Свръхнатоварване

1

В апартамента на двадесет и петия етаж на хотел „Христофор Колумб“ Лия се бе надвесила над една книжка с упражнения.

В един момент тя вдигна глава и попита:

— Татко, мога ли да ти задам един личен въпрос?

Ним отговори:

— Разбира се.

— Нещата между вас с мама вече наред ли са?

В първия момент Ним не можа да проумее сериозността на въпроса на дъщеря си. А след това с тих глас каза:

— Да, наред са.

— И, нали няма да… — Гласът на Лия едвам се чуваше. — Нали няма да се разделите?

— Ако си се притеснявала за това, можеш вече да бъдеш спокойна. Това никога няма да се случи.

— О, татко! — извика тя и се хвърли в прегръдките му.

Тя го прегърна. Ним усети как по бузите й се стичат сълзи.

— О, татко! Толкова съм щастлива!

Той отново я прегърна и я погали по косата.

Той беше сам с Лия, тъй като Рут и Бенджи бяха слезли да опитат сладоледите на партера, с които хотелът беше известен. Лия бе предпочела да завърши домашното си. Сега Ним си мислеше, че тя умишлено може би е искала да остане насаме с него, за да му зададе своя въпрос.

Вероятно малцина родители са се замисляли какво минава през главите на децата и колко страдат те поради тяхното недомислие. Той се сети как Лия умишлено бе избягвала въпроса за отсъствието на Рут, когато тя и Бенджи живееха при баба си и дядо си. Какво ли си е мислело това тъй чувствително четиринадесетгодишно момиче? Само мисълта за това го караше да се срамува.

Имаше още един важен въпрос: Кога да се каже на децата истината за състоянието на Рут? Вероятно скоро. Това щеше да ги разтревожи силно, но по-добре да знаят, отколкото да го научат по време на някоя криза, която можеше да се случи всеки момент. Ним реши да обсъди въпроса с Рут в най-скоро време.

Лия сякаш бе усетила настроението на баща си. Тя се измъкна от прегръдката му и каза:

— Татко, всичко е наред.

И след това се върна към предишното си занимание, сякаш че нищо не се бе случило.

Ним се доближи до прозореца и погледна панорамата. Гледката беше страхотна, сякаш гледаш пощенска картичка…

Той каза на Лия:

— Хей, виж колко е хубаво!

Лия погледна навън, усмихна се и каза:

— Да, наистина е много хубаво.

Ясно бе едно нещо — неговото решение да доведе и семейството си беше много добро. И двете деца бяха много щастливи. Бяха ги пуснали от училище за четири дни, като за сметка на това трябваше да напишат някои домашни на тема „Конференцията на енергийните компании“. В тази връзка Бенджи дори искаше да чуе речта на Ним на утрешното заседание. Също така за семействата на делегатите се организираха мероприятия по време на заседанията: посещения на музеи, круиз с кораб, прожекции на филми…

След малко се завърнаха и Рут и Бенджи, доволно усмихнати, като докладваха, че е трябвало да изядат по две порции сладолед, за да разберат дали сладкарницата наистина заслужава трите си звезди.

Вторият ден на конференцията беше ясен и слънчев.

След като заедно с цялото си семейство се наслади на луксозната закуска в апартамента, Ним още веднъж прегледа речта си. Неговият ред беше в десет часа.

Той слезе в залата малко по-рано, тъй като видя, че пред хотела отново се бе събрала тълпа демонстранти. Искаше да разбере кои са и какво искат.

Оказа се, че са хората от „Светлина и енергия за хората“ на Бърдсонг. Имаше около стотина души, които носеха плакати и скандираха. Не се ли умориха, помисли си Ним, да виждат само тяхната гледна точка?

Надписите по плакатите бяха традиционни.

„GSP & L лъже потребителите“

„Нека хората, а не тлъстите капиталисти притежават GSP & L“

Ним беше любопитен какво влияние искаха тези хора да окажат върху конференцията? Той беше убеден, че нямаше да постигнат нищо. Но независимо от всичко тук-таме се мяркаха телевизионни камери. Естествено, там беше и Дейвид Бърдсонг, весел както винаги и изпълняващ ролята на главен организатор.

Явно демонстрантите се опитваха да спрат потока от коли, които пътуваха по направление към хотела. Контролираше се не само централният, но и служебният вход. Там Ним забеляза един камион с надпис „Мляко“ и един пикап с пожарогасители, чиито шофьори явно негодуваха заради забавянето.

Появиха се и няколко полицая, които отправиха предупреждения към демонстрантите. Последваха някакви обяснения, в които се включи и Бърдсонг. След това той махна на хората си и те освободиха двата входа.

— Виждате ли каква безотговорност? — гласът принадлежеше на един от делегатите на конференцията. — Тази тълпа иска да остави хотела без мляко и без пожарогасители. Защо, за бога?

Ним кимна.

— Да, не виждам особен смисъл в това.

Вероятно нямаше смисъл и за демонстрантите, тъй като в момента те вече се разотиваха.

Ним влезе в хотела и се насочи към заседателната зала.

В залата вече имаше стотина бизнесмени, учени и инженери, чиято обща цел бе да се обсъдят общите проблеми, новите форми на развитие, да осъществят социални контакти. Теорията беше, че след подобни срещи всеки един от делегатите си върши работата по-добре.

Ним се присъедини към една от беседващите групички. Някои от присъстващите му бяха познати, с други се запознаваше в процеса на беседата.

След няколко минути той усети как някой го докосва по рамото. Като се обърна, той видя Търстън Джоунс, приятеля му от Денвър.

Търстън го попита:

— Какво става с Турнипа?

Ним само се намръщи.

— Вероятно и построяването на пирамидите не е отнемало толкова време.

— Освен това на фараоните не са им трябвали разрешения, нали?

— Именно, как е Урсула?

— Чудесно — Търстън сияеше. — Ще си имаме бебе.

— Много се радвам! Честито! Кога ще бъде големият ден?

Ним зададе въпроса, като се стараеше да събере мислите си. Той се сети за онзи уикенд в Денвър, когато Урсула бе дошла в леглото му и бе казала, че те искат да имат деца, но не могат да го направят…

— Докторът казва някъде през юни.

Боже мой! Ним не трябваше да прави никакви изчисления, за да разбере, че детето беше негово. Той просто не знаеше какво да каже…

Неговият приятел го улесни, като каза:

— Ние с Урсула бихме искали ти да бъдеш кръстникът на бебето.

Ним искаше да каже, че с удоволствие ще стане кръстник, но думите просто не излизаха от устата му. Вместо това той отново стисна ръката на Търстън и кимна в знак на съгласие. Това дете щеше да има най-загрижения и най-добрия кръстник, какъвто съществуваше.

Те се уговориха да се срещнат преди края на конференцията.

Ним продължи беседата, докато в един момент забеляза едно познато лице, Нанси Молино от „Икзаминър“. За негово учудване тя се насочи директно към него.

— Здрасти! — каза му тя с определено приятелски тон.

Но спомените на Ним бяха прекалено свежи, за да й отговори в същия стил.

— Добро утро — каза хладно той.

— Току-що взех копие от речта ви от пресклуба. Доста е скучна. Няма ли да кажете нещо извън този текст?

— Дори и да имам подобно намерение, проклет да съм, ако ви дам такава информация.

Явно отговорът й хареса и тя се засмя.

— Татко — каза Бенджи, — аз отивам в галерията.

— Добре, отивайте по местата си — каза му Ним, като гледаше нагоре, където бяха и Рут и Лия.

Нанси Молино попита:

— Вие сте тук с цялото си семейство?

— Да — отговори й той рязко, а после добави. — Жена ми и децата са с мен в хотела. И в случай че искате отново да спретнете нещо за това, ще ви кажа, че разноските си ги плащам сам.

— Боже мой! Каква репутация съм имала…

— Във ваше присъствие се чувствам като заек пред кобра — каза й Ним.

Този Голдман определено е свестен човек, мислеше си Нанси.

Тя изобщо не беше очаквала, че ще я изпратят тук, но главният редактор бе видял в програмата името на Ним Голдман и бе решил, че Нанси би могла да открие нещо и да продължи вендетата на страниците на вестника. Този път обаче „треньорът на отбора“ не беше познал. Тя смяташе да отрази речта както е и дори да я поукраси, където е възможно.

Освен това Нанси искаше да се измъкне оттук, защото днес имаше среща с онова момиче, Ивет. Нямаше много време, но щеше да се справи. Колата й беше в подземния гараж на хотела.

Нанси много се надяваше момичето да дойде и да отговори на въпросите, които я измъчваха.

Но преди това трябваше да чуе и Голдман.

Докато произнасяше речта си, Ним подсъзнателно беше принуден да се съгласи със заключението на Молино. Докладът наистина беше твърде техничен и подробен, за да заинтересува средствата за масова информация и широките маси. Но също така той разбра, че докато описваше проблемите на GSP & L, свързани с наличните мощности и необходимото количество електроенергия, всички в залата го слушаха с подчертан интерес. Просто тези проблеми бяха общи за всички тях. Те също осъзнаваха, че времето изтича и гладът за електроенергия вече чука на вратата… И както и самият Ним, те непрекъснато се сблъскваха с недоверието към предупрежденията им и със съмнението в добрите им намерения.

В края на своята реч Ним извади от джоба си едно листче с бележки, които беше нахвърлял предния ден и с които смяташе да завърши.

— Мнозина от нас, а вероятно болшинството от присъстващите споделят две важни гледни точки. Едната е опазването на околната среда. Околната среда, в която живеем, трябва де е по-чиста, отколкото е била преди. По тази причина онези, които добронамерено защитават тази кауза, заслужават нашата подкрепа.

Втората гледна точка, върху която бих искал да обърна вашето внимание, е свързана с демократичните процеси. Аз горещо поддържам демокрацията, но напоследък с някои резерви. За да илюстрирам какво имам предвид, ще се върна към въпроса с околната среда.

Напоследък критично намаля броят на разумните поддръжници на каузата за защита на околната среда. Мнозина се превърнаха във фанатици, които, макар да не са болшинство, чрез техния груб и натрапчив фанатизъм успяват да се наложат над болшинството. По този начин тези хора обезсмислят истинския демократичен процес, като безотговорно го използват за постигането на някакви техни тесни цели Това, на което не могат да противопоставят убедителни аргументи, те се опитват да постигнат чрез изкуствено забавяне и не дотам почтени юридически ходове. Просто тези хора признават само определени правила на демокрацията, а именно онези, които ги ползват.

Последните му думи бяха съпроводени от шумни аплодисменти.

— Този тип „защитници на околната среда“ се противопоставят абсолютно на всичко. Ние, хората от енергийната индустрия, не бихме могли да им предложим нито един вариант на проект, който да не възбуди техния гняв, тяхната яростна опозиция и да не бъде заклеймен като антиприроден.

Основният проблем обаче е, че тези фанатици не действат сами. Те имат съюзници. Съюзниците, за които говоря, са нарастващият брой хора, назначавани в най-различни комисии и съвети предимно по политически причини.

Ним почувства как залата затаи дъх. Е, това, което смяташе да каже, щеше да бъде в разрез с препоръките на Ерик Хъмфри, но какво пък, най-многото, което можеха да направят, беше да го обесят. Той продължи.

— Преди време комисиите, които даваха становища по въпросите, свързани с нашата индустрия, бяха малко на брой, а постовете в тях бяха заемани от хора, на чието безпристрастие и компетентност можеше да се разчита. За съжаление вече не е така. Членовете на подобни комисии вече биват назначавани за определени политически услуги, които са оказали някому някога, и много редки са случаите, в които хората попадат там за заслуги и поради опита си в тази област. В резултат на всичко това членовете на тези комисии нямат никаква представа за същината на проблемите, които се обсъждат, а решенията им обикновено са продиктувани от преследването на чисто политически цели.

Тоест, сведено до едно изречение, институциите, които трябва безпристрастно да защитават обществените интереси, се опорочават и обикновено решенията им са насочени срещу интересите на обществото.

Не мога да предложа никакво просто лекарство за тази болест, нито пък можете и вие, предполагам. Това, което можем да направим ние с вас, е да уведомим обществеността, че решенията, които засягат добруването на всички нас, в повечето случаи се вземат от малцинство фанатици и техните съюзници — егоцентричните политици.

Ним реши, че по-нататък би станало опасно.

Докато се чудеше каква ли иде бъде реакцията на Ерик Хъмфри и на колегите му от GSP & L на всичко това, което беше казал, залата беше станала на крака и бурно ръкопляскаше.

— Поздравления… доста смелост се изисква, за да го кажеш… трябва да се отрази широко в печата… ако ви омръзне да работите в GSP & L, непременно ни уведомете…

Делегатите бяха обкръжили Ним и изведнъж той се почувства като герой. Президентът на една гигантска енергийна компания от средния запад му каза:

— Надявам се, че компанията ви цени. Лично ще кажа на Ерик Хъмфри мнението си за вас.

Докато отговаряше на поздравленията и ръкостисканията на делегатите, Ним изведнъж почувства колко е уморен. Той намери удобен момент и се упъти към изхода на залата.

В момента, в който вече беше хванал дръжката на вратата, някой зад него каза:

— Дойдох специално, за да те чуя. Заслужаваше си.

Ним се обърна и видя Уоли Талбот. Главата му беше превързана и въпреки че се придвижваше с патерици, на лицето му цъфна усмивка.

— Уоли! Страхотно се радвам да те видя! Не знаех, че са те изписали от болницата.

— Изписаха ме преди няколко седмици, но има още доста работа по мене. Можем ли да поговорим?

— Разбира се. Дай да намерим някое по-спокойно място.

Първоначално Ним възнамеряваше да потърси Рут и децата, но реши, че може да го свърши и по-късно.

Те слязоха на партера и се упътиха към две кресла, които се намираха встрани от стълбището.

— Моля, само за минутка! — каза един работник в униформата на служител от „Противопожарен контрол“.

Той буташе пред себе си количка с друг пожарогасител. Спря до креслата, към които се бяха упътили Уоли и Ним, свали един от пожарогасителите и го постави зад облегалката на едното от креслата.

Работникът се усмихна на Ним и каза:

— Това е всичко, сър. Извинете ме за безпокойството.

— Няма нищо.

На Ним му се стори определено странно, че пожарогасителят беше поставен на труднодостъпно място, зад креслото. Но така или иначе вероятно работникът знаеше какво върши.

Ним и Уоли седнаха.

— Видя ли ръцете на този тип? — попита Уоли.

— Да. — Ним беше забелязал, че ръцете му бяха целите в ужасни петна, вероятно от невнимателната употреба на химикали.

— Това би могло да се оправи с пластична хирургия — Уоли отново се усмихна. — Станал съм експерт по тези работи.

— Остави другите. Кажи ми по-добре за себе си.

— Е, още доста ме очаква по отношение на пластичната хирургия. Нали знаеш как действат лекарите, малко по малко. Иначе няма да има ефект.

Ним кимна с участие:

— Да, знам за това.

— Но имам и други добри новини, които искам да споделя с теб. Ще си имам нов „инструмент“.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш какво ми се случи… Но аз все още имам усещания на тези места и това може да бъде използвано за основа. Именно затова бях миналата седмица в Хюстън. Там правят чудеса. Има един доктор, Брентли Скот, който е направо магьосник. Та той ми обеща изкуствен пенис — някаква специална протеза с малък резервоар и гумено покритие, което се имплантира в тялото.

— Това би било чудесно, Уоли, но дали наистина ще върши работа?

— Разбира се — каза Уоли с ентусиазъм. — Има стотици хора, на които са им правили подобни протези. И всичките случаи са били успешни.

Уоли продължи:

— Ще ти кажа още нещо интересно, Ним.

— Какво?

— Всъщност тези протези не са само за хората, които са пострадали при злополука. Дори в повечето случаи го използват за съвсем нормални хора, които просто не могат да се справят сами… Това им вдъхва нов живот. А ти, Ним, имаш ли нужда?

— Не, благодаря на бога.

Уоли се провикна:

— А, ето я и Мери. Дошла е да ме вземе, защото сам все още не мога да шофирам.

В далечния край на фоайето Ним забеляза Мери Талбот и Ардит. С Ардит Ним не се беше виждал от онзи случай в болницата и се чудеше дали религиозните й съображения вече не бяха претърпели промяна.

Непрекъснатото напрежение се беше отразило и върху двете жени. Все пак само седем месеца бяха изминали от трагичната гибел на Уолтър в Ла Миссион, а и злополуката с Уоли беше станала само няколко седмици по-късно. Мери, която винаги беше слабичка и с момчешка фигура, очевидно доста бе напълняла и изглеждаше доста по-възрастна. Ним се надяваше, че това, което му бе казал Уоли, щеше наистина да стане, защото и двамата се нуждаеха от това.

Ардит изглеждаше съвсем малко по-добре от последната им среща. Какъв контраст с онази жена, която беше преди — хубава, стилна и привлекателна… Сега тя се бе превърнала в обикновена възрастна жена.

Те си поговориха. Мери беше чула по пътя отзиви за речта на Ним и го поздрави. Ардит спомена, че е намерила още някои документи, които бяха на Уолтър. Ним предложи да мине да ги вземе.

Ардит побърза да отговори:

— Няма нужда, Ним. Аз мога да ги изпратя по пощата. Този път те не са толкова много.

Изведнъж тя спря и попита:

— Ним, какво ти е?

Ним се беше втренчил в нея.

— Миналия път… Документите на Уолтър…

— Ним, нещо не е наред ли? — попита Ардит още по-озадачено.

— Не, всичко е окей. Просто се сетих за нещо.

Вече той знаеше кое беше това нещо, което не му даваше мира след онази среща в кабинета на Ерик Хъмфри с Хари Лондон и Пол Шърмън Йейл… Липсващата брънка беше в документите на Уолтър Талбот, които той бе прехвърлил набързо и които сега се намираха в кабинета му в GSP & L.

— Мисля, че трябва да тръгваме, Ним — каза Уоли. — Много ми беше приятно да те видя.

— И на мен също. Успех във всичко, Уоли!

Когато те вече си бяха отишли, Ним се замисли. Да, той вече знаеше какво има в онези документи. Но все пак трябваше отново да ги погледне.

Той реши, че това ще бъде първата му работа след конференцията.

2

Вечно препускане — това беше целият й живот, мислеше си Нанси Молино, докато натискаше газта на мерцедеса си, тъй като отдавна бе превишила разрешената скорост. От време на време тя само се обръщаше, за да види не я ли гони полицията.

Винаги в този живот нещата се струпваха в един и същи ден.

Тя току-що бе продиктувала материала за Ним по телефона и вече закъсняваше за срещата с Ивет с десет минути. Дано това момиче се сети да почака малко.

Докато караше, тя си мислеше за материала си за речта на Голдман. Редакторът й със сигурност щеше да бъде изненадан, защото репортажът й беше повече от обективен.

„Многобройните делегати на годишната конференция на водещите американски електрически компании приветстваха със ставане на крака и аплодисменти речта на Нимрод Голдман, вицепрезидент на GSP & L, който заяви, че манипулираните от политиците обществени комисии пренебрегват интересите на потребителите и използват положението си за постигане на лични цели…“

Статията продължаваше в същия дух.

След пет минути тя вече се доближаваше до барчето, в което имаше среща с Ивет. Нанси погледна часовника си — закъсняваше с осемнадесет минути… А нямаше и място за паркиране наоколо. Тя успя да намери място за мерцедеса си на две пресечки от бара, заключи го и с бързи крачки се отправи към входа на заведението.

Ивет не си беше тръгнала въпреки закъснението на Нанси. Тя седеше на същата маса, на която бяха седели предишния път, и имаше пред себе си чаша бира. Тя вдигна поглед, но изражението на лицето й изобщо не се промени при вида на Нанси.

— Здрасти — каза й Нанси. — Извинявай за закъснението.

Ивет само сви рамене, но не каза нищо.

Нанси повика сервитьора и му поръча още една бира. Докато чакаше да я донесат, тя изучаваше момичето. Този път Ивет изглеждаше още по-зле: лицето й беше на петна, косата й бе още по-невчесана. Беше облечена със същите дрехи, които изглеждаха, сякаш бе спала с тях поне един месец.

Нанси отпи една глътка от бирата си и попита:

— Обеща ми да ми кажеш днес какво става в онази къща и какво прави там Дейвид Бърдсонг.

Ивет вдигна глава и каза:

— Не съм казала подобно нещо. Вие само се надявахте, че ще ви кажа…

— Е, все още се надявам. Защо за начало не ми кажеш от какво се страхуваш?

— Вече не се страхувам — момичето изрече тези думи с равен глас, без ни най-малко да промени израза на лицето си.

Нанси си помисли, че може би само си губи времето… Все пак тя реши да опита още веднъж.

— Какво се е случило през тази седмица, че да се промени мнението ти?

Ивет не й отговори. Тя сякаш премисляше нещо. После тя несъзнателно потърка ръката си, която беше с ръкавица, а после свали и самата ръкавица.

С ужас Нанси гледаше страшната картина: два от пръстите на ръката й липсваха, останалото бе само белези. Единият от здравите й пръсти бе грозно изкривен, като се виждаше и част от костта.

Нанси възкликна:

— Боже мой! Какво ти е на ръката?

Ивет погледна към ръката си, усети се какво е направила и бързо я покри.

Но Нанси продължаваше да настоява:

— Какво се е случило?

— Беше… злополука.

— Но защо е в такова състояние. Какво каза лекарят?

— Не съм ходила на лекар — Ивет започна да хлипа. — Те не ме пуснаха.

— Кои „те“? Бърдсонг ли?

Момичето кимна.

— И той, и Георгос.

— Кой по дяволите е Георгос и защо не са те завели на лекар?

Нанси хвана здравата ръка на Ивет.

— Дете, остави ме да ти помогна. Мога да го сторя. За ръката също не е късно.

