Свръхнатоварване

1

Дейвид Бърдсонг, който разглеждаше представителните помещения на клуб „Секвоя“, пусна една реплика, която не беше лишена от ирония:

— Е, та къде е прословутата сауна на председателя? Бих искал да видя и златните тоалетни чинии.

— Нямаме нито едното, нито другото — сухо отговори Лаура Бо Кармайкъл.

Лаура Бо Кармайкъл се чувстваше напрегната в присъствието на този едър брадат циркаджия Бърдсонг, който, макар и да живееше в Съединените щати от дълги години, не бе успял да се раздели с грубите си австралийски маниери. Допълнително Бърдсонг явно искаше да подчертае маниерите си и с нескопосаното си облекло този ден той бе облечен с размъкнати дънки, целите в кръпки, а на краката си имаше маратонки с някакво странно подобие на връвчици. Странният му облик се допълваше от факта, че независимо от гореспоменатите подробности Бърдсонг беше именит учен с научна степен по социология, който преподаваше в Калифорнийския университет в Бъркли. Той също така бе основател на един съюз на потребителите, представителите на някои църковни организации и леви движения, който носеше гръмкото заглавие „Светлина и енергия за всички“.

Целта на този съюз, както се изразяваше неговият председател, беше „борба с печалбарите от гиганта GSP & L по всички фронтове“. До този момент организацията се бе противопоставила последователно на увеличението на цените, на изграждането на атомни електроцентрали и водеше активна кампания срещу отдела на GSP & L, занимаващ се с връзките с обществеността, който според тях „води груба пропаганда със средствата на потребителите“. Основният повик на организацията беше компанията Голдън Стейт да премине под прекия контрол на общинските власти. В момента Дейвид Бърдсонг искаше да установи контакти с престижния клуб „Секвоя“, за да се противопоставят със съвместни усилия на новите планове на GSP & L.

— Страхотно местенце, Лаура — Бърдсонг все още разглеждаше с възхищение огромната заседателна зала.

— Предполагам, че на човек може да му дойде вдъхновението, докато си седи и си размишлява в тези покои. Трябва да видиш моята бърлога Тя ще изплаши дори някой бездомник.

Тя му отговори:

— Тази сграда вървеше заедно с едно завещание на благодетел. Условието беше клубът да се помещава именно тук. В противен случай нямаше да получим и паричната част от завещанието.

В някои моменти, какъвто бе и този, Лаура Бо Кармайкъл изпитваше неудобство от прекрасната резиденция Кейбъл Хил, която заемаше клуб „Секвоя“. Някога тази сграда беше принадлежала на един милионер и това все още й личеше Самата Лаура би предпочела нещо по-непретенциозно, но да се преместят би значило да влязат в големи финансови разходи.

— Мистър Бърдсонг, бих ви помолила да не ми говорите на Лаура — каза тя.

— Непременно ще си взема бележка измърмори Бърдсонг и си записа нещо в бележника.

Той изгледа замислено изящната фигура на Лаура Бо Кармайкъл и каза:

— Значи така, завещание от богат дарител! Вероятно и живите богати дарители помагат с нещичко на клуба, нали?

— Много е относително да са „богати“. Вярно е, че нашата организация се радва на широка подкрепа, но и разходите ни са значителни — отговори му Лаура Бо Кармайкъл, като се надяваше нейните колеги да дойдат час по-скоро.

Големият брадат мъж само се подсмихна.

— Е, не са ви чак толкова големи разходите, че да не можете да пуснете нещичко и на други организации, подобни на вашата.

— Този въпрос ще го видим — заяви Лаура Бо Кармайкъл твърдо. — Само не ни мислете за някои наивници, пред които да се представяте за беден роднина. Държа да ви кажа, че по наши сведения във вашия съюз членуват около двадесет и пет хиляди души, които плащат по три долара членски внос на година. За една година това означава седемдесет и пет хиляди долара, от които двадесет хиляди за заплати и останалото — за неизвестни разходи.

— Ами човек все някак трябва да преживява, нали.

— Щом така твърдите, бих казала, че добре преживявате. Допълнително получавате заплата от университета, заплата за водене на един подготвителен курс хонорари за статии… горе-долу излиза около шестдесет хиляди годишен доход.

Дейвид Бърдсонг слушаше с още по-широка усмивка на лицето и не изглеждаше ни най-малко смутен.

— Страхотно проучване е паднало!

Този път се усмихна и Лаура Бо Кармайкъл.

— Имаме страхотен отдел за разследване. Естествено, тези данни са само за вътрешна информация. Просто за да знаете, че и ние знаем, че някои професионални „революционери“ докарват добри пари. Това просто ще ни спести време, когато започнем по-съществените беседи.

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе възрастен мъж с посребрени коси и елегантни очила.

Лаура Бо каза:

— Мистър Бърдсонг, вероятно познавате секретаря на нашия клуб, мистър Причет.

Дейвид Бърдсонг протегна едрата си месеста лапа и каза:

— Здрасти, Причи! Май сме се срещали някъде по бойните полета.

Новодошлият, след като успя да освободи ръката си от лапата на Бърдсонг, каза:

— Е, ако смятате за бойни полета публичните процеси, свързани със защитата на околната среда…

— Така е, Причи! Когато отивам на бой с GSP & L, си нося голямата пушка и стрелям ли стрелям!

— Правилното произношение на фамилията ми е Причет. Или ако предпочитате, можете да ме наричате Родерик.

— Ще го запомня. Роди, момчето ми!

Бърдсонг отново се захили и се зарови в бележника си.

В стаята влязоха още двама души. Това бяха останалите членове на изпълнителния комитет на „Секвоя“ — Ървин Саундърс и Присила Куин. Саундърс беше възрастен, вече оплешивяващ адвокат, който се занимаваше с разводите на по-знаменитите личности и чието име се мяркаше доста често по вестниците. А мисис Куин, привлекателна и модерно облечена дама на около четиридесет години, бе съпруга на състоятелен банкер и се славеше с връзките си със също толкова състоятелни и влиятелни хора. Тя с неохота стисна протегнатата ръка на Бърдсонг, като го гледаше със смесица от любопитство и неприязън.

Председателката на клуба предложи:

— Мисля, че вече можем да пристъпим към работата.

Те седнаха в единия край на дългата махагонова маса, като Лаура Бо зае председателското място.

— Всички сме разтревожени във връзка с плановете на GSP & L за разширяване на тяхната дейност, които „Секвоя“ вече прецени като опасни за околната среда. Нашата позиция е твърда и ние възнамеряваме остро да се противопоставим на тези проекти при публичното им обсъждане.

Дейвид Бърдсонг удари с юмрук по масата и извика:

— Трикратно ура за хората от „Секвоя“!

— Във връзка с гореспоменатото решение мистър Бърдсонг предлага да се обединят усилията на неговата организация и нашата. Давам думата на Дейвид Бърдсонг да представи предложението си.

Вниманието се концентрира върху Дейвид Бърдсонг. Преди да пристъпи към изложението си, той изгледа присъстващите с подчертана любезност.

— Това, за което говорим, на практика е война с враг номер едно — GSP & L. Следователно врагът трябва да бъде ударен на няколко фронта. Трябва да се използва всяка една възможност, за да се нанесе удар на GSP & L.

— Приемам израза „Война“ като метафора, но въпреки всичко намирам подобни думи за груби — намеси се Присила Куин.

Адвокатът Саундърс леко докосна ръката й и каза:

— Присила, нека го оставим да свърши…

Тя само вдигна рамене.

— Е, добре.

— Благородните цели често пъти остават неосъществени именно поради факта, че нещата не се наричат с истинските им имена и че не се противопоставяме на грубата реалност по подобаващ начин.

Саундърс се намеси:

— Това, което казвате, е напълно вярно.

— Нека говорим по същество, мистър Бърдсонг — каза секретарят Причет. Когато говорите за няколко фронта, какво точно имате предвид?

— Правилен въпрос Бърдсонг отново стана делови. — Фронтове едно, две и три са публичните обсъждания на проектите Турнипа, Финкасъл Вели и Девилс Гейт. Вие ще се борите и на трите. Същото важи и за моите юнаци.

— Бихте ли ни разяснили на какви основания ще се противопоставите на тези проекти? — попита Лаура Бо Кармайкъл.

— Все още не зная, но дотогава ще измислим нещичко.

Мисис Куин беше шокирана. Ървин Саундърс се усмихваше.

— Четвъртият фронт ще бъде публичното обсъждане на увеличаването на таксите за електроенергия. Ние ще се противопоставим остро, както направихме и миналия път, и то с успех.

— За какъв успех говорите? — намеси се Родерик Причет. — Доколкото ми е известно, все още няма официално решение по въпроса.

— Действително е така — усмихна се Бърдсонг заговорнически. — Но аз имам приятели в комисията, които ми казаха, че решението ще бъде силен ритник за GSP & L.

Причет попита с любопитство.

— Дали в компанията знаят?

— Съмнявам се.

Лаура Бо Кармайкъл ги прекъсна:

— Нека да продължаваме — каза тя.

— Петият фронт — това е годишното заседание на компанията Голдън Стейт, което ще се проведе след две седмици. Замислил съм нещо по този повод, но предпочитам да не ме разпитвате много.

— Искате да кажете — прекъсна го Саундърс, — че за нас би било по-добре да не знаем, така ли?

— Точно така, господин адвокат.

— Тогава за какви съвместни действия говорим? — попита Лаура Бо Кармайкъл.

Бърдсонг се поусмихна и щракна два-три пъти с пръсти.

— Говорим за съвместни финансови действия — каза той.

— Знаех си аз, че дотам ще стигнем — каза Причет.

— Има и един друг момент — обърна се Бърдсонг към представителите на „Секвоя“. — По-добре би било нашето сътрудничество да си остане между нас.

— В такъв случай каква ще е ползата за „Секвоя“? — попита мисис Куин.

Ървин Саундърс каза:

— Аз ще ти отговоря, Присила. Всяко нещо, което вреди на репутацията на GSP & L, отслабва силите на компанията и ги прави по-уязвими. Това е една стара тактика, използвана от юристите.

За какво са ви нужни парите и за каква сума става въпрос? — попита Причет.

— Парите са нужни на нашия съюз, тъй като със собствени средства няма да можем да организираме подобна кампания Бърдсонг се обърна директно към председателката на „Секвоя“. — Както самата вие казахте, ние разполагаме със собствени финанси, но те са крайно недостатъчни за проект от този мащаб.

Бърдсонг обърна погледа си и към останалите.

— Във връзка с това предлагам „Секвоя“ да участва със сумата от петдесет хиляди долара, които да се дадат на две вноски.

Секретарят на клуба свали очилата си и ги погледна замислено:

— Вие явно не играете на дребно.

— Определено не, но не ви съветвам и вас, тъй като въпросът засяга опазването на околната среда.

— Това, което лично мен ме притеснява — намеси се мисис Куин, — е, че тези игри не изглеждат особено чисти.

Лаура Бо Кармайкъл кимна в знак на съгласие.

— Определено и аз имам същото чувство — каза тя.

Саундърс отново взе думата.

— Все пак налага се да погледнем някои неща в очите — обърна се той към колегите си. — Естествено, ние имаме достатъчно силни аргументи, които ще представим на публичните обсъждания на предложенията на GSP & L. Но като се имат предвид непрекъснато нарастващите нужди от електроенергия, не е сигурно, че именно разумът и рационалното начало ще надделеят. Какво друго бихме могли да направим? Аз бих казал, че имаме нужда от един съюзник, който да бъде по-агресивен, по-деен, който да привлече вниманието на хората, което от своя страна ще привлече вниманието на политиците. Според мен мистър Бърдсонг и неговия еди-какъв си съюз…

— „Светлина и енергия за хората“ — вметна Бърдсонг.

Саундърс махна с ръка, сякаш детайлът не беше твърде важен, и продължи:

— На всичките публични обсъждания и по време на периода преди тях те ще добавят този елемент, който на нас ни липсва.

— Телевизията и пресата ме обичат, защото им разнообразявам предаванията. В тази връзка те излъчват и печатат всяка моя дума — каза Бърдсонг.

— Това е така каза секретарят Причет. — Те предпочитат неговите изявления, колкото и да са шокиращи, а нашите и на GSP & L дори не ги публикуват.

Председателката го попита:

— Значи ли това, че и вие подкрепяте предложението?

— Да, но при едно условие. Мистър Бърдсонг трябва да ни увери, че няма да допусне никакво насилие и заплахи.

Заседателната маса се разклати отново, когато върху нея се стовари юмрукът на Бърдсонг.

— Дадено! Моят съюз не понася никакъв вид насилие. Имаме и изявления по този въпрос.

— Радвам се да го чуя — отговори Причет. — Разбира се, и „Секвоя“ се придържа към това становище. Между другото, предполагам, че всички сте чели за нови опити за атентати в GSP & L.

Останалите кимнаха с глави. В сутрешния брой на „Кроникъл Уест“ се описваха опустошителните последици от една бомба, избухнала в един от гаражите на GSP & L. Повече от двадесет камиона са били повредени. Преди няколко дни същото се бе случило и в една подстанция, където за щастие повредите не бяха сериозни. И в двата случая отговорността бе поета от организацията „Приятели на свободата“.

— Има ли други въпроси към мистър Бърдсонг? — попита Лаура Бо Кармайкъл.

Имаше няколко въпроса, които касаеха тактиките за борба с GSP & L. Отговорът на Бърдсонг беше: „Непрекъснато подбуждане на общественото мнение и влияние върху основните масмедии“

Родерик Причет се обърна към Бърдсонг:

— Вероятно за нас няма да е необходимо да сме запознати с всичките подробности, но все пак бихме искали да имаме някакви доказателства, че парите ни не са отишли на вятъра.

— Доказателствата, които искате, ще бъдат резултатите — отговори Бърдсонг.

Решено бе в крайна сметка, че някои неща трябва да се приемат на доверие.

След това Лаура Бо Кармайкъл заяви:

— Сега бих ви помолила да напуснете, мистър Бърдсонг, за да можем да обсъдим предложението ви във всеки случай ще се свържем с вас.

Дейвид Бърдсонг се изправи с широка усмивка на лицето, като се извисяваше над всички останали.

— Е, добре, приятели За мен беше чест и удоволствие. Засега — довиждане!

За всички стана ясно, че деловият маниер, с който водеше беседата, не беше нищо друго, освен една ръкавица, която слагаше при нужда.

В мига, в който вратата се затвори зад гърба на Дейвид Бърдсонг, Присила Куин заяви твърдо:

— Тази работа не ми харесва. Самият човек не ми харесва и не бих могла да му имам никакво доверие. Категорично се противопоставям на връзки с подобна организация.

— Съжалявам, че мислиш така — каза Ървин Саундърс. — По мое мнение точно това ни трябва, за да се справим с новите предложения на GSP & L. Проблемът е много съществен.

— Длъжен съм да призная, мисис Куин, че съм съгласен с Ървин — каза Причет.

Присила Куин само поклати глава.

— Нищо не може да ме убеди да променя мнението си.

Адвокатът отново взе думата.

— Присила, ти си винаги прекалено почтена и предвзета.

Присила Куин се изчерви.

— Може би си прав, но аз си имам принципи, които вероятно липсват на този отвратителен човек!

Лаура Бо се намеси:

— Моля ви, запазете спокойствие!

Саундърс заяви:

— Госпожо Председател, дотук гласовете са два — „за“ и един „против“. Решението зависи от вас.

— Да, така е — съгласи се Лаура Бо. — Но трябва да си призная, че се раздвоявам.

— В такъв случай позволете ми да изтъкна някои предимства на моята позиция и тази на Родерик — каза Саундърс.

— Когато вие приключите, аз ще изтъкна своята — прекъсна го Присила Куин.

Обсъждането продължи още двадесет минути.

Лаура Бо Кармайкъл слушаше внимателно, като се намесваше на някои места. Междувременно тя размишляваше по какъв начин да се разпореди с гласа си. Ако гласуваше „против“, предложението се отхвърляше, ако гласуваше „за“ — приемаше се с мнозинство.

Първоначално тя беше против. Тя виждаше логиката на Причет и Саундърс, но подсъзнателно изпитваше несигурността на Присила Куин. Проблемът беше, че тя не искаше да се свързва с Присила Куин, абсолютна снобка и „благодетелка“, както се описваше в повечето вестници. Тя беше омъжена за големите пари и стария калифорнийски род — все неща, които не бяха по сърце на Лаура Бо Кармайкъл.

Имаше и един друг момент. Ако се присъединеше към Присила, това би било чиста проба противопоставяне на жените срещу мъжете. И независимо от факта, че всички знаеха, че Лаура взима самостоятелни решения, историята щеше да изглежда именно така. Тя си представяше какво щеше да си помисли Саундърс, заклет шовинист. Когато се избираше председател на клуба, той бе подкрепил мъжката кандидатура Може би сега беше моментът да им покаже, че е в състояние да ръководи клуба и да взема безпристрастни решения, каквито се предполагаше, че трябва да взема един мъж. Тя трябваше да покаже, че може да се справи дори по-добре.

И въпреки всичко тя чувстваше, че изборът на Бърдсонг би бил погрешен.

— Така само се въртим в един омагьосан кръг — каза Саундърс. — Аз предлагам да гласуваме.

Присила Куин каза:

— Моят глас остава „против“.

Саундърс каза:

— Определено — „за“!

— Съжалявам, мисис Куин, но ще гласувам „за“ — заяви Причет.

Погледите им бяха съсредоточени върху Лаура Бо Кармайкъл. Тя за момент се поколеба, като още веднъж пресмяташе предимствата и недостатъците, а след това каза твърдо:

— Аз ще гласувам „за“.

— Ето така! — потри доволно ръце Саундърс. — Присила, защо не приемете достойно поражението и не се присъедините към нас.

Присила Куин само стисна зъби и поклати глава:

— Мисля, че всички вие ще съжалявате за това. Държа моето несъгласие да бъде отбелязано.

2

Докато комитетът на „Секвоя“ продължаваше разпалената си дискусия, Дейвид Бърдсонг беше вече излязъл от сградата на клуба и си тананикаше весела песничка. Той беше абсолютно сигурен в решението на комитета. Знаеше, че онази Куин щеше да е против, но също така беше убеден, че останалите трима, по различни съображения, ще се съгласят с предложението му. Можеше да се каже, че петдесетте бона бяха вече в джоба му.

Той изкара стария си и доста очукан шевролет от паркинга и, преминавайки през центъра, се насочи на югоизток. След около десетина километра той спря в една малка, тиха уличка, където никога по-рано не беше ходил, но можеше да остави колата си, без да бъде забелязана за няколко часа Бърдсонг заключи колата, погледна табелката с името на улицата и се отправи към една от автобусните спирки, която се намираше на оживена магистрала. Той се качи на първия автобус, който отиваше на запад.

По пътя към спирката той си бе нахлупил шапка, каквато никога не носеше, и си бе сложил очила с рогова рамка. Тези две допълнения извънредно много променяха неговата външност. И никой, който бе го виждал по телевизията или другаде, не би могъл да го разпознае.

След като пропътува няколко спирки, Бърдсонг слезе от автобуса и хвана едно такси, на което каза да кара в северна посока. На няколко пъти той поглеждаше през задното стъкло, за да види дали някой не го следи След като не видя нищо подозрително, той спря таксито, плати и слезе. След няколко минути той се качи на автобус, който се движеше на изток Схемата на неговите пътувания, откакто бе оставил колата до настоящия момент, бе придобила формата на квадрат.

След като слезе от автобуса и внимателно огледа пътниците, Бърдсонг с бързи крачки премина през няколко улици, като непрекъснато се обръщаше. След пет минути той стигна до една къща, слезе няколко стъпала надолу и спря пред една тайна врата. Той натисна звънеца и застана така, че да се вижда през малката шпионка на вратата. Вратата почти веднага се отбори и той влезе вътре.

В малкото коридорче на тайната квартира на „Приятелите на свободата“ Георгос Арчамболд го попита:

— Внимателен ли беше по пътя?

Бърдсонг изръмжа:

— Естествено, че бях внимателен Аз винаги съм.

Той продължи с обвинителен тон.

— Оплескал си работата в подстанцията!

— За това имаше причини — каза Георгос. — Нека да слезем долу.

Те слязоха по стълбите към голямата работилница, пълна както винаги с експлозиви и подобни помощни материали.

На едно импровизирано легло до стената лежеше едно младо момиче на около двадесет години. Малкото й кръгло личице, което при други обстоятелства би могло да бъде сметнато за красиво, беше восъчно бледо. Косите й бяха разпилени върху мръсната възглавница. Лявата й ръка беше цялата в превръзки, на някои места през тях беше пробила кръв.

Бърдсонг побесня:

— Тя какво прави тук?

— Именно това се каних да ти обясня — каза Георгос. — Тя ми помагаше в подстанцията, но една от гранатите й откъсна два пръста и все още кърви. Беше много тъмно. Не бях сигурен дали не са ни чули. Всичко останало го свърших много набързо.

— Там, където си сложил бомбата, е било най-тъпото и безполезно място — каза Бърдсонг. — Един фишек би свършил същата работа.

Георгос почервеня. Преди да отговори обаче, се чу гласът на момичето.

— Трябва да отида в болница.

— Не можеш и няма да отидеш — отсече Бърдсонг с груб тон.

Той каза ядосано на Георгос:

— Забравил ли си за нашата уговорка? Разкарай я веднага оттука!

Георгос посочи на момичето с жест да излезе и тя неохотно тръгна към вратата. Той беше направил още една грешка, като й бе позволил да остане. А уговорката, която беше споменал Бърдсонг, бе, че само те двамата трябваше да са в течение за връзката. Останалите членове на „Приятели на свободата“ дори и не предполагаха, че Дейвид Бърдсонг има нещо общо с организацията: когато се очакваше негово посещение, те или излизаха от къщата, или бяха в другите помещения. Най-големият проблем на Георгос беше, че бе твърде привързан към тази жена, Ивет, а това не беше хубаво. Така стана и в подстанцията, когато неочаквано се взриви гранатата. — Георгос беше много повече загрижен за раните на Ивет, отколкото за самата операция. Именно фактът, че искаше да я изведе възможно най-бързо на безопасно място, го бе накарал да бъде по-непредпазлив и неточен, затова стана и провалът.

Когато момичето вече бе излязло, Бърдсонг тихо каза:

— Погрижи се да няма никакви болници и никакви лекари! Ще последват въпроси, а тя и без това знае твърде много. Може би трябва да се отървеш от нея, нали знаеш, има много начини…

— Тя ще се оправи… Освен това ни върши работа.

