Светът на Пел

1

Пел: 10.10.52 г., 11:00 ч

Станцията се бе успокоила. Хората отново бяха започнали да отправят запитвания към Правния отдел, а това бе сигурен признак, че напрежението на Пел намаляваше. Папката с входящи документи бе пълна със запитвания относно военните действия, заплахи за даване под съд, възмутени протести от търгарите, намиращи се на станцията, които смятаха, че им се дължи обезщетение за продължаващия полицейски час на доковете. Имаше оплакване от търгарския кораб „Краят на предела“ във връзка с изчезнал младеж — нещо, което предизвикваше особено безпокойство от гледна точка на предположението, че някой военните екипажи на кръстосвачите може да го е вербувал принудително. На практика младежът вероятно се намираше някъде из станционните общежития, временно изпаднал в увлечение по някого от друг кораб. Компютърът безшумно претърсваше данните за следа от използване на картата му, което никак не бе лесно, защото търгарските пропуски не влизаха в употреба толкова често, колкото личните карти на станционистите.

Деймън хранеше надежда да го намери жив и здрав, въздържаше се да вдигне тревога, преди да е получил резултатите от проучването на записите. В офиса му бяха постъпвали твърде много от тези оплаквания, като повечето случаи бе откривал, че става дума за млад търгар, който се бе скарал с рода си или бе прекалено пиян, за да обърне внимание на визията. Цялата тази работа бе задължение по-скоро на службата за сигурност на съответното ниво, но в момента полицията бе затрупана от множество други проблеми, а нейните служители и служителки стояха на пост в коридорите с изморени очи и повишена сприхавост. Правният отдел можеше да натисне поне няколко клавиша на компютъра и да свърши част от чиновническата работа. Още едно убийство в И-зоната. Беше потискащо, а те не бяха в състояние да направят нищо друго, освен да отбележат факта. Имаше докладна записка за временното отстраняване от длъжност на полицай, обвинен, че е внесъл контрабандно кашон тамдолско вино в И-зоната. Някой офицер бе решил, че проблемът не търпи отлагане, понеже се предполагаше, че навярно навсякъде се върти дребна контрабанда от търгарите, щъкащи наоколо. Така че наказанието трябваше да послужи за пример.

Деймън имаше насрочени за следобед три отложени дела. Навярно щяха да бъдат отложени отново, защото по същото време щеше да има заседание на станционния съвет, на което трябваше да присъстват и представителите на съдебната комисия. Реши да се споразумее за това с адвокатите на защитата и изпрати съобщение, като по този начин си запази следобеда за разглеждане на повече запитвания, на които по-нискостоящите служители в офиса не можеха да отговорят.

Като уреди въпроса, се завъртя на стола и погледна назад към Джош, който четеше някаква книга на спомагателния монитор и се опитваше да не изглежда толкова отегчен, колкото навярно се чувстваше.

— Хей! — рече Константин и Тали вдигна поглед към него. — Ще обядваме ли? Можем да направим по-голяма почивка и да потренираме в спортната зала.

— Можем ли да отидем там?

— Тя е отворена.

Джош изключи монитора.

Деймън се изправи, оставяйки всичко както беше, прекоси стаята и взе сакото си, провери дали картите и документите му са там, за да е сигурен. Все още тук-там стояха на пост войници на Мазиан, също тъй безпричинно, както и преди.

Джош също си обелече сакото — двамата с Деймън бяха почти еднакви на ръст и Константин му го бе дал на заем. Тали се съгласяваше да приеме неща на заем, но не и като подарък, обогатявайки малкия си гардероб, така че да може да идва и да стои в офиса, без да привлича ненужно внимание. Деймън натисна бутона до вратата, мина в другата стая и даде наставления на служителите си да отлагат всякакви обаждания с два часа.

— Значи ще се върнете в един — потвърди секретарката и се обърна, за да отговори на ново обаждане.

Деймън преведе Тали през помещението и двамата излязоха в коридора навън.

— Половин час тренировка — рече той, — после сандвич в голямата зала. Гладен съм.

— Добре — отвърна Джош.

Озърна се нервно наоколо. Константин също се огледа и се почувства неловко. По коридорите все още се забелязваше твърде малко движение. Хората просто нямаха доверие на положението. По-надалеч се виждаха няколко войника на пост.

— Всякакво военно присъствие трябва да бъде изтеглено до края на тази седмица — каза той на Джош. — Нашата собствена служба за сигурност вече пое целия бял сектор. След два дни навярно и зеления. Имай търпение. Действаме по въпроса.

— Те ще продължат да правят каквото си поискат — заяви мрачно Тали.

— Хм. Малори направи ли го след всичко?

По лицето на Джош премина сянка.

— Нямам представа. Дори когато си мисля за това, все още не знам.

— Повярвай ми. — Когато стигнаха до асансьора, бяха сами. На ъгъла на съседен коридор стоеше войник, на практика в самия край на полезрението, нищо забележително. Деймън въведе кода за ядрото. — Тази сутрин пристигнаха и добри новини. Брат ми се обади и каза, че нещата там долу се оправят.

— Радвам се — промърмори Джош.

Внезапно войникът се раздвижи. Тръгна към тях, беше жена. Константин се огледа. Други, които се намираха по-нататък по коридора, също се приближаваха, всичките, почти на бегом.

— Анулирайте повикването! — тросна жената в униформа, когато стигна до тях. После сама посегна към панела. — Викат ни по тревога.

— Мога да ви осигуря приоритет — предложи Деймън, просто за да се отърве от тях. Забързаността им означаваше неприятности. Помисли си, че на други нива може би разблъскаваха станционистите.

— Направете го.

Извади картата си от джоба, пъхна я в прореза и набра кода на своя ранг. Светна червена лампа. Останалите войници пристигнаха едновременно с асансьора и рамена в брони изблъскаха Константин и Тали встрани и ги оставиха отвън, докато всички се натикаха в кабината. Асансьорът се понесе нататък, без да спира по пътя към целта, която бяха въвели от панела вътре. В коридора не остана нито един войник. Деймън погледна към Джош, чието лице бе пребледняло и изтръпнало.

— Ще се качим на следващия — каза Константин, като вдигна рамене. Самият той бе разстроен и мълчаливо въведе кода на девето синьо ниво.

— Елена ли? — попита Джош.

— Искам да сляза там — отвърна Деймън. — Ще дойдеш с мен. Ако има някакви размирици, твърде вероятно е да стигнат и до доковете. Трябва да отида там долу.

Асансьорът се забави. Той почака още известно време и накрая отново използва картата си за второ приоритетно повикване. Червената лампа светна, за да укаже това, после замига, което означаваше, че няма свободна кабина. Деймън удари с юмрук по стената, хвърли отново поглед към Джош. Беше далече, за да отидат пеш, по-лесно бе да се изчака асансьорът да се освободи — в крайна сметка щеше да е по-бързо.

Отиде до най-близкия интерком и зададе приоритетно обаждане, докато Тали остана да чака край вратата на асансьора.

— Задръж кабината, ако дойде — рече той на Джош и набра номера. — Комцентрала, тук е Деймън Константин, обаждам се по спешност. Видяхме войници да се изтеглят на бегом. Какво се е случило?

Последва дълга пауза.

— Мистър Константин — отвърна глас, — това е обществен интерком.

— В момента не е такъв. Какво става?

— Обща тревога. Заемете аварийните постове, моля.

— Какво се е случило?

Връзката прекъсна. Започна да вие глухо сирена. По тавана замигаха червени светлини. От офисите наизлизаха хора и се спогледаха, сякаш се надяваха това да е тренировка или грешка. Собствената секретарка на Деймън също беше навън, по-надолу по коридора.

— Влизайте обратно вътре! — викна той. — Затворете вратите!

Хората отстъпиха назад, прибраха се в офисите. Червената лампа до рамото на Тали продължаваше да мига, сигнализирайки, че няма свободен асансьор. Всички кабини на транспортната система трябваше да са се струпали долу на доковете.

— Ела! — рече Деймън на Джош, като махна с ръка към другия край на коридора. Тали изглеждаше смутен и той се приближи до него и хвана ръката му. — Хайде!

В коридора имаше още хора, в отдалечената му част. Той им нареди да се приберат, без да ги вини — освен Константин имаше други хора, чиито близки и любими бяха пръснати из станцията, деца на училище или детска градина, роднини в болница. Някои хукнаха напред, отказвайки да се подчинят на нареждането. Агент на станционната служба за сигурност също им викна да спрат и когато те не обърнаха внимание на заповедта, посегна към пистолета си.

— Пуснете ги да вървят — възпря го Деймън. — Оставете ги.

— Слушам, сър. — Лицето на полицая се отпусна, стопявайки израза на ужас. — Сър, никой не отговаря по интеркома.

— Дръжте си пистолета в кобура! От войниците ли заимствате тези реакции? Застанете на поста си. Успокойте хората. Помогнете им, ако можете. Готви се спешно излитане. Възможно е дори да е тренировка. Отпуснете се.

— Да, сър.

Продължиха нататък към аварийната рампа, прекосиха умълчания коридор, без да тичат — един Константин не можеше да тича, да всява паника. Деймън вървеше, като се опитваше да прогони паниката си отвътре.

— Няма време — измърмори Джош под носа си. — Докато се предаде сигналът за тревога, корабите вече ще са стигнали тук. Ако Мазиан е бил изненадан, докато стои на док…

— Извън станцията има милицейски кораби и два кръстосвача — каза Деймън и внезапно си припомни кой бе Тали. Притаи дъх, погледна ужасено към Джош и видя лице, което бе също толкова угрижено, колкото и неговото. — Да вървим! — подкани го той.

Стигнаха аварийната рампа, чуха викове, които станаха по-силни, когато отвориха вратата. От другите нива надолу се спускаха тичащи хора.

— Не бягайте! — извика Константин на тези, които минаха покрай него.

Някои намалиха темпото, неколцина се обърнаха, но това не доведе до нищо, тъй като изведнъж заприиждаха още хора, шумът се усили, все повече тичащи. Транспортната система бе блокирала навсякъде и потоците от хора от всички нива се изливаха в кладенеца със спиралната рампа.

— Успокойте се! — викна Деймън, хвана този-онзи за рамото и се опита да ги задържи, но приливът се увеличаваше, тела се блъскаха едно в друго, мъже, жени, деца, вече бе невъзможно дори да се измъкне оттук. Вратите бяха задръстени от хора, които се опитваха да слязат надолу.

— Към доковете! — чу той викове.

Те подействаха като искра на фона на червените лампи за тревога, които светеха по таваните, и на предположението, което разпалваше духовете из Пел, откакто бяха дошли войниците — че някой ден щеше да се стигне дотам, че станцията бе нападната, че се извършваше евакуация. Масите напираха надолу и нямаше как да бъдат спрени.

2

„Норвегия“: 11:05 ч

Малори въведе потвърждение и се обърна към Граф, като махна широко с ръка.

— Действайте! — препредаде Граф и сигнал „Старт“ се разнесе из кораба. Замигаха предупредителни светлини, видими и от доковете. Войниците отвън свършиха с разкачането на свързващите ръкави.

— Не можем да ги вземем — каза Сигни, когато Дей Джанц се обади развълнувано по интеркома. От нея не се очакваше да зареже хората си. — Ще се оправят.

— Ръкавите са чисти — провикна се Граф, без да използва интеркома.

От „Европа“, която бе зарязала войниците си и вече излизаше навън, бяха дали сигнал „старт при готовност“. „Пасифик“ се откъсна. Ездачът на „Тибет“ все още се носеше насам, следвайки вълната на оригиналното съобщение, потвърждавайки с присъствието си това, което „Тибет“ вече бе предал. А това, което ставаше в покрайнините на планетната система на Пел, вече бе толкова остаряло, колкото и светлинният сигнал, с който пристигна съобщението — кораби бяха навлезли в системата преди повече от час. Лампичките по главния контролен панел на „Норвегия“ мигаха в зелено, образувайки непрестанни светлинни вълни. Сигни освободи захвата и откачи кораба от дока, докато войниците, които бяха успели да се качат на борда, все още бързаха да се приберат на безопасно място. За момент „Норвегия“ остана в безтегловност, придвижвайки се под леките тласъци на насочващите двигатели и на доковите изтласквачи, продължи да се върти заедно с външната си рама и включи главния двигател на такова близко разстояние, че направо обра клиренса на „Австралия“ и навярно вдигна тревога из цялата Пел. Кръстосвачът придоби силно ускорение, докато вътрешният му цилиндър влезе в синхронизиция за бойно положение, въртейки се, за да компенсира натоварванията — тежестта упражни своя натиск върху хората, отпусна ги, отново рязко ги притисна към пода.

„Норвегия“ се насочи навън, докато на по-ниска равнина се намираха струпани търгарски кораби, „Европа“ и „Пасифик“ бяха пред нея, „Австралия“ се откъсна отзад. „Атлантик“ щеше да тръгне всеки момент, докато Кеу от „Индия“ все още бе на станцията, придвижвайки се към кораба си, а Пори от „Африка“ се намираше долу на планетата. „Африка“ щеше да излети под командването на лейтенанта си, да се срещне със сондата на Пори, издигаща се от Тамдолу и в най-добрия случай да пази тила им.

Очакваше ги неизбежното. Онзи ездач се носеше само на няколко минути след съобщението на „Тибет“, просто за подсигуряване. Сега до тях стигаха информации както от него, така и намесата на по-нататъшни предавания от самия „Тибет“. Добави се и гласът на „Северен полюс“, едновременно с тревогата, вдигната от милицейските кораби, които се намираха безпомощни в траекторията на нападението. „Тибет“ се бе впуснал в бой, като се опитваше да накара пристигащата флота да намали скоростта си, за да се занимае с него. „Северен полюс“ правеше маневра. Търгарските кораби, изпълняващи ролята на милицейски патрули, променяха курса си, но те бяха бавни, предназначени за пренасяне на товари на къси разстояния, и изглеждаха сякаш замръзнали на място в сравнение със скоростта на влетялата в системата флота. Но те можеха все пак да я забавят, ако им стискаше. Ако.

— Ездачът се връща обратно — рече в ухото й гласът на сканоператора.

Видя го на екрана. Ездачът бе получил потвържденията им преди минути и бе променил посоката. Сега те виждаха маневрата му, отразена в изображението на сканера. Компютърът на далекообхватния сканер бе допълнил останалите точки от кривата, а обслужващият го оператор бе предугадил останалото, преценявайки човешките намерения. Размитата жълта лента, която се отдалечаваше от червената крива на приближаване, представляваше новата оценка на далекообхватния сканер за позицията на ездача. Старата предполагаема траектория изсветля до бледосиньо, остана просто като предупреждение да се провери този курс на приближаване за всеки случай. Кръстосвачите се носеха в изходна равнина под тази крива, докато навлизащият в системата ездач трябваше да се насочи към надира. И всичките кораби се движеха заедно, един подир друг по един и същи маршрут.

Сигни хапеше устни, следейки мониторите на сканера и на комсистемата, за да разполага с актуална информация за всички събития в сферата на обхвата им, недоволна, че Мазиан ги бе изкарал навън само по един вектор. „Хайде — помисли си тя, усещайки в устата си горчивината на вече преживяна една катастрофа, — не прави пак като край Викинг. Дай ни няколко възможности, човече.“

Нова заповед. На последните кораби бяха дадени други вектори. „Пасифик“, „Атлантик“ и „Австралия“ се насочиха по нови курсове, формацията се разтвори бавно като цвете, за да изгради щит на системата.

3

Пел: офис на станционния управител

Съобщението бе датирано от преди повече от час, разпространяваше се из системата, препредавано от комстанциите на всеки кораб, който го бе получил, и продължаваше да се носи като ехо в лудница. Анджело се наведе над клавиатурата и се свърза с доковете, където изненадата от масираното изтегляне все още изкарваше по тревога обслужващите бригади. Но военните екипажи се бяха справили сами, по своя собствена процедура, осигурявайки незабавно напускане на доковете. В центъра за управление цареше хаос, като все още имаше опасност от равновесна криза, ако системите не успееха да компенсират едновременното отлитане. Нестабилността бе осезаема. Комвръзките бяха задръстени. А ситуацията по периферията на слънчевата им система се бе развивала в продължение на близо два часа, докато съобщението се бе движило към тях със скоростта на светлината.

По доковете се забелязваха останали войници. Повечето вече се бяха качили на борда и се бяха барикадирали на корабите, но някои не бяха успели. Военните канали, минаващи през станцията, ехтяха от неразбираеми съобщения и сърдити гласове. Защо бяха изтеглили войниците, защо се бяха забавили да натоварят тези, които могат, когато идваше нападение, след като можеха да използват свободата на Флотата да отлети, изоставяйки ги. По заповед на Мазиан…

Емилио, помисли си той разсеяно. На картата на Тамдолу върху екрана на лявата стена мигаше точка, която представляваше планетната сонда на Пори. Анджело не можеше да се обади, никой не можеше — по заповед на Мазиан за мълчание по комканалите. „Не напускайте строя“ — бе нареждането, с което от станционното управление на полетите се обърнаха към висящите на орбита търгарски кораби. Единственото, което можеха да им кажат. От търгарите, намиращи се в док, пристигаше поток от запитвания по интеркома — по-бързо, отколкото операторите успяваха да им отговорят с молба да ги оставят на мира.

Всичко туй трябваше да е заради Съюза. „Както се очакваше“ — му бе отговорил Мазиан в рамките на пряката връзка, която Константин бе успял да установи с него. От няколко дни капитаните стояха близо до корабите си, войниците бяха нагъчкани в неудобните условия на борда. Това обаче не бе от уважение към станцията, не бе в отговор на исканията й да се изтеглят войниците от коридорите.

Готови за изтегляне. Готови за изтегляне въпреки всички обещания.

Посегна към бутона на интеркома, за да се обади на Алисия, която може би следеше всичко, каквото ставаше, на екраните…

— Сър — обади се по интеркома секретарката му Милс. — Службата за сигурност ви моли да отидете в комцентралата. Долу в зеления сектор се е създала ситуация.

— Каква ситуация?

— Тълпи, сър.

Скочи от стола и грабна сакото си.

— Сър…

Константин се обърна. Вратата на офиса му се отвори без искане на разрешение, докато Милс възразяваше срещу нахълтването на Джон Лукас, съпроводен от още един мъж.

— Съжалявам, сър — извини се секретарката му. — Мистър Лукас настояваше. Казах му…

Анджело се намръщи, обиден от такова нахълтване, но същевременно надявайки се на съдействие. Джон бе способен, макар и интересчия.

— Имам нужда от помощ — рече Константин.

В очите му обаче се изписа тревога, когато видя лекото движение на ръката на влезлия с Лукас мъж към якето му, внезапното проблясване на метал. Но Милс не го забеляза. Анджело извика в мига, в който непознатия сряза гърлото на секретарката му, после отстъпи назад, когато мъжът се хвърли към него. Хейл, разпозна той лицето изведнъж.