Ивет само поклати глава и я изгледа с празен поглед.

— Само ми кажи — молеше я Нанси. — Кажи за какво става дума!

Ивет само дълбоко въздъхна и взе опърпаната си кафява чанта, която беше под масата. Тя извади от там две касети и ги сложи пред Нанси.

— Тук е всичко — каза Ивет, допи бирата си и стана.

— Хей! Не си тръгвай! Защо не ми кажеш какво има на тези касети и ще го обсъдим?

— Тук е всичко — повтори момичето.

— Да, но… — Нанси се усети, че говори сама на себе си. — Ивет вече бе излязла.

Нямаше смисъл да я гони.

Нанси хвърли поглед на касетите. Те бяха от онзи евтин тип, който можеш да купиш във всеки супермаркет. Можеха да се намерят по десетина за долар. На нито една от тях нямаше надписи освен номера 1, 2, 3, 4, изписани с молив. Е, тя щеше да ги прослуша тази вечер, когато се върнеше вкъщи. Дано все пак да има нещо ценно на тях.

Нанси плати бирата си и излезе. Само след час тя бе погълната от ежедневната си работа в „Икзаминър“.

3

Когато Ивет бе казала на Нанси Молино, че вече не я е страх, тя бе казала самата истина. Просто предишния ден Ивет бе взела едно решение, което я освободи от ежедневното й безпокойство и болка и премахна мисълта, която най-много я безпокоеше, а именно, мисълта за ареста й и за това, че ще бъде осъдена на доживотен затвор.

Вчерашното й решение беше, че след като даде касетите на журналистката, която трябваше да знае какво да прави с тях, Ивет щеше да се самоубие. Днес, когато излезе за последен път от къщата на „Крокър Стрийт“, тя беше взела със себе си всичко необходимо.

Тя вече бе предала касетите, тези касети, в които обвиняваше Георгос и Дейвид Бърдсонг, които разкриваха какво бяха извършили досега и какво възнамеряваха да извършат. Също така на касетите беше и сценарият за планираната за ранната утрин на следващия ден акция в хотел „Христофор Колумб“. Георгос не подозираше, че тя е в течение, но Ивет знаеше.

Докато се отдалечаваше от бара, където се бе срещнала с Нанси Молино, Ивет ставаше все по-спокойна.

Спокойствие най-сетне.

За нея не бе имало отдавна такова спокойствие. С Георгос такова не можеше да има, макар че в началото тя споделяше неговия ентусиазъм, беше зашеметена от неговото внимание, от неговата образованост и от това, че споделяше с нея всичко. Тогава нищо нямаше значение… А сега вече беше твърде късно, макар и напоследък тя да се чудеше дали все пак Георгос не беше болен и дали неговата интелигентност и образованост не се бяха превърнали в нещо изродено.

Сега тя вече беше твърдо убедена, че Георгос беше болен, ако не направо луд.

И въпреки това тя беше все още загрижена за него. И каквото и да му се случеше, тя се надяваше, че той нямаше да страда много… Въпреки че кой знаеше какво щеше да стане, след като онази журналистка чуеше касетите.

Що се отнася до Дейвид Бърдсонг, на Ивет изобщо не й пукаше. Тя никога не бе го харесвала. Бърдсонг беше зъл човек, който нито веднъж не се бе държал поне малко любезно с тях. На Ивет й беше все едно дали щяха да го убият или да лежи цял живот в затвора. Ивет обвиняваше Бърдсонг за много от нещата, които им се бяха случили с Георгос. Идеята за хотел „Христофор Колумб“ също беше негова.

В един момент тя осъзна, че всъщност нямаше да разбере нито какво се е случило на Бърдсонг, нито на Георгос, понеже тя самата щеше да бъде мъртва…

Боже! Та тя бе едва на двадесет и две години и не бе видяла почти нищо от живота. Не й се искаше да умира, но перспективата да прекара целия си живот в затвора беше още по-лоша. По-лоша дори от смъртта.

4

Вторият ден на конференцията беше вече приключил. Деловите точки бяха изчерпани, заседателната зала вече беше празна. Повечето от делегатите бяха по стаите със семействата си. Някои от тях вече спяха.

Някои от по-младите делегати, както и някои по-стари купонджии се бяха пръснали из заведенията на града. Но дори и някои от тях бяха започнали да се завръщат, а когато затвореха заведенията в два часа през нощта, и останалите щяха да се приберат в хотела.

— Е, лека нощ, деца — Ним целуна Лия и Бенджи, а след това излезе от стаята им.

Рут седеше в гостната. Когато Ним отиде при нея, тя му каза:

— Ним, децата прекарват чудесно тук… Може би не знаеш, но те направо те обожават!

— Аз мисля, че с всички е така.

— Е… — Рут се замисли. — Щом като го каза, вероятно има едно-две изключения. Като например Рей Паулсен.

Ним се разсмя.

— Само да беше видяла лицето му, когато доведе Ерик Хъмфри в заседателната зала, като се надяваше, че той ще ме изяде за сутрешното изказване, а се случи тъкмо обратното.

— Какво всъщност каза той?

— Нещо от сорта, че е чул толкова добри думи за моята реч, че не би могъл да направи изключение.

— След като Ерик е реагирал по този начин, не мислиш ли, че може да има някаква промяна в политиката на компанията към по-голяма откритост, това, което ти искаше?

— Не знам. Позициите на Рей Паулсен са още силни, пък и малцина в компанията осъзнават, че в скоро време ще имаме проблеми с осигуряването на електроенергия…

Той се протегна:

— Но стига за днес работа!

— Много съм доволна, че този ден за теб бе добър и че всичко, написано в пресата, отговаря на истината. — Рут посочи един брой на „Калифорния Икзаминър“, който лежеше върху масата.

— Това наистина беше голяма изненада — каза Ним. — Не знам какво й е станало този път на Молино. Мислех си, че отново ще ми забие ножа.

— Не знаеш ли, че ние, жените, сме непредсказуеми? — каза Рут и после продължи закачливо. — Твоите изследвания не го ли доказват?

— Вероятно вече съм забравил. Не забелязваш ли, че напоследък съм ограничил изследванията си.

Той се засмя и я целуна нежно по врата.

— Как се чувстваш, Рут?

— Нормално. Само дето се уморявам по-лесно от преди.

— Има нещо, което бих искал да обсъдя с теб — каза Ним и предаде разговора, който бе имал с Лия, и съображенията си, че децата би трябвало да бъдат информирани.

— Просто смятам, че децата трябва да бъдат подготвени, независимо дали ще се случи или не.

— Аз също си мислех за това — каза Рут. — Остави тази работа на мен. В следващите няколко дни ще намеря подходящ момент и ще им кажа.

— Благодаря ти — каза Ним.

Те поговориха още малко и Ним каза:

— И двамата сме изморени. Хайде да си лягаме.

Те се отправиха към спалнята, хванати за ръце, и преди да загаси лампата, Ним погледна часовника, който сочеше 1,30.

Ним и Рут заспаха почти веднага в прегръдките един на друг.

Георгос Арчамболд седеше сам в червения пикап на около половин километър от хотела. Той не можеше да дочака да стане три часа и да започнат експлозиите.

Невероятно беше как всичко се подреди гладко от самото начало. Полицията сама разчисти място, за да може камиончето да се доближи до хотела. Те влязоха през служебния вход и неговите момчета бяха спрени в хотела само два пъти, веднъж от охраната и веднъж от помощник-администратора. И двата пъти те показаха предварително изготвените поръчки, което елиминира всички останали въпроси.

Сега оставаше чакането — най-сложното от всичко. Той умишлено беше спрял на разстояние от хотела, от една страна, за да не бъде забелязан, а от друга, за да може да тръгне веднага, когато се наложи. За да бъде по-близо до мястото на действието, той щеше да отиде до хотела пеша.

В момента, в който експлозиите започнат, Георгос възнамеряваше да се обади на една от радиостанциите и да прочете обръщението си със съответните искания. Исканията бяха старите, но имаше и добавки. Нямаше начин те да не бъдат изпълнени веднага, след като фашистките сили видят силата на „Приятелите на свободата“. Георгос вече си представяше колко важен щеше да стане…

Имаше само едно малко нещо, което го безпокоеше. Ивет изведнъж бе изчезнала и той си даваше сметка, че бе проявил слабост по отношение на нея. Трябваше отдавна да я елиминира. Сега, когато се върнеше, а той беше сигурен, че Ивет щеше да се върне, той щеше да го стори. Все пак беше доволен, че бе запазил в тайна последния си проект.

О, това ще бъде исторически ден!

Георгос погледна часовника си може би за двадесети път, откакто бе спрял на това място. Часовникът сочеше 1,40. Оставаха още час и двадесет минути.

За всеки случай Бърдсонг си беше уредил алиби. Не че имаше нужда, но за всеки случай.

Той се намираше на около двадесет и пет километра извън града и възнамеряваше да остане там, докато всичко приключи.

Преди няколко часа той бе прочел една лекция на тема „Социалистическият идеал“. Последва една едночасова дискусия, която впоследствие продължи в дома на един от студентите, където се намираше в момента. Разговорите продължаваха, съпроводени с бира и кафе, и на Бърдсонг му се струваше, че така можеха да откарат и до сутринта. Нямаше значение! Важното беше всички добре да видят, че и той присъства.

Дейвид Бърдсонг също имаше готово изявление за пред пресата. Копие от него беше в джоба му и започваше по следния начин:

„Организацията «Светлина и енергия за хората» се противопоставя на всякакво насилие. Ние отричаме всички форми на насилие и се противопоставяме на случилото се в хотел «Христофор Колумб» вчера вечерта…

… «Светлина и енергия за хората» продължава мирните си усилия да…“

Бърдсонг се усмихна при мисълта за всичко това и подсъзнателно погледна часовника си. Той сочеше 1,45.

Нанси Молино беше на едно парти, но вече се канеше да си тръгва. От една страна, денят й беше твърде напрегнат, а от друга страна, нейният зъболекар днес доста я беше поизмъчил и зъбът още я наболяваше.

След като се сбогува с домакините, които живееха в един апартамент недалеч от центъра, тя се качи в асансьора и слезе на партера, където портиерът беше вече докарал колата й. Нанси погледна часовника си. Той показваше 1,50. Нейният собствен апартамент беше на не повече от десет минути път. С повечко късмет към два часа щеше да е в леглото си.

Изведнъж тя се сети, че тази вечер трябваше да чуе касетите, които и бе дало онова момиче, Ивет. Всъщност тя работеше върху тази история доста отдавна, така че един ден нямаше да е от толкова голямо значение. Може би щеше да стане по-рано и да изслуша касетите, преди да тръгне за редакцията.

5

Нанси Молино се приготвяше вече да си ляга в нейния луксозен апартамент. Естествено, тя би могла да живее и на друго място и да се справя със собствените си средства, но баща й така или иначе винаги и предлагаше пари… Защо да не ги приеме?

Въпреки това тя внимаваше никой от колегите й да не разбере за това и именно по тази причина не канеше никого от тях в апартамента си.

Докато оправяше леглото си, Нанси се сети за касетите, извади ги от чантата си и ги сложи до касетофона, за да ги прослуша утре сутринта.

Тя беше пуснала и радиото, което беше на една музикална станция. Докато си миеше зъбите в банята, тя чу, че музиката бе прекъсната от някакво съобщение:

„… Държавният секретар на Съединените щати замина за Саудитска Арабия за подновяване на преговорите… Кремъл отново обвинява западни журналисти в шпионаж… Нови дела, заведени срещу градски съветници, обвинени в корупция… Полицията се обръща с призив за разпознаване на тяло на млада жена, която очевидно се е самоубила в местността Лоунли Хил… макар че тялото е ужасно обезобразено, на ръката на жената са откъснати два пръста, явно последствие от предишна злополука…“

Нанси за малко не изпусна четката си за зъби.

Чу ли тя наистина това, което й се стори, че е чула?

В един момент тя беше решила да се обади в радиостанцията, и да иска повторение на новините, но после размисли. Беше чула достатъчно, за да бъде сигурна, че тялото на младата жена е това на Ивет. О, боже! Тя беше оставила момичето да излезе и не бе го последвала! Можеше ли да помогне? И какво й бе казала Ивет — „Вече не ме е страх“.

Сега вече беше ясно защо.

А тя още не беше чула касетите…

Умората на Нанси бе изчезнала без следа.

Тя си облече халата, включи лампата в хола и сложи първата касета в гнездото на касетофона. Нанси се настани в едно кресло, като беше взела един бележник и молив.

Тогава от касетофона се чу гласът на Ивет.

„Става дума за «Приятели на свободата», за всичките тези убийства и експлозии… «Приятелите на свободата» се намират на «Крокър Стрийт» № 117. Лидерът им се казва Георгос Арчамболд. Аз съм любовницата му и също съм замесена. Замесен е и Дейвид Бърдсонг, който осигуряваше средствата за закупуване на експлозиви и други неща…“

Нанси усещаше как я полазват тръпки, устата й бе отворена от изумление.

Ивет говореше още, а след това се включи в разговор между двама мъже — единият вероятно беше споменатият от Ивет Георгос, а другият без съмнение принадлежеше на Дейвид Бърдсонг.

На втората страна на касетата Ивет описваше случая в околностите на Милфийлд — експлозията в подстанцията и убийството на двамата пазачи.

Нанси не можеше да повярва на ушите си! Та тя притежаваше най-страхотния материал, който някога си бе представяла…

Отново разговор на Бърдсонг и Георгос… Някакви уговорки за хотел „Христофор Колумб“… бомби във вид на пожарогасители… червен пикап… втората вечер от конференцията… три часа след полунощ.

Нанси цялата настръхна Тя се опита да сметне нещо, погледна часовника си и се втурна към телефона.

Материалът вече беше без значение.

Ръката и трепереше, докато набираше номера на полицията.

6

Дежурният лейтенант знаеше, че трябва да се действа бързо.

Телефонното позвъняване на Нанси Молино беше прието от един телефонист, който записа информацията и прехвърли разговора на дежурния лейтенант. Жената се представи като Нанси Молино от „Калифорния Икзаминър“. Тя обясни за касетите и по какъв начин се е сдобила с тях. Също така тя подробно предаде информацията, заради която се обаждаше.

— Чувал съм за вас, мис Молино — каза лейтенантът. — От редакцията ли се обаждате?

— Не, от апартамента си.

— Бихте ли ми казали адреса.

Нанси Молино го продиктува.

— Този адрес ли фигурира в телефонния указател?

— Да. Под името „Молино Н.“.

— Моля, затворете веднага ще ви се обадим.

Телефонистът вече бе намерил номера в указателя и го бе написал на едно листче. Лейтенантът набра номера. Нанси отговори при първото позвъняване.

— Мис Молино, вие ли се обадихте току-що в полицията?

— Да.

— Благодаря ви. Трябваше просто да направим проверка. Къде ще бъдете, ако се наложи вашето съдействие?

— При хотел „Христофор Колумб“, къде другаде? — каза тя и затвори телефона.

Лейтенантът говореше сам със себе си. Телефонното позвъняване се оказа редовно, тоест не беше от някой луд. Но беше ли това достатъчно основание да се изпразни най-големият хотел в града, със съпроводения с това хаос, посред нощ?

Обикновено при съобщение за поставена бомба се действаше по друг начин: изпращаше се една група от сержант и двама полицаи, които да разучат ситуацията, и в случай че има някакви подозрения, те се обаждаха по телефона и се даваше тревога.

Но в случай като този, ако обаждането беше достоверно и опасността реална, нямаше никакво време да се действа по нормалната процедура.

През деня един хотел с мащабите на „Христофор Колумб“ би могъл да бъде евакуиран за около половин час, но през нощта ще трябва най-малко един час, и то при добро стечение на обстоятелствата. Нощната евакуация винаги създаваше допълнителни проблеми: в хотела винаги щяха да се намерят непробудно спящи, недоверчиви, пияни или любовници, които не искат да бъдат разкрити. По тази причина се налагаше да се проверят стаите една по една.

Но нямаше време. Часовникът на лейтенанта сочеше 2,21. Репортерката бе казала, че бомбите трябва да избухнат в 3,00. Вярно ли беше или не? Лейтенантът би искал да има някой по-висшестоящ от него, който да вземе решението. Но и за това нямаше време.

Лейтенантът взе единственото възможно решение и заповяда:

— Евакуирайте хората от хотел „Христофор Колумб“ и проверете за бомби!

Дузина телефонисти започнаха да набират телефоните на районни полицейски управления и пожарни команди. Беше съобщено и на заместник-директора на полицията, който лично щеше да организира евакуацията. Предупреден беше и отделът по обезвреждане на експлозиви. Извикани бяха и линейки в случай на нужда.

Дежурният лейтенант говореше по телефона с нощния управител на хотела:

— Имаме информация, че във вашия хотел са поставени бомби. Препоръчваме ви незабавно да се евакуирате. Полицията и пожарната команда са на път към вас.

Думата „препоръчваме“ бе използвана, тъй като полицията не беше оторизирана да дава заповеди за евакуация. Това трябваше да се реши от управата на хотела. За щастие нощният управител се оказа разбран човек.

— Ще пусна алармата — каза той — и нашият персонал ще е на ваше разположение за по-нататъшни заповеди.

Механизмът беше задействан. Оставаха неизвестни само отговорите на два жизненоважни въпроса. Първо: Дали бомбите ще избухнат в 3,00? Второ: Ако се предположи, че избухнат, ще бъде ли опразнен хотелът за оставащите тридесет и шест минути.

Напрежението щеше да бъде краткотрайно, понеже беше малко времето, което щеше да донесе отговор на въпросите.

Нанси си помисли, че е направила достатъчно за човечеството и сега вече може да се върне към професионалните си задължения.

Тя се приготви да излиза, но преди да го стори, се обади на нощния редактор на „Икзаминър“ и му разказа накратко историята. Той задаваше допълнителни въпроси с нарастващ ентусиазъм при мисълта, какъв материал щеше да излезе от това.

— Аз отивам в хотела — каза му Нанси — и след това се връщам да пиша материала.

Не беше нужно да пита за фотографите, защото беше сигурна, че всички те щяха да бъдат изпратени пред хотела на минутата.

— Сетих се и още нещо — продължи тя. — Двете касети са още у мен, но ще трябва да разкажа за тях на полицията. Сигурно е, че ще ги конфискуват като веществени доказателства, затова, преди да стане това, ние трябва да направим презапис.

Те се уговориха куриер да я чака пред хотела, да вземе касетите и да ги занесе в студиото на редакцията.

Когато Нанси хвана дръжката на входната врата, за да излезе по посока на хотела, тя се сети за още нещо. Втурна се към телефона и набра номера на хотел „Христофор Колумб“. Когато дежурната телефонистка се обади, Нанси каза:

— Стаята на Нимрод Голдман, моля.

Ним сънуваше някакъв необичаен кошмар: една по една електростанциите излизаха от строя, докато най-накрая остана само Ла Миссион №5. Както се случи миналото лято, когато загина Уолтър Талбот, датчиците на Ла Миссион в контролния център започнаха да подават тревожни сигнали — святкащи лампички и звън. В един момент лампичките изгаснаха, но звъненето продължаваше. Ним се събуди и осъзна, че звъни телефонът. Все още сънен, той се протегна и вдигна слушалката.

— Голдман, ти ли си?

Сънено той отговори:

— Да…

— Нанси Молино се обажда. Чуй ме сега…

— Коо… й?

— Нанси Молино, глупак такъв!

— Абе, Молино, ти не знаеш ли кое време е?

— Млъкни и ме слушай! Голдман, събуди се и се концентрирай. Ти и семейството ти сте в голяма опасност. Повярвай ми…

— Изобщо нямам такова намерение… — започна той, но когато се сети за вчерашната й статия, спря потока от думи.

— Голдман, изведи веднага семейството си от този хотел, защото има бомби в него. Бързо!

— Това да не е някоя лоша шега… Защото, ако е…

— Изобщо не е шега — гласът на Нанси звучеше умолително. — О, повярвай ми за бога! Тези копелета от „Приятели на свободата“ са сложили бомби в хотела и са ги замаскирали като пожарогасители!

Споменаването на „Приятели на свободата“ окончателно го убеди. В този миг той си спомни, че му бе направило впечатление, че хотелът е препълнен с пожарогасители.

— Ами другите хора?

— Всеки момент ще пуснат сирената! Вървете!

— Добре!

— Ще се видим пред хотела — каза Нанси, но Ним не я чу. Той вече бе затворил телефона и будеше Рут.

След броени минути те излизаха от апартамента, все още по пижами. Ним се втурна към евакуационното стълбище, тъй като се опасяваше, че асансьорите можеха да заседнат някъде между етажите. В момента, в който те тръгнаха надолу по стълбите, отвън долетя воят на сирените, приближаващи се към хотела.

След малко се задейства и вътрешната сирена на хотела.

Евакуацията на обитателите на хотела протичаше спокойно и планомерно. Полицията и пожарните команди преминаваха по всеки етаж, тропаха по вратите и викаха, подканяха хората, ако се налагаше, заповядваха да излизат и ги насочваха към евакуационното стълбище Служителите на хотела отваряха стаите, от които не бе получен отговор, с резервните ключове, за да се убедят, че вътре не е останал никой. През цялото време сирените на хотела продължаваха да вият.

Някои от гостите се опитваха да недоволстват, но когато биваха заплашвани с арест, се отправяха покорно към изходите. Малцина разбираха какво всъщност става, но осъзнаваха, че е надвиснала някаква опасност и че трябва да се действа бързо Те само навличаха по някоя дреха и изскачаха, като оставяха целия си багаж в стаите. Един мъж бе изкаран на стълбите почти гол, защото не бе разбрал какво всъщност става в съня си. Един от полицаите с усмивка го посъветва да си обуе поне един панталон.

