Светът на Пел

1

Пел: девето ниво на зеления сектор: 6.1.53 г.

Тамдолецът отново бе с него, малка кафява сянка, което съвсем не бе необичайно за движението на девето ниво. Джош се спря в изплашения от бунта коридор, постави крак върху някаква метална отливка и се престори, че оправя езика на обувката си. Тамдолецът докосна ръката му, сбърчка нос, като се наведе и го погледна нагоре в лицето.

— Константин-мъж добре?

— Добре е — отговори той. Беше Синия зъб, който вървеше по петите им почти по цял ден и успяваше да пренесе съобщения до и от майката на Деймън. — Намерили сме добро място, където да се скрием. Засега няма опасност. Деймън е в безопасност и не създава повече проблеми.

Покритата с козина силна ръка потърси неговата и пъхна в нея някакъв предмет.

— Ти носи Константин-мъж? Тя дава, казва нужда.

Тамдолецът изчезна в движението по коридора също тъй бързо, както се бе и появил. Джош се изправи, устоя на изкушението да се огледа или да погледне металния предмет, докато не се отдалечи малко по-нататък. Оказа се, че е брошка, чийто метал можеше да е истинско злато. Той я прибра в джоба си — за тях тя представляваше цяло богатство, нещо, което можеха да продадат на пазара, нещо, за което не бе необходима карта, нещо, с което биха подкупили някой, неподкупен по друг начин — като собственика на сегашното им жилище. Златото можеше да се използва и за друго, освен за бижута. Редките метали струваха колкото човешки живот — така вървеше сега цената им. А наближаваха дни, когато щеше да е нужна все по-голяма и по-голяма убедителност, за да се запази Деймън скрит. Майка му явно бе жена с доста здрав и практичен разум. Тя имаше очи и уши — във всеки тамдолец, който се промъкваше безобидно по коридорите, и знаеше тяхното отчаяние. И все пак продължаваше да предлага убежище, което Деймън не искаше да използва, защото преди всичко не желаеше да предизвика претърсване на тамдолската система.

Мрежата се стягаше около тях. Зоната от използваеми коридори непрестанно се стесняваше. Инсталираха нова система, нови карти и секторите, които войниците претърсваха, оставаха чисти. Онези, които се намираха в сектор, блокиран от войниците, бяха обграждани и проверявани по списъци на издирвани лица, след което им даваха новите карти — на повечето от тях. Някои просто изчезваха и толкоз. А новата система с карти засягаше все по-силно пазара, колкото повече се приближваше. Стойността на картите и документите паднаха рязко, защото щяха да са валидни само до пълната подмяна на системата и хората започваха вече да се смущават от старите. От време на време се вдигаше тревога, безшумна, някъде в компютъра. След което на определено място идваха войници и започваха да издирват някого, когото търсеха — сякаш повечето хора в секторите с несигурни системи използваха собствените си карти. Но войниците задаваха въпроси и проверяваха самоличности, когато ги изпратеха за целта. Държаха тези зони отворени за техните нападения, караха населението да трепери от страх и всеки да подозира другия и това служеше на целите на Мазиан.

Тази обстановка позволяваше също така на Деймън и Джош да преживяват. Предлаганата от тях услуга бе пречистването на карти и тя имаше своя определена цена в системата на черния пазар. Продавач желаеше да провери стойността на открадната карта, нов купувач искаше да е сигурен, че картата няма да вдигне тревога в компютъра, някой се нуждаеше от банковия код, за да може да ползва наличното в сметката. В баровете и общежитията на доковете не се извършваше никаква проверка на лицата на хората и снимките в личните карти. А Деймън разполагаше с нужните кодове, за да програмира това. Джош също ги бе научил, така че работеха заедно и на никого от тях не се налагаше да обикаля коридорите твърде редовно и често. Бяха си изградили цяла научна стратегия, използваха тамдолските тунели и дори пресичаха границите на секторите — Синия зъб им бе показал как, — така че на нито един терминал на главния компютър да не могат да се засекат няколко поредни запитвания. Нито веднъж не бяха предизвикали вдигане на тревога, макар някои от картите да бяха особено опасни. Бяха добри, имаха занаят — създаден им по ирония на съдбата от Мазиан, — който им позволяваше да се изхранват, подслоняват и крият благодарение на всички защитни мерки, които пазарът можеше да осигури на безценните си оператори. В момента имаше пълен джоб с карти, като знаеше стойността на всяка от тях в зависимост от степента на осигурения достъп и наличната сума в банката. В повечето случаи в сметките нямаше нищо. Семействата на изчезналите хора бързо се бяха усетили и станционният компютър бе започнал да уважава техните искания да се блокират сметки от достъп чрез определен код. Поне такъв бе слухът, който се носеше, и навярно бе истина. Повечето карти вече създаваха проблеми. Джош разполагаше с няколко използваеми от целия куп и със сбирка от кодове за достъп. Само картите, които бяха принадлежали на хора без семейство или със самостоятелна сметка, все още можеха да се използват.

Забелязваха се обаче признаци на по-бърза промяна. Може би бе игра на въображението му, но днес коридорите на всички нива на зеления сектор изглеждаха по-пълни. Възможно бе и да е така. Всички онези, които не се осмеляваха да се подложат на идентификация и да получат нови карти, продължаваха да се струпват във все по-тясно и тясно пространство. Зеленият и белият оставаха последните отворени сектори, но лично Джош се притесняваше в белия, като не искаше да ходи в него повече, отколкото му се налагаше. Самият той не бе чул слухове, но нещо се носеше във въздуха, нещо, което подсказваше, че ще бъде изолирана още една зона. Най-вероятно бе тя да е белият сектор.

Зеленият бе секторът с големите зали и с най-малкия брой опасни тесни или безизходни места, където решената на всичко съпротива можеше да се бие за всяка стая и за всеки коридор — ако се стигнеше до схватка. Джош си представяше, че ги очаква по-скоро друг край, когато всички проблеми на Мазиан на Пел щяха да са щателно събрани в един последен сектор. Просто можеха да взривят този сектор, да издухат в космоса всички от него, като отворят широко вратите, и те щяха да умрат без никакъв протест и без никакъв шанс.

Няколко луди глави бяха донесли скафандри — най-опасната стока на черния пазар, и се въртяха около тях, въоръжени и с див пламък в очите, като се надяваха да оцелеят противно на всякаква логика. Повечето от тях просто очакваха да умрат. В целия зелен сектор цареше атмосфера на отчаяние, докато онези, които най-накрая се бяха примирили с мисълта да бъдат хванати доброволно, се бяха прехвърлили в белия сектор. Зеленият и белият ставаха от ден на ден по-странни, като по стените им бяха изписани необичайни лозунги, някои вулгарни, други религиозни, трети патетични. Ние живяхме тук, пишеше на един от тях. И туй бе всичко.

Повечето лампи по коридорите бяха счупени, така че навсякъде цареше полумрак и станцията вече не намаляваше осветлението при алтернативната смяна за разлика от основната, тъй като би станала опасно тъмно. Имаше странични коридори, където не светеше нито една лампа и никой не влизаше в тези бърлоги, освен ако не принадлежеше към тях… или въпреки писъците си не бе завлечен там. Оформили се бяха банди, които се биеха помежду си за власт. По-слабите души се присламчваха към тях, даваха им всичко, което притежаваха, за да не им бъде сторено нищо лошо и навярно за да имат възможност да сторят лошо на други. Някои от бандите се бяха зародили още в И-зоната. Други банди бяха от жители на Пел, които се бяха образували за самоотбрана и предприемаха различни бизнес начинания. Джош се страхуваше еднакво и от двата вида, плашеше се най-вече от безразсъдното им насилие. Пусна си брада, остави косата си да порасне, ходеше прегърбен и гледаше по него да полепне колкото се може повече мръсотия, променяше леко лицето си с козметични средства — те също се продаваха на висока цена на черния пазар. Ако имаше нещо забавно в цялата тази мрачна обстановка, то бе, че повечето от хората наоколо правеха абсолютно същото нещо, че секцията бе пълна с мъже и жени, които отчаяно се стараеха да не бъдат разпознати и които старателно отбягваха да срещнат погледите си, които непрестанно трепераха, докато вървяха по коридорите. Срещаха се такива, които налитаха и се опитваха да заплашват, ако наблизо нямаше войници. Но повечото щукаха като свели глави призраци, носеха се по коридорите с очевидната надежда никой да не викне след тях и да ги погне.

Навярно външният му вид се бе променил толкова много, че никой вече не го разпознаваше. Все още никой не бе посочил с пръст към него или към Деймън на публично място. На Пел може би се бе запазила някаква лоялност, или просто известността им на черния пазар ги предпазваше, или хората, които ги познаваха, сякаш прекалено много се страхуваха да предприемат каквото и да е било. Някои от бандите бяха свързани с черния пазар.

От време на време по коридорите минаваха войници, включително на девето ниво, които не представляваха по-рядка гледка от тамдолците, тръгнали да си вършат работата. Зеленият док все още бе отворен до самия край на белия и „Африка“, а понякога „Атлантик“ или „Пасифик“ заемаха първите му две гнезда, докато останалите кораби влизаха в синия док. Войниците влизаха и излизаха свободно през проходите за персонала край хидравличния портал между секциите в затворения край на зеления док. Войниците идваха на зеления и белия док през свободното си време или през дежурство, като се смесваха с обречените. А обречените знаеха, че единственото, което трябваше да направят, за да се измъкнат, бе да се приближат до тези войници или да отидат до входовете към прочистените зони и да се предадат. Някои не вярваха, че хората на Мазиан ще декомпресират сектора просто заради този близък и почти приятелски контакт. Войниците свободно си сваляха броните, разхождаха се наоколо, като се смееха и изглеждаха човешки, висяха по баровете — наистина бяха окупирали няколко заведения само за тях, но в други барове се смесваха и понякога поглеждаха с благосклонна усмивка на черния пазар.

Толкова по-лесно щяха да си хванат жертвите, когато им дойдеше времето, помисли си Тали. Все още имаха избор, играеха играта с войниците, изплъзваха се и се съпротивляваха. Но щеше да е достатъчно да се натисне някой бутон в главното управление, без да има личен контакт, без някой да ги наблюдава, когато умират. Всичко щеше да бъде направено чисто и от разстояние.

Джош и Деймън правеха планове, налудничави и безсмислени проекти. Говореше се, че братът на Константин е жив. Говореха да се промъкнат нелегално на някоя от совалките, да я превземат, да слязат на Тамдолу и да се скрият в гората. Шансовете им да откраднат совалка от въоръжените войници бяха не по-големи от тези да се спуснат по въже до Тамдолу, но планирането занимаваше умовете им и им вдъхваше надежда.

По-реалистично бе, ако се опитаха да преминат през шлюзовете в пречистените зони и да си пробват късмета със свързаните с аларми врати, разпръснатите навсякъде сили сигурност, проверки на всеки ъгъл и използване на карти при всякакво движение — такъв бе начинът на живот оттатък. Дело на Малори. Бяха проучили обстановката. „Твърде много мъже-с-пушки — предупредил ги бе Синия зъб. — Техни очи студени.“

Наистина бяха студени.

Междувременно се занимаваха с черния пазар и с Нго.

Джош вървеше към бара на девето зелено ниво, но не през тунелите, водещи до коридора, към който се отваряше задната врата на заведението на Нго. Съдържателят никак не обичаше някой да използва резервния изход без причина, не искаше в голямата зала да се вижда никой, който не бе влязал през официалния вход, нито да се задейства тревога в компютъра при такъв достъп. Барът на Нго бе място, където контрабандата процъфтяваше, и като такова се стараеше да изглежда по-чисто от останалите. Той бе един от двайсетината барове и увеселителни заведения по протежението на зеления док и край входа на девето ниво, които едно време се преуспяваха покрай потока от търгари. Картината се бе допълвала от поредица общежития, визорни кина, клубове и ресторанти, както и от един необичаен параклис. Сега голяма част от баровете бяха отворени, кината, параклисът и някои от общежитията представляваха изгорели черупки. Но баровете работеха, повечето подобно на Нго, също и като ресторанти, канали, по които Пел все още изхранваше населението си, а храна от черния пазар обогатяваше провизиите, които станцията се съгласяваше да доставя.

Като приближи към предната и винаги широко отворена врата на Нго, Джош се озърна внимателно на едната и на другата страна, не с издайнически погледи наоколо, а като комбинираше вървенето и оглеждането сякаш бе човек, който просто се чудеше кой бар да избере.

В очите му внезапно се мярна лице, което накара сърцето му направо да замре. Забави крачка за едва доловим миг и погледна към бара на Маскари от другата страна на коридора, където деветото ниво се отваряше към дока. Високият мъж, който стоеше пред заведението, изведнъж се стрелна и се вмъкна вътре.

Мрак забули зрението му, изплуването на толкова ярък спомен, че Тали се препъна и забрави цялата си тактика. Бе уязвим в този момент, обхванат от паника, обърна се сляпо към входа на Нго и влезе вътре сред притъмнената светлина, гърмящата музика и мириса на алкохол, храна и немита клиентела.

Старият съдържател лично обслужваше бара. Джош отиде до тезгяха, облегна се него и поръча една бутилка. Нго му я даде, без да поиска картата му. Всичко щеше да се уреди по-късно, в задната стаичка. Но ръката на Тали трепна, когато пое бутилката, и Нго се пресегна с бърза реакция и хвана китката му.

— Неприятности ли?

— Замалко — излъга той, а това може би не бе и лъжа. — Размина ми се. Проблеми с бандите. Не се безпокой. Никой не ме е проследил. Нищо открито.

— Дано да си сигурен.

— Няма нищо. Нерви. Просто от нерви.

Стисна бутилката и се запъти към задната част на залата, спря за миг пред вратата там, която водеше към кухнята, и изчака да се увери, че никой нямаше да забележи излизането му.

Може би бе някой от хората на Мазиан. Сърцето на Джош все още биеше лудо от срещата. Някой наблюдаваше бара на Нго. Не. Плод на въображението му. Хората на Мазиан нямаше защо да действат толкова прикрито. Отпуши бутилката и отпи от нея — тамдолско вино, евтино средство за успокояване. Гаврътна втора, по-дълга глътка и се почувства по-добре. Случваше му се да има такива пристъпи, макар и не често. Но винаги бяха лоши. Всичко можеше да ги предизвика, обикновено нещо малко и глупаво, мирис, звук, поглеждане за части от секундата по странен начин към познат предмет или незабележителен човек… Че се случи на обществено място, го притесняваше най-много. Възможно бе да привлече внимание. Може би беше. Реши да не излиза повече днес. Не бе сигурен за утре. Отпи трета глътка и вдигна за последен път очи към седящите на дузината маси, после се шмугна в кухнята, където съпругата и сина на Нго готвеха поръчките. Хвърли им бегъл поглед, получи от тях същия мълчалив отговор и се запъти към склада.

Отвори вратата ръчно.

— Деймън — рече той и завесата на гърба на шкафовете се дръпна.

От там излезе Константин и седна върху металните кутии, служещи им за мебели, под светлината на фенер с батерии, който използваха, за да избягнат строгия контрол за икономии на компютъра и неговата безпогрешна памет. Тали се приближи и се отпусна уморено край Деймън, подаде му бутилката и той отпи. И двамата бяха небръснати и изглеждаха точно като немитите, потиснати тълпи, които се събираха наоколо.

— Закъсня — каза му Деймън. — Искаш да получа язва ли?

Джош извади картите от джоба си, нареди ги по памет, направи дребни бележки с мазен молив, преди да ги е забравил. Константин му даде лист хартия и той записа особеностите на всяка една карта, през което време мълчаха.

Когато свърши, можеше да не напряга повече паметта си. Постави купа карти върху съседна кутия и се пресегна за бутилката с вино. Отпи и я остави отново.

— Срещнах Синия зъб. Каза, че майка ти е добре. Дава ти това.

Бръкна в джоба си за брошката и забеляза как Деймън я пое в ръцете си с онзи тъжен поглед, който издаваше, че тя навярно означаваше нещо много по-ценно за него, отколкото самото злато. Константин кимна мрачно и я прибра. Не говореше много за семейството си, нито за живите, нито за мъртвите, не и при такива спомени.

— Тя знае — рече Деймън, — тя знае какво ни очаква. Може да го види на екраните на визорите си, да го чуе от тамдолците… Синия зъб каза ли нещо по-определено?

— Само това, че майка ти мислела, че брошката може да ни потрябва.

— Нищо за брат ми?

— Не спомена нищо. С тамдолеца не се намирахме на място, на което можехме да разговаряме.

Деймън кимна, пое дълбоко дъх, подпря лакти на коленете си и наведе глава. Живееше заради тези новини. Когато нямаше такива, духът му падаше и той страдаше. И двамата изпитваха болка. Тали имаше усещането, че бе разтворил раната.

— Навън става напечено — съобщи Джош. — Цари голямо безпокойство. Забавих се малко по пътя, за да се ослушам, но нямаше никакви новини. Всички са изплашени, но никой не знае нищо.

Константин вдигна глава, взе бутилката и изпи почти на една глътка половината от останалото вино.

— Каквото и да решим, трябва да го сторим скоро. Или да отидем в обезопасените зони, или да опитаме със совалката. Не можем да останем тук.

— Или да си направим бърлога в тунелите — отвърна Тали.

Според него това бе единствената реалистична възможност. Повечето хора изпитваха патологичен страх от тунелите. Колкото до малцината, които биха се опитали да ги търсят там, навярно щяха да могат да ги отблъснат. Имаха оръжия. Може би щяха да са в състояние да преживеят там. Обаче не им оставаше почти никакво време за избор. Такова съществувание не бе особено примамливо. „А вероятно бихме имали късмет — каза си със съжаление Джош, като погледна Деймън, който бе забил очи в пода, потънал в собствените си мисли. — Възможно е те просто да вдигнат във въздуха цялата зона.“

Вратата на склада се отвори. Нго влезе при тях, приближи се и събра картите, прочете бележките, облиза сбърчканата си уста и се намръщи.

— Сигурен ли си?

— Няма грешка.

Нго промърмори недоволно за качеството на стоката, сякаш вината бе тяхна, тръгна да излиза.

— Нго — рече му Деймън, — чух слух, че пазарът ще премине към новите хартийки. Вярно ли е?

— Къде си го чул?

Той вдигна рамене.

— Двама си говореха отпред. Истина ли е, Нго?

— Празни приказки. Ако виждаш начин, по който можеш да бъркаш в новата система, кажи ми.

— Мисля върху това.

Нго измънка нещо на себе си и излезе.

— Наистина ли? — попита Джош.

Константин поклати глава.

— Помислих, че мога да измъкна някаква информация. Нго не иска да каже или просто няма начин някой да знае това.

— Предполагам, че е последното.

— Аз също. — Сложи ръце върху коленете си, въздъхна и вдигна поглед. — Защо не излезем да си вземем нещо за хапване? Навън няма никой, от който да се страхуваме, нали?

Споменът, който бе напуснал Джош, се върна с тъмна сила. Той отвори уста да каже нещо, но изведнъж се разнесе тътен, който разклати пода, гръм и трясък, които заглушиха викането, идващо отвън.

— Порталът! — възкликна Деймън, скочил на крака.

Продължиха да се чуват викове, истерични писъци, събаряне на столове в залата отпред. Константин се втурна към вратата на склада и Джош хукна с него. Стигнаха до задната врата на бара, където се бяха събрали Нго, съпругата и синът му, приготвили се да излязат. Нго стискаше в ръка бележника си със сделките на черния пазар.

— Не! — възрази Джош. — Чакайте, това трябва да е вратата към белия сектор. Изолирани сме, но в коридора на девето ниво имаше войници. Нямаше да оставят войници тук, ако възнамеряваха да натиснат бутона…

— Интеркомът! — викна жената на Нго.

От апарата в голямата зала се чуваше съобщение. Втурнаха се в тази посока, в зоната на ресторанта, където шепа хора се бяха събрали около визора, а един грабител събираше купчина бутилки от бара.

— Хей! — ревна побеснял Нго, мъжът взе още две и побягна.

На екрана се виждаше Джон Лукас. Винаги се появяваше той, когато Мазиан искаше да направи официално съобщение на станцията. Джон се бе превърнал в скелет, в жалък скелет с хлътнали очи.

— …се изолира — казваше Лукас. — Жители на белия сектор и други, които искат да напуснат зоната, ще бъдат пуснати да си вървят. Отидете до прохода към зеления док и ще ви бъде разрешено да преминете.

— Събират всички нежелани елементи тук — рече Нго. По сбръчканото му лице бе избила пот. — А какво ще стане с нас, които работим тук, мистър станционен управител Лукас? Какво ни чака нас, честните хора, които сме хванати тук?

Лукас повтори цялото съобщение. Навярно бе запис, защото едва ли щяха да оставят този човек да говори в предаване на живо.

— Ела! — рече Деймън, като хвана Джош за лакътя.

Излязоха от главната врата и свиха зад ъгъла към зеления док, тръгнаха нагоре по издигащата се платформа, където се бе събрала голяма маса народ да гледа към белия сектор. Не бяха единствените. Виждаха се войници, които се движеха покрай по-далечната стена между гнездата и крановете.

— Може да има стрелба — промълви Тали. — Деймън, да се махаме оттук!

— Виж портала! Виж портала!

Той погледна натам. Огромните му крила бяха плътно слепени. Проходът за достъп на персонала отстрани не бе отворен. Не се и отвори.

— Няма да ги пуснат да преминат насам — заяви Константин. — Туй бе лъжа, за да изкарат бегълците на дока от другата страна.

— Да се връщаме! — помоли го Джош.

Някой стреля, от тяхната страна, от войниците. Над главите им се разнесе откос, който се заби във витрините на магазините. Хора се развикаха и заблъскаха и двамата побягнаха заедно с тях, надолу по дока към девето ниво, към входа на бара на Нго, догато навалицата се понесе покрай тях надолу по коридора. Неколцина други се опитаха да влязат след тях, но Нго дотича с пръчка и ги прогони, като не преставаше да сипе ругатни по адрес на Деймън и Джош за това, че пристигат, водейки неприятности със себе си.

Затвориха вратата, но тълпата отвън предпочиташе по-скоро да бяга — по пътя на най-малкото съпротивление. Лампите в залата засветиха максимално ярко над хаос от преобърнати столове и разлети ястия.

Нго и семейството му мълчаливо започнаха да разчистват.

— Дръж! — рече Нго на Джош и му подхвърли мокър, пропит със супа парцал.

Съдържателят отправи втори, свъсен поглед към Деймън, но без да му дава нареждания — един Константин все още се ползваше с привилегии. Но Деймън започна да събира чиниите, да изправя столовете и да бърше заедно с останалите.

Отвън отново настъпи спокойствие, като от време на време се почукваше на вратата. Лица се вглеждаха в тях през пластмасовия прозорец, хора, които просто искаха да влязат вътре, изтощени и наплашени хора, които търсеха услугите на заведението.

Нго отвори вратата, като ругаеше и викаше, пусна ги, застана зад бара и започна да раздава напитки без оглед на кредитирането за момента.

— Ще си платите — предупреди той всички и някои по-специално. — Просто седнете и ние ще ви направим сметките.

Някои си тръгнаха, без да платят, други седнаха. Деймън взе бутилка вино и дръпна Джош до една маса в най-далечния край, където имаше малка ниша. Там бе обичайното им място, от което се виждаше входната врата и имаше непосредствен достъп до кухнята и скривалището им. Отново се бе включил музикалния канал на интеркома, като предаваше някаква особено утешителна, тъжна и романтична мелодия.

Тали подпря глава на ръцете си, като му се прииска да може да се напие. Но не биваше. Спохождаха го сънища. Деймън пиеше. Накрая явно бе погълнал достатъчно, тъй като засенчените му очи придобиха упоена замъгленост, за която Джош му завидя.

— Утре ще изляза — рече Константин. — Прекалено дълго стоях в тази дупка… Ще изляза, може би ще поприказвам с разни хора, ще се постарая да установя контакти. Трябва все да има някой, който още не се е изнесъл от зеления сектор. Някой, който все още дължи известни услуги на рода ми.

Бе опитвал и преди.

— Ще говорим за това — отвърна Джош.

Синът на Нго им сервира вечеря — чорба, разредена доколкото бе възможно. Тали сръбна една лъжица от нея, срита под масата Деймън, който продължаваше да седи замислено. Той вдигна лъжицата си и започна да яде, но съзнанието му изглежда блуждаеше някъде другаде.

Навярно около Елена. Понякога Деймън шепнеше нейното име в съня си. Друг път това на брат си. Или може би мислеше за други неща, за изгубени приятели. За хора, които вероятно бяха мъртви. Нямаше да заговори, Джош го знаеше. Прекарваха дълги часове в мълчание, всеки потънал в своето собствено минало. Тали си припомняше по-щастливи мигове, приятни места, огрения от слънцето път, прашните житни поля на Цитиана, хора, които го бяха обичали, лица, които бе познавал, стари приятели, стари другари, далече от туй място. Часовете се изпълваха с тях, дългите самотни часове, които всеки от тях прекарваше в криене, нощите, докато музиката от голямата зала на Нго думкаше през стените през повечето време от основния и от алтернативния ден, дразнеща, непрестанна, или сладникава и всепроникваща. Открадваха си малко сън през по-спокойните часове, лежаха бездейно през останалите. Джош не прекъсваше мислите на Деймън, нито пък той неговите. Никога не подценяваха значението им, понеже те представляваха най-добрата утеха, която можеха да имат тук.

Имаше една възможност, която вече не разглеждаха, а именно всеки от тях да се предаде. През очите им бе лицето на Лукас, тази мъртвешка глава, която предупреждаваше каква игра си играе Мазиан с марионетките си. Ако Емилио Константин бе все още жив, както се носеше слухът… Макар лично Джош да се питаше дали новината бе добра или лоша. Но мълчеше също и по този въпрос.

— Чувам — каза най-сетне Деймън, — че може би някои от хората на Мазиан приемат рушвети. Питам се дали не могат да бъдат подкупени за нещо повече от продоволствия. Ако има пропуски в новата им система.

— Това е лудост. Не е в техен интерес. Тук не става въпрос чувал брашно. Само попитай за нещо такова и те веднага ще ни спипат.

— Навярно си прав.

Джош бутна напред купата и се загледа в ръба й. Не им оставаше много време, това бе всичко. Чрез изолирането на белия сектор те също се оказваха в изолация. Сега оставаше единствено да се започне чистка от дока или от първо зелено ниво, при която да приберат тези, които склоняха да се предадат, и да застрелят онези, които не искаха.

След като въдворяха ред в белия сектор, щяха да дойдат и при тях. Оттатък се разчистваше. Вече бе започнало.

— Аз ще трябва да се свържа с Флотата — заяви накрая Тали. — По-вероятно е войниците да разпознаят теб, отколкото мен. Стига да не налетя на такива от „Норвегия“…

Деймън замълча за момент, навярно преценявайки шансовете им.

