Сянката на хегемона

Банкок

Бийн се забавляваше да оставя послания за Петра из електронните форуми, които би могла да посети, ако Ахил й позволяваше да се рови в мрежата. Надяваше се да се досети, че темите от рода „Кой си спомня Бризеида?“ са предназначени за нея, и да изпълни онова, за което я молеше. Пускаше подобни послания, посветени и на други жени, любими на известни пълководци: Гуиневир, Жосефина, Роксана — дори Барсина, персийската съпруга на Александър, убита от Роксана скоро след смъртта му. Подписваше се с имената на убийците, главните съперници или наследниците на споменатите военачалници: Мордред, Хектор, Уелингтън, Касандър.

Пое риска да не закрива тези електронни адреси, всеки от които съдържаше препратка към друг анонимен, непроследим в мрежата. Можеше да проверява пощите и да чете посланията, без да оставя следи. Обаче нито защитите бяха непреодолими, нито кодовете — неразгадаеми.

Сега можеше да си позволи малко по-голяма непредпазливост по отношение на ровенето в мрежата, най-малкото защото местоположението му вече бе известно на хора, чиято надеждност не можеше да прецени. Няма смисъл да се кахъриш за петата ключалка на задната врата, когато предният ти вход е отворен.

В Банкок го посрещнаха приятелски. Генерал Наресуан му обеща, че никой няма да узнае истинското му име, че ще получи войници, които да обучава, информация от разузнавателните служби и че тайландските военни постоянно ще търсят съвета му.

— Много сериозно приемаме оценката на Лок, че Индия би могла да бъде заплаха за тайландската сигурност, и естествено, ще имаме нужда от помощта ти при изготвяне на плановете ни за отбрана.

Топло и учтиво отношение. Бийн и Карлота бяха настанени в генералски апартамент в една военна база, получиха неограничени привилегии по отношение на храна и покупки, след което… ги забравиха.

Никой не им се обаждаше. Никой не търсеше съвет. Обещаната информация не идваше. Обещаните войници не им бяха изпратени.

Бийн знаеше, че не е разумно да пита. Обещанията не бяха забравени. Ако настояваше, това щеше да подразни Наресуан, щеше да го обиди. Само щеше да влоши положението. Нещо се беше случило. Бийн можеше само да гадае какво.

Отначало, разбира се, си помисли, че Ахил някак си е проникнал в тайландското правителство, че сега агентите му знаят къде се намира Бийн и смъртта му е неизбежна.

Затова отпрати Карлота.

Сцената не беше приятна.

— Ела с мен — настоя тя. — Няма да те спрат. Махни се оттук.

— Няма да си тръгна. Може би се е случило нещо непредвидено в местната политика. На някого не му харесва, че съм тук — може би на Наресуан, може би на друг.

— Ако се чувстваш достатъчно сигурен, за да останеш, няма причина и аз да си тръгна.

— Тук вече не можеш да се представяш за баба ми. Фактът, че имам бавачка, отслабва позицията ми.

— Не на мен тия. Знам защо искаш да се отървеш от мен, но също така знам, че мога много да ти помогна.

— Ако Ахил вече знае къде съм, значи има достатъчно силни връзки в Банкок, за да ми попречи да избягам. Ти още можеш да се махнеш. Информацията, че с мен има възрастна жена, може още да не е достигнала до него. Скоро обаче ще узнае и тогава ще поиска да те убие. Не искам да се притеснявам и за теб.

— Ще замина, но как ще ти пиша, когато постоянно си мениш електронните адреси?

Той й каза името на архива си в един безплатен сървър и кода за достъп. Тя ги запомни.

— Още нещо — добави Бийн. — В Грийнсбъро Питър спомена, че е чел докладите ти.

— Според мен лъжеше.

— Според мен от реакцията ти личи, че независимо дали ги е чел, такива доклади съществуват и ти не искаш да ги прочета.

— Прав си. Съществуват и не искам да ги четеш.

— Това е другата причина да искам да останеш жива.

Тя почервеня от гняв.