Евакуацията вече бе започнала, когато пристигнаха представителите на полицията за борба с тероризма Те се втурнаха в хотела и провериха всеки един пожарогасител. Съмнителните пожарогасители бяха проверявани за експлозив, като предварително полицаите се убеждаваха, че наоколо няма хора. До момента експлозии нямаше. Проверените пожарогасители се товареха на камиони, които ги откарваха до един пуст кей в покрайнините на града и ги потапяха.

Скоро пристигнаха и военни сапьори, които също се включиха в операцията.

Евакуацията вървеше по план и управата на хотела имаше всички шансове да успее да изведе всички гости до 3,00 часа.

Около хотела цареше страхотно движение: пожарни коли, полицейски коли, камиони и линейки се бяха наредили от всичките му страни с присветващи фарове. Там беше и един сервизен камион на GSP & L, в случай че има проблеми с тока.

Прииждаха все повече представители на пресата, телевизията и радиото, които разпитваха всички наоколо, но малцина бяха тези, които можеха да им дадат информация.

В центъра на пресгрупата бе Нанси Молино обкръжена от полицейски детективи, агенти на ФБР и помощник областния прокурор. Тя им каза всичко което знаеше, като естествено се опита да потули въпроса с касетите. Притисната от прокурора, тя клетвено обеща да им ги предаде най-късно до два часа. След няколко минути от групата се отделиха един от детективите и помощник-прокурора и се отправиха към телефона да дадат две заповеди. Да бъде обкръжена къщата на „Крокър стрийт“ № 117 и да бъдат арестувани Георгос Арчамболд и Дейвид Бърдсонг.

За щастие нямаше паника, макар че се случиха някои злополуки. Една жена се подхлъзна по стълбите и си счупи крака, представител на една енергийна компания получи удар и почина на път за болницата. Имаше още няколко човека с по-дребни травми и наранявания.

Излезлите обитатели на хотела биваха насочвани към една от страничните улици, където представители на червения кръст раздаваха кафе и чай и помагаха с каквото могат.

Ним и семейството му бяха едни от първите излезли. Лия и Бенджи вече се бяха събудили и с интерес наблюдаваха какво става наоколо. Независимо от протестите на Рут, когато беше вече сигурен, че семейството му е вън от опасност, Ним се върна до хотела. Поведението му беше необмислено, както и той самият по-късно го преценяваше, но мисълта за онзи пожарогасител, на чието поставяне зад едно от креслата във фоайето сам бе присъствал, не му даваше мира. Ним искаше да се убеди, че и този пожарогасител е обезвреден.

Часът беше вече почти 3,00.

Ним влезе в хотела и се опита да привлече вниманието на един от пожарникарите, но той му каза само:

— Не сега, човече…

Докато се оглеждаше наоколо, търсейки някое служебно лице, Ним чу, че някой го вика по име.

— Мистър Голдман! Мистър Голдман!

Ним се обърна и видя Арт Ромео, помощника на Хари Лондон, който беше с цивилни дрехи, но на ревера на костюма си бе закачил служебната си значка.

Както по-късно се оказа, Арт Ромео беше в хотела при свои приятели от друга електрокомпания и играеха на карти, когато се включи сирената. Арт Ромео веднага си закачил значката и помагал при евакуацията.

— Мистър Голдман, вие трябва веднага да излезете оттук!

— Забравете за това. Имам нужда от помощ каза му Ним и му обясни за пожарогасителя във фоайето.

— Къде е той, сър?

— Ето там — посочи Ним креслото, приближи се и видя, че пожарогасителят все още бе на мястото си.

В този момент Арт Ромео каза:

— Отместете се веднага!

— Да, но това трябва…

Всичко стана толкова бързо, че Ним не можеше да различи отделните събития.

Той чу как Ромео се провикна:

— Офицер, насам!

Веднага към него се доближиха двама полицаи, на които Ромео каза:

— Този човек отказва да напусне хотела. Изведете го!

Без допълнителни въпроси полицаите хванаха Ним под мишниците и го поведоха към изхода на хотела. Той успя да се обърне за момент назад и Видя, че Арт Ромео бе взел в ръце пожарогасителя и ги следваше.

Без да обръщат внимание на протестите на Ним, полицаите го отведоха на мястото, определено за обитателите на хотела. Там те го пуснаха, като предупредиха:

— Ако отново се върнете там, господине, ще се наложи да ви арестуваме. Правим го за ваше добро!

В същия миг се чу шум от експлозия и счупени стъкла.

Както впоследствие се оказа, Арт Ромео бе успял да изнесе пожарогасителя извън хотела. В момента, в който вече го поставил на земята, той избухнал и го разкъсал на парчета.

Тази експлозия отбеляза психологическия поврат в поведението на присъстващите хора. Вече никой не се съмняваше в нуждата от евакуация, разговорите бяха спрели и всеки от гостите на хотела се опитваше сам да си уреди нещо за през нощта, само и само да е по-далече.

От двадесетте бомби, които бяха сложили хората на Арчамболд, не бяха открити осем. Бомбите избухнаха малко след три часа и предизвикаха пожари и разрушения по етажите. Ясно беше, че ако евакуацията не беше извършена навреме, броят на жертвите щеше да бъде невероятно голям.

Загинаха двама полицаи и трима пожарникари, които били близо до бомбите. Други двама полицаи бяха тежко ранени.

Ним и семейството му се прибраха вкъщи с такси. Ним искаше, преди да си тръгне, да благодари на Нанси Молино за позвъняването, но когато видя, че тя е все още център на внимание, реши да го отложи за по-късно.

По това време Георгос Арчамболд вървеше ридаейки към камиончето, паркирано на няколко преки от хотела.

Всичко се бе провалило! Всичко…

Георгос не можеше да го проумее.

Преди около тридесет минути той с изненада чу приближаващите се сирени. Последваха полицейски и пожарни коли, които обкръжиха хотела. Прииждаха все нови и нови коли. Георгос почувства безпокойство.

В три без двадесет той вече не издържа, заключи пикапа и се отправи към хотела.

„Христофор Колумб“ бе ограден от полицейски кордон, но все пак се виждаше как хората излизаха от хотела по пижами, подканяни от полицаите.

Какво правеха тези хора?! Та те трябваше да останат вътре, докато избухнат бомбите, а после вече щеше да бъде късно…

На Георгос му се искаше да размаха ръце и да извика:

— Назад! Назад!

Но просто нямаше смисъл.

В този момент Георгос заплака.

Не го успокои дори звукът от една от експлозиите.

Какво се бе случило? Как бе разбрал неприятелят за плановете им?

В този миг Георгос помисли, че може би полицията вече го издирва и започна да тича. Пикапът беше там, където той го бе оставил. Никой не му обърна внимание, когато отключи колата и потегли по посока, обратна на хотела.

Инстинктивно той се насочи към „Крокър стрийт“. Но беше ли все още безопасно там?

Той реши все пак да провери. Когато наближи улицата, Георгос видя, че тя е блокирана от полицейски коли. След минута се чу стрелба, след малко от къщата също отговориха с огън. Георгос разбра, че Уейд, Ют и Феликс бяха обкръжени. Той искаше да им се притече на помощ и да загине геройски заедно с тях, но прецени, че дори няма да успее да се добере до къщата.

По най-бързия начин, като се стараеше да не привлича вниманието, той обърна камиона и тръгна в обратна посока. Единственото място, където можеше да отиде, беше апартаментът в Норт Кесъл, който той държеше като резервен вариант.

По пътя Георгос трескаво размишляваше — ако къщата е разпозната като скривалище на „Приятелите на свободата“, вероятно и самият той ще бъде търсен. Вероятно вече разполагаха с неговото описание и това на пикапа. Трябваше да го изостави по най-бързия възможен начин…

На един километър разстояние от Норт Кесъл Георгос изостави пикапа, без дори да се погрижи да го заключи. Полицията можеше да си помисли, че той се е придвижил от там нататък с друга кола или такси.

Това, което Георгос не беше забелязал, беше един подпийнал човек, който обаче го видя, видя пикапа и надписа върху него и това, че Георгос си тръгна пеша.

Георгос тръгна с бързи крачки към апартамента и след петнадесетина минути вече беше пред кооперацията, в която се намираше апартаментът. С въздишка на облекчение той влезе вътре.

Горе-долу по същото време полицейски патрул, предупреден за отличителните белези на пикапа на Георгос Арчамболд, го намери и отбеляза, че моторът беше все още топъл.

Малко по-късно патрулът забеляза и пияния, който се бе подпрял отсреща, и успя да извлече от него информацията, че шофьорът на колата си е тръгнал пеша и в каква посока е тръгнал. Полицейската кола веднага тръгна в указаната посока, но не успя да открие Георгос.

Около шест часа сутринта Дейвид Бърдсонг бе арестуван пред сградата, в която живееше.

Той току-що се беше прибрал след споменатото събиране с неговите студенти извън града.

Бърдсонг беше шокиран. Той яростно протестираше пред двамата цивилни полицаи, които го арестуваха. Независимо от предупреждението им, че всичко казано оттам нататък може да се използва срещу него, той заяви:

— Момчета, за каквото и да става дума, трябва да ви кажа, че не съм бил в града от снощи. Напуснах апартамента си в шест вечерта и оттам нататък не съм се прибирал. Имам достатъчно свидетели.

Единият детектив старателно записа изявлението на Бърдсонг, но по ирония на съдбата този път алибито не говореше в негова полза.

След като Бърдсонг бе претърсен в полицейското управление, в джоба на сакото му бе намерено изявлението, което се готвеше да направи от името на „Светлина и енергия за хората“ по повод експлозиите в хотел „Христофор Колумб“. Впоследствие бе доказано, че изявлението е било написано на пишещата машина, намираща се в апартамента на Бърдсонг, този същия апартамент, в който той твърдеше, че не се е прибирал от шест часа на предния ден, или девет часа преди започването на експлозиите. Ако това не беше достатъчно, в апартамента бяха намерени и две чернови на това изявление.

Останалите доказателства също бяха признати за уличаващи. Гласът на касетата безспорно бе този на Бърдсонг. Викъри, младият таксиметров шофьор, когото Нанси Молино бе наела да следи Бърдсонг, потвърди посещението му на „Крокър стрийт“ 117. Потвърдено бе също така и закупуването от него на пожарогасителите.

Дейвид Бърдсонг бе обвинен в предумишлено убийство и заговор с цел извършване на углавно престъпление. Следваха още няколко обвинения. Гаранцията му бе определена на един милион долара, която той нямаше откъде да събере, пък надали някой би му помогнал. И така, той остана в затвора да чака процеса си.

Уейд и Феликс от „Приятели на свободата“ бяха убити при престрелката на „Крокър стрийт“ 117. Ют се беше самоубил малко преди полицията да нахлуе в къщата.

Доказателствата за тъй наречената „революционна дейност“ на „Крокър стрийт“ 117 бяха непокътнати. Заедно с тях бе и дневникът на Георгос Уинслоу Арчамболд.

7

В редакцията на „Калифорния Икзаминър“ вече се говореше, че Нанси Молино би могла да се кандидатира за наградата „Пулицър“.

Тя наистина имаше всички основания.

След като се върна от хотел „Христофор Колумб“, тя писа непрекъснато на машината си, за да може материалът да бъде готов за сутрешния брой. След това тя продължи да преработва и допълва статията за по-късните издания…

В случай че възникваха някакви въпроси за „Приятели на свободата“, Дейвид Бърдсонг, парите на клуб „Секвоя“, експлозиите в хотела или смъртта на Ивет, отговорът беше „Попитайте Нанси“.

Като сбъдната мечта на журналиста, цялата първа страница на вестника беше на Нанси Молино.

„Икзаминър“ си беше запазил правата върху материала и всеки вестник, списание, радиопредаване или телевизионен канал, които искаха да използват информацията, трябваше да споменават „Икзаминър“ като източник.

Заради личния си принос в разкритията и непосредственото участие в историята Нанси се превърна в известна личност. Телевизията направи интервю с нея, което се появи същата вечер по всички най-големи канали.

За мнозина, които прочетоха материала на Нанси, най-шокиращо бе участието на клуб „Секвоя“.

Членове на клуба от цялата страна изпращаха писма и телеграми, с които се отказваха от членството си.

Сенатор от Калифорния изтъкна в едно интервю пред „Вашингтон Пост“:

— Никога повече няма да имам доверие на тази презряна организация, нито пък да се вслушвам в това, което тя прокламира.

Всеобщото мнение бе, че клуб „Секвоя“ е толкова дискредитиран и с намалено влияние, че надали би могъл някога да възвърне предишното си положение.

Лаура Бо Кармайкъл незабавно подаде оставката си като председател на клуба и се оттегли в дома си, без да отговаря на обажданията на представителите на пресата. Нейната лична секретарка отговаряше на всички въпроси, че „Госпожа Кармайкъл се отказва от по-нататъшно участие в обществения живот“.

Единствено Присила Куин излезе с достойнство от създалата се ситуация, след като Нанси изтъкна в материалите си, че тя единствена се е противопоставила на помощта на организацията на Бърдсонг.

Също така Нанси с голямо удоволствие подчерта, че „великият“ адвокат Ъруин Саундърс е гласувал „за“.

Предполагаше се, че ако клуб „Секвоя“ успее да излезе от ситуацията, неин председател ще стане Присила Куин и клубът основно ще се занимава със социална дейност, като остави настрани въпросите на околната среда.

След информацията, получена от Нанси Молино, и сведенията на полицейския патрул, намерил изоставения пикап на Георгос Арчамболд, цяла армия от полицейски детективи и агенти на ФБР претърсваха района на Норт Кесъл, но без успех.

При претърсването на къщата на „Крокър стрийт“ бяха открити допълнителни доказателства, обвиняващи Арчамболд и Бърдсонг. Сред дрехите на Арчамболд бе открит един дънков гащеризон, следите по който неопровержимо доказваха, че е бил използван по време на диверсията в подстанцията на Милфийлд в нощта, в която бяха убити двамата души от охраната на GSP & L. Намерен също така бе и дневникът на Георгос Арчамболд, който бе предаден на областния прокурор.

След като участието на Дейвид Бърдсонг бе окончателно уточнено и изложено в пресата, той бе преместен в единична килия за негова собствена сигурност.

Но преди някои от горепосочените неща да се случат, Нанси преживя доста сериозна лична криза…

Още от преди разсъмване тя работеше, без да спира, и се поддържаше само с кафета и портокалов сок. Беше изморена и й личеше.

Нанси си вършеше достатъчно добре работата и сама и нямаше нужда от помощ или контрол, но докато пишеше материала си, на няколко пъти забеляза върху себе си погледа на редактора на вестника. Изражението на лицето му беше непроницаемо, но тя имаше чувството, че и двамата си мислят едно и също — нещо, което тя усилено се опитваше да си избие от главата през изминалите няколко часа…

Последното нещо, което беше видяла Нанси, преди да си тръгне от хотел „Христофор Колумб“, бяха обезобразените трупове на полицаите и пожарникарите, които бяха загинали по време на експлозиите.

Именно в този момент тя осъзна мрачната и очевидна истина, че през цялата тази седмица тя е разполагала с информация, която би могла да предотврати смъртта на тези шест човека и много други проблеми.

Тази същата мисъл изплуваше в нейното съзнание всеки път, когато срещнеше погледа на главния редактор. Сега и се искаше да беше послушала неговия съвет, когато й бе предложил да сподели тайната си.

В 11,30 — два часа преди крайния срок за предаването на материала за следобедното издание на вестника, мисълта за шестимата убити не излизаше от главата на Нанси и тя беше пред прага на нервното разстройство.

— Почини си и ела в моя кабинет — каза й главният редактор, надвесвайки се над бюрото и.

Тя се поколеба, но той добави:

— Това е заповед.

С необичайно за нея покорство Нанси стана от бюрото си и го последва.

Главният редактор отключи кабинета си и посочи на Нанси да седне.

— Имам бренди и скоч. Не са най-добрите марки, но тук не е хотел „Риц“. Аз бих предложил бренди.

Нанси кимна, почти безсилна да отговори.

Главният редактор наля бренди в две чаши и седна с лице към Нанси. Той отпи глътка от питието си и каза:

— Наблюдавам те доста време.

— Да, забелязах.

— И вероятно и двамата си мислим едно и също нещо, нали?

Тя отново кимна с глава.

— Нанси, съществуват две възможности: едната е да продължиш в същия дух и да станеш по-скоро пациент на някой психиатър, а другата е да се стегнеш и да оставиш всичко това в миналото. Ти можеш да се справиш, убеден съм в това. Но трябва ти да решиш, а не просто да позволиш на нещата да преминават покрай тебе.

Облекчена от мисълта, че най-сетне може да изрази всичко, което я измъчва, на глас, тя каза:

— Аз съм виновна за това, което се случи миналата нощ. Ако бях споделила това, което знаех, полицията щеше да вземе мерки всичко това да не се случи.

— Първото ти изречение не е вярно, а второто е вярно — каза й той. — Не мисля, че ще забравиш това, което се случи миналата нощ. Но не си ти първата, която е сгрешила в преценките си, което от своя страна е довело до печални последствия Няма да си и последната. Също така в твоя защита бих казал, че не си знаела за какво точно става дума. Убеден съм, че ако си знаела, си щяла да постъпиш по друг начин. Тъй че моят съвет е следният, Нанси — приеми това, което се е случило с положителните и отрицателните му страни. Човек цял живот се учи! Но във всяко друго отношение нека случаят да си остане в миналото.

Нанси не отрони нито дума и той продължи:

— Ще ти кажа и още нещо. От доста години съм в този бранш, понякога дори се плаша от колко време работя в печата. Но по мое мнение ти, Нанси, си най-добрият журналист, с когото някога съм работил.

В този момент Нанси даде воля на чувствата си, нещо, което отдавна не бе правила или поне не в присъствието на други хора. Тя зароби глава в ръцете си и зарида.

Главният редактор дискретно се отправи към прозореца и все още с гръб към нея каза:

— Заключих вратата, когато влязохме, Нанси. Ще остане заключена, докато се почувстваш готова да излезеш. Също така ти обещавам, че само ние с тебе ще знаем за това, което се случи тук днес.

След около половин час Нанси вече седеше на бюрото си и дописваше материала. Лицето й бе измито и свежо гримирано и тя напълно се владееше.

Ним Голдман успя да се свърже с Нанси Молино едва на втория ден.

— Бих искал да ти благодаря за това, че ми позвъни в хотела онази вечер — каза той.

Тя отговори:

— Може би ти го дължах.

— Независимо дали си ми го дължала или не, аз пак съм ти благодарен — продължи той. — Страхотен материал написа. Честито.

Нанси попита любопитно:

— На тебе как ти се стори? Имам предвид нещата, които включих в материала.

— Що се отнася до Бърдсонг, изобщо не ми е жал. Мисля, че си получи заслуженото, както и измислената му организация.

— А какво мислиш за клуб „Секвоя“? На същото мнение ли си?

— Не.

— Защо?

— Клуб „Секвоя“ винаги е била една организация, от която сме имали нужда, тя просто внасяше балансираност в нещата. Разбира се, имал съм доста дебати с тях… Дори смятам, че отидоха твърде далеч в желанието си да се противопоставят на всичко възможно. Но също така клуб „Секвоя“ беше съвестта на обществото ни, те ни караха да мислим и да се грижим за околната среда и самите ние да не изпадаме в крайности.

Ним спря за миг, а после продължи:

— Знам, че сега клубът е в упадък. Съжалявам също така и за Лаура Бо Кармайкъл, която ми беше приятел, независимо от някои разногласия. Но, надявам се, че клуб „Секвоя“ няма да слезе от сцената, защото това би било загуба за всички нас.

— Е, понякога денят е пълен с изненади — каза Нанси, докато записваше думите на Ним. — Мога ли да те цитирам?

Той само за миг се поколеба, а после каза:

— Защо пък не?

В следващото издание на „Икзаминър“ тя така и направи.

8

Хари Лондон седеше, потънал в размисъл, пред документите, които му бе показал Ним.

След няколко минути той каза мрачно:

— Само да знаеше как се чувствам…

— Мога да си представя.

Шефът на отдела за защита на собствеността продължи, сякаш не бе чул забележката на Ним.

— Миналата седмица беше една от най-лошите от дълго време насам. Арт Ромео беше много свестен човек. Знам, че ти не го познаваше добре, Ним, но той беше честен, лоялен и истински приятел. Почувствах се много зле, когато научих за смъртта му. Смятах, че след Корея тези неща не би трябвало да ми правят такова впечатление, но се оказа, че съвсем не е така…

— Хари — каза Ним, аз също ужасно съжалявам за Арт Ромео. Никога няма да забравя това, което той направи онази нощ.

Хари Лондон само махна с ръка:

— Моля те, остави ме да свърша.

Беше сряда сутрин, шест дена след трагичните събития в хотел „Христофор Колумб“. Хари Лондон и Ним бяха в кабинета на Ним, като бяха затворили вратата за по-голямо спокойствие.

— И така — продължи Хари, — ето ти ми показваш тези неща, които, честно казано, не бих искал да виждам. Защото, ако всичко е така, както изглежда, какво ни е останало, в което да вярваме?

— Много неща — отговори Ним. — Много неща, за които да се грижим, и много неща, в които да вярваме. За съжаление обаче вече не можем да вярваме в Пол Шърмън Йейл.

— Ето, вземи ги — каза Хари Лондон, като подаваше на Ним документите.

Това бяха девет писма от личната архива на покойния Уолтър Талбот, бивш главен инженер на GSP & L.

Трите картонени кутии, от които бяха извадени писмата, все още стояха отворени до бюрото на Ним.

Това бяха същите тези писма, за които Ним се бе сетил по време на конференцията на енергийните компании. След трагедията в хотел „Христофор Колумб“ миналата седмица Ним едва днес бе смогнал да изпрати човек до склада на партера, който да донесе въпросните кашони с архива и кореспонденция. Не беше лесно да се намерят писмата, за които той си спомняше.

