Сянката на греха

Глава трета

Криптата под църквата „Сейнт Едмънд’с“ в Мелфорд беше мрачна и приличаше на пещера. Сенки танцуваха на светлината на свещите и на маслените лампи — и от танца им сцената ставаше още по-злокобна. Сър Хю Корбет оглеждаше погребалните ниши, наредени на нивото на очите навсякъде из помещението. Някои от ковчезите гниеха и се разпадаха, през процепите им се провиждаха отделни кости. Изпаднал от наклонил се настрани ковчег, един скелет се беше претърколил до камъка, а челюстта му зееше отворена. На Корбет му се стори, че му се хили, и сякаш бе готов да скочи. Почака, докато отец Гримстоун поразхлаби капака на ковчега, поставен на дървена стойка в средата на залата. Свещеникът отмести капака и махна савана под него. Корбет впери очи във восъчнобялото лице на тялото вътре. Хората, които бяха обличали момичето за погребението, си бяха свършили добре работата. Корбет леко извърна главата на мъртвата. Огледа петната, които обгръщаха шията като зловеща огърлица.

— Приличат на следи от тънко въже — отбеляза той. — Къде е била открита?

— Близо до Дяволския дъб. Тялото й е лежало скрито зад живия плет. Две момчета, които събирали подпалки, я намерили и вдигнали тревога.

Корбет загледа свещеника. Нямаше съмнение, че отец Гримстоун бе притеснен — очите му бяха подпухнали от безсъние, а ръцете му трепереха. Беше брадясал, а по черното му расо личаха мазни лекета от храна. Свещеникът постави капака върху ковчега и се потътри към каменния престол, направен в стената. Отпусна се до приятеля си Адам Бъргес и покри лицето си с ръце.

— Много си притеснен.

Сър Хю Корбет се приближи и застана прав пред него. Свещеникът вдигна поглед и преглътна нервно. Беше изплашен, не само заради случилите се зловещи убийства, но и от появата на този кралски пратеник с черна коса, привързана в опашка на тила, продълговато лице и зорък, настойчив поглед. Корбет имаше лице, което можеше да се определи като мургаво, а пълните му с печал очи сякаш никога не трепваха. Взираха се и наблюдаваха, сякаш не искаха да пропуснат и най-дребната подробност. Външността на пазителя на Тайния печат вдъхваше страх на свещеника. Сър Хю носеше тъмносива наметка, пристегната на врата, а отдолу елек от кафява кожа. Панталоните му за езда бяха пъхнати в черни, покрити с кал ботуши, върху които все още дрънчаха шпори.

Корбет свали ръкавиците си и ги втъкна в колана за меча. Да, страх ме е от теб, помисли си Гримстоун. Даже повече от спътника му — как му беше името? А, да, Ранулф-ат-Нюгейт — висок и червенокос, мрачен мъж, облечен досущ като господаря си. Макар и само писар в Канцеларията на Зеления печат, и той внушаваше страх. Бъргес му беше пошушнал, че той сплашва разпитваните от Корбет хора, когато това се налага. Гримстоун погледна бегло бялото му, гладко избръснатото лице с лениво притворени очи. Напомняше му за котката, която кръстосваше гробището. Ранулф стоеше с гръб към вратата и бе насочил поглед към господаря си, който пък се бе загледал с интерес в кръстовидния свод на криптата.

— Странно място за събиране — наруши мълчанието Бъргес. — Не можеше ли да се съберем другаде?

— Студено е — оплака се Робърт Белън.

Куратът седна прегърбен в един от столовете, върху който голямата централна колона хвърляше почти непроницаема сянка.

— Мястото вони на смърт — Уолтър Блайдскот, възпълният, червендалест и оплешивяващ помощник-шериф в Мелфорд заклати глава толкова енергично, че чак челюстта му затрепери. Двойната му брадичка стигаше чак до горната част на бойния плащ, увит около него като пелена.

— Мястото е добро за търсене на справедливост — проговори младият, русоляв сър Морис. Захвърленото му наметало лежеше на земята, а той бе седнал и удряше по коляното си с ръкавици. Нетърпеливо местеше нозете си, сякаш очакваше кралският писар да свика съд на това място и да обяви баща му за невинен.

— Кой я е построил? — попита Корбет. Обходи кръглата крипта и се приведе да разгледа направените за ковчезите ниши. — Досега не съм виждал подобна.