— Не ми ли вярваш, като ти казвам, че в тези доклади няма нищо, което трябва да знаеш в момента?

— Трябва да знам всичко за себе си. Силните страни и слабостите си. Ти знаеш за мен неща, които си казала на Граф, а криеш от мен. Продължаваш да премълчаваш. Държиш се като моя господарка, която може да взема решения вместо мен. Това означава, че изобщо не сме равноправни партньори.

— Чудесно — измърмори Карлота. — Правя всичко за твое добро, но виждам, че ти не го схващаш по този начин.

Държеше се хладно, но Бийн я познаваше достатъчно, за да се досети, че не е толкова ядосана, колкото огорчена и разстроена. Беше грубо от негова страна, но в името на сигурността й, трябваше да я отпрати и да не поддържа близки контакти с нея, докато разбере какво става в Банкок. Спречкването заради доклада й щеше да я принуди да си тръгне. Наистина му беше съвестно, че я пропъжда така.

След петнайсет минути сестра Карлота вече пътуваше към летището. След девет часа получи съобщение от нея в тайния си архив. Беше в Манила и щеше да се скрие в тамошната католическа мисия. Нямаше нито дума за скарването, ако можеше да го определи като такова. Само кратко споменаване за „Признанието на Лок“, както го наричаха журналистите. „Бедничкият Питър — пишеше Карлота. — Толкова дълго действа в анонимност, сега ще му е много трудно да понесе последствията от писанията си.“

Бийн изпрати отговор на анонимния й адрес във Ватикана: „Само се надявам да е достатъчно умен, за да се махне от Грийнсбъро. В момента има нужда да управлява някоя малка страна, за да натрупа административен и политически опит. Или поне да му поверят канализацията на някой град.“

„А на мен ми трябват войници, които да командвам — помисли си. — Затова съм тук.“

Мълчанието продължи със седмици след заминаването на Карлота. Стана ясно, че каквото и да ставаше, не е свързано с Ахил, защото досега Бийн щеше да е мъртъв. Нямаше връзка и с разкриването на истинската самоличност на Лок — затъмнението бе започнало, преди Питър да публикува изявлението си.

Бийн се стараеше да си намира що-годе смислени занимания. Макар че нямаше достъп до военните топографски карти, можеше да изучава сателитните снимки на територията между Индия и Тайланд — планините в северна и източна Бирма, крайбрежието на Индийския океан. Индия имаше значителен флот според регионалните стандарти — дали щяха да се опитат да проникнат през Малакския пролив и да нахлуят в сърцето на Тайланд откъм залива? Трябваше да се подготви за всяка възможност.

В мрежата можеше да се намери основна информация за индийската и тайландската армия. Тайланд имаше добре въоръжени военновъздушни сили — имаше шанс да постигне въздушно превъзходство и да защити базите си. Затова беше от ключово значение да разположат тактически резерви от самолети по цялата територия на страната, а също екипажи, гориво и резервни части. Това заедно с мините беше най-добрата защита срещу морски десант.

Друга слабост на Индия бяха пътищата за доставка и фронтовете на настъпление. Тъй като индийската военна стратегия несъмнено щеше да зависи от хвърлянето на многочислени, неудържими войски срещу врага, основна цел на отбраната бе да държи тези войски гладни и да ги подлага на постоянни кратки нападения от въздуха или от партизански отряди. И ако индийската армия достигне плодородната долина на Чао Прая или платото Аорай — което бе много вероятно — трябваше да завари тези области напълно лишени от хранителни запаси.

Това бе жестока стратегия, защото тайландският народ щеше да страда заедно с индийската армия — всъщност повече. Затова нещата трябваше да се нагласят така, че реколтата да бъде унищожена в последния момент. Доколкото бе възможно, трябваше да евакуират жените и децата в отдалечени райони или дори в бежански лагери в Лаос и Камбоджа. Не че индийската армия щеше да се спре пред границите, но пресечената местност можеше да я забави. Съществуването на многобройни изолирани цели щеше да принуди индийците да разделят силите си. Едва тогава тайландците можеха да си позволят да извършват набези над отделни индийски подразделения или дори да влизат в открит бой, когато постигнат временно числено превъзходство с добра въздушна подкрепа.

