Свръхнатоварване

1

— Татко — обърна се към него Лия, докато вечеряха, — това значи ли, че ще си стоиш вече вкъщи?

За момент в стаята настъпи тишина и Ним забеляза, че Бенджи дори беше оставил вилицата и ножа си и го гледаше внимателно в очакване на отговора му.

Рут, която беше посегнала към мелничката за пипер, също промени намерението си и зачака отговора на Ним заедно с децата.

— Възможно е — каза той. Внезапният въпрос и трите чифта очи, вперени в него, явно му действаха разконцентриращо. — Естествено, ако нямам някоя друга допълнителна работа, която да ме кара да оставам допълнително в офиса.

Бенджи засия и попита:

— Татко, и през уикендите ли ще си повече време с нас?

— Може би.

Рут се намеси:

— Мисля, че се опитват да ти кажат нещо.

Тя се усмихна, нещо което рядко й се случваше, откакто се бе прибрала преди няколко дни. Ним беше забелязал, че бе станала по-сериозна, на моменти дори угрижена. Те все още не бяха говорили сериозно. Рут явно избягваше разговора, а и Ним, потиснат от неуспеха на няколкото си опита, не искаше да повдига въпроса.

Ним се чудеше как ли се държат съпруг и съпруга, след като съпругата се завръща след двуседмично отсъствие, когато почти със сигурност е била с друг мъж? В техния случай отговорът беше. Точно така, както и преди.

Рут се бе върнала, без да вдига много шум, бе прибрала децата от родителите си и се бе захванала отново с домашните дела, сякаш че нищо не се беше случило. Те с Ним продължаваха да спят в една стая, но в различни легла, а що се отнасяше до останалите неща, животът си продължаваше както преди. Разбира се, Ним от време на време си спомняше, че имаше подобни ситуации и преди, но тогава Ним беше този, който се завръщаше след неговите извънбрачни екскурзии. На времето той си мислеше, че Рут нищо не подозира, но сега вече не беше толкова убеден. Още една от причините за това привидно спокойствие беше фактът, че себелюбието на Ним вече беше достатъчно накърнено другаде и той нямаше сили за допълнителни емоции.

В момента цялото семейство се беше събрало на масата за вечеря за трети пореден път през тази седмица, което само по себе си беше необичайно.

— Както вече ви казах, в службата ми наистина настъпиха някои промени, но все още не зная как ще се подредят нещата…

Внезапно той забеляза нещо по лицето на Бенджи и се наведе, за да го огледа по-внимателно.

— Какво ти е на лицето, Бенджи? — попита го той.

Бенджи за миг се поколеба, като ръката му се протегна, за да скрие голямата синина от лявата му страна и порязаната си устна.

— Татко, това е от училище…

— Какво сте правили в училище? Били ли сте се?

Въпросите явно причиняваха на Бенджи неудобство.

— Точно така, татко — намеси се Лия — Тод Торнтън каза, че си леке, защото не ти пука за околната среда и искаш да я разрушиш. Е, та Бенджи го удари, а пък Тод е доста по-едър от него.

Ним каза строго на Бенджи:

— Независимо от това кой какво казва за каквото и да било, най-глупавото е да се биеш с хората.

Синът му изглеждаше покрусен.

— Да, татко — каза той.

— Ние вече си поговорихме за това — каза Рут — и Бенджи вече разбра, че не е постъпил добре.

Независимо от външната си реакция Ним вътре в себе си беше поразен. Досега никога не му беше минавало през ум, че всичките неща, които му се бяха случили, можеха да се отразят и върху членовете на семейството му…

Той каза с тих глас:

— Много съжалявам, ако това, което ми се случи, е наранило по някакъв начин и вас.

— Няма нищо, татко — каза Лия. — Мама ни обясни, че постъпката ти е била много благородна.

Бенджи също се намеси:

— Освен това мама каза, че ти имаш много повече кураж от всички останали, взети заедно!

Ним изгледа внимателно Рут.

— Майка ви ви е казала всичките тези неща?

— Но нали всичко това е вярно, татко? — попита Бенджи.

— Разбира се, че е вярно — каза Рут, като леко се изчерви. — Просто баща ви не може да говори за себе си по този начин, това ви го казах аз.

— За да можем да го кажем и на другите деца, когато говорят, нали? — добави Лия.

За миг Ним беше обхванат от силно вълнение: мисълта за това, как Бенджи с малките си юмручета се бие, за да защити репутацията на баща си, и как Рут, независимо от проблемите между тях, се стреми да запази авторитета му пред децата, за малко не го накараха да се разплаче. Той беше спасен от призива на Рут:

— Е, хайде сега да продължим с вечерята!

По-късно, когато бяха останали двамата на масата и си допиваха кафето, а децата бяха отишли в другата стая да гледат телевизия, Ним каза:

— Бих искал да ти благодаря за това, което си казала на Лия и Бенджи.

Рут само махна с ръка.

— Ним, ако не вярвах в това, което им казах, изобщо нямаше да го кажа. Това, че ние с теб вече престанахме да бъдем Ромео и Жулиета, не значи, че съм спряла да преценявам обективно останалите неща.

— Предложих да си подам оставката — продължи Ним. — Ерик каза, че не е необходимо, но аз все още се колебая.

Той продължи да разсъждава върху това, как би могъл да постъпи на работа в някоя друга енергийна компания в източните щати. Ним попита Рут как би го приела, ако се наложи да се преместят на ново място.

Отговорът й беше бърз и категоричен:

— Аз не бих постъпила така.

— Би ли ми казала поне защо?

— Мисля, че нещата са пределно ясни. Защо е необходимо трима от членовете на нашето семейство — Лия, Бенджи и аз, да скъсаме с навиците си тук и да се преместим на друго място, само и само за да ти угодим, след като дори ние с теб не сме обсъдили дали имаме някакво бъдеще, а на мен лично ми се струва, че нямаме.

Нещата излязоха наяве и може би това беше сигналът, че ги чака сериозен разговор. Колко чудно, помисли си Ним, че това трябва да се случи в мига, в който се чувстват най-близки!

Той каза с тъга в гласа:

— Какво, по дяволите, се случи с нас?

Рут отговори рязко:

— Това ти би трябвало да знаеш най-добре. Любопитна съм да ти задам само един въпрос колко други жени е имало през петнадесетте години на брака ни? Или може би си им загубил дирята, както и аз? За известно време винаги можех да позная, когато на сцената се появяваше нещо ново, или по-скоро някой нов. По-нататък започнах вече да се затруднявам, струваше ми се, че имаш по две-три наведнъж… Така ли беше?

Без да се осмелява да погледне Рут право в очите, Ним отговори:

— Понякога.

— Е, това го изяснихме. Но ти не ми отговори на първия въпрос, колко са били?

Ним каза нещастно:

— Да ме убие господ, ако зная.

— Ако всичко това е вярно — подчерта Рут, — не бих казала, че звучи като комплимент към тези жени, към които все пак си изпитвал нещо, пък макар и за малко. Които и да са били, сигурно заслужават повече от това дори да не си спомняш имената им.

Ним запротестира:

— Тези истории никога не са били сериозни. Нито една от тях.

— Това вече наистина го вярвам — бузите на Рут бяха почервенели от негодувание. — Вероятно и към мен никога не си бил сериозен.

— Но това не е вярно!

— Как си позволяваш да го кажеш? След всичко, което призна до момента!!! Бих те разбрала за една жена или две. Всяка здравомислеща жена знае, че това се случва и при най-добрите семейства… Но не и върволица от жени!

— За какви върволици говориш?

— Както и да го наречем, няма да се почувствам по-добре: няма да спра да се чувствам унизена, измамена и омърсена, и то от мъжа, когото съм обичала или съм си мислела, че съм го обичала!

— Ако през целите тези години си се чувствала по този начин — попита я той, — защо никога не си повдигала този въпрос?

— Това е един справедлив въпрос — каза Рут и за миг спря, за да претегли отговора си. — Вероятно съм се надявала, че ще се промениш, че постепенно ще се отучиш от навиците си да ухажваш всяка красива жена, която срещащ, както децата постепенно се отучват да са стиснати с играчките си. Но сгреших — ти просто си оставаше все същия. И щом си говорим честно и открито, имаше и още една причина: бях глупава и се страхувах да остана сама. Страхувах се за Лия и Бенджи, бях твърде горда, за да призная, че и моят брак, както много други, не е сполучил…

Рут спря за миг, гласът й явно й изневеряваше.

— Е, вече не ме е страх, нито съм прекалено горда. Просто искам да приключим с това.

— Сериозно ли говориш?

Две сълзи се спуснаха по бузите на Рут.

— Какво друго ни остава?

Ним внезапно реши, че прекалено много се защитава. Всяко нещо си има две страни!

— Какво ще кажеш за твоята връзка? — попита я той. — Ако ние се разделим, твоят приятел сигурно ще се нанесе в мига, в който аз прекрача прага?

— За каква връзка говориш?

— Говоря за мъжа, с когото беше заминала.

Рут изтри очите си и погледна Ним със смесица от учудване и съжаление.

— Наистина ли вярваш в това?

— А не е ли вярно?

— Не — каза тя и поклати глава.

— Но аз си мислех…

— Знам това. Дори подклаждах твоите съмнения, което се оказа, че не беше твърде добра идея. Просто ми се струваше, че няма да ти навреди, ако на собствен гръб изпиташ как съм се чувствала през всичките тези години.

— В такъв случай къде си ходила?

Рут отговори със следи от предишното си негодувание:

— Няма друг мъж, разбираш ли? Просто си избий тази идея от главата! И никога не е имало… Когато се запознах с тебе, бях девствена, освен ако си забравил или ме бъркаш с някоя от твоите приятелки. И оттогава не е имало друг мъж, освен теб.

Ним се стресна, понеже си спомни, но продължаваше с въпросите си:

— Тогава какво си правила…?

— Това си е моя работа. Но още веднъж ти повтарям, че не е имало никакъв мъж.

Ним й вярваше. Безрезервно.

— Боже мой! — каза той и си помисли, че изведнъж всичко се разпадаше, всичко, което някога си бе мислил, се бе оказало погрешно. Що се отнася до брака им, и той самият не беше сигурен дали иска нещата да продължат или не. Може би Рут беше права, и ако приключат с това, ще бъде по-добре и за двамата. Идеята за свобода беше доста привлекателна. Но, от друга страна, и много неща щяха да му липсват: децата, домът, чувството за сигурност, дори и Рут, макар че се бяха отдалечили. Той не искаше да бъде принуждаван да взима решения, искаше нещата да се поотложат, ако е възможно.

— Е, и какво ще правим?

— Съдейки по това, което съм чувала — каза Рут с ледено студен глас, — всеки от нас трябва да си наеме адвокат и да се опитаме да се споразумеем по въпроса.

— Налага ли се да го правим сега?

— Посочи ми поне една причина, поради която трябва да изчакваме?

— Вероятно ще ти прозвучи егоистично, но в момента изживявам тежък период… — той остави изречението недовършено, сякаш изпитваше самосъжаление.

— Знам това. И много съжалявам, че и двете неща ти се струпаха едновременно. Но не мисля, че нещо между нас би могло да се промени, нали?

— Вероятно — отговори той. Нямаше смисъл да дава обещания, без да бъде сигурен, че може и иска да ги спази.

— В такъв случай…

— Виж, Рут… не можем ли да изчакаме поне един месец или два. Дори и само заради Лия и Бенджи. Те би трябвало да имат достатъчно време да свикнат с това…

Ним не беше много убеден, че това е един разумен аргумент, но и той усещаше, че и Рут се колебае да предприеме решителни мерки.

— Е,… — Рут се колебаеше. — Добре. Поради всичките неприятности, които ти се струпаха, ще изчакам още малко. Но не мога да ти обещая, че ще бъдат два месеца или един. Оставям си правото да решавам.

— Благодаря ти — каза Ним с чувство на облекчение.

— Хей, вие! — Бенджи се появи на вратата на кухнята. — Току-що семейство Мередит ми дадоха нова касета. Искате ли да я гледате?

Ним погледна Рут въпросително.

— Защо не?

Ним и Рут се настаниха удобно на канапето в гостната, Лия се беше изтегнала върху килима, а Бенджи нагласяваше видеото. Тази история с касетите вече беше станала навик за хората от квартала: обикновено всяко от семействата записваше някоя интересна програма по телевизията, а после си ги разменяха. Тази задача най-често се изпълняваше от децата или от жените, които ги гледаха. Основното беше програмата да бъде записана без рекламите, които я прекъсваха. В резултат на тези усилия записът се получаваше с високо качество и се разпространяваше навсякъде из квартала.

Като знаеше колко популярна беше тази система, Ним си мислеше дали телевизионните компании вече бяха започнали да усещат загубите Телевизията прекаляваше с излъчваните реклами и беше крайно време да поеме отговорността пред зрителите си.

На касетата имаше един филм — „Мери Уайт“, трагична история за семейството на едно момче, което умира. Редки бяха ситуациите, в които семейството му беше толкова сплотено, си мислеше Ним, но също така толкова малко време му оставаше, за да се наслаждава на това единство… Ним беше щастлив, че светлината беше слаба и че никой друг не забеляза тъгата и сълзите в очите му.

2

Георгос Уинслоу Арчамболд лазеше почти безшумно по корем по посока на оградата около подстанцията на GSP & L в квартала Милфийлд. Може би предпазните мерки да бяха излишни, тъй като нощта беше тъмна, а основният път се намираше на около половин километър разстояние. Но напоследък компанията беше увеличила броя на служителите от охраната, които обикаляха обектите. Техните маршрути непрекъснато се изменяха, тъй че предпазливостта не беше излишна, макар и да не беше особено удобно да пълзиш, натоварен с експлозиви и инструменти.

На няколко метра зад него пълзеше Ивет, която носеше проводниците и детонатора. Останалите членове на „Приятели на свободата“ имаха поставени задачи в други райони на града. Тази вечер три подстанции на GSP & L щяха да бъдат взривени и ако планът им се удадеше, това щеше да стане едновременно.

Целта на тези операции беше грижливо подбрана: големите подстанции бяха твърде уязвими и всяка една повреда би отнела седмици, за да бъде отстранена или заменена напълно. Ако всичко вървеше по план, не само Милфийлд, но и всички околни квартали щяха да останат без електричество. Повредите щяха да бъдат значителни, както и щетите. Георгос възликува вътрешно при мисълта, че след тази операция хората ще бъдат принудени да приемат организацията „Приятели на свободата“ по-сериозно.

Георгос Арчамболд си помисли, че те доста се бяха усъвършенствали, откакто започнаха атаките си към кръвопийците-капиталисти. Всяка операция вече грижливо се подготвяше, разучаваше се разположението на всеки обект и се избираха най-уязвимите точки. До голяма степен им помогна и един бивш инженер от компанията Голдън Стейт, уволнен за кражба. Той беше насъбрал достатъчно омраза към компанията, а парите на Бърдсонг още повече го убедиха да им сътрудничи. Останалите средства отиваха за експлозиви.

Един ден Бърдсонг се беше изпуснал за източника на средствата — от клуб „Секвоя“, които бяха убедени, че подпомагат „Светлина и енергия за хората“. Георгос беше много въодушевен от идеята, че една подобна надута организация подпомага революцията.

Отворът в мрежата беше достатъчно голям, за да могат Георгос и Ивет да се промъкнат на територията на подстанцията. Оттам нататък всичко беше предварително разчетено. Георгос прикрепи експлозива към трите големи трансформатора, разположени в подстанцията, Ивет му подаде детонаторите и свърза проводниците с часовниковия механизъм. След десет минути цялата работа бе завършена и трите заряда бяха по местата си.

Трите взрива щяха да бъдат едновременни. Оставаха единадесет минути. Георгос и спътницата му да стигнат до колата, която беше скрита в една близка горичка. Нямаха много време, но ако тичаха, можеха да успеят да се измъкнат от района, преди да се взривят трансформаторите. Той изкомандва на Ивет:

— Хайде! Тръгвай!

Ивет първа се измъкна през отвора в оградната мрежа. Георгос я последва. В същия този миг той чу звука на кола, която се спускаше по хълма. Той се ослуша. Нямаше съмнение, че колата се движеше по чакълестия път, който водеше към подстанцията на GSP & L. Сто на сто бяха ония от охраната! Докато Ивет се канеше да му каже нещо, той я хвана за ръката и побягна през пътя към горичката. В момента, в който стигнаха до едни храсти, те се хвърлиха на земята и затаиха дъх.

Колата бавно се приближаваше към подстанцията. Георгос си помисли, че шансовете им да не бъдат открити бяха доста добри. Притесняваше го само фактът, че до експлозията оставаха само осем минути.

Колата спря само на няколко метра от Георгос и Ивет. От нея слезе един мъж в униформата на охраната на GSP & L, който носеше в ръката си фенерче със силен лъч. Той го насочи към оградата на подстанцията и тръгна да я обикаля. В този момент Георгос различи, че в колата имаше и един шофьор.

Внезапно първият се спря и насочи лъча надолу. Явно беше видял отвора в оградата. Той се провикна:

— Хей, Джейк! Обади се в централата! Бързо! Тук има нещо, което не ми харесва!

Георгос знаеше, че значение можеха да имат и секундите и че това, което щеше да направи, беше неизбежно. Той скочи на крака, като междувременно извади от пояса си ловджийски нож, който винаги носеше със себе си. Той почти беше стигнал до колата и вече протягаше ръка да отвори вратата. Вътре седеше един възрастен мъж с прошарена коса, който говореше по радиостанцията.

Георгос се хвърли върху него, измъкна го от колата, обърна го към себе си с едно движение и заби ножа дълбоко в гърдите му. Жертвата не успя дори да извика и с предсмъртен хрип се свлече на земята. Георгос извади ножа и потърси пистолета, който бе видял на кръста на мъжа от охраната. Той сграбчи оръжието, провери дали е зареден и махна предпазителя.

В този момент явно другият беше чул нещо подозрително и се бе запътил към колата.

— Джейк, какво става? Добре ли си?

Той беше извадил пистолета си, но не успя да го използва. Георгос го изчака да се приближи още няколко метра и стреля три пъти.

Георгос нямаше дори време да погледне часовника си. Той сграбчи Ивет и двамата се затичаха по хълма. Експлозията избухна, когато те бяха преодолели една трета от пътя си. Когато те вдигнаха глави от земята след взривовете, Георгос забеляза, че нещо беше различно. — Той беше изпълнил мисията си! Целият квартал беше тъмен.

Само минути по-късно те стигнаха до колата и се насочиха към града, оставяйки зад себе си Милфийлд.

3

— Когато спряха тока — каза Карен Слоун, — ние с Джоузи и Хъмпърдинк пътувахме към къщи.

— Кой е този Хъмпърдинк? — Ним изглеждаше изненадан.

Карен го дари с една от най-лъчезарните си усмивки.

— Хъмпърдинк е прекрасното ми микробусче. Толкова го обичам, че не мога просто да го наричам „микробусче“, затова му дадох име.

Те бяха седнали в гостната на Карен. След неколкократно отлагане поради служебната му заетост Ним бе приел поканата на Карен да вечерят заедно. Джоузи в момента беше в кухнята и приготвяше вечерята.

— Що се отнася до момента, в който спряха тока — продължи Карен, — ние таман се връщахме от кино, когато изведнъж всичките лампи изгаснаха. Знаеш ли, сега, когато имам Хъмпърдинк, мога да правя толкова неща. Например да ходя на кино, където има специални места за колички.

— Токът изгасна на площ близо петдесет квадратни километра… — каза Ним с въздишка.

