Сянката на хегемона

Петра

Когато Петра Арканян се върна у дома, нищо в Армения не изглеждаше наред. Планините бяха величествени, разбира се, но тя пазеше съвсем смътни спомени за тях. Едва когато стигна в Маралик, започна да вижда познати неща. Баща й я взе от Ереван, а майка й бе останала вкъщи с единайсетгодишния й брат и новото бебе — очевидно заченато още преди облекчаването на режима за контрол над раждаемостта след края на войната. Сигурно бяха гледали Петра по телевизията. Докато се кандилкаха с бричката по тесните улички, баща й започна да се извинява:

— Сигурно няма да се впечатлиш много, Петра… след като си видяла света.

— Не съм видяла чак толкова много, татко. Във Военното училище няма прозорци.

— Имам предвид космодрума, столицата, всички важни личности и прекрасни сгради…

— Не съм разочарована, татко.

Трябваше да излъже, за да го успокои. Държеше се, сякаш й е подарил Маралик и не е сигурен дали подаръкът й харесва. Тя също не знаеше. Военното училище не й харесваше, но там беше свикнала. Нямаше как да свикне с Ерос, но го търпеше. Как би могла да не хареса място като това, с открито небе и свободни хора.

При все това се разочарова. Спомените й от Маралик бяха спомени на петгодишно момиченце, на което всички къщи се струваха огромни, улиците — широки, колите — сякаш прелитаха с главоломна скорост. Сега беше доста по-голяма, на ръст почти колкото зряла жена, и колите изглеждаха по-малки, улиците — тесни, а сградите (проектирани да издържат на земетресения, за разлика от старите) бяха ниски. Не грозни — предвид смесицата от всевъзможни стилове: турски, руски, испански, средиземноморски и изненадващо, японски. Цяло чудо бе как съжителстваха в хармония благодарение на избора на цветове, гъстото застрояване и почти еднаквата им височина, ограничена от официалната регулация.

Знаеше всичко това от прочетеното, докато беше на Ерос заедно с другите деца, когато не се сражаваха. Бе виждала снимки по мрежата. Нищо обаче не можеше да я подготви за онова, което беше оставила тук като петгодишна и сега отново намираше на четиринайсет.

— Какво? — сепна се.

Баща й беше казал нещо, но тя не го разбра.

— Предложих да се отбием на сладкарница, преди да отидем вкъщи. Както правехме едно време.

Сладко. Беше забравила тази дума.

Нищо чудно. Единственото друго арменче в училището бе с три години пред нея и се прехвърли в Тактическото училище. Бяха се засекли само за няколко месеца — беше седемгодишна, когато се прехвърли от Началното училище във Военното, а той — на десет. Завърши, без никога да е командвал войска. Нищо чудно, че не искаше да си бъбри на арменски с някакво хлапе. От девет години не беше говорила на арменски. А тогава езикът й бе на петгодишно дете. Сега й беше много трудно да говори, още повече — да разбира.

Как да каже на баща си, че ще й е по-лесно, ако говорят на общофлотски — тоест английски? Той го владееше, разбира се — с майка й я караха да говори на английски вкъщи, за да няма езикови трудности във Военното училище. Всъщност, като се замислеше, точно това беше проблемът. Колко често баща й наричаше сладките с арменската дума? Всеки път, когато отидеха в сладкарницата, той я караше да си поръчва на английски, да нарича всеки сладкиш с английското му име. Абсурд — каква полза имаше във Военното училище да знае английските названия на арменските сладкиши?

— За какво се смееш?

— Струва ми се, че в космоса съм отвикнала да ям сладко. Но заради доброто старо време все пак можем да се поразходим из града. Вече няма да ми се струваш толкова висок.

— И твоята ръка вече не е толкова мъничка. — Той също се засмя. — Отнеха ни години, от които сега можехме да имаме безценни спомени.

— Да. Но трябваше да бъда там, където имаше нужда от мен.

„Дали наистина е така? — запита се мислено. — Аз първа се огънах. Издържах всички изпити, но не и най-важния. Там се провалих. Ендър ме окуражаваше, уверяваше ме, че ми има доверие, подтикваше ме да се старая, но така окуражаваше всички, имаше доверие на всички, а аз първа се огънах.“ Никой не говореше за това; може би на Земята нямаше жив човек, който да знае, но другите, които се бяха сражавали с нея, го знаеха. До момента, когато заспа в разгара на битка, тя бе сред най-добрите. След това, макар че никога не се повтори, Ендър вече й нямаше доверие. Другите постоянно я наблюдаваха, та ако случайно пак престане да командва корабите си, да се намесят. Знаеше, че Ендър е поверил тази задача на един от тях, но на кого? Динк? Бийн? Срамуваше се да попита. Бийн, да — независимо дали Ендър му е наредил да я наблюдава, тя знаеше, че я е следил, готов да поеме командването. Вече не можеха да разчитат на нея. Не й вярваха. Самата тя си нямаше доверие.

Бе решила да запази тайната от семейството си, както не се издаде пред министър-председателя, медиите, арменските военни и учениците, дошли да посрещнат великия арменски герой от Войната с формиките. Тя беше единствената кандидатка за тази роля. Вече й бяха показали, че името й фигурира в компютърните учебници сред имената на десетимата най-велики арменци на всички времена. Със снимки, биографията й, похвални слова от полковник Граф, майор Андерсън, Мейзър Ракъм.

И от Ендър Уигин: „Петра първа рискува живота си, за да ме спаси. Петра ме обучаваше, когато на никого не му се занимаваше с мен. Всичко, което съм постигнал, дължа на нея. И в последната кампания, в битката на битките, тя бе командирът, на когото разчитах.“

Ендър не подозираше как я болеше от тези думи. Несъмнено е искал да я увери, че наистина е разчитал на нея. Но тъй като тя знаеше истината, думите му й звучаха като милостиня. Като лъжа от съжаление.

Най-после у дома. На никое друго място на Земята не се чувстваше толкова чужда както тук — защото би трябвало да се чувства като у дома, но всъщност никой не я познаваше. Познаваха умното момиченце, което бяха изпратили със сълзи и окуражителни думи. Познаваха героиня, в чиито жестове и думи виждаха величие. Но не знаеха нищо за момичето, което се огъна под напрежението и в разгара на битката… просто заспа. Докато корабите й се взривяваха, докато гинеха истински хора, тя спеше, защото тялото й не можеше да се държи повече. Това момиче никой нямаше да види.

Никой нямаше да опознае и момичето, което наблюдаваше всяко движение на момчетата наоколо, оценяваше способностите им, гадаеше за намеренията им, стараеше се да извлече полза от всяка ситуация, само и само да не им отстъпва. Тук отново трябваше да се превърне в дете — по-голямо, но все пак дете. Да се съобразява с възрастните.

След девет години на постоянно дебнене, щеше ли да се почувства най-после спокойна, ако остави други да управляват живота й?

— Майка ти искаше да дойде, но се боеше. — Баща й се изкиска, сякаш беше смешно. — Разбираш ли?

— Не.

— Не се бои от теб, разбира се. Как би могла да се страхува от първородната си дъщеря? Но от камерите. От политиците. От тълпата. Тя е домошарка. Не обича да излиза. Разбираш ли?

Разбираше арменски, ако това я питаше, защото той се стараеше да говори простичко и бавно, така че тя да може да чува думите в потока на речта. Благодарна му беше за това, но и се притесняваше, че толкова й личи нуждата от такова отношение.

Онова, което не можеше да разбере, бе страхът от тълпата, който пречеше на майка й да дойде да посрещне дъщеря си след девет години.

Петра знаеше, че майка й не се бои от тълпата и камерите, а от самата нея. Изгубеното петгодишно дете, което никога вече нямаше да е на пет; което бе изкарало първия срок в училище под грижите на детегледачка от флота; чиято майка никога не му беше помогнала дори за едно домашно, не го бе научила да готви. Не, чакай. Беше правила баница с майка си. Беше й помагала да разточва корите. Сега, като се замислеше, мама не й поверяваше нито една важна задача при готвенето, но на Петра й се струваше, че тя е приготвила цялата баница. Че майка й й се е доверила.

Това я накара пак да се замисли за Ендър, как я заблуждаваше, преструваше се, че й има доверие, а всъщност се стремеше да я контролира.

За да пропъди тези мисли, Петра погледна през прозореца на бричката.

— В този квартал ли си играех навремето?

— Не, но сме близо. Маралик не е голям град.

— Всичко ми изглежда непознато.

— Сигурно, но не е. Нищо не се е променило. Само архитектурата. По целия свят има арменци, но само защото са били принудени да избягат от родината си. По природа арменците са домошари. Тези планини са нашата утроба и ние нямаме никакво желание да се раждаме.

Баща й се изкиска на собствената си шега.

Винаги ли се кискаше така? Звучеше нервно. Явно майка й не беше единствената, която се боеше от нея.

Накрая пристигнаха. Най-после нещо познато. Къщата изглеждаше малка и мизерна в сравнение с онова, което си спомняше, но истината бе, че от много години не си беше мислила за дома. От десетгодишна беше престанала да го сънува. Сега обаче спомените се завърнаха, сълзите, които бе проляла през първите седмици и месеци в Основното училище и после, когато напусна Земята и замина за Военното. За това беше копняла и най-сетне се бе върнала, отново го имаше… но съзнаваше, че вече няма нужда от това, не го желае истински. Смутеният мъж до нея не беше онзи висок бог, който гордо я разхождаше по улиците на Маралик. А жената в къщата не беше богинята, която й даваше топла храна и утеха с хладната си длан върху челото, когато беше болна.

Но нямаше къде другаде да иде.

Когато Петра слезе от бричката, майка й стоеше на прозореца. Баща й сложи длан на скенера, за да плати. Петра плахо помаха на майка си, усмихна се. Майка й също се усмихна смутено и помаха. Петра хвана баща си за ръката и влязоха.

Когато се приближиха, вратата се отвори. Беше Стефан, брат й. Тя никога не би го познала, помнеше го като двегодишно хлапе, все още пухкав като бебе. Той, разбира се, изобщо не си я спомняше. Усмихна се възбудено като учениците от групичката по посрещането — вълнуваше се, че ще се запознае с такава знаменитост, но като че ли не я приемаше като реална личност. Все пак той й беше брат и тя го прегърна.

— Ти наистина си Петра!

— Ти наистина си Стефан! — отвърна тя.

Обърна се към майка си, която още гледаше през прозореца.

— Мамо?

Жената се обърна, по страните й се стичаха сълзи.

— Много се радвам да те видя, Петра.

Не понечи да се приближи, дори не протегна ръце към нея.

— Сигурно още чакаш малкото момиченце, което изпрати преди девет години — отбеляза Петра.

Майка й се разплака, протегна ръце, Петра се приближи и се хвърли в прегръдките й.

— Вече си жена — отбеляза майка й. — Не те познавам, но те обичам.

— И аз те обичам, мамо — изрече Петра и осъзна, че е вярно.

Имаха около час, само четиримата — петима, след като бебето се събуди. Петра отговаряше уклончиво на въпросите им:

— О, всичко за мен вече е известно от медиите. За вас искам да чуя.

Баща й още пишеше учебници и редактираше преводи, майка й още бе пастирката на квартала, грижеше се за всички, носеше храна, ако някой се разболееше, гледаше децата, когато родителите бяха заети, всяко дете можеше да дойде и да се нахрани в дома й.

— Спомням си, че веднъж с мама обядвахме сами — пошегува се Стефан. — Не знаехме какво да си кажем, а и толкова много храна остана.

— Помня — рече Петра. — Много се гордеех, че другите деца обичат мама. И малко ревнувах, че тя толкова ги обича!

— Но не колкото собствените си деца — увери я майка й. — Наистина обичам децата, признавам. Всяко от тях е скъпоценна рожба на Господ, всяко е добре дошло в дома ми.

— О, познавам няколко, които не биха ти харесали — отбеляза Петра.

— Може би — съгласи се майка й, понеже не искаше да спори, но очевидно не вярваше, че има такова дете.

Бебето изгука, майка й повдигна ризата си и го поднесе към гърдата си.

— И аз ли бях толкова гръмогласна? — попита Петра.

— Не чак толкова.

— О, не я заблуждавай — намеси се баща й. — Съседите не можеха да спят от теб.

— Значи съм била лакомница.

— Не, просто варварка. Нямаше маниери на масата.

Петра реши да зададе деликатния въпрос направо и да се свършва:

— Бебето се е родило само месец след отмяната на ограниченията за раждаемостта.

Родителите й се спогледаха, майка й със замечтано изражение, баща й примигна болезнено.

— Да, много ни липсваше. Искахме си момиченцето.