Разбира се, всички тези изводи вече бяха залегнали в отбранителната доктрина на Тайланд и ако ги споделеше, само щеше да раздразни военните — или щяха да си помислят, че ги смята за некадърници.

Затова много внимателно подготви доклада си. С много изрази като „несъмнено вече сте обмислили тази възможност“ и „както, сигурен съм, вече сте взели предвид“. Разбира се, дори тези фрази криеха риск, защото ако военните не се бяха досетили за тези неща, щеше да прозвучи покровителствено. Трябваше обаче да направи нещо, за да разсее това затъмнение.

Препрочете на няколко пъти доклада, като всеки път внасяше поправки. Изчака няколко дни, преди да го изпрати, за да го погледне в друга перспектива. Накрая, след като се увери, че звучи минимално безобидно, го изпрати като електронно писмо в канцеларията на чакри — главнокомандващия. Това бе най-публичният и смущаващ начин да го направи, понеже писмата вероятно се сортираха и четяха от обикновени чиновници. Дори да го отпечата и да го занесе лично щеше да е по-дискретно. Целта му обаче бе да предизвика някаква реакция; ако Наресуан искаше да бъде по-дискретен, щеше да му даде личния си електронен адрес.

Петнайсет минути, след като изпрати доклада, вратата му се отвори безцеремонно и в стаята нахълтаха четирима военни полицаи.

— Ако обичате, последвайте ни — подкани го сержантът.

Бийн тръгна веднага, без да любопитства много. Тези хора само изпълняваха заповеди. Скоро щеше да разбере какво става.

Не го заведоха в кабинета на чакри, а в една от временните постройки, разположени на стария плац за строева подготовка — тайландските военни съвсем наскоро се бяха отказали от маршировката като част от обучението на войниците и от публичното демонстриране на военна сила. Само триста години след като Американската гражданска война бе показала, че излизането на бойното поле в стегнат строй не решава изхода на битката. Това бе нормален период за възприемане на нови неща от военните. Понякога Бийн още си мислеше, че някъде по света има армия, обучаваща войниците си да се бият със саби и да яздят.

На вратата нямаше надпис, дори номер. Когато влезе, никой от чиновниците вътре не го удостои с поглед. Личеше си, че го очакват и не отдават никакво значение на посещението му. Това, разбира се, означаваше, че идването му е много важно, иначе нямаше толкова старателно да се преструват, че не го забелязват.

Заведоха го навътре и сержантът му отвори една врата. Той влезе; военните полицаи останаха отвън. Вратата се затвори зад гърба му.

Зад бюрото седеше един майор. Това бе ужасно високо звание за човек, изпълняващ функцията на секретар, но поне днес той бе натоварен с тази задача. Майорът натисна копчето на оповестителната уредба и съобщи:

— Пратката е тук.

— Изпратете ми я.

Гласът беше млад. Толкова млад, че Бийн веднага разбра ситуацията.

Разбира се. Тайланд бе дал своя принос за Военното училище. И макар че в Ендъровия джийш нямаше дете с тайландски произход, страната (както много източно– и южноазиатски държави) бе твърде добре представена в училището като цяло.

В армия „Дракон“ имаше трима тайландски войници. Бийн си спомняше много добре всяко дете от армията, а също и досиетата им, защото лично бе съставил списъка на онези, които ще влязат в отряда на Ендър. Тъй като повечето страни ценяха възпитаниците от Военното училище според близостта им с Ендър Уигин, вероятно някой от споменатите трима се ползваше с достатъчно влияние тук, за да получи толкова бързо доклада, адресиран до чакри. И онзи от тях, когото Бийн очакваше да види на най-висока позиция, да играе най-активна роля, бе…

Сури. Суриявонг. „Сърдитко“, както го наричаха зад гърба му, защото винаги изглеждаше намръщен.

И наистина, той стоеше зад маса, покрита с карти.