— Нека да опитам нещо друго. Остави ме да помисля. Трябва да има начин да стигнем до совалките. Ще отида проверя това при докерните бригади, да разбера кой работи там.

Нямаше да успеят. Идеята винаги бе била налудничава.

2

Търгарски кораб „Краят на предела“ в дълбокия космос: 6.1.53 г.

В системата влезе още един търгар. Пристиганията не бяха необичайни. Елена чу съобщението и стана от койката, прекоси тясното пространство на „Краят на предела“, за да види какво се забелязва върху сканера на Уес Нейхарт.

— Какво става тук? — запита тънък глас, когато му дойде времето.

Товарният кораб бе скочил на значително разстояние, съвсем предпазливо. Щеше да му отнеме известно време, докато се измъкне от зоната на скока. Елена седна във второто кресло пред сканера, като се намести върху възглавницата му. Надебеляващото й тяло я притесняваше подсъзнателно, бе неудобство, с което вече бе свикнала. Бебето риташе, проявяваше своето вътрешно и непредсказуемо присъствие. Тихо, рече му мислено тя, присви за миг очи и насочи вниманието си към сканера. Други от рода Нейхарт се събраха наоколо да наблюдават.

— Някой ще ми отговори ли? — запита новодошлият вече от доста по-близо.

— Идентифицирайте се — обади се глас от друг кораб. — Тук е „Малката мечка“, търгари. Вие кои сте? Продължавайте да се приближавате, просто се идентифицирайте.

Времето за отговор измина, като все повече се скъсяваше. Други търгари също се разшаваха. На мостика на „Краят на предела“ се струпа цяла тълпа наблюдатели.

— Този не ми харесва — измърмори някой.

— Тук е „Дженевив“ от територията на Съюза, от Фаргон. До нас стигна слух, че тук става нещо. Какво е положението?

— Нека аз да говоря с тях — намеси се друг глас. — „Дженевив“, тук е „Пикси II“. Искам да говоря с главата на семейството, младежо, чуваш ли?

Настъпи по-дълго мълчание, отколкото би трябвало. Сърцето на Елена започна да бие по-бързо и тя се обърна назад, за да махне изплашено и припряно на Нейхарт, но вече бе вдигната обща тревога и капитанът даде знак на племеника си на компютъра.

— Говори Сам Дентън от „Дженевив“ — отвърна гласът.

— Сам, как се казвам?

— Войници на борда — дойде от „Дженевив“ и гласът бързо замря.

Елена се пресегна бързо към микрофона, докато по всички комканали се чуваха заповеди да се изчаква или да се открие огън.

— „Дженевив“, „Дженевив“, тук е Куен от „Естел“. Отговори!

Никой не стреля. На сканера се виждаха корабите, стотици кораби, които се носеха на орбита около нулевата точка и сега се бяха обърнали да посрещнат нашественика.

— Говори съюзарски лейтенант Марн Оборск — чу се накрая глас. — От борда на „Дженевив“. Този кораб ще се взриви, преди да бъде хванат. На него се намира родът Дентън. Потвърдете вашата самоличност. Родът Куен е мъртъв. „Естел“ е мъртъв кораб. На кой кораб сте вие?

— „Дженевив“, не сте в положение, в което да предявявате искания. Пуснете всички Дентън да напуснат кораба.

Настъпи отново дълго мълчание.

— Искам да знам с кого разговарям.

Тя направи нова продължителна пауза. На мостика около нея бушуваше трескава дейност. Насочваха се оръдия, изчисляваха се относителните местоположения, скорости, орбити, възможно тайно изместване, като се използват двигателите за влизане в док.

— Говори Куен. Искаме от вас да пуснете всички Дентън да напуснат този кораб. Ще ви кажем следното: Ако Съюзът посегне на още един търгар, знайте, че ще плати скъпо и прескъпо. Че базата на всеки кораб, нападнал или присвоил търгарски космически съд, ще бъде подложен на пълните санкции на нашето сдружение. Така се нарича това, което става тук. Ние се разширяваме. Ние превъзхождаме по брой вашите бойни кораби. Ако искате да се пренесе килограм стока където и да е, отсега нататък ще трябва да преговаряте с нас.

— От кой кораб говорите?

Те можеха да започнат да стрелят, вместо да говорят. Трябваше да ги успокои, да ги задържи така. Избърса лицето си и хвърли поглед към Нейхарт, който кимна — компютърът ги държеше на прицел.

— Куен е единственото, което ви е нужно да знаете, лейтенанте. Ние сме много повече от вас. Как открихте това място? От Дентън ли измъкнахте информацията? Или просто някой се е обърнал към вас по погрешка? Чуйте ме какво ще ви кажа: сдружението на търгарите ще преговаря като едно цяло. Ако искате наистина да загазите, пипнете само още един търгарски кораб. Вие и Флотата на Мазиан може да си правите каквото ви харесва един на друг. Ние обаче не сме Компанията, нито сме Съюзът. Ние сме третата страна в този триъгълник и отсега нататък ще преговаряме от наше собствено име.

— Какво става тук?

— В състояние ли сте да преговаряте или да предадете съобщения на вашата страна?

Последва дълго мълчание.

— Лейтенанте — продължи тя, — когато вашите упълномощени представители пожелаят да обърнат към нас, ние сме напълно готови да преговаряме с вас. Междуверменно бъдете така добър да пуснете рода Дентън. Ако искате да разговаряте разумно с нас, можем да се държим приятелски. От друга страна обаче, ако на някой търгар бъде сторено нещо, ще си платите за това. Обещавам ви го.

Този път отмина само необходимото време за закъснение.

— Говори Сам Дентън — обади се сетне друг глас. — Наредиха ми да ви съобщя, че този кораб ще завие обратно и че на борда му има достатъчно експлозив. Цялата ми фамилия е тук, Куен. И това е истина.

Изведнъж връзката прекъсна. Елена погледна бързо визора и телеметричните екрани, видя, че те отбелязаха приблясването, което внезапно нарасна, превърна се в кълбо от взрив, което се забелязваше ясно дори на визора. Стомахът й се сви и бебето се размърда. Тя сложи ръка върху корема си и се загледа в екраните, изпитвайки пристъп на повдигане, докато статичният шум продължаваше да изпълва комканалите.

Усети, че някой постави ръка на рамото й — Нейхарт.

— Кой стреля? — попита тя.

— Говори „Пикси II“ — чу се отново глас, нисък и груб. — Ние стреляхме. Приближаваха зенита си към празното пространство, двигателите им се включиха. Твърде много ни разиграваха.

— Разбрано, „Пикси“.

— Ще отидем там — обади се друг кораб. — Ще претърсим областта.

Най-малкото имаше възможност да открият капсула — ако Съюзът бе разрешил на децата от рода Дентън да се скрият там за по-голяма безопрасност. Макар да нямаше голяма вероятност капсулата да е оцеляла след такава експлозия.

Като „Естел“ на Маринър. Като тогава. Нямаше да намерят нищо.

Появиха се други мигащи светлинки, призрачни присъствия в лишения от слънце мрак на нулевата точка, представени само така на сканера или понякога като присвятване на движещи се бляскави чертички или като сянка на визора, потулваща звездите зад тях. Те бяха приятелски — стотици кораби, които се насочваха към зоната за оглед.

— Вече се започна — промълви Нейхарт. — Съюзът няма да стои спокойно.

Но всички го знаеха, още от момента, когато бе тръгнала вестта, от момента, когато търгарите бяха започнали да си предават един на друг къде да отидат и името, което ги събираше — мъртъв кораб и мъртво име от катастрофа, която бе известна на всички. Неизбежно Съюзът щеше да дочуе за това, сигурно вече бе забелязал междувременно странното отсъствие на кораби от неговите станции, на търгари, които не бяха пристигнали по график. Навярно бе изпаднал в паника, регистрирайки изчезвания в области, където не можеше да има военни действия, докато Мазиан бе вързан на Пел. Съюзът бе завладявал търгарски кораби, вече го бе признал, и преди пристигането на онзи кораб може да го бе сторил и с други. Но следващия път щеше да изпрати тук боен кораб — ако можеше да отклони някой от обсадата на Пел.

Вестта се бе разнесла не само из пространството на Съюза. Бе стигнала и до Сол, защото „Уинифред“ реши да използва връзките си на Земята, освободи се от товара си, намалявайки максимално масата си, за да скочи възможно най-далеч, и предприе дълго и несигурно пътуване, без да знаят какво ги очаква в края му. „Разкажете им за Маринър — помолила ги бе Елена. — За Ръсел, за Викинг и за Пел. Накарайте ги да разберат.“ Те чинно изпълниха молбата й, понеже „Уинифред“ бе кораб, дошъл от Земята. Но това бе само жест. Оттам не идваше отговор.

Не намериха капсула, само прах и отломки.

3

Тамдолу: светилище на хайза: 6.1.53 г., местна нощ

Хайза бяха изчезвали и се връщали отново още от самото начало, тихо се бяха присъединявали и напускали сбирката в подножието на паметника с изображенията, движейки се безшумно и сериозно, по един или по двама, отнасяйки се благоговение към сънуващите, придошли тук с хиляди. Пристигаха през деня и през нощта, носейки храна и вода, вършейки дребни, но необходими неща.

За хората вече имаше куполи, окопаването им бе извършено от тамдолците, компресорите боботеха с ритъма на живота. Грубите, скърпени куполи не бяха красиви, но даваха подслон на възрастните и на децата и на всички останали, когато краткото лято премина в есен, когато небето се покри с облаци, а дните, изпълнини със слънце, и нощите със звезди станаха по-малобройни.

Над тях прелитаха кораби, совалки, които правеха курсове насам-натам, бяха свикнали с това и то вече не ти плашеше.

„Не трябва да се събирате дори в горите — бе обяснила Милико на Старите с помощта на преводачи. — Техните очи виждат топлите неща, даже през дърветата. Хайза може да се скрие дълбоко под земята, о, много дълбоко. Но те виждат дори когато слънцето не грее.“

Очите на тамдолците бяха станали съвсем кръгли при тези нейни думи. Бяха разговаряли помежду си. Лукасите, бяха прошепнали те. Но изглежда бяха разбрали.

Милико бе говорила дни наред на Старите, разказвала, докато гласът й не бе станал дрезгав и не бе изтощила преводачите си, опитвала се бе да ги накара да проумеят срещу какво са изправени. А когато се бе уморила, чужди ръце бяха потупали нейните, докоснали лицето й, а кръглите очи на хайза я бяха погледнали с огромна нежност, понякога единственото, което можеха да направят.

Колкото до хората, вечерта тя отиваше при тях. Там бяха Ито, Ернст и други, които ставаха все по-унили и потиснати — Ито, защото всичките й офицери бяха отишли с Емилио, Ернст, защото бе дребен и не бе избран, а един от най-силните мъже от всички лагери — Нед Кокс, защото не бе отишъл доброволно още веднага и сега бе започнал да се срамува. Сякаш имаше някаква зараза, която се разпространяваше между тях, навярно срам, когато чуха новините от основната база, които не изразяваха нищо освен нещастие. Около стотина седяха извън куполите, като бяха избрали студеното време и разчитането на дихателите, сякаш чрез отхвърлянето на удобствата си доказваха нещо един на друг и на самите себе си. Бяха станали мълчаливи и очите им, както казваха тамдолците, бяха и студени. Те стояха ден и нощ насред това светилище, край паметника с изображенията на хайза, пред куполите, в които другите живееха, в които някои с нетърпение очакваха да влязат, когато им дойдеше редът, защото не можеха да се поберат всички едновременно. Стояха там, защото трябваше, защото всяко отстъпление от мястото им щеше да бъде забелязано от небето. Бяха избрали своето убежище и сега не им оставаше нищо друго, освен да седят и да мислят за останалите. Да мислят. Да сравняват себе си.

Да сънуват, наричаха го хайза. Именно за това идваха тук хайза.

„Бъдете разумни — бе им казала Милико още през първите дни, когато те бяха най-неспокойни и говореха разпалено за действие. — Трябва да чакаме.“

„Да чакаме какво?“ — бе попитал Кокс и този въпрос бе започнал да я преследва и в нейните собствени сънища.

Тази нощ по склона се спускаха хайза, които ти бяха извикали още преди дни. Тази нощ тя седеше с другите и наблюдаваше идването им, отпуснала ръце в скута си, гледаше как дребните, далечни фигури се движат в беззвездния мрак на равнината, седеше със странно свит стомах и свито гърло. Хайза, които да запълнят броя на хората, така че онези, които сканираха лагера, да не забележат намаляването им. Милико носеше пистолета си в водонепроницаем джоб, беше оплечена топло, но все още потръпваше — от неизвестността на нещата. Да се грижи за хайза, именно за това бе оставена тя тук. Но „върви“ й бяха казали самите хайза. „Твое сърце боли. Твои очи студени като те.“

Да отиде или да загуби хората, които ръководеше. Тя не можеше да ги задържи по друг начин.

„Страх ли ви е да бъдете оставени?“ — попитала бе Милико хората, които щяха да останат, тихите, оттеглилите се, възрастните, децата, онези мъже и жени, които не приличаха на стоящите отвън, които имаха семейства, близки и обичани, онези, които може би бяха по-разумни. Чувстваше се виновна пред тях. От нея се искаше да ги защитава, а тя не можеше, не бе в състояние дори да води тази група отвън — просто я изпреварваше в общата им лудост. Много от онези, които щяха да останат, бяха от И-хората, бежанци, които бяха видели твърде много ужаси, бяха твърде уморени и никога не бяха имали желание да слязат тук долу. Милико мислеше, че трябваше да са изплашени. Възрастните на хайза можеха да са налудничаво странни и докато жителите на Пел бяха свикнали с тамдолците, тези същества оставаха все така чужди за хора като тях. „Не — бе отговорила възрастна жена. — За пръв път след Маринър не изпитвам страх. Тук сме в безопасност. Може би не от пушките, но от страха.“ Други също бяха кимнали, докато очите им бяха загледани в Милико с търпението на изображенията върху паметника.

Хайза вече се приближиха до мястото, където те седяха — малка група от тамдолци, които дойдоха най-напред при нея и при Ито, застанаха там и погледнаха назад към останалите, които чакаха.

— Виждам ви — рече Милико и те мълчаливо поклатиха глави.

Бяха избрани още няколко души, като хайза заеха местата им, и те тръгнаха бавно в мрака, пресякоха коловозите на пътя и се заизкачваха по склона, докато от него слязоха други тамдолци. Сто двайсет и трима души щяха да тръгнат тази нощ и също толкова хайза щяха да останат в лагера вместо тях. Милико се надяваше, че тамдолците го разбират. Поне така й се струваше накрая, като очите на хайза блестяха от веселие заради шегата, която щяха да изиграят на шпиониращите ги от небето.

Поеха по най-бързия път, минаха по пътя си надолу, покрай други хайза, които ги приветстваха радостно. Милико вървеше толкова бързо, колкото бе възможно на хората, задъхана, замаяна, но решена да не почива, защото никой хайза нямаше да спре за почивка. Всички бяха решили да се държат така. Тя започна да залита, когато направиха последното изкачване, за да стигнат края на гората, подпомагана от младите женски хайза, които притичваха около тях. Една от тях бе Тя-върви-далеч, друга — Вятър-в-гора, и много други, чиито имена не можеше да проумее напълно или хайза не ги казваха. Бързоходка бе нарекла тя едната и Шепот другата, защото те ценяха високо дадените им от хората имена. Милико бе пробвала да ги нарече с техните собствени, за да ги поласкае, докато вървяха, но не успяваше да ги произнесе както трябва и опитите й караха хайза да изпадат в пристъпи на смях, от който носовете им се сбръчкваха.

Починаха си до изгрева на слънцето сред дърветата и папратите под една скална козирка. Когато се развидели, тръгнаха отново — тя, Ито, Ернст и тамдолците, които ги водеха, докато други хайза водеха останалите от тях по други пътеки през гората. Хайза се движеха, сякаш на този свят изобщо не съществуваха врагове, като си правеха закачки и веднъж скроиха засада, от която сърцата им подскочиха — шега на Бързоходка. Милико се смръщи и когато останалите сториха същото, тамдолците доловиха настроените и станаха по-тихи, като изглеждаха удивени. Милико хвана Шепот за ръката и за пореден път се опита съвсем сериозно да й обясни нещата, макар тя да владееше по-слабо езика на хората от другите хайза, с които бяха свикнали да общуват.

— Виж! — рече отчаяно Милико накрая, хвана една пръчка и клекна, изскуба свежи и изсъхнали папрати, за да разчисти място. Очерта върху земята кръг с пръчката. — Лагер на Константин-мъж. — Изтегли линия покрай него. — Река.

Малко вероятно бе, както казваха хората с по-големи познания, какъвто и да е нарисуван символ да задейства въображението на хайза. Просто това не отговаряше на техния подход към нещата, линиите и знаците не бяха свързвани с никакви действителни обекти.

— Правим кръг, така че наши очи гледат лагер на хората. Виждат Константин. Виждат Скокливеца.

Шепот кимна, обзета внезапно от въодушевление, от което цялото й тяло се разтресе, както бе приклекнала. Посочи обратно в посока на равнината.

— Те… те… те… — рече тя, грабна пръчката и я размаха към небето с жест, наподобяващ заплаха повече от всичко, което Милико бе виждала някога у хайза. — Те лоши — каза Шепот, хвърли пръчката към небето, подскочи няколко пъти, плясна с ръце и се удари с длани в гърдите. — Аз приятел Скокливеца.

Другарка на Скокливеца. Милико се вгледа, започнала най-накрая да разбира, в напрегнатото изражение на младата женска и Шепот хвана ръката й и я потупа по нея. Бързоходка я погали по рамото. Всички хайза взеха да разговарят помежду си със забързан брътвеж и изведнъж изглежда взеха решение, разделиха се на двойки и всяка от тях хвана по един човек за ръка.

— Милико! — възпротиви се Ито.

— Довери им се, нека да ги оставим. Хайза няма да се изгубят. Те ще поддържат връзка между нас и ще ни съберат отново заедно, когато трябва. Ще ти пратя съобщение. Очаквай го.

Хайза настойчиво ги задърпаха да се разделят, като всеки тръгна по различен път.

— Пазете се! — рече Ернст, като се обърна назад, но скоро дърветата го скриха.

Милико, Ернст и Ито имаха пистолети, които представляваха половината от всичкото оръжие на Тамдолу, като се изключат войниците. Останалите трима въоръжени също идваха. Шест пистолета и малко взривни материали за разчистване на пънове — това бе целият им арсенал. Вървете тихо, не повече от трима заедно, непрестанно бе казвала Милико на хайза, като се стараеше придвижването им да изглежда нормално на сканерите на военните. И по странната си логика хайза ги бяха взели по трима — тя, Шепот и Бързоходка, трима души и шест тамдолци, а сега три групи по трима се бяха впуснали бързо напред.

Никакви закачки повече. Изведнъж Бързоходка и Шепот бяха станали съвсем сериозни, промъквайки се през гората, като този път те на свой ред я предупреждаваха, когато направеше нещо, което в техните чувствителни уши изглеждаше твърде шумно. Не можеше да спори нищо срещу съскането на дихателя, но внимаваше поне да не счупи някоя клонка, като имитираше плъзгащите се стъпки на самите хайза, плавното им спиране и тръгване, сякаш — най-накрая я осени тази мисъл — сякаш те учеха нея.

Почиваше си, когато се налагаше, но само тогава. Веднъж падна тежко от твърде много ходене и двете хайза се втурнаха да я хванат, да погалят лицето й и да погладят косата й. Държаха я, както те се държаха една друга, обгърнали я с тяхната топлота, защото небето се заоблачаваше и вятърът стана студен. Започна да вали.

Изправи се веднага, щом почувства, че може, настоя да продължат с техния ход.

— Добре, добре — рекоха те. — Ти добре.

Следобяд срещнаха още хайза, още женски и двама мъжкари. До последния момент те изобщо не се забелязваха и изведнъж се спуснаха от малко възвишение в гората като малки кафяви сенки, изскачащи изпод дърветата и листата в ситния дъжд, като капките вода блестяха като скъпоценни камъни по козината им. Шепот и Бързоходка им казаха нещо, обгърнали я с ръцете си, и получиха отговор.

— Казва дълъг път тяхно място. Чува. Идва. Много идва. Техни очи топли вижда теб, Михан-тисар.

Бяха дванайсет. Приближиха се един по един и докоснаха ръцете на Милико, притиснаха я, подскочиха и се поклониха с израз на сериозна почит. После Шепот им заприказва надълго и получи също толкова дълги отговори от един или друг от тях.

— Те вижда — рече Бързоходка, докато Шепот разговаряше. — Те вижда място на хора. Хайза боли там. Хора боли.

— Трябва да отидем там — каза Милико, като сложи ръка на сърцето си. — Всички мои хора отиват там, седят на хълмове, наблюдават. Разбираш ли? Добре ли чуваш?

— Аз чува — отвърна Бързоходка и изглежда преведе.

Другите тръгнаха, поведоха. А какво щяха да направят, когато всички стигнат там, Милико нямаше представа. Лудостта на Ито и на останалите я плашеше. Не бяха в състояние да превземат совалка с шест пистолета, нито с останалите от тях, когато пристигнеха, нямаше как с голи ръце да се хвърлят срещу тежко въоръжени войници в брони. Можеха единствено да наблюдават, да стоят там и да се надяват.

Вървяха през целия ден, докато студеният дъжд се процеждаше през листата и вятърът изтърсваше от тях капки върху главите им дори когато в действителност не валеше. Потоците бяха придошли и преливаха свободно. Навлизаха във все по-дива гора.

— Място на хора — напомни им накрая Милико, обзета от отчаяние. — Трябва да отидем до лагера на хората.

— Отива място на хора — потвърди Шепот и в следващия миг вече бе изчезнала, като се втурна между дърветата с такава скорост, че заблуждаваше очите.

— Бяга добре — увери я Бързоходка. — Прави Скокливеца идва далече вземе нея. Много други пада, тя върви.

Милико се намръщи, смутена, тъй като голяма част от бърборенето на хайза бе объркващо. Но Шепот бе хукнала да върши сериозна работа, поне туй изглеждаше да е вярно, и тя с мъка продължи да върви нататък.

Най-сетне забеляза пролука сред дърветата, заклатушка се към нея с последни сили, понеже мярна пушек, дима на мелниците, и скоро след това успя да различи бледото мъждукане на купол. Милико падна на колене в края на гората, като й бе необходимо известно време да осъзнае къде се намира. Никога преди не бе виждала лагера от такъв ъгъл, от височината на хълмовете. Отпусна се там на земята, а Бързоходка я потупа по рамото, защото едва дишаше и очите й се премрежваха. Опипа трите резервни цилиндъра, които държеше в левия си джоб, като се надяваше, че този в маската й не се бе повредил. Даваше си сметка, че може да им се наложи да живеят тук навън в продължение на седмици и не биваше да ги изразходват така.

Слънцето залязваше. Видя как се включиха светлините в лагера и като се добра до края на изгнило покривало, можа да забележи, че под лампите се движеха фигури, натоварена върволица, която сновеше напред-назад, напред-назад между мелницата и шосето.

— Тя идва — рече й внезапно Бързоходка и Милико се обърна назад, изведнъж установи отсъствието на останалите, които бяха стояли между дърветата зад гърба им и сега никъде не се виждаха. Мигна, когато храстите се разтвориха и Шепот дотича запъхтяна.

— Скокливеца — въздъхна Шепот, като се поклащаше с такт с дишането си. — Той боли, той боли тежка работа. Константин-мъж боли. Дава, дава теб.

Държеше парче хартия в мокрия си, покрит с козина юмрук. Милико го взе, разгърна и изглади много внимателно пропитата от влага бележка, докато лекият дъжд я намокри отново и направи хартията съвсем крехка. Трябваше да се наведе съвсем близо върху нея и да я държи под ъгъл в здрача, за да прочете надрасканите, разкривени думи.

— Тук е доста… зле. Няма да се преструваме, че не е. Стойте там. Дръжте се навън. Моля те. Казах ти какво да правиш. Пръснете се и се дръжте надалеч от обсега им… Страхувам се… че може би имат… може би искат… искат още работници… Аз съм добре. Моля те, върни се… Пази се от неприятности.

Двете хайза я гледаха с изписано в очите им учудване. Знаци върху хартия — това ги смущаваше.

— Някой видя ли те? — попита Милико. — Видяха ли те хора?

Шепот сви устни.

— Аз тамдолец — каза тя обидено. — Много тамдолци идва там. Носи чувал, тамдолецо. Донеси брашно, тамдолецо. Скокливеца там, хора виждат мен, не виждат. Кой аз? Аз тамдолец. Скокливец казва твой приятел боли тежка работа. Мъже убива мъже. Той казва обича те.

— Аз също го обичам. — Милико пъхна скъпоценната бележка във вътрешния джоб на якето си, приклекнала сред листата с дръпната върху главата си качулка и държаща другата си ръка в джоба върху ръкохватката на пистолета.

Нямаше никакво действие, което можеха да предприемат и да не влошат по този начин нещата още повече, което да не рискува живота на всички там долу. Дори ако успееха да превземат някой от корабите, това само щеше да предизвика съответно наказание за останалите. Мощна атака. Тук. Край светилището. Живот за живот. Емилио работеше там, за да спаси Тамдолу, за да спаси каквото можеше от планетата. И последното нещо, което би искал, щеше да е някаква донкихотска реакция от тяхна страна.

— Бързоходка — обърна се тя към младата женска, — тичай, намери тамдолците, намери всички хора с мен, разбираш ли? Кажи им, че Милико говори с Константин-мъж, казва всички чакат, чакат, не правят проблеми.

Бързоходка се опита да повтори съобщението, запъвайки се, защото не знаеше всички думи. Спокойно, търпеливо, Милико й го обясни още веднъж и накрая тя кимна разбиращо.

— Казва те седят — рече възбудено Бързоходка. — Ти говори Константин-мъж.

— Да — отвърна тя, — да.

И Бързоходка хукна.

Тамдолците можеха да идват и да си отиват. Войниците на Мазиан не виждаха, както бе казала Шепот, никакви разлики в тях, не можеха да ги разпознаят. И това бе единствената им надежда да запазят връзката помежду си, да съобщят на техните хора там долу, че не са сами. Емилио знаеше, че тя бе наоколо. И макар непрекъснато да настояваше, че тя трябда да бъде другаде, навярно намираше известна утеха в присъствието й.

1

Пел: девето ниво на зеления сектор: 8.1.53 г., 18:00 ч

Слухове се носеха из целия зелен сектор, но нямаше никакви признаци за блокиране, за претърсване, за неизбежна криза. Войниците се разхождаха и посещаваха обичайните места. Гледащите към доковете барове се тресяха от силната музика и пуснатите в почика войници се отпускаха, пиеха, някои дори видимо замаяни. Джош погледна предпазливо през официалната врата на Нго и се шмугна обратно вътре, когато взвод по-сериозни войници премина по коридора — всички с брони, трезви и решителни. Това го изнерви донякъде, защото винаги се притесняваше при такива движения, когато Деймън не се виждаше наоколо. Тали трябваше да изтърпи чакането в скривалището, тъй като сега бе негов ред да се поти цял ден в склада на Нго, като се появяваше в залата само за храна. Но сега бе време за вечеря, Константин закъсняваше и той започна да се безпокои силно. Деймън бе настоявал да излезе вчера и днес, за да проследи канали, да уреди сделка, да говори с хора и да рискува да си навлече проблеми.

