Сянката на греха

Глава девета

Вятърът се беше засилил, огъваше клоните на дърветата и отвяваше сухите листа. По окъпаното в лунна светлина небе бързо преминаваха облаци. Корбет заби шпори в коня си и го поведе през моста по пътя, който водеше обратно към църквата.

— Истинска нощ на демони — прошепна си Корбет.

Припомни си приказките от детството. Майка му го слагаше на коленете си и му разказваше за дивия горски човек, рошав и с пламтящи очи, който живеел в гората — а гората беше точно до стопанството им! Корбет притвори очи и се усмихна. Какви приказки бяха! Всяко дърво, всеки храст беше част от този приказен свят, пълен със зли гоблини23, зли горски хора, дракони, грифони24 и ястреби, големи колкото човек. Бе разказвал такива приказки и на малката Елинор, но винаги шепнешком. Мейв ясно беше изразила отношението си към тези легенди.

— Когато бях дете, чичо Морган ме плашеше до смърт!

— Мен и сега ме плаши! — беше прошепнал Корбет.

Чичо Морган беше пристигнал преди години на „кратко гостуване“ и се беше установил, без да показва и най-малкия признак, че възнамерява да се връща в Уелс. Но в нощ като тази Корбет беше доволен, че чичо Морган е в Лейтън.

Корбет придърпа поводите на коня си, когато от тъмнината изникна някаква фигура. Чу шумолене в храсталаците, звук от прокрадващи се стъпки. Зърна насочена към крака му тояга. Конят му процвили и се изправи на задните си крака. Писарят изруга, намести се отново на седлото, ръката му затърси дръжката на меча. Миг по-късно нападателят му беше изчезнал, безшумно и тайнствено.

— Какво, за Бога…? — Корбет слезе от коня, започна да го потупва и да му говори, за да го успокои. Конят обаче очевидно бе силно изплашен, дърпаше се назад, изправяше се на задните си крака, разтърсваше глава и остро процвилваше. Корбет държеше поводите изкъсо и му говореше тихо, както го беше научил Чансън.

Накрая животното се усмири. Корбет му даде да подуши ръцете и лицето му, преди да се качи обратно на седлото. От всички нападения, които му се бяха случвали, това беше най-неочакваното. Човек без кон може да нанесе малко вреди на конник. Ударът обаче беше насочен към крака му и само необясним късмет беше спасил него и коня му от сериозно нараняване. Но защо бе това?

Корбет излезе от гората и се загледа към обляната в лунна светлина църква. Пое си дълбоко дъх, опита се да подреди мислите си и да се поуспокои. Стигаше за днес. Твърде дълго се беше разхождал из мрака! Пришпори коня си в лек галоп и изпита облекчение, когато стигна до площада, залян от светлината и топлината на „Златното руно“. Заобиколи кръчмата и повери коня си на един слуга от странноприемницата.

— Специално се постарай — нареди Корбет. — Разтрий го добре. Имаш ли чулове? Наметни го хубаво и после провери дали е нахранен и напоен.

Сънливото момче обеща да изпълни заръката. Корбет му подхвърли дребна монета, разкопча колана на меча си и грабна дисагите си. Влезе през задната врата, мина по коридора до оживеното главно помещение на кръчмата, което предлагаше гостоприемна отмора от студа и мрака.

Кръчмата беше претъпкана, осветена от фенери и свещи, пращящ огън разпръскваше уютна топлина. Мирис на восък и пушек от горящи дърва насищаше въздуха. Някъде някой свиреше напевна мелодия на лютня. Корбет долови изкусителния аромат на свинско, печено на шиш — две момчета със зачервени лица стояха приклекнали пред огнището и въртяха шиша — и устата му се изпълни със слюнка. Момчетата бавно въртяха печеното и го поливаха със сос от подправки и зехтин. Слугините, понесли в ръце колкото могат халби с пенлив ейл, сновяха през блъсканицата и пътьом ругаеха проявилите своеволия пътуващи търговци и нехранимайковци. Ранулф и Чансън се бяха разположили в ъгъла насред една малка групичка. И двамата имаха сит и доволен вид. Ранулф държеше в ръцете си скъпоценните си зарове и приканваше зяпачите да направят залог.

— Най-сетне се върна!

