Свръхнатоварване

1

Каква горещина!

Горещина, която се стелеше като задушливо покривало. Горещина, която беше обгърнала цяла Калифорния — от безплодните земи до мексиканската граница до величествената каламатска гора, която се врязваше на север в Орегон. Горещина потискаща и изнервяща. Още преди четири дни горещ атмосферен фронт, дълъг хиляди мили, беше обхванал целия щат като мътеща кокошка. Тази сутрин, една юлска сряда, се очакваше тихоокеанският фронт да отблъсне горещата вълна на изток, да навлезе по-хладен въздух, който да донесе дъждове по северното крайбрежие и по планините. Но очакванията не се оправдаха.

Беше един часа следобед и калифорнийците изнемогваха от тридесет и пет градусовите жеги без никакви надежди за спадане на температурите. В градове и предградия, във фабрики, магазини, административни сгради и частни домове бръмчаха безспир шест милиона климатични инсталации. В многобройните ферми на Сентрал Велли хиляди електрически помпи поглъщаха водата от дълбоки кладенци и насочваха живителната влага към жадните стада и изсъхналите растения. Многобройните хладилници и фризери не спираха нито за миг. И навсякъде разглезеното и свикнало с удобствата население продължаваше, без да се замисля да задоволява потребностите си от електроенергия.

Калифорния не за пръв път се сблъскваше с подобни горещини и винаги бе успявала да се справи с последствията, но енергийните разходи никога не бяха достигали подобен връх.

— Това е положението — каза главният диспечер, — включваме последните резерви.

Това беше ясно на персонала и ръководството на електрическата компания Голдън Стейт, които се бяха събрали в контролния център. Голдън Стейт Пауър, или, както бе по-известна, GSP & L, беше колос сред енергийните компании, подобно на Дженерал Мотърс сред автомобилните. Тя осигуряваше две трети от необходимата на Калифорния електроенергия и природен газ и степента на нейното присъствие в живота на щата би могла да се сравни единствено с някой природен феномен: тя бе неразделна част от Калифорния като слънцето, портокалите и гроздето. GSP & L беше силна и мощна компания, която се възприемаше почти като божествена даденост.

Контролният и разпределителен център на GSP & L беше един изцяло обезопасен команден пункт, сполучливо описан от един посетител като хибрид между операционна и мостик на презокеански лайнер. Сърцето на центъра беше разположено на един подиум и се състоеше от безкрайни датчици и монитори. Тук бе работното място на главния диспечер и на неговите шестима помощници. В непосредствена близост до тях бяха пултовете за управление на два компютърни терминала, а стените наоколо, изпълнени с многобройни копчета, диаграми и схеми на циклите подавана енергия, с дъга от цветове и сигнали съобщаваха за настоящето състояние на двеста и пет електрогенератора, разположени в деветдесет и четири електроцентрали на компанията.

Атмосферата в контролния център винаги беше делова. И в настоящия момент половин дузина помощник-диспечери контролираха непрекъснато постъпващата информация, но акустичният проект на залата бе на такова ниво, че всичките операции се извършваха в пълна тишина.

— Абсолютно ли сте сигурен, че няма откъде да купим поне малко електроенергия? — Въпросът бе зададен от високия мускулест мъж по риза, който беше застанал до диспечерския пулт. Ним Голдман, вицепрезидент на компанията по планирането и съветник на председателя на управителния съвет на GSP & L беше разхлабил възела на вратовръзката си и бе разкопчал горните копчета на ризата си. Наистина беше страхотна горещина. Очите на Ним Голдман, както и целият израз на лицето му, едро и червендалесто, излъчваха откритост и авторитет. Понякога в тях можеха да се открият и закачливи нотки, но не и в момента. На Ним Голдман никой не му даваше неговите четиридесет и пет години, но днес напрежението и умората си бяха казали думата. През последните дни той оставаше на работа до полунощ и ставаше сутрин в четири — дори нямаше време да се обръсне като хората. Ним се обливаше в пот, както и всички останали в контролния център — донякъде от напрежение, а донякъде и от факта, че климатичната инсталация още от сутринта работеше с намалена мощност, като резултат от собствения им призив към населението по радиото и телевизията да намалят разходите на електроенергия поради създалото се извънредно положение. Но уви, ако се съдеше по изкачващата се крива на датчиците, апелът на компанията не бе удостоен с внимание.

Главният диспечер, побелял ветеран, се почувства засегнат от въпроса на Ним. През последните два дни двама негови помощници бяха непрекъснато на телефоните и отчаяно търсиха допълнителна енергия по всички щати, та дори и в Канада. И този факт бе добре известен на Ним.

— Правим всичко възможно, мистър Голдман. Търсим навсякъде, от Орегон до Невада. Централите на Пасифик Ентърти са претоварени, Аризона помага по малко, но и те са затруднени. Утре те ще искат да купят от нас.

— Кажи им да не се надяват — каза една от помощник-диспечерките.

— Този следобед не бихме ли могли и сами да се справим? Този път въпросът бе зададен от Джей Ерик Хъмфри, председателя на управителния съвет, който вдигна глава от ситуационния доклад, обработван от компютъра. Както винаги тонът му бе изискан, а гласът тих — едно от основните изисквания на възпитанието, давано в Бостън от старата генерация. Това възпитание го обгръщаше като ризница, през която малцина можеха да проникнат. Той бе живял в Калифорния вече близо тридесет години, тук бе направил кариерата си, но така и не можа да възприеме предимствата на непосредствените маниери в западните щати пред бляскавото възпитание, давано в Нова Англия. Председателят на управителния съвет беше дребен и стегнат мъж, с тънки, правилни черти, носеше лещи и беше винаги превъзходно облечен. В момента носеше тъмен костюм с жилетка независимо от горещината.

— Съвсем не е добро положението, сър — каза главният диспечер, като гълташе поредното хапче против киселини. Дори не си спомняше вече кое по ред беше за деня. Действително, работата в контролния център беше доста напрегната и GSP & L, като част от социалната политика, беше инсталирала специални стендове в диспечерския пункт, откъдето успокоителните се получаваха безплатно.

— Дори и да успеем да задържим положението, то ще бъде на косъм при добър късмет. — Намеси се Ним Голдман в подкрепа на председателя на управителния съвет.

Както бе споменал преди малко главният диспечер, последните резерви от мощности бяха изцяло натоварени. Това, което не каза, но и нямаше нужда, тъй като то бе известно на всички присъстващи, бе фактът, че GSP & L имаше два вида резервни мощности: „функциониращи“ и „нефункциониращи“. Функциониращите бяха генераторите, които работеха на непълна мощност, която при нужда можеше веднага да се увеличи. Нефункциониращите резерви представляваха енергогенератори, които дори и в момента да не работят, бяха готови за включване и можеха да достигнат максимално натоварване за 10 — 15 минути.

Преди един час бяха пуснати в действие последните „нефункциониращи“ резерви — двойните газови турбини на една от електроцентралите до Фреско, всяка с мощност 65 000 киловата. В този момент те вече достигаха максималното си натоварване, като изчерпваха всичките възможни резерви на GSP & L.

— По дяволите! Ако бяхме получили една свястна метеорологична прогноза, сега нямаше да сме на това дередже! — каза един набит, навъсен мъж с издължено лице, който до този момент слушаше разговора на главния диспечер и председателя на управителния съвет.

Рей Паулсен, вицепрезидент на компанията по снабдяването с електроенергия, с енергична крачка се отдалечи от бюрото, където той и колегите му изучаваха кривите на консумацията на електроенергия и ги сравняваха с други подобни години.

— Всички синоптици направиха същата грешка — възрази Ним Голдман. — Четох във вчерашните вестници, пък и по радиото казаха, че днес трябва да нахлуе по-студен въздух!

— Ясно, ясно. Ето откъде черпи информацията — от разните му там вестници. Сигурен съм, че оттам идва информацията и в нашия бюлетин.

Паулсен погледна втренчено Ним, който само повдигна рамене. За никого не беше тайна, че двамата не можеха да се понасят. Ним едновременно отговаряше за планирането и беше съветник на председателя на управителния съвет, и именно тази двойственост на неговите функции му даваше правото не винаги да се съобразява с йерархичната структура на компанията. В миналото Ним доста често се намесваше в работата на Рей Паулсен, който, макар и с две структурни нива над Ним, нищо не можеше да направи.

— Ако под информацията в нашия бюлетин имате предвид мен. Рей, бихте могли поне да спазите добрия тон и да ме наречете по име!

Всички обърнаха главите си към незабелязано влязлата Милисент Найт, главен метеоролог на компанията, една доста хладнокръвна дребна брюнетка.

Всеки друг на мястото на Рей Паулсен сигурно би се смутил, но не и той. Паулсен се бе издигнал в йерархията на GSP & L с упорит труд: беше започнал преди тридесет и пет години като работник в ремонтна група, след това бе техник, началник смяна, докато се стигне до други ръководни позиции. С помощта на компанията той завърши вечерен университет, получи дипломата на инженер и оттогава беше човекът с най-енциклопедичните знания в GSP & L. За най-голямо съжаление никъде по пътя към служебните върхове той не беше придобил нито финес, нито добри маниери.

— Глупости, Мили — рязко каза Паулсен. — По същия начин бих го казал и на един мъж. След като работите като мъж, свикнете с мисълта, че ще се държат с вас по подобен начин.

— Мъж или жена — това няма нищо общо със случая. Процентът на прецизна информация, давана от моя отдел, е 80% и вие прекрасно знаете това. По-добри показатели никъде няма да намерите.

— Възможно е. Обаче днес съвсем объркахте конците.

— Стига, Рей! — намеси се Ним. — Този спор доникъде няма да доведе.

Джей Ерик Хъмфри слушаше спора с определено безразличие. Председателят на управителния съвет никога не бе споделял този факт гласно, но оставяше впечатлението, че няма нищо против препирните сред ръководните кадри на компанията, стига това да не вреди на работата им. Но в случаите, когато се налагаше, той можеше да прекъсне авторитетно всеки спор.

В интерес на истината никой от ръководството на компанията — нито Джей Хъмфри, нито Ним Голдман или Паулсен, имаха някаква работа в контролния център, тъй като персоналът беше напълно достатъчен. Всички мерки, които следваше да се вземат при подобни извънредни ситуации, също бяха добре известни и отработени до най-малката подробност, но информацията от първа ръка привличаше като магнит всички, които по един или друг начин имаха достъп до контролния център.

Основният въпрос обаче все още бе неразрешен. — Дали нуждите от електроенергия в един момент ще надхвърлят възможностите на компанията? Ако отговорът беше положителен, това означаваше, че цели общини, дори голяма част от Калифорния, щяха да останат без електричество. В ход вече беше кампанията по намаляване мощността на захранването — това донякъде позволяваше икономия на електроенергия, но намаляваше ефективността на много електродомакински уреди. Имаше проблеми и с някои от компютрите. Тези, които нямаха регулатори на волтажа, се изключваха автоматически и не можеха да възстановят нормалните си функции до подаването на по-високо напрежение, телевизионната картина беше „свита“, осветлението бе слабо. Но, разбира се, за кратък период от време тази операция не можеше да донесе почти никаква вреда.

Същественият проблем бяха моторите — ако напрежението се намалеше повече от осем процента, те се пренагряваха и създаваха опасност от пожари. Ако обаче и намаляването на напрежението не можеше да спаси ситуацията, се налагаше крайният вариант — да се изключва постъпателно електричеството в различните райони на щата.

След два часа положението вече щеше да бъде ясно. Ако GSP & L можеше да закрепи някак си положението до следобеда, който бе най-натовареното време на деня, през по-късните часове напрежението щеше да спадне. А ако следващият ден беше поне малко по-хладен, нямаше да има никакви проблеми. Но ако кривата на потреблението продължаваше да се покачва, можеше да се очаква и най-лошото.

Рей Паулсен обаче не се предаваше.

— Мили, все пак няма да оспорвате, че днешната метеорологична прогноза нямаше нищо общо с действителността, нали?

— Да, така е, ако продължавате да се опитвате да представите нещата по този ужасно несправедлив начин. — Очите на Милисент Найт хвърляха гневни искри. — Но, предполагам, ви е известен природният феномен на тихоокеанските въздушни маси, които са в състояние да объркат която и да е прогноза. Ще ви кажа и нещо друго: моят отдел изготви една достоверна прогноза. Прогнозите затова се наричат прогнози, понеже в тях има определен процент несигурност. Но не аз ви накарах да закриете Магалия 2 за текущ ремонт. Вие сам взехте това решение, а сега се опитвате да обвините мен.

Присъстващите тайно се усмихваха, дори някой промърмори: „Точно попадение!“.

На всички бе добре известно, че спирането на Магалия 2 до голяма степен допринасяше за влошаването на енергийния проблем.

Магалия 2 беше част от комплекса на GSP & L, разположен северно от Сакраменто. Това беше един голям парен генератор, който произвеждаше 600 000 киловата електроенергия. Но от мига, в който беше пусната в действие, Магалия 2 беше източник на постоянни неприятности. Тръбите в котелното непрекъснато се пукаха и протичаха, но дори и след многобройните ремонти положението не се подобряваше. Както един инженер сполучливо се бе изразил, да се поддържа Магалия 2 е все едно да държиш на вода боен кораб с пробойна. Цяла седмица началникът на станцията убеждаваше Рей Паулсен да даде разрешение за затварянето на Магалия 2 за ремонт, както самият той се изрази, „преди този скапан чайник окончателно да се разпадне“. До вчерашния ден Рей Паулсен беше непреклонен, тъй като в тази критична ситуация енергията, произвеждана от Магалия 2, беше от жизнено значение за компанията. Но миналата нощ, след като получи прогнозата за очакваното застудяване и след като пресметна всички „за“ и „против“. Паулсен даде съгласието си и ремонтните работи започнаха два часа след като генераторът се бе охладил. Тази сутрин всичко в Магалия беше вече замряло и при най-добро желание тя не можеше да бъде приведена в действие по-рано от два дни.

— Ако прогнозата беше вярна, Магалия 2 никога нямаше да бъде спряна! — раздразнено измърмори Паулсен.

Председателят на управителния съвет само поклати глава. Стига толкова, по-нататък щеше да има време за спорове и разследвания. Сега обаче не бе моментът.

Ним Голдман беседваше с някого, приведен над диспечерския пулт. Но ето че той се изправи и каза на висок глас:

— След половин час ще сме принудени да започнем да спираме тока. Просто няма друг начин.

Ним се обърна към председателя на управителния съвет:

— Мисля, че трябва да уведомим средствата за масова информация. Поне по телевизията и по радиото да успеят да предупредят хората.

— Действайте, Голдман! И нека някой ме свърже с кабинета на губернатора.

— Разбрано, сър. — Помощник-диспечерът започна да набира номера.

Лицата на всички присъстващи бяха посърнали. Това, което щеше да стане, а именно да се прекъсне умишлено подаването на електроенергия, щеше да бъде прецедент в историята на компанията.

Ним Голдман вече говореше с отдела за връзки с обществеността, който се намираше в съседната сграда. Оттам той получи уверението, че предупреждението за прекъсването на тока ще бъде предадено незабавно. В отдела за връзки с пресата вече имаха готов вариант за действие в подобна ситуация, дори специален термин бе измислен за спирането на тока — „постъпателно прекъсване“, което трябваше да означава, че създалото се положение е временно и че всички райони на щата ще получат полагащата им се дажба светлина и тъмнина равномерно.

— Свързах се с кабинета на губернатора в Сакраменто, сър — каза помощник-диспечерът на Ерик Хъмфри. — Оттам ме информираха, че губернаторът в момента се намира в едно ранчо близо до Стоктън и те непрекъснато се опитват да се свържат с него. Бихте ли почакали малко.

Председателят на управителния съвет кимна и взе слушалката и като закри с ръка мембраната, попита:

— Някой да е виждал Главния?

Излишно беше да се обяснява, че под „главния“ се подразбираше „главния инженер“, Уолтър Талбот, тих, невъзмутим шотландец в предпенсионна възраст, който бе пословичен с неоценимите съвети, които даваше в подобни ситуации.

— Да, той току-що отиде да види какво е положението с Голямата Лил — каза Ним Голдман.

Председателят на управителния съвет се намръщи:

— Надявам се, че там всичко е наред.

Инстинктивно всички погледнаха към датчиците, над които бе изписано Ла Миссион № 5. Това беше Голямата Лил — най-новият и най-мощният генератор в електроцентралата Ла Миссион, която бе разположена на петдесет мили извън града.

Голямата Лил беше кръстена на своите производители „Лилиен Индъстриз“ Един журналист сполучливо беше прикачил на този енергиен колос, произвеждащ милион и четвърт киловата електроенергия, нежното женско име, което така си и остана. В миналото Голямата Лил нееднократно бе подлагана на критика, много от експертите още по време на изграждането й настояваха, че е чиста лудост да се залага толкова много на една единствена електроцентрала, пък макар и от такъв мащаб. Други експерти пък оспорваха тяхната теория, като доказваха, че колкото по-големи количества енергия се произвеждат от една-единствена енергийна единица, толкова по-ниска е нейната себестойност. Гледната точка на втората група експерти надделя и засега те бяха прави. Дори и в сравнение с най-малките генератори Голямата Лил се показваше като икономична, надеждна и не предизвикваше никакви неприятности. В този момент датчиците, разположени в контролния център, показваха, че Голямата Лил работи при пълно натоварване и поема на плещите се цели шест процента от произвежданата от GSP & L електроенергия.

— Сутринта оттам съобщиха за някакви вибрации в турбината — каза Рей Паулсен на председателя на управителния съвет. — Обсъдих въпроса с Главния, но дори и да не е нищо сериозно, решихме все пак да й хвърли едно око.

Ерик Хъмфри закима одобрително. Така или иначе главният инженер нямаше какво да помогне тук, просто самото му присъствие обикновено действаше успокоително.

— Господин губернаторът, сър — каза телефонистът на мистър Хъмфри.

След миг само познат глас каза:

— Добър ден, Ерик!

— Добър ден, сър. Опасявам се, че имам неприятни…

В същия миг ТО се случи. Внезапно сигналната инсталация, свързана с датчика на Ла Миссион, се включи и засвири пронизително на кратки интервали. Едновременно с това предупредителните жълти и червени лампички започнаха да мигат, датчиците на електронното табло се поколебаха за миг и после стремително започнаха да намаляват показателите.

— Боже мой! — извика някой ужасено. — Голямата Лил излезе от строя.

В това вече нямаше никакво съмнение, тъй като стрелките на всички датчици се бяха закотвили на нулата.

Реакцията беше мигновена. Веднага се задейства системата за работа в извънредни положения: компютърният терминал подаваше команди, отделни прекъсвачи се включваха и изключваха, само и само да запазят другите генератори от непоправимите последствия. В този момент вече цели райони на щата бяха потънали в непрогледен мрак. За две-три секунди само милиони хора: работници, фермери, продавачи, техници, шофьори, пощаджии, лекари и зъболекари, бяха лишени от тъй необходимата им електроенергия и не можеха да продължат да работят нормално.

Асансьорите бяха заседнали между етажите. Аерогарите, в които допреди миг кипеше оживление, спряха да функционират. Осветлението изгасна по улиците и магистралите, настанаха страхотни задръствания.

Една осма част от Калифорния, площ, по-голяма от Швейцария, с население повече от три милиона, беше останала без електроенергия. Това, от което допреди малко само се опасяваха, вече се бе превърнало в реалност. И тази реалност беше много по-лоша от предвижданията.

На контролния пулт, защитен от всякакви прекъсвания на енергията, трескаво работеха трима диспечери. Те предаваха по телефона инструкции на отделните електроцентрали, проверяваха прецизно постъпващата информация, разделяха картата на щата на сфери на действие.

— Ей! Тук току-що угасна токът! — каза губернаторът на Ерик Хъмфри.

— Зная — каза председателят на управителния съвет. — Нали именно затова ви се обаждам.

По другия телефон, който свързваше директно контролния център с Ла Миссион, Рей Паулсен се провикна:

— Какво, по дяволите, става с Голямата Лил?

2

Експлозията в електроцентралата Ла Миссион на енергийната компания Голдън Стейт избухна без предупреждение.

Само преди половин час главният инженер Уолтър Талбот беше пристигнал да провери доклада за слабите турбинни вибрации в електроцентралата Ла Миссион. Главният инженер беше висок, слаб мъж, с голям инат, но надарен с изключително непосредствен хумор, присъщ предимно на малките деца. Той все още продължаваше да разтяга думите, както говорят в Глазгоу, въпреки че за последните четиридесет години не беше и припарвал близо до Шотландия. Уолтър Талбот обичаше да бъде прецизен във всяка работа, с която се захващаше, и именно затова в момента оглеждаше бавно и внимателно състоянието на Голямата Лил, съпровождан от директора на централата инженер Даниели. През цялото това време гигантският генератор продължаваше усърдно да произвежда електроенергия, достатъчна, за да захрани двадесет милиона електрически крушки.

Опитното ухо на главния инженер веднага усети вибрациите и необикновения шум, издаван от турбината при въртене, но след като направи необходимите проби, Талбот заяви.

— Няма причини за безпокойство Надали нашата дебелана ще ни създава проблеми. Но за всеки случай ще й хвърлим едно око, след като попремине паниката.

Докато говореха, главният инженер и директорът на централата стояха върху решетките, които образуваха пода на залата, в която се намираше турбината. Огромният генератор, който на дължина беше колкото цял квартал, беше кацнал върху бетонния си постамент като голям бял кит, захвърлен на брега. Под краката им се намираше една безкрайна плетеница от тръби, които пренасяха парата от котелното към турбината. И двамата мъже носеха предпазни каски и наушници, но нищо не можа да им помогне в мига, в който избухна взривът. Главният инженер и Даниели бяха пометени от вълната, надигнала се някъде откъм недрата на централата: подът се разцепи под напора на стълб гореща пара с диаметър един метър. Експлозията бе съпроводена с потресаващ грохот. В същия момент вълна пара с изключително висока температура се освободи от оковите си и със страхотна сила връхлетя върху двамата мъже, стоящи на решетъчния под.

И за двамата смъртта настъпи мигновено. Те бяха буквално сварени като зеленчуци във вряща тенджера. Двама от работниците, които боядисваха нещо над турбинната зала, направиха опит да се придвижат до най-близкия пасаж и да се спасят, но и те бяха застигнати от всепомитащата парна вълна. Няколко секунди след взрива гъсти облаци дим започнаха да се стелят над останалото от турбинната зала, тъй като някаква искра бе запалила разкъсаните маслени тръби.

Единствено с помощта на вещата намеса на служителите от центъра за управление и контрол, който се намираше на стотина метра от залата, бяха предотвратени повредите в най-важните компоненти на турбината.

Щяха да са необходими няколко дни за изясняване на случая, като се започне от изследването на отломките от експерти, разпити от полицията и ФБР, докато най-накрая се установи причината за експлозията и съпровождащите я обстоятелства. Но подозрението за саботаж възникна веднага и по-късно се потвърди.

В крайна сметка внимателно събраните и анализирани данни позволиха да се направи една достоверна картина на експлозията и на предшестващите я събития.

В 11,40 сутринта неизвестен мъж, гладко избръснат и без особени белези, облечен в униформата на офицер от Армията на спасението, се приближил до централния вход на Голямата Лил. В ръката си мъжът носел дипломатическо куфарче.

На запитването на пазача той обяснил, че посещава всички електроцентрали на GSP & L с цел пропагандиране идеите на неговата организация и за набиране на средства за нуждаещи се деца. Думите си той потвърдил със съответния документ. Пазачът упътил непознатия към кабинета на директора на централата, който се намирал на втория етаж на основната сграда. Представителят на Армията на спасението се насочил в съответната посока и след двадесет минути се върнал обратно, носейки същото куфарче.

Експлозията беше избухнала след един час.

Ако охраната на станцията беше по-прецизна, нито един посетител не би могъл да се разхожда на територията й без придружител. Но както и другите енергийни компании, и GSP & L имаше сериозни проблеми с охраната — при 94 електроцентрали, многобройни сервизи за поддръжка, складове и офиси беше практически невъзможно да се осигури достатъчно надеждна охрана. Такава охрана би изисквала прекалено големи разходи, които компанията не можеше да си позволи. И без това потребителите се оплакваха от прекалено високите цени на електроенергията, тъй че за допълнителни средства за охрана и дума не можеше да става.

В централата Ла Миссион икономията се бе оказала твърде скъпа — тя струваше цели четири човешки живота.

Полицейското разследване установи следното:

Човекът, който се бе представил от Армията на спасението, явно е бил с открадната униформа. Писмото, което е носил, макар и на бланка на GSP & L, е било фалшиво — немислимо би било да се предположи, че служител на компанията ще даде разрешение да се откъсват хората от работния процес по подобен повод. Пазачът на централата не си спомняше името на подписалия писмото, но спомена, че подписът бил „някаква заврънкулка“.

Вторият съществен факт, установен от разследването, бе, че непознатият изобщо не бе стигнал до директорския кабинет. Следваха вече само предположения. Вероятно е саботьорът да е имал предварително план на централата, макар този факт да не бе от съществено значение. Схемата на централата беше много елементарна — тя приличаше на една гигантска кутия. Също така неизвестният със сигурност е знаел, че както във всички модерни предприятия, и в Ла Миссион всичко бе пределно автоматизирано и незначителен брой операции се изпълняваха от работници, тъй че вероятността някой да го види е била нищожна.

Следващите му стъпки почти със сигурност са били следните: слязъл е директно в помещението, където се е намирал генераторът, извадил е от куфарчето си динамитна бомба с часовников механизъм, намерил е подходяща ниша при свръзката на тръбите, по които минава парата, поставил е бомбата и е включил механизма. Именно изборът на това място издаваше липсата на технически познания. Ако беше разположил бомбата по-близо до оста на главния генератор, повредите можеха да бъдат непоправими.

