Сянката на хегемона

Послеслов

Както „Говорителя на мъртвите“ е различен тип роман от „Играта на Ендър“, така и „Сянката на хегемона“ е различна от „Сянката на Ендър“. Нашите герои вече не са затворени във Военното училище или на астероида Ерос, където се сражаваха срещу насекомоподобни извънземни. С „Хегемона“ се пренасяме на Земята, където се разиграва друга рискована игра — включваща политически и дипломатически интриги.

Всъщност този роман напомня най-много на класическата компютърна игра „Романс за трите кралства“, която се основава на един китайски исторически роман и така прави връзка между история, художествена измислица и игра. Макар че ходът на историята се определя от неустоими сили и обстоятелства (с цялото ми уважение към изключително образователната книга „Оръжие, бацили и стомана“, задължително четиво за всеки, който пише исторически романи, просто за да знае основните закономерности), историческите събития се дължат на отделни личности. Причината европейската цивилизация да надделее над индианските култури се дължи на неизменните исторически закони; но победите на Кортес и Писаро над ацтеките и инките при определени битки в определен момент се дължат на личните качества на тези двама завоеватели и на индианските владетели, които са им се противопоставяли. Не историкът, а писателят е този, който има свободата да си представи какво кара отделния човек да постъпва по определен начин.

В това няма нищо чудно. Човешките мисли и стремежи не могат да се документират, поне не еднозначно. Все пак ние рядко разбираме дори собствените си подтици, затова, дори да запишем онова, което искрено вярваме, че ни е накарало да направим нещо, обяснението ни може да се окаже отчасти, ако не съвсем грешно, то поне непълно. Затова дори историкът или биографът да има богат извор на информация, накрая пак ще му се наложи да направи неприятния скок в бездната на предположенията, преди да обяви защо някой е постъпил по даден начин. Френската революция съвсем закономерно е довела до анархия и тирания, но по никакъв начин не би могла да се предвиди появата на Наполеон, нито дори, че такъв диктатор изобщо ще се роди.

Авторите на романи, посветени на велики личности обаче, твърде често попадат в друг капан. Макар че са способни да си представят личната мотивация, те рядко са достатъчно запознати с историческите факти и закономерностите, за да поместят героите си в подходяща обстановка. Затова тези опити обикновено са смешни, понеже и да са писани от участници във вихъра на събитията, дори преките политически наблюдатели рядко могат да надникнат достатъчно ясно в същината. (Освен това повечето исторически романи от политически или военни лидери обикновено служат на лични цели и лични оправдания и следователно са не по-малко безпочвени от написаните от някой невежа.) Доколко е възможно бивш член на Клинтъновата администрация, когато се взе решение за непровокираните нападения срещу Афганистан и Судан през лятото на 1998 година, да напише роман, даващ точна равносметка за политическите процеси, довели до тези престъпни действия? Всеки, който е имал възможност да знае или да се досеща за истинските човешки желания на основните играчи, би бил техен съучастник, затова няма начин да каже цялата истина, дори да има искрено желание за това, просто защото всички замесени в процеса толкова усърдно са се лъгали помежду си и самите себе си, че вече са слепи за реалността.

В „Сянката на хегемона“ аз съм в по-изгодно положение, защото пиша за исторически събития, които още не са се случили. Не трийсет милиона години напред както в поредицата „Завръщане“ или три хиляди като в трилогията „Говорителя на мъртвите“, „Ксеноцид“ и „Рожби на съзнанието“, но все пак двеста години напред във времето, след близо век на стагнация в политическите отношения, причинена от Войната с формиките. В бъдещите исторически събития в „Хегемона“ съвременните държави и народи все още съществуват, но балансът на силите се променя. Освен това съм си позволил опасната прищявка, което в същото време е и мое важно задължение, да представя героите си в много лична светлина, докато израстват във висшите кръгове на управлението и военното командване.

Ако мога да нарека нещо „изследване на живота си“, това е точно тази тема — как великите водачи и сили моделират взаимоотношенията между държавите и народите в хода на историята. Като дете, когато заспивах, си представях картата на света, каквато беше в края на петдесетте, точно когато големите колониални империи започваха да дават независимост на владенията си, едно по едно — Африка и Южна Азия вече нямаше да са оцветени само в синьо и розово, цветовете на Франция и Великобритания. Представях си всички тези колонии свободни, избирах една или друга сравнително малка държава, участваща в съюзи, обединения, нашествия и завоевания, докато накрая светът се обедини под едно благородно демократично правителство. Водено от Цинцинат или Джордж Вашингтон, не от Цезар или Наполеон. Прочетох „Принцът“ на Макиавели и „Възход и падение на Третия райх“ на Ширър, но също и мормонските текстове (най-вече Книгата на Мормон с разкази за пълководците Гидеон, Морони, Хеламан и Гидгидони, „Доктрина“ и „Завети“, раздел 121), Стария и Новия завет, като през цялото време се опитвах да си представя как човек би могъл да управлява добре, когато обстоятелствата позволяват да нарушиш закона и оправдават войната.