Но все пак той ги намери и паметта му не бе го излъгала.

Сега вече тези писма бяха разобличителни и трябваше да бъдат използвани, за да се разкрие истината.

Точно преди две седмици, по време на срещата на Ерик Хъмфри, Ним Голдман, Хари Лондон и Пол Шърмън Йейл във връзка с кражбата на електроенергия, бившият член на Върховния съд недвусмислено бе заявил, че не е чувал за подобно нещо като кражба на електроенергия, нито има идея за отдел, подобен на този на Хари Лондон.

Кореспонденцията, която бе намерил Ним, доказваше, че всичките тези твърдения са лъжа.

— Естествено — каза Хари Лондон, — ние никога няма да разберем със сигурност дали Пол Шърмън е дал съгласието си за кражба на електроенергия от тръста „Йейл“, нито пък дали изобщо е знаел или пък че е знаел, но не е предприел нищо. Единственото нещо, което можем да кажем, е, че е лъжец.

— И че е бил ужасно притеснен — добави Ним. — Иначе не би си позволил да се забърка в тези лъжи.

Фактите бяха много прости.

Уолтър Талбот за пръв път в историята на електрическите компании бе обърнал внимание върху колосалните загуби в резултат на кражба на електроенергия. По този въпрос той бе писал статии, бе произнасял речи, бе интервюиран от средствата за масова информация. Също така той бе експерт-свидетел по едно такова дело, което се гледаше в Ню Йорк. Това дело бе предизвикало широк обществен отзвук и оттук произтече и кореспонденция на тази тема с един от членовете на Върховния съд.

Този член на Върховния съд бе Пол Шърмън Йейл.

От писмата можеше да се извади заключение, че Уолтър Талбот и Пол Шърмън Йейл са се познавали доста добре още от Калифорния.

Първото писмо започваше с „Мой скъпи Уолтър“. В него Пол Шърмън се интересуваше от новите моменти в съдопроизводството, свързани с кражбата на електроенергия, от средствата, които използват компаниите, за да се противопоставят на подобни деяния. В същото това писмо той се интересуваше за здравето на Ардит. Писмото беше подписано „Пол“.

Писмото на Уолтър Талбот беше малко по-формално, дълго беше четири страници, към които бе приложено и едно фотокопие на статия на Уолтър на гореспоменатата тема.

След няколко седмици Пол Шърмън Йейл отговаря, като поставя много детайлни въпроси по материала, който е прочел.

Кореспонденцията на тази тема продължава в още пет писма в продължение на около осем месеца. В едно от писмата Уолтър Талбот подробно обясняваше организацията на отдела по защита на собствеността и задълженията на шефа на този отдел, в случая Хари Лондон.

Всичко това бе станало само две години преди Пол Шърмън Йейл да се оттегли от Върховния съд. Възможно ли бе да е забравил? Ним си бе задавал този въпрос много пъти, но реши, че отговорът бе твърдо „не“. Просто Пол Шърмън Йейл толкова пъти бе доказвал забележителната си памет както за големи неща, така и за дребни детайли, че трудно би било да се повярва, че би могъл да забрави.

Хари Лондон зададе направо въпроса, който си задаваше мислено и Ним:

— Защо ли го е направил? Защо трябваше да ни казва тези лъжи?

— Вероятно защото е знаел, че Уолтър е мъртъв и не е подозирал, че някой от нас би могъл да се добере по някакъв начин до кореспонденцията им. Шансът тези писма да видят бял свят е бил едно на милион.

Хари кимна с глава в знак на съгласие и после каза:

— Следващият ми въпрос е следният: Колко ли пъти високоуважаемият Пол Шърмън е прилагал същите тези методи и му се е разминавало?

— Така или иначе никога няма да разберем.

Шефът на отдела по охрана на собствеността посочи писмата и попита:

— Предполагам, че ще ги покажеш на председателя на управителния съвет?

— Ще го сторя в ранния следобед. Също така имам информация, че и Пол Шърмън ще намине след обяд.

— Всичко това поставя също и един такъв въпрос: Ще продължаваме ли да се борим със зъби и нокти драгоценното име на Пол Шърмън Йейл да не се споменава на предстоящите дела? Или във връзка с последните разкрития ще го оставим сам да се оправя, както правят всички останали?

— Не знам — въздъхна Ним. — Действително не знам. Но във всеки случай това решение няма да зависи от мен.

Сцената с Пол Шърмън Йейл се разигра в четири часа след обяд.

Още щом като влезе в кабинета на Ерик Хъмфри, Ним усети съществуващото вече напрежение. Видът на председателя на управителния съвет издаваше неговата дълбока обиденост, очите му бяха студени, а устните плътно свити. Пол Шърмън, макар и не наясно с това, какво се е случило, все пак усещаше, че не е нещо приятно и обичайната му усмивка се бе превърнала в гримаса. Те двамата бяха седнали на заседателната маса и никой не отронваше нито дума, когато Ним се присъедини към тях.

Ним седна от лявата страна на Ерик Хъмфри, с лице към Пол Шърмън Йейл. Пред него беше папката с писмата на Уолтър Талбот.

— Пол — започна Ерик Хъмфри, — вероятно си спомняш за разговора ни във връзка с кражбата на електроенергия. Беше замесен и фамилният тръст „Йейл“. Спомняш си, нали?

Пол Шърмън кимна.

— Разбира се, че си спомням.

— По онова време ти направи редица изявления, от които следваше, че не си имал представа за подобни неща като кражбата на електроенергия.

— Моля, спрете с тези изявления! — лицето на Пол Шърмън бе почервеняло от гняв. — Не ми харесва тонът ти, Ерик. И не се намирам тук, за да отговарям какво съм казал и какво — не…

Гласът на Ерик Хъмфри рязко го прекъсна:

— Няма „какво си казал и какво — не!“ Това, което каза, беше много ясно. Освен това го повтори няколко пъти. Много добре си спомням това, предполагам и Ним също.

За Ним беше ясно, че Пол Шърмън трескаво се опитва да се ориентира в ситуацията.

— Каквото и да съм казал, от това не следва, че…

— Ним, запознайте господин Йейл със съдържанието на папката! — каза Ерик Хъмфри.

Ним отвори папката и побутна писмата към Пол Шърмън. Първото, написано на бланка на Върховния съд, беше най-отгоре.

Пол Шърмън го взе, хвърли му един бегъл поглед и веднага го остави. Лицето му придоби още по-наситен червен цвят.

Той облиза устни и се опита да намери най-точните думи, за да се изрази…

След това започна с несигурен глас, явно искайки да се защити:

— Вижте, понякога… във Вашингтон… с толкова кореспонденция… човек забравя… внезапно той спря. Сякаш и на него всичко това му се струваше неубедително, както и на другите двама присъстващи.

Той стана от мястото си и без да погледне нито Ним, нито Ерик Хъмфри, каза:

— Моля да ми дадете няколко минути да си събера мислите.

Той започна нервно да крачи из стаята, а после спря и каза:

— Явно е, господа, че съм виновен в лъжа и вие ми предоставихте неоспорими доказателства. Не възнамерявам да утежнявам вината си с извинения и обяснения, че по времето на предишния ни разговор съм бил обезпокоен и съм правил всичко възможно, за да предпазя доброто си име. Все пак ще заявя, че не съм участвал в кражба на електроенергия на тръста „Йейл“, нито ми е било известно нещо за това преди нашия разговор.

Ерик Хъмфри, който миналия път с радост прие думата на Пол Шърмън Йейл, този път запази мълчание. Вероятно председателят на управителния съвет си мислеше същото, което и Ним, че човек, излъгал веднъж, за да предпази доброто си име, ще го направи и втори път.

Ним се сети за въпроса на Хари Лондон: „Колко ли пъти му се е разминавало…?“

С продължаването на тишината в стаята болката в очите на стареца се засилваше.

— Ним — каза тихо Ерик Хъмфри, — мисля, че можеш да си вървиш.

С облекчение Ним събра документите и писмата в папката и излезе.

Тогава той не го знаеше, но това бе последният път, в който се срещаше с Пол Шърмън Йейл.

Ним никога не разбра какво се бе случило тогава в кабинета на Ерик Хъмфри. Нито той питаше, нито председателят на управителния съвет изяви желание да му каже… Резултатите обаче бяха ясни още на следващия ден.

В единадесет часа сутринта Ерик Хъмфри повика при себе си Ним и Тереза Ван Бърен. Седнал на бюрото си, той им показа едно писмо и им каза:

— Получих оставката на Пол Шърмън Йейл като говорител и директор на нашата компания. Приех я със съжаление. Бил искал веднага да се направи официално съобщение.

Тереза каза:

— Все пак, Ерик, ще трябва да изтъкнем някаква причина.

— Здравословното му състояние. — Ерик Хъмфри погледна писмото пред себе си и продължи. — Лекарите на господин Йейл са го посъветвали да не поема прекалено тежки натоварвания.

— Няма проблеми. Ще го съобщят още следобед. Но аз имам още един въпрос.

— Да, кажете.

— Оставаме без говорител. Кой ще го замести?

За пръв път от няколко дни Ерик Хъмфри се усмихна.

— Прекалено съм зает, за да търся някой друг, Тес, тъй че не виждам друга алтернатива. Ще трябва Ним отново да се заеме с тази неблагодарна задача.

— Ура! — възкликна Тереза Ван Бърен. — Вие поне знаете моето мнение, че изобщо не трябваше да го отстраняваме.

Когато излязоха от кабинета на Ерик Хъмфри, Тереза попита тихо:

— Ним, каква е тази история с Пол Шърмън Йейл? Какво се е случило? Знаеш, че рано или късно ще науча.

Ним поклати глава:

— Нали чу какво каза председателят на управителния съвет, Тес. Лошо здравословно състояние.

— Ах ти, негоднико! — каза тя. — За тази работа няма да те допусна до телевизията поне до следващата седмица.

Хари Лондон прочете информацията за напускането на Пол Шърмън Йейл и на следващия ден дойде при Ним.

— Ако ми стискаше — каза той, — трябваше и аз да си подам оставката в знак на протест на всичките тези измишльотини за лошо здравословно състояние и че я приемаме със съжаление. Това прави всички ни лъжци.

Ним, който не бе спал цяла нощ, каза раздразнено:

— Е, какво чакаш, подай си оставката!

— Не мога да си го позволя.

— В такъв случай изхвърли тези бръмбари от главата си, Хари. Самият ти каза, че не можем да докажем участието на Пол Шърмън в кражбата на електроенергия.

Лондон обаче продължаваше да упорства:

— Да, но е участвал. Колкото повече си мисля, толкова по-сигурен ставам.

— Не забравяй — подчерта Ним, — че Йън Норис, който отговаряше за тръста „Йейл“, се закле, че Йейл не е замесен.

— Да, но и на него не му е чиста работата. Норис ще си получи възнаграждението за това изявление по-късно. Убеден съм в това. Освен това Норис нищо нямаше да спечели, ако името на стареца беше замесено.

— Каквото и да си мислим, историята е приключила — каза Ним. — Така че по-добре се връщай на работа и гледай да заловиш повече крадци на електроенергия.

— Вече съм го сторил. Има цял куп нови дела, както и такива, които произтичат от фирмата „Куейл“. Но, Ним, бих искал да те предупредя за в бъдеще.

Ним въздъхна.

— Кажи.

— Ние с теб, Ним, им помогнахме да покрият тази важна клечка, Йейл. Това показва, че все още законите не са едни и същи за всички хора…

— Виж, Хари…

— Не, изслушай ме! Просто искам да те предупредя, че ако някога имам достатъчно доказателства срещу някого, който и да е той, никой не ще ме спре да извадя всичко на бял свят и да направя това, което следва да се направи.

— Добре, добре каза Ним. — Ако има достатъчно доказателства, аз също ще застана на твоя страна. А сега, след като се уговорихме, моля те, остави ме да свърша малко работа.

Когато Хари Лондон излезе, Ним съжаляваше, че си бе изкарал върху него лошото настроение. Всичкото това, което каза Хари, беше минало през главата на Ним миналата нощ и именно затова той не можа да спи. Дали имаше различни видове лъжа? Надали Лъжата си беше лъжа и точка. В такъв случай бяха ли Ерик Хъмфри и Ним също толкова виновни, колкото и самият Пол Шърмън Йейл?

Единственият възможен отговор беше „да“.

Ним все още размишляваше по въпроса, когато секретарката му се обади и каза:

— Председателят на управителния съвет би искал веднага да ви види.

Ерик Хъмфри бе необичайно обезпокоен.

Когато Ним влезе в кабинета му, той нервно крачеше из него, нещо, което рядко му се случваше. Той продължи да стои, докато говореше.

— Има нещо, което искам да ти кажа, Ним, и ще ти обясня защо. Напоследък се срамувам и отвращавам от някои неща, които стават в тази компания. Но аз не бих искал да се срамувам от организацията, която ми плаща заплатата и която аз оглавявам.

Ерик Хъмфри направи пауза и Ним се почуди какво ли щеше да последва.

— Един от въпросите, които ме притесняваха, приключи през последните двадесет и четири часа. Но има нещо по-сериозно, което остана без разрешение — това са възмутителните посегателства върху живота на хората и върху имуществото на тази компания.

— ФБР и полицията… — започна Ним.

— Не свършиха никаква работа! — прекъсна го Ерик Хъмфри. — Абсолютно никаква!

— Все пак вкараха Бърдсонг в затвора — подчерта Ним.

— Но защо? Защото една интелигентна и решителна жена свърши работата на цялата тази армия от професионалисти. Пък и информацията произлизаше от онова момиче, което бе замесено в историята…

За първи път Ним виждаше Ерик Хъмфри в такова емоционално състояние. Той подозираше, че нещата, които сега казваше, председателят на управителния съвет бе носил дълго време в себе си.

— Помисли си само, че в течение на цяла година ние бяхме постоянно обект на нападенията на тази нищожна банда терористи. Което е още по-лошо, загубихме девет човека, без да се брои мистър Арт Ромео… И още нещо! Аз се срамувам, че това се случи именно когато ние бяхме домакини на годишната конференция на енергийните компании.

— Не вярвам, Ерик, че някой би обвинил GSP & L за това, което се случи в „Христофор Колумб“.

— Аз обвинявам и нас, и себе си, че не бяхме по-настоятелни и не накарахме блюстителите на закона да направят нещо. Дори и сега онзи ужасен човек, Арчамболд, е на свобода. Вече мина цяла седмица! Къде е той? Защо полицията още не го е намерила?

— Доколкото разбрах, те продължават да търсят. Полицията смята, че той е някъде в района на Норт Кесъл.

— Където вероятно крои планове как да убие или рани още наши хора и да причини на компанията ни повече щети. Ним, искам този човек да бъде намерен!! Ако се наложи, искам ние — хората от GSP & L, да го открием!

Ним таман се канеше да изтъкне, че една енергийна компания не е подготвена за подобна полицейска работа, но после реши да си премълчи. Вместо това той попита:

— Ерик, какво имате предвид?

— Имам предвид факта, че в нашата компания има изключително много хора, които имат мозък в главата си. Както виждам, в полицията съвсем не е така. Затова ти казвам следното, Ним: впрегни мозъка си и на тези, които смяташ, че ще са ти от полза, и мислете. Имаш моята подкрепа, но искам резултати. В името на тези хора, които бяха убити, в името на семействата им и за всички онези, които милеят за GSP & L, искам този презрян човек Арчамболд да бъде заловен и изправен пред правосъдието.

Тук председателят на управителния съвет спря и каза:

— Това е всичко.

Имаше някакво съвпадение във времето, защото Ним също си мислеше как може да бъде разкрит Арчамболд, още преди да получи такава задача от Ерик Хъмфри.

Преди четири месеца Ним се бе отказал да продължат да издирват „Приятелите на свободата“ по логически мисловен път заради скептичните забележки на Пол Шърмън Йейл.

Вследствие на това той, Оскар О’Браян, Тереза Ван Бърен и Хари Лондон се отказаха от по-нататъшни идеи и предложения. Но последвалите събития сочеха колко близо са били те до истината.

Но дори и сега може би имаше неща, които да бъдат направени. Ним реши, че би могъл да събере групата през уикенда, още повече че имаше и подкрепата на председателя на управителния съвет.

9

— Както се оказа, нашите преценки са били правилни — каза Ним, преглеждайки бележките си — Нека направим една проста сметка…

Ним спря за миг, за да отпие една глътка от уискито, което му бе сипал Оскар О’Браян малко преди да започнат.

Беше неделя и групата се бе събрала в зимната градина на дома на Оскар О’Браян. Всичките се отзоваха на поканата, особено когато чуха за поръчението на Ерик Хъмфри.

Къщата на О’Браян бе разположена на един хълм над плажната ивица и от нея се откриваше прекрасна гледка, особено в момента, когато в морето бяха излезли яхти, които се гонеха и разминаваха с издути от вятъра платна.

Както и при предишните им срещи, всичко се записваше на касетофон.

— На базата на тогавашната информация — продължи Ним — ние предположихме, че лицето „X“ е мозъкът и предводителят на „Приятели на свободата“, че той е мъжествен и славолюбив и че със сигурност до себе си има жена, на която да се доверява. Ние също така предположихме, че именно „X“ е убил охраната при подстанцията до Милфийлд и че жената е била с него. Още повече, ние сметнахме, че именно жената би се поддала на внушение и би дала някаква информация.

— Боже, аз бях забравила някои от тези неща! — намеси се Тереза Ван Бърен. — Та ние сме били съвсем близо до целта!

— Да, така е — каза Ним. — И ще ви призная, че беше моя грешката, че не продължихме. Мисля, че загубих вяра в това, но сгреших.

Той реши да не споменава думите на Пол Шърмън Йейл, който в крайна сметка бе изказал само едно мнение. Ним продължи:

— Сега вече знаем кой е „X“ и бихме могли да използваме същия подход, за да намерим следите му.

Той спря, като видя три чифта очи, които внимателно го гледаха, и добави:

— Може и да не успеем. Но председателят на управителния съвет счита, че поне можем да опитаме.

— Ами хайде да започваме — каза Оскар О’Браян. — Някакви предложения?

— Аз съм приготвил някои неща — каза Ним.

Той извади от куфарчето си няколко копия на информацията, публикувана след събитията в хотел „Христофор Колумб“ за „Приятели на свободата“ и Георгос Арчамболд. Повечето бяха материали на Нанси Молино.

Ним изчака всички да ги прочетат и после попита:

— Знае ли някой нещо, което можем да добавим към тази информация?

— Може би аз мога да добавя нещичко — каза Хари Лондон.

Шефът на отдела опазване на собствеността бе хладен към Ним, може би във връзка с резките му думи преди два дни, но иначе тонът му бе нормален.

— Както знаете, имам някои приятели в полицията, които ми казват някои неща от време на време. Във вестниците се споменава, че е открит дневникът на Арчамболд. Но никъде няма повече подробности, тъй като прокурорът смята да го използва като доказателство на процеса срещу Арчамболд…

Тереза Ван Бърен попита:

— Виждал ли си дневника?

— Не. Показаха ми само фотокопие.

Ним си помисли, че, както обикновено, Хари Лондон не бързаше с обясненията.

Оскар О’Браян попита нетърпеливо:

— Е, и какво имаше в проклетия дневник?

— Не си спомням.

Настъпи разочарование, което бе преодоляно при следващите му думи.

— Не си спомням всичко, но от това, което прочетох, могат да се направят два извода. Първото е, че той е може би по-славолюбив и по-самодоволен, отколкото ние предполагаме. Второто нещо е, че му доставя удоволствие да пише.

— Това не го отличава от мнозина други — каза Тереза Ван Бърен. — Това ли е всичко?

— Ами да.

Хари Лондон беше доста обезкуражен от реакцията на останалите, затова Ним добави:

— Тес, понякога и дребните детайли са от полза.

— Хари — каза Оскар О’Браян, — спомняш ли си нещо за почерка в дневника?

— Какво по-точно?

— Ами, дали беше специфичен?

— Бих казал, че да.

— Това, което имам предвид — каза главният юрисконсулт, — е, че ако можем да имаме образец от почерка и го сравним с друг образец на същия човек, може ли с лекота да се каже, че са на един и същи човек?

— Сега разбирам — каза Лондон. — Това лесно може да се установи.

— Хъм… — О’Браян се почесваше по брадичката и явно размишляваше върху нещо свое. — Продължавайте, аз моята идея още не съм я намислил съвсем.

— Добре — каза Ним. — Нека поговорим за района на Норт Кесъл, там, където бе намерен пикапът.

— Моторът е бил все още топъл — напомни му Тереза Ван Бърен. — И са го видели да се отдалечава пеша, тоест не е отивал надалеч.

— Може би е така, но полицията претърси няколко пъти целия район и не откри нищо — каза Хари Лондон. — Ако човек иска да се скрие, Норт Касъл е едно от най-добрите места.

— От това, което прочетох — добави Ним, — най-вероятно е той да е имал готово второ скривалище, в което сега се намира. Знаем, че е разполагал със средства и е могъл да уреди всичко предварително.

— Вероятно пак е използвал измислено име, както направи и с пикапа — добави Тереза Ван Бърен.

— Що се отнася до пикапа, всичко е проверено, но не води доникъде — каза Хари Лондон.

— Хари — полюбопитства О’Браян, — колко е голям този район, в който се предполага, че Арчамболд може да бъде?

— Мога само да предполагам. Когато Арчамболд е изоставил колата, той страхотно е бързал. Мисля си, че можем да вземем колата за център и да очертаем кръг с радиус около два километра.

Оскар О’Браян веднага се зае да изчисли площта с един малък калкулатор.

— Излизат около четиринадесет квадратни километра.

