветникът от И-зоната влизаше в станцията и преминаваше пограничната зона. После го оставяха да продължи сам.

Пооправи дрехите си, докато вървеше, като опита да се отърси от смрадта, спомена и мислите за И-зоната. Но се чуваше сигнал за тревога, из всички коридори мигаха червени светлини, навсякъде се забелязваха хора от службата за сигурност и полицаи. И от тази страна не бе по-спокойно.

5

Пел: комцентрала в главния сектор: 13:00 ч

Лампичките върху контролните табла в централната комслужба бяха светнали от край до край, задръстени от обаждания от всички части на станцията едновременно. Жилищните сектори се бяха затворили автоматично при криза. Във всички зони мигаше червена светлина за тревога, указвайки на станционистите да си останат по местата.

Не всички спазваха тази инструкция. Някои от коридорите, изобразявани на екраните, бяха празни, други бяха изпълнени с развълнувани станционисти. А това, което сега се виждаше на монитора на И-зоната, бе още по-лошо.

— Свържете ме със службата за сигурност от трето ниво на синия сектор — заповяда Джон Лукас, наблюдавайки екраните.

Началникът на службата се надвеси на таблото и даде нареждания на диспечера. Джон отиде до централния панел зад гърба на притеснения комшеф. Целият съвет бе свикан да заеме каквито може аварийни постове и да дава насоки, а не конкретни заповеди. Лукас се бе намирал най-близо, беше се затичал и стигнал този пост, преодолявайки хаоса навън. Колкото до Хейл… горещо се надяваше, че Хейл бе направил каквото му бе заръчано, че бе останал в апартамента му с Джесад. Гледаше бъркотията в центъра, сновеше от панел към панел и наблюдаваше вълнението в един или друг коридор. Комшефът правеше опити да се обади в офиса на станционния управител, но не можеше да се свърже. Опита се да прехвърли обаждането през командния интерком на станцията, но постоянно получаваше мигащо на екрана съобщение „Каналът е зает“.

Измъчен от кризисната ситуация, шефът изруга, после се извини на подчинените си.

— Какво става? — попита Джон. Изчака, докато мъжът не отговори на някакъв предишен въпрос, и после пак запита: — Какво правите?

— Съветник Лукас, претоварени сме — отвърна той със слаб глас. — Нямаме време.

— Не можете да се свържете.

— Не, сър, не мога да се свържа. Всичко е задръстено от предавания на командно ниво. Извинете ме.

— Да вървят по дяволите — рече Джон, щом началникът понечи да се обърне към контролното табло, и добави, когато мъжът го изгледа изненадано: — Включете ме на всеобщо предаване.

— Трябва ми разрешение за това — каза комшефът. Червените светлини зад гърба му започнаха да мигат и да стават все по-многобройни. — Необходимо ми е специално разрешение, съветник, каквото може да даде станционният управител.

— Действай!

Мъжът се поколеба, огледа се, сякаш можеше да получи съвет от някъде другаде. Джон го хвана за рамото и го извъртя с лице към таблото, докато все повече светлини започнаха да мигат по контролните панели.

— Побързай! — нареди му Лукас и комшефът се пресегна да включи един вътрешен канал, после заговори в един микрофон.

— Освободете първи канал за приоритетно съобщение — заповяда той и миг по-късно получи потвърждение. — Да се предава по визията и интеркома. — Главният екран на комцентъра светна, когато се включи камерата.

Джон пое дълбоко въздух и застана пред камерата. Изображението се предаваше навсякъде, не на последно място и в неговия апартамент пред очите на човек, наречен Джесад.

— Аз съм съветник Джон Лукас — обяви той пред цялата станция Пел, намесвайки се във всеки канал, бил той команден или обществен, от управлението, насочващо приближаващите се кораби, до бараките в И-зоната и от най-малката квартира до най-големия апартамент на станцията. — Искам да направя едно общо съобщение. Потвърдено бе, че намиращата се в непосредствена близост до нас флота е тази на Мазиан и тя извършва нормалните операции за влизане док. Станцията е в безопасност, но ще остане в състояние на тревога, докато кацането не завърши благополучно. Работата на комцентъра и в другите служби ще може да протече по-гладко, ако всички граждани се въздържат от използване на комуникациите, освен в случай на крайна нужда. Всяка една от секциите на станцията е обезопасена и никъде няма нито повреди, нито кризисни ситуации. Ще се регистрират обажданията и ще се следи за неспазване на това официално изискване. Всички тамдолски работни групи да се приберат веднага в жилищата си в съответните секции и да чакат по-нататъшни нареждания. Стойте встрани от доковете. Всички работници да продължат да изпълняват поставените им задачи. Ако може да разрешите проблеми, без да се обаждате в главното управление, направете го. Засега имаме единствено оперативна връзка с Флотата, но щом получим повече информация, ще я съобщим на всички. Моля останете край приемниците си. Те ще са най-бързия и най-точен източник на информация.

Лукас излезе от обсега на камерата, чиято червена предупредителна лампа изгасна. Огледа се наоколо и видя, че хаосът по контролните панели е вече доста по-малък, сякаш за момент цялата станция е била заета с нещо друго. Някои обаждания веднага светнаха отново, явно необходими и спешни, но повечето не се повториха. Джон въздъхна, като с част от съзнанието си мислеше какво ли ставаше в апартамента му или — което бе по-лошо — навън. Надяваше се, че Джесад бе останал в него и се страхуваше, че ще го открият там. Мазиан. Военно присъствие, което може да започне проверка на записите, да задава неудобни въпроси. И да го хванат, че приютява Джесад…

— Сър — обади се комшефът. Третият екран вляво светеше. На него бе Анджело Константин, сърдит и почервенял. Джон прехвърли обаждането.

— Действай по процедурите — сопна се Анджело и прекъсна. Екранът потъмня, докато Джон стоеше със скръстени ръце и се опитваше да разбере дали причината за това бе, че бе хванал Анджело без подходящ отговор, или защото бе зает.

„Нека да видим какво ще стане“ — рече си той в пристъп на омраза, която разтуптя кръвта във вените му. Нека Мазиан евакуира всички, които са готови да тръгнат. След това щеше да дойде Съюзът и той щеше да има нужда от онези, които познаваха станцията. Можеше да се постигне разбирателство. Разбирателството му с Джесад проправяше пътя за това. Сега не беше време за свенливост и скромност. Той участваше в играта и вече нямаше къде да отстъпва.

Първата стъпка бе да го видят всички, да се превърне в успокояващ глас и Джесад да наблюдава как го прави. Да стане известен, лицето му да е познато на цялата станция. Това беше предимство, което родът Константин винаги бе имал — монопол в публичната изява и красота. Анджело приличаше на жизнен патриарх, докато Джон не изглеждаше така. Липсваха му неговите обноски, граденото цял живот самочувствие за власт. Но той притежаваше способности и когато сърцето му започна да се успокоява след първоначалната уплаха от безредието навън, откри, че размириците, както и всички събития в ущърб на Константин, му дават преимущество.

Единствено Джесад… Той си спомни Маринър, който бе загинал, когато Мазиан се бе намесил в положението там. Сега ги предпазваше едно-единствено нещо — фактът, че Джесад трябваше да разчита на него и на Хейл като на собствени ръце и крака, докато все още нямаше собствена мрежа. А в момента Джесад бе добре затворен, принуден да му се доверява, защото не би рискувал да излезе в коридорите без документи. Нямаше да посмее да остане навън, когато пристигнеше Мазиан.

Пое глътка въздух, завладян от мисълта за силата, с която на практика разполагаше. Беше в най-добро положение. Джесад можеше да осигури застраховането му… Или какво значение би имало още едно изхвърлено в космическото пространство тяло, още един от труповете без документи, каквито понякога бяха изхвърляха от И-зоната? Никога по-рано не бе убивал, но от момента, когато прие присъствието на Джесад, знаеше, че бе възможно да го направи.

1

Пел: второ ниво на белия сектор: 15:30 ч

Светлинните сигнали за тревога сигурно продължаваха да мигат навън, в коридора, но работата в центъра за разглобяване на непотребна техника продължаваше да следва своя собствен ритъм. Надзирателят се разхождаше между машините и с приближаването му всички разговори замлъкваха. Джош Тали се стараеше да държи главата си наведена, докато освобождаваше малък, износен двигател от защитния му корпус. Когато успя, пусна пластмасовия кожух в един сандък за по-нататъшно сортиране, клемите в друг и продължи да разглобява компонентите и да ги разделя по категории за повторно използване или рециклиране според износването и вида на материала.

Откакто бяха направили първоначалното съобщение по интеркома, не се бе чула нито дума повече от екрана на предната стена. След смутения шепот в началото не им бяха разрешили да коментират повече новината. Погледът на Джош странеше от екрана и от станционния полицай край вратата. Стоеше тук вече три часа след нормалното приключване на неговата смяна. Трябваше да ги пуснат, всички, които бяха на частично работно време. Трябваше да дойдат други работници. Тали работеше тук повече от шест часа. Тук нямаше условия да се хранят. Накрая надзирателят поръча да донесат за тях сандвичи и напитки. На пейката пред Джош все още стоеше купичка сладолед. Той не я бе докоснал, стараейки се да изглежда много зает.

Надзирателят спря за момент зад гърба му. Тали не реагира, не прекъсна ритъма на действията си. Чу, че надзирателят се отдалечава, но не вдигна глава да погледне.

Тук не се отнасяха към него по-различно, отколкото към останалите. Просто неговото объркано съзнание, убеждаваше той себе си, го караше да подозира, че е възможно да го подлагат на специално наблюдение. Следяха внимателно всички. Момичето до него, сериозно, бавнореагиращо дете, винаги особено внимателно, вършеше най-сложната работа, за която му стигаха сили, а природата го бе лишила от доста умения. Много от хората в центъра за разглобяване на непотребна техника бяха от този тип. Някои идваха тук още съвсем млади, може би за да намерят своя път в трудовата класификация, да придобият елементарни технически умения и да преминат по-нагоре, на друга техническа работа или в производството. А се срещаха и такива, чието нервно поведение подсказваше, че има по-различни причини да се намират тук, те бяха обхванати от безпокойство и вманиачено се съсредоточаваха в работата. За Джош бе странно да наблюдава тези симптоми у други хора.

Само че той никога не бе спадал към криминалните престъпници, каквито можеха да са те, и навярно затова му вярваха още по-малко. Тали благословеше работата си тук, която окупираше мислите му, която му даваше независимост. Също както сериозното момиче в съседство се радваше на мястото си, помисли си той. Отначало, в стремежа си да покаже своите умения, Джош бе работил с трескава бързина, докато видя, че това разстрои детето до него, защото то не можеше да работи по-бързо. Тогава се реши на компромиса да не проявява толкова очевидно способностите си. Работеше достатъчно, за да преживява. И известно време наистина му се струваше така.

Само че сега го свиваше стомахът и съжали, че бе изял целия сандвич, но дори и в този случай не искаше да изглежда по-различен от останалите.

Войната бе стигнала до Пел. Хората на Мазиан. Флотата беше тук.

„Норвегия“ и Малори.

Избягваше определени мисли. Когато го обхващаха мрачни мисли, започваше да работи по-усилено и успяваше да прогони спомените. Докато… войната… Някой около него пошушна, че ще се наложи да евакуират станцията.

Не беше възможно. Това не можеше да се случи.

Деймън! — помисли си, като му се прииска да може да стане и да си тръгне, да отиде в неговия офис и да чуе утешителните му думи. Едва ли обаче щеше да намери успокоение и той не смееше да опита.

Флотата на Мазиан. Военен режим.

Малори беше с тях.

Джош можеше да се срине, ако не внимаваше. Равновесието в съзнанието му бе доста крехко и той го знаеше. Навярно самото решение да поиска да забрави всичко бе налудничаво. Страхуваше се от всяка емоция, която изпитваше, и затова гледаше да се поддава на възможно най-малко чувства.

— Почивка — обяви надзирателят. — Десет минути.

Той продължи да работи, както бе правил и по време на предишните паузи. Също стори и момичето до него.

2

„Норвегия“: 15:30 ч

— Държим Пел — каза Сигни на екипажа си и на войниците, на онези, които бяха около нея на мостика, и на останалите, пръснати из кораба. — Нашето решение — на Мазиан, мое и на останалите капитани, — е да задържим Пел. Представители на Компанията са подписали споразумение със Съюза, отстъпили са му всичко в Задпредела и поискаха от нас да стоим настрана, докато го правят. Те са предали на Съюза шифрите ни за свързка. Ето защо прекратихме нападението, причината да се оттеглим. Защото не знаехме кои от нашите шифри са издадени. — Малори остави съзнанията им да смелят това, наблюдавайки мрачни лица навсякъде край себе си, давайки си сметка за огромното вътрешно пространство на кораба и за всички останали в него, които я слушаха. — Пел, Старите звезди, цялата граница със Задпредела — това е, което е останало под наша защита. Няма да изпълним тази заповед на Компанията, няма да приемем поражение, независимо как е замаскирано то, нито да се предадем. Няма да сме повече на нейно подчинение и този път ще водим войната така, както ние смятаме за добре. Имаме с планета и станция, а целият Задпредел тръгна да се развива от такава основа. Можем да възстановим станциите край Задните звезди, всички, които съществуваха между Пел и самото родно Слънце. В състояние сме да го сторим. Компанията може да не е достатъчно съобразителна, че да поиска в момента буферна зона между нея и Съюза, но ще стигне дотам, повярвайте ми, ще проумее това и ще е достатъчно благоразумна поне да не ни създава неприятности. Сега Пел е нашият свят. Разполагаме с девет кръстосвача, които да го бранят. Вече не принадлежим на Компанията. Ние сме Флотата на Мазиан и Пел е наша. Има ли някой на друго мнение?

Очакваше някои да са, макар да познаваше хората си като собствено семейство. Защото някои можеха да мислят другояче, да изпитат угризения. Имаше причини да е така.

Внезапно от палубите на войниците се разнесе ликуване, което се повтори от ехото. Всички комканали бяха отворени. Хората на мостика се прегръщаха и радваха. Граф я прегърна, после бойкомперът Тихо и други от офицерите, служещи от дълги години с нея. Някои плачеха. В очите на Граф се виждаха сълзи. Не и в нейните обаче. Можеше и да има, но не при чувството на вина, защото, колкото и неоправдано вече, продължаваше да изпитва предишната си лоялност. Сигни прегърна отново Граф, пусна го, отстъпи и се огледа.

— Трябва всички да се приготвим — каза тя. Думите й се чуваха из целия кораб по отворения интерком. — Ще изскочим и ще превземем централния сектор на станцията, преди някой да разбере какво става. Дей, действайте по-бързо.

Граф започна да раздава заповеди. Малори чу, че и Дей върши същото долу при войниците и ясното ехо от гласа му отекваше по коридорите. Мостикът оживя от трескава дейност, техническите оператори се бутаха един друг в тесните секции, за да заемат местата си.

— След десет минути — извика тя, — всички годни войници да са в пълно бойно снаряжение и излезли навън.

Чуха се викове и на други места, докато интеркомът свидетелстваше, че войниците се втурнаха да се приготвят още преди разпореждането да е предадено официално. Из коридорите се разнесоха заповеди. Сигни се върна в малкия си офис-квартира, взе предпазни мерки, като си сложи шлем и ризница, но остави непокрити ръцете и краката си, рискувайки заради свободата на движение. Пет минути. Тя чу Дей да отброява времето по отворения интерком, докато от други места долиташе шумът на пълен хаос. Нямаше значение. Този екипаж и тези войници си знаеха работата и можеха да я свършат както на тъмно, така и с главата надолу. Всички тук бяха едно голямо семейство. Несъвместимите ставаха още в самото начало жертви на нещастни случаи и тези, които оставаха, се сближаваха като братя, като деца, като влюбени.

Малори излезе от своята офис-квартира, открито пъхна пистолета си в кобура, и тръгна надолу с асансьора. Въоръжените войници се носеха надолу по коридора на бегом и с дрънчене. Но в момента, в който я разпознаеха, се залепяха за стените, за да й сторят път, така че тя да стигне и застане по-бързо начело, където й беше мястото.

— Сигни! — викаха те ликуващи след нея. — Браво, Сигни!

Чувстваха, че отново са живи.