Георгос се чувстваше неловко под пронизващия поглед на Бърдсонг и затова предпочете да промени темата.

— В гаража работата стана. Чете ли вестниците?

Бърдсонг само кимна.

— Всичко трябва да върви така Нямаме нито време, нито пари за засечки.

Георгос прие упрека мълчаливо, макар и да можеше да реагира и по-остро. В крайна сметка той беше водачът на „Приятели на свободата“. Дейвид Бърдсонг имаше в цялата работа само второстепенна роля, той осъществяваше връзката с външния свят, а по-специално с „кабинетните марксисти“, които подкрепяха революцията и активната анархия, но не искаха да се подлагат на рискове. Бърдсонг обаче бе властолюбив по природа и Георгос понякога си затваряше очите на проявите му от този характер, тъй като беше полезен за организацията, особено що се отнася до набавянето на средства.

И в конкретния случай именно парите бяха причината Георгос да си замълчи. От известно време собствените му финансови източници бяха пресъхнали — явно неговата майка, филмовата звезда, която му осигуряваше постоянен доход повече от двадесет години, явно самата бе закъсала. Тя вероятно вече не получаваше роли във филмите, защото и най-силният грим не можеше да скрие нейните петдесет години. Този факт определено доставяше удоволствие на Георгос и той разчиташе, че работите на майка му щяха да продължават да се влошават. Дори и да го докара до просешка тояга, той нямаше да й даде дори коричка хляб. Въпреки това известието от атинския адвокат, че повече няма да постъпват пари по неговата сметка, дойде в твърде неподходящ момент.

Георгос се нуждаеше от пари за текущи разходи и за бъдещи планове в един от проектите му бе да разработи малка атомна бомба и да я взриви в близост до централната сграда на GSP & L. Бомбата щеше да разруши сградата и да унищожи всички потисници и лакеи добър урок ще им даде той! В същото време „Приятели на свободата“ ще стане реална и добре известна сила.

Идеята за създаване на атомна бомба беше твърде амбициозна и вероятно нереална. Но си заслужаваше човек да опита… В крайна сметка един двадесет и една годишен студент от Принстънския университет нагледно показа една своя курсова работа, че всичките необходими данни могат да бъдат събрани от библиотеките, стига да имаш търпението да ги търсиш. Георгос Уинслоу Арчамболд, сведущ във физиката и химията, беше събрал цялата възможна информация за споменатата курсова работа и я бе допълнил с открити от него сведения. Един от източниците на полезна информация се оказа и наръчникът на калифорнийските сили за бързо реагиране за действия при заплахи с атомни бомби. Георгос беше убеден, че е почти готов, за да пристъпи към работния проект. Но една изработка на подобна бомба изисква материали, които трябва да бъдат откраднати от секретни складове, което на свой ред изискваше стройна организация и не малко средства Можеше и да излезе нещо, си мислеше Георгос Арчамболд Какви ли не неща са ставали!

Той каза на Бърдсонг:

— Щом като заговори за време и пари, ще ти кажа, че имаме нужда от мангизи, и то спешно.

Ще ги получиш Бърдсонг за пръв път през целия им разговор широко се усмихна. — И ще получите доста. Открих още едно изворче.

3

Ним се бръснеше. Беше 7,30 сутринта, четвъртък, краят на август.

Рут беше слязла на долния етаж преди десетина минути, за да приготви закуската. Лия и Бенджи все още спяха.

Рут се появи на вратата на банята, държейки в ръката си сутрешния „Кроникъл Уест“.

— Не бих искала да ти развалям деня от сутринта — каза тя, — но ми се струва, че трябва да погледнеш тази статия…

— Благодаря ти.

Той остави самобръсначката си и взе вестника с мокрите си ръце, като хвърли поглед на първата страница. Под главата на вестника имаше материал на една колона, чието заглавие гласеше:

„На GSP & L няма да се удаде да повишат цените“

Газът и електричеството няма да бъдат увеличени — такова е решението на Комисията по комуналните услуги, взето вчера. На GSP & L беше отказано увеличение на цените с 13%, което би донесло на концерна-гигант допълнителни приходи в размер на 580 милиона долара годишно.

Решението бе взето с три гласа „против“ срещу два „за“. Комисията излезе със становище, че в момента не вижда необходимост за увеличение.

Позицията на компанията Голдън Стейт бе, че се нуждае от допълнителни средства във връзка с инфлацията и за новите си програми за развитие.

От страна на GSP & L нямаше официално съобщение, макар и говорителят да изрази загриженост за бъдещата енергийна ситуация в Калифорния.

Дейвид Бърдсонг, лидерът на потребителския съюз „Светлина и енергия за хората“, приветства решението, като каза…

Ним остави вестника настрана и довърши бръсненето си. Той бе разбрал за решението на комисията още вчера, но статията във вестника още веднъж го потвърждаваше. Когато слезе долу, закуската му вече беше готова и Рут го чакаше с една чаша кафе в ръка.

Тя го попита:

— Какво всъщност означава решението на тази комисия?

Ним се намръщи.

— Това значи, че трима души, които са получили тези постове благодарение на политически машинации, смятат, че могат да диктуват какво да правят на такава компания като нашата и като телефонната компания. Не само че смятат, но го и правят.

— Това ще те засегне ли по някакъв начин?

— Разбира се, че ще ме засегне! Ще трябва да преработвам цялата програма за развитие и пак няма да стигнат средствата. Представям си физиономията на Ерик тази сутрин.

Рут помълча, а след това попита:

— Ним, как мислиш, ще можеш ли за известно време сам да приготвяш закуската си?

Ним я изгледа учудено.

— Разбира се, но защо?

— Може би ще се наложи да замина за известно време — каза Рут, а после уточни. — Всъщност заминавам. Може би ще отсъствам една седмица, а може и повече.

Ним остави закуската си и се вторачи в нея.

— Къде отиваш? Какво ще правиш там?

— Мама ще гледа Лия и Бенджи, докато ме няма, а мисис Блеър ще идва да почиства, както обикновено. За теб ще остане само да се погрижиш за вечерята си, което не вярвам да те затрудни.

Ним не обърна внимание на намека.

— Ти не ми отговори на въпроса, Рут? Къде отиваш? — попита той настоятелно.

— Няма нужда да повишаваш тон, Ним — каза Рут твърдо. — Чух много добре въпроса ти, но като се има предвид как стоят нещата между нас, не смятам за необходимо да ти отговарям. Нали?

Ним мълчеше. Той знаеше много добре какво имаше предвид Рут — защо трябваше двоен стандарт? Ако той е избрал да нарушава правилата на семейното огнище, като си позволява най-различни авантюри и не се прибира вечер, защо и Рут да не се ползва с подобна свобода, и то без обяснения?

От тази гледна точка нейният апел за равнопоставеност, за какъвто смяташе Ним това нейно изявление, беше основателен. Но въпреки всичко това Ним усети прилив на ревност, защото вече беше сигурен, че Рут имаше връзка с друг мъж. По-рано не беше сигурен и макар в много семейства да съществуваха подобни негласни споразумения, той трудно би могъл да приеме подобно нещо.

Рут прекъсна размишленията му.

— И двамата сме наясно, че от доста време нашият брак се държи само на формалната си страна Досега не сме говорили по този въпрос, но явно трябва.

Този път Рут не успя да сдържи треперенето на гласа си, въпреки че приложи всички усилия той да прозвучи твърдо.

Той я попита:

— Искаш ли сега да поговорим?

Рут поклати глава:

— Може би когато се върна. Веднага щом уредя нещата, ще ти кажа кога ще замина.

— Добре — каза Ним мрачно.

— Не си си изял закуската.

— Не мисля, че ми се яде…

Независимо от разговора с Рут, който не му излизаше от главата по време на целия път до офиса, грижите на компанията ориентираха бързо мислите му другаде.

Тази сутрин рояци служители с угрижени лица от финансовия и юридическия отдел влизаха и излизаха от кабинета на председателя на управителния съвет. Непрекъснато се провеждаха заседания и съвещания, подчинени на една-единствена тема. — Как може компанията, без да се повишават цените на електроенергията, да продължи да провежда програмата си за развитие и в същото време да не изпитва финансови затруднения. Решението беше предопределено, нямаше никакъв друг изход, освен да се съкратят драстично разходите.

Председателят на управителния съвет едва се сдържаше. Той се разхождаше нервно из кабинета си, потънал в размисъл. В един момент той каза:

— Защо когато цените на хляба се покачват заради инфлацията или цените на месото, или започва да струва все по-скъпо да отидеш на футболен мач или на кино, всички го приемат безропотно, а когато ние заявим, че не можем да доставяме електроенергия на досегашните цени и имаме сериозни основания за това, никой не ни вярва!

Оскар О’Браян, главният юрисконсулт на компанията, му отговори, докато палеше една от неизменните си пури.

— Те не ни вярват, защото така са ги научили политиците, тръгнали на лов за гласове. Те се целят именно в подобни на нашата компания за комунални услуги. Къде ще намерят по-добра мишена?

Председателят изфуча:

— Политиците! Те са най-отвратителното племе! Именно те създадоха инфлацията, влошиха я, влязоха до шия в дългове и всичко това само и само да получат още гласове и да се задържат възможно най-дълго на постовете си. Но тия негодници освен всичко се опитват да обвинят за инфлацията бизнесмените, синдикатите, всички, с изключение на тях самите. Ако не бяха политиците, изобщо нямаше да има нужда да искаме увеличение на цените.

Шарлот Ъндърхил, вицепрезидентката по финансовите въпроси и четвъртият човек в кабинета на Ерик Хъмфри, промърмори:

— Амин!

Мисис Ъндърхил, висока тъмнокоса жена на около четиридесет години, днес също беше разтревожена за разлика от обикновено. Поведението й беше напълно понятно, помисли си Ним. Каквото и да бъдеше решението, взето във връзка с отказа на комисията да се увеличат тарифите за електроенергия, мерките щяха да бъдат крути и именно тя трябваше да следи за стриктното им изпълнение.

Ерик Хъмфри, който вече бе спрял неспокойно да се разхожда напред-назад, попита:

— Може ли някой от вас да ми обясни защо всички проекти, които предлагаме за одобрение, се провалят? Подходът ни ли не е верен или правим някои стратегически грешки?

— Сигурен съм, че подходът ни не е бил погрешен — каза О’Браян. — Проучванията ни бяха сериозни, както и разработката на стратегията.

Зад тези две реплики беше скрита практиката, до която прибягваха почти всички компании за комунални услуги. Всеки път, когато в комисията по Комуналните услуги се назначаваше нов член, заинтересованите компании правеха подробно психологично проучване на индивида. Материалът се изучаваше внимателно от психолози, за да могат да се открият неговите предразсъдъци, с които трябва да се съобразяват, и слабостите, които могат да бъдат използвани. Това беше процедурата, която в компанията се обозначаваше с термина „подход“.

По-нататък някой от ръководството на компанията се опитваше да се сприятели с въпросния човек, канеха го на гости, на партия голф, предлагаха му се дефицитни билети за спортни състезания или биваше канен на риболов за пъстърва. Всичките тези мероприятия се организираха изискано, дискретно, без излишно разточителство. Понякога съвсем случайно се повдигаха въпроси, свързани с проблемите на компанията, но никога не се искаха директно услуги. Тази тактика често пъти даваше добри резултати, но понякога пък изобщо нямаше ефект.

— Ние знаехме, че така или иначе двама от членовете на комисията щяха да гласуват против нашето предложение — каза юрисконсултът. — Също така ни беше известно, че двама от останалите трима ще ни подкрепят. Решаващият глас беше този на Сий Риид. Ние поработихме над Рийд и мислехме, че и той ще подкрепи нашата позиция, но очевидно сме сгрешили.

Сий Рийд беше доктор по икономика, който, преди да дойде в комисията, беше чел лекции в университета. Деловият му опит се свеждаше почти до кръгла нула. Но Сий Рийд беше работил в тясно сътрудничество с губернатора на Калифорния по време на две избирателни кампании и мнозина предполагаха, че когато губернаторът се премести от Сакраменто в Белия дом, което беше заветната му цел, Сий Рийд щеше да стане началник на канцеларията му.

Ним си помисли, че решението на Рийд явно е било продиктувано от насрещните му политически планове. Как ли се е забавлявал с техните старания!

— Докато предложението беше в комисията, нямаше ли поверителни беседи с членовете на комисията? Не бяха ли постигнати компромисни варианти? — попита Ерик Хъмфри.

Шарлот Ъндърхил му отговори:

— И на двата ви въпроса отговорът е „да“.

— В такъв случай, ако приемем, че са били постигнати компромисни решения, какво е станало?

Мисис Ъндърхил само сви рамене.

— Ангажиментите, които се поемат в поверителни беседи, не са обвързващи. Трима от членовете на комисията пренебрегнаха съветите на членовете на техните екипи, в това число и Рийд, въпреки че върху тях бе проведена колосална работа.

Ето още едно нещо, за което обикновеният гражданин едва ли се досеща, помисли си Ним, а именно преговорите, които предшестват всяко едно така наречено „публично обсъждане“.

Системата беше следната. Компании като GSP & L търсеха начин да увеличат печалбите си посредством вдигането на цените на услугите. В повечето случаи се искаше увеличение, по-голямо от реално необходимото. Последващите събития приличаха на ритуален танц: членовете на комисията намаляваха процента на исканото увеличение, като по този начин придобиваха популярност и един вид натриваха носа на компанията, а компанията получаваше именно този процент увеличение, който й е бил необходим.

Детайлите се уточняваха между представителите на комисията и представителите на компанията. Ним бе присъствал на подобно заседание и много добре си спомняше израза на един от комисията по комуналните услуги: „Кажете ми от какво реално увеличение се нуждаете и аз ще ви кажа докъде можем да ви помогнем. Оставете тия публични обсъждания…“ Последвал откровен разговор и проблемът бил решен за много по-кратко време, отколкото на общественото обсъждане.

Тази система беше разумна и даваше резултати, но не и този път.

Като виждаше, че Ерик Хъмфри все още беше възбуден, Ним каза предпазливо:

— Не мисля, че обсъждането на този факт ще помогне.

— Да, прав си — каза председателят на управителния съвет.

След миг той се обърна към вицепрезидентката по финансовите въпроси:

— Шарлот, как се очертава следващата финансова година?

— Не бих казала, че имаме много възможности, но ще ги прегледам още веднъж — каза мисис Ъндърхил, докато разстилаше върху бюрото листове с изчисления.

Заседанието продължи през целия ден, като за помощ и съвет се привличаха и други служители. Но в крайна сметка стана ясно, че съществуват само два варианта. Единият беше да се спрат всички нови разработки, да се намалят разходите по поддръжката и да се намали броят на услугите. Вторият вариант предвиждаше да се преустанови временно изплащането на дивидентите на акционерите. Първият вариант беше немислим, а вторият би разклатил сериозно позициите на GSP & L на борсата и би застрашил самото съществуване на компанията. Ясно беше обаче, че други възможности нямаше.

Късно след обяд Ерик Хъмфри, изморен и потиснат, произнесе решението, което всички знаеха, че е неизбежно.

— Ръководството на компанията ще препоръча на Съвета на директорите да прекрати изплащането на дивиденти по акциите на компанията — незабавно и за неопределен срок.

Това бе историческо решение.

От самото създаване на GSP & L, преди повече от седемдесет години, компанията беше образец на финансова устойчивост. И никога през всичките тези години не е имало случай да се спре изплащането на дивиденти на акционерите. Компанията Голдън Стейт беше известна сред инвеститорите като едно място, където парите могат да бъдат вложени без никакъв риск. Мнозина пенсионери влагаха всичките си спестявания в акции на GSP & L, като разчитаха на редовно изплащаните дивиденти. Това решение на управителния съвет на GSP & L предопределяше не само факта, че много хора ще се лишат от сигурни доходи, но и цените на акциите щяха да паднат и капиталът на компанията неминуемо щеше да се намали.

Вече беше назначено заседание на Съвета на директорите за следващата сутрин. Половин час преди това заседание щеше да има друго — на финансовия комитет. Вероятно и на двете съвещания решението на управителния съвет щеше да бъде одобрено, след което щеше да се направи официално изявление Междувременно трябваше да се вземат мерки да не изтече информация, която можеше да се използва за борсови спекулации.

В кабинета на Ерик Хъмфри отново бяха четиримата представители на ръководството, които бяха и сутринта.

Шарлот Ъндърхил каза:

— И нито дума извън тази стая за настоящето решение, докато не бъде направено официално изявление. Също така бих искала да заявя като лице, отговорно за финансовите операции на компанията, че всяка продажба на акции от някой от тук присъстващите преди понеделник сутринта ще бъде смятано за криминално престъпление.

Ним се опита да разведри обстановката.

— Окей Шарлот, няма да продаваме набързо и да правим състояние!

Но никой не обърна внимание на шегата му.

— Предполагам, че не сте забравили, че годишното заседание на GSP & L е след две седмици — каза Тереза Ван Бърен. — И там ще ни се наложи да се срещнем с много разгневени акционери.

— Разгневени ли — намеси се О’Браян. — На тях пяна ще им излиза от устата и ние ще трябва да си вземем за защита някой отряд от силите за бързо реагиране.

— Аз ще се заема с тях — за пръв път през целия ден Ерик Хъмфри се усмихна. — Само не знам дали не трябва да си облека защитна жилетка.

4

Откакто бе получил писмото на Карен Слоун в лагера Девилс Гейт. Ним бе говорил два пъти с нея по телефона и й бе обещал да мине при възможност.

Всичките вълнения, свързани с трагичния инцидент на Уоли Талбот, не му бяха позволили до този момент да изпълни обещанието си. Но и Карен не го бе забравила — ето, днес той бе получил още едно писмо.

Отгоре на страницата Карен беше написала с главни букви:

Отдолу следваше стихотворение, което започваше така:

Ним не успя да се откъсне от посланието на Карен, преди телефонът му да звънне настоятелно за втори или трети път Той вдигна слушалката и чу ведрия глас на секретарката си:

— Надявам се, че не ви събудих?

— Може би в известен смисъл.

— Мистър Лондон би искал да ви види — каза Вики. — Той може да дойде веднага, ако сте свободен.

— Нека дойде.

Ним прибра посланието на Карен Слоун в едно от чекмеджетата, където съхраняваше личната си кореспонденция. Когато има подходящ момент, ще трябва наистина да го покаже на Уоли Талбот. Това го наведе на мисълта, че от онази злощастна среща в болницата не се бе обаждал на Ардит, но в крайна сметка Ним реши, че този проблем може и да почака.

Вратата на кабинета му се отвори и Вики съобщи:

— Тук е мистър Лондон.

— Влизай, Хари — каза Ним.

Напоследък Хари Лондон все по-често наминаваше да види Ним, кога по служебни работи, кога съвсем без повод. Но Ним нямаше нищо против, защото на самия него му харесваше, че приятелството им се заздравява, пък и Хари беше интересен събеседник.

— Току-що прочетох за историята с дивидентите — каза Лондон, докато се настаняваше в едно от креслата. — И реших да те зарадвам с някои добри новини.

Официалното обявяване на решението на Съвета на директорите за спирането на изплащането на дивидентите върху акциите не слизаше от първите страници на вестниците На Нюйоркската борса акциите на GSP & L панически се продаваха, като стойността им се бе намалила три пъти само за няколко часа.

Ним попита:

— Какви добри новини?

— Спомняш ли си за „денят хикс“ в Бруксайд?

— Разбира се, че си спомням.

— Вече са изнесени четири присъди по случая.

Ним се опита да прехвърли наум по-съществените инциденти, свързани с подправянето на данните за електромерите.

— На кого са присъдите?

— Единият беше онзи тип, с бензиностанцията и сервиза. Той можеше и да отърве кожата, ако адвокатът му не беше направил грешката да го призове за свидетел. Докато го разпитваха, той се издаде на няколко пъти. Другият беше онзи хитрец, който беше подпрял зъбците на електромера с тънка жичка Както и предполагахме, съседите му бяха казали, че сме ровили там и той се опита през нощта да заличи следите. Точно тогава нашите хора го спипаха.

— В тези два случая, както и в двата други, които не беше видял, съдът наложи глоби в размер на пет хиляди долара.

— А какво стана с онзи хирург, който имаше превключвател в гаража си?

— Онзи с надутата жена и кучето ли имаш предвид?

— Именно.

— Не сме ги съдили. Жената каза, че имат високопоставени приятели и така се оказа. Те задействаха всички възможни връзки, някои от тях и в нашата компания. И тогава можехме да ги призовем в съда, но от нашия правен отдел казаха, че не можем да докажем, че докторът е знаел за превключвателя, или поне на мен така ми казаха.

Ним каза скептично:

— Значи пак старата история. Както казват, има два вида правосъдие в съответствие кой си и кого познаваш.

— Често пъти се случва така — съгласи се Хари Лондон. — Колко такива неща съм виждал, докато бях ченге Както и да е, докторът си плати дължимата сума. В момента се водят още няколко дела, за които имаме силни доказателства.

Хари добави:

— Имам и още новини за тебе.

— Тоест?

— Спомняш си, че ти казах, че в повечето случаи си имаме работа с професионалисти. Също така си помислих, че тези хора работят на групи или една група. Спомняш ли си?

Ним кимна, като се стараеше да не издава нетърпението си.

— Е, имаме вече информация. Някой е проговорил на Арт Ромео, моя заместник. Имахме информация, че в една голяма административна сграда се подправят показанията на електромера и на уреда, отчитащ разходите на газ. Аз лично проверих. Оказа се вярно. Сега дори съм платил на един човек да държи сградата под око. Честно ти казвам, такава професионална работа не бях виждал. Но ще ни паднат!

— Кажи ми откъде Арт Ромео е получил подобна информация?

Ним беше виждал Арт Ромео. Той беше един дребен ловък човечец, който самият приличаше на крадец.

— Нека ти кажа нещо, Ним. Никога недей да задаваш подобен въпрос на полицай, нито на човек от отдела „Защита на собствеността“. Понякога подобна информация се дава поради завист, понякога искат пари, но във всеки случай той трябва да бъде защитен. А това не става, като казваш името му наляво-надясно. И аз не съм питал Арт.

— Добре, Хари — съгласи се Ним. — Но ако знаем, че в тази сграда има незаконна инсталация, защо веднага не предприемем нещо?