Погледът на Корбет се насочи зад гърба на Ранулф. В по-студената и тъмна част на кръчмата седяха Блайдскот и Бъргес. Бъргес изглеждаше сдържан, както винаги, но очите и носът на Блайдскот бяха зачервени, сякаш бе пил много и набързо. Бъргес му махна да иде при тях.

— Препоръчвам ти пай от пъдпъдъци и от онова свинско.

Кръчмарят Матю пъргаво си проправи път към тях. Корбет поръча храна за себе си и ейл за своите сътрапезници. Поръчката му не се забави дълго. Лично кръчмарят поднесе храната на широк дървен поднос — половин пай, от който се издигаше пара, парчета хрупкаво свинско и зеленчуци, залети със сос от сирене и подправки. Корбет извади костената си лъжица и малък нож от ножница в десния си ботуш. Яде бързо, с апетит, като се наслаждаваше на всяка хапка. С половин ухо слушаше разговора между Блайдскот и Бъргес за променливото време и приготовленията за празника на Вси светии.

— Изглеждаш ми умислен, сър Хю — каза Бъргес, щом писарят се нахрани. Старият войник вдигна чашата си към него за тост.

Корбет го погледна. Блайдскот може и да обичаше да си попийва, но широкото лице на Бъргес със светлосиви очи и усмивка на уста беше дружелюбно. Писарят се зачуди какво ли още знаеше за Мелфорд този стар войник.

Корбет избърса уста с опакото на ръката си.

— Ще ти кажа следното, мастър Бъргес: ако някога французите нахлуят в земите ни…

— Но французите изобщо нямат намерение да ни нападат — усмихна се Бъргес. — Затова и една от хубавите страни на града ни е, че можеш да си влизаш и излизаш, когато си искаш — и той вдигна чашата си. — Пък и Бог ми е свидетел, че в тази кръчма има достатъчно хора, които дебнат кой какво прави и къде ходи.

— А следят ли пътуващите търговци и нехранимайковците?

Корбет посочи към неколцината търговци и скитници, които седяха на пода с препълнени подноси до тях. Единият хранеше опитомена катерица — малка, червена топка козина, застанала на рамото му, която настървено гризеше подадените й парченца храна. От време на време катерицата спираше да гризе и влизаше в пререкание с един злобен пор — питомец на другиго.

— Имам предвид — продължи Корбет, — че те могат да скитат, да влизат и излизат, когато си искат, без да плащат пазарната такса…

— Нека да опитат — изломоти Блайдскот, — а и кой ще купи от тях? Ще ги издадат, ще ги оковат на пазара и ще им се забрани да идват тук за цяла година. Така че горят от желание да дойдат на пазара и да си платят таксата.

— Твое задължение ли е това? — попита Корбет.

Наблюдаваше дебелото, потно лице на помощник-шерифа срещу себе си, лице, лишено от брадичка, с увиснали краища на устата и сълзливи очи. Блайдскот беше от ония слабохарактерни хора, които обичаха да се перчат и бият в гърдите, но надвиснеше ли върху им заплаха, ставаха опасни и бяха способни да действат лукаво и подмолно.

— Аз съм помощник-шериф — отвърна Блайдскот. — И си върша добре работата.

Корбет отпи от чашата си.

— Бил си сред първите, които са видели трупа на вдовицата Уолмър, нали?

— Да — потвърди с кимване помощник-шерифът. — Няма да забравя оная вечер. Бях тук в кръчмата, нали, Бъргес, бяхме с теб и с кралския наместник…

— Разкажи ми точно всичко — помоли Корбет.

— Аз ще ти разкажа — предложи Бъргес. — Помниш ли, Блайдскот, че тогава се бяхме събрали рано тук? Бяхме ти, аз, кръчмаря Матю и Риптън.

— Кой е този Риптън? — попита Корбет.

— Ей там седи — посочи му Бъргес.

Корбет се обърна, накъдето му сочеха.

— Онзи със сплъстената коса, високия като върлина. Вдовец е, и си беше харесал вдовицата Уолмър — искаше да се жени за нея, наистина.

Риптън беше висок, слаб и кокалест, с жълтеникаво, озлобено лице. Кафявата му сплъстена коса се спускаше по раменете. Носеше тъмнозелена туника. Беше сприхав по природа, и в този миг също ожесточено спореше с хората около него.

— И — продължи Блайдскот — Риптън тъкмо разправяше, че ще иде до вдовицата Уолмър. „А, не, рече кръчмарят Матю, тая вечер там се разпорежда сър Роджър Чапълс.“

— А Матю откъде го е знаел? — полюбопитства Корбет, макар и да знаеше отговора.