След извършване на гореописаната операция неизвестният излязъл от централната сграда и преминал през портала, без никой да му обърне внимание. От този момент нататък за неговите действия нищо не се знаеше, нито полицията можа да разкрие личността на престъпника. Действително в местната радиостанция позвъниха. Представиха се като „Приятели на свободата“ и поеха отговорността за експлозията в Ла Миссион. За съжаление полицията нямаше никаква информация за тази група. Разбира се, всичките тези факти станаха известни по-късно. Час и половина след експлозията в Голямата Лил цареше хаос:

Пожарникарите, вдигнати по тревога, едвам се справяха с газьола, който изтичаше от танкерите направо в бушуващия огън. С големи трудности бе проветрено помещението на залата, в която се намираше главната турбина, забулено в гъст черен дим. Когато най-после димът се разсея и нещата се уталожиха, можаха да се намерят и телата на четиримата мъже. Главният инженер и директорът на централата едвам можеха да бъдат разпознати.

При оценката на щетите от експлозията се оказа, че те не бяха твърде големи. Централата се нуждаеше единствено от ремонт на пароподаващите тръби, работа за една седмица, и генераторът можеше отново да функционира. По ирония на съдбата по време на този ремонт би могла да се отстрани и причината за вибрациите, които наложиха идването на Уолтър Талбот в този фатален ден.

3

Ним Голдман и репортерите от всички местни вестници, от радиостанциите и от телевизията се бяха събрали в залата, която се намираше в непосредствена близост с контролния център и бе отделена от него с една стъклена стена. Веднага след случилото се многобройни журналисти се отправиха към GSP & L, за да получат разяснения, и вицепрезидентът на компанията по връзките с обществеността, Тереза Ван Бърен, бе помолила Ним да даде разяснения от името на компанията.

Някои от журналистите бяха вече настроени враждебно, тъй като намираха отговорите за много уклончиви:

— Вижте какво — каза репортерката от „Калифорния Икзаминър“ Нанси Молино, — я оставете тези врели-некипели! Кажете ни направо истината: Какво се случи? Кой е виновен? Какво може да се направи в създалата се ситуация и кога отново ще имаме електроенергия?

Мис Молино беше определено привлекателна, но по един суров начин: високите й скули я правеха да изглежда надменна, каквато понякога действително беше, а изразът на лицето й беше скептичен, понякога дори пренебрежителен. Беше грациозна и се обличаше добре, приличаше на една голяма черна котка.

Професионално Мис Молино си бе спечелила репутацията на специалист в разследването и изобличаването на корупцията в обществения живот. На Ним му приличаше на добре подострена ледена висулка. И ако се съдеше по последните й публикации, тя явно нямаше добро мнение за GSP & L.

— Питате ме какво точно е станало в Ла Миссион? — Ним едва се сдържа да не повиши тон. — Предполагаме, че най-малко двама наши служители са загинали, но все още пожарът не е угасен и всичко е обгърнато в гъст дим, тъй че не знаем повече подробности за момента.

Някой попита:

— Знаете ли имената на двамата загинали?

— Да, но все още не можем да ви ги съобщим. Първо трябва да бъдат уведомени семействата им.

— Известни ли са причините за взрива?

— Не.

Мис Молино отново се намеси:

— Какво става с тока? Кога ще го пуснете?

— Вече започнахме да подаваме електроенергия. Останалите мощности се очаква да бъдат възстановени за четири, максимум за шест часа. Смятаме, че до вечерта всичко ще се нормализира.

Действително всичко щеше да се нормализира, само че Уолтър Талбот вече го нямаше. Слухът за това, че главният инженер е бил по това време в електроцентралата и че е възможно да е загинал, преди няколко минути беше достигнал контролния център и всички все още бяха като гръмнати. Ним, дългогодишен приятел на главния инженер, просто още не бе имал време да осмисли новината, нито да почувства реално загубата, както щеше да стори по-късно. Ним Голдман познаваше и директора на централата Даниели, но съвсем бегло, и затова вестта за неговата гибел, макар и трагична, не можеше така да го развълнува. През стъклената преграда, отделяща залата от контролния център, се виждаше, че там продължават да работят напрегнато и Ним час по-скоро искаше да се върне там.

— Утре също така ли се очаква спиране на тока? — попита кореспондентът на една телеграфна агенция.

— Не, ако премине горещият фронт, както всички очакват.

Въпросите на журналистите се сипеха безспир, докато Ним Голдман се опитваше да им обясни проблемите, с които се сблъсква компанията при подобни екстремни натоварвания.

— Всъщност искате да ни кажете, че вашите хора нито са предвидили, нито са допуснали, че може да има ситуация, която да ги изкара извън релси? — каза Нанси Молино с ехиден тон.

Ним се изчерви и тъкмо се канеше да се впусне в обяснения за стратегията на планиране и прогнозите, когато в залата влезе Тереза Ван Бърен, директорът по връзките със средствата за масова информация. Тя беше ниска и пълна жена на около четиридесет години, в повечето случаи небрежно облечена с ленени костюми и груби туристически обувки. Тереза Ван Бърен по-скоро приличаше на домакиня, отколкото на опитен служител от ръководството на компанията, каквато всъщност беше.

— Упълномощена съм да направя едно съобщение — каза мисис Бърен. Гласът й трепереше, както трепереше и листът хартия, който държеше в ръцете си.

Цялата зала затаи дъх.

— Току-що ни бе известено, че във връзка с експлозията в електростанцията има четири смъртни случая, а не два. И четиримата са служители на компанията, които са се намирали на работните си места по време на експлозията. В момента съобщаваме на техните близки и след броени минути ще можем да ви предоставим имената и някои кратки биографични данни. Също така съм упълномощена да заявя, че макар все още да не е потвърдено, вероятно става дума за саботаж.

Докато се надигаше вълна от въпроси, Ним незабелязано излезе от залата.

Под ръководството на контролния център нарушената разпределителна система стъпка по стъпка се връщаше към нормално функциониране.

В контролния пулт главният диспечер непрекъснато жонглираше с два телефона и стотици копчета: той даваше кратки и точни указания, като се стараеше час по-скоро да възстанови нарушените от експлозията връзки с другите централи. Когато успя да възстанови връзката с Пасифик Ентърти, той с въздишка на облекчение се отпусна на стола си и каза на Ним:

— Вече сме на половин път от вкъщи, мистър Голдман.

Това означаваше, че вече половината от района с прекъсната електроенергия отново беше осветен и положението започваше да се нормализира. Компютърът беше спрял функционирането на цялата система с една операция, но за да се включи отново, техниците трябваше да включват отделните компоненти един по един под наблюдението на контролния център.

Предимство имаха големите градове с предградията и там вече подаването на електроенергия се доближаваше към нормалното. Следващите по важност бяха промишлените райони, следваха селата и най-накрая енергийното захранване щеше да бъде нормализирано в селскостопанските райони.

Имаше, разбира се, и изключения. Това бяха болниците, пречиствателните станции и телефонните компании, чиято жизнена значимост ги поставяше в привилегировано положение. Известно беше, че повечето подобни учреждения имаха собствени малки генератори, които обаче можеха да поемат само частично натоварване и временно решаваха проблема. Съществуваха също така тук и там някои електроапарати с жизнено важно значение, които се ползваха от отделни хора извън болничните заведения.

Главният диспечер се беше вглъбил в момента в изучаването на странна схема за подаване на енергия, като същевременно даваше указания по нея по телефона. Цялата схема беше изпъстрена с малки цветни точки.

— Какви са тези точки? — попита Ним в паузата между две позвънявания.

— Нима не знаете?

Ним поклати отрицателно глава. Дори и той като вицепрезидент по планирането не можеше да знае хилядите детайли от сложната система на един такъв гигант като GSP & L.

— Тези точки означават разположението на животоподдържаща апаратура в частните домове.

Главният диспечер освободи мястото си на един негов помощник и каза:

— Явно имам нужда от почивка.

Той прекара с разсеян жест пръсти през побелялата си коса и отново глътна една успокояваща таблетка.

След като се освободи от непосредствените си задължения, главният диспечер започна да обяснява на Ним системата на схемата за захранване на индивидуалните животоподдържащи устройства:

— С червени точки са означени изкуствените бели дробове, зелените са изкуствените бъбреци, оранжевите са кислородни генератори за новородени. Това са карти на отделните райони, които непрекъснато подновяваме с помощта на районните болници.

— Благодаря ти за запълването на едно бяло петно в моето образование.

— Повечето хора, ползващи подобни устройства, имат специални системи, които в подобни случаи превключват устройството от електрозахранване на батерии — продължи да обяснява главният диспечер. — Въпреки това спирането на тока винаги действа на хората потискащо. Затова винаги проверяваме първо местата със системи за жизнено осигуряване и ако съществува и най-малкият проблем, им осигуряваме преносими генератори.

— Но ние със сигурност нямаме толкова преносими генератори, във всеки случай количеството им е крайно недостатъчно при аварии като днешната.

— Да, така е. Нямаме дори достатъчно техници, които да осигурят монтирането, но днес извадихме късмет — районните контролни центрове стриктно следяха положението в подобни домове и в момента навсякъде е възстановено подаването на електроенергия.

Мисълта, че огромната компания с неизброими проблеми и отговорности не забравя нито за миг отделните клиенти, чийто живот зависи от подаваната електроенергия, беше трогателна и успокояваща. Ним намери на картата квартала, където той живееше. А ето и познатото кръстовище на Лейкуд и Балбоа. Една от червените точки кореспондираше на сграда, покрай която беше минавал хиляди пъти. До червеното кръгче беше изписано името Слоун, който явно използваше изкуствените дробове. Кой беше този Слоун, почуди се Ним, и как ли изглеждаше?

Размислите му бяха прекъснати от повикване:

— Мистър Голдман, с вас би желал да говори председателят на управителния съвет. Обажда се от Ла Миссион.

— Ним, вие добре познавахте Уолтър Талбот лично, нали? — попита Ерик Хъмфри. Независимо от критичното положение гласът му бе спокоен както обикновено. Веднага след вестта за експлозията той беше тръгнал за Ла Миссион заедно с Рей Паулсен.

— Да, така е — отговори Ним. — Ние с него бяхме добри приятели.

Той почувства как гласът му затрепери и за малко щеше да се разплаче. Приятелските отношения на Ним с главния инженер се бяха установили още в мига, в който Ним бе постъпил на работа в GSP & L, преди повече от единадесет години. Немислимо беше, че вече никога нямаше да могат да бъдат заедно и да доверяват един на друг проблемите си, както бяха свикнали.

— Познавате добре и съпругата на Уолтър, нали?

— Ардит ли? Разбира се, че я познавам добре!

Ним усети колебание в гласа на Ерик Хъмфри и на свой ред запита:

— Как е там при вас?

— Тягостно. Никога преди не бях виждал телата на хора, попарени при такава температура, и, надявам се, никога повече няма да видя. Почти нищо не е останало от кожата, лицата им са почти неузнаваеми.

За миг Ерик Хъмфри загуби контрол над гласа си, но бързо се съвзе:

— Затова те моля да отидеш при мисис Талбот колкото се може по-скоро. Тя беше в много тежко състояние, когато й съобщихме. Ти като приятел би могъл да й помогнеш. Моля те, постарай се да я убедиш да не настоява да види тялото на съпруга си.

— Боже мой! Защо именно аз? — промълви Ним.

— Причините са повече от ясни. Все някой трябва да го направи, а ти ги познаваш и двамата по-добре от всеки от нас. Помолил съм също така един приятел на Даниели да посети съпругата му по същите причини.

Ним искаше да извика: „Защо не отидеш ти при жените на четиримата загинали? Ти си най-главният, най-отговорният, на теб ти плащат заплата, достатъчна, за да изпълняваш от време на време и по-неприятни и тягостни задължения. Освен това, когато човек загине при изпълнение на служебните си задължения, нима семейството му не заслужава поне малко внимание от ръководителя на компанията?“

Нищо от това обаче Ним не изрече на глас. Ерик Хъмфри бе трудолюбив ръководител, но нищо повече. Предпочиташе винаги да остава в сянка, като оставяше изпълнението на подобни задължения на други като Ним.

— Добре. Ще го направя.

— Чудесно, благодаря ви. И моля ви, предайте на мисис Талбот моите най-искрени съболезнования.

Отивайки към телефона, Ним беше потънал в размисъл. Определено не умееше да се справя по най-добрия начин в подобни ситуации. Той знаеше, че ще се види с Ардит Талбот и ще се мъчи да намери безуспешно най-подходящите думи. Това, което не бе очаквал, е да му се наложи да прави това толкова скоро.

На излизане от контролния център той срещна Тереза Ван Бърен. Тя изглеждаше направо изтощена. Явно последната среща с журналистите не е била от най-приятните. Освен това Тереза също така беше добра приятелка на Уолтър Талбот.

— Какъв ден само! — каза тя.

— Права си — съгласи се Ним.

По пътя той й обясни за последните нареждания на Ерик Хъмфри.

Вицепрезидентката се намръщи:

— Хич не ти завиждам. Неприятно задължение е наистина. Чух, че си се сдърпал с Нанси Молино.

— Тази проклетия!

— Вярно е, че е доста проклета. Само че не трябва да забравяш, че е добра журналистка. Хиляди пъти по-добра от палячовците, които се въртят наоколо.

— И това го казваш ти? Тя беше отрицателно настроена, още преди да е разбрала изобщо за какво става дума.

Мисис Ван Бърен само повдигна рамене:

— Този мастодонт, за който работим, няма да пострада от няколко дребни камъчета и стрелички хвърлени по него. Може би враждебността на Нанси цели да ви развърже езиците повече, отколкото сте смятали да направите. Имаш да учиш още много неща за жените, Ним — те не стават само за креватна акробатика.

Тя го изгледа втренчено, а после добави:

— Извинявай. Може би не беше сега моментът да ти го кажа. Опитай се доколкото можеш да помогнеш на жената на Уолтър.

4

След като седна в двуместния си Фиат Х19. Ним Голдман се насочи на североизток, към предградието Сан Рок, където живееха Ардит и Уолтър Талбот. Той познаваше добре пътя, толкова пъти беше идвал при Уолтър и Ардит.

Беше късен следобед и движението все още беше натоварено, макар че часът на най-големите задръствания беше минал. Горещината беше поспаднала малко, но отникъде не подухваше ветрец.

Ним се опитваше да се настани по-удобно в колата и в този миг се замисли, че е надебелял и че ако не вземе спешни мерки, в скоро време той и малкият фиат щяха да достигнат точката на несъвместимост. Той нямаше никакво намерение да сменя колата си. Тези, които караха огромни лимузини, според Ним само излишно хабяха ценен бензин, правеха ненужни разхищения и изобщо не се замисляха, че ще дойде ден, когато много от жизненоважните суровини и продукти нямаше вече да са достатъчни. Една от най-големите трагедии би била липсата на електроенергия.

Ним преценяваше случилото се този ден като предупреждение за нещо много по-сериозно, което щеше да стане след година или две. За жалост никой не се интересуваше от тези проблеми Дори и в GSP & L съществуваха примиренчески настроения и безразличие „Няма какво да се тревожим! Всичко ще се оправи. Междувременно недейте излишно да плашите обществеността.“

В последно време само трима от висшите служители настояваха за промени — това бяха Уолтър Талбот, Тереза Ван Бърен и Ним. Те настояваха за повече гласност и откритост в политиката на компанията Те настояваха незабавно да се уведоми обществеността, средствата за масова информация и политиците за надвисналата опасност от енергиен глад. Да им бъде разяснено, че този процес е необратим и че единствено изграждането на нови електроцентрали и реконструкцията на вече съществуващите и строгите икономии биха предотвратили енергийния хаос. До настоящия момент обаче надделяваха тези, които страдаха от традиционната нерешителност и преклонение пред силните на деня. И така нямаше промени, а в този момент единият от тримата кръстоносци не беше вече между живите.

Мъката по изгубения приятел отново завладя мислите на Ним. По-рано той сдържаше напиращите сълзи, но в момента, в който остана сам, даде воля на чувствата си. В този момент Ним отчаяно искаше да направи нещо за Уолтър: опита се да си спомни думите на еврейската молитва, която произнасяше най-близкият роднина по мъжка линия, но не успя.

Имаше моменти в живота на Ним, както и настоящия, когато изпитваше непреодолима нужда от религиозно успокоение, от връзка с прадедите си, от самоопределение. Но вратите на религията бяха затворени за него, още преди да се беше родил. Неговият баща, Исак Голдман, който бе емигрирал в Съединените щати от Източна Европа без нито една стотинка, бе запален социалист. Син на равин, Исак Голдман не бе успял да намери допирни точки между религията и социализма и до ден-днешен, вече на осемдесет и две години, определяше еврейската религия като банално клише, смесица между Бог и Аврам.

Ним беше израснал, приемайки избора на баща си. Днес обаче той си задаваше въпроса: Независимо от неговата лична позиция, има ли той правото да лишава двете си деца, Лия и Бенджи, от познанията, които може да им даде многовековната еврейска история?

В момента, в който си помисли за семейството си, Ним се сети, че не бе предупредил Рут, че ще се забави тази вечер. Той взе слушалката и даде на телефониста домашния си номер. След миг телефонът вече звънеше. Обади се детски глас, който каза:

— Дом Голдман. На телефона Бенджи Голдман.

Ним се усмихна. Това беше той — Бенджи, прецизен и акуратен, макар и да беше все още на десет години, за разлика от сестра си Лия, която беше с четири години по-голяма, но вечно разсеяна, която и телефона вдигаше само с едно „Здрасти!“.

— Аз съм татко. Бенджи. Обаждам се от колата.

Ним беше обяснил на семейството си, че когато се обажда по радиотелефона, не бива да го прекъсват, тъй като по тези линии не можеше да се говори едновременно.

— Всичко наред ли е при вас?

— Да, татко, вече всичко е наред. Обаче преди малко беше спрял тока — закачливо добави Бенджи. — Ти сигурно знаеш. Аз обаче трябваше отново да сверявам всичките часовници вкъщи.

— Да, да, разбира се, че знам. Дай да се обади майка ти, моля те.

— Лия също иска…

Чу се някакво боричкане и след това гласът на дъщеря му:

— Здрасти! Гледахме телевизия, обаче тебе не те даваха?

Гласът на Лия звучеше обвинително. Децата бяха свикнали Ним да се появява на телевизионния екран като говорител на GSP & L. Може би отсъствието на Ним от телевизионния екран тази вечер щеше да понижи рейтинга на Лия сред нейните приятелки.

— Съжалявам, Лия. Прекалено много други неща се случиха. Моля те, нека се обади майка ти.

Още една пауза последва, а след това Ним чу мекия глас на Рут:

— Ним, ти ли си?

— Точно така. Да се свърже човек с тебе е равносилно на това да се свърже с кабинета на президента.

— Децата също искат да си поговорят с теб, Ним. И без това не те виждат често вкъщи.

Рут никога не повишаваше тон, дори и когато го обвиняваше в нещо. Тя беше права в случая, но на Ним му бе неприятно, че именно сега повдигаше този въпрос.

— Ним, чухме за случилото се, за Уолтър и останалите. Това наистина е ужасно. Много съжалявам.

Ним знаеше, че жена му беше искрена в този момент. Тя също така добре знаеше колко близки бяха те с Уолтър Талбот.

Способността да разбира другите беше черта, типична за Рут, и това помагаше донякъде да запазят взаимоотношенията, макар че и двамата постепенно, но сигурно се отдалечаваха един от друг. Помежду им нямаше вражда — Рут, с нейното спокойствие и невъзмутимост никога не би го допуснала. Ним и в момента си я представяше: спокойна и съсредоточена. Представяше си сивите й очи, които в момента излъчваха съчувствие. Рут му приличаше на Мадона, тя би била красива дори и само заради характера си, макар че и за външния й вид нямаше какво да се желае. Ним също така знаеше, че Рут щеше всичко да сподели с децата, да им обясни, да ги успокои, да поговори с тях като с равни, както винаги бе правила. Той никога не бе преставал да уважава Рут, особено като майка. Проблемът беше в това, че бракът им вече бе станал безинтересен, някак си монотонен и сив. За себе си той го бе характеризирал като „гладък прав път за никъде“.

Имаше и нещо друго — от известно време Рут се бе затворила в себе си, беше си създала свои собствени интереси, за които не желаеше да говори. Ним понякога се обаждаше в часовете, в които обикновено си беше вкъщи, но не я заварваше. Нямаше я по цял ден, а когато се върнеше, бягаше от обяснения, което не беше в неин стил. Дали имаше любовник? Възможно беше. Ним размишляваше все пак колко време трябваше още да се раздалечават един от друг, докато дойде време да се вземе някакво решение.

— Всички бяхме потресени — каза той. — Ерик ме помоли да отида при Ардит и сега съм на път към нея. Вероятно ще се върна много късно. Недейте да ме чакате.

В това нямаше нищо ново. В повечето случаи Ним работеше до късно. Съответно или той забавяше вечерята, или съвсем я изпускаше. Това също означаваше, че се виждаше рядко с Лия и Бенджи, които по това време вече бяха заспали. Ним често се упрекваше за малкото време, което отделяше на децата, и знаеше, че този факт тревожеше и Рут, макар и рядко да го споделяше. Понякога той би искал Рут да се оплаква повече.

Но тази вечер ситуацията беше съвсем друга и Ним не трябваше да търси извинение нито за пред себе си, нито за пред другите.

— Горката Ардит! — каза Рут. — Уолтър вече беше пред пенсия, пък и това съобщение в момента още повече влошава нещата.

— Какво съобщение?

— Мислех си, че знаеш. Казаха го по новините. Тези хора, които са сложили бомбата, са направили изявление пред една радиостанция. Те са се хвалели с това, което са извършили, можеш ли да си представиш! Какви хора има само!

— По коя радиостанция? — докато говореше, Ним включи радиото в колата си.

— Не знам — отговори Рут.

— Слушай, Рут, за мен е важно да чуя това изявление. Затова сега ще затворя и ще ти се обадя, ако мога, от Ардит.

Ним сложи слушалката. Той вече бе проверил по всички радиостанции и в момента чакаше да изминат оставащите две минути до обзора на новините по една от тях.

Започна бюлетинът. Това, което интересуваше Ним, беше в самото начало:

„Групата, която нарича себе си «Приятели на свободата», пое отговорността за извършения днес атентат в една от електроцентралите на компанията Голдън Стейт. Взривът отне четири човешки живота и причини прекъсвания в подаването на електроенергията.

Касета със запис на думите на представител на тази група беше донесена късно след обяд в редакцията на радиото. Полицията заяви, че това вероятно отговаря на действителността. В момента записът се изследва в лабораторията на полицията, за да се идентифицира гласът.“

Явно това не беше радиостанцията, която бе получила касетата. Средствата за масова информация бяха в непрекъсната борба помежду си и независимо от значителността на новините, тази радиостанция явно нямаше да назове името на другата, която бе получила касетата.

„Мъжки неидентифициран глас казал на записа следното: «Приятелите на свободата» са се посветили на революцията и на протеста срещу алчните капиталистически монополи. Убийствата не бяха преднамерени, но след като народната революция вече започна, капиталистите и техните лакеи ще бъдат жертвите, които ще страдат заради техните престъпления срещу човечеството.“

„Официален представител на Голдън Стейт потвърди, че именно саботаж е бил причината за днешната експлозия, но се въздържа от коментар“.

„Очаква се да се покачат цените на дребно на месото…“

Ним изключи радиото. Казаното по радиото прозвуча ужасно потискащо. Ним се чудеше как ли са подействали новините на Ардит Талбот, която скоро щеше да види.

Ним различи в мрака няколко коли, паркирани пред къщата на семейство Талбот. Самата къща беше на два етажа, чиста и скромна, заобиколена от многобройни цветни лехи, поддържането на които беше любимото хоби на Уолтър Талбот.

Ним паркира фиата пред къщата и се насочи към входната врата.

5

Входната врата беше отворена и отвътре се чуваха гласове. Ним почука. След като никой не излезе и нямаше отговор, той направо влезе.

Всички се бяха събрали в гостната. Ним дори можеше да различи ясно гласа на Ардит. Той беше накъсан и истеричен, различаваха се само отделни думи: „… тези убийци, Боже мой!… беше толкова мил и добър, никого и с пръст не би докоснал… да го наричат с тези груби думи…“ Намесиха се и други гласове, които безуспешно се опитваха да я успокоят.

Ним се заколеба. Все още никой не бе забелязал присъствието му и той се изкушаваше да си излезе незабелязано. Внезапно обаче вратата на хола се отвори и един мъж излезе навън и като затвори вратата зад себе си, се подпря на стената със затворени очи, сякаш така би могъл по-лесно да намери спокойствие.

— Уоли, Уоли! — каза Ним.

Младият мъж отвори очи.

— Ти ли си, Ним? Благодаря ти, че дойде.

Ним познаваше Уолтър Талбот младши, техния единствен син, откакто беше приятел на главния инженер. Талбот младши също работеше за GSP & L като инженер от екипа за поддръжка. Той беше женен, имаше деца и живееше на другия край на града.

— Опасявам се, че каквото и да кажа, ще бъде сухо и недостатъчно Много съжалявам — промълви Ним.

— Разбирам. Благодаря ти.

Уолтър посочи към стаята, от която току-що бе излязъл:

— Просто трябваше да изляза оттам за малко. Някакъв глупак беше пуснал новините по телевизията и чухме онова проклето изявление на ония копелета. Таман бяхме успели да поуспокоим мама, а това отново я изкара извън релси. Знаеш за какво говоря, нали?

— Да, разбира се. Кои са вътре?

— Мери, разбира се. Уредихме една жена да гледа децата и веднага дойдохме. Има и много съседи, непрекъснато прииждат. Сигурен съм, че идват с най-добри намерения, но в случая нищо не може да помогне. Ако татко беше тука, щеше…

Уоли спря да говори и на лицето му се появи измъчена усмивка.

— Трудно е да свикна с мисълта, че вече го няма.

— Аз изпитвам същото, Уоли.

На Ним му беше ясно, че Уоли не е в състояние да помогне в създалата се ситуация.

— Слушай — каза Ним. — Не може така да продължава. Нека влезем вътре. Аз ще поговоря с майка ти и ще се опитам да направя каквото мога. Ти и Мери се опитайте да изпроводите съседите.

— Прав си, Ним. Благодаря ти.

Явно беше, че Уоли се нуждаеше от напътствия.