3

Съвет на Пел: първо ниво на синия сектор

— Не! — отсече веднага Анджело. — Не, не се опитвай да ги спреш. Отстъпи! Незабавно изтегли нашите хора!

От управлението на станцията потвърдиха нареждането и се заеха отново с работата си. По екраните в заседателната зала започна да се забелязва изпълнението на новата заповед, докато приглушеният глас на шефа на службата за сигурност докладваше. Анджело се облегна назад на стола си край масата в центъра на заседателната зала, по средата между частично заетите редици и тихото, стъписано мърморене на онези, които бяха съумели да стигнат дотук през безредиците по коридорите. Той подпря брадичката си на ръцете, поставил лакти на масата, и продължи да следи непрекъснато пристигащите сведения, сменящи се бързо на екрана с изгледи от доковете, където се стичаха въоръжени войници. Някои от членовете на Съвета бяха изчакали твърде дълго и сега не можеха да напуснат секциите, в които работеха или бяха заели авариен пост. Деймън и Елена се появиха заедно, търсейки къде да отидат, останали без дъх, и се поколебаха на вратата. Анджело махна на сина си и снаха си да влязат и по негово настояване те използваха привилегията си и седнаха на две от празните места край масата.

— Трябваше да напуснем спешно офиса на дока — спокойно каза Деймън. — Качихме се с асансьора.

Веднага след тях пристигна Джон Лукас с дружина приятели и те се разположиха — хората му по редиците, а той самият на масата в центъра. Двама от рода Джейкъби също успяха да дойдат с разчорлени коси и блестящи от пот лица. Това не беше съвет, а убежище от онова, което ставаше отвън.

На екраните нещата вървяха от зле към по-зле, войниците се бяха насочили към сърцето на станцията, като службата за сигурност се опиташе да се справи с положението от разстояние, превключвайки бързо от една камера към друга с бърза смяна на изображенията.

— Охраната иска да знае дали да заключим вратите на центъра за управление — обади се един съветник, застанал на прага.

— Срещу пушки ли? — Анджело навлажни устните си и бавно поклати глава, като гледаше прескачането на образа от една камера на втора, после на трета.

— Обадете се на Мазиан — каза Дий, един от новодошлите. — Протестирайте срещу това.

— Опитах, сър. Но не получих отговор. Предполагам, че той е с тях.

„Размирици в И-зоната — появи се надпис на един екран. — Трима със сигурност са мъртви, има множество ранени…“

— Сър — включи се обаждане едновременно със съобщението. — Пред вратите на И-зоната са се събрали тълпи, които се опитват се да ги разбият. Да стреляме ли?

— Не отваряйте — нареди Анджело, докато сърцето му биеше все по-лудешката в крак с разпространението на безредиците там, къдато преди бе имало спокойствие. — Не разрешавам да стреляте. Освен ако не разбият вратите. Какво искате, да ги изпуснете ли?

— Не, сър.

— Тогава недейте. — Връзката прекъсна и той избърса лицето си, чувствайки се зле.

— Ще отида там — предложи Деймън, почти станал от мястото си.

— Никъде няма да ходиш! — спря го Анджело. — Не искам да попаднеш в ръцете на военните.

— Сър — чу той обезпокоен глас край себе си, някой, който бе дошъл при него от редиците. — Сър…

Кресич.

— Сър! — настоя Кресич.

— Интеркомът в И-зоната е повреден — докладва службата за сигурност. — Отново са се докопали до него. Но можем да им съобщим нещо. Не могат да са стигнали до високоговорителите на дока.

Анджело погледна Кресич, измъчен, пребледнял мъж, който изглеждаше все по-зле през последните месеци.

— Чувате ли това?

— Страхуват се — обясни Кресич, — че ще напуснете станцията и Флотата ще ги остави в ръцете на Съюза.

— Не знаем какви могат да са намеренията на Флотата, мистър Кресич, но ако тълпата се опита да разбие онези врати и да премине в нашата част на доковете, няма да ни остане никаква друга възможност, освен да стреляме. Предлагам ви да използвате комвръзката с тази секция, когато я възстановят, и ако все още има високоговорител, който да не са счупили, им обяснете това, което казах.

— Знаем, че ние ще сме потърпевшите, каквото и да се случи — отвърна Василий, като устните му трепереха. — Помолихме ви, молехме се отново и отново да ускорите проверките, да ни оформите документите, да изчистите досиетата ни, да го направите по-бързо. Сега е твърде късно, нали?

— Не е точно така, мистър Кресич.

— Ще се погрижите най-напред за собствените си хора, ще ги настаните удобно на наличните кораби. Ще ни вземете и нашите кораби.

— Мистър Кресич…

— Работата напредваше — обади се Джон Лукас. — Някои от вас могат да получат редовни документи. Не бих искал да ги лиша от това, сър.

Василий изведнъж замълча, поглеждайки недоверчиво, докато по лицето му бе избил нездрав цвят. Устните му трепераха и техният спазъм се предаде на брадичката му. Кресич стискаше здраво преплетените си ръце.

„Удивително е — помисли си горчиво Анджело — с каква лекота успява да сведе проблемите до дребни неща и колко умело го прави. Поздравления, Джон.“

Лесно беше да се справят с бежанците от И-зоната. Просто трябваше да осигурят на всичките им предводители валидни документи и да се споразумеят с тях. На практика някои наистина бяха предложили именно това.

— Стигнаха до трето ниво на синия сектор — измърмори Деймън. Анджело проследи погледа му към мониторите, на които потокът от въоръжени войници и разполагането им по коридорите се бяха превърнали в бърз, механично повтарящ се процес.

— Мазиан — рече Джон. — Самият Мазиан.

Анджело се загледа в сребристокосия мъж начело, докато пресмяташе на ум секундите, необходими на този войнишки прилив да се надигне по спираловидните аварийни рампи и да стигне до тяхното ниво, до самата заседателна зала на Съвета.

Поне дотогава щеше все още да управлява станцията.

4

Първо ниво на синия сектор: номер 0475

Изображенията се сменяха. Лили се размърда нервно, скочи и започна да ходи напред-назад, правейки крачка ту към бутоните на визора, ту към сънуващата, чиито очи изразяваха тревога.

Накрая се реши да посегне към визора, да смени съня.

— Не — рече й остро сънуващата.

Лили се обърна назад и видя мъката в тъмните, красиви очи на бледото лице, сливащо се с тези бели, бели чаршафи, цялото залято от светлина с изключение на очите, които наблюдаваха втренчено картините на станционните коридори. Тя се върна при жената и постави тялото си между съня и сънуващата, изглади възглавницата.

— Да ви обърна — предложи Лили.

— Не.

Погали челото, едвам докосвайки го, съвсем нежно.

— Дал-тес-елан, обичам те, обичам те.

— Това са войници — каза й Слънцето-неин-приятел с нейния толкова равен и спокоен глас, че предаваше своя мир и на другите. — Хора-с-оръжия, Лили. Това означава неприятности. Не знам какво може да се случи.

— Сънувай, че си отиват — помоли тя.

— Не е във властта ми да го сторя, Лили. Но виж, те не използват оръжията и никой не е пострадал.

Лили потръпна и остана до жената. От време на време по непрестанно променящите се стени се появяваше лицето на Слънцето, което им вдъхваше увереност, около него танцуваха звездите и лицето на планетата светеше като сърп на месечина. А редицата хора-в-черупки растеше и изпълваше всички коридори на станцията.

Не срещнаха съпротива. Сигни не бе извадила пистолета си от кобура, макар ръката й да стоеше върху него. Не го бяха направили нито Мазиан, нито Крешов, нито Кеу. Бяха дали един предупредителен изстрел на доковете, но нищо повече от това. Движеха се бързо, като не оставяха време за мислене на тези, които ги посрещаха, нито за миг да не допуснат, че може да се съпротивляват. Из всичките секции видяха само малцина, които се бяха забавили в коридорите. Анджело Константин навярно им е наредил така, реши Сигни, единствената разумна политика.

Минаваха от ниво на ниво по рампа в края на централния коридор. Стъпките на ботушите им отекваха в абсолютна пустота, а рязкото докладване на войниците зад гърба им, които сами заставаха на пост из станцията на определени разстояния, позволяващи директна видимост, изпращаше друго ехо. От аварийната рампа се прехвърлиха в секцията, където се намираше управлението на станцията. Тук също сновяха войници под командването на офицери, свалили надолу дулата на пушките си, докато други взводове се бяха насочили към страничните коридори, за да нахлуят в останалите офиси. Нямаше стрелба, не и тук. Продължиха да вървят по главния коридор, като скоро студеният метал и пластмаса се смениха с мека рогозка, заглушаваща стъпките. После влязоха в залата със странните дървени скулптури, чиито очи сега изглеждаха не по-малко учудени, отколкото преди.

А човешките лица — тези на малката група хора, събрани в преддверието на заседателната зала — бяха със също толкова ококорени очи.

Войниците прекосиха помещението и натиснаха украсената врата, за да я отворят. Двете й крила се разтвориха встрани и двама войници застанаха като статуи с лица, обърнати към залата, и вдигнати дула на пушките. Съветниците, които се намираха вътре, а техният брой съвсем не изпълваше залата, се изправиха срещу оръжията едновременно с влизането на Мазиан, Малори и останалите. Поведението им изразяваше достойноство, ако не и предизвикателство.

— Капитан Мазиан — рече Анджело Константин, — мога ли да ви предложа да седнете и да обсъдим заедно това, което става, с вас и вашите капитани?

Мазиан остана за миг мълчалив и неподвижен. Сигни стоеше между него и Кеу, Крешов бе застанал от другата му страна, и всички оглеждаха лицата на съветниците. Съветът не бе в пълен състав, липсваха повече от половината му членове.

— Няма да ви отнемем много време — обяви Мазиан.

— Поискахте да дойдем и ето ни тук.

Никой не помръдна — нито да седне, нито да промени положението си.

— Бихме искали да чуем обяснение — каза Константин — за тази… операция.

— Обявявам военно положение — отвърна Мазиан, — което ще продължи, докато се намираме в опасност. И имам въпроси, директни въпроси, мистър Константин. Отнася се до споразуменията, които може да сте сключили с представители на Компанията. Става дума за договори… със Съюза и изтичане на поверителна информация към неговото разузнаване. Това е предателство, мистър Константин.

Кръвта се дръпна от лицата на присъстващите в залата.

— Няма такова договаряне — заяви Константин. — Не сме сключвали никакви подобни споразумения, капитане. Тази станция е неутрална. Тя е на Компанията, но няма да позволим да бъдем въвлечени във военни действия или използвани като база.

— А тази… милиция, която сте разпръснали навсякъде?

— Неутралитетът понякога се нуждае от защита, капитане. Самата капитан Малори ни предупреди, че могат да се появят случайни кораби с бежанци.

— Твърдите, че не знаете нищо за информация, която цивилни представители на Компанията са предали на Съюза. И че не участвате в никакви споразумения, договори или концесии, каквито могат да се сключват с врага?

Настъпи гробно мълчание.

— Не знаем за никакви споразумения. Ако е имало намерение да се сключват, Пел не е била информирана за тях. А ако имахме информация, щяхме да се противопоставим.

— Сега вече знаете — каза Мазиан. — Изтекли са сведения, включително шифри и сигнали, които застрашават сигурността на станцията. Предадени сте на Съюза, господин станционен управител, от самата Компания. Земята ограничава интересите си тук. Вие сте една от жертвите. Ние също. Няма да приемем подобно положение. Другите станции бяха загубени, оставени на Съюза. Сега тук е границата. Пел ни е нужна, със силите, с които разполагаме, можем да я задържим. Разбирате ли ме?

— Може да разчитате на пълно сътрудничество от наша страна — заяви Константин.

— Достъп до записите ви. Трябва да се открие всеки проблем, свързан със сигурността, и да се постави под контрол.

Погледът на Константин се премести върху Сигни и после отново към Мазиан.

— Спазвахме всички ваши процедури, с които капитан Малори ни запозна. И то много внимателно.

— Не трябва да има секция от станцията, запис, оборудване, апартамент, ако се наложи, до които хората ми да нямат начаса достъп. Бих предпочел да изтегля повечето от войниците си и да оставя като отговорници ваши хора. Условието е да сме наясно по следния въпрос: ако възникнат проблеми, свързани със сигурността, например изтичане на информация, ако някой кораб напусне внезапно определената му орбита или се наруши редът където и да е било, ще действаме, както ние намерим за добре, а това не изключва и да стреляме. Ясно ли е?

— Да — отговори Анджело, — отлично го разбираме.

— Хората ми ще идват и ще си отиват, когато пожелаят, мистър Константин, ще стрелят, ако сметнат, че е необходимо. Ако се налага да използваме оръжие, за да си разчистим пътя, всеки мъж и всяка жена от флотата ще го стори. Надявам се, че няма да се случи и вашата собствена служба за сигурност ще се погрижи да е така. Или вашите хора, но с наша помощ. Просто ми кажете как предпочитате.

Константин бе стиснал зъби.

— И двете страни сме наясно, капитан Мазиан. Разбираме задължението ви да защитавате силите си, както и да защитите тази станция. Ние ще ви сътрудничим и очакваме същото от ваша страна. Така че когато изпратя съобщение, то ще бъде прието.

— Естествено — отвърна с готовност Мазиан. Огледа се, после тръгна към вратата, а Сигни и останалите капитани продължаваха да стоят изправени пред Съвета. — Капитан Кеу — рече той, — може да продължите да обсъждате нужните въпроси със Съвета. Капитан Малори, поемете центъра за управление. Капитан Крешов, проверете всички записи и процедури на службата за сигурност.

— Държа да ме придружи някой, който познава нещата — обяви Крешов.

— Директорът на службата за сигурност ще е на ваше разположение — отвърна Анджело. — Ще предам веднага тази заповед.

— Аз също — рече Сигни.

Тя впери очи в познато лице край масата в средата на залата, младият Константин. Изражението му се промени, като срещна поглед й, а младата жена до него го хвана за ръката.

— Капитане — отзова се той.

— Вие, Деймън Константин, ако пожелаете може да помогнете.

Мазиан излезе, като взе част от ескорта със себе си, за да направи оглед на обстановката или, което бе по-вероятно, да продължи с операцията по завземането на други секции, например ядрото на станцията и неговите съоръжения. С тази деликатна задача се бе заел Ян Мейис, вторият по ранг от „Австралия“. Кеу придърпа стол край масата в центъра, превземайки едновременно нея и цялата заседателна зала. Крешов излезе подир Мазиан.

— Да вървим — каза Малори, но младият Деймън се задържа за миг, за да погледне към баща си, който бе свил притеснено устни и да се сбогува с младата жена до себе си. „Нямат особено високо мнение за мен“ — каза си Сигни. Тя го изчака, после тръгнаха заедно към вратата, където взе двама от войниците си да ги съпровождат.

— Към центъра за управление — нареди тя на младия Константин и той й стори път на вратата с неуместна, но естествена галантност, посочвайки към коридора, по който бяха дошли.

Деймън не пророни нито дума, лицето му бе изопнато и сериозно.

— Това жена ви ли беше, там вътре? — попита Сигни. Трябваше й информация за онези, от които зависеха определени неща. — Коя е тя?

— Съпругата ми.

— Как се казва?

— Елена Куен.

Това я изненада.

— От станционен род ли е?

— От фамилията Куен. От „Естел“. Омъжи се за мен и не участва в последния полет.

— Загубила е хората си, цялата фамилия. Известно ви е, предполагам.

— Да, знаем.

— Съжалявам. Имате ли деца?

Мина известно време, преди той да отговори на въпроса.

— Очакваме.

— Аха. — Жената й се бе видяла леко пълна в талията. — Константин има двама сина, нали?

— Да, имам брат.

— Къде е той?

— На Тамдолу. — Лицето му изразяваше все по-голямо притеснение.

— Няма за какво да се безпокоите.

— Не се безпокоя.

Тя му се усмихна с нотка на присмех.

— Войниците ви и на Тамдолу ли са? — попита Деймън.

Сигни продължи да се усмихва, без да си направи труда да отвърне.

— Доколкото си спомням, вие сте от Правния отдел.

— Да.

— Сигурно доста от кодовете за достъп до досиетата са във вашите компютри, нали?

Той я стрелна с погледа, в който не се забелязваше уплаха. По-скоро гняв. Сигни погледна напред, където войници охраняваха остъкления команден комплекс на Главния сектор.