Милс изстена, облята в кръв, сринала се на прага на отворената врата. От другата стая на офиса се чуха писъци. Ударът застигна Константин и той изпита вцепеняваща болка. Посегна към нападащата ръка и напипа стърчащия от гърдите му нож, погледна невярващо Джон, видя омразата. На вратата имаше и други.

В него се надигна шок — едновременно с кръвта.

4

И-зоната

— Василий — рече гласът по интеркома, — Василий, чуваш ли ме?

Кресич седеше парализиран на бюрото си. Вместо него Коледи — един от тези, които седяха наоколо скупчени и чакащи — се пресегна и натисна бутона за връзка.

— Слушам — отвърна Кресич въпреки буцата в гърлото си. Погледна към Коледи. В ушите му бучаха гласовете отвън на дока, на хора, които вече бяха изплашени, готови да се разбунтуват.

— Пази го! — нареди Коледи на Джеймс, който бе най-старши от петимата, застанали отвън. — Пази го много внимателно!

И излезе. Бяха чакали, бяха висели над интеркома, като край него винаги имаше един от тях — от тези, които се бяха събрали тук в суматохата. Вече се бе започнало. След малко шумът на тълпата отвън се засили, превърна се в зловещ животински звук, който разтресе стените.

Кресич зари лице в ръцете си и остана така дълго, като не искаше да знае какво става.

— Вратите! — дочу той най-накрая вик отвън. — Вратите са отворени!

5

Девето ниво на зеления сектор

Тичаха, препъвайки се и останали без дъх, като блъскаха други в коридора, море от паникьосани хора, с почервенели от светлините за тревога очи. Продължаваше да вие сирена. Почувства се нестабилност в притеглянето, докато системите на станцията се опитваха да запазят равновесие.

— От доковете е — рече Деймън с въздишка, погледът му се замъгляваше. Затичал се мъж се удари в него и той отблъсна тялото му, пробивайки си път, следван по петите от Джош, към края на рампата, излизащ на девето ниво. — Мазиан е отлетял — това бе единственото разумно обяснение.

Нададоха се викове и сред тълпата се усети мощно връщане назад, което спря цялото движение. Изведнъж потокът тръгна в обратна посока, хората отстъпваха от нещо. Чуваха се ужасени писъци, тела се притискаха в тях.

— Деймън! — извика Джош зад гърба на Константин.

Но нямаше смисъл. Бяха изтласкани назад, всички, притиснати срещу напирането на идващите отзад. Над главите им просвистяха изстрели и огромната скупчена маса потрепери и побягна с пищене. Деймън протегна напред ръце, за да не се задуши, докато пресоваха ребрата му.

После по-задните в гъчканицата се обърнаха и се спуснаха, обзети от паника, към някакъв изход на спасение и мачкането се превърна в помитащ прилив. Константин се опита да се задържи срещу него, решен да върви в собствена посока. Нечия ръка го хвана за рамото — Джош се добра до него, олюлявайки се, докато тълпата блъскаше и тъпчеше, а те се опитваха да се преборят с този поток.

Долетяха още изстрели. Някакъв мъж падна, после още един — улучени. Стреляше се по тълпата.

— Спрете стрелбата! — кресна Деймън, все още изправен срещу стена от хора пред себе си, стена, която се смаляваше, сякаш я подрязваше коса. — Прекратете огъня!

Някой зад гърба му го хвана и го дръпна, когато профучаха нови изстрели. Единият от тях го парна и той се сви от болка, като се опитваше да запази равновесие сред отстъплението, тичайки с него сега. Тали беше с него и го следваше в бягството им. Тилът на мъж само на една ръка разстояние пред тях се пръсна и човекът падна под краката на другите.

— Насам! — викна Джош и го дръпна наляво към страничен коридор, през който се изнасяше част от отстъпващите. Константин пое натам, тъй като тази посока не бе по-лоша от другата, видя път, по който можеше да се върне пак назад, удвои усилията си, за да се добере до доковете, хукна през лабиринт от второстепенни коридори обратно към девето ниво.

Успяха да минат цели три кръстовища, навсякъде сновяха обезумели хора, изскачаха на всяко пресечка на коридорите, препъвайки се от приливите и отливите на гравитацията. После писъци огласиха лабиринта пред тях.

— Виж там! — викна Джош, като го настигна. Деймън пое въздух и се извърна, втурна се към ъгъла на страничен коридор, който вървеше нагоре и по-нагоре, за да стигне до сляпа стена — границата между секторите.

Стената обаче не беше сляпа. Имаше проход. Тали изкрещя и се опита да го издърпа назад, когато видя задъненото разклонение.

— Ела! — изсъска Константин и хвана Джош за ръкава.

Продължиха да тичат, докато стената се спусна от хоризонта и се изправи пред тях, сякаш сляпа стена с изрисуван по нея стенопис, но в десния й долен ъгъл имаше люк за тамдолски проход.

Деймън се подпря на стената, измъкна с треперещи пръсти картата си и я натика в прореза. Люкът се отвори, като вдигна облаче прах, и той издърпа през него Тали след себе си, в истински мрак, в сковаващия студ.

Люкът се затвори. Започна процедура за смяна на въздуха и Джош се огледа уплашено. Деймън взе маските от нишата, връчи едната на Тали, нахлузи една на собственото си лице и пое глътка въздух, като толкова трепереше, че едва успя да намести ластичната й лента.

— Къде отиваме? — поипта Джош с променен от маската глас. — Сега накъде?

В нишата имаше прожектор. Константин го взе, включи светлината. Протегна ръка към ключа за вътрешната врата, отвори я и звукът от това проехтя далеч нагоре. В лъча на прожектора се забелязаха метални стълби — двамата бяха стъпили върху решетка и от нея тръгваше стълба, която влизаше в кръгла тръба. Притеглянето намаля зашеметяващо. Той се хвана за металното перило.

Елена, Елена сигурно бе излязла да търси убежище, заключила бе вратите на офиса — трябваше да го стори. Оттук Деймън нямаше да може да излезе навън на доковете. Трябваше да доведе помощ, да стигне до точка, откъдето да организира фронт на силите за сигурност, които да спрат всичко това. Нагоре. Да се изкачи на по-високите нива. От другата страна на тази преграда се намираше белият сектор. Опита се да намери проход към него, но лъчът не откриваше нищо подобно. Нямаше директна връзка между секторите, освен на доковете и на първо ниво, спомни си той. Съществуваха само сложни системи от шлюзове, тамдолците знаеха къде са, но не и той. Трябваше да се обади в главния управление, реши той, да излезе в някой коридор по-горе и да се добере до интерком. Нищо не беше наред. Притеглянето губеше стабилност — Флотата бе заминала, навярно и търгарите, изкарвайки ги от равновесие, а главното управление не го компенсираше. Там горе ставаше нещо много, много лошо.

Обърна се, залитна при внезапния подкосяващ прилив на гравитация, хвана водещото нагоре перило и започна да се катери.

Джош го последва.

6

Док на зеления сектор

От централата не отговаряха. Ръчното комустройство даваше само сигнал за изчакване, съпроводен от статично пращене. Елена отпусна бутона му и хвърли нервен поглед към редицата войници, които пазеха входа на девето зелено ниво.

— Вестоносец! — извика тя. При нея пристигна на бегом един младеж. Какво друго им оставаше да използват, след като интеркомът бе изключен? — Мини по всички кораби по пръстена, от един на друг, докъдето можеш да стигнеш, и им кажи да предадат съобщението по собствените си комвръзки, ако могат. „Стойте си по местата!“ — гласи то. Кажи им… знаеш какво да им разправиш. Ще им речеш, че навън има неприятности и те ще налетят право на тях, ако изскочат от доковете. Върви!

Възможно бе да не работи и сканерът. Спомни си комуникационното затъмнение, което налагаше Флотата. Но „Индия“ и „Африка“ си бяха тръгнали като бяха оставили войници, които да пазят дока, войници, които нямаха място да вземат. И връзките все още бяха прекъснати. Нямаше как да разбере каква информация получаваха търгарите, нито какви нареждания можеха да са получили войниците по техните собствени комвръзки. Не знаеше кой ръководеше тези изоставени войници — дали бе някой висш офицер или някой отчаян и объркан сержант. Те образуваха стена пред входовете на девето ниво от синия и зеления док, както и стени, обърнати с лице към извитите хоризонти, които отделяха тези докове от всяка страна. Стени от войници с вдигнати пушки и готови да защитават периметъра си. Елена се страхуваше от тях не по-малко, отколкото от приближаващия се враг. Те бяха стреляли, бяха отблъснали една тълпа, бяха убили хора. Продължаваха да се разнасят откъслечни изстрели. Тя имаше дванайсет служители и шест от тях липсваха — отрязани от прекъснатите комвръзки. Другите ръководеха докерните бригади да проверят състоянието на зарязаните свързващи ръкави — да няма критична повреда в някой шлюз. Цялата секция трябваше да се изолира като предпазна мярка. Само ако хората й в управлението на синия док успееха да оправят нещата. Контролните им панели бяха блокирали, тъй като цялата система бе запушена от централно прекъсване. Колебанията на же продължаваха да се усещат от време на време. Течността в резервоарите трябваше да се преразпредели възможно най-бързо, като се използва пълният капацитет на тръбите, във всички резервоари, за да се компенсира промяната. Станцията разполагаше и с двигатели за коригиране на орбитата, можеха да използват и тях. Подобно увеличаване и намаляване на теглото бе ужасяващо в огромно празно пространство като това на доковете, неприятното предусещане, че всеки момент можеше да се появи колебание с повече от кило или две.

— Мис Куен!

Извърна се. Вестоносецът не бе успял да премине, някой идиот от редицата войници трябваше да го е върнал. Елена тръгна забързано към него, към редицата, която внезапно, необяснимо защо, се разлюля и се обърна с лице към тях, с вдигнати пушки.

Вик проехтя зад гърба й. Тя погледна към извиващия се нагоре хоризонт, видя неясна вълна от бягащи хора, които се спускаха по тази мнима стена към тях, но все още оттатък спускащата преграда на секционната арка. Бунт.

— Хидравличният портал! — извика в безполезния ръчен ком, който продължаваше да е все така блокирал.

Войниците се приближаваха, а Елена се намираше между тях и мишените им. Затича се към външната страна, към плетеницата от подемни кранове и електрокари, сърцето й биеше лудо. Хвърли отново поглед назад, докато редицата войници напредваше, стесняваше периметъра си. Те я подминаха, няколко от тях заеха позиции под прикритието на машините. Елена натисна бутона на ръчното комустройство и отчаяно се опита да се свърже с офиса си, викайки: „Затворете го!“ Но тълпата вече бе подминала управлението на синия док, можеше дори да е вътре в него. Шумът от навалицата се засилваше, докато се разливаше като прилив към тях, а зад нея от хоризонта продължаваха да слизат още хора, безкрайна маса. Изведнъж тя успя да определи изражението на далечните лица — на тях бе изписана не паника, а омраза, и оръжията им бяха парчета тръби, палки…

Войниците стреляха. Разнесоха се писъци, когато първата редица падна. Елена стоеше като вкаменена на не повече от двайсетина метра по-назад от войниците и видя към тях да се стича все по-голяма и по-голяма тълпа, прегазвайки собствените си мъртъвци.

И-зоната. И-зоната бе на свобода. Хората прииждаха, като размахваха оръжия и крещяха, с шум, който се превърна от далечно буботене в оглушителен рев, а броят им сякаш нямаше край.

Елена се обърна и побегна, като се препъваше от промяната на гравитацията, следвайки собствените си докерни бригади, които бяха хукнали да се спасяват пред нея, и пръснатите тамдолци, които бяха надушили хорските неприятности и търсеха убежище.

Шумът зад гърба й нарасна.

Тя ускори крачка, притиснала с ръка корема си, опитвайки се да намали сътресението от собствения си бяг. Зад нея се чуваха крясъци, почти заглушени от тътена. Тълпата щеше да прегази и тези войници, да им вземе пушките — да надделее просто благодарение на своята многочисленост. Погледна назад и видя от девето зелено ниво да се измъкват четирима разпръснати бегълци, които минаха покрай войниците. По лицата им се четеше паника. Елена пое дълбоко въздух и продължи да тича въпреки тъпата болка в таза, преминавайки в лек тръс, когато й се налагаше, клатушкайки се под приливите на гравитажията. Започнаха да я задминават други тичащи, отначало само неколцина, после повече, помитаща лавина. Мина под арката на границата с белия сектор и видя на хоризонта пред себе си да се образува вълна от изливащите се отстрани потоци от входовете към девето ниво, хиляди и хиляди хора нагоре по извивката на хоризонта, тичащи към търгарските кораби на доковете. Чу писъци, сливащи се с крясъците отзад, на мъже и жени, които викаха и се блъскаха едни други.

Хора я подминаваха, все по и по-многобройни, окървавени, смърдящи, размахващи оръжия, крещящи. Някакъв мъж я удари в гърба, накаря я да се подпре на едно коляно, а той продължи да бяга. Друг я блъсна, препъна се, но не спря да тича. Елена се изправи, залитайки, с изтръпнала от болка ръка, и се опита да се насочи към електрокарите встрани, под заслона на крановете и захранващите тръби. От входа за достъп до кораба пред нея прогърмяха изстрели.

— Куен! — извика някой. Не можа да определи откъде, огледа се, опита се да се пребори с човешката вълна и се препъна под натиска.

— Куен!

Огледа се. Някаква ръка я хвана за лакътя и я дръпна, покрай главата й профуча куршум. Други двама я подеха, повлякоха я. Удар закачи главата й и тя се олюля, после отпусна тялото си в посоката, в която се опитваха да я изтеглят мъжете, към плетеницата от тръби и въжета. Ехтяха викове и гърмежи, други ръце се протегнаха да я хванат и Елена се стегна за бой, като ги сметна за някои от тълпата, но стена от тела я огради заедно с държащите я мъже с вид на търгари.

— Връщайте се! — провикна се някой. — Връщайте се! Те успяха да се измъкнат.

Изкачваха се по рампа към отворен люк, към лъхащ хлад набразден тунел, облян в жълто-бяла светлина, към ръкава, водещ към кораб.

— Не искам да се качвам на борда! — опита се да възрази Елена, но не й бяха останали сили да протестира срещу нищо и вече нямаше къде да отиде, освен сред тълпата. Повлякоха я нагоре по тунела и тези, които стояха край входа, тръгнаха веднага подир тях, след като те прекрачиха прага. Всички се натикаха навътре, притиснати до болка, когато последните отчаяно затичали се нахълтаха в ръкава. Люкът се затвори със съскане и трясък и тя потрепери — по някакво чудо вратата не бе откъснала ничия ръка или крак.

Вътрешният люк ги пусна в коридор, водещ към асансьора. Двама едри мъже изблъскаха останалите през него и я подкрепиха, за да се задържи на краката си, докато гръмовен глас даде заповеди по интеркома. Стягаше я коремът, болки пронизваха бедрата й. Елена се подпря на стената и се отпусна, почивайки си там, докато единият от тях — огромен мъж с нежни ръце — не я докосна по рамото.

— Добре съм — рече тя. — Нищо ми няма.

Напрягането от лудия бяг се стопяваше. Елена придърпа назад косата си и погледна мъжете — двамата, които бяха добрали до нея там навън, бяха я извлекли от навалицата, разблъсквайки бунтовниците от пътя си. Разпозна ги, както и емблемата, която носеха — черна, само от плат, без бронзова значка: „Краят на предела“. Корабът, който бе изгубил син на станцията, мъжете, с които се бе разправяла тази сутрин. Навярно бяха тръгнали да се прибират на кораба си и се бяха отклонили от пътя си, за да изтеглят от тълпата една жена като тях, една Куен.

— Благодаря ви — промълви тя. — Вашият капитан… Моля ви, трябва да говоря с него, и то спешно.

Те не възразиха. Едрият мъж — Том, спомни си името му — я обгърна с ръка през раменете и й помогна да върви. Братовчед му отвори вратата на асансьора и натисна вътре бутона. От кабината излязоха в просторен централен коридор, който сега, при липсата на ротация, бе претрупан. Главната зала и мостикът се намираха в края му, мостикът бе по-напред, и двамата мъже я поведоха натам. Вече се чувстваше по-добре, значително по-добре. Елена влезе сама, без подкрепа, в командната кабина, изпълнена с редици оборудване, където се бе събрал целият пилотски състав. Нейхарт. Фамилията на кораба се казваше Нейхарт. Базата им бе на Викинг. Възрастните бяха на мостика, по-младите от екипажа, децата сигурно бяха прибрани някъде горе, далеч от тук. Тя разпозна Уес Нейхарт, капитана на семейството, със сребриста коса и покрито с бръчки, тъжно лице.

— Куен — приветства я той.

— Сър — прие тя протегнатата му ръка, отказа да седне на предложения й стол, но се подпря на облегалката му, застанала с лице към него. — И-зоната е на свобода, интеркомът е изключен. Моля ви, свържете се с другите кораби, предайте им… Не знам какво става в главното управление, но Пел е в голяма беда.

— Няма да вземем пътници — каза Нейхарт. — Вече видяхме до какво води това. Както и вие. Не отправяйте такова искане.

— Чуйте ме! Там отвън е Съюзът. Ние сме като обвивка на тази станция. Трябва да си останем на мястото. Ще ми осигурите ли комвръзка?

Елена защитаваше Пел, беше го правила, пред този капитан, пред всички останали. Но сега се намираше на борда на неговия кораб, не на Пел, а без собствен кораб тя не бе повече от просяк.

— Шефът на дока е добре дошъл — изненадващо прие той и вдигна ръка към пултовете. — Комстанцията е ваша.

Куен кимна в знак на благодарност, приближи до най-близкия панел, който й посочиха, седна на мекото кресло. Остър спазъм я сряза в долната част на корема, тя сложи ръката си там и се примоли: „Само не бебето!“ Самата й ръка бе като безчувствена, гърбът й я болеше там, където я бяха ударили. Инструментите на таблото се размиха пред очите й, когато посегна да вземе слушалката, и тя с усилие фокусира отново погледа си, като едновременно с него се опитваше да избистри и съзнанието си. Натисна бутона за връзка между корабите.