Джош вървеше напред-назад и нервничеше, като си даваше сметка какво прави и че Нго го гледаше начумерено от бара. Опита се да се успокои, накрая отиде небрежно до прозорчето отзад, пъхна главата си в кухнята и поръча вечеря на сина на Нго.

— Колко? — попита момчето.

— Една — отвърна той.

Имаше нужда от предлог да остане в голямата зала. Реши, че когато Деймън се върне, ще може да поиска да му сипят малко допълнително плюс още една порция. Бяха платежоспособни, единственото удобство на съществуванието им. Синът на Нго размаха лъжица насреща му, правейки му знак да се разкара.

Тали отиде на обичайната им маса и седна, като погледна пак към вратата. Бяха влезли двама души, нищо необикновено. Но те също се оглеждаха наоколо и се насочиха към задната част на залата. Джош сведе глава и се опита да се скрие в сянката. Приличаха на типове от черния пазар, може би бяха приятели на Нго, но движението им го разтревожи. Спряха се край неговата маса, дръпнаха един стол. Той вдигна учудено поглед, когато единият от тях седна, а другият остана прав.

— Тали — рече седналият, млад мъж с твърдо лице, през чиято брадичка минаваше белег от изгаряне. — Вие сте Тали, нали?

— Не познавам никакъв Тали. Припознали сте се.

— Искам да излезем за момент навън. Просто пред вратата.

— Кои сте вие?

— Към вас е насочен пистолет. Съветвам ви да се подчините.

Това бе дългоочакваният кошмар. Помисли какво може да направи, което се свеждаше до изпросването на куршум. Всеки ден в зеления сектор умираха хора и единственият закон бяха войниците, но Джош нямаше нужда от тях. Тези не бяха хора на Мазиан. Бяха други.

— Хайде!

Стана от мястото си и се отдръпна от масата. Вторият мъж го хвана за лакътя и го отведе до вратата, изведе го навън под ярката светлина на коридора.

— Вижте там! — каза мъжът зад гърба му. — Погледнете към входа точно от другата страна на коридора и ми кажете, ако съм сгрешил човека.

Вдигна очи. Беше мъжът, когото бе видял преди, ониз, който го наблюдаваше. Погледът му се замъгли и взе му се повдига — условен рефлекс.

Познаваше го. Не се сещаше за името, но познаваше човека. Съпровождащият го го хвана пак за лакътя и го поведе напряко през коридора в тази посока, докато мъжът отсреща се прибра, вкара го в тъмната вътрешност на бара на Маскари сред смесицата от изпарения на алкохол и пот и разтърсваща пода музика. Онези, които стояха на бара, извърнаха глави и можеха да го видят по-добре, отколкото непривикналите му очи успяваха да ги различат за момента. Обзе го паника — не само че може да бъде разпознат, но и че осъзнаваше нещо в това място, което той познаваше, когато не трябваше да знае нищо подобно на Пел, не по този начин, не след пропастта, която бе преминал.

Бутнаха го към по-далечния ляв ъгъл на помещението, към едно от затворените сепарета. Там седяха двама души, гузен мъж на средна възраст, който не събуди никаква тревога у него, и другия… другия…

Прилоша му, системата му от условни рефлекси бе разбудена против волята му. Опипа да хване облегалката на евтин пластмасов стол и се подпря на нея.

— Знаех си, че си ти — рече мъжът. — Джош, това си ти, нали?

— Габриел — изскочи името от блокираното му минало и цели структури се разклатиха. Олюля се, подпрян на стола, като видя отново кораба си, неговия кораб и неговите спътници… и този човек… този човек сред тях…

— Джесад — поправи го Габриел, като го хвана за ръката и го погледна изпитателно. — Джош, как се озова тук?

— Хората на Мазиан.

Беше притиснат в тази ниша със завеса, в усамотено място, в капан. Обърна се, видя, че другите му препречваха пътя навън, а когато върна погледа си обратно към сянката, едва успя да различи лицето на Габриел — такова, каквото бе изглеждало на кораба, когато се бяха разделили, когато го бе прехвърлил при Блас на „Чука“, близо до Маринър. Сега същият този мъж постави нежно ръка на рамото му, накара го да седне на стола край малката кръгла маса. Габриел, седнал срещу него, се наведе напред.

— Тук се казвам Джесад. Тези господа са мистър Коледи и мистър Кресич. Мистър Кресич беше съветник на тази станция, когато на нея съществуваше съвет. Бихте ли ни извинили, господа? Искам да поговоря с приятеля си. Изчакайте отвън. Погрижете се да не ни безпокоят.

Другите се оттеглиха и двамата останаха сами в мъждивата светлина на отслабваща крушка. Тали не искаше да остава насаме с този човек. Но любопитството го накара да остане на мястото си повече, отколкото страха от пистолета на Коледи отвън, любопитство с предчувствието за болка в него, като безпокойството за рана.

— Джош? — каза Габриел/Джесад. — Ние сме партньори, нали?

Можеше да е подвеждане, можеше да е истина. Поклати безпомощно глава.

— Промиване на мозъка. Паметта ми…

Лицето на Габриел се сви от нескрита болка и той се пресегна, хвана го за ръката.

— Джош, ти дойде, нали? Опита се да ни вземеш. „Чукът“ ме измъкна, когато нещата се провалиха. Но ти не знаеше това, нали? Ти се качи на „Хвърчилото“ и те те хванаха. Промиване на мозъка… Джош, къде са останалите? Къде са останалите от нас, Кита и…

Поклати глава, обхванат от студ, от празнота.

— Мъртви са. Не мога да си спомня ясно. Паметта ми я няма.

За миг бе на границата да повърне, освободи ръката си и я постави върху устата, облегнал се на масата, като се опитваше да контролира реакциите си.

— Видях те в коридора — заяви Габриел. — Не повярвах на очите си. Но започнах да задавам въпроси. Нго не пожела да каже с кого си, но той също е някой, когото преследват, нали? Имаш приятели тук. Приятел. Не е ли така? Не е един от нашите, а някой друг. Така ли?

Не можеше да мисли. Старите и новите му приятели воюваха помежду си. Стомахът му се бе свил на топка от противоречия. Страхуваше се за Пел — бяха го заложили в него. А работата на Габриел бе да унищожава станции. Габриел бе тук, както се бе намирал на Маринър…

Елена и „Естел“. „Естел“ бе загинала на Маринър.

— Така ли е?

Трепна, премига, гледайки Габриел.

— Имам нужда от теб — изсъска той. — От твоята помощ. От уменията ти…

— Аз бях никой — рече той. Подозрението му, че го лъжат, нарасна още повече. Мъжът го познаваше и твърдеше неща, които не бяха истина, никога не бяха били. — Не знам за какво говорите.

— Ние бяхме екип, Джош.

— Аз бях бойкомпер на сондата…

— Това са рефлексните записи. — Габриел го хвана за китката и го разтърси грубо. — Ти си Джошуа Тали от специалните служби. Преминал си обучение с рефлексни записи за това. Дойде от лабораториите на Цитиана…

— Имах майка, баща. Живеех на Цитиана с леля си. Тя се казваше…

— Ти идваш от лабораториите, Джош. Обучили са те на всички подсъзнателни нива. Пробутали са ти грешни записи, измислица, измама. Нещо, което да изплува лъжливо на повърхността, лъжи, които да им кажеш и да ги убедиш в тях, ако се наложи. И те са изплували, нали? Прикрили са всичко.

— Имах родители. Обичах ги…

— Ти си мой партньор, Джош. Ние преминахме една и съща програма за подготовка. Обучиха ни за една и съща работа. Ти си моята резерва. Работихме заедно, станция след станция, разузнаване и оперативна намеса.

Тали се освободи от хватката на Габриел, примигна, заслепен от прилива на сълзи. Всичко започна да се разпада, невъзвратимо, фермата, слънчевият пейзаж, детството…

— Ние сме родени в лабораторите — продължи Габриел. — И двамата. Всичко останало, всякакъв друг спомен, ни е програмиран чрез записи и следващия път могат да ни дадат нещо друго. Цитиана бе реална, аз съм реален, докато не сменят записите. Докато не се превърна в нещо друго. Те са бърникали в съзнанието ти, Джош. Погребали са единственото нещо, което е било реално. Ти си им представил лъжата и тя е изтрила и заместила цялата ти памет. Но истината е там. Ти познаваш компютрите. Оцелял си тук. И познаваш тази станция.

Тали седеше, притиснал устни в опакото на ръката си, по лицето му се стичаха сълзи, но той не плачеше. Бе вцепенен, а сълзите продължаваха да текат.

— Какво искате да направя?

— Какво можеш да направиш? Какви са връзките ти? Те не са сред хората на Мазиан, нали?

— Не.

— Кои са?

Остана така известно време, без да мърда. Сълзите спряха, изворът им пресъхна някъде вътре в него. Цялата му памет изглеждаше празна, в спомените му се смесваха ареста на станцията и някакво много далечно място, бели килии и униформени надзиратели. Най-накрая си даде сметка, че се бе чувствал достатъчно щастлив в ареста, защото той представляваше дом, място, което съществуваше навсякъде, изглеждаше еднакво от двете страни на фронта на политиката и на войната. Дом.

— Нека приемем, че действам по свой начин — каза той. — Нека допуснем, че говоря с моите хора за свръзка, нали така? Мога да успея да ви окажа известна помощ. Това си има цена.

— Каква цена?

Облегна се на стола, кимна към изхода на сепарето, пред който чакаха Коледи и Кресич.

— Вие си имате собствена мрежа, нали? Да предположим, че аз допринеса с моите възможности. Вие с какво разполагате? Да допуснем, че бих могъл да ви доставя почти всичко на тази станция, но нямам ръце, с които да го взема.

— Аз имам такава — отвърна Габриел.

— Аз имам останалото. Има обаче едно нещо, което искам, но не мога да завзема без сила. Совалка. Която да излети и да ме отведе на Тамдолу.

Габриел остана мълчалив известно време.

— Имаш ли такъв достъп?

— Казах, че имам приятел. И искам да се махна оттук.

— Двамата с теб можем да се възползваме от тази възможност.

— И този мой приятел.

— Този, с когото работиш на пазара?

— Мислете си каквото искате. Мога да ви осигуря всякакъв достъп, какъвто ви е необходим. Изгответе план как да ни измъкнете от тази станция.

Габриел кимна бавно.

— Трябва да се връщам — заяви Джош. — Задействайте се. Нямаме много време.

— Сега совалките кацат на червения док.

— Мога да ви отведа там. Мога да ви закарам на всяко място, което поискате. Това, което ни трябва, е достатъчно сила, за да го завладеем, когат остигнем там.

— Докато хората на Мазиан са заети?

— Докато са заети. Има начини. — Изгледа продължително Габриел. — Вие ще вдигнете всичко тук във въздуха. Кога?

Мъжът изглежда преценяваше дали изобщо да му отговори.

— Не съм склонен към самоубийство. Искам да се махна оттук не по-малко от който и да е друг, а този път няма шанс „Чукът“ да дойде да ни прибере. Совалка, капсула, всичко, което има вероятност да се задържи достатъчно дълго на орбита…

— Добре — рече Тали. — Знаете къде да ме намерите.

— В момента има ли там совалка в док?

— Ще проверя — отвърна той и стана.

Опипа изхода през засенчената завеса на сепарето и се измъкна сред шума навън, където Коледи, спътникът му и Кресич се надигнаха разтревожени от близка маса. Габриел обаче се бе появил зад гърба му. Оставиха го да си върви. Проправи си път между масите, покрай глави, които останаха наведени над чаши и чинии, покрай рамене, все така извърнати с гръб към него.

Въздухът отвън го удари като стена от студ и светлина. Пое дълбоко дъх, опита се да прочисти главата си, докато паметта му се превръщаше в мрежа от сенки, от проблясъци тук и там, от истина и неистина.

Цитиана бе лъжа. Той също. Част от него действаше като автомат, какъвто си спомняше, че бе обучен да бъде — осъзнаваше инстинкти, на които никога не се бе доверявал, без да знае защо ги притежава. Пое още глътка въздух, опитвайки се да разсъждава, докато тялото му се движеше на автопилот по коридора и търсеше убежище.

Едва когато се върна при изстиналата си вечеря в задната част на бара на Нго, когато седна на това познато място с гръб към ъгъла и действителността на Пел продължи все така да снове напред-назад из залата пред него, вцепенението му започна да го отпуска. Помисли си за Деймън — един живот, едничкият живот, който би имал сили да спаси.

Той убиваше. Създаден бе да го прави. Именно за това изобщо съществуваха такива като него и Габриел. Джошуа и Габриел. Осъзна иронията на имената им, преглътна буцата, заседнала в гърлото му. Лабораториите. Те представляваха бялата пустош, в която бе живял, белотата в сънищата му. Внимателно бе лишен от човечност. Обучен с рефлексни записи — надарен с умения, натъпкан с лъжи, които да разправя за това, че е човек.

Само че тези лъжи имаха един недостатък — бяха заложени в човешка плът, с човешки инстинкти, и на Джош лъжите му бяха харесали.

Преживяваше ги отново в сънищата си.

Изяде вечерята си, която през цялото време засядаше на гърлото му, прокара я надолу със студено кафе, наля си още една чаша от термоса.

Би могъл да измъкне Деймън. Останалите трябваше да умрат. А за да измъкне Константин, се налагаше да си трае, и Габриел трябваше да подмами другите да го последват, да обещае на всички им живот, да им обещае помощ, която никога нямаше да дойде. Всички щяха да загинат с изключение на него, на Габриел и на Деймън. Запита се как да склони Константин да напусне Пел… дали изобщо би могъл да го убеди. Ако трябваше да използва аргументи — какви аргументи?

Алисия Лукас-Константин. Помисли си за нея, защото тя му бе помогнала, докато помагаше на Деймън. Тя никога нямаше да може да напусне станцията. И за пазачите, които му бяха дали пари в болницата; и за тамдолеца, който ги следваше навсякъде и се грижеше за тях; и за хората, които бяха преживели ада на корабите и на И-зоната; и за мъжете, жените, децата…

Заплака, подпрял глава на ръцете си, докато някъде дълбоко в него имаше инстинкти, които работеха с хладнокръвна пресметливост, които знаеха как да унищожат място като Пел, знаеха, че туй бе единствената причина за неговото съществуване.

На останалото вече не вярваше.

Избърса очите си, изпи кафето и продължи да седи и да чака.

2

Съюзарски кръстосвач „Единство“ в дълбокия космос: 8.1.53 г.

Заровете се търколиха, спряха на едно и едно и Ейръс вдигна печално рамене, докато Дейин Джейкъби маркира нова сума на точките, а Азов се подхвана поредна игра. Двамата пазачи, които винаги дежуреха тук в главната зала на долната палуба, седяха на пейките край стената и наблюдаваха, като младите и съвършени лица бяха почти безизразни. Той и Джейкъби и по-рядко Азов играеха на въображаеми точки, срещу които щяха да се предоставят истински кредити, когато стигнеха заедно до някоя цивилизована точка. А това, помисли си Сигъст, бе също толкова непредсказуемо, колкото и играта на зарове.

Единственият настоящ враг бе скуката. Азов стана общителен, седеше, облечен в черно и мрачен, на масата и играеше с тях, защото не би се пречупил и играл хазарт с подчинените си. Манекените навярно се забавляваха някъде другаде. Ейръс не можеше да си го представи. Нищо не ги засягаше, нищо не караше тези тъпи, омразни очи да светнат. Само Азов се присъединяваше от време на време към тях, докато седяха в главната зала, прекарваха по осем или девет часа на ден в досадно седене, защото нямаше никаква работа, която да вършат, никаква задача, която да решат. През повечето време седяха в единственото помещение, където им разрешаваха да се държат свободно, и разговаряха, най-накрая си говореха.

Дейин изобщо не се стесняваше да приказва, изливаше тайните на живота си, на работата си, на взаимоотношенията си. Ейръс се противопоставяше на опитите на Джейкъби и на Азов да го накарат да разкаже за родната си планета. Това криеше опасност. Но все пак той говореше — за впечатленията си от кораба, за сегашното положение, за каквото и да е било, за всичко, което смяташе, че бе безобидно. За въпроси от правната и икономическата теория, в която и тримата — той, Джейкъби и Азов, имаха някакъв опит. Пошегува се леко в каква валута щяха да платят залозите си, на което Азов се разсмя с пълен глас. Едва ли би могъл да изрази облекчението си, че има някой, с когото да разговаря, да разменя закачки с някого. Изпитваше привързаност към Дейин — като към някой роднина, нещо, което не бе по избор, но все пак неизбежно. И двамата се нуждаеха един от друг, за да запазят здравия си разум. Накрая започна развива такова отношение и към Азов, като го смяташе за симпатичен и надарен с чувство за хумор. Това криеше опасност и той го знаеше.

Джейкъби спечели следващия кръг. Азов спокойно отбеляза точките, после се обърна към марионетките.

— Жул, ще донесеш ли една бутилка тук?

Единият стана и отиде да изпълни поръчката.

— Мислех, че вместо имена имат по-скоро номера — рече тихо Сигъст. Вече бяха изпили една бутилка. После съжали за откровеността си.

— В Съюза има много неща, които не виждате — каза Азов. — Но може да ви се удаде такава възможност.

Ейръс се засмя и изведнъж го полазиха студени тръпки. Как? — замръзна на гърлото му. Бяха пили твърде много, и то заедно. Азов никога не издаваше намеренията на нацията си, никакви планове след Пел. Допусна изражението му да се промени едва забележимо и в същия момент забеляза същото върху лицето на Азов — взаимен смут, миг, продължил твърде дълго, в забавен каданс, упоен от алкохола, в който Джейкъби бе трети неволен участник.

Сигъст се засмя отново, насила, стараейки се да не се покаже гузен, облегна се на стола и погледна към Азов.

— Какво, нима те също играят хазарт? — попита той, като се опита да придаде на шегата друг смисъл.

Азов присви устни, изгледа го изпод едната си сребриста вежда и се усмихна, сякаш наистина бе развеселен.

„Няма да се върна у дома — помисли си отчаяно Ейръс. — Няма да има предупреждение. Именно това имаше той предвид.“

3

Пел: тамдолски тунели: 8.1.53 г., 18:30 ч

В тъмното пространство шаваха множество тела. Деймън се услуша, стресна се, когато чу някой да се движи близо него, и още веднъж, когато нечия ръка докосна неговата в мрака на тунела. Насочи прожектора в тази посока, като трепереше от студа.

— Аз Синия зъб — промълви познат глас. — Ти идва види нея?

Деймън се поколеба, остана дълго така, загледан в стълбите, които се простираха като паяжина извън обсега на лампата, която носеше.

— Не — отвърна със съжаление той. — Не. Аз само ще премина. Бях в белия сектор. Искам само да премина.

— Тя иска ти дойде. Иска. Казва всеки път.

— Не — прошепна дрезгаво, като си даваше сметка, че оставаха все по-малко възможности и скоро изобщо нямаше да има шанс. — Не, Сини зъбе. Аз я обичам и затова няма. Не знаеш ли, че ще е опасно за нея, ако отида там? Ще дойдат мъже-с-пушки. Не мога. Не мога, колкото и много да ми се иска.

Топлата ръка на тамдолеца го погали, задържа се върху неговата.

— Ти казва добро нещо.

Изненада се от такова разсъждение на тамдолец. Макар Константин да знаеше, че те имат развит мисловен процес, бе удивен от факта, че мисълта им може да следва човешкия начин на разсъждаване. Хвана ръката на тамдолеца и я стисна, благодарен на Синия зъб за присъствието му в момент, когато не му оставаше някаква друга утеха. Седна на металните стъпала, пое спокойно дъх в маската, прие утехата, откъдето можеше да я получи, да остане за момент в безопасност от неприятелски погледи, с някой, който въпреки всички различия се бе превърнал в приятел. Мъжкарят хайза приклекна на платформата пред него, като очите му блестяха от непреките отражения на светлината наколоко, потупа коляното му просто от приятелско чувство.

— Ти ме наблюдаваш — рече Деймън, — и то през цялото време.

Синия зъб се поизпъчи леко — потвърждение.

— Хайза са много мили — продължи той. — Много добри.

Тамдолецът килна глава и сбръчка вежди.

— Ти неин бебе. — Семейството представляваше доста трудно понятие за хайза. — Ти бебе ’Лисия.

— Да, бях.

— Тя твой майка.

— Така е.

— ’Милио неин бебе.

— Да, също.

— Аз обича него.

Деймън се усмихна с болка.

— При тебе няма половинчати неща, така ли е, Сини зъбе? Всичко или нищо. Ти си добър другар. Колко души познавате вие, хайза? Познавате ли други хора или само рода Константин? Мисля, че всичките ми приятели са загинали, Сини зъбе. Опитах се да ги намеря. Те или се крият, или са мъртви.

— Прави мои очи тъжни, Деймън-мъж. Може хайза намери, казва нас име тях.

— Някой, който се нарича Дий. Или Ушант, или Мюлер.

— Аз пита. Някой може знае. — Синия зъб постани пръст върху плоския си нос. — Намира тях.

— Как?

Синия зъб протегна предпазливо ръка и поглади порасналата брада върху лицето на Деймън.

— Твой лице като хайза, твой мирис като човек.

Константин се усмихна, развеселен въпреки унилостта си.

— Де да изглеждах като хайза! Тогава бих могъл да се разхождам свободно навсякъде. Този път за малко да ме хванат.

— Ти идва тук страх — каза Синия зъб.

— Надушвате ли страха?

— Аз вижда твой очи. Много болка. Мирише кръв, мирише бяга дълго.

Деймън обърна към светлината лакътя си, който бе одран и го болеше. Ръкавът се бе разкъсал и на това място бе пропит от кръв.

— Ударих се в една врата — рече той.

Синия зъб пристъпи напред.

— Аз прави болка спре.

Припомни си как хайза лижеха собствените си рани, поклати глава.

— Не. Но можеш ли да запомниш имената, които ти казах?

— Дий. Ушант. Мюлер.

— Ще ги намериш ли?

— Опита — отговори Синия зъб. — Доведе тях?

— Мен ще ме заведеш при тях. Мъже-с-пушки затварят тунелите в белия сектор, знаеш ли това?

— Знае. Ние тамдолци, ние ходи в големи тунели отвън. Кой гледа нас?

Деймън пое дълбоко дъх под маската, изправи се отново на главозамайващите стълби, прегърна с една ръка тамдолеца и взе в другата прожектора.

— Обичам те — прошепна той.

— Обичам те — каза Синия зъб и се стрелна в мрака, превърна се в едва забележимо движение, в трептене на металните стъпала.

Константин продължи нататък по собствения си път, като броеше завоите и нивата. Не трябваше да прави нищо необмислено. Едва му се бе разминало, когато се бе опитал да влезе в белия сектор. Бе задействал тревога там. Изпитваше ужасен страх, че тя може да предизвика претърсване на тунелите, неприятности на тамдолците, на майка му, на всички тях. Все още усещаше, че коленете му треперят, макар да не се бе поколебал да стреля, когато му се бе наложило. Бе стрелял по войник без броня, можеше да го е убил, тъкмо това бе искал.

Повдигаше му се.

И все пак се надяваше, че бе успял, че тревогата нямаше да е свързана с неговото име. Че свидетелят бе мъртъв.

Продължаваше да трепери, когато стигна входа за достъп към коридора зад бара на Нго. Влезе в тесния шлюз, свали си маската, използва карта с привилегиите на служба за сигурност, която пазеше само за краен случай. Втората врата се отвори, без да вдигне тревога. Забърза по тесния, пуст коридор и си послужи с ръчен ключ, за да отвори задната врата на бара.

Съпругата на Нго, застанала пред кухненската маса, се обърна, изгледа го и се втурна в голямата зала. Деймън затвори вратата зад гърба си, отвори тази на склада, за да хвърли вътре дихателната си маска. В паниката си бе забравил да я остави, взел я бе със себе си. Това показваше в какво душевно състояние се намираше. Отиде до мивката в кухнята и изми ръцете си, лицето си, опита се да измие от себе си на мириса на кръв и на страх, целия спомен.

— Деймън!

— Джош! — Хвърли уморен поглед към вратата на голямата зала, после избърса лицето си с кърпата, която висеше до умивалника. — Неприятности.

Мина покрай Тали и влезе в голямата зала, отиде до бара и се облегна на него.

— Имаш ли бутилка? — попита той Нго.

— Пак влезе от онази врата… — изсъска сърдито съдържателят.

— Налагаше се — отвърна Константин.

Джош го хвана внимателно за ръката.

— Не мисли в момента за пиене — рече той. — Деймън, ела тук. Искам да говоря с теб.

Върнаха се обратно в нишата, която бе тяхна територия. Тали го натика в ъгъла, далеч от погледа на другите посетители, които вечеряха в ресторанта. От кухнята, където съпругата и синът на Нго се бяха върнали, се дочуваше потракване на чинии. Помещението миришеше на неизменната чорба на Нго.

— Слушай — рече Джош, когато седнаха, — искам да дойдеш с мен от другата страна на коридора. Намерих връзка, която смятам, че може да ни помогне.

Деймън чу казаното, но му трябваше време, докато значението му стигне съзнанието му.

— С кого си говорил? Кого познаваш ти тук?

— Аз никого. Става дума за някой, който те е разпознал. Който иска да му помогнеш. Не знам цялата история. Някакъв твой пирятел. Има организация, която се простира сред хората от И-зоната и цялата Пел. Редица хора, които знаят, че може да си в състояние да им помогнеш с уменията си.

Опита се да го осмисли.

— Знаеш какви нищожни ще са шансовете ни с тълпата от И-зоната срещу войниците? И защо се е обърнал към теб? Защо към теб, Джош? Може би се страхуват, че ще разпозная някои от тях и ще подразбера нещичко. Тази работа не ми харесва.

— Деймън, знаеш с колко време разполагаме. Това е шанс. Вече всичко представлява риск. Ела с мен. Моля те, ела с мен.

— Сигурно ще претърсят целия бял сектор. Налетях на вдигната тревога там, навярно убих човек. Те ще се развилнеят, ще търсят някой, който използва достъпа…

— Тогава колко време ни е останало да го обмисляме? Ако не… — Тали млъкна, изгледа остро съпругата на Нго, която им донесе купи с чорба и ги сложи на масата. — Ще ходим някъде. Подгрей я, докато се върнем.

Чифт тъмни очи ги зяпнаха. Жената взе мълчаливо както винаги купите и ги отнесе на друга маса.

— Няма да ни трябва много време да разберем — каза Джош. — Моля те, Деймън.

— Те какво смятат да направят? Да щурмуват главното управление ли?