В мига, в който влязоха, Ним забеляза, че в стаята имаше повече от десет човека. Самата стая беше светла и просторна, но в момента изглеждаше дори претъпкана. Беше задушно независимо от включената климатична инсталация. Телевизорът работеше, отляво и отдясно се водеха различни беседи. Ардит Талбот беше седнала на канапето, заобиколена от няколко жени, между които и жената на Уоли, Мери Другите бяха сигурно съседите, за които беше споменал Уоли.

Ардит, макар вече на шестдесет години, беше изключително привлекателна жена, с прекрасна фигура и лице, което почти не издаваше възрастта й. Сивите кичури, които се показваха сред прекрасната й кестенява коса, дори правеха прическата й по-елегантна. Този ден обаче лицето й, обляно в сълзи, изглеждаше отпуснато и изтощено.

Ардит говореше несвързано, преглъщайки сълзите си, но когато видя Ним, спря да говори, протегна ръце към него, докато той седна на канапето и я прегърна.

— О, Ним, чу ли какво ужасно нещо се е случило на Уолтър?

— Знам, скъпа, знам — промълви Ним.

В същия момент Уоли изключи телевизора и се доближи до жена си. Те размениха няколко думи. Мери кимна с глава и само след малко и двамата вече бяха заети със задачата да изпроводят съседите.

Не минаха и няколко минути и гостната се опразни. Ним чу, как врата се затвори зад последния посетител Мери и Уоли се върнаха от антрето в гостната.

— Мисля, че бих пил едно уиски — каза Уоли. — Има ли други желаещи?

Ардит и Ним кимнаха в знак на съгласие.

— Аз ще ги донеса — каза Мери.

Мери се зае да приготви питиетата, после прибра пепелниците и разтреби гостната, като премахна всички следи от съседското нашествие. Мери беше слабичка и по-скоро приличаше на момче. Преди да се омъжи за Уоли, тя работеше в една рекламна агенция, в която и сега работеше от време на време на хонорар, докато гледа децата си.

Ардит изглеждаше значително по-спокойна.

— Сигурно изглеждам ужасно — каза внезапно тя.

— Всеки един би изглеждал така на твое място — успокояваше я Ним.

Но Ардит вече беше отишла към огледалото.

— Боже мили! Пийте си питиетата, аз се връщам само след миг.

Тя взе чашата си с уиски и се качи на горния етаж. Ним я гледаше с почуда и възхищение малцина мъже могат да бъдат твърди и силни като жените в подобни ситуации.

Въпреки тези мисли Ним реши, че трябва веднага да предупреди Уоли, че не е желателно семейството да вижда тялото на покойния. Мисълта за думите на Ерик Хъмфри по телефона го накара да потръпне „… почти никаква кожа не е останала, телата са почти неузнаваеми“. В този момент Мери беше в кухнята и Ним се опита по най-деликатния начин да обясни ситуацията, без да навлиза в подробности.

Реакцията на Уолтър беше светкавична той изгълта наведнъж остатъците от уиски в чашата си и със сълзи на очи простена.

— Боже мой! Как мога да кажа на мама подобно нещо! Моля те, направи го ти!

След петнадесет минути се появи Ардит. Тя бе поправила грима си, беше се сресала и бе сменила роклята, с която беше цял ден, с една елегантна блуза и пола. Ако не беше непоносимата болка в очите й, можеше да се каже, че изглежда както обикновено бяха свикнали да я виждат приятели и близки.

Мери също се беше завърнала в стаята. Този път Уоли отново напълни чашите на четиримата и всички седнаха. Ардит първа наруши мълчанието:

— Искам да видя Уолтър! — Ардит се обърна към Уоли и продължи. — Знаеш ли къде се намира тялото на баща ти и какво следва да се направи?

— Мамо… всъщност — Уоли целуна майка си, стана, за да не среща питащия й поглед, и продължи. — Има един проблем. Ним ще ти обясни, нали, Ним?

В този миг Ним изпита желанието да бъде където и да е другаде, но не и в тази стая.

— Мамо, скъпа моя — каза Уоли. — Ние с Мери ще трябва да отидем да видим децата, а после ще се върнем и един от нас ще остане да спи при теб.

— Кажете ми! Какви проблеми… Защо не мога да видя Уолтър?

В този момент Уоли излезе, следван от Мери.

— Моля ви… Защо не мога…?

Ним взе ръцете на Ардит в своите.

— Ардит, изслушай ме… Уолтър почина на място, за не повече от няколко секунди. Той дори не е успял да почувства никаква болка. Ним горещо се надяваше да бъде така. — Но във връзка с последвалите събития тялото му е обезобразено.

Ардит изстена.

— Уолтър беше мой приятел продължи Ним. — Сигурен съм, че той не би искал да го видиш в подобно състояние. Той би искал да го запомниш… Ним спря да говори, задавен от собствените си чувства. Отново настъпи тишина.

— Ним, вечерял ли си? — попита Ардит с приглушен тон.

Ним поклати глава.

— Нямах време, но не съм гладен.

За Ним беше цяло изпитание да се приспособи към смяната на настроенията на Ардит.

— Ще ти приготвя нещо за вечеря — каза Ардит и се насочи към кухнята.

Ним я последва. Малката, но уютна кухничка беше отличен пример за прагматичността на Уолтър Талбот. Той беше проектирал всичко сам до най-малкия детайл така, че всяко нещо да бъде разположено на най-удобното място, без да има нужда от излишни движения. Ним се настани на малката масичка и мълчаливо наблюдаваше Ардит. Да, действително за нея беше най-добре да заеме мислите си с някаква дейност. Тя стопли супа и я сервира в малки глинени панички. Междувременно стана готов и омлетът, който тя раздели помежду им.

Внезапно Ним откри, че въпреки всичко е гладен, и започна да яде с видимо удоволствие. Ардит също се опита да хапне нещо, но в крайна сметка чинията и остана почти недокосната. След вечеря те се пренесоха да пият кафе в хола.

Ардит започна беседата спокойно и разумно:

— Може би все пак ще настоя да видя Уолтър.

— Ако действително настояваш, никой няма правото да те спре. Но аз се надявам, че няма да го сториш.

— Тези хора, които поставиха бомбата и убиха Уолтър и останалите… Мислиш ли, че ще ги хванат?

— Вероятно. Никой нищо не би могъл да каже в случая, когато си имаш работа с луди. Именно понеже не разсъждават разумно, е много по-трудно да бъдат хванати. Но ако се опитат да избършат нещо подобно. Вероятността да бъдат хванати е много голяма.

— Предполага се, че трябва да ме интересува дали ще бъдат наказани или не. Обаче мен не ме интересува. Това нередно ли е, как мислиш?

— Съвсем не. Така или иначе други ще се занимават с това.

— Каквото и да стане… то няма да върне Уолтър и останалите. — Ардит се замисли. — Знаеш ли, че сме женени от тридесет и шест години? Би трябвало да съм благодарна, че имах всичките тези години… толкова бяха хубави…

Ардит заплака.

— Прегърни ме, Ним…

Той я прегърна нежно и сложи главата й на рамото си. Тя продължаваше да плаче, но това вече бяха сълзи на примирение, сълзи, изпълнени със спомени и любов, сълзи, които пречистват човешката душа и я възраждат отново за живот.

Докато люлееше Ардит в прегръдките си, Ним усети нежния аромат на нейния парфюм. По-рано не бе забелязал тази миризма. Явно тя си бе сложила парфюма, когато се бе качила горе да се оправи.

Вече беше доста късно. Навън беше съвсем тъмно и само фаровете на преминаващите коли прорязваха тъмнината. В цялата къща се беше възцарила тишина.

Ардит се раздвижи. Тя беше спряла да плаче и се притисна до Ним. Още веднъж той усети аромата на парфюма й и с изненада откри, че Ардит го вълнува и като жена. Той се опита да отклони мислите си, да се престори, че нищо не се беше случило, но без особен успех.

— Целуни ме, Ним — прошепна Ардит.

Тя се бе доближила още по-близо и устните им почти се докосваха. Устните на Ардит бяха меки, топли и съблазняващи. Като усети вълната на желанието да ги залива, Ним се запита: „Възможно ли е това?“.

— Ним — каза нежно тя. — Загаси лампите.

Той се подчини, но една част от него му нашепваше: „Недей! Тръгни си! Незабавно!“. Но дори и да съзнаваше, че по-късно ще се презира за това, Ним знаеше, че няма да си тръгне.

Докато той гасеше лампите, Ардит вече беше свалила дрехите си и му помогна да свали неговите. Те се сляха в прегръдка Пръстите на Ардит докосваха нежно тялото му, милваха го, стремяха се да му доставят удоволствие. Ним откри, че Ардит беше доста опитна в изкуството на любовта. След малко тя изстена:

— О, Ним! Не мога повече… моля те!

Само за миг Ним усети угризения на съвестта и мисълта, че Уоли и Мери можеха да се върнат, прекоси съзнанието му Но всичко това загуби значението си, когато пред него се разтвори бездната на удоволствието.

— Притеснен си, нали?

— И още как — призна Ним.

Беше един час по-късно. Вече се бяха облекли. Само преди няколко минути се беше обадил Уоли да каже, че тръгват и че и двамата ще останат за през нощта.

— Недей да се притесняваш. — Ардит докосна нежно ръката му и срамежливо се усмихна. — Ти ми помогна повече, отколкото можеш да предположиш.

Ним усещаше, че Ардит не се доизказа. Те така добре си допадаха в леглото, както рядко можеха двама души. И именно затова вероятността, че преживяването ще се повтори, беше много голяма. Ако наистина станеше така, Ним не само щеше да се притеснява, че се е държал непристойно в деня на смъртта на един от най-добрите си приятели, но и собственият му живот ще се усложни, нещо, което беше съвсем не на място.

— Бих искала да ти обясня някои неща — каза Ардит. — Аз много обичах Уолтър. Той беше много мил и внимателен човек. Винаги ни е било добре един с друг. Животът без него… просто не мога да мисля за това. Но с него не сме правили любов повече от седем години. Той просто вече не можеше, разбираш ме, нали?

— Не бих искал…

— Независимо дали искаш или не, аз ще ти го кажа. Защото не искам да си тръгнеш оттук тази вечер, изпълнен с угризения и разкаяние. Ще ти кажа и нещо друго, Ним. Не ти ме накара да правя любов с теб. Аз те накарах. И аз знаех какво ще се случи, какво исках да се случи, много преди теб.

Ним внезапно се сети: парфюмът. Тя си бе сложила парфюм, когато бе отишла да се оправи горе. Възможно ли беше още тогава да го беше замислила?

Ардит продължи:

— Когато една жена е лишена от секс, тя или се примирява, или го търси другаде. Е, аз се примирих. Примирих се, защото имах добър мъж, когото още обичах. Но това не притъпи желанията ми.

— Ардит, моля те…

— Почти свърших. Днес… тази вечер, когато осъзнах какво съм загубила, имах нужда от секс повече от всякога. Изведнъж всичките тези седем години се стовариха върху ми. И ти беше тук, Ним. Знаеш ли, аз винаги съм те харесвала, дори повече от „харесвала“. И ти беше тук в момента, в който имах най-много нужда от теб. Ако беше дошъл да ми помогнеш, успя. Недей да усложняваш нещата, като се чувстваш виновен. Просто няма за какво.

— Щом казваш, няма да се притеснявам.

Колко беше лесно да успокоиш съвестта си. Може би твърде лесно.

— Точно така. А сега ме целуни още веднъж и се прибирай при Рут вкъщи.

Ним така и направи и с облекчение си тръгна, преди Уоли и Мери да пристигнат.

По пътя за вкъщи Ним размишляваше над личния си живот. По сравнение с него главоблъсканиците на Голдън Стейт изглеждаха за предпочитане. В началото на неговия списък с проблеми беше жена му Рут, техният постепенно разпадащ се брак, и ето сега и Ардит. Също така и другите жени, с които беше имал връзки. Някои от тези връзки все още съществуваха. Ним обикновено никога не търсеше подобни авантюри. Те му се случваха от само себе си. Или може би се самозалъгваше? Може би самият той търсеше тези връзки, а после се опитваше да си внуши, че всичко се е случило от само себе си? И в двата случая обаче едно беше ясно никога на него не му бяха липсвали възможности за авантюри.

След като се ожени за Рут преди петнадесет години, той четири години не беше и помислил за друга жена. След това му изпадна възможност за една извънбрачна връзка и той не се колеба много Оттам нататък следваха низ възможности — някои от тях бяха за една нощ, други продължаваха повече, но после угасваха, както угасват ярките звезди, преди да изчезнат от небосклона. Отначало Ним смяташе, че може да запази в тайна от Рут своите сексуални връзки, тъй като неговата работа изискваше често пъти да се работи извънредно. И вероятно за известен период от време беше успял да я заблуждава, докато в един момент здравият му разум му напомни, че Рут е не само много чувствителна, но и доста прозорлива. Най-странното беше, че тя никога не повдигна този въпрос, едва ли не се бе примирила и това положение доста изнервяше Ним. Според него тя просто би трябвало да каже нещо, да се възмущава, да плаче. Вярно беше и това, че нищо не би могло да промени нещата, но Ним си задаваше въпроса: неговите изневери не заслужаваха ли поне малко внимание?

Често пъти Ним размишляваше и над един друг въпрос: явно слуховете за неговите женски истории се бяха разпространили независимо от неговите усилия. Последният пример беше забележката, която направи Тереза Ван Бърен този следобед за креватната акробатика. Явно знаеше нещо, инак не би си позволила да му го каже толкова безцеремонно, а щом знаеше тя, значи знаеха и други в GSP & L.

Дали застрашаваше по този начин кариерата си? И ако беше така, дали изобщо си заслужава? Всъщност дали самият той възприемаше нещата сериозно или просто играеше някаква игра?

„Да ме убие Господ, ако знам!“ — тези думи, произнесени в колата, се отнасяха не само за това, което си мислеше допреди малко, но и за хиляди други неща.

Когато Ним доближи до къщата си, разположена в покрайнините на града, тя беше потънала в мрак. Светеше единствено една нощна лампа, която осветяваше антрето. Ним се качи на горния етаж и влезе на пръсти в стаята на децата. И двамата обаче вече сладко спяха.

Рут се раздвижи, когато той влезе в спалнята им, и попита:

— Колко е часът?

— Малко след полунощ — отговори Ним.

— Как е Ардит?

— Ще ти разкажа сутринта.

Отговорът явно беше задоволителен, понеже Рут се обърна и отново заспа.

Ним взе един душ, като се стараеше да заличи всички следи от парфюма на Ардит, и след това си легна в неговото лично двойно легло. Само след броени мигове, изтощен от напрегнатия ден, той вече беше заспал.

6

— Значи стигнахме до всеобщо съгласие — каза Ерик Хъмфри.

Той изгледа въпросително деветимата мъже и двете жени, които се намираха в заседателната зала, и продължи:

— Стигнахме до всеобщо съгласие, че приемаме като цяло доклада на Ним по планирането и предлагаме спешно за одобрение трите проекта — централата Турнипа, която ще работи с каменни въглища, помпената станция в Девилс Гейт, както и въвеждането в действие на геотермалното поле близо до Финкасъл.

Всички кимнаха в знак на съгласие и Ним Голдман се отпусна успокоен в креслото си. Това представяне на перспективите на планирането на компанията, плод на напрегнатата работа на него и колегите му, не се бе оказало твърде лека задача.

Управителният съвет, членовете на който се намираха в момента в заседателната зала, беше всъщност инстанцията, която вземаше решения по основните направления в политиката на компанията. Беше понеделник след обяд и повечето присъстващи проявяваха явни признаци на умора след продължилото толкова дълго заседание.

Бяха изминали пет дни от разрушителния взрив в Голямата Лил През цялото това време се водеше интензивно разследване за причините на експлозията, уточняваха се размерите на щетите, правеха се прогнози за по-нататъшното развитие на компанията. Работеше се до късно вечер, а също и в събота и неделя. Най-накрая времето се разхлади и не се налагаха други прекъсвания на електроенергията, но на всички беше ясно, че ако компанията не започне да строи нови електроцентрали, в един следващ момент положението можеше да стане критично.

Това изискваше спешни мерки. „Спешни мерки“ обаче значеше най-малко една година и беше напълно възможно да възникнат предварително проблеми в енергоподаването. За строеж на най-обикновена централа, захранвана с каменни въглища, бяха необходими пет години, за строеж на атомна централа бяха нужни шест, без да се броят четирите години чакане за получаване на нужното разрешение.

— Освен пристъпването към обсъжданите три проекта смятам за целесъобразно да поискаме разрешение за строеж на атомна електроцентрала — каза Оскар О’Браян, главният юрисконсулт на компанията. О’Браян беше по-рано адвокат от правителствения екип във Вашингтон.

Седнал от срещуположната страна на заседателната маса. Рей Паулсен каза:

— Няма какво да го коментираме изобщо!

Ним Голдман бе потънал в размисъл и отнесено си драскаше нещо в тефтера. Той си мислеше, че независимо от взаимната им антипатия и от многобройните им спорове Рей Паулсен и Ним твърдо поддържаха идеята за разкриване на нови мощности.

— Естествено, че ще продължим програмата на компанията за строеж на атомни електроцентрали — намеси се Ерик Хъмфри, — но като отчитаме психологията на потребителите, за предпочитане е да не обвързваме атомните централи с другите ни направления. Пътят към атомните централи е изпълнен с рискове от най-различен характер. И тъй като предвидих какви решения ще се вземат тук днес, вече уговорих среща с губернатора вдругиден в Сакраменто. Смятам да го помоля да ни съдейства пред съответните комисии, както и да му предложа и трите проекта да бъдат представени едновременно.

— Ерик, та това винаги е било като правило — каза Стюарт Ино, вицепрезидент по ценовата политика. — Винаги всички проекти са се разглеждали поотделно и ако се опитаме да ги съберем, със сигурност ще си навлечем неприятности.

Стюарт Ино беше от старата генерация служители в GSP & L и като експерт по разрешителните обичаше стриктно да се спазва процедурата.

— Нека да оставим това на ония бюрократи — вметна Рей Паулсен. — Аз изцяло поддържам идеята на Ерик, нека малко им размърдаме задниците.

— Доста ще ги накараме да си поразмърдат задниците — подметна някой в залата.

— Още по-добре — каза Рей Паулсен доволно.

Стюарт Ино придоби обиден вид.

Без да обърне внимание на последните няколко реплики, Ерик Хъмфри заключи:

— Нека не забравяме, че имаме достатъчно силни аргументи, за да искаме да ни се направи изключение. Освен това именно сега е моментът да ги притиснем. Спирането на тока миналата седмица е ярък пример за това, което може да се случи отново, ако продължаваме да се бавим. Екстрените ситуации изискват екстрени мерки. Дори и в Сакраменто ще трябва да се съгласят с това.

— В Сакраменто, както и във Вашингтон, придават на всичко политически смисъл — каза Оскар О’Браян. — И нека погледнем истината в очите: нашите противници ще използват именно политиката като аргумент и нашият проект Турнипа ще оглави класацията на най-критикуваните проекти.

В залата се надигнаха гласове на одобрение. Централата в Турнипа, както знаеха всички, беше най-противоречивият проект от трите. В същото време именно той беше от жизнено важно значение.

Турнипа беше един пуст район близо до границата между Калифорния и Невада. Той почти не беше населен — най-близкото селище се намираше на четиридесет мили разстояние, не представляваше и някакъв интерес за туристи и природолюбители. В този район почти нямаше пътища и именно положението му на почти пълна изолираност накара компанията да го избере за своя проект.

Намеренията на компанията Голдън Стейт бяха да построи в този район електроцентрала, която да произвежда повече от пет милиона киловатчаса електроенергия, достатъчна, за да снабдява пет града от мащабите на Сан Франциско. За захранването й ще се използват въглища, които ще се доставят от Юта, където въглищата бяха в изобилие и бяха относително евтини. Доставката на въглищата щеше да става с железопътни вагони, като заедно със строежа на електроцентралата щеше да се строи и жп линия, клон от Западната тихоокеанска жп линия.

Въглищата в Съединените щати можеха да заместят арабския нефт: запасите от въглища бяха една трета от световните запаси и можеха да осигурят нуждите на страната от електроенергия за повече от три столетия. Залежите в Аляска можеха да предоставят електрозахранване за още двеста години.

Но и използването на въглища за енергийни нужди водеше до множество проблеми: от една страна, това беше добивът, от друга — замърсяването на околната среда, независимо от факта, че и двата процеса бяха подсигурени с модерни технологии. Разбира се, Турнипа щеше да бъде обезопасена с най-модерните средства, пък и се намираше в достатъчно отдалечен район.

Другото предимство, което можеше да осигури откриването на подобна електроцентрала, беше възможността за пълното компенсиране и закриване на другите по-стари централи, работещи с нефт. Това не само щеше да намали зависимостта на компанията от вносните суровини, но и щеше значително да намали разходите.

Логиката говореше в полза на проекта „Турнипа“. Но както вече всички бяха научили от личен опит, логиката нямаше значение, нито идеята за общественото благо. Достатъчно беше някъде по инстанциите да се събере група гласовити хора, които да се противопоставят на вземането на подобно решение. При положение, че проектът трябва да минава по каналния ред, забавянето, което беше неизбежно, щеше да бъде равно на поражение. За противниците на новите енергийни източници любимо изречение беше третият закон на Паркинсон — „Забавянето е най-смъртоносната форма на отричането“

— Някой иска ли думата? — попита Ерик Хъмфри, тъй като повечето бяха започнали да прибират записките и бележниците си.

— Да — това беше гласът на Тереза Ван Бърен. Аз бих искала да споделя някои неща.

Всички обърнаха глави към вицепрезидента, отговарящ за връзките с обществеността. Нейната коса, за разлика от друг път, беше прилежно сресана, но облеклото й се състоеше от неизменния ленен костюм.

— Да поизвием ръцете на губернатора и да пофлиртуваме с другите представители на властта в щата — това е добра идея. Но за да постигнем крайната си цел, това е крайно недостатъчно.

Тереза Ван Бърен направи една малка пауза, докато разгъваше два вестника на масата за заседания.

— Това е следобедният „Калифорния Икзаминър“, а другият вестник е сутрешният „Кроникъл Уест“. Аз внимателно прегледах и двата вестника, но никъде не открих нищо за експлозията миналата седмица. Събитието беше на първа страница само един ден, на следващия ден беше на втора страница, а след това съвсем изчезна. Същото е положението и в другите средства за масова информация.

— Е, и какво от това? Всеки ден има новини, а пък и хората постепенно губят интерес към събитията — каза Рей Паулсен.

— Те губят интерес, защото никой не се стреми да ги заинтересува. Всички: и пресата, и другите медии, и читателите, и зрителите смятат това спиране на електроенергията за инцидентно, за нещо, което няма да се повтори. Никой не мисли за деня, в който ще настъпи енергийна криза. И нищо не може да промени този факт, ако самите ние не приложим всички усилия това положение да се промени!

Шарлот Ъндърхил, вицепрезидент по финансовите въпроси и единствената друга жена на заседанието, попита:

— Как бихме могли да накараме някого да мисли нещо?

— Аз ще отговоря на този въпрос — каза Ним Голдман. — Единият начин е да кажем истината — как всъщност стоят нещата — да кажем цялата истина и да не спираме да я повтаряме!

Рей Паулсен каза иронично:

— Иска ти се да говориш по телевизията четири пъти седмично вместо досегашните два, така ли?

Ним не придаде значение на казаното и продължи:

— Ние сме длъжни като представители на тази компания да съобщим това, което е известно на всички присъстващи: че миналата седмица натоварването беше двадесет и два милиона киловата, а натоварването се увеличава с близо милион всяка изминала година. Ние трябва да кажем открито, че след три години само ще имаме значителни затруднения, а след четири години положението ще бъде неудържимо. Въпросът е: как ще се справим? Няма да можем да се справим! За всекиго е ясно: след три години ще спираме тока всеки път, когато е горещо, а след четири — всеки втори горещ ден. Ние трябва да построим нови мощности и ние сме длъжни да обясним на обществеността последствията, ако не го направим!

Настъпи тишина, която бе прекъсната от Тереза Ван Бърен.

— Всеки от присъстващите знае, че казаното от Ним е вярно, тогава защо да не кажем всичко това на всеослушание? Ето, следващата седмица дори ни се предоставя възможност — Ним ще участва в предаването „Добър вечер“, което е много популярно.

— Колко жалко, че именно тази вечер няма да мога да гледам предаването… — измърмори Паулсен.

— Не съм убедена, че трябва да бъдем толкова прями — каза Шарлот Ъндърхил. — Не е нужно да напомням, че сме внесли молба за увеличаването на таксите за електроенергия. Също така не е нужно да напомням, че увеличението е жизненоважно за компанията, а едно подобно изявление би изложило всичко на опасност.

— Едно открито изказване по-скоро ще увеличи нашите шансове, отколкото да ги намали — каза Тереза Ван Бърен.

Шарлот Ъндърхил само поклати глава.

— Съвсем не съм убедена. Освен това според мен подобни изявления би трябвало да се правят от председателя на управителния съвет на компанията.

— За сведение на всички присъстващи — намеси се Ерик Хъмфри — аз бях поканен да взема участие в това предаване, но предпочетох да участва Ним, който се справя удивително добре.

— Той ще се справи още по-добре — намеси се Тереза Ван Бърен, ако му дадем картбланш да каже няколко прями и заплашителни думи за положението, отколкото да се придържа към „умерената линия“, както обикновено.

— Все още държа на „умерената линия“ — този път това беше Фрейзър Фентън, който носеше титлата президент, но всъщност се занимаваше с газовите операции на компанията. Фентън също беше ветеран и това му личеше — той беше слаб, аскетичен, с оредяваща коса.

— Не всички от нас споделят твоя песимизъм, Тес. Аз работя в тази компания вече тридесет и четири години и съм се сблъсквал с много проблеми. Все ми се струва, че ще се справим и с този…

Ним се намеси.

— Много ми е интересно по какъв начин?

— Позволете ми да завърша — каза Фентън. — Бих искал също така да кажа няколко думи за противопоставянето, което срещаме. Истина е, че в момента срещаме пречки във всички свои начинания, било в строителството на нови централи, било в увеличаването стойността на електроенергията. Но аз съм убеден, че това състояние на нещата не може да продължава дълго — нашите противници скоро ще се уморят и всичко ще тръгне по старому. Именно затова настоявам да се следва „умерената линия“ и да не си навличаме излишни неприятности, като тревожим хората без повод.