— На това място е имало стара саксонска гробница — обясни Гримстоун. — Съборили я по времето на Хенри II. Построили сегашната църква отгоре й. Ковчезите са на предишните енорийски свещеници, но покойниците вече не се погребват тук. — Изведнъж се засмя. — Аз ще се присъединя към останалите в гробището навън.

— Защо поискахте да се срещнем тук? — попита Бъргес. — Виждате, че отец Гримстоун не се чувства добре.

— По две причини — Корбет седна на някакъв стол. Премести една маслена лампа на полицата зад себе си и сложи ръкавиците си до нея. — Първо, както ви е известно, отседнал съм в „Златното руно“, а подозирам, че там и стените имат уши — устните му се разтегнаха в усмивка, но очите му останаха мрачни. — Второ, исках да видя тялото. Защо впрочем то е тук, а не в църквата?

— Такъв е обичаят — въздъхна Гримстоун. — Тук държим и покойниците, преди да бъдат погребани. Клетото момиче беше открито в понеделник. Вчера вечерта тялото й беше донесено в църквата. Утре сутрин ще бъде изложено пред олтара. Ще отслужа заупокойна литургия и веднага след това ще е погребението.

— Мястото е мрачно, не ще и дума.

Корбет се почеса по главата. Облиза пресъхналите си устни. Щеше му се да се върне в „Златното руно“. С Ранулф и Чансън бяха дошли към обяд, тъкмо когато камбаните на църквата зазвъняха за обедната служба. Блайдскот ги чакаше в голямата зала на кръчмата. Писарят настоя да огледа тялото и по-подробно да разпита неколцина. Би предпочел Бъргес да не присъства, но разтрепераният отец Гримстоун настоя приятелят му да го придружи направо от просторния му, добре обзаведен свещенически дом зад църквата.

— Защо един кралски писар, пазител на Тайния печат — Блайдскот вече говореше внимателно и се опитваше да прикрие пиянското заваляне в говора си, — е благоволил да почете нашия пазарен град?

— Защото кралят пожела! — рязко отговори Корбет. — Мелфорд може и да приютява търговци, но приютява и убийства. Преди години тук са отнети няколко човешки живота по най-ужасен начин. Какъв ден е днес? — той се озърна с присвити очи. — Празникът на свети Едуард Изповедника, тринайсети октомври, лето Господне 1303. Преди пет години — той посочи към сър Морис, — неговият баща, лорд Роджър Чапълс, е бил обесен публично пред портите на Мелфорд за убийствата на няколко девойки и на заможна млада вдовица. Как се казваше тя?

— Уолмър — отвърна Морис.

— Да, вдовицата Уолмър. По онова време сър Морис е бил едва четиринайсетгодишен, но щом навършил шестнайсет години — Корбет се усмихна на младия лорд, — започнал да изпраща писмо след писмо до Кралския Върховен съд, в които твърди, че баща му е невинен, че съдът е допуснал ужасна грешка. Сега вече кралят може да направи много малко. Лорд Роджър е осъден от съдебните заседатели пред съдията лорд Тресилиън. Били са представени доказателства и е произнесена присъда. Кралят не е видял основания за помилване и присъдата е била изпълнена.

— Баща ми беше невинен! — извика сър Морис и заплашително посочи към Гримстоун. — Ти знаеш.

— Откъде мога да знам? — отвърна свещеникът.

— Преди да го обесят — заговори с мъка сър Морис, — си го изповядал. Чул си последната му изповед. Признал ли е греха си?

— Не мога да кажа какво е изповядал, това е тайната на изповедта.

— Но можеш да ни кажеш какво не е било казано — заяви Корбет.

— Кажи ми! — извика сър Морис.

— Така е. Така е — Гримстоун затърка една о друга ръцете си. — Сър Роджър не призна в изповедта си за никакво убийство.

— Бил е държан тук, нали? — попита Корбет и заоглежда криптата.

— Да — потвърди Гримстоун. — Понякога мястото се използва за затвор. Има само един вход, който може да се охранява много добре. Наистина изповядах сър Роджър. Но, ако си спомняте, той беше държан тук две седмици, докато чакаше отговор на прошението си до краля за помилване. Междувременно беше посетен и от някакъв странстващ монах. Може да се е изповядал пред него.