За своя изненада Бийн установи, че е почти с ръста на Суриявонг. Сури не беше много едър, но във Военното училище всички бяха по-високи от Бийн. Сега бе наваксал. Значи нямаше цял живот да го гледат отвисоко. Тази мисъл го окуражи.

В поведението на Суриявонг нямаше нищо окуражително.

— Значи великите сили решиха да използват Индия и Тайланд, за да решават собствените си противоречия — отбеляза той.

Бийн веднага се досети какво си е въобразил. Ахил беше белгиец по произход, а Бийн — разбира се, грък.

— Да, разбира се — отвърна, — Белгия и Гърция са решили да разрешат многовековните си противоречия на бойните полета в Бирма.

— Това, че беше в Ендъровия джийш, не означава, че разбираш положението в Тайланд.

— Докладът ми имаше за цел да покаже с колко ограничена информация разполагам, защото чакри Наресуан не ми осигури сведенията, които ми обеща, когато пристигнах.

— Ако имахме нужда от съветите ти, щяхме да ти дадем сведения.

— Ако ми осигурявате само сведенията, от които си мислите, че се нуждая, съветите ми ще съдържат само онова, което вече знаете, и по-добре да си вървя.

— Да — съгласи се Суриявонг, — така ще е най-добре.

— Суриявонг, ти изобщо не ме познаваш.

— Знам, че си надут пуяк, който винаги трябва да се покаже по-умен от другите.

— Аз бях по-умен от всички други. Резултатите от тестовете го доказват. И какво? Това не ги накара да ме направят командир на армия „Дракон“. Ендър дори не ми повери командването на един взвод. Много добре знам колко е безполезно да си умен в сравнение с умението да командваш. Съзнавам, че тук в Тайланд не знам нищо. Не съм дошъл, защото смятам, че без мен сте обречени. Дойдох, защото най-опасният човек на планетата се разпорежда в Индия, а според преценката ми Тайланд ще е първата му цел. Дойдох, защото ако можем да попречим на Ахил да установи тиранията си над целия свят, това трябва да стане тук. И си помислих, че като Джордж Вашингтон през Гражданската война, вие ще приветствате един Лафайет или Щойбен в редиците си.

— Ако глупавите ти писания са пример за „помощта“ ти, можеш да си тръгваш още сега.

— Значи вече можете да изграждате временни летищни площадки, докато изтребителите са във въздуха, така ли? За да могат да се приземяват на писти, които не са съществували, когато са излитали?

— Това наистина е интересна идея. Ще накараме инженерите ни да обмислят възможността.

Бийн кимна:

— Хубаво. Това исках да чуя. Значи оставам.

— Не, не оставаш!

— Оставам, защото колкото и да те дразни присъствието ми, ти признаваш, че идеята ми е добра, и реши да я използваш. Не си идиот и затова има смисъл да се работи с теб.

Суриявонг удари по масата и се наведе над нея. Беше бесен:

— Надменно копеленце такова. Не съм ти слуга да ме командваш.

— Суриявонг — спокойно отговори Бийн, — не искам да те изместя от поста. Не искам да командвам тук. Просто искам да помогна. Защо не ме използваш, както ме използваше Ендър? Дай ми да обучавам някое подразделение. Остави ме да измислям нестандартни ходове и начини да се осъществят. Дай ми възможност да се подготвя, за да можете, когато войната започне и се наложи да правите невъзможни неща, да ме извикате и да кажете: „Бийн, трябва по някакъв начин да забавим тази армия с един ден, а нямаме войски наблизо“. А аз ще отвърна: „Хубаво, от някоя река ли вземат вода? Хайде да им пуснем дизентерия за една седмица. Това ще ги забави.“ Ще отида на място, ще заразя водата, ще повредя пречиствателната им система и ще се измъкна. Или вече имате отряд за биологично заразяване?

Суриявонг запази гневното си изражение за няколко секунди, сетне се разсмя:

— Стига, Бийн, сега ли го измисли, или наистина си планирал такава операция?

— Сега ми хрумна. Но идеята е забавна, не мислиш ли? Дизентерията неведнъж е променяла хода на историята.