— Да вдигнат бунт. Да се доберат до совалка. Да организират съпротива на Тамдолу. Става въпрос за малка група с нас, Деймън, всичко зависи от твоите познания. От компютърните ти умения и познаването на проходите.

— Имат ли пилот?

— Май има някой, който умее, да.

Опита се да събере мислите си. Поклати глава.

— Не.

— Как така не? Ти говореше за совалка. Ти правеше такива планове.

— Но не и за нов бунт на станцията. Не и ако бъдат убити още хора при осъществяването на план, който никога няма да успее…

— Ела и говори с тях. Ела с мен. Или ми нямаш доверие? Деймън, докога още можем да чакаме да ни се удаде случай? Ти дори не си чул нещата.

Константин въздъхна.

— Ще дойда — съгласи се той. — Опасявам се, че съвсем скоро ще започнат да проверяват личните карти и в зеления сектор. Ще приказвам с тях. Може би ще намеря по-добро решение. По-мирно. Къде се намира туй място?

— В бара на Маскари.

— От другата страна на коридора?

— Да. Ела.

Минаха между масите, покрай бара.

— Ей, вие! — викна строго Нго, когато се приближаха, и Деймън спря. — Да не връщате тук, ако ще ми докарате неприятности. Чувате ли ме? Аз ви помогнах и не искам такава отплата за това. Ясно ли е?

— Ясно — отвърна той.

Нямаше време да изглажда нещата. Джош го чакаше пред външната врата. Излезе навън при него, огледа се наляво и надясно и двамата пресякоха коридора, за да влязат в по-шумното и по-мрачно заведение на Маскари.

От масата вляво от входа стана мъж и се приближи до тях.

— Насам — рече той и понеже Джош го последва без въпроси, Деймън преглътна възраженията си и отиде с тях в дъното на помещението, което бе толкова тъмно, че бе трудно да се заобикалят столовете.

В закрито от завеса сепаре светеше бледа лампа. Константин и Тали влязоха вътре, но водачът им изчезна.

След малко друг мъж се появи в сепарето след тях, млад и с белег на лицето. Деймън не го познаваше.

— Идват — каза младият мъж и миг след това завесата се разтвори отново, за да пусне още двама в сепарето.

— Кресич — измърмори Деймън. Другият му бе непознат.

— Познавате ли мистър Кресич? — попита новодошлият.

— Само по лице. Вие кой сте?

— Името ми е Джесад. А вие сте мистър Константин, нали? Младият Константин?

Каквото и да е идентифициране го изнервяше. Погледна Джош, като бе смутен, че се натъква на противоречия. Предполагаше се, че го познават. Мъжът не трябваше да е изненадан.

— Деймън — рече Тали, — този мъж е от И-зоната. Нека обсъдим подробностите. Седни.

Настани се край малката маса, несигурен и неспокоен, докато другите също заеха местата си. Погледна за втори път към Джош. Вярваше му. Доверил му бе собствения си живот. Щеше да му го даде, ако той го поиска, защото сам не знаеше какво да прави с него. А Джош го бе излъгал. Всичко, което знаеше за този човек, потвърждаваше, че лъже.

„Нима сме под някаква заплаха?“ — изтръпна Константин, като търсеше причина за туй подвеждане.

— За какво предложение говорим? — попита той, като единственото, което искаше, бе да може да се измъкне оттук, да изведе Тали навън и да разнищи цялата история.

— Когато Джош каза, че има връзки — рече бавно Джесад, — нямах представа какви са. Вие се оказахте нещо много повече, отколкото можех да се надявам.

— Така ли? — Деймън устоя на желанието да погледне към Тали. — На какво по-точно се надявате, мистър Джесад от И-зоната?

— Джош не ви ли каза?

— Джош каза, че сигурно ще искам да говоря с вас.

— За това, по какъв начин да възвърнете контрола си върху тази станция ли?

Константин не промени ни най-малко изражението си.

— Смятате, че разполагате със средства да го сторите?

— Имам хора — намеси се Кресич. — Коледи също. Можем да съберем хиляда души за пет минути.

— Знаете какво ще последва от това — отвърна Деймън. — Ще затънем до ушите във войска. Трупове в коридорите, ако не ни издухат всички в космоса.

— Известно ви е, че те държат цялата станция — заяви спокойно Джесад. — И те могат да направят с нея, каквото си поискат. Освен вас няма никой друг виден човек, който да се застъпи за старата Пел. С Лукас е свършено. Той разправя само това, което Мазиан му даде да прочете. Винаги се движи под охрана. Единият избор е да има трупове в коридорите, наистина. Другият обаче е както са постъпили с Лукас, не е ли така? Да ви дават и на вас готови изказвания, които да прочетете. Ще ви позволят да се сменяте с Лукас или изобщо ще се отърват от вас. В крайна сметка те разполагат с Лукас и той се подчинява на заповедите им, нали?

— Много точно го казахте, мистър Джесад.

„Ами по въпроса за совалката?“ — помисли си Константин, като се облегна назад на стола. Обърна се към Джош, който посрещна погледа му с разтревожени очи. Извърна се отново напред.

— Какво предлагате?

— Да ни осигурите достъп до главното управление. Ние ще се погрижим за останалото.

— Така никога няма да успеете — рече Деймън. — Навън има бойни кораби. Не можете да ги спрете, като държите главното управление. Те ще ни вдигнат във въздуха, не си ли давате сметка за това?

— Имам начин да успея.

— Представете го тогава. Кажете ни точно и ясно какво предлагате и ме оставете да го премисля една нощ.

— Да ви оставим да се разхождате свободно наоколо, след като знаете имена и лица?

— Знаете моето — припомни той на Джесад и получи в отговор леко трепване на очите.

— Повярвай му — обади се Джош. — Той ще успее.

Отвън се чу трясък, дори през музиката. Завесата се изду навътре — от тялото на Коледи, който падна върху масата с дупка в челото. Кресич скочи с вик на ужас. Деймън се хвърли назад, блъсна се в стената заедно с Джош. Джесад бръкна в джоба си. Писъци надвикваха музиката отвън, докато войници с брони и вдигнати пушки застанаха на входа на сепарето.

— Не мърдайте! — заповяда един от тях.

Джесад извади пистолета си. Гръмна пушка и се разнесе мирис на изгоряло, когато Джесад се срина на земята, потрепвайки. Константин гледаше объркан и изплашен войниците и насочените към тях дула. До него Тали не мърдаше.

Друг войник довлече още някой за яката — Нго, който изтръпна под погледа на Деймън и сякаш бе готов да повърне.

— Тези ли са? — попита войникът.

Нго кимна.

— Накараха ме да ги скрия. Заплашиха ме. Заплашиха семейството ми. Ние искаме да отидем в белия сектор, ние всички.

— Този кой е? — войникът посочи с глава към Кресич.

— Не знам — отвърна Нго. — Не го познавам. Останалите не ги познавам.

— Изведете ги! — нареди офицерът. — Претърсете ги. Мъртвите също.

Свърши се. Стотици мисли заляха съзнанието на Деймън — да бръкне в джоба си за пистолета, да побегне, да се отдалечи колкото може, преди да го застрелят.

Ами Джош… майка му и брат му…

Хванаха го, обърнаха го към стената и го накараха да разтвори ръце и крака, направиха същото с Тали до него и с Кресич. Претърсиха джобовете му и извадиха картите, пистолета, който сам по себе си бе достатъчен да го екзекутират на място.

Извърнаха го отново с лице към тях, с опрян в стената гръб, и го разгледаха по-внимателно.

— Вие Константин ли сте?

Деймън не отговори. Един войник го удари в корема, той се преви и се хвърли към него с рамото напред, ниско, събори го заедно с един стол под масата. Нечий ботуш го ритна в гърба и бе стъпкан от разразилия се над него бой. Отскубна се от войника, който бе проснал в несвяст, опита се да се изправи на крака до ръба на масата. Край рамото му профуча изстрел и удари Кресич в стомаха.

Удари го приклад на пушка. Коленете му омекнаха, отказвайки да го задържат на крака. Втори удар дойде върху ръката му, опряна на масата. Той се отдръпна, преви се, когато го получи ритник в корема, остана превит под ударите, докато го пребиха почти до безсъзнание. После го изправиха между двама от тях.

— Джош! — рече той замаяно. — Джош?

Бяха вдигнали и Тали, увиснал също между двама, които се опитваха да го върнат в съзнание, разтърсвайки го. Той успя да стъпи на краката си, докато главата му се поклащаше като на пиян. От слепоочието му тчеше кръв. Нямаше защо да се занимават с Кресич — той все още мърдаше, ранен в корема, и кръвта му бързо изтичаше. Щяха да го оставят.

Константин се огледа, когато ги изведоха в голямата зала. Нго бе избягал или го бяха откарали. Посетителите се бяха изпарили. Имаше само няколко трупа тук-там и наоколо стояха войници с пушки.

Войниците изкараха Деймън и Джош навън, в коридора. Няколко души стояха пред бара на Нго да наблюдават, докато ги отвеждаха, и Константин обърна лице настрани, засрамен от публичността на арестуването му.

Помисли си, че ще ги откарат на корабите от другата страна на дока. Но когато те завиха покрай ъгъла, водещ към доковете, и се насочиха наляво, разбра, че отиват другаде. Войниците бяха завзели за себе си един бар, нещо като щабна квартира, място, което цивитата избягваха.

Музика, опиати, алкохол — всичко, което можеше да се предложи от страна на цивитата, се виждаше тук. Деймън оглеждаше вцепенено помещението, в което ги бяха вкарали, изпълнено с ниско стелещ се дим и гърмяща музика. Вътре имаше и бюро, колкото и невероятно да изглеждаше, следа от нещо официално. Войниците ги закараха до него и един мъж, който носеше чаша, седна зад бюрото и вдигна поглед към тях.

— Виж какво си хванахме! — заяви водачът на групата, която ги бе довела. — Флотата издирва тези двамата. Единият е Константин. А тук си имаме един съюзар. Пренастроен, както се носи слух, но Пренастройка е била извършена на Пел.

— Съюзар значи. — Сержантът на бюрото погледна покрай Деймън, усмихвайки се злорадо на Тали. — Как човек като теб е успял да дойде на Пел? Сигурно има какво да ни разправиш, съюзарино?

Джош не каза нищо.

— Аз обаче имам — обади се суров глас от вратата, способен да разклати стените. — Той е собственост на „Норвегия“.

Смехът и разговорите спряха, макар не и музиката. Новодошлите, носещи брони за разлика от повечето тук, се придвижиха с рязкост, която стресна останалите.

— „Норвегия“ — измърмори някой. — Махайте се оттук, копелета от „Норвегия“!

— Как ти е името? — изрева новодошлият.

— Или ще ни застреляте всичките? — обади се някой друг.

Ниският мъж със силния глас натисна бутона на комапарата върху рамото си и каза нещо, което музиката заглуши, обърна се и махна с ръка на дузината войници след себе си, които се разпръснаха. После огледа останалите, като очите му бавно обходиха залата.

— Никой от вас не е в състояние, в което да върши нещо. Почистете този бърдак! Ако тук има някои от нашите хора, ще им съдера кожите. Има ли?

— Опитай малко по-нататък — викна някой. — Тук е територия на „Австралия“. „Норвегия“ няма никакво право да ни нарежда.

— Предайте ни арестуваните — рече ниският мъж.

Никой не помръдна. Войниците на „Норвегия“ вдигнаха дулата на пушките си и от хората на „Австралия“ се разнесоха викове на ужас и гняв. Деймън стоеше със замъглен поглед, докато двама от дузината дойдоха до него и Джош. Груба ръка го хвана за дясното рамо и го издърпа от другата, която го държеше, подкара го към вратата. Тали тръгна без съпротива. Той също не оказа никаква. Ако можеха да са заедно до последно — това бе единственото, което им бе останало.

— Изведете ги! — ревна дребният мъж на войниците си. Те ги избутаха да излязат по-бързо, докато двама от тях останаха край командира си вътре в бара. Едва когато стигнаха коридора към девето ниво, ги пресрещнаха други войници, все от „Норвегия“.

— Вървете в пункта на „Австралия“ — викна някой на подкреплението — гласът бе женски. — В бара на Макарти. Дей ги държи всички на мушка. Има нужда от повече хора там, и то бързо.

Войниците се втурнаха нататък на бегом. Четирима останаха да придружават Деймън и Джош и ги поведоха към входа за достъп до синия док, където стоеше охрана.

— Пуснете ни да минем — рече офицерът на ескорта им. — Там зад нас има опасност от бунт.

Пазачите бяха от „Австралия“. Това се виждаше по надписите и емблемите им. Те с нежелание отвориха аварийната врата и ги пуснаха да преминат.

От другата страна се простираше синият док, където „Норвегия“ заемаше гнездо до „Индия“, „Австралия“ и „Европа“. Деймън вървеше, като започна да чувства замайване от раните си, ако не и болка. Тук имаше само военни, нагоре-надолу се движеха войници, кашоните с провизии се товареха от военни екипажи в работни дрехи.

Пред тях зейна ръкавът за достъп към „Норвегия“. Изкачиха се по рампата, влязоха в тунела, минаха по него в сковаващ студ и стигнаха шлюза. Там ги срещнаха други войници, всичките с емблемата на „Норвегия“.

— Тали! — рече един с изненадана усмивка. — Добре дошъл отново, Тали!

Джош се отскубна и хукна. Успя да стигне едва до средата на ръкава за достъп, преди да го хванат.

4

Пел: „Норвегия“ на синия док: 8.1.53 г., 19:30 ч

Сигни вдигна поглед от бюрото си, после намали шума от интеркома, който предаваше доклади от войниците й на дока и навсякъде другаде. Отправи загадъчна усмивка към охраната и към Тали. Изглеждаше доста зле — небръснат, мръсен, кървав. Долната му челюст бе започнала да отича.

— Дошъл си да ме видиш ли? — подигра му се тя. — Не мислех, че ще посмееш още веднъж.

— Деймън Константин… те го качиха на борда. Войниците го хванаха. Мислех, че ще искаш да разговаряш с него.

Това я учуди.

— Опитваш се да го предадеш ли, така ли?

— Той е тук. И двамата сме тук. Пуснете го да си върви.

Сигни се облегна назад и го изгледа с любопитство.

— Значи можеш да говориш смислено — рече тя. — Преди никога не говореше.

Сега той нямаше какво да каже.

— Те са си поиграли със съзнанието ти — забеляза Малори. — И сега си приятел на Константин, нали?

— Моля ви — каза Джош със слаб глас.

— На какво основание?

— Здрав разум. Той ви е от полза. А те ще го убият.

Тя го наблюдаваше под полуспуснати клепачи.

— Не се ли радваш, че се върна?

Замига светлинка, сигнализираща повикване, нещо, което комофицерът не можеше да реши сам. Сигни включи звука и пое обаждането.

— Започнал е бой — чу тя. — В бара на Макарти.

— Дей там ли е? — попита Сигни. — Дай ми Дей!

— Зает е — дойде отговор.

Тя махна с ръка на охраната, отказвайки да се занимава повече с Тали. Замига втора лампичка.

— Малори! — извика й Джош, като го изтласкваха през вратата.

— „Европа“ иска да говори с теб — предаде комофицерът. — Мазиан.

Превключи разговора. Бяха извели Тали — да го заключат някъде, надяваше се.

— Тук е Малори, „Европа“.

— Какво става там?

— Имам неприятности на дока, сър. Джанц се нуждае от нарежданията ми. С ваше разрешение, сър. — И тя му затвори.

— Той падна — чуваше по друг канал. — Капитане, простреляха Дей!

Сигни сви ръката си в юмрук и я вдигна от апарата.

— Изведете го, изведете го, с кого говоря?

— Тук е Ютъп — отвърна женски глас. — Един от „Австралия“ стреля по Дей.

Натисна друг бутон.

— Свържете ме с Едгър! Бързо!

— Минахме през вратата — обади се гласът на Ютъп. — Изведохме Дей.

— Обща тревога за войниците на „Норвегия“. Имаме неприятности на дока. Излезте там!

— Тук е Едгър — чу тя. — Малори, приберете си копоите!

— Приберете си вашите, Едгър, или ще ги застрелям, ако ги видя. Ранили са Дей Джанц.

— Ще ги спра — рече той и изключи.

„ТРЕВОГА“ гласеше сигналът в коридорите на „Норвегия“, виеше дрезгава сирена, мигаха сини лампи. В офиса й светнаха табла и екрани, докато корабът премина в състояние на бойна готовност.

— Идваме — докладва отново Ютъп. — Той още е жив, капитане.

— Докарайте го тук, Ютъп, докарайте го тук.

— Слизам долу, капитане — обади се Граф, тръгнал към дока.

Сигни започна да натиска бутоните, като търсеше картина на действието и проклинаше техниците — някой трябваше да го е включил на визора. Намери го — приближаваща се група, която носеше повече от един сред редиците си, войниците на „Норвегия“, които изскачаха забързано на дока и заемаха позиции около свързаните към кораба тръби и ръкава за достъп.

— Повикайте лекарите! — нареди тя.

— Лекарите чакат — чу глас и видя позната фигура да се приближава до войниците и да поема ковандването. Граф бе отвън. Най-накрая си пое по-спокойно дъх.

— „Европа“ е още на линия — напомни й комофицерът. Тя включи този канал.

— Капитан Малори, каква война водите там?

— Все още не знам, сър. Ще разбера веднага щом прибера войнците си на борда.

— Взели сте арестанти на „Австралия“. Защо?

— Единият е Деймън Константин, сър. Ще се свържа с вас веднага след като чуя Джанц. С ваше разрешение, сър.

— Малори!

— Сър?

— „Австралия“ има двама пострадали. Искам доклад.

— Ще ви изпратя, след като успея да науча какво е станало, сър. Междувременно изпращам войници на зеления док, преди да възникне някакъв проблем с цивитата там.

— Хората на „Индия“ са вече на път. Спрете дотук, Малори, и дръжте настрана войниците си. Махнете ги от доковете. Изтеглете ги всичките. Искам да ви видя възможно най-скоро, ясно ли е?

— С доклад. С ваше разрешение, сър.

Светлинката угасна с прекъсването на връзката. Сигни удари с юмрук по пулта, блъсна назад стола и се запъти към миниатюрната операционна в късия коридор пред главния асансьор на най-горното ниво.

Не беше толкова зле, колкото Малори се опасяваше. Пулсът на Дей бе равномерен след направената му от лекаря инжекция и той не даваше признаци да умира. Рана в гърдите, няколко изгаряния. Имаше доста кръв, но тя бе виждала и по-тежки случаи. Случайно попадение, в сгъвката на бронята. Отиде до вратата, където стоеше Ютъп, като по цялата й броня от главата до петите имаше размазана кръв.

— Махнете се оттук, каквито сте мръсни! — нареди им Малори, като ги изтика в коридора. — Кой стреля пръв?

— Една кучка от „Австралия“, пияна и разпасана.

— Капитане.

— Капитане — добави със слаб глас Ютъп.

— Ранена ли сте, Ютъп?

— Изгаряния, капитане. Ще вляза да ги почистят, след като свършат с майора и с другите, с ваше разрешение.

— Не ви ли казах да стоите настрана от тази зона?

— Чухме по комвръзката, че са хванали Константин и Тали, капитане. Дежурен бе един сержант и всички вътре бяха пияни като търгари на станция. Майорът влезе вътре и те заявиха, че там не било място за нас.

— Достатъчно — промълви Сигни. — Искам доклад, редник Ютъп. И ще защитя действията ви. Щях да ви одера, ако бяхте отстъпили пред копелетата на Едгър. Цитирайте ме какво съм казала където си пожелаете.

Тръгна по коридора през насъбралите се войници.

— Всичко е наред. Дей е цял. Разкарайте се оттук и оставете лекарите да работят. Върнете се в квартирите си. Аз ще си поприказвам с Едгър, но ако вие или някой друг излезете на доковете, ще ви застрелям със собстевната си ръка. Давам ви думата си. Слизайте долу!

Разпръснаха се. Малори се върна отпред на мостика, огледа наоколо хората от екипажа, които бяха заели местата си пред станциите. Граф бе също там, също изцапан доста с кръв.

— Почисти се — каза му тя. — Гледайте си екраните! Морио, слез долу и разпитай редник Ютъп и всички останали от въпросната група. Искам имената и идентификационните номера на онези войници от „Австралия“. Искам официално оплакване, и то веднага.

— Капитане — прие заповедта Морио и припряно тръгна да я изпълнява.

Сигни остана по средата на мостика да се оглежда, докато всички глави не се обърнаха към пултовете. Граф бе излязал да се приведе в ред. Тя взе да се разхожда напред-назад между редиците, докато не си даде сметка какво прави и спря.

Пред нея стоеше проблемът да се изправи пред бюрото на Мазиан. По нейната униформа имаше кръв, кръвта на Дей. Накрая реши да отиде така, без да я почисти.

— Граф поема командването — каза остро Малори. — Макфарлейн, имам нужда от ескорт до „Европа“. Действайте!

Насочи се към асансьора, като чу ехото да повтаря заповедта й из коридорите. В коридора пред изхода я пресрещнаха войниците — петнайсет в пълно бойно снаряжение. Излезе, минавайки покрай други, които охраняваха рампата за достъп откъм дока. Сигни не носеше броня. Докът бе сигурен и не се предполагаше, че някой би имал нужда от такава, но в момента тя щеше да се чувства в по-голяма безопасност, дори ако се разхождаше гола по зеления док.

5

Пел: „Европа“ на синия док: 8.1.53 г., 20:15 ч

Мазиан не закъсня да се появи, този път не. Аудиенцията му бе само с двама — с нея и с Том Едгър, а Едгър бе дошъл пръв. Това се очакваше.

— Седни — рече й Мазиан.

Сигни се настани на място от другата страна на заседателната маса срещу Едгър. Мазиан седна на своето начело, подпря се на скръстените си ръце и я изгледа.

— Е, къде е докладът?

— Подготвя се — отвърна тя. — Необходимо ми е време да разпитам войниците и да събера точни идентификации. Дей е записал имена и номера, преди да го ранят.

— По ваша заповед ли е отишъл там?

— Моята постоянна заповед към войниците ми е да не бягат от проблеми, ако те възникнат пред тях. Сър, след инцидента с Гофърт хората ми са подложени на систематичен тормоз. Аз го застрелях, а се отправят нападки към моите подчинени, изблъскват ги, дразнят ги — дребни неща, докато някой не се напие дотолкова, че да не прави разлика между задяване и истински метеж. Питат военнослужаща за номера й и тя направо отказва да го даде. Арестуват я, а тя вади пистолета си и стреля по офицер.

Мазиан погледна към Едгър, после отново към Малори.

— Чух друга история. Че вашите войници са насърчавани да стоят заедно. Че продължават да изпълняват вашите нареждания, дори когато привидно се водят в отпуск. Че се разхождат наоколо във взводове и под ръководството на офицер и така се налагат със силата си по доковете. Че цялата операция на войниците и екипажа на „Норвегия“ представлява неподчинение и предизвикателство в директен разрез със заповедите ми.

— Не задължавам с нищо войниците си по време на отпуск. Ако се движат на групи, то е за самозащита. Нападат ги в барове, които са отворени за всички с изключение на хора от „Норвегия“. Именно такова поведение се насърчава сред другите екипажи. На бюрото ви е оплакването ми по този въпрос от миналата седмица.

Мазиан продължи все така да я гледа, като потропваше по масата пред себе си с бавно, нервно движение на ръката. Накрая извърна очи към Едгър.

— Поколебах се да подам възражение — каза Едгър. — Но тук се оформя нездрава атмосфера. Очевидно съществуват различни виждания за това, как се ръководи Флотата като цяло. На някои места се насърчава вярност към кораба — вярност към определени капитани — по причини, които не желая да разнищвам, а може би просто от самите капитани.

Сигни пое въздух и рязко спусна ръцете си надолу край стола, преди да я обземе вледеняващо чувство. Смразяващо повече от всичко. Едгър и Мазиан винаги са били близки, бяха близки, както тя отдавна подозираше, по начин, който не допускаше нейната намеса. Успокои дишането си, облегна се назад, загледа се само в Мазиан. Това бе война. „Норвегия“ никога не се бе разминавала тъй на косъм като сега, когато трябваше да се измъкне от капана на амбицията на Мазиан и тази на Едгър.

— Има нещо много гнило — заяви Малори, — когато започнем да се стреляме един друг. С ваше разрешение, ние сме най-старите във Флотата, най-дълго оцелелите. И ще ви кажа открито, че знам какво става и разигравах театъра, който искахте, продължих да се занимавам с организирането на реда в станцията, която няма да има абсолютно никакво значение, когато Флотата си тръгне. Изпълних тази ваша операция за запълване на времето ни с работа и се справих добре. Не споменах нито дума пред войниците и екипажа ми за туй, което знам. И като гледам накъде вървят нещата, на войниците се разрешава да правят каквото си искат, понеже в дългосрочен план то не е важно. Защото Пел е престанала да има значение и нейното оцеляване сега не е в наш интерес. В момента имаме друга цел. Или може би винаги сме я имали и вие стъпка по стъпка ни водихте към нея, за да не ни шокирате твърде много, когато накрая предложите това, което в действителност преследвате, единствения избор, който ни оставихте. Сол, нали? Земята. Пътят до нея ще е дълъг и опасен, а когато стигнем там, ни чакат множество проблеми. Флотата… превзема Компанията. Навярно сте прав. Може би е единственото нещо, което трябва да направим. Вероятно е разумно и е започнало да изглежда като решение още много отдавна, когато Компанията престана да ни поддържа. Но няма да стигнем до Земята, ако Пел разруши дисциплината, на чиято основа се гради Флотата от десетилетия. Няма да стигнем там, ако нейните единици се уеднаквят и слеят в нещо, частите на което не могат да работят поотделно. Тъкмо това ще се постигне с подобен тормоз. С нареждане как да ръководя „Норвегия“. Ако се започне така, всичко ще рухне. Вземете на войниците техните емблеми и тяхната принадлежност, тяхната самоличност и техния дух, и всичко ще пропадне. И независимо как го представяте, именно туй става там навън, когато се принуждава един кораб да се подчини на норми, които противоречат на всички правила, известни на борда му. Когато капитани от тази Флота скрито насърчават войниците си да тормозят моите и те се хващат за тази възможност при липсата на друг противник. Флотата не е съществувала като едно цяло от десетилетия, но това бе нашата сила — свободата на действие да вършим всичко, каквото трябва, покривайки цялото огромно пространство. Направете ни еднакви и ще станем предсказуеми. И тъй като сме останали малко, с нас ще е свършено.

— Удивен съм — каза меко Мазиан, — че някак си вие стигате дотам, да настоявате за разделение на екипажите, след като самата вие се оплаквате от липсата на дисциплина. Вие сте забележителен софист.

— Беше ми заповядано да се приравня с останалите, да променя всяко правило и нареждане, възприети на моя кораб. Войниците ми го възприемат като обида към „Норвегия“ и се възмущават. Какво друго очаквате, сър?