— Достатъчно — каза Корбет. — Да се върнем към настоящето, към днешния тринайсети октомври 1303 г. Това лято е намерено убито младо момиче от околните села. Преди три дни — той посочи ковчега, — е открита нова жертва, умъртвена по същия начин, както са били умъртвени вдовицата Уолмър и останалите жертви преди пет години, с въже — Корбет се обърна към помощник-шерифа. — Как наричат тукашните убиеца?

— Удушвача — отвърна Блайдскот. — Когато е било извършено първото убийство, местният бракониер, Фъръл, е бил наблизо. Изплашил се е и се е скрил, казваше, че било тъмно като в рог. Чул писъците на момичето, а после звънчета като онези, които се закачат на ноктите на ястреб или сокол.

— И къде е този Фъръл? — попита Корбет.

— Изчезна — вдигна рамене Блайдскот. — Никой не знае къде е отишъл. Някои говорят, че е избягал. Други казват, че се е напил, което за него беше обичайно, и е затънал в някое блато или тресавище. Има ги колкото щеш из горите около Мелфорд.

— Но най-вероятно е бил убит! — категорично се намеси сър Морис. — Той единствен настояваше, че баща ми е невинен.

— И защо е твърдял така? — попита Корбет.

— Не знам. Изчезна скоро след процеса.

— Свидетелствал ли е в полза на баща ти в съда?

Сър Морис махна с ръка.

— Фъръл беше скитник, по-често пиян, отколкото трезвен. Нощуваше на открито в развалините на Бийчъм Плейс. Кой би хванал вяра на думите му? Наляво и надясно казваше каквото мисли, и в „Златното руно“, и в съда. Казваше, че баща ми изобщо не е бягал по Гъли Лейн в нощта на убийството на вдовицата Уолмър.

— Да — намеси се Блайдскот, — но баща ти призна, че е посетил вдовицата Уолмър същата вечер. Сър Роджър трябва да е минал по Гъли Лейн на път за дома си.

— Казваш, че баща ми е виновен, така ли? — скочи на крака сър Морис.

— Стига! — нареди Корбет.

— Така ли? — сър Морис заплашително пристъпи към помощник-шерифа.

Ранулф-ат-Нюгейт тихо прекоси помещението и сложи ръка на рамото на младия мъж.

— Предлагам ти да седнеш — рече с усмивка. — Щом господарят ми нарежда, най-добре е да се подчиниш.

Натискът на ръката му стана по-силен. Сър Морис плъзна длан към камата си.

— Не го прави — поклати глава Ранулф. — Умолявам те, сър!

Сър Морис се взря в косо разположените зелени очи и тежко преглътна. Корбет му вдъхваше почитание — но този винаги готов за битка мъж, от когото се носеше леко ухание на парфюм, примесено с мирис на кожа и коне, и с тия зелени очи, които сякаш се усмихваха, макар и да не примигваха… Сър Морис пое дълбоко дъх и седна обратно на мястото си. Чак тогава забеляза, че Ранулф прибира измъкнатата си кама обратно в кожения й калъф, окачен на китката му.

Ранулф опря гръб на вратата и се ухили. Старият ми, вечно намусен господар, помисли си той, пак подхвана играта си. Корбет умишлено беше събрал всички на това място. Не само за да огледа трупа и за да е далеч от „Златното руно“. Искаше да се почувстват ненаблюдавани на това необичайно място и да види дали ще се хванат за гушите, дали ще кажат думи, за които после ще съжаляват. Мрачният му господар щеше да събере тези думи, да ги запише внимателно и да се съсредоточи върху тях като върху партия шах.

Корбет отмести поглед от Ранулф и се загледа в сводестия таван.

— Имаме три различни вида убийства. Младите момичета, убити преди пет години, жертвите от тази година, както и останалите — воденичарят Молкин, чиято глава е пусната да плува в собствения му воденичен яз. Някой го е нападнал смъртоносно, със замах и изневиделица, без да вдига шум. Трудна работа, нали? Разбрах, че Молкин е бил здравеняк и негодяй, така го описа кръчмарят Матю, моят домакин в „Златното руно“. Як като вол и с лош нрав. Искаше ми се да бях огледал и неговия труп, но той вече е погребан — Корбет спря и прехапа устни. — Убит е преди две седмици. Няколко дни по-късно е убит и фермерът Торкъл.