— Тоест говорим за около дванадесет хиляди къщи и административни сгради, в които живеят около тридесет хиляди души — заключи Ним.

— С търсене работата няма да стане — каза Оскар О’Браян. — Но аз имам една идея, върху която си заслужава да си помислим. Хари каза, че на Арчамболд му харесва да пише. От информацията, която имаме за него, личи, че той иска непрекъснато да се изтъква, дори и в неголеми размери. Мисълта ми е, че ако измислим някакъв въпросник, който да изпратим на всички жители на района, може би и той няма да се удържи и ще отговори.

Настъпи тишина, а после Тереза Ван Бърен попита:

— Какво ще представляват въпросите?

— Е, трябва да е нещо, свързано с електроенергията, нещо, което да го заинтересува и подразни, като: „Как намирате услугите на GSP & L? Съгласни ли сте, че цените за тези услуги трябва да се повишат?“ Такива неща. Естествено ще трябва да ги направим не толкова директни.

— Ако правилно те разбирам, Оскар — каза Ним, — ти смяташ, че ако той попълни подобен въпросник, по почерка би могъл да бъде открит?

— Точно така.

— Ами ако използва пишеща машина?

— Тогава нищо няма да можем да направим. Схемата не е стопроцентова, но такава няма да намерим. Винаги ще има риск.

— Не разбирам — каза Тереза Ван Бърен — какво ще постигнем, ако дори открием, че почерците са на един и същи човек, ако не знаем адреса…

— Знаете ли, хрумна ми нещо — каза Хари Лондон. — Можем да използваме невидимо мастило.

Ним каза:

— Обясни ни какво имаш предвид, Хари.

— Мисълта ми е следната: върху всеки въпросник ще има номер, който обаче няма да се вижда. Всички в този район са клиенти на GSP & L. От информацията в компютъра ще вземем адресите им и всеки един ще има свой собствен номер.

— Можем да подготвим въпросите с помощта на компютъра — каза О’Браян. — Дори ще направим така, че името и адресът отгоре да могат да се откъснат и въпросникът да бъде върнат обратно, без да се знае кой го е изпратил.

— Идеята е много добра — каза Ним. — Заслужава си да опитаме, но нека погледнем реално на нещата: Арчамболд може да се усети и да го хвърли, тъй че това съвсем не е сигурно.

О’Браян добави:

— Съгласен съм с тебе.

— От друга страна — продължи Ним. — Арчамболд може да не е наш клиент директно, а да държи стая под наем. Тогава той няма да получи въпросника.

— Съществува такава възможност — каза Тереза Ван Бърен, — но шансовете не са много големи. Помислете от гледна точка на въпросния Арчамболд — за да бъде сигурен в убежището си, то трябва да е самостоятелно и изолирано. Мисля, че той, както и преди, е наел цяла къща или апартамент, което значи, че ще получи въпросника.

О’Браян отново се съгласи:

— Логично изглежда.

Те продължиха да обсъждат техния план в детайли още един час с нарастващ ентусиазъм.

10

Беше четвъртък, четири дни след срещата им в дома на Оскар О’Браян. Оскар и Ним се намираха в компютърния център на GSP & L, където те наблюдаваха системата, по която щеше да се изработва тъй нареченият въпросник и как щеше да се изпраща.

След дълго умуване те решиха да включат осем въпроса, първите от които бяха доста обикновени като:

„Доволни ли сте от услугите, предлагани от GSP & L?“

„Имате ли предложения за подобряване качеството на услугите на GSP & L?“

Следваха още няколко въпроса от подобен характер, като в заключение се казваше следното:

„Компанията се извинява за някои смущения при снабдяването с електроенергия, които се дължат на недостойните действия на малка група терористи. Ако имате идея, как те да бъдат заловени, моля, пишете ни.“

— Ако това не вбеси Арчамболд и не го накара да отговори, нищо няма да може да го направи — каза Оскар О’Браян.

Полицията, ФБР и областният прокурор се отнесоха положително към идеята на GSP & L и дори предложиха да обработват отговорите, когато започнат да пристигат.

Шарлот Ъндърхил, вицепрезидент по финансите и отговаряща също така за компютърния център, им каза:

— Всичките дванадесет хиляди въпросника ще бъдат изпратени по адресите още тази вечер.

— Единадесет хиляди деветстотин деветдесет и девет от въпросниците изобщо не ни интересуват. Важен е само един, който се надяваме да получим.

— Ако знаехте кой, щяхме да спестим доста средства — подчерта Шарлот Ъндърхил.

— Ако го знаехме, скъпа Шарлот, изобщо нямаше да бъдем тук.

Тримата отидоха до един от лазерните принтери, който бълваше готови за изпращане въпросници, които трябваше да бъдат сложени в пликове с прозорчета.

Най-отгоре на страницата пишеше следното:

Следваха името и адресът, отделени от самите въпроси с перфорирана линия. Под нея имаше инструкции:

Към всеки въпросник имаше и съответен плик, в който да се сложи отговорът.

— Когато получим отговорите, как ще ги разпознаваме? — попита Оскар О’Браян.

— Когато е ясно, кой от въпросниците трябва да се идентифицира, той ще бъде вкаран в компютъра заедно със секретен код, известен само на мен и на старшия програмист. Компютърът веднага ще ви каже името и адреса, където е бил изпратен този въпросник.

11

Рут Голдман беше В Ню Йорк.

Тя беше отишла на първия курс лечение в института Слоун-Кетъринг и щеше да отсъства две седмици.

Решението бе взето от доктор Левин, след като обсъди резултатите от изследванията на Рут с лекарите от Ню Йорк. Той повика Рут и Ним и им каза:

— Не мога да ви обещая нищо, за такива неща обещания не се дават. Но ще кажа, че и аз, и хората от Слоун-Кетъринг сме умерено оптимистични.

Вчера сутринта Ним бе закарал Рут на аерогарата.

— Обичам те — каза той точно преди последното повикване. — Ще ми липсваш и през цялото време ще правя всичко, което би могло да се сметне за молитва.

Тя се засмя и още веднъж го целуна.

— Странното е, че независимо от всичките тези неща никога не съм била по-щастлива.

Лия и Бенджи отново щяха да бъдат при родителите на Рут. И тъй като отношенията на Ним с Нюбергерови бяха станали по-сърдечни, той каза, че ще минава често за вечеря, за да бъде с децата.

През този период Ним също така бе решил да изпълни едно свое обещание към Карен и да я заведе на концерт.

Когато Ним отиде да вземе Карен от апартамента й, тя вече бе готова. Роклята й беше тъмночервена и много й отиваше. Единственото й бижу бе наниз перли. Дългата й руса коса падаше дивно по раменете й, ръцете й бяха с изискан маникюр.

Докато се целунаха, Ним усети, че желанието му към Карен отново се пробужда. Той дори изпита облекчение, че ще трябва да излязат.

След няколко минути, докато Джоузи освобождаваше някои от кабелите на количката, Карен каза:

— Нимрод, сигурно много неща са ти се струпали. Личи ти.

— Да, случиха се някои неща — каза й Ним. — Но нека ги забравим. Тази вечер съществуваме само ти, аз и музиката.

— И аз — каза Джоузи, която изгледа Ним приятелски. Той явно беше един от нейните любимци — Но аз само ще ви закарам. Така че, ако вие, мистър Голдман, свалите Карен, аз ще отида и ще докарам Хъмпърдинк.

Ним се усмихна:

— А, Хъмпърдинк! Как е твоето микробусче, Карен?

— То е добре. Това, за което се безпокоя, е баща ми.

— Какво се е случило?

Тя само поклати глава.

— Остави това. Може би ще ти кажа по-късно.

След малко те вече бяха пред асансьора и когато отвориха вратата, за да влязат вътре, видяха, че има и още двама пътници — момченце и момиченце на около осем-девет години. Те широко се усмихнаха и казаха:

— Здрасти, Карен!

— Здравейте Филип и Уенди — каза Карен. — Вие излизате ли?

Момчето отговори:

— Не, само слизаме долу да си поиграем.

То погледна Ним и попита:

— А той кой е?

— Приятел. Казва се мистър Голдман.

Карен се обърна към Ним:

— Това са мои съседи и приятели.

В този момент асансьорът стигна до първия етаж.

— Карен — попита момченцето, — мога ли да те пипна по ръката?

— Разбира се.

Той я докосна нежно с върха на пръстите си и после я попита:

— Усещаш ли?

— Да, Филип. Ти имаш много нежни ръце.

На момченцето явно му стана приятно.

За да не остане по-назад, момиченцето също попита:

— Карен, искаш ли да ти преместя краката?

— Амиии… добре.

С особено внимание и явно знаейки какво се изисква от нея, момиченцето внимателно повдигна левия крак на Карен и го премести върху десния.

— Благодаря ти, Уенди.

В преддверието децата им казаха довиждане и се затичаха навън.

— Всичко това беше толкова хубаво — каза Ним.

— Зная — усмихна се Карен. — Децата са толкова естествени. Те нямат скрупули и не се страхуват така, както възрастните. Когато за първи път се нанесох в този апартамент, децата често ме питаха за неща като: „Какво ти е?“ „Не можеш ли да ходиш?“, докато родителите смутено ги отвеждаха настрани и им казваха да мълчат. Доста време мина, докато ги убедя, че нямам нищо против подобни въпроси и дори ги насърчавам. Но и сега има възрастни, които се чувстват неловко, когато ме срещат.

Пред централния вход на кооперацията Джоузи вече ги чакаше с микробусчето, боядисано в светлозелен цвят. Страничната му врата бе отворена и Карен се придвижи с количката си така, че да е точно срещу вратата.

— Сега ще видиш това, което мистър Паулсен направи, за да ми помага да се качвам в Хъмпърдинк — каза Карен.

В този момент Джоузи изваждаше две метални плоскости с ширината на колелата на количката на Карен, които закрепи за пода на микробусчето и ги спусна навън, за да могат да бъдат използвани като рампа.

След това тя извади една метална кука, съединена със стоманено въже, което пък от своя страна бе прикрепено към един електромотор. Куката бе закачена за една метална халка на количката на Карен. Джоузи натисна копчето на електромотора и само след миг Карен вече беше в микробусчето. Там Джоузи обърна количката и я фиксира със специални болтове, за да не мърда по време на движение.

Джоузи се обърна към Ним:

— Вие ще се возите отпред с шофьора, мистър Голдман.

Джоузи беше доста добър шофьор и Ним дори успя да се разтовари по пътя до Двореца на изкуствата, където щеше да се състои концертът. В момента, в който креслото на Карен вече беше на земята, към тях се приближи униформен служител, който ги упъти към страничния вход и асансьора, с помощта на който стигнаха до един от балконите. Местата им бяха на първия ред в една от ложите. Специална подвижна рампа бе сложена, за да улесни движението на количката на Карен. Явно беше, че дворецът на изкуството бе подготвен и за подобни посетители.

Когато седнаха на местата си и Карен се огледа наоколо, тя погледна Ним и го попита:

— Ним, сякаш сме специални гости. Как го направи?

— Е, компанията все още има някакво влияние тук и там.

Местата бяха уредени със съдействието на Тереза Ван Бърен. Когато Ним й предложи да плати билетите, тя му каза:

— Забрави го! На изпълнителните директори са им останали съвсем малко привилегии, тъй че възползвай се, докато ги има!

Ним подаде на Карен програмата, но тя само поклати глава:

— Обожавам да слушам музика, но винаги съм си мислела, че програмите се пишат от хора, които искат да изтъкнат само колко са умни и нищо повече.

Ним се усмихна и каза:

— Напълно съм съгласен с тебе.

Докато осветлението постепенно угасваше и диригентът се отправяше към пулта под звука на аплодисментите, Карен каза тихо:

— Ним, нещата между нас вече не са същите, нали?

Той не беше подготвен към толкова директен въпрос, но така или иначе музиката започна, преди да отговори каквото и да било.

В програмата бяха включени предимно произведения на Брамс. „Вариации на тема от Хайдн“ бяха последвани от „Концерт за пиано № 2“. Солист беше изключителният пианист Йожен Истомин. Този концерт беше един от любимите на Ним, а съдейки по вниманието на Карен, и на нея също. В един от най-силните моменти Ним хвана ръката на Карен и когато тя се обърна, той видя, че очите й бяха насълзени.

Когато заглъхнаха и последните акорди, в залата се разнесоха бурни ръкопляскания. Ним също се присъедини, а Карен му каза:

— Моля те! Направи го и заради двама ни!

По време на антракта те останаха по местата си. За минута между тях настъпи мълчание, а после Карен каза:

— Сега можеш да отговориш на въпроса ми, ако искаш…

Ним само въздъхна:

— Предполагам, че нищо не остава същото.

— Да, би било глупаво, ако очаквахме да е така — съгласи се Карен. — Искам да ти кажа, че никога не съм очаквала нещата винаги да останат такива. О, да, прекрасно е понякога да мечтаеш, да си представяш, че хубавите неща са вечни, но аз отдавна съм се научила да бъда реалистка. Бъди искрен с мен, Нимрод! Какво се е случило? Какво се е променило?

И тогава той й каза. Каза й за Рут, за страшната болест, която я заплашваше и как благодарение на всичко това те отново са се намерили.

Карен слушаше мълчаливо, а после каза:

— Разбрах още в мига, в който те видях тази вечер, че се е случило нещо много важно и лично в живота ти. Сега, когато знам всичко, от една страна, се радвам за тебе, а от друга, ми е тъжно, особено за жена ти.

— Може пък да извадим късмет — каза той.

— Дано. Понякога се случват такива неща.

Оркестърът вече се събираше за втората част. Повечето от слушателите бяха заели местата си.

— Не бива да продължаваме да бъдем любовници. Няма да е справедливо просто. Но се надявам, че ще продължаваме да бъдем приятели и че понякога ще те виждам.

Той отново докосна ръката й и каза с усилие:

— Приятели — винаги.

Тогава започна музиката.

По пътя за вкъщи те бяха мълчаливи.

Джоузи, вероятно почувствала промяната, също не пророни нито дума. Тя ги чакаше пред залата след концерта, като междувременно бе посетила едни свои приятели.

След няколко мига Ним се обърна към Карен и я попита:

— По-рано ми спомена, че се притесняваш заради баща си, но тогава не искаше да говориш за това Сега ще ми кажеш ли?

— Няма много за казване. Явно татко е изпаднал във финансови затруднения, но не иска да ми каже какви. Но това означава, че ще трябва да се разделя с Хъмпърдинк.

— Защо?

— Просто родителите ми не могат да се справят с месечните вноски. Спомняш си, предполагам, че банката на баща ми не поиска да му даде заем и затова се наложи да вземе от другаде с по-висока лихва… Пък и бизнесът му не върви…

— Виж… бих искал да ти помогна — каза Ним.

— В никакъв случай! Вече веднъж ти казах, че няма да взема пари от теб. Ти имаш своето семейство, за което да се грижиш. Както съм се оправяла преди, така ще се оправям и сега. Единствено се притеснявам за баща ми.

— Но аз наистина бих искал с нещо да помогна — каза й Ним.

— Бъди мой приятел, Ним. Това е всичко, което искам от теб.

Те се целунаха за лека нощ пред блока на Карен и Ним тъжно се отправи към колата си, която бе паркирана наблизо.

12

През последната седмица на март се разрази нефтена криза, която затъмни всички национални и интернационални проблеми.

— Това е като заплахата от война — каза един от ръководителите на GSP & L по време на едно заседание. — Струва ти се, че никога няма да се случи, изглежда ти далечно и нереално, и после изведнъж чуваш първите гърмежи на оръжията.

Но по въпроса на единодушното решение на страните, членки на ОПЕК, нямаше вече никакви съмнения. Арабските страни и Венецуела, Индонезия, Иран и Нигерия заявиха, че няма да доставят нефт на Съединените щати, докато не бъде уреден въпросът с плащанията.

Страните, членки на ОПЕК, твърдяха с пълно основание, че те разполагат със запаси от средства, за да настояват на ембаргото си, докато проблемите по-скоро щяха да бъдат за САЩ, чиито запаси от нефт надали бяха достатъчни за дълго.

— За съжаление всичко това е прекалено вярно — каза държавният секретар пред тълпа журналисти по не особено дипломатичен начин.

В GSP & L, както и навсякъде, се вземаха спешни решения какво да се прави по-нататък. Вече не стоеше въпросът, дали ще се спира токът, а колко често ще се спира.

Проблемът се влошаваше и от недостига на водни ресурси за електроцентралите.

Ним, като вицепрезидент по планирането, беше в центъра на събитията и провеждаше безбройни срещи и конференции, на които се търсеше изход от ситуацията.

Във връзка със създалата се обстановка се разработваше програма в национален мащаб: продажбите на гориво вече бяха ограничени, подготвена бе и купонна система, ако се наложеше. Засега ограниченията за закупуване на бензин бяха единствено от петък вечерта до понеделник сутринта. В същото време бяха отменени някои по-мащабни спортни събития, които събираха повече хора. Целта беше да се ограничат пътуванията с автомобили По-нататък се планираше закриването на театрите и кината.

На всички електрически централи, работещи с промишлено гориво, бе наредено през определени периоди от време да намаляват волтажа с около пет процента.

Електроцентралите от вътрешността на страната, използващи въглища, трябваше да се опитат да пренасочват част от електроенергията към източните и западните щати, които щяха да бъдат най-силно засегнати от нефтеното ембарго.

В много от районите училищата бяха затворени поради големите разходи на електроенергия за отопление и осветление.

Ним осъзнаваше сериозността на положението, както и мнозина от служителите на електрическите компании. Но на обществеността не й беше ясно какво ставаше, или просто хората не искаха да го проумеят.

Наред с непосредствените си задачи по планирането Ним като говорител на компанията беше длъжен да информира населението за положението и перспективите.

Тези две задължения доста го натоварваха, затова той каза на Тереза Ван Бърен:

— Е, добре, аз ще се заема с по-сериозните неща, но ти би трябвало да се справиш сама с твоите хора с по-дребните проблеми.

Тогава тя се съгласи.

Още на следващия ден Тереза Ван Бърен дойде в кабинета на Ним.

— Ним, има едно телевизионно предаване, казва се „Обедна почивка“.

— Може би няма да ми повярваш, Тес, но аз никога не го гледам.

— Е, не бива с лека ръка да се отказваме от дневните предавания по телевизията. Все пак тази програма се следи от милиони домакини, пък и утре те биха искали да дадат някои разяснения в предаването за енергийната криза.

— Предполагам, че човекът, който трябва да им даде тези обяснения, ще трябва да съм аз.

— Естествено, кой би могъл да го направи по-добре?

Ним се усмихна и каза:

— Добре, Тес. Но поне постарай се да ми уредиш да не ми губят времето. Нали знаеш, че там те викат час по-рано и после чакаш ли чакаш…

— Ще дойда с теб, Ним, и ще уредя всичко. Не се безпокой.

Обещанието обаче не можа да се сбъдне.

Ним и Тереза Ван Бърен бяха в студиото в дванадесет без десет. Посрещна ги една млада жена, която каза:

— Мистър Голдман, вие сте последен, в един без десет.

Тереза Ван Бърен се опита да протестира:

— Но на мен ми бе обещано, че мистър Голдман ще бъде пръв. Той е един от директорите на компанията и времето му е доста ценно, особено в момент като този.

— Да, зная. Но режисьорът промени схемата. Стори му се, че темата е доста депресираща за началото на предаването.

— Тя трябва да е депресираща — каза Ним.

— Е, ако е депресираща, те просто ще изгасят телевизорите си — каза твърдо младата жена. — Все пак, ако искате, елате в студиото, за да слушате изказванията преди вас.

Ван Бърен погледна Ним и само разтвори ръце.

Ним само си помисли колко работа би могъл да свърши за този един час, но все пак каза:

— Е, добре.

Студиото бе приятно аранжирано и ярко осветено. В централната му част на един оранжев диван седяха двамата водещи — Джери и Джийн, приятни, млади, хубави хора. Трите телевизионни камери бяха разположени в полукръг.

Първите десет минути на предаването бяха посветени на танцуващата мечка от един пътуващ цирк. След това в студиото се появи една седемдесетгодишна баба, дошла от Чикаго с ролкови кънки.

— Износих цели пет чифта — похвали се тя. — Щях да дойда обаче много по-бързо, ако полицията не ми забраняваше да пътувам по магистралите.

Събеседникът преди Ним беше „домашния доктор“. По повод на това асистентката сподели:

— Той участва всеки ден и е страхотно популярен. За вас е много добре, че сте непосредствено след него. Така ще ви чуят повече хора.

Докторът, около петдесетгодишен мъж с посребрени коси и достолепен вид, действително бе голям познавач на телевизионната аудитория: той знаеше прекрасно кога трябва да се усмихне обезоръжаващо и кога покровителствено. Явно беше доста добър актьор.

Ним го слушаше с определен интерес.

— … Мнозина се тревожат, без да има причина… Първият ми съвет е в никакъв случай да не вземате разхлабителни… Болшинството от вас само си въобразяват, че имат запек… Имайте търпение и оставете всичко на природата…

— О, Ним, ужасно съжалявам — каза Тереза Ван Бърен.

Ним меко й каза:

— Не се притеснявай, Тес. За нищо на света не бих пропуснал това представление. Но, надявам се, зрителите да не си го изкарат на мене…

В този момент по телевизионния екран вървяха поредните реклами.

Асистентът подкани Ним:

— Ваш ред е, мистър Голдман.

Докато рекламният блок продължаваше, Ним и водещите си стиснаха ръцете. Джери го предупреди:

— Имайте предвид, че сме напреднали с времето. Ако обичате, отговаряйте колкото се може по-кратко.

В този момент камерите се насочиха към тях и Джери започна представянето:

— Нашият последен гост днес е човек, който знае много неща за електричеството и нефта…

След представянето Джийн попита Ним с лъчезарна усмивка:

— Действително ли се планира спиране на тока или това е просто още един случай на заплахи, които в крайна сметка не се сбъдват?

