Сянката на греха

Глава дванадесета

Домът на Девърел се намираше между две улички. Къщата беше просторна, на два етажа, а около нея имаше градина и работилници. Когато Тресилиън и Чапълс влязоха с Корбет в двора, навсякъде беше пълно с хора. Най-любопитните притискаха лица на стъклата на прозорците. Ранулф разпръсна насъбралите се и в кухнята остана само жената на Девърел. С бледо лице и безизразен поглед, тя седеше на стол и се взираше замаяно в петната кръв по каменните плочи на пода. До нея стоеше съседка, която, както сама обясни, наминала да помоли за малко мед. Хлопала и чукала по вратата, но жената на дърводелеца не отваряла. Тогава съседката, любопитна и доста нахална жена, надзърнала през пролука в единия от капаците на прозорците и вдигнала тревога.

— Аз бях в Мелфорд — заразказва Тресилиън — да събера съдебните заседатели от процеса. Блайдскот ни откри на пазара. Сър Морис тръгна да търси теб — посочи към Чансън, който седеше на първото стъпало на стълбите. — Той ни каза, че си отишъл на сутрешната литургия.

— Какво се е случило? — запита Корбет.

— През нощта Девърел не си бил легнал. Очевидно е бил много разстроен от пристигането ти, сър Хю. Последните няколко дни ходел измъчен и някак наплашен. Седял тук, в мрачно настроение, пиел и не откъсвал поглед от огъня. Жена му твърди…

Корбет вдигна очи и впери поглед в жената на дърводелеца. Хубавица беше, носеше черната си коса дълга, но сега посивялото й и измъчено лице излъчваше горест, около очите й имаше тъмни кръгове. Седеше, движеше устни и си говореше сама, почти напълно откъсната от всичко, което я заобикаляше. От време на време сякаш се съвземаше, оглеждаше се в недоумение и после отново потъваше в мислите си.

— Продължавай — помоли Корбет.

— Изабо — Тресилиън посочи към жената — отишла да си легне. Не знаела как да помогне на съпруга си. Той затворил и залостил вратата, както и капаците на прозорците. Тя лежала горе и се чудела какво да стори, когато чула да се хлопа на вратата. Станала и отишла до прозореца. Видя ли покритата порта пред къщата? Вратата е вдадена навътре и заради навеса тя не могла да види кой е посетителят. После чула трясък, а хлопането продължило — Тресилиън замълча. — Да се смили Бог над всички ни, Девърел бил улучен с арбалет точно под лявото си око. Убит е с един изстрел. Жена му изтърчала към кухнята, видяла го и паднала в несвяст.

— Писарю? — погледът на Изабо беше пълен с омраза.

— Да, мистрес.

— Ти ли си кралският писар?

— Да.

— Страхуваше се от теб — горната й устна се изкриви. — Не искаше да идваш в Мелфорд.

— Защо не искаше, мистрес?

— Не ми каза. Девърел имаше много тайни — тъмните й очи се насочиха към сър Морис. — А ти хлапето на Чапълс ли си? Много се промени Девърел след обесването на баща ти — отпусна се на стола и повтори: — Много се промени.

— Намерихме още едно съобщение — Блайдскот отвори торбата си и подаде смачкано на топка парче пергамент. — Изглежда Девърел го е държал. Открито е близо до тялото му.

Корбет разгъна пожълтялото, мръсно и раздърпано по краищата парче пергамент. Бяха надраскани думи с букви като от детски буквар.

— Цитат е — измърмори Корбет. — На Божите заповеди — усмихна се на Ранулф. — Явно ще имаме работа с доста от тях. Прочете ли го, мастър Блайдскот?

— Да, сър Хю.

— Какво пише на него? — попита сър Морис.

— Не лъжесвидетелствувай.

— Не го е направил — жената на Девърел се надигна от стола, с изкривено от гняв лице. — Не е лъжесвидетелствал.

Съседката й зашепна нещо и започна успокоително да я потупва по рамото.

— Смъртта на Девърел — продължи Блайдскот — е истинска загадка.