— Отношението на войниците отразява това на командващите ги офицери и на капитана, не е ли тъй? Навярно вие го насърчавате.

— А може би е насърчавано онова, което се случи в бара.

— Сър.

— С цялото ми уважение, сър.

— Хората ви са влезли там и са взели арестанти от ръцете на войниците, които са ги задържали. Туй не ви ли прилича на присвояване на заслуги?

— Иззели са арестанти от напила се в бар група войници в отпуск.

— Щаб на дока — промърмори Едгър. — Бъди точна, Малори.

— Войниците бяха пияни и разпасани във вашия щаб на дока, а единият от задържаните е собственост на „Норвегия“. В този щаб не е имало дежурен офицер. Другият арестуван е ценен заради ползата, която би имал за моята операция по запълване на времето. Въпросът е защо задържаните са били изобщо отведени в тъй наречения щаб на дока, вместо в ареста на синия док или на най-близкия кораб, който бе „Африка“.

— Войниците, извършили задържането, са докладвали на сержанта си. Който се е намирал в щаба, когато вашият майор нахълтал там.

— Смятам, че подобно поведение допринася за създаването точно на такава ситуация, в каквато е бил прострелян майор Джанц. Ако мястото представлява щаб на дока, тогава майор Джанц е имал пълно право да влезе там и да вземе положението под свой контрол. Но още при самата му поява му се казва, че тъй нареченият щаб на дока е запазена територия на „Австралия“. Присъстващият там сержант от „Австралия“ не възразява срещу подобно неподчинение. Нима една военна щабна квартира трябва да се счита за лична територия на един кораб, или какво означава това? Не ви ли се струва, че други капитани насъскват сепаратистки своите екипажи?

— Малори! — предупреди я Мазиан.

— Накратко, сър. Майор Джанц дава съответна заповед за прехвърляне на арестантите под негов контрол и не получава никакво съдействие от сержанта на „Австралия“, който допринася за възникването на конфликта.

— Двама от моите войници са убити в тази схватка — рече Едгър раздразнено. — А как е започнала тя, все още се разследва.

— Също и от моя страна, капитане. Очаквам да получа доклада всеки момент и ще се погрижа да получите копие от него, когато бъде предаден.

— Капитан Малори — смъмри я Мазиан, — ще предадете този доклад на мен. И то възможно най-бързо. Колкото до арестуваните, не ме интересува какво ще правите с тях. Дали те са тук или там, не е важно. Проблемът е разногласието. Амбицията от страна на отделни капитани на Флотата. Независимо дали ви харесва или не, капитан Малори, ще се подчинявате на общите нареждания. Права сте, действали сме поотделно и сега трябва да работим като едно цяло. Някои свободолюбиви духове сред нас срещат проблеми в тази ситуация. Не обичат да се подчиняват на заповеди. А вие сте ми нужна. Прозирате същината на нещата, нали? Да, става дума за Сол. А като ми казахте това, сигурно се надявате да участвате в тесния кръг на съвета, така ли е? Желаете да се допитват до вас. Може би искате да поемете някой ден командването. Много добре. Но за да стигнете дотам, капитане, трябва да се научите да се подчинявате.

Сигни остана спокойна, отвърна открито на погледа на Мазиан.

— И да не знам накъде вървя?

— Вие знаете накъде сме тръгнали. Преди малко го казахте.

— Добре — рече тя тихо. — Не се противопоставям на изпълнението на заповеди. — Изгледа в лицето Том Едгар и върна очите си върху Мазиан. — Изпълнявам ги не по-зле от другите. Може да не сме работили като партньори в миналото, но има желание да го направя.

Мазиан кимна, като красивото му лице на актьор изразяваше огромна обич и привързаност.

— Добре, добре. Въпросът значи е разрешен.

Изправи се, отиде до страничния шкаф, изтегли бутилка бренди от придържащите я скоби, извади отгоре чаши и наля. Донесе чашите на масата, сложи ги пред себе си, после избута по една от тях с всяка ръка към Едгър и към Малори.

— Надявам се да сме разрешили проблема веднъж завинаги — каза той, като отпи от чашата си. — И смятам, че ще остане така. Някакви други оплаквания?

Може би Том Едгър имаше някакви. Сигни го видя да се мръщи, докато отпи от огнената течност на брендито. Усмихна му се леко. Едгър не отговори.

— Другият въпрос, който засегнахте — продължи Мазиан, — бе за унищожаването на станцията. Да, така е. Вярвам, че тази информация няма да излезе извън кръга на присъстващите.

„Ето защо е бил театърът!“ — каза си тя.

— Да, сър — отвърна.

— Без формалности. Когато му дойде времето, всички капитани ще получат инструкции. Ти си стратег, в много отношения най-добрият. Щяхме да те въведем в нещата по-рано. Знаеш го. Това щеше да е станало вече, ако не бе злополучният инцидент с Гофърт и операцията на черния пазар.

Лицето на Сигни пламна. Тя остави чашата на масата.

— Избухливост, стара приятелко — рече меко Мазиан. — Аз също я притежавам, познавам недостатъците си. Но не мога да те оставя да се отцепиш от мен. Не мога да си го позволя. Подготвяме се за действие. След седмица. Натоварването почти е свършило. И ние ще предприемем действие, преди Съюзът да го очаква. Ще вземем инициативата, ще им създадем проблем.

— Пел.

— Точно така. — Той допи брендито си. — Държиш Константин. Той не може да се върне. Трябва да отстраним също и Лукас. Всички оператори, които работят, и онези в ареста. Всеки, който може да се справи с компютъра и главното управление, така че да възвърне равновесието на Пел. Предизвиква се нестабилност на станцията и не се оставя жив никой, който може да я спаси. Най-вече не и Константин. Той е опасен в две отношения — заради компютъра и заради общественото мнение. Изхвърли го в космоса.

Тя се усмихна напрегнато.

— Кога?

— Той вече представлява проблем. Нищо пред свидетели. Нищо показно. Пори ще се погрижи за другия — за Емилио Константин. Действай чисто, Сигни. Не бива да остане нищо, което да помогне на Съюза. Оттук не трябва да има никакви бежанци.

— Разбирам. Ще се погрижа за отстраняването.

— Ти и Том, въпреки всичките ви дразги, свършихте добра работа. Безпокоях се много, че нямам контрол върху Константин. Свършихте чудесна работа. Сериозно.

— Знаех какво се готвите да направите — каза с равен глас тя. — Така че компютърът вече е настроен за целта — кодов сигнал може да го извади напълно от строя. Губят ни се още един-двама компютърни оператори. Планирам да разчистя зеления сектор утре. Те или ще се предадат, или ще издухам в космоса целия сектор и така ще реша всички проблеми. Имам снимки на двамата липсващи оператори. Ще прибера доносника Нго и другите като него. Ще ги разпитам и ще се опитам да хвана, когото мога, преди да започнем. Ако агенти могат да ни предадат компютърните специалисти, за да сме абсолютно сигурни, толкова по-добре.

— Моите хора ще помогнат — предложи Едгър.

Тя кимна.

— Така се действа — каза зарадвано Мазиан. — Именно това очаквам от вас двамата, Сигни. Стига сте се карали за надмощие. А сега ще се захванете ли с работата?

Малори допи чашата си и стана. Едгър също се изправи. Тя се усмихна и кимна на Мазиан, но не и на Том, и излезе, придавайки си лека стъпка.

Копеле, помисли си. Не чу стъпките на Едгър зад гърба си. Когато влезе в асансьора и се спусна надолу да вземе ескорта си, бе сама. Том бе останал да говори с Мазиан. Продажник.

Асансьорът я свали до нивото на изхода. Хората й стояха там, където ги бе оставила, като глътнали бастун и внимателно избягваха какъвто и да е спор с войниците от „Европа“, които влизаха и излизаха през помещението. Тримца от „Европа“ се подсмихваха там, но усмивките им веднага се стопиха, когато я видяха да идва.

Сигни подбра ескорта си и мина през шлюза, надолу по ръкава към дока, към очакващите я под строй нейни войници.

6

Пел: „Норвегия“ на синия док: 8.1.53 г., 23:00 ч станд.вр., 11:00 ч алт.вр.

Малори се почувства по-добре, след като успя да си почине, да се изкъпе, да оправи бъркотията на дока и да напише докладите. Не хранеше никакви илюзии, че ще сторят нещо на войничката от „Австралия“, която бе стреляла по Дей и се бе измъкнала, поне не официално. Но за онази жена нямаше да е добре, ако се появеше сама на дока в близост до войници на „Норвегия“, докато бе жива.

Дей бе добре, излязал от операция и бесен от яд. Това бе здравословно. Имаше поставена шина в едно ребро и голяма част от кръвта му бе преляна, но бе в състояние да се появи на визора и да ругае смислено. Така повдигна и нейния дух. Граф бе при него и имаше списък на офицери и хора от екипажа, които бяха готови да отидат да поуспокоят Дей, проява на загриженост, която доста би го смутила, ако разбереше размерите й.

Мир. Още няколко часа, до утре и до операцията в зеления сектор. Сигни вдигна краката си върху леглото, седнала странично зад бюрото в собствената си квартира, и си сипа още едно питие. Рядко пиеше второ. Когато го правеше, продължаваше с трето, четвърто и пето. Прииска й се тук да бяха Дей или Граф, да седнат и да поговорят. Би отишла при тях, но главата на Дей бе пълна с пара, която той искаше да изпусне, и щеше да му се вдигне кръвното, ако й разкаже за инцидента. Нямаше да е добре за Дей.

Имаше други неща, които да я разнообразят. Поседя и помисли известно време, колебаейки се кой от двамата да бъде, накрая се свърза с офиса на охраната.

— Доведете Константин тук.

Оттатък приеха. Облегна се назад и сръбна от напитката, превключи един след друг каналите на визора, за да се увери, че навсякъде нещата бяха наред и че гневът долу на доковете оставаше въздържан. Питието не успя да я отпусне; тя продължаваше да изпитва нужда да се разхожда напред-назад, а дори и тук нямаше достатъчно пространство за целта. Утре…

Малори отклони мислите си от тази тема. Сто двайсет и осем мъртви цивита при стабилизирането на белия сектор. Щеше да е далеч по-лошо в зеления, където се бяха укрили всички, които наистина имаха причини да се страхуват от идентифициране. Можеха да издухат в космоса целия сектор, ако двамата оператори с компютърни познания не се откриеха навреме, наистина можеха. Решението бе разумно — бърза смърт, макар и незаслужена от всички, начин да са сигурни, че са се справили с всички бегълци, и по-милостива участ за онези хора там, отколкото да бъдат зарязани на падаща станция. „Хансфорд“ в по-голям мащаб — това бе подаръкът, който щяха да оставят на Съюза, гниещи тела и вонята, съпътстващата ги ужасна воня…

Вратата се отвори. Вдигна поглед към трима войници и към Константин — измит, облечен в кафяви работни дрехи, с няколко лепенки на лицето, които му бяха сложили лекарите. Не изглеждаше зле, помисли си тя разсеяно, като се облегна на едната си ръка.

— Искате ли да говорим? — попита го тя. — Или какво?

Той не отговори, но и не показа намерение да се спречква. Сигни махна на войниците да излязат. Вратата се затвори и Деймън продължи да стои, гледайки към всичко друго, само не и към нея.

— Къде е Джош Тали? — запита той накрая.

— Някъде на борда на кораба. В шкафа там има чаши. Искате ли да пийнете?

— Искам да бъда пуснат от тук — каза Деймън. — Искам тази станция да бъде върната в ръцете на собственото й законно правителство. Искам сметка за това, колко граждани сте убили.

— О! — възкликна Малори, като се засмя за секунда и преразгледа оценката си за младия Константин. Усмихна се кисело и с крак се отблъсна от леглото, като отмести стола си малко назад. Махна с ръка към леглото, указвайки му място, където да седне. — Значи искате — рече тя. — Седнете. Седнете, мистър Константин.

Той се подчини. Гледаше я с упорития мрачен поглед на баща си.

— В действителност не си правите никакви такива илюзии, нали? — заяви Сигни.

— Никакви.

Тя кимна, като го съжали. Млад. С приятно лице. Интелигентен, добре сложен. Той и Джош доста си приличаха. Тази война погубваше неща, от които й се повдигаше. Млади хора като тях се превръщаха в трупове. Само ако беше някой друг… но името му случайно бе Константин и това го обричаше. Пел щеше да реагира на това име и той трябваше да бъде премахнат.

— Желаете ли питието?

Деймън не го отказа. Тя му подаде чашата си и запази бутилката за себе си.

— Джон Лукас играе ролята на ваша марионетка, нали? — попита той.

Нямаше нужда да го измъчва с истината. Кимна.

— Изпълнява заповеди.

— Следващият ви ход ще е да разчистите зеления сектор?

Малори кимна.

— Пуснете ме да говоря по интеркома. Оставете ме да опитам да ги вразумя.

— За да спасите живота си ли? Или да заместите Лукас? Няма да успеете.

— За да спася техния.

Тя го изгледа продължително, мълчаливо.

— Вие няма да се появите пред тях, мистър Константин. Ще изчезнете съвсем тихо. Мисля, че го знаете. — Край бедрото й висеше пистолет. Постави ръката си върху него, както седеше, като прецени, че Деймън няма да скочи, но за всеки случай. — Да приемем, че ако открия двама души, няма да издухам в космоса целия сектор. Техните имена са Джеймс Мюлер и Джудит Кроуел. Къде са те? Ако успея да стигна точно до тях, ще бъде спасен живота на много хора.

— Нямам представа.

— Не ги ли познавате?

— Не знам къде се намират. Не мисля, че сред живите, ако се предполага, че са в зеления сектор. Познавам твърде добре района, щях да съм ги открил досега, ако бяха там.

— Съжалявам за това — каза Сигни. — Ще направя, каквото мога, в такива разумни граници, в които ми е възможно. Мога да ви го обещая. Вие сте цивилизован човек, мистър Константин. Изчезнал вид. Ако можех да намеря начин да ви измъкна от това, щях да го сторя, но съм притисната от всички страни.

Той не отговори. Държейки го под око, тя отпи глътка от бутилката. Той сръбна от чашата.

— А как са останалите от семейството ми? — запита той накрая.

Устата й се изкриви.

— Доста добре. В пълна безопасност, мистър Константин. Майка ви прави всичко, което поискаме, а брат ви не представлява опасност там, където се намира. Доставките пристигат навреме, така е нямаме причина да възразяваме срещу присъствието му там долу. Той също е цивилизован човек, за щастие такъв, който няма достъп до големи тълпи и сложни системи на място, където се намират корабите ни в док.

Устните му трепнаха. Изпи останалото в чашата си. Малори се наведе напред и му наля още пиене. Съзнателно рискува да се протегне близо до него. Играеше си със съдбата, така положението им се изравняваше. Време бе да свърши с всичко това. Ако Деймън преживееше утрешния ден, щеше да научи твърде много за нещата, което предстоеше да се случат, а това би било твърде жестоко. Усещаше горчивина в устата си, която брендито не можеше да премахне. Бутна бутилката към него.

— Вземете я със себе си — предложи му тя. — Сега ви пускам да се върнете в квартирата си. Моите почитания, мистър Константин.

Някои биха протестирали, плакали и умолявали. Други биха се нахвърлили върху нея, като начин да ускорят работата. Деймън стана и без да докосне бутилката, отиде до вратата, погледна назад, когато тя не се отвори.

Сигни извика дежурния офицер.

— Отведете арестувания. — Чу потвърждението на заповедта и след кратък размисъл добави: — Доведете Джош Тали, като идвате.

Думите й предизвикаха проблясък на ужас в очите на Константин.

— Знам — каза тя. — Бе искал да ме убие. Но оттогава се е попроменил, нали?

— Той ви помни.

Малори навлажни устните си, усмихна се, после рече без усмивка:

— Той е жив, за да помни. Не е ли така?

— Разрешете ми да говоря с Мазиан.

— Едва ли има полза. А и той няма да се съгласи да ви изслуша. Не знаете ли, Деймън Константин, че той е причината за всичките ви неприятности? Аз получавам заповедите си от него.

— Едно време Флотата принадлежеше на Компанията. Беше наша. Вярвахме ви. Станциите, всички ние вярвахме поне във вас, ако не в Компанията. Какво се случи?

Тя погледна неволно надолу, после й се стори трудно да вдигне поглед и да срещне невинните му очи.

— Някой е полудял — каза Константин.

„Напълно възможно“ — помисли си Сигни. Облегна се назад на стола, без да намери какво да му отвърне.

— При Пел се рискува много повече, отколкото при другите станции — поде той. — Пел винаги е била различна. Поне се вслушайте в съвета ми. Оставете брат ми като постоянен управляващ на Тамдолу. Ще получите повече от тамдолците, ако вършите нещата по-бавно. Оставете го него да ги ръководи. Те не са лесни за разбиране, но и те не ни разбират с лекота. Те ще работят за него. Пуснете ги да правят нещата по техния си начин и те ще свършат десет пъти повече работа. Те не се бият. Те ще ви дадат всичко, което пожелаете, ако го поискате, вместо да си го вземете сами.

— Брат ви ще бъде оставен там — успокои го тя.

Лампата край вратата светна. Малори въведе кода за отварянето й. Бяха довели Джош Тали. Тя остана на мястото си и проследи мълчаливата размяна на погледи, опита да се попита, без да се задават въпроси…

— Добре ли си? — попита Джош.

Деймън кимна.

— Мистър Константин си тръгва — рече Сигни. — Влез, Джош. Ела.

Той влезе, като хвърли разтревожен поглед назад към Деймън. Вратата се затвори между тях. Малори се пресегна още веднъж към бутилката, доля чашата, която Константин бе оставил в края на бюрото.

Джош също бе чист сега и изглеждаше по-добре. Слаб. Бузите му бяха доста хлътнали. Докато очите бяха живи.

— Искаш ли да седнеш? — попита тя.

Не знаеше какво да очаква от него. Винаги се бе съгласявал, с всичко. Сега го наблюдаваше, като се опасяваше да не извърши нещо налудничаво, спомняйки си деня, когато той бе дошъл да я намери на станцията и й се бе развикал от вратата. Тали седна спокойно, както се бе държал винаги.

— За старите времена — рече Сигни и пи. — Този Деймън Константин е свестен човек.

— Да — отвърна Джош.

— Все още ли искаш да ме убиеш?

— Има по-лоши и от теб.

Тя се усмихна мрачно, после усмивката й изчезна.

— Знаеш ли Мюлер и Кроуел? Да познаваш някого, който да се казва така?

— Имената нищо не ми говорят.

— Имаш ли познати на Пел, които могат да боравят със станционния компютър?

— Не.

— Това бе единственият официален въпрос. Съжалявам, че не знаеш. — Отпи от чашата си. — Предполагам, че благосъстоянието на Константин се дължи на доброто ти поведение. Така ли е?

Той не отговори. Но това бе истина. Малори следеше очите му и реши, че наистина е така.

— Просто исках да те питам — каза тя. — Туй е всичко.

— Кои са онези, хората, които търсиш? Защо? Какво са направили?

Въпроси. Тали никога не бе задавал въпроси.

— Приел си добре Пренастройката — рече Сигни. — С какво се занимаваше, когато те спипаха войниците на „Австралия“?

Мълчание.

— Те са мъртви, Джош. Има ли сега някакво значение?

Очите му се замъглиха, старият му разсеян поглед се върна отново. Красив е, помисли си тя за него, както си бе казвала хиляди пъти. А той бе още един от тези, които не можеше да спаси. Смятала бе, че би могла, но бе разсъждавала без оглед на състоянието му. Когато отстраняха Константин, той щеше да стане твърде опасен. Утре, помисли Малори. С това трябваше да се свърши утре най-късно.

— Аз съм съюзар — заяви Тали. — Не съм обикновен войник, както показват записите. От специалните служби съм. Вие сама ме доведохте тук. А имаше още един от нас, който сам си бе проправил пътя насам, като го бе направил и на Маринър. Името му бе Габриел. И той съсипа Пел. Той действаше срещу вас, а не родът Константин. Той и неговите хора убиха семейството на Деймън, заради тях Деймън загуби съпругата си — как точно е станало, нямам представа. Аз не съм му причинил нищо. Но каквото и да сте предположили, властта, която сте оставили да управлява сега станцията, е била подкупена да убива от Габриел. Знам, понеже знам използваната тактика. Арестували сте не когото трябва, Малори. Вашият човек Лукас принадлежеше на Габриел, преди да стане ваш.

Алкохолът съвсем внезапно се изпари от мозъка й. Продължи да седи с чашата в ръка и да гледа втренчено бледите очи на Джош. Трудно й бе да си поеме дъх.

— Този Габриел… къде е той?

— Мъртъв е. Вие унищожихте водачите на заговора. Неговата група. Мъж на име Коледи, друг, който се казваше Кресич, и Габриел. На станцията бе известен като Джесад. Бяха убити от войниците, които ни арестуваха. Деймън няма представа, не знае абсолютно нищо за това. Мислите ли, че той би се срещнал с тях, ако знаеше, че те са убили баща му?

— Но ти си го закарал там.

— Аз го заведох.

— Той знаеше ли за теб?

— Не.

Сигни пое дълбоко въздух, издиша.

— Смяташ ли, че за нас има значение как Лукас се е добрал дотам? Той ни принадлежи.

— Казвам ви, за да знаете, че е свършено. Че вече няма какво да търсите. Спечелихте. Няма нужда от още убийства.

— Трябва ли да повярвам на думите на един съюзар, че няма повече кого да преследвам?

Не последва отговор. Тали не се измъкна в небитието. Очите му бяха твърде живи, пълни с болка.

— Голям номер ми изигра, Джош.

— Не беше номер. Роден съм да върша това. Цялото ми минало се гради на записи. Не помнех нищо, когато свършиха да се занимават с мен на Ръсел. Аз съм един от онези празни хора, Малори. Нямам нищо истинско. Нищо отвътре. Принадлежа на Съюза, защото мозъкът ми е програмиран така. Не съм верен на никого.

— С изключение на едного, може би.

— Деймън — съгласи се той.

Тя се замисли върху казаното. Пресуши чашата, така че започнаха да я щипят очите.

— Тогава защо го замеси в тази работа с Габриел?

— Мислех, че съм намерил начин да ни измъкна от Пел. Да вземем совалка и да слезем на Тамдолу. Имам предложение към вас.

— Мисля, че го знам.

— Вие имате възможност да качите лесно човек на кораб за Тамдолу. Ако не можете друго, поне го махнете оттук.

— Какво, да не си върне контрола върху Пел?

— Вие сама го казахте. Устата на Лукас се отваря, когато вие й подадете думите. Това е единственото, което желаете. Всичко, което някога сте искали. Изведете го оттук. В безопасност. Какво ви струва туй?

Той знаеше какво предстои, поне доколкото това засягаше съдбата на Константин. Сигни вдигна поглед към него, после го сведе отново върху чашата.

— За твоята благодарност ли? Предполагаш, че в някой случай мога да съм малоумна, така ли? Значи сделка. Би ли ти повлияло някакво обучение с рефлексни записи?

— Евентуално, предполагам. Какво имате предвид?

Тя натисна бутона.

— Отведете го.

— Малори… — рече Джош.

— Ще помисля върху предложението ти — каза тя. — Ще го обмисля.

— Мога ли да говоря с него?

Прецени това, накрая кимна.

— Дребна работа. Ще му кажеш ли как са стояли нещата?

— Не — отвърна Тали със слаб глас. — Не искам той да знае нищо. За дребни неща, Малори, ти имам доверие.

— И ме мразиш до смърт.

Той се изправи, поклати глава, погледна надолу към нея. Лампата до вратата светна.

— Вън! — рече Сигни. После се обърна към войника, появил се на вратата: — Сложете го заедно с приятеля му. Осигурете им всички разумни удобства, които поискат.

Джош излезе с пазача. Вратата се затвори и заключи. Малори продължи да седи неподвижно, сетне се размърда, за да изпъне краката си върху леглото.

Хрумнала й бе мисъл, че един Константин би могъл да е полезен на по-късен етап от войната — ако Съюзът лапнеше въдицата, ако завземеше Пел и я възстановеше. Тогава би било добре да изкарат на сцената един Константин, който държат в ръцете си — ако той бе като Лукас; но той не бе такъв. От него нямаше полза. Мазиан никога не би се съгласил на това. Совалката представляваше възможен изход от дилемата. И това нямаше да се разбере, ако Флотата потеглеше скоро. На Съюза щеше да му трябва доста време, докато пипне младия Константин в гората. Достатъчно време, така че останалата част от плана да се изпълни, Пел да загине, като лиши Съюза от база, или да оцелее, предизвиквайки организационни проблеми на Съюза. Идеята на Джош можеше да сработи. Би могла. Малори се пресегна и си наля още едно питие, продължи да седи, стискайки чашата силно в ръката си, та чак кокълчетата й бяха побелели.

Човек от спецслужбите на Съюза. Направо бе смутена. Вбесена. Иронично развеселена. Не бе лишена съвсем от скромност.

Ето в какво се бе превърнал Задпредела — предателска Флота и планета, която развъждаше същества като Джош.

Които можеха да извършат това, което правеше Тали. Това, което Габриел/Джесад се бе опитал да направи.

Което те самите се подготвяха да сторят.

Седеше със скръстени ръце, загледана в бюрото. Накрая отпи от питието, протегна ръка и включи вградения компютър. „Разположение на войската?“

В отговор се изредиха места и списъци. Всички се намираха на борда с изключение на дванайсетте, които пазеха подстъпа до самия кораб. Свърза се с терминала на дежурния офицер.

— Бен, излез за малко навън и прибери на кораба онази дузина войници, която сме оставили на дока. Не използвай интеркома. Докладвай ми чрез компютъра, когато свършиш.

Ново запитване. „Местонахождение на екипажа?“

На екрана се появиха данните. Дежурна бе алтернативната смяна. Граф бе все още при Дей.

Включи интеркома и се обърна най-напред към Граф.

— Иди на мостика — нареди Сигни. — Прати лекар при Дей. Дей, стой мирен.

Започна да въвежда в компютъра пейджърни съобщения до останалите; стигнала бе до бойкомпера Тихо, когато дойде съобщение от дежурния офицер, че задачата е изпълнена. Бойкомперът потвърди, че е приел. Тя отпи последна глътка и стана, като чувстваше главата си учудващо ясна. Поне подът не се клатеше.

Наметна сакото си и излезе, запъти се надолу по коридора към мостика, спря се на входа му и се огледа, а събралите се там удивени хора от основния и алтернативния екипаж извърнаха глави и насочиха погледите си към нея.

— Включете корабния интерком — рече тя. — Във всички работни и жилищни помещения, до последния високоговорител.

Комоператорът натисна главния ключ.

— Изгониха ни от доковете — каза Малори, закачайки миниатюрен микрофон на яката си, както правеше, когато изпълняваха обичайни операции. Отиде до собствената си станция — команден пулт до този на Граф, разположен по средата между извитите секции. — Всички са на борда. Екипажът, войниците, всички без изключение. Основната смяна да заеме местата си на пултовете, алтернативната да бъде в готовност. Включете бойните станции. Изтеглям ни оттук.