— Това действително ще се случи и не е само заплаха.

„Е, щом искате кратки отговори, ще ги имате“ — помисли си Ним.

— А по въпроса с така наречения недостиг на нефт какво ще кажете?

Ним го прекъсна:

— Недостигът на нефт е вече реален факт.

Усмивката на водещия стана още по-широка.

— Едно на нула за вас дотук. — Той погледна бележките си и продължи. — Все пак не се ли откриха някакви нефтени залежи в Аляска, които идваха до Калифорния по тръбопровода?

— Това беше временно явление. Сега, когато в цялата страна нефтените запаси не достигат, всякакви резерви бързо ще се стопят.

— Може би ще прозвучи малко егоистично — каза Джийн, — но не може ли Калифорния по някакъв начин да използва запасите на Аляска?

— Не — поклати глава Ним. — Федералното правителство контролира всичките доставки и има разработена програма за разпределението на горивата. Но когато и нашите запаси се изчерпат, всички ще молят Вашингтон за доставки, но без резултат.

— Доколкото имаме сведения — продължи Джери, като отново гледаше бележките си — GSP & L разполага със запаси за около още тридесет дни. Това не звучи лошо.

— Бих казал, че по-реалната цифра е двадесет и пет дни. Все пак някои от станциите ще приключат запасите си по-рано, други — по-късно.

— Е, да се надяваме, че нещата ще се нормализират, преди да са изтекли тези тридесет дни.

— Няма никакъв шанс. Дори ако се постигне споразумение с ОПЕК…

— Извинете ме, мистър Голдман, но времето ни е на привършване. Бихте ли ни отговорили на един последен въпрос. GSP & L не можа ли да предвиди подобен развой на събитията?

Ним беше поразен от толкова наивно поставения и несправедлив въпрос. С едва сдържан гняв той отговори:

— Компанията Голдън Стейт се опитваше да предвиди тези неща в продължение на десет години. Но всичките неща, които нашата компания предлагаше — атомни електроцентрали, геотермални електроцентрали, централи с въглища… бе отхвърляно или протакано.

— Съжалявам, мистър Голдман, но времето ни свърши — прекъсна го Джери. — Благодаря ви, че бяхте с нас.

След това той се обърна към зрителите:

— Сред нашите гости утре ще бъде индийският свами…

Докато излизаха от сградата на телевизията, Тереза Ван Бърен каза:

— Дори и сега никой не ни вярва.

— Скоро ще ни повярват. Особено когато започнат да си натискат копчетата и бутоните, но нищо не се случва.

Публичните обсъждания на проекта Турнипа продължаваха със същото темпо и без особен успех. Вече бе успяла да се появи дори една нова група, която се противопоставяше на проекта — Кръстоносци срещу Ненужното Развитие на Енергията, по сравнение с които Дейвид Бърдсонг би могъл да бъде наречен съюзник.

Все още не бяха определени дати за началото на обсъжданията на проектите във Финкасъл и Девилс Гейт.

До голяма степен разочарованието на Ним се подклаждаше и от липсата на положителен резултат от така наречения въпросник.

Въпросникът беше разпратен преди повече от три седмици и сега вече опитът да се намери Георгос Арчамболд изглеждаше като загуба на пари и време.

След известно време заваляха и отговорите. Огромни помещения на първия етаж на централата на GSP & L бяха определени само за тази операция. Шестима служители на компанията и двама от отдела на прокуратурата се занимаваха със случая. Те сравняваха всеки един от отговорите с мострата на почерка на Арчамболд и за да няма грешка, писмата се преглеждаха по три пъти от различни хора. Но до момента не бе дошло нищо, което да прилича на почерка на мострата.

В момента вече бяха останали само двама служители, които допреглеждаха пристигащата поща, но шансовете да дойде нещо от Георгос Арчамболд бяха почти минимални…

За Ним този случай бе станал почти незначителен на фона на недостига на гориво, което занимаваше дните и нощите му.

Именно по време на една извънредна среща с директора по доставката на газьол и началника на отдела по прогнозирането на натоварването в офиса на Ним иззвъня телефонът.

Обезпокоен от прекъсването, Ним вдигна вътрешния телефон, за да разбере кой го търси.

— Моля?

— Мис Слоун ви търси на първа линия — каза му секретарката му Вики. — Не бих ви безпокоила, ако не ми беше казала, че е важно.

— Кажи й… — Ним таман се канеше да й предадат, че ще се обади по-късно, но впоследствие промени намерението си. — Ще се обадя.

Той се извини пред останалите и каза:

— Здравей, Карен.

— Нимрод — гласът на Карен беше определено обезпокоен, — баща ми има сериозни проблеми. Имам нужда от помощта ти.

— Какво се е случило — Ним си спомни за разговора им преди концерта.

— Накарах майка ми да ми каже, защото татко не искаше… Нали знаеш, че баща ми има свой малък бизнес.

— Да — Ним си спомни, че Лутър Слоун бе говорил за това, когато се бяха срещнали в апартамента на Карен. Това бе същият онзи ден, когато родителите й си признаха, че все още изпитват чувство за вина пред дъщеря си.

— Ним, представители на твоята компания и хора от полицията на няколко пъти го разпитваха.

— За какво са го разпитвали?

Карен се поколеба, преди да отговори:

— Съдейки по думите на мама, той е работил доста за компанията „Куейл“. Става дума за уредите, отчитащи консумацията на газ.

Ним й каза:

— Би ли повторила името на компанията.

— Името й е „Куейл“. Говори ли ти нещо?

— Да, говори ми. — Ним си помисли, че почти със сигурност Лутър Слоун се е забъркал в някоя история с кражба на газ. Скоро Хари Лондон му бе говорил за нови разкрития. Дали и Слоун не беше между тях?

Ним беше доста депресиран. Той веднага си помисли: защо ли го е направил? Отговорът беше ясен — за пари. Но веднага той си помисли, че вероятно знае за какво са били използвани парите…

— Карен, ако правилно съм те разбрал, положението е сериозно и вероятно няма да мога да направя нищо.

Ним видя, че и останалите в кабинета му слушаха разговора и само се преструваха, че са заети с друго.

— Няма да мога да направя нищо поне тази вечер — каза Ним. — Но утре сутринта ще разбера каквото мога и ще ти се обадя.

Карен явно се бе притеснила.

— Съжалявам, Ним. Не биваше да те безпокоя.

— Няма нищо — успокои я той. — Знаеш, че никога не ме притесняваш. Утре ще видя какво мога да направя.

Докато продължаваше дискусията си с колегите си, Ним се опита да се концентрира, но това не му се удаваше. Той се питаше дали животът, който бе отнел на Карен толкова радости, се готвеше да й отнеме още една?

13

Спомените преследваха Георгос Уинслоу Арчамболд и насън, и наяве.

Споменът му беше от един летен ден в Минесота, когато той току-що бе навършил десет години. През лятната ваканция беше отишъл на гости при едно фермерско семейство. Сега вече не си спомняше нито защо, нито при кого точно бе ходил. Семейството имаше момче, което заедно с Георгос често ходеше в хамбара на лов за плъхове. Този път, спомняше си Георгос, те бяха убили няколко плъха по особено жесток начин, като ги набождаха на вили. Беше останал само един голям плъх, когото те бяха подгонили в един ъгъл. Георгос и сега ясно си спомняше мъничките горящи очи на плъха и как ги гледаше с безнадеждност и омраза, докато го приближаваха. В отчаянието си плъхът се хвърли напред и впи зъби в ръката на другото момче. Момчето извика от болка, но и животът на плъха не продължи повече от няколко секунди, преди Георгос да го повали с вилите на земята и после да ги забие в него.

Неизвестно защо, той все още си спомняше ясно образа на плъха, притиснат в ъгъла…

Сега и той, скрит в последното си убежище, се чувстваше като онзи плъх…

Бяха изминали почти два месеца от събитията в „Христофор Колумб“ и Георгос беше много учуден, че след всичката информация, която бълваха вестниците за „Приятелите на свободата“ и за него самия, той е все още жив и на свобода. Бяха разпространени негови снимки, открити в къщата на „Крокър стрийт“, и подробното му описание. Имаше сведения, че целият град и най-вече районът на Норт Кесъл се претърсват много прецизно. През всичките тези дни Георгос очакваше да бъде разкрит, сградата да бъде обкръжена, а той да бъде заловен или убит.

Но това не се случи.

Отначало, когато дните се точеха един след друг и нищо не се случваше, Георгос чувстваше неимоверно облекчение. След това, когато дните станаха седмици, а после и месеци, той започна да размишлява дали не е възможно да се възродят „Приятелите на свободата“. Но би ли могъл той да намери такива верни последователи като Уейд, Ют и Феликс? Би ли могъл да намери човек за връзка с външния свят и който да осигурява средства като Бърдсонг. Биха ли могли отново да се изправят срещу врага?

Той сънуваше тази идея цели няколко дни, докато под влиянието на суровата реалност реши все пак да я изостави.

Георгос осъзнаваше, че дните му са преброени.

Преследваше го цялата полиция и така щеше да бъде, докато е жив. Лицето му бе добре познато на всички, в описанието бяха влезли дори обгорелите му с химикали ръце… Въпрос на време беше някой да го разпознае. Той нямаше нито средства, нито можеше да разчита на помощ отнякъде. Нямаше и къде да отиде… Залавянето му бе неизбежно, освен ако Георгос не избереше да завърши живота си по друг начин, като плъха от съня му.

Той реши да направи именно това.

Той щеше да вложи всичките си сили в един последен ход, и да умре, ако трябва, но в борба със системата, която винаги е ненавиждал. Георгос бе решил да взриви някоя основна мощност на GSP & L.

Още същия ден той започна да крои планове за действие.

Първото нещо, което си помисли, бе, че трябва да си осигури някакъв транспорт. Естествено, за да си купи нов камион, му трябваха средства, с които той разполагаше. Беше и доста рисковано. Затова Георгос реши да си вземе фолксвагена, който бе оставил в един частен гараж, който се намираше близо до „Крокър стрийт“.

Георгос реши да поеме риска и се насочи към гаража, вървейки, доколкото е възможно, по по-странични и безлюдни улички. Добра се дотам съвсем нормално, плати на собственика и потегли. Нито някой го попита нещо, нито имаше инциденти по пътя до Норт Кесъл. След няколко минути колата вече беше в гаража на къщата, където се криеше Георгос.

Вдъхновен от този успех, Георгос набра смелост дотолкова, че да излезе привечер да си купи нещо за ядене и вечерното издание на „Калифорния Икзаминър“.

От вестника той разбра, че една журналистка на име Нанси Молино е дала описание на фолксвагена му и че в момента колата се издирва. На следващия ден вестникът продължи с репортажа, като спомена, че полицията е посетила въпросния гараж само половин час след Георгос.

Във връзка с всичко това Георгос се въздържаше да използва колата. Щеше да я използва само веднъж — по време на последната си акция.

Фолксвагенът беше много ценен още и заради това, че в него имаше скривалище, пълно с взривни устройства. Също така там имаше и надуваема лодка и водолазен екип, които си бе купил от един спортен магазин. Всичко това беше много важно за реализацията на неговия план.

Последният удар на Георгос щеше да бъде в електроцентралата Ла Миссион, там където преди близо година бе и първият. Той старателно бе подготвял удара още по-рано, когато изучаваше книги по енергопроизводство и енергоснабдяване и когато посещаваше университетската библиотека в Бъркли, където всеки можеше да се запознае с чертежите и схемите на Ла Миссион и други централи.

Георгос беше станал вече по-голям реалист и знаеше, че бе невъзможно да се промъкне отново в самата централа. Охраната вече беше много бдителна. Единствен по-достъпен обект оставаха помпите, задвижващи пет генератора в самата централа. Ако успееше да ги повреди, това би значило цялата централа да спре работа поне за няколко месеца.

Той щеше да се добере до централата по реката, на която самата Ла Миссион бе разположена. За тази цел щеше да му послужи лодката, която щеше да скрие после някъде в околностите. По-нататък щеше да използва водолазния си костюм, да достигне до помпите под водата, като изреже дупки в металната мрежа, която отнасяше от водата всякакви по-едри частици. След като веднъж се добере до помпите, той щеше да сложи експлозивите, снабдени с магнит за удобство. Планът беше перфектен.

Недообмислен остана моментът с връщането, но Георгос не му отдаваше голямо значение.

Въпросът беше кога да го направи. Този ден беше петък. Георгос реши да проведе операцията идния вторник.

След като решението вече беше взето, Георгос започна да се чувства неспокоен. Малкият апартамент го караше да се чувства като в затвор…

Липсваше му и неговият дневник, писането на който поне го караше да извършва някакви умствени упражнения. По едно време той дори се бе замислил дали да не започне нов, но после реши, че няма вече нито същата енергия, нито същия ентусиазъм.

И в този момент, както напоследък му се случваше често, той започна да обикаля трите стаи на апартамента с нервни крачки.

Погледът му се спря на плика, който бе на кухненската маса. Той съдържаше един въпросник на GSP & L, който той бе получил преди няколко седмици на името на Оуен Грейнджър, името, под което се бе представил Георгос, когато бе наел апартамента.

Във въпросника имаше един параграф, който особено вбеси Георгос. Той гласеше:

„Компанията се извинява за някои смущения при снабдяването с електроенергия, които се дължат на недостойните действия на малка групичка терористи. Ако имате идея, как те могат да бъдат заловени, моля, пишете ни.“

Георгос дотолкова се бе вбесил от прочетеното, че запрати чашата, която тогава държеше, към стената. Точно тогава той седна и написа следното: „Терористите, които описвате като недостойни, съвсем не са такива. Те са едни герои, отдадени на каузата, на която служат. Вие сте недостойните, тъй като вие експлоатирате хората. Но и за вас има правосъдие!…“

Той изчерпа наличното място и се наложи да добави още един лист, за да завърши мисълта си.

Колко жалко, че не го изпрати! Той почти бе готов да го прати, когато един вътрешен глас му каза, че това може би е клопка. И така попълненият въпросник остана да лежи върху кухненската маса.

Георгос още веднъж хвърли поглед върху написаното от него. Това наистина беше шедьовър. Защо пък да не го изпрати? Нали всичко беше анонимно… Освен това той още по-рано бе откъснал отрязъка с името и адреса на „Оуен Грейнджър“.

Все пак някой трябваше да прочете това, което той бе написал. Който и да е, ще бъде доста замаян. Пък и би трябвало да отдадат дължимото на острия ум на автора.

Георгос запечата плика и реши, че ще го пусне, когато излезе в неделя вечер.

Той продължи да броди из апартамента и мислите му неволно се връщаха все към оня спомен от детството му…

14

Почти в същия момент, когато Георгос Арчамболд бе взел решението за своя последен удар, Хари Лондон се бе изправил пред Ним Голдман.

— Това няма да стане! — каза той. — Няма да го направя нито за теб, нито за когото и да било!

Ним продължи търпеливо да обяснява:

— Това, което те помолих, бе само да имаш предвид някои по-специални обстоятелства. Аз познавам това семейство…

Двамата бяха в кабинета на Ним. В следващия миг Хари Лондон се изправи и каза:

— Ти може би познаваш семейството, но аз пък познавам случая. Всичко е ясно. Написано е тук. Вътре!

Шефът на отдела по опазване на собствеността хвърли с трясък на бюрото му една папка с документи.

— Успокой се, Хари — каза му Ним. — Не е нужно да чета документите. Приемам думата ти за достатъчна.

Преди няколко дни Ним си бе спомнил обещанието, дадено на Карен, и се обади на Хари Лондон, за да го попита дали е запознат със случая Слоун.

— И още как — беше отговорът му.

След като Ним каза за личната си заинтересованост от случая, Хари предложи да се качи при него.

Сега Хари настояваше:

— Ти можеш да познаваш семейството, но този твой приятел Слоун е подправял показанията на измервателните уреди, на много такива уреди, повече от една година!

Ним се възмути:

— Дъщеря му ми е приятелка, не той!

— Някоя от многобройните ти приятелки, предполагам?

— Престани, Хари! Та Карен Слоун е парализирана!

Той разказа на Хари за семейство Слоун и колко много родителите помагат на Карен и как бащата е взел заем, за да купи микробусчето.

— Това, което знам със сигурност, е, че каквито и пари да е спечелил бащата на Карен, той не ги е използвал за себе си.

Лондон заяви с презрение:

— Това да не прави кражбата по-благородна? Съвсем не, и ти го знаеш не по-зле от мене.

— Да, разбира се, че го знам. Но ако знаем за смекчаващи вината обстоятелства, бихме могли да бъдем по-снизходителни.

— Просто ми кажи, какво имаш предвид?

— Бихме могли да дадем възможност на Лутър Слоун да възстанови сумата, но да не завеждаме дело.

Хари Лондон каза студено:

— Значи това е твоето предложение?

— Да, това е.

— Ним, никога не съм си представял, че ще дойде момент, в който ще ми кажеш подобно нещо.

— О, Хари. За бога! Кой би могъл да знае какво ще каже или ще направи в определени ситуации?

— Аз за себе си знам. И ще ти кажа, че срещу Слоун ще бъде заведено дело, освен ако не ме уволниш и не се заемеш сам със случая.

Ним каза уморено:

— Престани да говориш глупости, Хари!

За миг настъпи тишина и после Хари каза:

— Ним, ти си мислеше за случая с Йейл, нали?

— Да.

— Мислеше си, че той се е отървал от съдебно преследване за кражба на електроенергия, защо да не се отърве и Слоун? Мислиш си защо да има един вид закон за големите клечки и друг — за обикновените хора, като бащата на твоята приятелка. Нали?

Ним кимна.

— Действително си мислех горе-долу това, което казваш.

— Да, това е така. Не се случва за първи път. Силните на деня могат да нагаждат законите към себе си. Но системата е такава, не сме я измислили ние. Но ще ти кажа и още нещо: Ако имах достатъчно доказателства срещу Йейл, каквито имам срещу Слоун, никога не бих отстъпил.

— Значи има достатъчно доказателства?

— Вече си мислех, че няма да ме попиташ за това.

— Кажи ми, моля те.

— Ним, в схемата на „Куейл“ Слоун е бил човекът, който се е занимавал с уредите, отчитащи консумацията на газ. В повечето случаи му е била възлагана именно незаконната работа, тъй като се е справял много добре. Виждал съм някои от неговите творения, а има и още много. Ти казваш да дадем възможност на Слоун да възстанови парите, но знаеш ли, че загубите, които е понесла GSP & L, възлизат на повече от двеста хиляди долара? От това, което чувам от теб за семейството, вероятно никога няма да успее да ги възстанови.

Ним вдигна ръце и каза:

— Е, добре, Хари, ти спечели.

Хари само поклати глава:

— Не, не съм спечелил. Никой не печели от тази работа. Нито аз, нито ти, нито GSP & L, а най-малко Лутър Слоун. Просто аз си върша работата, това е всичко.

— И я вършиш честно. Може би по-честно от всички нас.

Ним вече съжаляваше за това, което се бе случило между него и Хари Лондон и си мислеше, че техните взаимоотношения вече надали ще бъдат както преди.

— До скоро — каза Лондон, като взимаше папките си и излизаше от кабинета.

Ним трябваше да се обади на Карен и да й съобщи лошите новини. В момента, в който посегна към телефона обаче, вратата на офиса му се отвори и вътре връхлетя Рей Паулсен.

— Къде е председателят на управителния съвет?

— Има час при зъболекаря — каза Ним. — Мога ли с нещо да ти помогна?

Рей не обърна никакво внимание на репликата на Ним.

— Кога ще се върне?

Ним погледна часовника си:

— Вероятно след час.

Ним погледна Рей Паулсен и си помисли, че той изглежда извънредно уморен и изтощен. Действително напоследък му се бе събрало много напрежение и той носеше най-големите отговорности.

— Рей, извини ме, но изглеждаш ужасно. Защо не се отпуснеш за малко? Седни, а аз ще поръчам по едно кафе.

Рей беше готов да изръмжи нещо сърдито, но после промени намерението си, отпусна се тежко в един от фотьойлите и каза:

— Добре.

Ним се обади по телефона на Вики да им донесе две кафета, а после седна на стола срещу Рей Паулсен.

— Ще ти кажа и на тебе защо търся председателя на управителния съвет — измърмори Рей Паулсен. — Току-що излезе от строя Голямата Лил.

Спокойствието на Ним мигновено го напусна:

— Какво каза?

Паулсен го отряза:

— Много добре ме чу и първия път.

— Излязла от строя Голямата Лил — повтори Ним. — За колко време?

— За около четири месеца, но по-вероятно за шест.

Сега Ним разбираше обезпокоеноста на Рей Паулсен. Та Голямата Лил произвеждаше шест процента от електроенергията на GSP & L и загубата на този генератор би предизвикала големи затруднения, особено в ситуация като настоящата.

— Не можеш да си представиш какви глупаци има! — избухна Рей Паулсен. — Ти си мислиш, че всичко е отработено и ясно и изведнъж някой некадърник проваля всичко…

Ним попита:

— Какво се е случило?

— Нали знаеш, че Голямата Лил беше затворена за технически преглед…

Когато един мощен генератор като Голямата Лил се пускаше в действие, процедурите бяха много постепенни и прецизни. Операторът, работещ на контролния пулт, беше научен да следва точка по точка получените инструкции, стъпка по стъпка. Обикновено целият този процес отнемаше няколко часа.

При подобни електроцентрали, задвижвани с гориво, първо се пускаше в действие котелното. Това означаваше активизирането на отделните, впръскващи горивото устройства, от по-ниско към по-високо ниво, като нито едно ниво не биваше да се прескача.

Този ден операторът бе предположил, че най-ниското ниво е приведено в действие. Но не било така.

