Сянката на греха

Глава петнадесета

Час по-късно край бреговете на Суейл се появи друг човек — мастър Блайдскот, помощникът на шерифа в град Мелфорд. Той не знаеше, че смъртта вече го чака. Беше получил съобщение да отиде на голямата ливада до реката. Местните наричаха това място „При сала“, въпреки че салът отдавна беше изчезнал, отнесен от буря. Блайдскот покорно чакаше на брега, вперил очи в тръстиките, около които бавно течеше мътната вода. Само граченето на птиците нарушаваше тишината на безлюдната ливада.

Особено чувство обзе Блайдскот — сякаш животът му бива отнесен от бързото течение на реката. Пристигането на кралския писар беше сигурен знак за справедливост и отмъщение. Блайдскот беше в клопка. От години вземаше подкупи, подхилкваше се, смигаше и си затваряше очите за това и онова. Някак бе успял да се задържи на поста си, като се нагаждаше към онези, които имаха власт в града, докато останалите тормозеше. В пъхнатата под вратата на къщата му на Фардън стрийт грозно написана бележка, му казваха къде да отиде. Блайдскот беше притеснен. Полето не му се нравеше — зелени, студени пасища, дървета с черни клони, разперени към сивото прихлупено небе. Не отиде на погребението на Елизабет, заради което се почувства още по-потиснат и с натежала гузна съвест. Не биваше да идва тук, но имаше ли избор? Беше изпълнил поръките и бе осигурил такива съдебни заседатели, които да обявят сър Роджър за виновен. За подобно престъпление Блайдскот можеше да увисне на въжето. А дори да не увиснеше, щяха да го уволнят и да изгуби хляба си — какво щеше да прави тогава? Да проси? Да стане прицел на дребнавата жестокост на гражданите на Мелфорд? Мнозина щяха да се възползват от възможността да излеят злобата си и да си върнат за нанесените обиди.

Блайдскот избърса устата си и погледна назад към хълма. Конник ли беше това? Стомахът му се присви от набързо изпития ейл. Тихичко заскимтя от страх. Полето му навяваше спомени за жестокото му и насилническо поведение към момчетата на преминаващите през Мелфорд семейства… Дали някой се беше досетил за гнусния му, таен грях? Обърна поглед към реката. Отново чу конски тропот. Блайдскот се обърна и простена в ужас. Облечен в черно ездач, с развят плащ и с лице на демон от ада, стоеше на билото на хълма. Едва удържаше коня си. Писарят ли беше? Проклетият Корбет ли го беше извикал тук, за да го разпитва? Ездачът пришпори напред коня си. Животното мяташе глава нагоре-надолу, тежко удряше с копита по земята, плащът на ездача широко се развяваше. В ума на Блайдскот нахлуха спомени за нощните му кошмари от детските години. Смъртта се беше устремила към него. Почти вкаменен, той не можеше да помръдне. До съзнанието му не можеше да достигне шумът от жвакащата под износените му ботуши кал, нито пронизителните крясъци на птиците, нито глухият и монотонен, почти призрачен шум от реката. Виждаше само едно: един ездач, дошъл от ада — оживял кошмар, насочва оръжието си към него.

Блайдскот изумен проумя, че конникът не прави опит да обуздае коня си. Помощник-шерифът се помести малко надясно, после наляво, но онзи заплашително пристъпваше към него. Нямаше спасение. Политна назад. Попадна сред тръстиките, калта се запроцежда в ботушите му, когато нагази в нея. Конникът го последва. Блайдскот понечи да улови поводите, но усети жестокия ритник, който го оттласна. Ездачът го буташе все по-навътре и по-навътре. Блайдскот се опита да види лицето му, но то беше скрито под качулката.

— Стари ми приятелю, Блайдскот.