— Щяха да те изгонят от работа.

— Не чак толкова бързо — успокои я баща й.

— Арменските власти никога не са спазвали много стриктно тези закони — обясни майка й.

— Но накрая щяхте да загубите всичко.

— Не, когато ти замина, загубихме половината от всичко. Децата са всичко. Останалото е… нищо.

Стефан се засмя:

— Освен когато съм гладен. Храната е нещо!

— Ти винаги си гладен — смъмри го баща им.

— Храната винаги е нещо.

Засмяха се, но Петра виждаше, че Стефан ясно съзнава какво би могло да им донесе раждането на трето дете.

— Хубаво, че спечелихме войната — отбеляза тя.

— Е, по-добре, отколкото ако я бяхме загубили — съгласи се Стефан.

— Хубаво е да имаш бебе и да не си в нарушение на закона — добави майка им.

— Все пак не успяхте да замените малкото момиченце.

— Не — призна баща й. — Сега си имаме Давид.

— Вече нямаме нужда от друго момиченце — добави майка й. — Ти се върна.

„Не съвсем — помисли си Петра. — И не за дълго. След четири-пет години ще отида в университета. Тогава вече няма да ви липсвам, защото ще знаете, че не съм малкото момиченце, което сте обичали, а ветеран от Военното училище с окървавени ръце, който вече води истински битки.“

След около час започнаха да се отбиват съседи, роднини и приятели на баща й. В полунощ татко й обяви, че утре не е официален празник и че трябва да поспи поне малко, преди да отиде на работа. Нужен бе още около час, за да изгонят всички гости, и Петра вече копнееше само да се свие в леглото и да се скрие от света поне за седмица.

На следващата вечер обаче осъзна, че трябва да излезе. Тя някак си не се вписваше в ежедневието на дома. Да, майка й я обичаше, но беше прекалено заета с бебето и проблемите на квартала. Когато разговаряха, Петра виждаше, че е разсеяна, че ще й бъде по-лесно, ако дъщеря й е на училище, докато Стефан го няма, и се прибира заедно с него. Петра я разбираше, затова вечерта обяви, че иска да се запише на училище и да тръгне на занятия от следващата сутрин.

— Хората от МФ казаха, че можеш да отидеш направо в университета — изтъкна баща й.

— Едва на четиринайсет съм. Имам сериозни пропуски в образованието.

— Сигурно не е чувала за „Куче“ — отбеляза Стефан.

— Какво куче? — не разбра баща им.

— „Куче“. Музикалния състав. Не го ли знаеш?

— Много известна група — вметна майка й. — Чувала съм ги, след песните им трябва да ходиш на ушен лекар.

— А, това „Куче“ ли? Съмнявам се, че Петра има предвид такъв тип образование.

— Всъщност точно това имам предвид.

— Тя е като паднала от друга планета — обясни Стефан. — Снощи осъзнах, че не знае за никого.

— Аз съм от друга планета. Или по-точно астероид.

— Разбира се — съгласи се майка й, — трябва да влезеш в крак с връстниците си.

Петра се усмихна, но сърцето й се сви. Връстниците й. Тя нямаше връстници освен няколкото хиляди хлапета във Военното училище, които сега се бяха разпръснали по цялата Земя и търсеха мястото си в мирния свят.

На училище нямаше да й е лесно, даваше си сметка Петра. Тук нямаше курсове по военна история и стратегия. Математиката беше смешна в сравнение с онова, което изучаваше във Военното училище, но по литература и граматика бе пълна скръб. Познанията й по арменски бяха съвсем зачатъчни и макар че владееше перфектно английския, който се говореше във Военното училище — включително жаргона, използван от децата там — почти не разбираше смесения арменско-английски говор на тукашните хлапета.

Всички бяха много любезни с нея — най-отворените момичета веднага я взеха под крилото си, учителите се отнасяха към нея като към знаменитост. Петра се остави да я развеждат и да й показват всичко, внимателно следеше бърборенето на новите си приятелки, за да научи жаргона и да усвои тукашния арменски и английски акцент. Знаеше, че скоро на тези кокони ще им омръзне да се занимават с нея, особено когато установят колко е пряма, нещо което не смяташе да променя. Петра бе свикнала, че хората, обръщащи някакво внимание на социалната йерархия, в крайна сметка я намразват. Ако пък бяха достатъчно умни, се бояха от нея, защото в присъствието й никакви преструвки не вървяха. Щеше да открие истинските си приятелки в хода на следващите няколко седмици — ако изобщо тук имаше някой, който да я оцени такава, каквото беше. Всъщност нямаше значение. Всички приятелства сега, всички условности й изглеждаха толкова смешни. Тук се интересуваха само от социалните си проблеми и плановете за бъдещето си обучение, но какво значение имаше това? Досегашното обучение на Петра се провеждаше изцяло в сянката на войната; от наученото и уменията й зависеше съдбата на човечеството. Какво значение имаше сега? Щеше да чете арменска литература, защото искаше да научи майчиния си език, не защото се интересуваше какво е мислил някой изгнаник като Сароян за живота на децата в отдавна изгубеното време на една далечна страна.

Единственият й любим предмет беше физическото обучение. Небето над главата й, докато тичаше, игрището пред нея, да може да тича само за удоволствие, да прави гимнастика, без някой да й отчита времето — това беше истински лукс. Физически не би могла да се мери с повечето момичета. На тялото й щеше да му е нужно време, за да се нагоди към по-силното земно привличане, защото въпреки големите усилия, които МФ полагаше, за да поддържа физическата форма на войниците при продължителното пребиваване в космоса, нищо не можеше да те подготви за живот на една планета както самия живот на нея. Петра обаче не се тревожеше, че почти винаги завършва последна в бягането, че не може да прескочи и най-ниското препятствие. Самото физическо натоварване й доставяше удоволствие, а слабостта й даваше цели, към които да се стреми. Скоро щеше да настигне другите. Това бе една от чертите на характера й, заради които попадна във Военното училище — никога не чувстваше нужда да се състезава, защото беше убедена, че когато й се наложи, все ще намери начин да победи.

Така Петра започна новия си живот. За броени седмици усвои перфектно арменски и местния жаргон. Както очакваше, отворените момичета я изоставиха, а след няколко седмици и зубрачките охладняха към нея. Намери приятели сред бунтарките и аутсайдерките и скоро се заобиколи с кръг от доверенички и съконспираторки, които се наричаха „джийш“, на жаргона от Военното училище — близки приятели, тайфа. Не че ги командваше, просто бяха добри другарки, които се подиграваха на гафовете на учителите и другите ученици. Когато от дирекцията я предупредиха, че все повече се безпокоят от близостта й с антисоциалните елементи в училището, тя разбра, че вече е намерила мястото си в Маралик.

Един ден, когато се върна от училище, завари входната врата заключена. Нямаше ключ, защото никой в квартала им не заключваше вратата си. Вътре бебето плачеше. Петра заобиколи отзад и влезе в кухнята. Майка й бе завързана на един стол, със запушена уста и очи, изпълнени с ужас.

Преди Петра да реагира, някой заби спринцовка в ръката й. Тя дори не видя нападателя си. Причерня й и припадна.

Бийн

Изчезването на Петра Арканян от дома й в Армения се превърна в световна новина. Медиите тиражираха обвиненията на арменските власти срещу Турция, Азербайджан и всички други тюркоговорящи страни, които отговаряха с енергични опровержения и контраобвинения. Имаше прочувствени интервюта с майката, единствения свидетел, която беше убедена, че похитителите са били азери.

— Познавам езика, познавам звученето, те отвлякоха момичето ми!

От два дни Бийн беше със семейството си на почивка в Итака, но тук ставаше дума за Петра и той загрижено гледаше емисиите с брат си Николай. Единодушно стигнаха до извода:

— Очевидно е, че похитителите не са от никоя тюркоговоряща страна — обяви Николай пред родителите им.

Бащата, който от дълги години работеше за правителството, се съгласи:

— Да, турците щяха да се постараят да говорят на руски.

— Или на арменски — добави Николай.

— Никой турчин няма да ти говори на арменски — възрази майка му.

Беше права, разбира се, защото никой тюрк не би седнал да учи арменски, а ако някой в тюркоезичните страни говореше този език, никой не би му поверил такава важна задача като отвличането на военен гений.

— Кой е бил тогава? — заразмишлява на глас бащата. — Агенти провокатори, опитващи се да предизвикат война?

— Залагам на арменското правителство — заяви Николай. — За да я сложат начело на войската им.

— Защото да я отвличат, когато могат да я вземат официално? — попита баща им.

— Ако официално й поверят командването, това би означавало открито обявяване на арменските милитаристични планове. Подобно действие би могло да предизвика превантивни действия от страна на съседните Турция и Азербайджан.

В предположението на Николай имаше известна логика, но Бийн бе на друго мнение. Предвиждаше тази опасност още когато надарените с военен талант деца бяха в космоса. Тогава основната заплаха идваше от полемарха и Бийн писа анонимно до двама изтъкнати общественици, Лок и Демостен, с молба да върнат всички деца от Военното училище на Земята, за да не бъдат заловени или убити от войските на полемарха във Войната на Лигата. Предупреждението намери отзвук, но сега, след края на войната, твърде много правителства мислеха и действаха безотговорно, сякаш на света бе постигнат траен мир, а не временно прекратяване на огъня. Бийн още държеше на мнението си. Зад опита за преврат на полемарха във Войната на Лигата стоеше Русия, затова най-вероятно точно тази страна бе поръчала отвличането на Петра Арканян.

Бийн обаче не разполагаше с доказателства за това и нямаше откъде да намери — вече нямаше достъп до компютърната мрежа на флота. Затова запази скептицизма за себе си и се пошегува:

— Не знам, Николай. Това отвличане още повече дестабилизира обстановката, логично е. Ако е била отвлечена от собственото си правителство, би трябвало то наистина, ама наистина да има нужда от нея, за да постъпи толкова глупаво.

— Ако не е някой пълен тъпак, кой го е направил? — вметна баща им.

— Някой достатъчно амбициозен, за да започне война, и достатъчно умен, за да си даде сметка, че се нуждае от гениален командир — отвърна Бийн. — И достатъчно голям, достатъчно невзрачен или достатъчно отдалечен от Армения, за да не се интересува от последствията от отвличането. Всъщност съм готов да се обзаложа, че който и да го е направил, сигурно идеално му изнася в Кавказ да избухне война.

— Значи мислиш, че е някоя голяма и могъща страна наблизо, така ли? — уточни баща му.

Близо до Армения имаше само една голяма и могъща страна.

— Възможно е, но няма как да се докаже. Ако някой иска Петра за главнокомандващ, вероятно се стреми да всее хаос в света. В хаоса всеки може да изплува на върха. Могат да се замесят достатъчно страни, които ще воюват всяка срещу всяка.

След като го изрече, Бийн започна да си вярва. Това, че Русия бе най-агресивната страна преди войната, не означаваше, че и други държави няма да се включат в играта.

— В света на хаоса войската с най-добрия главнокомандващ ще победи — отбеляза Николай.

— Ако търсим виновниците, да погледнем страната, която говори най-много за мир и разбирателство — размишляваше на глас Бийн.

— Това е твърде цинично — отбеляза Николай. — Понякога хората, които говорят за мир и разбирателство, искрено се стремят към това.

— Отвори си очите. Държавите, които предлагат да играят ролята на посредници, се стремят да управляват света. Това просто е поредният ход в играта.

Баща им се засмя:

— Не бъди много сигурен в това. Повечето държави, които предлагат да посредничат, се стремят да възвърнат предишни позиции и да получат ново влияние. Франция. Америка. Япония. Винаги се месят, защото са имали това влияние, но не осъзнават, че вече са го загубили.

Бийн се усмихна:

— Нищо не е сигурно, нали, татко? Самият факт, че отхвърляш възможността някоя от тези страни да стои зад отвличането, ме кара да ги подозирам.

Николай се засмя и се съгласи.

— Това е проблемът да имаш двама завършили Военното училище вкъщи — отбеляза баща им. — Мислят си, че като могат да командват армии, разбират и от политика.

— Всичко се свежда до маневриране и избягване на битки, докато не си осигуриш надмощие — каза Бийн.

— Трябва да има и желание за власт — напомни баща им. — А дори някой в Америка, Франция и Япония да има такова желание, народите им не се стремят към власт. Водачите им никога няма да ги подтикнат да воюват. Трябва да търсим виновника в развиващите се нации. Агресивни народи, които се смятат за онеправдани, подценени. Войнствени, раздразнителни.

— Цяла нация от войнствени, раздразнителни хора? — попита Николай.

— Звучи като Атина — отбеляза Бийн.