— Ами… сър Роджър бил минал по-рано същия ден и си поразвързал езика след няколко чашки! — подхвана пак Бъргес. — И Риптън се вбеси, мърмореше си нещо под нос. Искаше да отиде и да се види с нея. Цяла вечер не беше на себе си. Излезе някъде и после се върна.

— Към колко часа?

Бъргес се намръщи.

— Трябва да е било между десет и единайсет вечерта. Помня, че погледнах докъде е изгоряла свещта — посочи към разграфената по часове свещ, която стоеше под бронзов капак близо до кухненската врата. — Риптън беше обърнал няколко чашки. Помоли ме да ида с него — Бъргес отпи от чашата си. — Съгласих се. Беше доста хубава вечер. Слязохме по Гъли Лейн. Но още щом наближихме къщата, разбрах, че има нещо нередно. Предната врата беше измъкната от пантите си, един от капаците на прозорците зееше. Вътре на пода на кухнята лежеше вдовицата Уолмър — ужасяваща гледка! Роклята и фустата й разкъсани и раздърпани, краката й подвити, главата й изкривена странно, а по гърлото й имаше морави петна. Виждал съм в Шотландия мъже, удушени с тетива от лък. При нея беше същото — лицето й беше синьо-черно, очите й изскочили, устата изкривена. Казах на Риптън да остане на място и се върнах за Блайдскот.

— Помощник-шерифе? — обърна се към него Корбет.

— Бях си пийнал доста — изломоти Блайдскот. — Взех неколцина мъже от кръчмата и отидохме в къщата. Заварихме… каквото рече Бъргес — отвратителна и потресаваща гледка. Прилоша ми и излязох. После претърсихме къщата. Не забелязах нищо да липсва, а под кухненската маса открихме ножа на сър Роджър, малка, остра кама, на дръжката от слонова кост и на ножницата й беше издълбан неговият герб.

— Какво каза сър Роджър, когато това доказателство бе представено?

— Каза, че го е подарил на вдовицата Уолмър.

Корбет не издаде безпокойството си. Предположението, че този покварен помощник-шериф, или който и да било друг, нарочно е подхвърлил уличаващото доказателство, трябваше да бъде отхвърлено. Макар че всеки, на когото е било известно, че вдовицата е приела подобен любовен дар, е можел да го използва, за да хвърли вината върху сър Роджър.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Какво се случи после? — продължи да разпитва Корбет.

— На следващата сутрин отидох да се видя със съдия Тресилиън. Отначало не повярва на думите ни, после издаде съдебна заповед. Отидох в Токтън хол. Сър Роджър, разбира се, отрече всичко, но му показах съдебната заповед. Въоръженият отряд, който водех, претърси къщата му. Откриха гривната и една брошка в личния му сандък. Били са на две от убитите момичета.

— Сър Роджър отрече ли, че са били у него?

Блайдскот се усмихна хитро и потупа самодоволно носа си отстрани.

— Накъде биеш, сър Хю? Че някой от моите хора, от моя отряд, е подхвърлил нарочно тия дрънкулки там, така ли? Не, не, сър Роджър призна, че са му били изпратени в малка кожена торбичка като подарък. Сложил ги в сандъка и повече не ги и погледнал.

— Като любовен дар, това ли имаш предвид?

— Именно, мастър писарю, нещо като любовен дар! Попитахме го за ножа. И той отговори както вече ти казах. После го попитахме за убитите три млади жени. Сър Роджър пак призна, че едната от тях е работила в Токтън хол и той се е повъргалял с нея — Блайдскот изду бузи. — Твърдеше, че е невинен за убийствата. Казах му, че това ще решат съдебните заседатели. Съдия Тресилиън се яви в общината, с още двама съдии — но той беше главният съдия. Състоя се процес и бяха изслушани показания.

— От доволно много враждебно настроени свидетели. Сър Роджър май не се е радвал на добро отношение?

— Така е — включи се Бъргес. — Мелфорд е процъфтяващ град, сър Хю. Старите нрави отмират. Хората негодуват срещу лорда-земевладелец, който задява жените им и се прави на някогашен феодал25. Сър Роджър не беше никак сдържан и когато се ядосаше, казваше направо какво мисли. Хората вече можеха да му отвръщат.

