Сянката на греха

Глава първа

Отец Джон Гримстоун бавно се изкачи към амвона на енорийската църква „Сейнт Едмънд’с“ и обхвана с помътнял поглед пространството под себе си. Сивата светлина на ранното утро проникваше през дебелите стъкла на прозорците, а утринната мъгла се промъкваше изпод вратата и се стелеше подобно на тамянен дим. Както на всяка сутрешна литургия, и днес хората от кралския град Мелфорд и околните села изпълваха цялата църква. Богатите се бяха разположили на специално отредените за тях места — украсени с резба църковни пейки. Зад тях седяха по-малко заможните, дребните земеделци и техните ратаи. Скупчени плътно един до друг, част от бедняците бяха застанали около кръщелния купел, а останалите се бяха разпръснали из сумрака на напречните галерии, опрели гърбове о стените.

Отец Джон рязко си пое дъх и положи усилие да се отърси от омаята на изпитото предната вечер вино. На днешната литургия, седмици преди началото на коледните пости, мислеше да проповядва за смъртта — тихата, винаги неочаквана гостенка, чието присъствие непрекъснато се усещаше наоколо. Особено в Мелфорд, където кървавите убийства биваха последвани от изпълнени с жажда за мъст съдебни процеси и екзекуции. Свещеникът измъкна изпод филона1 си парче пергамент и го постави на аналоя2 — скулптиран от дърво орел с разперени криле. От сутрешния полумрак в църквата усети да го полазва студ и отново го връхлетя кошмарът от изминалата нощ: мъртъвци отместваха настрани тежките каменни плочи, под които бяха погребани, и протягаха към него костеливите си ръце с хищнически нокти, мъчеха се да го сграбчат и да го завлекат в гробовете си. Беше само сън, но го тормозеше още от детството, когато майка му му разказваше за покойниците, които спят под църквата и чакат да чуят ангелските тръби3 да възвестят възкресението им.

Отец Гримстоун се прокашля и се опита да разсее тягостното чувство. Той бе нисък, възпълен, с червендалесто лице — заради слабостта си към виното, — и с разчорлена, бяла като сняг коса. Свещеникът считаше себе си за добър Божи служител. Той сведе поглед от амвона надолу към скупченото паство. Преди доста години всички тези хора бяха изричали венчалните си обети пред него, сетне бе кръщавал децата им, беше давал утеха и опрощавал греховете на техните болни или умиращи близки.

Енориашите не откъсваха изпълнените си с очакване погледи от него. Неделната проповед беше едно от най-важните събития през седмицата — а отец Гримстоун беше добър проповедник. Умееше да трогне сърцата им, като илюстрираше думите си с примери от живописните религиозни сцени по стените и дори с няколкото стъклописа по прозорците на църквата „Сейнт Едмънд’с“. Късната есен, когато всичко в природата умира, вече беше дошла и вероятно той щеше да говори за ужасите на ада, за изпитанията в чистилището или за не чак толкова вълнуващата благодат на рая.

Гримстоун хвърли поглед към курата4 си, отец Робърт Белън, млад мъж с млечнобяло лице, невчесана черна коса, с увиснали краища на устните и доста блуждаещ поглед. Куратът беше добър и работлив помощник, макар свещеникът да се чудеше дали е съвсем с всичкия си — заради почти истеричния ужас, който куратът изпитваше от плътския грях. Може би и затова в присъствието на жени езикът му се връзваше. Положил ръце в скута си, отец Робърт беше забил поглед в един от демоните с ужасяващи лица, изрисувани в горната част на наредените в две странични редици ниски колони. Демоните и адът непреодолимо силно бяха обсебили мислите на отец Робърт. В свой отделен стол вляво на амвона седеше Адам Бъргес, близък приятел на отец Гримстоун и бивш войник. Младият курат, беше измърморил той, трябва вече да е бил в ада, щом така добре познава тамошните ужаси.

Бъргес се размърда на стола си, по посивялото му лице личеше явно недоумение — защо свещеникът бави проповедта си? Гримстоун му отвърна с усмивка и се опита да прикрие притеснението си. Полубратя и много близки приятели, двамата с Бъргес бяха израснали в Мелфорд, но по-късно пътищата им се разделиха. С парите от натрупаното по време на кралските войни състояние, Бъргес беше купил старата лесничейска къща зад църквата. С времето Гримстоун започна да разчита на него много повече, отколкото на курата си Робърт.