— Нация, която има такова поведение към други народи — уточни баща им. — Няколко самонадеяни ислямски държави отговарят на това описание, но те никога не биха отвлекли християнско момиче да командва войските им.

— Може да са я отвлекли, за да попречат на собствената й страна да я използва — отбеляза Николай. — Което пак ни връща към съседите на Армения.

— Интересна гатанка — измърмори Бийн. — Може би по-късно ще открием отговора, когато стигнем там, където отиваме.

Баща му и Николай го погледнаха, сякаш беше луд.

— Къде отиваме?

Майка им първа се досети:

— Отвлекли са дете от Военното училище. Не само това, ами и член на Ендъровия отряд, участвал във военните действия.

— Една от най-добрите — съгласи се Бийн.

Баща им беше скептичен:

— Един случай не означава правило.

— Да не чакаме да видим кой ще е следващият — предложи майката. — Предпочитам да изглеждам като глупачка, задето съм действала прибързано, отколкото да съжалявам, че не сме взели мерки.

— Да изчакаме няколко дни — настоя бащата. — Все ще изникне нещо.

— Вече сме закъснели с шест часа — възрази Бийн. — Ако похитителите са търпеливи, могат да чакат месеци наред, преди да нанесат следващия си удар. Но ако нямат търпение, може би вече подготвят други отвличания. Единствената причина с Николай да не сме в торбата е, че смутихме плановете им, като дойдохме на почивка.

— А може би пристигането ни на острова им дава идеална възможност — вметна Николай.

— Защо не поискаш охрана? — обърна се майка им към мъжа си.

Баща им се замисли.

Бийн го разбираше. Политиката бе деликатна игра и всичко, което баща им стореше сега, можеше сериозно да навреди на кариерата му.

— Никой няма да сметне, че търсиш специални привилегии — увери го Бийн. — С Николай сме ценни кадри на тази страна. Доколкото си спомням, самият министър-председател го каза на няколко пъти. Да съобщим в Атина къде сме, да ги накараме да ни осигурят закрила и да се махаме оттук.

Баща им извади мобилния си телефон.

Получи съобщение, че мрежата е прекалено натоварена.

— Ето — заяви Бийн. — Няма начин тук, на Итака, телефонната мрежа да е пренатоварена. Спешно трябва да намерим лодка.

— Самолет — вметна майка им.

— Не, лодка — настоя Николай. — И да не е под наем. Похитителите навярно само чакат да им паднем в ръцете. Да им се дадем без бой.

— Няколко от съседните къщи имат лодки — отбеляза баща им. — Но не познаваме тези хора.

— Те ни познават — изтъкна Николай. — Особено Бийн. Ние сме герои от войната.

— Да, но от всяка къща могат да ни наблюдават — напомни баща им. — Ако ни наблюдават. Не можем да се доверим на никого.

— Да си сложим банските костюми и да отидем на плажа — предложи Бийн. — Ще се отдалечим в другия край на острова, ще го прекосим и ще потърсим някого с лодка.

Тъй като никой не предложи по-добър план, веднага пристъпиха към изпълнение на този. След две минути бяха навън, не носеха портфейли или чанти, но майка им и баща им бяха скрили в банските си костюми документите за самоличност и кредитните карти. Бийн и Николай се занасяха както винаги, а родителите им се държаха за ръце, разговаряха тихо и се усмихваха на синовете си — както обикновено. Никаква следа от безпокойство. Нищо, което би могло да се стори подозрително на наблюдателите им.

Бяха извървели едва около триста метра по плажа, когато чуха взрив — силен, идваше отблизо, земята под краката им потрепери. Майка им падна. Баща им й помогна да се изправи, а двете момчета се огледаха назад.

— Може би не е нашата къща — измърмори Николай.

— По-добре да не проверяваме — отбеляза Бийн.

Затичаха се, но изчакваха майка си, която си беше одрала едното коляно и навехнала другото при падането и накуцваше.

— Не ме чакайте — извика.

— Майко, ако отвлекат теб, все едно отвличат нас — каза Николай, — защото ще направим всичко, за да те освободим.

— Нас няма да искат да отвлекат — отбеляза Бийн. — Петра са я взели, за да я използват. Нас искат да ни убият.

— Не — ахна майка им.

— Прав е — намеси се бащата. — Никой не взривява къща, ако иска да отвлече обитателите й.

— Не сме сигурни, че беше нашата!

— Майко — търпеливо обясни Бийн, — това е основен стратегически похват. Ако не можеш да контролираш вражеските ресурси, трябва да ги унищожиш.

— Какъв враг? Гърция няма врагове!

— Когато някой иска да завладее света, всички му стават врагове — отбеляза Николай.

— Трябва да тичаме по-бързо — заяви майка им.

Така и направиха.

Докато тичаха, Бийн си спомни думите на майка си. Николай, разбира се, беше прав, но Бийн не можеше да не се замисли: „Гърция може да няма врагове, но аз имам. Някъде на тази планета Ахил е жив. Би трябвало да е затворен, под стража, защото е побъркан, защото е убил толкова много хора. Граф обеща, че никога няма да излезе на свобода. Но Граф бе изправен пред военен съд — оправдаха го, наистина, но напусна армията. Сега е министър на колонизацията и няма власт да спази обещанието си. А Ахил има едно заветно желание — да ме убие.“

Отвличането на Петра бе съвсем в стила на Ахил. Ако имаше власт да го постигне — ако някое правителство или групировка му помагаше — тогава много лесно можеше да изпрати същите хора да убият Бийн.

Дали не би пожелал да присъства лично?

Вероятно не. Ахил не беше садист. Убиваше, когато се наложеше, но никога не би се изложил на опасност. Предпочиташе да убива от разстояние. Да използва чужди ръце за мръсната работа.

Кой друг би могъл да желае смъртта на Бийн? Всеки друг враг би се стремил да го залови. След процеса срещу Граф успехът му във Военното училище стана публично достояние. Военните по целия свят знаеха, че това е детето, което превъзхожда Ендър в много отношения. Много биха пожелали да им служи. И много биха се страхували от него, ако се изправи срещу тях. Всеки можеше да реши да го убие, ако осъзнае, че не може да го притежава. Преди това обаче щяха да се опитат да го привлекат на своя страна. Само Ахил искаше да го убие на всяка цена.

Бийн не сподели тези мисли с близките си. Страхът му от Ахил изглеждаше чиста параноя. Сам не знаеше дали да си вярва. При все това, докато бягаше със семейството си, той все повече се убеждаваше, че зад похитителите на Петра стои Ахил.

Чуха бръмченето на хеликоптерите, преди да ги видят, и Николай реагира мигновено.

— Към сушата! — изкрещя.

Затичаха се към най-близкото дървено стълбище, водещо нагоре през скалите.

Не бяха изминали и половината път, когато хеликоптерите се появиха. Нямаше смисъл да се опитват да се крият. Едната машина се приземи на плажа, другата — горе.

— Надолу е по-лесно, отколкото нагоре — извика баща им. — Пък и хеликоптерите са с гръцки военни гербове.

На Бийн му хрумна, че понеже Гърция бе в новия Варшавски договор, гръцките военни можеха да действат по нареждане на руснаците. Но го спести.

Мълчаливо слязоха на плажа. Изпитваха смесени чувства на надежда, отчаяние и страх.

От хеликоптера изскочиха войници с гръцки униформи.

— Поне не се представят за турци — отбеляза Николай.

— Откъде може гръцката армия да е разбрала, за да дойде да ни спаси? — недоумяваше майка им. — Взривът стана само преди няколко минути.

Скоро научиха отговора. Един полковник, когото баща им бегло познаваше, се приближи и им отдаде чест. Не, отдаде част на Бийн, като на ветеран от Войната с формиките.

— Нося ви поздрави от генерал Тракос. Щеше да дойде лично, но когато получихме предупреждението, трябваше да действаме светкавично.

— Полковник Деканос, смятаме, че синовете ни са в опасност — рече баща им.

— Осъзнахме го в момента, когато получихме вестта за отвличането на Петра Арканян. Но ви нямаше у дома и ни трябваха няколко часа, докато ви локализираме.

— Чухме взрив — отбеляза майка им.

— Ако бяхте в къщата, щяхте да сте мъртви като хората от съседните постройки — обясни Деканос. — Армията отцепи района. Петнайсет хеликоптера бяха изпратени да ви търсят. Надявахме се, че сте живи… или ако не, поне да заловим престъпниците. Вече докладвахме в Атина, че сте живи и здрави.

— Заглушаваха сигнала на мобилния телефон — обяви бащата.

— Който и да стои зад това, организацията му е желязна. Броени часове след похищението над Петра Арканян са били отвлечени още девет деца.

— Кои? — попита Бийн.

— Още не знаем имена. Само броя им.

— Има ли убити?

— Не. Поне нямаме такива данни.

— Защо тогава са взривили къщата? — поинтересува се майка им.

— Ако знаехме защо, щяхме да знаем кой — отвърна Деканос. — Или обратното.

Седнаха и закопчаха коланите си. Хеликоптерът се издигна — но не твърде високо. Другите машини се подредиха около и над тях. Летящ ескорт.

— На сушата войниците ни продължават да издирват нападателите — обясни Деканос. — Но сигурността ви е главният ни приоритет.

— Благодарни сме ви — измърмори майка им.

Бийн обаче не беше толкова поласкан. Разбира се, че гръцките военни щяха да ги защитават. Каквото и да правеха обаче, нямаше как да ги скрият от гръцкото правителство. А то участваше в управлявания от руснаците Варшавски договор вече от няколко поколения, още преди войните с формиките. Така Ахил — ако виновникът беше той, ако работеше за руснаците, ако, ако… можеше да ги открие. Бийн знаеше, че не е достатъчно да му осигурят охрана. Трябваше да се скрие толкова добре, че никое правителство да не може да го открие, само той да знае къде е.

За съжаление той не само бе още дете, ами и знаменито дете. Толкова млад и известен хлапак бе почти невъзможно да остане незабелязан където и да е по света. Имаше нужда от помощ. Ето защо засега не му оставаше друго, освен да приеме закрилата на военните и да се надява, че ще успее да се измъкне, преди Ахил да го открие.

Ако врагът беше Ахил.

Послание в бутилка

За глупачка ли я смятаха?

Половин час й беше достатъчен, за да разбере, че не са турци. Не че имаше някакви познания по езика, но докато бърбореха, все изпускаха по някоя руска дума. Тя не знаеше и руски, само няколко заемки в арменския. Азерите също имаха такива заемки. Въпросът беше там, че когато руска дума влезе в арменския, тя се произнася с арменски акцент. Тия смешници звучаха съвсем като руснаци. Трябваше да си гибон в училище за бавноразвиващи се, за да не усетиш, че само се преструват на тюрки.

Когато реши, че е научила достатъчно, доколкото можеше със затворени очи и само от слушане, Петра заговори на общофлотски:

— Прекосихме ли вече Кавказ? Пишка ми се.

Някой изруга.

— Искам да пикая — настоя тя.

Отвори очи и примигна. Лежеше на пода на някаква сухопътна машина. Понечи да седне.

Някой я притисна с крак.

— О, много е умно да не се показвам, докато пътуваме към летището, но как ще ме прехвърлите в самолета, без да ви видят? Искате да изляза и да се кача сама, да се държа, сякаш нищо не се е случило, така ли?

— Ще се държиш, както ти кажем, или ще те убием — изсъска мъжът, който я беше блъснал.

— Ако имахте заповеди да ме убиете, щяхте да го направите още в Маралик.

Тя пак понечи да седне и пак я блъснаха.

— Слушайте внимателно — заговори. — Отвлякохте ме, защото някой иска да командвам армията му. Това означава, че ще се срещна с най-големите шефове. Те не са толкова глупави да си мислят, че ще ме склонят да направя нещо свястно за тях, ако не искам. Затова са ви заповядали да не убивате майка ми. Тъй че ако откажа да им сътруднича, докато не видя топките ти в пликче, мислиш ли, че ще подвоумят кое е по-ценно? Моят мозък или твоите топки?

— Имаме разрешение да те убием.

Няколко секунди й бяха достатъчни, за да се досети при какви условия някой би дал такова разрешение на такива малоумници.

— Само ако има непосредствена опасност да ме спасят. Тогава биха предпочели да съм мъртва, отколкото да попадна в чужди ръце. Интересно как бихте го доказали, ако стане тук, на летище „Гюнири“.

Отново ругатня, този пък друга.

Някой избълва цяло изречение на руски. Тя схвана смисъла по интонацията и мрачния смях: „Предупредиха ви, че е вундеркинд“.