— И все пак това не е доказателство.

— Не, сър Хю, не е. Признавам, че имаше какви ли не приказки и слухове. Тогава дърводелецът Девърел се изправи пред съдията. Положи клетва и заяви, че е видял сър Роджър да бяга по Гъли Лейн, целият раздърпан и смутен.

— И какъв беше отговорът на сър Роджър при това обвинение?

— Каза му, че е лъжец и син на уличница.

— А какво е правел Девърел на Гъли Лейн през нощта?

— Прибирал се в Мелфорд с товар дървен материал.

— Значи — Корбет разклати чашата си — имаме нож, брошка и гривна. Знаем, че сър Роджър Чапълс със сигурност е посетил вдовицата Уолмър, както и че е признал за отношенията си с една от убитите жени.

— Има и още едно доказателство — обяви Блайдскот. — Сър Роджър не можа да обясни къде е бил по времето, когато са убити трите жени. Няколко пъти го питаха. Отговорът му беше един и същ: не помнел.

— А пергаментите, които изгорил? — додаде Бъргес.

— Какво? — изненадано запита Корбет.

— А, да — Блайдскот се наклони напред и размаха пръст. — Когато пристигнах в Токтън хол със заповедта от съдията, свитата на сър Роджър вдигна тревога. Имаше малко стълкновение и трябваше да ги изблъскаме. Заварихме сър Роджър в спалнята му, а ръцете му бяха целите в сажди. Беше горил някакви документи. Разгледах остатъците. Бяха любовни писма, спомени от негови завоевания.

— Какво обясни сър Роджър?

— Каза, че можел да разполага както си иска със своята собственост. Съдия Тресилиън беше много настойчив. „Кажи ни, сър Роджър, какво си изгорил“, а той му отвърна: „Лични писма“. И толкоз.

Корбет се обърна и се провикна към слугинята да донесе още пресен ейл.

А ако аз бях на мястото на съдията Тресилиън, размисли се той, и ми беше представено такова доказателство? Положението на сър Роджър е изглеждало безизходно. Той не е възразил срещу нито едно от представените „доказателства“, с изключение на свидетелските показания на Девърел… И все пак е имал един приятел…

— Сър Хю?

Корбет погледна към Бъргес.

— Какво се замисли?

— Ами Фъръл, бракониерът? Защо не са повярвали на неговите свидетелски показания? Твърдял е, че е видял как сър Роджър излиза от дома на вдовицата Уолмър, която е била жива, а после видял други хора да отиват към къщата й.

— Фъръл беше бракониер — изсмя се Блайдскот. — Обичаше да си попийва — лицето на помощник-шерифа стана аленочервено, като си даде сметка за лицемерието в думите си. — Даже повече от мен — добави той. — При това Фъръл беше в ръцете на сър Роджър.

— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.

— Виж, сър Роджър наистина беше добър с него. Мисля, че Фъръл е знаел повече, отколкото трябва, за сър Роджър. Нашият достоен рицар не ходеше често на църква — повече го привличаха забавленията в късните доби.

— Да не би да намекваш, че е бил магьосник и че се е занимавал с магии? — с насмешка попита Корбет.

— Има нещо вярно — намеси се Бъргес.

— Стига, стига! — Корбет отпи от чашата си. — Ако взема да ви вярвам за всичко, ще излезе, че у сър Роджър не е имало и грам добродетелност. Да не твърдите сега, че е танцувал по огрени от луната полянки с кралицата на магьосниците? Или е поднасял кървави жертвоприношения на горските демони?

Бъргес се ухили.

— Не, не. Сър Роджър наистина се интересуваше от магии — от тази мътна област, където се сливат светлината и мракът. Случваше се да говори за това тук.

— А свидетелските показания на Фъръл? — попита Корбет, като реши да насочи разговора към не толкова хлъзгава почва. — Свидетелствал е под клетва, че когато сър Роджър си е тръгнал от вдовицата Уолмър, тя е била жива и здрава.

— Но той би могъл и да се върне — отвърна Блайдскот.

— Да, обаче Фъръл е дал показания, че е забелязал други да слизат по Гъли Лейн към къщата на вдовицата Уолмър.

— Е, добре — Блайдскот се ухили над чашата. — Откъде да сме сигурни, че сър Роджър наистина не се е върнал? Имаме и свидетелските показания на дърводелеца Девърел.

— Ами съдебните заседатели?