— Защото, ако го направим, никога няма да узнаем кой стои в дъното на тази работа. Нека да ти кажа някои от нещата, които открихме.

— През цялото време се надявах, че ще го направиш — каза Ним.

— Компанията, която притежава тази сграда, се казва „Зако Пропъртиз“. Те имат и други помещения — апартаменти, офиси, помещения, които дават под наем на супермаркетите. Ние решихме, че ако са постъпили така на едно място, нищо чудно да го направят и другаде, ако вече не са го направили. В момента Арт Ромео се занимава именно с проучването на положението. Затова го освободих от всички останали текущи задачи.

— А защо плащаш на портиера да наблюдава помещението?

— Защото, когато се касае за нещо по-голямо, е твърде вероятно да наминат, за да проверят устройствата. В такъв случай портиерът ще ни уведоми. Той работи там от дълги години и познава всички. Той и така ни каза доста неща. Каза, че работата била свършена от четирима мъже, които идвали на два пъти с добре снабдени сервизни микробусчета. Това, което ме интересува, са номерата на микробусчетата и по-прецизно описание на хората.

Ним стигна до извода, че вероятно самият портиер е подал началната информация, но реши да не повдига въпроса.

— И ако получиш тези доказателства, какво следва?

— Ще докараме на място полицията и областния прокурор. Аз знам с кого трябва да се свържа, за да се задействат нещата Но засега си мълча. Колкото по-малко хора са в течение, толкова по-добре.

— Добре, Хари. Нещата изглеждат доста обещаващи, но има две неща, които те моля да забравиш. Първото е да предупредиш Ромео да бъде нащрек. Ако работата наистина е голяма, може да бъде и опасна Другото е да ме държиш в течение.

Шефът на отдела за опазване на собствеността широко се усмихна и отсече:

— Дадено, сър!

На Ним му се стори, че Хари Лондон едва се сдържа да не отдаде чест по всички правила.

5

По традиция годишното заседание на GSP & L беше спокойна и в много случаи скучна процедура. Обикновено идваха не повече от двеста акционери от съществуващите половин милион. Повечето пренебрегваха това мероприятие. Това, което единствено ги вълнуваше, бяха редовните тримесечни дивиденти, които до този момент можеха да се сравнят по надеждност и предсказуемост единствено с четирите годишни сезона.

Този път обаче беше съвсем различно.

В дванадесет на обяд, два часа преди определеното време, тълпи акционери представяха удостоверенията си и нахълтваха в залата на хотел „Сейнт Чарлз“. Самата зала позволяваше да се съберат не повече от две хиляди души. Към 12,15 потокът от хора се превърна в река, а към 12,30 реката беше вече порой.

Повечето от пристигащите бяха възрастни хора, някои се подпираха на бастуни, имаше и хора в инвалидни колички. Мнозинството от тях не бяха добре облечени. Някои носеха със себе си термоси с кафе и сандвичи, с които щяха да обядват, докато чакаха.

Настроенията бяха ясни от самото начало те варираха от обида до открит гняв. Те едва се сдържаха да проявят обичайната любезност към служителите на GSP & L, които проверяваха документите им. Някои от акционерите, които чакаха ред, бяха настроени доста войнствено.

Към един часа, точно час преди откриването на събранието, двете хиляди места в залата бяха заети, имаше място само за правостоящи, а потокът от желаещи да влязат се увеличаваше. Балната зала на хотела се бе превърнала в невероятен пазар, бръмчащ от озлобени гласове, кипящ от преговори и спорове на хора разделени на групички. От време на време отделни думи и фрази можеха да се чуят отчетливо.

— Казваха, че били надеждни акции и ние си вложихме всичките спестявания…

— … безотговорни, некадърни директори…

— … сметките и без това станаха астрономични, тогава защо не изплащат дивидентите.

— Ами ако откажем да си отидем, докато не…

Вариациите на тази тема бяха безкрайни, но едно оставаше неизменно — явно основният враг беше ръководството на GSP & L.

Между навалицата сновяха двама журналисти, които събираха пикантни изрази, за да оживят материалите си.

Една възрастна жена с прошарена коса даваше интервю. Да, тя е прекарала четири дена в път, за да дойде от Тампа, Флорида. Дошла е с автобус, защото така е най-евтино, а тя е затруднена с парите, особено сега. Тя обясняваше как преди пет години напуснала работата си в един магазин, където била продавачка, и отишла в дом за престарели, като спестяванията си вложила в акции на GSP & L.

— Бяха ми казали, че е дори по-сигурно, отколкото в банка. Сега, когато няма вече да получавам пари от компанията, трябва да напусна дома и направо не знам къде да отида.

За идването си в Калифорния тя каза следното:

— Не можех да си позволя да дойда, но не можех и да стоя настрани от всичко това. Исках само да разбера защо тези хора ми причиняват това.

Докато траеше този емоционален монолог, един репортер я записваше на касетофон, фотографите снимаха в едър план и снимките несъмнено щяха да излязат на следващия ден на първите страници.

В залата бяха допуснати само фотографи. Екипите на телевизията се възмущаваха във фоайето, но Тереза Ван Бърен беше непреклонна.

— Ако ви пусна всичките вътре, това годишно събрание ще заприлича по-скоро на цирк!

Един от телевизионния екип отбеляза ехидно:

— От това, което виждам, то вече е е заприличало на цирк.

Тереза Ван Бърен беше първата, която забеляза още в 12.30, че местата в балната зала ще бъдат крайно недостатъчни. Набързо проведените разговори с управата на хотела осигуриха отварянето на още една зала, която можеше да приюти още хиляда и петстотин желаещи.

Новопристигащите обаче се възмутиха:

— Глупости! Аз не съм дошла, за да седя в някаква второкласна дупка! — развика се една едра и червендалеста жена.

Тя продължи:

— Аз съм акционер и имам право да присъствам наред с всички останали на годишното събрание! — с едната си ръка тя отмести човека от охраната, а с другата повдигна ограждащата лента и влезе в балната зала.

Неколцина веднага последваха примера й. Пазачът безпомощно вдигна рамене, после отново сложи ограждащата лента и се опитваше да насочи човешкия поток към допълнителната зала.

Един сериозен слаб мъж се обърна към Тереза Ван Бърен:

— Това, което правите, е направо смешно! Аз съм дошъл тук чак от Ню Йорк! Аз имам въпроси, които искам да задам.

— Не се притеснявайте, в другата зала ще има микрофони и ще имате възможност да зададете въпросите си и да получите отговор на тях.

Мъжът погледна с неприкрито отвращение бълбукащата тълпа.

— Повечето от тези хора са само дребни акционери. Аз представлявам десет хиляди акции.

Един глас от тълпата го прекъсна:

— Аз имам двадесет, господине, но и моите права са същите като и вашите!

В крайна сметка и двамата бяха убедени да преминат в малката зала.

— Това, което каза за дребните акционери, беше самата истина — каза Тереза Ван Бърен на Шарлот Ъндърхил, която току-що се беше присъединила към нея във фоайето.

Вицепрезидентката добави:

— Повечето от присъстващите притежават не повече от десет акции. Изключение са тези с повече от сто.

Нанси Молино от „Калифорния Икзаминър“ също наблюдаваше непрекъснатия поток от хора, застанали близо до двете жени.

— Чухте ли това? — попита я Тереза Ван Бърен. — Това е противно на схващането, че сме огромна, монолитна компания. Именно тези хора, които виждате пред себе си, я притежават.

Нанси Молино отговори скептично:

— Но има и много богати акционери, нали?

— Има, но не толкова, колкото предполагате — намеси се Шарлот Ъндърхил. — Петдесетина процента от нашите акционери имат не повече от сто акции. Най-големият ни акционер всъщност е един тръст, който притежава осем процента от всички акции. Подобно е положението и в други компании за комунални услуги.

Това изявление обаче не впечатли журналистката.

— Нанси, не съм ви виждала, откакто написахте оная статийка за Ним Голдман. Действително ли трябваше да правите това? Ним е много почтен и работлив служител.

Нанси леко се усмихна и с изненадан глас попита:

— Защо, не ви ли хареса? Моят редактор каза, че е страхотна!

Тя продължаваше да оглежда навалицата с подчертана невъзмутимост. След минута тя заяви:

— Хората от GSP & L явно никоя работа не могат да свършат като хората: вижте, повечето хора са еднакво недоволни и от размера на сметките си за електроенергията, и от положението с дивидентите им.

Тереза Ван Бърен проследи погледа на журналистката и видя огромната тълпа, обкръжила сътрудниците на разплащателния отдел на компанията. Имайки предвид, че повечето от акционерите на GSP & L се явяваха и потребители на електроенергията на компанията, на подобни годишни събрания имаше и специални представители на Голдън Стейт, които разясняваха въпроси, свързани с проблемите на газа и електричеството На гишето имаше трима служители, които приемаха и вземаха отношение по жалбите на клиентите. Очертаваше се огромна опашка.

Една жена бурно запротестира:

— Това не е възможно да бъде вярно! Аз живея съвсем сама и консумирам толкова електроенергия, колкото и преди две години, а сметките ми оттогава са се увеличили повече от два пъти!

Като погледна още веднъж монитора, включен към компютъра, позволяващ веднага да се проверят сметките, един от служителите се опитваше да и обясни някои детайли, но жената оставаше непоколебима в мнението си.

— Понякога едни и същи хора искат хем да плащат по-малки сметки, хем да получават по-големи дивиденти — каза Тереза Ван Бърен на Нанси Молино. — Много е трудно да им се обясни, че не могат да имат и двете.

Нанси Молино не удостои репликата с внимание.

Двадесет минути преди обявения час за началото на събранието имаше само места за правостоящи във втората зала, а народът продължаваше да приижда.

— Започвам страхотно да се притеснявам — каза Хари Лондон на Ним Голдман.

Те стояха в центъра на залата, близо до входа на допълнителното помещение, и шумът от гласовете и от двете им страни почти изцяло заглушаваше думите им.

Хари Лондон и някои сътрудници от неговия отдел бяха тук, за да окажат съдействие на службата по охрана на компанията. Ним бе изпратен лично от Ерик Хъмфри, за да прецени обстановката на място.

Самият председател на управителния съвет, който имаше навика да води неофициални беседи с акционерите преди срещата, бе изрично посъветван от ръководителя на охраната да се въздържи от подобни прояви, тъй като тълпата съвсем не беше добронамерена. В този момент Ерик Хъмфри се намираше в една съседна на залата стая заедно с други представители на ръководството на компанията и смяташе да се появи точно в два часа.

— Много съм обезпокоен — повтори Хари Лондон. — Подозирам, че работата няма да се размине без скандал. Видя ли какво е отвън?

Ним поклати отрицателно глава и последва Хари, който се насочи към фоайето до изхода. Те излязоха през една странична врата и заобиколиха зданието, за да стигнат до централния вход.

Хотел „Сейнт Чарлз“ разполагаше с доста голямо пространство отпред за паркинг, за спирка на такситата и автобусите. Но в момента цялото движение отпред бе спряно заради огромната тълпа, която силно крещеше и размахваше транспаранти. Полицията бе осигурила едно съвсем тясно коридорче за пешеходците, като същевременно се опитваше да спре напора на тълпата да се придвижи по-напред.

Телевизионните екипи, които не бяха допуснати в залата, също бяха отвън и снимаха почти непрекъснато.

На някои от транспарантите пишеше:

„Подкрепете «Светлина и енергия за хората»“

„Народът е за по-ниски цени на електроенергията и газта“

„Смърт на капиталистическото чудовище GSP & L“

„Човекът е по-важен от печалбата“

Прииждащите акционери на GSP & L четяха плакатите с възмущение, докато си пробиваха път през кордона. Един дребен и обикновено облечен мъж на средна възраст, който носеше и слухово апаратче, ядосано се обърна към тълпата:

— И аз съм от „народа“, но съм се трудил цял живот, за да си купя няколко от тези акции…

Един младеж с очила и раздърпана фланелка го сряза:

— Абе, я се разкарай, капиталист такъв!

Една млада дама от пристигащите също се намеси:

— Ако бяхте се потрудили и поспестили…

Към екипите от телевизията се присъединиха и други журналисти. Сред тях Ним видя и Нанси Молино, но тя бе последният човек, с който Ним искаше да се види.

Хари Лондон отбеляза:

— Виждаш ли го твоя приятел Бърдсонг как дирижира целия спектакъл?

— Виждам го, но не ми е никакъв приятел.

Огромната брадата фигура на Бърдсонг се мяркаше отзад. Докато двамата го гледаха, той извади една портативна радиостанция и я доближи до устата си.

— Вероятно говори с някого вътре в сградата — каза Хари. — Вече влиза и излиза най-малко два пъти. Проверих също така, че има една акция на нашата компания на негово име.

— Една акция ти дава пълното право да присъстваш на годишното събрание — усмихна се Ним.

— Известно ми е. Вероятно подобно е положението и с другите негови хора. Сигурен съм, че пак са измислили нещо.

Ним и Хари Лондон влязоха незабелязано вътре. А отвън шумът все повече нарастваше.

Ерик Хъмфри нервно се разхождаше в една малка странична заседателна зала, като си повтаряше речта, която след малко трябваше да произнесе. През последните няколко дни бяха написани няколко чернови, като окончателният вариант бе напечатан преди не повече от два часа. Дори и сега, когато си повтаряше наум думите от речта, той се спираше, за да нанесе някои поправки.

Всички останали мълчаха, като уважаваха правото на председателя на управителния съвет да се концентрира. В стаята бяха още Шарлот Ъндърхил, Оскар О’Браян, Стюарт Ино, Рей Паулсен и още неколцина директори. Двама от тях си сипваха питиета от барчето встрани.

В един момент всички обърнаха глави към отварящата се врата. Появи се един човек от охраната, следван от Ним.

Ерик Хъмфри остави страниците, които държеше в ръката си, и попита:

— Е, какво става?

— Има страхотна тълпа отвън — каза Ним и описа накратко положението в залата и пред хотела.

Председателят попита нервно:

— Има ли някакъв начин да отложим събранието?

Оскар О’Браян поклати отрицателно глава.

— Никакъв. То е свикано по всички правила и трябва да се състои.

— Освен това, ако го направим, ще има бунт — каза Ним.

— Това може да стане така или иначе обади се един от директорите.

Председателят на управителния съвет се отправи към бара и си сипа една сода. В момента най-много му се искаше в чашата да имаше уиски, но трябваше да спази собствената си заповед да не се консумира алкохол през работно време. Той каза раздразнено:

— Ние предварително знаехме какво ще се случи, тъй че разговорите за отлагане са безсмислени. Просто нека се опитаме да направим най-доброто, което можем.

Той отпи една глътка от чашата си и продължи:

— Тези хора имат правото да ни се извинят за техните дивиденти. Аз самият съм убеден в това. Какво можем да кажем на хора, които са си вложили спестяванията, вярвайки, че са на сигурно място, а впоследствие се оказва, че не е така?

— Можете да се опитате да им кажете истината — предложи Шарлот Ъндърхил. — Да им кажете, че в тази страна няма такова място, където хората могат да си вложат спестяванията и да са сигурни, че няма да са на загуба. Нито в компании като нашата, нито в банки, защото и там лихвата непрекъснато се променя. И за всичко това са виновни онези шарлатани от Вашингтон, които ни дадоха в ръцете едни хартийки без покритие, освен техните обещания, финансовите ни институции са в пълна разруха. Същото важи и за застраховките и социалните осигуровки. Дори и почтените и стабилни компании като нашата са буквално притиснати до стената и са принудени да предприемат подобни непопулярни мерки и да теглят последствията!

Чуха се одобрителни гласове, някои дори изръкопляскаха.

Председателят на управителния съвет каза сухо:

— Шарлот, може би вие трябваше да произнесете речта вместо мен.

А после добави замислено:

— Разбира се, всичко, което каза, е истина За съжаление повечето хора не са готови да приемат тази истина или поне не сега.

— Шарлот, кажи ми къде си държиш спестяванията — попита я Рей Паулсен.

Вицепрезидентката по финансовите въпроси му отговори троснато:

— Как къде? В Швейцария — страната, която още е запазила някаква финансова чистота и сигурност. Също и на Бахамските острови — в златни монети и швейцарски франкове. И ако останалите не са го направили, настоятелно ги съветвам да го сторят.

Ним погледна часовника си и тръгна към вратата.

— Два часът е без една минута. Време е да тръгваме — каза той.

— Сега вече ми става ясно как са се чувствали християните, преди да ги изведат за разтерзание на лъвовете — каза Ерик Хъмфри, докато излизаше.

Представителите на ръководството на GSP & L излязоха с бързи крачки на подиума. Председателят на управителния съвет се насочи към катедрата, а останалите седнаха на столовете, разположени от дясната му страна. В този момент някъде из предните редици се чу викът:

— Ууу!

Виковете бяха подети от останалата част от залата и в един момент се чуваха само освирквания и крясъци.

Ерик Хъмфри стоеше до микрофона и чакаше виковете да стихнат. Когато те поспряха, той каза:

— Дами и господа, ще бъда съвсем кратък в обясненията си за настоящето състояние на компанията. Вероятно мнозина от вас искат да зададат своите въпроси…

Последните му думи се изгубиха сред нови викове.

— По дяволите отчета!

— Давай въпросите!

— Стига с тия ала-бала…

— Кажете за дивидентите!

Ерик Хъмфри отново се опита да вземе думата:

— Разбира се, че ще говоря за дивидентите, но преди това бих искал да обърна вашето внимание върху…

— Господин председател, господин председател, имам процедурна забележка!

Някакъв нов глас се намеси и лампичката на таблото до Ерик Хъмфри сочеше, че гласът идва от допълнителното помещение.

— Каква е процедурната ви забележка? — попита Ерик Хъмфри.

— Протестирам, господин председател срещу начина по…

Хъмфри го прекъсна:

— Представете се, моля ви!

— Името ми е Хоумър Ингерсол. Аз съм адвокат и притежавам триста ваши акции и представлявам собственика на още двеста.

— Каква е вашата забележка, мистър Ингерсол?

— Възразявам срещу лошата и некомпетентна организация на това събрание. Мнозина от нас бяха третирани като втора категория и бяха набутани в страничната зала, без да имат възможност да вземат реално участие…

— Но вие вземате участие, мистър Ингерсол. Съжалявам, ако поради повишения интерес…

— Аз повдигам процедурен въпрос, господин председател, и още не съм свършил.

Ерик Хъмфри се отказа да се съпротивлява.

— Добре, довършете забележките си, но, ако обичате, по-накратко.

— Може би не знаете, но и допълнителната зала е претъпкана. Мнозина от акционерите стоят отвън и не могат да влязат. Аз говоря от тяхно име, тъй като те са лишени от своите основни права.

— Действително не съм знаел — каза Ерик Хъмфри. — И признавам, че подготовката ни явно не е била на нужното ниво.

Една жена се изправи и извика:

— Всички вие трябва да си подадете оставките! Едно събрание не можете да организирате!

Други гласове повториха думите й:

— Да, оставка! Оставка!

Ерик Хъмфри стисна устни За момент изглеждаше дори, че нервничи, което рядко му се случваше. Той събра силите си и продължи:

— Броят на участниците в събранието е безпрецедентен…

Думите му прекъсна глас от залата:

— Безпрецедентно беше и спирането на дивидентите ни!

— Това, което мога да ви кажа, е, че ние предприехме тази крачка като крайна мярка, и то с голяма неохота…

Гласът отново се намеси.

— Обаче не си съкратихте тлъстите заплати, нали?

— Вижте — продължи Хъмфри, — ние съзнаваме всичките затруднения и неудобства…

В следващия миг едновременно станаха няколко неща.

Един домат, хвърлен от някоя точна ръка, улучи председателя на управителния съвет по лицето. Доматът се разтече, като оставяше червени петна по ризата и сакото му.

След това, като по сигнал, към подиума полетяха домати и яйца Повечето от публиката станаха на крака; някои от тях се усмихваха, но други се озъртаха неодобрително в същия миг се чу нарастващ шум отвън.

Ним стоеше в центъра на залата, където беше останал още когато колегите му се бяха качили на подиума Той се опитваше да намери източника на хвърчащите предмети и да се опита да се намеси. В същия миг той видя Дейвид Бърдсонг. Както и преди половин час, той говореше по портативната си радиостанция. Ним предположи, че дава указания. Той се опита да си пробие път натам, но се оказа невъзможно. В цялата зала вече цареше пълен хаос.

В един момент Ним се сблъска с Нанси Молино. Лицето й изразяваше неувереност.

Ним не успя да се сдържи:

— Предполагам, че умирате от удоволствие и събирате материал, за да можете да продължавате да пишете вашите долни статийки!

— Аз само отразявам фактите, Голдман.

— Отразявате фактите… Сигурно е така, но го правите едностранно и пристрастно. Под влияние на импулс Ним посочи фигурата на Дейвид Бърдсонг, който в момента говореше по радиостанцията си. — Защо не отразите това?

Изтъкнете ми поне една причина, поради която да трябва да го направя.

— Убеден съм, че именно той дирижира този безпорядък днес тук.

— Имате ли някакви доказателства?

— Не — неохотно призна той.

— В такъв случай позволете ми да ви кажа нещо. Независимо дали той е допринесъл за безпорядъка или не, всичко това се случи днес, защото мнозина считат, че GSP & L не се управлява, както трябва Не можете ли да погледнете истината в очите?

И като му хвърли поглед, изпълнен с презрение, Нанси Молино си тръгна.

Шумът, който се чуваше отвън, се усили и не след дълго нова вълна от хора се присъедини към бъркотията вътре в залата. От улицата напираха и други желаещи, понесли лозунги и плакати против GSP & L.

Цялата история се изясни по-късно: всъщност не многобройните акционери, които не бяха успели да се доберат до двете зали, бяха призовали останалите от тълпата да им съдействат да проникнат вътре Със съвместни усилия те са успели да пометат всички прегради по пътя си и се втурнаха във фоайето на хотела.

Както Ним подозираше, но за съжаление не можеше да го докаже, Дейвид Бърдсонг дирижираше цялата постановка от хвърлянето на доматите до нахлуването на тълпата вътре в хотела по радиостанцията си. Представителите на „Светлина и енергия за хората“ си бяха послужили с един много елементарен ход — просто неколцина от тях бяха закупили по една акция на компанията Голдън Стейт и по този начин получиха правото да се намират в залата по време на събранието.

В последвалата неразбория малцина чуха как Ерик Хъмфри съобщи по високоговорителите:

— Събранието се закрива временно. То ще продължи работа след около половин час.