Вундеркинд, по дяволите. Ако беше толкова умна, защо не предвиди, че някой може да реши да отвлече децата, които спечелиха войната? Да, вероятно отвличаха всички, не само нея, защото беше твърде назад в списъка, та някой извън Армения да избере точно нея. Когато завари входната врата заключена, трябваше да изтича в полицията, а не да влиза отзад. Това заключване на вратата бе друг глупав ход от тяхна страна. В Русия хората заключваха къщите си, сигурно им се струваше нормално. Трябваше по-добре да се подготвят. Не че имаше някакво значение сега. Освен че знаеше, че не са чак толкова внимателни и умни. Всеки може да отвлече нищо неподозиращ човек.

— Значи Русия е тръгнала да завладява света, а?

— Млък.

— Не говоря руски, да знаеш. И нямам никакво намерение да го науча.

— Няма да се наложи — обади се една жена.

— Каква ирония — засмя се Петра. — Русия иска да завладее света, но за да го постигне, се налага да говори на английски.

Кракът я притисна по-силно на пода.

— Внимавай да не си носиш топките в пликче.

След няколко секунди кракът се вдигна.

Тя седна и никой не й попречи.

— Развържете ме, за да седна като хората. Хайде! Ръцете ме заболяха! Нищо ли не сте научили в това КГБ? Когато човек е в безсъзнание, не бива да нарушаваш кръвообращението на крайниците му. Отряд яки руски мъжаги би трябвало лесно да се справят с едно четиринайсетгодишно арменче.

Развързаха я и я сложиха да седне между онзи, който я бе притиснал с крак, и един друг, който никога не я поглеждаше в лицето, а постоянно се озърташе ту през левия, ту през десния прозорец.

— На летище „Гюнири“ ли сме?

— Познато ли ти е?

— Никога не съм била тук. Кога съм имала време за това? В живота си само два пъти съм пътувала със самолет, веднъж от Ереван, когато бях на пет, и веднъж при завръщането си сега.

— Досетила се е, че е „Гюнири“, защото е най-близкото летище, от което не излитат товарни самолети — обясни жената.

Говореше абсолютно безизразно. В гласа й не звучеше нито омраза, нито уважение… нищо.

— Кой гений измисли това? Защото пленените пълководци обикновено не са много старателни.

— Първо, защо, по дяволите, си мислиш, че знаем? — попита жената. — Второ, защо не си затвориш плювалника и не изчакаш да ти кажат?

— Защото съм весела, общителна и обичам да си създавам приятелства.

— Ти си нагла, досадна и обичаш да дразниш хората — контрира жената.

— О, предварително ли сте ме проучвали?

— Не, беше просто наблюдение.

Значи жената имаше чувство за хумор. Може би.

— Само се молете да се прехвърлите през Кавказ, преди да ви сгащи арменската въздушна отбрана.

Грубиянът изсумтя презрително, което доказваше, че не разбира от ирония.

— Сигурно имате малък самолет и ще летим над Черно море, Сателитите на МФ веднага ще засекат местоположението ми.

— Вече не служиш в МФ — отбеляза жената.

— Което означава, че не им дреме какво ще се случи с теб — изсмя се грубиянът.

Бяха спрели до малък самолет.

— Реактивен, впечатлена съм. Има ли оръдия? Или просто е зареден с експлозиви, ако противовъздушната отбрана ви принуди да се приземите?

— Дали да не те завържем пак? — попита жената.

— На хората в диспечерската кула ще им се стори подозрително.

— Изкарайте я.

Като пълни глупаци мъжете от двете й страни отвориха вратите си и й оставиха избор през коя да слезе. И тя избра. Избра грубияна, защото вече знаеше, че е тъпак, а за другия можеше само да предполага. О, да, беше пълен тъпак, защото я хвана само с едната ръка, докато с другата затваряше вратата. Затова тя се наклони на една страна, сякаш се е препънала, изкара го от равновесие и все още използвайки ръката му за опора, го изрита в слабините и коляното. Той я изпусна, падна и започна да се гърчи, като с едната ръка се притискаше между краката, а с другата се опитваше да намести капачката си.

Нима си въобразяваха, че е забравила уроците по самоотбрана? Нали го предупреди, че ще си носи топките в пликче.

Побягна и със задоволство установи какъв напредък има благодарение на уроците по физическо. Изведнъж си даде сметка, че не я гонят. Това означаваше, че не смятат за нужно.

В следващия момент усети остро убождане по рамото. Забави ход, но преди да спре съвсем, припадна.

Този път я държаха упоена, докато достигнаха крайната си цел, и тъй като не виждаше друго освен стени — вероятно на подземен бункер — можеше само да гадае къде са я откарали. Някъде в Русия. А от натъртванията по краката, ръцете и врата и ожулванията по коленете, дланите и носа си, можеше да съди, че не са се старали да внимават много. Наказание за това, че беше нагла и досадна. А може би просто ги бе подразнила.

По някое време дойде лекарка и намаза раните й със специална щипеща смес от спирт и киселина, или поне така изглеждаше.

— Това, в случай че не ме боли достатъчно, ли беше?

Лекарката не отговори. Явно я бяха предупредили какво става с онези, които се подлъжат да разговарят с нея.

— На онзи, когото изритах, ампутирахте ли му топките?

Пак никакъв отговор. Никаква реакция на шегата. Възможно ли беше това да е единственият образован човек в Русия, който не говори общофлотски?

Носеха й храна, лампите се включваха и изгасваха, но никой не дойде да говори с нея и не я пускаха от стаята. През дебелата врата не се чуваше нищо. Стана й ясно, че това е наказание за непослушанието й и че за известно време ще полежи в изолация.

Беше решена да не моли да милост. Всъщност, когато осъзна, че са я изолирали, тя се затвори още повече в себе си и престана да говори на хората, които влизаха. Те също не се опитваха да общуват, тъй че посещенията им преминаваха в пълно мълчание.

Не подозираха колко необщителна умее да бъде, каква способност има да си създава въображаем свят, независим от реалния, и да живее в него. Можеше напълно да се вглъби в спомените си. Да преиграва цели разговори. Да ги променя така, сякаш когато ги е водила, е казала най-находчивите неща.

Можеше дори да съживи всяка секунда от битките на Ерос. Особено битката, в разгара на която заспа. Спомняше си колко изтощена се чувстваше. Как отчаяно се опитваше да остане будна, как умът й отказваше да работи, как започна да забравя къде се намира и какво прави, дори коя е.

За да се отърси от безспирно повтарящата се сцена, тя се опита да мисли за други неща. За родителите си, за малкото си братче. Спомняше си всичко, което бяха казали и направили от завръщането й, но след известно време останаха само спомените отпреди Военното училище. Спомени, които девет години бе потискала. Очакванията за щастлив живот сред най-близките й хора, който й беше отнет. Последното сбогом с плачещата й майка. Докосването на баща й, когато я водеше към колата. Тази ръка, която винаги й вдъхваше спокойствие. Досега. Този път обаче същата тази ръка я водеше на едно място, където никога нямаше да се почувства в безопасност. Наистина, изборът да отиде беше неин — но тя бе само дете и знаеше, че това решение се очаква от нея. Че трябва да устои на изкушението да избяга при разплаканата си майка, да се притисне до нея и да каже:

„Не, не искам да отивам, нека друг да става войник, искам да остана, да готвя с мама и да си играя с куклите. Не искам да отивам в космоса и да се уча да избивам странни и жестоки същества… както и хора, които са ми се доверили, а аз… заспах.“

Никак не беше весело да живееш сама със спомените си.

Опита се да обяви гладна стачка, не поглеждаше храната, която й носеха, не поемаше течности. Очакваше, че някой ще й проговори, че ще се опитат да я увещават. Но не. Лекарката дойде, направи й инжекция и когато Петра се събуди, на ръка й имаше белези от система за кръвопреливане. Даде си сметка, че няма смисъл да гладува.

Отначало не се беше замисляла да си води календар, но след преливането започна да отбелязва дните върху собственото си тяло, забиваше нокът в китката си, докато потече кръв. Седем дни на лявата ръка, после на дясната. Оставаше само да запомни броя на седмиците.

На третата се отказа. Даде си сметка, че търпението на похитителите няма да се изчерпи толкова лесно. Все пак те бяха отвлекли и други, а някой от тях сигурно се беше съгласил да им помага. Затова нищо не им пречеше да я държат в килията, а когато излезеше, щеше да е най-изостанала от всички в онова, което вършеха.

Какво пък, голяма работа. Тя и без това никога нямаше да се съгласи да им помага.

Ако обаче се надяваше да се измъкне от това място, първо трябваше да се махне от килията, да спечели доверието на похитителите.

Доверие. Значи трябваше да лъже, да им хвърля прах в очите. Трябваше да го прави по най-убедителния начин. Дългият престой в килията, разбира се, щеше да й помогне — всеки знаеше, че продължителната изолация предизвиква непредсказуемо душевно напрежение. Похитителите навярно вече знаеха от другите, че тя първа не издържа на натоварването при сраженията на Ерос, и това също щеше да я улесни. Значи лесно щяха да повярват, че се е огънала.

Заплака. Не беше трудно. Доста дълго бе сдържала сълзите си. Тя обаче вложи още чувство, заплака с глас, не спираше. Носът й се запуши, но тя не се изсекна. Сълзите й се лееха като река, но тя не ги бършеше. Възглавницата й прогизна от сълзи и покри със сополи, но тя не избягваше мокрите места. Напротив, търкаше глава си в нея, докато косата й не се сплъсти. Сополите се размазаха по лицето й. Стараеше се да не преиграва, за да не се усъмнят. Почуди се дали да спре да плаче, когато някой влезе в стаята, но се отказа — реши, че ще изглежда по-убедително, ако се държи, сякаш не забелязва какво става около нея.

Планът й подейства. След един ден дойдоха и пак я упоиха. Когато се събуди, лежеше в болнично легло и през прозореца се виждаше безоблачното северно небе. До нея седеше Динк Мийкър.

— Здрасти, Динк.

— Здрасти, Петра. Добре ги метна тия некадърници.

— Правя каквото мога. Кой още е тук?

— Ти си последната, която изкараха от изолатора. Отвлекли са целия отряд от Ерос, Петра. Освен Ендър, разбира се. И Бийн.

— Да не е в изолатора?

— Не, никой не е крил от нас кого държат в килиите. Ти изнесе добро представление.

— Кой беше предпоследният?

— Няма значение. Всички излязохме още на първата седмица. Ти издържа пет.

Значи две седмици и половина, преди да започне да си води календара.

— Аз ли съм най-глупавата?

— Ти си най-големият инат.

— Знае ли се къде сме?

— В Русия.

— Имах предвид къде в Русия.

— Далеч от границата, както ни увериха.

— Какво е положението?

— Много дебели стени. Никакви инструменти. Постоянно наблюдение. Претеглят всичко, което отделяме. Не се шегувам.

— Какво искат от нас?

— Някакво подобие на Военното училище. Отначало се опъвахме, но накрая на Флай му писна. Един от учителите започна да цитира някакво тъпо определение от Фон Клаузевиц и Флай продължи цитата, изречение по изречение, параграф по параграф. Останалите се присъединихме, доколкото можехме — тъй де, никой няма паметта на Флай, но се справихме сносно. Накрая се убедиха, че можем да обучаваме малоумните им ученици. Тъй че засега… само ще си играем на война.

— Пак ли? Мислиш ли, че ще ни използват в истински битки?

— Не, това е само симулация. Стратегия за война между Русия и Туркменистан. Русия срещу съюз между Туркменистан, Казахстан, Азербайджан и Турция. Война срещу САЩ и Канада. Война срещу старото НАТО без Германия. Война срещу Германия. И така нататък. Китай. Индия. А също някои абсолютни глупости. Например война между Бразилия и Перу, което няма никакъв смисъл, но може би ни изпитват по някакъв начин, де да знам.

— Всичко това за пет седмици?

— Три седмици тъпи уроци, след това две седмици военни игри. Когато завършим плана, ще го пуснат на компютър, за да ни покажат как е минало. Някой ден ще проумеят, че единственият начин да направят нещо свястно е някой да състави боен план и за противниковата страна.

— Предполагам, че вече си им го казал.

— Казах им, но не слушат. Военни, какво да ги правиш? Като гледаш такива, разбираш защо е създадено Военното училище. Ако войните се водеха само от възрастни, досега светът да е населен с бъгери.

— Подслушват ли ни?

— Мисля, че записват и после преглеждат всичко, да не би да си предаваме безгласни съобщения.

Петра се усмихна.

— Защо реши да им сътрудничиш? — поинтересува се той.

Тя сви рамене:

— Не съм сигурна, че съм решила.