— Всички имунизират войниците си срещу известните болестотворни организми. Пък и няма начин да спреш вторичната зараза по течението на реката.

— Да, но Тайланд провежда доста усилени биологични изследвания, нали?

— С чисто отбранителна цел — побърза да уточни Суриявонг; сетне се усмихна и седна. — Хайде, седни. Наистина ли си съгласен да играеш второстепенна роля?

— Не само съм съгласен, а и с готовност ще приема. Ако Ахил узнае, че съм тук, ще намери начин да ме убие. Не ми трябва да се набивам на очи — поне докато се стигне до бойни действия, а тогава Ахил ще получи сериозен удар по самочувствието, когато разбере, че аз командвам парада. Няма да е вярно, но мисълта, че трябва да воюва срещу мен, ще го вбеси. Надхитрявал съм го вече. Страхува се от мен.

— Не съм се загрижил толкова за поста си — увери го Суриявонг, което, разбира се, означаваше, че точно за това се тревожи най-много. — Но Тайланд е запазил независимостта си, когато всички други страни в региона са били в ръцете на европейците. Много се гордеем, че сме отхвърлили чуждата власт.

— При все това Тайланд традиционно допуска чужденци във властта и ги използва ефективно.

— Стига да си знаят мястото.

— Дай ми място и ще си го знам.

— С какъв контингент искаш да работиш?

Бийн поиска отряд със скромна численост, но да може да избере хората си от различни служби. Само два изтребителя-бомбардировача, два патрулни катера, неколцина сапьори, два леки бронетранспортьора, двеста войници и достатъчно хеликоптери за пренасянето на всичко освен на самолетите и корабите.

— И възможност да поръчваме всичко, което ни хрумне в последствие. Спасителни лодки например. Силни експлозиви, за да се упражняваме във взривяване на скали и мостове. Каквото се сетя друго.

— Добре, но няма да влизате в бой без разрешение.

— Разрешение ли? От кого?

— От мен.

— Но ти не си чакри — изтъкна Бийн.

— Функцията на чакрито е да ми осигурява всичко, от което имам нужда. Планирането е изцяло в мои ръце.

— Хубаво е да знам кой командва. — Бийн се изправи. — Най-голяма полза ще има, ако получа достъп до всяка възможна информация. Както при Ендър.

— Мечтай си.

Бийн се засмя:

— Мечтая си за подробни карти. И за точна оценка на положението в тайландската армия.

Суриявонг се замисли.

— Нима изпращаш войниците си на бой със завързани очи? — попита Бийн. — Надявам се, че съм единственият.

— Докато се уверя, че наистина си мой войник, ще останеш с превръзка на очите. Но… ще получиш картите.

— Благодаря.

Бийн се досещаше от какво се опасява Суриявонг — че ще използва информацията, за да създаде алтернативна стратегия и да убеди чакри, че ще върши по-добра работа като главен стратег от Сури. Защото твърдението, че Суриявонг командва, беше опашата лъжа. Чакри Наресуан можеше да му има доверие и явно му беше възложил голяма отговорност, но той си оставаше главнокомандващ, а Суриявонг му беше подчинен. Затова Сури се боеше от Бийн — да не го измести.

Скоро щеше да се убеди, че Бийн не се интересува от дворцови интриги. Доколкото си спомняше, във вените на Суриявонг течеше царска кръв. Но благодарение на многоженството последните няколко крале на Сиам имаха толкова потомци, че трудно можеше да си представиш тайландец без благородно потекло в една или друга степен. Преди векове Чулалонгкорн наложил правилото, че принцовете са длъжни да служат на държавата, но нямат право на високи постове. Суриявонг трябваше да посвети живота си на Тайланд и това беше въпрос на чест, но щеше да запази мястото си във войската само докато началниците му не решат, че има по-добър за тази работа.