6

В гостната на апартамента си Карен посрещна Ним със същата лъчезарна усмивка, за която той си спомняше от предишната им среща.

— Знам, че не ти е било леко тази седмица. Четох за годишното събрание на вашата компания и гледах репортажи по телевизията — каза тя със съчувствие.

Ним инстинктивно се намръщи. Разбира се, телевизията си бе направила труда да отрази единствено безредиците, без да обърне внимание на последвалите петчасови дискусии, въпроси, заседания и решения на събранието. Но Ним трябваше също така да признае, че те самите бяха постъпили недалновидно, като не бяха осигурили достъп на телевизионните екипи до залата.

По време на половинчасовата почивка редът бе възстановен и заседанието продължи, както беше първоначално запланувано. На събранието нямаше никакви съществени промени, освен че акционерите бяха ужасно изморени, но за сметка на това бяха казани много от нещата, които трябваше да се кажат гласно. За голямо учудване на Ним най-сериозна от излезлите на следващия ден статии се оказа тази на Нанси Молино в „Калифорния Икзаминър“.

— Ако нямаш нищо против, бих искал поне за малко да изхвърля от съзнанието си мислите за този цирк — каза Ним.

— Разбира се, Ним. Всъщност дори не знам какво точно значи „годишно събрание“…

Ним се усмихна леко, а после каза:

— Много ми харесаха твоите стихове. Публикувала ли си нещо?

Тя едва забележимо поклати глава и Ним си спомни, че всъщност това бе единствената част от тялото й, която се движеше.

Ним беше дошъл тук отчасти защото му се искаше макар и за малко да избяга от лудницата на GSP & L, но също така имаше силното желание да види Карен Слоун. Сега, когато я гледаше, изпълнена с очарование, Ним разбра, колко дълбоко е било това желание.

Ним дори за миг си помисли, че сигурно се влюбва. Това би било обаче едно изключение в неговата практика: той често бе имал връзки, в които имаше само секс, а не любов, но не му се беше случвало да има само любов, без секс, както щеше да бъде с Карен.

— Аз пиша стиховете за собствено удоволствие — каза Карен. — А в момента работих над една реч.

Ним вече беше забелязал електрическата пишеща машина зад гърба й и другите листа, разхвърляни върху масата.

— Каква е тази реч?

— Речта е за едно заседание на юристите. В момента съюзът на юристите на щата разглежда състоянието на законите, отнасящи се до нетрудоспособните хора. Някои от тези закони са доста добри, други — не чак толкова. Именно върху това правя някои проучвания.

— Ти обясняваш на юристите правните системи? — попита Ним с голямо учудване.

— Защо не? Те просто са затънали в теорията и имат нужда от някой, който познава тези закони и разпоредби на практика. Ето защо се обърнаха към мен. Пък и не ми е за първи път да правя подобни изказвания и да разяснявам някои недоразумения.

— Какво имаш предвид под „недоразумения“?

Докато те разговаряха, от кухнята се чуваше оживление. Когато Ним се бе обадил сутринта, Карен го бе поканила на обяд. Вероятно в този момент Джоузи, домашната помощничка на Карен, приготвяше обяда.

— Преди да ти отговоря на въпроса, мога ли да те помоля да ми помогнеш — каза Карен. — Би ли преместил левия ми крак, понеже чувствам, че е отекъл?

Ним се изправи и несигурно се приближи към количката. Единият крак на Карен бе качен върху другия.

— Моля те, просто го премести — тя каза делово.

Ним протегна ръка и изведнъж усети топлината на краката й под найлоновите чорапи. Те бяха елегантни и красиви.

— Благодаря ти, имаш много нежни ръце — каза Карен. — Това е един пример за така наречените „недоразумения“ — повечето хора смятат, че парализираните са лишени от всякакви усещания. Но не с всички е така. Например аз, дори и да не мога да се движа, изпитвам усещания както всички останали. Именно затова се налага често да променям положението на тялото си.

— Вероятно си права — каза Ним. — Трябва да призная, че и аз по-рано бях заблуден по същия начин.

— Знам — каза тя закачливо. — Но трябва да ти призная, че усещах ръцете ти върху краката си и ми беше много приятно.

В този момент в главата му започнаха да се въртят най-невероятни мисли, но той успя отново да се концентрира и попита:

— Кажи ми за някое друго „недоразумение“.

— Че парализираните не бива да ги разпитват. Ти дори не можеш да си представиш как се смущават останалите хора и избягват контактите с нас. Някои просто се страхуват.

— Често ли се случва?

— Непрекъснато. Миналата седмица сестра ми Синтия ме заведе в един ресторант на обяд. Когато дойде сервитьорът, той записа нейната поръчка и попита, без дори да ме погледне: „А тя какво ще яде?“. Синтия, бог да я благослови, му каза: „А защо самият вие не я попитате?“. Но дори и докато му казвах поръчката си, сервитьорът не смееше да ме погледне в очите.

Ним помълча за миг, а после протегна ръка и взе тази на Карен в своята.

— Срамувам се заради всички нас.

— Не трябва. Ти изкупваш вината на мнозина, Нимрод.

Като пусна ръката й, Ним каза:

— Миналия път, когато бях тук, ти започна да ми разказваш за семейството си.

— Е, днес ще имаш възможност да се срещнеш с тях или поне с моите родители. Надявам се, че нямаш нищо против, ако минат за малко след обяд. Днес за майка ми е почивен ден, а пък и баща ми има работа наблизо.

Карен обясни, че родителите й дошли в Америка от Австрия през средата на тридесетте години, когато Втората световна война вече назряваше в Европа. Те се запознали и оженили в Калифорния и имали две дъщери — Синтия и Карен. Истинското име на бащата на Карен било Слонхаузер, което след това се превърнало в Слоун. Самите Синтия и Карен не знаели почти нищо за родната страна на родителите си и израснали като типично американски деца.

— В такъв случай Синтия трябва да е по-голяма от теб?

— Да, с три години. Много е хубава. Бих искала да те запозная някой ден с нея.

В този момент шумовете в кухнята поутихнаха и на вратата се появи Джоузи, която буташе количката с обяда. Тя сложи една сгъваема масичка пред Ним и закрепи подставката отстрани на количката на Карен. След това Джоузи сервира обяда — пушена сьомга, салата и препечени филийки хляб. Виното беше Пино Шардоне „Луи Мартин“.

— Не мога да си позволявам често да купувам подобно вино, но днес е особен ден, защото ти се върна…

Джоузи я попита:

— Аз ли да те храня или предпочиташ мистър Голдман?

— Ще ме нахраниш ли, Нимрод?

— Разбира се. Само ще те помоля да ми казваш, когато правя нещо не както трябва.

— Съвсем не е трудно. Просто трябва да ми слагаш храната в устата. Тоест ще ядеш за един, а ще храниш двама.

Като погледна Карен с разбиране и се усмихна, Джоузи се оттегли в кухнята.

— Виждаш ли? Чудесно се справяш! — каза Карен след малко. — Би ли могъл сега да ми избършеш устните.

Тя протегна глава към Ним и той избърса устните й с една салфетка.

Докато продължаваше да храни Карен, Ним си помисли, че всичко това, което правиха заедно, неимоверно много ги сближаваше. Никога не бе изпитвал подобно чувство. И най-странното бе, че във всичко това имаше особена чувственост.

Към края на обяда Карен го попита:

— Аз ти разказах почти всичко за себе си. Разкажи ми нещо и ти.

Ним започна да й разказва за родителите си, за детството, за работата си и за брака си с Рут и децата, Лия и Бенджи. Той се чувстваше толкова предразположен от Карен, че дори сподели най-съкровените си мисли — своите съмнения за религията на прадедите си и дали тя трябва да бъде продължена чрез неговите деца, смисълът на живота му и перспективите пред брака му.

— Стига толкова — каза той най-накрая. — Не съм дошъл тук, за да ти досаждам.

Карен се усмихна и поклати глава.

— Ним, ти просто никога не би могъл да бъдеш досаден. Ти си многостранен човек, а такива хора рядко омръзват. Ти много ми харесваш. Отдавна не ми се е случвало да имам подобно усещане за някого.

— Аз изпитвам същото към теб — каза й Ним.

Лицето на Карен леко се изчерви.

— Ним, искаш ли да ме целунеш?

Ним стана от мястото си и се доближи до нея.

— Много — каза й нежно той.

Устните й бяха нежни и топли. Целувката им беше продължителна и те сякаш не можеха да се отделят един от друг. Ним искаше да привлече Карен по-близко до себе си, но в този момент се чу позвъняване на вратата и шум от гласове. Ним се отдръпна.

Карен прошепна.

— Колко не навреме.

След това тя извика:

— Влизайте! — и продължи. — Нимрод, бих искала да ти представя родителите си.

Един възрастен мъж с посребрени коси и достолепна осанка протегна ръката си, за да поздрави Ним. Когато заговори, дълбокият му плътен глас веднага напомни за австрийския му произход.

— Аз съм Лутър Слоун, мистър Голдман. А това е съпругата ми Хенриета. Карен ни е говорила за вас, пък сме ви и виждали по телевизията.

Ръката на Лутър Слоун беше твърда и грубовата, но независимо от това чиста и добре поддържана Той беше облечен с работен комбинезон, който обаче, също както и ръцете му, беше чист и с акуратни кръпки на няколко места.

Майката на Карен също се поздрави с Ним.

— Много мило от ваша страна, мистър Голдман, че посещавате дъщеря ни. Зная, че тя много цени това, както и ние.

Мисис Слоун беше дребна, спретната жена. Косата й беше вързана на кок, а дрехите й бяха доста скромни. Тя изглеждаше доста по-възрастна от съпруга си, но съдейки по Карен, на младини сигурно е била красавица.

— Единствената причина, поради която идвам тук, е, понеже ми е приятна компанията на Карен — каза Ним.

Когато всички седнаха, Джоузи донесе един кафеник и четири чаши. Мисис Слоун наля кафето и помогна на Карен да отпие от своето.

— Татко, как вървят твоите работи? — попита Карен.

— Можеше да бъде и по-добре — въздъхна Лутър Слоун. — Материалите непрекъснато поскъпват, мистър Голдман. И когато включа в сметката материалите и труда, на хората им се струва, че ги мамя.

— Всичко това много добре ми е известно — каза Ним. — И нашата компания Голдън Стейт я обвиняват по същите причини.

— Но вашата компания е голяма и със стабилен гръб. А моята фирма е малка. Имам само трима работници и самият аз им помагам. Но да ви кажа честно, мистър Голдман, има дни, в които си казвам, че всичко това не си заслужава труда. Пък и тези справки, които се изискват от правителството — понякога ги попълвам през целия уикенд и недоумявам за какво е нужно това.

Хенриета Слоун прекъсна съпруга си.

— Лутър, целият свят не е длъжен да ти слуша проблемите.

Мистър Слоун само поклати глава.

— Попитаха ме как върви бизнесът и аз отговорих. Това беше.

— Както и да е, Карен. Тези неща не бива да те притесняват. Ние ще ти купим едно микробусче. За първата вноска вече сме събрали парите, а за останалите иде вземем назаем.

— Мамо, не е толкова наложително. Аз излизам и сега, с помощта на Джоузи — каза Карен.

— Но нямаш възможност да излизаш толкова често, колкото би искала — мисис Слоун сви устни. — Много скоро ще имаш микробусче, скъпа. Обещавам ти.

— Аз също се бях замислил по този въпрос — каза Ним. — По време на предишното ми посещение Карен ми бе споменала за микробусче, в което може да влиза количката и което ще кара Джоузи.

— Много ви моля — каза твърдо Карен. — Престанете да се безпокоите за мен!

— Аз не се притеснявам — продължи Ним. — Въпросът е в това, че нашата компания използва подобни микробусчета, които след две-три години продава на доста изгодни цени. Много от тях са в доста добро състояние. Ако искате, бих помолил някой от нашите служители да ви подбере нещо по-изгодно.

Лутър Слоун засия:

— Това много би ни помогнало. Естествено, микробусчето след това допълнително трябва да се приспособи, за да може количката свободно да влиза в него.

— Може би ще можем да ви помогнем и за това. Не съм сигурен, но ще проверя.

— Ще ви запиша телефона ни — каза Хенриета Слоун. — Обадете ни се, щом като имате някакви новини.

— Нимрод — каза Карен, — много си мил и внимателен.

Разговорът продължи с удивителна лекота и едва когато си погледна часовника, Ним осъзна колко време бе минало, откакто бе дошъл при Карен.

Той каза:

— Ще трябва да тръгвам.

— Ние също — добави Лутър Слоун. — Аз работя върху едни газови тръби в една сграда наблизо и работата трябва да се свърши до довечера.

— Ако си мислите, че аз нямам работа, не сте прави — обади се Карен. — Аз също трябва днес да си добърша речта.

Родителите на Карен се сбогуваха. Преди да ги последва. Ним остана за малко насаме с Карен. Той понечи да я целуне по бузата, но Карен обърна главата си така, че устните им се срещнаха. Карен прошепна:

— Ела пак скоро…

Ним се качи в асансьора заедно с родителите на Карен. През цялото време и тримата мълчаха, всеки погълнат от собствените си мисли. След малко Хенриета каза:

— Правим каквото можем за Карен, но понякога ни се струва, че не е достатъчно.

— Не вярвам Карен да усеща нещата по този начин. От това, което ми е казала, знам, че тя извънредно много цени вашата подкрепа и загриженост.

Хенриета само поклати глава.

— Това, което правим, е най-малкото, което можем да направим за нея. И вероятно никога няма да можем да изкупим пред нея това, което сторихме преди години.

Лутър хвана нежно жена си за ръката:

— Мила, моля те, недей да се измъчваш. Толкова много пъти сме говорили за това…

Хенриета рязко се обърна към него.

— Ти вечно говориш едни и същи неща!

Лутър въздъхна, а после попита Ним:

— Знаете ли как Карен се разболя от полиомиелит?

Ним кимна:

— Да.

— Казала ли ви е защо?

— Не. Или поне не точно.

Хенриета се намеси.

— Тя обикновено не го прави.

Те вече бяха стигнали до първия етаж и излизаха от асансьора. Хенриета Слоун се спря в малкото пусто фоайе и продължи:

— Тогава Карен беше ученичка на петнадесет години. Винаги е била отличничка, участваше и в училищния отбор по лека атлетика. Изобщо бъдещето беше пред нея.

— Това, което жена ми се опитва да каже — намеси се Лутър Слоун, — е, че същото това лято ние си бяхме уредили да отидем до Европа. Пътуването беше организирано от лютеранската църква, един вид посещение на светите места. Бяхме организирали така нещата, че докато ни няма, Карен да отиде на лагер. Мислехме, че една почивка на чист въздух ще й се отрази добре, пък и по-голямата ни дъщеря Синтия беше в същия лагер преди две години.

— Истината е, че мислехме много повече за себе си, отколкото за нея — каза Хенриета.

Съпругът й продължи, сякаш тя не беше го прекъснала:

— Но Карен не искаше да ходи на лагер. Имаше едно момче, с което се срещаше, и то оставаше в града. Карен искаше да си остане вкъщи през лятото и да бъдат заедно. Но Синтия вече беше заминала и това значеше Карен да остане съвсем сама…

— Карен непрекъснато ни повтаряше — продължи Хенриета, — че няма никакво значение, че ще остане сама, а що се отнася до момчето, можем да й имаме доверие. Тя дори ни казваше, че има някакво предчувствие, че ще се случи нещо, ако отиде в този лагер. Никога няма да мога да го забравя.

Пред очите на Ним картината сякаш прие реални очертания — младите родители, Карен почти момиче, и сблъсъка на силните, но толкова противоположни желания. Сега и тримата бяха толкова различни…

Лутър Слоун отново заговори, сякаш искайки по-бързо да приключи това мъчително обяснение:

— Това беше истинско семейно „сражение“ — ние двамата срещу Карен. Ние бяхме непреклонни и най-накрая Карен замина за лагера. Докато тя беше там, а ние в Европа, избухна епидемията от полиомиелит. Карен беше една от жертвите.

— Ако само си беше останала вкъщи, както настояваше… — започна Хенриета.

Съпругът й я прекъсна:

— Стига толкова! Сигурен съм, че на мистър Голдман картината му е ясна!

— Да — каза Ним с приглушен глас.

Той си спомни стиховете, които Карен му бе изпратила, след като бе научила за Уоли. „Ако“ едно или друго нещо във този или онзи ден се бе разминало за час-два или за инч…

Сега той я разбираше по-добре. Ним си помисли, че все пак трябва да каже нещо, но не беше сигурен какво, нито как да го каже.

— Мисля, че все пак не би трябвало да се обвинявате за случилото се…

Лутър Слоун само го погледна и промълви:

— Моля ви, мистър Голдман…

В този миг Ним разбра, че просто нямаше какво да се каже — просто всичките тези доводи са били изтъквани толкова много пъти, и също толкова много пъти са били отхвърляни. Нямаше и не е имало никакъв начин те да се освободят от чувството си за вина.

— Хенриета е напълно права — каза Лутър. — Просто сме обречени да носим в себе си тази вина до гроб.

Хенриета добави:

— Ето защо казвам, че дори да се опитваме да правим толкова неща за Карен и да ги правим, не ги смятам за достатъчни.

— Не бива да мислите така. Сигурен съм, че правите всичко, което е по силите ви.

Те излязоха от кооперацията и Ним тръгна към колата си, която беше паркирана отвън. Преди да се разделят, той им каза:

Благодаря ви, че ми казахте всичко това. Що се отнася до микробусчето, ще се опитам да направя нещо възможно най-скоро.

7

Въпросът на дневен ред беше проектът Турнипа.

— Да говориш с губернатора на щата — заяви Ерик Хъмфри със стегнатия си бостънски акцент, — е все едно да потопиш ръката си в съд с вода. Просто веднага, щом като я извадиш, водата автоматично се връща в предишното си състояние и все едно, че нищо не е имало.

— Освен че ръката ти ще бъде мокра — обади се Рей Паулсен.

— По-скоро влажна — поправи го председателят на управителния съвет.

— Аз ви предупредих — каза Тереза Ван Бърен. — Предупредих ви веднага след случая с прекъсването на електроенергията преди два месеца, че обществото не помни дълго време и че хората, в това число и политиците, ще забравят бързо този случай и причините за него.

— Не паметта е проблемът на нашия губернатор — намеси се Оскар О’Браян. — Просто толкова много му се иска да стане президент на Съединените щати, че почти усеща вкуса на това преживяване.

Ним Голдман каза:

— Кой знае, може и да не е лош като президент.

— Възможно е наистина — съгласи се Оскар О’Браян. — Но в същото това време Калифорния може да се смята, че е без ръководство. И губернаторът със сигурност няма да си позволи да вземе решение, с което да не е съгласен дори един-единствен гласоподавател.

— Не мислите ли, че малко преувеличаваме проблема? — каза Ерик Хъмфри.

— Още повече — продължи Оскар О’Браян, — че същото важи за която и да било политическа фигура в Сакраменто.

В момента разговорът се провеждаше в кабинета на председателя на управителния съвет в централната сграда на GSP & L.

Публичното обсъждане на проекта за електроцентрала с каменни въглища в Турнипа щеше да започне след по-малко от седмица и въпреки че самият губернатор се съгласи в конфиденциален разговор, че проектът е от жизнено важно значение за Калифорния, той и целият му екип заявиха, че по политически причини не биха могли да подкрепят проекта публично. Компанията, независимо от многобройните си противници, трябваше да се справи сама.

Другата молба на GSP & L, която губернаторът отхвърли, беше предложението обсъждането да се провежда паралелно в няколко от комисиите, тъй като беше наложително решението да се вземе спешно. Нещата щяха да си тръгнат по каналния ред, което означаваше продължителни обсъждания и изтъквано на съответните аргументи пред всяка от четирите комисии. Тези четири комисии се занимаваха с различните насоки в отделните проекти, но в повечето случаи разделението беше само формално.

Тереза Ван Бърен попита:

— Възможно ли е губернаторът да си промени становището?

— Единствено ако онези продажници не видят в това някаква полза за самите себе си — измърмори Рей Паулсен. — А не вярвам това да стане.

Рей Паулсен беше вече изпаднал в състояние на пълна безнадеждност по повод на забавянето на одобрението за проектите на компанията. Именно той, като отговорен за снабдяването с електроенергия, щеше да даде заповед, ако се наложеше, да се започне поетапното спиране на тока.

— Рей е напълно прав — намеси се О’Браян. — Не си ли спомняте как ни прекараха с атомните електроцентрали. Случаят беше същият: съгласиха се, че подобни централи са необходими, но не им стискаше да направят публично изявление по този повод. И ние пак сами обрахме пешкира.

— Както и да е — каза рязко Ерик Хъмфри, — независимо дали ни харесва или не, положението е такова. Що се отнася до обсъждането на проекта Турнипа, бих искал да споделя с вас някои мои мисли. Нашето участие на тези обсъждания трябва да бъде на възможно най-високо ниво. Представянето на нашия проект трябва да бъде прецизно, обосновано и направено с необходимото достойнство. При задаване на въпроси от страна на комисията отговорите на нашите представители трябва да бъдат едни и същи, като всичко това се извършва с необходимата доза търпение и добър тон. Част от тактиката на противниците ни е да провокират представителите на компанията по някакъв начин. Ние трябва да се въздържаме от необмислени коментари и моля ви да уведомите всичките ни служители за това решение.

— Ще го направим — каза О’Браян.

Рей Паулсен изгледа мрачно Ним и му каза:

— Това най-вече се отнася за тебе.

Ним само се намръщи и му отговори:

— Точно в този момент вече тренирам да се въздържам от коментари, Рей.

Нито един от двамата не беше забравил техния сблъсък на събранието, където Ним и Тереза Ван Бърен се опитваха да прокарат тезата за по-пълна информираност на обществеността за енергийните проблеми, а Рей Паулсен и останалите застъпваха традиционното примиренческо отношение. Съдейки по инструкциите на председателя на управителния съвет, явно „умерената линия“ още беше в сила.

— Оскар, все още ли смятате, че аз лично трябва да присъствам на тези обсъждания? — попита Ерик Хъмфри.

— Абсолютно съм убеден — каза О’Браян.