Смъртен ужас обзе Блайдскот. Стоеше на края на брега. Вече усещаше как течението на реката го повлича. Направи опит да се обърне. Конникът извади тояга и с огромна сила я стовари върху главата на помощник-шерифа. Блайдскот се просна по очи в реката. Мръсната студена вода напълни устата и носа му. Ездачът слезе от коня и като остави животното да се върне само на брега, повлече тялото на Блайдскот към плитчините. Взе от брега няколко едри камъка, които напъха в елека му и ги уви с поръбения му с катеричи кожи плащ. Замъкна навътре в реката тялото, както се влачи малка лодка. Течението поде изгубилия съзнание помощник-шериф от калните плитчини, леко го завъртя и го повлече. Известно време то се носеше над водата, а после бавно потъна. Конникът стоеше неподвижен на брега. Огледа се, за да се увери, че наоколо няма никого, после се качи на коня си и се отдалечи обратно през ливадата.

По всичко изглеждаше, че угощението в общината наистина ще е тържествено. Облечени в пострадалите си от пътуването дрехи, Корбет и Ранулф се чувстваха малко неловко сред разкошно нагиздените граждани и техните съпруги. Сър Луис Тресилиън, облечен в тъмноморава туника, ги приветства от върха на широкото стълбище. Съпроводи ги до малка зала. На Корбет за миг му се стори, че е попаднал в църква — толкова много факли и свещи бяха запалени. Прозорците бяха високи, украсени с изящни стъклописи. Масата за почетните гости беше подредена на малък подиум и на нея ярко се открояваше една великолепна, излята от чисто сребро солница, върху нея бе гравиран градският герб. Кралската грамота, с която на Мелфорд се даваха привилегиите на кралски град, беше поставена в средата на залата върху покрита с разкошна скъпа покривка маса. В нескончаема и замайваща редица от лица и имена, гражданите на Мелфорд се редяха пред тях, за да им се представят. В края на краищата Корбет, съпроводен плътно от Ранулф, стигна до официалната маса на подиума.

Пристигна и сър Морис, натъкмен в мантия в синьо и златно и разкопчана на врата бяла риза. Представи им една дребничка и хубавка девойка — дъщерята на сър Луис, Алианор. Беше руса и със сини като метличина очи, а тъмночервената рокля и белият й воал й стояха прекрасно. Девойката бе напълно запленена от Ранулф — наложи се Корбет да настъпи по крака слугата си и малко грубо да му напомни, че момичето е почти сгодено за сър Морис. Ранулф шепнешком му обеща да се държи прилично, но дали не можел да вземе малко от изисканата храна и да я занесе на Чансън. Конярят и другите прислужници бяха настанени на долния етаж — да се забавляват както могат.

На подиума към тях се присъединиха и отец Гримстоун и Бъргес. Свещеникът произнесе кратка благодарствена молитва, благослови събралите се хора и всички заеха местата си. В началото поднесоха бяло вино и риба: минога в пикантен сос и пресен шаран, поръсени с прекрасни подправки. Заредиха се тостове и речи. Всички изтъкваха все по-нарастващото благосъстояние на Мелфорд и подчертаваха, че присъствието на кралския писар е изключителна чест за града. Сър Хю седеше умислен.

Поднесоха и следващите ястия сред звуци на тръби и одобрителни възклицания: пържен тлъстак31 с розова вода и бадеми, печена сьомга в лучено-винен сос, пушена щука, пай с плънка от зеленчуци, фазани с фин ягодов крем. Сребърните подноси и прибори блестяха на светлината на свещите и игривите им проблясъци изпълваха залата.

Корбет хапна съвсем малко и почти не пи. Направи се, че не забелязва как Ранулф тайно и ловко отделя от храната, докато насреща му някакъв възпълен гражданин грачеше за кралските данъци върху горите и необходимостта от повече сигурност в Ламанша и Ирландско море. Корбет така се насилваше да изглежда заинтригуван от разговора, че го заболя главата. Искаше му се да поднесе извиненията си, че не може да следи сътрапезника си, но щеше да е обидно. Затова даваше вид, че слуша, а съзнанието му беше другаде. В регистъра на покойниците се беше натъкнал на безценни сведения. Много важно бе да разпита Питъркин и в същото време се притесняваше, че Ранулф не е успял да намери Блайдскот.

— Дали не е в опасност? — бе попитал Ранулф, докато се приготвяха да тръгнат към общината.