— Съгласен съм — каза одобрително Стюарт Ино.

Рей Паулсен добави:

— Аз също.

Ним потърси погледа на Тереза Ван Бърен и веднага разбра, че в този миг те мислеха едно и също. Ръководителите от типа на Фрейзър Фентън, Паулсен и Ино, се бяха издигнали в по-лесни времена и отказваха да признаят, че тези времена са отминали завинаги. Тези хора поддържаха своя авторитет само благодарение на длъжностите си и никога не бяха се сблъсквали с жестоката конкуренция, която отдавна беше станала норма за напредък в другите отрасли. Стремежът към лична сигурност и безопасност ги бе обгърнал като пашкул, а настоящото им статукво се бе превърнало в символ за преклонение. Те винаги се противопоставяха на всичко, което можеше да разклати лодката.

За това имаше причини, които Ним и други по-млади служители упорито оспорваха. Самата същност на компанията, част от компаниите, осигуряващи комунални услуги, я поставяше под закрила от ежедневната конкуренция на пазара. Компанията продаваше толкова енергия, колкото бе в състояние да произведе, и до голяма степен напомняше държавно бюрократично учреждение.

В последните години обаче източниците на електроенергия намаляваха и ставаха по-скъпи, което налагаше компанията да прибягва до по-твърди и непопулярни мерки. В миналото също така нямаше и групировки на консуматорите, общество на защитниците на природата и други подобни, които в момента им създаваха значителни проблеми.

Именно тези промени в обстановката не се отчитаха от по-старите ръководни кадри, с изключение на Уолтър Талбот — тъжно си помисли Ним. От тяхна страна „старите“ разглеждаха Ним и подобните нему като ентусиазирани начинаещи, които само създават проблеми. И тъй като групата на „старите“ беше мнозинство, обикновено техните възгледи надделяваха.

— Длъжен съм да призная, че имам двойствено отношение към този въпрос — намеси се Ерик Хъмфри. — Лично аз съм против изпадането в паника, и то на всеослушание, но понякога и другата страна е убедителна. Ним, вие едва се сдържате. Искате ли да добавите нещо?

Ним се поколеба за миг и после каза:

— Искам да кажа само едно: когато след години спирането на електроенергията стане все по-често явление, именно ние, енергийните компании, ще бъдем обвинявани независимо от обстоятелствата. Пресата ще ни разпъне на кръст, а и политиците ще си измият ръцете с нас, както обикновено. След това ще бъдем обвинявани и от обществеността, че не сме ги предупредили, докато е имало време! Съгласен съм с Тереза — именно сега е моментът да го направим!

— Ще гласуваме! — каза Ерик Хъмфри. — Който поддържа това предложение, нека вдигне ръка.

Вдигнаха се три ръце — на Тереза Ван Бърен, на Ним и на юрисконсулта Браян.

— Против? — каза председателят на управителния съвет.

Този път ръцете бяха осем.

— Аз също се присъединявам към болшинството — каза Ерик Хъмфри — което значи, че продължаваме с „умерената линия“.

— И се постарай да се държиш кротко на тези телевизионни предавания — предупреди Ним Рей Паулсен.

Ним изгледа Паулсен, но сдържа гнева си.

Събранието постепенно се раздели на групички от двама-трима души, които започнаха да обсъждат по-частни проблеми.

— Всеки от нас има нужда и от поражения — каза Ерик Хъмфри на Ним на излизане от залата. — Известна доза примирение от време на време е полезна.

Ним премълча. Преди днешното заседание той се чудеше дали събитията от миналата седмица не биха могли да променят позицията на представителите на старата генерация. Сега вече имаше отговор. Ним също така искаше председателят да го беше подкрепил, защото в такъв случай тяхното виждане щеше да надделее независимо от гласуването.

— Влез! — каза Ерик Хъмфри, когато доближиха вратата на неговия офис, съседен с този на Ним. — Бих искал да ти възложа една работа.

Кабинетът на председателя на управителния съвет, макар и малко по-просторен от другите офиси на ръководния персонал, беше обзаведен в типичния за GSP & L спартански стил. Целта на тази стратегия бе да се убедят собствениците на акции, че техните средства се използват само за наложителни неща, а не за нечии прищевки. Ним се запъти към масата, заобиколена от няколко кресла, която бе предвидена за посетители. Ерик Хъмфри прехвърли няколкото документа на бюрото си и се присъедини към Ним.

Денят беше ясен и слънчев, но независимо от този факт щорите бяха пуснати. Ерик Хъмфри никога не бе споделял защо предпочита да работи по този начин, но според слуховете, дори и след тридесет години, прекарани в Калифорния той не можеше да смени изгледа на Бостън с никой друг.

— Предполагам, че сте запознати с последния доклад.

Хъмфри му посочи една папка със заглавие „Отдел за защита на собствеността“ („Кражба на електроенергия“).

— Да, чел съм го.

— Положението явно се влошава. Разбира се, в сравнение с всичко останало това е като убождане с карфица. Но ужасно ме дразни.

— Доста солидно убождане бих казал за дванадесет милиона долара годишно — заключи Ним.

Докладът, за който говореха, беше съставен от Хари Лондон, началник-отдел по опазване на собствеността. В него той посочваше, че кражбите на електроенергия и газ са се превърнали в епидемия. Обикновено показанията на електромерите се изменяха по всевъзможни начини, основни действащи лица бяха частните домове, но имаше и сведения за някои обслужващи фирми.

Ерик Хъмфри се замисли:

— Дванадесет милиона е една приблизителна цифра. Могат да бъдат по-малко, а могат да бъдат и много повече.

— Мисля, че цифрите са точни — увери го Ним. — Нали си спомняте, че Уолтър Талбот също беше изказал мнение, че се получава разминаване от два процента между произведената енергия и постъпилите приходи.

Именно главният инженер беше повдигнал преди известно време въпроса за кражбата на електроенергия и беше подготвил първия доклад на тази тема. Той настояваше за създаването на отдел, който да се занимава с проблемите на кражбата на електроенергия. Това е още една област, в която ще му липсват съветите на Уолтър, помисли си Ним.

— Да, спомням си. Това е огромно количество безотчетна електроенергия. И днес процентът е четири пъти по-висок, отколкото преди две години.

— Все пак нас последни ни засегна. Този проблем съществуваше в източните щати много преди да дойде тук. „Кон Едисън“ от Ню Йорк е загубила за миналата година седемнадесет милиона долара. Същото е положението и в Нови Орлеан, Флорида и Ню Джърси…

Хъмфри го прекъсна нетърпеливо:

— Всичко това ми е известно. Трябва да се активизираме. Ако е необходимо, ще увеличим бюджета за разследване на случаите. Смятайте това за ваша задача оттук нататък. Ще ми докладвате лично. Съобщете и на Хари Лондон. Кажете му, че аз лично съм се заел със случая и в най-скоро време очаквам резултати.

7

— Някои хора в компанията си мислят, че кражбата на електроенергия е нещо ново — заяви Хари Лондон. — Но това съвсем не е така. Може да ти се стори чудно, но първият регистриран случай в Калифорния е от преди един век.

Хари Лондон имаше маниерите на учител и в момента се държеше по подобен начин, макар че слушателят му беше само един — Ним Голдман.

— Повечето неща не ме учудват, но това наистина ме изненада — каза Ним.

— Тогава чуй и това.

Хари Лондон беше нисък набит мъж, който се отличаваше с педантичния си стил, когато се впускаше в някакви обяснения. Той беше сержант от флота, след това детектив в полицията на Лос Анджелисс, докато дойде на работа в GSP & L като заместник-началник по безопасността. През последните шест месеца Хари Лондон оглавяваше отдела за защита на собствеността и по време на това те двамата с Ним се бяха сприятелили. В момента те се намираха в офиса на Хари Лондон.

— Това се случило през 1867 година във Валехо. Газовата компания на Сан Франциско била открила свой клон там, като за негов началник бил назначен някой си Йънг. Един от собствениците на хотели във Валехо, който се казвал Лий, бил хванат, че краде електроенергия. Бил подправил показанията на електромера.

— Възможно ли е? Преди толкова години…

— Чакай, не си чул още цялата история. Йънг се опитал да събере дължимото, но Лий го прострелял с пистолет и после бил осъден за преднамерено убийство.

Ним попита скептично:

— И всичко това е вярно?

— Пише го в историята на Калифорния. Ако не ми вярваш, можеш да го прочетеш там.

— Както и да е. Нека видим при нас как стоят нещата.

— Прочете ли доклада ми?

— Да, прочетох го. Прочете го и председателят на управителния съвет. — Ним се сети за инструкциите на Ерик Хъмфри да подсили собствената му заинтересованост.

— Ще получите резултатите не по-късно от края на седмицата.

— Имаш предвид Бруксайд?

— Именно.

Бруксайд — район на около двадесет мили от града беше споменат в доклада на Хари Лондон, и именно там щеше да бъде първата проверка.

— „Денят хикс“ в Бруксайд е вдругиден.

— Това е четвъртък. Не очаквах да се задействате толкова бързо.

В доклада се споменаваше, че предстои проверка в Бруксайд, без да се посочва конкретен ден. Акцията щеше да се проведе от отдела по защита на имуществото, а именно: Лондон, заместникът му Арт Ромео и трима помощници. Заедно с тях щяха да бъдат и други тридесет души — специалисти по показателите на електромерите, дванадесет инженери по поддръжката и фотографи.

Цялата група щеше да бъде отведена до въпросния квартал с един автобус. Щеше да има и радиокола, която да служи за предаване на информация, както и портативни радиостанции.

Предишния ден всички щяха да получат инструкции за действие, без да им се съобщава обаче мястото на събитието.

С пристигането си в Бруксайд ще започнат да се контролират всички електромери по частни домове и фирми. Специално внимание щеше да се обърне на супермаркетите, тъй като за тях разходите на електроенергия бяха най-големи и често пъти служителите им се опитваха да ги скрият.

— Колкото по-бързо проведем операцията, толкова по-малка е опасността от изтичане на информация — измърмори Хари Лондон. — Във флота се справяхме по-бързо и с по-големи задачи.

— Добре, добре. Само че и аз бих искал да участвам в операцията.

Независимо от факта, че Ним беше служил в армията съвсем кратко време, имаше нещо, което го свързваше с Хари Лондон. Веднага след завършване на колежа Ним беше изпратен в Корея Там, един месец след пристигането му, техният полк беше бомбардиран от американски самолети, събитие, по-късно определено като „приятелски огън“. Четирима бяха убити, много ранени, сред които и Ним. Вследствие на случая бе получил пълно оглушаване с лявото ухо По-късно той бе освободен от армията и се завърна в Щатите. И днес повечето от колегите му знаеха, че чува добре само с дясното си ухо, но малцина знаеха причината. Хари Лондон бе един от тях.

— Бъди мой гост в четвъртък — каза Лондон.

След като си уговориха среща, те се разговориха за експлозията в Ла Миссион, която бе отнела живота на Уолтър Талбот и останалите. Макар че Хари Лондон не бе директно зает с разследване, той често си говореше с началника на охраната на компанията за това, когато сядаха на чашка след работа.

— Шерифът се е заел със случая заедно с хората от ФБР и градската полиция — каза той на Ним. — Засега обаче всички следи водят до задънена улица. Явно онези нехранимайковци, които са поставили експлозива, нямат полицейски досиета, което още повече утежнява ситуацията.

— А какво се чува за неизвестния в униформата на Армията на спасението?

— Все още работят по случая. Съществуват хиляди начини да се сдобият с униформата, и в повечето случаи тези начини не могат да бъдат проследени. Естествено, ако опитат пак да минат със същия номер, ще ги хванат. Всички са нащрек.

— Мислиш ли, че ще опитат пак?

— Те са фанатици, което ги прави умни в едни ситуации, глупави в други, но винаги непредсказуеми. Ако чуя нещо, ще ти кажа.

— Благодаря ти.

Това, което му каза Хари Лондон, той бе казал в сряда вечерта на Ардит. Той се подсети, че трябва да се обади на Ардит. Той се бе видял с нея на погребението на Уолтър в събота сутринта. Там те си бяха разменили няколко общоприети фрази и сега Ним се чудеше дали трябваше да изчака, преди да й се обади. Или на този етап би било смешно изобщо да се съобразява с благоприличието.

— Ще се видим в „деня хикс“ тогава — каза Ним на Хари Лондон на раздяла.

8

Щеше да бъде още един зноен ден. Още в девет часа атмосферата беше задушна, в мига, в който Ним се добра до Бруксайд.

Всички от екипа бяха пристигнали с един час по-рано. Центърът за координация на действията беше разположен на един от централните паркинги на квартала. Повече от тридесет специалисти по четене на показанията на електромери бяха вече разпръснати по различни обекти.

Хари Лондон излезе от едно от микробусчетата да посрещне Ним. Лондон изглеждаше в добро настроение.

— Вече получаваме първите резултати. Разкрити са пет случая на измама, в момента чакам информация за още три.

— Първите пет случая какви са: частни постове или на фирми?

— Четири от случаите са в частни домове, а единият пост е служебен. Интересен случай наистина. Тези хитреци са крали от нас и електроенергия, и газ. Искаш ли да видиш?

— Разбира се.

Лондон се обади на шофьора на микробуса:

— Ние с мистър Голдман ще хвърлим едно око на случай № 4. Отиваме с моята кола.

Докато караше, Хари Лондон каза:

— Имам чувството, че това, което ще видим днес, е само върхът на айсберга. От друга страна, може би си имаме работа с организирани професионалисти.

— Защо мислиш така?

— Ще ти отговоря, след като видим случая.

— Окей — каза Ним и започна да разглежда квартала от прозореца на колата.

Бруксайд беше едно богато предградие, едно от многото подобни, появили се в края на петдесетте и началото на шестдесетте години. По-рано тук е имало ферми, а сега, с разрастването на градовете, те бяха заменени с жилищни квартали, магазини и административни сгради. В Бруксайд нямаше никакви видими следи на бедност: къщите изглеждаха добре поддържани, тревните площи пред тях добре окосени, на витрините се виждаха качествени стоки, които подчертаваха благосъстоянието на квартала. За Ним бе изненадващо, че в подобен квартал би могло да има случаи на кражба на електроенергия.

Сякаш четейки мислите му, Хари Лондон се обади:

— Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

Хари се отклони от основния път по посока на една бензиностанция с прилежащ автосервиз и автомивка. Той спря колата пред офиса на бензиностанцията и слезе. Ним го последва.

Пред офиса беше паркиран и един от обслужващите автомобили на GSP & L.

— Повикахме вече един от фотографите — каза Лондон. — А един от нашите сътрудници беше останал да пази уликите.

Един слаб мъж с лисиче лице, облечен в сив работен комбинезон, се приближи към тях, като междувременно изтриваше ръцете си с окъсан парцал.

— Вижте сега, както ви казах и по-рано, аз изобщо не съм знаел за подобно… — каза мъжът с видими признаци на безпокойство.

— Да, сър. Това вече го чухме.

Лондон се обърна към Ним:

— Това е мистър Джексън, който ни даде разрешение да инспектираме неговия електромер.

— Вече не съм толкова сигурен, че трябваше да го правя измърмори Джексън. Все пак аз съм само наемател тук.

— Да, но вие държите бензиностанцията и сервиза и сметките за газ и ток са на ваше име. Нали?

— Ако си говорим честно, банката е собственик на всичко тук.

— Възможно е. Но явно банката не ви наглежда измервателните уреди.

— Самата истина ви казвам — ръцете на Джексън още по-силно се вкопчиха в парцала. — Нямам представа кой е свършил тая работа.

— Добре, господине. Сега позволете да влезем вътре.

Собственикът на гаража се намръщи, но не каза нищо.

Ним и Хари Лондон влязоха в офиса на бензиностанцията и оттам в една малка прилежаща стаичка, която се използваше за склад. На една от стените беше разположено електрическото табло заедно с електромера и уредите, измерващи консумацията на газ.

— Обясни на мистър Голдман какво точно откри — обърна се Хари Лондон към един от служителите на GSP & L.

— Беше счупена пломбата на електромера и самият уред беше обърнат обратно.

— Което всъщност значи, че електромерът започва да отчита в обратна посока или съвсем спира — изкоментира Лондон.

Ним кимна с глава. Тази система за кражба на електроенергия му беше добре позната: пломбата на електромера внимателно се разпечатваше, електромерът се обръщаше обратно и съответно или изобщо не отчиташе разход на електроенергия или разходите, вместо да се увеличават, намаляват. В деня, в който се очакват проверки на електромерите, всичко се връща по местата им и следите внимателно се прикриват.

Вече много енергийни компании бяха пострадали от тези системи и се наложи да въведат нов тип електромери, които да отчитат правилно във всяко положение. Други превантивни мерки бяха да се заключва електромерът по специален начин, което не позволява да бъде разместван. И въпреки всичко винаги крадците на електроенергия бяха изобретателни и откриваха нови системи, пък и повечето електромери бяха от стария тип, а заместването им с нови би струвало на компанията цяло състояние.

— При газовото измервателно устройство случаят е по-завързан. Погледнете само — каза сервизният техник.

— Това е изводът от основната тръба, с която компанията захранва консуматорите. Тук се използва много газ: за големите котли с вода, за автомивката и за отопление на апартаментите на горния етаж. Системата е много проста — с помощта на специални свързващи тръби газта не преминава с нужното налягане през измервателните уреди. Една част, и то значително по-малката, от консумацията на газ се отчита, а по-голямата постъпва направо в захранващите устройства, без да минава през измервателните уреди.

— Вече няма да мине тоя номер — заяви Хари Лондон.

Една наперена млада жена влезе в стаичката с няколко фотоапарата през рамо.

— Момчета, някой май е искал да се снима? — каза тя.

— Точно така — отвърна Хари Лондон. — Първо снимайте нещата, както ги виждате, а после ще оголим допълнителната тръба, за да се види по-ясно.

Собственикът на гаража възмутено се обади:

— Хей, не можете да ми трошите стената!

— Мистър Джексън, напомням ви, че сам дадохте разрешение за оглед. Но ако държите на адвоката си, извикайте го. И без това ще имате нужда от него.

— За какво ми е адвокат?

— Мистър Джексън, нима не разбирате сериозността на вашето положение. Подобни постъпки се преследват от закона, а една снимка би била достатъчна за доказателство — каза Ним.

— Разбира се, че ще се заведе дело. Но има два начина и да бъде избегнато — добави Хари Лондон.

— Какви начини? — подозрително попита Джексън.

— Първото нещо, което ще трябва да направите, е да възстановите щетите на компанията. И тъй като ви е за пръв път, ще ни възстановите само направените от вас разходи, които възлизат на пет хиляди долара.

— Боже мой! Толкова пари… Аз съвсем отскоро… — собственикът на гаража все повече пребледняваше.

— Да, мистър Джексън. Та от кога прилагате тези системи с измервателните уреди? — намеси се Ним.

— Ако се сетите откога го правите, може би ще си припомните кой ви повреди електромера и другото устройство. Това е второто нещо, което ще трябва да направите за нас — каза Лондон.

Служителят по поддръжката каза през рамо:

— Само едно мога да ви кажа. Който и да е бил, е бил професионалист.

Лондон изгледа Ним.

— Спомняш ли си какво ти казах? Това всичкото е явно работа на професионалисти.

— Е, мистър Джексън, какво решихте? Ще ни кажете ли кой си игра с електромера? — попита Лондон.

Джексън само се намръщи, но не отговори нищо.

— Щом е така, да смятаме работата за приключена. Ще ви прекъснем тока и газта, докато си уредите сметките с компанията.

Този път Джексън се взриви.

— Как, по дяволите, смятате, че ще си върша работата?

— Що се отнася до това, вие как мислите, че компанията си върши работата, като има хиляди хитреци като вас! Да тръгваме, Ним! — каза Хари Лондон.

Когато излязоха навън, Лондон заяви:

— Хващам се на бас, че тоя толкова е затънал, че едва ли ще може да си плати сметките. Пък и явно няма намерение да ни каже кой ги върши тия работи.

— Не можем ли да заведем дело? — попита Ним.

— Разбира се, че можем. Можем дори да го спечелим. Но по-вероятно е съдът да иска доказателства, че Джексън сам е поставил тези тръби и е повредил електромера или че е знаел за това, а ние нямаме такива.

— Значи загубена работа…

— Зависи как я погледнеш. Случаят ще се разчуе и това ще сплаши някои кандидат-крадци. След днешната операция ще има със сигурност още много подобни случаи.

— За съжаление разкритията ще бъдат само в Бруксайд — заяви мрачно Ним. Като си помислеше за огромните територии, които обслужваше GSP & L, Бруксайд беше само една капка в морето.

Както бе предположил Хари Лондон, екипът на GSP & L залови още много хора, които бяха подправили показанията на измервателните уреди. Само до обяд бяха разкрити повече от четиридесет случая и се очакваше да има поне още толкова до края на деня. Не бяха пощадени и супермаркетите, проверяваха се цели вериги и нарушения имаше във всеки пети магазин.

Ним не се отделяше от Хари Лондон нито за миг, ставайки свидетел на най-интересните случаи.

Някъде около обяд те бяха повикани на един адрес в квартала с добре поддържаните ливади пред къщите. Когато пристигнаха, там вече имаше две сервизни коли на компанията и няколко служители с интерес оглеждаха кутията на електромера, която беше изнесена отвън. Когато се доближиха, те видяха една почти незабележима дупчица в стъклото, покриващо електромера, през която бе прекарана тънка жичка.

— Тази метална жичка не позволява на диска да се върти и електромерът не може да отчита — обясни Хари Лондон. — Обаче това не поврежда самото устройство и ако се махне жичката, не остават почти никакви следи освен една малка дупчица в стъклото. Много хитро.

— Когато получи следващата си сметка, вече няма да му се струва чак толкова хитро — добави Ним.

— В момента в къщата няма никой, но ние ще я наблюдаваме и през нощта. Няма начин съседите да не му кажат, че сме били тука, а това ще е достатъчно да се подплаши и да се опита да премахне уликите. Точно в този момент ще го хванем и тогава вече ще можем да заведем дело — каза Лондон.

Докато те се качваха в колата, един от фотографите снимаше в близък план електромера.

Когато се върнаха в центъра за свръзка, получиха сведения за още много случаи, кой от кой по-завързани. Някои чупеха зъбците на електромерите, като по този начин намаляваха отчитането наполовина, други измисляха хитри приспособления, които затрудняваха отчитането на консумацията, и тези хитрини можеха да продължават да бъдат използвани с години. Най-фрапиращ бе случаят, когато се разкри, че мошеничеството на един пост бе продължило повече от три години, в които абонатът е ползвал безплатно електроенергия.

В случаите с газовите броячи бе по-трудно да се подправят техните показания. Някои с по-голяма техническа култура се справяха и с тази задача. Други, по-невежи, направо си махаха брояча, замаскирваха временно мястото, и го поставяха тогава, когато се очакваше визита от представители на компанията.

Най-интересният случай се разкри в ранния следобед, когато те бяха извикани на адрес на около миля от центъра. Къщата, пред която бяха спрели две сервизни коли на GSP & L, беше голяма и модерна. На поляната пред къщата беше паркиран лъскав мерцедес.

Един от сервизните техници се доближи до колата и каза:

— Шефе, имаме проблеми.

— Какви проблеми?

— Жената, която е в къщата, ни заплашва, че ще пусне кучето си, огромна немска овчарка. Твърди, че мъжът й е лекар, някаква голяма клечка, и заплашва, че ще съди компанията.

— Кажете какъв е случаят?

— Един от контрольорите забелязал подозрителен кабел в електромера. Погледнах в електромера и видях, че има два странични кабела, които са изведени в гаража. Таман се канех да надникна в гаража, когато се появи тази жена и заплаши, че ще пусне кучето си.

— Сигурен ли сте, че става дума за кражба на електроенергия?

— Абсолютно съм сигурен, сър. С този превключвател в гаража са могли да включват и да изключват електромера, когато си поискат.

Когато доближиха къщата, оттам излезе висока красива жена на около четиридесет години. Тя беше облечена със сини ленени панталони и с копринена блуза в същия тон. Косата и бе вързана с широка панделка, а в ръката си държеше каишката на една огромна немска овчарка, която непрекъснато се теглеше.

Тя заяви с леден тон:

— Ако не напуснете територията на моя дом, ще пусна кучето и не отговарям за последствията. А сега се махайте!

— Мадам — каза твърдо Хари Лондон, — бих ви посъветвал да вържете кучето. Аз съм офицер от охраната на компанията Голдън Стейт, а това е мистър Голдман, вицепрезидент на компанията.

— Вицепрезидентите не ме впечатляват отвърна троснато жената Съпругът ми познава и вашия президент, и председателя на управителния съвет.

— В такъв случай не можете да не признаете, че всеки тук си върши работата — отговори Ним. — Вие сте мисис Еджкомб?

— Да, точно така.

— Получихме сведения от нашите сервизни техници, че във вашия електромер са открити нелегални установки за неговото изключване.

— Дори и да е така, на нас нищо не ни е известно. Съпругът ми е известен хирург-ортопед и ако нямаше важна операция днес, щях да го извикам да се оправя с вашето нахалство.

Независимо че се държеше наперено, Ним улови нервни нотки в гласа й. Лондон също ги бе забелязал.

— Мисис Еджкомб, бихме искали да снимаме вашия електромер и някои от допълнителните кабели. Бихме ви били благодарни, ако се отнесете с разбиране.

— Ами ако не го направя?

— Ще се наложи да искаме разрешение от районния съд, но трябва да отбележа, че в този случай всичко ще бъде отразено и в пресата.

Жената се заколеба и Ним се зачуди дали е успял да мине номерът на Хари Лондон. Защото, докато се получеше подобно разрешение, всички улики можеха вече да бъдат укрити.

— Няма да се наложи. Вършете си работата, само че бързо — каза мисис Еджкомб.

— И още нещо, мадам каза Лондон. — Като си свършим работата, ще ви бъде прекъснато електричеството, докато не възстановите причинените щети.

— Това е възмутително! Съпругът ми няма да остави това.

Мисис Еджкомб се обърна, за да завърже кучето си, и Ним забеляза, че ръцете й трепереха.