Зад въпроса на Ерик Хъмфри се криеше явното му нежелание да привлича вниманието на обществеността върху себе си. През последните десет дена имаше още два случая с взривни устройства в обектите на GSP & L. Нито едно от тях не беше причинило сериозни щети, но бяха достатъчни, за да припомнят за заплахата, надвиснала над компанията и служителите й. Само преди един ден беше регистрирано обаждане в една от местните радиостанции с предупреждението, че: „мнозина още от управляващите скапаната GSP & L компания ще платят за деянията си“.

О’Браян добави:

— Бъдете сигурен, Ерик, че вашето появяване няма да бъде по-дълго от необходимото. Но имаме нужда от вашето присъствие.

Председателят на управителния съвет въздъхна:

— Е, щом е така…

Ним си помисли с ирония, че още веднъж стратегията да не се представят публично повече от необходимото служителите на компанията, няма да се отнася за него. На всички предстоящи заседания Ним щеше да бъде един от главните свидетели, и то не по техническата страна на проекта, както повечето представители на компанията, а по-скоро по генералната стратегия на GSP & L.

О’Браян щеше да задава някои от въпросите и те двамата с Ним вече бяха направили няколко репетиции, в които участваше и Рей Паулсен. По време на съвместната им работа Ним и Рей Паулсен бяха успели да потиснат взаимната си неприязън и на моменти стигаха почти до приятелски беседи.

Като се възползва от ситуацията, Ним повдигна пред Паулсен въпроса за микробусчето за Карен, тъй като транспортните средства се числяха към направление „Снабдяване с електроенергия“.

За негово учудване Рей Паулсен веднага прояви заинтересованост и разбиране. Само два дни след техния разговор Рей вече беше намерил подходящо микробусче, което в следващите дни предстоеше да се продава. Дори нещо повече, Паулсен сам приготви проекти за някои модификации, които биха позволили количката на Карен лесно да влиза в кабината и да се закрепя за нея по време на пътуването. Карен също се бе обадила на Ним, за да му каже, че е идвал техник от GSP & L, който измерил количката и проверил състоянието на електрическото захранване.

— Едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали — му каза тя по телефона, — е това, че си видял онази червена точица върху картата и че дойде при мен. Кога ще дойдеш пак, скъпи Нимрод? Надявам се, че ще е скоро.

Той й беше обещал, че ще мине. По-късно Ним се обади на родителите на Карен, които бяха много доволни от развитието на въпроса с микробусчето и бяха вече осигурили банков заем, който да покрие почти цялата му стойност.

Гласът на Оскар О’Браян върна Ним към действителността.

— Предполагам, че всички са наясно колко продължителни могат да бъдат обсъжданията на проекта Турнипа.

Рей Паулсен каза мрачно:

— Прекалено продължителни!

Тереза Ван Бърен попита:

— Колко време даваш, Оскар, ако приемем най-добрия случай?

— Ако предположим, че се представим успешно пред комисиите и ако приемем едно средно протакане, каквото без съмнение ще предприемат нашите опоненти, бих казал шест-седем години.

Главният юрисконсулт още веднъж погледна записките си.

— Също така би могло да ви заинтересуват разходите. Моят отдел направи изчисления, че само за провеждането на обсъжданията, независимо от изхода, разходите ще бъдат около пет и половина. Допълнително ще трябват още няколко милиона за проекти по защитата на околната среда. Мисля, че картината е ясна.

— Тес, нека всичко това стане достояние на широката публика — каза Ерик Хъмфри на директора по връзките с обществеността.

— Ще направя каквото е по силите ми — каза Тереза Ван Бърен, но много се съмнявам, че някой извън тази стая ще се заинтересува от подобна информация.

— Ще ги заинтересува, когато им спрат тока — обади се Ерик Хъмфри. — Сега нека пристъпим към разглеждането на останалите ни проекти — Финкасъл и Девилс Гейт.

О’Браян докладва, че и по тези две линии са преминати само първите бюрократични препятствия. А в същото време се засилва опозицията срещу тези два проекта.

Докато го слушаше, Ним усети как започва да се ядосва на мудността на системата и на недостатъчната ангажираност на компанията, която не можеше да вземе по-остри мерки. Ним предчувствуваше, че щеше да има проблеми с обсъждането на проекта Турнипа. Проблеми да запази самообладание, да не се поддава на провокации и да потиска желанието си да каже истината направо и открито.

8

Ерик Хъмфри седеше в неудобно високо свидетелско кресло с висока облегалка. Той бе прекарал там повече от половин ден и лицето му вече се бе зачервило от възмущение.

На три крачки от него се намираше Дейвид Бърдсонг, който презрително го поглеждаше, поклащаше се на петите си и задаваше въпроси.

— Явно не сте добре със слуха, затова ще повторя въпроса си: колко получавате на година?

Хъмфри, който се колебаеше още при първото задаване на въпроса, отново отправи поглед към Оскар О’Браян, който само леко повдигна рамене.

Председателят на управителния съвет на GSP & L отговори със стиснати устни:

— Двеста четиридесет и пет хиляди долара.

— Не, приятелю, не ви питам за приходите на компанията, а за вашите — каза Бърдсонг, като го съпроводи с театрален жест с ръка.

Хъмфри обаче явно не намираше нищо смешно в това.

— Именно цифрата на моята заплата ви съобщих.

— Невероятно! — Бърдсонг отново театрално се удари по челото. — Не мога да си представя, че един човек може да печели толкова много пари…

От залата се чуха възгласи и освирквания. Някой се провикна:

— Ние, потребителите, даваме тези пари! По дяволите, толкова много.

Имаше аплодисменти за изявлението и тропане с крака.

Председателят на комисията чукна с чукчето и извика:

— Моля за ред!

Той беше млад човек, на около тридесет години, с розово момчешко лице. Беше назначен на този пост преди една година, като беше работил няколко години за управляващата партия. По образование беше счетоводител и се говореше, че е с роднински връзки с губернатора.

След репликата на председателя на комисията О’Браян скочи на крака:

— Господин председателю, необходимо ли е да бъде тормозен свидетелят?

Председателят погледна Бърдсонг, облечен с избелели дънки, ярка риза с разкопчана яка и обувки за тенис. В пълен контраст с него беше Ерик Хъмфри, безупречно облечен в костюм по поръчка от известния бутик „Де Лизи“.

— Вие зададохте вашия въпрос, мистър Бърдсонг, и получихте отговор — каза председателят на комисията. — Струва ми се, че бихме могли да минем и без театралните жестове. Моля, продължавайте.

— Разбира се, господин председател — каза Бърдсонг и отново се обърна към Ерик Хъмфри. — Значи, казвате двеста четиридесет и пет хиляди долара?

— Да, точно така.

— Има ли някакви допълнителни облаги за това да бъдеш „голяма клечка“? — В залата се разнесе смях. — Извинете ме, имах предвид за председател на подобна компания. Нещо като персонален автомобил?

— Да.

— Със или без шофьор?

— С шофьор.

— А големи разходи за представителни нужди има ли?

Хъмфри вметна раздразнено:

— Не бих ги нарекъл чак толкова големи.

— А как ви се струва думичката „изключителни“?

В залата отново се разнесе смях.

Ерик Хъмфри вече бе започнал да показва раздразнението си. Макар и да беше изключителен администратор, той нямаше опит с подобни грубияни и палячовци като Бърдсонг. Той отговори студено:

— Моето положение и задължения предвиждат някои разходи, които се покриват от компанията.

— Не се и съмнявам в това!

О’Браян отново се готвеше да се изправи на крака, но председателят на комисията му направи знак да седне и каза:

— Придържайте се към въпросите, мистър Бърдсонг.

— Слушам, сър — каза Бърдсонг и широко се усмихна.

Ним, седнал в залата, едва се сдържаше да не прояви възмущението си. Защо Хъмфри не бе отговорил открито и настъпателно, както можеше и трябваше да направи? Да беше казал: „Моята заплата, мистър Бърдсонг, е публично достояние и редовно се представя на данъчните власти. Информацията не е секретна и вие, предполагам, сте проучили този въпрос доста прилежно, преди да дойдете в тази зала. Така че не е нужно да се прекалява с излишно театрализиране и маниерничене. Освен това съм длъжен да подчертая, че това е съвсем нормална заплата за един председател на управителен съвет на национална компания, дори в сравнение с други подобни е една от най-ниските И GSP & L дава на ръководните си кадри подобни заплати, за да ги задържи на работа, защото не е тайна, че аз бих могъл да получавам в друга компания значително по-висока заплата. Може би тази система не ви харесва, мистър Бърдсонг, но докато икономиката ни е пазарна — такова е положението. Що се отнася до колата с шофьор, ръководството на компанията реши, че моето време и сили са много по-ценни за тях, отколкото стойността на една кола и заплатата на един шофьор. Да добавя и още нещо за колата — аз дори нямам време да си почивам и в нея, защото работя и по пътя от едно място на друго. И най-накрая, ако ръководството и акционерите не са доволни от работата, която получават от мен в замяна на посочената заплата, могат да ме освободят.“

Но това никога нямаше да стане! Защото Хъмфри нямаше да посмее да приложи подобна тактика на Бърдсонг или на подобни нему, за да не си развали репутацията и обществения престиж. И това, вероятно, щеше скъпо да му струва, защото законите на борбата в днешно време вече се бяха променили…

Течеше вторият ден на публичните обсъждания на проекта в Турнипа. Първият премина изцяло посветен на безкраен низ от формалности, като се започне от гигантския доклад, представен от GSP & L. Той се състоеше от 500 страници и носеше гръмкото заглавие „Уведомяване за намерения“. Както О’Браян иронично забеляза „Докато приключим с цялата тази работа, ще са изсекли цяла гора, само за да ни осигурят необходимата хартия. А документите ще бъдат достатъчни да запълнят цяла една библиотека или да потопят един кораб“.

В началото на днешното заседание като пръв свидетел беше призован Джей Ерик Хъмфри.

По изричен съвет на О’Браян председателят на управителния съвет набързо представи достойнствата на проекта и преимуществата на терена. След това той отговори на въпросите на представителите на комисията и на Родерик Причет от клуб „Секвоя“. Процедурата беше конструктивна, а въпросите и отговорите — достатъчно коректни. Обаче Дейвид Бърдсонг, който се яви от името на „Светлина и енергия за хората“, възбуди духовете в залата и предизвика бурния възторг на своите поддръжници.

— Е, мистър Хъмфри — продължи той. — Сигурно се събуждате сутрин и си мислите, че все нещо трябва да направите, за да оправдаете една подобна заплата. Прав ли съм?

Той скочи на крака и каза:

— Протестирам!

— Поддържам протеста произнесе се председателят на комисията.

На Бърдсонг обаче всичкото това не направи ни най-малко впечатление.

— Е, щом е така, ще задам въпроса си по друг начин: „Мислиш ли, скъпи Ерик, че основна част от работата ти е да си измисляш разни проектчета като това в Турнипа, които да носят още по-големи доходи на твоята компания?“

— Протестирам!

Бърдсонг се обърна към юрисконсулта на GSP & L и му каза:

— Абе ти защо не си се записал на касета, вместо всеки път да си отваряш устата?

В залата се чуха смехове и нестройни ръкопляскания. В същото това време председателят на комисията се съветваше със седящия до него възрастен мъж, който беше дългогодишен председател на комисии при подобни публични обсъждания.

— Протестът не се приема — заяви председателят на комисията, а после продължи. — Мистър Бърдсонг, ние позволяваме доста голяма свобода при подобни публични обсъждания, но ви моля все пак да се отнасяте към свидетеля с нужното уважение и да не използвате обръщения от сорта на „приятелю“ или „скъпи Ерик“. Също така бих искал да получа вашето уверение, че всичките ви въпроси имат пряко отношение към обсъждането.

— Как да нямат отношение! Имат и още как! — избухна Бърдсонг. Продължението вече бе казано с по-благ тон. — Господин председателю, аз съм обикновен човек и уважавам обикновените хора. Не съм толкова излъскан и важен адвокат като приятелчето Оскар… Тъй че, ако правя някои грешки или се държа неподходящо…

— Просто продължавайте. Моля ви! — въздъхна председателят на комисията.

— Ама разбира се! — Бърдсонг отново се обърна към Ерик Хъмфри. — Нали чухте какво каза човекът! Тъй че не му губете времето, ами си отговаряйте на въпроса!

О’Браян отново се намеси:

— Какъв въпрос? Аз не си го спомням, пък какво остава за свидетеля!

Председателят на комисията заяви:

— Моля стенографът да повтори въпроса!

Стенографът започна да търси в записките си искания въпрос и след като откри пасажа, го прочете високо:

— … проектчета, като този в Турнипа, които да носят още по-големи доходи на твоята компания?

— Смисълът на проекта в Турнипа — отговори Ерик Хъмфри — е да се предложат допълнителни услуги на обществото, като се предвиждат нарастващите нужди от електроенергия. Печалбата е поставена на второстепенно място.

— Но печалба ще има — настояваше Бърдсонг.

— Естествено. Ние сме акционерна компания и имаме определени задължения към своите акционери.

— Колко ще е печалбата? Милиони?

— Поради голямата стойност на самите инвестиции и на проекта като цяло ще има емисии на акции, които ще могат да бъдат закупени само в случай че…

Бърдсонг рязко го прекъсна:

— Отговорете с „да“ или „не“. Ще има ли милиони печалба?

Председателят на управителния съвет на GSP & L се изчерви.

— Вероятно да.

Мъчителят му отново се заклати напред-назад върху токовете на обувките си.

— Тоест, мистър Хъмфри, имаме само вашата гола дума за това, дали на първо място са услугите или печалбата. Думата на човек, който при реализацията на този чудовищен проект само ще спечели…

— Протестирам! — каза О’Браян уморено. — Това изобщо не е въпрос, а пристрастно и необосновано изказване.

— Е, добре, взимам си думите назад — обади се Бърдсонг, преди председателят на комисията да може да се намеси. — Просто най-искрените ми чувства се проявяват от само себе си.

О’Браян го изгледа подозрително и за момент се замисли дали отново да не протестира, но впоследствие се отказа.

Но както знаеха и Бърдсонг, и цялата аудитория, тези негови думи, независимо че ги оттегли, щяха да останат в официалната стенограма на заседанието. Журналистите също упорито си отбелязваха нещо в бележниците — факт, който не беше забелязан в началото на заседанието.

Докато съзерцаваше сцената, Ним отново си помисли, че Дейвид Бърдсонг отново щеше да е на първите страници на вестниците на другия ден. Това, че беше колоритен, просто не можеше да му се отрече.

Сред представителите на пресата Ним забеляза и Нанси Молино. Тя също следеше представлението на Бърдсонг с внимание, но за разлика от останалите нищо не записваше. Изражението на лицето й беше замислено. На Ним му се стори, че тя дори одобряваше поведението на Дейвид Бърдсонг.

Преди началото на заседанието Ним и Нанси Молино се срещнаха във фоайето на сградата. На сдържаното му кимване тя само повдигна вежди и загадъчно се усмихна.

Бърдсонг отново пристъпи към въпросите си:

— Кажи ми, Ерик, стари прия… Извинете, мистър Хъмфри! Да сте чували някога за икономия на електроенергия?

— Разбира се!

— Не знаете ли обаче, че ако компаниите, подобни на вашата, вземат по-сериозни мерки и пропагандират икономията на електричество, просто няма да се наложи изграждането на нови електроцентрали като тази в Турнипа.

Оскар О’Браян се беше приготвил за отговори, но Ерик Хъмфри му направи знак, че ще отговори сам.

— Искам да уточня, че ние прилагаме стратегията за икономия на електричество от доста дълго време Но това само може да помогне, без да разреши изцяло проблема на нарастващото потребление на електроенергия. За това ни трябват новите електроцентрали като Турнипа.

— Това, естествено, е вашето лично мнение подсказа му Бърдсонг.

— Точно така.

— Личното ви мнение пак ли е подобно на онова, което изтъкнахте, когато ставаше въпрос дали ще има големи приходи от построяването на новия обект? Когато казахте, че приходите не ви интересуват?

— Това е умишлено неправилно тълкуване на отговорите намеси се О’Браян. Свидетелят не е заявявал, че не се интересува от печалбите.

— Само това оставаше! — обърна се рязко Бърдсонг. — Всички знаят, че вие там в Голдън Стейт се интересувате единствено от печалбите — тлъстите, огромни печалби, които получавате за сметка на дребните консуматори, на трудовите хора, които редовно си плащат сметките и които ще трябва да изплащат и тази ваша измишльотина.

Последните му думи потънаха във възгласи и аплодисменти. Председателят на комисията отново вдигна чукчето си и призова:

— Тишина, моля!

Един мъж, който беше седнал до Ним и взимаше активно участие в събитията в залата, учудено го попита:

— Теб не ти ли пука, човече?

— Да — отговори му Ним. — Пука ми.

Ним се замисли над факта, че ако това беше редовно съдебно заседание, Бърдсонг вече щеше да бъде изхвърлен от залата за неуважение към съда. Но смисълът на подобни публични обсъждания бе именно в това, да се прояви възможно най-голямата търпимост и либералност към всички изказвания.

— Сега нека се върнем към въпроса за печалбата — продължи Бърдсонг. — Какъв ефект ще има всичкото това върху сметките на потребителите…

Лидерът на „Светлина и енергия за хората“ продължи в същия дух още половин час. Той използваше всичките възможни начини за дискредитиране на проекта и на самата компания — некоректни, неподкрепени с факти въпроси, театрални и клоунски жестове.

Наистина, помисли си Ним, от тези неща ще станат забавни материали за първите страници на вестниците. Лошото беше, че мнозина от читателите ще повярват на този палячо.

— Благодаря ви, мистър Хъмфри каза председателят на комисията докато Ерик Хъмфри ставаше от свидетелския стол.

Последваха въпроси към други двама свидетели от GSP & L. Техните изявления не се отличаваха с нещо особено, но отнеха на комисията цели два дни, след което публичното обсъждане на проекта беше отложено до следващия понеделник. Ним, който беше натоварен със задачата да представи основната позиция на GSP & L, щеше да бъде следващият на свидетелското кресло.

9

Ним си мислеше, че е напълно възможно Рут да промени решението си да замине за известно време. Но предположението му се оказа невярно. Тази петъчна вечер Ним изведнъж се озова съвсем сам в къщата си. Лия и Бенджи бяха отишли при родителите на Рут и щяха да останат там, докато тя се върне.

Рут не беше конкретна по въпроса кога ще се върне, както и по останалите — къде отива и с кого.

— Вероятно ще отсъствам две седмици, макар че могат и да са повече, а могат и да са по-малко беше казала тя на Ним преди няколко дни.

Единственото нещо, което му беше ясно, бе поведението на Рут спрямо самия него — то бе хладно и решително. Държеше се така, сякаш вътрешно беше вече достигнала до някакво решение, просто оставаше да го приведе в действие. Какво беше това решение и по какъв начин щеше да го засегне, Ним нямаше ни най-малко понятие. В първия момент той си помисли, че всичко това би трябвало да го засяга, но впоследствие с тъга откри, че всъщност не е така. Или поне не много. Може би по тази причина той прие спокойно заявлението на Рут, че вече всичко е уредено и че в края на седмицата тя трябва да замине.

Това поведение за него беше нетипично. Обикновено той вземаше решенията на часа и обичаше да има пред себе си програма именно тази негова способност му бе завоювала уважението и повишението в GSP & L. Но когато ставаше въпрос за брака му, той проявяваше удивителна нерешителност, или по-скоро нежелание да погледне истината в очите. Ако Рут решеше да го напусне и да подаде за развод, което беше съвсем нормално в случая, той нямаше да се опита да се противопоставя или да я убеждава. Но самият той не можеше да направи първата крачка. Или поне засега.

Преди един ден той беше попитал Рут дали е готова да обсъдят положението, като си спомни думите й: „ние с теб представляваме семейство само на хартия и по някои навици…“

Но тя му отговори с делови тон:

— Не, не съм. Ще ти кажа, когато съм готова.

И така въпросът приключи.

Мислейки си за евентуален развод, Ним все по-често си мислеше за Лия и Бенджи. И двете деца щяха да го преживеят много тежко и Ним се натъжи при мисълта, че може да им причини болка. Но децата преживяваха разводите и самият той познаваше деца, които възприемаха развода на родителите си като прост житейски факт. Нямаше да има и проблеми те тримата да прекарват известно време заедно. Дори можеше да се получи така, че в подобен случай щеше да вижда децата си по-често, отколкото го правеше сега. Това се е случвало и на други бащи.

Но всичко това трябваше да почака, докато Рут се върне, размишляваше той, докато се разхождаше из празната къща.

Ним се обади на родителите на Рут, за да чуе Лия и Бенджи. Те си поговориха за училището, за класа по балет на Лия, за уроците им по плуване. Името на Рут не беше споменавано. Ним усещаше, че Лия чувства, че нещо не е наред, но не смееше да попита.

След като приключи с телефонния разговор, Ним си сипа уиски със сода и погледът му попадна върху портрета на Рут, рисуван преди няколко години. Художникът удивително точно бе уловил изтънчеността и грацията на Рут. Ним се доближи до картината и започна внимателно да я разглежда. Приликата беше удивителна, особено дълбоките сиви очи и лъскавата тъмна коса, както винаги безупречно сресана. Рут беше позирала в един вечерен тоалет без ръкави, който още повече подчертаваше красивите й рамене. На лявото й рамо дори се виждаше една малка бенка, която Рут бе оперирала, след като бе завършена картината.

Ним се замисли и си сипа още едно уиски. След това той се доближи до телефона и набра номера на Хари Лондон. Колкото и да бе невероятно, те не бяха разговаряли близо цяла седмица.

Когато Хари се обади, Ним веднага го попита:

— Искаш ли да наминеш към къщи и да пийнем по нещо?

— Съжалявам, Ним. С удоволствие, но в момента не мога. Имам среща за вечеря и след малко излизам. Чу ли за последния взрив?

— Не. Кога е станало?

— Преди около час.

— Има ли жертви?

— За щастие не, но това е единственото добро нещо.

Хари Лондон му обясни, че този път две взривни устройства с много силен заряд са били сложени в една от подстанциите на GSP & L в покрайнините на града. В резултат на експлозията в момента повече от шест хиляди домове са без електричество. Нямало почти никаква надежда положението да се възстанови до утре.

— Тези откачалки започват да поумняват — каза Хари Лондон — Те вече усещат къде сме най-уязвими и удрят именно там.

— Знае ли се със сигурност, че е същата организация?

— Да „Приятели на свободата“ Обадили са се в редакция „Новини“ на канал 5 на телевизията точно преди експлозията и са казали точно къде ще се случи. Беше обаче твърде късно, за да се предприеме каквото и да било. Това прави единадесет експлозии само за два месеца.