За момент настъпи стреснато мълчание. Никой не помръдна. После впезапно всички се раздвижиха, намествайки се на местата си, включиха контролните уреди и комвръзки, оператори се втурнаха към страничните станции, които бяха изключени при престой в док. Командните табла зажужаха, наклониха се под ъгъл за работа. На тавана замига червена светлина и зави сирена.

— Не разкачайте кораба, откъснете го!

Сигни се отпусна назад в креслото си, закопча колана. Би си сложила също шлем, но не смееше за момента да се довери на реакциите си.

— Мистър Граф, изведете кораба покрай Пел и го ориентирайте в посока… — Пое си дъх. — В някаква посока. Аз ще го поема тогава.

— Чакам инструкции — каза спокойно той. — Ако ни обстрелват, да отвърнем ли на огъня?

— Играта е без правила, мистър Граф. Изкарайте кораба!

По интеркома на кораба се отправяха въпроси, военните офицери от долните палуби искаха да разберат защо е вдигната тревога. Ездачите патрулираха навън. Нямаше кога да ги вика и да се съветва с тях. Изобщо не можеше да ги въведе в обстановката. Граф правеше последни проверки, подготвяше поредица от нареждания, сверяваше местоположението на всичко и се уверяваше, че данните са в компютъра. На екраните светна предлаганият курс, спускане към Пел, което минаваше невероятно близо до атмосферата, префучаване покрай планетата и излизане от другата й страна.

— Старт! — обяви Граф.

Последва трясък, блокиране на люка, аварийно откачане и тласък, който ги откъсна от бавното въртене на станцията. Корабът изскочи с издигане в зенит и главните двигатели се включиха, изстреляха го през обвивката на Пел. Нещо се удари в корпуса и се плъзна — някаква повлечена връзка. Продължиха да ускоряват, като над тях бе надвиснала тъмната страна на Тамдолу.

— Малори! — ревна глас по междукорабната връзка.

Дежурна бе алтернативната смяна. Капитаните спяха. По доковете се шляеха екипажи и войници, а „Норвегия“ бе откъснала свързващите ръкави…

Сигни стисна зъби, докато корабът прелетя покрай далечния ръб на станцията и се насочи по такъв курс на приближаване до планетата, който предизвикваше безпокойство. Притаи дъх, заслушана в проклятията, които пращяха по комвръзката.

На „Пасифик“ и „Атлантик“ бе наредено да го прихванат. Но те нямаха шанс да го засекат по права линия навреме, тъй като останалата част от Флотата се появи помежду им, а „Норвегия“ щеше да влезе под прикритието на Тамдолу. „Австралия“ изскочи от станцията, между тях нямаше нищо и това бе опасността.

— Бойкомпер! Задните щитове! — заповяда тя. — Това е Едгър. Засечи го!

Нямаше потвърждение — Тихо щракна ключовете с бързо движение и светнаха лампички, на екраните се появи картина.

Нямаха ездачи, които да ги прикриват отзад. Нито „Австралия“ за защита отпред. Бойните люкове на „Норвегия“ се затвориха, разделяйки на части кораба. Притеглянето нарасна, докато цилиндърът се синхронизираше за евентуална маневра. По комканала се чу притеснено запитване от един от собствените им ездачи, искащ инструкции. Малори не отговори.

Тамдолу висеше на екрана на визора, а „Норвегия“ продължаваше да ускорява право към нея. Замига тревога за опасно приближаване. „Австралия“ бе по-голям кораб, изложен на по-голям риск.

Екраните и сигналните лапми блеснаха. Бяха под обстрел.

7

Пел: „Европа“ на синия док: 24:00 ч станд.вр., 12:00 ч алт.вр.

— Не! — Мазиан се бе надвесил над своя команден пулт, притиснал с ръка слушалката си, докато на мостика края него вилнееше хаос. — Задръжте на място, останете там да приберете войниците. Предупредете всички войници, че на синия док има пробив. Качете всички войници от зеления док, независимо от кой кораб са. Край.

Чуха се потвърждения. Пел бе в паника, цял един док бе декомпресиран, въздухът изскачаше навън през свързващите ръкави, налагянето падаше. Между „Европа“ и „Индия“ летяха отломки, войници, които се бяха намирали на дока, мъртви и носещи се в пространството, изсмукани навън, когато тунел за достъп със сечение два на два метра бе откъснат без предупреждение от мястото си. Докът бе празен. Всичко бе изчезнало. Люковете на корабите се бяха затворили автоматично в мига, когато започна декомпресиране, изоставяйки навън дори онези, които бяха най-близо до тях и можеха да се спасят.

— Кеу, докладвай! — рече Мазиан.

— Дадох всички необходими нареждания — отвърна невъзмутимият глас. — Всички войници на Пел се насочват към зеления док.

— На бегом!… Пори, Пори, чувате ли ме още?

— Тук е Пори. Край.

— Предайте следната заповед: да се унищожи базата на Тамдолу и да се избият всички работници.

— Да, сър — отзова се Пори. Гласът му трепереше от гняв. — Разпоредено.

Малори, помисли си Мазиан, дума, която се бе превърнала в проклятие, в ругатня.

Все още не бяха раздадени нареждания, плановете не бяха ясни. Трябваше да приемат най-лошото за момента и да действат съобразно тази възможност. Да лишат станцията от управление. Да приберат войниците — те им бяха нужни — и да избягат… Да унищожат всичко полезно.

Слънцето. Земята. Сега това им оставаше.

А Малори… само ако можеха веднъж да я пипнат…

8

Главно управление на Пел: 24:00 ч станд.вр., 12:00 ч алт.вр.

Джон Лукас извърна очи от разрушението по екраните към хаоса по пултовете за управление, докато операторите действаха припряно, за да предадат съобщения за щети до аварийните бригади и службите за сигурност.

— Сър — обърна се към него един от тях, — сър, има войници, които са попаднали в капан в синия сектор, в някакво изолирано помещение. Искат да знаят кога ще можем да ги освободим. Питат колко време ще отнеме.

Джон замръзна. Останал бе без отговори. Не получи никакви нареждания. Наоколо бе само охраната, която винаги бе до него, Хейл и другарите му, които непрестанно се намираха край него, ден и нощ, като негов личен и непрокудим кошмар.

Сега бяха насочили пушките си към операторите. Лукас се обърна, погледна към Хейл, за да го помоли да използва комапарата в собствения си шлем за контакт с Флотата, да попита за причината, дали ставаше дума за нападение или за повреда, какво бе накарало един кръстосвач от Флотата да се откъсне над главите им, последван веднага от още трима.

Внезапно Хейл и хората му спряха, всичките в един и същ момент, заслушани в нещо, което само те можеха да чуят. И изведнъж се обърнаха, вдигнаха пушките си.

— Не! — изпищя Джон.

Те стреляха.

9

Основна база на Тамдолу: 24:00 ч станд.вр., 12:00 ч алт.вр., местна нощ

За сън им оставаше съвсем малко време. Спяха, когато можеха, хора и хайза, едните наблъскани в И-купола, другите в мочурището навън, гледаха да се наспят, доколкото им бе възможно, смяна след смяна, както бяха с дрехите си, във все същите полепнали с кал, вонещи одеяла, колкото им позволяваха да си починат. Мелниците не спираха ни за миг и работата продължаваше денонощно.

Паянтовите врати на шлюза се тряснаха една след друга. Емилио продължи да лежи неподвижен, вцепенен, опасенията му се потвърдиха — някакъв звук го бе събудил. Не бе време за ставане, определено бе твърде рано. Струваше му се, че бе легнал да спи само преди минути. Чу трополенето на дъжда отгоре, долови скърцането на множество ботуши в пясъка отвън. Нямаше кацнала совалка; изкарваха навън и двете смени само за товарене.

— Стани и излез! — ревна един войник.

Константин се раздвижи. Чу пъшкания около себе си, докато другите мъже също се разбуждаха, примигваха под силната светлина, която ги заливаше. Изтърколи се от койката, направи гримаса от болката в изтощените мускули и покрити с мехури крака, върху които нахлузи втвърдените от влага ботуши. Започна да го обзема страх заради дребни неща, които не бяха наред, различаваха се от другите среднощни вдигания. Закопча дрехите си, облече си якето, опипа около врата си дихателната маска, която винаги висеше там. Отново в лицето му блесна светлина, предизвика измъчено ръмжене сред околните. Тръгна към вратата с другите, които бяха готови, излезе през втората врата навън, изкачи се по дървените стъпала на пътеката. Посрещна го още по-ярка светлина. Вдигна ръка, за да закрие очите си.

— Константин, събери тамдолците!

Опита се да види какво става зад прожекторите, очите му се насълзиха; едва втория път успя да различи сенки оттатък, бяха довели останалите от тях от мелниците. Сигурно идваше совалка. Туй трябваше да е. Нямаше нужда от паника.

— Извикай тамдолците!

— Всички навън! — викна някой отвътре.

И двете врати на шлюза се отвориха широко, предизвиквайки потъване на върха на купола, докато останалите бяха изтикани навън под дулата на пушките.

Нечия ръка хвана неговата, детинска. Погледна надолу. Беше Скокливеца. Тамдолците бяха станали. Всички хайза се бяха събрали, смаяни от осветлението и суровите гласове, които викаха имената им.

— Всички излязоха ли навън? — попита един войник.

— Изкарахме ги всичките — отговори му друг.

Тонът им бе необичаен. Застрашителен. Емилио започна да вижда подробностите странно ясни, като в миг на дълго падане, на катастрофа, времето сякаш забави ход… Дъждът и прожекторите, блестенето на водата върху броните… видя как войниците се придвижват… с вдигнати пушки…

— Да ги нападнем! — извика той и се хвърли върху редицата.

Изстрел порази крака му и той удари цевта, изблъска я встрани, притисна ръцете в броня към бронираното тяло. Събори войника, посегна към маската му, докато юмруци в броня се развъртяха, заудряха го по главата. Други пушки стреляха, на земята край него се сринаха хора. Заграби шепа кал — собственото оръжие на Тамдолу — и я плясна в лицевия панел на шлема, в отвора на дихателя, напипа гърло под пръстените на бронята и го стисна, докато викове на хора и писъци на тамдолци се разнасяха в дъжда.

Изстрел просвистя над главата му и мъжът под него престана да се съпротивлява. Зарови из калта за пушката и се претърколи с нея и вдигна поглед към друго дуло, което се насочваше към лицето му. Стисна приклада и помете чуждата пушка, преди да го вземе на прицел, а войникът се олюля, поразен от друга посока, ревна от болката на изгарянето. Изстрелът дойде отзад, близо до купола. Константин стреляше по всичко в броня сред пищенето на тамдолците.

Попадна в лъча на прожектор, бяха го открили. Търкулна се още веднъж и стреля към светлината, без да умее да се прицелва, но тя изгасна.

— Бяга — кресна му тамдолски глас. — Всички бяга. Бързо, бързо.

Опита се да се изправи на крака. Един от хайза го хвана и го повлече, докато друг също се притече на помощ, отведоха го под прикритето на купола, където бяха намерили убежище собствените му хора. В гърба им стреляха от склона на хълма, от пътеката, която водеше към площадката за кацане, към кораба от Флотата.

— Спрете ги! — викна Емилио на тези от своите хора, които можеха да го чуят. — Отрежете им пътя!

Успя да притича, куцукайки, на късо разстояние, в локвите край него плеснаха изстрели. Намали ход, докато останалите от хората му продължиха, опитаха се да продължат.

— Ти идва — рече му с писклив глас един тамдолец. — Ти идва мен.

Стреляше, доколкото можеше, като пренебрегна онези хайза, които го караха да се оттегли в гората. Отвърнаха на огъня му и един от неговите хора падна. После долетя стрелба от околните гори, да поразява войниците, да ги принуждава пак да бягат, и Константин закуцука след тях. Войниците бяха стигнали билото на хълма и изчезнаха от другата му страна; навярно бяха повикали помощ, подкрепления, големите оръдия на сондата сигурно щяха да бъдат насочени към пътеката, за да посрещнат хората от Тамдолу в мига, в който излязат на нея. Емилио проклинаше през сълзи, използвайки пушката като патерица, и някои от хората му продължиха да го следват.

— Движете се ниско — извика им той.

Мъчеше се с всички сили да върви нагоре, като си представяше как корабът надвисва над хилядите безпомощни, чакащи край паметника с образите. Войниците имаха преднина пред тях, бяха защитени с брони, а когато преваляха този хълм…

Стигнаха билото. Огън пламна в мрака и повечето от хората му се хвърлиха веднага на земята, като запълзяха назад към прикритие от изстрелите, срещу които не можеха да се изправят. Константин се преви, пристъпи колкото можа по-напред, легна по корем, за да погледне надолу от хълма под прицела на тежките оръдия. От почвата по склона започна да се надига пара. Видя как войниците се прегрупираха в посока към двигнатия люк на сондата, движейки се под чадъра на огън, който косеше склона с лъчи, пронизващи дъжда и изпаряващи както земя, така и вода. Войниците можеха да се приберат на безопасност в тъбруха на кораба, сондата щеше да се издигне и да ги порази отгоре, а те не бяха в състояние да направят нищо, нищо срещу това.

Сянка се спусна надолу към полето зад редиците на отстъпващите войници, като илюзия, вълна на черен прилив, насочил се към онзи люк. Войниците, чиито фигури се забелязваха на фона на люка, я видяха, стреляха. Сигурно бяха викнали на другите, които започнаха да се обръщат и Емилио откри огън в гърбовете им със свито сърце, внезапно осъзнал какво бе това, какво трябваше да представлява тази друга сила. Изправи се на колене, опита се да стреля по войниците пред отворения люк въпреки лъчите, които бръснеха склона на хълма. Тъмната вълна продължи да напредва, прегазвайки падналите от собствените си редици, стигна до входа и изведнъж се дръпна назад, да отстъпва отчаяно.

Взрив избухна в люка, разрасна се и помете войници и нападатели; гърмът стигна до Константин и ужасът го накара да изтръпне до мозъка на костите си. Той се просна по очи в калта и замря там. Стрелбата бе спряла. Настъпи тишина — нямаше повече война, само дъждът барабанеше в локвите.

Тамдолците зад него се разцвърчаха, забърбориха и се разтичаха. Понечи да се изправи на крака с намерението да слезе там долу, където част от неговите собствени хора бяха паднали, вдигайки във въздуха онзи люк.

Светлините на сондата блеснаха пак, двигателите й забоботиха и тя откри отново огън, като оръдията й помитаха склона.

Корабът бе все още жив. Емилио замаха, разбеснял се, към него, без да усеща ръцете, които го хванаха отстрани под мишниците и се опитаха да го отнесат — тамдолци, стараещи се упорито да му помогнат, бъбреха и го молеха.

После спряха както стрелбата, така и двигателите на сондата. Тя сякаш замръзна, като по нея все още примигваха светлини, но люкът зееше тъмен, почернял от огъня.

Тамдолците издърпаха Константин назад, обгърнаха го с ръце, когато той се помъчи да застане на краката си, и го повлякоха, щом кракът му поддаде под тежестта на тялото. Тънка ръка на хайза погали бузата му.

— Ти добре, ти добре — примоли се глас — на Скокливеца.

Минаха от другата страна на възвишението, като тамдолците събраха и други от мъртвите и ранените. Изведнъж от гората към тях се спуснаха човешки фигури, хора и хайза вкупом.

— Емилио! — чу той гласа на Милико.

Зад нея тичаха и други — мъже и жени, които бяха оставили в равнината. Напъна се да направи още няколко крачки и я стигна, прегърна я лудо, като усещаше в устата си вкуса на отчаянието.

— Ито, Ернст… — рече тя. — Те ги спряха. Взривът блокира люка им.

— Те ще ни унищожат — каза Константин. — Ще извикат по-голям кораб.

— Няма. Имаме подвижна комстанция в гората. Едно съобщение е достатъчно, едно бързо съобщение до комапарата на втора база, който е при събралите се край паметника… и те ще се махнат оттам. Ние ги победихме.

Пусна я, защото му се стори, че ще припадне, олюля се, погледна назад в посока на кораба, невидим от другата страна на хълма. Чу се нов старт на двигателите, застрашителен гръм, отчаян опит на сондата да спаси самата себе си.

— Побързай! — подкани го Милико, помагайки му да върви. Той пристъпи, навсякъде около него се бяха струпали хайза.

— Побързай! — повтаряха тамдолците отново и отново, заобиколили всички хора.

Някои вървяха, други мълчаха, докато ги носеха хайза, прекосиха склона и стигнаха до капещите от дъжда дървета от другата страна на хълма, заизкачваха се по възвишенията. Продължиха да вървят, докато усещанията на Емилио се притъпиха, пред очите му причерня и той падна върху мокрите папрати. Веднага го вдигнаха дузина силни ръце и го понесоха, като накрая почти тичаха. В склона на хълма се виждаше дупка, отвор между скалите.

— Милико! — изстена той, несъзнателно изплашен от тъмния тесен тунел.

Вкараха го вътре и го оставиха на земята, след миг отново го повдигнаха ръце и го задържаха, като леко го поклащаха. Гласът на Милико зашепна в ухото му.

— Всичко е наред — успокояваше го тя. — Тунелите ще ни поберат всичките… Дълбоките зимни бърлоги, изкопани под всички хълмове… Всичко е наред.

1

„Норвегия“: 00:45 ч станд.вр., 12:45 ч алт.вр.

Оттегляха се. „Австралия“ отклони курса си, „Пасифик“ и „Атлантик“ се бяха дръпнали от пътя. Сигни чу въздишката на облекчение, която се разнесе из мостика, когато комканалите донесоха добри новини, вместо катастрофата, която ги бе преследвала.

— Огледайте всичко внимателно! — разпореди остро тя. — Инспекцията по щетите, действайте!

Мостикът се разклати пред погледа й. Навярно от алкохола, макар да се съмняваше. През изминалите няколко минути бяха направили достатъчно опасни маневри, за да отрезнее.

„Норвегия“ бе почти незасегната. Граф продължаваше официално да държи командването, но за момент го бе оставил на Тершад от алтернативната смяна, за да инспектира телеметричните уреди. Лицето му бе окъпано в пот и изглеждаше сковано от продължителното съсредоточаване. Притеглянето бе освободено от режима на бойна синхронизация, намаля до обичайното ниво с успокояваща стабилност.

Сигни се изправи, заслушана в докладите от далекообхватното сканиране, и изпробва рефлексите си. Стоеше достатъчно здраво на краката си. Огледа се наоколо. Бегли погледи се стрелнаха в нейна посока, върнаха се към пултовете. Тя прочисти гърлото си и включи на общо предаване.

— Говори Малори. Изглежда „Австралия“ реши, че все още е рано да умира. Всички кораби ще се върнат на базата и ще окажат помощ на Мазиан. Ще разрушат Пел. Такъв бе планът. После ще се насочат към станция Сол и Земята — според плана. Ще прехвърлят войната там. Но без мен. Вие имате избор. Ако изпълнявате заповедите ми, ще тръгнем по наш собствен път, ще подемем отново това, което винаги сме правили. Ако искате да следвате Мазиан, сигурна съм, че като ме предадете, ще успеете с чест да си възвърнете благоволението му. Тъкмо в момента едва ли има някой друг, който той да иска толкова да му падне в ръцете. Ще отидете да се разправяте с Мазиан, ако достатъчно от вас го пожелаят. Колкото до мен, аз нямам такова намерение. Никой друг, освен мен, няма да командва „Норвегия“, докато съм в състояние да държа на това.

По интеркома се долови шепот. Всички канали бяха отворени. Мълвенето взе да става по-отчетливо, ритмично. Сигни… Сигни… Сигни… Сигни… Обхвана и мостика.

— Сигни! — скочи екипажът на крака.

Огледа се, стиснала зъби и решена да запази самообладание. Те бяха нейни. Както и „Норвегия“.

— Седнете! — викна им тя. — Да не мислите, че е празник?

Намираха се в опасност. Маневрата на „Австралия“ можеше да е за заблуда. Вече се движеха твърде бързо, за да разчитат особено на сканера, и местоположенията на „Атлантик“ и „Пасифик“ бяха предполагаеми. От размитите компютърни предвиждания на далекообхватния сканер можеше да изскочи внезапно всичко. Освен това наоколо щукаха ездачи.

— Пригответе се за скок! — нареди Малори. — Цел 58 в дълбокия космос. Така ще останем за известно време извън играта.

Собствените й ездачи се намираха все още край Пел. Ако имаха късмет, щяха да успеят да се изплъзват достатъчно дълго. Мазиан щеше да бъде твръде зает, за да се занимава с тях. Ако действаха разумно, щяха да се спотаят, като й вярват, като се надяват, че тя ще се върне да ги прибере, щом е в състояние и има възможност. Такова бе и намерението й. Трябваше да го стори. Имаше ужасна нужда от защитата на ездачите. Ако имаха малко здрав разум, щяха да се пръснат на всички посоки към периферията, когато си дадяха сметка, че „Норвегия“ бяга. Никога досега Сигни не ги бе изоставяла. И Мазиан знаеше това.

Отклони мислите си от тях и се свърза с лечебницата.

— Как е Дей?

— Дей е добре — отвърна й познатият глас на самия Джанц. — Пуснете ме долу.

— За нищо на света. — Тя го изключи и прехвърли на охраната. — Здрави ли са още костите на нашите затворници след всичко това?

— Цели-целенички.

— Доведете ги тук!

Настани се в креслото си, облегна се назад, следейки развитието на събитията, като си начерта наум пътя им извън плоскостта на звездната система на Пел, извеждащ ги към безопасен скок със скорост, два пъти по-малка от светлинната. Инспекцията по щетите докладва, че бе декомпресирано само едно помещение и малка част от складираното в търбуха на „Норвегия“ се бе разпиляло в студения космос; пробивът обаче не бе в жилищен сектор, нищо сериозно, нищо, което да повлияе на готовността за скок. Нямаше мъртви. Нямаше ранени. Сигни пое дъх по-спокойно.

Време бе да се измъкнат оттук. Вече близо от час сигналите за станалото на Пел сигурно се носеха към кораби, които щяха да ги препратят, докато попаднат в сканерите на Съюза. Районът щеше да стане доста нездравословен за странични наблюдатели.

На таблото пред нея светна лампичка. Тя завъртя стола си и застана с лице към затворниците, които бяха въведени през задната врата със завързани отпред ръце — разумна предпазна мярка в тесните коридори на мостика. Никой досега не бе стъпвал на мостика на „Норвегия“, никой външен човек — преди тези двамата. Джош Тали и Деймън Константин бяха изключения.

— Помилвани сте — рече Малори. — Предположих, че и двамата ще искате да го знаете.

Те навярно не разбраха смисъла на думите й. Погледите им, отправени към нея, бяха пълни с лоши предчувствия.

— Напуснахме Флотата. Отправили сме се към дълбокия космос, към нещо по-добро. Вие ще оживеете, Константин.

— С нищо не съм го заслужил.

Тя се засмя за миг.

— Така е. Но се ползвате от тази облага, както виждате.

— Какво стана с Пел?

— Високоговорителите ви са били вкюлчени. Чули сте ме. Именно това чака Пел и сега Съюзът има избор, нали? Да спаси Пел или да се впусне в лудо преследване на Мазиан. А ние ще се махнем оттук, за да не объркаме нещата.

— Помогнете им! — каза Деймън. — Почакайте, за Бога! Спрете и им помогнете!

Засмя се повторно, изгледа кисело сериозното му лице.

— Какво бихме могли да сторим, Константин? „Норвегия“ няма да вземе никакви бежанци. Не може. Да пуснем вас ли? Не и под носа на Мазиан, нито под този на Съюза. Те моментално ще ни направят на пух и прах…

Но все пак бе възможно — ако се върнеха за ездачите си, минеха покрай Пел…

— Малори — рече Джош, като се приближи до нея дотолкова, доколкото му позволиха пазачите. Разтресе се в хватката на ръцете им и тя даде знак, за да го пуснат. — Малори… Има и друга възможност. Минете на другата страна. Наблизо има кораб, чувате ли ме? Казва се „Чукът“. Можете да се измъкнете. Бихте могли да спрете това… и да получите амнистия.

Нещо явно стигна до съзнанието на Деймън; очите му уплашено погледнаха Тали, после нея.

— Той знае ли? — попита тя Джош.

— Не. Чуйте ме, Малори. Помислете къде ще отидете сега? Колко надалеч и за колко дълго?

— Граф — каза бавно Сигни. — Граф, ще се върнем за ездачите си. Дръжте ни готови за скок. Когато Мазиан напусне системата, ще се влезем напряко, може би пътем ще хвърлим навън този Константин, така че да опита късмета си при Съюза. Някой товарен кораб може да го прибере.

Деймън видимо преглътна, прехапал силно устни, така че едва се забелязваха.

— Известно ви е, че вашият приятел е съюзар — обърна се към него тя. — Не че е бил, разбирате ли? Той е. Агент на Съюза. От спецслужбите. Навярно знае доста неща, които биха ни били от полза в създалата се ситуация. Места, които да избягваме, кои нулеви точки са известни на противника…

— Малори — примоли се Джош.

Тя затвори очи.

— Граф — рече тя. — Този съюзар ми връща здравия разум. Пияна ли съм или това наистина е разумно?

— Те ще ни убият — заяви Граф.

— Същото ще направи и Мазиан — отвърна Сигни. — Войната ще продължи. Ще се прехвърли от тук към Сол. На ново място, където Мазиан може да вземе попълнения, да събере сили. Това вече не е флота. Тя търси какво да заграби, запаси, благодарение на които да продължи. Както и ние по същата причина. А всички нулеви точки, които са ни известни, ги знаят и те. Туй е доста неприятно, Граф.

— Наистина е неприятно — съгласи се Граф.

Погледна Тали, после отново Константин, който криеше надежда под напрегнатото си лице, отчаяно се надяваше. Тя изсумтя презрително и обърна очи към Граф, към главния команден пулт.

— Онзи съюзарски наблюдател. Поеми курс към него. Той ще изскочи от сканера, когато долови, че се движим натам. Свържи се с него. Ще си поръчаме една съюзарска флота.

— Ще отидем право към смъртта си, ако междувременно тя се появи наоколо — промърмори Граф.

И това бе истина. Космосът бе широк, но в него съществуваше опасност от сблъскване, колкото по-близо се движеха до онзи определен вектор за излизане от Пел и когато два пресичащи се курса зависеха от далекообхватния сканер.

— Ще рискуваме — каза Сигни. — Използвай повиквателен сигнал.

После върна погледа си върху Джош Тали, върху Константин. Усмихна с цялата насъбрала се в нея горчивина.

— Ето че играя играта ти — рече тя на Джош. — По мой начин. Знаеш ли повиквателните им кодове?

— Паметта ми е цялата на дупки — отвърна той.

— Сети се за някой.

— Използвай името ми — предложи Тали. — И това на Габриел.