— Защо го правят? И то хора като тези? — Ним задаваше въпроса колкото на себе си, толкова и на Хари Лондон.

На Ним му се стори, че беше видял вече достатъчно, но явно това беше само главата на чудовището. Те пътуваха по направление на централния паркинг, откъдето Ним щеше да си вземе колата и да се прибере.

— Сигурно има много причини отвърна Лондон. — Хората обичат да се хвалят колко са умни и как могат като две и две да преметнат такава голяма компания като Голдън Стейт, други хора ги слушат и после постъпват по същия начин.

— Мислиш ли, че това обяснява състоянието на епидемия, което видяхме днес?

— Това е само част от загадката.

— А останалата част?

— Най-много ми се иска да пипна мошениците, които организират цялата тази работа. Те само пускат слуха, че срещу определено заплащане вършат подобна услуга, хората се подлъгват и ето го резултата.

Ним каза със съмнение:

— Това обаче не обяснява последния случай. Богат и уважаван хирург, един от най-добрите специалисти видя жена му и къщата, нали? Защо го прави?

— Ще ти кажа нещо, което научих, докато бях полицай — каза Лондон Недей да се водиш от това, как изглеждат нещата на повърхността. Много от хората с големи приходи и модерни къщи са до шия в дългове. Те се опитват да избият пари отвсякъде, поне с малко да забавят катастрофата. Сигурен съм, че това важи и за целия Бруксайд. Има и друг момент — досега сметките за електричество не бяха толкова големи и просто не си заслужаваше да крадат, но сега, когато тарифите са високи, сигурно мнозина са си сменили мнението.

Ним кимна в знак на съгласие и добави:

— Пък и всички тези компании са толкова грамадни и безлични, че човек в никакъв случай не приравнява кражбата на електроенергия с другите видове кражби. Те в никакъв случай не биха казали, че тази измама е едно и също с джебчийството и с кражбата с взлом.

— Много съм си мислел за това и ми се струва, че причините се крият по-надълбоко. Хората забелязват, че всички са корумпирани и най-вече политиците, тогава защо обикновеният гражданин Джо трябва да бъде честен? Добре, една шайка се разпадна в резултат на аферата „Уотъргейт“, те бяха лоши и ние ги махнахме. Но сега не е ли по-лошо? Едно обещаваха политиците, преди да ги изберат, на едно се надявахме и ние, тези, които гласуваха за тях, и сега какво? Стана дори по-лошо отпреди!

— Доста потискащи разсъждения.

— Така е, признавам — каза Лондон. — Но това обяснява много от нещата, които се случват, и то не само това, което видяхме днес. Същото е положението с престъпността, от дребните кражби до криминалните престъпления. Ще ти кажа и още нещо: в дни като днешния ми се иска да бях още във флотата, където всичко е много по-ясно и по-чисто.

— Може би и там вече не е така.

Лондон въздъхна:

— Вероятно.

— Ти и твоите хора свършихте добра работа днес — каза Ним.

— На война като на война. — Лондон замести сериозния си израз с усмивка. — Предай на големия шеф, че спечелихме битката, ще спечелим и други.

9

— Като рискувам да ти повдигна самочувствието — каза Рут, докато закусваха, — трябва да призная, че вчера се представи чудесно по телевизията. Искаш ли още кафе?

— Да, ако обичаш — каза Ним, като си подаваше чашата. — И благодаря за оценката.

Рут му наля още кафе. Както винаги нейните движения бяха леки и грациозни. Тя беше облечена с изумруденозелен домашен халат, който контрастираше успешно с пригладената й черна коса. Малките й твърди гърди се виждаха ясно, когато се навеждаше и халатът се разтваряше. По лицето й нямаше почти никакви следи от грим, само колкото да се подчертае млечнорозовата й кожа. Колкото и рано да ставаше, Рут винаги изглеждаше безупречно. И Ним, който беше виждал много други жени в подобни обстоятелства, реши, че трябва да бъде благодарен на съдбата.

Беше сряда. Почти една седмица беше изминала от операцията в Бруксайд. Умората си беше казала думата: Ним работеше до късно всеки ден, работата му беше напрегната, пък и това участие във вчерашното телевизионно предаване. Във всеки случай този ден той си беше позволил да поспи, което за него значеше до осем и половина. Лия и Бенджи бяха заминали рано сутринта на екскурзия и ето че той се наслаждаваше на спокойната си закуска с Рут, нещо, което не се случваше често. Ним вече се беше обадил в компанията, че ще закъснее.

— Лия цялата вечер чакаше да те види в „Добър вечер“ — каза Рут. — Бенджи също искаше, но не издържа и заспа. Децата сигурно не ти го казват, но те много се гордеят с тебе. За тях ти си като божество. Всяко нещо, което им кажеш, е закон.

— Много е хубаво кафето. Някакъв нов сорт ли е? — попита Ним.

Рут поклати глава.

— Намираш разлика, защото не го пиеш на крак. Чу ли какво ти казах за Лия и Бенджи?

— Да, и точно върху това размишлявам. Аз също се гордея с тях. — Ним се усмихна. — Явно днес ми е ден за комплименти.

— Ако си мислиш дали и аз не искам комплимент от теб, можеш да бъдеш спокоен. Единственото, което искам, е дни като днешния да се повтарят по-често.

— Ще се постарая — каза Ним.

Ним размишляваше дали Рут не бе подчертано мила именно понеже усещаше пропастта, която се разтваряше помежду им последните години. Пропастта, която беше резултат от неговото безразличие и напоследък създавана от Рут с нейното тайнствено преследване на някакви лични интереси. Ним се опита да си спомни кога за последен път бяха правили любов, но не можа. Възможно ли беше един нормален мъж да не изпитва желание към собствената си привлекателна жена и в същото време да желае други? Вероятно отговорът се криеше в навика, пък и в желанието за завоюване на нови територии. Все пак трябва да се направи нещо по този въпрос, помисли си виновно той. Може би тази нощ.

— В някои моменти от това предаване ми се струваше, че ще избухнеш — каза Рут.

— Но се сдържах, като си спомних за правилата. — Нямаше смисъл отново да се повтаря Той беше споделил с Рут решението на управителния съвет да поддържа „умерена линия“ още в деня на заседанието.

— Бърдсонг се опитваше да те хване натясно. — Опита се, обаче не мина номерът.

Дейви Бърдсонг, който оглавяваше група потребители, които наричаха себе си „Светлина и енергия за хората“, също беше поканен да участва в телевизионното предаване. През цялото време той критикуваше политиката на GSP & L, противопоставяше се на увеличението на тарифите за електроенергия и всячески се опитваше да провокира Ним, но безуспешно.

В сутрешния брой на „Кроникъл“ се съобщава, че групата на Бърдсонг и клубът „Секвоя“ ще се противопоставят на изграждането на централа в Турнипа.

— Я дай да видя!

Тя му подаде вестника.

— На седма страница е.

Имаше и нещо друго, характерно за Рут, което не спираше да изненадва Ним това беше нейната осведоменост по всички въпроси. Ето и днес тя бе прочела „Кроникъл Уест“ още преди закуска.

Ним разлисти страниците, за да намери статията. Тя беше кратка и нямаше никаква информация повече от това, което вече му бе казала Рут. Обаче именно тази информация го накара да съжали, че не е на бюрото си в офиса. Той изпи остатъците от кафето на един дъх и стана.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

— Ще се опитам.

Рут само се усмихна и Ним си помисли колко пъти беше казвал така, а после по различни причини не бе успявал да се върне навреме. Още един път Ним си помисли, че Рут е прекалено търпелива.

— Защо никога не избухваш?

— Би ли имало смисъл?

Ним само сви рамене, без да знае как да отговори.

— Има и още нещо, което забравих. Мама се обади вчера и ни покани на вечеря следващия петък заедно с децата.

Това бе в състояние да развали настроението на Ним за целия ден. Посещението при родителите на Рут беше равносилно на посещение в синагога. Нюбергерови поддържаха ревниво всички традиции: молитва преди ядене, различни съдове за месо и мляко, специални церемонии по измиването на ръцете, дори и на децата нямаше да бъде позволено да пият мляко, както бяха свикнали, ако на масата имаше месо. И, разбира се, щяха да укоряват Ним и Рут, че не спазват еврейските празници.

В подобни ситуации Рут си премълчаваше, но понякога Ним мислеше, че може би това беше форма на съюз с нейните родители срещу него. Преди петнадесет години, когато се ожениха, Рут му бе казала, че пет пари не дава за традициите. Беше ли се променила оттогава?

Но, разбира се, нямаше никаква видима причина да не отидат при родителите на Рут. И без това не се случваше често.

— Добре — каза той. — Всичко е ясно за другата седмица. Ще видя какво е положението за петъка и ще ти се обадя от работата.

Рут се замисли за момент и каза:

— Недей да се тревожиш. Достатъчно е да ми кажеш довечера.

— Защо?

Рут отново се поколеба.

— Веднага след като излезеш, излизам и аз. Няма да ме има целия ден.

— Какво става? Къде ходиш?

— О, насам-натам — засмя се тя. — Ти да не би да ми казваш всичко?

Ето пак се появи тази загадка. Ним усети прилив на ревност, но после трезво отсъди, че Рут е права. Както самата тя му каза, имаше много неща, които и той не споделяше.

— Тогава ти желая приятен ден. Ще се видим довечера.

В коридора, докато я целуваше за довиждане, той усети меките и топли устни. Хубавото й тяло се допираше до неговото… „Боже мой, какъв глупак съм бил!“ — помисли си той. Да, тази вечер той щеше да бъде с Рут.

10

Независимо от бързината, с която излезе от вкъщи, Ним караше, без да бърза, избягваше магистралите и използваше това време за размисли над клуба „Секвоя“, споменат в днешния „Кроникъл“

Тази организация непрекъснато се противопоставяше на проектите на GSP & L, често пъти успяваше да ги неутрализира, но независимо от всичко това Ним изпитваше към нея искрено уважение. Обяснението беше ясно. Ако бяха оставили гиганти като Голдън Стейт да си действат необезпокоявани, те съвсем нямаше да обръщат внимание на опазването на околната среда. Винаги имаше нужда от някаква сила, която да се противопоставя, и „Секвоя“ прекрасно се справяше с нея.

Този клуб си бе спечелил добро име с опитите си да спаси това, което е останало от американската природа. Те винаги действаха етично, като подкрепяха тезата си със солидни аргументи По време на осемдесетте години на съществуването на клуба неговите председатели са били винаги изтъкнати хора, традиция, следвана и от настоящия председател Лаура Бо Кармайкъл, известна с изследванията си върху атомната енергия. Мисис Кармайкъл беше много способна и уважавана жена, а освен това беше и приятелка на Ним.

Точно за нея си мислеше Ним по пътя.

Ним реши, че ще отнесе въпроса за Турнипа и другите два проекта директно до Лаура Бо Кармайкъл. Може би, ако успееше да ги убеди, че изграждането на централите е действително необходимо, „Секвоя“ нямаше да се противопостави на проектите или поне ще заеме по-умерена позиция Трябва веднага да си уреди среща. По възможност още днес.

Ним шофираше автоматично, без да забелязва по кои улици минава. Внезапно забеляза, че се намира на кръстовището на Лейкуд и Балбоа. Тези улици му се сториха познати. Нещо му напомняха, но какво?

Изведнъж той се сети. В деня на експлозията преди няколко седмици, когато бе прекъснато подаването на електроенергията, главният диспечер му бе показал една карта, на която бяха обозначени частните домове, в които имаше животоподдържаща апаратура. Именно на кръстовището на Лейкуд и Балбоа едно червено кръгче обозначаваше, че там има човек, който използва изкуствени дробове или някакъв друг респираторен уред. Неизвестно защо Ним беше запомнил и името — Слоун. Той си спомни, че в онзи момент си мислеше как ли изглежда този Слоун.

На кръстовището имаше само един блок на осем етажа, беше бял на цвят и си личеше, че бе добре поддържан. В момента Ним се беше изравнил със сградата. Пред нея имаше паркинг. Две от местата не бяха заети и воден от импулс, Ним паркира фиата на едното от тях. Слезе и се запъти към входа. На пощенските кутии бяха отбелязани имената на обитателите. На една от тях пишеше „К. Слоун“. Ним натисна звънеца.

След миг входната врата се отвори. Показа се един възрастен човек, който попита:

— Вие ли звъните на Слоун?

— Да.

— Аз съм портиерът. Обикновено звънецът звъни и долу, в моята стая.

— Мога ли да видя мистър Слоун? — Няма мистър Слоун.

— О, така ли. — Ним посочи пощенската кутия. Неизвестно защо той беше решил, че Слоун е мъж. — Мисис Слоун или мис?

— Мис Карен Слоун. А вие кой сте?

— Голдман — Ним извади удостоверението си от GSP & L. Мис Слоун инвалид ли е?

— Така е. Обаче тя не обича тази дума.

— Как би трябвало да казвам в такъв случай?

— Парализирана. Така е от петнадесетгодишна възраст нашата Карен. Искате ли да я видите?

— Мислите ли, че е удобно?

— Сега ще видим. — Той отвори широко вратата и покани Ним да влезе.

Фоайето беше чисто и подредено подобно на фасадата на сградата. Портиерът отвори вратата на асансьора и каза:

— Е, не е хотел Риц, обаче се стараем да е подредено.

— Личи си — отговори Ним. Действително дори медната дръжка на асансьора блестеше като нова.

Качиха се на шестия етаж. Портиерът извади една връзка с ключове, затвори една от вратите и после почука.

— Аз съм. Джимини. Довел съм посетител при Карен.

— Влизайте — каза една ниска и набита жена с латиноамерикански черти, облечена в розова рокля.

— Продавате ли нещо? — въпросът бе зададен по-скоро с любопитство, отколкото с враждебност.

— Не. Просто минавах…

— Няма значение. Мис Слоун обича гостите.

Те се намираха в едно малко, но светло антре, откъдето се влизаше в кухнята от едната страна и в гостната от другата. Цялата гостна беше обзаведена в жълто и зелено. След миг един приятен глас извика:

— Влизайте, който и да сте!

— Аз ще ви оставя — каза портиерът. — Имам си работа.

Ним прекрачи прага на гостната.

— Здравейте! — каза същият глас. — Какво ново и вълнуващо?

След много месеци и след всички събития, които щяха да се случат през това време, Ним щеше често да си спомня първата си среща с Карен Слоун, при това с най-малките подробности…

Карен беше на около тридесет и пет години, но изглеждаше много по-млада, освен това тя бе невероятно красива. Лицето й бе овално, с абсолютно правилни черти — пълни, чувствени устни, закачливо носле и безупречна кожа, дълбоки сини очи. Косата й бе дълга и златиста, разделена на път в средата и обрамчваше лицето на Карен като слънчев ореол. Ръцете й бяха изящни, маникюрът — безупречен. Облечена бе с красива светлосиня рокля. Карен седеше в инвалидна количка. Една издатина на роклята й показваше къде се намира респираторът, който дишаше вместо нея, а тръбичката, която се виждаше под края на роклята й, свързваше цялата система с устройство, подобно на куфар, закрепени от задната страна на количката. Респираторът издаваше тих жужащ звук, съпроводен с леко шумене на въздуха като при вдишване и издишване. Количката беше свързана с един дълъг шнур с контакта.

— Здравейте, мис Слоун. Аз съм електриджията.

Карен се усмихна широко.

— И вие ли се задвижвате с батерии или направо от мрежата?

Ним се усмихна, като усети неловкостта на ситуацията.

Не беше сигурен изобщо какво беше очаквал, но каквото и да бе то, в никакъв случай не се покриваше с образа на тази изключителна жена. Той каза:

— Сега ще ви обясня.

— Заповядайте, моля. Седнете.

— Благодаря ви.

Той се настани в едно меко кресло. Карен Слоун леко обърна глава и докосна с устни една пластмасова тръбичка, която излизаше от устройството. След това тя леко духна в нея и количката изведнъж се обърна така, че те се оказаха един срещу друг.

— Това беше ловък номер — каза Ним.

— Този номер не е единствен. Ако вдишвам, вместо да духам, количката се задвижва в обратна посока.

Тя му показа и другия номер, докато Ним я гледаше с удивление.

— Никога не съм виждал подобно нещо — каза й той. — Направо съм замаян.

— Вижте, аз мога да движа единствено главата си — каза Карен, сякаш говореше за някаква дреболия. Затова се налага да се измислят най-необикновени начини да се справям с обичайните ситуации. Но май се отклонихме от темата. Вие сякаш се канехте да ми кажете. Моля продължавайте.

— Започнах да ви обяснявам причините за моето посещение — каза Ним. Всичко започна преди две седмици, когато спряха електричеството. Видях ви на една карта като малка червена точица.

— Мене — на карта?

Той й разказа за контролния център на GSP & L, който следи и за особено важните потребители на електроенергия, като болниците и домовете с животоподдържащи устройства.

— Да ви призная, беше ми любопитно. И ето ме тук.

— Много мило — каза Карен. — Имам предвид, че ми става приятно, че мислят за мен. Да, сега си спомням за онзи ден.

— Какво почувствахте, когато спряха тока?

— Предполагам, че бях малко уплашена. Внезапно угасна лампата, на която четях, спряха и всички други електроуреди. Слава богу, не и респираторът, който автоматично се превключва на батерии.

Батерията, както отбеляза Ним, беше от типа на автомобилните акумулатори Тя се намираше на подставка, прикрепена отзад на количката под респираторния механизъм.

— В подобни случаи винаги размишлявам след колко време отново ще пуснат тока и колко време ще издържи батерията.

— Би трябвало да е в състояние да издържи няколко часа.

— Шест часа, ако е току-що заредена и ако ползвам само респиратора, без да движа количката. Но когато през деня излизам да пазарувам или ходя на гости, батерията доста се изтощава.

— Тоест, ако в този момент спрат тока…

— В такъв случай Джоузи, която срещнахте на влизане, ще трябва да предприеме нещо. Респираторът изразходва петнадесет ампера, а количката, когато се движи, още двадесет.

— Виждам, че сте научили доста от апаратурата.

— Всеки ще научи, ако животът му зависи от това.

— Вероятно — каза Ним. — Вие оставате ли понякога сама вкъщи?

— Практически никога. Джоузи е с мен почти постоянно, идват и други двама души, които й помагат. Понякога минава и Джимини, портиерът. Много мил човек е. Освен това никога не пуска да влезе човек, за когото не е сигурен, че е свестен. Така че вие днес издържахте неговия изпит.

Те продължиха да си говорят, сякаш се познаваха от години. Както обясни Карен, тя се бе разболяла от полиомиелит само една година, преди да бъде открита ваксината.

— Само няколко месеца да я бяха открили по-рано, и аз сега щях да бъда като всички.

Ним беше трогнат от простите, човешки думи на Карен. Той не издържа и я попита:

— Често ли мислите за тази една година?

— В началото си мислех непрекъснато за тази година, която се оказа фатална за мен. Мислех си колко несправедливо е всичко и защо именно аз трябваше да бъда една от последните, на които се бе случило. Щях да мога да пиша, да танцувам, да ходя.

Тя спря за секунда и Ним чу ясно тиктакането на часовника и шума на респиратора.

След малко Карен продължи:

— След това обаче си казах: каквото станало станало, нищо не мога да променя. Затова започнах да се старая да правя каквото мога и да организирам живота си по най-удобния начин. За мен е радост всяко неочаквано нещо, което се случва. Ето например днес дойдохте вие.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Дори не знам как се казвате.

Когато Ним й каза, тя го попита:

— Ним умалително от Нимрод ли е?

— Да.

— Няма ли нещо в Библията…

— В Стария завет Нимрод е бил един от най-силните мъже на земята. Бил е ловец. — Ним си спомни, че беше чувал тази история от дядо си, равина Голдман. Той беше избрал името на внука си.

— И вие ли сте ловец, Ним?

Ним тъкмо се готвеше да отговори отрицателно, когато в ушите му зазвуча гласът на Тереза Ван Бърен: „Може би при по-различни обстоятелства и Карен можеше да влезе в списъка.“ Колкото и да бе егоистично, Ним също съжали, че ваксината бе закъсняла.

Той поклати глава:

— Какъв ловец съм аз…

Карен му разказа как дванадесет години е прекарала по болниците. След това, когато били открити по-нови, преносими респираторни устройства, е станало възможно за пациенти като Карен да си живеят вкъщи. Първоначално тя се преместила при родителите си, но това се оказало много сложно. След това тя се преместила в този апартамент, където живее вече единадесет години.

— Държавата доста ме подпомага финансово. Е, понякога е тежко, но се справям.

Баща й имал малка фирма по поддръжката на водопроводите, а майка й работела като продавачка в един универсален магазин. В момента те събирали пари, за да купят на Карен едно микробусче, което да й позволи да се придвижва по-лесно. Ще го кара Джоузи или някой от семейството й.

Макар че Карен не беше в състояние да прави почти нищо за себе си: тя трябваше да бъде обличана, хранена и слагана в леглото от някой друг, тя каза на Ним, че се е научила да рисува, като държи четката в зъбите си.

— Мога да пиша и на машина — каза тя на Ним. — Машината ми е електрическа и мога да печатам на нея, като държа пръчица между зъбите си. Понякога пиша стихове. Искате ли да ви изпратя някои от тях?

— Да, разбира се, би ми било много приятно.

Ним се надигна, за да си ходи, и когато погледна часовника си, с изненада разбра, че бе прекарал при Карен повече от час.

Тя го попита:

— Ще дойдете ли пак?

— Ако искате.

— Разбира се, че искам, Нимрод.

И отново лицето й се озари от очарователна усмивка.

— Бих искала да ми станете приятел.

Джоузи го изпрати до вратата.

Образът на Карен, нейната красота, мила усмивка и приятен глас съпровождаха Ним по време на целия му път към офиса. Той си мислеше, че никога не е срещал човек като нея. И продължаваше да си мисли за това, докато паркираше колата си в гаража на компанията Голдън Стейт, който се намираше на три нива под земята.

Специален ускорен асансьор, до който достъп имаха само ръководните служители, щеше да го изкачи до двадесет и втория етаж, където се намираха офисите. Ним използва персоналния си ключ, който се бе превърнал в GSP & L в символ на положение, за да стартира асансьора и се устреми нагоре. По пътя той си спомни за решението си да се свърже още днес с председателката на клуб „Секвоя“.

Секретарката му, Виктория Дейвис, млада, но много компетентна негърка, вдигна погледа си от документите, когато той влезе в двустайния си офис.

— Здравей, Вики — каза той. — Има ли много поща днес?

— Нищо спешно. Всъщност има няколко писма във връзка с вчерашното ви участие в телевизионното предаване — всичките са одобрителни. Аз също се присъединявам към тяхното мнение.

— Благодаря — измърмори Ним. — Можеш вече да се смяташ за член на клуба на моите почитателки.

— Има още нещо, маркирано „лично“, което току-що дойде. Оставих ви го на бюрото. Има и някои неща за подпис.

Тя го последва в кабинета му. В същия момент отнякъде се чу глух тътен. Каната с вода и чашите затракаха, потрепери и прозорецът, разположен от страната на вътрешния двор.

Ним се спря и се ослуша.

— Какво е това?

— Нямам понятие. Същото нещо се случи и няколко минути, преди вие да влезете.

Ним само вдигна рамене: можеше да бъде всичко, от земетресение до някакви строителни работи, извършвани наблизо. Като застана до бюрото си, той прегледа писмата и бележките, оставени там, и хвърли поглед на пакета с надпис „лично“. Беше мек кафеникав плик, със следи от восъчен печат на гърба. Той започна несъзнателно да го отваря.

— Вики, преди да започнем с другите работи, опитай се, моля те, да се свържеш с мисис Кармайкъл.

— В клуб „Секвоя“ ли?

— Именно.

Тя остави на бюрото му документите, отбелязани „за подпис“, и тръгна да излиза. В същия момент вратата на кабинета широко се отвори и в него връхлетя Хари Лондон. Косата му бе разрошена, лицето му — червено от напрежение.

Лондон видя Ним.

— Не! — извика той. — Не!

И докато Ним стоеше поразен, Лондон прекоси стаята и се хвърли върху бюрото. Той сграбчи кафеникавия плик и го сложи на пода.

— Бързо! Всички навън!

Лондон сграбчи Ним за ръката и го избута напред, като едновременно с това дърпаше навън и секретарката. Те се измъкнаха в коридора, като се спряха само за миг, за да може Хари Лондон да затръшне плътно вратите зад тях.

Ним възмутено започна:

— Какво по дяволите…

Но не успя да завърши мисълта си, защото отвътре дойде трясък на взрив. Стените на коридора се разлюляха, една от картините падна от стената и стъклото, което я покриваше, се счупи на малки парченца.

В същия този момент друг тътен, подобен на този, който Ним бе чул при влизането в кабинета си, се чу на някой от долните етажи. Служителите започнаха да наизлизат от всички кабинети.

— Боже мой! — изстена Хари Лондон безнадеждно.

Ним извика:

— Какво става по дяволите!

Вече можеха да се чуят възбудени гласове, телефонни звънения и звукът на приближаващите сирени.

— Бомби в пликове — каза Хари. — Те не са много големи, но могат и да убият някого, който е достатъчно близо. Този взрив, който чухте, беше четвъртият. Фрейзър Фентън е мъртъв, другите са ранени… Всички в сградата са предупредени, но молете се да няма повече бомби.

11

С малко парче молив Георгос Уинслоу Арчамболд, Йейл, випуск 1972 записваше в дневника си:

„Вчера бе извършена успешна операция срещу фашистките и капиталистически потисници!

Един от водачите на врага — Фентън, президент на скапаната компания, е мъртъв. В името на Приятелите на свободата бе успешно атакуван бастионът на експлоататорите. От десетте удара пет попаднаха право в целта. Добра работа!

Силата на ударите може да е била и по-голяма, ако се вземе предвид, че ония журналисти все омаловажават нещата.“

Георгос остави молива. Дори и да беше много неудобно, той неизменно пишеше с парче молив, защото така бе чувал, че правел Махатма Ганди, като е смятал, че като го хвърляш, проявяваш неуважение към хората, които са го направили.