Ним знаеше, че макар и да не беше директно замесен в разследването, Хари все още притежаваше незаменими източници на информация и затова го попита:

— Има ли някакъв напредък в работата на полицията или на ФБР?

— Никакъв. Спомняш ли си какво ти казах по-рано? Ако ченгетата постигнат някакъв успех, то това ще бъде в резултат на някоя немарливост от страна на терористите. Хващам се на бас, че те внимателно проучват следващия си обект, вмъкват се и се измъкват бързо и незабелязано и причиняват възможно най-големи щети. Тия приятели сто на сто знаят че не разполагаме с армия, която да бди над сигурността.

— Поне няма ли заподозрени или някаква следа?

— Нищо. Както ти казах, не вярвам нищо да се разкрие, преди ония да се издънят. В реалността не е така, както по телевизията, където всички престъпления се разкриват. При полицията много от престъпленията остават неразкрити.

— Всичко това ми е известно — каза Ним, донякъде раздразнен, че Хари отново се впуска в лекторската си роля.

— Има обаче един момент — каза замислено началникът на отдела по защита на собствеността.

— Какъв?

— За известно време атентатите почти бяха спрели. Сега изведнъж отново се появиха на хоризонта, сякаш са намерили нов източник, откъдето да взимат експлозиви или пари, пък може и двете заедно.

Ним се замисли, а после смени темата:

— Какво става с кражбите на електроенергия?

— Няма кой знае какво развитие. Е, работим доста здраво, но хващаме все дребни риби. Вече сме предали на съда повече от двадесет нови случая на подправяне на данните на електромерите. Но всичко това е все едно да запушиш сто дупки, като знаеш, че има още десетки хиляди, ако имаш време и хора, за да ги откриеш.

— Какво става с онази административна сграда? Тази, която наблюдавахте?

— За „Зако Пропъртиз“ ли говориш? Все още я наблюдаваме, но до момента не е забелязано нищо подозрително. Имам чувството, че само си губим времето — за разлика от обикновено, този път Хари изглеждаше потиснат. Кой знае, помисли си Ним, докато му пожелаваше лека нощ, може би и настроенията са заразни и той е успял да зарази Хари със собственото си.

Все още се чувстваше неспокоен сам в цялата къща. На кого ли още да се обади?

Помисли си за Ардит, но отхвърли тази идея Ним все още не беше готов, ако някога можеше да бъде, да се справи с изненадващия изблик на религиозност у Ардит Но мисълта за Ардит му напомни за Уоли, когото наскоро бе посетил в болницата. Той вече беше извън всякаква опасност, но предстояха дълги и мъчителни месеци, ако не и години, на пластични операции. Напълно естествено духът на Уоли съвсем беше паднал. За сексуалната му неспособност не беше ставало дума.

Ним си спомни за Уоли донякъде с чувство на вина, когато се замисли, че неговите сексуални възможности продължаваха да бъдат незасегнати и че таман си мислеше на коя от своите приятелки да се обади. Имаше няколко, с които не се бе виждал от месеци, но които по всяка вероятност щяха да излязат с него да пият по едно питие, да вечерят и по-нататък — както си му е редът. Ако се напънеше малко, нямаше да му се налага да прекарва нощта сам.

Но нещо просто не му се занимаваше.

Може би Карен Слоун? Не. Колкото и да му беше приятна нейната компания, тази вечер просто не беше в подобно настроение.

Да отиде да поработи тогава? На бюрото му в GSP & L имаше купища непрегледани документи. Ако отидеше там, нямаше да му е за пръв път да използва тишината на нощта за по-продуктивна работа. Може би това не беше чак толкова лоша идея, тъй като участието му в публичните обсъждания на проекта Турнипа го откъсваше за доста продължително време от текущата му работа.

Не, нещо и тази идея не му харесваше за момента. Да си измисли някакво друго занимание.

Да се приготви за свидетелските показания, които трябваше да представи пред комисията в понеделник? Но той вече доста беше поработил над това…

Изведнъж една идея го осени, изскочила отнякъде, както филийката хляб изскача от тостер.

Въглищата!

Турнипа беше въглища. Без да се осигури доставката на въглища от Юга, проектът за електроцентрала в Турнипа би бил просто неосъществим. Но независимо от добрия теоретичен багаж, който имаше по този въпрос, на практика много от нещата не му бяха съвсем ясни. Причината беше много проста до момента в Калифорния нямаше електроцентрала, използваща въглища. Турнипа щеше да бъде първата.

Някак си трябва да посети една подобна електроцентрала, и то до понеделник… Така ще може да отиде на заседанието в понеделник с ясната картина в съзнанието си. Предчувствието му беше, а предчувствията рядко го лъжеха, че по този начин неговите показания биха били много по-обосновани и убедителни.

Това също щеше да реши проблема къде да прекара уикенда.

Но къде да намери подобна електроцентрала?

Когато му хрумна правилният отговор, той си сипа още едно уиски, седна до телефона и набра номера на централата в Денвър, щата Колорадо.

10

Полет №160 на Юнайтед Еърлайнз излетя от Уест Кост в 07.15 сутринта. Докато боингът набираше височина, утрешното слънце беше разрисувало хоризонта с червени и златисти краски. Светът изглеждаше чист и нежен, както винаги при изгрев, помисли си Ним — една ежедневна илюзия, която трае не повече от час.

Ним се настани удобно в креслото си. Той нито за миг не се поколеба да реализира своята идея за пътуването, която сутринта му се стори дори по-вдъхновяваща. Полетът щеше да продължи два часа и двадесет минути, а на летището щеше да го чака Търстън Джоунс, негов стар приятел.

Той придружи леката закуска, поднесена му от стюардесата, с една чаша бяло вино и пристигна на аерогарата в Денвър в приятно приповдигнато настроение.

Търстън Джоунс здраво стисна ръката на Ним, когато той излезе от залата за пристигащи пътници и направо го поведе към колата си, тъй като Ним имаше само една малка чанта.

Търстън и Ним бяха близки приятели и състуденти в университета в Станфорд. По онова време те споделяха всичко един с друг и имаше малко неща, които не бяха обща тайна Приятелството се поддържаше, независимо че вижданията им бяха редки, както и писмата, които си разменяха.

Те доста се различаваха в поведението си. Търстън беше тих и спокоен, със задълбочен вид, изключително умен и привлекателен по момчешки. Той не обичаше да се изтъква, но когато се налагаше, можеше да се намеси авторитетно. Притежаваше и невероятно чувство за хумор.

По някакво стечение на обстоятелствата Търстън беше направил същата кариера като Ним, и сега беше също така вицепрезидент по планирането на голяма енергийна компания в Колорадо. Търстън притежаваше и знанията за електрическите централи, използващи въглища, които липсваха на Ним.

— Как сте вкъщи? — попита Ним по пътя за паркинга. Приятелят му имаше прекрасен брак вече осем години с едно приятно английско момиче, което Ним много харесваше. Съпругата на Търстън се казваше Урсула.

— Добре. Надявам се и вие също.

— Не бих казал.

Ним се надяваше, че достатъчно ясно е показал нежеланието си да обсъжда семейните си проблеми. Очевидно бе така, понеже Търстън нищо не го попита, а направо продължи:

— Урсула много иска да те види. Естествено, ще спиш у нас.

Ним се опита да измърмори нещо като благодарност, докато се качваха в колата на Търстън, Форд Пинто. Приятелят му споделяше мнението на Ним, че големите автомобили само горят излишен бензин.

Денят беше ясен и слънчев. Докато се движеха по магистралата към Денвър, пред погледа им се откриха заснежените върхове на Скалистите планини.

Търстън каза малко срамежливо:

— Много се радвам да те видя пак тук, Ним. Дори и само да си дошъл, за да помиришеш въглищата.

— Идиотско ли ти изглежда, Търс?

Още предишната вечер по телефона Ним се бе опитал да му обясни внезапното си желание да се запознае по-отблизо с електроцентрала, работеща с въглища, и причините, които стояха зад този интерес.

— Няма такъв човек, който да каже кое е нормално и кое не е. От подобни публични обсъждания човек може направо да полудее. Нямам нищо против тях като факт, а по-скоро начина, по който се провеждат. В Колорадо сме на същото дередже: не ни позволяват да изграждаме нови електроцентрали, но когато недостигът на електроенергия стане по-осезателен, непременно ще ни обвинят в недалновидност.

— Централите, които искате да изградите, въглища ли ще използват?

— Точно така! Когато Бог е създавал света, е бил много щедър към Колорадо. Тук въглища има практически навсякъде, както в арабските страни отвсякъде блика петрол. И не само, че има достатъчно въглища, но и те са с много добри качества ниско съдържание на сяра, висота на горене, пък и залежите са много близо до повърхността и добивът им не представлява никакъв проблем. Но ти това го знаеш.

Ним кимна, а после каза замислено:

— На запад от Мисисипи има достатъчно въглища, за да се произвежда от тях електроенергия още триста и петдесет години. Разбира се, ако ни позволят да ги използваме.

— Ще отидем направо в централата ни в Чероки, на север от града — каза Търстън. — Тя е най-голямата и поглъща въглища като изгладнял бронтозавър.

— В тази централа горим приблизително седем и половина хиляди тона въглища дневно — каза директорът на централата в Чероки, като се опитваше гласът му да не бъде съвсем заглушен от многобройните помпи, вентилатори и смилащи въглищата устройства. Той беше симпатичен млад човек със сламеноруса коса, чието име — Фолгер — беше написано върху червената каска, която беше на главата му. Каската на Ним беше бяла и на нея пишеше „Посетител“.

Те стояха върху стоманената плоча отстрани на огромната котелна установка, в която под много високо налягане се вдухват предварително пулверизираните на съвсем дребни частици въглища. Във вътрешността на котелното въглищата моментално се възпламеняваха — всичко това се виждаше ясно през един малък отвор, защитен от многопластово стъкло, нещо като шпионка към ада. Височината на самото котелно се равняваше на една петнадесететажна сграда.

Навсякъде около тях се усещаше миризмата на въглища, въглищен прах имаше и под краката им. Ним усещаше вкуса на въглищата между зъбите си и мириса им в ноздрите си.

— Почистваме доколкото е възможно — обади се директорът Фолгер. — Но когато имаш работа с въглища, чистотата е трудно достижима.

Търстън се усмихна широко и добави:

— Хамалогията е много по-голяма, отколкото при газьола или водата. Все още ли искаш тази мръсотия в Калифорния?

— Нямаме избор. Ще се присъединим и ние към черното братство — кимна Ним.

Ним беше много доволен, че беше дошъл тук. Беше действително от много голямо значение да придобие това усещане за въглищата. Да прецени на място как щеше да изглежда Турнипа, за да може достойно да защити тезата на GSP & L пред комисията.

Царят въглен! Ним дори си спомни, че бе чел някъде нещо от рода на „Старият цар Въглен отново се понесе към трона си“. Нямаше друг начин. През последните десетилетия Америка бе пренебрегвала въглищата, макар че в годините на първоначалното натрупване на капиталите именно въглищата осигуряваха евтината електроенергия. Другите източници на електроенергия бяха предпочитани като по-чисти, по-лесни за използване… Но положението се бе променило!

Недостатъците на въглищата винаги щяха да съществуват, но само те можеха да спасят Америка от енергийна криза, защото запасите от въглища под земята бяха огромни.

Търстън нетърпеливо даде знак да продължават.

След малко те се спряха до една от лентите, подаваща въглищата към смилащите устройства.

— Нещо друго, върху което искам да обърна внимание — каза директорът на централата, — е, че при електроцентралите, работещи с въглища, броят на нещастните случаи е много по-голям, отколкото в централите, използващи газьол или хидроенергия. Но ние сме разработили една програма за предотвратяване на нещастните случаи. Тоест…

Ним не го слушаше, а гледаше встрани. И по съвпадение, което можеше да се случи само в реалния живот, а не в книгите, той видя как стана един нещастен случай…

Поточната линия беше на около тридесетина метра от него. Тя представляваше един безкраен поток от въглища с най-различни размери, които отиваха към трошачката, а впоследствие преминаваха в смилащото устройство, което ги превръщаше в прах. Точно в този момент линията се бе задръстила и един от работниците, подпрян на предпазната мрежа, се опитваше да я отблокира с помощта на един дълъг стоманен прът.

Впоследствие Ним беше разбрал, че подобна процедура беше изцяло забранена от инструкциите за безопасност. При подобни блокажи трябваше да се спре поточната линия и да се разчистят въглищата, причиняващи задръстването. Но работниците знаеха колко е важно да има непрекъснат поток от въглища и се случваше да пренебрегнат разпоредбите.

В момента, в който Ним гледаше към него, работникът се подхлъзна, после успя да се изправи, като се подпря на решетката. После се подхлъзна отново и този път падна върху лентата с въглищата. Ним видя как мъжът се опитва да извика, но околните шумове заглушиха гласа му. Виждаше се, че при падането се бе контузил. Линията се движеше равномерно към устройството за разтрошаване, което можеше да го превърне на малки парченца.

Наблизо нямаше никой освен Ним. Това, за което имаше време, бе да извика „Спрете линията!“, докато тичаше към мястото на инцидента.

В този момент Търстън и Фолгер се ориентираха и се затичаха след Ним.

Самата линия беше разположена доста нависоко, затова Ним рискува и скочи. Когато се приземи неловко върху гумената основа, той се нарани от няколко остри въглена, но не им обърна внимание и упорито запълзя напред. В този миг работникът беше само на няколко метра от трошачката.

Това, което се случи по-нататък, беше просто един наниз от неразделими събития.

Ним се протегна и сграбчи работника, като се опита да го извлече назад. Донякъде бе успял, когато чу звук на късащ се плат и усети някаква съпротива. Явно някоя част от дрехите на работника се беше захванала за поточната линия и тя неумолимо го теглеше напред. Ним направи още един опит, но без успех. Клещите на трошачката щракаха безмилостно на сантиметри от работника. В този миг дясната му ръка, която беше най-отпред, бе захваната от подаващото устройство, влезе в машината и се чу само звук на трошене на кости. С неописуем ужас Ним забеляза, че собствените му дрехи също са захванати. Беше твърде късно да спаси поне себе си.

В този миг линията спря.

Към Ним се протягаха ръце, за да му помогнат да слезе, чуваха се гласове и тропот на крака. Новодошлите работници повдигнаха своя колега, чиято ръка силно кървеше и го сложиха на земята. Фолгер се наведе над ранения и му направи кръвоспираща превръзка с кожения си колан. Търстън Джоунс разпореди:

— Намерете доктор и линейка! Бързо!

11

— Може да не съм такъв герой като тебе, но все още имам някакво влияние в този град! — възкликна весело Търстън.

Той излезе от съседната стая, където досега говореше по телефона, и се доближи до Ним. Ним се беше разположил в гостната, облечен в една хавлия, взета назаем от Търстън. Лявата му ръка беше бинтована, а в дясната той държеше неизменното питие — уиски със сода.

Търстън продължи:

— Уредих да ти почистят костюма, и то забележи, в събота сутринта. Ще го донесат след няколко часа.

— Благодаря ти.

В този момент в стаята влязоха жената на Търстън Урсула и по-малката й сестра Дафне, която бе пристигнала от Англия с малкия си син, за да им погостува. Ним вече беше обърнал внимание, че двете жени неимоверно си приличаха. Нито една от тях не беше хубава в традиционния смисъл на думата: и двете бяха високи, с едър кокал, челата им бяха високи, а устните съвсем малко по-големи от тези, които можеха да бъдат сметнати за хубави. Но като личности и двете привличаха вниманието със своята импулсивност и решителност. Ним се запозна с Дафне само преди половин час, но веднага я хареса.

— Има и други новини — каза Търстън. — Работникът, комуто спаси живота, няма да загуби ръката си. Хирурзите казали, че ще могат да я стъкмят по някакъв начин. Е, няма да е в състояние да я използва в електроцентралата, но поне ще може да прегръща жена си и трите си дечица. Да не забравя! Имаш едно послание от жена му. Тя каза, че след обяд ще бъде в църквата заедно с децата си, за да благодари на светците, които ни закрилят, за това, че съществува някой си мистър Ним Голдман, и ще палят свещи за твое здраве. Казвам ти го, в случай че вярваш в тези работи.

— О, Търс — каза Урсула, — спри за малко, защото ще се разплача.

— Ако трябва да бъда откровен — призна си Търстън, — и аз съм малко развълнуван.

— Аз нищо особено не съм направил. Ако не беше вашият човек Фолгер, който да спре линията…

— Слушай ме сега — каза Търстън. — Ти видя как се случва, ти се затича пръв и ако не беше го дръпнал в онзи фатален момент, сега просто нямаше за какво да говорим. Освен това светът има нужда от герои, защо да ги разочароваме?

Урсула изтри очите си с кърпичка и каза:

— Е, сега, като знаем, че историята има щастлив край, можем всичките да се успокоим.

Тя прекоси стаята и развълнувано прегърна и целуна Ним.

— Ето това е от мене вместо свещи!

— Хей, всеки ли може да се включи? — попита Дафне.

— Няма какво да питаш! — усмихна се Ним.

Дафне го целуна с готовност. Устните й бяха меки и топли. На Ним му хареса, особено мимолетния аромат, който остана след нея, когато се отдръпна.

— Е, така е с героите, независимо дали го харесват или не! — каза Дафне.

— Точно тази част от геройството особено ми харесва! — усмихна се Ним.

— Това, от което имаме нужда, е да се повеселим здраво! Какви са ни плановете за довечера? — попита Урсула мъжа си.

Той засия.

— Радвам се, че ме попита. Ще вечеряме и ще танцуваме. С моето гениално предчувствие вече резервирах маса за четирима в Браун Палас.

— Звучи страхотно — каза Дафне. — Ще можем ли да намерим някого да гледа Кийт?

— Не се безпокой, ще измислим нещо — отговори и Урсула.

— И аз се включвам — заяви Ним, — независимо от това, дали ще бъда с костюм или не.

Вечерята, придружена с прекрасно вино и последвана от приятна музика, подейства разпускащо на цялата компания. Ним беше с костюма си, който му бяха донесли съвсем навреме и в доста добро състояние. Заедно с доставката от химическото чистене се появиха репортери и фотографи от „Денвър Поуст“, които искаха да го снимат и да вземат едно кратко интервю.

Малко след това, когато Ним и Дафне седнаха на задната седалка на колата на Търстън, тя стисна ръката му и каза:

— Мисля, че си страхотен! Начина, по който се държиш, и нещата, които правиш… Освен това си и скромен.

Без да знае какво да отговори на това, Ним взе ръката й в своята и продължаваше да я държи, докато си мислеше как ли ще се развият нещата по-късно.

Вече бяха приключили с вечерята Ним и Дафне бяха танцували няколко пъти заедно, като близостта им нарастваше с всеки следващ миг.

В един от моментите, когато те двамата останаха сами на масата, а Търстън и Урсула танцуваха, Ним я попита защо не е потръгнал бракът й.

С откровеност, характерна и за двете сестри, тя му отговори:

— Съпругът ми беше доста по-възрастен от мен. Не си падаше много по секса, пък и рядко му се удаваше да го направи. Имаше и други неща, които не вървяха, но това беше основното.

— Предполагам, че ти не си имала подобни проблеми?

Тя отметна главата си назад и се засмя:

— Интересно, как ли позна?

— Но все пак имате дете.

— Така е. Това беше един от редките случаи, когато той успя. Но съм много щастлива, че имам Кийт. Той вече е почти на две годинки и аз много го обичам. Между другото, ние спим в една стая, но той трудно се буди.

— Независимо от това нямам намерение да идвам в неговата стая.

— Напълно си прав. Просто остави вратата на твоята стая отворена.

След това Ним танцува с Урсула. По време на танца тя му каза поверително:

— Много съм щастлива, че Дафне е тук с нас. Ние с нея винаги сме били близки. Но за едно нещо наистина й завиждам — това е малкият Кийт.

Ним я попита:

— Вие с Търс не сте ли искали деца?

— И двамата искахме и все още искаме. Просто не можем да имаме — гласът на Урсула затрепери, сякаш съжаляваше за тази тема, и Ним не я попита нищо повече.

Но по-късно, когато и двете сестри напуснаха масата за малко, самият Търстън му каза:

— Разбрах, че Урсула ти е казала, че ние не можем да имаме деца.

— Да, каза ми.

— А обясни ли ти защо?

Ним само поклати глава.

— Причината е в мен, не в Урсула. Правили сме хиляди изследвания. Оказа се, че стрелям с халосни патрони и нищо не може да се направи.

— Съжалявам, Търс.

Търстън само сви рамене:

— Предполагам, че човек не може да иска да има всичко. Между нас с Урсула има и много други неща. — Той се замисли за миг, а после продължи. — Мислехме си да осиновим дете, но явно и двамата не сме достатъчно сигурни…

В този момент двете жени се завърнаха и те продължиха да танцуват. Докато танцуваха заедно, Дафне прошепна в ухото на Ним:

— Казвала ли съм ти, че си падам по тебе?

В отговор на думите й ръцете му още по-плътно я обгърнаха. Той започна да си мисли кога най-накрая щяха да се приберат вкъщи.

Бяха се върнали преди около час и половина. Първо Търстън беше закарал детегледачката до тях, а после всички седнаха в гостната да си поговорят, докато Урсула приготвяше чая. След това си казаха лека нощ и си легнаха. В момента Ним почти вече беше заспал.

Събуди се от шума на отваряща се врата, въпреки че я беше оставил открехната, както го бе помолила Дафне. Ним се надигна в леглото си, но не успя да види нищо в тъмнината.

Чу се само шум от стъпки и шумолене на пеньоар, който се сваляше. След това някой отметна завивките и едно топло голо тяло се мушна при него. Едни ръце го обгърнаха, устните намериха неговите в тъмнината. Те бяха податливи и възбуждащи. Ним усети трепета на тялото до него. Ръцете му започнаха да блуждаят по изваяните форми, от устните му се отрони въздишка на удоволствие.

Той прошепна:

— Дафне, скъпа, чаках този миг през целия ден…

В отговор на думите му се чу само сподавен смях. Един пръст се доближи до устните му и го призова към мълчание. Тих глас промълви:

— Млъкни, глупчо! Не съм Дафне, а Урсула.

Шокиран, Ним се освободи от прегръдката й и се изправи. Искаше му се да скочи от леглото, но една ръка го задържа.