— Не бих се изненадал — беше му отвърнал Корбет. — Възможно е и Блайдскот, подобно на бракониера Фъръл, повече да не се появи…

— Ами войната на краля в Шотландия, сър Хю? — съседът насреща му вече гореше от желание да се покаже познавач по военна стратегия. Корбет едва сподави въздишката си, остави почтения гражданин да разсъждава за водената от краля война на Север, за търговията и за разходите на хазната.

Корбет изпита облекчение, когато героизмът на събеседника му намери в поднесените ястия ново поле за изява. Но тъкмо когато съседът му се гласеше да подхване следваща тема, Корбет чу да бият камбаните на църквата „Сейнт Едмънд’с“. Камбанният звън отекна в залата на общината, разговорите секнаха и се възцари тишина.

— Бият като на тревога — недоумяващо измърмори събеседникът на Корбет. — За Бога, какво става? — очите му потърсиха отец Гримстоун, който седеше на масата.

Благочестивият свещеник вече беше пиян. Опита да се изправи, но Бъргес с деликатен натиск го накара да не става.

— Аз ще отида — заяви той. — Нещо става в църквата, макар да съм сигурен, че няма нищо тревожно — и като подрънкваше с връзка ключове, забърза нататък.

Излезе, съпроводен от мрачните, свъсени погледи и приглушените разговори на гостите. Корбет потисна усмивката си. В много процъфтяващи градове беше наблюдавал как забогателите граждани губят страхопочитанието си към своя свещеник и църквата. Свещеник Гримстоун очевидно не беше човекът, когото хората харесваха за свой духовен наставник. Тези състоятелни граждани може би в края на краищата щяха да си построят своя църква и да си направят отделна енория. За да подчертаят властта и нарасналото си самочувствие, щяха да хвърлят много средства в пищната украса на своя нов храм. Корбет взе чашата си с вино и се заслуша в зле прикритите нападки на съседа си към военните амбиции на краля.

— Трябва да залови Уолъс, да го обеси и после да преговаря. Ако на Север има мир, ще има и нови пазари…

Спрели за кратко, камбаните на „Сейнт Едмънд’с“ отново забиха. Събралите се търговци се спогледаха с леки усмивки и отново подхванаха оживените си разговори. Угощението продължаваше с пълна сила, с пълна сила се гощаваше и войнственият гражданин, който сега пък беше подхванал дълга тирада срещу шотландските бунтовници.

— Да — спря за малко да краде от храната Ранулф, за да сподели мнението си по въпроса. — Да ловиш шотландски бунтовници обаче е като да ловиш онзи, дето клати гората. Всички разправят, че трябва, но никой не казва как да стане.

Признателен, Корбет смигна на Ранулф. Известно време слугата му продължи да дразни гражданина. Корбет тъкмо щеше да се намеси, когато вратата широко се разтвори — Бъргес нахлу в залата и изблъска от пътя си облечения в тържествена ливрея прислужник.

— Сър Хю! — провикна се той. — Най-добре ще е да дойдеш!

Корбет даде знак на Ранулф да го последва. Бъргес пошушна на сър Луис да се погрижи за отец Гримстоун. Поведе двамата кралски служители по стълбите и проговори чак като бяха излезли на студения нощен въздух.

— Куратът — едва чуто рече той, — обесил се е.

Забързано прекосиха пазарния площад и минаха по сводестия вход на църквата. Бъргес грабна една пращяща факла, закачена на стената, и ги поведе към камбанарията. Полюшващият се на края на въжето труп на курата движеше сенките на оскъдната светлина в злокобен танц.

— Не се реших да прережа въжето. Влязох, запалих факла и…

Корбет нареди на Ранулф да донесе свещи. Запалиха ги в трескаво мълчание и се заоглеждаха на светлината. На въжето, с отпуснати ръце и прекършен врат, облечен в расото си и със сандали, висеше курат Белън. Лицето му беше бледо, устата полуотворена, езикът леко се подаваше навън, в отворените му очи се четеше ужас. Корбет придърпа към себе си люлеещото се тяло. Примката беше умело стегната зад лявото ухо на курата.