— Обещахте, че ще ни сътрудничите — напомни му Малори.

— Вярно ли е, че сме били отстъпени?

Все така с усмивка тя си припомни, че ако някой можеше да запази самообладание, да знае цената си и тази на Пел, това бяха хората от рода Константин.

— Повярвайте ми — каза Сигни с ирония в гласа.

УПРАВЛЕНИЕ НА ГЛАВНИЯ СЕКТОР, обявяваше знак, придружен от стрелка; КОМУНИКАЦИОНЕН ЦЕНТЪР, и още един; ПЪРВО НИВО, СИН СЕКТОР, 01–0122.

— Свалете тези обозначения — рече тя. — Навсякъде.

— Не мога.

— И цветните кодове.

— Станцията е твърде объркваща, дори нейни жители могат да се изгубят, коридорите са абсолютно еднакви, а без цветовите ни обозначения…

— Така е и на кораба ми, мистър Константин, но не маркираме коридорите, за да напътстваме нашественици.

— На тази станция има деца. Без цветовете…

— Могат да се научат — прекъсна го тя. — Свалете всички знаци.

Централното управление на станцията беше отворено, но заето от войници. Когато влязоха, към тях нервно се насочиха пушки, после се обърнаха навътре. Сигни огледа командния център, всички контролни панели редица по редица, работещите оператори и офицери. Войниците видимо се отпуснаха в нейно присъствие. Също и цивитата — явно при вида на младия Константин, помисли си тя. Именно с тази цел го бе взела със себе си.

— Всичко е наред — обърна се Малори към войниците и към цивилните. — Успяхме да се споразумеем с кмета на станцията и със Съвета. Няма да евакуираме Пел. Флотата установява база, която няма да изоставим. Не ще допуснем Съюза да проникне тук.

Сред цивитата се разнесе шепот, очите им размениха поуспокоени погледи. От заложници изведнъж се бяха превърнали в съюзници. Войниците наведоха дулата на оръжията си.

— Малори — дочу шепота от пост до пост в помещението. — Това е Малори. — С тон, в който нямаше обич, но и без да липсва уважение.

— Разведи ме наоколо — каза тя на Деймън Константин.

Той тръгна из центъра за управление, като тихо назоваваше хората и постовете, а тя щеше да запомни много от тях — удаваше й се, когато искаше. Сигни спря за миг и се огледа, после обърна очи към екраните, към въртящия се модел на Тамдолу, осеян със зелени и червени точки.

— Това бази ли са? — попита тя.

— Построихме няколко допълнителни селища — обясни Деймън, — опитваме се да поемем и изхраним тези, които ни оставихте.

— Изолационна зона? — Сигни спря поглед върху монитора, който показваше какво става в тази секция. Скупчена човешка маса блъскаше заключена врата. Пушек. Развалини. — Какво правите с тях?

— Вие не ни казахте какво да правим с тях — отвърна той. Малцина си позволяваха да говорят така с нея. Това я забавляваше.

Тя слушаше, разглеждаше огромния комплекс — редица след редица от екрани, с функции, коренно различни от тези на космически кораб. Тук имаше търговска информация, както и данни за поддържане на орбитата, на която се намираха от векове. Описание и отчет на налични стоки и произвеждани продукти, регистрация на населението на станцията и на планетата, на местните жители и на хората — колония, където кипеше ежедневният живот. Сигни наблюдаваше, бавно поемайки дъх си създаваше чувство за собственост. Борили се бяха именно да запазят всичко това.

Централният интерком се включи, за да предаде съобщение от Съвета:

— …искаме да успокоим жителите на станцията — каза Анджело Константин, зад чийто гръб се виждаше заседателната зала, — че флотата е тук, за да ни защити…

Техният свят.

Оставаше само да го подредят.

1

Пел: второ ниво на белия сектор: 17:00 ч

В помещението влязоха полицаи, няколко спокойни мъже, които застанаха до вратата и заговориха с надзирателя. Джош ги видя изпод веждите си и продължи да държи главата си наведена, докато пръстите му не пропуснаха нито едно завъртане на детайла, който разглобяваше. Младото момиче до него веднага спря да работи и го сръга силно в ребрата.

— Хей — викна тя. — Хей, тези са от полицията.

Бяха петима. Джош игнорира ударите в ребрата и това само я накара да го заръга още по-силно.

Над тях се включи екрана на интеркома. Светлината привлече вниманието му и той погледна нагоре за миг. Направиха друго съобщение до всички — че отново се дава известна свобода за преминаване през зеления сектор. Наведе глава и подхвана отново работата си.

— Зяпат насам — каза момичето.

Наистина гледаха към тях. Ръкомахаха в тяхна посока. Джош хвърли бърз поглед и сведе отново очи, още веднъж, защото този път бяха влезли войници, и то въоръжени. Войници на Компанията. Хора на Мазиан.

— Виж! — обади се отново момичето.

Той се върна към заниманията си. Кадифеният глас от центъра за управление продължаваше да говори по интеркома, като твърдеше, че всички били в безопасност. Тали престана да му вярва.

Чу стъпки в прохода между машините, които се приближаваха от другата му страна, тежки стъпки на многобройни крака. Стигнаха до него и спряха зад гърба му. Продължи да работи с последна, отчаяна надежда. Деймън, помисли си. Искаше да е тук. Деймън!

Ръка докосна рамото му и го накара да се обърне. Погледна нагоре към лицето на надзирателя си с все още премрежен поглед, към хората от станционната служба за сигурност и към войник в броня със знаци от Флотата на Мазиан.

— Мистър Тали — каза един от полицаите, — ще дойдете ли с нас, ако обичате?

Даде си сметка, че гаечният ключ в ръката му бе един вид оръжие, внимателно го остави на тезгяха, избърса ръката си в комбинезона и се изправи.

— Къде отивате? — попита момичето край него. Така и не бе научил името й. По простоватото й лице се четеше уплаха. — Къде отивате?

Той не отговори, не знаеше. Един от полицаите го хвана за лакътя и го преведе през прохода към дъното на работилницата, където бе вратата. Всички ги гледаха втренчено.

— Спокойно — рече надзирателят.

Разнесе се всеобщо шушукане. Полицаите и войниците го изведоха навън в коридора и спряха там. Вратата се затвори и военният офицер, който носеше само ризница, го обърна към стената и го претърси.

Мъжът извади документите му от джоба. Обърна се отново с лице към тях, когато го пуснаха, и застана с гръб към стената, докато наблюдаваше как офицерът се рови в документите му. „Атлантик“, пишеше върху емблемите на униформата му. Обзе го кански ужас. В ръцете на войници на Компанията се намираха документите му, а те единствени можеха да удостоверят, че Тали е безобиден, да докажат всичко, което бе преживял, че не представляваше опасност за никого. Посегна да си ги вземе и офицерът ги дръпна извън обсега му. Хората на Мазиан. Сянката се върна. Джош побърза да прибере ръката си, като си спомни други срещи с тях и сърцето му заби учестено.

— Имам пропуск — каза той, опитвайки се да потисне на лицето си, който се появяваше всеки път, когато бе притеснен. — Той е в документите ми. Може да видите, че работя тук.

— Само сутрин.

— Всички ни задържаха — обясни Джош. — Задържаха ни всички повече, отколкото трябваше. Попитайте и другите. Ние всички сме от сутрешната смяна.

— Вие ще дойдете с нас — каза един от войниците.

— Попитайте Деймън Константин. Той ще ви каже. Аз го познавам. Той ще потвърди, че всичко ми е наред.

Това ги забави.

— Ще си го отбележим — рече офицерът.

— Възможно е да е истина — обади се един от станционните полицаи. — Бях дочул нещо подобно. Той е специален случай.

— Ние изпълняваме заповеди. Компютърът ни насочи към него и трябва да вземем мерки. Или вие ще го приберете в някоя от вашите килии, или ние ще го затворим в нашите.

Тали отвори уста да изкаже предпочитанията си.

— Ние ще го приберем — заяви полицаят, преди Тали да успее да каже каквото и да е.

— Документите ми — продума Джош. Започна да заеква и поруменя от срам. Все още нямаше сили да контролира някои реакции. Протегна умоляващо ръка за документите си, която видимо трепереше. — Сър.

Офицерът ги сгъна и внимателно ги пъхна в чантичката на колана си.

— Той няма нужда от тях. Никъде няма да ходи. Отведете го и го затворете, дръжте го на разположение, в случай че някой от нас поиска да го види, ясно ли е? Може би по-късно ще бъде прехвърлен в И-зоната, но не преди шефовете да са разгледали случая.

— Разбрано — отвърна сухо полицаят. Хвана Джош за ръката и го поведе надолу по коридора. Войниците вървяха непосредствено зад тях, но най-накрая на едно кръстовище техните пътища се разделиха.

Обаче във всеки коридор, в който погледнеше, виждаше хора на Мазиан. Почувства, че му става студено, че е оголен. Изпита дълбоко облекчение, когато полицаите спряха пред един асансьор и единствено те се качиха с него в кабината. По време на пътуването нагоре и после към първо ниво на червения сектор бяха сами, без войници.

— Ако обичате, обадете се на Деймън Константин — помоли ги той. — Или на Елена Куен. Или на някого от техните офиси. Знам номерата.

През повечето време по пътя мълчаха.

— Ще го докладваме по етапен ред — каза накрая един от полицаите, без да го погледне.

Асансьорът спря на първо ниво на червения сектор. В зоната за сигурност. Тали излезе, застанал между тях, мина през прозрачната преградна стена и се приближи до бюрото на входа. Вътре също се разхождаха войници, с брони и с оръжия, а това предизвика вълна на паника у него, защото се бе надявал, че поне на това място ще се намира под властта на станцията.

— Моля ви — обърна се към хората зад бюрото, докато го регистрираха. Познаваше младия офицер, който бе дежурен, още от времето, когато го бяха държали тук като затворник. Спомняше си го. Наведе се напред към него и като снижи гласу промълви отчаяно: — Моля ви, обадете се на някой Константин. Кажете му, че съм тук.

И този път не получи отговор, само неловко отместване на погледа от него. Всички станционисти се страхуваха, изпитваха ужас от въоръжените войници. Униформени мъже го издърпаха от бюрото и го поведоха по коридора към килиите на ареста, тикнаха го в една, гола, бяла, обзаведена само със санитарен възел и бял нар, подаващ се от стената. Задържаха се, колкото да го претърсят наново, като този път го съблякоха, и го оставиха сред хвърлените на пода дрехи.

Той се облече, после седна на нара, вдигна свитите си крака пред гърдите и подпря глава на коленете си, изтощен от дългата работа и целият скован от страх.

2

Търгарски кораб „Чукът“ в дълбокия космос: 17:00 ч

Виторио Лукас се надигна от мястото си и направи няколко крачки напред по извития под на мърлявия мостик на „Чука“, но се поколеба при трепването на палката в ръцете на съюзара, който постоянно го държеше под око. Нямаше да му позволят да се приближи дотолкова, че някой контролен уред да попадне в обсега на ръцете му. В малкия, силно извит въртящ се цилиндър — тъй като по-голямата част от грозната маса на „Чука“ представляваше търбух в безтегловност, разположен отзад — имаше очертана линия върху плочките на пода, маркирана с лента, която определяше границите на неговия затвор. Още не бе разбрал какво ще се случи, ако я престъпи, без да е извикан, нямаше и намерение да пробва. Позволяваха му да се разхожда из по-голямата част от коридорите на цилиндъра, можеше да отиде в квартирите на екипажа, където спеше, в дребната главна зала и донякъде в командната кабина — дотук. От това място можеше да наблюдава един от екраните и да види сканера през рамото на обслужващия го оператор. Задържа се тук, загледан в центъра за управление на кораба, в гърбовете на мъже и жени, облечени като търгари, но които не бяха такива, докато стомахът му продължаваше да го свива от седативите, а нервите му бяха опънати след скока. Беше прекарал по-голямата част от деня в повръщане на всичко, което можеше да изкара.

Капитанът бе застанал прав и наблюдаваше екраните и го извика, като го зърна. Виторио се поколеба, но при втория знак пристъпи напред в забранената командна зона, поглеждайки все пак назад към мъжа с палката. Остави капитана да сложи приятелски ръка на рамото му и погледна сканера по-отблизо. Капитанът имаше преуспяващ вид — можеше да е бил бизнесмен на Пел — и подканваше екипажа си, вместо да кряска заповеди. Всички се отнасяха много добре към Виторио, дори с учтивост. Това, което го ужасяваше, бе положението, в което се намираше, и възможните последствия от него. Страхливец, би казал баща му с презрение. И беше прав. Младият Лукас наистина бе такъв. Нито това място тук, нито компанията наоколо не бяха подходящи за него.

— Съвсем скоро ще се върнем обратно — каза мъжът. Името му беше Блас, Ейб Блас. — Не скочихме надалеч, само толкова, колкото да се махнем от пътя на Мазиан. Успокойте се, мистър Лукас. Стомахът ви сега по-добре ли е?

Той не отговори. Споменаването на неговото неразположение предизвика ново свиване на стомаха.

— Няма никакви проблеми — каза му меко капитанът, все още държейки ръката си върху неговото рамо. — Абсолютно никакви, мистър Лукас. Пристигането на Мазиан не ни обезпокои.

Виторио го изгледа.

— Ами какво ще стане, ако Флотата ни забележи, когато се появим отново?

— Винаги можем да скочим — отвърна Блас. — „Лебедово око“ няма да е напуснал поста си. А Илайко няма да проговори, тя си знае интереса. Просто се отпуснете и починете, мистър Лукас. Изглежда все още изпитвате някакви съмнения в нас.

— Ако жертват баща ми на Пел…

— Това е малко вероятно да стане. Джесад знае какво прави. Повярвайте ми. Всичко е предвидено. Освен това Съюзът се грижи за приятелите си. — Капитанът го потупа по рамото. — Справихте се много добре като за първи скок. Вслушайте се в съвета на стар вълк и не се напрягайте. Само се успокойте. Върнете се в главната зала, а аз ще дойда да поговорим веднага след като изчислим новия си курс.

— Да, сър — измънка той и направи, каквото му бе казано. Излезе от командната кабина, минавайки отново покрай пазача, закрачи по извития под на коридора и се върна обратно в безлюдната главна зала. Седна в края на излятата група маса-скамейка, подпря лакти на масата и тежко преглътна.

Повдигането му не се дължеше единствено на скока. Изпитваше ужас. Стани мъж, можеше да чуе думите на баща си. Измъчваше се от безсилието си. Бе такъв, какъвто си беше, и мястото му не беше тук, сред подобните на Ейб Блас и на онези мрачни, изглеждащи твърде еднакво хора. Баща му го бе пожертвал. Ако Виторио бе амбициозен, щеше да се опита да извлече полза за себе си при създалите се обстоятелства, да се подмаже на Съюза. Но той не го стори. Знаеше своите способности и ограничения и мечтаеше за своята Розина, за удобства, за хубаво питие, каквото не можеше да си позволи сега заради седативите, проникнали из цялото му тяло.

Нямаше да успеят, нищо нямаше да излезе от това и щяха да го откарат навътре в Съюза, където всички се движеха в крак. А туй щеше да е краят на света, който познаваше. Страхуваше се от промени. Това, с което разполагаше на Пел, му бе достатъчно. Никога не бе искал нещо повече от живота или друг човек. Мисълта, че се намираше тук, навън в космоса, в центъра на абсолютно нищо, бе кошмарна.

Но нямаше избор. Баща му се бе погрижил за това.

Най-накрая Блас дойде, седна, разгърна със сериозно изражение на лицето разни карти на масата и му обясни неща, сякаш младият Лукас бе някой, от който зависеше нещо в тази мисия. Виторио разгледа диаграмата и се опита да проумее предпоставките за такова преместване насам-натам през нищото, докато в действителност не можеше да разбере къде изобщо се намират, което на практика бе равносилно на никъде.

— Трябва да се чувствате съвсем спокоен — рече Блас. — Уверявам ви, че се намирате на много по-сигурно място, отколкото е станцията сега.

— Вие сте доста високопоставен офицер от Съюза, нали? — попита Виторио. — Иначе не биха ви изпратили, просто така.

Капитанът вдигна рамене.

— „Чукът“ и „Лебедово око“, това ли са всичките ви кораби в близост до Пел?