— Чуй ме, Ним — каза Урсула с тих глас. — Искам да имам дете. И понеже не мога да го имам от Търс, бих искала да го имам от теб, а не от някой друг.

Ним беше объркан.

— Не мога да направя това на Търс.

— Можеш, защото Търс знае, че съм при теб и защо съм дошла.

— И Търс няма нищо против? — в гласа на Ним прозвуча недоверие.

— Кълна ти се, че няма. Ние и двамата искаме дете. И двамата решихме, че това е най-добрият начин.

Тя се засмя.

— Единственият човек, който има нещо против, това е Дафне. Ужасно ми е сърдита, защото те искаше за себе си.

Ним започна да усеща комичното в ситуацията и се засмя:

— Е, това вече е друго… — промълви Урсула, докато го обгръщаше с ръце. — Ним, аз знам, че именно сега това може да стане! Моля те, помогни ми! Толкова много искам да имам дете…

С какво беше заслужил всичките тези екзотични неща, които му се случваха, помисли си Ним.

— Е, ще се постарая — прошепна й в отговор той.

Докато се целуваха, той отново усети приятната възбуда в тялото си и я попита палаво:

— Нали нямаш нищо против, освен да свърша работа, да си доставя и удоволствие?

Вместо отговор Урсула го притисна още по-силно към себе си.

Когато Ним се събуди, всичко вече му се струваше като сън. Навън се развиделяваше и Урсула вече си бе отишла.

Той реши да се опита отново да заспи, когато вратата му се отвори и в стаята се вмъкна една фигура, облечена в розов халат.

— Проклета да съм — каза Дафне, докато смъкваше халата си, — ако се оставя съвсем да ме минат. Надявам се, че не си съвсем без сили, Ним.

Те откриха с радост, че беше така.

Обратният полет на Ним беше през късния следобед. Търстън го закара до летището заедно с Урсула и Дафне с малкия си син, които също поискаха да го изпратят. Разговорите по пътя бяха свободни и приятелски, но нямаше ни най-малкия намек за това, което се бе случило през нощта. Ним целуна и двете сестри за довиждане, а Търстън го изпрати до гишето, където трябваше да завери билета си.

На сбогуване те си стиснаха ръцете и Ним каза:

— Благодаря ти за всичко, Търс.

— Аз също, Ним. И успех пред комисията.

— Благодаря ти. От това ще имам най-голяма нужда.

Държейки ръката на Ним в своята, Търстън за миг се поколеба, а после каза:

— В случай че не си наясно с някои неща, искам да ти кажа, че човек не винаги има избор и предпочита да приеме най-добрата от ограничените възможности. Има и друго нещо: Съществуват приятели и много добри приятели. Ти, Ним, си от вторите и винаги ще бъдеш. Нека се опитаме да не губим връзка.

Докато преминаваше в залата за чакащи, Ним усети как очите му се навлажняват.

След десетина минути, когато вече се беше настанил удобно в креслото си на борда на самолета, една от стюардесите любезно го попита:

— Сър, не бихте ли желали да пиете нещо след излитането на самолета?

— Шампанско, моля каза й той с усмивка и реши, че нищо друго не би било толкова добро за завършек на този уикенд.

12

Председателят на комисията чукна леко с чукчето, за да привлече вниманието на аудиторията.

— Преди да започне да дава показания следващият свидетел, смятам за редно да го похвалим публично за това, че с решителните си действия и кураж преди два дни той спаси живота на един служител от електрическа компания в друг щат.

Присъстващите в залата изръкопляскаха.

Ним беше малко смутен от всичко това.

— Благодаря ви, господин председател.

До тази сутрин Ним беше убеден, че информацията за случая ще си остане в рамките на Денвър. Но за негова изненада откри, че случаят бе предаден на Асошиейтед Прес и информацията бе използвана за доста голяма статия в сутрешния „Кроникъл Уест“. Ним не беше особено доволен, че се привлича вниманието на обществеността към неговото посещение в електроцентралата в Денвър и се чудеше по какъв ли начин опонентите им щяха да се възползват от подобни сведения.

Както и на предишните заседания, в облицованата с дъбови панели зала присъстваше пълният състав на комисията, съответните съветници, свидетели, представителите на заинтересовани организации, журналисти и многобройни хора, дошли просто да послушат.

Ним видя в залата Лаура Бо Кармайкъл и Родерик Причет от клуб „Секвоя“, Дейвид Бърдсонг от „Светлина и енергия за хората“, облечен в неизменните оръфани дънки и карирана риза. В частта, определена за представителите на пресата, седеше Нанси Молино, с елегантен и малко отнесен вид.

Ним вече се беше заклел да казва „само истината, самата истина и нищо друго освен истината“. Оскар О’Браян се беше приготвил да започне с въпросите.

— Мистър Голдман — започна О’Браян по предварителната схема, която бяха репетирали с Ним, — моля ви, опишете обстоятелствата и проучванията, които ви доведоха до заключението, че представяният на тази комисия проект е необходим и целесъобразен.

Ним се настани удобно в свидетелското кресло, като предчувствуваше, че свидетелстването му щеше да бъде продължително и мъчително.

— Извършените от GSP & L изследвания и допълнени от правителствените агенции водят до извода, че ръстът на населението и производството в Калифорния през следващото десетилетие ще надхвърлят общонационалното ниво. За подробностите по получаването ще ви уведомя малко по-късно. Паралелно с този растеж ще нараства и потреблението на електроенергия, като значително ще надхвърли настоящите мощности на компанията. Именно за да се удовлетворят нарастващите потребности…

Ним се опитваше да говори на леснодостъпен език и без да използва прекалено много термини, за да може да задържи вниманието на аудиторията. Всъщност фактите, които днес произнасяше пред комисията, им бяха предварително представени във формата на доклад, но произнесено пред аудитория всичко придобиваше по-друга стойност. Или пък по този начин представителите на комисията признаваха, че не си дават много труд да четат многобройните подобни доклади.

О’Браян произнасяше репликите си с майсторството на актьор, играещ продължителна пиеса:

— Що се отнася до опазването на околната среда…

— Бихте ли обяснили по-подробно въпроса за доставките на въглища…

— Възможно ли е да се каже, че…

Всичко това продължи малко повече от ден и половина, или плътни седем часа, в които Ним беше обект на внимание. В края на деня той беше убеден, че е представил възгледите на GSP & L съвсем обективно и убедително. Чакаха го обаче още изпитания.

Когато Оскар О’Браян заяви, че е приключил със свидетеля, председателят на комисията кимна и заяви:

— Мисля, че и ние, и мистър Голдман се нуждаем от почивка. Затова следващото заседание се отлага за утре сутринта в 10.00 часа.

На следващия ден заседанието започна с въпросите на адвоката на комисията, господин Холиуок.

— Мистър Голдман, има някои неща, във връзка с които комисията би ви помолила за допълнителни доуточнения…

Тонът, с който Холиуок задаваше въпросите си, не беше нито приятелски, нито враждебен. Ним се стараеше да отговаря също така неутрално и изчерпателно.

Въпросите на Холиуок отнеха около час. Следващ беше Родерик Причет, секретар на клуб „Секвоя“, чиито въпроси вече бяха по-динамични.

Причет беше излъскан и акуратен, както винаги: облечен бе в безупречен тъмен костюм с жилетка, стоманеносивата му коса беше грижливо пригладена и той дори от време на време я докосваше с ръка, за да се убеди в безупречността на прическата си. Когато се доближи до свидетеля, в очите му се забеляза странен блясък.

— Мистър Голдман — започна въпросите си Причет, — разполагам с една снимка, която бих ви помолил внимателно да разгледате и да ми кажете дали ви напомня нещо.

Докато Ним разглеждаше снимката, Родерик Причет раздаваше отделни екземпляри на останалите членове на комисията, както и на О’Браян, Дейвид Бърдсонг и представител на пресата.

Ним недоумяваше: снимката беше почти черна, но въпреки всичко му напомняше нещо…

Секретарят на клуб „Секвоя“ му каза с усмивка:

— Погледнете я внимателно, мистър Голдман. Имате време.

Ним само поклати глава:

— Не съм съвсем сигурен…

— Може би аз мога да ви помогна — Родерик Причет очевидно се забавляваше от тази игра на котки и мишки. — Доколкото ни информираха от средствата за масова информация, точно тази картина сте видели лично по време на вашата визита миналата седмица.

Внезапно Ним си спомни. Снимката беше на въглищния склад на електроцентралата „Чероки“ в Денвър. Вече му беше ясно откъде идваше чернотата в снимката. Ним вече мислено проклинаше журналистите, които бяха издали неговото посещение.

— Предполагам, че на снимката са въглища.

— Моля ви за малко повече подробности, мистър Голдман. Какви са тези въглища и къде?

Без особено желание Ним даде изискваните обяснения:

— Това са складовите площи за въглища в една електроцентрала в Денвър, Колорадо.

— Точно така. — Причет свали за миг очилата си, за да ги избърше, и после отново си ги сложи. — За ваша информация мога да кажа, че снимката е направена вчера и е изпратена по сутрешния самолет. Не е много красива картината, нали?

— Не.

— Бихте ли казали, че картината е уродлива?

— Възможно е и така да се каже, но всъщност…

— Всъщност вие вече отговорихте на моя въпрос — прекъсна го Причет. Вие казахте, че е възможно и така да се каже, което значи, че се съгласявате, че картината е уродлива. Това беше моят въпрос. Благодаря ви.

Ним запротестира:

— Би трябвало също така да се каже, че…

Причет само вдигна пръста си назидателно и каза:

— Достатъчно, мистър Голдман. Не забравяйте, че аз съм този, който задава въпроси. Да продължим нататък. Имам още една снимка за вас и за господата от комисията.

Докато Ним тайно си поемаше въздух, Причет избра една цветна снимка и я подаде на Ним.

Да, това беше завладяващата красота на калифорнийската безбрежна шир под ясното лазурно небе. Виждаха се величествени дървета, под които растеше буйна трева и тук-там се виждаше бълбукащо ручейче. От едната страна на ручейчето имаше диви цветя, които радваха окото с багрите си Малко по-нататък фотографът беше хванал в обектива си млад елен, който явно беше малко стреснат от камерата.

Причет прекъсна мислите му:

— Прекрасна картина, нали, мистър Голдман?

— Да, така е.

— Имате ли идея откъде е снимката?

— Предполагам, че мястото е Турнипа. — Ним реши, че е безсмислено да играе, тъй като вече му беше ясно какво беше намислил Родерик Причет.

— Вашето предположение е напълно вярно, мистър Голдман. Сега имам и още един въпрос — тонът на Причет определено се изостряше — Нима няма да ви тежи на съвестта, че това, което предлагате да се направи в Турнипа, ще унищожи девствената и приказна красота на едно от малкото останали незасегнати кътчета в цялата страна?

Риторичният въпрос на Причет, зададен с необходимата доза драматичност, предизвика одобрението на залата. Двама или трима дори изръкопляскаха.

Ним каза със спокоен тон:

— Разбира се, че този въпрос ме безпокои. Но го възприемам като необходимост, като компромис. Освен това става дума за съвсем малка част от тези земи…

— Това бе напълно достатъчно, мистър Голдман. Не е нужно да произнасяте речи. Въпросът е, че в стенограмата сте отговорили положително на поставения въпрос.

Причет замълча за миг, а после възобнови атаката си.

— Възможно ли е вашето пътуване миналата седмица до Колорадо да е продиктувано именно от желанието ви с очите си да видите какъв би могъл да бъде ефектът от това ваше начинание върху девствените кътчета на природата?

О’Браян отново скочи на крака:

— Протестирам!

Причет рязко се обърна към него:

— На какви основания?

О’Браян се обърна към председателя на комисията:

— Въпросът преиначава думите на свидетеля. Освен това въпросът предполага такова състояние на духа, каквото свидетелят не е споделял.

Председателят на комисията заяви безстрастно:

— Възражението не се приема!

Ним се обърна към Причет:

— Не, съвсем не беше това причината за моето посещение. Съществуваха някои технически моменти, в които исках да се уверя, преди да започне публичното обсъждане тази седмица.

Причет каза:

— Вероятно някои в тази зала ще ви повярват.

Подтекстът беше, че самият той изобщо не е убеден.

Последвалите въпроси не предизвикаха толкова напрегнати ситуации. Но за Ним беше пределно ясен ефектът на двете снимки и той донякъде се обвиняваше, че не бе могъл да се справи със ситуацията.

След приключването на въпросите на Родерик Причет председателят на комисията погледна списъка, който беше пред него, и попита:

— Желае ли организацията „Светлина и енергия за хората“ да разпита този свидетел?

Дейвид Бърдсонг се обади:

— Разбира се, че желае!

Председателят на комисията само кимна с глава и Дейвид Бърдсонг се качи на подиума.

Едрият мъж явно не смяташе да си губи времето с предисловия.

Той попита:

— Как дойдохте тук?

Ним го погледна учудено:

— Ако ме питате кого представлявам…

Бърдсонг грубо го прекъсна:

— Всички знаем кого представлявате — един огромен алчен конгломерат, който експлоатира хората! Аз имах предвид именно това, което вече попитах. — Как дойдохте тук?

— Дойдох с такси.

— Дошли сте с такси?! Такава голяма клечка. Искаш да кажеш, че този път не си си използвал хеликоптера?

Ним вече беше започнал да се усмихва, защото му беше пределно ясно накъде бие Дейвид Бърдсонг. Той отговори:

— Нямам личен хеликоптер и днес определено не съм дошъл с никакъв хеликоптер.

— Но понякога използваш хеликоптер, нали?

— Само при специални случаи…

Бърдсонг го отряза:

— Това няма значение! Въпросът беше дали използваш или не хеликоптер?

— Да, използвам.

— Хеликоптер, плащан с труд от събраните пари на консуматорите, които отиват за сметките за газ и електричество?

— Не, тези разходи не се плащат от постъпленията от сметките или поне не директно.

— Но индиректно плащат потребителите?

— Такъв извод би могъл да бъде направен за всеки един уред, използван в компанията…

Бърдсонг удари с ръка по облегалката на свидетелското кресло.

— Ние говорим именно за хеликоптера, а не за разни други уреди!

— Компанията разполага с няколко хеликоптера, които…

— Няколко хеликоптера!!! Значи имате и избор, както например дали ще карате линкълн или кадилак?

Ним каза с видимо нетърпение:

— Те се използват основно за оперативни въпроси.

— Но това не ви спира да ги използвате, когато имате нужда от тях, или си мислите, че имате нужда, нали?

Без да изчака някакъв отговор, Бърдсонг бръкна в джоба си и извади една изрезка от вестник.

— Това нещо трябва да ви е познато.

Беше статията на Нанси Молино, излязла наскоро след посещението в лагера на Девилс Гейт.

— Познато ми е.

Бърдсонг цитира някои пасажи, които стенографът надлежно записваше.

— Тук се казва, че „мистър Голдман е твърде важен, за да пътува с автобус, пък и дори нает от неговата компания. Вместо това той е избрал хеликоптер…“ — Бърдсонг го изгледа втренчено. — Вярно ли е всичко това?

— Имаше извънредни обстоятелства.

— Това не ме интересува. Вярно ли е или не?

Ним забеляза, че Нанси Молино внимателно ги наблюдаваше с лека усмивка на лицето си.

Той отговори:

— Статията беше преднамерена, но иначе е почти вярно.

Бърдсонг отправи поглед към комисията:

— Моля ви, обяснете на свидетеля, че от него се изисква отговор с „да“ или „не“!

Председателят на комисията каза:

— Това ще спести време на всички ни, мистър Голдман.

С мрачно изражение на лицето Ним отговори:

— Да.

— Беше мъчително като вадене на зъб — каза Бърдсонг.

След това той се насочи в друга посока:

— Вие лично имате ли акции на GSP & L? — попита той.

— Да — отговори Ним, като се чудеше какво ли ще последва.

Ним притежаваше сто и тридесет акции на GSP & L, които бе придобил чрез програмата за спестявания, действаща чрез удръжки от заплатата на служителите. Настоящата им пазарна цена беше около две хиляди долара, след като бе обявено решението на управителния съвет на компанията за известно време да не се изплащат дивиденти. Но въпреки всичко Ним реши да не дава повече информация, отколкото бе поискано.

— Ако се реализира проектът в Турнипа, това ще се отрази ли благотворно върху стойността на акциите на GSP & L?

— Не е задължително. Със същия успех тяхната стойност би могла да се понижи.

— Казвате, че не е задължително… Но стойността им би могла и да се вдигне, нали?

Ним отговори:

— На борсата всичко е възможно.

В този момент Бърдсонг се обърна с лице към залата и театрално възкликна:

— Вероятно това е най-конкретният отговор, който мога да измъкна от свидетеля, затова аз ще ви отговоря: Тези акции определено ще се покачат! — той се обърна към Ним и продължи: — И в такъв случай и вие ще имате интерес в този проект и ще получавате печалби, нали не гроша?

Самата постановка на въпроса беше толкова абсурдна, че на Ним му стана смешно. Най-многото, на което той можеше да разчита във връзка с повече от скромните си спестявания, беше да си възвърнат предишната стойност.

Бърдсонг внезапно каза:

— Ако не искате да отговорите на въпроса, поставен по този начин, нека го задам другояче: „Ако акциите на GSP & L повишат своята стойност в резултат на обсъждания проект, значи ли това, че и стойността на вашите акции ще нарасне?“

— Вижте сега… — каза Ним.

В случая се намеси председателят на комисията:

— Въпросът е много прост, мистър Голдман. Отговорете с „да“ или „не“!

Готов вече да избухне, Ним забеляза, че Оскар О’Браян му правеше знаци с ръка, за да му напомни, че не трябва да влиза в пререкания. И той отговори:

— Да.

Бърдсонг заяви:

— Е, след като свидетелят призна, господин председателю, бих искал да се запише, че гореупоменатият има финансов интерес от резултатите на това обсъждане и че свидетелските му показания би трябвало да се разглеждат по съответния начин.

— В такъв случай вие го запишете — председателят на комисията вече бе започнал да подава признаци на раздразнение. — Продължавайте по-нататък!

— Разбира се, сър — Бърдсонг прекара пръсти през брадата си, сякаш мислеше върху някакъв въпрос, а после насочи отново вниманието си върху Ним.

— Сега имам някои въпроси относно това, как ще се отрази изграждането на една подобна електростанция върху сметките, които обикновените хора…

Бърдсонг продължаваше все в същия стил. Той концентрираше всичките въпроси върху това, каква ще бъде печалбата, че това именно стои зад проекта Турнипа и че потребителите само ще плащат за реализирането на проекта, без да получат нищо в замяна. Това, което най-много ядосваше Ним, независимо от неутралната фасада, която се мъчеше да запази, беше фактът, че жизненоважните въпроси, като развитието на икономиката и свързаното с това увеличение на потреблението на електроенергия, изобщо не бяха споменати. Всичко се разглеждаше единствено от популистка гледна точка.

Журналистите проявяваха определен интерес към проблема, и то не в полза на GSP & L. Ним трябваше да признае, че атаката на клуб „Секвоя“ със снимките и въпросите на „Светлина и енергия за хората“ върху финансовата страна на въпроса имаха доста голям успех. Той с интерес си помисли дали няма някаква връзка между двете организации, но после отхвърли тази мисъл. Лаура Бо Кармайкъл, която все още уважаваше независимо от различните им позиции, не би могла да има нищо общо с този шарлатанин Бърдсонг.

По време на кратката почивка, след като Бърдсонг обяви, че е приключил с въпросите си, Оскар О’Браян го предупреди:

— Все още не сме приключили, Ним. След като свършат и останалите свидетели, аз отново ще те призова за допълнителни показания, а след това и хората от публиката ще имат правото да ти задават въпроси.

Ним направи неопределена физиономия, като си мислеше кога ли ще свърши неговото участие в този театър.

Следващият свидетел беше Лаура Бо Кармайкъл.

Независимо от дребния си ръст председателката на клуб „Секвоя“ зае свидетелското кресло с достойнството на херцогиня. Тя беше облечена със строг бежов костюм и не носеше никакви бижута. Сребристосивата й коса беше късо подстригана, както обикновено. Маниерите й бяха сдържани, а гласът — сериозен и авторитетен.

— Чухме вече отговорите на предишните свидетели — започна Причет, — че повишаващите се потребности от електроенергия оправдават построяването на подобна електроцентрала в района на Турнипа. Вие също ли се придържате към това мнение?

— Не, съвсем не.

— Бихте ли обяснили на господата от комисията по какви причини вие и клуб „Секвоя“ се противопоставяте на горепосочения проект?

— Турнипа е един от малкото райони в Калифорния, където естествената природна среда се е запазила. Съкровищата на природата там са неизброими — дървета, цветя, поточета, птици, животни и насекоми, като някои от тях са уникални. Освен това този район е изключително красив и да се обезобрази той с тази интензивно замърсяваща околната среда централа и съответната жп линия, би било една крачка назад, едно престъпление срещу Бога и природата!

През цялото време Лаура Бо Кармайкъл говореше със спокоен равномерен тон, което още повече допринесе за впечатлението от думите й. Причет дори изчака няколко секунди, преди да зададе следващия си въпрос, за да бъде ефектът още по-осезателен.

— Говорителят на компанията Голдън Стейт, мистър Голдман, увери комисията, че пораженията за околната среда в района на Турнипа ще бъдат минимални. Бихте ли споделили и вашето мнение?

— Познавам мистър Голдман от доста години и съм убедена, че намеренията му са най-благородни. Дори допускам, че е убеден в това, което казва. Но истината е, че не е възможно да бъде построена подобна електроцентрала в Турнипа, без да бъдат нанесени непоправими щети на околната среда.

Секретарят на клуба зададе следващия си въпрос с лека усмивка:

— Правилно ли съм разбрал мисис Кармайкъл, че вие не сте убедена доколко представителите на GSP & L ще спазят ангажимента за „минимална вреда“ върху околната среда в района?

— Да, правилно сте ме разбрали. Дори и да опитат да го направят, просто няма да могат. Лаура Бо Кармайкъл обърна поглед към седящите в залата и продължи. — Компании като GSP & L доказаха, че не може да им се има доверие по въпросите, свързани с околната среда. По времето, когато бяха необезпокоявани, подобни компании системно замърсяваха въздуха и водата, разхищаваха горите и залежите от полезни изкопаеми. Сега, когато дойдоха други времена, те ни убеждават „Повярвайте ни!“ „Това никога няма да се повтори!“ Мнозина, в това число и аз, вече не им вярват независимо от това, дали става въпрос за Турнипа или за някъде другаде.