— Ние тогава не знаехме това и Джоузи ме закара право в болницата Редууд Гроув, където се обръщам, когато имам проблеми. Те имаха генератор и аз останах там три дни, докато положението се нормализира.

— Аз всъщност знам за това. Когато спряха тока, аз се обадих в апартамента ти и тъй като никой не ми отговори, аз се обадих в болницата, която беше отбелязана на твоя картон. Те ми потвърдиха, че си там и аз престанах да се притеснявам.

— Беше ужасно! Не спирането на тока, а това, че са убили двама души.

— Да, наистина. И двамата бяха пенсионери, към които се обръщахме за помощ, тъй като нямахме квалифицирана охрана. За съжаление, впоследствие се оказа, че са нямали опит с по-сериозни нарушители, да не говорим за убийци.

— Още ли не са ги хванали?

Ним поклати глава.

— Това са хора, които ние и полицията преследваме от дълго време. Най-лошото е, че нямаме никакво понятие кои са и откъде действат.

— Не са ли организация — „Приятели на свободата“?

— Да, така е. Но полицията смята, че групата им се състои от не повече от десет-дванадесет души, водени от един организатор. Всичките досегашни инциденти си приличат. Който и да е, този човек определено е маниак.

Ним говореше разпалено. Последната експлозия беше причинила далеч повече щети от всички предшестващи. Спирането на тока беше засегнало изключително голям район и бе продължило от три дни до цяла седмица.

Повредите бяха поправени с неимоверните усилия на целия персонал на GSP & L, като някои от трансформаторите бяха взети назаем от други компании. И независимо от всичко това GSP & L отново бе критикувана, че не е могла да опази инсталациите си.

Депресиращ бе и фактът, че полицията отново нямаше никакви нишки. Разбира се, съществуваше още един запис на глас, идентичен с предходните касети, няколко влакна от плат, намерени на оградната мрежа, и съсирена кръв, която не се идентифицираше с тази на убитите. Но както сподели пред Ним един висш служител от полицията в момент на откровеност:

— Тези улики могат да бъдат полезни само когато имаш някого предвид. А ние в момента сме почти на същото място, откъдето започнахме.

— Нимрод — прекъсна мислите му гласът на Карен, — не сме се виждали почти два месеца. Липсваше ми.

— Съжалявам. Наистина.

Когато вече беше тук, Ним се чудеше как не беше идвал толкова продължително време. Карен беше красива както винаги и когато я целуна за добър ден, устните й бяха също толкова нежни, както преди. Сякаш една дупка в пространството и времето се затвори.

Имаше и друго нещо: в компанията на Карен, Ним се чувстваше много спокоен, което с други хора рядко му се удаваше.

— Сигурно за теб това са били трудни месеци — каза Карен. — Знам, понеже следях пресата и предаванията по телевизията.

Ним се намръщи:

— Обсъждането на проекта Турнипа. Казват, че съм се изложил.

Карен рязко го прекъсна:

— Нито един от двама ни не го вярва. Това, което каза, беше разумно, но вестниците почти не го отразиха.

В този момент влезе Джоузи, като носеше една табла в ръце.

Тя каза:

— Дами и господа, вечерята е сервирана!

Храната беше проста, но вкусна. В допълнение към вечерята Ним беше донесъл едно изключително вино. Както и предишния път, той хранеше Карен и между тях отново се появи онова чувство на интимност и споделеност.

Само веднъж или два пъти той изпита угризения за причината, която бе изтъкнал пред Рут за забавянето си — делова вечеря на GSP & L. Но в същото време той разбираше, че случаят беше много по-различен от онези, в които бе лъгал Рут. Може би тя и днес не му беше повярвала, но с нищо не се издаде. За да се оправдае окончателно, Ним направи простата сметка, че за изминалия месец не се беше прибрал вкъщи за вечеря един-единствен път, но тогава действително бе останал да работи до късно.

Разговорът на Карен и Ним течеше леко и свободно. Джоузи вече бе донесла кафето, когато разговорът отново се завъртя около микробуса на Карен, Хъмпърдинк.

— Не ти обясних всъщност, че аз не притежавам Хъмпърдинк. Не мога да си го позволя. Регистриран е на името на баща ми, а аз само го ползвам — каза Карен.

Причината беше в застраховката.

— Застраховките за хора с недъзи са безбожни, дори ако аз никога не карам микробусчето. Затова всичко е на името на татко.

Тя продължи.

— Освен за застраховката много се притеснявам за парите, които татко взе назаем, за да плати Хъмпърдинк. Неговата банка му отказа, затова той отиде другаде, където обаче и лихвата е по-висока. Знам, че ще му е трудно да изплати дълга си, защото бизнесът му не върви добре, пък и на мен често се налага да помагат със средства. Но те казаха да не се притеснявам.

Ним каза замислено:

— Трябва да видим какво може да се направи… Аз мога да внеса някаква сума, пък евентуално и компанията…

Карен рязко го прекъсна:

— Не, в никакъв случай! Ним, аз ценя твърде много нашето приятелство, но никога няма да взема пари от теб. Освен това ти вече достатъчно ни помогна с Хъмпърдинк. Аз съм горд и независим човек. Надявам се, че ме разбираш.

— Да. Разбирам те и те уважавам за това.

— Чудесно! Уважението е едно от най-важните неща. Сега, скъпи Ним, мога ли да те попитам нещо направо?

— Каквото искаш, Карен.

— Можем ли някой ден да излезем, да отидем на концерт например?

Ним се поколеба само миг.

— Защо не?

Лицето на Карен се озари от усмивка и тя каза с ентусиазъм:

— Само трябва да ми кажеш кога си свободен и аз ще уредя въпроса. О, толкова съм щастлива!

Под влияние на импулса тя му каза:

— Целуни ме още веднъж, Нимрод!

Ним се доближи до нея, като зарови пръсти в дългата й руса коса. Той беше възбуден както емоционално, така и сексуално. Помисли си, колко обещания можеха да крият следващите няколко минути, ако Карен беше както всички. След това той се отърси от тази мисъл и се отдели от устните на Карен. Той отново я погали по косата и се върна на мястото си.

— Ако знаех как, бих замъркала — каза Карен.

Ним чу дискретно кашляне, обърна се и видя Джоузи, застанала до вратата. Тя се беше преоблякла в кафява вълнена рокля. Ним си помисли, колко ли дълго Джоузи стоеше там…

— О, Джоузи — каза Карен, — вече си готова!

Тя се обърна към Ним и му каза:

— Днес Джоузи посещава семейството си.

— Да, готова съм. Но няма ли да ви сложа да легнете, преди да си тръгна?

— Да, може би — каза Карен и малко се изчерви. — Или пък да помоля мистър Голдман, ако няма нищо против…

Той каза:

— Само трябва да ми обясните какво да правя.

— Щом е така, всичко е наред — каза Джоузи. — Аз тръгвам, лека нощ.

След няколко секунди те чуха как външната врата се затвори.

Когато Карен заговори, в гласа й се чувстваха нервни нотки:

— Джоузи ще се върне чак утре сутринта. Обикновено идва една друга жена, но тя в момента е болна и затова ще дойде сестра ми Синтия. — Тя погледна часовника — Синтия ще дойде след час и половина. Можеш ли да останеш дотогава?

— Разбира се.

— Ако не можеш, ще помоля портиера Джимини.

Ним каза твърдо:

— За какво ти е Джимини! Нали съм тук и оставам!

— Много се радвам — Карен се усмихна. — Има още малко вино. Ще допием ли бутилката?

— Чудесна идея.

Ним отиде в кухнята, взе чаши и бутилката. Като раздели виното по равно, той поднесе на Карен едната чаша и й помогна да отпие една глътка.

— Чувствам се чудесно! — каза тя. — И виното помогна, но не е само това.

Ним се наведе над Карен и отново я целуна. Тя му отговори също така пламенно както друг път, само че сега целувката беше по-продължителна.

— Нимрод — прошепна тя.

— Да, Карен.

— Мисля, че съм готова да си легна.

Ним усети как сърцето му заби по-силно.

— Кажи ми какво да направя.

— Първо извади от контакта кабела на количката ми.

Ним отиде от задната страна на количката и я освободи. На лицето на Карен се изписа палава усмивка:

— Следвай ме!

С помощта на системата, задвижвана с вдухване, количката се понесе пъргаво през дневната и стигна в спалнята, където леглото вече беше оправено.

— Сега какво следва? — попита Ним.

— Сега ме вдигаш от количката и ме слагаш върху леглото.

Ним я пренесе, както тя му бе обяснила, а след това под ръководството на Карен й помогна с дихателния апарат. През нощта тя използваше респиратор с малка тръбичка, която държеше в устата си.

— По-късно ще те помоля да сложиш на гърдите ми респиратора, но не сега.

Тя лежеше на леглото с разпилени коси. Ним си помисли, че една подобна гледка би възхитила и самия Ботичели.

Той попита:

— А сега какво да правя?

— Сега, Нимрод… — тя се изчерви леко, — ме съблечи.

Очите на Карен бяха притворени. Ръцете на Ним трепереха и той не беше сигурен дали това, което му се случваше, беше насън или наяве. Беше ли сгрешил, като си мислеше, че чувствата му към Карен биха били само чиста любов, без секс? Но би било ужасно да направи това, като се възползва от безпомощността й. Би ли могъл? Трябваше ли?

Ним беше разкопчал блузата на Карен. Той вдигна ръцете и, за да я съблече. Тя не носеше сутиен Малките й гърди бяха с безупречна форма.

— Погали ме, Нимрод — това беше една молба.

Той плавно я погали по гърдите, а после се наведе и ги целуна.

Карен прошепна:

— Чудесно!

След малко тя му каза:

— Ципът на полата е отляво.

Той я разкопча и я свали.

Докато Карен лежеше гола. Ним продължаваше да бъде разяждан от съмнения.

Той продължи нежно да я милва, като вече знаеше кое най-много й доставя удоволствие.

След малко тя прошепна:

— Искам да ти кажа нещо.

— Слушам те…

— Аз не съм девствена, Ним. Имаше едно момче… тогава бях на петнадесет. Случи се точно преди…

Тя спря да говори и Ним забеляза как очите й се напълниха със сълзи.

— Моля те, Карен, недей!

Тя поклати глава.

— Исках да ти кажа. Исках да знаеш, че не е имало никой друг през тези години.

Ним изчака думите й да се отпечатат в съзнанието му ясно.

— Искаш да кажеш…

— Желая те, Ним. Именно сега…

— Боже мой!

Ним винаги се бе чудил как би се чувствал един мъж, който прави любов с парализирана жена. Дали жената щеше да бъде съвсем пасивна? Дали всичките тези усилия щяха да бъдат от страна на мъжа, без да получава нищо в замяна? И в крайна сметка дали изобщо би било удоволствие?

Отговорите идваха сами по себе си и всичките бяха неочаквани.

Карен му отговаряше, изискваше от него, възбуждаше го и го удовлетворяваше.

Да, в известен смисъл тя беше пасивна. Тялото й, с изключение на главата, беше неподвижно. Но Ним можеше да усети реакцията и през кожата й, през гърдите й от нейните страстни възгласи. Това съвсем не беше подобно да правиш любов с манекен. И удоволствието не беше кратко. То продължаваше, защото нито един от тях не искаше това да свърши…

И след това… още веднъж те се върнаха към нежността, която изпитваха един към друг.

Ним лежеше неподвижно щастливо изтощен. Той размишляваше, какво ли си мисли Карен и дали не съжалява.

Като по телепатия Карен се раздвижи. Тя каза сънено, но щастливо:

— Този ден беше най-щастливият в живота ми.

4

Синтия каза:

— Имах тежък ден и бих пийнала нещо. Тук обикновено се намира скоч. Вие искате ли?

Ним й каза:

— Бройте ме и мене.

Беше изминал един час, откакто беше правил любов с Карен, която вече спеше. Той усещаше, че също има нужда от едно питие.

По-голямата сестра на Карен беше дошла преди двадесет минути и влезе със собствения си ключ. Ним бе приключил с обличането малко преди това.

Тя се представи като Синтия Улуърт. Тя беше както различна от Карен, така и по някои неща двете си приличаха. За разлика от Карен, Синтия беше тъмнокоса, а фигурата й беше приятно закръглена. Както изглеждаше от пръв поглед, Синтия беше силна и волева натура за разлика от Карен, но Ним си помисли, че това до голяма степен може да се дължи на развитието на житейския им път. Общото у двете сестри бе естествената им красота: изписани черти на лицето, добре очертани устни, големи сини очи и безупречна кожа. Вероятно и двете бяха наследили тази красота от майка им, Хенриета, която и сега пазеше следи от някогашната си красота. Ним си спомни, че Синтия трябва да е с три години по-голяма от Карен, тоест беше на четиридесет и две години, но изглеждаше значително по-млада.

По това време Синтия беше намерила уискито и бе приготвила двете питиета. Пестеливите й и енергични движения издаваха, че е свикнала сама да се грижи за себе си. Това си пролича още от мига, в който тя влезе в апартамента, закачи мокрия си шлифер в банята и каза делово на Ним, след като се представи:

— Седнете и се отпуснете. Донесла съм един вестник, а аз в това време ще се погрижа за сестра си.

Тя беше влязла в стаята на Карен, чуха се само някакви шушукания, а когато излезе след петнадесетина минути, Синтия заяви, че Карен вече е заспала.

Сега, докато отпиваше глътка от питието си, тя каза:

— Аз знам какво се е случило тази вечер. Карен ми каза.

Изненадан от прямотата на думите й, Ним само промълви:

— Разбирам.

Синтия само отметна главата си назад и се засмя.

— Уплашихте се, нали! Сигурно сте си помислили, че ще повикам ченгетата и ще ви обвиня в изнасилване!

Ним каза със сериозен тон:

— Не съм убеден, че бих желал или че е необходимо да обсъждаме този въпрос…

— Е, хайде сега!

Синтия продължи да се смее, после внезапно спря и стана сериозна.

— Виж, Нимрод, ако ми позволиш да те наричам така. — Съжалявам, че те накарах да се чувстваш неудобно. Трябва да ти обясня нещо. Карен смята, че си много мил, любящ и нежен мъж, и това, което се е случило тази вечер, за нея е най-хубавото в живота й. Ако се интересуваш от странично мнение, аз изпитвам същите чувства.

Ним се вгледа в нея и за втори път тази вечер видя жена да плаче.

— По дяволите! Съвсем не исках така да се получи! — Синтия избърса сълзите си с една малка носна кърпичка. — Просто съм доволна и щастлива, колкото и самата Карен. Или почти толкова.

Ним явно вече не беше напрегнат. Това, което каза, беше само:

— Просто нямам думи!

— А аз имам да казвам още много неща. Искаш ли да пийнем още по едно?

Без да дочака отговор, тя напълни двете чаши. Когато се върна на мястото си. Синтия продължи, като грижливо подбираше думите си:

— Виж, Нимрод, важното е да разбереш едно нещо: Това, което се е случило тази вечер между вас с Карен, е нещо прекрасно и удивително. Може би не ти е известно, но мнозина гледат на парализираните като на прокажени. Понякога и аз съм била свидетел на подобни сцени, но най-вече Карен… И ето те тебе. Добрия принц от приказките, за когото Карен е просто жена… Боже мой!… Отново се разплаках!

Кърпичката на Синтия явно беше недостатъчна, затова Ним й предложи своята. Тя го погледна с благодарност и продължи:

— Дори и дребните неща, които правиш… Карен ми каза…

Ним каза смутено:

— Виж, аз дойдох да видя Карен съвсем случайно.

— Повечето неща стават случайно.

— И това, което се случи между нас тази вечер… Просто никога не си го бях представял… То просто се случи.

— Разбирам — каза Синтия. — Само искам да ти кажа, че не трябва да съжаляваш или да имаш угризения! Просто няма да е честно.

Синтия се загледа замислено в една точка.

— Можеш ли да си представиш, че когато Карен беше на осемнадесет години, а аз на двадесет и една, аз я мразех?

— Трудно ми е да го повярвам.

— И въпреки всичко това е вярно. Мразех я, понеже към нея бе насочено всичкото внимание на родителите ни и на техните приятели. Понякога се чувствах така, сякаш изобщо не съществувам. За двадесет и първия ми рожден ден исках да направя голямо тържество, но родителите ми решиха, че не е подходящо заради Карен. И така, тогава Карен беше в болница, а ние с родителите ми изпихме по един чай и ядохме някаква скапана торта. Подаръците ми също бяха символични, понеже всичко, което имахме, отиваше за Карен. Срам ме е да го призная, но през онази нощ исках Карен да умре…

— И кога промени отношението си към нея? — попита Ним.

— Трябваше да минат доста години. А преди това изживях свой собствен период на угризения и вина, че аз съм нормална, а Карен не е. Чувствах се виновна заради нещата, които аз можех да правя, а тя не можеше — да играя тенис, да ходя на купони, да се целувам с момчета… — Синтия въздъхна. — Аз не съм била добра сестра.

— Но сега си.

— Доколкото мога, след като трябва да се грижа и за собствената си къща, съпруга и децата си. Започнах да се сближавам със сестра си, след като се роди първото ми дете. Сега ние сме най-добрите приятелки, които нямат тайни една от друга. Няма нещо, което тя да не ми казва.

Ним само се усмихна:

— Това вече го разбрах.

Те продължиха да говорят. Синтия му разказа за себе си. Омъжила се е на двадесет и две, донякъде за да се махне от вкъщи. Съпругът й сменил няколко работи, а в момента продавал обувки. Ним предположи, че бракът им не е от най-успешните, но продължават да бъдат заедно заради трите си деца и поради липса на алтернатива. Преди да се омъжи, Синтия ходила на уроци по пеене и сега, четири пъти в седмицата, тя пееше в един второкласен бар, за да допълни мизерната заплата на мъжа си. Тази вечер тя нямаше ангажименти и щеше да остане с Карен, а съпругът й щеше да се погрижи за децата. Докато си говореха, Синтия изпи още две чаши. Ним отказа.

След известно време Ним се изправи и каза:

— Време е да си ходя.

— Сега ще ти донеса шлифера. Но ако искаш, можеш и да останеш. Канапето в хола е свободно.

— Благодаря ти, но наистина трябва да тръгвам.

На раздяла Синтия го целуна по устните:

— Това е отчасти за Карен, отчасти за мен…

По пътя за вкъщи Ним се опитваше да се отърси от непочтените си мисли, но това трудно му се удаваше. Той продължи да разсъждава над въпроса, че по света има толкова много красиви жени, които са достъпни и с радост ще споделят с него някои удоволствия. Неговият опит му подсказваше, че и Синтия принадлежеше към тази категория.

5

Наред с всичко останало Ним беше голям любител и познавач на вината. Негова слабост бяха вината от Напа Вели, които се нареждаха сред най-добрите калифорнийски вина и съперничеха дори и на френските маркови вина. По тази причина той с удоволствие прие поканата на Ерик Хъмфри да го придружи до Напа Вели, макар че вече беше ноември месец и че нямаше ни най-малко понятие за целта на неговото посещение.

Оказа се, че поводът беше завръщането по родните места на един от най-изявените граждани на Калифорния, уважавания Пол Шърмън Йейл, който само допреди две седмици беше член на Върховния съд на Съединените щати.

Ако някой някога е заслужавал да бъде наречен „Мистър Калифорния“, то това беше единствено Пол Шърмън Йейл. Пример за това бе и изключителната му кариера, която се приближаваше към своя край. От осемнадесетата си година, когато завърши с отличие училище, до осемдесетата си годишнина, която неотдавна тържествено отпразнува, той заемаше все отговорни обществени постове.