Блас отново вдигна рамене. Вместо отговор.

ГЛАВА ШЕСТА

Тунел за поддръжка в белия сектор 9-1042: 21:00 ч

Мъжете идваха и си отиваха вече от доста време, мъже-в-черупки, носещи пушки. Сатина потрепери и се отдръпна още по-назад в сенките до товарния асансьор. Много от хайза бяха избягали, когато командването поеха Лукасите, други се бяха скрили, когато пристигнаха чужденците, минавайки през проходите, които хайза можеха да използват, тесните коридори, тъмните тунели, където хайза можеха да дишат без маски, но не и хората. Мъжете от Тамгоре знаеха тези коридори, но още не ги бяха показали на чужденците, така че хайза бяха в безопасност. Въпреки това някои от тях плачеха, потънали в мрака, дълбоко навътре, възможно най-надолу, за да не ги чуят хората.

Тук нямаше надежда. Сатина облиза устни и се отпусна назад, приклекнала, изчака, докато въздухът се смени, и се шмугна обратно в безопасната тъмнина. Нечии пръсти я докоснаха. Усети миризмата на мъжкар. Тя изсъска с укор и понюха, за да намери този, който бе неин. Обгърнаха я здрави ръце. Отпусна уморено глава върху твърдото рамо, успокоявайки другия, както и той я успокояваше. Синият зъб не я попита нищо. Знаеше, че не носи по-добри новини, защото именно това бе казал, когато Сатина бе настояла да излезе навън и да види какво става.

Бяха в беда, в голяма беда. Лукасите говореха и даваха заповеди, а чужденците заплашваха. Стария не беше тук, както нямаше и никой от особените — от тези, които живееха от по-отдавна на станцията. Явно бяха отишли някъде по свои дела, сигурно за да се погрижат за необходими неща, помисли си Сатина. По работа, която бе заповядана от важни хора, а може би и по работа, която засягаше хайза.

Но те не се бяха подчинили, не бяха отишли при надзирателите, както не го бяха сторили и особените, които също мразеха Лукасите.

— Да се върнем ли? — запита някой накрая.

Щяха да загазят, ако се предадат, след като бяха избягали. Хората щяха да са им ядосани, хората, които носеха оръжие.

— Не — рече Сатина, а когато се чу мърморене в знак на несъгласие с нея, Синия зъб извърна глава, за да изрази по-гневен отказ.

— Помисли! — каза той. — Ако отидем там, там сигурно има мъже, голяма беда.

— Гладен съм — възрази друг.

Никой не отговори.

Хората можеха да ги лишат от приятелството си за това, което бяха направили. Сега си дадоха ясна сметка за положението. А без такова приятелство те можеха да си останат завинаги на Тамдолу. Сатина си спомни полята на Тамдолу, пухкавите облаци, за които едно време си бе мислила, че са достатъчно твърди, за да седне на тях, дъжда и синьото небе, сиво-зелено-сините листа, цветята и мекия мъх, и най-вече въздуха, който ухаеше на роден дом. Синия зъб навярно също си мечтаеше за това, особено когато нейната пролетна разгорещеност започна да се изпарява и тя не навлезе — защото бе твърде млада още — в първия си зрял период. Синия зъб разсъждаваше върху нещата с по-ясна глава сега. Понякога тъгуваше за планетата. Както и тя. Но да останат там завинаги…

Небето-я-вижда, такова бе името й, а тя бе видяла истината. Синьото бе заблуда, покривало, опънато отгоре като чаршаф. Истината представляваше огромно черно пространство и лицето на великото Слънце, което сияеше сред мрака. Истината винаги щеше да тегне над тях, да виси над главите им. Без благоразположението на хората те щяха да се върнат на Тамдолу без надежда, като през целия си живот щяха да знаят, винаги щяха да помнят, че са откъснати от небето. Вече не можеше да има такъв дом за тях, не и след като бяха видели Слънцето.

— Лукасите си отиват понякога — прошепна в ухото й Синия зъб.

Тя зарови глава в гърдите му, като се опита да забрави, че е гладна и жадна, и не му отговори.

— Имат пушки — рече друг глас близо до тях. — Те ще ни застрелят и ще изгубим живота си завинаги.

— Не и ако останем тук — отвърна Синия зъб — и направим това, което казах.

— Тези не са нашите хора — обади се дълбокият глас на Великанчо. — Те ще наранят нашите хора.

— Това е човешка битка — възрази Синия зъб. — Не засяга хайза.

Осени я мисъл. Сатина вдигна глава.

— Константин. Това е битка на хората Константин. Ще намерим хора Константин и ще ги попитаме какво да правим. Ще открием тези Константин, а също и особените, около Дома на Слънцето.

— Да се обърнем към Слънцето-неин-приятел — възкликна друг. — Тя трябва да знае.

— Къде се намира Слънцето-неин-приятел?

Настъпи мълчание. Никой не знаеше. Особените го бяха запазили в тайна.

— Аз ще я намеря — рече Великанчо. Той пристъпи към тях, протегна ръка в тъмното и я сложи на рамото на Сатина. — Ходил съм на много места. Елате! Елате с мен!

Тя пое въздух, после неуверено докосна с устни бузата на Синия зъб.

— Идваме — съгласи се неочаквано той и я поведе за ръка.

Великанчо потегли бързо пред тях, в мрака се чу трополенето на краката му. Те тръгнаха след него и други също ги последваха, нагоре по тъмните коридори, по стълбите, през тесните проходи, където понякога бе светло, но в повечето случаи не беше. Някои изостанаха, защото вървяха между тръби, минаваха през места, където цареше студ, и през други, които изгаряха голите им ходила, покрай машини, които гърмяха със застрашителна сила.

От време на време Синия зъб излизаше начело, като пускаше ръката й, но после Великанчо го изблъскваше встрани и отново повеждаше. Всъщност Сатина се съмняваше, че Синия зъб има и най-малка представа накъде отива или кой път ще ги отведе до Слънцето-неин-приятел. Бяха ходили в Дома на Слънцето и тя смътно изпитваше онова усещане, които имаше на планета, което подсказваше на сърцето й къде се намира дадено място… Нагоре беше правилно, после наляво, помисли си тя. Но понякога тунелите не завиваха наляво, често криволичеха. Двамата мъжкари вървяха напред, ту единият, ту другият начело, докато накрая всички започнаха да се задъхват и да се препъват. Все повече и повече хайза изоставаха и най-сетне този, който пристъпваше точно зад нея, я хвана за ръката, умолявайки я с този жест. Но Синия зъб и Великанчо не спираха и Сатина щеше да ги изгуби. Тя заряза последните, които ги следваха, и хукна напред, опитвайки се да догони водачите.

— Стига вече! — примоли им се, когато ги настигна по една метална стълба. — Не можем повече, нека се върнем. Вие сте се изгубили.

Великанчо не й обърна внимание. Изкачваше се нагоре, като пъхтеше. Сатина дръпна Синия зъб, но той изсъска ядосано и продължи след Великанчо. Лудост. Обзела ги бе лудост.

— Нищо няма да намерите! — проплака тя.

Втурна се отчаяно и забърза след тях, дишайки тежко, като се опитваше да ги вразуми, тях, които сякаш бяха загубили разума си. Минаха покрай панели и врати, през които навярно можеха да излязат навън. Но двамата винаги отказваха. Най-накрая стигнаха до място, където бяха изправени пред избор. Място, на което се виждаше да свети синя лампа над една врата, и откъдето тръгваха стълби, водещи навсякъде — нагоре, надолу и в три други посоки.

— Тук е — заяви Великанчо след известно колебание, като опипа бутоните на осветената врата. — Тук има коридор.

— Не — изстена Сатина.

— Не — противопостави се също Синия зъб, възвръщайки навярно здравия си разум.

Но Великанчо натисна първия бутон и се пъхна във въздушния шлюз, когато вратата се отвори.

— Върни се! — викна Синия зъб и те се втурнаха да го спрат, защото бе луд. Полудял бе от ревност и желание да предизвика съперника си, защото бе направил това заради нея, единствено заради нея. Влязоха след него и вратата се затръшна зад гърба им. Втората врата се отвори, задействана от ръката на Великанчо, в момента, в който стигнаха до него. Блясна светлина и ги заслепи.

Изведнъж гръмнаха пушки и Великанчо се срина на прага, като от него се разнесе мирис на изгоряло. Той извика, нададе ужасен писък. Синия зъб се извъртя и натисна бутона на другата врата, а когато тя се отвори и ги духна вятър, яката му ръка пренесе Сатина навън. Чуха се човешки гласове, които надвикваха внезапния вой на сирени, но те заглъхнаха, след като вратата се затвори. Хукнаха към стълбите и се спуснаха надолу, тичайки сляпо през тъмните коридори, все по-надолу, по-надълбоко в мрака. Смъкнаха дихателите от лицата си, но въздухът миришеше странно, непривично. Накрая спряха своя бяг, изпотени и треперещи. Синия зъб се поклащаше и стенеше в тъмното и Сатина го обследва за рани, попадна на пръстите му, стиснали горната част на ръката. Облиза болното място, което бе пламнало, обгорено, облекчи го, колкото можеше. После притисна Синия зъб до себе си и се опита да успокои яростта, която го караше да трепери. Бяха се изгубили, и двамата се бяха изгубили в тъмните коридори. Ужасна смърт бе застигнала Великанчо и Синия зъб седеше, съскайки от болка и гняв, а мускулите му се бяха стегнали и потръпваха. След малко обаче той се отърси, докосна с устни бузата й, трепна, когато тя го прегърна.

— О, нека си вървим у дома — прошепна той. — Нека си отидем у дома, и да не виждаме повече хора. Нито машини, нито полета, нито човешка работа. Само хайза, единствено хайза. Нека си вървим у дома.

Сатина не каза нищо. Вината за произшествието бе нейна, защото именно тя дала предложението. Великанчо я желаеше и Синия зъб бе приел предизвикателството да се надпреварват, сякаш се намираха сред хълмовете. Нещастието бе станало заради нея, по нейна вина. Сега дори Синия зъб й предлагаше да изостави мечтата си, не искаше да я следва повече. Очите й се напълниха със сълзи, обзеха я съмнения относно нея самата и за самотата, за това, че бе отишла твърде далеч. В момента бяха изпаднали в още по-голяма беда, защото за да се приберат, трябваше отново да се качат в зоната на хората, да отворят някоя врата и да помолят за помощ, а вече бяха видели до какво води това. Седяха притиснати един в друг и не помръдваха от мястото си.

Малори изглеждаше уморена, очите й бяха хлътнали, но продължаваше да обикаля редиците на центъра за управление, представляващи сякаш безкраен лабиринт, докато войниците й дежуреха край вратата. Деймън я наблюдаваше, облегнал се на един пулт, също гладен и уморен, но това сигурно бе нищо, помисли си той, в сравнение с чувството, което хората от Флотата трябваше да изпитват, защото след като бяха преминали скок, веднага бяха прехвърлени на тази досадна полицейска работа. Работниците, които не бяха освободени от постовете си, изглеждаха изтощени и тихо се оплакваха с мърморене. Но за войниците нямаше да има друга смяна.

— Цяла нощ ли ще останете тук? — попита я той.

Сигни му отвърна със студен поглед, без да каже нищо, и продължи.

Младият Константин я наблюдаваше вече от няколко часа, приемайки присъствието й в центъра за предзнаменование. Имаше особена походка, с която се движеше, без да предизвиква никакъв шум, без да се перчи. Но въпреки това навярно приемаше несъзнателно, че всички ще се отстранят от пътя й. И всички го правеха. Ако на някой оператор му се наложеше да стане от мястото си, той се осмеляваше само когато Малори минаваше покрай друга редица. Тя не бе отправила нито една заплаха — рядко говореше, най-вече с войниците си, обаче за какво, си знаеха само Сигни и те. От време на време, особено в началото, преди да изтекат толкова часове, тя изглеждаше дори приятна. Но нямаше никакво съмнение, че заплахата все пак съществуваше. Повечето от станционистите никога не бяха виждали отблизо въоръжението, което носеха Малори и нейните войници. Те никога не бяха докосвали пушка със собствените си ръце, така че трудно биха могли дори да опишат това, което виждаха. Деймън забеляза три разновидности само сред малкия избор, който имаше тук — лек пистолет, модели с по-дълга цев и тежки пушки, — всичките от черна пластмаса и със зловещо симетрична конструкция. Войниците носеха също брони, които да разсейват изгарящия лъч на подобни оръжия и които им придаваха еднакъв смъртоносен вид като на машини, сякаш неразделни от останалото снаряжение, вече не приличащи на хора. На човек му бе невъзможно да се отпусне в присъствието им.

Един оператор се изправи в далечния край на залата и погледна през рамо, сякаш за да се увери, че нито едно от дулата не се бе отместило, после бавно и внимателно дойде до младия Константин, сякаш пътят му бе миниран. Подаде му напечатано съобщение и веднага се върна на мястото си. Деймън задържа в ръката си листа хартия, без да го прочете, като си даваше сметка за любопитството на Малори. Тя спря да обикаля. Нямаше как да се скрие от вниманието й, така че разгърна бележката и я прочете.

Вдигна поглед, пулсът му се ускори, разкъсван между успокоението, че не е нещо по-лошо, и тревогата за това, което бе станало. Малори гледаше право в него, а на лицето й бе изписано любопитство, предизвикателна проява на интерес. Приближи се до Деймън. Той се поколеба дали да не се измъкне с някоя лъжа, като се надяваше, че тя няма да настоява да прочете съобщението и няма да направи от това голям въпрос. Но прецени какво знаеше за нея и реши другояче.

— Мой приятел е изпаднал в беда — каза той. — Трябва да изляза и да отида да го видя.

— Неприятности с нас ли?

Отново се подвоуми дали да не излъже.

— Нещо такова.

Сигни протегна ръка. Деймън не й даде бележката.

— Навярно мога да помогна. — Очите й бяха студени и тя продължаваше да държи ръката протегната с дланта нагоре. — Да предположим ли — рече тя, като не получи отговор, — че това е нещо, злепоставящо станцията. Или трябва да направим други предположения?

Той й подаде листа хартия, докато все още имаше някакъв избор. Малори го сканира с поглед, за момент на лицето й се изписа учудване, после изражението й постепенно се промени.

— Тали — рече. — Джош Тали ли?

Деймън кимна и тя сви устни.

— Приятел на семейство Константин. Как се променят времената.

— Той мина Пренастройка.

Очите й трепнаха.

— По негово собствено искане — каза Деймън. — Какво друго му оставаше след Ръсел?

Тя не преставаше да го гледа право в очите и на него му се прииска да може да извърне поглед нанякъде другаде, да се намира някъде другаде. Пренастройката изваждаше наяве неща. Обвързваше Пел и тази жена с интимност, каквато той не желаеше, каквато съвсем очевидно и тя не желаеше — всичко бе в записите на станцията.

— Как е той? — попита Сигни.

Дори въпросът й му се стори ужасно грозен и Деймън просто продължи да я гледа.

— Приятелство — поде тя. — Приятелство между такива противоположни полюси. Или е настойничество? Той е поискал Пренастройка и вие сте го подложили на нея. Завършили сте това, което е било започнато на Ръсел… Усещам засегната чувствителност, така ли е?

— Тази станция не е Ръсел.

Появи се усмивка, но очите издаваха, че е фалшива.

— Какъв прекрасен свят, мистър Константин, на който все още има такова насилие над личността. И където съществува И-зона — на същата станция. И двете просто в непосредствена близост помежду им, ръководени от вашата служба. Или самата И-зона е може би израз на неуместно състрадание. Подозирам, че сигурно сте създали онзи ад с половинчати мерки. Като проява на вашата чувствителност. Обект на вашето лично престъпление ли е този съюзар? Вашия компромис с морала? Или ваше отношение към войната, мистър Константин?

— Искам той да бъде освободен. Искам да му бъдат върнати документите. Той няма повече никакво отношение към политиката.

Никой не разговаряше с Малори по този начин. Абсолютно никой. След продължително мълчание тя откъсна поглед от очите му — знак, че го освобождава, — и кимна леко.

— На ваша отговорност?

— Аз поемам отговорността.