С помощта на камата си, той разхлаби възела. Ранулф и Бъргес поеха тялото и го положиха на студения, застлан с каменни плочи под. Корбет грабна факла и изкачи няколкото стъпала до камбанарията; помещението беше тъмно и студено. Чуваше как плъховете цвърчат и бягат в тъмнината към ъглите. Погледна през отвора на един от прозорците, върна се долу и старателно огледа останалите три въжета за камбаните. Към края на всяко въже бе привързана тежест. Тежестта на въжето, послужило за примка на Белън, беше махната Корбет я откри зад вратата на камбанарията.

— Господарю!

Корбет слезе на площадката. Ранулф му подаде парче пергамент.

— Беше затъкнато в ръкава му.

Корбет приглади смачканото парче пергамент.

— Цитат от псалтира — отбеляза той. — „Беззаконията си признавам, и моят грях е винаги пред мене.“

Приближи се, приклекна до тялото, прекръсти се и изрече кратка молитва.

— Самоубил ли се е? — попита Ранулф.

— Така изглежда — Бъргес посочи към вратата на камбанарията, връзката ключове висеше от външната страна на ключалката. — Трябва да е изчакал да излезем, отключил е, после е заключил вратата след себе си и се е качил в камбанарията. Махнал е тежестта, вързал е въжето около врата си и е скочил от стъпалата.

— И това ли е предизвикало биенето на камбаните? — попита Корбет.

Бъргес кимна.

— Бързо е станало. Виж!

Поведе ги обратно в камбанарията, улови въжето и се качи по стъпалата. После скочи, прескачайки три или четири стъпала, все така хванат за въжето и камбаната над тях заби.

— Може да сте ги чули да звънят повторно — додаде той. — Тогава влязох. Придърпах тялото, търсих пулс на врата и на китката. Не можах да уловя пулс и забързах обратно към общината.

— Ще му трябва последно опрощение — заяви Корбет. — Най-добре е да доведеш отец Гримстоун.

— Пиян е.

— Но все пак е свещеник — отвърна му Корбет. — Няма друг. Мастър Бъргес, ще съм ти благодарен, ако сториш каквото ти наредих!

Корбет го изчака да излезе и затвори вратата след него. Върна се в камбанарията и подробно огледа въжето на камбаната и стъпалата, после пак коленичи до трупа. Огледа червения белег на врата, а после и китките. Тялото още не беше изстинало.

— Мислиш ли, че е самоубийство? — попита Ранулф.

Корбет обърна тялото. Освен грозния белег около гърлото, не откри други белези или рани.

— Така изглежда — заяви той. — Белън е дошъл тук — наведе се и подуши устата на курата. — Пил е вино, а после един Бог знае какво е станало. Може би в края на краищата тъмните сили са пречупили разума му? Не е имало схватка, по китките му не личи да е връзван, няма следи от удари по главата. Бъргес има право, курат Робърт трябва да е влязъл тук с намерението да се самоубие — потупа по оставеното до тялото парче пергамент. — Пъхнал го е в ръкава, уверил се е, че вратата на църквата е заключена и е влязъл в камбанарията — Корбет замълча. — Махнал е тежестта на едно от въжетата, вързал го е около врата си, изкачил се е по стълбите и е скочил. Тогава сме чули камбанния звън. Бъргес е дошъл и открил трупа.

— Но може би не е изключено да е убит? — запита Ранулф. — Самият той беше достатъчно силен, за да убие Молкин и Торкъл. Освен това, като свещеник, който посещава своите енориаши, може да е знаел за процепа за наблюдение в къщата на Девърел. Бил е и от тези, които се бичуват и се самонаказват за тайни грехове — може тези грехове да включват и убийства на млади жени. Може — продължи Ранулф — Маскирания да е бил преоблеченият курат Робърт? А пък и не е невъзможно една жена да излезе в полето, за да се срещне със свещеник?

— Така е — измърмори Корбет. — Обаче Белън също е изповядвал. Знаел е всички тайни в енорията и е можел да изнудва, когото си поиска.

Вратата се отвори широко. Бъргес, подир него Тресилиън и сър Морис, а между тях и отец Гримстоун, влязоха в църквата. Свещеникът беше почти в несвяст. Погледна към тялото на курата, простена и се наложи да му помогнат да приседне на стъпаловидната основа на една каменна колона. Бъргес седна до него, като тихо му говореше нещо.