Не претендирам, че фантазията и проучванията са ми помогнали да достигна до големи прозрения, но и не предлагам такива в „Сянката на хегемона“. Вярвам обаче, че разбирам нещичко от света на управлението, политиката и войната, както в най-добрата, така и в най-лошата им светлина. Потърсил съм границата между сила и безскрупулност, между безскрупулност и жестокост, а от друга страна — между доброта и слабост, между слабост и измяна. Размишлявам над това, как някои общества са способни да накарат млади хора да убиват и да умират с плам, който потиска страха, а други като че ли губят волята си за оцеляване или поне желанието да правят онова, което помага за оцеляването им. „Сянката на хегемона“ и оставащите две книги от този дълъг разказ за Бийн, Петра и Питър са най-добрият ми опит да използвам наученото, за да създам приказка, където велики сили, народи и хора с героично, макар и не винаги добросъвестно поведение, се обединяват, за да напишат една въображаема, но надявам се, правдоподобна история.

Ограничен съм в това усилие от факта, че реалният живот рядко е правдоподобен — вярваме, че хората правят или могат да направят тези неща, само защото имаме документация. Художествената литература не разполага с такава документация и затова не звучи и наполовина толкова неправдоподобно. От друга страна, ние можем да направим онова, което никога няма да е по силите на историята — можем да приписваме на човешкото поведение мотиви, които няма как да бъдат отречени от никой очевидец или исторически източник. Затова колкото и да се придържам към исторически закономерности, в крайна сметка завися от художествените похвати. Харесвате ли един или друг образ? Вярвате ли, че героите ми правят нещата, които ги карам да извършват, по подбудите, които им приписвам?

Историята, разказана в епичен стил, често носи величие като в творчеството на Дворжак или Сметана, Бородин и Мусоргски, но историческата фантастика също така трябва да намери романтичността и дисонанса на Сати и Дебюси. Защото историческата истина се крие в милиони малки мелодии; тя има смисъл благодарение на ефектите, които виждаме или си представяме в живота на обикновените хора, участващи или влияещи на великите събития. Чайковски ме запленява, но патосът му бързо ми омръзва, защото звучи толкова празно и фалшиво при повторно слушане. Сати никога не може да ме отегчи, защото музиката му постоянно те изненадва и в същото време доставя огромно удоволствие. Ако съм предал повествуванието на този роман в стила на Чайковски, хубаво; ако обаче съм успял да вмъкна частица от Сати, ще съм неизмеримо по-щастлив, защото тази задача е по-трудна и в крайна сметка, носи по-голямо удовлетворение.

Освен дългогодишния ми интерес към историята като цяло върху написването на „Сянката на хегемона“ ми повлияха две книги. Когато гледах „Ана и кралят“, се ядосах на невежеството си по отношение на тайландската история и намерих „Тайланд. Кратка история“ от Дейвид Уайът (1982,1984). Уайът пише ясно и убедително, представя историята на тайландския народ разбираемо и увлекателно. Трудно е да си представим държава, която да е имала такъв късмет с лидерите си като Тайланд и предшестващите го кралства. Те са съумели да преживеят нашествия от всички възможни посоки, устояли са на европейските и японски амбиции в югоизточна Азия, запазвайки националния си характер и милеейки повече от всяко друго кралство или олигархия за народа си.

Моята страна също е имала лидери, сравними с Монгкут и Чулалонгкорн в Сиам и даровити и самоотвержени държавници като много от братята и племенниците на Чулалонгкорн, но за разлика от Тайланд сега Америка е западаща нация и народът ми няма толкова силно желание да бъде управляван добре. Благодарение на миналото и ресурсите си засега Америка е сред големите играчи, но страни с бедни ресурси, но силна воля могат да променят хода на историята — както доказват хуните, моголите и арабите понякога с опустошителен ефект, а понякога по мирен начин като народа на Ганг.

Това ме навежда на втората книга, „Радж. Създаване и разпад на Британска Индия“ от Лорънс Джеймс (1997). Съвременната индийска история звучи като дълга трагедия от добри, или поне дръзки, намерения, водещи винаги до катастрофа, и в „Сянката на хегемона“ съзнателно съм споменал някои от темите в книгата на Джеймс.