Сред богомолците вече се чуваха нетърпеливи покашляния и леко потропване с крака. Гримстоун огледа насядалите на първата пейка и забеляза, че воденичарят Молкин отсъства. Тук беше жена му, Урсула, както и Маргарет — странната му, русолява и бледолика дъщеря. Къде тогава се е дянал Молкин? Все пак нали в неделя воденицата не работи, няма зърно за мелене и брашно за насипване в чувалите. Молкин трябваше да присъства, тъкмо за да чуе тази проповед.

Енорийският свещеник вдигна отривисто глава.

— Смъртта! — прогърмя гласът му.

Хората притихнаха и впериха поглед към свещеника, очакваше ги вълнуваща проповед.

— Смъртта — натърти отец Гримстоун — е като камбана, която трябва да подтиква християните към молитва. Но ленивците, дори след първите удари на камбаната, са все още сънливи и чакат следващите.

Стрелна с поглед съпругата на Молкин.

— Различните камбани имат различен звън — отец Гримстоун погледна усмихнат към звънаря Саймън. — Песента на тази възвестяваща смъртта камбана е: Помни края на дните си и ще избегнеш греха.

Свещеникът докосна манипула5 на лявата си китка и гласът му набра сила.

— Смъртта е като църковен пристав!

Направи пауза, понеже неговите енориаши закимаха одобрително и замърмориха на себе си. Всички до един ненавиждаха църковния пристав, който само дебнеше кой съгрешава или кой се е забъркал в скандал. Пипнеше ли някого, без значение мъж или жена, в прелюбодеяние, веднага призоваваше прегрешилите страни да се явят пред архидякона на съд.

— Точно така — продължи свещеникът, — смъртта прилича на църковен пристав и като знак за своите задължения носи жезъл, по-безмилостен и от най-острата стрела. Смъртта е подобна на рицар, възседнал кон. Тя носи огромен щит, разделен на четири. На първата четвъртина е изобразена ухилена маймуна, символ на онези, които се присмиват на хората и ги ограбват. Във втората четвъртина виждаме разярен лъв — защото смъртта поглъща всичко, върху което се нахвърли. В третата е писарят, който записва всички наши дела, за да бъдат представени пред Божия съд. Докато в последната част…

Вратата на църквата внезапно се отвори. Отец Гримстоун отпусна ръце и богомолците извърнаха глави. Местният идиот, Питъркин, шумно се потътри навътре. Чорлавата му, сплъстена коса почти скриваше дивия му поглед, разкривените му ботуши бяха покрити със засъхнала кал.

Отец Гримстоун бавно слезе от амвона. Питъркин беше едно от Божиите чеда, които изцяло зависеха от милостта на енорията; спеше по оборите или при старицата Крауфорд, хранеше се с малкото, което неохотно му подхвърляха. Свещеникът забеляза, че слабоумният е развълнуван. Всъщност Питъркин беше плакал. По покритото с мръсотия лице на горкия луд личаха следи от сълзи. Примигваше, отворил уста, от която не излизаше никакъв звук. Благочестивата тишина на неделната сутрин беше грубо нарушена и богомолците зашумяха смутено.

— Тихо! — нареди отец Гримстоун. — Питъркин, какво толкова се е случило? Това е дом Божи. Знаеш, че сега се отслужва литургия. Да не си гладен? Или жаден? Да не би пак да си сънувал някой от твоите кошмари?

Питъркин не го чуваше. Обърнал глава наляво и без да откъсва поглед, сочеше към един от стенописите в трансепта6. Трепереше, а по вътрешната страна на единия му крачол личеше мокро от урина. Гримстоун улови Питъркин за ръката.

— Какво има? — настоя той. — Покажи ми!

Селяните и ратаите направиха път и Питъркин го поведе като дете през трансепта. С ръката си сочеше към стенопис, на който бе изобразено отсичането на главата на Йоан Кръстител. Грешницата Саломе държеше поставената на поднос глава на светеца, за да я отнесат на отмъстителната й майка.

— Това ли сънува? — свещеникът се опитваше да овладее нетърпението си.

Питъркин поклати глава.

— Молкин! — измуча той.

— Воденичарят Молкин?