— Доколкото разбирам… Не, не, мистър Константин, няма вие да ходите. Не е нужно да отидете лично. Ще наредя по комканала на Флотата да го освобождят и да го пратят в къщи. Въз основа на вашето уверение, че нещата са такива, каквито твърдите.

— Може да прегледате записите, ако желаете.

— Сигурна съм, че няма да съдържат нищо ново за мен.

Сигни махна с ръка, давайки знак на някого зад него, който леко се отмести. Тръпки го полазиха по гърба, когато изведнъж си даде сметка, че към гърба е било насочено оръжие. Междувременно тя отиде до компулта, надвеси се над рамото на оператора и въведе код за канал на Флотата.

— Тук е Малори. Върнете документите на Джошуа Тали и го освободете от станционния арест. Предайте нареждането ми на съответните служби на Флотата и на станцията. Край.

Чу се потвърждение, безлично и незаинтересовано.

— Мога ли… — обърна се Деймън към нея, — мога ли да му се обадя? Той ще се нуждае от точни напътствия…

— Сър! — обади се една от седящите наблизо операторки, обърнала лице към него. — Сър…

Константин погледна разсеяно изплашеното й лице.

— Застреляли са тамдолец, сър, на четвърто зелено ниво.

Новината го остави без дъх. За момент съзнанието отказа да възприема.

— Мъртъв е, сър.

Той поклати глава, като му се повдигаше, обърна се и погледна Малори.

— Те не причиняват зло на нищо. Досега никой тамдолец не е вдигал ръка срещу човек, освен за да избяга от страх. Никога.

Сигни вдигна рамене.

— Вече е непоправимо, мистър Константин. Продължавайте да си вършете работата. Някой се е стреснал и е гръмнал, а имаше заповед да не се стреля. Това е наш проблем, не е ваш. Нашите собствени служби ще се занимаят със случая.

— Те са хора, капитане.

— Убивали сме също и хора — отвърна невъзмутимо Малори. — Казах ви, че ще е най-добре да си гледате вашата собствена работа. Това е случай за военното правосъдие при извънредно положение и аз ще се погрижа по въпроса.

Той не помръдна. Из целия център погледите на хората се бяха насочили към тях и по панелите мигаха сигнали, на които не бе обърнато внимание.

— Хайде на работа! — нареди той остро и всички веднага се извърнаха. — Пратете станционен лекар на местопроизшествието.

— Играете си с търпението ми — каза Малори.

— Те са наши граждани.

— Броят на гражданите ви е голям, мистър Константин.

— Казвам ви, че те се ужасяват от насилието. Ако искате тази станция да изпадне в хаос, капитане, предизвикайте паника у тамдолците.

Тя се замисли над това, накрая кимна, без следа от злоба.

— Ако може да оправите някак си положението, мистър Константин, направете каквото е необходимо. И вървете, където пожелаете.

Само толкоз. Вървете. Той тръгна към вратата, но изведнъж погледна със страх назад към Малори, която можеше да прекрати открит спор. Беше загубил, беше се оставил на гнева си да го завладее и ръководи, а тя бе казала „вървете“, сякаш това не засягаше гордостта й.

Деймън излезе от залата, но чувството, че бе направил нещо изключително опасно, не го напусна.

— Пуснете Деймън Константин да мине — прогърмя из коридорите гласът на Малори и войниците, които се бяха приготвили да го спрат, се отдръпнаха от пътя му.

Затича се, щом слезе от асансьора на четвърто ниво в зеления сектор, като държеше в ръката си личната си карта и пропуска, профуча край ревностно гледащ задълженията си войник, който се опита да му препречи пътя, и успя да се измъкне. Отпред се бяха струпали войници и закриваха всичко от погледа му. Той се приближи забързан, усети, че някой грубо го хвана, показа пропуска си и си проправи път покрай тях.

— Деймън!

Той чу гласа на Елена още преди да я види, завъртя се на място и посрещна обятията й между шпалира от войници в брони, притисна я успокоен.

— Един от сезонните работници — каза тя, — мъжкар на име Великанчо. Мъртъв е.

— Да се махаме оттук — предложи й той, като не вярваше на здравия разум на войниците.

Погледна през рамото й. По пода пред прага на шлюза имаше доста кръв. Бяха пъхнали мъртвия тамдолец в найлонов чувал и го поставили върху носилка, с която да го изнесат. Елена, хванала го под ръка, сякаш нямаше намерение да си тръгва.

— Вратата го е смачкала — рече тя. — Но преди това може да го е убил изстрелът. — Млад офицер се прилижи бързо до тях и Елена пошушна: — Лейтенант Ванърс от „Индия“, който командва този взвод.

— Какво стана? — попита Деймън лейтенанта. — Какво се случи тук?

— Вие сте мистър Константин? Съжаляваме за станалата грешка. Тамдолецът се появи неочаквано.

— Намирате се на Пел, лейтенанте, тук е пълно с цивилни. Станцията ще поиска обстоен доклад за произшествието.

— За безопасността на вашата станция, мистър Константин, настойчиво бих ви препоръчал да преразгледате процедурите си за сигурност. Ваши работници разхерметизираха шлюза. Затова се задейства аварийният щит и именно той разряза тамдолеца на две. Някой отвори вътрешната врата не когато трябва. Докъде стигат тези тунели? Навсякъде ли се простират?

— Избягали са — вметна бързо Елена, — надолу, далеч от тук. Навярно са от сезонните и не познават добре тунелите. А те едва ли ще излязат отново сега, когато навън ги заплашват пушки. Ще се крият там долу, докато умрат.

— Заповядайте им да излязат — каза Ванърс.

— Не разбирате тамдолците — отвърна Деймън.

— Изкарайте ги всичките от тунелите и ги запечатайте.

— В тези тунели се извършва поддръжката на Пел, лейтенанте. И нашите тамдолски работници живеят в образуваната от тях мрежа, в която циркулира техният въздух. Затова не могат да бъдат затворени. Аз ще вляза там — обърна се той към Елена. — Могат да ми отговорят.

Тя прехапа устна.

— Няма да мръдна оттук — рече, — докато не излезеш обратно.

Искаше да й изложи възраженията си, но мястото не беше подходящо за целта. Погледна към Ванърс.

— Може да ми отнеме време. Тамдолците не са такива, с които можем да се пазарим на Пел. Те са изплашени и могат да се промъкнат на места, където да умрат и да ни причинят истински проблеми. В случай че изпадна в беда, свържете се със станционната управа и не изпращайте вътре войници. Ние можем да се справим с тях. Ако гръмне друга пушка, когато те са наблизо, може да останем без поддръжка на станцията, сър. Нашата и тяхната жизнеосигуряващи системи са свързани и трябва да поддържат помежду си в строго определено равновесие.

Ванърс нищо не отвърна. Не реагира. Нямаше как да разберат дали разумните доводи стигаха до съзнанието му или до това на останалите от тях. Деймън стисна ръката на Елена, отдръпна се, проби си с рамо път през бронираните войници, и се опита да избегне стъпването в локва кръв, докато отваряше шлюза с картата си.

Вратата се отмести, после се затвори след него, шлюзът автоматично задейства цикъла си. Протегна ръка да вземе предназначената за хора дихателна маска, каквато винаги висеше от дясната страна на входа в такива шлюзове, и я нахлузи на лицето, преди да чуждата атмосфера да му повлияе сериозно. Дишането му сега се придружаваше от всмукване и изсъскане, които той винаги асоциираше подсъзнателно с присъствието на тамдолци и които прозвучаха твърде силно в металната килия. Отвори вътрешната врата и ехото долетя обратно от голямата дълбочина. Над мястото, където се намираше, светеше бледа синя лампа, но той се спря да отключи вградения до вратата шкаф и да извади от него лампа. Мощният лъч проряза мрака, за да покаже плетеница от стомана.

— Тамдолци! — викна той и гласът му прокънтя глухо надолу. Усети студа още щом мина през вратата и я остави да се затвори, застанал на свързващата платформа, от която тръгваха стълби във всички посоки. — Тамдолци! Аз съм Деймън Константин! Чувате ли ме? Обадете се, ако ме чувате.

Ехото заглъхна страшно бавно, потъвайки все по-надълбоко.

— Тамдолци?

От мрака се надигна тихо стенание, ехо на плач, което изправи космите на тила му. Стон на гняв?

Продължи надолу, хванал прожектора в едната си ръка, докато с другата се държеше за тънкото перило, спря и се заслуша.

— Тамдолци?

Нещо се размърда в тъмните дълбини. Далече надолу меки ходила стъпваха съвсем леко по метална повърхност.

— Константин? — прошепна чужд глас. — Константин-мъж?

— Аз съм Деймън Константин — извика той отново. — Моля покажете се. Нямам оръжие. В безопасност сте.

Остана на мястото си, като усети лека вибрация на скелето, когато някъде долу в мрака върху него стъпиха нечии крака. Чу дишане и очите му мярнаха светлина дълбоко под него, проблясване като илюзия. Стори му се, че забеляза козина и друг присвятване на очи, които се качваха по стълбите. Стоеше абсолютно неподвижно, сам човек, уязвим по тези тъмни места. Тамдолците не бяха опасни, но никой досега не ги бе нападал с оръжие.

Идваха, вече се различаваха по-ясно в светлината на преносимата лампа, две раздърпани същества, които с усилие преодоляха последната стълба, задъхани, едното ранено, а другото с широко отворени очи от ужас.

— Константин-мъж — каза изплашената женска с треперещ шепот, — помощ, помощ, помощ!

Протегнаха ръце, умолявайки. Деймън постави прожектора долу на решетката, върху която бе застанал, и ги прие като деца. Докосна много внимателно мъжкаря, чиято ръка бе обляна цялата в кръв и който разтегна устни в раздразнено ръмжене.

— Всичко е наред — успокои ги той. — В безопасност сте, сега сте в безопасност. Ще ви измъкна оттук.

— Страхува, Константин-мъж. — Женската погали партньора си по рамото и премести погледа си от единия върху другия, отправяйки към човека кръглите си, помръкнали очи. — Всички крият няма намира път.

— Не те разбирам.

— Още, много, още ние, ужасно гладни, ужасно страх. Моля помогни ние!

— Извикай ги.

Тя докосна мъжкаря с красноречив жест на загрижеността й. Той й избъбри нещо, побутна я, после тя протегна ръка и докосна Деймън.

— Ще чакам — увери я той. — Ще стоя тук. Няма опасност.

— Обичам те — каза тя на един дъх, после заситни обратно надолу с припляскване на ходилата по метала и потъна веднага в мрака.

След известно време долетяха писъци и трели, разнесли се някъде далеч под тях, и ехото ги усили многократно. Добавиха се гласове от други места, мъжки и женски, ниски и високи, докато в тъмното и дълбокото настана истинска лудница. Внезапно край Деймън избухна рев — мъжкарят викна нещо надолу.

После в тишината, която бе настъпила, се чу отекването на стъпки върху метал долу в дълбините, викове, чието остро ехо се разнасяше от време на време, надигаха се стонове, от които на човек му се изправяше косата. Женската се върна на бегом, за да погали партньора си по рамото и да докосне ръцете на Деймън.

— Аз Сатина аз нарича. Направи той здрав, Константин-мъж.

— Трябва да преминавате през шлюза само по няколко наведнъж, разбираш ли, пазете се от шлюза.

— Знам шлюз — каза тя. — Аз внимателна. Върви, върви, аз доведе тях.

После отново забърза надолу. Деймън прегърна мъжкаря през раменете и го вкара в шлюза, постави маската на лицето му вместо него, защото тамдолецът бе замаян от ужас и ръмжеше от болка, но не направи никакъв опит да хапе или да удари. Отсрещната врата се отвори, за да ги изложи на блясъка на светлината и на въоръжените мъже. Тамдолецът подскочи, хванат в обръча на ръката му, изръмжа и плюна, но се укроти под успокояващото притискане на Деймън. Елена беше там, промъкна се между войниците и протегна напред ръце, за да помогне.

— Изтеглете назад войниците! — кресна Деймън, без да може, заслепен от светлината, да различи Ванърс. — Махнете се от пътя! И престанете да размахвате пушки срещу тях!

Накара тамдолеца да седне на пода, подпрян на стената, а Елена извика лекаря.

— Разкарайте войниците по-далеч оттук! — каза отново младият Константин. — Оставете ни сами да се оправяме!

Някой даде заповед. За голямо негово успокоение войниците на „Индия“ започнаха да се оттеглят, а тамдолецът седеше кротко и след известно убеждаване протегна пострадалата си ръка, за да може клекналият лекар да я прегледа. Деймън си свали маската, задушавайки се в нея, и стисна ръката на Елена, когато тя също се наведе до него. Въздухът смърдеше на потен, изплашен тамдолец, изпълнен с остра мускусна миризма.

— Казва се Синия зъб — рече докторът, като провери табелката му. Надраска набързо бележките си и започна внимателно да почиства раната. — Изгаряне и кръвоизлив. Дребни, с изключение на шока.

— Пие — примоли се Синия зъб и посегна към докторската чанта. Лекарят я придърпа към себе си и обеща да му даде вода, когато успеят да намерят.

Шлюзът се отвори и пусна около дузина тамдолци. Деймън се изправи, като прочете страха в техните очи.

— Аз съм Константин — рече им той веднага, защото това име означаваше много за тях.

Посрещна ги с протегнати ръце, позволи на потните и гледащи замаяно тамдолци да го прегърнат, да го притиснат нежно с яките си, покрити с козина ръце. Елена ги прие по същия начин, а след малко от шлюза излезе друга група и скоро те се струпаха толкова, че изпълниха коридора, по-многобройни от войниците, застанали в края му. Тамдолците хвърляха към тях уплашени погледи, но не се разбягаха. Поредно отваряне на шлюза и този път от него излезе също партньорката на Синия зъб, бърборейки угрижено, докато не го откри. Ванърс дойде при тях, не особено уверен сред тази навалица с кафява козина.

— Трябва да ги отведете в някое обезопасено място колкото се може по-бързо — каза той.

— Използвайте интеркома си и ни разчистете пътя по аварийната рампа от четвърто до девето ниво и до доковете — отвърна Деймън, — откъдето могат да влязат в обитаваната от тях зона. Ние ще ги изпратим дотам. Така ще е най-бързо и най-безопасно за всички.

Не изчака мнението на Ванърс по въпроса, а махна с ръка на тамдолците.

— Елате! — рече младият Константин и те млъкнаха и се приготвиха да потеглят.

Синия зъб, с превързана с бял бинт ръка, скочи, за да не бъде оставен, и измърмори с ниския си глас нещо на останалите. Сатина също се обади и изведнъж всеобщо ободряване обзе тамдолците. Деймън тръгна, хванал за ръка Елена, и край тях и зад тях закрачиха тамдолците под странния акомпанимент на звуците от дихателите, движейки се радостно и бързо. Войниците, които срещаха тук-там по пътя си, стояха неподвижно, изведнъж превърнали се в малцинство, докато тамдолците бъбреха помежду си все по-свободно. Стигнаха края на коридора и поеха по широката спираловидна рампа, от която водеха врати към всичките девет нива. Докато се спускаха, нечия ръка се сплете с лявата на Деймън, той се извърна и видя Синия зъб, до който беше Сатина, така че направиха блок от четирима, вървящи заедно, странна компания… от петима, тъй като още някой отдясно бе хванал Елена за ръката. Сатина викна нещо. Отвърна й хор. Тя пак заговори, като ехото на гласа й се носеше нагоре и надолу, и отново прогърмя шумен хор, съпроводен от подскачане край тях. Някой друг извика отзад и дружно му отговориха гласове, после втори път. Деймън стисна по-здраво ръката на Елена, едновременно развълнуван и разтревожен от подобно поведение. Но тамдолците бяха доволни, че вървят с него, и викането им започна да наподобява пеене на марш.

Изкачиха се на девето зелено ниво и закрачиха надолу по дългия коридор, после излязоха на доковете със силен вик, който предизвика ехо. Редицата войници, които пазеха подстъпите към корабите, се размърда заплашително, но не предприе нищо повече.

— Стойте край мен! — нареди Деймън строго на спътниците си и те се подчиниха, докато се изкачваха по извитата платформа, водеща към шлюза на техния жилищен отсек, където трябваше да се разделят. — Вървете! — каза им той. — Вървете и гледайте да сте внимателни. Не плашете хората с пушки!