Ганди беше един от кумирите на Георгос Арчамболд заедно с Ленин, Маркс, Енгелс, Мао Дзедун, Че Гевара, Фидел Кастро и много други. Това, че Ганди не е бил привърженик на насилието, ни най-малко не притесняваше Георгос.

Той отново се залови за писане.

„Пресата, която лиже подметките на капиталистите, днес патетично осъди смъртта и обяви загиналите и ранените за невинни жертви! Колко наивно!

Във всяка война има невинни жертви. По време на световните войни или при агресията във Виетнам има хиляди невинни жертви и никой не протестира по този начин. Най-малкото днешните продажни журналисти.

Една справедлива социална война като тази, която водят Приятелите на свободата, не може да мине без жертви.“

Георгос още в Йейл беше известен с това, че обичаше да излага мислите си обстоятелствено. Но не литературата му бе любимият предмет, а химията, по която по-късно написа и докторат. Тези негови познания доста му помагаха и по-късно, когато наред с останалите неща изучаваше в Куба и механизмите на експлозивите. С течение на времето интересите му се стесняваха, както и възгледите му върху политиката и обществото.

Дневникът продължаваше:

„Дори и вражеската преса признава, че смъртните случаи са само два, единият от които най-главният престъпник Фентън, а другият — някаква свиня от охраната. Това ми били невинни жертви!“

Георгос отново се спря. Неговото слабо аскетично лице изразяваше напрегнато мислене. Както винаги, той водеше дневника си особено старателно, вярвайки, че някога той ще се превърне във важен исторически документ и ще намери място до такива трудове като „Капитала“.

Георгос започна да развива нова мисъл:

„Исканията на Приятели на свободата ще бъдат оповестени във военно комюнике днес. Те са:

— Безплатно подаване на електричество и газ за една година на безработните и старите хора.

— Незабавно да се намалят таксите за електричество с двадесет и пет процента за всички малки къщи и апартаменти.

— Незабавно спиране на всякакви разработки за построяване на нови атомни централи, а съществуващите следва веднага да се закрият.

Всяко едно неподчинение ще доведе до нови атаки.“

Е, като за начало не е зле. Пък и заплахите бяха съвсем реалистични. Георгос се огледа наоколо: запаси от барут, глицерин, киселини и други химикали, имаше какво ли не… И той, и останалите борци за свобода, които бяха приели неговото водачество, умееха да боравят с тях. Той с усмивка си припомни простото устройство, което бе причинило смъртта на двама души и бе ранило няколко.

„Вероятно се очаква нашето изявление, тъй като ония скапаняци са заявили, че няма да променят политиката си в резултат на «терористични действия». Глупости! Разбира се, че тероризмът води до промени. Винаги е било така и историята е пълна с подобни примери.“

Явно някои от примерите му се бяха набили в главата по времето на обучението в Куба. Още по времето, в което беше завършил доктората си, Георгос се увличаше по анархизма и по всичко, което бе насочено срещу тази западаща и загниваща държава Америка. До голяма степен му беше повлияло и собственото му семейство. По това време баща му, богат нюйоркски плейбой, се развеждаше за осми път, а майка му, популярна гръцка актриса, се развеждаше с шестия си мъж. Георгос ненавиждаше родителите си и ценностите, които те представляваха, макар и да ги беше видял за последен път, когато беше само на девет години. Всичките му разходи, дори и таксите за Йейл, се плащаха индиректно чрез една атинска компания.

Така значи, нищо нямало да промени тероризма! Ще видим!

„Тероризмът е инструмент на социалната война. Той позволява на неколцина просветени да разкъсат железния обръч и волята на силите на злото.

Тероризмът е започнал да се използва по време на руската революция. Ирландската и Израелската република дължат самото си съществуване на тероризма. Алжир завоюва своята независимост чрез тероризъм.“

Георгос Уинслоу Арчамболд спря. Писането го уморяваше. Освен това се усещаше, че се отклонява от традиционните революционни термини, които, както и сам знаеше, бяха оръжие за психологическо въздействие.

Той се изправи, протегна се и се прозина. Тялото му, макар и дребно, беше добре тренирано с помощта на ежедневните упражнения. Като се погледна в едно напукано огледало, той с одобрение отбеляза гъстите си и добре оформени мустачки. Беше започнал да си ги пуска от деня на експлозията в Ла Миссион. Както беше прочел във вестниците, охраната беше описала непознатия, представил се за офицер от Армията на спасението, като добре избръснат, тъй че мустаците донякъде можеха да го дегизират. Самата униформа, естествено, бе отдавна унищожена.

Самият спомен за Ла Миссион изпълни Георгос със задоволство.

От стаите на горния етаж до него достигна приятна миризма. Приятелката му Ивет бе превъзходна готвачка, която знаеше какво харесва Георгос и се стараеше непрекъснато да му угоди. Освен това тя изпитваше преклонение пред неговите знания, тъй като самата тя никога нищо не бе учила.

Той си поделяше Ивет с останалите трима членове на „Приятели на свободата“, които живееха в къщата — Уейд, дете на науката като самия Георгос и последовател на Маркс и Енгелс, Ют — индианец, чието сърце беше пълно с омраза към институциите, които бяха унищожили неговия народ, и Феликс — произведение на детройтското гето, чиято житейска философия се свеждаше до това да пали, убива или, иначе казано, по всякакви начини да разрушава всичко чуждо на горчивия опит, който имаше от малък.

Независимо от факта, че делеше Ивет с останалите, Георгос изпитваше към нея собственически чувства, които граничеха с привързаността. Това обаче до голяма степен противоречеше на Катехизиса на революционера, в който се твърдеше следното:

„Революционерът е самотник. Той няма лични интереси, няма чувства, нямаше навици, нямаше лични вещи. Всичко в него е притежание на една мисъл, на една страст — революцията.

В сърцето на революционера няма място за романтизъм, сантименталност и ентусиазъм…“

Георгос затвори дневника си, като междувременно се подсети, че комюникето на Приятелите на свободата трябва да бъде изпратено в някоя радиостанция не по-късно от днес следобед.

Както обикновено, изявлението ще бъде сложено на сигурно място, а след това ще бъдат предупредени тези от радиостанцията. Сигурно ще си счупят краката за тази информация.

Комюникето, помисли си със задоволство Георгос, ще бъде новина номер едно тази вечер.

12

— Преди всичко — каза Лаура Бо Кармайкъл, след като вече си бяха поръчали питиетата — мартини за нея и блъди мери за Ним. — Бих искала да кажа колко много съжалявам за това, което се случи с вашия президент мистър Фентън. Никога не съм го познавала добре, но това, което стана, бе наистина трагично.

Президентката на клуб „Секвоя“ беше на около шестдесет години, слаба и елегантна, вечно оживена. Тя се обличаше строго, винаги носеше обувки с нисък ток и подстригваше косата си късо, сякаш да прикрие своята женственост Ним си обясняваше това с факта, че когато Лаура Бо Кармайкъл е правила първите си крачки в средите на атомните физици, там са преобладавали мъже.

Те седяха в една от най-елегантните зали на ресторанта на хотел Феърхил, където Ним бе предложил да отидат на обяд Ним отдавна имаше намерение да осъществи тази среща, но последните атентати в GSP & L му бяха причинили много тревоги и безпокойства. В момента бяха въведени много строги мерки по охраната на централните офиси, мерки, предложени в доклада на Ним по планирането. Предвиждаше се и много работа във връзка с увеличаването на таксите за електроенергията.

След като до него стигна смисълът на думите на Лаура, той каза:

— За нас това беше шок, особено след инцидента в Ла Миссион. Предполагам, че все още повечето от нас са доста уплашени.

Така си беше, помисли си Ним. Повечето представители на ръководството на компанията отказваха всякакви публични изявления или участия в телевизионни предавания, за да не привличат към себе си вниманието на терористите. Самият Ерик Хъмфри бе наредил неговото име да не се споменава в никакви съобщения и реклами на компанията, адресът му бе заличен от всички архиви и трябваше да се пази в тайна, доколкото едно подобно нещо можеше да бъде тайна. Повечето от служителите бяха променили телефонните си номера. Висшето ръководство щеше да бъде придружавано навсякъде от телохранители, с изключение на неделната игра на голф.

Ним обаче идеше да бъде изключение.

Както заяви председателят на управителния съвет, Ним щеше да продължи да бъде говорител на компанията и неговите публични изяви щяха да станат повече. Всичко това го поставяше право на предна линия, особено за бомбените атентати.

Също така потайно бе увеличена и заплатата на Ним. Много странен начин на разплащане, макар че Ним отдавна трябваше да получи това увеличение.

— Въпреки че Фрейзър ни беше президент, той изпълняваше единствено представителни функции, пък и му оставаха само пет месеца до пенсия.

— Това прави всичко да изглежда дори по-тъжно. Как са другите?

— Една от ранените, секретарка, почина днес сутринта.

Ним съвсем слабо я познаваше. Тя работеше във финансовия отдел и имаше правото да отваря цялата поща, дори и маркираната с „лично“ или „поверително“. Тази привилегия й костваше живота, а в същото време беше спасила живота на Шарлот Ъндърхил, до която всъщност бе адресирано писмото. Две от петте бомби бяха ранили неколцина души, които стояли наблизо. На едно от момчетата в счетоводството, което беше само на осемнадесет години, му бяха откъснати и двете ръце.

В този момент келнерът донесе питиетата им и Лаура го предупреди:

— Много ви моля всичко да бъде на отделни сметки. Обядът също.

— Не се притеснявайте — Ним явно се забавляваше. — Нямам никакво намерение да ви подкупвам за сметка на компанията.

— Не бихте и могли. Въпросът е принципен. Просто не мога да взема нищо от никого, който би искал евентуално да повлияе на решенията на клуб „Секвоя“.

— Аз ще се опитам да ви убедя съвсем открито. Просто си помислих, че може да се съчетае полезното с приятното.

— Бих ви изслушала по всяко време, Ним. Също така ми е приятно да обядвам с вас, но предпочитам сама да си платя сметката.

Те се бяха запознали преди много години, когато Ним беше в един от горните курсове в Станфорд, а Лаура бе гостуващ лектор. Тя още тогава бе впечатлена от аргументираните му въпроси, а той я уважаваше за това, че се стараеше да бъде пряма и откровена със студентите. Те продължиха да поддържат връзки и по-нататък, макар че понякога се озоваваха в противникови лагери. Важното беше, че се уважаваха въпреки всичко и оставаха приятели.

Ним отпи от коктейла си и каза:

— Става дума най-вече за Турнипа и за нашите планове, свързани с Девилс Гейт и Финкасъл.

— Така и предположих. Можех да ти спестя усилията, като ти кажа, че „Секвоя“ смята да се противопостави на тези проекти.

Ним кимна с глава. Изказването на Лаура Бо Кармайкъл не го учуди. Той за миг потъна в размисъл и каза, като внимателно подбираше думите си:

— Бих искал да имате предвид, че не говорим само за GSP & L, за „Секвоя“ или за околната среда. Въпросът е глобален и е от жизнено важно значение.

— Напоследък доста често мисля върху подобни въпроси.

— Всички мислим, но може би недостатъчно или просто не достатъчно реално. Бих казал, че под заплаха е поставена самата цивилизация с всички произтичащи от това последици.

— Този вид аргументи съвсем не са нови. Обикновено ги чувам във връзка с предложения като това: „Ако нашето предложение да изградим еди-какво си, което ще замърсява околната среда, не бъде одобрено именно в този момент, днес, ще се случи непоправимото“.

В този момент келнерът отново се появи и им донесе две менюта, които повече приличаха на произведение на изкуството. Лаура дори не отвори нейното.

— За мен салата от грейпфрут и авокадо и чаша обезмаслено мляко.

— За мен същото — каза Ним.

Келнерът си тръгна с разочарован вид.

— Много малко хора са в състояние да разберат какъв ще бъде резултатът, когато се съпостави изчерпването на ресурсите с настоящата политическа обстановка и състоянието на околната среда.

— Аз също следя новините. Мислите, че може би нещо съм изтървала?

— Вероятно не. Важното е дали сте си направили съответните изводи.

— Направила съм ги, но нека чуем и вашата версия.

— Добре. Да започнем с това, че запасите от газ на Северна Америка са почти изчерпани. Запасите биха могли да стигнат за не повече от седем-осем години, и то при положение, че се обслужват само определено число потребители. Единственото спасение за по-далечното бъдеще е добивът на газ от въглищните ни резерви, но за жалост отговорните лица във Вашингтон се оказаха недалновидни. Съгласна ли сте дотук?

— Напълно. Но причината е в това, че големите компании като вашата поставят на първо място печалбите. Вие съсипахте запаси, които можеха да служат поне още сто години.

Ним се намръщи.

— Ние просто задоволяваме потребителското търсене, но както и да е. Аз посочвам само факти, които не могат да бъдат върнати назад. Вторият момент е нефтът. От него все още имаме запаси, но съдейки по начина, по който се добива в момента, не бих се учудил, ако в края на века по целия свят обират нефта по дъната на кладенците. В същото това време ставаме все по и по-зависими от арабите, които в скоро време ще могат да си правят с нас каквото си поискат. Би трябвало да се използват въглищата, както направиха германците по времето на Втората световна война…

— Доста сте убедителен. Някога мислили ли сте да се кандидатирате?

— Може би за вашия клуб?

— Нямах точно това предвид.

— Добре, стига сме говорили за газ и нефт. Нека преминем към ядрената енергия.

— А трябва ли?

Ним спря и се вгледа в лицето на Лаура. Само при споменаването на думичката „ядрена“ лицето й се напрегна. Винаги е било така. Тя беше яростна противничка на атомните електроцентрали не само в Калифорния, но и навсякъде другаде. Нейното мнение винаги бе зачитано, защото самата тя бе участвала в проекта „Манхатън“ по време на Втората световна война, който роди първата атомна бомба.

Ним каза, без да я поглежда:

— Тази дума за вас е все още като нож в сърцето, нали?

В този момент донесоха обяда им и Лаура изчака сервитьора да се отдалечи, преди да отговори.

— Вече съм ви казвала, че още виждам онази атомна гъба…

— Да, зная и мисля, че ви разбирам.

— Съмнявам се. Вие бяхте твърде млад тогава, пък и не бяхте толкова вътре в нещата като мене.

Въпреки всичките години, минали оттогава, горчилката все още беше в душата й. По онова време Лаура Бо Кармайкъл беше млад учен, който се бе присъединил към проекта шест месеца преди Хирошима. Тя бе искала отчаяно да бъде част от историята, но след като бе пусната първата бомба, тя остана ужасена. Но нещото, за което най-много се обвиняваше, бе, че не издигна никакъв глас на протест и позволи да бъде хвърлена и втората бомба върху Нагасаки. Вярно беше, че времето между двете бомби беше само три дни, пък и да беше протестирала, това нямаше да спаси осемдесетте хиляди души, които загинаха или бяха осакатени. Но тя дори не бе опитала да направи нещо и това още повече утежняваше вината й пред самата себе си.

Тя каза, мислейки на глас:

— Нямаше никаква нужда от втора бомба. Достатъчна бе Хирошима, за да се предадат японците. Но втората бомба беше от различен тип и те просто искаха да я изпробват. И го направиха.

— Всичко това е било преди много години. Въпросът е дали подобни неща трябва да влияят върху вземането на решения за строеж на атомни централи днес?

Лаура каза категорично:

— За мен двете неща са неотделими.

Ним сви рамене. Президентката на „Секвоя“ не беше единствената, която страдаше от угризения на съвестта по този въпрос, но в момента това нямаше толкова голямо значение.

— В известен смисъл вие и вашите хора спечелихте битката. Вие ни поставихте в патова ситуация, и то не по пътя на логиката, а чрез най-различни юридически хитрини и забавяния. Някои от ограниченията, които поискахте от нас, бяха разумни, други — абсурдни. Тези безкрайни изисквания и пререкания дотолкова вдигнаха цената на подобни централи, че едва ли много от компаниите биха рискували да се заемат със строителството им. Те просто не могат да харчат средства за проучвания и след години да получат отказ.

Ним спря за малко, а после добави:

— И така, ние трябва да търсим резервен вариант в планирането, който за момента предлагат въглищата.

Лаура Бо Кармайкъл опита едно парче от салатата си.

— Въглищата и замърсяването на въздуха вървят ръка за ръка каза тя. — Всяка енергоцентрала, използваща въглища, трябва да бъде проектирана много внимателно и разположена на добре подбрано място.

— Именно затова избрахме Турнипа.

— Имайки предвид екологични причини, изборът ви не е правилен.

— Бихте ли ми казали какви са те?

— Някои видове растения и животински видове не могат да бъдат открити никъде другаде освен в района на Турнипа. Вашето предложение би застрашило тяхното съществувание.

— Да не би едно от застрашените растения да е Antirrhinum?

— Да.

Той въздъхна. Слуховете за това растение, един вид диво „кученце“, бяха достигнали и до GSP & L. Цветето наистина бе рядко и доскоро смятано за изчезнало. Подобен случай бе използван, за да спре един проект за 600 милиона долара в щата Мейн.

— Вероятно знаете — каза Ним, — че ботаниците не придават на това цвете никакви екологични функции, то дори не е хубаво.

Лаура се усмихна:

— Е, за пледоариите ще намерим някой ботаник, който да е на обратното мнение. Има също така един представител на животинския вид, който трябва да се има предвид — Microdipodops.

Ним попита:

— Това пък какво е, по дяволите?

— Някога бе известно като мишка-кенгуру.

— Боже мой! — възкликна Ним.

Ним се бе старал да се сдържа през цялото време, но вече усещаше, че решимостта му го напуска.

— Нима смятате заради някаква си мишка да се противопоставите на проект, който би облагодетелствал милиони хора?

— Предполагам, че това, кой и как ще се облагодетелства, ще обсъждаме през идните месеци.

— Напълно сте права. Убеден съм вече, че имате подобни аргументи и срещу геотермалната централа във Финкасъл, а също и за Девилс Гейт, макар че и двата проекта са изключително изпипани от екологична гледна точка.

— Ним, няма да можете да оборите всички наши съображения Уверявам ви обаче, че аргументите ни ще бъдат много изпипани и за двата проекта.

Под влиянието на внезапен порив Ним повика келнера и си поръча още един коктейл. Той посочи с поглед празната чаша на Лаура, но тя отрицателно поклати глава.

— Мога ли да ви попитам нещо гласът на Ним вече по нищо не издаваше следите от избухването му преди малко. — Вие самата къде бихте разположили тези централи?

— Това съвсем не е мой проблем. Той е ваш.

— Не бихте ли се противопоставили на всеки един проект, предложен от нас, независимо на кое място се предвижда изграждането му?

Лаура не отговори, а само едва забележимо стисна устни.

— Друг важен фактор, който не съм споменал — продължи Ним, — е времето. Климатичните характеристики непрекъснато се променят, което непременно се отразява върху енергийния проблем. Метеоролозите предсказват, че ни предстоят двадесет години на застудяване и в същото време обширни регионални суши. Вече видяхме последствията и от двата процеса през седемдесетте години.

Разговорът спря за няколко минути, като се чуваше само приглушеният шум от гласове на съседните маси. Лаура Бо Кармайкъл изведнъж попита:

— Нека си изясним едно нещо. Защо всъщност ме поканихте днес тук?

— За да призова вас и клуб „Секвоя“ към по-многостранно разглеждане на създалата се ситуация и по възможност да намаля вашата съпротива.

— Не ви ли се струва, че и двамата гледаме в една и съща посока, но виждаме различни картини?

— Вероятно е така, но не би трябвало. В крайна сметка живеем в един и същи свят.

Ним продължи:

— Разрешете ми да се върна там, откъдето започнах. Ако всичките проекти на GSP & L срещат винаги само отпор, то тогава след десетина години катастрофата би била неизбежна. Продължителните спирания на тока ще се превърнат в норма. Ще настъпят големи нарушения в производството, безработицата ще достигне петдесет процента, в градовете ще се възцари безредие и хаос. Много малко хора оценяват значението на електроенергията, повечето ще го забележат, когато бъдат лишени от нея. В селското стопанство ще се намали добивът на зърно поради недостатъчното поливане, ще има недостиг на храни и цените ще скочат неимоверно. На много хора просто няма да им стигат средствата за съществуване, гладът ще бъде по-страшен от времето на Гражданската война. И всичко това не е плод на моето въображение, Лаура! Това са факти, сурови факти. Това безразлично ли ви е?

Ним отпи голяма глътка от коктейла си, който междувременно бе пристигнал.

— Добре — каза Лаура и гласът и този път не бе толкова приятелски, колкото в началото. — Аз изслушах всичко, което имахте да ми казвате. Сега слушайте ме вие внимателно.

Тя отмести чинията си, без да беше изяла и половината от обяда си.

— Вашата гледна точка и тази на вашите съмишленици е твърде недалновидна. Ние, защитниците на околната среда, включително и „Секвоя“, правим много по-дългосрочни прогнози и сме решени с цената на всичко да предотвратим по-нататъшното унищожаване на тази земя, което наблюдаваме вече триста години.

— В известен смисъл вече сте го направили — намеси се Ним.

— Нищо подобно! Все още не сме постигнали нищо сериозно, дори това, което действително сме постигнали, ще бъде безсмислено, ако се поддадем на убежденията на хора, които мислят само за непосредственото бъдеще, такива като вас.

— Аз единствено ви моля да сте малко по-умерени…

— Това, което вие наричате умереност, аз наричам крачка назад. И ако я направим, ще влошим още повече състоянието на екологичния баланс.

Ним каза с мрачен тон, без да се опитва повече да крие чувствата си:

— Как мислите, че ще се живее в този екологичен свят, свят като този, който ви описах, свят без електричество?

— Може би дори всички ще бъдем учудени, като видим, че този свят ще бъде по-добър. По-важното в случая ще бъде това, че човечеството ще живее в свят, в който ще има по-малко разхищения, изобилие, алчност и по-малко внимание ще се отделя на стандарта на живот.

Тя спря за миг, сякаш претегляше думите си:

— Прекалено дълго смятахме, че колкото повече, толкова по-добре и в психиката на хората се насаждаха тези идеи, докато станаха неотменна част от техния живот. Те издигнаха в култ „брутния национален продукт“ и „стопроцентовата заетост“, без да забелязват, че всичко това ни задушава и отравя. Някогашната красива Америка се е превърнала в отвратителна бетонна пустош, която бълва пушеци и мръсотия и разрушава живота на хора, растения и животни. Превърнахме искрящите потоци във вонящи канали, прекрасните езера в боклукчийски ями и сега продължаваме да унищожаваме остатъците от природата, като изхвърляме в моретата и океаните нефт и химични вещества. Всичко това става малко по малко, но когато се обърне вниманието на обществеността върху тези проблеми, хора като вас призовават към „умереност“, казвайки: „Този път няма да убиваме много риби“ или „Този път ще отровим съвсем малко растения“, или „Този път ще разрушим още съвсем малко от красотата“. Някои от нас обаче са виждали прекалено много подобни случаи, за да се хванат на тази въдица. По тази причина сме се посветили на идеята да спасим това, което все още може да бъде спасено. Защото смятаме, че на този свят има много по-важни неща от индустриалния прогрес и стопроцентовата заетост, и това е да запазим поне малко красота и чистота за тези поколения, които още не са се родили, вместо всичко това да се изхаби тук и сега. Именно по тези причини клуб „Секвоя“ се противопоставя на проектите за изграждане на електроцентрала в Турнипа, проектите в Девилс Гейт и Финкасъл. Ще ви кажа и нещо друго сигурна съм, че ще спечелим битката!

— Съгласен съм с много от това, което казахте — каза Ним. — И вие знаете, че е така, тъй като много пъти сме си говорили по тези въпроси Но основната ви грешка се крие в това, че приемате за вярна единствено собствената си гледна точка, сякаш спуснати свише от някой Исус, Мохамед, Буда, превърнали се в едно цяло. Лаура, вие сте част от една малка група хора, които знаят или мислят, че знаят кое е най-доброто за човечеството. В името на всичко това вие сте готови да пренебрегнете всички практични аспекти в този живот, само и само да задоволите, както правят децата, своя малък каприз. В крайна сметка можете да доведете до гибел всички ни.

Лаура Бо Кармайкъл каза студено:

— Не мисля, че имаме какво повече да си кажем.

Тя извика келнера.

— Моля, донесете ни сметките.

13

Ардим Талбот го покани да влезе в гостната.

— Мислех си, че вече никога няма да се обадиш — каза тя. — Ако не се беше обадил още един-два дена, аз щях да го сторя.

— Опасявам се, че имахме прекалено много неприятности напоследък Нямах почти никакво свободно време — каза й Ним — Сигурно си чула за случилото се.

Беше късно след обяд Ним се беше отбил при Ардит, както сам си го обясняваше „на път за вкъщи“ Той се бе обадил на Ардит под влияние на моментното си настроение след срещата с Лаура Бо Кармайкъл. Той много се укоряваше за антагонизма, с който бе завършила.

Ардит се държа много мило.

— Чувствах се толкова самотна и бих се радвала да те видя. Защо не минеш след работа за едно питие?

Когато пристигна обаче, стана ясно, че Ардит имаше предвид не само питието. Тя го прегърна и го целуна по такъв начин, че не оставаха съмнения за намеренията й Ним съвсем нямаше нищо против това, което щеше да се случи, но все пак те седнаха да пийнат по едно питие и да си поприказват.

— Да, чух за случилото се — каза Ардит. — Какво става напоследък, сякаш целият свят се е побъркал!

— Мисля, че светът винаги си е бил малко побъркан. Просто докато не дойде в твоята къща, не го забелязваш.

Ним си мислеше, че този ден Ардит изглеждаше значително по-добре от деня, когато бе научила за смъртта на Уолтър Тогава, както и в деня на погребението, Ардит изглеждаше изхабена и стара През последния месец обаче отново жизнените й сили бяха надделели над мъката и предишната й привлекателност се бе възвърнала Лицето и тялото й бяха покрити със златист загар, извивките на тялото й, подчертани от тясната рокля на цветя, припомниха на Ним удоволствието, което бяха изживели заедно. Ним си спомни как преди години му бе попаднала една книга със заглавие „Предимствата на по-възрастните жени“. Той не си спомняше нищо повече от заглавието, но вече имаше чувството, че знае какво е имал предвид авторът.