— Какво имаш предвид?

— Ами, сър Хю, капаците на прозорците и всички врати в къщата са все още затворени. Е, как тогава е бил убит Девърел? Как е успял убиецът да даде това късче пергамент на жертвата?

Корбет се загледа в жълтеникавото лице на помощник-шерифа. Още беше ранно утро, а Блайдскот, несъвзел се от запоя предишната нощ, пак беше пил. Страх те е, помисли си Корбет, когато му дойде времето, ще те хвана здраво за ухото, ще те притисна, както лекар стиска цирей — и ще видя каква нечистотия ще излезе.

Корбет погледна зад него и видя, че вратата е затворена. Тръгна към нея, отвори я и се озова в малък коридор. От двете страни на вратата стените бяха боядисани в розово. Съгледа процепа за наблюдение високо на дясната стена.

— Вижда се, че Девърел е правил промени по вратата — обясни Блайдскот.

— Няма ли друг вход към къщата? — попита Корбет.

— Казвам ти, сър Хю — простена помощник-шерифът, — задната врата и капаците на всички прозорци били затворени. Съседката се е разтревожила. Погледнала през процепа в един от капаците и видяла тялото на пода. Заблъскала по вратата и започнала да вика. Най-накрая Изабо отключила вратата, и била вдигната тревога. Жената била уплашена до смърт. Твърдяла, че убиецът ще се върне за нея. Заключила отново вратата. Когато дойдохме, викахме и я увещавахме да отвори — той посочи към отцепено парче дърво на каменния под. — Трябваше да разбием вратата.

— Убиецът трябва да е използвал процепа за наблюдение — размисли се Корбет. — Вижте, широчината и дълбочината му са една педя. Можел е да опре тук арбалет. Онзи, който стои от другата страна, може да бъде улучен в лицето със стрелата.

— Така е — отвърна Тресилиън. — Но според Изабо хлопането продължило и след като съпругът й бил убит. Спомня си го ясно. Била в спалнята, чула хлопането по вратата, трясъка при падането на тялото на мъжа й, но тропането продължило.

Корбет стоеше до процепа за наблюдение. Опитваше се да си представи как държи арбалет в едната си ръка, а с другата тропа на вратата. Беше невъзможно, разстоянието беше твърде голямо.

— Има и друг проблем.

Както надничаше през процепа за наблюдение, Корбет се загледа в стоящия от другата страна на стената Ранулф.

— Какъв, служителю на Зеления печат?

— Ами — колебливо поде Ранулф, — Девърел е убит посред нощ. Било е тъмно. Откъде ще разбереш, че съм застанал пред процепа за наблюдение и как ще се прицелиш? Една стрела да пропусне целта си и Девърел е щял да бъде предупреден.

Корбет помоли всички да се върнат в къщата. Накара ги да затворят вратата и застана в нишата на входа. Почука на вратата и едновременно се престори, че държи арбалет пред процепа за наблюдение. Не ставаше, не можеше да го достигне.

— Невъзможно е да направя и двете неща едновременно — измърмори той.

После помоли Ранулф да застане, както е седял Девърел, което още повече обърка положението. Изобщо не можеше да се разбере кога обутият с меки ботуши Ранулф стои на прицел пред процепа. През нощта щеше да е дори още по-трудно, призна си Корбет. Отвори вратата и отново влезе в кухнята. Зачуди се дали убийците не са двама. Дали единият е тропал на вратата, докато другият е дебнел на процепа с насочен арбалет? Но как убиецът е разбрал, че Девърел е застанал на прицел?

— Сигурен си — обърна се Корбет към помощник-шерифа, — че тропането е продължило, даже след като Девърел е бил мъртъв, така ли?

— Така казва Изабо.

Корбет взе смачканото парче пергамент и го обърна. По него личаха бледи следи от кръв.

— На Девърел ли е кръвта?

— Сигурно — отвърна Блайдскот.