— До всички кораби, запишете и препредайте! Говори управлението на доковете на Пел, аз съм Елена Куен, офицер за свръзка, предавам от борда на „Краят на предела“ на фамилия Нейхарт, намиращ се белия док. Нареждам на всички търгарски кораби в док да затворят люковете си и да не пускат, повтарям забрана, да не пускат никакви станицонисти на борда. Пел няма да бъде евакуирана. Съобщете това по външните си високоговорители, ако смятате, че може да се чуе по доковете. Комвръзките на станцията са блокирани. Тези кораби в док, които са в състояние да освободят безопасно захватите отвътре, откачате се, но не напускайте дока! Онези кораби, които се намират на орбита, останете на нея, не се отклонявайте от орбитата си! Станцията ще извърши компенсационни операции и ще си възвърне стабилността. Повтарям: Пел няма да бъде евакуирана. В момента в системата се извършват военни действия. Чрез евакуиране на станцията няма да се постигне нищо. Моля, препредайте, ако е възможно, следното съобщение по външните си високоговорители: Внимание! От управата на доковете до всички, уполномощени да въдворяват ред на станцията: направете всичко, което е възможно, за да осигурите ред в зоните, където се намирате! Не се опитвайте да отидете в главното управление! Останете там, където сте! Граждани на Пел, намирате се в голяма опасност поради бунт. Издигнете барикади на всички входове на девето ниво и на всички граници между сектори и се пригответе да ги отбранявате, за да попречите на движението на разрушителните тълпи. Хората от изолационната зона са излезли навън. Ако се разбягате в паника, само ще помогнете на бунта и ще застрашите собственото си оцеляване. Защитавайте барикадите! Ще може да отбранявате станцията секция по секция. Станционният интерком е изключен заради военните действия, а приливите и отливите на гравитация се дължат на това, че военните кораби напуснаха доковете без разрешение. Стабилността ще бъде възстановена възможно най-бързо. До всички бежанци извън И-зоната: призовавам ви да съдействате с усилията си за издигането на отбранителни линии и барикади заедно с гражданите на Пел. Станцията ще се споразумее с вас, що се отнася до положението ви. Вашето сътрудничество при тази криза ще бъде учетено с благодарност от Пел и може да разчитате на благоприятни решения, когато условията се нормализират. Моля, останете там, където сте, защитавайте зоните, в които се намирате, и не забравяйте, че тази станция поддържа също и вашия живот. До всички търгари: моля, помогнете ми при тези кризисни обстоятелства! Ако разполагате с някаква информация, моля да ми я предадете на „Краят на предела“. Този кораб ще изпълнява ролята на щаб на доковете по време на тази аварийна ситуация. Моля, препредайте съобщението от кораб на кораб, както и съответните части от него по външните си високоговорители! Аз съм на ваше разположение при нужда.

Мигновено пристигнаха обратни съобщения, неспокойни запитвания за повече информация, груби искания, заплахи, че незабавно ще напуснат дока. Около самата Елена екипажът на „Краят на предела“ извършваше необходимата подготовка за отлитане.

Всеки момент, надяваше се тя, комвръзката можеше да се възстанови всеки момент, от комцентралата на станцията можеха да се обадят ясно и разумно, да възстановят контакта с главното управление — с Деймън, който сигурно се намираше там или може би не. Дано не беше, примоли се Елена, в онези коридори сред полуделите хора от И-зоната. Беше обедната почивка на основния ден — възможно най-лошото време, когато голяма част от жителите на Пел бяха излезли от офисите и работилниците, навън в коридорите…

Неговото назначение при аварийна ситуация бе на синия док. Навярно се бе опитал да стигне дотам, сигурно го бе направил. Тя го познаваше. Сълзи напълниха очите й. Стисна юмрука си върху страничната облегалка на креслото, като се опита да не мисли за спадащата болка в корема си.

— Току-що се активира хидравличният портал на белия сектор — пристигна съобщение до нея от „Сайта“, който се намираше в изгодна позиция. Други кораби докладваха последователно за задействането на останалите хидравлични портали. Пел се раздели на изолирани зони в положение на отбрана — първият знак, че станцията все още имаше някакви сили да се защитава.

— Сканерът засече нещо — чу се изплашеният глас на член от екипажа зад гърба на Елена. — Може да е търгарски кораб, напуснал орбитата. Не е ясно.

Тя избърса лицето си и се опита да се концентрира върху всички неща, които изискваха вниманието й.

— Недейте напуска дока — каза Елена. — Ако се отскубнем от свързващите ръкави, там навън ще загинат хиляди. Извършете запечатването ръчно. Не прекъсвайте, не откачайте тези връзки.

— Ще ни е нужно време — рече някой. — А може да не разполагаме с него.

— Тогава започвайте — подкани ги тя.

7

Пел: главно управление — първо ниво на синия сектор

Броят на червените светлини, които бяха залели панелите, намаля. Джон Лукас се местеше от пулт към пулт и гледаше операторите в ръцете, наблюдаваше сканера, следеше всички действия, които трябваше да продължат да контролират. Хейл пазеше от другата страна на остъклената стена на комцентралата заедно с Дениълс, тук бяха Клей в единия край на помещението и Лий Куейл от другия, както и още хора от службата за сигурност на фирма „Лукас“, докато от собствената охрана на станцията нямаше никой. Операторите и техниците не задаваха никакви въпроси, работеха с всички сили по аварийните ситуации, които заемаха вниманието им.

Залата бе изпълнена от страх, от по-голям страх, отколкото от нападението отвън. Присъствието на хора с оръжие, продължаващата липса на комвръзка… Те разбираха, помисли си Джон, даваха си сметка, че нещо не бе наред при такова мълчание от страна на Анджело Константин и при факта, че никой от рода Константин, нито един от неговите помощници не бе успял да стигне дотук.

Един оператор му връчи съобщение и хукна обратно към мястото си, без дори да срещне погледа му. Беше повторно запитване от основната база на Тамдолу. Но то бе проблем, който можеха да игнорират. За момента държаха управлението и службите му и Лукас нямаше намерение да отговаря на запитването. Нека Емилио си мисли, че комцентралата на станцията мълчеше по заповед на военните.

Картината по екраните на сканера показваше злокобна липса на действие. Онези стояха там, отвън. Чакаха. Джон направи още една обиколка на залата, вдигна рязко поглед към вратата, когато тя се отвори. Всички оператори в централата застинаха вцепенени по местата си, забравили своите задължения, с ръце, замръзнали по средата на движение, когато видяха групата, появила се на вратата — мъже в цивилни дрехи и вдигнати дула на пушките, и още други зад гърба им.

Джесад, двама от хората на Хейл и окървавен агент от службата за сигурност, който бе от техните доверени.

— Зоната е обезопасена — докладва Джесад.

— Сър — един от техниците стана от поста си. — Съветник Лукас, какво става?

— Накарайте го седне! — кресна Джесад и техникът се хвана за облегалката на стола си, като погледна Джон с изпаряваща се надежда.

— Анджело Константин е мъртъв — обяви Джон, оглеждайки изплашените лица. — Убит по време на бунта, както и целият му екип. Убийци са нахълтали в офиса му. Продължавайте да си вършите работата. Опасността още не е преминала.

Лицата се обърнаха към панелите, виждаха се само гърбове, докато операторите се опитваха да станат невидими, отдали се изцяло на задълженията си. Никой не обели ни дума. Лукас бе разчувстван от такова подчинение. Обиколи още веднъж помещението и после застана по средата му.

— Не спирайте да работите, но ме чуйте! — каза той на висок глас. — Персоналът на фирма „Лукас“ осигурява безопасността на тази секция. Навсякъде другаде положението е същото, каквото го виждате на екраните. Ще възстановим връзката само за съобщения от туй управление, и то такива, каквито аз разреша. За момента фирма „Лукас“ представлява единственото ръководство на тази станция и за да спестя на Пел щети, ще застрелям всеки, когото ми се наложи. Имам на свое разположение хора, готови да го сторят без колебание. Ясно ли е?

Никой не каза нищо, нито дори извърна глава. Навярно това бе нещо, което временно ги устройваше, докато системите на Пел се опитваха да запазят крехкото равновесие и И-зоната се бунтуваше по доковете.

Пое по-спокойно въздух и погледна към Джесад, който кимна с увереност и задоволство.

Плетеницата от стълби се простираше напред и назад, над тях имаше мрежа от тръби и бе ужасно студено. Деймън освети с лампата едната и другата посока, хвана се за едно перило и седна на металната решетка, Джош последва примера му. Звуците от дихателите бяха силни, изразяваха напрягане. Главата му бучеше. Нямаше достатъчно въздух, недостатъчно за такива физически усилия. А лабиринтът, в който бяха попаднали, се разклоняваше. В него все пак имаше логика, ъглите винаги бяха едни и същи, просто се искаше да брои стълбите. Опитваше се да не им изпусне сметката.

— Изгубили ли сме се? — попита Джош между две глътки въздух.

Поклати глава, вдигна нагоре лъча на прожектора, към пътя, по който трябваше да вървят. Това, което бяха предприели, бе чиста лудост, но все още бяха живи, цели-целенички.

— Следващото ниво… трябва да е второ — каза той задъхан. — Предлагам… да се покажем навън… да видим как са там нещата…

Джош кимна. Колебанията на гравитацията бяха престанали. Продължаваха да дочуват шум, но сред този лабиринт не бяха сигурни откъде идва. Далечни викове. По едно време се разнесе мощен трясък, за който Константин си помисли, че може да са хидравличните портали. Нещата изглеждаха по-добре, поне така се надяваше. Стана и пристъпи напред, предизвиквайки тракане на метал, хвана се отново за перилото и започна да се изкачва — по последната стълба. Чувстваше се ужасно притеснен, за Елена, за всичко, от което се бе откъснал, като бе тръгнал по този път… Независимо каква бе опасността, трябваше да излезе навън.

Чу се статично пукане. То прогърмя из тунелите и ехото му се върна.

— Интеркомът — рече Деймън. Всичко си идваше отново на мястото.

— Съобщение до всички! Притеглянето скоро ще се стабилизира. Умоляваме всички граждани да останат в зоните, където се намират в момента, и да не се опитват да преминат границите на секторите. Все още няма никакво съобщение от Флотата, но такова не се и очаква. Сканерите не показват нищо. Не очакваме военни действия в близост до станцията… С най-голямо съжаление трябва да ви съобщим, че Анджело Константин е бил убит от бунтовници и че останалите членове от семейството му навярно са изчезнали насилствено. Ако някой от тях е намерил убежище, моля да се свърже с главното управление на станцията колкото се може по-скоро. Умоляваме който и да е роднина на Константин или всеки, който знае къде се намират, да се обади незабавно в комцентралата. Временно изпълняващ длъжността станционен управител, докато трае кризата, е съветник Джон Лукас. Моля укажете пълно съдействие на служителите на фирма „Лукас“, които изпълняват задълженията на служба за сигурност в тази кризисна ситуация.

Деймън се отпусна на стълбите. Почувства, че отвътре го обзема по-голям хлад, отколкото бе студът на метала, върху който седнал. Не можеше да диша. Даде си сметка, че плаче, като сълзите замъгляваха погледа му и задавяха дишането му.

— …до всички! — започна да повтаря интеркомът. — Притеглянето скоро ще се стабилизира. Умоляваме всички граждани да…

Усети ръка да го хваща за рамото и да го разтърсва.

— Деймън? — каза Джош през шума.

Беше обзет от вцепенение. Нищо нямаше смисъл.

— Мъртъв! — рече той и потрепери. — О, Боже…

Тали го изгледа, после взе лампата от ръката му. Константин скочи на крака и се втурна за последно изкачване, нагоре към прохода, за който бе сигурен, че се намира там.

Джош го дръпна силно, обърна го с гръб към стената в единия край на площадката.

— Не отивай! — помоли го той. — Деймън, не излизай там сега!

Налудничавите кошмари на Тали! На лицето му отново бе онова изражение. Константин се облегна на стената, мислите му хвърчаха на всички посоки и нито една от тях не беше ясна. Елена.

— Баща ми… майка ми… Това е първо синьо ниво. На него е нашата охрана. Нашите собствени хора.

Джош нищо не отвърна.

Деймън се опита да мисли. Нещата продължаваха да не изглеждат както трябва. Войниците се бяха оттеглили, Флотата бе отлетяла. На тяхно място убийци, и то в най-охраняваната зона на Пел…

Обърна се и тръгна на другата страна, в посоката, от която тъкмо бяха дошли. Ръцете му толкова трепереха, че едва успяваше да се държи за перилата. Тали освети пътя му с лампата, хвана го за лакътя, за да го спре. Деймън се извърна на стъпалото и погледна в захлупеното му от маската, изкривено от светлината лице.

— Накъде? — попита Джош.

— Не знам кой държи положението там горе. Казват, че е чичо ми. Не съм сигурен.

Посегна към прожектора, за да го вземе. Джош с нежелание му го отстъпи и Константин отново се насочи надолу. Започна толкова бързо да се спуска по стълбата, плъзгайки се по стъпалата й, че Тали с мъка успяваше да го следва.

Вървяха пак надолу. Надолу бе лесно. Носеше се забързан на границата на дъха и равновесието си, докато главата му не се замая и лъчът на прожектора не тръгна да се разхожда като побеснял по металното скеле и тунелите. Подхлъзна се, изправи се, продължи да слиза.

— Деймън! — опита се да го укроти Джош.

Не му стигаше въздух, за да спори. Не спря да се спуска, докато зрението му не започна да се губи от липсата на въздух. Седна на стъпалата и се опита да изсмуче достатъчно въздух от дихателя си, така че да не припадне. Усети, че Тали се наведе над него, че се също се задъхва, че не се чувства по-добре.

— Доковете — рече Деймън. — Трябва да слезем на тях… да стигнем до корабите. Елена навярно би отишла там.

— Не можем да минем.

Той изгледа Джош, даде си сметка, че въвличаше още нечий живот в това. Но нямаше друг избор. Изправи се, потегли пак надолу, почувства трептенето, което предизвикваха стъпките на Тали зад гърба му.

Корабите щяха да са затворили люковете. Елена може би беше там или се бе заключила в офиса. Или бе мъртва. Ако войниците го бяха ударили… ако по някаква налудничава причина някой обезвреждаше станцията още преди да бъде превзета от Съюза…

Напълно логично бе обаче Джон Лукас да се намира в главното управление.

Пропаднала ли беше някоя акция? Наистина ли Джон бе успял по някакъв начин да предотврати превземането на станционното управление?

Деймън беше изгубил броя на спиранията за поемане на дъх, на нивата, които бяха минали. Надолу. Най-накрая стигна дъното — изведнъж се озова на по-широка метална решетка, не си даде сметка какво е това, докато не я претърси с лампата и не откри, че нямаше повече стълби, водещи надолу. Прекоси площадката по дължина, забеляза слабото мъждукане на синя лампа, каквато се поставяше над шлюз. Приближи се, натисна бутона, вратата се отвори със съскане и Джош го последва в по-добре осветената кабина на шлюза. Вратата се затвори и въздухът започна да се сменя. Константин си смъкна маската и пое с пълни гърди въздух, който бе леден и малко прашен. Главата му бучеше. Обърна премрежени очи към изпотеното лице на Джош, върху което личаха следите от впиване на маската, и забеляза смут.

— Остани тук — каза той, съжалил го. — Стой тук. Ще се върна веднага щом разбера какво става. Ако не успея, решавай сам какво да правиш.

Тали се облегна на стената с празен поглед.

Деймън насочи вниманието си към вратата, успокои дишането си, потърка очите си, за да ги проясни, сетне натисна бутона и задейства вратата. Светлината го заслепи. Отвън се чуваше викане, пищене, носеше се мирис на изгоряло. Жизнеосигуряващите системи, помисли си Константин с ужас. Вратата водеше към един от второстепенните коридори и той тръгна по него, затича се, чу бягащи стъпки зад себе си и погледна назад.

— Върни се! — рече той на Джош. — Върни се и стой вътре!

Нямаше време да спори с него. Хукна надолу по коридора — трябваше да се намира в зеления сектор, в тази посока трябваше да е девето ниво, но всички обозначения бяха заличени. Видя бунт пред себе си, хората тичаха, пръснали се из коридорите, някои от тях държаха парчета тръби. Насред коридора лежеше проснато тяло, Деймън го прескочи и продължи нататък. Бунтовниците, които забелязваше, не приличаха на хора от Пел — бяха небръснати, несресани. Изведнъж проумя кои бяха те и вложи всичките си сили в своя бяг, мина през глава коридора и сви, насочвайки се колкото се може по-близо до доковете, без да излиза на главната алея. Накрая трябваше все пак да излезе на нея, да се шмугне като още един затичал се сред всички тичащи. По пода се търкаляха тела и навсякъде беснееха грабители, търсещи плячка. Проби си път сред мъже, които стискаха тръби и ножове, а някои от тях дори пушки…

Входът към дока бе затворен, залостен. Видя това и се дръпна встрани, тъй като насреща му се хвърли вандал, размахващ парче тръба, насочил се към него по единствената причина, че се намираше на пътя му.

Нападателят продължи да се носи, направи полукръг около него и се заби в стената, а там бе Джош, който удари главата му в нея и му измъкна тръбата от ръцете.

Деймън се завъртя и се хвърли напред, към затворената врата, бръкна в джоба си за картата, с която да отвори шлюза.

— Константин! — извика някой зад гърба му.

Извърна се и видя мъж, който бе вдигнал към него дулото на пушка. Изневиделица над главата му се появи парче тръба и го удари, а мародерите се хвърлиха, за да му вземат пушката — цяла тълпа. Обзет от ужас, Деймън се обърна отново и пъхна картата в прореза. Вратата се отвори, а зад нея видя обширното пространство на доковете и други грабители. Затича се, всмуквайки студения въздух, надолу по дока към белия сектор. Но веднага забеляза, че големият портал пред него бе затворен — хидравличният портал на дока, който бе висок две нива и херметически изолиращ. Препъна се от изтощение и едва не падна, засили се по издигащия се док нагоре към портала, като чуваше, че някой бяга по петите му и се надяваше това да е Джош. Бодежът, който незабележимо бе започнал да усеща в хълбока си, се превърна в прерязваща болка. Мина покрай плячкосани работилници със зеещи тъмни врати, стигна до стената край огромния хидравличен портал, спря се пред затворената врата на малкия шлюз за персонала и тикна картата си в прореза.

Но тя бе мъртва. Не последва нищо. Константин я натисна навътре, като помисли, че не е направила контакт, пъхна я втори път. Беше блокирана. Поне бутоните трябваше да светнат, да му дадат шанс да въведе приоритетен код за достъп или да замига сигнал за повреда.

— Деймън! — Джош стигна до вратата пред него, хвана го за рамото и го извърна. Зад тях се приближаваха хора — трийсетина, петдесетина, от всички страни на доковете, най-вече от девето зелено ниво, откъдето прииждаше все по-голям и по-голям брой.

— Знаят, че си отворил врата — рече Тали. — Разбират, че имаш такова право на достъп.

Погледна към тях. Извади картата си от прореза. Беше безполезна, мъртва. Управлението бе блокирало картата му.

— Деймън!

Хвана Джош за рамото и побягна, а тълпата тръгна напред с вой. Насочи се към отворените врати на работилниците, вмъкна се в тъмното преддверие на първия от тях. Вътре се извъртя и натисна бутона да затвори вратата. Той поне сработи.

Първите от тълпата се добраха до вратата и започнаха да блъскат по нея. Паникьосани лица се притискаха близо до прозрачната пластмаса, от която бе направена, парчета тръби я удряха, драскайки я. Но тя бе специално обезопасена, като вратите на всички помещения, гледащи към дока — херметически затварящи си, без прозорци, но затова пък два пъти по-дебели.