— Уолтър винаги смяташе, че всичките тези ужасни неща, които се случват по света, всичките тези войни, атентати, замърсяването на околната среда, са част от природния баланс. Говорили ли сте някога за това?

Ним поклати отрицателно глава. Въпреки че бяха много близки приятели, техните разговори в повечето случаи се свеждаха до конкретни и практични неща, в тях просто нямаше място за философия.

— Уолтър не винаги обичаше да говори за тези неща — каза Ардит. — Мисля, че ги споделяше главно с мен. Той често казваше следното: „Мнозина смятат, че човешкият род е в състояние да контролира настоящето и бъдещето, което обаче е само една илюзия“. Или: „Свободната воля на човека е заблуждение, а упоритостта му — още едно средство на природния баланс“. Уолтър вярваше, че войната и епидемиите имат специално предназначение да намалят населението, което земята вече не е в състояние да изхранва. Човешкият род е като онези животински видове, които се възпроизвеждат, а след това се хвърлят от някоя скала, само че хората са измислили по-усъвършенствани начини за това.

Ним беше като гръмнат. Макар и думите на Ардит да не бяха произнесени със специфичния шотландски акцент на Уолтър, те до голяма степен напомняха неговия философски и донякъде язвителен стил. Колко странно наистина, че Уолтър бе разкрил дълбините на душата си на Ардит, която Ним определено не поставяше сред най-задълбочените умове. Но беше ли странно всъщност? Вероятно още много неща щеше да научи за интимността на умовете на една брачна двойка, чувство, което самият той никога не бе изпитвал.

Беше му интересно как ли би реагирала Лаура Бо Кармайкъл на убеждението на Уолтър, че замърсяването на околната среда е необходима част от баланса на природата, един малък компонент на някакъв мрачен и неясен план. След това, спомняйки си своите собствени разсъждения на тази тема, попита Ардит:

— Уолтър свързваше ли по някакъв начин баланса в природата с Бога?

— Не, той беше на мнение, че подобно обяснение би било много лесно и примитивно. Той казваше, че Бог е създаден от човека, че той е само „една сламка, за която се хващат посредствените умове, страхуващи се от тъмнината…“

Гласът на Ардит заглъхна, а по страните й се спускаха сълзи. Тя ги избърса и каза:

— По това време на деня изпитвам липсата на Уолтър най-остро. В този час винаги си говорехме.

За момент и двамата се почувстваха неловко и после Ардит каза твърдо:

— Не, няма да си позволя да се поддавам на тези настроения.

Тя беше седнала до Ним, а сега се доближи още повече. Той долови уханието на същия този парфюм, който така му бе въздействал предишния път. Ардит каза с усмивка:

— Нещо ми стана от тези беседи за природата.

Те протегнаха ръце един към друг.

— Люби ме, Ним! Сега имам нужда от тебе повече от всеки друг път!

Ръцете му я обгърнаха още по-плътно и те страстно се целунаха. Устните на Ардит бяха влажни и податливи, въздишка на удоволствие се изтръгна от тях, докато Ним я галеше. И двамата добре си спомняха изживяното предишния път. Желанието на самия Ним беше толкова силно, че той прошепна.

— Почакай…

Тя му каза:

— Нека отидем в моята спалня, ще се чувстваме по-добре.

Те станаха от канапето и се заизкачваха по стълбите. В цялата къща цареше тишина, чуваха се единствено техните стъпки. Вратата на спалнята на Ардит беше отворена. Вътре покривалото бе свалено от леглото и завивките отгърнати. Явно, че Ардит бе предвидила всичко още преди той да пристигне. Ним си спомни от предишните им разговори, че Ардит и Уолтър спяха в отделни стаи. И въпреки че терзанията от преди месец вече не го разяждаха, той беше щастлив, че нямаше да легнат в леглото на Уолтър.

Той помогна на Ардит да свали тясно прилепналата си рокля, която толкова го бе впечатлила, и бързо свали и собствените си дрехи. Те се потопиха в леглото, което бе меко и прохладно.

— Права беше — промълви Ним доволно. — Тук наистина е по-добре.

Нетърпението ги обгърна и когато той проникна в нея, Ардит притисна още по-силно тялото си в неговото и простена от удоволствие.

Минути по-късно те вече лежаха успокоени в прегръдките един на друг. Ним се замисли над нещо, което бе чул: че някои мъже, след като са имали сексуален контакт, са толкова изтощени и потиснати, че се чудят защо изобщо са се занимавали. Това обаче никога не се бе случвало на Ним. И днес, както винаги, той се чувстваше отпуснат и обновен.

Ардит каза, почти шепнейки:

— Ти си един много мил и нежен мъж, Ним. Няма ли някакъв начин да останеш и за през нощта?

Той поклати глава:

— Този път не мога.

— Може би не трябваше да те питам — тя прекара пръст през лицето му и се спря на очертанията на устните му. — Обещавам, че няма да имам претенции, Ним, и никога няма да те притеснявам. Може би понякога, когато имаш възможност…

Ним обеща, въпреки че се чудеше как ще се справи, след като напрежението в неговия живот се увеличаваше с всеки изминат ден.

Докато се обличаха, Ардит му каза:

— Преглеждах документите на Уолтър и бих искала да ти дам някои от тях. Той ги беше донесъл от офиса и аз смятам, че трябва да се върнат на мястото си.

— Разбира се, Ардит.

Ардит му показа трите кашона, в които бяха документите. Ним отвори два от тях и намери вътре отчети и кореспонденция. Докато Ардит беше в кухнята, Ним хвърли поглед на някои от тях.

Повечето документи се отнасяха до проблеми, към които Уолтър бе проявявал специален интерес. Някои от тях бяха от преди няколко години и бяха изгубили вече своето значение. Една от папките съдържаше копия от докладите на Уолтър във връзка с кражбата на електроенергия. Ним си спомни, че навремето този доклад беше привлякъл вниманието на електрокомпаниите и се разпространяваше далеч извън пределите на GSP & L. В резултат на всичко това Уолтър бе придобил репутацията на експерт и дори свидетелства като експерт на един процес в източните щати. Случаят бе стигнал и до Върховния съд. Ним не си спомняше по-нататъшното развитие на случая, пък и вече всичко това нямаше значение.

Той прегледа и някои от другите папки, върна ги обратно в кашона и го затвори. След това Ним пренесе кашоните в коридора, за да не ги забрави на тръгване.

14

Внезапно земята се затресе. Страхотен тътен и ръмжене, сякаш цяло ято самолети излиташе едновременно, разцепи тишината и в небето се изви сноп от пара. Хората, стоящи върху малкия хълм, инстинктивно затиснаха ушите си с ръце. Някои от тях изглеждаха уплашени.

Тереза Ван Бърен размаха ръце и извика, за да накара групата да се прибере в автобуса, с който бяха пристигнали. Никой не можа да различи думите, но смисълът им беше ясен и двадесетте мъже и жени бързо се отправиха към автобуса, спрял наблизо.

Външният шум бе много по-малко различим в автобуса при затворени врати и включена климатична инсталация.

— Боже мили! — каза един от мъжете ядосано. — Какъв беше тоя номер! Ако си изгубя слуха, ще съдя проклетата компания!

Тереза Ван Бърен го попита:

— Какво казахте?

— Казах, че за малко да оглушея…

— Знам — прекъсна го тя. — Чух ви и първия път. Просто исках да се убедя, че не сте оглушали.

Някои се засмяха.

— Заклевам се, че нямах никакво понятие какво може да се случи каза директорът на GSP & L по връзките с обществеността. — Но както се обърнаха нещата, сме имали късмет Защото току-що видяхте как бликна един нов геотермален извор.

Тя го изрече с ентусиазъм, подобен на този на нефтотърсач, открил нефтен кладенец.

Всички обърнаха глави и погледнаха през прозорците сондата, която бе привлякла вниманието им точно преди да изригне изворът. На външен вид сондата наподобяваше тези, използвани при търсенето на нефтени находища. Всъщност настоящата сонда можеше да се превърне в нефтена сонда със съвсем незначителни операции. Работниците, събрани около извора, ликуваха подобно на Тереза Ван Бърен.

В непосредствена близост се намираха други геотермални извори. Парата под налягане, която те естествено произвеждаха, се събираше в огромни изолирани тръби, които покриваха няколко квадратни километра площ, събираха парата в няколко турбинни генератора, чиято обща мощност беше седемстотин хиляди киловата — електроенергия, достатъчна да задоволи нуждите на един голям град. Новооткритият извор щеше да допълни тази мощност.

Вътре в автобуса Тереза Ван Бърен наблюдаваше човека от екипа на телевизията, който зареждаше нова касета.

— Успяхте ли да снимате в момента, когато това се случи?

— Точно така! — за разлика от репортера, който се оплака, операторът от телевизията изглеждаше доволен.

— Тес, кажи на шофьора да отвори вратата. Искам да снимам и от друг ъгъл — каза той.

Докато той излизаше, в автобуса връхлетя миризмата на сяра, подобна на тази на развалените яйца.

— Как вони само! — Нанси Молино от „Калифорния Икзаминър“ сбърчи деликатния си нос.

— В европейските курорти ще трябва добре да си платите, за да вдишвате това — намеси се репортерът на „Лос Анджелис Таймс“.

— Ако решите да го публикувате — каза Тереза Ван Бърен на репортера на „Лос Анджелис Таймс“, — ще го изпишем на каменна плоча и ще му отдаваме чест два пъти на ден.

Групата журналисти беше тръгнала от града рано сутринта и сега се намираше в суровата планинска местност Севила, където компанията Голдън Стейт вече имаше изградени централи, използващи геотермалните извори. След това групата щеше да се насочи към долината Финкасъл, където компанията се надяваше да изгради подобен геотермален комплекс. На следващия ден групата щеше да посети една водноелектрическа централа и мястото, предвидено за построяването на нова.

И двата бъдещи проекта щяха да бъдат предмет на публична дискусия и тази двудневна екскурзия на журналистите трябваше да им даде предварителна информация.

— Ще ви кажа нещо за тази миризма — продължи Тереза Ван Бърен. — Съдържанието на сяра в парата е незначително и не е опасно. Но получаваме оплаквания от компании, занимаващи се с недвижими имоти, които продават земи в този район за курортни селища. Тази миризма обаче е прониквала в атмосферата и преди нашата компания да започне да използва геотермалните извори за добиване на електроенергия. Местните жители твърдят, че положението и преди, и сега е едно и също.

— Можете ли да го докажете? — попита репортер от „Сан Хосе Меркюри“.

Ван Бърен поклати глава.

— За съжаление никой не бе предвидил да вземе проби, преди да започнат сондажите. Тъй че никога няма да можем да сравним какво е било „преди“ и какво е „сега“.

— Явно тези, които ви критикуват, са прави в случая. Всички знаят, че такива големи компании като Голдън Стейт изкривяват истината от време на време.

— Мога да приема това само като шега — каза Тереза Ван Бърен. — Но мога да ви уверя, че винаги се вслушваме в критиката.

Обади се един нов скептичен глас.

— Можете ли да ни дадете пример?

— Ще ви посоча същия този пример. Именно заради оплакванията разположихме централите по хребетите на планините, където въздушните течения са по-силни и могат да разнесат бързо миризмата.

— Е, и какво стана? — попита Нанси Молино.

— Появиха се още повече оплаквания, този път от защитниците на околната среда, които твърдяха, че ще развалим хоризонта.

Неколцина от журналистите се засмяха, други записаха нещо в бележниците си.

Журналистът от телевизията потропа на вратата и шофьорът я отвори.

— Ако всички сте готови, можем да тръгваме да обядваме — каза Тереза Ван Бърен. — Тръгваме! — каза след това тя на шофьора.

— Ще пийнем ли по едно, Тес? — попита един журналист от списание „Ню Уест“.

— Може би. Но само ако всички се съгласят да го приемат за неофициално — тя погледна всички с питащ поглед.

Чуха се гласове „Окей, щом е неофициално, да бъде неофициално“.

— В такъв случай съм съгласна. По едно питие преди обяд.

Този разговор имаше своята предистория. Преди две години компанията предоставяше щедро ядене и пиене на журналистите при подобни мероприятия. Представителите на журналистическите среди си бяха хапвали и пийвали с апетит, а после някои от тях се бяха заяли с компанията в статиите си, че предлагат екстравагантни угощения в момента, в който вдигат и цените на електричеството. В резултат на подобни прояви в настоящия момент трапезите бяха съвсем скромни и без алкохол, ако предварително нямаше подобна уговорка.

Стратегията сработи и журналистите, макар и да критикуваха това и онова, мълчаха за мероприятията, в които те участваха.

Автобусът пропътува няколко километра сред неравния геотермален терен, докато стигна до едно малко асфалтирано плато, където бяха разположени няколко фургона, служещи за офиси и жилища на работниците на обекта Автобусът спря, всички слязоха и Тереза Ван Бърен ги поведе към един от фургоните, в който бяха приготвени масите.

Вътре тя каза на един от помощниците да отвори барчето, където се намираха алкохолните напитки. Само след миг донесоха и леда и Тереза Ван Бърен каза:

— Моля, заповядайте.

Повечето бяха на второто си питие, когато се чу звук на самолетен мотор, чиято сила постепенно нарастваше. От прозорците на фургона журналистите видяха един малък хеликоптер с отличителните знаци на компанията Голдън Стейт. Хеликоптерът кацна непосредствено до фургона, спря мотора си и от вратата се показа Ним Голдман.

След малко той се присъедини към групата. Тереза Ван Бърен каза:

— Вероятно повечето от вас познават мистър Голдман. Той дойде, за да отговори на вашите въпроси.

— Аз ще задам първия въпрос — каза операторът от телевизията. — Какво ще пиете?

— Да, благодаря. Водка и тоник.

— Виж ти, вие ли сте най-важният, че да идвате с хеликоптер, а всички ние да се тресем в автобуса! — каза Нанси Молино.

Ним погледна скришом младата и привлекателна негърка. Той си спомни предишната им среща и последвалия сблъсък, спомни си също така мнението за нея на Тереза Ван Бърен, която твърдеше, че е изключителна журналистка. Но Ним все още си мислеше, че е мръсница.

— Ако някой специално се интересува — каза той, — имах и други работи да свърша и не успях да хвана автобуса.

Нанси Молино обаче не бе удовлетворена.

— Всичките висши служители на компанията ли могат да ползват хеликоптер, когато им се прииска?

— Нанси — каза рязко Тереза Ван Бърен, — много добре знаеш, че не е така.

— Нашата компания разполага с няколко малки самолета и два хеликоптера — намеси се Ним. — В повечето случаи те се използват при екстрени ситуации и много рядко, повтарям, много рядко превозват някои от висшите служители. При сериозни поводи, какъвто вярвам, че е днешният.

— Какво искате да кажете, че вече не сте сигурен?

— Щом като ме питате, мис Молино, ще трябва да призная, че имам известни съмнения.

— Хайде, Нанси — обади се глас отзад, — стига с тези препирни! Нас това не ни интересува!

Мис Молино се нахвърли върху колегите си:

— Обаче мен ме интересува. Загрижена съм как се разхищават обществените средства, а ако вие не сте, би трябвало да бъдете!

— Нашата цел в момента — намеси се Тереза Ван Бърен — е да ви представим нашия нов геотермален проект и да отговорим на някои…

— Не! — прекъсна я Нанси Молино. — Това е само вашата цел. Представителите на пресата сами решават с каква цел идват, някои цели съвпадат с вашите, други — не.

— Тя е права, естествено — каза един от репортерите на „Сакраменто Би“.

— Тес — каза Ним на Тереза Ван Бърен, докато тя нервно отпи от чашата си с водка и тоник. — Определено предпочитам собствената си работа пред твоята.

Някои се усмихнаха, Тереза Ван Бърен само сви рамене.

— Ако сте свършили да си чешете езиците — каза Нанси Молино, — бих искала да попитам колко струва тоя миксер отвън и колко излиза на час полетно време.

— Ще се поинтересувам — каза Ван Бърен — и ако подобни данни съществуват и компанията реши да ги предостави, утре ще направя изявление. Ако обаче се реши, че това е въпрос на компанията, няма да мога да ви дам никаква информация.

— В такъв случай ще трябва да си я набавя по друг начин — заяви безметежно Нанси Молино.

Докато разговаряха, помощниците бяха донесли обяда — печено месо с гарнитура от картофено пюре и тиквички. В специални глинени съдове имаше подходящ за ястието сос.

— Е, дами и господа, да пристъпваме — каза Тереза Ван Бърен. Не сме в някой луксозен ресторант, но храната може да задоволи и най-претенциозния вкус!

Групата започна да се храни с апетит, удвоен от чистия планински въздух, и напрежението от преди няколко минути намаля. След основното ястие бяха донесени ябълкови сладкиши, две огромни купи със сладолед и няколко кани ухаещо кафе.

— Преядох! — каза на висок глас представителят на „Лос Анджелис Таймс“, като се облегна назад и въздъхна тежко. — Дай да си кажем две думи по работа, Тес, докато не сме заспали.

Операторът от телевизията, който бе приготвил коктейла на Ним, сега го попита:

— И колко време могат да служат тези гейзери?

Ним отпи глътка от кафето си, отмести чашата и каза:

— Ще ви отговоря, но първо нека изясним един въпрос. Това тук не са гейзери, а съвсем друг вид извори. Гейзерите изхвърлят вода и пара, а тези тук — само пара, което е много по-добре за захранването на турбините. Що се отнася до въпроса, колко време могат да се използват, истината е, че никой не знае. Можем само да предполагаме.

— Изкажете едно предположение тогава — каза Нанси Молино.

— Най-малко тридесет години, а може би и много повече.

— Съществуват ли и други геотермални полета, които служат за производство на електроенергия?

— Съвсем малко са. Най-старата подобна централа се намира в Италия, в непосредствена близост до Флоренция. Има още няколко подобни в Нова Зеландия, Япония, Исландия и Русия, но нито една от тях не е толкова голяма, колкото тази в Калифорния.

— Съществуват и много други потенциални възможности — намеси се Тереза Ван Бърен.

— Къде по-точно? — попита журналистът от „Оукланд Трибюн“.

— Навсякъде в западната част на Съединените щати — отговори Ним. — От Скалистите планини до Тихия океан.

— Този вид електроенергийно производство е едно от най-екологичните и сигурни. Цената на подобна енергия също ще е относително по-ниска — каза Тереза Ван Бърен.

— Вие двамата добре сте потренирали — обади се пак Нанси Молино. — Имам два въпроса. Първият е: Тес каза, че това е едно от най-сигурните производства. Но е имало и инциденти, нали?

Всичките репортери слушаха с интерес, повечето от тях грижливо записваха в своите бележници или бяха включили портативните си касетофони.

— Точно така. Имаше два инцидента: единият преди три години, а другият — съвсем наскоро. Става дума за геотермални извори, над които губим контрол и парата свободно излиза на повърхността. С първия случай успяхме да се справим. С другия — тъй наречения „Олд Десперадо“, не се справихме изцяло. Ето го, той се вижда оттук.

Ним доближи до прозореца на фургона и посочи един обект, обграден с решетка, който се намираше на около половин километър разстояние. Вътре в очертанията на оградата горещи струи пара бълваха от няколко отвора през неравномерни интервали. От външната страна имаше голяма табела:

— Когато изригна „Олд Десперадо“, на няколко километра разстояние хвърчаха парчета скални породи и гореща кал. Имаше големи повреди. За щастие обаче това се случи, когато повечето хора не бяха на работа и нямаше жертви.

— Възможно ли е да изригне отново? — попита един от журналистите.

— Предполагаме, че не. Но нещата в природата са непредсказуеми.

— Най-важното е, че все пак е имало инциденти — каза Нанси Молино.

— Инциденти има навсякъде — каза Ним строго. — Това, което правилно отбеляза Тес, е, че процентът на подобни инциденти е много нисък. Какъв е вторият ви въпрос?

— Ако приемем казаното от вас двамата за истина, защо тогава геотермалните полета не се използват по-широко?

— Отговорът е прост — предложи журналист от „Ню Уест“. — Сигурно е, че ще обвинят природозащитниците.

Ним каза рязко:

— Съвсем грешно предположение! Вярно е, че GSP & L е имала доста проблеми с организациите на защитниците на околната среда и вероятно ще има и в бъдеще. Но причината за недостатъчното развитие на геотермалните извори са политиците. По-специално Конгресът.

Ван Бърен изгледа Ним предупредително, но той не й обърна внимание.

— Чакайте малко! — каза един от репортерите на телевизията. — Бих искал да снимам! Ако си водя бележки сега, бихте ли повторили същото и отвън.

— Да, няма проблеми — съгласи се Ним.

Той продължи:

— Повечето от земите, които трябва да бъдат изследвани, са собственост на федералното правителство.

— Бихте ли ни казали за кои щати става дума?

— Орегон, Айдахо. Монтана, Невада, Юта, Колорадо, Аризона и най-вече Калифорния.

Един глас каза:

— Продължавайте, моля!

Всички глави бяха наведени, ръцете усърдно пишеха.

— Е, десет години изминаха в протакане и пререкания между политиците, докато се прие закон за отдаване под наем на земите, на които има геотермални извори. Последва още едно тригодишно забавяне, докато се уточнят стандартите по опазването на околната среда. Дори и в настоящия момент е дадено разрешение само на няколко компании. Деветдесет процента от молбите са изгубени някъде из бюрократичните коридори.

— Искате да кажете, че през целите тези десет години нашите политици са призовавали хората да икономисват електроенергия, да плащат по-високи такси за електричество и да бъдат зависими от вносни суровини? — попита репортерът на „Сан Хосе“.

— Нека самият той го каже — намеси се един от журналистите. — Искам да го цитирам дословно.

— Цитирайте ме. Приемам напълно току-що изречените думи!

Тереза Ван Бърен се намеси:

— Стига толкова! Нека говорим за Финкасъл. След като привършим с обяда, тръгваме за там.

Ним промърмори:

— Тес се опитва винаги да ми попречи, когато искам да си докарам някоя беля, но не винаги успява. Всъщност хеликоптерът си тръгва след малко, а аз оставам с вас до утре. Щом казвате да говорим за Финкасъл…

Той извади една карта от куфарчето си и я закачи на стената.

— Финкасъл се намира през няколко долини на изток, както можете да видите и на картата. Това са незаети територии, където със сигурност знаем, че има геотермални избори. Информацията, която ни предоставиха геолозите, сочи, че този район ще е в състояние да произвежда два пъти повече електроенергия, отколкото се произвежда тук. В скоро време нашият проект ще бъде предмет на обществено обсъждане.

Тереза Ван Бърен даде знак, че иска думата.

— Бихме искали предварително да заявим следното — каза тя. — Ние в никакъв случай не желаем да ви убеждаваме в предимствата на този проект или да влияем върху вашето мнение, преди да е започнало обсъждането. Просто искаме да ви обясним за какво става дума. Продължавай, Ним.

— Най-същественото за Финкасъл — продължи Ним, — както и за Девилс Гейт, където ще отидем утре, е, че те ще спестят огромни количества нефт, които в момента страната ни внася от арабските държави. Настоящето геотермално поле спестява вноса на десет милиона барела годишно, а при въвеждането на други подобни централи количеството може и да се утрои…

Импровизираната пресконференция продължи, прекъсвана от приятелски шеги. Напрежението бе преминало.

15

Върху светлосиния плик беше написано: „Ним Голдман. Лично.“ В допълнителната бележка, съпровождаща писмото, неговата секретарка поясняваше, че писмото е минало през детектора и може да бъде отворено.

Съобщението на Вики зарадва Ним. Това значеше, че всички писма с надпис „лично“ или „поверително“ внимателно се проверяват, а също така значеше, че за целта се използва новият детектор, закупен неотдавна от компанията.

Събитията, последвали деня, в който Хари Лондон почти със сигурност бе спасил живота на Ним и Вики Дейвис, криеха още един любопитен факт. Оттогава Хари Лондон бе решил явно да полага специални грижи за охраната на Ним, като бе подпомаган от Вики, която изпитваше към него почти преклонение след случилото се. Всеки ден тя предоставяше на Лондон точното разписание на срещите и движението на Ним. Самият Ним беше научил за това съвсем случайно и се чудеше дали трябва да бъде благодарен, раздразнен или просто да се забавлява със случая.

Във всеки случай поне в момента беше далече от покровителството на Хари Лондон.

Ним, Тереза Ван Бърен и групата журналисти бяха прекарали нощта в лагера на Голдън Стейт, разположен в една планинска падина. Лагерът се намираше на петдесетина километра разстояние от най-близкия град и се състоеше от десет постройки за инженерите, техниците и техните семейства, малко училище, в момента във ваканция, и още две сгради, подобни на мотел, едната от които за посетители. Над всичко това се издигаха метални стълбове, които свързваха проводниците с високо напрежение и напомняха за причините за съществуването на това селище.

Журналистите бяха настанени в постройката за гости, по четири в стая. Естествено това предизвика някои недоволства, защото при по-голяма независимост някои можеха да си правят екскурзии из стаите на колегите си.

Ним се настани в самостоятелна стая в сградата за служители. След вечеря той изпи питие с някои от журналистите, изигра една игра на покер и след това си легна. На следващия ден той се събуди освежен и вече се приготвяше за закуска, която бе планирана за 7,30.

В момента той бе седнал на терасата пред служебната постройка и въртеше в ръката си светлосиния плик.

Писмото бе донесено от куриер, който разнасяше пощата на лагера в Девилс Гейт и другите обекти на компанията Голдън Стейт. Това влизаше в системата на GSP & L и писмото не създаваше някакви допълнителни усложнения. Така или иначе, мислеше си Ним, ако онази Нанси Молино беше научила начина, по който бе доставено писмото, нямаше да може да се отърве от въпроси. За щастие тя не научи.

Тереза Ван Бърен също му бе припомнила за съществуването на тази досадница Молино. Тя му бе донесла писмото преди малко и му бе казала, че тя пък е получила отговор на запитването си за разходите на хеликоптера. Ним беше сразен.

— Искаш да кажеш, че ще помогнеш на тази мръсница да ни надене примката на шията, така ли?

— Недей да грубиянстваш, Ним. Това няма да промени нищо — каза Тереза търпеливо. — Понякога вие, големите шефове, съвсем не можете да разберете същността на моята работа.