Експлозията, причинена от акумулираното гориво и огромни количества пара под налягане, бе извела от строя Голямата Лил за повече от четири месеца…

Ним изслуша внимателно разказа на Рей Паулсен и каза:

— Рей, това променя всичко. Ще се наложи да започнем спирането на тока още в следващите дни…

Паулсен кимна.

— Съгласен съм.

— Моето предложение е да започнем незабавното спиране на тока. Още от понеделник — каза Ним на спешно свиканото събрание в петък след обяд.

Тереза Ван Бърен се намеси:

— Прекалено скоро е! Ние вече съобщихме, че няма да го правим преди края на следващата седмица. Обществеността би трябвало да бъде предупредена.

— По дяволите предупрежденията! — отряза я Рей Паулсен. — Та ние се намираме в извънредна ситуация!

Ним веднага си помисли, че за първи път той и Рей Паулсен са на едно мнение и се противопоставят на останалите.

Петима души бяха в кабинета на председателя на управителния съвет — Ерик Хъмфри, Паулсен, Ван Бърен, Ним и Оскар О’Браян. Главният юрисконсулт трябваше да даде юридическо становище по евентуалните последствия от спирането на тока.

— Съгласен съм с Тереза — каза Оскар О’Браян. — Би трябвало да предупредим клиентите си колкото е възможно по-рано.

Ерик Хъмфри попита:

— Ами ако го отложим за срядата. Дотогава има цели пет дни и хората биха могли да се подготвят.

След някои допълнителни обсъждания бе взето решението да се започне спирането на тока от сряда.

— Веднага ще свикам пресконференция — каза Тереза Ван Бърен.

После тя се обърна към Ним:

— Можеш ли да си на мое разположение след един час?

Той й каза:

— Да, разбира се.

Денят продължи със същото това бясно темпо.

Вече беше станало петък, когато Ним най-сетне намери време да се обади на Карен.

Първо се обади Джоузи, която предаде слушалката на Карен. Ним си представяше специалния микрофон, който се крепеше на една специална конструкция във вид на подсилена лента, опасваща главата й. С едно движение на главата тя можеше да се свърже с телефонист, който можеше да й набере подадения номер. Тази услуга, оказвана от телефонната компания, позволяваше на Карен да се свързва по телефона без чужда помощ.

— Карен — каза Ним. — Обаждам се по повод на баща ти. Опитах се да проуча дали бих могъл да направя нещо, но трябва да ти призная, че не мога. Нещата са стигнали много далече.

След това той добави с опасението да стане банален:

— Много съжалявам.

— И аз, Ним — каза Карен и Ним усети разочарованието в гласа й. — Благодаря ти все пак, че се опита да ми помогнеш.

— Единственият съвет, който мога да ти дам — каза той, — е да кажеш на баща си да си намери добър адвокат.

Настъпи мълчание и после тя попита:

— Толкова ли е сериозно положението?

Безполезно беше да се лъже и Ним й каза:

— Да, за съжаление.

Ним все пак реши да спести подробностите около разговора си с Хари Лондон и факта, че обвинението ще бъде предявено в следващите няколко дни.

— Най-странното е, че винаги съм смятала, че татко е един от най-честните хора, които съществуват… — каза Карен.

— Виж, Карен, не бих искал да търся извинение за постъпката на баща ти, но съм сигурен, че съществуват и смекчаващи вината обстоятелства, които съдът не може да не вземе предвид.

— Разбери, че просто не се налагаше да го прави! Разбира се, радвах се на всички улеснения в моя живот, които станаха възможни с допълнителните средства на родителите ми, като например Хъмпърдинк. Но бих могла да мина и без тях.

Ним не искаше да обяснява, че може би Лутър Слоун по този начин се опитваше да намали чувството си за вина, тези открития и тълкувания бяха работа на психолог или на съдебните заседатели. Вместо това Ним попита:

— Още ли си с Хъмпърдинк?

— Да, каквото и да се е случило, за него все още никой не е предявил претенции.

— Чудесно, тъй като ще ти потрябва следващата седмица.

Той накратко й обясни за схемата на спиране на тока, започваща от сряда.

— В твоя квартал няма да има ток от три часа след обяд поне до шест, така че е най-добре още от сутринта да отидеш в болницата „Редууд“.

— Джоузи ще ме закара — каза Карен.

— Ако има някакви промени, ще ти се обадя допълнително. А, всъщност проверих състоянието на генератора в болницата — горивото е достатъчно, така че няма за какво да се притесняваш.

— Чувствам се чудесно, когато някой се грижи толкова много за мен — каза Карен с тон, който отново напомняше за обичайната ведрост.

15

— Струва ми се, че хората вече започнаха по-реално да гледат на енергийната криза — каза Рут Голдман, докато прелистваше неделния „Кроникъл Уест“.

— Ако бяха слушали какво им говори татко — вметна Бенджи, — щяха отдавна вече да са наясно.

— Благодаря ти, Бенджи — каза Ним. — Оценявам високо поддръжката ти.

Беше неделя сутрин и цялото семейство се бе събрало в спалнята на Рут и Ним. Рут все още лежеше в леглото и току-що беше свършила със закуската, която Ним специално бе приготвил и я бе донесъл на една малка табла.

Рут се беше върнала от Ню Йорк преди два дни. Изглеждаше доста бледа и отпаднала и имаше тъмни кръгове под очите. Все още беше рано за каквито и да било резултати, а и щеше да ходи отново в института „Слоун-Кетъринг“ след три седмици, но Рут каза, че мненията на лекарите са били доста обнадеждаващи.

Ним й каза за предстоящото спиране на тока и че това ще засегне и техния квартал.

Рут каза с обичайния си оптимизъм:

— Няма проблем. След като знаем предварително, ще можем да се подготвим.

Майката на Рут също трябваше да идва няколко пъти в седмицата, за да помогне на Рут и за да може Рут да си почива повече.

— Чуй това — каза Рут, държейки в ръка вестника.

— Кажи, какво мислиш за всичко това? — попита Рут.

— Статията е добра, но това е всичко. Освен това закъсня поне с пет години.

— Не мисля, че ме интересува — каза Рут. — Може би би трябвало, но е така. Това, което ме вълнува, е да бъда вкъщи с всички вас и да ви обичам.

Следобеда, независимо че бе неделя, Ним отиде до GSP & L. Там нещата вървяха под пълна пара.

Ним се отби в разпределителния център на компанията. Там беше и главният диспечер, който му каза:

— Надяваме се, че всичко ще върви по план. Направили сме всичко, което зависи от нас. Но нали знаете, че винаги има едно „но“… Все пак всичко може да се случи.

— Е, вече се случиха доста неочаквани неща — каза Ним.

— Когато идват тези неща, те не питат, сър Винаги има време за още нещо неочаквано да се случи…

Около два часа, след като Ним се беше прибрал, Георгос Арчамболд излезе от апартамента си в Норт Кесъл. Колкото повече приближаваше денят, определен за операцията, толкова по-нервен и по-подозрителен ставаше той. Във всяка сянка и зад всеки ъгъл той виждаше преследвачи и врагове. Но всичко това се оказваше само продукт на въображението му.

Той успя да си набави необходимите продукти, за да не се налага да излиза преди вторника, купи си неделния вестник и на прибиране пусна тъпия въпросник на скапаната компания…

16

Понеделникът мина спокойно, но във вторника се случи именно това, което главният диспечер на GSP & L бе охарактеризирал като „неочаквано“.

Неочаквано бе изригнал един нов извор в геотермалната станция на GSP & L в планините на Севила, в резултат на което подаването на електроенергия от тази станция бе спряно, докато не се нормализира положението.

Нямаше сериозни повреди, но поне за две денонощия GSP & L щеше да бъде лишена от седемстотин хиляди киловата електроенергия… Това правеше неизбежно да се започне със спирането на тока още във вторник.

Ним научи за възникналия проблем, когато дойде на работа във вторник сутринта.

Той веднага се сети за думите на главния диспечер и тъй като можеше да възникне и още нещо „неочаквано“, защото наличните мощности щяха да се натоварят до краен предел.

Той реши за всеки случай да се обади на Карен още сега.

— Карен — каза й той, когато тя се обади, — ти трябва да отидеш утре в болницата, нали?

— Да. Ще отида доста по-рано, преди да започнете да спирате тока.

— Виж, Карен. Бих предпочел да отидеш още днес. Можеш ли?

— Разбира се, Ним. Но защо?

— Възникнаха някои непредвидени проблеми и е възможно да не спазваме предварително обявения график за спирането на тока. Най-вероятно е нищо да не се случи, но бих се чувствал по-спокойно, ако отидеш в болницата, където има генератор.

— Веднага ли трябва да тръгна?

— Е, аз те предупреждавам само. Когато се приготвиш.

— Джоузи е тук и когато се приготвя, ще отида в болницата. Ним…

— Да.

— Сигурно си уморен.

— Така е — каза той. — Тук всички са уморени. Напоследък доста ни се събра.

— Грижи се за себе си — каза Карен. — И, Нимрод, скъпи… нека Господ те благослови!

Когато затвори телефона, Ним се сети за нещо и се обади вкъщи. Обади се Рут. Той й обясни за аварията в геотермалната станция и че е възможно да променят схемата за спиране на тока.

— Рут, най-вероятно няма да се прибера тази вечер. Ще спя на канапето в офиса. Никой не знае какво още може да се случи.

— Разбирам — каза Рут. — Но поне се постарай да си починеш и помни, че и аз, и децата ще имаме още доста дълго време нужда от тебе.

Той обеща и двете неща.

Специалният отдел, който се занимаваше с пристигащите въпросници, вече бе окончателно разформирован, а помещенията на партера на сградата на GSP & L, където по-рано бе този отдел, вече се използваха за съвсем други цели.

Все още в някои дни пристигаха по два-три плика. В един ден — два, в друг — един, в трети — нито един.

Пристигащите въпросници се пренасочваха към една от секретарките от отдела по връзките с обществеността, Елси Йънг, която бе включена в първоначалната група по проверката, но сега вече се бе върнала към обичайните си задължения. Тя събираше пликовете на бюрото си и когато имаше време и настроение, ги отваряше и сравняваше почерците с образеца от дневника на Георгос Арчамболд.

Мис Йънг горещо се надяваше тези писма скоро съвсем да спрат да идват. Тя намираше цялата тази идея много досадна и пречеща й да си изпълнява нормалните задължения.

Някъде преди обяд във вторник тя забеляза на бюрото си още един плик с въпросника заедно с един куп вътрешна информация. Тя реши първо да прегледа информацията.

Секунди само след като говори с Ним, Карен се сети, че не му бе казала нещо.

Тази сутрин тя трябваше да отиде да пазарува с Джоузи. Сега тя си мислеше дали да отмени ходенето на пазар и да отидат в болницата, както я съветваше Ним, или все пак първо да напазаруват, а след това Джоузи да я закара в болницата?

Карен се изкушаваше да се обади на Ним и да го помоли да я посъветва, но като се сети колко уморено звучеше гласът му по телефона, тя реши да не го безпокои.

Може би беше все пак по-разумно да отидат първо на пазар, който и на двете им доставяше удоволствие, а след това да тръгнат за болницата „Редууд“. Щяха да успеят да са там в ранния следобед.

— Джоузи, скъпа — извика Карен на Джоузи, която беше в кухнята, — току-що ми се обади Нимрод. — Ела, моля те, да се разберем какво ще правим.

Георгос Арчамболд притежаваше почти животински инстинкт за опасността. В миналото този инстинкт му бе свършил добра работа и той бе свикнал да му се доверява.

Някъде по обяд във вторник, докато той крачеше из апартамента си в Норт Кесъл, същият този инстинкт го предупреждаваше, че опасността е съвсем близо.

Въпросът, който предстоеше да реши, беше дали да се подчини на инстинкта си и да тръгне незабавно за Ла Миссион, където да приведе плановете си в действие? Или пък да пренебрегне инстинкта си и да изчака до вечерта, както бе планирал предварително?

Съществен бе и въпросът, дали инстинктът му е истински или е просто резултат от повишената му изнервеност.

Георгос не беше сигурен и водеше вътрешна борба с тези два въпроса.

Намерението му беше да се добере до станцията по реката, а после под водата. Така че от тази гледна точка беше почти все едно дали ще бъде през деня или през нощта. През деня дори ще може по-лесно да намери отвора под водата и да се справи с мрежата.

Но как щеше да пусне незабелязано лодката на вода, при това с водолазен костюм? Рискът да го забележат беше доста голям.

Но най-голям бе рискът да използва през деня фолксвагена, чието описание бе публикувано от всички вестници… Но пък бяха минали вече два месеца оттогава и ченгетата може би бяха забравили описанието или поне биха били по-малко бдителни. Все пак имаше толкова много стари фолксвагени от този тип по улиците.

Осъзнавайки величината на риска, Георгос продължаваше да се разхожда нервно из стаята. Внезапно решението му се оформи от само себе си. Той реши да тръгне.

Георгос веднага излезе от апартамента и се отправи към гаража. Там той провери дали всичко от екипировката му е на мястото си.

Той бързаше, тъй като чувството за опасност все още го преследваше.

17

— Търсят ви по телефона, мисис Ван Бърен — каза една от сервитьорките в служебния ресторант. — Помолиха да ви предам, че е спешно.

— Повечето си въобразяват, че тяхното обаждане е много важно — измърмори директорът по връзките с обществеността, — но почти винаги се лъжат.

Но все пак тя стана от масата, където обядваше с Ерик Хъмфри и Ним и се запъти към телефона.

Само след минута тя се върна, като очите и блестяха възбудено.

— Дошъл е един отговор на въпросника, чийто почерк съвпада с този на Арчамболд. Една от служителките го е сверявала и сега ще го занесе в компютърния център. Уговорихме се да се срещнем там.

— Обадете се на Шарлот — каза председателят на управителния съвет, докато ставаше от масата.

Самата Шарлот Ъндърхил обядваше през няколко маси от тях. Докато Тереза Ван Бърен я уведомяваше, Ним излезе, за да се обади по вътрешния телефон на Хари Лондон.

Последният член на тяхната „група“ Оскар О’Браян този ден не беше в града.

Ним се присъедини към останалите и те заедно се качиха в асансьора пред ресторанта.

След като преминаха през обичайните формалности, за да бъдат допуснати в компютърния център, четиримата и присъединилият се към тях Хари Лондон се упътиха към едно от бюрата, където Тереза сложи получените отговори и мострата от дневника на Арчамболд. Ерик Хъмфри беше този, който каза негласното мнение на всички:

— Няма абсолютно никакво съмнение, че това е същият почерк.

Дори и да имаше, текстът на отговорите представляваше още по-голяма улика.

„Терористите, които описвате като недостойни, съвсем не са такива. Те са едни герои…“

Хари Лондон възкликна:

— Защо, по дяволите, се забави толкова много!

В този момент Шарлот Ъндърхил каза:

— Дайте ми въпросника!

Ван Бърен и го подаде и тя се отправи да идентифицира номера на въпросника. След това тя седна на един от компютрите, заложи персоналния си код, извика програмата, изследваща въпросниците в района на Норт Кесъл. След няколко мига на екрана се появи:

Хари хвърли един бърз поглед на адреса и се втурна към телефона.

След около час Хари докладва в кабинета на Ерик Хъмфри, където той и Ним чакаха резултатите.

— Арчамболд ни изпревари — каза Лондон. — Ако онази жена беше отворила писмото сутринта, когато бе дошла на работа…

Ерик Хъмфри каза рязко:

— Обвиненията с нищо няма да помогнат. Какво намери полицията на този адрес?

— Следите му още бяха топли. Според един от съседите той само преди час е потеглил в неопределена посока с един фолксваген. Полицията обяви търсене за колата и къщата е под наблюдение, в случай че Арчамболд се върне. Изплъзнал се е буквално за минути.

— Вероятно е бил съвсем отчаян — каза Ним.

Ерик Хъмфри добави:

— И аз си мислех същото. В тази връзка бих искал да бъдат уведомени хората от охраната и директорите на всички наши станции. Дайте им и точното описание на Арчамболд и на колата. Много е вероятно отново нашата компания да е избрана за негова цел.

— Веднага ще го направя — каза Ним и си помисли: Няма ли да има край на всичко това, което се бе случило за един-единствен ден?

Георгос си тананикаше някаква песничка и си мислеше, че днес късметът го съпътствува.

Той пропътува без проблеми почти цялото разстояние и вече беше близо до Ла Миссион. Вече се виждаше и самата река, на която бе разположена станцията. Георгос остави фолксвагена на около тридесетина метра от реката, свали екипировката си и напомпа гумената лодка. След като всичко бе готово, той натовари лодката с акваланга си и останалите необходими инструменти и най-накрая сложи и осемте цилиндрични бомби. Впоследствие той щеше да ги закачи за колана на водолазния си екип.

След като и самият той беше облякъл водолазния си костюм, Георгос се качи в лодката и я отблъсна от брега.

Денят беше ясен и слънчев, но Георгос не обръщаше никакво внимание нито на времето, нито на обкръжаващата го природа. Той се озърташе, за да види дали има някакви хора наоколо. Засега обаче не бе видял никого.

След десетина минути пред него се показа централата Ла Миссион, а след още пет той реши, че вече е близо до целта си и се доближи до брега. Той завърза лодката за едно дърво, допълни водолазната си екипировка с маска, шнорхел и акваланг. Сложи си плавниците, закачи бомбите за колана си и се гмурна.

Скоро под водата той напипа една бетонна стена и реши, че е достигнал до помпената станция. Той заплува по протежение на стената, за да намери мрежата.

Зад самата мрежа бе разположен и един мрежест цилиндър, който периодически се завърташе, за да почисти мрежата от попадналите там частици.

Георгос се залови за работа. Той изряза един отвор в мрежата, после се залови да изреже отвор и в цилиндъра. Трябваше да се изреже един отвор, за да проникне в него, и един, за да достигне до целта си. След десетина минути той беше вече в помещението, където бяха помпите.

В момента, в който той размишляваше къде да закрепи първата бомба, той усети някакво раздвижване зад себе си. Георгос се обърна и видя, че цилиндърът, разположен на входа, започва да се върти бавно и равномерно.

Директорът на електроцентралата. Боб Острандър, беше млад и талантлив инженер. Острандър беше заместник на Даниели, когато той загина заедно с Уолтър Талбот през миналия юли. Оттогава той носеше в себе си страхотна ненавист към терористите и особено към „Приятели на свободата“.

След като се получи предупреждението, че Георгос Арчамболд е възможно да предприеме нова атака срещу обектите на GSP & L, той приведе целия персонал в бойна готовност.

Първоначално бе претърсена територията на станцията, бе проверена оградата и близките околности, но не бе открито нищо подозрително.

След като се чу с шерифа, Острандър го помоли да изпрати две патрулни коли да претърсят околностите за фолксвагена на Арчамболд.

След не повече от половин час шерифът се обади, че фолксваген, отговарящ на описанието, е намерен в близост до реката. Също там е намерен пакет, в който вероятно е имало гумена лодка.

Търсенето продължи с още по-голямо упорство. Един от заместниците на шерифа бе тръгнал по реката с моторница и след малко съобщи, че на брега е открита гумена лодка. Той каза по телефона:

— Сигурно нашият човек ще се опита да се промъкне през оградата. Но не се притеснявайте, всичките ми хора са тук и ще го хванем!

Когато затвори телефона. Боб Острандър вече не беше толкова оптимистично настроен. Тези „приятели на свободата“ винаги са били дяволски изобретателни… А да се опитват да преминат през оградата, и то при дневна светлина, беше просто безумие. Внезапно прозрението го осени:

— Водолазен екип! — каза той на глас. — Как не се сетих! Той ще се опита да мине под вода до помпената станция!

Той изскочи от кабинета си на бегом и се втурна към брега на реката. Когато стигна там, той видя един от патрулите и го попита, без дори да успее да си поеме дъх:

— Забелязахте ли нещо подозрително?

— Нищо, сър.

— Елате с мен вътре — каза му Острандър, като по пътя излагаше предположенията си как е влязъл Арчамболд.

Когато влязоха в станцията. Острандър веднага се насочи към решетката, която беше поставена над цилиндъра и даваше възможност да се наблюдава неговото функциониране. Той се обърна към един от техниците и му каза:

— Включете цилиндъра на бавни обороти.

Скоро цилиндърът започна да се върти, като горната му част стигаше до повърхността на водата. След миг Острандър забеляза първия отвор. Когато видя и втория, страховете му бяха вече окончателно потвърдени.

— Той е вътре! Не спирайте цилиндъра! — нареди Острандър.

Боб Острандър започна да мисли трескаво. Да, действително, пътят на Арчамболд щеше да бъде затворен, но той беше някъде там, отдолу, със смъртоносния си товар. Коя ли беше целта му? Ако бяха помпите, това значеше, че станцията щеше да излезе от строя за няколко месеца, но ако бяха кондензаторите… Просто не му се мислеше… За да се възстановят кондензаторите, беше нужна поне една година…

Трябваше да се направи нещо! Трябваше да се спре цялата станция, и то веднага!

Острандър се втурна към телефона, който висеше на стената на помпената станция. Той набра номера на главния диспечер.

— Главният диспечер слуша.

— Обажда се Острандър. Искам веднага да спреш мощностите и да прекратиш достъпа на вода до станцията.

Диспечерът се опита да протестира:

— Но това може да доведе до авария! Трябва да предупредим и главния диспечер на компанията…

— По дяволите! Не ми се обяснявайте. Знам какво върша. Спрете мощностите незабавно!