Беше очаквал да хукнат, да припнат свободни, както бяха започнали да подскачат наоколо му. Но един по един те дойдоха и поискаха да ги прегърнат, него и Елена, нежно и внимателно, така че раздялата отне известно време.

Последни бяха Сатина и Синия зъб, които ги взеха в обятията си и ги притиснаха.

— Обичам ви — каза Синия зъб.

— Обичам ви — рече Сатина на свой ред.

Нито дума, нито въпрос за мъртвия им другар.

— Великанчо си отиде — каза им Деймън, макар да бе сигурен, най-вече заради изгарянето на Синия зъб, че те са били замесени по някакъв начин в случилото си. — Мъртъв е.

Сатина кимна сериозно, потвърждавайки.

— Ти праща него у дома, Константин-мъж.

— Ще го изпратя — обеща той. Хората също умираха, но не заслужаваха да бъдат транспортирани. Те нямаха силна връзка с пръстта на тази планета, пръстта на никоя планета, понякога изпитваха тъжно желание да погребват, но само ако това не представляваше неудобство. Случаят тук представляваше неудобство, но такова бе и да бъдеш убит далеч от дома. — Ще се погрижа за това.

— Обичам ви — заяви сериозно тя и го прегърна отново, после докосна съвсем нежно с ръка корема на Елена и си тръгна със Синия зъб. След малко двамата се затичаха към шлюза, който водеше към тунелите на хайза.

Елена изгледа удивено съпруга си, държейки собствената си ръка върху корема.

— Откъде може да знае? — попита тя с учудване и смях. Жестът на Сатина смути и младия Константин.

— Забелязва се леко — рече той.

— При тях също ли?

— Те не наедряват — отвърна Деймън и погледна през рамото й към доковете и войнишките редици. — Да вървим. Обстановката тук не ми се нрави.

Елена също извърна очи, проследявайки погледа му, към войниците и към по-пъстрите групи, които се забелязваха към издигащия се нагоре хоризонт, близо до баровете и ресторантите. Търгари, които държаха под око военните, заели отнетия от тях док.

— Това място е принадлежало на търгарите още от самото създаване на Пел — каза тя, — както и баровете и общежитията за преспиване. Сега заведенията се затварят, което няма да се хареса войниците на Мазиан. Екипажи на товарни кораби и хора на Мазиан в един бар, в една обществена спалня — станционната служба за сигурност трябва да е нащрек, когато пуснат тези войници да се разхождат свободно.

— Хайде — подкани я Деймън, като я хвана под ръка. — Не искам да стоиш тук. Първо беше в онзи коридор с тамдолците, после тича с нас насам, навън…

— А ти къде се подвизаваше? — сопна се Елена. — Долу в тунелите.

— Аз ги познавам.

— Аз пък познавам доковете.

— А какво правеше на четвърто ниво?

— Бях тук долу, когато се получи съобщението. Поисках пропуск от Кеу и той ми даде, накарах лейтенанта му да сътрудничи с доковата управа. Вършех си работата, ако искаш да знаеш. А щом чухме новината по интеркома на Флотата, завлякох Ванърс там горе, преди да бъде застрелян още някой.

Деймън я прегърна с чувство на благодарност, поведе я и като подминаха ъгъла, се озоваха в девето синьо ниво. Там отново, докъдето им стигаше погледът, се забелязваха само войници, застанали на разстояние един от друг, но освен тях в коридорите нямаше други хора.

— Джош! — рече той внезапно и пусна ръката си.

— Какво има?

Ускори крачка, насочил се към асансьора, извади документите си от джоба, но часовите бяха от „Индия“ и веднага ги пропуснаха.

— Прибрали са Джош. Малори знае, че е тук и къде се намира.

— Какво смяташ да правиш?

— Тя се съгласи да го освободи. Може дори да са го пуснали вече. Трябва да проверя в компютъра и да разбера къде е, дали все още е в ареста или се е прибрал в квартирата си.

— Може да преспи у нас.

Деймън не отговори, разсъждавайки по предложението й.

— Иначе кой от нас — добави тя — ще може наистина да спи спокойно?

— Няма да ни хване много сън и когато той е там. В този апартамент ще сме като нагъчкани. Със същия успех можем да го пуснем при нас в леглото.

— Спала съм и при по-пренаселени условия. И то в продължение не само на една нощ. Ако той попадне в ръцете им…

— Елена, положението ще е съвсем друго, ако станцията изрази своя протест. В случая обаче има неща, лични неща, свързани с Джош…

— Тайни?

— Неща, които не бива да излизат наяве. Неща, които Малори може да не иска да се разчуят, разбираш ли ме? Тя е опасна. Срещал съм много убийци, които имат далеч по-малко хладнокръвие.

— Капитан от Флотата. Това е особена порода, Деймън. Попитай който и да е търгар. Знаеш, че сред редиците на тези войници навярно има роднини на търгари, които се намират на станцията, но те няма да се отделят от строя, за да поздравят собствените си майки, няма да го сторят. Нищо, което е взето от Флотата, не се връща. Само не ми заявявай, че не познавам Флотата. Мога да ти кажа, че ако искаме да направим нещо, то трябва да го направим. Още сега.

— Ако го приютим при нас, рискуваме това ни действие да попадне в досиетата на Флотата…

— Мисля, че знам ти какво искаш да сториш.

Елена също беше твърдоглава. Той прецени нещата, спря пред асансьора и постави ръка върху бутона.

— Смятам, че ще е по-добре да го вземем — рече Деймън.

— Значи така — отвърна тя. — Така и предполагах.

1

Пел: четвърто ниво на белия сектор: 22:30 ч

Джон Лукас вървеше нервно по празните коридори въпреки пропуска, какъвто Кеу бе раздал на всички в заседателната зала на Съвета. Евентуално щяха да започнат да изтеглят постепенно войниците, започвайки от утрото на основния ден — така им бяха обещали. Налагаше им се, помисли си той. Някои от войниците вече бяха изпратени да почиват на смени, докато на тяхно място на пост заставаха хора от екипажа на Флотата, които не носеха брони. Всичко бе спокойно, дори не го спряха освен веднъж, на излизане от асансьора, така че той безпрепятствено стигна до вратата на своя апартамент и пъхна картата си, за да я отвори.

Предната стая бе пуста. Сърцето му подскочи от внезапно обзелия го страх, че неканеният му гост бе избягал. Но после в коридора, водещ към кухнята, се появи Бран Хейл, очевидно зарадван и успокоен да го види.

— Всичко е наред — рече Бран и Джесад излезе, последван от други двама от хората на Хейл.

— Време беше — каза Джесад. — Започна да ни доскучава вече.

— Това няма да се промени особено — отвърна Джон раздразнено. — Всички трябва да останат тук тази нощ: Хейл, Дениълс, Клей. Не мога да позволя от вратата на апартамента ми да се изниже цяла върволица посетители тъкмо под носа на войниците. Те ще си отидат на сутринта.

— Флотата ли? — попита Хейл.

— Войниците от коридорите.

Лукас отиде до барчето в кухнята и огледа една бутилка, която бе оставил пълна, преди да излезе, а сега не съдържаше повече от два пръста течност. Наля си питие и отпи от него с въздишка, а очите му смъдяха от изтощение. Отиде до любимото си кресло и се отпусна в него, а Джесад седна срещу него от другата страна на ниската масичка, докато Хейл и хората му затършуваха из барчето за нова бутилка.

— Радвам се, че сте бил предпазлив — обърна се той към Джесад. — Безпокоях се.

Джесад се усмихна с лукав поглед.

— Допускам, че сте бил обезпокоен. Че от време на време сте се опитвал да намерите решение. Навярно продължавате да мислите по този проблем. Ще го обсъдим ли?

Джон смърщи лице, хвърли бегъл поглед към групата на Хейл.

— Имам им по-голямо доверие от вас, ако искате да знаете.

— Вероятно сте си мислил да се отървете от мен — каза Джесад. — И няма да съм изненадан, ако в момента се питате повече как, отколкото дали. Може да си избиете всичко това от главата. Навярно бихте успял.

Такава прямота го притесняваше.

— След като сам повдигате въпроса, предполагам, че имате контрапредложение.

Усмивката не слизаше от лицето на госта.

— Първо: аз не представлявам опасност. Може да решите да преразгледате отношението си. Второ: ни най-малко не съм смутен от пристигането на Мазиан.

— Защо?

— Защото този случай е предвиден.

Джон вдигна чашата до устните си и отпи пареща глътка.

— По какъв начин?

— Когато правите скок, мистър Лукас, за да се озовете в някъде в бездната, има три безопасни начина, по които може да го сторите. Преди всичко, разбира се, не бива да хвърляте твърде голяма маса в скока. Ако се намирате в област, която добре познавате, изключително добре; като използвате гравитационното поле на звезда, за да се изтеглите; или — ако сте особено добър — масата на някоя нулева точка. А в околността на Пел има доста боклуци, знаете ли това? Не много едри, но достатъчно големи.

— За какво говорите?

— За Флотата на Мазиан, мистър Лукас. Мислите ли, че Мазиан е струпал на едно място корабите си за пръв път от десетилетия насам, без да има особена причина за това? Единственото, което им е останало, е Пел. И Съюзарската флота е също там навън, като просто ме изпратиха напред, знаейки, къде ще се появи Мазиан.

Хейл и хората му се бяха събрали, седнали на дивана и върху облегалката му. Джон мислено си представи положението — Пел, превърната в бойно поле, най-лошата от всички възможности.

— А какво ще стане с нас, ако се види, че няма начин да се отпъди Мазиан?

— Мазиан може да бъде прогонен. А когато това стане, той ще се окаже без нито една база. Тогава ще е свършено с него и ще настъпи мир, мистър Лукас, с всичките изгоди, който той ще донесе. Ето защо съм тук.

— Слушам.

— Трябва да се отстранят ръководни кадри. Родът Константин трябва да бъде отстранен. Вие трябва да заемете техните места. Ще имате ли нужната смелост за това, мистър Лукас, независимо от взаимоотношенията ви? Доколкото разбирам, в случая е замесена роднинска връзка, между вас и съпругата на Анджело Константин…

Джон стисна устни, изтръпвайки, както винаги, при мисълта за Алисия, за състоянието, в което тя се намираше сега. Не можеше да го приеме. Никога не бе успял да се примири с положението. Нейното не беше живот — зависимостта й от онези машини. Не беше живот. Избърса лицето си.

— Сестра ми и аз не си говорим. Не сме го правили от години. Тя е инвалид, Дейин трябва да ви го е казал.

— Знам това. Говоря за нейния съпруг, за синовете й. Ще ви стиска ли да го направите, мистър Лукас?

— Да, ако планът ви е разумен.

— На тази станция има един мъж на име Кресич.

Той пое бавно въздух, като продължаваше да държи чашата в ръката си, подпряна на облегалката на креслото.

— Василий Кресич, съветникът, избран от И-зоната. Откъде го познавате?

— Дейин Джейкъби ни каза как се казва, представи го като съветника от тази зона. Освен това имаме досиета. Този човек — Кресич, идва от И-зоната, за да присъства на съвещанията на Съвета. Означава ли туй, че има пропуск, който му позволява да излезе от нея, или го познават по физиономия, един вид очна ставка?

— И двете. И-зоната се охранява.

— Тези, които извършват проверката, могат ли да се подкупят?

— За определени работи — да. Но станционистите, мистър Който-и-да-сте, изпитват естествено нежеление да извършат нещо във вреда на станцията, на която живеят. Един пазач може да внесе опиати и алкохол в И-зоната, но да пусне човек… Съзнанието му в случая с пиенето и неговият инстинкт за самосъхранение са две различни неща.

— Тогава всякаква наша среща с него ще трябва да е кратка, нали?

— Няма да е тук.

— Туй зависи от вас. Навярно като му дадете на заем лична карта и други документи. Убеден съм, че все нещо може да се организира от многобройните ви верни служители. Например някоя квартира близо до И-зоната…

— За каква среща говорите? И какво очаквате от Кресич? Той е толкова безхарактерен.

— С колко служители разполагате всичко на всичко — попита Джесад, — които са толкова надеждни и на които може да имате доверие, като на тези мъже тук? Хора, които биха могли да поемат риск, които са способни да убият? Тъкмо такива ни трябват.

Останал без дъх, Джон погледна към Брай Хейл, после отново към госта.

— Е, Кресич не е от този тип, това мога да ви кажа.

— Кресич има контакти. Може ли човек да се задържи без тях на неговото място в онзи ад, който представлява И-зоната?

2

Пел: търгарско общежитие — седмо ниво на зеления сектор: 22:41 ч

Интеркомът зажужа. Екранът светна, някой се обаждаше. Джош хвърли поглед към него през стаята си, спря да се разхожда. Бяха го пуснали да си отиде. Вървете си у дома, бяха му казали и той се бе прибрал по коридори, охранявани от полицаи и хора на Мазиан. Знаеха къде се намира в този момент. И сега някой му звънеше в квартирата само секунди след неговото пристигане.

Обаждащият се бе настоятелен, червената светлина не угасна, продължи да мига. Той не искаше да отговори, но можеха да го търсят от ареста, за да проверят дали наистина се е прибрал. Страхуваше се да не им отговори. Прекоси стаята и натисна бутона за връзка.

— Джош Тали — рече той в микрофона.

— Джош, Джош, тук е Деймън. Радвам се да чуя гласа ти. Добре ли си?

Подпря се на стената, за да си поеме въздух.

— Джош?

— Добре съм, Деймън. Знаеш какво се случи.

— Знам. Съобщението ти стигна до мен. Поех лично отговорността за теб. Довечера ще дойдеш в нашия апартамент. Вземи си всичко, което ти е необходимо. Ще мина да те взема.

— Не, Деймън. Не. Не се забърквай в това.

— Вече сме го обсъдили, всичко ще е наред. Не възразявай.

— Не бива, Деймън. Не допускай да го впишат в досиетата си…

— Ние и без друго сме твои официални спонсори, Джош. И вече е вписано в досиетата.

— Недей.

— Елена и аз тръгваме към теб.

Връзката прекъсна. Джош избърса лицето си. Топката, на каквато се бе свил стомахът му, заседна на гърлото му. Не виждаше стени, не виждаше изобщо къде се намира. Наоколо имаше само метал, а сред него бе Сигни Малори с младо лице и посребрена от възрастта коса, с мъртви очи, които бяха по-стари от всичко. Деймън и Елена с детето, което искаха да имат — те бяха готови да рискуват всичко. Заради него.

Тали нямаше оръжие. Не се нуждаеше от никакво, ако щяха да са само двамата, той и тя, както бяха останали в нейната квартира. Тогава се бе чувствал мъртъв, мъртъв отвътре. Съществувал бе, мразейки съществуванието си. Сега същата парализа заплашваше да го обхване отново — да остави неща да се случат, да се съгласи, да се скрие, където му предлагаха. Това винаги бе по-лесно. Не бе представлявал никаква заплаха за Малори, защото не бе имал за какво да се бори.

Отблъсна се от стената, опипа джоба си, за да се увери, че докумените му бяха там. Излезе в коридора и тръгна към безлюдната рецепция на общежитието, оттам навън, където имаше пазачи. Един мъж от местната служба за сигурност се насочи към него. Джош хвърли бърз поглед надолу по коридора, където стоеше войник.

— Вие! — викна той, като наруши тишината на празното помещение. Полицаят и войникът реагираха мигновено. Войникът толкова рязко вдигна пушката си, че сигурно оставаше съвсем малко да натисне и спусъка. Тали преглътна тежко, държейки ръцете си така, че да се виждат. — Искам да говоря с вас.

Движение на пушката го подкани. Той се приближи, разперил широко ръце встрани, към войника в броня и черното дуло.

— Достатъчно! — нареди войникът. — Какво има?

На значките му пишеше „Атлантик“.

— Малори от „Норвегия“ — каза той. — Ние сме добри приятели. Кажете й, че Джош Тали иска да говори с нея. Веднага.

Войникът го изгледа с пълно недоверие, невярващ, после се смръщи. Но закрепи пушката в сгъвката на ръката си и посегна към преносимия си комапарат.

— Ще предам това на дежурния офицер на „Норвегия“ — рече той. — Тъй или иначе ще ви отведат, и в двата случая — при нея, ако ви познава, или при следствената комисия, ако ли не.

— Тя ще ме приеме — увери го Джош.