Сенатор, а впоследствие и главен прокурор на Калифорния, той бе обявил безпощадна война на престъпността и бе успял да изпрати зад решетките най-основните действащи лица от престъпния свят. Той бе автор на няколко законопроекта, които защитаваха малцинствата, дребните земевладелци и рибарите.

Обществената му популярност беше толкова голяма, че следващата крачка в кариерата му би трябвало да е губернаторският пост, но вместо това той прие предложението на президента Труман да стане член на Върховния съд на Съединените щати. Около цялата му кариера никога нямаше нито скандал, нито намек за нечисти сделки, затова някои дори го наричаха „Мистър Неподкупност“.

Когато с течение на времето той стигнал до извода, че е направил всичко, което е могъл, тихо си подал оставката и цялото му семейство без излишен шум напуснало Вашингтон. Той отказа да бъде организирано шумно тържество в негова чест в Сакраменто, но за сметка на това даваше скромен прием в родното си място Напа Вели, където семейството му смяташе да се установи.

Сред поканените беше и председателят на управителния съвет на GSP & L Ерик Хъмфри, който бе успял да издейства и допълнителна покана за помощника си Ним.

По време на пътуването Ерик Хъмфри се държеше доста сърдечно и явно неудоволствието му от Ним беше забравено. Както и друг път при подобни случаи, те обсъждаха някои бъдещи планове и проблеми на компанията, но за Ним целта на това пътуване оставаше все така неясна.

Независимо от това, че вече беше ноември, долината бе все така красива. Денят беше ясен и свеж, слънцето ярко грееше. Те преминаха през градчето Йонтвил и на няколко мили след него се отбиха по страничния път, водещ към винарната „Робърт Мондави“, където щеше да се състои тържествения обяд.

Почетният гост и съпругата му бяха пристигнали по-рано и в момента стояха в дегустационната стая и посрещаха пристигащите гости. Хъмфри, който познаваше семейство Йейл, им представи Ним.

Пол Шърмън Йейл беше дребен белокос мъж с проницателни сиви очи. За учудване на Ним той му каза:

— Очаквах с нетърпение да се запозная с вас, млади човече. Преди да си заминете, трябва да си намерим някое тихо кътче и да си поговорим.

Бет Йейл, омъжена за Пол Шърмън преди повече от петдесет години, когато той беше в началото на кариерата си, а тя бе негова секретарка, му каза:

— Мисля, че ще ви хареса да работите с Пол.

Ним едва изчака мига да остане насаме с Ерик Хъмфри, за да го попита:

— Ерик, какво става? Какво значи всичко това?

— Дадох дума да не казвам нищо предварително. Почакай и ще видиш.

Допълненият с вината от долината Напа обяд бе съпроводен и от речи и тостове, които за щастие бяха кратки. Първият тост беше за здравето на Пол и Бет, съпроводен с овации и ставане на крака. Почетният гост се изправи, за да отговори на тоста. Той говори близо половин час, но словото му беше казано с думи прости и приятелски. В речта му нямаше никакви разкрития и нищо необикновено, това бяха думите на едно момче, което най-после се бе завърнало у дома.

— Аз още не съм готов да умра. Кой ли е? Но когато поема пътя към вечността, бих искал да се кача на автобуса именно оттук. Докато този автобус дойде, смятам да продължавам да живея активно и да помагам с каквото мога на Калифорния. След като го обсъдих с жена ми, която така или иначе се притесняваше да не би да стоя по цял ден вкъщи, аз реших да се присъединя към екипа на компанията Голдън Стейт. Няма да вземам показанията на електромерите, тъй като напоследък не съм добре със зрението, но бих могъл да бъда полезен като член на управителния съвет и говорител на компанията. От уважение към напредналата ми възраст ми е позволено сам да определям работното си време, но, мисля, че ще успявам да идвам навреме за обядите, които дава компанията. Моят нов началник, мистър Ерик Хъмфри, е тук сред нас. Вероятно той е дошъл да вземе номера на социалната ми осигуровка и работната ми характеристика.

Речта продължи в същия шеговит тон.

Малко след това Ерик каза на Ним:

— Какво да се прави, той настояваше това да се пази в тайна, докато обсъждахме вариантите, и после настояваше сам да го обяви. Това е причината, поради която не можех да те въведа в обстановката, макар че ти си този, който ще работи с Пол Шърмън, докато той се ориентира в обстановката.

След като приключи тържествената част, репортерите наобиколиха Ерик Хъмфри Той заяви.

— Както спомена господин Пол Шърмън Йейл, той ще поеме ролята на говорител на нашата компания не само пред обществеността, но и пред различните комисии и законодателни органи. Това е, което мога да ви кажа. Допълнителните детайли трябва тепърва да се уточняват.

В този момент Ерик Хъмфри изглеждаше особено доволен и имаше основания, мислеше си Ним. Не беше шега работа да привлечеш в GSP & L самия Пол Шърмън Йейл Той не само се ползваше с безупречна репутация, но и всяка врата щеше да се отвори пред него, стига да поискаше.

Телевизионните екипи вече се приготвяха да отразят първото изявление на новия говорител на GSP & L. За Пол Шърмън щеше да има още много подобни изявления. Ним си помисли, че той трябваше да прави тези изявления, ако не беше се провалил тогава. Докато наблюдаваше сцената. Ним почувства в сърцето си остра завист и съжаление.

6

— Наред с всичко останало — казваше Бет Йейл на Ним с откровеност, която беше характерна за нея — имаме нужда и от парите. Никой не е направил състояние по време на службата си във Върховния съд, а и животът във Вашингтон е толкова скъп, че почти нищо не сме спестили. Бихте ли сложили още едно дърво в камината?

Те седяха пред камината в една малка, спретната къща, която се намираше недалеч от мястото, където се бе състоял обядът. Семейство Йейл бяха наели тази къща, докато намерят нещо по-подходящо.

Ним сложи още едно дърво в камината и размести другите две така, че огънят лумна игриво.

Преди половин час самият Пол Шърмън се беше извинил и беше отишъл да подремне или, както самият той се изрази, „да зареди батериите си“. Преди това те бяха говорили повече от два часа за проблемите на GSP & L.

Предвиденият разговор „в някое тихо ъгълче“ не можа да се реализира по време на обяда, тъй като беше извънредно трудно за Пол Шърмън да се отърве от безбройните си почитатели. По тази причина той предложи на Ним да ги посети в къщата им.

— Млади човече ако правя нещо, искам наистина да го правя — каза той Тъй че нека пристъпим Ерик ми каза, че ти можеш да ме въведеш най-добре в нещата.

Така и направиха Ним детайлно обясни настоящето положение, политиката и проблемите на GSP & L, докато Пол Шърмън го прекъсваше от време на време с някой точен и на място въпрос За Ним това се оказа стимулиращо упражнение за ума, каквото е играта с шах с достоен противник.

Докато съпругът й си почиваше, Бет Йейл почерпи Ним с чай, а скоро след това се появи самият Пол Шърмън.

Той се настани удобно в едно кресло, сипа си чаша чай и каза:

— Бет, надявам се, не си преуморила гостенина с нашите фамилни истории? Сега да се върнем към GSP & L.

Той се обърна към Ним:

— Много съм обезпокоен, предполагам и вие, за саботажите и убийствата, които стават напоследък. Как се наричаше тази група, която пое отговорността?

— „Приятели на свободата“.

— Да, действително. Знаете ли дали полицията е напреднала в разследването си?

— Очевидно не много.

— Защо тези хора го правят? — намеси се Бет Йейл. — Не мога да го разбера…

Ним й отговори:

— Някои хора в компанията доста размишляваха по този въпрос и, може да се каже, че имаме някакви заключения.

— Какви „заключения“?

Ним се поколеба за миг. Той беше споменал този факт под влиянието на импулси, сега донякъде съжаляваше. Но нямаше как, трябваше да отговори на въпроса.

Ним обясни, че теорията на полицията свързва „Приятели на свободата“ с доста малка група хора, чийто лидер и мозък е едно-единствено лице.

— Ние мислим — продължи той, — че ако успеем по някакъв начин да проникнем в мислите на лидера им, би било много по-лесно да се ориентираме за следващите му ходове и да го хванем.

Това, което Ним не спомена, беше, че подобна идея му бе хрумнала след последния атентат, когато бяха убити двамата служители от охраната. Оттогава той се бе събирал неколкократно с Хари Лондон, Тереза Ван Бърен и Оскар О’Браян и всички заедно отчаяно се мъчеха да вникнат в същността на хипотетичния предводител на организацията. Първоначално Оскар О’Браян го бе обявил за „губене на време“, но впоследствие се присъедини към групата и с рационалното си мислене на юрист до голяма степен допринесе за общата концепция.

— Вие предполагате, че вашето „лице X“ е мъж — каза Пол Шърмън. — Не е ли също толкова възможно това да бъде жена?

— Съществува такава възможност, но всички сведения навеждат на мисълта, че е мъж. Например гласът на магнетофонната лента. Решихме, че и в историята лидери на подобни групировки са били мъже; психолозите твърдят, че женските умове са твърде логични и трудно се впечатляват от подобни революционни идеи. Вероятно Жана Д’Арк е била само едно изключение.

Пол Йейл се усмихна:

— Какви други идеи имате?

— Смятаме, че макар и водачът на групата да е мъж, там почти със сигурност има и жена, която е много близо до него.

— Какво ви кара да мислите така?

— Съществуват много причини: първо — водачът на групата е изключително славолюбив. Това достатъчно ясно си личи от записите. Второ — той е много мъжествен. Ние много пъти прослушвахме записите, за да намерим и най-малкия намек за хомосексуалност, но не открихме нищо подобно. Напротив, изборът на думите и тонът говорят, че имаме насреща си млад и силен мъж.

Бет Йейл следеше разговора с интерес.

— Значи твърдите, че вашият „X“ е мачо? И на каква мисъл ви навежда това?

— На мисълта за жена, естествено. Помислихме си, че един подобен тип не би издържал да няма жена до себе си. Тази жена вероятно също е посветена в цялата история, тъй като нашият „X“ най-много се нуждае от възхищение към „героичния“ му образ.

— Е, какво пък — каза Пол Йейл. — Вие вероятно имате още теории. Но това са само предположения и фантазии.

— Да, така е. — Ним се почувства доста неудобно пред зоркия поглед на член на Върховния съд на страната. Всичко това, което беше казал, му се струваше доста абсурдно, особено когато ги нямаше останалите трима от групата за разследване. Той реши да не споделя останалите им изводи, макар и да ги имаше в главата си ясно формулирани.

Той си помисли, че отношението на Пол Йейл беше може би именно този студен душ, от който имаха нужда. Още утре той щеше да го сподели с останалите и да предложи да зарежат детективската работа и да оставят тези проблеми за разрешаване на полицията. ФБР и останалите подобни отдели и отделчета.

Мислите му бяха прекъснати от прислужницата, която заяви:

— Дойде колата за мистър Голдман.

— Благодаря ви — каза Ним.

Той се изправи и каза на семейство Йейл:

— За мен беше удоволствие да се запозная и с двама ви. И когато и да ви потрябва моята помощ, сър, аз съм на разположение.

— Вероятно съвсем скоро ще ми се наложи. На мен също ми беше много приятна нашата беседа — в очите му заиграха пламъчета — или поне основната част от нея.

Ним веднага си направи извода, че при разговори с хора от нивото на Пол Шърмън Йейл ще трябва да се придържа само към фактите.

7

Големият удар за Хари Лондон дойде съвсем неочаквано.

Началникът на отдела за защита на имуществото седеше в малкия си остъклен офис — той все още не се беше сдобил с по-солидно помещение за работа — когато чу звъненето на телефона при секретарката му. След малко звънна и неговият апарат.

Той лениво вдигна слушалката, напълно в унисон с настроението му в момента. Просто през последните два месеца нищо особено не се бе случило, което да има пряка връзка с неговия отдел. В края на лятото компютърните изследвания показаха, че съществуват повече от тридесет хиляди вероятни случая на кражба на електроенергия и в момента целият му отдел проверяваше случаите един по един.

Резултатите обаче не бяха еднозначни. В някои от случаите съществуваха достатъчно улики, за да бъдат подведени нарушителите под съдебна отговорност, но в повечето случаи нещата бяха доста объркани и не можеше да се направи категоричен извод.

За всички от отдела тази задача беше мудна и тягостна. И именно по тази причина този следобед Хари Лондон беше в подобно отпуснато състояние.

— Даа — каза той провлачено в слушалката.

Чу се съвсем слабо доловим шепот:

— Мистър Лондон ли е?

— Да.

— Обажда се Ърни, портиерът на сградата „Зако“. Мистър Ромео ми каза да се обадя на него или на вас, ако ония момчета се върнат. Тук са пак.

Краката на Хари Лондон изведнъж се намериха на пода, а той самият се изправи.

— Същите, които подправиха показанията на брояча?

— Същите са. Дойдоха и със същия камион. В момента пак вършат нещо. Слушайте, не мога да говоря повече от минута.

— Недейте да говорите тогава, а слушайте внимателно. Запишете номера на камиона.

— Вече го записах.

— Чудесно! Някой от нашите хора ще дойде по най-бързия възможен начин. Докато сме на път, по никакъв начин не внушавайте на тези хора никакви подозрения, но ако тръгнат да си ходят, задръжте ги по някакъв начин.

Докато говореше по телефона, Хари Лондон натисна копчето на бюрото си, с което викаше секретарката си.

В гласа по телефона очевидно все още имаше някакви съмнения:

— Ами, ако мога… Слушайте, мистър Ромео ми каза, че ще ми бъде заплатено…

— Ще си получиш своето, приятелче. Имаш ми думата. Сега просто прави това, което ти казах. Аз тръгвам — каза Лондон и затвори телефона.

В този момент секретарката му Сузи вече стоеше на вратата. Той й каза:

— Ще имам нужда от помощта на полицията. Обади се на лейтенант Ванески, знаеш къде да го намериш. Кажи му, че е случаят, за който очаквах информация. След това се свържи с Арт Ромео. Кажи му същото и да тръгне веднага към сградата „Зако“.

— Разбрано, мистър Лондон!

— Чудесно, момичето ми! — подхвърли той и се затича към асансьора, който щеше да го отведе в подземния гараж.

По пътя той си мислеше, че ако движението не беше натоварено и при малко повече късмет щеше да бъде при сградата „Зако“ след около десет минути.

Явно беше обаче, че Хари Лондон беше недооценил движението и многото хора, наизлезли да пазаруват за коледните празници. Пътуването до въпросната сграда, която се намираше на другия край на града, му отне близо двадесет минути.

Когато пристигна на мястото, той веднага разпозна една от полицейските коли, която беше лишена от обичайните отличителни белези. От нея излизаха двама души с цивилни дрехи. Единият от тях бе лейтенант Ванески. Хари Лондон благодари на късмета си: лейтенант Ванески беше стар негов приятел, на който не се налагаше да се дават излишни обяснения.

— Какво става, Хари?

Ванески беше млад и амбициозен. Тялото му беше добре тренирано и за разлика от колегите си се обличаше добре.

Лондон отговори:

— Спешно позвъняване, Борис. Да тръгваме.

Двамата тръгнаха със забързани крачки към входа на сградата.

Преди около двадесет години тази сграда е била модерна и солидна. Точно такава, в каквато би наела помещения брокерска къща или рекламна агенция. Сега обаче следите на времето си личаха и повечето от най-добрите фирми-наематели се бяха преместили в по-нови сгради. Ясно беше като бял ден, че сградата в настоящето и състояние носеше значително по-малки доходи на собствениците си.

Всичко това Хари Лондон беше научил при предишното си разследване.

Близо до входа те видяха един слаб и немощен човек, който подреждаше кофите за боклук. Той ги изгледа за момент и се отправи към тях.

— Мистър Лондон? — без съмнение това беше същият шепот, който бе чул по телефона.

— Вие вероятно сте Ърни, портиерът?

Мъжът поклати глава утвърдително:

— Именно.

— Още ли са тук тези хора?

— Вътре са — каза портиерът и посочи една от металните врати на първия етаж.

— Колко са?

— Слушайте, к’во става с моите мангизи?

— За Бога! — нетърпеливо каза Лондон. — Ще ги получите!

Лейтенант Ванески се намеси:

— Има ли някой друг тук?

— Само аз съм.

— Много добре — каза лейтенантът, като взимаше контрол върху положението.

Той каза на неговия помощник и на Лондон:

— Ще влезем бързо, Хари. Ти влизаш последен. Докато ние сме вътре, ти пази на вратата.

На пазача той нареди:

— Вие чакайте тук.

Той сложи ръка на металната дръжка на вратата и каза:

— Сега!

Вратата се отвори и те се втурнаха вътре.

В помещението работеха трима мъже. По-късно Хари Лондон щеше да напише в отчета си: „Дори и да им бяхме изпратили предварително списък с уликите, които са необходими, нямаше да се справят по-добре.“

Електрическото табло, инсталирано от GSP & L, беше отворено, от него стърчаха изолационни ленти, които трябваше да обвият превключвачите и по този начин да намалят с една трета отчетените разходи на електроенергия. На няколко метра от таблото се виждаше уредът, отчитащ разхода на газ, заедно с допълнителните устройства, които препятстваха правилното отчитане. Необходимите за въпросните операции инструменти бяха разхвърляни наоколо.

Ванески заяви отчетливо:

— Полиция! Не мърдайте и оставете всичко по местата!

В мига, в който чуха шума на отварящата се врата, двама от мъжете се обърнаха по посока на звука. Третият, който в легнало положение работеше върху газоизмервателния уред, само повдигна глава. И тримата бяха облечени в акуратни гащеризони, носещи емблемата на компания, обслужваща електро– и газови установки.

Единият от мъжете, които бяха близо до вратата, беше едър и с фигура на борец. Под навитите му ръкави се показваха мощни мускули. Другият беше съвсем млад, почти момче. На неговото лице веднага се изписа страх.

Обаче високият брадат мъж запази самообладание и дори посегна към един гаечен ключ.

В този момент лейтенант Ванески извади пистолета си и извика:

— Още едно движение и стрелям! Пусни ключа веднага!

Другият детектив също беше извадил оръжието си и на брадатия мъж не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.

— Всички до стената! Не мърдай и не предприемай нищо! — извика лейтенант Ванески.

В този момент и третият човек се бе изправил. Той се оказа доста по-възрастен от останалите. В очите му се четеше страх и желание да побегне всеки момент.

След броени минути и тримата бяха с белезници.

— Е, добре, Хари — каза Ванески. — Сега можеш ли да ни обясниш за какво всъщност става дума?

— В момента притежаваме всичките необходими улики за значителна кражба на електроенергия и газ.

— Ще се закълнеш ли за това в съда?

— Естествено. Ще ви дадем за свидетели толкова експерти, колкото са необходими.

— Чудесно.

Ванески се обърна към тримата мъже до стената:

— Не се обръщайте и слушайте внимателно. Вие сте арестувани и аз съм длъжен да ви запозная с вашите права. Не е нужно да давате изявления, но в случай че го направите…

След като привърши обичайното за случая изявление, Ванески направи знак на Браун и Хари Лондон и тихо им каза:

— Трябва да разделим тези пиленца. Като го гледам, момчето сто на сто ще проговори. Браун, обади се по телефона и повикай още една кола.

— Дадено — каза детектив Браун, докато прибираше пистолета си и се запътваше към вратата.