— Воденичарят Молкин — глухо повтори Питъркин. — Главата му плува по водата…

Богомолците, които стояха наблизо, го чуха. Неколцина се изправиха сковано, отправили поглед към Урсула и дъщеря й Маргарет, които гледаха недоумяващо, с широко отворени очи. Отец Гримстоун свали филона си и го подаде на курата. Попристегна робата си и улови Питъркин за ръка.

— Трябва да дойдеш! Трябва да дойдеш! — боботеше Питъркин. — Отче, самата истина ти казвам! Главата на Молкин плува.

Повел Питъркин за ръка, отец Гримстоун прекоси нефа на църквата. Останалите богомолци се изправиха от местата си и тръгнаха след тях. Множеството слезе по стъпалата към гробището и се запъти към покритата порта. Вместо обаче да поеме напред към Мелфорд, Питъркин свърна вляво към воденицата на Молкин. Все още гъстата утринна мъгла покриваше полето. Гримстоун усети как страхът го сграбчва и по тила му изби студена пот. Тежкото дишане на Питъркин и шумът от тътрещите се след него енориаши нарушаваха зловещата тишина. Прекосиха дървения мост над реката Суейл, минаха през страничната портичка, която водеше към воденичния яз. Храсталаците край брега бяха мокри от дъжда. Заради мъглата отец Гримстоун не виждаше почти нищо. Питъркин спря и посочи с пръст.

— Да — свещеникът погледна в посоката, в която сочеше. — Това е воденицата на Молкин.

Взираше се над извисените нагоре в сивата мъгла чудовищно широки платна на крилете й.

— Ела! — каза загадъчно Питъркин.

Изкачиха малък наклон и слязоха от другата страна на заобиколения с тръстики воденичен яз. Питъркин отново започна да сочи. Мъглата като по чудо леко се отдръпна.

Отец Джон Гримстоун невярващо зяпна. Това, което видя, видяха и хората зад гърба му. Чу се женски писък. Жената на Молкин си проби път напред. Кралският наместник Риптън бързо я възпря. Свещеникът гледаше като прикован. Не беше кошмар от сънищата: отсечената глава на Молкин, поставена върху дървен поднос, се носеше по воденичния яз.

Четири вечери по-късно, Торкъл, един от най-заможните фермери, стоеше насред навеса за вършитба. Беше се загледал в последните за тази жътва снопи. Дверите на навеса бяха отворени и, точно както на Торкъл му се искаше, през тях влизаше хладен полъх. Избърса потта от челото си. Искаше му се вече вършитбата да е приключила.

Смрачаваше се по-рано, сигурен знак, че зимата наближава. Наближаваше и празникът на Вси светии7. Жителите на Мелфорд щяха да държат настрана бродещите души на покойниците с помощта на огньове. Торкъл усети, че потръпна леко. Смъртта бродеше из Мелфорд. Кратко беше спокойствието, на което се радваха хората, след като лорд Роджър Чапълс увисна на голямата бесилка на кръстопътя извън града. Колко ужасяващи убийства само! Първо тези на Удушвача — толкова млади жени, включително и добрата вдовица Уолмър, изнасилена и жестоко удушена. Вината падна върху сър Роджър, който заплати с живота си. С неговата смърт убийствата трябваше да приключат.

Пет години по-късно обаче отново бе убита една млада жена. Ами Молкин? Отсечената му глава, пусната да плува върху дървен поднос из воденичния яз? По настояване на свещеника, Торкъл заедно с други мъже се бяха изкачили по стълбите нагоре във вътрешността на воденицата, където ги чакаше още по-отвратителна гледка: обезглавеното тяло на Молкин, поставено на стол, цялото в кръв и съсиреци. И сякаш всичко това не беше достатъчно, ами като в някаква зловеща шега, убиецът беше поставил голяма чаша с ейл в побелелите и вкочанени пръсти на мъртвеца. Какво ставаше?

Чапълс не трябваше да умира. Торкъл преглътна с усилие. Знаеха го той и Молкин. Сега какво? Сър Морис, синът на лорд Роджър, с писмо до кралския съвет в Лондон молеше да се преразгледа целият процес.