Войникът натисна бутона на микрофона и направи съобщение. Това, което му отговориха, стигна само до неговите уши чрез слушалките в шлема, но очите му трепнаха.

— Тогава проверете — каза той на „Норвегия“, а малко по-късно отвърна: — В Главното управление. Разбрах. Край. — Закачи комапарата отново на колана си и посочи с дулото на пушката. — Вървете надолу по този коридор и се качете по рампата. Намиращият се там войник ще ви поеме и ще ви заведе да говорите с Малори.

Тали тръгна забързано, защото не си даваше сметка, че на Деймън и Елена ще им отнеме доста време, докато стигнат до общежитието.

Претърсиха го. Много добре знаеше, че ще го направят. Изтърпя го за трети път през този ден и този път претърсването не го обезпокои. Чувстваше се обзет от студ отвътре и външните неща не го засягаха. Поизпъна дрехите си и се заизкачва с войниците по рампата, покрай часовои на всяко ниво. На второто в зеления сектор влязоха в асансьор, за да изминат краткия път нагоре и после встрани към първо синьо ниво. Дори не му бяха поискали документите, бяха им хвърлили бегъл поглед по-скоро за да се уверят, че в портфейла му нямаше нищо друго, освен тях.

После повървяха малко в обратна посока по коридора, покрит с рогозка. Из въздуха се разнасяше миризма на химически разтворител. Наоколо работници усърдно отстраняваха всички знаци, указващи посока или местоположение. Остъклената секция по-нататък, натъпкана с техническо оборудване, между което тук-там сновяха оператори, се охраняваше по-сериозно. От войници на „Норвегия“. Те им отвориха вратата и го пуснаха да влезе заедно със съпровождащите го пазачи в главното управление на станцията, изпълнено от редици компютри и зает с обслужването им персонал.

Малори, седнала на ръба на един пулт, стана да го посрещне, усмихна му се студено, с изморено лице.

— Е? — рече тя.

Джош бе мислил, че видът й няма да предизвика никаква реакция у него. Но не беше така. Стомахът му се сви.

— Искам да се върна обратно — заяви той — на „Норвегия“.

— Наистина ли?

— Аз не съм станционист, мястото ми не е там. Друг кой би ме взел?

Сигни го изгледа и не отвърна. В лявото му коляно започна да пулсира спазъм и му се прииска да може да седне. Щяха да го застрелят, ако помръднеше, наистина вярваше, че ще го сторят. Трептенето заплашваше да разбие цялата му стегнатост, с която се владееше, и в ъгълчето на устата му също се появи тик, когато Малори се извърна за миг и после пак го прикова с поглед. Засмя се — сух кикот.

— Константин ли те изпрати?

— Не.

— Преминал си Пренастройка. Така ли е?

Заекване върза езика му. Джош кимна.

— И Константин поема лично отговорността за доброто ти поведение.

Всичко тръгна наопаки.

— Никой не е отговорен за мен — каза той, запъвайки се на всяка дума. — Искам да съм на кораб. Ако „Норвегия“ е единственото място, където мога да отида, ще го приемам.

Принуден бе да я гледа право в очите, в които проблясваха въобразими мисли, неща, които нямаше да бъдат споменати тук, пред войниците.

— Претърсихте ли го? — запита тя пазачите му.

— Да, капитане.

Малори остана известно време замислена, без да се усмихне, без да се засмее.

— Къде живееш?

— В една стая в старото общежитие.

— Константин ли ти я осигури?

— Работя. Плащам си я.

— Какво работиш?

— Дребен демонтаж.

Израз на изненада, на подигравка.

— Затова искам да се махна оттам — рече Тали. — Предполагам, че ми дължите това.

Получи се прекъсване, движение зад гърба му, което спря. Сигни се изсмя — отегчен, изморен смях — и даде знак на някого да се приближи.

— Константин! Елате тук! Елате да си приберете приятеля.

Джош се обърна. В залата бяха влезли и двамата, Деймън и Елена, почервенели, ядосани и останали без дъх. Явно го бяха последвали.

— Ако е разстроен — рече Деймън, — трябва веднага да бъде изпратен в болницата. — Приближи се и сложи ръка върху рамото на Тали. — Хайде, Джош, ела!

— Не е разстроен — отвърна Малори. — Дойде тук, за да ме убие. Отведете приятеля си у дома, мистър Константин. И го дръжте под наблюдение, защото в противен случай аз ще уредя нещата, както намеря за най-добре.

Настъпи гробно мълчание.

— Ще се погрижа за това — обади се след малко Деймън. Пръстите му се забиха в рамото на Джош. — Хайде! Ела!

Тали пристъпи, тръгна с него и Елена, мина покрай охраната и излезе навън, в дългия коридор с неспирно търкащите работници и миризмата на разтворител. Вратите на главното управление се затвориха зад гърба му. Никой не продума. Деймън премести ръката си и го стисна за лакътя. Натикаха го в един асансьор и бързо се спуснаха до пето ниво. В този коридор също имаше войници и станционни полицаи. Минаха, без никой да ги спре, в отклонението към жилищния отсек и стигнаха апартамента на младите Константин. Те го вкараха вътре и затвориха вратата. Джош стоеше в очакване, докато Деймън и Елена извършиха първите обичайни действия — да запалят лампите и да съблекат връхните си дрехи.

— Ще изпратя някой да вземе нещата ти — каза сухо Деймън. — Хайде, разполагай се като у дома.

Не заслужаваше такова посрещане. Седна на един кожен стол, като си даде сметка за своите оцапани с масло работни дрехи. Елена му донесе някаква студена напитка и той близна от нея, без да усети вкуса й.

Младият Константин седна върху страничната облегалка на креслото до него. Личеше, че е вбесен. Джош прие това, като намери точка на пода между обувките, в която да гледа.

— Накара ни да те гоним по целия пръстен на станцията — рече Деймън. — Не знам как така се измъкна покрай нас, но успя.

— Поисках да ме отведат.

Каквото и да бе искал да каже, Константин го преглътна. Елена дойде и седна на дивана срещу Джош.

— Какво смяташе да направиш? — попита Деймън с равен глас.

— Не биваше да допусна да се забъркате в това. Не исках да бъдете замесени.

— Значи избяга от нас?

Той вдигна рамене.

— Джош, наистина ли имаше намерение да я убиеш?

— В крайна сметка. Някога. Някъде.

Не знаеха какво да кажат. Накрая Константин поклати глава и измести поглед встрани, а Елена се приближи, застана зад стола на Тали и сложи леко ръка върху рамотото му.

— Нищо не излезе — рече след малко Джош, като се запъваше. — Всичко, което можеше, се обърка. Опасявам се, че тя сега си мисли, че вие сте ме изпратили. Съжалявам. Наистина съжалявам.

Ръката на Елена поглади косата му, после се върна пак на рамото. Деймън просто го гледаше така, сякаш пред него стоеше някой, когото никога по-рано не бе виждал.

— Да не си си помислил — каза той — да правиш това втори път.

— Не желаех вие двамата да пострадате. Не исках да ме приютявате при вас. Помислете си само как изглежда това в техните очи — вие и аз.

— Нима мислиш, че Мазиан е поел изведнъж управлението на тази станция? И нима смяташ, че един капитан от Флотата ще развали взаимоотношениета си с рода Константин, чието сътрудничество е необходимо на Мазиан, и то заради персонална вражда?

Джош размисли върху това. Изглеждаше правдоподобно тъкмо по начин, по който на него му се искаше, и затова той се съмняваше.

— Тя няма да го направи — заяви Деймън. — Така че забрави за случая. В този апартамент няма да влезе никакъв войник, може да си сигурен в това. Просто не им давай основания да ти сторят нещо. А ти за малко да им предоставиш нужното извинение. Разбираш ли го? Най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да им дадеш за какво да се хванат. Джош, ти бе освободен от ареста именно по заповед на Малори. Аз я помолих за това. Преди малко тя те пусна втори път, от доброжелателство. Не разчитай, че ще има трети.

Той кимна потресен.

— Ял ли си днес?

Замисли се, объркан, после си спомни сандвича, реши, че част от неразположението му се дължеше на липсата на храна.

— Изпуснах вечерята — отговори Тали.

— Ще ти намеря някакви мои дрехи, които биха ти станали. Измий се, отпусни се. Утре сутринта ще минем през квартирата ти и ще вземем всичко, което ти трябва.

— Колко време ще остана тук? — попита той, като местеше поглед ту върху Елена, ту върху Константин. Апартаментът бе малък и той си даваше сметка за неудобството. — Не мога да се пренеса при вас.

— Ще останеш тук, докато положението стане безопасно — каза Деймън. — Ако се наложи да уредим още нещо, ще го сторим. Междувременно ще обявя, че правя някаква проверка на документите ти или каквото и да е друго извинение, което успея да скалъпя, за да обясня присъствието ти в офиса ми през следващите няколко дни.

— Няма ли да се върна в работилницата?

— Едва след като случаят приключи. Дотогава няма да позволим да ни се изплъзнеш от погледа. Ще им дадем да разберат, че ще е нужно да стане нещо наистина изключително, за да се докоснат до теб. Ще уведомя също и баща ми за положението, така че никой нито от моя, нито от неговия офис да не се поддаде на изненадващо действие. Само, моля те, недей да предизвикваш нищо.

— Няма — обеща той.

Деймън кимна в посока на коридора навън, после се изправи. Тали също стана и го последва, докато Константин избра и измъкна купчина дрехи от шкафа до вратата на банята. Влезе в банята, изкъпа се и се почувства по-добре, отърсен от спомена за килията в ареста. Загърна се в мекия халат, който Деймън му бе заел, и като излезе, усети уханието на притовената вечеря.

Ядоха, сгъчкани около масата, разказаха си какво бе станало в различните секции, за които всеки от тях отговаряше. Джош най-сетне можеше да говори без притеснение, сега, когато бе попаднал в кошмар, но вече не бе сам в него.

Избра си единия ъгъл в кухнята, направи си дюшек на пода от учудващото количество одеала и спално бельо, с които Елена го затрупа. „Утре ще ти вземем походно легло — обеща му тя. — Или поне хамак.“ Настани се, чу, че те също си лягаха във всекидневната, и се почувства в безопасност, най-накрая повярва в това, което му бе казал Деймън — че се намира в убежище, където дори Флотата на Мазиан не можеше да проникне.

1

Пел: зала на Съвета — първо ниво на синия сектор: 6.10.52 г., 14:00 ч

Съветът привърши рано работата си, като гласува всички мерки, които му бяха предложени да приеме, докато Кеу от „Индия“ седеше като мрачен свидетел на това, което говореха, и на това, което правеха, и каменното му присъствие хвърляше сянка върху дискусиите. На третия ден от кризата Мазиан представи исканията си и получи каквото му трябваше.

Кресич събра бележките си и слезе от най-горната редица до разположения ниско център на залата, до креслата около заседателната маса, забави се там, устоявайки на потока хора, тръгнали да излизат, загледан нервно в Анджело Константин, който обсъждаше нещо с Нгуен, Ландграф и още неколцина представители. Кеу продължаваше да седи на масата и да слуша, а бронзовото му лице приличаше на маска. Беше го страх от Кеу, страхуваше се да повдигне въпроса си пред него.

Но въпреки това пристъпи, упорито опитвайки се да се приближи колкото се може до предния край на масата, да стигне кръга от приближени около Константин. Знаеше, че ще е нежелан там, като представител на И-зоната, напомнящ им за проблеми, които никой нямаше време да разреши. Изчака, докато Константин свърши разговора си с другите, загледан в него толкова настойчиво, че Анджело не можеше да не си дава сметка, че Кресич искаше да привлече вниманието му.

Накрая Константин го забеляза, задържа се за момент, преценявайки дали да се откаже от очевидното си намерение да си тръгне заедно с Кеу, който вече се изправил.

— Сър — рече Кресич, — мистър Константин! — Той извади от папката си с документи един лист, който бе приготвил, и го подаде на Анджело. — Възможностите ми са ограничени, мистър Константин, там, където живея, нямам достъп до компютри и принтери. Сигурно го знаете. Положението там… — Овлажни устните си, като видя, че Анджело свъси вежди. — Снощи офисът ми бе почти превзет от тълпата. Моля ви, сър. Мога ли да уверя избирателите си, че назначенията на Тамдолу ще продължат?

— Преговаряме за това, мистър Кресич. Станцията прави всички усилия, за да приведе процедурите отново в нормален ред. Но програмите се обсъждат. Политиката и насоките се преразглеждат.

— Това е единствената ни надежда — Василий избягваше погледа на Кеу, държеше очите си заковани върху Константин. — Ако не е Тамдолу… нямаме друга перспектива. Хората ни са готови да слязат на планетата. Да отидат във Флотата. Където и да е, стига някой да ги вземе. Само трябва да се приемат молбите им. Трябва да видят, че има надежда да се измъкнат оттук. Моля ви, сър.

— Какво представлява това? — попита Анджело, като повдигна нагоре листа.

— Законопроект, но не разполагах с необходимата техника, за да го раздам на Съвета за обсъждане. Надявах се, че вашите служители…

— Засягащ молбите.

— Да, сър, именно.

— Програмата ще продължи — намеси се сурово Кеу — да се обсъжда.

— Ще направим, каквото е по силите ни — рече Константин, като прибра документа към останалите, които държеше. — Не мога да повдигна този въпрос пред Съвета, мистър Кресич. Сигурно ме разбирате. Не преди засяганите от него основни проблеми да бъдат решени на друго ниво. Ще трябва да задържа законопроекта ви и съвсем сериозно ви моля да не повдигате въпроса утре, въпреки че можете, естествено, да го сторите. Има вероятност публичното разискване да навреди на преговорите. Вие сте човек с опит в управленската практика, така че сте наясно. Но любезно бих склонил, ако можем да отложим обсъждането за някое заседание по-нататък, да наредя, разбира се, на помощниците си да размножат този или други законопроекти. Надявам се, че ми влизате в положението, сър.

— Да, сър — отвърна той със свито сърце. — Благодаря ви.

Отмести поглед встрани. Хранил бе надежда, макар и малка. Надявал се бе, че ще има възможност да апелира пред станционния съвет за помощ, сигурност, защита. Не желаеше да бъде защитаван по начина, организиран от Кеу. Не смееше да поиска. Бяха видели милосърдието на Флотата, в лицето на хора като Малори, Сънг и Крешов. Щяха да дойдат войници, като начало щяха да разпердушинят групата на Коледи, да го лишат от неговата сигурност, от единствената защита, с която разполагаше.

Излезе в преддверието на заседателната зала, мина покрай подигравателните, удивени погледи на тамдолските статуи, после през стъклената врата в коридора и без да бъде обезпокояван от охраната, се насочи към асансьора, който щеше да го отведе долу на девето синьо ниво, за да се прибере у дома, в И-зоната.

Движението по коридорите на главния отсек на станцията сега като че ли бе по-нормално, по-малко от обикновено. Станционистите се бяха върнали към работата си и се движеха свободно, макар и предпазливо. Никой не смееше сякаш да се задържи където и да е било повече от необходимото.

Някой се блъсна в него при разминаване. Нечия ръка срещна неговата и пъхна в нея някаква карта. Кресич спря, останал с неясното впечатление, че бе някакъв мъж, чието лице не си бе направил труда да види. Обхванат от ужас, той потисна импулса си да се обърне и да погледне. Направи се, че намества документите в папката си, продължи, без да спира, и едва по-нататък по коридора погледна картата: пропуск за достъп с тясна лента върху повърхността: Зелен сектор, Девето ниво, 0434. Адрес. Вървейки, отпусна край тялото си ръката, в която държеше картата, докато в същото време сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

Можеше да не й обърне внимание, да се прибере в И-зоната. Можеше да върне картата, като заяви, че я бе намерил, или като разкаже истината — че някой искаше да установи контакт с него, без другите да разберат. Политика. Трябваше да е свързано с политиката. Някой, който бе готов да се изложи на риск, искаше нещо от представителя на И-зоната. Капан… или може би надежда, търговия на влияния. Някой, който вероятно бе в състояние да преодолява пречки.