— Хей, не биха те извадили от килията, ако не си показала искрено желание да бъдеш добро послушно дете.

Тя поклати глава:

— Не съм им давала основание да смятат така.

— Е, както и да е, ти си последната от джийша на Ендър, която се огъна.

Чу се тихо бръмчене.

— Времето ми изтече — каза Динк, стана, наведе се, целуна я по челото и излезе.

Шест седмици по-късно Петра дори започна да се забавлява. По желание на децата похитителите най-после осигуриха свястна екипировка. Софтуер, позволяващ реалистично водене на военните игри. Достъп до мрежите, за да проучат терена и възможностите на противника и симулацията да има поне някаква връзка с действителността — макар че от броя на върнатите по една или друга неясна причина съобщения ставаше ясно, че всяко писмо се цензурира. Радваха се, че са заедно, упражняваха се и по всичко приличаха на доволни от живота руски командири.

Петра обаче знаеше, че всички се преструват. Премълчаваха някои неща. Допускаха глупави грешки, а това при бойни условия би създало пропуски, които един способен противник веднага би използвал. Може би похитителите им го осъзнаваха, може би не. Така поне децата се чувстваха по-добре, макар че никога не го обсъждаха. Но тъй като всеки правеше така и никой не се възползваше от уж неволно допуснатите грешки на другите в играта, можеше се предполага, че всички мислят по един начин.

Приказваха си за много неща — за омразата си към похитителите, за Основното училище, Военното и Командната школа. И разбира се, за Ендър. Той бе недосегаем за тези негодници, затова се стараеха да говорят повече за него, как МФ ще го използва, за да провали глупавите планове на руснаците. Знаеха, че това са празни приказки, че Флотът няма да се намеси. Но все говореха за Ендър, той беше най-силният им коз.

Докато един ден не им казаха, че Ендър и сестра му Валънтайн са заминали с колонизационен кораб.

— Дори не знаех, че има сестра — измърмори Горещата супа.

Никой не коментира, но всички знаеха, че лъже. Известно им беше, че Ендър има сестра. Но… каквото и да беше намислил Горещата супа, щяха да се включат в играта и да видят какво ще излезе.

— Каквото и да разправят, едно е сигурно — заяви той. — Уигин още е с нас.

Пак не разбраха какво иска да каже. След кратка пауза Шен се удари в гърдите и извика:

— В сърцата ни завинаги.

— Да — каза Горещата супа. — Ендър е в сърцата ни.

Наблегна на името „Ендър“.

Но преди това беше казал Уигин.

Преди това наблегна на факта, че Ендър има сестра. Знаеха, че има и брат. На Ерос, докато Ендър лежеше и се възстановяваше от шока, след като научиха, че битката е била истинска, Мейзър Ракъм им разказа някои неща за него. А през Войната на Лигата, когато бяха обсадени, Бийн им разказа още. Обясни им какво означават братът и сестрата на Ендър за него, защо Ендър е бил роден въпреки закона за ограничаване на ражданията: защото и двете деца били гениални, но брат му бил твърде агресивен, а сестра му — прекалено миролюбива. Откъде знае всичко това, Бийн не казваше, но информацията се беше запечатала в умовете им, неразривно свързана с времето веднага след победата във Войната с формиките и преди разгрома на полемарха при опита му да наложи контрол над МФ.

Затова, когато Горещата супа каза: „Уигин още е с нас“, явно нямаше предвид Ендър или Валънтайн, защото те очевидно не бяха „с нас“.

Питър, така се казваше брат му. Питър Уигин. Горещата супа искаше да им каже, че той — вероятно не по-малко гениален от Ендър — все още е на Земята. Може би ако някак успееха да се свържат с него, той щеше да помогне на старите бойни другари на брат си. Може би щеше да измисли как да ги освободи.

Трябваше само да намерят начин да се свържат.

Нямаше смисъл да пробват с електронно писмо — последното, което им трябваше, бе похитителите им да видят куп писма, адресирани до всеки възможен вариант на името Питър Уигин и всеки възможен пощенски сървър в мрежата. Същата вечер Алай им разказа приказката за духа в бутилката, изхвърлена на морския бряг. Всички слушаха с престорен интерес, но знаеха, че в разказа се крие някакъв таен план. И наистина:

— Рибарят си помислил, че в бутилката има послание от корабокрушенец, но когато я отворил, отвътре излязъл черен дим…

Всички разбраха. Трябваше да изпратят послание в бутилка, което да достигне до всички по целия свят, но само братът на Ендър, Питър, да го разбере.

На Петра обаче й хрумна, че докато всички тези умници измислят как да се свържат с Питър Уигин, тя може да състави алтернативен план. Питър Уигин не беше единственият, който можеше да им помогне. Бийн също бе на свобода. И макар че със сигурност се криеше и това ограничаваше възможностите му за действие, не беше изключено да го намерят.

В продължение на седмица тя обмисляше плана си, отхвърляше идея след идея.

Накрая измисли нещо, което може би щеше да мине през цензурата.

Много внимателно състави текста на посланието, така че всяка дума да си е на мястото. Запомни го наизуст, после изчисли двоичния код на всяка буква в стандартен двубитов формат и запомни и това. Ставаше доста трудно. Трябваше да го направи в главата си, защото всичко написано на хартия или на компютър стигаше до похитителите.

Междувременно намери сложна черно-бяла рисунка на дракон в някаква японска страница и я запази в малък файл. След като най-после състави на ум цялостния код на съобщението, няколко минути й бяха достатъчни, за да преработи рисунката. Добави я като част от подписа си във всяко писмо, което изпращаше. Всичко това стана за толкова кратко време, че похитителите едва ли щяха да се усъмнят. Щяха да го приемат за обикновена прищявка. Ако я попитат, щеше да обясни, че е използвала рисунката в памет на армия „Дракон“ на Ендър във Военното училище.

Разбира се, не беше само рисунката. Отдолу имаше стихче:

Ако се усъмнят, щеше да каже, че това е просто за закачка. Ако не й повярват, щяха да махнат дракона и да се наложи да търси друг начин. От този момент нататък изпращаше дракончето с всяко писмо, включително на другите деца. Започна да го получава с техните съобщения, значи се бяха досетили и й помагаха. Дали похитителите допускаха рисунката да излиза извън сградата, нямаше представа — поне отначало. Накрая започна да я получава в писма от външния свят. От пръв поглед разбра, че е успяла — закодираното й съобщение все още бе включено в рисунката. Не го бяха изтрили.

Сега оставаше Бийн да го види — и да се вгледа достатъчно внимателно, за да осъзнае, че има скрит код.

Под охрана

Колко дни можеш да живееш затворен, с въоръжена охрана, преди да се почувстваш като затворник? Бийн никога не се беше чувствал потиснат във Военното училище. Нито дори на Ерос, където ниските бъгерски тунели се тресяха като дерайлиращ вагон. Никога не беше попадал в такова положение, затворен със семейството си в четиристаен апартамент, където не ти остава друго, освен да крачиш нервно напред-назад. Все пак не го правеше. Искаше му се да крачи, но седеше привидно спокойно, владееше се, опитваше се да измисли как да вземе нещата в свои ръце.

Не обичаше да разчита на други — никога не го беше харесвал, макар че му се бе случвало, когато Поук го закриляше по улиците на Ротердам и след като сестра Карлота го спаси от сигурна смърт, като го взе и изпрати във Военното училище. И в двата случая обаче имаше някакъв контрол над нещата. Сега беше друго. Знаеше, че ако нещо се прецака, няма как да промени положението.

Войниците, които охраняваха апартамента и цялата сграда, бяха способни, храбри мъже, нямаше причина да се съмнява. Нямаше да го предадат. Вероятно. Бюрократичният апарат пазеше местонахождението му в тайна. Несъмнено, ако врагът го откриеше, причината щеше да е недоглеждане, не измяна.

Не му оставаше друго, освен да чака, като затворник на закрилниците си. Чувстваше се като муха в паяжина, в очакване да дойде паякът. И нищо не можеше да направи, за да промени положението. Ако Гърция започнеше война, властите щяха да извикат Бийн и Николай на работа, да чертаят планове, да изработват стратегии. Що се отнася до сигурността обаче, те бяха деца, неспособни да се защитават и грижат сами за себе си. Нямаше смисъл да се опитва да обяснява, че най-добрата защита е да се махне оттук, да го оставят да се движи самостоятелно, да се скрие в някой голям град, където никой няма да го познава и да му обръща внимание. Защото виждаха в него само едно дете. А кой слуша малките деца?

За малките деца всеки се грижи.

Дори да не е по силите на възрастните да им осигурят тази безопасност.

Идеше му да хвърли нещо през прозореца и да скочи след него.

Вместо това седеше неподвижно. Четеше книги. Включваше се в мрежата с един от многото си псевдоними и сърфираше, търсеше трошици информация, изпаднала от военните системи, с надеждата нещо да му подскаже къде може да са Петра, Флай Моло, Влад, Дъмпър. Някоя страна, която се държи малко по-арогантно от обикновеното, защото управниците си мислят, че вече имат печеливша карта. Или страна, която се държи малко по-предпазливо и последователно, защото най-после някой умен човек е застанала начело.

Нямаше смисъл — знаеше, че няма да ги открие така. Важната информация попада в мрежата едва когато вече е твърде късно да реагираш. Някой трябваше да знае. Фактите, които му бяха нужни, за да намери приятелите си, можеха да се намерят в десетина страници — знаеше го, защото винаги ставаше така, историците щяха да го забележат и да изпишат стотици страници, като се питат: „Защо никой не е забелязал? Защо никой не е направил връзката?“ Защото хората, които разполагаха с информацията, бяха твърде глупави, за да съзнават какво имат, а хората, които биха могли да я разтълкуват, бяха заключени в този апартамент в един изоставен курорт, където дори туристите вече не искаха да идват.

Най-лошото бе, че дори родителите му лазеха по нервите. След самотното детство най-прекрасното събитие в живота му беше, когато сестра Карлота откри биологичните му родители. Войната свърши и другите деца се завърнаха при семействата си, но Бийн не остана сам. Той също се върна у дома при родителите си. Разбира се, не пазеше детски спомени за тях. Но Николай имаше и с готовност му разказваше всичко, сякаш бяха негови.

Добри хора бяха родителите му. Никога не го караха да се чувства като натрапник, чужденец или гост. Сякаш цял живот са били заедно. Харесваха го. Обичаха го. Много странно и въодушевяващо бе това чувство да си сред хора, които не искат от теб нищо друго, освен да бъдеш щастлив, които се радват просто защото си до тях.

Когато се побъркаш от бездействие обаче, вече няма никакво значение колко харесваш някого, колко го обичаш, колко си благодарен за милото му отношение към теб. Тези хора просто започват да те влудяват. Всичко, което правят, ти лази по нервите като фалшиво пеене и просто не ти дава мира. Иска ти се да им закрещиш да млъкват! Но не го правиш, защото ги обичаш и знаеш, че вероятно и ти ги влудяваш и докато няма изгледи да ви освободят, не бива да нажежаваш обстановката…

Неочаквано някой почуква на вратата, отваряш и осъзнаваш, че най-после нещо ще се случи.

На прага се появиха полковник Граф и сестра Карлота. Полковникът беше с костюм, а Карлота носеше екстравагантна руса перука, с която изглеждаше доста глупаво, но беше красива в известен смисъл. Цялото семейство веднага ги позна освен Николай, който не се беше срещал със сестра Карлота. Когато обаче станаха, за да ги посрещнат, Граф вдигна ръка да ги спре, а Карлота сложи пръст на устните си. Влязоха, затвориха вратата и кимнаха на семейството да се съберат в банята.

Едва се побраха в тясното помещение. Майка му и баща му се завряха в кабинката на душа. Граф закачи някакъв апарат на лампата. Включи го и той замига с червена светлина. Граф заговори тихо:

— Здравейте. Дойдохме да ви измъкнем.

— Защо са тези предпазни мерки? — попита бащата на Бийн.

— Защото една от задачите на системата за сигурност е да записва всичко, което се казва в този апартамент.

— За да ни защитават, не да ни шпионират — изтъкна майка му.

— Да, разбира се — потвърди бащата.

— Тъй като всичко, което кажем, може да изтече в системата и със сигурност ще изтече — обясни Граф, — донесох това апаратче, което приема всеки звук, който издадем, и излъчва контразвуци, които ги неутрализират, тъй че почти не могат да ни чуят.

— Почти? — хвана се за думата Бийн.

— Затова няма да се впускаме в подробности. Ще ви кажа само най-основното. Аз съм министър на колонизацията и след няколко месеца ще изпратим кораб в космоса. Идеална възможност да ви махнем от Земята и да ви изпратим в орбита, а после на Ерос.