— Ще издържи — рече Джош.

— Не мисля, че ще можем пак да излезем — отвърна Деймън. — Не мисля, че можем да излезем оттук, докато не дойдат да ни измъкнат.

Джош се обърна към него, застанал пред прозореца малко по-встрани от вратата, и на светлината, която струеше през него, лицето му изглеждаше пребледняло.

— Блокирали са картата ми — каза Константин. — Престана да работи. Който и да се намира в главното управление на станцията, той току-що забрани нейното използване. — Погледна пластмасовата врата, върху която вдлъбнатините потъваха все повече. — Струва ми се, че май се хванахме в капан.

Блъскането продължи. Навън бушуваше ярост — това не бяха убийци, нито хора, водени от разумно желание да хванат заложници, а просто отчаяни люде, обзети единствено от лудостта на своето отчаяние. Бежанци от И-зоната, в чийто обсег бяха попаднали двама станционисти. Драскотините по пластмасата ставаха по-дълбоки и почти забулваха лицата, ръцете и оръжията. Съществуваше малка възможност те все пак да успеят да я пробият.

И ако това се случеше, нямаше да има нужда от убийци.

1

„Норвегия“: 13:00 ч

Сега си играеха на изчакване, на мерни се и изчезни. На призраци. Но на такива с достатъчно твърди тела, чакащи там навън, някъде извън границите на системата. „Тибет“ и „Северен полюс“ бяха изгубили контакт с пристигащия противник. Съюзът веднага се бе скрил обратно с цената на един от ездачите на „Тибет“ — но и с цената на един от своите. С това обаче съвсем нямаше да се свърши. По комканалите течеше непрестанен поток от информация, спокоен и тих, идващ от двата по-отдалечени кръстосвача. Сигни хапеше устната си и наблюдваше екраните пред себе си, докато Граф бе поел управлението. „Норвегия“ зае позиция заедно с останалата Флота — след намаляване на скоростта корабите се носеха по инерция недалеч от масата на Пел IV и Пел III, както и на самата звезда. Бяха спрели на място. Не бяха позволили да ги изтеглят навън. Сега можеха да използват масата, която да ги защити от твърде близко изплуване на врага. Малко вероятно беше Съюзът да бъде толкова дързък, че да влезе със скок — стилът му не беше такъв. Но те бяха взели предпазни мерки, макар да приличаха на неподвижни мишени. Ако изчакването продължеше твърде дълго, дори консервативните съюзарски командири щяха да заобиколят по границата на обхвата на техните сканери и да открият нови вектори на нападение, след като опитат нещата. Като вълци, обикалящи огън, докато те самите седяха под светлината му — видими, неподвижни и уязвими. Съюзът разполагаше с пространство там навън, можеше да се засили за атака, която да е твърде бърза за тях, за да се справят с нея.

А от известно време от Пел пристигаха лоши новини, беше нарушено мълчанието, носеха се слухове за сериозни безредици.

Самият Мазиан продължаваше да мълчи и един от корабите се осмели да наруши мълчанието, за да зададе въпрос. „Хайде — примоли се мислено Сигни на Мазиан, — пусни някои от нас на лов!“ Ездачите висяха край „Норвегия“, разгърнати най-широко като тези и на другите кораби — двайсет и седем ездачи, седем кръстосвача. И трийсет и два милицейски кораба, опитващи се да попълнят формацията им, тъй като някои от тях не можеха да се различат на далекообхватните сканери от ездачи, а два дори от кръстосвачи. Докато Флотата оставаше неподвижна и не се издаваше с резки маневри и скорост, който и да погледнеше сканера, щеше да се запита дали някои от тези бавни, носещи се с постоянна скорост космически съдове не бяха бойни кораби, опитващи се да маскират движенията си. Ездачът на „Тибет“ се бе прибрал. „Тибет“ и „Северен полюс“ разполагаха със седем ездачи и единайсет милицейски кораба в района им, влекачи на къси разстояния, които нямаха възможност да избягат и бяха станали смели по принуда — след като не можеха да се отстранят от пътя, се превърнаха в част от общата картина. Макар да не се очакваше нападение от тази посока. Съюзът ги бе опипал. Боднал бе организма и бе изчезнал от полезрението. Навярно Азов се намираше там отвън. Един от най-старите командири на Съюза и един от най-добрите. Докосни с перце и бягай. Така бе привлякъл не един капитан, който бе твърде добър, за да умре по друг начин.

Нервите се опъваха. Операторите на мостика поглеждаха от време на време към Малори. Мълчание се пазеше както между корабите, така и в тях, причинявайки заразно неудобство.

— Положението на Пел се влошава — каза той, без да използва интеркома. От другите пултове се чу мърморене.

— Гледайте си работата! — сопна се Сигни, обръщайки се към всички. — Възможно е да връхлетят върху нас от всяка посока. Така че забравете Пел или ще ни ударят право в лицето, чувате ли ме? Ще изхвърля в космоса всеки, който се разкисне.

После към Граф:

— Приведи ги в готовност.

На тавана светна синя лампа. Това щеше да ги разбуди. На панела на Сигни светна лампичка, която показваше, че бойкомперът и всичките му помощници бяха готови.

Малори протегна ръка към клавиатурата и въведе кода на предварително програмирана задача. Компютърното око на „Норвегия“ започна да търси указаната отправна звезда, идентифицира я, когато я намери, и се закова на нея. За всеки случай. В случай, че станеше нещо, което не бе предвидено в плановете им, и Мазиан, който също получаваше съобщенията от Пел, мислеше да избягат. Лъчът за права връзка на „Норвегия“ бе насочен към „Европа“, но флагманският кораб така и не казваше нищо. Мазиан обмисляше. Или вече бе избрал решение и разчиташе, че капитаните му сами ще вземат предпазни мерки. Сигни изпрати сигнал до работната станция на програмиста на скока, който трябваше вече да е забелязал другата операция. Пултът оживя, един по един светнаха екраните за контрол на генераторните крила, които им предлагаха възможност и за друг избор — извън реалното пространство. Ако Флотата се оттеглеше от Пел, имаше шанс не всички да пристигнат, където им бе наредено — край най-близката нулева точка. Шанс никога вече да няма Флота, нищо между Съюза и станция Сол.

Потокът информация от Пел стана наистина зловещ.

2

Тунел за достъп на тамдолци

Мъже-с-пушки. Острият им слух продължаваше да долавя виковете отвън, ужасната битка. Сатина се сепна при удар по стената, затрепери, защото не можеше да разбере причината за това, което ставаше. Освен че го бяха направили Лукасите, а Лукасите даваха заповеди, поели властта в Тамгоре. Синия зъб я прегърна, зашепна й, подкани я и тя тръгна, вървейки тихо като останалите. Шумоленето на боси крака на хайза се чуваше както над тях, така и под тях. Движеха се в мрака, образувайки постоянен поток. Не смееха да запалят лампи, които биха помогнали на хората да ги намерят.

Някои бяха пред тях, други зад тях. Водеше ги Стария — самият той, особените хайза, които бяха слезли долу от високите места и ги командваха, без да им кажат защо. Някои се бавеха, страхувайки се от особените. Но отзад имаше пушки и луди хора, така че съвсем скоро и те щяха да дотичат.

Някъде далеч долу в тунелите прокънтя човешки глас и ехото му се издигна нагоре. Синия зъб изсъска и ускори ход, започна да се катери по-бързо и Сатина го следваше с всичките си сили, разгорещена от това усилие, козината й бе влажна и ръцете й се хлъзгаха по металните перила там, където други ги бяха хващали.

— Побързайте! — прошепна изведнъж глас на хайза някъде горе на нивата, високо сред тъмните места на Тамгоре. Ръце ги потикнаха да изкачат още едни стълби до площадка, където светеше бледа лампа и очертаваше силуета на някой хайза, чакащ ги там. Шлюз. Сатина си сложи маската на лицето и забърза към вратата, хвана ръката на Синия зъб от страх да не го загуби там, където ги водеше Стария.

Шлюзът ги пое. Натъпкаха се вътре с други и втората врата се отвори към кафява маса от тела на хайза, към ръце, които се протегнаха и ги издърпаха набързо. Имаше още хайза, които стояха с лице, обърнато в друга посока, закривайки ги от това, което се намираше по-нататък.

Те държаха оръжия, парчета тръби, каквито носеха и мъжете. Сатина бе зашеметена, опипа назад, за да се увери, че Синия зъб бе там, когато се озоваха пред туй притиснато сърдито сборище под бялата светлина на хората. В този коридор имаше само хайза и те го изпълваха чак до затворената врата в край му. По една от стените бе размазана кръв, но не можеха да доловят през маските мирисът й. Сатина погледна уплашено в посоката, в която ги тласкаше навалицата, усети как мека ръка, която не бе на Синия зъб, я хвана за лакътя и я поведе. Минаха през врата, която ги изведе на място, принадлежащо на хората, широко и полузатъмнено, и се затвори зад тях, възцарявайки тишина.

— Шшт! — рекоха водачите.

Сатина се огледа паникьосано, за да види дали Синия зъб бе все още с нея, и той протегна ръка към нея, хвана нейната. Продължиха да вървят нервно, придружавани от техните по-възрастни водачи, пресякоха това просторно човешко място — съвсем внимателно, изпитвайки страх и респект пред оръжията и гнева отвън. Други хайза — Стари, се надигнаха от сенките и ги посрещнаха.

— Разказвачо — обърна се към нея един от Старите, като я докосна за добре дошла.

Притиснаха я ръце, други хайза излязоха от широка, обширна стая и прегърнаха нея и Синия зъб, а Сатина бе смаяна от честта, която й оказваха.

— Ела! — казаха й те, като я поведоха.

Отидоха на онова широко място — стая без граници с бяло легло по средата, в което спеше човек и край което бе клекнала много стара хайза. Навсякъде наоколо се виждаше мрак и звезди, стени, които бяха там и едновременно не бяха, и неочаквано великото Слънце надникна в стаята, блесна над тях и на Сънуващата.

— Ах! — възкликна Сатина смутено, но старата хайза се изправи и протегна ръце да я приветства.

— Разказвачът — представи я един от Старите и най-старата от всички хайза остави за момент Сънуващата, за да я прегърне.

— Добре, добре — рече нежно Най-старата.

— Лили — обади се Сънуващата и Най-старата се обърна, коленичи край леглото, за да се погрижи за нея, да погали посивялата глава. Чудни очи се обърнаха към тях, живи върху лице, което бе бяло и неподвижно. Цялото й тяло бе покрито с бели завивки, всичко бе бяло с изключение на старата хайза, наречена Лили, и чернотата, която се простираше около тях, осеяна със звезди. Слънцето изчезна. Останаха само те.

— Лили — каза отново Сънуващата, — кои са те?

Сънуващата гледаше нея, Сатина, и Най-старата й махна с ръка да се приближи. Тя коленичи, Синия зъб направи същото до нея, потопили с преклонение в топлината на очите на Сънуващата — Сънуващата от Тамгоре, приятелката на Великото Слънце.

— Обичам те — прошепна Сатина. — Обичам те, Слънцето-неин-приятел.

— Обичам те — отвърна с шепот Сънуващата. — Как е отвън? Има ли опасност?

— Ние пази — заяви твърдо Стария. — Всички, всички хайза пази това място. Мъже-с-пушки стоят надалеч.

— Те са мъртви. — Чудните очи се изпълниха със сълзи и потърсиха Лили. — Работа на Джон. Анджело… Деймън… може би и Емилио… Но не и аз, още не. Лили, не ме оставяй!

Лили обгърна Сънуващата нежно, съвсем леко, положи посивялата си буза до нейната посивяла коса.

— Няма — каза Лили. — Обичам те, оставя никое време, не, не. Сънувай те отиват, мъже-с-пушки. Тамдолци всички пазят твое място. Сънувай великото Слънце. Ние твои ръце и крака, ние много, ние силни, ние бързи.

Стените представиха друга картина. Сега показваха насилие, мъже, биещи се с други мъже, и всички хайза се скупчиха заедно от уплаха. Изображението отново се смени, но само Сънуващата остана спокойна.

— Лили, Тамгоре е застрашена от загиване. Ще има нужда от хайза, когато всичко свърши борбата, ще се нуждае от вас, разбирате ли? Бъдете силни. Защитавайте това място. Останете с мен.

— Ние бори, бори мъже идва тук.

— Живейте! Те няма да посмеят да ви убият, разбирате ли? Хората се нуждаят от хайза. Те няма да дойдат тук.

Искрящите й очи потъмняха и отново се изпълниха с обич и нежност. Слънцето се върна и величественото му лице изпълни цялата стена, като потуши гнева. То се отрази в очите на Сънуващата, докосна белотата със своя цвят.

— Ах! — въздъхна Сатина и се залюля наляво-надясно. Други също се присъединиха към нея, като нададоха тих стон на страхопочитание.

— Тя е Сатина — рече Най-старата на Сънуващата. — Синия зъб неин приятел. Приятел на Бенет-мъж, вижда той умира.

— От Тамдолу — каза Сънуващата. — Емилио ви е изпратил Тамгоре.

— Константин-мъж твой приятел? Той обича всички, всички тамдолци. Той приятел Бенет-мъж.

— Да. Беше.

— Тя говори — обади се Стария и после се обърна към Сатина на езика на хайза: — Разказвачо, Небето-я-вижда, разкажи историята пред Сънуващата, накарай очите й да грейнат и сънищата й да станат топли. Изпей разказа в Съня.

Горещина заля лицето й и гърлото й се стегна от страх, защото тя не бе голям певец, измисляше само малки песни. А да разкаже историята с човешки думи, в присъствието на Сънуващата и на великото Слънце, заобиколени от всички звезди, да стане част от Съня…

— Направи го — подкани я Синия зъб. Неговата вяра стопли сърцето й.

— Аз Небето-я-вижда — започна Сатина. — Идва от Тамдолу, разказва вас Бенет-мъж, разказва вас Константин, пее вас неща на хайза. Ти сънува неща на хайза, Слънцето-неин-приятел, както Бенет прави сънува. Той прави живее, прави върви с хайза, ах, ти обича, той обича. Слънце усмихва гледа него. Дълго, дълго ние сънува сън на хайза. Бенет прави ние вижда сън на хора, показва неща истина, казва Слънце то държи цяла Тамгоре, държи цяла Тамдолу в ръце. А Тамгоре тя широка тя прегръща Слънце. Казва ние кораби идва и отива, големи, големи, идва и отива, води хора от мрак далече. Прави ние широки очи, прави ние широк сън, прави ние сънува също като хора, Слънцето-неин-приятел. Бенет дава ние това нещо и той дава негов живот. Той казва хубави неща Тамгоре, прави ние топли очи иска тези хубави неща. Ние идва. Ние вижда. Толкова широко, толкова голям мрак, ние вижда Слънце усмихва в мрака, прави сън на Тамдолу, синьо небе. Бенет прави ние вижда, прави ние идва, прави ние нови сънища. Ах! Аз Сатина, Аз разказва време хора идват. Преди хора време няма, само сън. Ние чака, не знае ние чака. Ние вижда хора и идва идва Тамгоре. Ах! Време Бенет идва студено време, стара река тя спокойна…

Тъмните, красиви очи бяха насочени към нея, изразяваха интерес, вникваха в думите й, сякаш Сатина притежаваше умение като старите певци. Тя описваше истината колкото можеше по-добре, превръщаше в истински нещата от разказа си, а не ужасиите, които ставаха навсякъде другаде. Думите й звучаха все по-истински и по-истински, така че Сънуващата да може да ги превърне в истина, така че следвайки кръговрата, пак да се върне истината, както отново се появяваха цветята, дъждовете и всички трайни неща.

3

Главно управление на станцията

Работата по пултовете бе придобила стабилен ритъм. Главното управление се бе приспособило към паниката като към постоянно състояние и това се забелязваше по вманиаченото задълбочаване към подробности и отказа на операторите да обърнат внимание на нарастващия брой въоръжени хора, които влизаха и излизаха от командния център.

Джон патрулираше между редиците, смръщен, не позволяващ никакво излишно движение.

— Ново запитване от търгарския кораб „Краят на предела“ — докладва му една операторка. — Обажда се Елена Куен, иска информация.

— Не разрешавам.

— Сър…

— Не разрешавам. Кажете им да си стоят на мястото и да изчакат всичко да свърши. Да не се обаждат повече без разрешение. Да не си въобразявате, че ще предадем по интеркома информация, която би могла да помогне на врага?

Операторката насочи вниманието си към своята работа, като очевидно се опитваше да не забелязва пушките.

Куен. Съпругата на младия Деймън беше при търгарите и вече създаваше проблеми, отправяше искания, отказваше да излезе. Информацията вече се бе разпространила и Флотата сигурно вече я получаваше от търгарите, които се намираха на орбита около станцията. Мазиан вече знаеше какво се бе случило. Куен бе с търгарите, а Деймън на дока на зеления сектор. Тамдолци се бяха струпали около апартамента на Алисия и блокираха напречен коридор номер четири в тази зона. Нека си държи своята тамдолска охрана — тъй или иначе вратата на сектора бе залостена. Лукас сплете ръце зад гърба си и се опита да изглежда спокоен.

Очите му забелязаха движение край вратата. Джесад се бе върнал след кратко отсъствие и стоеше пред нея, привиквайки го мълчаливо. Джон се запъти натам, ненавиждайки зловещата невъзмутимост на Джесад.

— Някакво развитие? — попита го Лукас, като излезе навън.

— Открихме мистър Кресич — каза Джесад. — Той е дошъл тук с придружители, иска преговори.

Джон се намръщи, погледна към края на коридора, където Василий чакаше, заобиколен от група пазачи и същия брой хора от собствената им служба за сигурност.

— Положението в четвъртата пряка на първо синьо ниво е все същото — рече Джесад. — Районът продължава да е блокиран от тамдолците. Държим вратата, можем да декомпресираме зоната.

— Имаме нужда от тях — отвърна нервно Джон. — Оставете ги.

— Заради нея ли? Половинчатите мерки, мистър Лукас…

— Тамдолците са ни необходими, а тя ги държи. Казах ви: зарежете това! Деймън и Куен са тези, които ни създават неприятности. Как ще решите проблемът с тях?

— Никой не може да се промъкне на онзи кораб, тя не иска да излезе и те не отварят люка. Колкото до него, знаем къде се намира. Работим по въпроса.

— Какво имате предвид под „работим по въпроса“?

— Хората на Кресич — просъска Джесад. — Трябва да стигнем дотам, разбирате ли ме? Стегнете се и говорете с него, обещайте му всичко. Той държи тълпите в ръцете си. Може да дърпа нишките. Направете го.

Джон изгледа групата в коридора, докато мислите му блуждаеха в различни посоки — Кресич, Мазиан, проблемът с търгарите… Съюзът. Съюзарската флота трябваше да пристигне скоро, налагаше се.