Василий можеше да стигне до девето зелено ниво — просто като натисне грешен бутон за асансьора. Спря пред панела за извикване на асансьора, самичък, въведе зелено и застана пред таблото, така че никой минаващ да не забележи светещата зелена лампичка. Кабината дойде, вратата се отвори. Той влезе в нея и в последния момент, втурвайки се, вътре влетя някаква жена, която се обърна към вътрешния панел, за да въведе кода за второ зелено ниво. Вратата се затвори и когато асансьорът потегли, Кресич отправи бегъл поглед към жената и бързо го отмести в друга посока. Кабината се придвижи встрани към съседния сектор, после се спусна надолу. Жената слезе на второ ниво, той остана вътре, докато се качиха други пътници, но между тях нямаше никой, който да го познава. Асансьорът спря на шесто, на седмо ниво, поемайки още хора. На осмо слязоха двама, стигнаха девето. Василий излезе с четирима други, тръгна към доковете; пръстите му, стискащи картата, се бяха изпотили. От време на време минаваше покрай войници, които наблюдаваха общия поток на движение. Но едва ли някой от тях щеше да обърне внимание на обикновен мъж, който върви по коридора, спира пред врата и използва картата си, за да влезе. Действията му бяха съвсем естествени. Приближаваше разклонението към четвърти напречен коридор. На него не стоеше часовой. Кресич забави ход, като разсъждаваше объркано, а сърцето му биеше лудо. Започна да си мисли дали да не подмине.

Минувач, който изскочи иззад гърба му, го хвана за ръкава и рязко го повлече напред.

— Елате! — рече мъжът и сви с него зад ъгъла.

Василий не оказа съпротива, страх го бе от ножове, инстинкт, какъвто се развиваше в И-зоната. Очевидно доставчикът на картата също бе слязъл тук долу или имаше съучастник. Кресич се движеше като марионетка, мина по напречния коридор и стигна вратата. Минувачът, който го държеше, го пусна и продължи нататък, остави го да използва картата.

Кресич влезе и се озова в малък апартамент с неоправено легло, цялото покрито с разхвърлени дрехи. От нишата, която служеше за кухня, се появи незабележителен мъж на около трийсет и пет години.

— Кой сте вие? — попита го той.

Това го извади от равновесие. Василий понечи да пъхне в джоба си картата, но мъжът протегна ръка, за да я поиска. Той му я предаде.

— Име? — запита непознатият.

— Кресич — и добави отчаяно: — Трябва да се прибирам, всеки момент ще забележат липсата ми.

— Тогава няма да ви задържам твърде дълго. Вие сте от Ръсел, мистър Кресич, нали?

— Мислех, че не ме познавате.

— Съпругата ви се казва Джен Джъстин, а синът ви — Роми.

Опипа наоколо за някаква опора, подпря се облегалката на едно кресло, сърцето му щеше да се пръсне.

— За какво говорите?

— Прав ли съм, Василий Кресич?

Той кимна.

— Съгражданите ви от И-зоната са ви гласували доверие, за да представлявате интересите им. Вие, естествено, сте човек, към когото те се отнасят с уважение и когото биха послушали, когато става въпрос за техните интереси.

— Говорете по същество.

— Вашите избиратели се намират в критично положение, бавят им документи. А когато военните вземат по-строги мерки за сигурност, което неминуемо ще направят под управлението на Мазиан, се питам, мистър Кресич, какви ли действия биха могли да се предприемат. Всички вие сте се противопоставяли на Съюза по един или друг начин, разбира се, някои от истинска неприязън, други от собствен интерес, трети — заради удобството. А вие, вие от кои бяхте?

— Откъде получавате информация?

— От официални източници. Знам доста неща за вас, които вие досега не сте споменали тук и ги няма в местните компютри. Извърших известни проучвания. За да ви кажа направо, видях жена ви и сина ви, мистър Кресич. Това интересува ли ви?

Василий кимна, не беше в състояние да направи нищо повече друго, освен да кимне. Облегна се на гърба на креслото, като се опитваше да си поеме дъх.

— Добре са. Намират се на една станция и аз знам името й — именно там ги видях. Или може би вече са преместени. Съюзът си даде сметка за тяхната висока стойност, като знаеше името на човека, който представлява такъв огромен брой хора на Пел. Открихме ги, като ги потърсихме в компютъра, и повече няма да ги изгубим. Бихте ли искали да ги видите отново, мистър Кресич?

— Какво искате от мен?

— Немного от вашето време. Малка подготовка за бъдещето. Можете да защите себе си, семейството си, избирателите си, които са парии под властта на Мазиан. Каква помощ би могъл да ви окаже Мазиан, за да намерите семейството си? Или как би могъл той да ви отведе при тях? А навярно има и други разделени роднини и близки, които сега могат да поправят своето прибързано решение, решение, наложено им да го вземат от Мазиан, които биха могли да разберат, че единственото, представляващо интерес за хората от Задпредела, е самият Задпредел.

— Вие сте Съюзар — каза Василий, за да изключи всякакво съмнение.

— Аз съм човек от Задпредела, мистър Кресич. Вие не сте ли?

Седна на страничната облегалка на креслото, защото краката му се подкосяваха.

— Какво желаете?

— В И-зоната сигурно има някаква структура на властта, нещо, което вие добре трябва да познавате. Не може човек като вас да не е във връзка с нея.

— Имам контакти.

— А влияние?

— И влияние.

— Рано или късно ще попаднете в ръцете на Съюза, давате си сметка за това… ако Мазиан не предприеме специални мерки. Представяте ли си какво би могъл да направи той, ако реши, че желае да остане тук? Мислите ли, че би искал близо до корабите му да има И-зона? Не, мистър Кресич. От една страна, вие сте евтина работна ръка, от друга — неудобство. В зависимост от ситуацията. Натам, накъде са тръгнали нещата, съвсем скоро вие ще се превърнете в пречка за него. Какви средства мога да използвам, за да се свържа с вас, мистър Кресич?

— Днес успяхте да се свържете с мен.

— Къде е офисът ви?

— На девето оранжево ниво, 1001.

— Имате ли в него интерком?

— Станционният. По него могат да ми се обаждат единствено от управата на станцията. А и той се поврежда. Всеки път, когато искам да се свържа с някого, трябва най-напред да се обадя в комцентралата, така е настроена системата. Вие няма как… не може да я използвате, за да ми се обадите. Освен това винаги е развалена.

— В И-зоната често се вдигат бунтове, нали?

Той кимна.

— Може ли съветникът от И-зоната… да организира такъв?

Кимна отново. Пот се стичаше по челото му, по страните му.

— Можете ли да ме измъкнете от Пел?

— Когато направите за мен, каквото можете, имате гарантиран билет за навън, мистър Кресич. Съберете силите си. Дори не искам да знам кои са те. Но вие ще сте във връзка с мен. Съобщение, което идва от мен, ще съдържа думата „Василий“. Туй е всичко. Просто тази дума. И ако получите такова обаждане, трябва да се погрижите да настъпят незабавно всеобхватни размирици. А в замяна на това може да започнете да си мислите за събиране на семейството.

— Кой сте вие?

— Сега си вървете. Не сме ви отнеле повече от десет минути от времето ви. Може да намерите обяснение за по-голямата част от него. Не бих се бавил повече, мистър Кресич.

Изправи се, озърна се, излезе забързано и студеният въздух на коридора го лъхна в лицето. Никой не го спря, никой не го забеляза. Влезе в крак с ритъма на потока в главния коридор и реши, че ако решат да му държат сметка за времето, можеше да каже, че бе говорил с Константин, бе разговарял с хора в преддверието, че му бе прилошало и се бе отбил в някоя тоалетна. Самият Константин щеше да потвърди, че си бе тръгнал разстроен. Избърса лицето си с ръка, зрението му започваше да се замъглява, зави покрай ъгъла на зеления док и продължи да върви, напред към синия сектор, към границата.

На вратата се почука. Хейл отиде да отвори и Джон, застанал пред барчето в кухнята, се обърна нервно, после изпусна дълбока въздишка на облекчение, когато влезе Джесад и вратата се затвори след него.

— Нямаше проблеми — каза Джесад. — Навсякъде заличават обозначенията, както знаете. Подготвят се за операция вътре в станцията. Малко трудно се намират посоките.

— Ами Кресич, дявол да ви вземе!

— Нямаше проблеми.

Джесад съблече сакото си и го хвърли на Кийфър — един от хората на Хейл, който се появи от спалнята. Кийфър веднага опипа джоба на сакото и извади оттам документите си с разбираемо облекчение.

— Не са ви спирали — предположи той.

— Не — отвърна Джесад. — Просто стигнах безпрепятствено до апартамента ви, влязох, изпратих партньора ви с картата — всичко мина много гладко.

— Той съгласи ли се? — попита Джон.

— Разбира се, че се съгласи.

Джесад беше в необичайно настроение, в което се забелязваха остатъци от възбуда, обикновено безизразните му очи бяха живнали от веселие. Отиде до барчето и си наля питие.

— Дрехите ми — каза Кийфър.

Джесад се засмя, сръбна от напитката, после я остави на масата и започна да си съблича ризата.

— Трябва вече да се е върнал в И-зоната. И тя е под наш контрол.

2

Съюзарски кръстосвач „Единство“ сред флотата на Съюза в дълбокия космос

Ейръс седна на масата в главната зала, без да обръща внимание на пазачите, подпря глава на ръцете си и се опита да си възвърне равновесието. Остана така, докато успокои дъха си, после стана, отиде до машината за вода на стената, като краката му се подкосяваха. Навлажни пръстите си и изми лицето си със студената вода, взе хартиена чашка, напълни я и я изпи, за да успокои стомаха си.

Още някой влезе в помещението. Обърна се и веднага се намръщи, защото влезлият бе Дейин Джейкъби, който седна на единствената маса. Ейръс предпочиташе да не се връща на мястото си край нея, но едва се държеше на краката си, за да стои дълго време прав. Не беше понесъл добре втория скок. Джейкъби изглеждаше по-добре и това също го настройваше срещу него.

— Наблизо е — рече Дейин. — Добре се ориентирам къде се намираме.

Ейръс седна, с усилие фокусира отново погледа си. Седативите караха всичко да изглежда някак си далечно.

— Трябва да се гордееш със себе си.

— Мазиан ще е там.

— Не са ме посветили в това. Но изглежда логично да се намира там… Разговорът ни записва ли се?

— Нямам предства. Дори да е така, какво от туй? Факт е, мистър Ейръс, че не можете да задържите Пел за Компанията, не можете да я защитите. Имахте шанс, но го проиграхте. А Пел не иска Мазиан. Ще предпочете реда на Съюза пред Мазиан.

— Кажете го на спътниците ми.

— Пел — рече Джейкъби, като се наведе напред, — заслужава много повече, отколкото може да й даде Компанията. Със сигурност нещо по-добро от това, което ще й даде Мазиан. Аз защитавам нашите интереси, мистър Ейръс, и ще се споразумеем с този, с когото трябва.

— Можехте да се споразумеете с нас.

— Опитвали сме — в продължение на векове.

Ейръс прехапа устни, отказвайки да бъде въвлечен в такъв спор. Седативите, които трябваше да погълне за скока, замъгляваха съзнанието му. Вече бе проговорил, а бе решил да не го прави. Определено искаха нещо от него, иначе не биха го измъкнали от затвора му и докарали на кораб от такъв ранг. Подпря отново глава на ръката си и се опита да преодолее размиването на разума си, докато все още имаше време.

— Готвим се за нов скок — не го остави на мира Дейин. — Знаете го.

Джейкъби се опитваше да го сплаши. Ейръс бе съсипан от ужас по време на последната маневра. Вече бе понесъл едно след друго два скока, като имаше усещането, че сякаш всичко вътре в него бе обърнато наопаки. Не искаше да мисли за още един скок.

— Предполагам, че ще искат да поговорят с вас — каза Дейин — относно съобщение до Пел, такова, което да укаже, че Земята е сключила споразумение. Че Земята поддържа правото на гражданите Пел сами да си изберат кой да ги управлява. Нещо подобно.

Сигъст гледаше Джейкъби, обзет за пръв път от съмнение кое бе право и кое не бе. Дейин произхождаше от Пел. Каквито и да бяха интересите на Земята, нямаше да е възможно те да се защитават, ако се скараше с човек, който в края на краищата би могъл — колкото и да желаеше противното — да заеме висок пост в правителството на Пел.

— За вас навярно ще представляват интерес — продължи Джейкъби — споразумения, които включват самата Пел. Ако Земята не желае да остане откъсната — а вие твърдите, че тя се интересува от търговия, — контактите й ще трябва да минават през Пел, мистър Ейръс. Така че ние сме важни за вас.

— Много добре си давам сметка за този факт. Ще разговарям с вас, когато вие станете представител на властта на Пел. За момента обаче такъв е Анджело Константин и все пак трябва да чуя от него, дали няма да каже нещо различно.

— Преговаряйте сега — каза Дейин — и може да очаквате споразумение. Партията, която представлявам, може да ви гарантира запазване на вашите интереси. Ние сме отправна точка за скок, мистър Ейръс, към Земята и към дома. Имате избор: мирно предаване на Пел, спокойно пребиваване за вас, докато изчаквате спътниците ви да ви настигнат, за да продължите пътуването си към дома с кораб, който лесно ще наемете на Пел. Или трудности, безкрайни затруднения, които ще са последствие от дълга и тежка обсада. Възможно е станцията да понесе щети, дори да бъде разрушена. Не желая това и не мисля, че вие го искате. Вие сте благороден човек, мистър Ейръс. Затова ви умолявам — не създавайте проблеми на Пел. Просто кажете истината. Накарайте ги да разберат, че е постигнато споразумение, че трябва да изберат Съюза. Че Земята ги е оставила на свобода.

— Работите за Съюза. И то старателно.

— Искам станцията ми да оцелее, мистър Ейръс. Хиляди, десетки хиляди хора могат да загинат. Представяте ли си какво ще стане, ако Мазиан я използва за убежище? Няма да е по силите му да я държи вечно, но може да я съсипе.

Сигъст гледаше ръката си, като знаеше, че не може да възрази смислено в сегашното си състояние, даваше си сметка, че повечето неща, които му бяха казали по време на неговото пребиваване при тях, бяха лъжа.

— Навярно би трябвало да си сътрудничим, мистър Джейкъби, ако по този начин можем да сложим край на всичко това, без да се пролива още кръв.

Дейин мигна, като че ли от изненада.

— Може би — рече Ейръс. — Ние и двамата сме реалисти, мистър Джейкъби. Предполагам, че сте такъв. Самоопределението е красив термин за единствения останал избор, нали? Разбирам доводите ви. Пел няма защита. Станцията пази неутралитет — което означава, че ще застане на страната на победителя.

— Правилно сте разбрали, мистър Ейръс.

— Точно така е — потвърди той. — Редът в Задпредела благоприятства търговията, а това е в интерес на Компанията. Беше неизбежно, че там ще се породи и желание за независимост. Просто това стана по-скоро, отколкото Земята бе готова да го разбере. Отдавна щяхме да сме я признали, ако не беше късогледството на идеолозите ни. Възможно е да настъпят по-добри времена, мистър Джейкъби. Дано доживеем да ги видим.

Това бе най-хладнокръвно изречената лъжа, която някога бе казвал. Облегна се назад на стола с пристъп на повдигане от последствията на скока и от истински ужас.

— Мистър Ейръс.

Той погледна към вратата. На прага беше Азов. Съюзарският офицер влезе, изглеждащ великолепно в своята униформа в черно и сребърно.

— Наблюдават ни — забеляза ядно Сигъст.

— Не ме интересуват емоциите ви, мистър Ейръс, а само здравият ви разум.

— Ще направя записа, който искате.

Азов поклати глава.

— Ще се появим с предизвестие — каза той, — но с друг тип предупреждение. Не можем да се надяваме, че всички кораби на Мазиан ще са по доковете. Взехме ви с нас първо, заради сподвижниците на Мазиан, и второ, защото когато превземем станцията Пел, ще е полезно да се чуе гласът на представител на бившата власт.

Сигъст кимна уморено в знак на съгласие.

— Ако това ще спаси живота на хората, сър.

Азов го изгледа продължително. Накрая вдигна вежди.

— Имате време да си възвърнете равновесието, господа. Както и да помислите какво може да сторите за доброто на Пел.

След като Азов си тръгна, Ейръс погледна към Джейкъби и видя, че той също може да проявява чувство на загриженост.

— Съмняваш ли се? — попита го кисело.

— Имам близки на тази станция — отвърна Джейкъби.