— Както обикновено, бяха избрани с жребий, тук, в кръчмата.

— Но не е ли чудно, мастър помощник-шериф, че един от съдебните заседатели, а също и техният водач… — Корбет замълча. — … Да го кажа така — със сигурност Молкин не е бил приятел на сър Роджър, нали?

— Какво намекваш? — лицето на Блайдскот грозно се разкриви. — Че съм подкупил съдебните заседатели? Тегленето на жребия беше открито и честно! Сър Роджър нямаше приятели, казах ти вече. Пък и аз съм само помощник-шериф, а не съм съдия. Сър Луис Тресилиън можеше да изпрати сър Роджър да бъде съден от кралския съд26 в Лондон.

— Да, да, могъл е — Корбет разклати чашата си. — И тук има нещо чудно.

Когато Корбет се срещна с краля в Уестминстър, беше задал същия въпрос: Едуард, който обичаше да коментира хитрите уловки на правото, само беше поклатил глава. „Сър Луис го стори, но отказах — бе му казал кралят. — Щях да създам прецедент, Корбет. Можеш ли да си представиш какво ще се случи, ако започнат да изпращат всяко дело за убийство в Уестминстър? Съдът ще затъне, като колело в кал.“

— Сър Хю Корбет! Сър Хю Корбет!

Писарят се обърна. Облечен с туника над ризницата, върху която бяха изрисувани разгневени леопарди, кралският пратеник стоеше на прага, ботушите и шпорите му бяха целите в кал.

— Тук съм! — провикна се Корбет.

Мъжът уморено си запроправя път. Подаде два свитъка на Корбет.

— Известия от Уестминстър — заяви той.

Сър Хю забеляза зачервените очи на мъжа.

— Как ти е името?

— Варли, сър.

Корбет извика кръчмаря.

— Трябва да тръгвам призори — предупреди го вестоносецът.

— Засега няма да отговарям — заяви Корбет. — Кръчмарю, осигури на този мъж чисто легло, храна и хубав ейл.

— Всичките ни легла са чисти — отвърна кръчмарят и на ъгловатото му, с червени бакенбарди лице, се появи усмивка.

Той отведе кралския пратеник. Корбет счупи печатите и развърза свитъците. Първият беше препис на записките от процеса срещу сър Роджър, които беше поискал, преди да тръгне от Уестминстър. Вторият свитък беше от Канцеларията на Тайния печат и съдържаше подробности относно военната служба на сър Роджър в Гаскония и по време на военните походи в Шотландия и Уелс. Корбет помоли за свещ и изчете внимателно написаното. Измърмори нещо и нави обратно свитъка. Хвърли поглед през помещението, търсейки Риптън. Кралският наместник вдигна глава и погледите им се срещнаха. Корбет се сепна от враждебността, която видя в присвитите му, близко разположени очи. Обърна поглед към Блайдскот и каза:

— Време е да си побъбря с мастър Риптън.

Блайдскот се поуспокои и бавно тръгна през кръчмата да повика кралския наместник. Корбет зачака. Когато усети присъствието на мъжа пред себе си, вдигна поглед.

— Седни, мастър Риптън — покани го той. — Пийни малко ейл.

Кралският наместник си придърпа стол.

— Пия само с приятели — отблизо лицето на Риптън изглеждаше дори още по-злобно.

— С такива ли си сега тук? — допи чашата си Корбет. — Пил си и в нощта, когато вдовицата Уолмър е била убита, нали?

— Точно така. Бях тук с приятелите си, докато убиецът е насилвал и душил жената, която обичах.

— А тя обичаше ли те?

Кралският наместник примигна.

— Така и не успях да я попитам, писарю. Но ако тя беше отвърнала на любовта ми, щях да я чакам в църквата, за да разменим клетви.

Корбет внимателно наблюдаваше кралския наместник. Носеше туника от фин плат. Кафяв колан от хубава кожа опасваше кръста му, панталоните му бяха от тъмносиня фина вълна, дори ботушите му бяха майсторска изработка. Мъж, който явно се радва на добър доход, заключи Корбет. Кралски наместник, управител на земи — общинска собственост. Със сигурност имаше и свое стопанство, с което задоволяваше нуждите на домакинството си, а и тези на пазара.

— Какво има, писарю?

— Чудя се защо се държиш толкова враждебно? Разказвал си историята си хиляди пъти. Сигурно можеш да я разкажеш още веднъж?