Корбет се върна при входната врата и се загледа навън. Любопитните се бяха насъбрали в дъното на уличката. От мястото, където стоеше, Корбет можеше да чуе оживлението и шумотевицата на пазара. Пред навалицата от зяпачи стоеше старата Крауфорд, с едната ръка се подпираше на тоягата, а с другата беше хванала млад мъж със сплъстена коса и безизразно глуповато лице. Питъркин, помисли си Корбет, онзи, който открил главата на Молкин, поставена на поднос. Старицата вдигна тоягата си за поздрав. Корбет тъкмо щеше да й отвърне с махване на ръка, но притвори очи и се засмя.

— Господарю? — Ранулф стоеше зад него.

— Ранулф, намери ми една тояга, парче плат и малка чаша с вино.

Тръгна след смаяния си другар обратно към къщата. Ранулф се разтършува и донесе една дълга тояга, мокър парцал от килера и малка метална чаша, пълна до половина с ейл.

— Не открих бъчвата с вино — извини се Ранулф.

— Сър Хю? — Тресилиън, който дотогава седеше на пейка близо до огнището, се изправи.

— Седни, моля те, и наблюдавай — покани го Корбет. — Ранулф, да си представим за момент, че ти си дърводелецът. Щом потропам на вратата, ти се дръж така, както според теб се е държал Девърел предната вечер. Не прибързвай, но и не се размотавай.

Ранулф кимна. Корбет излезе навън и затвори вратата. Сложи долу на земята чашата с ейл, нави мокрия парцал на топка и го набута навътре в процепа, а с пръчката взе да тропа по предната врата. Чу как вътре в стаята Ранулф се раздвижи, а после чу и възклицанието му. Парцалът беше издърпан и в този момент Корбет плисна съдържанието на чашата в процепа за наблюдение. Ругатните на Ранулф бяха дълги и цветисти.

— Така е станало — заяви Корбет, когато влезе отново в кухнята. — Не са били двама убийци, а само един. Сложил е парчето пергамент в процепа и е опрял заредения арбалет на ръба, стрелата му е щяла да улучи всеки, застанал от другата страна на стената. Било е тъмно, убиецът е знаел, че Девърел се страхува, затова е продължил да тропа настойчиво по вратата с тояга. Не е можел да го чуе как се приближава до процепа, но е можел да види кога парчето пергамент ще бъде издърпано. Веднага щом Девърел е измъкнал пергамента, стрелата от заредения арбалет го е улучила право в лицето.

— Възможно ли е? — объркано взе да върти очи Блайдскот.

— Логично е — отвърна Корбет. — И много лесно. Помисли си само, Девърел е бил уплашен. Чул е продължително хлопане по вратата. Мислел е, че зад процепа е на сигурно място, познавал е къщата си: човек не може едновременно да тропа по вратата и да надзърта през процепа. Не се е сетил, че убиецът би могъл да използва тояга. Отишъл е до процепа, за да погледне през него, но е бил изненадан — парче пергамент му пречело да види какво става навън. Девърел не си е давал сметка какво се случва. Освен това е пил, сетивата му са били притъпени. Вниманието му е погълнато от парчето пергамент. Може да си е мислил, че е съобщение. Разбира се, дърпа пергамента, и това е чаканият от убиеца знак. Вижда слаб проблясък на светлина от кухнята, знае къде точно е застанал Девърел, арбалетът е зареден. Само лек натиск на пръста и стрелата е изстреляна. Девърел е умрял на мига, тялото му се строполило на кухненския под. Пръстите му са изпуснали смачканото парче пергамент. Даже не е имал време да го прочете.

Сър Морис плесна леко с ръце.

— Добра работа, сър Хю, но кой е убиецът и защо го е убил?

— Не знам кой е, но знам защо. Девърел е свидетелствал на процеса срещу баща ти, твърдял е, че го е видял да бяга по Гъли Лейн в нощта на убийството на вдовицата Уолмър. Сър Луис, искрено вярвам, че това е лъжа и че е екзекутиран невинен човек.

— Толкова скоро? — лицето на сър Морис пребледня. — Толкова скоро ли направи такова заключение?