Вратата към стълбището остана отворена и можеше да се чуе шум от забързани стъпки. Хари Лондон и лейтенант Ванески се обърнаха към вратата, но за тяхно облекчение се появи Арт Ромео.

Хари каза на заместника си:

— Този път ги спипахме. Само погледни.

Дребният мъж, който, както обикновено, самият той изглеждаше като представител на подземния свят, се огледа наоколо и тихо подсвирна.

Лейтенант Ванески, който познаваше Арт Ромео още преди той да беше постъпил на работа в GSP & L, му каза:

— Ако това, което виждам, е фотоапарат, снимай и не си губи времето!

— Точно това ще направя, лейтенант — отговори му Ромео, докато нагласяваше светкавицата си.

Докато той изщрака няколко кадъра, пристигнаха още двама полицаи, придружени от детектив Браун.

След малко арестуваните бяха изведени от сградата, като най-младият беше отделно от останалите. Един полицай остана да пази уликите, а останалите поеха към полицейското управление. Ванески каза на Хари Лондон:

— Искам да разпитам момчето лично. Ще те държа в течение.

8

— Ванески, естествено, беше съвсем прав — обясняваше Хари Лондон на Ним Голдман. — Момчето беше само на осемнадесет, току-що завършило търговското училище. Естествено, всичко си призна. И по-нататък Ванески и Браун използваха неговата информация, за да притиснат до стената и другите двама.

Бяха изминали четири дни от случая в сградата „Зако“. Веднага след като се бе върнал, Хари Лондон бе информирал Ним накратко за случая. В настоящия момент те обядваха в стола на GSP & L, предназначен за висшите служители на компанията.

— Продължавай! — каза му Ним. — Кажи ми повече подробности!

Разговорът спря за момент, за да могат и двамата да се насладят на задушеното агнешко, което беше един от специалитетите на заведението.

— Както ми предаде Борис Ванески, едрият висок мъж, Каснер, не е говорил много. Той има полицейско досие, арестуван е неколкократно, но не е осъждан. По-възрастният мъж успял да каже някои интересни неща, преди да се усети. Но вече полицията разполагала с необходимата информация и с камиона им.

— Да, какво стана с камиона? Полицията конфискува ли го?

— Точно така! — Хари Лондон продължаваше да бъде в отлично настроение през последните няколко дни — Камионът беше натоварен дори с повече улики, отколкото открихме на мястото. Имаше електромери, пломби, специални кабели, пригодени за размерите на броячите, вътре имаше каквото ти душа желае. И, естествено, повечето неща бяха крадени. Тези неща в магазина не можеш да ги намериш. Явно тези хора се снабдяват от самата компания и в момента разследваме кой може да е техният съучастник.

— Какво открихте за униформите на компанията, обслужваща електро– и газови установки?

— Много неща. В камиона имаше достатъчно улики, за да поиска лейтенант Ванески ордер за обиск на въпросната компания. Той го получи бързо и полицията им направи посещение, преди изобщо да се усетят.

— Ще ти изстине агнешкото. Много е вкусно — каза Ним.

— Не се и съмнявам. Защо не ме уредиш да си хапвам по-често тук?

— Ако продължаваш с тези удари като миналата седмица, ще ядеш тук, без дори още да си го осъзнал.

Залата за хранене, която беше предназначена за служители от ранга на вицепрезиденти, не се отличаваше с някакво особено обзавеждане или украса, но за сметка на това храната беше наистина фантастична и превъзхождаше с няколко нива това, което се предлагаше в основния стол.

— Да се върна към въпросната компания, казва се „Куейл“. Те имат доста добър законен бизнес. Работят с двадесет и пет камиона. Имат също така и мрежа от изпълнители, на които възлагат работа. Както изглежда в момента, и аз пак ще употребя думите на лейтенант Ванески, явно законният им бизнес служи за прикритие на големите операции по кражба на електроенергия. В помещенията на компанията открихме подобни артикули, както и в камиона от сградата „Зако“.

— Можеш ли да ми обясниш защо една подобна компания, която си има законен бизнес, ще се занимава с кражба на електроенергия?

Хари Лондон само повдигна рамене:

— Най-вероятна е тривиалната причина: парите. Както и в други подобни компании бизнесът замира поради високите цени. А ако услугите им са нелегални, те могат да искат пет и шест пъти по-високи такси. И организациите, в случая наемателите на сградата „Зако“, са още по-склонни да приемат услугите им, понеже техните икономии ще бъдат още по-големи. Има още един важен момент, Ним. Това е, че досега всичко това им се е разминавало.

— Както съдя по думите ти, има още доста неща за разкриване?

— Цяло кълбо. И може би ще минат месеци, преди картината да се изясни. Засега нещата са в наша полза. Областният прокурор лично се е заинтересувал от случая, пък и в компанията „Куейл“ са се водили детайлни отчети за извършената работа и за фирмите, които понякога са използвали.

Ним попита:

— И полицията разполага ли с тези документи?

— Вероятно в момента са при областния прокурор. Бяха открити в офиса им по време на обиска. Единственият проблем е, че никъде не е означено кои от извършените услуги са законни и кои — не. Тук на помощ идват хората от моя отдел.

— По какъв начин?

— Проверяваме всяка от услугите, която компанията „Куейл“ е извършила през изминалата година. В техните отчети прецизно е отбелязано във всеки от случаите какви материали са били използвани. Ако сме в състояние да докажем, че някои от материалите са били откраднати и използвани за незаконни цели, а в повечето случаи явно ще можем да го направим, областният прокурор ще може да приготви един доста добър процес.

Ним размишляваше над информацията, която беше получил. Той попита Хари Лондон:

— Какво ще стане с компанията, притежаваща сградата „Зако“, и с всички останали компании, за които те са извършвали незаконни услуги? Би трябвало да се заемем и с тях, не мислиш ли?

— Съвсем си прав. Вероятно в счетоводните им книги са отбелязани сумите, които са изплатили на „Куейл“. Това е достатъчно основание, за да заведем дела и срещу тях.

Гласът на Хари Лондон издаваше нарастващия му ентусиазъм.

— Казвам ти, Ним, този път ги хванахме. Сигурно доста известни имена ще бъдат замесени в тази история.

— Вероятно председателят на управителния съвет ще поиска подробен доклад за случая, както и отчети за хода на следствието.

— Ще ги има. Ти също.

— Как си с хората? Ще се справиш ли с тези, които имаш в момента?

— Не съм сигурен, но ако имам нужда от помощ, ще ти кажа следващата седмица.

— Какво ще стане с тримата арестувани?

— В момента са пуснати под гаранция. Полицията охранява момчето, тъй като възнамеряват да го използват за свидетел по делото. Впрочем, той спомена, че само най-доверените екипи на „Куейл“ са се занимавали с незаконните операции. Ако успеем да установим кои точно екипи, задачата ни още повече ще се улесни.

— Нещото, което все още не ми е ясно, е защо, след като са извършили вече необходимите операции в сградата „Зако“, са се върнали отново?

— Това е най-смешното — отговори Лондон. — Както е казало момчето на Ванески, някой ги е предупредил, че ние с Арт Ромео душим наоколо, и те са решили да преработят системата, за да бъде кражбата в по-малки мащаби. Ако бяха оставили нещата, както си бяха, можехме още да си чакаме.

— Хари, ще ти изстине яденето.

По-късно след обяд Ним беше в кабинета на Ерик Хъмфри, като му излагаше основните постановки от доклада на завеждащия отдел „Защита на собствеността“.

— Това е един доста добър подарък за Коледа — каза му Ним.

Хъмфри изрази накратко задоволството си, усмихна се на забележката на Ним и остави темата настрана. Както Ним усещаше, имаше много по-важни неща, които в момента занимаваха ума на председателя на управителния съвет.

Първото беше Турнипа, второто — водата, а третото — нефтът.

Публичното обсъждане на проекта Турнипа протичаше дори по-бавно от очакваното. Вероятно щяха да минат месеци, преди да бъде завършен настоящият първи етап, като следващите етапи можеха да отнемат години. Що се отнасяше до останалите комисии, там обсъжданията дори още не бяха започнали.

В резултат на това Оскар О’Браян беше променил предварителните прогнози, че обсъждането ще продължи седем-осем години. Вчера той каза в доклада си:

— Както вървят нещата, могат да минат и десет години, преди да получим разрешение за строителство. Ако изобщо го получим.

Останалите проекти — Девилс Гейт и Финкасъл, се придвижваха също толкова бавно.

В същото това време ръководството на GSP & L осъзнаваше, че денят, в който обществените потребности от електроенергия ще надминат възможностите на компанията, необратимо се приближава.

Другият проблем на председателя на управителния съвет беше водата. Независимо от двете силни бури, съпроводени с проливни дъждове, количеството на сезонните води в Калифорния беше изключително недостатъчно. Ранната суша беше опустошила резервоарите и пресушила язовирите. Снегът, който падаше винаги по това време в планините на Сиера Невада, беше съвсем малко, а за една компания като GSP & L снегът през зимата беше равностоен на пари в банката. През пролетта той се топеше, правеше реките пълноводни и осигуряваше работа на хидроелектроцентралите за цялото лято.

Тази година явно количеството електроенергия, произвеждано от електроцентралите, щеше да бъде сведено до двадесет и пет процента поради липсата на снежна вода.

Голям проблем беше и газьолът.

За GSP & L, както и за другите електрически компании, газьолът представляваше най-голямата въпросителна и най-голямото безпокойство. Несигурността в цените и в доставките беше надвиснала над GSP & L като черен облак, защото голяма част от мощностите на компанията се нуждаеха от горивото, което в повечето случаи беше вносно.

Вече започваше да се усеща и недостигът на газ. Недостигът на газьол, газ и вода много обезпокояваше Ерик Хъмфри, Ним и другите членове на ръководството на GSP & L. Понякога те дори предпочитаха да не мислят за тези проблеми, понеже ги побиваха тръпки.

— Как мислите, има ли някакъв шанс губернаторът да промени мнението си в полза на проекта Турнипа? — попита Ерик Хъмфри Пол Шърмън Йейл. — Все пак при очертаващата се енергийна криза би могъл да премисли.

Пол Шърмън Йейл се беше присъединил към Ним в кабинета на Ерик Хъмфри малко след като Ним бе приключил доклада по кражбата на електроенергия. Преди един ден новият говорител на GSP & L беше посетил губернатора в Сакраменто.

— Губернаторът намира тези аргументи за основателни и се колебае. Вчера се видях с него и го помолих да направи изявление в полза на Турнипа. Бих казал, че шансовете са 60 на 40% в наша полза.

— Радвам се да го чуя — каза Ерик Хъмфри, чието настроение видимо се подобряваше.

Ним още веднъж си помисли колко мъдро бе решението на Ерик Хъмфри да привлече в компанията Пол Шърмън. Той явно имаше достъп до кабинета на губернатора и до членовете на законодателната комисия, когато си пожелае.

— Господа, трябва да ви кажа, че в Сакраменто до голяма степен се притесняват за нефта и горивата. За тях е почти неизбежно въвеждането на лимит за използването на бензина.

— Лично аз бих сметнал това за много полезно — каза Ерик Хъмфри. — С тези големи автомобили американците наистина се отнасят към разходите на бензин доста неикономично. За европейците това дори сигурно изглежда като безотговорност.

Ним едва се въздържа да не напомни на председателя на управителния съвет за неговата собствена голяма кола. Вместо това той каза:

— Предполагам, че в Сакраменто им е ясно, че е много по-икономично нефтопродуктите да се използват за производство на електроенергия, отколкото за гориво за автомобилите.

Пол Шърмън Йейл се усмихна.

— Мога да ви уверя, че не пропускам нито един повод, за да им го напомня.

Ним се подсети, че преди една седмица Пол Шърмън наистина излезе с подобно становище в телевизионната програма „Срещи с пресата“, където той показа забележително познаване на проблемите на GSP & L, независимо че бе в компанията отскоро. Докато гледаше предаването по телевизията, Ним отново бе почувствал съжаление, че не е вече говорител на компанията, но трябваше да признае, че Пол Шърмън се справяше изключително добре.

— Предполагам, че GSP & L все още включва в своите програми изграждането на електроцентрали — каза Пол Шърмън.

— Официално — да — отговори му Ним. — В момента в строителство са две атомни електроцентрали, за които получихме разрешение малко преди времето, когато получаването на подобно разрешително би било абсурдно. Също така сме подали документи за още две атомни електроцентрали, но там положението е почти безнадеждно. Тоест неофициално… — Ним само сви рамене.

— Вече е факт — допълни Ерик Хъмфри, — че одобряването на подобен проект в Калифорния е почти невъзможно. Единственото сигурно нещо е, че дебатите „за“ и „против“ атомната енергия ще продължават, но без да има някакъв резултат. А ние не можем да чакаме.

Ерик Хъмфри се върна към тяхната предишна беседа за нефта.

— Мисля си, че ако аз бях някой от арабските страни, също надали бих се съгласил да приемам хартиените пари в замяна на моя нефт. Сигурно бих предпочел злато или поне валута със стабилно златно покритие. Чудя се, ако настане подобна ситуация, дали Съединените щати ще са готови да се простят с част от златния си резерв…

— Дали действително имаме толкова злато, колкото се предполага, че трябва да имаме? — попита Ним. — Съществуват съмнения по този въпрос.

Ерик Хъмфри изглеждаше учуден, докато Пол Шърмън само се усмихваше.

— Абониран съм за финансовия вестник на Хари Шулц. Там често пъти пишат неща, които се оказват верни, но които другите вестници не желаят да публикуват. Там четох една статия за двама души, които доста се съмняваха, че състоянието на златния ни резерв е такова, каквото го очакваме. Единият беше вашингтонски адвокат, доктор Петер Бетер, съветник на Търговската банка на Съединените щати, а другият — Едвард Дърел, индустриалец.

Пол Шърмън добави:

— Мнозина във Вашингтон са чували за случая, но малцина го признават. Между другото, аз също съм абониран за този вестник.

— Това, за което става дума в статията, е, че Бетер и Дърел твърдят, че златото във форт Нокс не е било ревизирано от 1953 година. Но също сочат, че голямо количество от златото не е чисто, тъй като в преработените монети е имало и сребро, мед и други примеси. Само този факт ще намали запасите поне с 20%.

— Никога не съм чувал за това — каза Ерик Хъмфри.

Ним продължи:

— Има и още нещо. Предполага се, че по време на кризата на долара през 1960 година доста от златото е било използвано, за да се закрепи валутата с намерението по-късно количествата да бъдат възстановени. Но това не стана.

— В такъв случай защо го държат в тайна?

Пол Йейл се намеси:

— Отговорът е много прост. Ако целият свят научи, че доларът не е осигурен от златен резерв, ще настъпи паника на валутния пазар.

Той се замисли и добави:

— И във Вашингтон имаше много слухове за това изчезнало злато. Твърдеше се, че всеки новоназначен държавен казначей е трябвало да се закълне да пази тайна, преди да му бъде разкрит този факт. Едно нещо обаче е сигурно — правителството никога няма да позволи независима комисия да ревизира златните запаси във Форт Нокс. Не зная дали това, което твърдят Бетер и Дърел, е вярно, но не бих се учудил. Колко по-странни неща са ставали във Вашингтон.

Ерик Хъмфри въздъхна:

— Има дни, в които ми се иска моят помощник да знае по-малко да чете по-малко и поне веднъж да сложи юзди на безспирно търсещия си ум. Имам толкова много грижи — Турнипа, водата, нефта… Сега той прибави към тях и златото.

9

В своя кабинет в сградата на клуб „Секвоя“ Лаура Бо Кармайкъл се колебаеше дали да подпише чека, който лежеше пред нея. Той беше за двадесет и пет хиляди долара.

Парите бяха записани в сметката на клуб „Секвоя“ за проекти с особена важност. Бенефициентът беше „Светлина и енергия за хората“.

Тези пари бяха втората вноска от уговорените преди пет месеца петдесет хиляди долара. Първото плащане беше извършено веднага след като беше сключено секретното споразумение между клуба и „Светлина и енергия за хората“. Сега беше дошло времето за втората вноска.

Чекът вече беше подписан от Родерик Причет, секретаря на клуб „Секвоя“. Оставаше само подписът на Лаура Бо Кармайкъл, за да бъде всичко в ред. Но тя още се колебаеше.

Самото решение за съвместни действия на клуб „Секвоя“ и организацията „Светлина и енергия за хората“ винаги я бе изпълвало със съмнения и преди да подпише договора, и след това.

Тези съмнения бяха подсилени от събитията на публичното обсъждане на проекта Турнипа, където според нея Бърдсонг се бе държал отвратително. Всичко в нея негодуваше срещу неговите просташки маниери, театрални прояви и циничния му речник.

Сега тя отново си задаваше въпроса: Дали не беше сгрешила, когато даде гласа си в подкрепа на това решение? Дали по някакъв начин толкова уважаваният клуб „Секвоя“ не развали репутацията си, като се свърза с тази организация? Ами ако всичко това стане публично достояние?

Може би трябваше да се присъедини към Присила Куин, която ясно изказа мнението си за Бърдсонг?

Лаура Бо Кармайкъл вече съжаляваше за решението си.

Тя остави чека настрани и се обади на Родерик Причет по вътрешния телефон:

— Родерик, би ли дошъл за момент?

— Струва ми се — каза му тя след няколко минути, — че можем да си помислим дали да плащаме втората вноска. Ако първата беше грешка, не е нужно да я правим по-голяма.

Родерик Причет изглеждаше учуден. Той свали очилата си и започна да ги бърше с кърпичка. Този типичен за него жест му позволяваше да спечели време.

— Не ви ли се струва, госпожо председател, че едно подобно действие би било нарушение на договора, подписан от нас и до момента надлежно изпълняван от ответната страна?

— Но дали е изпълняван? Какво получихме за първите двадесет и пет хиляди, истерията на Бърдсонг на обсъждането на Турнипа?

— Бих казал — продължи Причет, като внимателно подбираше думите си, — че Бърдсонг по този начин постигна много. Тактиката му беше определено груба, но той привлече вниманието на средствата за масова информация и го фокусира върху организациите, които се противопоставят на проекта Турнипа, докато аргументите на компанията Голдън Стейт почти не бяха отразени. Той също така успя да обезвреди основния им свидетел, Голдман, като отначало го провокира, а после се оттегли и го остави сам срещу всички, дори срещу собствената си компания.

— Съжалявам за случая — каза Лаура Бо Кармайкъл. — Познавам Ним Голдман от години, докато може и да се подвежда понякога, но е честен и почтен човек. Не заслужаваше това, което му се случи.

— При подобни случаи винаги ще пострада нечия репутация. Важното е, че от гледна точка на клуб „Секвоя“ това беше победа. И що се отнася до проекта Турнипа, убеден съм, че ще успеем.

— Никога не съм подкрепяла идеята да победим на всяка цена, с всякакви средства. Само един път се вслушах в подобен аргумент преди много години, за което ще съжалявам до края на живота си.

Родерик Причет потисна въздишката си. Той знаеше за вината, която Лаура Бо Кармайкъл изпитваше за случилото се в Хирошима и вече имаше начини да се справя с подобни ситуации, затова той продължи с по-мек тон:

— Може би просто не се изразих правилно. Исках да кажа, че тази договорка с Бърдсонг само ще ни помогне да постигнем целите си, които са най-хуманни. И двамата го знаем добре.

— Но къде отиват тези пари?