— Какво искате да кажете с туй „трябва да стигнем дотам“? Знаете ли къде е, или не?

— Не сме напълно уверени — призна Джесад. — Ако оставим тази сган да се саморазправи с него, после няма да има какво да идентифицираме. А трябва да сме сигурни. Повярвайте ми. Говорете с Кресич. Трябва да побързате, мистър Лукас.

Джон се обърна, улови погледа на Василий, кимна и групата се приближи. Кресич изглеждаше посивял и по-съсипан от когато и да е било. Но останалите около него бяха нещо съвсем друго — млади, арогантни, с наперено държание.

— Съветникът иска своя пай от това — каза един от тях, дребен, тъмнокос мъж с белег върху лицето.

— Вие от негово име ли говорите?

— Мистър Нино Коледи — представи го Кресич и изненада Джон с директен отговор и по-твърд поглед, отколкото някога бе демонстрирал в Съвета. — Съветвам ви да го изслушате, мистър Лукас, мистър Джесад. Той оглавява службата за сигурност в И-зоната. Ние разполагаме със собствени сили и можем да въдворим ред, когато пожелаем. Имате ли нужда от такъв?

Джон погледна притеснено към Джесад, без да получи никакъв отговор. Той се въздържаше от всякаква реакция.

— Ако можете да спрете тълпите, действайте.

— Да — добави спокойно Джесад. — Омиротворяването ще ни е от полза на този етап. Добре дошли в нашия съвет, мистър Кресич, мистър Коледи.

— Искам достъп до интеркома — рече Коледи. — За обръщение към всички.

— Дайте му микрофон — нареди Джесад.

Лукас пое дълбоко дъх, изведнъж обзет от желание да зададе парливи въпроси на Джесад относно това каква игра играеше с него. Какво целеше Джесад, вкарвайки тези двамата във вътрешния кръг — да разполага със собствени хора, както Хейл принадлежеше на Джон? Той преглътна въпросите, потисна яда си, като си спомни какво ставаше там навън, колко крехко бе всичко.

— Елате с мен — каза той, вкара ги в залата, заведе Коледи до най-близкия компулт.

Оттам се виждаше екранът на сканера. Мазиан продължаваше да си стои на мястото. Прекалено бе да се надяват, че лесно ще се отърват от него. Нямаше никакви изгледи, че ще е лесно. Флотата държеше зоната в обръч и корабите на Мазиан се забелязваха като точки тук и там около многопластовия ореол, който представляваше орбитата на търгарите край Пел.

— Станете! — каза Джон на един оператор, като го отпрати, постави Коледи на мястото му и лично се свърза с комцентралата.

На екрана се появи лицето на Бран Хейл.

— Имам съобщение, което да предадеш — рече му Джон. — До всички.

— Добре — отвърна Хейл.

— Мистър Лукас! — извика някой, нарушавайки наложеното всеобщо мълчание в главното управление.

Той се огледа. По екраните на сканера мигаше тревога — опасност от сблъскване.

— Къде е? — кресна той.

Сканерът не показваше нищо определено. Беше изпъстрен с жълта мъгла, която предупреждаваше за приближаването на нещо, и то бързо. Компютърът включи сирените за тревога. Чуха се тихи възклицания и проклятия, докато операторите се надвесиха над панелите.

— Мистър Лукас! — изкрещя някой отчаяно.

4

„Краят на предела“

— Сканерът!

Нададе се тревога. Елена видя мигащата точка на екрана и погледна стреснато Нейхарт.

— Пусни захвата! — нареди той, избягвайки погледа й. — Старт!

Командата се предаде светкавично от кораб на кораб. Елена се стегна, за да поеме тласъка на излитането. Нямаше вече време да хукне навън на дока, беше твърде късно. Ръкавите отдавна бяха откачени, корабите бяха останали само на захват.

Втори тласък. Освободиха се, отделиха се от станцията, а цялата редица намиращи се още в док търгари ги последва, един по един по целия пръстен обратно на часовниковата стрелка. Всяка грешка при откачането от вътрешната страна можеше да означава откъснат ръкав и цели сектори на дока можеха да се декомпресират. Елена седеше неподвижно, изпитвайки познати усещания, които си мислеше, че вече никога няма да почувства, свободна, необвързана подобно на кораба, насочила се навън, надалеч от това, което се приближаваше към тях. И в същото време имаше чувството, че сякаш част от нея се откъсва.

Появи се втори нашественик, прекоси зенита и побърка сканера, задейства аларми, после отмина, насочил се към Флотата. Бяха живи, носеха се безпомощно със своята бавна скорост на придвижване, излязоха, следвайки съгласувания курс, общото изнасяне на всички, напуснали доковете. Елена скръсти ръце върху корема си и се загледа в екраните пред нея в командната кабина на „Краят на предела“, като си мислеше за Деймън, за всичко, което оставаше там отзад.

Може би бе мъртъв; бяха казали, че Анджело бе мъртъв; навярно и Алисия бе мъртва; възможно бе и Деймън, може би… Елена предъвкваше мисълта, като се опитваше да я приеме със здрав разум — ако трябваше да бъде приета, ако се налагаше да отмъсти за нея. Пое няколко пъти дълбоко въздух, като си спомни за „Естел“, за целия си род. Значи за втори път се разминаваше със смъртта. Имаше способност да се спасява от нещастия. В себе си носеше живот, който беше едновременно Куен и Константин — имена, които означаваха нещо в Задпредела. Имена, от които Съюзът щеше да изтръпва в бъдеще, защото тя щеше да го накара да си ги спомня.

— Изкарай ни оттук — каза Елена на Нейхарт, обзета отвътре от хлад и гняв. Той я изгледа, удивен от такава промяна в намеренията й. — Изведи ни. Засили се за скок. Предай и на останалите. Към Точката на Матео. Разпратете съобщението из цялата система. Ще изскочим, минавайки през формацията на Флотата.

Тя бе Куен и Константин, така че Нейхарт се задейства. „Краят на предела“ излезе извън орбитата на станцията и продължи нататък, като предаваше нареждания до всички търгари наблизо или намиращи се по-далеч из системата. Мазиан, Съюзът, Пел — никой от тях не можеше да ги спре.

Инструментите се размазаха пред очите й, проясниха се след мигване.

— След Точката на Матео — обърна се тя към Нейхарт — ще скочим още веднъж. В дълбокия космос ще има и други. Наши хора, на които им е писнало, които не са пожелали да дойдат край Пел. Ние ще ги открием.

— Няма надежда да намерим някой от твоите, Куен.

— Не — поклати глава Елена в знак на съгласие. — Никой от мойте. Те са мъртви. Но аз знам координати. Както и всички от нас. Аз ви помагах, оставях складовете ви пълни и никога ви не създавах проблеми с митническите декларации.

— Търгарите го знаят.

— Флотата сигурно също знае тези места. Затова всички ще се държим един за друг, капитане. Ще се движим заедно.

Нейхарт смръщи лице. За търгарите не бе типично да правят нещо заедно, освен да участват в някоя разпра по доковете.

— Имам син на един от корабите на Мазиан — рече той.

— Аз имам съпруг на Пел — отвърна тя. — Какво друго ни остава, ако не да си уредим сметките за това?

Капитанът поразмисли за момент, накрая кимна.

— Всички Нейхарт ще се подчинят на нарежданията ти.

Елена се облегна назад, вдигна поглед към монитора пред себе си. На него бе изображението от сканера. Съюзът бе влязъл в системата, призраци препускаха по екрана. Истински кошмар. Като край Маринър, където „Естел“ и всички други Куен бяха загинали, задържали се твърде дълго на обречена станция. Където Флотата бе допуснала нещо да навлезе в системата или ги бе застигнало нещо от нейната вътрешност. Сега бе същото, но този път търгарите нямаше да стоят кротко и да го чакат.

Наблюдаваше екрана, решена да следи сканера до последния миг, да види всичко, докато станцията не умре или не стигнат точката на скока — което и да се случи по-напред.

Деймън, помисли си тя, и прокле Мазиан, повече Мазиан, отколкото Съюза, за това, което им се бе случило.

5

Зеленият док

За втори път притеглянето излезе от равновесие. Сепнат, Деймън протегна ръка да се хване за стената, а Джош — за него, но приливът бе слаб, въпреки ужасените викове от другата страна на изподрасканата врата. Константин подпря гръб на стената и поклати уморено глава.

Джош не попита нищо. Нямаше нужда от въпроси. По останалата част от пръстена бяха отлетели кораби. Дори тук можеха да дочуят сирените — възможно бе да има пробив. Но самият факт, че чуваха сирените, бе обнадеждаващ. Което означаваше, че на дока все още имаше въздух.

— Отиват си — каза дрезгаво Деймън.

Елена сигурно отлиташе с тези кораби, искаше му се да вярва, че е така. Това бе разумното, което можеше да направи. Елена би трябвало да е постъпила разумно — имаше приятели, хора, които я познаваха, които биха й помогнали, когато той не можеше. Бе заминала — за да се върне обратно навярно, когато нещата се оправеха. Ако се оправеха. Ако той бе жив. Не мислеше, че ще оцелее. Възможно бе всичко на Тамдолу да е наред. Може би Елена бе на онези кораби. Надеждата му беше в тях. Ако грешеше… не искаше да мисли за това.

Притеглянето започна отново да се колебае. Виковете и ударите по вратата бяха престанали. Широкият док не бе място, където човек да стои по време на гравитационна криза. Всеки с достатъчно здрав разум би се скрил в някое по-малко убежище.

— Ако търгарите са побегнали — каза тихо Джош, — значи са видели нещо, научили са нещо. Смятам, че Мазиан трябва да е затънал до гуша.

Деймън го изгледа, като си помисли за корабите на Съюза, за това, че Тали бе летял на един от тях.

— Какво става там отвън? Ти можеш ли да си представиш?

Лицето на Джош бе обляно в пот и блестеше на светлината от набраздената врата. Той се облегна на стената, вдигна поглед към тавана.

— От Мазиан може да се очаква всичко, той е непредсказуем. Съюзът няма да спечели нищо, ако разруши тази станция. Трябва да се страхуваме по-скоро от някой случаен, заблуден изстрел.

— Можем да поемем доста такива. Възможно е да загубим цели сектори, но докато имаме движеща сила и не е засегнато ядрото, ще сме в състояние да се справим с щетите.

— С И-зоната на свобода? — попита Джош с прегракнал глас.

Усетиха ново колебание в притеглянето, от което стомасите им се свиха. Деймън преглътна, усещайки, че му се повдига.

— Докато же продължава така, няма защо да се безпокоим за И-зоната. Трябва да рискуваме, да се опитаме да се измъкнем от тази дупка.

— И къде ще отидем? Какво ще направим?

Издаде глух, дълбок гърлен звук, просто от вцепенение. Изчака следващата приливна вълна, но тя не бе със силата на предишната. Станцията отново бе започнала да си възвръща равновесието. Претоварените помпи бяха издържали, двигателите продължаваха да работят. Деймън пое дъх.

— Поне една утеха — че няма повече кораби, които да предизвикват това. Не знам колко пъти още можем да го понесем.

— Могат да ни причакват отвън — предупреди го Тали.

Даваше си сметка за тази възможност. Вдигна ръка, натисна бутона. Нищо не стана. Със затварянето си вратата се бе заключила. Извади картата си от джоба, поколеба се, пъхна я в прореза, но бутоните така и не светнаха. Ако някой в главното управление бе имал желание да разбере къде се намира младият Константин, той току-що му бе дал тази информация. Знаеше го.

— Изглежда ще останем тук — рече Джош.

Воят на сирените бе спрял. Деймън се приближи до одрания прозорец и се осмели да погледне през него, опитвайки се да различи нещо през непрозрачните драскотини, които пречупваха светлината. Нещо се раздвижи от другата страна на дока, пробягна силует, после друг. Интеркомът над главите им изстреля залп от статичен шум, като че ли се мъчеше да предаде нещо, после отново замълча.

6

„Норвегия“

Милицейските товарни кораби стояха разпръснати като в неподвижен кошмар. Един от тях се взриви като миниатюрно слънце, проблясна на визора и изгасна, докато от комканала се разнасяше статичен шум. Градът от частици заискри в траекторията на „Норвегия“, някои от по-големите дори се удариха в корпуса му и проехтяха с писък на загиваща материя.

Нямаше пъргави извъртания — те бяха неподвижни мишени, в които бойните компютри се прицелваха и стреляха. Съюзарски ездач си отиде по начина, по който бе загинал търгарът, и четирите ездача на „Норвегия“ се спуснаха, подравниха се по вектор, съгласуван с кораба майка, и дадоха огън — непрестанен обстрел, който парна един кръстосвач на Съюза, изравнил се за миг видимо с тях.

— Стреляй по него! — кресна Сигни на своя бойкомпер, когато стрелбата прекъсна.

Огънят изригна едновременно с думите й и попадна тъкмо в мястото, което се оказа, че заема бягащият кръстосвач. Принудиха съюзара да маневрира, да намали скоростта, за да оцелее. Надигнаха се възторжени викове, които бяха удавени във воя на сирените, когато насрещен щит разстрои управлението и отклони внезапно собствената им маса — компютър реагираше на компютър по-бързо, отколкото можеше човешкият мозък при такива скорости. Малори върна „Норвегия“ отново в курса и застана успоредно на жертвата. Бойкомпът включи нов продължителен обстрел точно по търбуха на кораба и по всичко, което излизаше от него. Сканерът започна да показва поле, осеяно с мъгла.

— Добре! — провикна се съгледвачът в общия интерком. — Попадение право в целта…

Чуха се стонове, когато „Норвегия“ се превъртя и започна нов рязък завой. Покрай него прелетяха търгарски кораби, насочили се навън, сякаш минаваха през замръзнала в космоса картина. Именно търгарите се движеха, промъквайки се през пролуките във формацията на Флотата, водеща неподвижна надпревара. После се спуснаха подир корабите на Съюза, като ги караха да маневрират, пречеха им да намерят достатъчно място за засилка.

Подлъгване и удар, точно като тяхната поява — кораб, който да ги привлече, докато атаката идваше от друг вектор. „Тибет“ и „Северен полюс“ се бяха впуснали навътре в системата, за да ги пресрещнат, движеха се насам от първия момент, в който изображението на сканера ги бе достигнало. Далекообхватният сканер току-що преизчисли позицията им, показа ги много по-наблизо, като прецени, че сигурно се движеха с максимална скорост.

Съюзът побягна — тази картина на сканера стигна до тях едновременно, — промени вектора право под огъня, който бълваха „Норвегия“, „Атлантик“ и „Австралия“. Съюзът изгуби ездачи, понесе щети, но продължи да се носи към периферията на системата въпреки обстрела, насочил се към „Тибет“ и „Северен полюс“. По интеркома долетя страхотна клетва, гласът на Мазиан изля поток от ругатни. Дванайсет кръстосвача от четиринайсетте, влезли в системата, заедно с облак от ездачи и кораби-стрели, се отдалечаваха от станцията и се отправяха към двата далечни патрула на Флотата, които бяха слепи заради разстоянието и сами там навън.

— Следвай ги по петите! — чу се дълбокият глас на Пори.

— Не! В никакъв случай! — отвърна бързо Мазиан. — Стойте на позиция!

Компютърът още ги управляваше синхронизирано. Командният сигнал идваше от „Европа“ на Мазиан. Наблюдаваха как Съюзарската флота премина през тяхната зона на обстрел и продължи към „Тибет“ и „Северен полюс“. Изотзад ги застигна блясъкът на енергийна вълна — статичен шум, който скоро се разчисти.

— Уцелихме го! — проехтя по кома.

„Пасифик“ трябваше да е унищожил онзи съюзарски кръстосвач преди няколко минути. Възможно бе в системата да се случват и други неща, които да не са в състояние да проследят веднага. Можеха да загубят Пел. Един удар щеше да е достатъчен да я погуби, ако това бе намерението на Съюза.

Сигни сви ръка, избърса челото си, даде знак на Граф и той пое управлението на секундата. Отново намаляваха скоростта, правеха маневра заедно с Мазиан. По комканала се разнесоха кодирани възражения.

— Не разрешавам — повтори Мазиан.

В „Норвегия“ всички притихнаха.

— Нямат шанс — промълви Граф — Трябваше да навлязат навътре в системата по-рано… да се приближат…

— Това е минало, мистър Граф! Приемете го такова, каквото е.

Малори превключи на общия интерком.

— Не можем да мръднем оттук. Ако е подлъгване, достатъчно е да изникне един техен кораб и да унищожи Пел. Не можем да им помогнем, не можем да рискуваме повече от нас, отколкото вече ни предстои да загубим. Имат и друга възможност. Те все още разполат с пространство, за да избягат.

Биха могли, помисли си тя, биха успели, ако извърнеха и скочеха в мига, в който Съюза попаднеше в сканерите им и компютърът на далекообхватния им покажеше в какво положение се намираха. Ако сканерните оператори на „Тибет“ и на „Северен полюс“ въвеждаха верните данни за далекообхватните изчисления, ако картината на техните екрани не показваше, че Мазиан и компания бе по петите на Съюза, преценявайки грешно маневрата им като преследване…

Флотата продължи да забавя скоростта. Сканерът показа, че търгарите започнаха да изчезват, когато бавният им полет бе достигнал скоростта на скока. Те изтичаха като кръв — животът на Пел, изнасяйки се в дълбокия космос.

Сигни преценяваше като компютър фактора време, скоростта на Съюза, разпространението на тяхното изображение, насрещната скорост на „Тибет“ и „Северен полюс“. Сега, време беше. „Тибет“ трябваше да си дава вече сметка, да проумява, че Съюзът се бе насочил към тях. Ако техните сканери им казваха истината…

Нейният собствен сканер продължаваше все още да показва развитие, влезло вече в историята, после спря и остана неподвижен, след като не бяха останали варианти, които компютърът на далекообватния да изчислява.

Все по-близо. Червената линия стигна до критичната точка за решение, продължи нататък. Да върви право напред. Малори седеше и наблюдаваше, както и всички останали бяха принудени да гледат. Юмрукът й се сви и тя едва се въздържа да не удари нещо — панела, креслото, нещо.

Случи се, наблюдаваха го как става, виждаха какво се бе случило вече — безполезната отбрана, масовото нападение. Два кръстосвача. Седем ездача. Всички до един. За четирийсет и повече години Флотата никога не бе губила кораби тъй безпомощно.

„Тибет“ отвърна с атака. Кант хвърли кораба си в скок близо до масата на противниците си и отнесе със себе си в небитието собствените си ездачи и един съюзарски кръстосвач. Внезапно в картината на сканера се появи празно петно. Това предизвика мрачни възгласи на възторг, които се повториха, когато „Северен полюс“ и ездачите му се втурнаха през редиците на съюзарите.

Почти успяха да минат през дупката, направена от Кант. После картината се превърна в хаос от изображения. Компютърният сигнал, който „Северен полюс“ бе започнал да предава, рязко прекъсна.