— Намекваш, че всички тези убийства са свързани? — попита Адам Бъргес.

Корбет, леко смръщен, съсредоточено огледа този ветеран от кралските войни. Бъргес изглеждаше болнав, жълтеникавата му кожа напомняше пергамент, но погледът на очите му, с цвят на море пред буря, издаваше непреклонност. Беше лице на войник, с дълги белези от рани по дясната страна, с гъсти и разбъркани вежди, къса сива коса, мустаци и брада. Бива го с меча, помисли си Корбет, има здрави ръце и широка гръд. Щеше да е и добър стрелец, особено с някой от новите тисови лъкове, донесени от английските войски след войните с Уелс. При срещата им в Залата на Белия печат в Уестминстър, кралят се беше изказал благосклонно за Бъргес, служил като капитан на новобранци.

— А ти мислиш ли, че между убийствата има връзка? — запита Корбет. — Все пак, всички сте присъствали на екзекуцията на сър Роджър.

— Адам е моята опора и моята сила.

Отец Гримстоун се намеси толкова внезапно, че Корбет се почуди дали свещеникът е напълно с ума си. Да не би пък изживяният ужас или някакъв друг внезапен смут да са помрачили разума му? Корбет не обърна внимание на репликата му.

— Е? — повтори той. — Има ли връзка между убийствата? Вярно, Торкъл и Молкин не са девойки. Не са били удушени с въже — Корбет прокара палец по устните си. — Не са били насилени. Но и двамата са тукашни и са взели участие като съдебни заседатели в процеса срещу сър Роджър. Не е ли странно, че убийствата на млади момичета са започнали отново, тъкмо когато двама от мъжете, осъдили предполагаемия убиец, са сполетени от еднакво зловеща насилствена смърт?

— Защо кралят се интересува от тези убийства? — намеси се Блайдскот.

— Мисля, че вече зададе този въпрос.

— Но получих половинчат отговор.

— Е, слушай сега.

Корбет се изправи на крака. Взе ръкавиците си и плесна с тях по бедрото си.

— Сър Роджър може и да е бил убиец — и той замахна с ръкавиците към сър Морис като предупреждение да замълчи, — но е бил и приятел на краля, добър войник. Наистина, обичал е пиенето и хубавите жени, но това не се наказва със смърт на бесилото. Иначе скъпият ми приятел Ранулф да е обесен досега сто пъти — Корбет потропа с пръсти по капака на ковчега. — Какво обаче следва, ако сър Роджър е напълно невинен? Все пак убиецът се е завърнал. Не само за да насилва и да души млади жени… Кръгът на неговите жертви се е разширил и обхваща замесените в невинната смърт на сър Роджър Чапълс, нали така? Става дума за сериозни престъпления, сър, не само за смразяващи убийства, а и за подигравка с кралското правосъдие. Воденичарят Молкин и фермерът Торкъл са участвали в процеса срещу сър Роджър, дори са били водачи на заседателите.

— Така е, те са били начело на процеса — подчерта Блайдскот.

— Но — продължи Корбет — защо тъкмо тях двамата? Защо не някой друг от останалите десетина? Или убиецът просто е започнал с тях? Да не би пък, след толкова много време, да възнамерява да избие всички замесени в смъртта на сър Роджър?

— В такъв случай — изсмя се сър Морис, — аз ще последвам баща си на ешафода. Вече бях обвинен, че съм се заел с отмъщение.

— Да, възможно е. Радвам се, че го спомена преди аз да съм го сторил — Корбет седна обратно на мястото си. — Можеш ли да ми кажеш къде си бил рано сутринта в неделя преди две седмици? И в нощта на убийството на Торкъл?

— Бях в църквата с останалите — заговори с мъка сър Морис. — А що се отнася до следващата сряда вечер — преглътна тежко — бях в къщата си в имението. Хората от свитата ми ще се закълнат, че е било така — лицето му леко поруменя, и той се размърда неспокойно. — Студено е — додаде след малко. — Докога ще ни държиш тук?

— Отсъства един човек — с втъкнати в колана на меча си палци, Ранулф-ат-Нюгейт пристъпи наперено на светло. — Блайдскот, ти получи съобщението на господаря ми. Къде е съдията?