— Добре. Ще ти я разкажа — думите на Риптън прозвучаха като лай. — Онази вечер пиех тук. Исках да ида при вдовицата Уолмър. Помолих Бъргес да ме придружи.

— Това не е вярно, нали?

— Лъжец ли ме наричаш? — ръката на Риптън се плъзна към ножа в ножницата.

— Само казвам, че доста си позабравил. Пиел си тук и си решил да идеш до мистрес Уолмър. Кръчмарят Матю обаче ти е казал, че вдовицата има друг посетител тази нощ.

Кралският наместник преглътна с усилие. Корбет си даде сметка, колко е притихнала кръчмата.

— Това е първият ми въпрос — усмихна се Корбет. — Защо си решил толкова късно вечерта да идеш при жена, за която си знаел, че се забавлява с друг? Нямало е да й хареса, а сър Роджър дори е щял да се разгневи. Корав мъж е бил сър Роджър. Не вярвам, че е щял да те посрещне радушно.

— Затова взех с мен Бъргес.

— А! — поклати глава Корбет. — Винаги ли се движиш с подкрепление, когато отиваш при жена?

Кралският наместник сграбчи ръба на масата.

— Какво намекваш?

— Нищо не намеквам, мастър Риптън. Опитвам се да стигна до истината. Посещавал ли си преди това вдовицата Уолмър? Кажи ми?

— Да, но… Това си е моя работа.

— Достатъчен ми е отговорът ти. И молил ли си и друг път някого да те придружи? — Корбет се наклони към него. — Назови някой, който те е придружавал.

— В нощта, когато сър Роджър беше там, имах нужда…

— Така ли? Да, разбира се, било е много късно, нали? Може би сър Роджър си е бил тръгнал?

— Не знам какво намекваш! — Риптън скочи на крака. С едно движение измъкна камата си от ножницата. Отдръпна се и застана леко разкрачен.

И преди е участвал в побоища — помисли си Корбет — кръчмарски скандалджия.

— Какво прави тоя любопитен писар тук? — извика Риптън и сърдито огледа хората в кръчмата.

Въпросът му предизвика одобрителен шепот.

— За кого се мислиш? Чапълс беше убиец!

Думите му бяха посрещнати с всеобщо одобрение.

— Убил е вдовицата Уолмър и онези жени. Затова беше обесен. Сега палето му праща просби до Уестминстър.

— Сядай си на мястото, наместнико — нареди Корбет. — Махни ножа и сядай!

— Да не мислиш, че ще правя каквото ми наредиш, писарю? — Риптън вдигна ножа си. — Само за това ли те бива — да си вреш носа навсякъде и да дърдориш? Тук е Мелфорд, не е Уестминстър. Няма да си първият изпратен обратно в ковчег.

Някои от посетителите вече се хилеха високо.

— Хайде! — размаха ръка Риптън.

— Нося кралска заповед.

— Носел кралска заповед — изимитира го Риптън.

Изблиците на смях станаха още по-неудържими. Корбет погледна към Ранулф, поклати глава и стана.

— Искам да говоря с теб, Риптън, и толкова. Търся истината. Кралят търси истината.

— Казах ти истината. Това не ти е университетът в Оксфорд, писарю.

— Опитвам се да бъда разумен — Корбет направи крачка напред. — Не искам да ти причиня зло.

Корбет не изпускаше от поглед Риптън. Кралският наместник беше пиян. Не разсъждаваше разумно.

— Виж — Корбет започна да върти пръстена на кралския печат, който носеше на ръката си, — поднасям ти извиненията си. Съжалявам, ако съм те ядосал.

Смехът в кръчмата стана още по-силен. Риптън очевидно се поддаде на възхищението на публиката. Пристъпи, замахна с ножа. На секундата обаче Корбет го срита с ботуша си и улучи нещастния глупак в слабините. Риптън изкрещя от болка и падна на колене, ножът падна в една цепнатина на покрития с тръстика под. Опита се да запълзи напред, но Корбет леко постави крака си върху ръката му.