— Нещичко вероятно прибира самият Бърдсонг. В крайна сметка той губи доста време всеки ден: присъства на заседанията, разпитва свидетелите. После той има и съмишленици, които на няколко пъти изпълваха залата за заседания. Дори и само този факт показва на обществеността колко е силна опозицията срещу Турнипа.

— Искате да кажете, че всичко това не е спонтанно? Че той плаща на тези хора да идват там?

— Съвсем не искам да кажа това. — Причет внимателно премисляше думите си, тъй като беше в течение на методите, използвани от Бърдсонг, но не беше подходящо да ги излага по този начин. — Нека поставим въпроса така, някои от тези хора имат разходи, отсъстват от работа. Същите тези хора бяха на годишното заседание на GSP & L.

— Наемни демонстранти и проваляне на годишното събрание на GSP & L? И всичко това с нашите пари?

— Позволете да ви напомня още нещо, госпожо председател, ние се съгласихме да сътрудничим със „Светлина и енергия за хората“ с пълното съзнание, че техните методи, как да кажа, са малко нетрадиционни. Наскоро аз прегледах бележките си от заседанието, на което решихме този въпрос, и там единодушно бяхме приели, че ще има неща, за които „би било по-добре да не знаем“. Това бяха точните думи на мистър Саундърс.

— Въпросът е доколко Ървин е бил наясно по онова време с методите на Бърдсонг?

— Аз мисля — каза сухо Причет, — че като на опитен адвокат тези неща не може да не са му били ясни.

Забележката беше основателна. Както знаеха и приятелите и враговете на Ървин Саундърс, той не се отличаваше с най-добрите маниери, особено в съдебната зала. Вероятно той най-прецизно от всички беше преценил евентуалното поведение на Бърдсонг.

Секретарят на клуба беше загрижен и за още нещо свързано със Саундърс, макар и да не го споменаваше на Лаура Бо Кармайкъл.

Скоро Родерик Причет предстоеше да се пенсионира и именно Саундърс би могъл да има решаващ глас в обсъждането на размера на неговата пенсия За служителите на клуба, които се пенсионираха, не съществуваше строго определена по размер пенсия, тя се решаваше за всеки поотделно, в зависимост от заслугите му. Родерик Причет усещаше, че не винаги е бил изряден и затова искаше да се представи пред Саундърс в най-добрата възможна светлина през оставащите месеци. В случая с обсъжданията на проекта Турнипа и Дейвид Бърдсонг му се предоставяше добра възможност за това.

— Говорили ли сте наскоро с Присила Куин? — попита Лаура Бо Кармайкъл.

— Не — отговори Причет с усмивка, — но без съмнение мисис Куин ще триумфира, ако вие откажете да подпишете чека. Предполагам, че няма да се стърпи и да каже на всички, че тя е била права, а не вие.

Действително, ако в този момент Лаура Бо Кармайкъл променеше решението си, все някой щеше да си спомни, че именно нейният глас е бил решаващ и тя освен всичко ще трябва да дава отчет за напразно похарчените двадесет и пет хиляди долара. И именно острият език на Присила Куин щеше да свърши тази работа.

Лаура Бо Кармайкъл подписа чека и го подаде на Родерик Причет.

По-късно същия ден чекът бе препратен на Дейвид Бърдсонг.

10

— Трябва да има повече насилие! Повече кръв! — Дейвид Бърдсонг ядосано удряше с юмрук по масата. — Трябва да разтърсим хората! Не го ли разбирате?!

Тънкото аскетично лице на Георгос Арчамболд беше почервеняло от упреците на Бърдсонг. Той се наклони над масата, която ги разделяше, и каза:

— Напълно го разбирам, но това, което искате, отнема повече време за подготовка и организация. Правя каквото е по силите ми, но не можем всяка вечер да изпълняваме подобни операции.

— Защо не? Вие само пускате някакви димки, а след това се излежавате по цял месец. Както ви казах, има достатъчно мангизи. Току-що получих допълнително от едно място.

— Парите са от голямо значение — съгласи се Георгос. — Но ние, а не вие поемаме рисковете.

— По дяволите! Точно вие трябва да поемете рисковете, та нали вие сте войник на революцията! Освен това и аз поемам рискове, но от друго естество.

— Какво ще кажете за последния ни удар? Токът беше спрян на повече от сто квадратни километра…

— Да, но какъв ефект имаше всичко това? Никакъв. Някой изпълни ли това, което искахме? Две дебели свине бяха убити, но на кой му пука за това!

— Трябва да призная, че бях разочарован, че нашите искания…

Бърдсонг рязко го прекъсна:

— И няма да ги изпълнят, преди да има тела на убити по улиците. Мъртвите трябва да всяват паника у живите. Това са поуките от всяка революция!

— Това всичкото ми е известно, но може би вие имате и някоя по-добра идея…

— Напълно си прав! Слушай ме сега внимателно.

Бърдсонг изведнъж сниши гласа си, ядът и презрението в него изчезнаха. Изглеждаше като учител, който се старае да научи на нещо ученика си.

— Възможността, която ни трябва, наближава.

Той извади една изрезка от „Калифорния Икзаминър“, където един от параграфите бе отбелязан с червен молив:

Следващата седмица ще се състои национална среща на електрическите компании в хотел „Христофор Колумб“. Ще бъдат обсъждани проблемите на осигуряването на електроенергия в ситуацията на енергийна криза.

— Аз се поразтърсих — каза Бърдсонг — и открих някои допълнителни детайли. Имам датата на откриването на срещата и предварителната програма. След няколко дни ще получа и окончателната програма.

Георгос следеше думите на Бърдсонг с явен интерес.

— И всичките големи клечки от електрическите компании ще бъдат там! Можем да направим страхотен удар! Ще изпратим на определени делегати писма с бомби…

— Не, това не е решение! Ще убием десетина души и след това те ще вземат мерки.

— Да, може би сте прав. Какво да направим тогава?

— Идеята ми е много по-мащабна. По време на втория ден на срещата, когато всички ще са пристигнали, вие и вашите хора ще сложите серия от експлозиви в хотела. Да кажем, че първият взрив избухне през нощта, така че да унищожи партера и първия етаж и никой да няма възможност да се измъкне. След това ще последва втора серия от експлозиви.

Лицето на Георгос се озари от широка усмивка. Той пое дълбоко дъх и каза:

— Страхотно! Каква идея! И ние ще можем да го направим!

— Ако всичко върви по план, нито един от обитателите на горните етажи няма да напусне сградата жив. Всички по това време вече ще си бъдат легнали — и жените им, и децата, и всички останали в хотела, които биха се противопоставили на революцията.

— Ще ни трябват много експлозиви — каза Георгос, който вече съставяше план в главата си. — Аз знам къде да ги намеря, но ще струва доста пари.

— Вече казах, че имаме много пари. И за сега, и за после.

— Не е проблем да намеря бензин. Но часовниковите механизми ще трябва да се купят от други градове на малки партиди, за да не привличаме вниманието.

— Това ще бъде моя грижа. Само ми дай списък на това, което ти е необходимо.

Георгос продължи:

— Ще ми трябва и планът на етажите, поне на партера и на първия етаж.

— Трябва ли да бъдат съвсем точни?

— Не е нужно. Ще ми трябва само общата схема.

— В такъв случай сами ще си я направим. Всеки може да влезе в хотела по всяко време.

Дейвид Бърдсонг продължи:

— Как обаче ще внесем експлозивите в хотела?

— Аз вече работя над една идея. Ще използваме пожарогасители, които предварително ще изпразним и вътре ще скрием експлозивите. Дори и да се наложи да ги оставим на видно място, никой няма нищо да заподозре. Ще ни трябва и камион, и униформи за хората ми.

— Няма проблеми за това — каза Бърдсонг. — Ще се погрижа за всичко, което е необходимо. Този път те наистина ще трябва да се съобразят с нас!

— Що се отнася до експлозивите, ще са ми необходими десет хиляди долара на дребно…

С нарастващ ентусиазъм двамата продължаваха да разработват плана.

11

Вече беше средата на януари, три месеца бяха минали, откакто Ним и Рут бяха обсъждали възможността за развод. Нито един от двамата не бе повдигал въпроса оттогава, но един подобен разговор беше неминуем.

Отношенията им не бяха се променили. Но Ним определено се стараеше да прекарва повече време със семейството си и може би радостта на Лия и Бенджи от този факт възпираше Рут от окончателно решение. Ним все още не беше решил за себе си как би искал да се разреши тази дилема Грижите около GSP & L го занимаваха непрекъснато и не му оставяха много време за размисъл.

В момента Рут и Ним пътуваха към нейните родители, които миналата седмица ги бяха поканили да ги посетят по случай един от най-популярните еврейски празници.

Когато пристигнаха, Ним видя, че пред къщата вече има паркирани коли. Това подейства успокоително на Ним, тъй като значеше, че в присъствието на други гости Нюбергерови нямаше да бъдат толкова приказливи.

Вътре в къщата те бяха приети с особена радост.

Аарон Нюбергер стисна приятелски ръката на Ним. Рейчъл, майката на Рут, едра и внушителна жена, стисна Ним в прегръдките си и попита:

— Дъщеря ми изобщо ли не те храни? Заприличал си на нищо, но тази вечер аз ще те охраня малко!

Ним беше развълнуван. Почти беше сигурно, че слуховете за проблемите на Ним и Рут бяха достигнали до родителите й и те бяха решили да оставят настрана някои неразбирателства, като се опитат да сплотят семейството по някакъв техен специфичен начин. Ним хвърли един поглед на Рут, която явно се забавляваше от начина, по който ги посрещаха.

Рут беше облечена с елегантна сиво-синя рокля. Косата й както винаги бе безупречна, както и лицето и. Може би беше само малко по-бледа.

Ним й прошепна:

— Днес изглеждаш чудесно.

Тя го погледна рязко и тихо каза:

— Знаеш ли от колко време не си ми казвал подобно нещо?

За разговор на тази тема нямаше време, тъй като още на входа те бяха заобиколени от другите гости. Последва представянето и Ним установи, че познава съвсем малка част от присъстващите.

— Ела с мен, Нимрод! — каза майката на Рут, като го хвана за ръката и го поведе към салона, където бе масата.

— С останалите гости ще се запознаеш по-късно. Сега нека ти дам да хапнеш нещо, преди да си умрял от глад! — продължи тя, докато пълнеше чинията му.

Като допълнение към храната Ним си сипа една чаша бяло израелско вино и се върна в гостната. Докато си търсеше място, Ним забеляза един възрастен дребен мъж, когото често бе срещал у Нюбергерови. Той се помъчи да си спомни името му и когато успя, се отправи да го поздрави.

— Добър вечер, доктор Левин — каза той и вдигна чашата си за традиционната еврейска наздравица.

— Здравейте, Ним. Какво става с вас, не ви виждам често на нашите традиционни събирания.

— Не мисля, че съм достатъчно религиозен, докторе.

— И аз не съм, Ним, и никога не съм бил. Просто ми харесват церемониите и нашите традиции. Не е религията тази, която ни сплотява. Това е чувството ни за единност и сплотеност, което датира от повече от пет хиляди години. Мислили ли сте някога за това?

— Да, и то напоследък си мисля все по-често.

Погледът на неговия събеседник се спря върху Рут, която говореше с някаква друга жена, за която Ним впоследствие се сети, че е пианистка, често посещаваща подобни събирания.

— Съпругата ви изглежда изключително добре тази вечер — отбеляза доктор Левин.

— Да, така е — каза Ним. — И аз същото й казах.

Докторът добави:

— Тя доста добре успява да скрие проблемите си и безпокойството си.

Ним го изгледа изненадано:

— За Рут ли говорите?

— Разбира се — въздъхна доктор Левин. — Понякога бих искал хората, които са ми скъпи като Рут, да не са ми пациенти. Познавам я от малко момиченце. Надявам се, не се съмнявате, че правя всичко възможно. Всичко.

— Докторе — каза Ним със свито сърце, — нямам и най-малката представа за какво говорите!

— Нямате представа ли? Рут не ви е казала?

— Да ми каже какво?

— Приятелю — доктор Левин сложи ръката си на рамото на Ним, — току-що направих голяма грешка. Всеки лекар е длъжен да пази тайната на пациента си. Но вие сте неин съпруг и аз предположих…

Ним губеше търпение и нервното напрежение беше изписано на лицето му:

— Но, докторе, за какво говорите? Какъв е проблемът?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа — поклати глава доктор Левин. — Ще трябва да попитате Рут. Кажете й също така, че съжалявам за моята недискретност. Но също така и кажете, че мисля, че вие трябва да знаете.

Докторът се оттегли, преди Ним да успее да му зададе своите въпроси.

Следващите два часа за Ним бяха истинска агония. Той участваше в разговорите, отговаряше на въпроси и вземаше участие в традиционните ритуали, но в мислите му беше само Рут. Какво имаше предвид доктор Левин? Какъв проблем криеше Рут?

На няколко пъти той се опитваше да се доближи до нея, но беше вече разбрал, че поне в къщата на Нюбергерови нямаше да намерят спокойно място за разговор.

Най-сетне гостите започнаха да си отиват.

Ним каза на Рут:

— Хайде да си ходим.

Докато Рут целуваше родителите си за довиждане, майка й я попита:

— Не можете ли да останете още малко?

Рут поклати глава и каза:

— Късно е вече, мамо. Пък и двамата сме уморени.

Тя добави:

— Ним напоследък работи много напрегнато.

— Щом като работи толкова много, трябва по-добре да го храниш, Рут — добави майка й.

Ним сърдечно се сбогува с родителите на Рут. След няколко минути те вече седяха в колата на път за вкъщи.

Ним попита:

— Имаш ли нещо да ми казваш, Рут?

— Какво например?

— Например защо ходиш при доктор Левин, за какво си обезпокоена и защо го криеш от мен. Трябва да ти предам, че докторът съжалява за своята недискретност, но че аз трябва да знам.

— Вероятно е дошло времето да ти кажа — гласът на Рут бе тих, без да има и следа от предишното й настроение. — Но можеш ли да почакаш. Когато стигнем вкъщи, ще ти обясня.

Останалият път премина в мълчание.

— Мисля, че ще пия бърбън със сода — каза Рут. — Би ли ми го приготвил?

Вече беше един часа през нощта, децата отдавна бяха заспали. Рут и Ним седяха в малката гостна.

— Разбира се — каза Ним.

Той отиде до барчето, приготви питието на Рут, а на себе си сипа чаша коняк. Като се върна до масата, той седна срещу жена си и каза:

— Е, хайде, изплюй камъчето.

Рут пое дълбоко въздух и каза:

— Спомняш ли си тази бенка, която ми изрязаха преди шест години?

— Да, спомням си. Защо ме питаш?

— Защото се оказа, че е била меланома.

— Какво?

— Меланома се нарича бенка, която съдържа ракови клетки. Именно затова ме посъветваха да я махна. Операцията беше проста и след това хирургът ми каза, че всичко е минало добре.

Рут продължи с глас, подобен на въздишка:

— Оказа се обаче, че тогава лекарите са сгрешили. Имало е ракови клетки, които са се разпространили. И сега се разпространяват по цялото ми тяло…

Тя едва намери сили да изрече последните думи. Рут въздъхна дълбоко и тялото й беше разтърсено от ридания.

За няколко мига Ним остана безмълвен, поразен, без да е в състояние да проумее това, което бе чул. След това, обхванат от ужас, от вина, от отчаяние и от жалост, той направи крачка към Рут и я взе в прегръдката си.

Той искаше да я успокои, да я облекчи по някакъв начин:

— Мила моя, любима, защо никога не си ми казала? За бога, защо?

Гласът на Рут беше заглушен от сълзи:

— Ние вече не бяхме близки както преди… Аз не исках да ме съжаляваш… пък и ти имаше други интереси, други жени.

Обхвана го чувство на срам и отвращение към самия себе си. Той падна на колене пред нея и като хвана ръцете й, промълви:

— Късно е да ти искам прошка, но ще го направя. Аз съм бил сляп егоист…

Рут само поклати глава:

— Не трябва да казваш всичко това.

— Искам да го кажа, понеже е самата истина. Едва сега разбирам много неща…

— Вече ти казах, Ним… не търся твоето съжаление.

— Погледни ме, Рут! Та аз те обичам!

— Сигурен ли си, че не го казваш само защото…

— Аз казах, че те обичам и това е самата истина. Винаги съм те обичал, просто съм се обърквал някак си, постъпвах глупаво. Просто ми трябваше нещо, което да ме върне към здравия разум! Кажи ми, късно ли е вече?

— Не — Рут се постара да се усмихне. — Аз никога не съм преставала да те обичам независимо от това, което ми причиняваше.

— Да, причиних ти много страдания.

— Е, може би все пак имаме за какво да благодарим на доктор Левин.

— Слушай ме, скъпа. — Ним търсеше подходящите думи, за да внуши на Рут повече оптимизъм. — Ние заедно ще се борим. Ще направим всичко, което е възможно. И нека никога повече да не говорим за раздяла или за развод.

Рут каза на висок глас:

— Аз никога не съм го искала… О, Ним, прегърни ме!

Той я прегърна и сякаш дълбоката пропаст между тях изчезна без следа.

— Много ли си изморена, за да ми разкажеш всичко тази вечер?

Рут само поклати отрицателно глава:

— И аз самата искам всичко да ти разкажа.

Те говориха още около един час, като Ним от време на време задаваше въпроси.

Преди около осем месеца Рут беше забелязала подутина от лявата страна на врата си. Лекуващият й лекар вече се беше пенсионирал и тя отишла при доктор Левин.

Докторът изразил своите подозрения и направил на Рут пълна серия от изследвания. Именно тези процедури обясняваха честите отсъствия на Рут през деня. Резултатите показали, че раковите клетки са се активизирали след шест години и са започнали бавно да се разпространяват из нейното тяло.

— В деня, в който научих, не знаех какво да правя.

— Както и да са били нещата между нас тогава, трябвало е да ми кажеш.

— Ти имаше толкова други неща в главата си. Това се случи по времето, когато Уолтър загина при експлозията в Ла Миссион. Просто реших да не ти казвам тогава.

— Родителите ти знаят ли?

— Не.

След като научила резултатите от изследванията, тя започнала да посещава местната поликлиника, където й провеждали химиотерапия и имунотерапия веднъж седмично. Тя свалила няколко килограма и не се чувствала особено добре, но честите отсъствия на Ним от вкъщи не са му позволили да заподозре нещо.

Ним стисна главата си с двете си ръце. Чувството за вина у него се засилваше с всяка изминала минута. Той подозираше Рут във връзка с друг мъж, докато тя е ходила на процедури…

След това доктор Левин я посъветвал да се подложи на някакъв нов вид лечение в една клиника в Ню Йорк. Именно там Рут бе прекарала двете седмици, когато не си беше вкъщи.

Ним не знаеше какво да каже.

— Станалото станало. Ти не си могъл да предположиш подобно нещо.

Ним най-сетне събра сили за въпроса, който най-много го измъчваше:

— Какво казват за бъдещото развитие на болестта? Какви са техните прогнози?

— Лек за тази болест не съществува, а за операция е вече твърде късно… Мога да живея още много години, но и това никой не знае със сигурност. Дори не зная дали трябва да продължа лечението в Института „Слоун — Кеттеринг“ в Ню Йорк.

— Бих искал утре, всъщност вече е „днес“, да говоря лично с доктор Левин. Имаш ли нещо против?

— Как бих могла да имам нещо против. Толкова хубаво е да имаш на кого да се опреш. О, Ним, имах толкова голяма нужда от теб!

Ним отново я прегърна и след като загасиха лампите, те се качиха в спалнята си.