Сигни не бе споделила възторга, само бе кимнала всеки път към никого по-определено, мислейки си за мъжете и жените на борда, хора, които познаваше, отвращавайки се от ситуацията, в която бяха изпаднали. Далекообхватният сканер възстанови картината, отговори на въпросите. Оцелелите изображения — тези на Съюза — продължиха да се придвижват напред, минаха в скок, изчезнаха от екрана. Съюзарите щяха в крайна сметка да се върнат, и то с подкрепления — просто щяха да извикат повече кораби.

А следващият път, или по-следващият, щеше да се случи. Съюзът можеше да жертва кораби. Съюзарски кораби се прокрадваха по периферията на системата, но Флотата не смееше да излезе навън ги гони. „Загубихме — обърна се Сигни мислено към Мазиан. — Ясно ли ти е това? Ние загубихме.“

— На Пел има бунт — дойде спокойно гласът на Мазиан по комканала. — Не знаем какво е положението там. Изправени сме пред безредици. Не напускайте формацията. Не можем да изключим възможността за ново нападение.

Но изведнъж контролните панели на „Норвегия“ светнаха. Цяла секция си възвърна отново независимостта. Корабът бе изключен от компютърната синхронизация. На екрана се появи заповед, изпратена от компютъра.

Малори бе освободена. „Африка“ също. Два кораба, които да се върнат и да превземат размирната станция, докато другите останаха пазят периметъра си и пространство за маневриране.

Сигни включи общия интерком.

— Дей, с оръжие и скафандри. Ще трябва сами да си осигурим база, като всички до един се включат в операцията. Изкарай алтернативния екипаж със скафандри да охранява дока. Ще влезем вътре след войниците, които се наложи да оставим.

От комканала избухна рев, многогласен и гневен, когато отчаяните войници изведнъж се почувстваха отново нужни за нещо, което изгаряха да направят.

— Граф! — рече тя.

„Норвегия“ включи червен алармен сигнал, въпреки че войниците долу се подготвяха за бой, пое огромното натоварване, докато се обръщаше в обратна посока, и се насочи право към станцията. „Африка“ на Пори също напусна формацията, следвайки я по петите.

7

Главно управление на Пел

— …осигурете ни влизане в док — чу се по комканала гласът на Малори — и отворете вратите към главното управление, защото иначе ще направим станцията само на сектори.

„Сблъскване“, замигаха екраните. Пребледнели оператори се свиха на пултовете си, Джон се хвана за облегалката на креслото пред компанела, вцепенен от мисълта, че кръстосвачи се прилижават право към Пел.

— Сър! — извика някой.

Виждаха се на визора, бляскави тела, изпълващи целия екран, чудовища, насочили се точно срещу тях, после се превърнаха в стена от мрак, която се разцепи и мина покрай камерите над и под станцията. Панелите заискриха от статично електричество и сирените завиха, когато кръстосвачите прелетяха, сякаш плъзгайки се по повърхността. Един от визорите изгасна и се включи аварийният сигнал за повреда, както и воят на тревогата при декомпресиране.

Лукас се извърна, потърси Джесад, който преди бе застанал близо до вратата. Сега там стоеше само Кресич, отворил уста под писъка на сирените.

— Чакаме отговор — донесе се по комвръзката друг, по-нисък глас.

Джесад бе изчезнал. Джесад или някой друг се бе провалил на Маринър и станцията бе загинала.

— Намерете Джесад! — кресна Джон на един от хората на Хейл. — Хванете го! Изхвърлете го навън!

— Идват отново! — изпищя операторка.

Джон рязко се обърна, погледна екраните, понечи да каже нещо, после замаха припряно с ръка.

— Комвръзка! — изрева той и един оператор му подаде микрофон. Преглътна, наблюдавайки приближаващите се гиганти на визора. — Можете да влезете в док! — викна в микрофона, като се опита да контролира гласа си. — Повтарям: тук е станционният управител на Пел Лукас. Осигурено ви е влизането ви в док.

— Повторете! — отвърна му гласът на Малори. — Кой сте вие?

— Джон Лукас, временно изпълняващ функцията на станционен управител. Анджело Константин е мъртъв. Моля ви, помогнете ни.

От другата страна настъпи мълчание. Картината на сканера започна да се променя, големите кораби се отклониха от близкия до сблъскване курс, като забележимо намалиха скоростта.

— Първи в док ще влязат ездачите ни — обяви гласът на Малори. — Ясно ли е, станция Пел? Най-напред ще кацнат ездачите, за да действат като докерни бригади за кръстосвачите. Ще им помогнете при влизането и после ще се отстраните от пътя им или те ще стрелят по вас. За всеки проблем, който срещнем, ще ви направим по една дупка.

— Станцията се намира в условия на бунт — отправи апел Джон. — И-зоната изскочи навън.

— Приехте ли нарежданията ми, мистър Лукас?

— Пел ги прие ясно. Разбирате ли какъв е нашият проблем? Не можем да гарантираме, че няма да създаваме неприятности. Някои от доковете ни са изолирани. Приемаме войниците ви като помощ. Опустошени сме от бунта. Може да разчитате на сътрудничеството ни.

Последва дълго колебание. На сканера се бяха появили още мигащи точки — ездачите, които съпровождаха кръстосвачите.

— Разбираме — каза Малори. — Пристигаме с войници. Погрижете се първият ми ездач да влезе безопасно в док с ваша помощ или ще си пробием сами вход за войниците и ще разбиваме сектор след сектор без шанс за оцеляване. Точно такъв е вашият избор.

— Ясно. — Джон избърса лицето си. Виенето на сирените бе замряло. В центъра за управление бе настъпило гробно мълчание. — Дайте ми време да осигуря каквато мога охрана за най-надеждните докове. Край.

— Разполагате с половин час, мистър Лукас.

Джон отмести поглед от компулта и привика с ръка един пазач край вратата от собстваната си охрана.

— Пел разбра. Половин час. Ще ви разчистим док.

— Синият и зеленият, мистър Лукас. Погрижете се за това.

— Синият и зеленият док — повтори той дрезгаво. — Ще направим всичко, което можем.

Малори прекъсна връзката. Джон превключи на канала към главната комцентрала.

— Хейл! — викна той. — Хейл!

Появи се лицето на Бран.

— Предайте до всички. Цялата служба за сигурност да отиде на доковете. Да освободи синия и зеления за предстоящо кацане.

— Разбрано — отвърна Хейл и изключи.

Лукас прекоси залата до вратата, където продължаваше да стои Кресич.

— Вземете отново микрофона. Включете интеркома и кажете на онези хора, за които твърдите, че може да ги контролирате, да стоят мирно. Чувате ли?

Василий кимна. В очите му се забелязваше разсеяност, сякаш не бе съвсем с всичкия си. Джон го хвана за ръката и го завлече до компулта, на който операторът веднага му освободи мястото. Настани Кресич на стола, връчи му микрофона и остана да го слуша, докато той се обръщаше към помощниците си по име, като ги призова да разчистят нужните докове. В коридорите продължаваше да цари паника, доколкото можеха да видят по местата, където все още работеха камерите. На девето зелено ниво се забелязваше блъскаща се навалица и пушек и обезумелите тълпи се втурваха във всяко пространство, което успяваха да освободят, като въздух във вакуум.

— Всеобща тревога! — нареди Лукас на шефката на контролен пулт номер едно. — Включете предупреждението за нулево притегляне.

Жената се обърна, повдигна защитния капак и натисна бутона под него. Запищя сирена, по-различна и по-натрапчива от всички други аларми, които виеха из коридорите на Пел.

— Потърсете сигурно място! — прекъсваше я периодически глас. — Избягвайте големи открити пространства! Отидете в най-близкото изолационно помещение и се огледайте за аварийни скоби. Ако настъпи пълно загубване на притеглянето, запомнете показанията на стрелките в датчиците за ориентация и ги следете, докато станцията се стабилизира… Потърсете сигурно място…

Паниката в коридорите се обърна в бягство през глава, блъскане на врати, писъци.

— Намалете притеглянето! — предаде Джон на оперативния координатор. — Предизвикайте промяна, която могат да почувстват там навън.

Дадоха се съответни заповеди. За трети път станцията се дестабилизира. Коридорът на девето зелено ниво започна да се опразва, щом хората се втурнаха към по-малки пространства, дори към по-малки странични коридори. Лукас се свърза отново с Хейл.

— Изкарай хората си там! Очистете тези докове! Дал съм ви тази възможност, дявол да ви вземе!

— Слушам, сър! — отзова се Бран и отново изчезна от екрана.

Джон се извъртя и направи пълен оборот, като гледаше разсеяно операторите, видя Лий Куейл, който се държеше за до вратата. Направи знак на Куейл, хвана го за ръкава, когато се приближи, и го дръпна настрана.

— Онази недовършена работа на зеления док — рече той. — Слез там и се погрижи за нея, разбираш ли? Свърши я!

— Да, сър — отвърна Лий и хукна, като явно имаше достатъчно разум да си даде сметка, че животът им зависеше от това.

Съюзът би могъл да победи. Дотогава щяха претендират за неутралитет на станцията, да се хващат за каквото могат. Джон се разхождаше между редиците, като се хващаше за облегалките на столове и за пултовете при някое силно колебание на притеглянето от време на време и се опитваше да предпази цялото управление от паника. Държеше Пел. Вече бе получил това, което Съюзът му бе обещал, и можеше да го запази както при Мазиан, така и при Съюза, ако беше внимателен. Досега Лукас бе действал предпазливо, много повече, отколкото бе изисквал от него Джесад. Не бе оставен жив свидетел в офиса на Анджело, нито в Правния отдел, макар нападението там да не бе постигнало нищо. Единствено Алисия, която не знаеше нищо, която никому не бе навредила, която нямаше глас, и нейните синове…

Деймън представляваше опасност. Деймън и съпругата му. Нямаше как да контролира Куен… Обаче ако младият Константин започнеше да отправя обвинения…

Хвърли поглед през рамо и изведнъж забеляза отсъствието на Кресич, на Василий плюс двамата, които трябваше да го пазят. Бягството на неговите собствени хора го вбеси, докато от това на Кресич му олекна. Василий щеше да изчезне отново сред тълпите на И-зоната, изплашен и недостижим.

Само Джесад… Ако не бяха успели да го хванат, ако той бе на свобода, в близост до нещо жизнено важно…

Сканерът показваше приближаването на ездачите. На Пел й оставаше още малко време, преди да я нападнат войниците на Мазиан. Една операторка му съобщи положителната идентификация на корабите, които чакаха отвън — Малори и Пори, двамата палачи на Мазиан. Всеки от тези капитани си имаше слава — единият за своята безскрупулност, а другият — за насладата от нея. Значи Пори бе вторият. Новината не беше добра.

Стоеше, плувнал в пот, и чакаше.

8

Зеленият док

Нещо ставаше отвън. Деймън прекоси разхвърляния под на тъмната работилници и се приближи до прозореца, като отново се опита да види нещо навън през обезобразената му повърхност, отскочи, когато червеното проблясване на изстрел се пречупи в драскотините. Чу се вик, смесен с бръмченето на пусната в действие машина.

— Които и да са сега отвън, идват насам и носят пушки.

Отстъпи назад от вратата, като се движеше предпазливо при отслабналото притегляне. Джош приклекна, вдигна от пода една метална пръчка, която бе поддържала счупена витрина, и му я подаде. Деймън я пое и Тали взе друга за себе си. Константин се приближи до вратата, а Джош застана от другата й страна, прилепен до стената. Отвън не се чуваше никакъв звук близо до тях, докато в далечината се носеха викове. Деймън се осмели пак да надникне, тъй като светлината идваше от друга посока, но се отдръпна бързо при вида на човешки сенки близо до изподрания прозорец.

Вратата рязко се разтвори, задействана от карта от външната страна, от някой, който имаше необходимия приоритет. През нея се втурнаха двама мъже с насочени напред пушки. Деймън стовари стоманената пръчка върху главата на първия, като погледа му се замъгли от ужаса на извършеното, а Джош удари другия. Мъжете паднаха неестествено при ниското притегляне, изпускайки пушка. Тали я грабна, стреля два пъти, за да е сигурен. Единият потрепери в предсмъртна агония.

— Вземи пушката! — изсъска Джош.

Константин се наведе и бутна деликатно тялото, видя, че мъртвата му ръка стискаше приклада на пушката от необичайна пластмаса. Тали коленичи, претърколи другия труп и започна да го съблича.

— Дрехите — каза той. — И пропуските. Лични карти, които функционират.

Деймън остави пушката настрана и преглътна отвращението си, съблече безчувственото тяло, свали собствения си костюма и навлече окървавения комбинезон. В коридорите щеше да е пълно с хора с кървави петна по дрехите. Претърси джобовете за карта, откри документи в тях, после намери картата на пода, където лявата ръка на мъжа я бе изпуснала. Наклони личната карта към светлината. Лий Антон Куейл… Фирма „Лукас“…

Куейл. Куейл от размириците на Тамдолу. Значи бе служител на Джон Лукас. Изпълняваше поръчения на Джон, а Лукас държеше в ръцете си управлението на компютрите… Именно в момент, когато И-зоната бе успяла да отвори вратите си. Когато хора от рода Константин бяха били убити в най-строго охраняваната зона на Пел… Когато картата му престана да функционира и убийците знаеха как да го намерят… Всичко това бе работа на Джон.

Ръка го хвана за рамото.

— Хайде, Деймън!

Той се изправи, трепна, когато Джош използва пушката си, за да изгори лицето на Куейл, така че да стане неузнаваемо, после на другия труп. Лицето на самия Тали бе обляно в пот и блестеше на светлината от вратата, застинало в ужас, но реакциите му бяха нормални — на човек, чиито инстинкти знаят какво да правят. Той се спусна към дока и Деймън хукна с него, навън на светло. Но веднага намалиха, защото доковете бяха на практика празни. Хивравличният портал на белия док бе спуснат, този на зеления док бе скрит зад хоризонта. Прекосиха, озъртайки се нащрек, пространството пред огромния портал на белия сектор, стигнаха до крановете от другата страна на дока, после продължиха да се движат под тяхното прикритие, докато хоризонтът се разгръщаше надолу. Тогава видяха група мъже, работещи по съоръженията за обслужване на кораб в док, които се движеха бавно и внимателно при намаленото притегляне. Навсякъде по доковете лежаха разпръснати трупове, хартии и отломки, навън сред широко отвореното пространство, където бе трудно да се стигне, без човек да бъде забелязан.

— Там лежат достатъчно карти — рече Джош, — които да ни скрият под множество имена.

— За всяка врата, която не се задейства с глас — измърмори Деймън.

Без да изпуска от очи мъжете, заели се с работа, и онези, застанали на пост долу край входа на девето зелено ниво, които се виждаха оттук, той се прокрадна до най-близкия труп — като се надяваше, че бе тялото бе на мъртвец, а не на някой зашеметен или преструващ се. Приклекна, като продължи да наблюдава работниците, претърси джобовете и измъкна от тях карта и още документи. Прибра ги и мина на следващия, докато Джош мародерстваше други. После нервите му го накараха да притича назад към прикритието и Тали веднага се присъедини към него. Тръгнаха нататък, нагоре по дока.

— Хидравличният портал на синия док е отворен — каза той, когато на хоризонта се появи арката на съответния сектор.

За момент лудо му се прииска да се скрие, да се добере до синия сектор, когато движението по коридорите се успокои, да се изкачи на първо ниво и да зададе няколко въпроса под прицела на пушката. Но това бе напразна надежда. Нямаше да живеят толкоз дълго. Не мислеше, че ще оцелеят.

— Деймън!

Вдигна поглед, проследи посоката, в която сочеше Джош, нагоре през релсите на крановете към първото гнездо на зеления док. Там блестеше зелена светлина. Приближаваше се кораб, но нямаше как да се разбере дали бе на Мазиан или на Съюза. Интеркомът прогърмя, разнесе ехото на нареждания в пустотата. Корабът се приближаваше с помощта на направляващия конус, движеше се бързо.

— Ела! — прошепна Джош, като дръпна ръката му и го подкани да притичат към входа на девето зелено ниво.

— Притеглянето не намалява — измънка Деймън, като се противопостави на настояването на Тали. — Не виждаш ли, че е трик? Главното управление разчисти коридорите, за да могат собствените им хора да минат по тях. Този кораб не би влязъл в док, ако притеглянето е излязло напълно от равновесие. Не биха рискували с голям кораб. Просто малко нестабилност, за да потушат бунта. Но това няма да разчисти тълпите. Ако отидем в онези коридори, ще налетим тъкмо на тях. Така че недей. Остани тук.

— КЗК 501 — чу да съобщават високоговорителите и сърцето му трепна.

— Един от ездачите на Малори — промърмори край него Джош. — Малори. Съюзът е отстъпил.

Константин го изгледа, видя омразата, която пламтеше върху разстроеното ангелско лице — край на надеждата.

Минутите минаваха. Корабът пъхна нос в гнездото. Докерната бригада се затича да прикрепи свързващите ръкави, да подсигури връзките. Ръкавът за достъп се залепи върху вратата на корабния шлюз с шипене, което се чу през празното пространство. Под него се чу свистене и щракване на люк и докерната бригада хукна да бяга.

Няколко души изскочиха от затъмнения район под крановете, невъоръжени. Двама се втурнаха напряко към отсрещната страна, за да заемат позиция с вдигнати пушки. Разнесе се тропот на още тичащи крака и интеркомът се включи отново, за да предупреди за пристигането на самия кръстоствач „Норвегия“.

— Наведи си главата — изсъска Джош.

Деймън се приведе леко, клекна край приводите на един от подвижните резервоари, където Тали бе заел по-добро прикритие, и се опита да види какво става по-нататък, но плетеница от свързващи ръкави му закриваше гледката. Малори използваше свои собствени хора за докерни бригади. Обаче Джон Лукас сигурно се намираше все още горе, в главното управление, и сътрудничеше с Мазиан, който, притиснат от нападение на Съюза, щеше да предпочете ефикасните действия пред правосъдието. Да излезе там, да се приближи до въоръжени и нервни войници на Компанията, да повдигне обвинение в убийство и съзаклятничество, докато Джон Лукас физически владееше главното управление и станцията, а умът на Мазиан бе зает със Съюза?

— Бих могъл да отида там — рече той, без да е сигурен в решението си.

— Жив ще те разкъсат — отвърна Джош. — Нищо не можеш да им предложиш.

Погледна Джош в лицето. От кроткия човек, какъвто бе направила Пренастройка от него, не бе останала ни следа, може би с изключение на болката. Поставете ме пред клавиатурата на компютър, бе казал веднъж Тали, и навярно ще си спомня как работи. Пуснете го на война и в него сработиха други инстинкти. Тънките ръце на Джош стискаха пушката между коленете му, а очите му бяха впити в гнездото на дока, в което влизаше „Норвегия“. Омраза. Лицето му бе бледо и напрегнато. Можеше да стори кой знае какво. Деймън усети приклада на пушката в собствената си ръка, премести захвата си върху него, постави показалеца си върху спусъка. Пренастроен съюзар, чиято Пренастройка се изпаряваше, който мразеше, който можеше да побеснее при срив. Беше ден на убийства, когато мъртвите там навън бяха прекалено много, за да бъдат преброени, когато не важаха повече никакви закони, никакви родства, никакви приятелства. Войната бе застигнала Пел, а младият Константин бе живял наивно през целия си живот. Джош бе опасен — обучен бе да бъде опасен — и нищо, което бяха сторили на съзнанието му, не го бе променило.