— Аз съм кралски писар — високо заяви той. — Не искам никой да пострада. Но стига да пожелая, Риптън може да бъде обесен за предателство. Ще ви кажа защо съм тук. Преди пет години сър Роджър Чапълс е бил екзекутиран за убийството на поне пет жени — огледа мъжете в кръчмата. — Сега вече внимавате в думите ми, нали? Ако сър Роджър е бил виновен, значи е заслужил смъртта си. Но в това се крие загадката. Не само че убийствата са започнали отново, но и двама от съдебните заседатели, отговорни за произнесената присъда над сър Роджър, са убити по жесток начин. Ще открия истината тук, в Мелфорд. Или в кралския затвор в Нюгейт — додаде той след пауза.

Чансън гледаше сцената с отворена уста. Ухилен до уши, Ранулф усърдно събираше печалбата си на зарове.

— Сега, мастър Риптън — Корбет натисна по-силно и мъжът потръпна, — ще приемеш ли извиненията ми?

— Да — изпъшка Риптън.

— Ще приемеш ли и чаша ейл?

— Да…

Корбет помогна на кралския наместник, който бе добил съвсем жалък вид, да се изправи на крака. Нещастникът не знаеше за коя болка да се погрижи най-напред — тази в слабините или тази в ръката. Корбет вдигна стола и покани мъжа да седне. Без да са напълно наясно какво точно се е случило, Блайдскот и Бъргес гледаха като замаяни. Корбет поръча още чаши с ейл. Пъхна една в ръцете на кралския наместник.

— Чашата е студена — подкани го Корбет. — Подръж я на слабините си, ще облекчи болката — сетне се наклони към него. — Ти си глупак! — просъска му. — Заслужаваш бесило за стореното!

Риптън му отговори с хлипане.

— Вече не си гневен, нали — додаде Корбет. — Изплашен си.

Видя, че Ранулф и Чансън се приближават към тях, вземат си столове и сядат зад кралския наместник.

— Какво намекваш? — едва продума Риптън.

— Идвал си два пъти до „Златното руно“ онази вечер, нали? Пил си през целия ден. Научил си от кръчмаря Матю с кого се забавлява вдовицата Уолмър, затова си се затътрил нататък, по Гъли Лейн, към къщата й. Така ли е?

— Не съм — прошепна кралският наместник и отпи с мъка от ейла си. — Кълна се в Бога, не съм го направил!

— Не си направил какво? — попита Блайдскот.

— Отишъл си до къщата, нали? — не му обърна внимание Корбет. — Вратата отворена ли беше?

— Да, отворена беше — кралският наместник сякаш разказваше добре научен урок. — Вдовицата Уолмър лежеше на пода — той притисна ръка към корема си. — Разбрах какво се е случило, дрехите й бяха вдигнати нагоре, по врата й имаше ужасни белези. Тялото й беше сгърчено. Изплаших се. Помислих, че убиецът може да е още там. Изплаших се до смърт. Ами ако ме обвинят?

— И си се върнал в „Златното руно“ — каза Корбет. — Където си пил още, а в мислите си отново и отново си премислял видяното. Щом си посъбрал смелост, си помолил Бъргес да те придружи. Затова сте слезли двамата до къщата й.

— Така стана — измънка кралският наместник.

— Защо не ни каза това? — учуди се Блайдскот.

— Как да го сторя? — примигна наместникът. — Но не съм я убил аз.

— А ножа на сър Роджър? — попита Бъргес.

— Казах ви. Стоях на прага. Нищо не съм пипал. Само един поглед ми беше достатъчен. Излязох и повърнах в храстите. После се върнах тук.

— Видя ли сър Роджър?

Кралският наместник поклати глава. Корбет отмести настрана чашата си, взе плаща си, колана с меча си и дисагите.

— Както ти казах — усмихна се той на Блайдскот, — тук съм, за да открия истината. Но сега съм уморен.

Пожела на всички лека нощ, прекоси помещението и се качи по стълбите.

— Странен човек е господарят ви — заяви Бъргес.

— Вечно намусеният ни господар е дори много странен — усмихна се широко Ранулф и се изправи. Усмивката му се стопи внезапно, той се надвеси над масата и повиши глас, така че да го чуе цялата кръчма: — Чудак си е сър Хю. Рови и рови за истината. Никога не се предава. А — вдигна вежди той — тази вечер беше в добро настроение.

— Защо? — изви врат кралският наместник. — Щеше ли да ме убие иначе?

— Не — Ранулф сграбчи наместника за рамото. — Сър Хю нямаше да те убие, но аз щях да го сторя! — приближи лицето си до неговото. — И ако се повтори, ще го направя! Кажи го на всички в Мелфорд!