Както винаги, разчитах на други да ми помогнат, като четат черновата на всяка глава и ми дават представа дали съм постигнал онова, което съм искал. Жена ми Кристин, синът ми Джефри, Кати Кид, Ерин и Филип Абшър бяха първите ми критици. Благодарен съм им, че ми помогнаха да избягна някои неясноти или излишъци.

Най-голям принос за този вид на книгата има гореспоменатият Филип Абшър, който, след като прочете първоначалната версия на една глава, в която Петра е освободена от руски плен и избягва при Бийн, отбеляза, че съм отделил такова внимание на отвличането й, че читателят се разочарова от толкова лесното решаване на проблема. Не си бях дал сметка колко високо съм вдигнал очакванията, но осъзнах, че е прав — лесното освобождаване не само бе нарушаване на обещанието ми към читателя, а и изглеждаше неправдоподобно при дадените обстоятелства. Затова вместо да направя отвличането й ранно събитие в романа, то се превърна в негов гръбнак. Това ме накара да напиша две книги вместо една. Както разказът за Хан Циндзао се превърна в основен мотив на „Ксеноцид“ и стана причина за разделянето му да два романа, така и историята за Петра стана основна във втората книга за Бийн и доведе до появата на трета, „Сянката на смъртта“ (което може би ще удължа в духа на двайсет и третия псалм — „Долината на сянката на смъртта“; не бива да се обвързвам твърде рано със заглавието). Книгата, която първоначално смятах да бъде трета, ще стане четвърта — „Сянката на великана“. И всичко това заради разочарованието на Филип. Той не се поколеба да ми го каже и ме принуди да се замисля за структурата, която несъзнателно бях създал, подкопавайки собствените си съзнателни планове.

В последната минута Ейми Чопин от philoticweb.net откри огромно несъответствие между тази книга и „Играта на Ендър“. Ейми, длъжник съм ти! (Благодаря и на Тери Джуд, Матю Шварц и Джошуа Смит.)

Рядко пиша по два романа едновременно, но този път сновях между „Сянката на хегемона“ и „Сара“ (2000), историческия ми роман за жената на Авраам. Двете книги се допълваха по странен начин, и двете описват периоди на хаос и промени — като периода, в който светът навлиза, докато пиша тези редове. И в двата романа преданост, лични амбиции и страсти понякога определят хода на историята, понякога героите ми се носят на гребена на вълната, опитвайки се да изпреварят фронта на събитията. Дано всички, които ги прочетат, да го постигнат по собствен начин. Точно хаосът ни помага да открием какви сме всъщност.

Както винаги, разчитах на Катлийн Белами и Скот Алън да поддържат връзката с читателите и много от участниците в интернет форумите ми на http://www.hatrack.com, http://www.frescopix.com, и http://www.nauvoo.com, ми помогнаха, без да подозират.

Много писатели творят в атмосфера на домашни пререкания и семейни трагедии. Аз имам късмета да пиша на остров от спокойствие и любов, създаден от съпругата ми Кристин, децата ми Джефри, Емили, Чарли Бен и Зина, добрите приятели и близки, които ни заобикалят и обогатяват живота ни с добронамереност, помощ и весела компания. Може би щях да пиша по-добре, ако живеех нещастно, но не желая да провеждам такъв експеримент.

Най-вече посвещавам тази книга на сина си Чарли Бен, който мълчаливо дава толкова много на всички, които го познават. В малката общност от близки, съученици в образователния център „Гейтуей“ и приятели от църквата в „Грийнсбъро съмит уорд“ Чарли Бен дава и получава безкрайно много доброта и любов, без да продума. Докато стоически понася болката и ограниченията, с благодарност приема помощта на другите и щедро раздава обич и радост на всеки, който иска да я приеме. Изкривените от церебралната парализа движения на тялото му може би изглеждат странно и обезпокояващо за непознатите, но онези, които си направят труда да се вгледат по-отблизо, ще открият един красив, мил и весел младеж. Нека всички се научим да виждаме зад тези външни белези и да показваме истинската си същност през всички прегради, колкото и непроницаеми да ни изглеждат. И Чарли, който никога няма да хване тази книга със собствените си ръце и да я прочете със собствените си очи, ще я чуе от устата на любящи приятели и близки. Затова, Чарли, искам да ти кажа това: Гордея се с теб и съм щастлив, че съм ти баща. Макар че заслужаваш по-добър, ти си достатъчно щедър да обичаш този, който имаш.