Интеркомът обяви кацането. Чу се трясък при контакта с дока. Тали видимо преглътна, втренчил очи. Деймън протегна лявата си ръка, хвана го за рамото.

— Недей! Не прави нищо, чуваш ли ме? Не можеш да я стигнеш.

— Нямам и намерение — отвърна Джош, без да го погледне. — Стига и ти да имаш толкова здрав разум.

Константин остави пушката настрана, като внимателно отдръпна пръста си от спусъка, усещайки горчивина в устата си. „Норвегия“ стоеше вече стабилно в гнездото, разнесе се повторно хлопване на ръкави и връзки, съскане на шлюзове.

На дока се юрнаха войници, строиха се под крясъците на заповеди, заеха позиции, като смениха членовете на екипажа с пушки. Силуети в брони, приличащи си и непреклонни. Изведнъж се появи друга фигура доста по-нагоре по извивката към хоризонта, извика и още войници изскочиха от скривалищата си работилниците и офисите в тази част на дока, от баровете и общежитията. Изоставени войници, които се събираха със събратята си от Флотата, носейки със себе си своите ранени или мъртви. Отново бяха заедно и това предизвика вълнуване сред дисциплинираните редици, които ги приеха и прегърнаха, възторжени викове. Деймън се притисна колкото се може по-близо до закриващата го машинария, а Джош се сви на земята край него.

Офицер изрева заповеди и войниците тръгнаха под строй от доковете към входа на девето зелено ниво и докато едни от тях го държаха на прицел с вдигнатите си пушки, други се вмъкнаха през него.

Константин отстъпи назад, все по-навътре и по-навътре сред сенките, следван от Тали. До тях стигнаха викове, гръмкото ехо на високоговорител: Освободете коридора! Внезапно се чуха крясъци, писъци, стрелба. Деймън долепи глава до корпуса на някаква машина, затворил очи, докато те изпълваха ушите му, усети веднъж или два пъти как Джош потреперва при познатите звуци и не знаеше дали сам не бе разтърсван от тях.

Тя умира, помисли си той, странно спокоен от изтощение, почувства, че сълзи се стичат от очите му. Накрая затрепери. Каквото и да разправят, Мазиан не бе спечелил. Не беше възможно далеч по-малобройните кораби на Компанията да са победили веднъж завинаги Съюза. Това бе само малка схватка, отлагане на решението. Щеше да има още такива, докато Флотата и от Компанията не изчезнеха напълно, а това, което останеше от Пел, щеше да попадне в чужди ръце. Скокът бе пратил в историята времето на големите звездни станции. Сега имаше живи планети и редът и приоритетите на нещата се бяха променили. Военните го бяха разбрали. Единствено родът Константин не си бе дал сметка. Не го бе проумял баща му, който бе вярвал, че има път на развитие, който не бе нито на Компанията, нито на Съюза, а на Пел. Път, който се основаваше на самата планета под станцията, който презираше предпазните мерки в собствената си система, който ценеше доверието повече от сигурността, който се опитваше да се самозалъгва и да вярва, че ценностите на Пел ще се запазят дори в такива времена.

Имаше такива, които можеха да минават от една страна на друга, да се приспособяват към всякаква наложена политика. Джон Лукас бе способен на това и очевдно го бе сторил. Ако Мазиан имаше усет да преценява хората, сигурно щеше да разбере какъв бе Джон Лукас и да го накаже тъй, както заслужаваше. Но Мазиан не се нуждаеше от честни хора, а само от такива, които щяха да му се подчиняват и да прокарват неговите закони.

Джон щеше да се окаже сред оцелелите и в двата случая, помисли си Деймън. Заради упоритостта на майка му, заради отказа й да умре. Може би заради неговата собствена твърдоглавост, че не се бе опитал да се сближи с чичо си, независимо какво бе сторил той. Навярно Пел се нуждаеше в последно време от управител, умеещ да сменя страните и да оцелее, да прави компромиси с нещата, с които трябва.

Деймън обаче не можеше. Само ако Джон се намираше пред него в този момент… Омраза, омраза с такава сила бе ново усещане. Безпомощна омраза, като тази на Джош. Но щеше да има отмъщение, ако оцелееше. Не за да навреди на Пел. За да направи съня на Джон Лукас по-неспокоен. Докато имаше на свобода дори един-единствен Константин, никой владетел на Пел нямаше да се чувства в пълна безопасност. Мазиан, Съюзът, Джон Лукас — никой от тях нямаше да притежава Пел, докато не го хванат. А Деймън щеше да им се изплъзва толкова дълго, колкото му бе възможно.

1

Пел: зеленият док: 20:00 ч станд.вр., 08:00 ч алт.вр.

Изстрели се забиха в стената. Деймън се сви още повече в ъгъла, в който се бяха сгушили, за миг се противопостави, когато Джош го сграбчи, после скочи, за да побегне. Хукнаха след останалите, спуснаха се на зиг-заг през паникьосаната и пищяща тълпа, която изскочи обратно от девето зелено ниво на доковете. Някой падна застрелян и се търколи на пода пред краката им, но те прескочиха тялото и продължиха да бягат в посоката, в която войниците искаха да ги насочат.

Станционисти, бегълци от И-зоната — не се правеше никакво разграничение. Тичаха под изстрелите, които раздробяваха на ситно подпорните стени и фасадите на магазините с безшумни взривове сред какофонията от викове — изстрели, насочени към временни конструкции, но не и към уязвимата обвивка на самата станция. Сега, когато тълпата се бе понесла, стрелбата се вдигна над главите им и всички продължиха да бягат, докато най-слабите не изнемощяха. Деймън намали темпото едновременно с Джош, установи, че се намира на белия док. Двамата криволичеха между разпръснатите хора, които все още тичаха, последните, които в ужаса си изглежда мислеха, че все още ги преследват изстрели. Константин забеляза удобно място за убежище сред работилниците покрай вътрешната стена, насочи се натам и Тали го последва. То представляваше ниша, водеща към входа на бар, който бе здраво залостен срещу бунтовниците — място, където да поседят спокойно, извън опасност да ги застигне някой блуждаещ куршум.

Пред тях на дока лежаха няколко трупа, без да е ясно дали са нови или стари. През последните часове такава гледка се бе превърнала в нормален пейзаж. Присъстваха на няколко акта на насилие, докато седяха пред вратата в нишата — боеве между станционисти и такива, които приличаха на бегълци от И-зоната. Повечето хора просто минаваха, като от време на време викаха имена, родители, издирващи деца, приятели или съпрузи, търсещи се един друг. Понякога бяха сивдетели на щастливи срещи, а веднъж… веднъж един мъж разпозна някой от убитите, завайка се и се разрида. Деймън скри в ръце лицето си. После други хора отведоха нещастния роднина.

В крайна сметка военните изпратиха отделения войници в брони по доковете, за да надзирават работните групи. Те наредиха да се съберат труповете и да се изхвърлят в космоса. Деймън и Джош се отдръпнаха колкото се може по-навътре в нишата и се спасиха от изпълнението на тази заповед. Войниците хванаха за целта мотаещите се и ненамиращите покой.

Най-накрая от скривалищата си излязоха тамдолци, плахи, с леки стъпки и боязливи погледи. Те се захванаха да изчистят доковете, да изтъркат всички следи на смъртта, като уставно изпълняваха обикновените си задължения да поддържат чистота и ред. Деймън ги погледна с искра на надежда, първото хубаво нещо, което виждаше от часове насам — че благите тамдолци се върнаха към обслужването на Пел.

Поспа малко, както сториха и другите, които седяха от отсрещната страна на дока, както направи и Джош край него, свил се, подпрян на рамката на вратата. От време на време Константин се надигаше да чуе общите съобщения по интеркома за възстановени графици или с обещания, че ще бъде разпратена храна във всички райони.

Храна. Тази мисъл започна да го преследва натрапчиво. Деймън обаче не я сподели, обгърнал с ръце коленете си слабост, усещащ слабост във всички свои крайници. Слабост, помисли си той и съжали за пренебрегнатата закуска, след което не бе ни обядвал, ни вечерял. Не бе свикнал да изпитва глад. Туй, което понякога му се бе случвало, бе пропусне обяда в ден, когато имаше твърде много работа. Малко неудобство. Дребно лишение. Но уж подобното усещане сега се разви в нещо различно. То придаде съвсем нов оттенък на издържливостта към каквото и да е, взе да си играе с разсъдъка му, да предсказва нови измерения на страданието. Ако ги хванеха и разпознаеха, навярно щяха да ги зачислят към някой пункт за раздаване на храна. Но за целта те трябваше да излязат навън, или да умрат от глад. Оставането им тук заизглежда още по-съмнително, когато уханието на храна се разнесе из доковете, когато по тях се затъркаляха колички, тикани от тамдолци. Хората нападнаха масово количките, започнаха да грабят и да викат. Войниците обаче започнаха да ги съпровождат и бързо успокоиха положението. Количките с храна, с вече намалели запаси, се приближиха към тях. Деймън и Джош се изправиха, подпряха се на стените на нишата.

— Ще изляза навън — рече накрая Тали. — Остани тук. Ще кажа, че си ранен. Ще взема достатъчно за двама ни.

Константин поклати глава. Обзе го безразсъдна смелост да провери дали би оцелял така — запотен, несресан, облечен в мръсен, окървавен комбинезон. Щеше да полудее, ако не би могъл да прекоси дока от страх, че някой убиец ще го застреля или някой войник ще го разпознае. Най-малкото не се виждаше някой да иска лични карти при раздаването на храната. Деймън имаше три такива плюс собствената му, която не смееше да използва, Джош разполагаше с още две освен неговата, но лицата и на двамата не приличаха на никоя от снимките върху чуждите карти.

Беше съвсем просто — да излязат от прикритието си под погледа на пазач, да вземат студен сандвич и хартиена чаша с хладна плодова напитка и да се върнат обратно. Но Константин се прибра в убежището на прохода с победоносно чувство, носейки плячката си, приклекна до стената, за да хапне, последван от Джош. Яде и пи, като при това обикновено действие имаше усещането, сякаш голяма част от кошмара бе преминала и сега се намираше в някаква странна нова действителност, в която не се изискваха човешки чувства, а само животински инстинкт.

Изведнъж се разнесе остър брътвеж на тамдолски език — тамдолецът, който стоеше до количката с храна, се обърна към другите от своя вид, пръснати по доковете. Деймън беше изненадан, тъй като тамдолците обикновено се държаха тихо, когато обстановката около тях бе спокойна. Войникът, който съпровождаше количката, се стресна и се огледа с вдигнато дуло на пушката. Но не забеляза нищо, освен мълчаливи, уплашени хора и сериозни тамдолци с ококорени очи, които за миг бяха спрели и сега продължаваха да си вършат работата. Константин довърши сандвича си, докато количката с храна отмина нагоре по издигащата се повърхност на дока към зеления сектор.

До тях се приближи тамдолец, влачейки кашон, в който събираше найлоновите пликчета от сандвичите. Джош потръпна от притеснение, когато дребната фигура протегна към него ръка, после даде пликчето си. Деймън хвърли своето в кашона и вдигна изплашено глава, когато тамдолецът докосна леко ръката му.

— Ти Константин-мъж.

— Върви си! — прошепна той дрезгаво. — Не споменавай името ми, тамдолецо! Ще ме убият, ако ме намерят. Мълчи и бързо изчезвай оттук!

— Аз Синия зъб. Синия зъб, Константин-мъж.

— Синия зъб — спомни си той. Тунелите, тамдолецът, който бе ранен. Яките тамдолски пръсти го стиснаха по-здраво.

— Тамдолка нарича Лили праща от Слънцето-неин-приятел вие нарича ’Лисия. Тя праща ние, прави Лукасите спокойно, не идва нейно място. Обичам те, Константин-мъж. ’Лисия тя сигурно, тамдолци всички около нея, пази тя сигурно. Ние води теб, ти иска?

За момент просто не можеше да си поеме дъх.

— Жива ли е? Тя жива ли е?

— ’Лисия тя сигурно. Праща ти идва, прави теб сигурно с нея.

Опита се да разсъждава, хванат от покритата с козина ръка, погледна в кръглите кафяви очи, като му се искаше да научи много повече неща, отколкото тамдолският жаргон можеше да изрази.

— Не, не! Ще е опасно за нея, ако отида там. Мъже-с-пушки, разбираш ли, Сини зъбе? Мъжете ме преследват. Кажи й… кажи й, че съм на сигурно място. Кажи й, че сам мога да се крия, кажи й, че Елена се е измъкнала с корабите. Ние сме добре. Тя има ли нужда от мен, Сини зъбе? Нуждае ли се от нещо?

— Тя сигурно нейно място. Тамдолци седят с нея, всички тамдолци на Тамгоре. Лили с нея. Сатина с нея. Всички. Всички.

— Кажи й… кажи й, че я обичам. Кажи й, че аз съм добре, Елена също. Обичам те, Сини зъбе.

Кафявите ръце го обгърнаха. Той притисна силно тамдолеца, после Синия зъб го пусна и се изниза като сянка, събра набързо разхвърляните наблизо отпадъци и се отдалечи. Деймън се огледа, изпитвайки страх някой да не ги бе наблюдавал, срещна обаче единствено любопитството в изражението на Джош. Отмести поглед встрани, избърса очи в ръкава, подпрял ръка на коляното си. Вцепенението поотмина. Започна отново да чувства уплаха, имаше нещо, за което да се страхува, някой, който все още можеше да бъде наранен.

— За твоята майка — рече Джош, — за нея ли говореше той?

Кимна, без да отвърне нищо.

— Радвам се — каза сериозно Тали.

Кимна пак. Примигна, опита се да разсъждава, като изпитваше усещане, че мозъкът му бе подложен на удар след удар, докато стане напълно безчувствен.

— Деймън!

Вдигна очи, проследи посоката, в която гледаше Джош. От хоризонта, от зеления док се спускаха взводове войници, движейки се под строй и целенасочено. Константин се изправи спокойно, невъзмутимо, изтупа дрехите си, обърна гръб към дока, за да прикрие ставането на Джош. Двамата се отправиха небрежно в обратната посока.

— Изглежда имат намерение да въдворят малко ред тук — рече Тали.

— Нас едва ли ни засяга — отвърна Деймън.

Не бяха единствените, тръгнали да отстъпват. Входът към девето бяло ниво се намираше недалеч от тях. Насочиха се към него заедно с други, които изглежда бяха водени от същата мисъл. Намериха обществена тоалетна до един от баровете, който се намираше на ъгъла преди девето бяло ниво, Джош сви в нея, последван от Константин. След като я използваха, излязоха отново навън, отправиха се нататък с нормална походка. На кръстопътя на коридора с дока стояха пазачи, но те не правеха нищо, само наблюдаваха. Деймън продължи да върви надолу по коридора на девето ниво, после спря пред обществен апарат на интеркома.

— Прикривай ме! — каза той и Джош послушно се облегна на стената между апарата и входа към коридора, където се намираше охраната. — Да видим с какви карти разполагаме, с колко кредита, откъде са дошли предишните им притежатели. Не е нужно да използвам собствените си приоритети, за да го науча — просто код на регистратурата.

— Едно ми е ясно — отвърна Тали с тих глас. — Аз не приличам на жител на Пел. А твоето лице…

— Никой не иска да бъде забелязан, никой не може да ни предаде, без да обърне внимание към самия себе си. В това се изразява най-голямата ни надежда — никой не желае да се хвърля в очи.

Пъхна първата карта и въведе кода за проверка. Алтенър, Лесли: 789,90 кредита в компютъра; женен, едно дете. Чиновник, фабрика за дрехи. Пъхна тази карта в левия си джоб, за да не я използва, не искаше да краде от оцелелите. Лий Антон Куейл, ерген, служебна карта от фирма „Лукас“, ограничени права за достъп, 8967,89 кредита — удивителна сума за такъв човек. Уилям Тийл, женен, без деца, шеф по товаренето, 4567,67 кредита, право за достъп до складове.

— Дай да видим твоите — обърна се той към Джош.

Тали му подаде и двете заедно. Деймън пъхна първата доста припряно, като се запита дали толкова много последователни запитвания от обществен терминал няма да предизвикат включването на някаква тревога в главния компютър. Сесил Сазони, ерген, 456,78 кредита, машинен техник и сезонен товарач, достъп до бараките. Луис Дибан, приключен петгодишен брак, без близки на издръжка, 3421,56, ръководител на докерна бригада. Пъхна картите в джоба си и се придвижи нататък, Джош тръгна малко след него и го настигна. Свиха край ъгъла в един напречен коридор, после още веднъж надясно зад следващия ъгъл. Там стигнаха до едно хранилище — всички докове си приличаха като огледални образи по отношение на инфраструктурата на главните коридори и неизбежно трябваше да има склад за поддръжка на околния район. Константин намери съответната необозначена врата, послужи си с картата на докерния ръководител, за да я отвори, и запали осветлението. Помещението бе вентилирано и в него бяха складирани хартия и материали и инструменти за чистене. Прекрачи прега, пусна Джош да влезе и затвори вратата.

— Дупка, в която да се скрием — рече той и прибра обратно в джоба си използваната карта, оценявайки я като най-добрия ключ, с който разполагаха. — Ще поседим тук да изчакаме, ще излезем навън с алтернативната смяна следващия или по-следващия път. Две от картите ни са на хора от алтернативната смяна, ергени, с достъп до доковете. Седни. Лампите тук ще угаснат всеки момент. Не можем да ги оставим да горят. Компютърът ще установи, че е запалено осветлението в склад и ще го изключи — много икономично.

— В безопасност ли сме тук?

Деймън се засмя горчиво, отпусна се на пода, опрял гръб в стената и свил крака в тясното пространство, за да остави място на Джош да седне срещу него. Попипа пистолета в джоба си, за да се увери, че бе там. Пое дъх.

— Никъде не е безопасно.

Ангелското лице на Тали бе уморено, изцапано и мазно, косата му бе спластена. Джош изглеждаше обзет от ужас, въпреки че именно неговите инстинкти ги бяха спасили под обстрела. Двамата в комбина — единият познаващ отлично обстановката, а другият притежаващ необходимите рефлекси — представляваха сериозен проблем за Мазиан.

— И по-рано са стреляли по теб — каза той. — Не само в кораб, ами от по-близо. Знаеш ли това?

— Не си спомням.

— Наистина ли?

— Казах, че не помня.