— Предадох на сър Луис да се яви тук — сви рамене помощник-шерифът. — Не мога да го надзиравам.

— Мастър Блайдскот! — повиши глас към него Корбет. — Нека засега се съсредоточим върху убийствата на младите жени. В последните близо пет години тези жертви са били шест, така ли? В това число и вдовицата Уолмър?

— Напълно необясними убийства — отвърна помощник-шерифът. — Бяха тукашни момичета, всичките хубави, идвали са насам, в града или на пазар.

— Не е ли опасно? — попита Ранулф. — Пътеките и пътищата тук са доста пусти. Храсталаци, тъмни гори, скрити места, удобни за престъпници и разбойници.

Блайдскот объркано отвърна на погледа му.

— Добър въпрос — настоя и Корбет. — Защо им е било на пет млади жени, без да броим Уолмър, да излизат навън сами? Ако добре съм разбрал от съдебните записки, същото се отнася и до последните две убийства. Всички момичета са убити в покрайнините на града. Ако се придържам към общоприетата версия, сър Роджър е бил съден за четири от убийствата, но не би могъл да извърши последните две, нали?

Корбет посочи ковчега.

— Това клето момиче. Как се казваше?

— Елизабет.

— Нейното тяло е било открито край оградата от жив плет, така ли?

— Да, изчезнала е преди две вечери.

— Кога са я видели за последно?

— Баща й е горе в църквата, той ще каже — отвърна помощник-шерифът.

— Тогава най-добре го доведи!

Блайдскот с пуфтене се затътри навън. Чуха се гласове и помощник-шерифът се върна с коларя. Грубоватият мъж, с възпълно, покрито с брадавици, жълтеникаво лице, застана на прага и запристъпва от крак на крак, запрехвърля от ръка в ръка тоягата, която носеше.

— Влизай, коларю! — подкани го Корбет.

Мъжът не го чу. Беше впил очи в ковчега. Раменете му се разтресоха и по обветрените му страни тихо потекоха сълзи. Протегна напред загрубяла и почерняла от работа ръка, сякаш в опит да върне дъщеря си обратно при живите.

— Влизай, коларю!

Кралският писар се изправи и тръгна към него. Развърза кесията си и сложи една сребърна монета в протегнатата ръка на мъжа.

— Знам, че това е съвсем малка утеха — каза Корбет, — но съжалявам за мъката ти. Коларю, казвам се сър Хю Корбет и съм кралски писар.

— Знам кой си — мъжът вдигна глава и погледна съкрушено Корбет. — А аз съм червей, сър.

— Не си — прекъсна го Корбет. — Коларю, ти си гражданин на този град и верен поданик на краля. Кълна се във всичко свято — и Корбет извиси глас, — че ще заловя убиеца на твоята дъщеря, а после лично ще наблюдавам екзекуцията му.

— Така казваха и преди — промърмори коларят. — И преди казваха, че няма да има повече убийства, след като сър Роджър бъде обесен.

— Е, сгрешили са. Но — Корбет докосна ръката на мъжа, — ако Господ ми даде сила, ще стигна до истината и смъртта на дъщеря ти ще бъде възмездена. Сега влез!

Накара коларят да седне до него в едно от странно издълбаните места за сядане на свещениците. Коларят едва сега осъзна в присъствието на какви хора се намира и се смути.

— Колко деца имаш?

— Елизабет и две момчета, тя беше най-голямата.

— Разкажи за деня, когато тя умря.

Корбет търпеливо зачака. Раменете на коларя се сгърчиха и той отново захлипа. Накрая се прокашля задавено и избърса сълзите си с опакото на ръката си.

— Имам къща с двор на края на Мелфорд. Елизабет беше хубаво момиче. Беше пазарен ден. Искаше да иде до града да си купи нещо. Рожденият й ден мина на Архангеловден11. Имаше две пенита. Знаеш как е с младите жени, нали? Панделка, някакво украшенийце или пък се надяват да срещнат на пазара някой обожател!

— Имаше ли си някого? — попита Корбет.

— Не — усмихна се коларят. — Беше на петнайсет, но умът й още беше детски. Отиде на пазар.

— И?