Те спаха за първи път от толкова месеци в едно легло и на разсъмване, с първите слънчеви лъчи, се любиха.

12

Ним беше пристигнал в Сан Хоакин Вели рано сутринта, за да обясни някои неща на Пол Шърмън Йейл по практическото използване на електрическата енергия в селското стопанство. Калифорнийските фермери консумираха една десета част от енергията, произвеждана от GSP & L. В същия този район бяха разположени и собственостите на фамилния тръст „Йейл“.

По-късно същия ден бившият член на Върховния съд щеше да представлява GSP & L като неин говорител на регионалните обсъждания на проекта Турнипа. По този начин се даваше възможност на обществените лидери и гражданите от различни райони да споделят вижданията си по енергийния въпрос и да обявят своите нужди. В района на Сан Хоакин спирането на тока сериозно заплашваше благосъстоянието на земеделието, така че в лицето на неговите жители проектът Турнипа имаше доста поддръжници.

Естествено, имаше и противници на проекта.

По време на обяда в Хилтън Ним продължаваше да инструктира Пол Шърмън. Задачата му се оказа лесна, тъй като Пол Шърмън притежаваше удивителна памет и рядко се налагаше да повтаря два пъти обясненията си. За Ним оставаше надеждата, че и той когато стане на осемдесет години ще притежава също толкова бистър ум.

Главната тема на разговора беше водата, тъй като деветдесет процента от електроенергията, консумирана от стопанствата в Сан Хоакин Вели, отиваше за помпането на вода от кладенците, която се използваше за напояване. Спирането на електроенергията би било гибелно за фермерите от района.

— Спомням си времето, когато тази долина беше пустиня. Това беше през 20-те години. Тогава на никой и през ум не му минаваше, че някога тук ще се отглежда нещо. Дори индианците я наричаха Пустата долина — спомняше си Пол Шърмън.

— Е, тогава сигурно още не са били чували за приложението на електроенергията в селското стопанство.

— Да. Точно тя извърши чудеса. „Пустинята ще се възрадва и розите ще цъфнат“, както бе казал Исая. Бих могъл да го добавя към изявлението си. Изреченията от Библията обикновено придават на всяко изказване определена изисканост, нали?

Ним не успя да отговори, тъй като към тях се приближи салонният управител:

— Господин Йейл, търсят ви по телефона.

Пол Шърмън Йейл говори около пет минути по телефона, като си водеше бележки. Когато се върна на масата, лицето му сияеше.

— Новини от Сакраменто, Ним. Отлични новини. Освен че губернаторът ще присъства на обсъждането днес, ще направи и изявление в подкрепа на проекта Турнипа. Ще бъде изтъкнато, че изявлението се прави според дълбока вътрешна убеденост и че проектът Турнипа е от жизнено важно значение за развитието на Калифорния.

— Е, вие наистина успяхте — каза Ним. — Поздравления!

— Трябва да призная, че и аз съм много доволен — каза Пол Шърмън Йейл, като гледаше часовника си. — Какво ще кажеш да се поразтъпчем малко и да отидем пеша до залата?

— Аз ще ви изпратя, но няма да влизам. Нали знаете, че съм „персона нон грата“ на подобни места.

Залата се намираше на около десет минути път от хотела. Денят беше слънчев и приятен и те вървяха бодро, всеки потънал в мислите си.

Ним си мислеше за Рут, както обикновено напоследък. Беше изминала седмица и половина от деня, в който той откри, че животът й е застрашен. Той не бе го споделял с никой.

Разговорът, който проведе с доктор Левин, не беше песимистичен, но и не даваше особени надежди.

— Съпругата ви може да живее още дълги години. Но също така трябва да сте наясно, че състоянието й е възможно рязко да се влоши. Но едно усърдно лечение би могло да бъде само в нейна полза и да отложи този момент.

Рут трябваше да отиде в Ню Йорк, за да могат на място да преценят дали новите методи на Института „Слоун — Кеттеринг“ биха могли да й помогнат. И за двамата обаче животът в неизвестност беше равносилен на това да стоят на ръба на пропастта.

— Единственият съвет, който мога да ви дам, е този, който казах и на жена ви. Трябва да живеете ден за ден и недейте да й позволявате да отлага неща, които иска и може да направи. Но възможно е и аз или вие да умрем още утре от сърдечен удар или при катастрофа, а жена ви да ни надживее.

Докторът въздъхна:

— Съжалявам, Ним, може би всичко това ти се струва празни приказки. Знам, че искаш да знаеш нещата със сигурност. Всеки би искал на твое място. Но съветът, който ти дадох, е най-сигурното, което бих могъл да ти кажа.

Ним се опитваше да прекарва възможно най-много време с Рут. Ето и днес би могъл да остане във Фресно, но той си беше уредил да се върне със следобедния самолет и да си бъде вкъщи за вечеря.

Мислите му бяха прекъснати от Пол Шърмън Йейл:

— Не са ли прекалено много хората по улиците за това време на деня?

Ним се огледа:

— Прав сте.

Хората се движеха в същата посока, като някои от тях бързаха, сякаш искайки да изпреварят останалите. По пътя те видяха и много коли, в които основните пътници бяха жени и младежи.

— Може би някой е пуснал слуха, че вие сте пристигнали — каза Ним.

Пол Шърмън само се усмихна:

— Дори и така да е, моят чар не би могъл да привлече тълпи с подобни размери.

Те се приближиха към сградата. На поляната отпред също имаше много хора.

— Ако искате нещо да разберете, най-добрият начин е да попитате — каза Пол Шърмън.

Той се доближи до един мъж с работен гащеризон и го попита:

— Знаете ли защо са се събрали тези хора тук?

— Не сте ли чули?

— Щях ли иначе да питам?

— Ще дойде Камерън Кларк.

— Актьорът?

— Че кой друг. Ще се изказва… Цяла сутрин говорят за това по радиото.

— Къде ще говори? — попита Ним.

— Кой го интересува? Хората просто искат да го видят.

Пол Шърмън и Ним размениха погледи, тъй като и на двамата им хрумна една и съща мисъл.

— Скоро ще разберем — каза Йейл.

В този момент към сградата се приближи черна лимузина с полицейски ескорт. От тълпата се чуха гласове:

— Ето го! Ето го!

Когато колата спря, шофьорът излезе, за да отвори задната врата. От нея излезе строен, невисок млад мъж с руса коса, облечен с лек бежов костюм. Тълпата възликува:

— Камерън! Хей, Камерън!

Камерън помаха на тълпата с царствен жест. Той беше новата звезда на Холивуд. Лицето му бе познато на милиони негови почитатели от Кливлънд до Калкута, от Сиатъл до Сиера Леоне, от Бруклин до Багдад. Дори и Пол Шърмън Йейл бе чувал за Камерън Кларк. Самото присъствие на звездата беше способно да доведе тълпата до екстаз. Полицията знаеше това и се стараеше да контролира тълпата, доколкото беше възможно.

Фотографите и екипът на телевизията снимаха, без да спират. Започнаха интервютата:

Въпрос: Мистър Кларк, защо сте тук днес?

Камерън Кларк: Тук съм като редови гражданин, за да протестирам срещу необмисления и абсолютно ненужен проект, който би могъл да унищожи една прекрасна природна местност, Турнипа.

Въпрос: Това са много силни думи, мистър Кларк. Бихте ли обяснили вашата позиция?

Камерън Кларк: Разбира се. Проектът е необмислен, понеже не е съобразен със защитата на околната среда. Замисълът е недостоен, тъй като се гонят големи печалби за GSP & L, която не се нуждае чак толкова от тях. Ненужен е, тъй като има и други източници на електроенергия, а и намаляването на разходите би могло да обезсмисли подобни начинания.

Ним и Пол Шърмън бяха съвсем наблизо и чуха всичко.

— Той сякаш рецитира стихотворение — каза Ним. — Чудя се кой ли му е измислил текста?

Въпрос: Какъв е другият източник, който споменахте?

Камерън Кларк: Слънчевата енергия.

Въпрос: Вярвате ли, че е възможно използването на слънчевата енергия в дадения момент?

Камерън Кларк: Определено да. Но няма и смисъл да се бърза. Всичките тези приказки за недостиг на електроенергия са пропаганда на електрическите компании.

Някой от тълпата се провикна:

— А така, Камерън! Така им се пада на онези мошеници! Давай!

Актьорът погледна към тълпата, махна с ръка и се усмихна.

Ним се обърна към Пол Шърмън:

— Мисля, че чухме достатъчно, мистър Йейл. Сега позволете аз да тръгвам. Що се отнася до обсъждането, предвижда се голям спектакъл.

— Знам и кой ще бъде звездата — каза Пол Шърмън. — Благодаря за помощта, Ним. Можете да тръгвате.

Докато Ним си пробиваше път през тълпата. Пол Шърмън Йейл представи документите си за самоличност на един от полицаите и минути по-късно бе въведен незабелязано в залата.

Телевизионното интервю с Камерън Кларк продължаваше.

— Всъщност, ако си поговорите очи в очи с Камерън Кларк, ще се убедите, че съвсем не е лош човек — каза Оскар О’Браян на следващия ден. — Говорил съм с него, а познавам и някои от приятелите му. Той има добър брак и три деца, по които е направо луд. Проблемът е в следното: когато си отвори устата на публично място, всички възприемат думите му, все едно че говорят боговете от Олимп.

Главният юрисконсулт, който бе присъствал на обсъждането във Фресно, докладваше на Ерик Хъмфри, Тереза Ван Бърен и Ним.

— Оказа се, че основната причина, поради която Кларк се противопоставя на проекта — продължи О’Браян, — е, че има имот в околностите, където често ходи със семейството си. Там той има коне, ходи на риба и си прави разходки из гората. Опасява се, че Турнипа би могла да разруши всичко това и вероятно има право.

Ерик Хъмфри попита:

— Нима никой не му каза, че благоденствието на милиони жители на Калифорния е по-важно от това той да продължи да ходи със семейството си там за уикенда.

— Естествено, че го направихме. Но за хората нямаше значение нищо друго освен думите на бога, слязъл от златния екран… Когато той говореше за евентуалното унищожаване на природата, беше като Марк Антоний, който произнася речта си над трупа на Юлий Цезар. Можете ли да си представите, че имаше хора, които плачеха…

— Подозирам, че всичко това е било предварително подготвено — намеси се Ним. — Камерън не е чак толкова интелигентен.

— Ще ви кажа и нещо друго — каза О’Браян. — Когато Камерън обяви, че ще си тръгва, самият председател на комисията му поиска автограф, като каза, че е за племенницата му, а всъщност беше за самия него.

— Както и да го представяме — произнесе се Тереза Ван Бърен, — този Камерън Кларк ни направи голяма беля.

Нямаше нужда от коментар. Интервюто с Камерън Кларк по телевизията беше засенчило всичко останало, свързано с проекта Турнипа. На заявлението на губернатора в подкрепа на проекта бе посветен кратък параграф в „Калифорния Икзаминър“ след обширния материал за Кларк. В останалите вестници положението не беше по-добро. Присъствието на Пол Шърмън Йейл на заседанието пък изобщо не бе отразено.

13

Инстинктът на Нанси Молино й подсказваше, че бе попаднала на някаква следа. Нещо голямо, въпреки че за момента това бяха само предположения. Самата тя не беше сигурна какво търси, пък й се налагаше да върши ежедневните си репортерски задължения, които не й оставяха достатъчно време за изследвания.

Тази идея й се загнезди в главата, откакто на годишното събрание на GSP & L Ним Голдман й бе казал:

— Защо не разследвате него?

„Него“ беше Дейвид Бърдсонг.

Голдман, естествено, го бе казал просто ей така. Но след сериозни размишления Нанси бе приела предложението насериозно.

Нанси Молино винаги се отнасяше с недоверие към хората, които прекалено много се биеха в гърдите, че защитават правдата или че са много честни, или поне искаха околните да имат за тях подобно мнение. Като подобен екземпляр тя преценяваше и Дейвид Бърдсонг.

Освен това тя уважаваше мнението на Ним Голдман, колкото и невероятно да би му прозвучало това.

Според нея Ним Голдман я ненавиждаше като ум, самата нея като репортерка и като жена. Неговите чувства бяха прямолинейни и той изобщо не се опитваше да го скрие. Нанси беше абсолютно сигурна, че цветът на кожата и нямаше нищо общо с неговото отношение, и затова още повече го уважаваше. Така и трябваше да бъде. Неговото отношение би било абсолютно същото, дори и тя да беше бяла, жълта или розова…

На нея й доставяше някакво особено удоволствие да възбужда неговия гняв. Действаше й толкова освежително! Но, както се казва, всяко нещо си има мярка. Тя го бе хванала на два пъти, и то с пълно основание. Вече просто би било несправедливо да продължава в същия дух. Освен всичко той беше прям и честен и му стигна куража да каже истината на заседанието, дори и да трябваше да понесе последствията.

Що се отнася до статията, която бе написала по повод на обсъждането на проекта Турнипа, тя го направи по този начин, тъй като преди всичко смяташе, че трябва да бъде добра журналистка и да не се поддава на емоции… Но въпреки това на нея й беше мъчно за това, което се случи с Ним Голдман, и тя му желаеше единствено доброто.

Мислеше си, че ако някога й се удадеше случай да го опознае по-добре, колкото и да беше невероятна тази мисъл, щеше да му каже всичко това.

Междувременно тя намираше определена логика и справедливост, че след като изостави Голдман като обект на изследване, се прехвърли върху Дейвид Бърдсонг.

Тя започна с изследването на организацията му „Светлина и енергия за хората“. Това й отне няколко месеца работа, но резултатите си заслужаваха.

Както разбра Нанси, той беше основал въпросната организация преди четири години, когато цените на електроенергията и газа започнаха да се вдигат във връзка с инфлацията. Без съмнение това увеличение доста солидно удари по джобовете семействата с нисък и среден доход. Именно тогава Бърдсонг се обяви за „защитник на онеправданите“.

Неговите набиващи се на очи маниери веднага бяха привлекли към него вниманието на средствата за масова информация и в много скоро време той имаше в редиците на своята организация хиляди хора. Също така той беше наел цяла армия от студенти, които активно работеха за него. Нанси бе успяла да открие някои от тях, вече бивши студенти, които бяха доста опарени от тази си дейност.

— Ние си мислехме, че вършим нещо благородно, че помагаме на хора, изпаднали в нужда, а се оказваше, че най-вече помагаме на самия Дейвид Бърдсонг — сподели един от тях, архитект.

Той продължи:

— Бърдсонг ни пращаше да разнасяме петиции, които бяха адресирани до кого ли не: до губернатора, до Сената, до Белия дом, до разни комисии… до когото си пожелаете. И какво мислите? Хората ги подписваха. Кой би могъл да откаже…

Още една от участничките в подобни мероприятия, която се бе съгласила да говори с Нанси Молино, продължи историята:

— В момента, в който те вече бяха подписали, но в никакъв случай не преди това, ние бяхме инструктирани да казваме, че за изпращането на подобни петиции са нужни средства. Молихме ги да дадат по три долара за петицията, което беше равностойно на годишно членство в организацията. Хората явно се чувстваха неудобно, каквото и да си говорим, Бърдсонг бе добър психолог, и дори и най-бедните семейства намираха три долара да ни дадат.

Архитектът каза:

— Всъщност дотук няма нищо непочтено, освен ако не приемате за непочтено събирането на много повече средства, отколкото бяха нужни за издръжката на организацията. Непочтено беше отношението му към студентите, които наемаше на работа с обещанието за един от всеки три събрани долара, от които те в крайна сметка получаваха едва двадесет и пет цента. Разбира се, ние си отстоявахме правата, но той твърдеше, че вероятно не сме се разбрали.

Нанси попита:

— И не сте имали някакъв писмен договор?

— Не. Ние му вярвахме. Та нали той беше на страната на бедните срещу големия бизнес или поне ние така си мислехме.

— Също така той беше осторожен да не говори в присъствието на свидетели. С всеки от нас говореше поотделно, но ако става дума за неразбиране, явно всички ние сме били заблудени.

Нанси попита на каква сума оценяват горе-долу събраните средства. Официално в организацията на Бърдсонг членуваха двадесет и пет хиляди души, но Нанси предполагаше, че реалната цифра е около тридесет и пет хиляди. Като се имаше предвид тази информация, можеше да се предположи, че приходите от първата година са възлизали на около сто хиляди долара, и то предимно в брой.

Нанси също така бе разбрала, че „Светлина и енергия за хората“ продължава да събира средствата си по подобен начин. Винаги имаше нова генерация студенти, които се нуждаеха от някакъв допълнителен доход. Е, Бърдсонг вече не мамеше студентите, тъй като бе разбрал, че не може безкрайно да му се разминава. Но фактът си оставаше факт, че организацията му си докарваше доста крупни суми.

Въпросът беше какво правеше Бърдсонг с тези средства? Явно нямаше прост отговор на този въпрос. Очевидно беше, че той води активна кампания срещу GSP & L на няколко фронта и вероятно много от членовете на „Светлина и енергия за хората“ смятаха, че не са дали парите си напразно. Но Нанси Молино дълбоко се съмняваше в това.

С помощта на един познат счетоводител тя бе направила груб разчет на разходите на Бърдсонг и неговите хора и бе стигнала до извода, че за подобна компания не би могла да бъде похарчена и половината от тази сума. Какво ставаше с остатъка? Най-логичното заключение беше, че Бърдсонг просто си присвояваше парите.

Но това Нанси все още не можеше да докаже.

Нанси Молино знаеше и за доходите, които Бърдсонг получаваше от писането на статии, и преподавателска работа. Тези доходи бяха съвсем законни, но Нанси все пак се чудеше какво правеше Бърдсонг с толкова пари.

Също така до нея бяха достигнали слухове, че организацията на Бърдсонг се бе обърнала за финансова помощ към клуб „Секвоя“. Нанси не го вярваше особено, тъй като престижна организация като „Секвоя“ не би могла да има нищо общо с човек като Бърдсонг. За всеки случай тя се опита да научи нещо повече, но до момента безуспешно.

Най-интересният момент в цялата история може би беше, че един ден, както си караше колата, тя бе видяла на улицата Дейвид Бърдсонг, който се държеше по твърде особен начин. Без да размишлява много, тя реши да го проследи. Последвалите събития бяха като от шпионски роман.

Нанси беше абсолютно сигурна, че той не я бе забелязал, но въпреки всичко Бърдсонг се държеше така, сякаш някой го следи. Първо той влезе в един хотел, в тоалетната си сложи тъмни очила и шапка, и излезе от хотела през един от страничните изходи. Нанси го последва.

По едно време тя съвсем го беше изгубила, тъй като той се шмугна в един автобус, преди Нанси да може да отреагира. Тя нямаше време да стигне до колата си, но за щастие наблизо имаше едно такси. Нанси се качи в него, подаде на шофьора двадесет долара и му каза:

— Карайте след този автобус, без обаче много да се разбира, че го следим. Когато спира на спирките обаче, държа да видя кой слиза.

Шофьорът видимо се ентусиазира и й отговори:

— Дадено, госпожо! Оставете тази работа на мене.

Шофьорът на таксито се оказа доста изобретателен. Той прилагаше най-различни системи, така че Нанси да може да следи кой слиза от автобуса. Бърдсонг доста дълго време не се появяваше и Нанси вече почти бе изгубила надежда. След четири километра той се прекачи на друг автобус, който таксито продължи да следва. Този автобус отиваше в противоположната посока на първия. Бърдсонг слезе от втория автобус и взе едно такси.