— Ако това е примерът, наистина нищо не разбирам!

— Виж сега, не можем да привлечем всички на своя страна Признавам, вчера Нанси и на мен ми лазеше по нервите, но когато се замислих, стигнах до извода, че тя ще напише за хеликоптера независимо от нас. Така поне ще сме сигурни, че ще цитира точни данни. Ако ги вземе от някъде другаде, със сигурност ще са преувеличени. Има и друг момент — аз съм пределно искрена с Нанси и тя го знае. Може би ще дойде момент, когато това ще бъде от голямо значение.

Ним каза с ирония:

— Едва ли ще дочакам мига, в който това създание ще напише нещо положително за нас.

— Ще се видим на закуска — каза Тереза Ван Бърен. — И моля те, охлади страстите си!

Седейки замислено на терасата, Ним отвори писмото.

То съдържаше една страница, отгоре на която пишеше: От Карен Слоун.

Внезапно той си спомни разговора им. Карен бе казала: Понякога пиша стихове? Искате ли да ви изпратя някои?

Какво друго му бе казала Карен? „Аз пиша и на пишеща машина. Натискам буквите с пръчица, която държа между зъбите“.

Ним си представи картината как тя старателно пише думите, които той току-що бе прочел, стиснала в зъбите си пръчица и склонила русата си глава, единственото нещо, което можеше да движи, над пишещата машина. Колко ли чернови е трябвало да напише, преди да сътвори това стихотворение…

Внезапно Ним осъзна, че горчивината, която изпитваше само преди броени мигове, бе изчезнала. Стана му драго.

По пътя за закуската Ним срещна Уоли Талбот. Не беше го срещал от деня на погребението на баща му. Внезапно нещо го стегна, като се сети за последното си посещение при Ардит, но после отсъди, че и майката, и синът имат право на свой собствен живот.

Уоли го приветства радостно.

— Здрасти, Ним! Какво те води насам?

Ним му обясни за групата журналисти и на свой ред попита:

— А ти какво правиш тук?

Уоли погледна далекопроводите над тях.

— Патрулният хеликоптер открил, че един от изолаторите не е в ред, явно някой ловец го е използвал за мишена. Ние трябва да го заменим. Надявам се, че след обяд ще приключим.

Докато те разговаряха, се доближи един мъж, когото Уоли представи като Фред Уилкинс, техник в компанията.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Голдман. Чувал съм много за вас, пък съм ви и гледал често по телевизията.

Новодошлият беше на около тридесет години, добре загорял и с яркочервена коса.

— На Фред му личи, че живее извън града, нали? — каза Уоли.

Ним попита:

— Харесва ли ви на обекта? Не се ли чувствате самотен?

Уилкинс само поклати глава:

— Добре ми е и на мен, и на съпругата. На децата също им харесва — той вдъхна дълбоко. — Вижте само какъв въздух? Къде ще намерите такъв въздух в града? Има и много слънце, пък и за риболов не е зле.

— Освен да дойда тук през отпуската — засмя се Ним.

— Татко — обади се едно детско гласче, — дойде ли пощаджията?

Едно малко момченце тичаше към тях. То имаше мило личице, изпъстрено с лунички и рижава коса като на баща си.

— Само пощаджията на компанията, сине. Другият ще дойде след около час.

Бащата обясни на останалите:

— Днес Дани има рожден ден. Очаква да дойдат подаръците.

— Аз ставам на осем — каза момченцето. — Вече получих някои подаръци, но може да има и още.

— Честит рожден ден, Дани! — казаха Ним и Уоли в един глас.

След няколко мига те се разделиха и Ним се упъти към мотела за гости.

16

След обяд, след като вече бяха разгледали хидроенергийната централа, разположена изцяло под земята, и се бяха наобядвали, групата журналисти се подготвяше да тръгва. Почти всички вече се бяха настанили в автобуса. Тереза Ван Бърен бе една от последните.

— Благодаря ти за всичко, Ним — каза му тя. — Независимо че понякога ти бе неприятно, ти все пак много ми помогна.

Ним отговори с усмивка.

— Плащат ми да правя и някои не много приятни неща от време на време Кажи ми, как преценяваш…

Ним внезапно спря да говори, без да бъде сигурен защо. Нещо не беше наред. Времето беше изключително хубаво, слънцето светеше ярко и лъчите му се прокрадваха сред листата на дърветата и огряваха полските цветя. Лек ветрец подухваше от планинските върхове. Ним и Тереза се намираха в центъра на лагера. От едната им страна работниците, които не бяха на смяна, се бяха разположили на терасата на служебната сграда. От другата, по посока на къщите на служителите, се забелязваше група деца, които пускаха хвърчило. Малкият червенокос Дани също беше сред тях. Внезапно и момчето, и хвърчилото се изгубиха от погледа на Ним. В непосредствена близост беше и сервизният камион на GSP & L, заобиколен от мъже в работни комбинезони, сред които и Уоли Талбот.

— Хайде, Тес, да тръгваме — разнесоха се гласове от автобуса.

Тереза Ван Бърен погледна Ним с любопитство и го попита.

— Ним, какво има?

— Не съм съвсем сигурен…

Внезапно един силен, почти истеричен вик прокънтя над лагера.

— Дани! Дани! Не мърдай, Дани! Стой където си!

Ним и Тереза обърнаха едновременно главите си по посока на звука.

Отекна още един вик:

— Дани! Чуваш ли ме?

— Ето там — посочи Тереза Ван Бърен стръмната пътечка в края на лагера, почти скрита от дърветата. По нея тичаше Фред Уилкинс и викаше с всичка сила:

— Дани! Прави каквото ти казвам! Недей да мърдаш!

Децата бяха спрели да играят и обърнаха глави по посока на виковете. Същото стори и Ним.

— Боже мили! — изстена Ним.

Сега вече виждаше.

Високо над главите им, на един от електрическите стълбове той видя Дани. Детето упорито се изкачваше нагоре, държейки се за отвесния метален прът на стълба. Хвърчилото му се бе оплело в един от проводниците на високо напрежение и той сега щеше да се помъчи да го освободи. Под слънчевите лъчи в ръката му проблясваше алуминиев прът, с който се надяваше да откачи хвърчилото. Момчето напредваше със завидна упоритост и или не чуваше, или не обръщаше внимание на виковете на баща си.

Ним заедно с останалите се затича към стълба, но с усещането за пълна безнадеждност. Момчето все повече се доближаваше до проводниците. ПЕТСТОТИН ХИЛЯДИ ВОЛТА НАПРЕЖЕНИЕ!

Фред Уилкинс увеличи скоростта, но лицето му вече бе с израз на безнадеждност.

Ним се присъедини към виковете:

— Дани! Проводниците са опасни! Спри където си!

В този миг момчето спря и погледна надолу, а след това към хвърчилото и отново се заизкачва. Вече беше само на няколко метра от жиците.

В този момент Ним видя още един силует, който беше най-близо до стълба. Уоли Талбот. Той тичаше като олимпийски шампион, краката му почти не докосваха земята.

Самият стълб беше заобиколен от предпазна решетка. Както по-късно Ним разбра, малкият Дани се бе покатерил на едно дърво и по един от клоните бе стигнал до решетката и бе скочил вътре. Уоли вече беше до решетката. Със свръхчовешко усилие той я прескочи и когато се приземи от другата страна, ръката му кървеше. Той се втурна към стълба и се закатери нагоре.

Групата под стълба следеше всяко негово движение със затаен дъх. Междувременно се появиха трима от работниците от екипа на Уолтър, които отключиха ограждащата решетка и също се закатериха нагоре. Но Уоли беше много по-напред, скъсявайки бързо разстоянието между себе си и момчето.

Фред Уилкинс вече бе в подножието на стълба и също се опита да се покатери, но го спряха. Сега той стоеше там и с напрежение гледаше нагоре.

Погледите на всички следяха момчето, което беше само на метър разстояние от проводниците. Уоли Талбот беше непосредствено зад него.

В този момент това се случи.

Дани се протегна с алуминиевия прът в ръка, на сантиметри от един от изолаторите, и се опита да закачи хвърчилото. В същия миг Уоли сграбчи момчето и го притегли към себе си. Секунда по-късно и двамата се подхлъзнаха. Дани се бе вкопчил в една от мрежите, опасващи стълба. В същия този миг, инстинктивно, за да запази равновесие, Уоли хвана пръта, изпуснат от момчето. Прътът се изви подобно на арка. Внезапно отнякъде изригна огненочервена топка, обкръжена от пламъци, която обгърна Уоли. Пламъкът изчезна също толкова внезапно, а тялото на Уоли се отпусна безжизнено на една от мрежите.

Като по чудо нито един от двамата не падна. Само след броени секунди двама души от екипа на Уоли достигнаха до тялото му и започнаха бавно да го свалят надолу. Третият мъж държеше Дани. На момчето нищо му нямаше, но звуците на неговото хлипане можеха да се чуят и в подножието на стълба.

В този момент в един от краищата на лагера засвири пронизително сирена.

17

Пианистът на коктейлбара премина от песента „Здравейте млади влюбени“ към „Каквото ще стане, иде стане“.

— Ако тоя продължава да свири тия стари парчета, иде взема да се разплача — каза Хари Лондон — Още една водка, приятелю?

— Защо не, по дяволите! Нека бъде двойна!

Думите на Ним вече трудно се различаваха. Беше пил твърде много и го знаеше, но хич не му пукаше. Като си бръкна в джоба, той извади ключовете от колата си и ги протегна на Хари:

— Моля те, погрижи се за това! Ще се прибера с такси.

Лондон прибра ключовете и каза:

— Разбира се. Но ако искаш, можеш да спиш у нас тази вечер.

— Не, благодаря, Хари.

Ним наистина се канеше да се прибере вкъщи, искаше да се прибере. Не се притесняваше, че е пиян, поне не тази вечер. Лия и Бенджи сигурно щяха да бъдат заспали, а за Рут не се съмняваше, че щеше да го разбере.

— Изследвания, изследвания… Каква полза. Според мен по-добре Уоли да беше мъртъв!

Лондон отпи една глътка от бирата си, преди да отговори.

— Може би Уоли не мисли така. Е, пообгорял е, някои неща вече няма да може да прави, но съществуват толкова много други…

Ним повиши глас.

— По дяволите, Хари! Ти чуваш ли се какво говориш?

— Успокой се, приятелю — каза Хари благо. — Естествено, че разбирам.

— След време… — Ним се опитваше да изрича думите по-разбираемо. — След време раните ще зараснат Ще му присадят нова кожа. Но, по дяволите, Хари, да не мислиш, че ще може да си поръча нов член от някой каталог!

— Така е. Нямам какво да кажа — Лондон поклати тъжно глава. — Горкото момче!

Пианистът вече бе засвирил „Песента на Лара“ и Хари Лондон избърса една сълза от бузата си.

— Той е само на двадесет и осем — каза Ним. — За бога, двадесет и осем! Всеки нормален мъж на тази възраст би имал пред себе си…

Лондон го прекъсна рязко:

— Нямам нужда от диаграми. Едно нещо трябва да запомниш, Ним. Не всички си падат по чукането колкото теб. Ако ти беше изгубил това, което изгуби Уоли, щях да повярвам, че това е краят. Кажи ми, ти някога броил ли си с колко жени си имал работа? Могат сигурно да те включат в рекордите на Гинес?

— Има един белгийски писател — Ним за малко се отклони от темата, — казва се Жорж Сименон. Та той твърди, че го е правил с десет хиляди различни жени. Аз дори не се доближавам до неговата бройка.

— Да оставим цифрите настрана тогава. Просто, може би за Уоли всичко това не е било чак толкова важно, както за тебе.

Ним поклати глава.

— Много се съмнявам.

Той си спомни за случаите, когато бе виждал Уоли заедно с жена му Мери Инстинктът на Ним му подсказваше, че са имали добър сексуален живот. Той с тъга си помисли как щеше това да се отрази на техния брак.

Бирата и двойната водка пристигнаха.

— На връщане повтори поръчката — каза Ним на келнера.

Беше рано вечерта. Барчето, в което бяха седнали, беше малко и тъмно, а сантименталният пианист вече свиреше „Лунната река“. Мястото беше в непосредствена близост до офисите на GSP & L и Ним и Хари Лондон бяха дошли пеша тук след работа. Това беше третият ден.

Това бяха най-лошите три дни в живота му.

През първия ден, когато бяха в лагера Девилс Гейт, той само за миг бе останал без дъх, когато електричеството бе обгърнало Уоли Талбот. След това вниманието на всички беше приковано от процедурите по оказване на първа помощ.

В повечето големи енергийни компании подобни случаи не бяха изключение. Причините бяха или немарливост и несъобразяване с предписаните предпазни мерки, или случаи „едно на хиляда“, както този, на който Ним бе свидетел.

По ирония на съдбата компанията Голдън Стейт бе похарчила хиляди долари за просветна програма, предупреждаваща родителите и децата да не пускат хвърчила в близост до проводници на високо напрежение.

Както по-късно се разкри, Фред Уилкинс знаел за тази програма, обаче съпругата му не. Тя призна, че е чувала нещо някъде, но не си спомняше точно какво и къде. Явно този факт й се бе изплъзнал от паметта, когато хвърчилото, подарък от бабата и дядото на Дани, бе пристигнало с утринната поща. Алуминиевия прът Дани бе взел от бараката, където баща му държал риболовните си принадлежности. Що се отнася до самото изкачване, всички охарактеризираха Дани като „решително и безстрашно момче“.

Уоли Талбот беше в безсъзнание, със сериозни изгаряния и дишането му бе спряло.

Екипът за първа помощ под ръководството на медицинската сестра от лагера му направи изкуствено дишане, съпроводено със сърдечен масаж. Уоли бе пренесен в медицинския пункт, където сестрата, следвайки инструкциите на лекаря от града по телефона, използва уред, стимулиращ сърдечната дейност. Този път опитът беше успешен.

Почти веднага след това пристигна хеликоптерът на компанията, същият, който бе довел Ним и закара Уоли, съпроводен от сестрата, в централната болница.

Едва на следващия ден обаче лекарите гарантираха живота му и дадоха информация за състоянието му.

На втория ден случаят се появи на всички първи страници на вестниците, като ефектът беше подсилен с персоналното присъствие на повечето журналисти. Сутрешният „Кроникъл Уест“ помести на първа страница материал със заглавие „Мъжът, поразен от електрически ток, е герой“.

След обяд в „Калифорния Икзаминър“ излезе материал на Нанси Молино „Служител жертва живота си, за да спаси дете“. По телевизията имаше предаване както предишния ден, така и днес.

Заради хуманната си същност случаят привлече вниманието не само на щата, но и на целите Съединени щати.

Малко след обяд в градската болница Маунт Идън лекуващият лекар на Уоли Талбот даде импровизирана пресконференция за състоянието му в коридора на сградата. Ним, който току-що бе дошъл, улови само някои моменти от казаното от лекаря.

— Бихте ли били по-конкретни, докторе? — попита един от репортерите. — Какви са другите поражения?

Лекуващият лекар погледна стоящия до него представител на болничната администрация, който трябваше да направи изявление.

— Дами и господа — каза той, — обикновено нямаме практика да даваме допълнителна информация, тъй като спазваме правото на нашите пациенти на лична тайна. В този случай обаче, след съответния разговор със семейството на пациента, бе решено да се предостави цялата информация, за да няма спекулация със случая. Но предварително ви моля от името на пациента и неговото семейство да бъдете дискретни в това, което казвате и пишете. Благодаря ви. Докторе, моля продължете.

— Ефектът от токов удар върху човешкото тяло не може да бъде предвиден. Често пъти има смъртни случаи, когато електрическият ток преминава през вътрешните органи, преди да влезе в земята. За щастие, в случая на мистър Талбот, това не се случи, токът е преминал по повърхността на тялото, но е увредил половите му органи.

Последваха дълбоки въздишки и мълчание, което никой не смееше да прекрати, за да зададе следващия въпрос. Престраши се един възрастен журналист.

— Докторе, и състоянието…

— Органите му са изцяло унищожени. Изгорени са. Сега бихте ли ме извинили…

Групата журналисти, необичайно тиха, се отдръпна настрани.

Ним обаче остана. Той се представи на управителя на болницата и попита къде е семейството на Уоли — Ардит и Мери. Ним не бе виждал нито една от тях след случилото се, но знаеше, че ще се срещне с тях скоро.

Както научи, Ардит беше в болницата. Бяха й били успокоителна инжекция.

— Тя изпадна в шоково състояние — каза управителят на болницата. — Не знам дали сте в течение, но тя е изгубила и съпруга си преди по-малко от месец.

Ним кимна с глава.

— Младата мисис Талбот в момента е със съпруга си, но за момента други посещения не са позволени.

Ним остави бележка на Мери, че той е на разположение каквото и да й потрябва и че ще се върне в болницата на следващия ден.

През нощта Ним спеше на пресекулки, като сцената в Девилс Гейт беше непрекъснато пред очите му, подобна на повтарящ се кошмар.

На сутринта на третия ден той видя Мери, а след това и Ардит.

Мери го посрещна пред стаята на Уоли.

— Уоли е в съзнание, но не иска да вижда никого, поне за момента — каза тя.

Жената на Уоли изглеждаше бледа и изтощена, но бе запазила някои от деловите си маниери.

— Ардит иска да те види. Тя знаеше, че ще дойдеш.

Ним каза със съчувствие:

— Мери, знам, че думите не помагат. И въпреки всичко, ужасно съжалявам.

— Всички ние съжаляваме — каза Мери и отвори вратата на стаята на Ардит.

— Тук е Ним, мамо.

Тя му каза:

— Ще те оставя, Ним. Връщам се при Уоли.

— Влизай, Ним — каза Ардит. Тя беше облечена и седеше в леглото си, подпряна на възглавници — Не е ли смешно и аз да съм в болница?

В гласа й се долавяха нотки на истерия, очите й бяха прекалено блестящи, а страните й неестествено зачервени. Ним си спомни, че управителят на болницата му бе казал, че на Ардит са били успокоителни инжекции, но вече явно не беше под влиянието им.

Ним започна несигурно:

— Бих искал да знам какво да кажа…

Не знаейки как да продължи, той се наведе, за да я целуне, но Ардит изведнъж се стегна и обърна главата си на другата страна. Ним едва успя да докосне с устни горещата й буза.

— Моля те, недей. Не ме целувай — промълви Ардит.

Като се чудеше да не би да я е обидил по някакъв начин, тъй като беше действително трудно да се отгатнат настроенията й в подобна ситуация, Ним се отмести и седна до леглото й.

Настъпи тягостно мълчание.

— Казват, че Уоли ще живее. До вчера и в това не бяхме сигурни. Но, предполагам, знаеш КАК ще живее? Знаеш какво му се е случило, нали?

— Да, разбрах — каза Ним.

— Мислил ли си, Ним? Мислил ли си защо се случи всичко това?

— Ардит, аз бях там, когато се случи. Аз видях…

— Аз нямам предвид как, а защо се случи, Ним!

Ним я погледна с недоумение.

— Много мислих тези дни, Ним. Струва ми се, че този случай, който изглежда като инцидент, можеше изобщо да не се случи. Можеше. Ако не бяхме ние — ти и аз.

Без да разбира мислите й, Ним се опита да я разубеди:

— Моля те, Ардит! Преувеличаваш! Но въпреки всичко прекрасно те разбирам, всичко това толкова скоро след смъртта на Уолтър.

— Точно в това се крие причината — каза Ардит с напрежение в гласа, — ние с теб не зачетохме паметта на Уолтър, всичко стана толкова скоро след смъртта му. Така го чувствам, сякаш съм наказана именно заради това. Че всички: и Уоли, и Мери, и децата страдат само заради мен.

Ним за миг се вцепени.

— За бога, Ардит почти извика той. — Какво говориш! Та това е смешно!

— Така ли? Просто се замисли по-дълбоко, когато останеш насаме със себе си, както направих аз. Сега ми казваш „за бога“. Та ти си евреин, Ним. Вашата религия не ви ли учи да вярвате в божия гняв и в божието наказание?

— Дори и така да е, аз не приемам подобна религия.

— Аз също никога не съм мислила по този начин. Просто сега започвам да имам съмнения.

Ним търсеше думи, за да се опита поне малко да промени настроението на Ардит.

— Виж, Ардит. Случва се така с някои семейства. Просто едните понасят ударите на съдбата, докато други остават незасегнати. Всичко това нито е логично, нито е справедливо, но такъв е животът.

— Откъде знаеш, Ним, че това, което се случва на тези семейства, не е своего рода наказание?

— Защото просто няма начин да бъде така. В този живот всичко е късмет, било той добър или лош. Просто понякога се оказваш на погрешно място в погрешно време. Ардит, повярвай ми, лудост е да се самообвиняваш за това, което се е случило с Уоли.

— Бих искала да ти повярвам — каза Ардит. — Но просто не мога. Моля те, иди си, Ним. Днес сигурно ще се върна вкъщи.

Ним се изправи и каза на тръгване:

— Ще намина скоро.

Тя поклати глава:

— Не съм сигурна, че трябва да го правиш. Но се обади все пак.

Ним искаше да я целуне на сбогуване, но като се сети за реакцията й, се изправи и бързо излезе.

Ним беше страхотно объркан. Ардит явно се нуждаеше от помощта на психиатър, но ако предложението излезеше от него, трябваше да обясни на всички какви са причините. Дори и при условие, че се спазва лекарската тайна, Ним просто не се виждаше в подобна ситуация. Поне не за момента.

Мъката за Уоли, Ардит и неговата собствена дилема не го напуснаха през целия ден.

Сякаш за да допълни терзанията му, след обяда се появи статията на Нанси Молино в „Калифорния Икзаминър“. Ним си беше мислел, че във връзка със случая с Уоли и използването на хеликоптера за неговото транспортиране до болницата тя ще се откаже от намерението си. Но не стана така.

Статията беше на челна страница и носеше заглавието: „Цялото кралско войнство… на GSP & L и мистър Ним Голдман“.

В статията се казваше:

Статията продължаваше в същия дух, придружена от снимка на хеликоптера и един не твърде удачен портрет на Ним, който той подозираше, че Нанси Молино е изровила от архивата на вестника.

Особено опасен беше следният параграф:

След обяд Ним отбеляза статията и даде вестника на секретарката на Ерик Хъмфри.

— Кажи на председателя на управителния съвет, че съм решил, че е по-добре аз да му дам статията, отколкото да го научи от някой друг.

Само минути след това Ерик Хъмфри връхлетя в кабинета на Ним и хвърли вестника на бюрото му. Той беше ядосан повече от всякога и дори повиши тон:

— Как си ги мислиш ти тези работи, че ни забъркваш в подобна каша? Не знаеш ли, че именно в момента се разглежда нашето предложение за повишаване цените на електроенергията и че решението ще бъде изнесено тези дни? Точно такова нещо им трябва, за да ни видят сметката!

Ним също не му остана длъжен.

— Разбира се, че всичко това ми е известно и съм разстроен колкото и вие. Но тази проклета журналистка вече си беше наточила ножа срещу нас. Ако не беше случаят с хеликоптера, щеше да си намери някакъв друг повод.

— Можеше да не може да намери повод. С това, че ти използва толкова недискретно хеликоптера, просто си й дал готов коз в ръцете.

Ним едва се сдържа да не отговори на тази реплика. Не за пръв път се случваше помощниците да понасят несправедливи обвинения. Та нали само преди две седмици самият Ерик Хъмфри беше заявил на неофициално събиране на помощниците: „Ако имате възможност да си спестите едно дълго пътуване и да си свършите работата по-бързо, възползвайте се от хеликоптера на компанията. Разбира се, ние се нуждаем от хеликоптерите за контрол над далекопроводите и за спешни случаи, но когато не се използват по тази линия, излиза почти едно и също като разходи да летят и да ги държиш на земята.“

Другото нещо, което Ерик Хъмфри бе забравил, бе, че самият той, знаейки за посещението на журналистите, го бе помолил да го представлява на едно важно заседание на Търговската камара. Просто нямаше как да се справи и с двете, без да прибегне до хеликоптера. Но въпреки всичко Хъмфри беше справедлив човек и вероятно щеше да си спомни впоследствие. Но дори и да не стане така, вече нямаше кой знае какво значение за Ним.

Тези наситени със събития дни го бяха изтощили изцяло. И това беше причината, заради която Хари Лондон, който беше в течение на събитията, се отби да покани Ним на чашка след работа. Ним прие предложението с радост.

Ним вече усещаше влиянието на алкохола и макар че настроението му не се беше подобрило, вцепенението и омаята му действаха успокоително. Ним дори се презираше за това си състояние, като го преценяваше като слабост. Но пък не му се случваше често, дори не си спомняше кога за последен път беше си позволил да пие толкова много. Кой знае, може би има нещо в това човек да си казва „Нека върви всичко по дяволите“ и да се отпусне.

— Мога ли да ти задам един въпрос, Хари? Ти религиозен ли си? Вярваш ли в бога?

Хари отпи още веднъж една голяма глътка от бирата си.

— На първия ти въпрос ще отговоря отрицателно. Що се отнася до втория, само ще ти кажа, че за мен не е имало значение дали вярвам или не.

— Какво мислиш за вината, Хари?

Ним си спомни въпроса на Ардит. „Твоята религия не те ли е научила да вярваш в божия гняв и божието наказание?“ Тогава той не му бе обърнал внимание, но в продължение на целия следобед този въпрос не излизаше от главата му.

— Вероятно всеки носи в себе си някаква вина. — Лондон явно искаше с това изявление да приключи темата, но впоследствие промени намерението си. — Понякога си мисля за двама мои приятели, с които бяхме в Корея. Бяха ми добри приятели. Веднъж патрулирахме района на река Ялу. Патрулът се натъкна на засада. Те бяха най-отпред и се нуждаеха от прикритие, за да се измъкнат. Аз бях този, който трябваше да се разпореди, но аз се колебах твърде дълго. Само след няколко минути една граната ги разкъса на парчета. Това е само един от случаите.

Той отпи отново от чашата си.

— Приятелю, ти само ни караш… каква беше думата?

— Да се вкисваме — каза Ним с известно усилие.

— Точно така! Да се вкисваме — повтори Хари Лондон, докато пианистът свиреше „Времето тече край нас“.