Докато говореше обаче, Граф клатеше глава, сестра Карлота също, значи беше лъжа. Прах в очите.

— С Бийн сме пътували в космоса, мамо — каза Николай. — Не е чак толкова лошо.

— Затова беше и тая война — добави Бийн. — Формиките искаха да се заселят на Земята, защото много прилича на световете, в които са живели. Сега, когато ги унищожихме, ще завземем техните светове, което е добре дошло. Съвсем справедливо, не мислите ли?

Родителите им, естествено, разбираха какво става, но Бийн вече достатъчно познаваше майка си и не се изненада, когато тя зададе един съвсем безсмислен опасен въпрос, просто за да е сигурна.

— Да, но нали няма наистина… — започна, преди баща им нежно да запуши устата й с ръка.

— Това е единственият начин да бъдем в безопасност — обясни той. — Със скоростта на светлината пътуването ще ни се стори само една-две години, докато на Земята ще изминат десетилетия. Докато достигнем другата планета, всички, които искат смъртта ни, отдавна ще са мъртви.

— Като Йосиф и Мария, когато искали да заведат Исус в Египет.

— Точно така.

— Само че се принудили да се върнат в Назарет.

— Ако Земята се самоунищожи в някоя глупава война, за нас няма да има никакво значение, защото ще сме част от новия свят. Не се тревожи, Елена. Така няма да се разделяме.

Той се наведе и я целуна.

— Да тръгваме вече, господин и госпожо Делфики — подкани ги Граф и смъкна заглушителя от лампата.

Войниците, които ги чакаха в коридора, носеха униформи на МФ, наоколо не се виждаше нито един гръцки боец. А и тези младежи бяха въоръжени до зъби. Използваха стълбите — не асансьора, не можеха да рискуват да останат в затворено помещение, където врагът неочаквано можеше да хвърли граната или няколко хиляди бомбардиращи частици. Войникът, който вървеше най-отпред, оглеждаше всичко, проверяваше всеки ъгъл, светлината под всяка врата, не допускаше нищо да ги изненада. Бийн забелязваше и движенията на тялото му под дрехите, всяко мускулче бе напрегнато, сякаш се държаха заедно единствено благодарение на самообладанието му. Този човек едва ли не излъчваше тестостерон с потта си. Такъв трябваше да е един истински мъж. Един войник.

„Аз никога не съм бил войник“ — помисли си Бийн. Опита се да си се представи във Военното училище, навлякъл части от различни флаш-костюми, които никога не му бяха по мярка. Винаги приличаше на маймунка, облечена с човешки дрехи, за да разсмива гостите на господаря си. Като малко хлапе, облякло дрехите на батко си. Когато порасне, Бийн искаше да стане като младежа пред себе си. Но колкото и да се опитваше, все не можеше да си се представи едър. Дори среден на ръст. Можеше да е мъж, можеше да е човек, или поне човекоподобен, но никога нямаше да бъде мъжествен. Никога нямаше да се случи някой да го погледне и да каже: „Ето, това се казва мъж“.

И все пак този войник никога не беше давал заповеди, които да променят хода на историята. Да изглеждаш добре с униформа не беше единственият начин да заслужиш мястото си в света.

Слязоха на първия етаж и изчакаха. Двама войници се показаха и погледнаха хората от хеликоптера на МФ, които им дадоха знак. Граф и сестра Карлота излязоха първи, движеха се стегнато. Не поглеждаха настрани, гледаха само хеликоптера. Групичката се качи, всички седнаха, закопчаха коланите си; машината се наклони на една страна, издигна се и се понесе ниско над водата.

Майката на Бийн постоянно любопитстваше да научи истинския план, но Граф всеки път отклоняваше темата, като извикваше весело:

— Да изчакаме, докато пристигнем някъде, където няма да се наложи да крещим!

Това не се хареса на майка му. На никого не се харесваше. Сестра Карлота обаче ги успокояваше с благата си усмивка на монахиня, сякаш беше учила за това. Нямаше как да не й се доверят.

След пет минути кацнаха на борда на подводница. Беше голяма, със знамето на Съединените щати и на Бийн му хрумна, че след като не знаеха коя страна е отвлякла другите деца, сега може би сами се набутваха в ръцете на врага.

Щом влязоха вътре обаче, забеляза, че макар екипажът да носеше американски униформи, въоръжени бяха само войниците на МФ — онези, които ги доведоха, и още петима-шестима вътре. Понеже винаги онзи с оръжието командва, а тук единствените оръжия бяха под командването на Граф, Бийн се поуспокои.

— Ако ми кажете, че и тук не можем да говорим… — започна майка му, но Граф пак вдигна ръка, а сестра Карлота й даде знак да мълчи.

Полковникът им кимна да последват войника, който ги беше довел, в тясното коридорче на подводницата.

Накрая шестима пак се набутаха на тясно — в капитанската каюта — отново изчакаха полковникът да закачи заглушителя.

Когато лампата замига, майката на Бийн заговори първа:

— Как можем да сме сигурни, че не ни отвличате като всички останали?

— Колко сте права. Всичките са били похитени от банда монахини-терористки със съучастието на дебели стари чиновници.

— Шегува се — опита се да я успокои бащата.

— Знам, че се шегува. Просто не ми е смешно. След всичко, което преживяхме, очакват да тръгнем ей така, без никакво обяснение, без думичка… на голо доверие.

— Съжалявам, но вече се бяхте доверили сляпо на гръцкото правителство — изтъкна Граф. — Все на някого трябва да се доверите. Защо не на нас?

— Гръцките военни поне ни обясниха как стоят нещата и се престориха, че имаме някакво право на избор.

„На нас с Николай никой нищо не е обяснявал“ — помисли си Бийн, но замълча.

— Хайде, ще говорим направо — поде сестра Карлота. — Планът е прост. Гръцката армия продължава да охранява апартамента, носят храна и прането. Това вероятно не може да заблуди никого, но гръцкото правителство поне си мисли, че участва в плана. Междувременно четирима пасажери, които приличат на вас и пътуват под фалшиви имена, ще бъдат закарани на Ерос, откъдето ще се качат на първия колонизационен кораб. Едва след излитането ще бъде съобщено официално, че от съображения са безопасност семейство Делфики е емигрирало в новия свят.

— А ние къде ще бъдем всъщност? — поинтересува се бащата.

— Не знам — кратко отговори Граф.

— Нито пък аз — призна сестра Карлота.

Родителите на Бийн ги изгледаха втрещено.

— Значи няма да останем на подводницата — отбеляза Николай, — защото в такъв случай щяхте да знаете къде ще бъдем.

— Това е двойна заблуда — досети се Бийн. — Ще ни разделят. Аз ще замина за някъде, вие — за друго място.

— В никакъв случай — възкликна баща му.

— Достатъчно дълго живяхме разделени — намеси се майка му.

— Няма друг начин. Знаех, че така ще стане. Аз… искам да направим така.

— Искаш да ни изоставиш? — не повярва майка му.

— Аз съм този, когото искат да убият.

— Не можеш да си сигурен! — възрази тя.

— Напротив. Ако не съм с вас, дори да ви открият, вероятно няма да ви сторят нищо.

— Освен това — намеси се Николай, — ако се разделим, ще променим профила си. Те търсят майка, баща и две момчета. Така ще станем родители и едно момче. И баба с внучето си. — Погледна сестра Карлота и се усмихна.

— Надявах се да мина за леля — измърмори тя.

— Говорите, сякаш вече знаете плана! — възмути се майката.

— Толкова е близко до ума — отбеляза Николай. — Още от момента в банята, когато ни разказаха версията за отвличане на вниманието. Защо иначе полковник Граф доведе сестра Карлота?

— За мен изобщо не е толкова близко до ума — възрази майката.

— Нито за мен — намеси се бащата. — Но така е, когато имаш синове вундеркинди.

— Колко дълго ще продължи? — попита майката. — Кога ще свърши? Кога Бийн отново ще е сред нас?

— Не знам — отвърна Граф.

— Няма откъде да знаем, мамо — каза Бийн. — Най-напред трябва да разберем кой е отвлякъл другите и защо. Едва когато научим откъде идва заплахата, ще преценим дали сме взели достатъчно мерки и да се покажем.

Майка му изведнъж заплака:

— И ти го искаш, така ли, Юлиане?

Бийн я прегърна. Не защото изпитваше нужда, а защото знаеше, че тя се нуждае от този жест. След една година със семейството си все още не беше съвсем усвоил нормалните емоционални реакции, но поне знаеше приблизително какви трябва да бъдат. Е, изпита поне една нормална емоция — почувства се малко гузен, че само симулира чувствата, които майка му очакваше от него, вместо да дойдат от сърцето му. При Бийн обаче тези жестове никога не идваха от сърцето. Твърде късно бе научил този език, за да му идва естествено. Винаги щеше да говори езика на сърцето със смешен чужд акцент.

Истината беше, че макар да обичаше родителите си, нямаше търпение да се усамоти някъде и да се свърже с хората, които биха могли да му дадат информация как да намери приятелите си. Освен Ендър той единствен от Ендъровия джийш беше на свобода. Имаха нужда от него, а вече бе пропилял твърде много време.

Затова прегърна майка си; тя се притисна до него и продължи да плаче. Прегърна и баща си, но за кратко; с Николай допряха юмруците си. Все чужди жестове за Бийн, но родителите му знаеха, че искрено му се иска да им покаже обичта си и ги приемаха като израз на истински чувства.

Подводницата беше бърза. Скоро достигнаха оживено пристанище — Солун, предположи Бийн, макар че можеха да са във всеки друг търговски порт в Егейско море. Подводницата не навлезе в самото пристанище. Изплува между два кораба, движещи се успоредно на брега. Родителите на Бийн, Николай и Граф се прехвърлиха на един търговски съд заедно с двама цивилни войници, твърде сковани, за да минат за нормални граждани. Бийн и Карлота останаха. Никой от двете групи нямаше да знае къде са другите. Нямаше да правят опити да се свържат. Това също тежеше на майка му:

— Защо не можем да си пишем?

— Нищо не е по-лесно за проследяване от електронното писмо — обясни бащата. — Дори да се представяме с фалшиви имена, ако проследят редовния поток на писма за Юлиан, пак ще го открият.

Майка му разбра. Поне с ума, ако не със сърцето си.

Бийн и Карлота седнаха на една масичка в бордовата кухня на подводницата.

— Е?

— Е.

— Къде отиваме? — попита Бийн.

— Нямам представа. Ще ни прехвърлят на друг кораб на друго пристанище, ще ни извадят фалшиви документи, но нямам представа къде ще отидем след това.

— Налага се постоянно да сме в движение. Да не се застояваме повече от няколко седмици на едно място. Всеки път трябва да влизам в мрежата с нов псевдоним, за да не могат да ни проследят.

— Сериозно ли смяташ, че някой следи всички електронни писма по целия свят и проверява онези, които се използват винаги от различно място?

— Да. Вероятно вече го правят, въпросът опира до просто търсене.

— Ама това са милиарди електронни писма дневно.

— Затова просто ще вземат много чиновници.

Бийн се усмихна. Сестра Карлота също:

— Ти си сополанко, който няма никакво уважение към старите хора.

— Наистина ли оставяш на мен да решавам къде ще отидем?

— В никакъв случай. Просто чакам предложение, което и двамата да приемем.

— Твърде жалко извинение да киснем в тази подводница с толкова много мъжаги.

— Станал си още по-циничен от времето, когато скиташе по улиците на Ротердам — хладно установи тя.

— Заради войната е. Човек се променя.

Тя не издържа да се прави на сериозна. Макар че смехът й бе като излайване, а усмивката й трая не повече от секунди, това бе достатъчно. Тя още го харесваше. И за негова изненада той също я харесваше, макар че от времето, когато живееха заедно и тя го обучаваше за Военното училище, бяха изминали доста години. Изненадваше се, защото, докато живееше при нея, никога не си беше давал сметка, че я харесва. След смъртта на Поук не желаеше да признае пред себе си, че харесва когото и да било. Сега обаче знаеше истината. Сестра Карлота бе сред любимите му хора.

Разбира се, след известно време вероятно щеше да започне да му лази по нервите, също като родителите му. В този случай поне можеха да се преместят на ново място. Нямаше да има войници на пост пред вратата и прозорците.

А пък ако станеше непоносимо досадна, Бийн можеше да я изостави и да действа на своя глава. Не можеше да й го каже, защото щеше да я разтревожи. Пък и тя вече би трябвало да се досеща. Имаше всички данни от тестовете. А тези тестове бяха създадени да показват всичко за един човек. Ами да, тя навярно знаеше за него повече, отколкото самият той.