— Самоубийство ли е? — попита Тресилиън.

— Така изглежда — отвърна Корбет. — Сър Морис, конярят ми Чансън донесе ли ти съобщение?

— Не открих нищо — поклати глава в отговор сър Морис. — Претърсих книжата на баща си, но… — той разпери ръце.

Корбет не показа разочарованието си. Беше се надявал, че ще намери подробности за загадъчния триптих, който покойният рицар е дарил на енорийската черква.

— Е, добре — прошепна. — Да се погрижим за мъртвия.

Бъргес излезе, след няколко минути донесе мирото и внимателно заубеждава Гримстоун да прошепне думи за последно опрощение и да миропомаже мъртвия.

Проснатият на каменния под млад свещеник, с изкривено от смъртта лице, представляваше покъртителна гледка.

— Бъргес — Корбет наруши тишината, — трябват ми ключовете от къщата. Трябва да прегледам стаята на курат Белън.

— Дали е редно?

— Не е редно, съгласен съм — кимна Корбет, — но Ранулф смята, че не е изключено младият свещеник да е виновен за всичките убийства в Мелфорд. Може и да има право. Освен…

— Освен какво?

— Нищо — отвърна Корбет. — Не му е сега времето. Ще взема ключовете.

Бъргес неохотно му ги подаде. Корбет направи жест на Ранулф да го последва. Излязоха от църквата и заобиколиха към къщата на свещеника. Корбет отключи и влязоха в приятно ухаещо преддверие. Стените бяха до средата покрити с дървена ламперия, от която се носеше мирис на скъпо лустро. Корбет запали повечко свещи, отвори вратите и огледа помещенията. Удобно място, обзаведено със столове с високи облегалки и украсени с покривки, имаше още и маси, обикновени столове и пейки. Разгледа книгите, спретнато наредени на полицата в малка гостна. Стъпалата, които водеха към спалните, бяха широки и старателно излъскани. Прозорците бяха с ромбовидни цветни стъкла, скрепени с оловни решетки.

Корбет се качи на втория етаж. От коридора се влизаше в три стаи, стаята на Белън беше в края. Корбет отключи и влезе. Вътре го блъсна силна миризма на мухъл, на пот и на дим от восъчни свещи; той се пресегна, блъсна навън капаците и отвори прозорците. Изчака Ранулф да запали свещите. Под прозореца имаше стар и паянтов нар, върху който бяха нахвърляни дрехи и раса. Полупразен мях за вино лежеше на пода, а до него бе катурната чаша. На полица над писалището имаше редица от подвързани в телешка кожа книги: псалтир, книга с житията на светците и книги за реда и ритуалите при различните литургии, както и Часословът, доста овехтял и изпоцапан.

Корбет седна на писалището и се зарови в разхвърляните листове пергамент. Забеляза, че някои от тях, подобно на открития къс до тялото на свещеника, бяха изписани с цитати от Стария завет за греха и за прошката. Корбет затърси по-настървено. Помръдна и кракът му се удари в малко ковчеже под масата. Извади го и обърна съдържанието му на пода: малка, дебела власеница, бич с костена дръжка и твърди, остри кожени ивици.

— Клетият човек — измърмори Ранулф. — Изглежда повече е бил обладан от греха, отколкото от Божията благодат.

Корбет се разрови.

— Странно — прошепна той.

— Какво има, господарю?

— Наистина странно — Белън е бил образован мъж, а тук няма нито писма, нито писани проповеди. Все пак той е служил тук от години. Познавам много свещеници и знам, че те си пазят различни проповеди и разсъждения, обичат да пишат писма до приятели и колеги. Белън явно не е бил като тях.

Взе псалтира и го разгърна. От него изпадна пожълтяло и потъмняло от времето парче пергамент.

Приближи свещта и го заразглежда.

Явно Белън беше започнал да пише писмо, но не беше го завършил. В началото бяха изредени обичайните поздрави и после следваше: „Имам да ти доверявам тайно…“, но ръкописът свършваше тук.