Торкъл впери поглед към зеещите отвори на навеса. Настъпващият мрак, подобно на гъста мъгла, изчакваше мига да пропълзи вътре в постройката. Погледна към двете маслени лампи, окачени на куки, сетне погледът му се насочи към снопите. Тишина обгръщаше стопанството. Щеше му се да беше довел и кучето си, но явно то — гладно за всеки къшей хляб, който жена му изхвърляше навън — се навърташе около къщата. Изведнъж се сепна. Петел ли пропя? Защо по никое време? Или му се счуваше? Не казваха ли старите хора, че щом петел кукурига вечер, то някой ще бъде сполетян от жестока смърт?

Торкъл чу, че нещо се шмугна навътре в постройката. Грабна млатилото за вършеене — два пръта, съединени с кожа от змиорка — и внимателно пристъпи към отворената врата. Отсреща, в другия край на дългия, разкалян и посипан със сено двор, съзря светлинките на запалените свещи в къщата си. Дочу жена си да пее. Имаше за какво да й се пее на неговата весела, невярна жена, заета с биенето на маслото. Върна се обратно в постройката, подпря млатилото, отбра няколко житни класа и ги подхвърли във въздуха. Зърното щеше да падне върху опънатата предварително кожа, а ветрецът да отвее плявата. Но движенията му бяха разсеяни. Твърде късно беше за работа.

Торкъл се чувстваше потиснат от тишината, както и от собствените си страхове. Прошепнатото от отец Гримстоун в изповедалнята излезе истина: грехът се връща, за да те преследва. А беше време, когато той и останалите отпиваха големи глътки от ейла в „Златното руно“. Празнуваха в приготвените специално за съдебните заседатели помещения — преди те да преминат важно по калдъръма и да влязат в сградата на общината. Лятото беше в разгара си, слънцето бе силно и жарко, тревата бе висока и зелена, а реколтата обещаваше да е богата и изобилна! Спомените оживиха Торкъл и той реши — ще иде вкъщи да хапне малко хляб и месо, колкото да утоли глада си, а после ще слезе към „Златното руно“. Искаше му се да е сред хора, сред веселие и смях, близо до пращящия огън, сред успокоителното присъствие на приятелите си.

Торкъл се отправи към единия край на постройката и старателно залости портата. Погледна към сламения покрив. Добре беше направен и нямаше да протече. Утре щеше да приключи с работата. Но нещо го накара да се извърне и да спре. Единият от фенерите, окачен на другата порта, беше угаснал. Торкъл усети, че гърлото му пресъхна. От тъмнината изплува някаква фигура, наметната с плащ и с качулка на главата. Криеше нещо… Млатилото? Торкъл извади ножа си.

— Кой е? Кой си ти?

— Онзи, който отделя житото от плявата.

Торкъл беше сигурен, че познава приглушения глас.

— Какво искаш? — той предпазливо се приближи.

— Справедливост!

— Справедливост! — гласът на Торкъл стана писклив.

Той замръзна на място. Фигурата бързо закрачи към него. Торкъл стоеше объркан. Опита се да се измъкне, но онзи беше по-бърз. Замахна назад с млатилото, а сетне стовари с ужасна сила дебелия му край върху главата на Торкъл. Тялото му се извъртя и падна на земята. Болката беше непоносима. Торкъл усети топлината на стичащата се кръв. Вдигна очи и в пулсиращата от неистов ужас мъгла прозря, че прътът за вършеене отново и отново се издига и стоварва върху му.

Главата на Торкъл се размаза и мозъкът му се превърна в пихтия.

Някога, в едно друго време, Елизабет, дъщерята на коларя, се боеше от таласъми, духове и всевъзможни други страховити тъмни сили, които се спотайват в мрака. Но сега реши да изхвърли от главата си всичките тези бабини деветини, защото беше наясно, че родителите си служат с тях само за да плашат децата си и да не ги пускат да бродят из безлюдните поляни и по самотните пътеки. Елизабет беше влюбена, поне така й се струваше. Беше ходила до Мелфорд, под предлог да похарчи парите, които бе получила за рождения си ден, а за истинската причина беше по-добре и да не мисли. Нали старицата Крауфорд казваше, че вятърът може да улови мислите й и да ги отвее към бащината й работилница или към майка й, вечно заета с нещо в кухнята.