Нанси каза на шофьора.

— Карайте към центъра.

Тя бе решила, че няма смисъл да продължава да изпитва късмета си и да бъде в крайна сметка разпозната. Явно тази загадка трябваше да се разреши по някакъв друг начин.

Когато шофьорът на таксито я остави в центъра, той попита:

— Все още ли искате да научите къде е отивал човекът с брадата?

— Да — отговори Нанси. Колкото повече си мислеше за сложните маневри, прилагани от Бърдсонг, толкова повече й се струваше, че е попаднала на някаква следа.

— Знаете ли къде най-лесно може да бъде открит този екземпляр?

— Имате предвид домашния му адрес? Не го знам, но няма да е трудно да го науча.

— В такъв случай може да направим една работа — каза шофьорът. — Имам двама приятели, които не работят и имат в колите си радиостанции. Аз също имам такава в моята. Бихме могли да се редуваме в следенето на човека, за да не забележи той нищо подозрително. Ще използваме радиостанциите, за да си разменяме необходимата информация.

— Добре, но ще се наложи да го наблюдавате по цял ден.

— Няма проблеми. Нали ви казах, че приятелите ми са без работа.

Идеята беше доста обещаваща. Нанси попита:

— Колко ще ми струва това?

— Трябва да си помисля, госпожо. Но няма да е толкова много, колкото очаквате.

— Когато го измислите, обадете ми се! — каза Нанси, докато пишеше домашния си телефон на гърба на визитната си картичка.

Той й се обади още същата вечер. Дотогава Нанси вече беше намерила домашния адрес на Бърдсонг.

— Ще ви струва двеста и петдесет долара. За мен и за останалите двама.

Тя за миг се поколеба. Беше ли наистина толкова важно и заслужаваше ли си главоболията и разходите? Инстинктът й подсказваше, че си заслужаваше.

Дали да поиска парите от вестника? Ако го направеше, трябваше да им докладва за разкритията си до момента и не беше невъзможно вестникът да пожелае да публикува веднага материал за Бърдсонг и неговата организация. Според Нанси подобно нещо би било преждевременно, тъй като най-големите разкрития още предстояха.

Тя реши да действа самостоятелно. Сама ще плати парите с надеждата по-късно да си ги получи обратно.

Шофьорът каза, че би искал да получи някакъв аванс. Нанси сметна искането му за напълно разумно и му каза да намине за парите. След като ги взе, цели шест дена той не се появи. На седмия ден шофьорът, чието име беше Викъри, й донесе писмен отчет. Отчетът беше подробен: къде е ходил Бърдсонг, колко време е оставал и така нататък. Упоменато беше също така, че няма основания да се предполага, че се е усъмнил, че е следен.

— Една седмица просто не е достатъчна — каза шофьорът. — Да опитаме още веднъж?

Нанси каза:

— Действително, защо пък не?

След още една седмица Викъри донесе отчета, който отново не показваше нищо съществено. Разочарована Нанси му каза:

— Е, това е значи. Приключваме.

Младежът я погледна с нескрито презрение.

— Искате да се откажете? Вижте само колко пари похарчихте за нищо. Опитайте още веднъж!

Инстинктът на Нанси отново надделя във вземането на решението.

— Добре, приятелю. Но тази седмица ще е последна.

Още на четвъртия ден тя получи сведения. Викъри се обади, а после дойде в апартамента й.

— Мислех, че няма да имате търпение да научите. Този път брадатият отново се опита да заблуждава някого, както постъпи първия ден с вас и мен. Този път го пипнахме.

— Доста ми струваше това удоволствие, тъй че се надявам да е така.

Младият мъж само се усмихна и подаде доклада си. Докладът сочеше, че Дейвид Бърдсонг е тръгнал от апартамента си със собствената си кола, която оставил на другия край на града. Преди да продължи по-нататък, той си сложил тъмните очила и шапката. След това той се повозил насам-натам с едно такси, сменил два автобуса и след това продължил пеша, докато стигнал до една малка къща в източния край на града.

Той прекарал в къщата около два часа. Адресът на мястото беше прецизно изписан в доклада.

— На връщане той взе такси, за да стигне до колата си, качи се в нея и се прибра вкъщи.

След това Викъри попита с надежда в гласа:

— Ако искате, можем да продължим да го следим. Тези мои приятели още са без работа…

— С такъв приятел като тебе няма какво да се притесняват. Благодаря ти, но няма нужда.

Два дена по-късно Нанси седеше в колата си недалеч от къщата, в която беше влизал Бърдсонг. Тя седеше там от два часа. Къщата, която наблюдаваше, беше на „Крокър Стрийт“ № 117. Тя бе една от поредицата еднакви къщи, строени през двадесетте години и ремонтирани преди десетина години от един ентусиазиран архитект. Явно обаче архитектът не бе постигнал замисъла си, тъй като кварталът си беше останал онова затънтено място, в което хората живеят, тъй като не могат да си позволят да отидат другаде. В това време ремонтираните къщи се връщаха към предишното си състояние на упадък и разруха…

За Нанси Молино номер 117 с нищо не се отличаваше от другите сгради.

Тя бе спряла мерцедеса си предпазливо на доста голямо разстояние от къщата, но пък имаше доста добра видимост. Паркираните наблизо коли й помагаха да остава незабелязана. Тя дори бе взела със себе си и бинокъл, но не смееше да го използва от страх да не възбуди подозренията на някой минувач.

До момента на улицата не се забелязваше никакво оживление, да не говорим за номер 117.

Нанси нямаше никаква представа какво може да очаква, нито бе разработила някакъв план за действие. През цялата сутрин нито един от обитателите на къщата не бе излязъл и Нанси тъкмо се чудеше дали да не си тръгне, когато покрай нея мина един доста стар микробус „Фолксваген“, който продължи по улицата и спря пред номер 117.

От микробуса излезе един млад мъж на около тридесет години. За повече подробности Нанси реши да използва бинокъла. Мъжът беше късо подстриган, с мустаци, облечен с елегантен костюм с вратовръзка. Той отиде към задното отделение на микробуса и го отвори. Бинокълът на Нанси беше доста силен и тя дори успя да види, че ръцете му са покрити с някакви ужасни петна.

В този момент той изваждаше от багажното отделение някакъв червен цилиндър. Явно предметът беше тежък. Той го остави до микробуса, извади още един и после пренесе и двата към къщата. В този момент Нанси видя, че червените цилиндри всъщност бяха пожарогасители.

Мъжът пренесе още няколко пожарогасителя в къщата, после се върна към колата и потегли.

Нанси се поколеба дали да не го проследи… Също така тя си мислеше защо една толкова малка къща ще има нужда от такова количество пожарогасители… В един момент тя се усети, че не бе записала номера на микробуса! Никакъв детектив не ставаше от нея. Може би все пак трябваше да проследи микробуса.

Тя таман се бе наканила да си тръгва, когато от къщата излезе една млада жена, доста слаба и небрежно облечена с дънки и мръснозелено палто. Огледа се наоколо и пое в посока, противоположна на тази, където се намираше мерцедесът на Нанси.

Този път Нанси не се колеба нито миг. Без да губи жената от поглед, тя бавно я следваше, като от време на време спираше, за да не възбуди подозренията й.

Жената обаче изобщо не се оглеждаше. В този момент тя заби в една от пресечките, Нанси изчака малко и я последва. Жената влизаше в един малък супермаркет. Нанси паркира колата си и също влезе вътре.

В супермаркета имаше около двадесет човека. Нанси веднага забеляза жената, която следеше в далечния край на магазина. Тя в момента слагаше в количката си някакви консерви. Нанси също си взе една количка, сложи в нея някои неща и небрежно се отправи към жената.

Отблизо жената изглеждаше дори още по-млада, почти момиче. Тя беше доста бледа, без никаква следа от грим и с невчесана коса. На дясната си ръка имаше някаква превръзка. Явно това беше някаква рана или дефект, тъй като момичето боравеше само с лявата си ръка.

Нанси Молино се доближи до нея, обърна се сякаш бе забравила нещо. Очите й и тези на момичето се срещнаха Тя се усмихна и каза:

— Здрасти! Не се ли познаваме отнякъде? Струва ми се, че имаме един общ приятел, Дейвид Бърдсонг.

Реакцията беше мигновена. Лицето на момичето стана бяло, тя се разтрепери и изпусна бурканчето, което държеше в ръката си.

Тишина се възцари за няколко секунди, а после се чу гласът на управителя:

— Боже мой! Какво става тук?

— Вината е моя каза бързо Нанси Молино. — Аз ще заплатя щетите.

— Това няма да ми плати разходите за чистенето — каза управителят.

— Е, нищо. Малко ще се поупражнявате.

Тя хвана момичето за ръка и каза:

— Да се махаме оттук!

На паркинга тя поведе момичето към колата си, но в един момент то явно усети нещо и каза:

— О, не мога! Трябва да се прибирам вкъщи!

Гласът и беше треперещ. Тя погледна Нанси в упор и попита:

— Коя сте вие?

— Аз съм ваш приятел. Слушайте, ей тук, наблизо, има едно барче. Защо да не влезем да пийнем по нещо. Изглеждате така, сякаш имате нужда от едно питие.

— Казвам ви, че не мога!

— Можете и още как. Ако не дойдете, ще се обадя на нашия приятел Дейвид Бърдсонг…

Този път момичето се подчини безропотно. След пет минути те вече бяха в барчето. Нанси се насочи към една от по-отдалечените маси, където нямаше много хора.

Когато седнаха, Нанси каза:

— Как се казвате?

— Ивет.

В този момент се появи сервитьорът. Ивет си поръча бира, а Нанси — дайкири.

Този път момичето заговори първо:

— Все още не сте ми казали коя сте?

Вече нямаше смисъл да се крие истината.

— Казвам се Нанси Молино. Журналистка съм.

Ивет изпадна в още по-голям шок от предишния. Устата й се отвори, чашата й за малко щеше да се изплъзне от ръката й…

— Успокойте се, аз не ям хора.

Момичето прошепна, като с мъка подбираше думите си:

— Какво искате от мене?

— Известна информация.

— Каква информация?

— Например кой живее в къщата, от която излязохте. Какво се върши вътре и защо я посещава Дейвид Бърдсонг?

— Това не ви касае.

Нанси забеляза по израза на лицето на момичето, че то още е уплашено. Тя реши да рискува:

— В такъв случай ще се наложи да повикам полицията…

— Не, не! — момичето се изправи, после отново седна на мястото си, пусна главата си върху масата и зарида.

Нанси протегна ръка към нея и каза:

— Знам, че имате някакви неприятности. Може би ще мога да ви помогна.

През сълзи момичето каза:

— Никой не може да ми помогне.

Ивет стана.

— Трябва да вървя — каза тя с някакво особено достойнство.

— Чуйте ме — каза Нанси, — нека се уговорим за някаква друга среща и аз ви обещавам, че няма да предприема нищо.

Момичето се колебаеше:

— Кога?

— След три дни. На същото това място.

— Не след три дни. След седмица.

— Добре. Следващата сряда, по същото време.

Ивет кимна в знак на съгласие и излезе.

Докато караше по направление към центъра, Нанси размишляваше дали бе постъпила правилно. За какво изобщо ставаше въпрос? Какво общо имаха Ивет и Дейвид Бърдсонг? Нанси бе споменала за полицията наслуки, но реакцията на момичето подсказваше, че се вършеше нещо незаконно. Но каква беше тази незаконна дейност?

Въпросите се трупаха един след друг, сякаш парче по парче се събираше една огромна мозайка…

14

Следващият ден донесе за Нанси Молино още един елемент от мозайката. Ставаше въпрос за слуховете, че организацията на Дейвид Бърдсонг е търсила финансова помощ от клуб „Секвоя“.

Независимо от скептичното си отношение по въпроса, тя все пак бе решила да опита и резултатите вече бяха налице.

Една от служителките в отдела за кореспонденция на клуба, Грейс, веднъж бе помолила Нанси Молино да й съдейства да получи жилище от градските власти. На Нанси това й бе струвало само едно телефонно обаждане, но Грейс настояваше, че ако може някога да й се отблагодари, ще го направи с удоволствие.

Преди няколко седмици Нанси й се беше обадила и бе споменала за слуховете, свързващи Дейвид Бърдсонг и клуб „Секвоя“. Нанси я помоли да проучи доколко слуховете са основателни и ако са, какво е станало с въпросната молба от „Светлина и енергия за хората“.

След няколко дни Грейс й се обади и й каза, че най-вероятно е всичко това да са само слухове. Но съществуваше една възможност въпросната договореност да се държи в тайна и посветени в нея да са само хора от ръководството на клуба.

Този ден Грейс бе дошла в редакцията на „Икзаминър“ по време на обедната си почивка. За щастие Нанси Молино беше там.

— Мисля че открих нещо мис Молино. Ето, вижте. Тя извади от чантата си едно фотокопие на документ за вътрешна информация.

— През ръцете ми минаха три подобни плика с обозначението „лично“. Единият от тях не беше добре запечатан, аз издебнах момента да го прочета и да направя фотокопие…

Конфиденциалният документ гласеше:

Документът бе подписан с инициалите Р. П.

Нанси попита:

— До кого бе адресиран документът?

— До мистър Саундърс. Той е член на управителния съвет…

— Да, това ми е известно. А другите два плика?

— Единият беше до председателката ни, госпожа Кармайкъл, а другият — до мисис Куин.

Това би трябвало да бъде Присила Куин, за която Нанси знаеше единствено, че е снобка и че е запалена по социалистическите идеи.

Грейс попита нетърпеливо:

— Това ли е, което търсехте?

— Не съм сигурна — каза Нанси и отново прочете бележката.

„Б“ би могло да значи Бърдсонг, но би могло да значи и много други неща. Например името на кмета също започваше с буквата Б, а той оглавяваше една организация за спасяването на стари сгради, която клуб „Секвоя“ активно подкрепяше. Странното беше, че на писмото пишеше „лично“…

— Нали на никого няма да кажете за това? — попита Грейс.

— Все едно, че изобщо не се познаваме! — увери я Нанси Молино.

Възрастната жена се усмихна и каза:

— Нуждая се от тази работа, макар че не получавам много.

Тя се изправи.

— Е, ще си вървя.

— Благодаря ти. Ако имаш нужда от нещо, просто ми се обади.

Както беше открила преди много време, размяната на услуги беше неотменима част от журналистическата професия.

Докато се връщаше към бюрото си, тя почти се блъсна в редактора на вестника.

— Коя беше тази госпожа, Нанси?

— Една приятелка?

— Пак ли си попаднала на някаква следа?

— Възможно е.

— Разкажи ми по-подробно.

Тя само поклати глава:

— Ще ти кажа по-нататък.

Редакторът я погледна замислено:

— Нанси, ти си част от нашия отбор, в който аз съм треньорът. Знам, че ти предпочиташ да действаш сама и сме те оставяли да го правиш, понеже винаги постигаш резултати. Но така не може да продължава завинаги.

Нанси само сви рамене:

— Ами уволнете ме тогава.

Той нямаше да го направи и двамата знаеха това. Оставяйки го разочарован, тя отиде до бюрото си и се опита да се обади на Ъруин Саундърс.

Първоначално секретарката заяви, че Саундърс го няма, но когато бе споменат „Икзаминър“, веднага свърза Нанси с него.

— Какво мога да направя за вас, мис Молино? — попита той.

— Бих искала да обсъдим помощта, която оказва клуб „Секвоя“ на организацията на Бърдсонг „Светлина и енергия за хората“.

След кратка пауза Саундърс каза:

— За каква помощ става дума?

— Според нашата информация…

Саундърс само се изсмя.

— Нанси, ако ми позволите да ви наричам така… Та това са пълни глупости! Тези номера са ми известни. Пък и имате насреща си доста врял и кипял човек.

Нанси също се засмя:

— Чувала съм, че сте много печен, мистър Саундърс.

— В това изобщо не трябва да се съмнявате, момичето ми…

Тя обаче продължаваше да настоява:

— Все пак имам информация, че клуб „Секвоя“ е решил…

— Кой по-точно е решил? Кажете имена!

Нанси бързо премисляше какво да отговори. Ако спомене другите имена, които знаеше — Кармайкъл, Куин, той вероятно веднага ще им позвъни, за да ги предупреди. А Нанси искаше първа да се добере до тях и затова излъга.

— Не мога да спомена имена.

— Значи си говорите във въздуха — тонът на Саундърс ставаше все по-малко приятелски. — Аз съм доста зает адвокат и вие само ми губите времето, за което клиентите ми плащат.

— Е, в такъв случай няма повече да ви го губя.

Без да отговори, Саундърс затвори телефона.

Нанси разлисти телефонния указател, търсейки името „Куин“. След малко тя намери номера и го набра.

— Резиденция Демпстър Куин — беше отговорът.

— Мисис Куин, ако обичате.

— Съжалявам, но мадам обядва в момента и не бива да бъде безпокоена.

— Обезпокойте я и й кажете, че „Икзаминър“ така или иначе смята да упомене името й, тъй че ще е по-добре тя лично да изясни фактите.

— Изчакайте малко, ако обичате.

Изминаха няколко минути, докато се обади студен женски глас.

— Моля, кажете.

Нанси се представи.

— Какво искате?

— Мисис Куин, когато управителният съвет на клуба се събра миналия август и реши да окаже финансова помощ на организацията на Дейвид Бърдсонг, каква беше причината да…

Присила Куин рязко я прекъсна:

— Решенията на съвета са конфиденциална информация.

Хвана се! За разлика от Саундърс Присила Куин явно не беше достатъчно печена. Тя потвърди подозренията на Нанси, което не би направила, ако й се задаваха директни въпроси.

— Е, явно обаче Бърдсонг се е разприказвал насам-натам.

Чу се нещо като подсмърчане.

— Изобщо не бих се учудила. Този човек изобщо не заслужава доверие.

— В такъв случай бих ви попитала защо подкрепихте тази идея?

— Аз изобщо не съм се съгласявала, просто останалите бяха болшинство. — В гласа на Присила Куин се усети нотка на безпокойство. — Имате намерение да публикувате всичко това, така ли?

— Естествено.

— Боже мой! Не бих искала името ми да се споменава!

— Мисис Куин, когато се обадихте и аз ви се представих, не ме предупредихте, че този разговор не е за печата.

— Е да, но сега го правя.

— Твърде късно е вече.

Присила Куин заяви възмутено:

— Ще се обадя на главния ви редактор!

— Това няма да помогне. Той просто ще ми нареди да напиша материала. — Нанси Молино обмисляше следващия си ход. — Но мога да ви предложа една сделка.

— Каква сделка?

— Няма начин вашето име да не бъде упоменато като на член на съвета на клуб „Секвоя“. Но ако ми кажете сумата на помощта, няма да споменавам за разговора ни.

— Това си е чисто изнудване!

— По-скоро сделка или напълно справедлива размяна.

Присила Куин явно размишляваше.

— Откъде мога да съм сигурна в това, което казвате?

— Ами опитайте да ми повярвате.

Последва още една пауза, след която Присила Куин каза:

— Петдесет хиляди долара.

От другата страна на телефона Нанси само тихо подсвирна.

Когато затвори телефона, някакъв инстинкт й подсказа, че със сигурност е провалила обяда на мисис Куин.

След около два часа, след като бе приключила с ежедневните си задължения, Нанси седеше на бюрото си и размишляваше. Всъщност с какво разполагаш?

Първо: Дейвид Бърдсонг е мамил студентите и е събирал много повече средства, отколкото бяха необходими за „Светлина и енергия за хората“.