Корбет чу как Ранулф крачи из другата част на стаята.

— Белън може и да не е обичал да пише писма, господарю, но е обичал да рисува.

Корбет погледна към него. Ранулф беше отворил малък сандък, пълен с пергаментови свитъци. Приближи се и загледа как Ранулф рови в тях. На повечето от тях, доста несръчно и по детски, бяха нарисувани части от църквата — лицата на страшните фигури по водоливниците, колоните, входът към олтара. Една от рисунките привлече погледа на Корбет и той я взе. Но в същото време чу стъпки, изкачващи се по стъпалата, и бързо я нави и я прибра. Бъргес почука на вратата и влезе.

— Приключи ли, сър Хю?

На светлината на фенера, който носеше, Бъргес изглеждаше измъчен и притеснен.

— Да, да, приключих.

— Има ли нещо, което… в смисъл… — Бъргес се заплете — нещо, което да ни каже, защо Робърт е отнел живота си?

— Все още не мога да кажа — подсмихна се Корбет. — Но с Ранулф трябва да се връщаме в „Златното руно“. Тази вечер гражданите на Мелфорд ще трябва да минат без нашето присъствие.

И двамата с Ранулф излязоха в коридора и заслизаха по стъпалата надолу.

— Самоубийство ли е било? — попита Ранулф. — Не може да е друго. Почти всички граждани бяха в общината…

— Убиецът може да е някой, който не беше там — уклончиво отговори Корбет.

— Кой например?

— Може да е Питъркин. Или може би воденичарският син Ралф.

Ранулф улови господаря си за ръката. После посочи към тъмното, обвито в мъгла гробище, високата мокра трева, наклонилите се кръстове, нащърбените надгробни камъни и зад тях тъмната сграда на църквата, чиято врата още зееше, а на стъпалата се процеждаше малка ивица светлина.

— Кажи ми, тук само мъртвите могат да те чуят — зашепна Ранулф. — Не вярваш, че Белън се е самоубил, нали?

— Не — поклати глава Корбет, — не вярвам. Опитай се да мислиш като него, Ранулф. Белън може да е бил всякакъв, но си е оставал свещеник, Божи служител. Имал е остър усет за греха, и е знаел, че отчаянието и самоубийството са най-тежките грехове. Белън беше напрегнат, но се владееше. Мисля, че е знаел много повече, отколкото ни каза.

— Но е мъртъв — настояваше Ранулф. — Бъргес го е открил да се люлее на въжето на камбаната. Белън наистина беше Божи служител, който е считал самоубийството за грях, но грях е и убийството. Той беше достатъчно силен, и ако някой е искал да го убие, нямаше да тръгне като агне на заколение.

— Да.

Корбет впери поглед в избуялата трева, която почти скриваше малък надгробен камък. За миг усети вярата му да се разклаща. Струваше ли си наистина животът? Всички живи твари по земята Божия в края на краищата стигаха до гробището. Елизабет Уилрайт, сър Роджър Чапълс… всички спяха вечен сън.

— Студено е — потръпна Корбет.

— Не можах да открия Блайдскот. Може и да е замесен.

— Кой знае… — тихо отвърна Корбет.

Загърна плътно плаща около себе си и си сложи ръкавиците. Заслуша се в самотния вик на бухала, дошъл откъм дърветата в другия край на гробището.

— Залагам бъчва вино, Ранулф, че Блайдскот е мъртъв също като тези, които лежат тук.

— Само защото не го намерих ли?

— Чудя се дали изобщо ще го намерим. Хайде, Ранулф, трябва да поседя, да си събера мислите и да поразсъждавам.

Излязоха през покритата порта на църковния двор. Корбет погледна надолу по пустия път, призрачен на лунната светлина. Помисли си дали да не иде до старата Крауфорд и Питъркин, но в същия миг чу гласове. Към църквата се изкачваха хора, тъй като новината вече се беше разчула. Корбет имаше нужда да сложи някакъв ред във всичко, което беше научил.

Върнаха се в „Златното руно“, там обаче ги посрещнаха смръщени погледи и скрита неприязън. Корбет не им обърна внимание и се заоглежда въпросително.