Георгос не знаеше за това, което ставаше горе. Ясно му бе само едно: със завъртането на цилиндъра пътят назад му бе отрязан. Не че таеше някакви надежди да се измъкне, дори напротив, в самия план на акцията шансовете за оцеляване бяха почти нищожни Но той не искаше да умира тук, вътре. Не по този начин. Не в клопка…

Георгос започна да изпада в паника. Може би все пак този проклет цилиндър щеше да спре да се върти и той би могъл да изреже още две дупки…

В момента, в който се обърна да погледне цилиндъра, ножовката, която висеше на кръста му, се откачи и падна…

Дръжката и беше жълта, за по-добра видимост, и Георгос я виждаше как пада надолу…

Инстинктивно Георгос протегна ръцете си напред и се гмурна надолу… Той почти я хвана…

В този миг той усети как водата започна да го влачи надолу и осъзна, че бе слязъл твърде надолу и помпите бяха започнали да го засмукват Той се опита да се върне, но твърде късно. Потокът неумолимо го теглеше надолу.

Той откачи акваланга си и се опита да извика, но водата веднага изпълни дробовете му След това помпата окончателно го засмука и остриетата и го нарязаха на малки парченца.

След няколко секунди само всичките помпи забавиха движението си и спряха.

В контролния пункт главният диспечер току-що бе изключил всички мощности Той беше доволен, че отговорността щеше да падне върху Острандър, защото обяснението за изключването на Ла Миссион и лишаването на компанията от три милиона киловата електроенергия би трябвало да е дяволски добро. Той таман започна да отразява събитието в дневника, когато звънна директният телефон на главния диспечер на GSP & L.

— Какво става, по дяволите? Вие спряхте подаването на електроенергия…

Боб Острандър изобщо не се съмняваше в правилността на решението си и беше сигурен, че ще може да го защити. Каквато и авария да произтече от внезапното спиране на централата, това ще бъде много по-малко зло в сравнение с повредата на кондензаторите и на помпите.

Острандър реши да се убеди, че с кондензаторите всичко е наред. Когато ги наближи, той видя някакви странни частици, които бяха излезли от помпата и се бяха събрали на кондензатора, той се наведе да види какво е това, протегна ръка да го хване, а после се отдръпна в погнуса. Частиците бяха част от човешка ръка с много странен цвят.

О, боже, колко бързо вървеше времето. Карен погледна часовника и с тревога осъзна, че минаваше вече два часа.

Струваше й се, че времето бе напреднало невероятно бързо, откакто бе обещала на Ним да отиде в болницата „Редууд“. Действително, пазарът бе отнел повече време, отколкото предполагаше, но за сметка на това тя си купи много красива рокля за смешна цена, чифт обувки, канцеларски принадлежности, които и бяха необходими, и една много красива огърлица за предстоящия рожден ден на Синтия. Джоузи също купи някои неща, които трябваха за домакинството.

Поне не трябваше да се купува храна, тъй като през тези няколко дни, когато се очакваше спиране на тока, Карен щеше да прекара в болницата.

И все пак друго си беше в къщи! Болницата щеше да и даде повече сигурност, но там обстановката беше доста спартанска, да не говорим за храната…

Те може би щяха още малко да се забавят, тъй като Джоузи предложи да обядват в къщи и след това да я закара до болницата. Затова, докато тя пишеше едно ново стихотворение, което смяташе да изпрати на Ним, Джоузи приготви обяда.

След като се нахраниха, Джоузи се зае да приготви багажа на Карен.

— Джоузи, колко си мила с мен! — възкликна Карен. — Ти правиш винаги толкова много неща за мен и никога не се оплакваш.

— Стига с тези похвали — каза Джоузи, като продължаваше да слага нещата в куфара. Карен много добре знаеше, че Джоузи не обичаше да изразява чувствата си, но все пак каза:

— Джоузи, спри за малко и ела да те целуна.

Когато Джоузи се приближи и я прегърна, Карен каза:

— Скъпа Джоузи, колко те обичам!

— Аз също те обичам — каза Джоузи и след това се върна към работата си.

Когато свърши, тя заяви:

— Готови сме. Аз ще сляза и ще докарам Хъмпърдинк. Нали можеш да останеш за малко сама?

— Да, разбира се. В това време аз ще се обадя по телефона.

Джоузи сложи на главата на Карен превръзката, на която бе закрепен микрофонът на телефона, и излезе.

Карен се опита да се обади първо на родителите си, а после на Синтия, но не намери никого в къщи.

Внезапно Карен почувства някакво безпокойство. Тя рядко оставаше сама в апартамента си, но и в тези случаи предпочиташе поне да държи връзка с някого по телефона.

Тя каза на Джоузи, че може да я остави, без особено да се замисля. Сега вече съжаляваше…

В този момент няколкото лампи изгаснаха, спря климатичната инсталация и Карен усети как с леко щракане нейният респиратор се превключи на батерии.

С внезапна уплаха Карен се сети, че батерията, която се беше изтощила по време на пазаруването им, вместо да бъде веднага заменена с резервната, бе включена да се зарежда. За да се зареди, й бяха необходими повече от шест часа, а досега бе минал само един. Да, действително, там до стената имаше една заредена батерия, но Карен не можеше сама нищо да направи.

Тя се надяваше, че токът ще дойде всеки момент. Поне да се върне Джоузи…

Тя реши да се обади на Ним, за да разбере какво става, но отговорът на телефонистката беше:

— Всички линии са заети. Опитайте по-късно.

При втория й опит резултатът беше същият.

Карен знаеше, защото и бе попаднало в някой от вестниците, че когато има прекъсване на електроенергията, телефонните връзки са затруднени. Вероятно и много хора се обаждат, за да разберат причината за спирането на тока…

Карен започна сериозно да се притеснява. Къде ли е Джоузи? Защо не идва и портиерът, който винаги минаваше да провери как е Карен, когато имаше нещо по-необичайно?

Карен обаче нямаше как да знае, че съдбата и бе предопределена от низ от случайности.

В момента, когато Карен и Джоузи излизаха на пазар, Лутър Слоун бе арестуван и му бяха предявени шестнадесет обвинения, свързани с кражбата на газ.

От този момент нататък Хенриета Слоун, без изобщо да има представа за тези неща, се опитваше да уреди пускането на съпруга си под гаранция. Когато осъзна, че не може да се справи с положението, тя се обади на дъщеря си Синтия. Синтия уреди да остави едно от децата си, което беше в къщи при съседите, и отиде на среща с майка си. Съпругът и щеше да се върне чак вечерта.

Докато Карен безуспешно въртеше по телефона ту на майка си, ту на сестра си, те и двете бяха в сградата на затвора. Когато спря токът, те не го забелязаха, тъй като затворът си имаше свой собствен генератор, който се включваше автоматично в подобни случаи.

В един момент те все пак искаха да се обадят на Карен, но после решиха да не я безпокоят.

Никой не разбра за спирането на тока, докато не бе уреден въпросът с гаранцията и те тримата не излязоха от сградата на затвора.

Малко преди мига, в който угаснаха светлините в апартамента на Карен, Боб Острандър беше дал нареждането цялата електроцентрала Ла Миссион да бъде спряна.

В този момент системата на GSP & L беше лишена без предупреждение от повече от три милиона киловата електроенергия, в момент, когато всичките резерви на компанията бяха пуснати в действие. При това бе топъл майски следобед и в повечето домове климатичните инсталации работеха непрекъснато.

В резултат на всичко това компютърът, контролиращ подаваната електроенергия, като отчете намаленото предаване на електроенергия, автоматично изключи тока на доста голям район, захранван от GSP & L.

Апартаментът на Карен също се намираше в засегнатия район.

Джоузи и портиерът Джимини бяха заседнали в асансьора и викаха с всичка сила и удряха по вратата.

След като Джоузи взе Хъмпърдинк от паркинга, където го оставяха за през нощта, тя го докара пред входа и тръгна към асансьора.

Тя срещна портиера, който я попита как е Карен. Обясни му, че трябва да я закара в болницата, тъй като се очакват спирания на тока. Портиерът се качи заедно с нея в асансьора, като предложи да им помогне с каквото може.

Когато се намираха между третия и четвъртия етаж, внезапно спря токът. Портиерът опита да натисне всичките копчета под ред, но без никакъв резултат.

Тогава те започнаха да викат. Резултат обаче нямаше.

Джоузи веднага се бе сетила за батерията на Карен, което направи виковете и още по-отчаяни. След малко от очите и потекоха сълзи…

Те и двамата не знаеха, че щяха да останат затворени в асансьора още цели три часа.

В следващите дни телефонната компания заяви, че нуждата от телефонни връзки, особено през първия час след спирането на тока, е надхвърлила възможностите им. Много от връзките са се оказали невъзможни, а и с телефонистките почти никой не е могъл да се свърже.

Ним Голдман, независимо от напрежението в компанията във връзка със спирането на тока, с облекчение се сети, че Карен поне ще бъде в безопасност. Той реши, че след като нещата се успокоят, ще и се обади в болницата.

Карен вече беше побеляла от страх.

Тя вече осъзна, че се е случило нещо много сериозно с Джоузи, за да не се върне толкова време.

Тя се опитваше отново и отново да се свърже по телефона, но безуспешно… Мислеше си да отиде с количката до вратата на отсрещния апартамент и да се опита да почука с нея на съседите, но после простата сметка и показа, че по този начин батериите щяха да се изтощят още по-бързо.

Батерията можеше да издържи не повече от четвърт час.

Макар и да не беше религиозна. Карен започна да се моли. Тя се молеше на Бога да и изпрати Джоузи или родителите и, или Синтия, или Ним, или когото и да било! „Те само трябва да ми включат другата батерия! Та всеки може да го направи! О, Боже, моля те…“

В един миг тя усети, че респираторът й отслабва и дишането и се забавя.

В отчаянието си тя отново се опита да се обади по телефона, но отговорът беше един и същ:

— В момента линиите са заети. Моля, опитайте по-късно…

Чу се предупредителен сигнал, че респираторът всеки момент ще спре. Карен го чу някъде в далечината, защото вече бе започнала да губи съзнание…

Тя започна да се задъхва и да се дави, като се опитваше да вдиша въздух, което не можеше да стане без помощта на респиратора. Силна болка стегна гърдите й тогава респираторът спря. С него угасна и животът на Карен.

В момента, в който главата й безсилно клюмна на една страна и неволно докосна бутона на микрофона, един глас отговори.

— Телефонна централа. С какво мога да ви помогна?

19

Ним даваше изявление за пресата по повод на случилото се в електроцентралата Ла Миссион.

Всичко това до голяма степен му напомняше за събитията преди десет месеца, когато загина Уолтър Талбот. Различното обаче бе отношението на пресата.

Представителите на пресата днес проявяваха много повече разбиране към проблемите на GSP & L и много повече съчувствие към нещата, които се случваха в компанията.

Ним бе дошъл на тази пресконференция по молба на Тереза Ван Бърен веднага след спирането на Ла Миссион. Самият Ним разбра за това, когато лампите в кабинета започнаха да присветват и да светят с намалена сила. Ним веднага се отправи към контролния център, където срещна Рей Паулсен, който му обясни ситуацията.

— Острандър е постъпил правилно и аз ще подкрепя решението му — каза Паулсен. — И аз щях да постъпя по същия начин.

— Добре, Рей. Когато се обръщам към пресата, ще изтъкна тези съображения — съгласи се Ним.

— Можеш да им кажеш и друго, че след три часа подаването на електроенергия ще бъде възстановено, а утре всичките блокове на Ла Миссион отново ще бъдат пуснати в действие.

— Благодаря ти, Рей. Ще им кажа.

Явно беше, че в тези моменти на върховно напрежение разногласията между Ним и Рей Паулсен сякаш бяха изчезнали. Или просто нито един от двамата нямаше време да им обръща внимание.

На самата пресконференция Нанси Молино го попита:

— Случилото се променя ли първоначално обявеното спиране на тока?

— Не — отговори Ним. — Ще започнем от утре, както бе предварително обявено.

Кореспондент на „Сакраменто Бий“ попита:

— Ще успеете ли да ограничите спирането на тока само в рамките на обявените три часа?

— Не вярвам. В момента, когато нашите запаси започнат да се изчерпват, ще се наложи да спираме тока вече и по шест часа на ден.

Някой тихо подсвирна.

Един от репортерите на телевизията попита:

— Чухте ли, че имаше демонстрации срещу противниците на изграждането на нови електроцентрали?

— Да, чух. Но моето мнение е, че това не помага никому от нас.

Демонстрациите станаха снощи, а Ним прочете репортажа за случилото се в сутрешните вестници. Демонстрантите, които наричали себе си „обикновени граждани“, хвърляли камъни по прозорците на сградата на клуб „Секвоя“ и на „Противоядрената лига“.

Предвиждаха се и още демонстрации и вълнения из цялата страна, особено когато започнат съкращенията на работните места във връзка със спиранията на тока…

Във връзка с гореописаните събития противниците на GSP & L бяха необичайно тихи.

Последният въпрос, отправен към Ним, беше:

— Какво бихте посъветвали гражданите, мистър Голдман?

Ним леко се усмихна и каза:

— Изгасете всичко, което не ви е необходимо, за да оцелеете.

Ним се върна в офиса си след около два часа. Той веднага се обади по вътрешния телефон на Вики и я помоли:

— Обади се в болницата „Редууд Гроув“ и попитай за мис Карен Слоун.

След две минути тя се обади и каза:

— Те твърдят, че нямат такава пациентка.

Ним попита с изненада:

— Сигурни ли са в това?

— Аз ги помолих да проверят два пъти.

— Тогава наберете домашния и номер.

Този път, вместо да се обади по вътрешния телефон, Вики влезе в кабинета на Ним. Лицето и беше сериозно.

— Мистър Голдман, мисля, че вие би трябвало да говорите…

Учуден, Ним вдигна слушалката и каза:

— Ти ли си, Карен?

Сподавен глас отговори.

— Нимрод, обажда се Синтия. Карен е мъртва.

— Не можете ли да карате по-бързо? — попита Ним шофьора.

— Правя всичко възможно, мистър Голдман. Но има натоварено движение.

Ним беше поръчал една кола на компанията да го чака на изхода. Така щеше да стигне по-бързо, пък и не беше в състояние да кара самият той. Те се насочиха към апартамента на Карен.

Мислите на Ним бяха в безредие. Той не бе разбрал подробности за смъртта на Карен, единственото, което знаеше, бе, че причината е внезапното спиране на тока. Ним вече мислено се обвиняваше, че не бе проверил по-рано дали Карен е пристигнала в болницата…

За да се отвлече от мислите си. Ним погледна през прозореца на колата. Токът постепенно биваше включван в отделните квартали, скоро целият град отново ще засвети…

До следващата сутрин. И до по-следващата.

А по-нататък кой можеше да каже какво щеше да се случи и доколко ще се промени животът, с който всички те са свикнали?

— Пристигнахме, мистър Голдман — каза шофьорът, като спря пред сградата, в която бе апартаментът на Карен.

— Моля, изчакайте ме.

— Няма смисъл да влизаш вътре — каза Синтия. — Ужасно е.

Тя беше излязла пред вратата на апартамента, когато Ним дойде. В един миг, когато вратата се открехна, Ним чу истеричните викове на Хенриета Слоун и някакво виене, което вероятно принадлежеше на Джоузи. Очите на Синтия бяха подути и зачервени.

Доколкото можа, тя му обясни за серията нещастни съвпадения, които бяха довели до смъртта на Карен. Ним тъкмо започна да изказва мислите си, които го вълнуваха по пътя, когато Синтия го спря.

— Не си прав, Ним! Каквото и да сме направили ние, от доста време насам никой не бе правил за Карен толкова, колкото направи ти. Тя не би искала да се чувствуваш по този начин и да се самообвиняваш. Почакай. Имам нещо за теб.

Синтия влезе в апартамента и скоро се върна с един машинописен лист в ръка.

— Намерих го на пишещата машина на Карен. Вероятно го е писала преди… преди… — гласът на Синтия и изневери и тя не можа да продължи.

— Благодаря ти — каза Ним. — Мога ли да помогна с нещо?

Синтия поклати глава.

— В момента не.

Когато той тръгна да си ходи, тя го попита:

— Ще те видя ли отново, Ним?

Той спря. Поканата и бе съвсем лична, каквато беше и предишния път.

— Синтия, какво да ти кажа… просто не знам.

Нещото, което го тревожеше, беше, че той желаеше Синтия, която бе нежна и хубава и му предлагаше любов и топлина. Желаеше я независимо от това, че обичаше Рут и че взаимоотношенията им бяха отлични.

— Ако имаш нужда от мен, Нимрод — каза Синтия, — знаеш как да ме намериш.

Ним кимна и се упъти към асансьора.

В колата, на път за GSP & L, Ним извади от джоба си сгънатия лист със стиховете на Карен. Той го погледна.

Какво носеше в себе си искрицата? И коя бе мисълта на Карен, която той никога нямаше да разбере?

20

Когато Ним се Върна, Вики вече си беше отишла, но походното му легло беше приготвено, както той бе поръчал.

Мислите за Карен все още го преследваха. Независимо от думите на Синтия, чувството за вина не го напускаше. Вината бе не само негова лична, но и на компанията, която не бе спазила своите ангажименти спрямо хората, които разчитаха на нея. Ним беше сигурен, че ако спиранията на тока продължат, ще има и други нещастни случаи…

Дали някога щеше да успее да се освободи от чувството си за вина за случилото се? Някога, може би.

На Ним му се искаше да поговори с някого, да му се разкрие. На Рут не беше казал нищо за Карен, а и сега вече беше късно.

Ним зарови лице в дланите си и остана така за няколко мига. Той реши, че трябва да се концентрира и да се заеме с нещо, иначе напрежението щеше да го убие.

След десетина минути позвъня телефонът. Ним го вдигна, чу гласа на Тереза Ван Бърен:

— Ним, сигурно си решил, че за днес си приключил с пресата, нали?

— Е, мина ми нещо подобно през ум — отговори и Ним.

Тереза Ван Бърен се засмя и каза:

— Хората от пресата обаче не спят. Тук има двама души, които искат да те видят, Ним. Единият от тях иска някакви подробности около предстоящите спирания на тока, а другият човек е Нанси Молино.

Ним въздъхна. Понякога му се искаше Пол Шърмън Йейл да не си беше подавал оставката.

— Добре. Доведи ги.

Когато Ним накратко даде сведенията на човека от телеграфната агенция и той си тръгна, в стаята влезе Нанси Молино.

Както винаги, тя бе безупречно облечена. Роклята и бе с коралов цвят и подчертаваше превъзходната и фигура.

Тя седна срещу Ним и кръстоса изящните си крака. Ним ги погледна за миг, а после отмести поглед.

— Здравей! — каза и Ним. — Какво мога да направя за теб?

Тя извади от чантата си едно фотокопие на телетайп и го подаде на Ним, като каза:

— Този материал ще излезе в утрешните вестници. Ние бихме искали да го публикуваме с твой коментар.

Ним внимателно прочете информацията. Тя гласеше:

Ним си помисли, че сведенията, които идваха по този въпрос от Вашингтон, в крайна сметка се оказаха достоверни.

Той забеляза, че Нанси чака неговия коментар и каза:

— Аз не съм някакъв финансов гений, но мога да кажа, че това, което се случва, беше неизбежно, откакто започна да расте инфлацията и откакто позволихме да станем зависими от вносни горива. Естествено, най-много ще пострадат хората от средната класа, които имат спестявания. Но за мен това не е разрешение на проблема, а само една отсрочка. Отсрочка, докато осъзнаем, че не можем да си позволяваме да купуваме повече петрол и не започнем да разработваме нашите собствени енергийни ресурси.

— Благодаря — каза Нанси Молино. — Това ще свърши работа. В нашата редакция всички смятат, че си оракул. Дори в неделното издание смятаме да публикуваме онази реч, която произнесе по време на публичните обсъждания на проекта Турнипа. Сега вече мнозина осъзнават, че си бил прав. Какво ще кажеш за всичко това?

Под влиянието на импулс Ним извади един лист от една от папките си и го подаде на Нанси. Тя прочете:

— Не е лошо. Кой го е писал? — попита Нанси.

— Написа го една приятелка. Днес тя почина.

— Затова ли изглеждаше толкова ужасно, когато влязох?

— Вероятно.

Нанси прочете стиховете на Карен и попита Ним:

— Защо не ми разкажеш за нея. Естествено, няма нищо да пиша.

— Ще ти разкажа. Тя се казваше Карен Слоун. Парализирана беше от петнадесетгодишна възраст. И, мисля, че бе най-хубавият човек, когото познавах…

— Как се запознахте? — попита Нанси.

— Стана съвсем случайно Когато спряхме тока през миналата година…

Само преди час Ним копнееше да сподели всичко това с някого. Сега тук беше Нанси… Той и разказа всичко, а тя в повечето случаи само слушаше и от време на време му задаваше някои въпроси. Когато той и разказа, как бе умряла Карен, тя стана и започна да крачи из кабинета, като казваше.

— О, боже! О…

Тя хвърли един поглед на отрупаното бюро на Ним и го попита:

— Какви са тези бумаги тук?

— Имам още някои работи за вършене.

— Глупости говориш! Остави всичко и се прибирай!

Ним само поклати глава и посочи походното легло.

— Днес ще спя тук. Забравяш, че утре започваме с изключването на тока.

— Тогава, ако искаш, ела при мен.

Вероятно Ним я бе изгледал стреснато, тъй като Нанси добави:

— Апартаментът ми е на пет минути оттук. Можеш да оставиш телефона, в случай че трябва да те повикат. А ако няма нищо спешно, утре сутринта ще ти направя закуска.

Те стояха един срещу друг и Ним усещаше уханието на парфюма на Нанси. Той усещаше, че иска да разбере повече неща за нея, много повече. Той осъзнаваше, че за втори път този ден получаваше подобно предложение и беше на път да се съгласи.

Нанси му каза рязко:

— Втори път няма да повторя поканата си. Какво реши?

Ним се поколеба само за секунда и после каза:

— Добре, да вървим.