Елизабет се поспря в края на пътеката и погледна назад. Пазарът беше все така пълен с хора. Адела взе да я подпитва, но нали такава беше играта — никога не казваш на хората по какви тайни работи си тръгнал. Ако си има обожател, защо трябва да го споделя с такива като Адела? Тя веднага щеше да изтърчи до „Златното руно“, за да го разтръби на всички. А и нямаше да пусне Елизабет, докато не научи защо, как, кога и с кого. Елизабет се засмя, отметна назад дългата си коса, приглади полите по бедрата си. Как да разкрие тайната си на Адела? Тя само щеше да й се изсмее. Усмивката на Елизабет полека се стопи. Наистина, нямаше никакво намерение да разказва цялата история: какво й предадоха, чрез кого и, най-важното, от кого беше съобщението — така само щеше да предизвика още въпроси.

Елизабет се обърна и се затича. Прокрадваше се като котка сред тъмните сенки. Знаеше кои пътеки да избере, за да не срещне никого или пък да не я видят случайно. Не й се щеше да я разпитват, когато се прибере вкъщи. Израснала беше в Мелфорд и познаваше всяка педя от него. Мина покрай църквата, после покрай църковното гробище, където зърна мастър Бъргес да копае гроб. Затича се. Той май не я видя — интересуваше го само отец Гримстоун и мрачната църква. Елизабет се поспря за малко, колкото да си поеме дъх. При вида на островърхата църква и надгробните камъни в двора й, сякаш нещо я смути, връхлетя я споменът за бедната Джоана, убита така жестоко близо до Бракъм Миър. Джоана беше много жизнерадостна, често се скиташе из полето да бере цветя — поне така казваше. Е, сега с Елизабет бе различно — поне двама души знаеха къде отива — онзи, който бе изпратил съобщението и неговият приносител.

Елизабет разтърси коси и се опита да крачи по-уверено. Пресече някакъв ров, провря се през един крив плет и се поспря. Може би беше подранила. Имаше приблизителна представа за часа и май трябваше да почака малко. Вдигна очи към небето. Имаше си обожател, таен обожател, който беше платил, за да я склони да се срещне с него! Прекрасно беше да е навън, под Божието небе, далеч от шумния пазар, далеч от семейството си, където се чувстваше потисната като в затвор, а майка й непрекъснато й нареждаше какво да прави.

Елизабет се загледа в горичката, покрила близкия полегат хълм. Нима възрастните знаеха какво е любов? Баща й говореше само за отсечената глава на Молкин и за размазания мозък на Торкъл. Елизабет не харесваше и двамата, най-вече Молкин и неговата нещастна дъщеря, как й беше името? — а, да, Маргарет, вечно мълчалива и мрачна. Е, какво да се прави. Елизабет нагази в тревата. Погледна встрани, стори й се, че мерна нещо там сред дърветата. Кой ли можеше да бъде? Някой овчар? Елизабет леко потръпна. Времето се разваляше. Трябваше да си вземе наметката.

Тя навлезе сред дърветата и стигна до любимото си място. Като дете си играеше тук и си представяше, че е кралица или девойка, пленена от омагьосан дракон. Мина през студената и мокра трева и седна в края на малката полянка, на същия камък, който някога беше нейният „трон“ в „драконовата крепост“. Цареше абсолютна тишина. За първи път, откакто се впусна в това приключение, мисълта, че лъже родителите си, я бодна с неприятно чувство. Радостната й омая се преплиташе с вина — и с мъничко страх. Мястото беше напълно усамотено, чуваха се само далечни птичи песни и тихото шумолене на орловата папрат. Елизабет затвори очи и стисна устни.

— Ще почакам съвсем малко — каза си тя.

Времето минаваше. Елизабет разтри китките си и поразмърда крака. Трябваше да избере някои по-закрити пътеки, вместо да върви така, размахала ръце през полето. Да не би пък тайният й обожател да е срещнал някого и да се е изплашил? В Мелфорд слуховете и клюките, примесени и със злъчни подигравки, можеха да ти докарат неприятности. Да беше минала по Фалмър Лейн, а сетне да се бе провряла през оградата при Дяволския дъб…

Елизабет чу как зад нея изпука съчка. Обърна се, и отвори уста да запищи. Някаква ужасяваща фигура с маска на главата бе застанала зад гърба й. На Елизабет, дъщерята на коларя, не й оставаше да живее дълго.