— Разпитвах. Видяла се с другите младежи и девойки встрани на площада, където е майското дърво12. Адела, близката й приятелка, която работи като прислужница в „Златното руно“, я е видяла последна. Каза, че Елизабет изглеждала добре, със зачервени от вълнение страни. „Накъде си се запътила?“, попитала я Адела. „Трябва да побързам за вкъщи“, рекла й Елизабет. Било е между четири и пет часа. Повече не я видели.

— Знае ли Адела къде е отишла Елизабет?

— Прекосила площада по посока на пътя, който води извън града.

— Тази Адела спомена ли, че Елизабет е била поруменяла и щастлива, сякаш е имала тайна среща?

Коларят доби озадачен вид.

— Среща с обожател — поясни Корбет. — Беше ли потайна?

Коларят затвори очи.

— Не. Беше си наумила да се омъжи добре. Приказваше често, че не иска да е жена на фермер, искала да си вземе за мъж занаятчия или търговец.

— А в дните преди смъртта? Държеше ли се някак необичайно?

— Като ме попита Блайдскот първия път — и коларят махна с пренебрежителен жест към помощник-шерифа, — рекох, че не. Но сега си мисля, че май имаше нещо — той замълча. — Не казвам, че е била потайна, но се държеше така, сякаш си имаше тайна, нещо важно за нея. Пък и тя непрекъснато се влюбваше — коларят се помъчи гласът му да не затрепери, — никога не ми е минавало през ум, че ще се стигне дотук.

— Мастър Блайдскот — обърна се към помощник-шерифа Корбет, — когато са открили тялото на момичето, ти отиде ли на мястото?

— Взех каруца. Сложих в нея бедната Елизабет, докарах я в града и пратих моите хора да доведат коларя.

— А тялото? — настоя Корбет. Той потупа леко по рамото коларя, който отново захлипа. — Нямаше ли някаква следа от убиеца или от въжето, което е използвал?

Блайдскот поклати глава.

— Видя ли нещо необичайно на мястото, където е намерено момичето?

Корбет сподави гнева си, тъй като от объркания поглед на Блайдскот разбра, че дори не е огледал мястото.

— Къде се намира? — раздразнено попита Корбет.

— При Дяволския дъб. Това е голямо, старо дърво на Фалмър Лейн.

— Но той не е на пътя към бащината й къща, нали?

— Не.

— Значи Елизабет е намерена на място, на което не е трябвало да бъде. Извън града, в полето, нали?

— Да, така е.

— Тогава — заключи Корбет — или е отишла да се срещне с някого, или е отнесена там вече мъртва. Прав ли съм?

Блайдскот се оригна.

— А самото тяло? — продължи писарят.

— Ризата и роклята на момичето бяха запретнати високо над корема й — измърмори помощник-шерифът. — Мисля, че е убита много близо до мястото, на което е открита.

— А мястото на другото убийство? — попита Корбет.

— Долу, близо до Бракъм Миър.

— Как е станало?

— По същия начин.

Блайдскот триеше запотените си длани в дебелите си възмръсни панталони. Никак не му беше приятно да седи в студената крипта с този кралски писар и да отговаря на безкрайните му въпроси. Той просто откри труповете и после ги докара в града. Вече разбираше, че е трябвало да бъде по-внимателен.

— Коя е другата жертва? — попита Ранулф.

— Името й е Джоана — заяви Блайдскот. — Беше на годините на Елизабет. Бяха си дружки. Отивала по поръчка на майка си на пазара. Няколко души са я видели, говорили с нея, после тя изчезнала и накрая открили тялото й близо до Бракъм Миър.

Корбет отново потупа коларя по рамото и пусна в ръката му още една монета.

— Можеш да си вървиш, ако искаш. Върни се в църквата — рече му насърчително, — запали свещ за себе си и за Елизабет пред олтара на Дева Мария.

Коларят се размърда. Корбет се загледа в ръцете му. После изчака, докато вратата горе, в края на стълбите, се затвори след него.

— Отец Гримстоун, бяха ли тези две момичета порядъчни?

— Да, бяха от добри семейства. Е, кокетничеха и обичаха да се смеят, но идваха на църква. Главите им бяха пълни с мечти за любов и красиви рицари. И двете бяха винаги готови да танцуват, да се веселят, да си споделят шепнешком тайни. Даже — усмихна се на себе си свещеникът, — когато трябваше да слушат мен.

Корбет стана на крака и се протегна.