Малори даде нареждания, после изгледа двамата дълго и замислено.

— Пуснете ги — обърна се накрая тя към пазачите, които ги охраняваха. — Развържете им ръцете.

Те изпълниха заповедта. Сигни извъртя леко креслото си, отклони погледа си за миг към екраните и после го върна обратно към тях, към невероятния факт, че на мостика й присъстват един съюзар и един станционист, пуснати на свобода.

— Намерете си безопасно място — посъветва ги тя. — След момент правим остър завой… а нататък може да стане и по-лошо.

2

Пел: първо ниво на синия сектор, номер 0475: 01:00 ч станд.вр., 13:00 ч алт.вр.

Чувството за летене ги спохождаше от време на време. Сгушиха се един до друг, а някои хайза в коридора отвън стенеха от страх, но не и тези близо до Слънцето-неин-приятел. Те я държаха, така че да не падне, така че поне тя да е в безопасност. Дори великото Слънце бе разтърсено и се заклатушка по пътя си. Звездите трепереха в мрака, заобикалящ бялото легло и Сънуващата.

— Недей има страх — прошепна старата Лили, като погали челото на Сънуващата. — Недей има страх. Сънувай няма нас опасност, няма опасност.

— Включи звука, Лили — промълви Сънуващата, като очите оставаха спокойно както винаги. — Къде е Сатина?

— Аз тука — обади се Сатина, като си проправи път сред останалите, за да заеме мястото на Лили.

Звукът се усили, човешки гласове, които пищяха и се вайкаха по интеркома, като се опитваха да дават нареждания.

— Това е главното управление — каза Сънуващата. — Сатина, Сатина, всички вие, чуйте ме! Те убиха Джон… повредиха станцията. Те идват… хората на Съюза, много мъже-с-пушки, разбирате ли?

— Не идва тука — възрази Лили, като се върна при тях.

— Сатина — продължи Сънуващата, загледана в поклащащите се звезди. — Ще ти кажа пътя… всеки завой, всяка стъпка и ти трябва да го запомниш… Можеш ли да запомниш толкова дълго нещо?

— Аз Разказвача — обяви тя. — Аз помни добре, Слънцето-неин-приятел.

Сънуващата й го описа стъпка по стъпка и самият разказ я изплаши, но съзнанието й бе настроено да запаметява — всяко движение, всяко завиване, всяко дребно указание.

— Върви! — рече й накрая Сънуващата.

Сатина стана и припна, повика Синия зъб, извика останалите, всички хайза в обсега на гласа й.

3

„Норвегия“: 01:30 ч станд.вр., 13:30 ч алт.вр.

Комвръзката запращя, празните екрани на далекообхватния сканер изведнъж избухнаха и се покриха с твърди точки. „Норвегия“ промени още по-рязко курса си. Сигни се хвана за пулта и за креслото, като усети вкус на кръв в устата си. Светнаха червени аварийни лампи, зазвъня тревогата за претоварване. Джош и Деймън се бяха вкопчили отчаяно в една дръжка някъде по средата на една редица, изпуснаха я, плъзнаха се по пода.

— Тук е „Норвегия“, съюзари, „Норвегия“. Не стреляйте. Не стреляйте. Ако искате да влезете в системата, последвайте ме.

Настъпи задължителната пауза, докато сигналът стигне до тях и се върне отговор.

— Кажете по-нататък.

Думи, не изстрели.

— Говори Малори от „Норвегия“. Преминавам към вас, чувате ли ме? Карайте известно време с мен и ще ви дам нужната информация. Мазиан се готви да вдигне Пел във въздуха и да избяга към Сол. Вече е започнал. На борда ми са вашият агент Джошуа Тали и младият Константин. Ще изгубите една станция, ако не реагирате. Ако не ме слушате, ще сте изправени пред война, водена от Земята.

От другата страна настъпи за момент гробно мълчание. Екранът на бойкомпера светеше и той засичаше противника.

— Говори Азов от „Единство“. Какво е вашето предложение, „Норвегия“? И как да ви повярваме?

— Ние избягахме, получили сте този сигнал. Аз ще поведа отново навътре, а вие ще сте ми ариергард, „Единство“, цялата ваша групировка. Мазиан няма да се съгласи да се бие нито тук, нито някъде наоколо. Не може да си го позволи, разбирате ли ме?

Този път мълчанието бе по-дълго.

— Нареждат се зад нас — съобщи й сканоператорът.

— Възможно най-бързо, мистър Граф!

„Норвегия“ се носеше на границата на катастрофа, като от време на време светваха червените сигнали за претоварване, срещу което телата се бунтуваха, сърцата биеха лудо, ръцете трепереха, запазвайки необходимия контрол, целият опитен екипаж издържаше тази продължителна агония, докато бойната синхронизация и инерцията воюваха помежду си. Спокойно и твърдо, задръж по дългата, дълга крива, запази, доколкото е възможно, скоростта, която бе набрана, докато се насочваш към Пел… Без съмнение имаха ариергард, Съюзът, който се носеше зад гърба им с максимална скорост — готов да взриви и тях, тъй както възнамеряваше да унищожи Мазиан.

— Давай! — промълви Сигни на Граф. — Продължавай все така, задръж на максимална. Имаме нужда от цялата скорост.

— Опасност на сканера — съобщи им спокоен глас.

На екрана на далекообхватния сканер мигаха мъгляви зелени и златисти петна — препятствия по пътя им, които все още се намираха в паметта на компютъра и се показваха точно там, където той бе запомнил местата им, плюс-минус възможното бавно придвижване на товарен кораб. Влекачи на къси разстояния. Чуваха бъбренето им така, като го приемаха, писклив разговор в паника, който зазвуча все по-ниско с тяхното приближаване към корабите.

Граф ги промуши покрай влекачите. „Норвегия“ се стрелна през точките на изчислен от компютъра прав курс и после с червени сигнали се насочи пак към Пел. Съюзарите ги следваха по петите и се разминаха с всички с профучаване, от което биха спрело сърцата на екипажите на смъртно бавните влекачи. До тях стигна дълбок рев от ужас и изчезна отново.

Норвегия… Норвегия… Норвегия… предаваше непрестанно собственият им компютър и ако техните ездачи бяха оцелели, щяха да долетят при това повикване.

На екрана пред тях се появиха постоянни червени точки, твърде бързи, за да са на товарни кораби. Компютърът нададе вой от предупреждения. Срещу тях идваше Мазиан. „Европа“, „Индия“, „Атлантик“, „Африка“, „Пасифик“.

— Къде е „Австралия“? — тросна се Сигни на Граф. Неговият опознавателен код не се бе появил с останалите. — Пази се от тях!

Граф трябваше да е чул. Нямаше време за коментар. Флотата се бе събрала на куп и насочила към тях по курс на сблъсък. Ездачите на кръстосвачите бяха прикрепени към техните корпуси, всички прибрани от своя кораб майка, готови да скочат — оставен им бе поне този шанс.

— Малори! — чу тя гласът на Мазиан по комвръзката.

Граф го чу също и поведе кораба в главозамайваща маневра, която компютърът превърна в цел за бойкомпера. Дадоха откос по „Европа“, която стреляше по тях и попадения отекнаха по корпуса им. Бяха смазани под притегляне, което се мъчеше да компенсира обратното натоварване, и изведнъж за гърба им избухна огън. Съюзът се бе впуснал в бой, без да се съобразява с тяхната безопасност, не обръщащ внимание на техните компютърни сигнали и настървен да порази някого.

— Бягай! — нареди тя на главния пулт и „Норвегия“ направи маневра под едва поносим ъгъл, като се отказа да участва в тази битка. Включи се сигнал за тревога. Пред кораба се намираха Пел и Тамдолу, само на няколко минути при субсветлинна скорост.

Продължиха да завиват, като компютърът изчисляваше и преизчисляваше курс по допирателната.

На екрана се появи точката на кръстосвач, намиращ се под тях. „Норвегия“ запази необходимия курс, като пултовете горяха в червено, виеше тревога, сблъскването с планетата изглеждаше неизбежно и скоростта им бе твърде голяма, за да я намалят своевременно.

Изневиделица се появиха и други сигнали, дребни и образуващи пръстен точно пред носа на кораба.

Норвегия… Норвегия… Норвегия… сигнализира компютърът им.

Техните собствени ездачи.

— Дръж така! — викна Малори на Граф над радостните възгласи на мостика.

Компютърът извърши възможно най-тежката маневра, на която кръстосвачът би издържал, тласък, който направо разкъсваше човешките тела в кошмар, продължил пет-шест секунди. Започнаха да намаляват рязко скоростта, като през игленото ухо на собствените им ездачи забелязаха „Австралия“, насочен право срещу тях, самият той без ездачи или без да ги е разгърнал.

— Таран — рече тя, като преглътна вкуса на кръв.

Екраните замигаха в бясна тревога — неизбежно сблъскване и отпред, и отзад, където кораб със субсветлинна скорост се носеше точно зад опашката им, поел същия курс за измъкване от Пел. Шансът за удар бе еднакъв при каквато и да е маневра — отгоре, отдолу или право насреща.

Граф насочи „Норвегия“ надолу; горните станции стреляха и „Австралия“ профуча над тях, като полето й хвърли инструментите в хаос. Корпусът изстена и целият кораб подскочи.

Маневрата продължи. Внезапно сигналът изчезна от сканера, докато по корпуса им застърга прах.

— Къде са? — ревна Граф на сканоператора.

Сигни прехапа устната си и трепна от болката, всмукна кръвта. „Австралия“ можеше да е изхвърлила екранираща мрежа, можеше да се е взривила. Продължиха да намаляват скоростта, следвайки непроменената й заповед.

— …покрай Пел — стигна до тях глас от някой ездач, а същевременно собственият им сканер започна да показва картината, когато самите те отминаха опасността. — Изгуби крило… мисля, че Едгър изгуби крило.

Нямаше как да видят, „Австралия“ бе само на екрана на далекообхватния сканер — такъв бе ефектът на екраниращата мрежа, установиха те.

— Подравни се! — нареди Малори на ездачите си.

Чувстваше се по-сигурна с тях около „Норвегия“ като четири допълнителни ръце. Едгър нямаше да рискува вече да получи още повреди, не и ако бе загубил генераторно крило, най-малкото за да отмъсти.

— Те се готвят за скок — чу Сигни. Гласът бе на съюзар, на някого, когото не познаваше — с чужд акцент. Изведнъж цялата я полазиха ледени тръпки, като си даде сметка, че вече нищо не можеше да се върне обратно.

Върши всичко докрай, казвал й бе Мазиан, от когото бе научила повечето от това, което знаеше. Не върши половинчати неща.

Тя се отпусна назад в креслото си. Из целия кораб цареше мълчание.

4

Пел: първо ниво на синия сектор, номер 0475

Поне Лили бе останала. Алисия Лукас-Константин зарея поглед по стените, накрая го насочи към малкия пулт, част от излетия бял корпус на самото легло, към двете лампички върху него, едната зелена, другата червена. Сега светеше червената. Бяха на собствено захранване.

Имаше проблеми с електроенергията. Лили навярно не го разбираше; тя си служеше с техниката, но това, което я захранваше, вероятно представляваше загадка за нея. Очите на тамдолката оставаха спокойни, ръката й нежна, милваща косата й — нейният единствен контакт с живите.

Подаръците на Анджело, инфраструктурата около Алисия, се бе указала упорита колкото собствения й мозък. Екраните продължаваха да сменят картините, машините не спираха да изтласкат кръв във вените й и Лили стоеше край нея.

Имаше бутон за изключване. Ако помолеше Лили, Лили, която нямаше представа, тя щеше да го натисне. Но туй бе жестоко към тамдолката, която я обичаше и й вярваше.

Не го стори.

5

„Норвегия“

Деймън внимателно напусна мястото си, опипа замаяно пътя си покрай редиците с контролни уреди и оператори, за да стигне до Малори. Изпитваше болка — едната му ръка бе одрана, прешлените на врата му бяха сковани. Едва ли имаше жива душа на „Норвегия“, на която да й бе спестено туй мъчение, не и сред операторите, нито самата Сигни. Тя извърна студените си очи към него от своето място пред главния пулт за управление, завъртя креслото си, за да го изгледа, кимна леко.

— Ето че изпълнихме желанието ви — рече тя. — Съюзът е тук. Сега той няма нужда да преследва Мазиан. Със сигурност знае къде е отишъл. Обзалагам се, че ще оценят колко полезно им е да имат база на Пал. Те ще спасят станцията ви, мистър Константин, вече няма съмнение. Така че е крайно време да се махнем оттук.

— Казахте, че ще ме пуснете — напомни й той.

Очите й помръкнаха.

— Не изнасилвайте късмета си. Може би ще ви прехвърля, заедно със съюзарския ви приятел, на някой търгарски кораб, когато поискам. Ако поискам. Някога.

— Там е моят дом — възрази той. Събрал бе аргументи, но гласът му затрепери, карайки го да забрави всякаква логика. — Родната ми станция… Моето място е там.

— Мястото ви сега не е никъде, мистър Константин.

— Нека поговоря с тях. Ако успея да убедя Съюза за временно примирие, така че да се приближим достатъчно… Познавам станцията. Мога да управлявам системите в главното управление; операторите може би са мъртви. Те са мъртви, нали?

Малори извърна настрани лицето си, извъртя креслото и се захвана със собствената си работа. Давайки си сметка за опасността, Деймън се наведе напред и постави ръка върху страничната облегалка на креслото й, така че тя да не може да го пренебрегне. Един войник се приближи, но изчака нареждания.

— Капитане, стигнали сте вече дотук. Обръщам се с молба към вас като към офицер на Компанията. Вие бяхте такъв. За последен път… за последен път, капитане. Върнете ме на Пел. Ще уредя да напуснете станцията отново, свободни. Заклевам се, че ще го сторя.

Сигни остана дълго мълчалива.

— Нима ще избягате оттук победени? — попита я той. — Или предпочитате да си тръгнете спокойно?

Тя се обърна към него и не му бе никак приятно да я погледне в очите.

— Май ви се излиза на разходка, а?

— Върнете ме обратно — отвърна Деймън. — Сега. Докато има смисъл. Или никога. Защото по-късно ще е безсмислено. Тогава няма да е останало вече нищо, което мога да направя, освен също да умра.

Устните й се свиха. Постоя известно време абсолютно неподвижна, загледана в него.

— Ще направя, каквото мога. До известни граници. Ако те решат да се отнесат към примирието ви така, както мисля, че аз бих се отнесла… — Тя стовари ръката си върху облегалката на креслото. — Това тук е мое. Този кораб. Трябва да го разберете. Тези хора… Бях офицер на Компанията. Всички бяхме. И Съюзът няма да пожелае да ни остави на свобода. Туй, за което ме молите, би могло да се обърне в престрелка в непосредствена близост до безценната ви станция. Съюзът иска кожата на „Норвегия“. Отчаяно я иска, защото знае какво ще направим. Аз няма как да оцелея, станционисте, защото няма пристанище, в което бих посмяла да вляза. Аз няма да се върна. Никога. Никой от нас. Граф, насочете ни със спокоен темп към Пел.

Деймън се отдръпна, като прецени, че това бе най-разумното, което можеше да стори за момента. Заслуша се в еднопосочната комвръзка, до която имаше достъп — „Норвегия“ съобщаваше на съюзарската флота, че навлизат в системата. Изглежда имаше някакви възражения. „Норвегия“ ги оспори.

Ръка докосна рамото му. Извърна се и видя до себе си Джош.

— Съжалявам — рече Тали.

Той кимна, без да изпитва злоба. Джош бе имал малки възможности за избор.

— Добре, Съюзът те иска — обяви Малори. — Да му бъдеш предаден.

— Ще отида.

— Глупак — сопна му се тя. — Те ще ти промият мозъка, не знаеш ли?

Константин се замисли върху това. Спомни си как Джош бе седял срещу него от другата страна на бюрото и бе поискал документите, за да довърши процеса, започнат на Ръсел. Хората го преживяваха. Както Джош.

— Ще отида — повтори той.

Сигни го погледна начумерено.

— Става дума за твоя мозък — каза тя. — Най-малкото докато не попаднеш в ръцете им. — После рече в микрофона: — Говори Малори. Изглежда не можем да се споразумеем, капитане. Не съм съгласна с вашите условия.

Настъпи дърга пауза. От другата страна мълчаха.

На сканера се появи Пел, над която корабите на Съюза бяха надвиснали като лешояди над мърша. Изглежда един от тях бе влязъл в док. Далекообхватният сканер показваше пръснати червени точки сред златисто петно навън около мините — влекачите на къси разстояния, и самотното местоположение на още един кораб, представен с мигаща светлинка в самия край на обхвата — намиращ извън обсега на сканера, но все още в паметта на компютъра. Нищо не се движеше, освен четири точки съвсем недалеч от „Норвегия“, които се приближаваха във все по-свита група.

Кръстосвачът бе извършил относително спиране, движение по инерция едновременно с всичко останало в системата.

— Говори Азов от „Единство“ — стигна до тях глас. — Капитан Малори, имате разрешение да влезете в док задено с вашия пътник, за да го оставите там. Позволяваме ви да се приближите до Пел, като гражданите на Съюза ви благодарят за вашето неоценимо съдействие. Съгласни сме да ви допуснем сред Съюзарската флота такива, каквито сте сега, въоръжени и с настоящия ви екипаж. Край.

— Говори Малори. Какво се гарантира на пътника ми?

Граф се наведе към нея. Посочи с пръст нагоре. Из „Норвегия“ отекна чукването на нещо върху корпуса й, после затварянето на люк. Деймън погледна разсеяно към сканера.

— Току-що се прибра ездач — рече Джош над рамото му. — Събират ездачите си. Могат да се засилят за скок…

— Капитан Малори — долетя обратно гласът на Азов. — На борда си имам представител на Компанията, който ще ви заповяда да предприемете такива действия…

— Ейръс може да си гледа работата — отвърна тя. — Ще ви кажа какво искам за това, което ви давам. Привилегии за влизане в док по пристанищата на Съюза и документи за свободен достъп. Или може би ще пусна ценният ми пътник да излезе на разходка.

— Можем да обсъдим подробно тези неща по-късно. Пел е в криза. Животът на хората се намира в опасност.

— Разполагате с компютърни специалисти. Нима те не могат да се справят със системата?

Последва ново мълчание.

— Капитане, ще получите каквото искате. Ако обичате да влезете в док, съблюдавайки мерките ни за безопасност, щом желаете тези документи. На станцията има проблеми, свързани с туземните работници. Те питат за Константин.

— Тамдолците! — възкликна Деймън. Изведнъж си представи ужасяваща гледка на тамдолците, изправени срещу войниците на Съюза.

— Изтеглете корабите си от тази станция, капитан Азов. „Единство“ може да остане в док. Аз ще се приближа от другата страна, а вие се погрижете никой от корабите ви да не напусне заетите от вас позиции. Ще стрелям по всичко, което се появи зад опашката ми, без да задавам въпроси.

— Съгласен съм — отвърна Азов.

— Това е лудост — възмути се Граф. — Каква ни е сега печалбата от всичко? Те няма да ни дадат такъв документ.

Малори не отговори.

1

Пел: белият док: 9.1.53 г., 04:00 ч станд.вр., 16:00 ч алт.вр.

Докерните бригади бяха от съюзарски войници, облечени в работни дрехи, но зелени на цвят, сюрреалистична гледка на Пел. Деймън слезе по рампата към гърбовете в брони на войниците от „Норвегия“, които обграждаха тесен район и охраняваха достъпа до кораба. От отсрещната страна на пустия док се забелязваха други войници в брони — съюзари. Той пресече безопасната зона, мина през редицата от хора на „Норвегия“ и се насочи сам-самичък през широкото свободно пространство, покрито с разхвърлени боклуци и отломки. Долови вълнение зад гърба си, чу някой да идва подир него и се обърна.

Джош.

— Малори ме изпрати — рече той, като го настигна. — Имаш ли нещо против?

Поклати глава, неимоверно зарадван от такъв спътник за там, където отиваше. Джош бръкна в джоба си и му подаде компютърна лента.

— Малори я изпраща — обясни Тали. — Тя е настроила кодовете в компютъра. Казва, че това би помогнало.

Взе ролката и я пъхна в джоба на кафявия работен комбинезон на Компанията, който носеше. Съюзарският ескорт ги чакаше край войниците, облечен в черно и със сребърни значки. Поеха отново нататък и с приближаването им Деймън бе изумен от приликата на тези войници, от тяхната красота. Съвършени хора, всички еднакви на ръст, всички изглеждащи еднакво.

— Какви са тези? — попита той Джош.

— От моя вид — отговори Тали. — Не толкова специализирани.

Той преглътна трудно и продължи да върви. Войниците на Съюза ги обградиха и безмълвно ги придружиха нататък по дока. Виждаха се жители на Пел, които стояха тук-там на групички, и ги наблюдаваха по пътя им. Константин, чу той да се шепне. Константин. Видя надежда в очите на някои и изтръпна, като знаеше колко малко можеше да направи. В някои от зоните, през които преминаха, цареше хаос, цели сектори бяха без осветление, без вентилация, изпълнени със смрадта на изгоряло и на разхвърляните трупове. Усети известен прилив на притегляне, известна нестабилност. Не знаеше какво бе станало в ядрото, с жизнеосигуряващите функции. След известно време системите можеха да излязат необратимо извън строя, когато равновесието им се нарушеше извън всякакви граници. Лишена от мозък, останала без главно управление, Пел бе деградирала до нивото на ганглии — нервни центрове, които не бяха свързани помежду си, автоматични системи, всяка от които се бореше за живота си. Без контрол и равновесие помежду им те щяха да престанат да функционират — като умиращо тяло.

Минаха по коридора на девето синьо ниво, където стояха други войници на Съюза, излязоха на аварийната рампа — там също имаше мъртъвци, тела, покрай които те и ескорта им трябваше да се промъкнат по пътя си нагоре. Изкачването бе дълго, започна от девето ниво и стигна до зона, където бяха разположени войници в брони, където спряха и вдигнаха погледи, застанали рамо до рамо. Не можеха да продължат по-нататък; предводителят на ескорта им све встрани и ги преведе през вратата към второ ниво, в коридора, покрай който се намираха финансовите служби. Там стоеше друга група войници и офицери. Единият от тях, с посребрена от подмладата коса и доста значки според ранга си върху гърдите, се обърна към тях. С истински шок Деймън разпозна онези, които бяха застанали непосредствено зад него. Ейръс от Земята.

И Дейин Джейкъби. Ако държеше пистолет в ръката си, щеше да застреля този човек. Но нямаше. Спря се, втренчил поглед в него, и лицето на Джейкъби силно почервеня.

— Мистър Константин — рече офицерът.

— Капитан Азов? — предположи той по отличителните знаци на високия му ранг.

Азов му подаде ръка. Той я пое с горчивина.

— Майор Тали — обърна се Азов към Джош и също му протегна ръката си, която Джош стисна. — Радвам се, че сте отново сред нас.

— Сър — промълви Тали.

— Вярна ли е информацията на Малори? Мазиан към Сол ли пое?

Джош кимна.

— Не ви е излъгала, сър. Мисля, че това е истината.

— Габриел?

— Мъртъв е, сър. Застрелян от хората на Мазиан.

Азов кимна намръщено, погледна Деймън отново в очите.

— Давам ви шанс — каза той. — Мислите ли, че може да въведете отново ред на тази станция?

— Ще опитам — отговори Константин, — ако ме пуснете там горе.

— Именно това е проблемът ни в момента — отвърна Азов. — Нямаме достъп до там. Туземците са блокирали вратата. Нямаме представа какви щети са нанесли те там, нито какво би станало, ако решим да стреляме по тях.

Деймън кимна бавно, погледна назад към вратата, извеждаща на аварийната рампа.

— Джош ще дойде с мен — рече той. — И никой друг. Ще върна равновесието на Пел. Войниците ви могат да дойдат едва когато всичко се успокои. Ако почне стрелба, може да загубите станцията, а на този етап не желаете това, нали?

— Не — съгласи се Азов. — Не бихме го искали.

Константин кимна и тръгна към вратата. Джош вървеше до него. Високоговорител зад тях започна да отзовава войниците, които заприиждаха от рампата, подчинявайки се на повикването, разминаха се с тях, докато двамата поеха нагоре. Площадката на върха бе празна, вратата към първо синьо ниво бе затворена. Деймън натисна бутона, но той бе мъртъв. Отвори ръчно вратата.

Зад нея седяха тамдолци, сгушили се един до друг, маса, която изпълваше главния коридор и страничните.

— Константин-мъж! — възкликна един от тях, като скочи веднага, ранен, както бяха много и от останалите, кървящ от изгаряния. Останалите се изправиха също на крака, протегнаха ръце към Деймън, когато той влезе, за да докоснат неговите ръце, тялото му, подскачайки от радост и викайки, пискайки на своя си език.

Проби си път през множеството, следван по петите от Джош, през тази истерична мелница. В центъра за управление имаше още тамдолци, които се виждаха зад остъклените му стени, седнали на пода, върху пултовете, заели всяко свободно местенце. Стигна до вратата, потропа по прозорца. Лицата на хайза се вдигнаха, погледнаха го големи кръгли очи, сериозни и спокойни… и изведнъж светнаха. Тамдолицте наскачаха, затанцуваха, заиграха, нададоха крясъци, заглушени от стъклото.

— Отворете вратата — викна им той. Невъзможно бе да го чуят, но той посочи бутона отстрани, тъй като те я бяха заключили отвътре.

Някой го натисна. Деймън влезе сред тях, за да бъде докоснат и прегърнат, докосна ги на свой ред, внезапно усети дръпване, видя ръка, която бе сплела пръсти с неговата и я придърпи върху гърди, покрити с козина.

— Аз Сатина — каза му женската, усмихвайки се. — Мои очи топли, топли, Константин-мъж.

От другата страна стоеше Синия зъб. Тази широка усмивка и този рунтав кожух му бяха познати и той прегърна тамдолеца.

— Твой майка праща — рече Синия зъб. — Тя добре, Константин-мъж. Тя казва врати затваря стои тук не мърда, прави тях търси Константин-мъж, идва прави добре Тамгоре.

Деймън пое дъх, докосна косматите тела, отиде до основния контролен панел, последван от Джош. По пода там лежаха трупове на хора. Единият бе Джон Лукас, прострелян в главата. Седна на главния пулт и започна да натиска клавиши, да възстановява. Извади ролката с лентата и се поколеба.

Подарък от Малори. За Пел. За Съюза. Лентата можеше да съдържа какво ли не — капани за Съюза… команда за окончателно разрушаване…

Прокара ръка по челото си, накрая взе решение, постави ролката в устройството. Машината пое лентата, всмукна я невъзвратимо.

Таблата започнаха да приемат нормален вид, светлините по тях станаха зелени. Сред хайза се забеляза раздвижване. Константин вдигна глава, видя върху стъклото отраженията на войници, застанали на входа с вдигнати пушки. И Джош, изправил се зад него, извърнал се с лице към тях.