— Сър Морис, не е необходимо да си голям учен или да имаш блестящ ум или образование, просто си дай сметка, че вече са убити Молкин и Торкъл, а сега и Девърел.

— Но защо? — попита сър Морис.

— Все още не мога да кажа със сигурност — отговори му Корбет. — Или е за наказание, или за да им затворят устата завинаги. Изправени сме пред подновените случаи на убийства на млади жени, а сега и пред кървава насилствена смърт, която сполетява най-важните участници в процеса срещу баща ти — Корбет потри брадичка. — Не знам дали си имаме работа с един или с двама убийци.

— А мен ме нападнаха — остро рече Тресилиън.

— Да, сър Луис, нападнаха те — Корбет потупа Блайдскот по рамото. — Ако бях на твое място, помощник-шерифе, щях да съм много предпазлив, когато излизам нощем. Сър Луис, откри ли останалите съдебни заседатели?

— Казах им да се съберат в голямата зала на кръчмата „Златното руно“. Трябваше да са десет. Но са останали петима. Останалите измряха в последните години — усмихна се студено. — О, не се притеснявайте, сър Хю, като се изключат Молкин и Торкъл, другите си отидоха от естествена смърт.

Блайдскот пристъпваше от крак на крак и притеснено притискаше ръце към корема си.

— В опасност ли съм, сър Хю? Нищо нередно не съм направил!

Корбет се приближи.

— За да не се подмокриш, Блайдскот — пошушна му Корбет, — заради доброто на всички ни, ако искаш да се облекчиш, върви навън!

Блайдскот смутено забърза по коридора. Корбет се поколеба дали да не разпита сега и помощник-шерифа, макар че не разполагаше с доказателства, че е подкупен, или че е съучастник. Блайдскот щеше да отрече всяко обвинение. Нямаше как да не отрече, иначе щеше да увисне на бесилката.

Писарят се приближи и приклекна до Изабо. Тя изглежда се беше посъвзела вече и бе престанала да си говори сама. Вдигна очи и лукаво му се усмихна. Погледът й го смрази. Без съмнение разумът й беше помрачен. Сърцето на Корбет се сви от жалост. Девърел беше умрял заради пристигането на кралския писар в Мелфорд. Явно правосъдието, което трябваше да се въздаде, щеше да има висока цена.

— Съжалявам — полугласно рече Корбет. — Мистрес, дълбоко съжалявам за смъртта на мъжа ти. Бог ми е свидетел, не съм искал да стане така…

Корбет се обърна към съседката:

— Кажи ми, колко души знаеха за процепа за наблюдение?

— Не много — отговори съседката. — Девърел, Бог да го прости, беше саможив човек, но се случваше да идват хора, за да направят поръчки.

Корбет се извърна.

— Мастър Блайдскот, ти знаеше ли за процепа?

— И да, и не — предпазливо отвърна той. — Наистина, идвал съм тук, но все забравях за него.

— Сър Луис? Сър Морис?

И двамата рицари поклатиха отрицателно глави.

— Идвали ли са непознати в къщата? — попита Корбет.

Изабо дори не го погледна.

— Съгледах веднъж един монах — отвърна съседката. — Един от ония странстващи монаси, целият дрипав и мръсен. Беше наскоро. Девърел го нарече досадник. Тръгна си чак когато му дадоха нещо за ядене и пиене.

— Някой друг?

Жената поклати глава.

— Ще погледна горе — заяви Корбет. — Искам да огледам трупа.

Остави другите и се изкачи по широките, излъскани до блясък стълби, после премина през малък коридор. Вратата на спалнята беше отворена. Стаята беше добре наредена с хубави мебели, които много подхождаха на украсеното с дърворезба легло. Корбет влезе и погледна през прозореца. Долу тълпата все още не се бе разпръснала. Дошъл беше и Бъргес. Църковните камбани забиха и Корбет се сети, че в църквата „Сейнт Едмънд’с“ се подготвят за погребението на Елизабет, дъщерята на коларя.