— И двете последни жертви — заяви той — са били открити на места, където обикновено не ходят. Подозирам, че са познавали убиеца си. Но какво би съблазнило една жена да иде на някакво безлюдно място?

— Пари — отвърна Ранулф.

— Искаш да кажеш, че са били леки момичета ли? — остро попита Бъргес.

— Не, сър, били са като теб и мен — искали са повече пари! Били са хубави селски моми, румени като ябълки — Ранулф побарабани с пръсти по дръжката на камата си. — Но са били бедни. Чу коларя. Да си купи панделка или украшенийце…

— И са били готови да продадат ласките си, така ли! — слабото, безцветно лице на курата почервеня, високо над скулите му избиха морави петна от ярост.

— Нямам намерение да оскърбявам паметта им — рече рязко Ранулф, — но те са били селски девойчета. Такива като тях спят в една стая с родителите си и братята си. Известно им е какво удоволствие дава любовния акт. Това не означава, че са били леки момичета. Да прости Бог на всички ни. Означава само, че не е било трудно да ги подмамят и излъжат.

— Не вярвам! — скочи на крака куратът.

— Така ли? — озъби му се Ранулф. — Свещеник си, нали? Предполага се, че познаваш хората си.

— Седни! Седни! — изправи се и отец Гримстоун, задърпа курата за расото. — Нашият гост — свещеникът малко иронично наблегна на думата „гост“ — казва истината.

— Какво всъщност искаш да кажеш, Ранулф? — попита Корбет.

— Господарю, говорим за две момичета от бедни семейства, главите им са били пълни с мечти и фантазии. Обикаляли са пазара, пазарували са всякакви продукти за семейството. После са минавали покрай изложените стоки на някой пътуващ търговец или покрай някоя сергия, пълна със сини и червени панделки, с различни накити — нали така става? За нас тия дрънкулки са дреболии, но за тях са по-ценни от кралски дарове. Защо убиецът да не ги е прилъгал с тези изкушения? Подарък без пари? Или пък само срещу целувка? Жертвата е била набелязана. Помолил е младото момиче, разбира се, да пази тайна и тогава е поставена и втората клопка — на някое усамотено и безлюдно място. Младото момиче си мисли „защо не?“, дотогава не е печелила пари толкова лесно и с толкова малко усилия и така отива на среща със собствената си смърт.

Корбет го наблюдаваше.

— Но къде са парите?

— Ако нашият помощник-шериф — Ранулф се доближи и стисна Блайдскот за рамото — иде в къщите на двете жертви и ги претърси от пода до тавана, залагам сребърна монета, че ще намери местата, където момичетата са ги скрили. Или онова, което са си купили с тях.

— Действай, Блайдскот — нареди Корбет. — Ако мастър Ранулф се окаже прав, ще ме намериш в „Златното руно“. А ти къде тръгна, сър Морис?

Сър Морис Чапълс се беше изправил.

— Отговорих на въпросите ти, сър — отвърна младият рицар. — Гробът на баща ми… — той преглътна тежко. — Не ми позволиха да отнеса тялото му в нашето имение, но отец Гримстоун беше така добър…

Корбет не можа да разбере думите на младия рицар.

— Искаш да идеш до гроба на баща си, така ли?

Сър Морис кимна.

— Връхлетяха ме спомени. Ако имате и други въпроси, добрият ни свещеник знае къде съм.

Корбет му позволи да си тръгне. Направи кратко обобщение на срещата и тъкмо щеше да им каже да си вървят, когато вратата в горния край на стълбите рязко се отвори и се затвори с трясък, последван от бързи стъпки.

— За Бога!

Ранулф незабавно застана до господаря си, когато висок рицар с побеляла коса, загърнат с тъмносин плащ, се втурна в криптата. На лицето си имаше кървяща рана, дрехите му бяха изцапани с кал.

— Нападнаха ме!

— Сър Луис! — скочи на крака отец Гримстоун.

Новодошлият свали едната си останала ръкавица и я хвърли на земята.

— Бях нападнат! — повторно извика той.

— От разбойници ли? — попита Корбет.

— Не знам — Тресилиън седна на един от столовете, като бършеше лицето си с края на наметалото си. — Слава Богу, че Чапълс не е тук.

— Защо? — попита Корбет.

— Готов съм да се закълна, че ме нападна призракът на неговия баща!