Второ: Клуб „Секвоя“ подпомагаше организацията, и то с доста големи пари. Това несъмнено ще предизвика учудването на мнозина и до голяма степен ще развали репутацията на клуба.

Трето: Бърдсонг е замесен в нещо, което трябва да остане в тайна. Въпрос: Какво ставаше в къщата, свързано ли беше по някакъв начин с големите средства, които бяха натрупани?

Четвърто: Момичето от къщата беше много изплашено. Въпрос: От какво?

Пето: Къщата на „Крокер стрийт“ № 117 се притежаваше от корпорацията „Редууд“. Тази информация Нанси получи днес. Впоследствие тя разбра, че през изтеклата година тя е била наета от някой си Г. Арчамболд, който редовно си плащал наема. Въпрос: Кой е Арчамболд?

Заключение: Мозайката се нуждаеше от още детайли.

Нанси беше неспокойна Тя трябваше да изтърпи до следващата седмица, когато щеше да се срещне с Ивет. Тя вече съжаляваше, че се беше съгласила на такъв дълъг срок.

И все пак… Тя имаше някакво вътрешно усещане, че може би би трябвало да сподели всичко това с някого. Да се посъветва. Ако не беше днешната случка, тя сигурно щеше да се довери на главния редактор на вестника… И все пак тя реши за момента да изчака.

Това беше едно решение, за което впоследствие Нанси Молино щеше много да съжалява.

Ним преглеждаше сутрешната си поща. Секретарката му, Виктория Дейвис, предварително бе отворила писмата и ги бе разпределила в две папки: зелена за текущата поща и червена за по-спешните писма. Този ден червената папка беше препълнена. Отпред имаше и няколко писма с надпис „Лично“. Сред тях Ним разпозна светлосиния плик, на който адресът бе написан с почерка на Карен.

Напоследък Ним се сещаше за Карен с угризения на съвестта. От една страна, той много държеше на нея и се чувстваше неловко, че не бе я виждал от онази вечер, когато бяха правили любов, макар и да се чуваха по телефона. От друга страна, стоеше въпросът с Рут. По какъв начин неговата връзка с Карен се вместваше в новите му отношения с Рут? Истината беше, че двете неща бяха несъвместими. Но той не можеше просто да захвърли Карен като употребяван, но вече ненужен предмет. Ако беше някоя друга жена, щеше да постъпи точно така. Но Карен беше различна.

Той се срамуваше да си признае, че умишлено отлагаше развръзката с Карен. Може би именно по тази причина бе отложил и отварянето на писмото й.

Мисълта за Рут го подсети за нещо.

— Вики — извика той през отворената врата, — какво стана с резервациите за хотела?

— Уредих ги още вчера — каза тя, като влизаше в кабинета му с една зелена папка в ръка. Написах ви една обяснителна бележка, която приложих към резервацията. Запазила съм ви двустаен апартамент. Обещаха ми той да бъде на горен етаж с хубава панорама.

— Чудесно! А по въпроса с последната редакция на речта ми?

— Ами вие само ми задавате въпроси, на които вече съм ви отговорила! Днес след обяд ви казах, че ще я имате!

— Е, добре де! Сега излез от кабинета ми!

След една седмица Ним трябваше да произнесе реч на годишната конференция на електрическите компании. Речта, която бе вече неколкократно преработвана, засягаше повишаването на разходите на електроенергия и свързаните с това проблеми и заглавието й беше „Свръхнатоварване“.

Настоящата конференция щеше да се проведе в течение на четири дни в хотел „Христофор Колумб“. Тъй като конференцията щеше да бъде придружена от многобройни мероприятия, Ним реши, че и за семейството му ще бъде интересно да присъства. Рут и децата откликнаха на предложението с ентусиазъм.

Идеята за стая на горен етаж с панорама беше на Ним. Той си мислеше, че по този начин ще зарадва децата.

Ним беше поел ангажимента да говори на годишната конференция още миналата година, когато все още бе говорител на компанията. Когато спомена на Ерик Хъмфри за това, той каза:

— Добре, но без нестандартни мнения.

Речта трябваше да бъде подчертано техническа. Що се отнася до нестандартните му мнения, Ним още не бе решил какво да прави.

Когато Вики затвори вратата след себе си, Ним посегна към писмото на Карен. Той беше почти сигурен, че в него имаше стихове, стихове, които Карен пишеше с толкова труд и старание. Както винаги той беше развълнуван при мисълта, че тя прави всичко това заради него.

Той се оказа прав. Стиховете на Карен бяха толкова вълнуващи, пропити с чувственост, че най-добрите намерения на Ним се изпариха без следа. Той трябваше да види Карен, и то възможно най-скоро…

След малко позвъня телефонът. Вики му се обади и му каза, че мистър Лондон би искал да говори с него.

— Попитайте го дали е спешно.

— Вече го попитах. Каза, че е спешно.

— Свържи ме тогава.

Чу се слабо изщракване и след малко гласът на Хари Лондон каза:

— Ним?

— Хари, тази седмица ми е ужасно натоварена. Ако е нещо, което може да почака…

— Опасявам се, че не може. Въпросът е много деликатен и аз бих искал ти да си в течение.

— Добре, казвай какво има.

— Разговорът не е за по телефона. Трябва да се видим.

Ним въздъхна. Понякога Хари Лондон се държеше така, сякаш всичко, което става в неговия отдел, е суперважно и секретно по сравнение с всичко останало в GSP & L.

— Добре. Качи се тогава.

След няколко минути Хари Лондон се появи.

Ним каза:

— Слушам те, Хари. Но ако може по-накратко.

— Ще се опитам. Както сигурно си спомняш, когато хванахме онези в сградата „Зако“, аз ти казах, че сме открили цяло, кълбо, което тепърва ще се разплита, и вероятно ще бъдат замесени доста известни имена.

Ним кимна.

— Е, та едно от имената е това на Пол Шърмън Йейл.

Ним скочи на крака.

— Ти сигурно се шегуваш!

— Бих искал да е така — каза Хари Лондон печално. — Но за съжаление е вярно.

Нетърпението на Ним бе изчезнало без следа. Той каза на Лондон:

— Разкажи ми всичко, което знаеш, с най-малките подробности.

— В деня, в който обядвахме заедно, аз ти бях казал, че имам намерението да проуча по документите на „Куейл“ какви услуги са извършили до момента и ако е възможно, да открием кои от тях са незаконни.

— Да, спомням си.

— Моите момчета извършиха целия този къртовски труд и откриха доста неща. За всичко това ще получиш подробен доклад. Главният прокурор ще има доста материал за завеждане на дела, и то не срещу когото и да е.

— Да се върнем към Йейл. Той какво общо има?

— Сега ще ти обясня. В документите твърде много пъти се споменава името Йън Норис като възложител. Този Норис е юрист, чийто офис се намира в самата сграда „Зако“. Той се занимава с имоти и тръстове. Един от тръстовете е фамилният тръст „Йейл“.

— Чувал съм за този тръст — сега Ним си спомни и за Норис. Беше го срещнал по време на посещението си в имота на Йейл във Фресно.

— Имаме достатъчно доказателства срещу Норис за огромни количества открадната електроенергия. Той контролира доста имоти — сгради, офиси, апартаменти, магазини… Явно е решил, че може да услужва на клиентите си, като им намалява разходите и закътва по нещичко и за себе си. Започнал е да действа по познатата схема и като видял, че няма последствия, прибягнал до услугите на компанията „Куейл“ Кражбите са неподозирано големи.

— Но от това не следва — подчерта Ним, — че хората, които Норис представлява, са били в течение.

Ним въздъхна с облекчение Дори и тръстът „Йейл“ да беше замесен, Ним беше убеден, че човек като Пол Шърмън Йейл не би могъл да бъде замесен в нищо непочтено и нередно.

— Това, което казваш, Ним, е абсолютно вярно. А дори и някои от собствениците да са знаели, ние надали ще съберем достатъчно доказателства срещу тях. Въпросът е, че срещу Норис ще се заведе дело, а името на Йейл също ще бъде споменато. Именно затова ти трябваше да знаеш положението. Опасявам се, че това няма да е добре нито за нас, нито за него.

Хари беше прав. Името на Пол Шърмън Йейл вече беше тясно свързано с компанията Голдън Стейт и независимо от факта, че нямаше никакви улики срещу него, слуховете не можеха да бъдат избягнати.

— Аз още не съм казал най-важното — продължи Хари.

— Незаконната дейност, която хората на „Куейл“ са извършвали за Норис, или по-скоро за хората, които Норис е представлявал, е започнала преди около година. Що се отнася до тръста „Йейл“, там кражбата на електроенергия е започнала преди около три месеца, тоест когато Пол Шърмън Йейл вече бе напуснал Върховния съд и бе дошъл на работа в GSP & L.

— Почакай, Хари. Остави ме да помисля. — Ним изглеждаше шокиран.

— И аз самият мисля върху това от доста време — каза му Хари Лондон.

Ним просто не можеше да го проумее. Той не можеше да повярва, че човек като Пол Шърмън Йейл ще участва в кражбата на електроенергия, пък макар и само като мълчалив наблюдател. И все пак… Ним си спомни, че по време на посещението му във Фресно Пол Шърмън му бе говорил за огромните разходи за електроенергия и за проблемите, свързани с това…

Ним попита Хари Лондон:

— Кажи ми, Хари, знаеш ли дали някой от твоите хора или от прокуратурата са се свързали с Пол Шърмън по този въпрос?

— Доколкото знам, никой не се е свързвал.

Ним направи още една пауза, като още един път се опита да премисли чутото.

— Хари, тази работа е твърде сериозна за мен. Ще докладвам на председателя на управителния съвет.

Шефът на отдела по охраната на собствеността кимна в знак на одобрение.

— И аз си мислех, че ще се наложи да го сториш.

На следващия ден Ним, Хари Лондон и Пол Шърмън Йейл бяха в кабинета на Ерик Хъмфри.

Съдията Йейл, когото току-що бяха докарали от Напа Вели, беше в особено добро настроение.

— Казвам ви, връщането ми в Калифорния ме подмлади! Трябваше да го направя преди години.

В един момент той забеляза, че никой друг освен него не се усмихва.

— Нещо не е наред ли, Ерик?

— И аз не съм съвсем сигурен. Но ми предадоха информация, за която и ти трябва да си в течение. Ним, моля те, кажи накратко на господин Йейл за какво става въпрос.

С няколко изречения Ним обрисува картината на кражба на електроенергия и обясни ролята на Хари Лондон в GSP & L, тъй като Пол Шърмън Йейл не бе се срещал с него преди.

Докато Ним говореше, Пол Шърмън Йейл изглеждаше доста учуден. По време на една от паузите той попита:

— Моята работа какво общо има с всичко това?

— За съжаление това, което обсъждаме, не засяга пряко вашата работа, а има по-скоро личен характер — каза Ерик Хъмфри.

Йейл само поклати глава в недоумение.

— Сега съм още повече объркан. Бихте ли ми обяснили, моля?

— Хари — каза Ним. — Обясни, ако обичаш.

— Сър, предполагам, че познавате Йън Норис — каза Хари Лондон.

Въобразяваше ли си или наистина някаква сянка премина през лицето на Пол Шърмън Йейл, помисли си Ним… Вероятно само така му се беше сторило. Нямаше смисъл да търси неща, които не съществуваха.

— Разбира се, че познавам Норис — каза Пол Шърмън. — Ние с него имаме делови отношения. Но вие какво общо имате с него?

— Моята връзка с него е, че той е крадец. Имаме достатъчно основания — каза Хари Лондон и обясни историята и връзката й с фамилния тръст „Йейл“.

Този път реакцията на Пол Шърмън беше очевидна — недоверие, шок и гняв.

В края на изявлението на Хари Лондон Ерик Хъмфри каза:

— Надявам се, разбирате мотивите, които имах, като споменах, че трябва да бъдете уведомен за случилото се.

Йейл кимна.

— Да, това го разбирам, но останалото… — Той се обърна към Хари Лондон. — Това са сериозни обвинения. Имате ли всички необходими доказателства?

— Да, сър. Областният прокурор е на същото мнение.

— Трябва да ви кажа, Пол — намеси се Ерик Хъмфри, — че мистър Лондон никога не би си позволил да прави подобни обвинения, без да има всичките необходими доказателства.

Ним добави:

— Особено що се отнася до толкова сериозни обвинения.

— Действително са сериозни — Пол Шърмън Йейл беше възвърнал самообладанието си и говореше с равен тон. — За момента приемам вашите думи, господа, но впоследствие ще ви помоля за всичките доказателства.

— Разбира се — каза Ерик Хъмфри.

— Също така предполагам, че не е нужно да казвам, че аз самият не съм имал и най-малкото понятие за тези неща.

Хъмфри го увери:

— За това изобщо не говорим. Нито един от нас не се е съмнявал. Нашата основна грижа беше как това ще се отрази върху вас.

— И върху компанията Голдън Стейт — добави Ним.

Йейл му хвърли един бърз поглед.

— Да, разбира се, всичко това трябва да бъде премислено.

За първи път по време на разговора той си позволи да се усмихне.

— Благодаря ви за вашето доверие.

— Винаги сме изпитвали доверие към вас — добави Ерик Хъмфри.

Ним веднага си помисли, че председателят на управителния съвет прекалява малко.

Пол Йейл обаче продължаваше:

— Независимо от този неприятен инцидент, аз намирам, че всичко това за кражбата на електроенергия е доста интересна тема Честно казано, никога не съм знаел, че съществува подобно нещо. Нито пък съм предполагал, че в компаниите съществуват служби като тази на мистър Лондон.

Той се обърна към Хари Лондон:

— При някой удобен случай би ми било интересно да чуя повече за работата ви.

— По всяко време, сър.

Те продължаваха разговора без началното напрежение. Решено бе след обяд Хари Лондон да запознае Пол Шърмън Йейл с доказателствата, свързани с Йън Норис и тръста „Йейл“.

Ним обаче не беше спокоен. Нещо в дъното на душата му подсказваше, че има нещо нередно.

След два дни Хари Лондон отново дойде при Ним.

— Имам новини за теб по случая Норис.

Ним вдигна поглед от последния вариант на доклада си и каза:

— Какви?

— Йън Норис направи изявление, че Пол Шърмън Йейл не е знаел нищо по случая. Така че неговият отговор се потвърждава.

Ним попита с недоверие:

— За какво му е дотрябвало на Норис да прави изявление?

— Явно Пол Шърмън има доста връзки. Адвокатът на Норис е говорил с прокурора. Решено е, че ще се възстановят щетите на GSP & L, а после адвокатът на Норис ще иска наказание по член 591 глоба или затвор до пет години. В такъв случай доказателствата няма да се разглеждат в съда и името на Йейл изобщо няма да бъде споменато.

— Я ми кажи по-подробно, Хари!

— Не знам дали ще съм в състояние. Едно е ясно — прокурорът е бил притиснат да приключи делото, без да се споменава името на Йейл — Хари Лондон само повдигна рамене. — Предполагах, че това е по-добрият вариант и за GSP & L.

Когато Хари Лондон вече си беше отишъл, Ним продължаваше да размишлява над чутото. Вярно беше, че за компанията фактът, че името на един от директорите й няма да бъде споменато във връзка с процеса за кражба на електроенергия, беше успокоителен. Ним също би трябвало да бъде доволен. Но нещо продължаваше да го гложди отвътре. Имаше чувството, че му липсва една много важна брънка от веригата… Но не можеше да се сети къде беше тя.

Имаше и още нещо, което вече не беше подсъзнателно.

Защо Пол Шърмън Йейл толкова настояваше, че не е чувал за кражба на електроенергия? Възможно беше, тъй като в пресата имаше съвсем малки съобщения, пък и можеше ли човек да знае всичко. Но въпреки това на Ним му се струваше, че изявлението на Йейл беше пресилено.

Той отново се замисли. Той чувстваше, че знае нещо, което би му помогнало, но това нещо не му идваше в главата…

Може би ако спре да мисли, ще се сети.

16

Георгос Арчамболд спря да пише в дневника си и се замисли над предстоящата операция… Всичко се връзваше идеално: подготовката, доставките на експлозивите, начина за внасяне на бомбите в хотела… Първите експлозии бяха планирани за три часа през нощта на втория ден от конференцията, те щяха да избухнат в разстояние на десет минути. Експлозивите под формата на пожарогасители щяха да бъдат поставени в хотела на предния ден, шестнадесет часа преди определения срок.

Благодарение на вещото му ръководство всичко вървеше…

… Той се замисли за подходяща метафора… като часовниците, които бе купил Дейвид Бърдсонг в Чикаго.

Георгос беше ревизирал мнението си за Бърдсонг и сега изпитваше към него само преклонение и обич.

Не само че идеята му беше гениална, но и по време на подготовката той беше поемал доста рискове. Също така Бърдсонг бе помогнал за закупуването на пожарогасителите от местните магазини, в малки количества от различни места. В момента около тридесетина пожарогасителя се намираха в мазето на къщата. Георгос се бе постарал да ги превози по тъмно, бе рискувал само веднъж да ги докара през деня, като обаче предварително се бе убедил, че е чисто наоколо.

Половината от тях вече бяха готови за употреба.

Още един плюс за Бърдсонг бе фактът, че бе осигурил всичките необходими средства, а разходите съвсем не бяха малки…

Бърдсонг бе измислил и системата, по която пожарогасителите щяха да бъдат внесени в хотела. Георгос бе купил с парите му един употребяван пикап, който по щастливо стечение на обстоятелствата беше боядисан в червено. Плащането бе извършено в брой, а документите бяха фалшиви.

В момента пикапът се намираше в гаража на новия апартамент, нает от „Приятелите на свободата“, за който знаеше само Георгос. Този апартамент беше резервен, в случай че с настоящото скривалище се случеше нещо.

Пикапът беше снабден с надписа „Противопожарен контрол“.

Планът на Бърдсонг беше следният: по времето, когато ще трябва да се внесат експлозивите във форма на пожарогасители, самият Бърдсонг ще организира пред хотела демонстрация на привържениците на „Светлина и енергия за хората“. Това достатъчно ще занимае полицията, така че пожарогасителите ще могат да бъдат внесени в общата суматоха.

Бърдсонг също така бе приготвил детайлни планове на партера и на първия етаж на хотела. Георгос старателно ги разучи, а после лично отиде на три пъти в хотела да избере най-подходящите места за разполагане на експлозивите.

По време на своите посещения в хотела той бе забелязал, че през деня беше извънредно лесно да се промъкнеш незабелязано, особено ако претендираш, че идваш по работа. За да провери това, последният път Георгос отиде облечен в униформата на противопожарния контрол, която „Приятелите на свободата“ щяха да използват. Проблеми нямаше.

За всеки случай Бърдсонг бе подготвил и няколко бланки на „Противопожарен контрол“, които бяха напечатани под формата на писмо, в което се казваше, че се препоръчва поставянето на допълнителни пожарогасители по етажите.

Бяха помислили за всичко.

Единственото нещо, което притесняваше Георгос, беше Ивет. Той не й доверяваше от онзи случай преди четири месеца, когато бе убил онези свине от охраната… Може би наистина трябваше да се отърве от нея… Но пък готвеше добре и беше подръка за задоволяване на сексуалните му страсти…

Както и да е, той все пак не й бе казал за проекта за хотел „Христофор Колумб“, макар че тя виждаше, че се готви нещо голямо… Е, сега имаше по-важни задачи, а за нея щеше да реши по-късно…

Той отново се върна към дневника си.