Върна се до леглото и отметна настрани завивките. Тялото на Девърел беше покрито с прогизнало в кръв платно. Внимателно го махна и трепна от страшната гледка. Стрелата от арбалета беше изстреляна от близко разстояние и от нея половината лице на дърводелеца се беше превърнало в кървава пихтия. Стрелата го беше улучила точно под окото — гледката беше потресаваща. Корбет прошепна заупокойна молитва. Дали Бог щеше да се смили над този изпълнен със страх мъж, така жестоко изпратен сред вечния мрак?

Корбет не се съмняваше, че в дъното на убийството на Девърел стоеше смъртта на сър Роджър. Девърел несъмнено беше излъгал на процеса, но защо? Какво беше принудило този състоятелен занаятчия да лъжесвидетелства и да изпрати един мъж на бесилката? Кой в Мелфорд имаше такава власт, че да използва кошмарите и страховете на хората? Дали Девърел сам не е съжалявал за сторения от него грях? Той ли беше писал върху гроба на Чапълс и той ли беше закачил онова послание на бесилката? Девърел ли беше тайнственият му нападател от предишната вечер — изплашен мъж, който първо се беше нахвърлил върху него, а после бе избягал, надвит от страха?

— Ужасна смърт — прошепна Корбет и върна обратно пропитото с кръв платно. Чу зад себе си шум, помисли, че е Ранулф. — Много трупове съм виждал, но всеки път е различно.

Дъските на пода отново проскърцаха. Корбет се извърна. С голям нож в ръце, Изабо се прокрадваше към него. Той нямаше накъде да отстъпи заради леглото. Измести се встрани. Тя се приближи още повече. Черните й очи не изпускаха Корбет. Писарят осъзна, че е в смъртна опасност. Изабо изглеждаше отчаяно завладяна от една мисъл: да убие виновника за смъртта на съпруга си. Корбет се опита да я придърпа, но тя гъвкаво се измъкна. Корбет нямаше много възможности да действа. Приближи се. Изабо беше по-бърза от него, ножът шавна като змия и закачи китката му. Силата й го учуди. Успя да я хване за ръката, с която държеше камата. Опита се да хване с другата си ръка брадичката й и да я отблъсне. Тя беше опъната и напрегната като тетива на лък.

Корбет се изплаши не на шега. Искаше да се защити, но ако го направеше със силата, на която беше способен, неизбежно щеше да я нарани. Все пак тази жена не беше престъпник, просто мъката беше помрачила разума й. Блъсна я назад към открехнатата врата.

— Ранулф! — извика той.

Със светнали от ненавист очи, Изабо изведнъж замахна с другата си ръка и впи нокти в лицето на Корбет. Писарят я удари и я отблъсна по-силно, чак на другия край на коридора. Жената се блъсна гърбом в Ранулф. Обърна се. Ранулф я ритна по ръката и ножът й падна. Останалите припряно се качваха по стълбите, докато Ранулф я приклещи в безмилостна хватка, така че да не може да движи ръцете си.

— Кучи син! — по устните й изби пяна. — Лешояд!

Съпротивляваше се като ранена тигрица, но Ранулф здраво я държеше. Дойде съседката, понесла в ръка чаша с вода. Ранулф повлече Изабо по коридора, отвори с ритник вратата на една стая и я бутна вътре. Придружена от Блайдскот, съседката влезе след нея и двамата затръшнаха вратата зад гърбовете си. Корбет чу как падна резето. Докосна леко мястото, където Изабо го бе одрала, вдигна ножа и го хвърли надолу по стълбите.

— Съжалявам — задавено рече сър Морис. — Седеше уж кротко тук, после каза, че иска да види тялото на съпруга си и да ти се извини. Трябва да е криела ножа.

— Добре. Добре — Корбет си пое дъх.

Върна се в спалнята, наплиска лицето си с вода, изми ръцете си и се избърса с ленена кърпа.

— Само лека драскотина — загрижено каза Ранулф. — Ще те разхубави още повече.

— Благодаря, Ранулф.

Корбет попи последните капки по лицето си.