Докато я слушаше, Ним си помисли, че в думите й има известна логика. Той би могъл и да оспорва факта, дали GSP & L си е взела бележка от грешките, тъй като в днешно време екологията просто беше един добър бизнес. Но никой не можеше да оспори мнението на Лаура Бо Кармайкъл за миналото. Тя действително бе успяла с краткия си престой на свидетелското място да повдигне нивото на опонентите след „театралните“ изяви на Дейвид Бърдсонг.

— Преди малко вие заявихте, че много от животинските и растителните видове в Турнипа навсякъде другаде са изчезнали. Бихте ли назовали някои имена?

Лаура Бо Кармайкъл кимна.

— Да. От растенията това е едно цвете — Antirrhinum, а от животните Microdipodops, тъй наречената мишка-кенгуру.

Ето това вече Ним не разбираше. Как беше възможно грижата за някаква си мишка или мишки да препятства проект, от който ще имат полза милиони хора?

Вероятно същата мисъл бе хрумнала и на Родерик Причет, защото следващият му въпрос беше:

— Мислите ли, че някой би ни упрекнал специално за тези два вида? И не е ли по-важно в случая да се задоволят нуждите на хората?

— Вероятно ще има и такива мнения. Но нищо не е в състояние да промени факта че се унищожават важни елементи от околната среда.

— Бихте ли обяснили това по-подробно?

— Мисълта ми беше, че със строежа на градовете, магистралите, индустриалните центрове и всичко останало ние непрекъснато нарушаваме природния баланс. Ние унищожаваме природата и лишаваме растенията и животните от естествената им среда. Природата вече не може нормално да се възпроизвежда, а ние просто забравяме, че в природата всички неща са взаимно свързани…

Председателят на комисията вметна:

— Но вероятно и в природата нещата могат донякъде да се приспособяват към обстоятелствата?

— Действително е така. Но ние надхвърлихме разумните граници.

Докато траеше изказването на председателката на клуб „Секвоя“, в залата цареше пълна тишина. Никой не смееше да помръдне в очакване на следващите й думи.

— Ако действително този ужасяващ проект бъде одобрен и бъдат унищожени споменатите видове, не е далеч денят, в който един индустриален проект ще натежи на везните повече от последните на земята нарциси…

Заключителните й думи предизвикаха бурни ръкопляскания в залата. Ним обаче си помисли, че от положението си на учен Лаура използва ненаучен емоционален подход, за да въздейства върху общественото мнение.

Последващите въпроси на Оскар О’Браян не успяха да разклатят тезата на клуб „Секвоя“, дори напротив, някои нейни отговори подсилиха въздействието на предишните й изявления.

Дейвид Бърдсонг отказа да задава въпроси на Лаура Бо Кармайкъл, като заяви помпозно:

— „Светлина и енергия за хората“ изцяло подкрепя възгледите на клуб „Секвоя“, толкова добре изразени от мисис Кармайкъл.

Свидетелските показания продължаваха, но малко преди да свършат. Оскар О’Браян предупреди Ним:

— Готви се. Ние сме следващите.

13

Ним се чувстваше доста изтощен, а перспективата за предстоящите въпроси съвсем го довършваше.

Дори и през нощта той не можа да мигне, а когато задрямваше, сънуваше, че се намира в някаква килия, заобиколен от Дейвид Бърдсонг, Родерик Причет и Лаура Бо Кармайкъл. Той се опитваше да извика, но от гърлото му не излизаше нито звук.

В момента Ним отново беше на свидетелското място.

Оскар О’Браян започна с въпросите:

— Колко акции от GSP & L притежавате?

— Сто и тридесет.

— Каква е тяхната настояща стойност?

— Според сутрешните сведения две хиляди сто и шестдесет долара.

— Тоест твърдението, че вие бихте спечелили от проекта в Турнипа, е…

— Смешно и обидно предположение! — рязко каза Ним, още преди въпросът да бъде завършен. Той лично бе помолил О’Браян да включи този въпрос, за да може да бъде отразен в пресата, както бяха отразени и безпочвените обвинения на Бърдсонг.

— Сега нека се върнем към въпроса за опазването на околната среда. В своя отговор мисис Кармайкъл подчерта, че…

Идеята за повторното свидетелстване бе да се противопоставят свидетелите, защитаващи различни позиции, и да се изчистят моментите, които можеха да бъдат сметнати за предумишлени, погрешни или неточни. Докато отговаряше на въпросите на О’Браян, Ним се чудеше дали всичко това би могло да има някакъв ефект.

О’Браян приключи за по-малко от половин час. Той бе последван от Холиуок, адвоката на комисията, и от Родерик Причет, с които Ним нямаше някакви особени проблеми.

Оставаше само Бърдсонг.

— Тези ваши акции, мистър Голдман, казахте, че струват около две хиляди долара, нали? — попита Бърдсонг, като същевременно за всеки случай хвърли един поглед върху записките си.

— Да, точно така.

— Начинът, по който го съобщихте пред мен и пред всички останали — показваше, че за вас тези пари са нищо. Е, за някой като вас, който е свикнал да борави с милиони и да се вози на хеликоптери…

Председателят на комисията го прекъсна:

— Това въпрос ли е, мистър Бърдсонг? Ако е такъв, моля ви, задайте го по същество.

— Разбира се, сър! Само дето този Голдман направо ми лази по нервите, като се мисли за голяма работа, а пък не иска да разбере какво значат тези пари за обикновените хора…

Председателят на комисията почука рязко с чукчето си по масата и каза:

— Продължавайте по същество, моля!

Бърдсонг отново се усмихна, тъй като беше почти убеден, че колкото и забележки да му правят, шансовете да бъде изведен от залата са почти нищожни. Той отново се обърна към Ним.

— Е, въпросът ми е следният. Не сте ли се замисляли, че тези две хиляди долара, за които говорихте с такова пренебрежение, за обикновените хора са цяло състояние, за тези хора, които ще трябва да финансират проекта Турнипа със скромните си средства?

— На първо място не съм говорил за тези пари с пренебрежение, както и много добре ми е ясно, какво значат те за хората И на второ място трябва да заявя, че за мен тези пари също са от голямо значение.

— Щом като означават толкова много за вас, сигурно бихте искали да ги удвоите?

— Може би, но по дяволите, какво осъдително има в това?

— Аз задавам въпросите тук — усмихна се злобно Бърдсонг. Тоест, признавате, че искате да си удвоите парите и това ще стане още по-лесно, ако се осъществи проектът Турнипа, нали? Той само махна с ръка. — Няма нужда да отговаряте. Ние сами ще си направим изводите.

Ним вече едва се сдържаше. Той забеляза как О’Браян внимателно го наблюдаваше, сякаш се опитваше да му напомни да внимава и да не се пали.

— Стана въпрос и за икономиите не електроенергия. По този въпрос бих искал някои разяснения…

Въпросът за икономията на електроенергия беше частично повдигнат при въпросите на О’Браян, което от своя страна даваше повод на Бърдсонг отново да го постави.

— Вие знаете ли, Голдман, че такива големи и богати компании като GSP & L харчат милиони долари за разни идиотски проекти, вместо да ги влагат в програмите за икономия на електроенергия? Така бихме могли да намалим с четиридесет процента разходите на електричество!

— Не, подобна постановка не ми е известна, тъй като да говорим за икономии в размер на четиридесет процента е просто абсурдно. Вероятно вие сте взели тази цифра някъде от въздуха, както съм забелязал, че обикновено постъпвате. Но най-многото, което би могла да даде програмата за икономии, е една отсрочка, преди да се изправим пред енергийния проблем.

— Мислите ли, че ще ви повярваме? — каза Бърдсонг язвително. — Или просто програмата за икономии не ви изнася, защото няма да получавате тлъстите печалби?

— Това е самата истина и не се опитвайте да продължавате с вашите инсинуации. — Ним знаеше, че умишлено го дразнят, но почти беше готов да захапе въдицата. О’Браян седеше намръщен, но Ним реши да не гледа в тази посока.

— Аз ще игнорирам вашата забележка — величествено каза Бърдсонг — и ще задам още един въпрос. Защо компанията Голдън Стейт не разработва проекти за използването на слънчевата енергия и силата на вятъра? Вероятно защото тези видове енергия са много по-евтини и няма да ви донесат милиони, какъвто е случаят с Турнипа?

— Отговорът ми е „не“, макар че самият ви въпрос е далеч от реалното положение на нещата. Слънчевата енергия не би могла да се използва в необходимите количества. Може би това ще стане чак през следващия век. Освен всичко себестойността на слънчевата енергия е много по-висока от тази, получавана от въглища. Третият момент е този, че слънчевите батерии могат да се превърнат в най-големия замърсител на околната среда. Що се отнася до силата на вятъра, няма какво изобщо да обсъждаме. Тя може да се прилага за захранването на съвсем малки източници.

Председателят на комисията се наклони към Ним и го попита с интерес:

— Правилно ли сме ви разбрали, мистър Голдман, че слънчевите батерии замърсяват околната среда?

— Точно така, господин председател. При сегашната технология една централа, която осигурява енергия колкото Турнипа, ще трябва да се разположи на около сто и петдесет декара земя, за да бъдат разположени там акумулаторите. Това е около 25 пъти повече от територията, която ни е необходима за построяването на Турнипа. И земята, на която ще бъдат разположени слънчевите батерии, не би могла да бъде използвана изобщо за нещо друго…

Той не довърши изречението си, тъй като председателят на комисията кимна и каза:

— Много интересна гледна точка, мистър Голдман. Болшинството от нас явно не са се замисляли върху този въпрос.

Бърдсонг определено нервничеше по време на размяна на репликите между Ним и председателя на комисията и когато видя, че жертвата му е свободна, поднови атаките си.

— Кажете ни, Голдман, защо слънчевата енергия ще се използва в големи мащаби чак през следващия век? И изобщо трябва ли да вярваме на подобни ваши твърдения?

— Ако искайте вярвайте, ако не искате недейте. — Ним определено искаше да подчертае презрението си към Бърдсонг. — Въпросът е, че техническите проучвания сочат, че едно подобно използване на слънчевата енергия е възможно след повече от двадесет години. Именно докато това време дойде, ние се нуждаем от централи, подобни на Турнипа. Дори ще има нужда от много такива електростанции, за да можем да посрещнем енергийната криза.

— Какво сега, пак ли ще си говорим за тая измислена криза?

— Когато се случи обаче, вие ще трябва да си вземете думите назад и да поемете цялата отговорност!

Председателят на комисията се бе приготвил да призове към спокойствие, но след това се разколеба. Явно му беше интересно какво ще последва.

Лицето на Бърдсонг почервеня, устните му заплашително се свиха.

— Няма изобщо да си взимам думите назад и да поемам някаква отговорност! Вие ще го направите! Вие и вашата шайка! Защото ние ще вкараме този проект в съда, ще пишем петиции и апели, ще направим всичко възможно, за де не ви позволим да построите тази станция. Дори и това да не е достатъчно, ще намерим други поводи цялото това обсъждане да започне отначало и така цялата история ще се проточи двадесет години! Хората ще спрат жаждата ви за печалби! Хората ще победят!

Дейвид Бърдсонг спря за миг да си поеме дъх и продължи:

— Така че, мистър Голдман, слънчевата енергия може би ще се използва, преди вашият проект да е реализиран. Защото ще ви кажа едно нещо: Вие няма да построите Турнипа, нито която и да било електроцентрала с въглища!

Председателят отново се колебаеше дали да се намеси, привлечен от словесния дуел. На репликата на Бърдсонг някои от залата отвърнаха с аплодисменти. Именно в този момент Ним се взриви. Той удари с юмрук по облегалката на креслото и скочи на крака.

— Вероятно можете да спрете проекта Турнипа. Както стана с атомните електроцентрали, така ще стане и с тези, използващи въглища И ако всичко това стане, ще бъде защото системата е такава, че дава прекалено много права на мошениците и шарлатаните като вас!

Внезапно в залата се възцари тишина. Ним продължи, като гласът му се извисяваше:

— Но избавете ни от проповедите си, Бърдсонг, че вие представлявате хората. Не е вярно! Ние представляваме хората обикновените, почтените хора, които разчитат на компании като нашата, да стоплят и осветят домовете им, да осигурим електроенергия за фабриките, за да могат тези хора да правят хиляди други неща, от които вашето недомислие и егоизъм могат да ги лишат!

Ним се обърна към комисията.

— Това, от което се нуждаем в момента, е един разумен компромис, компромис между техническия прогрес и опазването на околната среда. Нашата компания приема необходимостта от този компромис. Решението няма да е лесно, но недейте да ни лишавате от енергия!

Той отново се обърна към Бърдсонг.

— Вие искате хората да страдат. Да страдат от липсата на електроенергия, от безработица, от многото малки и големи неща, които просто няма да работят без електроенергия! Когато настъпи кризата, къде ще бъдете вие, Бърдсонг? Вероятно ще се криете от хората, които дотогава ще са разкрили, че сте само един позьор и измамник!

Докато говореше, Ним осъзнаваше, че е стигнал твърде далеч, че бе нарушил правилата на публичните обсъждания, както и линията на GSP & L. Може би дори беше дал основания на Бърдсонг да заведе дело срещу него за обида… Но една друга част в него му повтаряше, че всичките тези неща трябваше да се кажат, че всяко търпение си има граници и че някой трябваше да каже всичко това и да понесе последствията.

Ним продължи със същия устрем.

— Вие говорите за икономии! Не ви ли е ясно, че това значи да се лишаваме от много неща, за да постигнем тези 40% икономии? Някои твърдят, че и без това живеем твърде добре и е време да си смъкнем малко стандарта… Но това не са решения, които ще вземе нашата компания. Ние трябва да поддържаме стандарта на живот на хората и да го защитаваме. И това ще правим, докато не получим някаква друга заповед. Сериозна заповед от сериозни хора, а не от такъв мошеник като вас!

Председателят запита:

— Свършихте ли, мистър Голдман?

— Не още, господин председателю. Бих искал да кажа още някои неща.

— Господин председател, бих предложил почивка… — Оскар О’Браян се опитваше да привлече вниманието на комисията.

Ним каза твърдо:

— Имам намерение да приключа изказването си, Оскар.

Той беше забелязал, че журналистите грижливо записваха всяка негова дума.

— Засега няма да има почивка — обяви председателят на комисията.

О’Браян си седна на мястото. Бърдсонг все още стоеше на подиума, като учуденото му изражение беше сменено с лека усмивка. Вероятно си мислеше, че избухването на Ним по-скоро бе навредило на каузата на GSP & L и беше в полза на тази на „Светлина и енергия за хората“. Както и да е, мислеше си Ним. Бе стигнал достатъчно далеч, за да си позволи да изпада в малодушие… Той отново се обърна към комисията:

— Всичките тези словесни упражнения, господин председател, както и тези публични обсъждания, са просто една скъпо струваща загуба на време. Безсмислено е всичко това, защото години са нужни за едно нещо, което може да бъде свършено за седмици. Защото тези от нас, които са заети в производството, а не са някакви си там бюрократи, биха били много по-полезни на работните си места, отколкото да прекарват безкрайни часове в тази зала. Това е една безкрайно скъпа измишльотина, за която плащат именно потребителите, които мистър Бърдсонг твърди, че защитава. Комичното в случая е, че всички се правим, че тези публични обсъждания имат някакъв смисъл, докато дълбоко в душите си всеки от нас знае реалното състояние на нещата!

Лицето на председателя почервеня.

— Няма да ви позволя да говорите повече на тази тема! Предупреждавам ви, мистър Голдман, че имам намерение да прегледам внимателно стенограмата и, ако е необходимо, да предприема съответните стъпки!

Със същия студен тон той попита Бърдсонг:

— Приключихте ли с въпросите към този свидетел?

— Да, сър! — на лицето на Бърдсонг отново лъсна познатата усмивка. — Но ако питате мене, Голдман току-що сам си сложи примката на шията.

Председателят на комисията удари с чукчето си.

— Вас не ви питат!

А след това обяви:

— Заседанието се отлага.

Хората възбудено разговаряха, докато излизаха от залата. Ним погледна О’Браян, който прибираше документите си, но юрисконсултът само поклати тъжно глава и излезе от заседателната зала.

Дейвид Бърдсонг се присъедини към една група свои поддръжници, които шумно го поздравяваха, а след това всички заедно излязоха навън.

Лаура Бо Кармайкъл, Родерик Причет и другите представители на клуб „Секвоя“ само изгледаха Ним с учудване и също така излязоха, без да коментират случилото се.

Масата на журналистите също така бързо се изпразни. Останала бе само Нанси Молино, която преглеждаше бележките си. На излизане тя мина покрай Ним и тихо каза:

— Този път май я загазихте!

— Каквото и да съм сторил, сигурен съм, че вие ще извлечете от случая всичко възможно! — отговори й Ним.

— Няма от какво да се възползвам! Просто вие сам си сложихте главата в торбата! Достатъчни са само утрешните вестници!

Ним остави Нанси Молино да си дооправи бележките. Беше сигурен, че щеше да избере най-острите изрази, за да го обрисува, и удоволствието й ще бъде дори по-голямо, отколкото в случая с хеликоптера.

Докато излизаше сам от залата, го връхлетя някакво отчайващо чувство на самота.

Когато излезе навън обаче, с изненада установи, че го чакат репортери от телевизията.

— Мистър Голдман, чухме някои от нещата, които казахте в залата. Бихте ли ги повторили за репортажа на новините тази вечер?

Ним се поколеба за минута. Той не беше длъжен да прави това но впоследствие реши, че достатъчно се е забъркал. Вече нищо не можеше да влоши повече нещата. Тогава защо да не говори?

— Добре — отговори той — ето как стоят нещата.

Ним започна да говори разпалено, докато камерите снимаха.

14

— От този момент вие вече няма да бъдете говорител на нашата компания! — говореше Ерик Хъмфри със стоманени нишки в гласа си. — Няма да се появявате в телевизионни и радиопредавания. Вие няма да отговаряте на репортерските въпроси, дори да ви питат колко е часът. Ясно ли е?

— Да, ясно е — отговори Ним.

Ним седеше от другата страна на бюрото на председателя на управителния съвет. За разлика от други техни срещи обстановката беше подчертано официална.

Беше следобедът на следващия ден след речите на Ним в комисията по електроенергия.

Хъмфри продължи:

— Естествено, няма вече да участвате в никакви публични обсъждания. Ще намерим кой да представлява там компанията.

— Ерик, ако искате оставката ми, имате я.

Ним размишляваше върху този въпрос през целия ден. Неговото напускане би спасило компанията от някои неизбежни обяснения, пък и той дължеше толкова неща на GSP & L, че можеше да направи подобен жест. Самият той вече не беше сигурен, че би искал да продължава да работи в подобна ограничаваща и потискаща обстановка. Гордостта му определено бе засегната.

На него му беше ясно, че нямаше да има проблеми да си намери подобна работа в друга компания. Много компании ще бъдат доволни да вземат на работа човек с неговите знания и опит. Това го знаеше от многобройните предложения за работа, които бе получавал до момента. Но той не искаше да напуска Калифорния, която за него, както и за много други, бе едно от приятните места и за работа, и за удоволствие.

Съществуваше и проблемът с Рут, Лия и Бенджи. Дали би се съгласила Рут да отиде с него другаде, като се имат предвид настоящите им отношения? Едва ли.

— Никой не говори за оставка — промърмори Ерик Хъмфри.

Ним едва се сдържа да не се усмихне. Ясно му беше, че компанията прекалено много го цени, и то повече в аспектите, които не бяха свързани с публичните прояви. Поначало неговият ресор беше планирането. Ролята на говорител на компанията беше допълнително придадено задължение, за което нямаше да съжалява. Той реши за момента да остави нещата каквито са.

— Това е всичко засега — каза студено Ерик Хъмфри и се върна отново към документите, които преглеждаше, преди да влезе Ним. Беше ясно, че е необходимо време, за да изчезне взаимното им чувство на отчуждение.

Тереза Ван Бърен чакаше Ним в неговия офис.

— Исках да знаеш, че днес прекарах цял час в кабинета на Ерик Хъмфри. Опитах се да го убедя да промени решението си, но и на мен ми се ядоса в крайна сметка, колкото и на тебе.

— Благодаря ти, Тес — Ним се отпусна в едно от креслата. Беше изтощен както физически, така и духовно.

— Това, което обаче окончателно изкара нашия уважаван председател извън нерви, бяха твоите изявления пред телевизията. — Тереза Ван Бърен се усмихна. — Ако трябва да съм искрена, нямам нищо против това, което каза. Просто можеше да бъдеш малко по-тактичен. Но времето ще те оправдае.

— Но засега ми запушиха устата — каза Ним.

— Да, така е. И, мисля, че всичко това ще стане широко известно. Гледа ли следобедните вестници? — попита Тереза Ван Бърен, докато разлистваше „Калифорния Икзаминър“.

На първа страница беше статията на Нанси Молино, озаглавена:

Тя започваше така:

В едно друго издание на Икзаминър статията гласеше:

Ван Бърен каза с извинителен тон:

— Нямаше как да предотвратя разчуването на решението на компанията да не бъдеш вече неин говорител…

— Разбирам, Тереза — каза Ним мрачно.

— Не се притеснявай от тези приказки, че комисията ще предприеме мерки. Говорих с нашия юридически отдел и те ме увериха, че всичко това са само празни приказки.

— И аз така разбрах.

— Но Ерик настоява за разграничаване на компанията. Дори лично пише извинително писмо до комисията.

Ним въздъхна. Той не съжаляваше за думите си, но беше безкрайно потискащо, че колегите му се отнасяха с него като с чужд. Несправедлив бе и фактът, че в повечето вестници акцентът беше върху сензационното и никой не бе отразил сериозните въпроси, които Ним бе повдигнал пред комисията. Пресата явно също работеше с двойни стандарти. Но в това нямаше нищо чудно.

— Нанси явно пак се е престарала повече от останалите. Вие с нея явно не можете да намерите общ език?

Ним отговори с чувство:

— С удоволствие щях да й счупя главата на тази мръсница, ако изобщо има такава!

Директорът по връзките с обществеността се намръщи.

— Не е ли малко пресилено, Ним?

— Може би, но точно така се чувствам.

Ним си помисли, че именно един от пасажите в статията на Нанси Молино го бе засегнал най-силно „Нимрод Голдман стои опозорен“. Може би защото имаше нещо вярно в това.