— Познавам станцията. Всяка дупка, всеки проход. Ако совалките отново започнат да летят, ако има някакво движение на кораби от и към мините, просто можем да използваме картите си, за да се приближим достатъчно до доковете, да се присъединим към бригада товарачи, да се качим на някой кораб…

— И къде ще отидем?

— На Тамдолу. Или в мините навън из системата. И на двете места не задават въпроси. — Това беше мечта. Беше я измислил, за да успокои и двамата. — Има също вероятност Мазиан да реши, че не е в състояние да се задържи по-дълго тук. Може би вече се е изтеглил дори.

— Ако го направи, ще унищожи всичко. Ще взриви станцията, ще вдигне във въздуха съоръженията на Тамдолу. Нима би желал да остави на Съюза база, която да се използва срещу него при отстъплението му?

Деймън се смръщи, като чу истина, която сам знаеше.

— Имаш ли по-добро предложение какво да направим?

— Не.

— Мога да се предам, да се споразумея, за да се върна на власт, да евакуирам станцията…

— Вярваш ли го?

— Не — отвърна той. Беше си дал вече сметка и за това. — Не.

Лампите угаснаха. Компютърът бе изключил осветлението. Единствено вентилацията продължи да работи.

2

Пел: главно управление: 21:30 ч станд.вр., 09:30 ч алт.вр.

— Няма нужда — рече меко Пори, като тъмното му, покрито с белези лице изразяваше непреклонност, — няма повече никаква нужда от присъствието ви, мистър Лукас. Изпълнили сте гражданския си дълг. Сега се приберете в жилището ви. Един от подчинените ми ще се погрижи да стигнете в безопасност до него.

Джон огледа центъра за управление, няколкото войници, които се намираха в него, вдигнали предпазителите на пушките си, с очи, непрестанно следящи бодрата смяна оператори, които обслужваха оборудването. Другите бяха поставени под охрана за нощта. Понечи да даде нареждания на шефа на компютърния отдел, но замръзна на място, когато един войник реагира с добре премерено движение, с глухо стържене на броня и вдигната пушка.

— Мистър Лукас — обади се Пори, — хората, неспазващи заповеди, ги разстрелват.

— Уморен съм — отвърна нервно той. — Радвам се, че мога да си вървя. Нямам нужда от ескорт.

Пори посочи с ръка вратата. Един от охраната край нея отстъпи леко встрани, застанал в очакване. Джон излезе и войникът тръгна подире му, после се изравни с него в коридора — нежелан спътник. Минаха покрай други войници, които стояха на пост из тихото, изплашено от бунта първо синьо ниво.

Още кораби от Флотата влязоха в док. Бяха се приближили, свивайки периметъра, накрая бяха решили да кацнат на станцията. Това му се струваше военно безумие, риск, който не разбираше. Риск на Мазиан. Вече и негов, риск на Пел, тъй като Мазиан се бе върнал.

Може би — установи, че му е трудно да го повярва — Съюзът наистина бе претърпял голямо поражение. Навярно имаше неща, които се пазеха в тайна. Вероятно превземането от страна на Съюза щеше да се забави. Но Лукас се безпокоеше, най-вече от мисълта, че Мазиан би могъл да продължи да властва тук дълго.

Изведнъж от асансьора на първо синьо ниво пред тях излязоха войници — войници, които носеха други отличителни знаци. Те го пресрещнаха, подадоха лист хартия на ескортиращия го.

— Идвате с нас — нареди един от тях.

— Имам нареждане от капитан Пори… — възрази Джон, но друг го сръга с дулото на пушката си и го насочи към асансьора.

„Европа“, пишеше на емблемите им. Войници от „Европа“. Мазиан бе пристигнал.

— Къде отиваме? — попита той изплашено, когато изоставиха войника от „Африка“. — Къде отиваме?

Не получи отговор. Тормозеха го умишлено. Знаеше къде отиват. Опасенията му се оправдаха, когато, след като излязоха от асансьора, го поведоха по коридора на девето синьо ниво, навън на доковете, към осветения ръкав за достъп до кораб, намиращ се в док.

Никога не се бе качвал на борда на боен кораб. Въпреки огромните си външни размери, отвътре изглеждаше претъпкан като товарен. Предизвикваше клаустрофобия у него. Пушките в ръцете на войниците зад гърба му не действаха по-успокояващо и всеки път, когато се поколебаеше — да свие наляво или да влезе в асансьора — беше побутван с дулата им. Умираше от страх.

Те знаеха, продължаваше да си мисли Джон. Опитваше се да се убеди, че това бе военна учтивост, че Мазиан бе решил да се срещне с него като нов управител на станцията, че Мазиан искаше да го блъфира или да го принуди за нещо. Но тук можеха да направят с Лукас каквото си поискат. Можеха да го изхвърлят в космоса през някой канал за отпадъци и той щеше да стане неотличим от стотиците останали тела, които сега се носеха около станцията, замръзнали, създавайки проблеми на почистващите кораби да ги съберат заедно и да ги отстранят по-надалеч. Нямаше да има никакво значение. Опита се да си възвърне присъствие на духа, като си даде сметка, че или щеше да оцелее благодарение на него, или изобщо нямаше да го бъде.

От кабината на асансьора го тласнаха в коридор, пазен от войници, после в помещение, доста по-широко от обикновените, в което имаше празна кръгла маса. Накараха го да седне на един от столовете край нея и останаха да чакат, подпрели пушките в сгъвките на ръцете си.

Мазиан влезе в залата, облечен в тъмносиня униформа без никакви знаци, с измъчено лице. Лукас се изправи на крака в знак на уважение. Конрад Мазиан му махна с ръка да седне отново. Пристигнаха и други, които заеха местата си около масата — офицери от „Европа“, но никой от капитаните. Погледът на Джон се местеше от един на друг.

— Изпълняващ длъжността станционен управител — рече спокойно Мазиан. — Какво, мистър Лукас, се случи с Анджело Константин?

— Мъртъв е — отвърна Джон, като се опита да потисне всякаква реакция, която не би изглеждала невинно. — Бунтовници са нападнали офисите на станцията. Убили са него и целия му персонал.

Мазиан просто го гледаше абсолютно безучастно. Лукас се изпоти.

— Смятаме, че може да е имало заговор — продължи Джон, като се опитваше да отгатне мислите на капитана. — Нападението на други офиси, отварянето на вратата на И-зоната, съвпадането по време на всичко. Правим разследване.

— И какво открихте?

— Все още нищо. Подозираме, че на станцията има агенти на Съюза, които са се промъкнали някак си при обработването на бежанците. Някои са били пуснати навън, може да са имали приятели или близки, останали в И-зоната. Чудим се как са могли да установят контакт. Допускаме, че някои от пазачите може да са им били съучастници… замесени в контрабанда.

— Но досега не сте открили нищо.

— Засега не.

— И скоро няма да откриете, така ли, мистър Лукас?

Сърцебиенето му се ускори. Опитваше се да не покаже страха си върху лицето, надяваше се, че успява.

— Извинявам се за положението, капитане, но имахме доста работа, да се справим с бунта, с щетите, нанесени на станцията… Накрая изпълнявахме заповедите на вашите капитани Малори и…

— Да. Хитро решение, начинът, който използвахте, за да изпразните коридорите от бунта. Но по това време той се бе поуспокоил вече, нали? Доколкото разбрах, хора от И-зоната са били допуснати в главния сектор.

На Лукас му бе трудно да диша. Настъпи продължително мълчание. Не намираше думи. Мазиан даде знак на един от пазачите край вратата.

— Намираме се в криза — рече Джон, просто за да запълни ужасното мълчание. — Може да съм действал своеволно, но ни се удаде възможност да овладеем опасно положение. Да, споразумях се със съветника от тази зона, който — поне така смятам — не бе замесен в нещата, но чийто глас можеше да ги успокои… Нямаше никой друг, който…

— Къде е синът ви, мистър Лукас?

Той опули очи.

— Къде е синът ви?

— Навън в мините. Изпратих го с един влекач на къси разстояния да направи обиколка на мините. Той добре ли е? Чували ли сте нещо за него?

— Защо го изпратихте там, мистър Лукас?

— Честно казано, за да го махна от станцията.

— Защо?

— Защото в последно време бе поел управлението на офисите на станцията, докато аз се намирах на Тамдолу. След три такива години предаността, подчинението и комуникациите в офисите на фирмата тук бяха поставени под въпрос. Помислих, че краткото му отсъствие може да пооправи нещата. Освен това исках в офисите в мините да има някой, който да поеме управлението, ако се прекъснат комуникациите. Така че беше ход на фирмената политика. По вътрешни причини, както и от гледна точка на сигурността.

— А не за да се компенсира присъствието на станцията на човек на име Джесад?

Сърцето му за малко да спре. Поклати спокойно глава.

— Не знам за какво говорите, капитан Мазиан. Ако бъдете така добър да ми кажете източника на тази ваша информация…

Мазиан направи знак и някой влезе в залата. Джон вдигна очи и видя Бран Хейл, който избягваше погледа му.

— Познавате ли се? — попита Мазиан.

— Този мъж бе уволнен от Тамдолу за лошо управление и метеж — каза Лукас. — Проучих досието му по-назад и го наех. Опасявам се, че може погрешно да съм му оказал доверие.

— Мистър Хейл се обърна към „Африка“ с намерение да се запише доброволец. Твърдеше, че разполага с определена информация. Но вие напълно отричате да сте познавали мъж на име Джесад.

— Нека мистър Хейл говори само за своите собствени познати. Това е скалъпена история.

— А някой си Кресич, съветник от И-зоната?

— Както вече ви обясних, мистър Кресич беше в главното управление.

— Както и въпросният Джесад.

— Може да е бил някой от охраната на Кресич. Не съм се интересувал от имената им.

— Мистър Хейл?

Бран Хейл погледна мрачно.

— Поддържам версията си, сър.

Мазиан кимна бавно, внимателно извади пистолета си. Джон се дръпна назад от масата, но пазачите зад гърба му го натиснаха обратно на стола му.

— Къде е Джесад? Как установихте контакт с него? Къде може да е отишъл?

— Тази измислица на Хейл…

Съвсем ясно се чу свалянето на предпазителя на пистолета.

— Бях заплашен — въздъхна Джон. — Принуден бях да сътруднича. Те бяха хванали човек от семейството ми.

— Затова им дадохте сина си.

— Нямах избор.

— Хейл — обърна се Мазиан, — вие, вашите спътници и мистър Лукас може да отидете в съседното помещение. Ще запишем разговора ви. Ще ви оставим да уредите насаме спора си с мистър Лукас и когато свършите, доведете го обратно.

— Не! — възрази Джон. — Не. Аз ще ви дам информацията, ще ви кажа всичко, което знам.

Мазиан махна с ръка да излязат. Лукас се опита да се задържи за масата. Мъжете зад гърба му го изправиха на крака. Той се съпротивляваше, но те го изведоха навън в коридора. Там беше целият екип на Хейл.

— Добре ще ви служат и на вас — извика Джон в посока на залата, в която офицерите от „Европа“ продължаваха да седят. — Вземете го и той ще ви служи по същия начин. Той лъже!

Хейл го хвана за ръката и го тикна в стаята, която бе подготвена за тях. Другите също се набутаха вътре. Вратата се затвори.

— Ти си луд — рече Лукас. — Ти си луд, Хейл.

— Вие загубихте — отвърна Бран.

3

Търгарски кораб „Краят на предела“ в дълбокия космос: 22:00 ч станд.вр., 10:00 ч алт.вр.

Мигането на светлините, шумът на вентилаторите, включването от време на време на комсъобщения от други кораби — всичко това й се струваше познато като в сън, сякаш Пел никога не бе съществувала, сякаш се намираше отново на „Естел“ и хората около нея можеха да се обърнат и да види познати лица които знаеше от детинство. Елена се проправи път през натоварената от работа кабина за управление на „Краят на предела“ и се пъхна в нишата под висящ отгоре пулт, за да вижда по-добре сканера. Усещанията й бяха все още замъглени от седативите. Притисна с ръка корема си, чувствайки непривично повдигане. Скокът не бе причинил нищо на бебето, не би трябвало. Търгарите бяха доказали това неведнъж — търгарските жени със здраво телосложение и привикналост към натоварвания от самото им раждане. Девет десети се дължеше на нерви, а седативите не бяха толкоз силни. Нямаше да изгуби детето, дори нямаше да си го помисли. След малко пулсът й се успокои от кратката разходка от главната зала дотук, вълните на повдигане утихнаха. Забеляза, че на сканера се появи още една мигаща точка. Търгарите пристигаха в нулевата точка по инерция, така, както бяха напуснали Пел, после се опитваха да наберат цялата възможна скорост в реално пространство, за да се измъкнат напред от новопристигащите, които се изливаха като прилив на плаж. Достатъчно бе само някой да надвиши минимума, някое забързано говедо да се появи в реалното пространство твърде близо до нулевата точка, за да престанат всички — те и новодошлият — да съществуват по какъвто и да е разумен начин, разпокъсани на парчета тук и там. Елена винаги бе смятала подобна съдба за особено неприятна. Още няколко минути щяха да продължат да се носят, изправени пред съвсем действителната възможност за такъв край.

Все повече и повече търгарите обаче продължаваха да пристигат, като си намираха по разумен начин място в това убежище. Възможно бе да са изгубили неколцина при преминаването през зоната на битката, но Елена не можеше да прецени.

Обзе я нов пристъп на повдигане. Дойде и отмина. Тя преглътна няколко пъти спокойно, твърдо решила да го пренебрегне, хвърли завистлив поглед към Нейхарт, който бе оставил управлението на кораба на сина си и се приближи до нея.

— Имам предложение — каза Елена между преглъщанията. — Дайте ми отново комканал. Няма да бягаме оттук. Погледнете само какво ни следва, капитане. Голяма част от търгарите, които някога са правили товарни курсове между станции на Компанията. А ние сме много, нали? И ако пожелаем, можем да станем още повече.

— Какво имате намерение да направите?

— Да се противопоставим и да защитим собствените си интереси. Да започнем да си задаваме не особено приятни въпроси, преди да се пръснем оттук. Загубихме станциите, които обслужвахме. Така че нима ще се оставим на Съюза да ни погълне, да ни командва, защото сме станали старомодни в сравнение с техните чисти нови кораби на централизирано подчинение? А тази мисъл може да се загнезди в главите им, ако отидем при тях да молим за лиценз да обслужваме техните станции. Но докато положението не е ясно и сигурно, все още имаме право на избор и на глас и се обзалагам, че някои от тъй наречените съюзарски търгари също могат да прозрят какво ги очаква не по-зле от нас. Ние можем да спрем търговията, можем да изолираме всички планети, всички станции. Половин век ни лашкат насам-натам, Нейхарт, половин век представляваме лесна плячка за всеки военен кораб, който не е в настроение да съблюдава нашия неутралитет. И какво ще получим, след като военните заграбят всичко? Ще ми предоставите ли комканал?

Нейхарт остана замислен известно време.

— Ако тази работа се вкисне, Куен, вестта кой кораб е вдигнал глас за нея ще се разнесе надлъж и нашир. Ще си имаме неприятности.

— Знам го — рече тя. — Но продължавам да искам да го направя.

— Може да използвате комстанцията, ако желаете.

4

Пел: синият док, на борда на „Норвегия“: 24:00 ч станд.вр., 12:00 ч алт.вр.

Сигни се обърна, без да може да намери покой, и се натъкна на спящо тяло, на рамо, на неподвижна ръка. В полусъненото си объркване за момент не можа да си спомни кой беше това. Граф, реши тя накрая. Граф. Намести се удобно до него отново. Заедно бяха излезли в почивка. Задържа известно време очите си отворени, насочени към тъмната стена отсреща, към редицата шкафове, видими под звездната светлина на лампата отгоре — не й харесваха картините, които виждаше върху клепачите си, нито останалата в ноздрите й смрад на смъртта, която не можеше да измие.

Държаха Пел. „Атлантик“ и „Пасифик“ обикаляха самотно, патрулирайки заедно с всички ездачи на Флотата, така че можеха да си позволят да поспят. Искрено й се искаше „Норвегия“ да бе избрана за патрул. Горкият Дей Джанц беше поел командването на доковете и спеше в предния проход, ако изобщо можеше да заспи. Войниците й бяха пръснати из доковете, обзети от мрачно мисли и чувства. Равносметката от седемнайсет ранени и девет убити в бунта на И-зоната не подобри настроението им. Щяха да стоят на пост една смяна, после да почиват, и да продължават да се въртят така. За по-нататък Сигни не правеше планове. Корабите на Съюза щяха да дойдат, когато го сторят, и Флотата щеше да реагира, както го правеше при ситуации, в които шансовете й не бяха по-добри от сега — да стреля по достижимите цели и да си запазва свобода за други варианти на действие колкото се може по-дълго. Решението бе на Мазиан, не нейно.

Накрая склопи очи, застави се да поеме спокойно дъх. Граф се размърда до нея, притихна отново — приятелско присъствие в мрака.

5

Пел: първо ниво на синия сектор, номер 0475: 24:00 ч станд.вр., 12:00 ч алт.вр.

— Тя спи — рече Лили.

Сатина пое дъх и обгърна с ръце коленете си. Бяха доставили удоволствие на Слънцето-неин-приятел. Сънуващата бе плакала от радост, когато бе чула новините, донесени от Синия зъб — че Константин-мъж и неговият приятел бяха в безопасност. Толкова, толкова страхопочитителна бе гледката на сълзите върху това спокойно лице. Сърцата на всички хайза бяха свити от болка, докато разберат, че сълзите са от радост. Такава топлота бе изпълнила тези тъмни и красиви очи, че всички се бяха прилижили да я видят. „Обичам ви — бе прошепнала Сънуващата. — Обичам ви всичките.“ После беше добавила: „Пазете го!“

Накрая се бе усмихнала и заспала.

— Блясък-на-слънце-през-облаци! — побутна Сатина Синия зъб и той, който през това време старателно се чистеше, напразно опитвайки да приведе в по-добър вид козината си от уважение към туй място, се обърна към нея. — Ти връща там, отива и държи очи върху този млад Константин-мъж. Хайза от Тамгоре са други, но ти си много бърз, много умен ловец от Тамдолу. Ти гледа него, идва и отива.

Синия зъб хвърли неуверен поглед към Стария и към Лили.

— Добре — съгласи се Лили. — Добри, силни ръце. Върви.

Той се изправи скромно като млад мъжкар, но другите му сториха път. Сатина го изгледа с гордост, че дори особените стари го оценяваха така. И наистина имаше защо — нейният приятел имаше доста трезв и здрав разум. Той докосна Стария, Лили, докосна нея, после тихо се отдалечи, напускайки събралите се.

А Сънуващата продължаваше да спи в безопасност, обградена от хайза, въпреки че за втори път хора се бяха били с хора и стабилният свят на Тамгоре се бе разлюлял като листо върху вълните на реката. Слънцето бдеше над нея и звездите все така светеха около тях.