Разбира се, още тогава Бийн си даваше сметка за това и не беше дал искрен отговор на никой от психологическите въпроси. Имаше вече достатъчно познания по психология, за да знае кои са най-подходящите отговори, за да изпълни изискванията за приемане във Военното училище. Тъй че всъщност тя не знаеше нищо за него от тези тестове.

Той самият обаче нямаше представа какви биха били истинските му отговори, нито тогава, нито сега. Затова едва ли знаеше повече от нея за себе си.

Но тъй като тя го наблюдаваше и беше мъдра по свой начин, вероятно все пак го познаваше по-добре.

Каква глупост. Да си помислиш, че един човек може да познава друг. Можеш да свикнеш с някого, да говориш със собствените му думи, но никога не можеш да знаеш защо хората казват или правят нещо, защото самите те нямат представа. Никой не разбира никого.

И все пак ние живеем заедно, погаждаме се през повечето време и с достатъчен успех правим съвместно различни неща, за да не се отчаяме съвсем. Хората се женят и много бракове се оказват успешни, раждат деца и от повечето стават свестни хора, правят училища, фирми, фабрики и ферми, които горе-долу вършат работа — и всичко това, без да имаш ни най-малко представа какво става в главата на човека до теб.

През повечето време човек живурка ден за ден.

Това бе една от чертите на собствения му вид, която Бийн не харесваше.

Амбиция

От време на време Питър изпитваше непреодолимо желание да разкаже на някого истината за себе си. Никога не се поддаваше на изкушението, разбира се, защото да разкаже означаваше да се погуби. Но сега, особено след като Валънтайн замина, докато четеше писмото от министъра на колонизацията, той едва се сдържаше да не закрещи на другите студенти да дойдат да видят.

Когато със сестра си започнаха да публикуват есетата си — или в случая с Валънтайн, диатриби — в някои от основните политически мрежи, често скачаха, смееха се и се прегръщаха. Скоро обаче Валънтайн си спомняше колко ненавижда голяма част от мненията, които изказваше от името на Демостен, натъжаваше се и това го отрезвяваше. Тя, разбира се, му липсваше, но не и споровете им, тюхканията, че трябва да се прави на лоша. Сестра му до края на разбра защо гледната точка на Демостен винаги е по-интересна, по-забавна. Е, когато престанеше да се нуждае от Демостен, той щеше да й го върне — много преди с Ендър да достигнат планетата, за където се бяха запътили. Дано тогава да е осъзнала, че дори в най-ужасните си изказвания Демостен е катализатор, онзи, който кара нещата да стават.

Валънтайн. Колко глупаво да избере Ендър и изгнанието пред Питър и живота. Глупаво от нейна страна да се ядосва толкова заради очевидната необходимост Ендър да се махне от планетата. Заради неговата собствена безопасност, както Питър й обясни, а освен това доказа. Ако Ендър се беше прибрал у дома, както искаше отначало, сега да е пленник или мъртъв — в зависимост от това, дали похитителите му ще успеят да го склонят да им сътрудничи.

„Аз бях прав, Валънтайн — размишляваше Питър. — Винаги съм бил прав за всичко. Но ти предпочиташ да правиш мили очи, отколкото да действаш адекватно, предпочиташ да те харесват, отколкото да имаш власт, предпочиташ да заминеш в изгнание с брата, който те боготвори, отколкото да споделиш властта с брата, който те направи влиятелна.

Ендър вече го нямаше, Валънтайн. Когато го взеха във Военното училище, беше ясно, че никога няма да се завърне — не и сладкият малък Ендърчо, когото ти обожаваше и глезеше, бдеше над него и си играеше като с кукла. Те го направиха войник, убиец — видя ли материалите, които показаха на процеса срещу Граф? — и ако някой на име Андрю Уигин се беше върнал вкъщи, това нямаше да е онзи Ендър, по когото се прехласваше, та да ти се додрайфа. Той щеше да е повреден, счупен, безполезен войник, чиято война е свършила. Да използвам властта си, за да го изпратя на друга планета, беше най-доброто, което можех да сторя за бившия си брат. Нищо в биографията му не би било по-тъжно от подобието на живот, което щеше да води тук, на Земята, дори никой да не си дадеше труда да го отвлече. Като Александър, сега той ще изгори с ярка светлина и славата му ще живее вечно, няма да линее и да умре в забрава, да го показват от време на време като чучело на паради. Аз постъпих благородно!

Добре, че се отървах от вас. Щяхте да сте излишен баласт на кораба ми, тръни в задника, таралежи в гащите.“

Все пак щеше да е забавно да покаже на Валънтайн писмото от Граф — от самия Граф! Въпреки че пишеше под псевдоним, въпреки че снизходително призоваваше Питър да подражава на добрите исторически личности — сякаш някога му е минавало през ума да създава мимолетни империйки като Наполеон и Хитлер — и знаеше, че Питър е не изтъкнат държавник, пишещ анонимно, а някакво си колежанче, Граф пак го приемаше като достоен събеседник. Достоен да му дава добри съвети, защото Граф знаеше, че Питър Уигин вече играе важна роля и ще заиграе още по-важна.

„Адски си прав, Граф! Това е светата истина, хора! Ендър Уигин ви спаси от бъгерите, но аз съм този, който ще избави ануса на човечеството от собствения му запек. Защото хората винаги са били най-голямата опасност за самите себе си от каквото и да било друго освен унищожаването на Земята, а сега се опитваме да избягаме, като разпръскваме семето си — включително Ендъровото — из цялата вселена. Граф изобщо има ли представа с какви усилия постигнах създаването на удобното му министерство на колонизацията? Някой дал ли си е труда да проследи назад в историята всички хубави идеи, които сега са закони, и да установи, че в повечето случаи следите водят към Лок?

Посъветваха се с мен дори когато ти присъдиха титлата «колмин», с която толкова гордо подписваш електронните си писма. Обзалагам се, че не знаехте, господин министър. Без мен щеше да подписваш писмата си с глупавия дракон на късмета като половината малоумници в мрежата напоследък.“

За няколко минути просто не можеше да понесе, че никой освен него и Граф не знае за писмото.

После…

Мина му за няколко секунди. Дишането му се нормализира. Разумът надделя. По-добре да не позволява на жаждата за слава да го разсейва. Скоро името му щеше да стане известно, той щеше да влезе официално във властта, вместо само да влияе на събитията. Но засега анонимността го устройваше.

Записа писмото на Граф на харддиска си и остана седнал, загледан в монитора.

Ръката му трепереше.

Погледна я, сякаш беше на друг. „Какво, по дяволите ми става? — запита се. — Толкова съм известен, че получавам писмо от един от най-висшите чиновници на Хегемонията, а треперя като хлапе на рокконцерт.“

Не. Хладнокръвието взе връх. Той не трепереше от възбуда. Тя, както винаги, беше нещо преходно, вече премина.

Трепереше от страх.

Защото някой събираше отряд стратези. Най-способните ученици от Военното училище. Участниците в решителната битка за спасяване на човечеството. Някой ги беше отвлякъл и смяташе да ги използва. И рано или късно този някой щеше да бъде съперник на Питър, щяха да се сблъскат очи в очи, на Питър щеше да му се наложи да надхитри не само този противник, а и децата, които е успял да подчини на волята си.

Питър не беше успял да влезе във Военното училище. Нямаше нужните качества. По някаква причина го отрязаха, без дори да го погледнат. Затова всяко дете от Военното училище би могло да стане по-добър стратег и тактик от Питър Уигин, а неговият съперник за хегемонията бе събрал най-добрите при себе си.

„Без Ендър, разбира се. Ендър, когото бих могъл да привлека тук, ако бях използвал други връзки, ако бях обработил общественото мнение по подходящ начин. Ендър, който е най-добрият и можеше да бъде до мен. Но не, аз го отпратих. За негово добро, по дяволите. За личната му безопасност. И ето ме сега, изправен пред битката, на която съм посветил целия си живот, и срещу мен стои цветът на Военното училище.“

Ръката му трепереше. И какво от това? Трябваше да е луд, за да не се страхува поне малко.

Но след като онзи нещастник Чамраджнагар заплаши да го разобличи и да съсипе всичко, което беше изградил (само защото бе толкова глупав, че не виждаше колко необходим е Демостен за постигането на неща, които Лок не би могъл дори да сънува), Питър прекара няколко адски седмици. Пред очите му отвличаха децата от Военното училище, а той не можеше да направи нищо, да каже нищо, за да ги спре. О, отговаряше на някои писма и направи разследване, с което установи, че само Русия има ресурси да извърши такова нещо. Но не смееше да пише от името на Демостен и да поиска разследване на МФ заради нежеланието й да защити децата. Демостен направи едва няколко предположения за връзката на Варшавския договор с похищенията — което, разбира се, се очакваше от Демостен, той бе известен русофоб. И всичко това, защото някакъв късоглед, глупав, самолюбие адмирал е решил да се прави на интересен на единствения човек на Земята, който искаше и можеше да спаси света от второ посещение на Атила, вожда на хуните. Искаше му се да закрещи на Чамраджнагар: „Аз съм този, който пише есета, докато друг отвлича деца, но тъй като знаеш кой съм, а нямаш никаква представа кой е той, решаваш да прецакаш мен! Пълна малоумщина — като предаването на властта в Германия на Хитлер от хора, които си мислели, че ще имат «полза» от него.“

Сега Чамраджнагар съжаляваше. Като страхливец бе изпратил извиненията си по друг, защото не можеше да допусне Питър да има писмо с неговия подпис. И без това беше твърде късно. Лошото бе станало. Чамраджнагар не само че не предприе мерки, ами попречи на Питър. Сега Питър играеше шах само с пешки, а противникът му имаше двоен комплект царици, топове и офицери.

Ръката му трепереше. Понякога му се искаше да не е толкова сам. Дали Наполеон, сам в командната палатка, се е питал какво прави, защо залага всичко на способността на войската си да направи невъзможното? Дали на Александър не му се искало понякога да има друг край него, който да му помага при вземането на поне някои решения?

Питър направи презрителна гримаса. „Наполеон? Александър? Друг път. Аз официално съм нарочен от Военното училище, че имам военен талант колкото, да речем, Джон Ф. Кенеди, онзи американски президент, който загубил взводната си лодка по невнимание и получил медал за това само защото баща му имал пари и политическо влияние, след това станал президент и допускал грешка след грешка, но това никога не му се отразявало политически, защото журналистите го обожавали.

Това съм аз. Мога да манипулирам медиите. Мога да моделирам общественото мнение, да вкарвам, наливам, инжектирам идеи, но когато се стигне до война — а ще се стигне — мога само да гледам умно като французите по време на блицкрига.“

Питър огледа читалнята. Библиотеката не беше нищо особено. Училището също. Но понеже като изключително надарено дете го приеха предсрочно в колежа и не се интересуваше много от официалното си образование, той се беше прехвърлил в местния филиал на щатския университет. За пръв път завидя на другите студенти. Единственото, за което се тревожеха, беше следващият изпит, загубата на стипендията си и любовния си живот.

„И аз можех да имам такъв живот“ — помисли си.

Да, бе. По-добре да се гръмне, ако започне да се корка какво мислят учителите за есето му, какво мисли някоя мацка за дрехите му или кой футболен отбор ще победи.

Затвори очи и се облегна назад. Цялото това кахърене беше безсмислено. Знаеше, че никога няма да се откаже, докато не го принудят. От малък беше убеден, че някой ден ще промени света, ако намери правилните лостове. Другите деца вярваха на глупавата лъжа, че трябва да чакаш да пораснеш, преди да направиш нещо сериозно. Питър от самото начало знаеше, че не е вярно. Него никога нямаше да го заблудят като Ендър, че играе игра. За Питър единствената игра, която си струваше да играеш, беше истинският свят. Единствената причина Ендър да се подведе бе, че позволяваше други хора да моделират действителността вместо него. Питър никога не се беше сблъсквал с този проблем.

Само дето влиянието на Питър в реалния свят бе възможно единствено благодарение на анонимността на мрежата. Беше си създал образ — всъщност два образа, способни да променят света, защото никой не знаеше, че зад тях стои дете и следователно не заслужават внимание. Когато обаче се стигнеше до истински сражения на войски и флотилии, влиянието на политиците и мислителите губеше силата си. Освен ако, както с Уинстън Чърчил, нямат такъв авторитет, че във време на криза юздите на истинската власт да бъдат поверени в техни ръце. Браво на Уинстън — дъртак, дебелак и пияница, но при все това хората го приемали сериозно. За всеки, който го видеше обаче, Питър Уигин си оставаше просто дете.