— Беше неочаквано силна. Сър Луис, ти си местният съдия, нали? Искам да покажеш на Чансън къде да намери лекар или аптекар. Жената има нужда от лекарство за сън. Нека я пазят ден и нощ. Поне — вяло додаде той — докато си тръгна от Мелфорд. А аз ще претърся къщата.

— Не можеш — грубо му рече съдията. — Нямаш заповед.

Корбет потупа торбата си.

— Имам всички заповеди, които ми трябват. Можеш да ме почакаш долу в кухнята. Ранулф ще се погрижи за теб.

След като двамата излязоха, Корбет затвори вратата след тях и започна да оглежда стаята: сандъците, шкафовете, раклите. Не откри нищо особено. Повечето от документите в тях бяха свързани с търговията на Девърел: записки, счетоводни книги и разписки от различни покупки. В спалнята също не откри нищо нередно.

Слезе на първия етаж. Без да обръща внимание на останалите, претърси кухнята и малката дневна. Откри малка врата, която очевидно водеше към кабинет или работна стая. Ранулф намери ключовете и Корбет влезе.

В тясната, запусната стая имаше малко прозорче горе в стената и високо писалище със стол. Корбет запали свещите. Опита се да отвори писалището, но не успя. Малкото ковчеже под него привлече вниманието му със своите три ключалки. Поразтърсиха се и намериха ключовете в кесията на мъртвеца. Корбет отключи ключалките и вдигна свещта. Вътре имаше малък молитвеник и часослов, не сборник с молитви, ами пълното съдържание на литургиите. Старателният почерк приличаше на монашески, страниците явно бяха многократно разгръщани.

— Дърводелец, който знае латински? — промърмори Корбет.

Имаше още и едно бяло въженце с три възела на него, кафяв скапуларий28 — две парчета кожа, свързани с груба връв. Корбет го промуши през главата си, така че едното парче кожа се оказа отпред на гърдите, а другото на гърба. Връвта беше доста изтъркана, леко прокъсана на места. Разгледа и останалите предмети: медал, молитвена броеница, малка дарохранителница.

— Такъв ли си бил? — рече Корбет. — Нищо чудно, че никому нищо не си доверявал.

Свали скапулария и върна всичко в ковчежето, заключи го и се върна в кухнята.

Двамата рицари и Ранулф седяха на кухненската маса. Чансън тъкмо влизаше през предната врата, следван от як мъжага, който се представи за местния лекар. Той грубо отстрани Корбет от пътя си и затропа нагоре по стълбите да види пациентката си.

— Трябва да си вървим — заяви Корбет и взе плаща си.

— Откри ли нещо? — попита сър Морис.

— Тук ли е още Блайдскот? — Корбет попита Чансън.

— Да, но предпочита да е колкото е възможно по-далеч от теб, мастър.

— Скоро ще си поговоря с него — отвърна Корбет.

— Какво откри, Корбет? — попита Тресилиън.

— Девърел може сега да е бил дърводелец, но някога е бил монах.

— Монах! — изуми се сър Морис.

— Лишен от сана си духовник — поясни Корбет. — Монах, който е напуснал манастира. Не е чак толкова необикновено. Така и не е успял напълно да скъса с миналото си и е пазел някои дреболии за спомен: молитвена броеница, скапуларий, който някои монаси носят под одеждите си, псалтир и въженцето си с три възела, символизиращи трите обета: за въздържание, за бедност и за послушание. Подозирам, че Девърел като монах е показал необичаен талант на дърводелец. Може да се е уморил от служенето на Бога. Дошъл е в богат край като Мелфорд, оженил се и се е установил тук.

— И какво общо има това със смъртта на баща ми?

— Има много общо, сър Морис. Девърел е бил занаятчия, състоятелен гражданин на този град. Думата му е тежала много — Корбет сниши глас. — На неговите свидетелства, дадени под клетва, са щели да повярват и съдията, и съдебните заседатели.

Присвил устни, съдията кимна. Корбет съзря гнева в очите му. Съдиите и съдебните заседатели допускат грешки. Сър Луис нямаше да е първият, и със сигурност няма да е последният, който ще се разкайва за произнесена присъда.