— Не мърдайте от там, където сте! — кресна им Тали.

Те останаха на място и сведоха дулата. Може би се дължеше на лицето, вида на роден в лабораториите съюзар, или гласът, който не допускаше възражения. Джош им обърна гръб и подпря ръце на облегалката на креслото, в което седеше Деймън.

Константин продължи да работи, после хвърли отново бегъл поглед към отраженията върху стъклото.

— Трябва ми комоператор — рече той. — Някой, който да включи каналите на предаване до всички и да говори. Намери ми някой с типичен за Пел акцент. Иначе всичко е наред. Унищожили са част от паметта, изтрили са записи… Но ние едва ли ще имаме нужда от тях, нали?

— За тях няма разлика дали ще е едно или друго име — каза меко Тали, — не е ли така?

— Именно — отвърна Деймън.

Действието на адреналина, който го бе поддържал дотук, започна да отслабва. Забеляза, че ръцете му треперят. Погледна встрани, когато съюзарски оператор се настани зад компулта.

— Не! — реагира той, стана и тръгна към него, за да възрази.

Войниците вдигнаха пушките си.

— Задръжте! — викна Джош и офицерът се поколеба.

После самият Тали се обърна и отстъпи. На входа се бяха появили други съюзари. Азов и спътниците му.

— Лично съобщение ли, мистър Константин?

— Трябва да извикам специалисти, които да поемат работата — заяви Деймън. — Те ще дойдат, ако чуят глас, който познават.

— Сигурен съм, че е така, мистър Константин. Но не разрешавам. Стойте настрана от комстанцията. Оставете нашите оператори да я обслужват.

— Сър — обади се тихо Джош, — мога ли да се намеся?

— Не и в този случай — отсече Азов. — Ограничете се до необществени дейности, мистър Константин.

Деймън пое бавно въздух, върна се обратно до пулта, който бе напуснал, и внимателно седна в креслото. Пристигнаха още войници. Хайза се отдръпнаха назад, притиснати към стените и върху пултовете, бъбрейки с тихо безпокойство помежду си.

— Разкарайте тези същества оттук! — нареди Азов. — Веднага!

— Граждани — поправи го Константин. — Граждани на Пел.

— Каквито и да са.

— Пел — чу се гласът на Малори по интеркома. — Подгответе се за излизане на кораб от док.

— Сър? — запита съюзарският комоператор.

Азов даде знак да мълчат.

Деймън се облегна и понечи да даде сигнал за тревога. Към него се насочиха дулата на пушки и той размисли. Самият Азов отиде до компулта.

— Малори — рече той, — съветвам ви да си останете на мястото.

За момент настъпи мълчание.

— Азов — отвърна меко гласът, — някак си мислех, че крадците нямат чест и достойнство.

— Капитан Малори, вие сте прикрепена към Съюзарската флота, под заповедите на Съюза. Приемете го, или туй означава метеж.

Отново мълчание. Което продължи дълго. Азов прехапа устни. Пресегна се през ръцете на комоператора и въведе свои кодове.

— Капитан Майъс, „Норвегия“ отказва да се подчини. Изтеглете корабите си малко по-навън. — После превключи на канала на Сигни. — Или приемате предложението ни, Малори, или ще останете без пристан. Можете да се отскубнете от дока и да избягате, но ще сте цел номер едно за корабите ни в пространството на Съюза. Или може да настигнете Мазиан и да се присъедините към флотата му. Или може да тръгнете с нас срещу него.

— На ваше подчинение?

— Изборът е ваш, Малори. Амнистия или преследване до дупка.

Чу се сух смях в отговор.

— Колко дълго още ще остане „Норвегия“ под мое командване, след като на мостика ми дойдат съюзари? И докога ще са живи моите офицери или който и да е от войниците ми?

— Амнистия, Малори. Или я приемете, или я забравете.

— Като другите ви обещания.

— Станция Пел — намеси се нов глас, доста притеснен. — Тук е „Чукът“. Имаме контакт. Станция Пел, приемате ли? Имаме контакт.

После друг:

— Станция Пел, тук е търгарската флота. Говори Куен от „Естел“. Навлизаме в системата.

Деймън погледна далекообхватния сканер, който бързо обработваше новите данни, приемайки сигнал, тръгнал преди два часа. Елена! Жива, идваща с търгарите. Пресече залата, за да се приближи до комстанцията, получи удар с приклад в корема и залитна към пулта. Можеха да го застрелят. Можеха да го убият, след като бе стигнал чак дотук. Погледна към Джош. Елена трябваше да получава предаванията от Пел, които отразяваха кризисното положение преди четири часа; от два часа проникваше навътре в системата. Тя щеше да зададе въпроси. Ако не й дадеше вярна информация… ако Елена не получеше отговор от познати гласове… сигурно би се държала настрана, сигурно.

Очи се насочиха към екрана на сканера, отначало на един човек, после, след като други забелязаха изражението му, и на всички останали. Сега се виждаше не една точка, а цял куп. Множество, рояк, невероятна армия от търгари се приближаваше към тях. Константин се вгледа в картината и се облегна на пулта, като наблюдаваше прилива, а лицето му се разтегна в усмивка.

— Те са въоръжени — рече той на Азов. — Капитане, това са далекообхватни влекачи и те са добре въоръжени.

Лицето на Азов бе стегнато. Той хвана един микрофон и го включи.

— Говори Азов от флагманския кораб на Съюза „Единство“, главнокомандващ на флотата. Сега Пел е съюзарска военна зона. Стойте настрана, за вашата собствена безопасност. Ако някой кораб се приближи, ще бъде посрещнат с огън.

Започна да мига тревога, на един от панелите от другата страна на контролния център светнаха сигнали за опасност. Деймън погледна към тях и биенето на сърцето му се учести. От белия док идваше предупреждение за предстоящо излизане от док. „Норвегия“. Той се обърна и включи този канал, докато войникът до него стоеше като скован в суматохата.

— „Норвегия“, стойте там! Тук е Константин. Останете на мястото си!

— Повтарям — дойде по комвръзката гласът на Елена със закъснение заради разстоянието. — Приближаваме се за влизане в док. Следихме предаванията ви. Сдружението на търгарите предявява своите права върху Пел и ние я обявяваме за неутрална територия. Приемаме, че ще уважите този наш иск. Предлагаме незабавни преговори или всички търгари от тази флота могат да се изтеглят изцяло от пространството на Съюза. В посока към Земята. Не вярваме, че туй няма да е най-доброто решение за никоя от заинтересованите страни.

Настъпи мълчание, което продължи особено дълго. Азов отправи поглед към екраните, върху които нашествието се разливаше като вълна. Търгарският кораб „Чукът“ бе престанал да се отличава, тъй като сигналът му бе засенчен от червените точки.

— Имаме какво да обсъдим — каза Азов.

Деймън пое бавно и дълбоко въздух, после го изпусна.

2

Пел: червеният док: 9.1.53 г., 05:30 ч станд.вр., 17:30 ч алт.вр.

Елена излезе с ескорт от въоръжени търгари на дока. Беше бременна и вървеше бавно, а търгарите около нея се стараеха да не допуснат да я застраши каквато и да е опасност на широкия док. Деймън остана до Джош с представителите на Съюза, докато не можеше да го понесе повече и накрая рискува и тръгна насреща й, като не бе сигурен дали и едната, и другата страна ще му позволят да стигне до нея. Пушките в ръцете на търгарите се насочиха към него в нервен и заплашителен пръстен и той спря, останал сам насред обширното празно пространство.

Но Елена го видя и лицето й светна, търгарите пристъпиха, заобиколиха Константин отляво и отдясно, докато той бе погълнат от редиците им и успя да се приближи до нея.

Тя бе търгар, отново сред хората като нея, отсъствала задълго от стабилната палуба на Пел. Дълбоко в съзнанието на Деймън се бе спотаявало съмнение, предчувствие за промяна, но то се изпари, като видя лицето й. Целуна я, прегърна я, както и тя него — страхуваше се да не й причини болка, докато тя се бе притиснала толкова силно в него. Стоеше там сред цяла армия от въоръжени търгари, които ги заобикаляха като бляскава мъгла, и вдъхваше нейното ухание, усещаше нейната реалност; целуна я отново, като знаеше, че нямаха никакво време за разговори, за въпроси, за нищо.

— Наложи се да направя голяма обиколка, докато се върна у дома — примълви Елена.

Константин се засмя весело, тихо, озърна се наоколо и погледна назад към силите на Съюза, стана отново сериозен.

— Знаеш ли какво се случи тук?

— Не всичко. Може би до голяма част. Стояхме там отвън… доста дълго. Чакахме момент, когато няма да им остане друг избор. — Потрепери, прегърна го по-здраво. — Мислех вече, че сме загубили. Тогава Мазиан се изтегли и ние навлязохме в системата, още в този момент. Съюзарите си имат проблем, Деймън. Предстои им да се насочат към Сол и трябва да го направят, без да е засегнат нито един от корабите им.

— Можеш да се обзаложиш, че ще го сторят — рече той. — Но не напускай този док. Каквото и да искаш да им кажеш, за каквото и да се налага да преговаряш с тях, настоявай това да стане на дока. Не влизай в никакво по-малко пространство, където Азов може да изправи войниците си между теб и твоите кораби. Не му вярвай.

Тя кимна.

— Разбрано. Ние сме само говорители, Деймън; аз ще защитавам интереси на търгарите. Те искат неутрално пристанище, както са тръгнали да се развиват нещата, и то е Пел. Не мисля, че Пел възразява.

— Не — отвърна Константин. — Пел не възразява. На Пел й се налага да си поразчисти малко къщата.

За пръв път пое нормално дъх от доста минути насам и проследи погледа на Елена, отправен през дока към Азов, към Джош, застанал до съюзарските войници, очакващи нейното приближаване.

— Вземи десетина души със себе си и остави останалите да охраняват този вход. Да видим какво представлява разбирането на Азов за разумност.

— Предоставянето — заяви твърдо, макар и тихо, Елена, подпряла се на едната си ръка върху масата, — …на кораба „Чукът“ на рода Олвиг; на „Лебедово око“ на неговите истински собственици; на всички други търгарски кораби, конфискувани за използване от съюзарските военни. Възможно най-строго наказание за превземането и използването на „Дженевив“. Може да възразите, че не сте упълномощени да го направите, но от вас зависят военните решения. Или ще наложим ембарго.

— Ние не признаваме вашата организация.

— Това — намеси се Деймън — трябва да реши Съвета на Съюза. Пел признава тяхното сдружение. А Пел е независима, капитане, склонна да ви осигури пристан в момента, но е в състояние и да ви го откаже. Няма да ми е приятно да взема такова решение. Имаме общ неприятел… но вие ще останете блокиран тук, задълго и в не особено приятна ситуация. А това може да е само началото.

От другата страна на масата, поставена насред открития док и оградена от два срещуположни полукръга от търгари и войници, се забелязаха смръщвания.

— В наш интерес е — призна Азов — да се уверим, че тази станция няма да се превърне в база за операциите на Мазиан. И ние ще ви сътрудничим за осигуряването на вашата защита, без което… нямате особени шансове, мистър Константин, въпреки всичките ви заплахи.

— Взаимна необходимост — каза спокойно Деймън. — Бъдете сигурни, че отсега нататък никой от корабите на Мазиан няма да е добре дошъл на Пел. Те са разбойници.

— Ние ви направихме услуга — рече Елена. — Търгарски кораби вече се насочиха към Слънцето дълго преди Мазиан. Един от тях тръгна достатъчно рано, за да пристигне там пръв, изпреварвайки го не с много, но все пак. Станция Сол ще бъде предупредена, преди Флотата да се появи.

Лицето на Азов се отпусна от тази изненада, докато това на мъжа до него — пратеника Ейръс, замръзна; после Сигъст внезапно се усмихна, като в очите му блеснаха сълзи.

— Аз съм ви признателен и благодарен — каза Ейръс. — Капитан Азов, бих предложил да обсъдим ситуацията насаме и да предприемем бързи действия.

— Това изглежда разумно — съгласи се Азов. После се отдръпна от масата. — Станцията е в безопасност. Работата ни тук е свършена. Всяка минута ни е ценна. Ако Сол подготвя посрещане за този разбойник, трябва да сме там, за да го ударим в гръб.

— Пел ще се радва да ви помогне при напускането на доковете — предложи меко Деймън. — Но търгарските кораби, които сте си присвоили, ще бъдат задържани.

— На борда им има наши екипажи, така че те ще дойдат с нас.

— Вземете си екипажите. Тези кораби са собственост на търгарите и ще останат тук. Както и Джош Тали. Той е гражданин на Пел.

— Не — възрази Азов. — Няма да оставя просто така някой от собствените си хора, по ваше искане.

— Джош — рече той, като погледна настрани и назад, където стоеше Тали заедно с останалите съюзарски войници, най-накрая без да бие на очи сред други, които изглеждаха също толкова идеални. — Ти какво смяташ по въпроса?

Погледът на Джош се насочи зад Деймън, навярно към Азов, после се върна втренчено напред. Той не отговори.

— Изтеглете войниците и корабите си — каза Константин на Азов. — Ако Джош остане, туй ще е по негово желание. Нека Съюзът освободи тази станция от присъствието си до последния човек. Отсега нататък ще бъдете приемани в док при поискване и след разрешение от станционния управител, каквото ще ви бъде дадено. Но ако цените времето си, съветвам ви да приемете предложението ми и да го изпълните.

Азов се намръщи. Даде знак на офицера, водещ ескорта му, който заповяда на войниците да се строят. Те се оттеглиха, запътили се нагоре към извития хоризонт, към синия док, където се намираше „Единство“.

А Тали продължаваше да стои все още тук, самичък. Елена стана и го прегърна тромаво, Деймън го тупна по рамото.

— Стой тук! — рече той на съпругата си. — Трябва да уредим излизането на един съюзарски кораб от дока. Джош, ела!

— Нейхарт — обърна се Елена към мъжа, застанал най-близо до нея, и хората му, — погрижете се тези двамата да стигнат непокътнати в главното управление.

Тръгнаха след групата на Съюза, свиха по коридора на девето ниво, докато съюзарите се насочиха към кораба си, после се затичаха. В коридорите се виждаха отворени врати, на чийто прагове бяха застанали жителите на Пел, за да наблюдават какво става. Някои започнаха да викат, да махат, да се радват на последната, на търгарската окупация.

— Това са нашите! — извика някой. — Това са нашите!

Поеха по аварийната рампа, качиха се нагоре на бегом; по пътя ги посрещнаха тамдолци, които се присъединиха към тях, като подскачаха и бърбеха приветствия. Цялата шахта на спиралната рампа се огласи от ехото на тамдолските писъци и крясъци, от виковете на хора откъм коридорите вън от нея, докато вестта се разпространяваше от ниво към ниво. Разминаха се с неколцина съюзари, които се спускаха, следвайки нареждания по интеркома в шлемовете им — сега те биеха твърде много на очи тук.

Излязоха в коридора на първо синьо ниво. Тамдолците отново бяха завладели главното управление и ги приветстваха с усмивки при влизането на групата през широко отворената врата.

— Вие приятели — попита Синия зъб, — вие приятели, всички?

— Всичко е наред — успокои го Деймън и си проби път през навалицата от неспокойни кафяви тела, за да седне на главния пулт. Погледна назад към Джош, към търгарите. — Някой от вас знае ли как да работи с такъв компютър?

Тали зае мястото до него. Двама от рода Нейхарт се приближиха — първият се настани пред компулта, а вторият се разположи пред друга компютърна конзола. Деймън включи един канал на интеркома.

— „Норвегия“ — каза той, — вие напускате дока най-напред. Вярвам, че ще се измъкнете леко и без провокации. Нямаме нужда от допълнителни усложнения.

— Благодаря, Пел — отвърна му сухият глас на Малори. — Одобрявам приоритета ви.

— Побързайте обаче. Нека собствените ви войници помогнат за разкачването. Ще влезете отново, когато си възвърнем стабилността, и тогава ще си ги приберете. Съгласни ли сте? Те ще са в безопасност.

— Станция Пел — прекъсна ги друг глас — на Азов. — Споразумяхме се да не приемате хората на Мазиан. Този кораб е наш.

Деймън се усмихна.

— Не, капитан Азов. Този кораб е наш. Ние, планетата и станцията, сме суверенна общност и освен търгарите, които не са постоянни жители тук, ние поддържаме и милиция. „Норвегия“ представлява флотата на Тамдолу. Ще съм ви благодарен, ако уважавате нашия неутралитет.

— Константин — гласът на Сигни издаваше предупреждение на границата на гнева.

— Излезте от дока и стойте наблизо, капитан Малори. Ще останете да патрулирате, докато Съюзарската флота не напусне пространството ни. Ще останете на орбита и ще изпълнявате нашите заповеди.

— Заповедта е приета — отговори най-накрая тя. — Излизаме на орбита. Ще се отдръпнем и ще разгърнем ездачите си. „Единство“, постарайте се да поемете курс за директно напускане на системата. И предайте моите поздрави на Мазиан.

— Вашите собствени търгари ще са тези — обади се Азов, — които ще пострадат от решението ви, станция Пел. Прибирате кораб, който трябва да напада други, за да преживява. Търгарски кораби.

— Омитайте си чукалата оттук, съюзари! — отвърна рязко Малори. — Можете поне да сте спокойни, че Мазиан няма да ви измести отново. Той няма да припари до Пел, докато аз съм наоколо. Вървете да си гледате работата!

— Спокойно! — рече Деймън. — Капитане, напуснете!

Вълна от светлини се разля по пултовете. „Норвегия“ се бе отделила от дока.

3

Звездна система на Пел

— Вие също ли? — попита кисело Блас.

Виторио намести по-добре раницата си с оскъдни лични вещи, непохватно се придвижи по тесния коридор към външния шлюз, като се прехващаше от една ръкохватка към друга при нулево же, вървейки с останалите от екипажа, който бе държал „Чука“. Тук долу бе студено и слабо осветено. Усети трептене — долепването на тръба за достъп към техния люк.

— Не изглежда да ми е останал особен избор — отвърна той. — Няма да остана да се разправям с търгарите, сър.

Блас се усмихна криво и се обърна към шлюза, който се отвори, за да ги пусне по тясната тръба, водеща към чакащия боен кораб. Около тях зейна мрак.

„Единство“ се движеше с постоянно ускорение. Ейръс се бе разположил в едно от удобните кресла с възглавници в главната зала на най-горната палуба на кораба, покрита с мокет и строго модерна. До него седеше Джейкъби. Можеха да следят поетия курс по екраните — цяла редица екрани, показващи цифри и изображения. Кръстосвачът мина право през прохода, направен им от търгарските кораби, тесен тунел през заобикалящото ги множество. Най-сетне Азов намери време да се обърне към тях по видеовръзката, която се представяше на един от екраните.

— Всичко наред ли е? — запита ги той.

— Прибираме се у дома — отвърна меко Ейръс със самодоволство. — Ще ви предложа нещо, капитане. В момента Сол и Съюзът имат повече обединяващи ги, отколкото противопоставящи ги позиции. Затова, когато неизбежно изпратите куриер обратно към Цитиана, включете следното предложение от моята страна: дългосрочно сътрудничество.

— Вашата страна няма интерес към Задпредела — каза Азов.

— Капитане, ще ви изтъкна, че такъв интерес може би тепърва се събужда. И че няма да е в полза на Съюза, ако той бъде по-малко отзивчив да предложи на Земята своята закрила, отколкото би било Сдружението на търгарите. В крайна сметка Сдружението вече е изпратило свой вестоносец на Земята. Така Сол ще може да прецени и да направи избора си, нали? Търгарското сдружение. Съюзът. Или Мазиан. Предлагам да обсъдим въпроса. Нови преговори. Изглежда никой от нас няма пълномощията да отстъпи Пел. А се надявам, че ще мога да дам на моето правителство благоприятни препоръки по отношение на вашето.

Елена пристигна заедно с голяма група търгари, застана на вратата на обзетата от страх зала на главното управление и докато тамдолците се отдръпнаха настрана с лека тревога. Но Сатина и Синия зъб я познаха, затанцуваха и я докоснаха от радост. Деймън стана от мястото си, хвана ръката й и й направи място да седне край него и Джош.

— Май не ме бива за големи изкачвания — рече тя, като дишаше тежко. — Трябва да пуснем в действие асансьорната система.

Константин намери време само да я погледне. После насочи очи отново към екраните на пулта си, към лице, положено настрани върху бели чаршафи, към неговото спокойствие и тъмни, живи очи. Алисия Лукас се усмихваше — с едва забележимо движение.

— Току-що успяхме да се свържем с Тамдолу — обясни Деймън на Елена. — Да им предадем информация и те да ни отговорят. От разбита сонда, която молеше Малори за помощ, намираща се край основната база. И от оператор, разположен някъде по-далеч от базата, който каза, че Емилио и Милико са в безопасност. Базата на оператора е някъде сред хълмовете, но очевидно всички са намерили убежище и са добре. Трябва да изпратя наш собствен кораб там долу и навярно някои лекари.

— Нейхарт — каза Елена, като погледна към спътниците си.

Един едър търгар кимна.

— Всичко, което ви е необходимо — рече той. — Ще го отнесем там долу.

1

Пел: първо ниво на зеления сектор: 29.1.53 г., 22:00 ч станд.вр., 10:00 ч алт.вр.

Събирането бе странно, дори за Пел; провеждаше се в най-отдалечената част на голямата зала, в зона, където отделни илюзорни екрани позволяваха известно уединение на празнуващите. Деймън седеше, хванал здраво ръката на Елена в своята. Насред масата светеше червеното око на преносима камера, което само по себе си бе присъствие — той бе искал майка му да бъде сред тях тази вечер, както винаги бе участвала заедно с баща му и всички останали от тях на фамилни събирания. Отдясно до него бе Емилио с Милико, а отляво — Джош. До брат му и неговата съпруга се намираше малка група тамдолци, които очевидно смятаха столовете за твърде неудобни и въпреки това бяха очаровани да ги изпробват, както и да вкусят от специалните деликатеси — плодове, чийто сезон не бе сега. В другия край на масата седяха търгарят Нейхарт и Сигни Малори, чийто въоръжен ескорт си почиваше кротко в сенките.

Около тях се носеше музика, бавният танц на звезди и кораби по стените. Голямата зала бе възобновила донякъде работата си — не съвсем като преди, но вече нищо не бе същото.

— Изнасям се отново навън — рече Малори. — Тази нощ. Това, че останах, бе от уважение.

— Накъде? — запита Нейхарт без заобикалки.

— Просто действайте, както ви посъветвах, търгар. Обозначете корабите си като принадлежащи на Сдружението. Вие сте недосегаеми. Освен това засега „Норвегия“ е напълно заредена с провизии.

— Не се отдалечавайте особено много — изрази молба Деймън. — Честно казано, не вярвам, че Съюзът няма да опита пак да направи нещо. Би ми се искало да знам, че сте наблизо.

Сигни се засмя

— Можете да го гласувате. Но по коридорите ви не вървя без охрана.

— Няма значение — отвърна Константин. — Искаме да сте наблизо.

— Не ме питайте за курса ми — каза тя. — Туй си е моя работа. Имам си места. Достатъчно дълго съм стояла бездейна.

— Ще се опитаме да отидем до Викинг — обяви Нейхарт — и да видим как ще ни посрещнат там. След около месец.

— Може би ще е интересно — съгласи се Малори.

— Късмет на всички ни — пожела Деймън.

2

Пел: синият док: 30.1.53 г., 01:30 ч станд.вр., 13:30 ч алт.вр.

Минаваше обяд на алтернативния ден, доковете бяха почти опустели в тази нетърговска зона. Джош вървеше бързо, обзет от нервност, каквато винаги изпитваше, ако не бе под нечий защитен ескорт, чувствайки се уязвим, че някой от разхождащите се по дока могат да го разпознаят. Неколцина хайза го наблюдаваха със сериозните си очи. Станционната докерна бригада на четвърто гнездо несъмнено го позна, както и войниците на пост; пушките се вдигнаха към него.

— Трябва да говоря с Малори — каза той.

Познаваше офицера — Дей Джанц. Джанц даде нареждане и един от войниците хвана пушката си в сгъвката на лакътя и направи знак на Тали да тръгне нагоре по рампата за достъп, последва го в ръкава и в шлюза, през забързаните потоци войници в едната или другата посока в оживения коридор и в залата със скафандрите. Взеха асансьора и излязоха горе в главния коридор, където екипажът действаше припряно по задачи до последния момент. Познати шумове. Познати миризми. Всичко му бе познато.

Сигни бе на мостика. Джош понечи да влезе, но пазачът отвътре го спря. Малори обаче погледна към него от мястото си близо до командния пулт и изненадващо даде знак на двамата войници да го пуснат.

— Деймън ли те изпраща? — попита тя, когато Тали застана пред нея.

Той поклати глава.

Малори се намръщи, постави съзнателно или несъзнателно ръката си върху пистолета на хълбока.

— Тогава какво те води насам?

— Помислих си, че може да имате нужда от компютърен оператор. От някой, който познава пространството на Съюза, и то отлично.

Тя прихна от смях.

— Или изстрел, ако не съм нащрек?

— Не заминах със Съюза — каза Джош. — Те щяха да повторят рефлексните записи, да ми дадат ново минало. Да ме изпратят отново в космоса, навярно към станция Сол. Не знам. Но да остана на Пел точно сега… Не мога да го направя. Стационистите… ме познават. Освен това не мога да живея на станция. Няма да се чувствам добре.

— Нищо, което ново промиване на мозъка не би излечило.

— Не искам да забравя. Тук имам спомени, приятели. Единственото реално нещо. Всичко, което ми е ценно.

— Значи заминаваш и го изоставяш?

— За известно време — отвърна Тали.

— Говори ли с Деймън за това?

— Преди да сляза тук долу. Той знае. Както и Елена.

Сигни се облегна на пулта, огледа го замислено от главата до петите, скръстила ръце.

— Защо на „Норвегия“?

Джош вдигна рамене.

— На никоя станция не давате отпуск, нали? Освен тук.

— Не — усмихна се тя слабо. — Само тук. Понякога.

— Кораб отива — промълви Лили, като гледаше към екраните и милваше косата на Сънуващата.

Корабът се отдръпна от Тамгоре, превъртя се с движение, доста по-различно от маневрите на повечето кораби, които идваха и си тръгваха, и се стрелна навън.

— „Норвегия“ — назова я Сънуващата.

— Някой ден — рече Разказвача, която се бе върнала обогатена с множество истории от голямата зала, — някой ден ние отива. Константин дава нас кораби. Ние отива, носи наш Слънце в наш очи, няма страх тъмно, не ние. Ние вижда много, много неща. Бенет, той дава ние идва тук. Константин, той дава ние върви далече, далече, далече. Мой пролет идва пак, аз иска върви далече, прави мой гнездо там… Аз намира мой звезда и отива.

Сънуващата се засмя — смехът й бе топъл, сърдечен.

И погледна навън към обширния мрак, където Слънцето вървеше и се усмихваше.