Уинстън Чърчил обаче го вдъхновяваше. Нека Лок изглежда толкова далновиден, толкова прав за всичко — когато войната избухне, страхът и общественото доверие в Лок щяха да надделеят над пренебрежението към младостта, да позволят на Питър да покаже лицето си зад маската и също като Уинстън да застане начело на добрите.

Но си беше направил сметката без кръчмаря. Не беше предвидил, че Чамраджнагар се е досетил кой е всъщност. Питър му писа като първа стъпка от обществена кампания за поставяне на децата от Военното училище под закрилата на флота. Не да бъдат отделени от домовете и родните си страни — не очакваше никое правителство да допусне това — но ако някой предприеме нещо срещу тях, да знае, че Лок е предупредил всички. Чамраджнагар обаче го принуди да мълчи. Сега излизаше, че не Лок е предвидил отвличанията, а Чамраджнагар и Граф. Една пропусната възможност.

Питър не се отказваше. Имаше начин да навакса. И сега, седнал в библиотеката на Грийнсбъро, Северна Каролина, облегнат назад със затворени очи като всеки друг недоспал студент, той се замисли.

В четири часа изритаха джийша на Ендър от леглата и ги събраха в столовата. Никой нищо не им обясни и им забраниха да разговарят. Останаха така пет, десет, двайсет минути. Петра знаеше, че и другите си мислят като нея — руснаците бяха усетили, че саботират бойните планове. А може би някой бе забелязал кодираното съобщение в рисунката на дракона. Каквато и да беше причината, не се очертаваше нищо приятно.

След трийсет минути вратата се отвори. Влязоха двама войници и застанаха мирно. Сетне, за изненада на Петра, влезе… едно дете. На тяхната възраст. Дванайсет? Тринайсетгодишно? Войниците му отдадоха чест. Момчето се държеше уверено, важно. То командваше. И му доставяше удоволствие.

Беше ли го виждала преди? По-скоро не. При все това той ги гледаше, сякаш ги познава. Е, разбира се, ако той беше командирът тук, със сигурност ги е наблюдавал по време на плена им.

Момче командир. Би трябвало да е бил във Военното училище, иначе правителството не би му дало власт на тази крехка възраст. По годините му личеше, че трябва да е бил по същото време като тях. Но тя не си го спомняше. А имаше много, ама много добра памет.

— Не си пънете мозъците — заговори хлапакът. — Не ме познавате, защото влязох във Военното училище по-късно, а след няколко месеца вие отпрашихте за Тактическото. Аз обаче ви познавам. — Ухили се. — А може би има някой, който ме познава? Ще видим, ще прегледам видеозаписа по-късно. Ще потърся блясъка на изненадата в очите ви. Защото ако някой от вас ме познава… би трябвало и аз да знам нещичко за него. Ще си го спомня, дори да съм видял само силуета му, докато се е отдалечавал в мрака, убеден, че съм мъртъв.

Петра веднага се досети кой е. Том Лудата глава им беше разказал — как Бийн е заложил капан на това момче, което познавал от Ротердам, как с други четирима го провесили надолу с главата над една шахта и го накарали да признае за десетина убийства. Оставили го там, дали записа на учителите и им казали къде е. Ахил.

Единственият член на Ендъровия джийш, който е бил с Бийн тогава, бе Том Лудата глава. Бийн никога не говореше за това и никой не любопитстваше. Така в очите им той се бе превърнал в тайнствен образ, идващ от свят, пълен с чудовища като Ахил. Никой не очакваше да срещнат Ахил не в лудница или затвор, а тук, в Русия, заобиколен от войници под негово командване, които да ги държат като затворници.

Когато Ахил прегледа видеозаписите, вероятно щеше да забележи гузния поглед на Том Лудата глава, а след като разказа за себе си, навярно и изражението на останалите издаваше, че го познават. Тя нямаше представа какво означава това, но знаеше, че не е за хубаво. Все пак реши твърдо — нямаше да позволи само Том Лудата глава да си изпати.

— Всички знаем кой си — обади се тя. — Ти си Ахил. И никой не е искал да те убива, както ни разказа Бийн. Изпратили са учителите да те приберат. Да те арестуват и да те върнат на Земята. Да те пратят в лудница, където ти е мястото. Бийн дори ни показа твоя снимка. Ако някой те е познал, сигурно е оттам.

Ахил се обърна към нея и се усмихна:

— Бийн никога не би разказал за това. Никога не би показал снимката ми.

— Значи не познаваш Бийн.

Петра се надяваше всички да си дават сметка, че ако признаят, че знаят от Том Лудата глава, го излагат на опасност. Вероятно смъртна, ако този откачен имаше власт да раздава правосъдие. Бийн не беше тук, затова най-безопасно бе да се позоват на него.

— О, да, голяма дружинка сте. Предавате си тайни сигнали, саботирате плановете, които подготвяте, мислите си, че сме прекалено глупави и няма да забележим. Нима си въобразявахте, че ще ви поверим истински бойни планове, без да ви проверим?

Както обикновено, Петра не можеше да мълчи. Но и не искаше.

— Искаше да видиш кои от нас се чувстват като аутсайдери, за да ги привлечеш на своя страна, така ли? Колко наивно. В Ендъровия джийш няма аутсайдери. Единственият аутсайдер тук си ти.

Всъщност много добре знаеше, че Карн Карби, Шен, Влад и Флай Моло се чувстват като аутсайдери, по различни причини. Тя също. Говореше така само за да ги подтикне да останат солидарни с останалите.

— Сега сигурно ще ни разделиш и ще започнеш да ни обработваш — добави тя. — Прозрачен си, Ахиле, и ти, и плановете ти.

— Не можеш да нараниш гордостта ми, защото нямам. Единствената ми цел е да обединя човечеството под една власт. Русия е единствената държава, единственият народ с достатъчно воля за величие и могъщество, за да го постигне. Тук сте, защото може да се окажете полезни. Ако мислите, че сте достойни, ще ви поканим да участвате. Другите ще останат затворени до края на войната. Най-големите некадърници ще върнем вкъщи, надявам се страните ви да ви използват срещу нас. — Ухили се. — Хайде, не провесвайте така носове. Много добре знаете, че вкъщи щяхте да се побъркате. Дори не познавахте хората, при които са ви пратили. Отделили са ви от тях още когато не сте можели да си избършете задниците, без да си нацапате пръстите. Какво са знаели за вас? Какво знаехте за тях? Че са позволили да тръгнете. Аз нямах семейство, Военното училище означаваше по три редовни хранения на ден. При вас обаче е друго, отнели са ви всичко. Не им дължите нищо. Единственото, лично ваше, е умът ви. Талантът ви. Вие сте призвани да бъдете велики. Спечелихте войната срещу бъгерите вместо тях. А те ви пратиха вкъщи, за да могат родителите ви да продължат да ви отглеждат.

Всички мълчаха. Петра беше сигурна, че и другите изпитват към тези брътвежи същото презрение като нея. Той изобщо не ги познаваше. Никога нямаше да ги раздели. Никога нямаше да ги спечели на своя страна. Те знаеха твърде много за него. И не харесваха да ги държат против волята им.

Той също го знаеше. Очите му го издаваха, заблестяха от гняв, когато си даде сметка, че изпитват към него само омраза.

Поне виждаше нейната омраза, защото се втренчи в нея, приближи се и се усмихна още по-мазно:

— Петра, радвам се да се запознаем. Момичето, което се оказа толкова агресивно, че се наложи да проверят ДНК-то му, за да се уверят, че не е момче.

Петра почувства, че пребледнява. Никой не би трябвало да знае за това. Изследването бе направено по искане на училищните психолози, които решиха, че омразата й към тях е симптом на заболяване, не нормална реакция на глупавите им въпроси. Това изобщо не би трябвало да фигурира в досието й. Но явно някъде имаше документ. С това, разбира се, Ахил им даваше да разберат едно — той знаеше всичко. А като страничен дивидент с репликата си караше другите да се замислят дали Петра също не е чалната.

— Тук сте десет. Само двама от славния отряд ги няма. Ендър Велики — геният, пазителят на светия граал — отпраши нанякъде да създава колония. Когато стигне, ще сме минали петдесетте, а той ще е още дете. Ние ще ковем историята. А той е история.

Ахил се засмя на собствената си шега.

Петра знаеше, че подигравките по адрес на Ендър няма да проработят. Ахил си мислеше, че десетимата също страдат от болни амбиции, също са се стремили да заемат мястото на Ендър и трудно са понесли, че той ги командва. Мислеше си, че всичките изгарят от завист — защото той на тяхно място би се изял отвътре. Но грешеше. Нищо не разбираше. Ендър им липсваше. Те бяха Ендъровият джийш. А този нещастник си въобразяваше, че може да ги сплоти като екип, както бе сторил Ендър.

— Остава Бийн — продължи Ахил. — Най-малкият от вас, пред чиито резултати всички изглеждате като бавноразвиващи се. Той може да ви преподава уроци как да командвате войски — само дето може би няма да разберете нищо, толкова е гениален. Къде може да е? Да липсва на някого?

Никой не проговори. Този път обаче Петра знаеше, че зад мълчанието се крие друго чувство. Някои не обичаха Бийн. Не заради гениалността му, или поне никой не признаваше, че го мрази за това. Дразнеха се, защото винаги смяташе, че знае всичко. Също деликатните моменти на Ерос преди идването на Ендър, когато Бийн на практика беше командир на отряда — някои от тях трудно приемаха заповеди от по-малко момче. Може би тук Ахил налучка правилно.

Само дето никой не се гордееше с тези чувства и излагането им на показ нямаше да ги накара да заобичат Ахил. Разбира се, той може би точно това целеше, да ги накара да се засрамят. Ахил може би бе по-голям хитрец, отколкото предполагаха.

А може би не. Опитите му да манипулира тази група от военни гении бяха толкова жалки, че би имал същия ефект, ако носеше клоунски костюм и пукаше балони, пълни с вода, върху главата си.

— А, да, Бийн. С прискърбие трябва да ви уведомя, че вече не е сред живите.

Том Лудата глава не издържа и заяви:

— Лъжеш.

Ахил се развесели:

— Май си мислиш, че знаеш повече от мен.

— Имаме достъп до мрежата — намеси се Шен. — Щяхме да разберем.

— Не сте работили на компютрите от десет часа снощи. Как можете да знаете какво се е случило, докато сте спали? — Ахил погледна часовника си. — Оп, пардон, прави сте. В момента Бийн е още жив. Остават му още петнайсетина минути. После… бум! Една хубава малка ракетка ще го прасне в креватчето му. Не се наложи да подкупваме гръцките военни, за да ни дадат местонахождението му. Те ни го поднесоха на тепсия.

Сърцето на Петра се сви. Ако Ахил можеше да организира отвличането им, сигурно можеше да уреди и убийството на Бийн. Да убиеш някого винаги бе по-лесно, отколкото да го заловиш жив.

Дали Бийн е забелязал посланието с дракона и е предал информацията? Защото ако загинеше, нямаше кой друг да свърши тази работа.

Тя веднага се засрами, че при новината за смъртта на Бийн първата й мисъл бе за себе си. Това обаче не означаваше, че не я е грижа за другаря им. Просто му имаше толкова голямо доверие, че залагаше всичките си надежди на него. Ако загинеше, надеждите й умираха с него. Не беше непочтено да си го помисли.

Непочтено бе да го каже на глас. Но човек не може да управлява мислите си. Може би Ахил лъжеше. А може би Бийн щеше да оцелее или да се измъкне. Пък дори да загине, навярно вече бе разшифровал посланието. Или пък не? Петра нямаше как да промени нещата.

— Какво, никой ли няма да заплаче? — изненада се Ахил. — А пък аз си мислех, че сте приятели. Май само сте се престрували. — Изкиска се. — Е, няма какво повече да ви кажа. — Обърна се към един от войниците при вратата. — Действайте.

Войникът излезе. Чуха няколко реплики на руски. В стаята нахълтаха шестнайсет войници, разделиха се, по двама за всяко дете.

— Сега ще ви разделим — обясни Ахил. — Никой да не си мисли, че може да се измъкне. Ще имате възможност да си пишете електронни писма. Искаме да продължите да си сътрудничите. Все пак вие сте най-острите военни умове, които човечеството може да изстиска в момент на нужда. Всички много се гордеем с вас и с нетърпение очакваме да видим плодовете на труда ви в най-близко бъдеще.

Едно от децата се изпърдя шумно.

Ахил се усмихна снизходително, намигна на Петра и излезе.

След десет минути ги качиха на различни коли, закараха ги в различни посоки, на незнайни места някъде из просторите на най-голямата страна в света.