— Давам си сметка, сър, че за теб е трудно — Корбет поднесе извиненията си.

— В края на краищата, сър Хю, правосъдието ще възтържествува. Ако Девърел е лъжесвидетелствал, а може би и не само той, то нека отговорността си е тяхна. Аз мога единствено да приема решението на съдебните заседатели. Бог ми е свидетел, молех се за живота на сър Роджър.

— Знам — Корбет погледна през рамо към стълбите. — Девърел, Бог да го прости, е излъгал и е престъпил закона. Но защо? Заради сребро и злато? — той се намръщи. — Човек като Девърел не би изложил на риск живота и честното си име заради пари. Не, според мен Девърел е бил изнудван. Някой тук е знаел, че е избягал монах, а това означава, че бракът му е невалиден. Заради такова прегрешение тук е щял да дойде църковният пристав от двора на архиепископа. Можели са да отлъчат Девърел от църквата или да го завлекат обратно в манастира му, където да му бъдат наложени жестоки наказания. Покаянието на хляб и вода би било най-малкото.

— Значи Девърел е нарушил обета си?

— Да. Нарушил го е. Но кому е било известно? Мисля си, дали Девърел — продължи замислено Корбет — не е изпратил на воденичаря Молкин стиховете от Левит?

— Какви стихове? — учуди се сър Луис.

— По-късно ще ти разкажа — отвърна Корбет.

Излязоха навън на слънце. Корбет чу, че някой го вика по име. От една уличка излезе Соръл.

— Девърел е мъртъв! — промърмори тя, а очите й блестяха. — Тъкмо наказание за клетвопрестъпник! — и подаде на Корбет монетата, която й беше оставил предишната вечер. — Не трябваше да я вземам.

— Защо? — Корбет я дръпна настрани от останалите.

— Не ти казах — довери му тя. — Имам предостатъчно сребро.

— Как така?

— Три пъти в годината — каза тя — в Бийчъм Плейс някой оставя увити в пергамент сребърни монети. Няма съобщение. Така е откакто Фъръл умря. Случва се през януари, на Великден и на Архангеловден.

— Задръж я — и Корбет притисна монетата в дланта й.

Тъкмо щеше да се върне при останалите, когато старата Крауфорд закуцука към него, потропвайки с тоягата си по калдъръма, повела за ръка Питъркин. Пътьом ядно изрита една пречкаща й се бездомна котка.

— Още убити, кралски писарю. Трябва да сменят името на Мелфорд на Хаселдема29.

— Кръвна нива — преведе Корбет. — Защо смяташ така?

— Заради убийствата — заяви тя.

— Какво ти е? — Корбет се обърна към Питъркин, който цял се тресеше от страх.

— Той живее при мен — обясни жената — и не е на себе си от страх. Мисли си, че си дошъл да го отведеш в приют за идиоти, където ще го държат на хляб и вода и ще го налагат с камшик.

Мръсотия покриваше небръснатото лице на Питъркин, див ужас изпълваше очите му, долната му устна трепереше. Ако старата Крауфорд не го държеше за ръка, щеше да побегне като заек. Корбет извади монета от торбата си, взе ръката на мъжа и го накара да я стисне.

— Не съм дошъл да те отведа — меко каза Корбет. — Питъркин е мой приятел. Старата майка Крауфорд е моя приятелка. Купи си захаросани плодове, топъл пай или ела с мен в „Златното руно“ да изпиеш чаша ейл.

Промяната, която претърпя лицето на слабоумния беше изумителна. Той се освободи от старата жена и затанцува от крак на крак, като тихо си тананикаше.

— Питъркин е богат! Питъркин е богат! — ломотеше нещастникът.

— Да, Питъркин е приятел на краля — добави Корбет.

Понечи да си върви, но старата Крауфорд сграбчи ръката му.

— Човешки постъпи, писарю — пошушна му тя, — но внимавай, когато вървиш из Хаселдема.