— Кого търсиш? — приближи се към него кръчмарят Матю.

— Мастър Блайдскот. Предполагам, че тази вечер не е идвал, нали?

— Не, сър Хю, не е — кръчмарят го погледна предизвикателно. — Но вече всички знаят за курата Робърт. Наричат те „носещия смърт“.

— Не аз нося смърт! — остро му отвърна Корбет. — Мастър кръчмарю… — но се отказа да изтърси нещо по-остро. — Ако някой иска да ме види, ще съм в стаята си.

В стаята си Корбет запали свещ и приготви писалището си. Извади парчето пергамент от стаята на курата и го заразглежда. Рисунката наподобяваше триптих.

— Чудя се… — измърмори той.

Взе парче велен и започна да описва всичко, което беше видял, чул или научил откакто беше пристигнал в Мелфорд. Първият следобед в криптата, разговорът там, надрасканата бележка на гроба, забоденото на бесилката парче пергамент. Направи списък с имена на хора, не пропусна никого, старателно си припомняше как е изглеждал всеки, какво е казал.

Измина повече от час. Ранулф се качи да го види, но Корбет беше така погълнат, че разсеяно му пожела лека нощ и пак потъна в размислите си. Кръчмата отдолу се опразни. Корбет се излегна за малко в леглото си, потънал в мисли, в опит да разгадае всеки човек, всяка смърт. Дали можеха да помогнат на Блайдскот?

— Беше грешка — промърмори Корбет. — Трябваше по-рано да го разпитам. Въпреки че той нямаше да ми каже истината.

Върна се към записките си. Бавно, мъчително, но все по-ясно отговорът се показваше.

— Да вземем едно от убийствата, мърмореше си той. — Това на Девърел. Не — тръсна глава.

Написа името на Молкин. Воденичарят Молкин. Пияница и негодяй, изплашил се от стихове на Левит? Корбет вече беше сигурен, че в Мелфорд убийците са двама и Молкин е свързващата брънка между тях. Нарочно е бил избран за съдебен заседател, но преди това трябва да е бил изнудван. За да му се затвори устата ли е бил убит? Или е бил екзекутиран заради вината си за смъртта на сър Роджър? Корбет подчерта думата „екзекутиран“. Седеше, размишляваше, почти в просъница. По едно време задряма, но веднага се сепна. За миг се беше озовал в студената, потискаща камбанария, до страшното тяло, което се полюляваше, увиснало на въжето.

Стана, наплиска с вода лицето си. Имаше подозрения, но кой щеше да му помогне да ги изясни? Питъркин? Налагаше се да почака до сутринта, въпреки че събитията се развиваха твърде бързо. Враждебността на хората в кръчмата можеше да се разрасне и когато се разчуеше за смъртта на Белън, гражданите да си кажат, че убиецът си е признал и се е обесил, тогава от къде на къде този писар ще си вре дългия нос в хорските нещастия?

Корбет тъкмо се накани да си сложи колана с меча и да излезе, когато се сети за Мейв, за пребледнялото й лице, тревожните й очи, взрени в него. Думите й на прощаване отекнаха в мислите му. Тя му бе пошепнала, като обви с ръце врата му и го целуна:

— Бъди нащрек в мрака. Помни, че щом ти преследваш убийци, и те също могат да те преследват.

Корбет спря с ръка на резето и промени решението си. Седна на леглото и се размисли за тази камбанария, за обесеното тяло и за няколкото други въжета с тежести на края. Ако разгадаеше това убийство, можеше да залови убиеца и с помощта на дъщерята на Молкин да сложи край на убийствата в Хаселдема.

Корбет се върна към записките си. Взе да обмисля предположението си, че убийците в Мелфорд са двама.

— Не са Фъръл и жена му — измърмори той. — Но кой тогава?

Отново се взря в пергамента от стаята на Белън и си припомни песента на Фъръл за ангела и дявола. Какво друго му беше казала Соръл? Ако тя не търсеше отмъщение, кой тогава? Имаше нещо в нейната история, но какво? Корбет продължи да размишлява и постепенно загадката започна да се разплита…