След като Бийн вече знаеше кой го държи в затъмнение, щеше да му е много лесно да провали Сури и да заеме мястото му. Все пак Суриявонг беше поел задължението да изпълни обещанията на Наресуан към Бийн. Съзнателно бе нарушил заповедите на чакри. Достатъчно беше Бийн да използва някоя задна вратичка — връзките на Питър например — за да уведоми Наресуан, че Суриявонг не му е дал онова, от което се нуждае. Щяха да направят разследване и първите семенца на съмнението в Суриявонг щяха да бъдат посети.

Бийн обаче не искаше да заеме мястото на Суриявонг.

Искаше отряд, който да обучи да се бие толкова умело, толкова находчиво, толкова ефикасно, че когато се свърже с Петра и я открие, да може да действа мълниеносно и да я измъкне жива. Със или без разрешението на Сърдиткото. Щеше да помага на тайландската армия, доколкото може, но имаше свои цели и те не бяха свързани по никакъв начин с изграждането на военна кариера в Тайланд.

— Още нещо — добави той. — Трябва да приема някакво име, докато съм тук. Самият факт, че съм дете и чужденец, е достатъчен да събуди подозренията на Ахил.

— Какво име предпочиташ? Защо не Суа? Означава „тигър“.

— Имам по-добро предложение. Боромакот.

Суриявонг се озадачи, но бързо си спомни името от историята на Аютхая, древния тайски град-държава, предшественик на Сиам.

— Това е името на упарата, който изместил от трона апхай, законния наследник.

— Просто си спомних какво означава името: „В урната. В очакване на кремация“. — Бийн се усмихна. — За Ахил аз съм мъртвец.

Суриявонг се успокои:

— Както искаш. Реших, че като чужденец ще ти е по-удобно с по-късо име.

— Защо? Няма да се налага да го казвам.

— Ще трябва да го пишеш.

— Няма да издавам писмени заповеди, нали съм пряко подчинен на теб. Освен това Боромакот звучи забавно.

— Имаш познания по тайландска история.

— Във Военното училище много се интересувах от Тайланд. Нация от хора, които умеят да оцеляват. Древните таи успели да се докопат до богатствата на Камбоджанската империя и се разселили из цяла югоизточна Азия, без никой да забележи. Били завладени от Бирма, но когато се освободили, станали най-голямата сила в региона. След това, когато другите страни попаднали под европейско влияние, Тайланд успял да разшири границите си, а и дори след като загубил Камбоджа и Лаос, запазил ядрото си. Мисля, че Ахил ще установи онова, с което са се сблъсквали всички предишни нашественици — че тайландците не се дават лесно, а дори когато ги победиш, трудно се управляват.

— Личи си, че разбираш тайландската душа — със задоволство установи Суриявонг. — Колкото и да ни изучаваш обаче, никога няма да си един от нас.

— Грешиш. Вече съм един от вас. Свободолюбив човек, който умее да оцелява.

— В такъв случай, като свободен човек, добре дошъл на служба в Тайланд — тържествено изрече Суриявонг.

Разделиха се приятелски и до вечерта Бийн се убеди, че Суриявонг държи на думата си. Получи списък на войниците — четири роти от по петдесет души с добри препоръки. Щяха да му осигурят и хеликоптерите, самолетите и катерите.

Би трябвало да е малко нервен, преди да се покаже пред войници, които сигурно щяха да го гледат скептично като командир, но във Военното училище вече се беше сблъсквал с такава ситуация. Щеше да спечели уважението на тези момчета по най-простия начин. Не с ласкателства, не с услуги, не с излишно фамилиарничене. Щеше да спечели верността им, като им покаже, че знае как се воюва, за да са сигурни, че когато се стигне до битка, няма да бъдат пожертвани по някаква глупава прищявка. От самото начало щеше да им каже: „Няма да ви поведа в сражение, ако не съм сигурен, че ще победим. Вашата задача е да станете толкова добри воини, че да няма ситуация, в която да се поколебая да ви използвам. Няма да търсим слава. Целта ни е да унищожаваме враговете на Тайланд по всеки възможен начин.“

Скоро щяха да свикнат да се подчиняват на това малко гърче.

Исламабад

Петра нито за миг не забравяше, че е пленничка и робиня. Като повечето пленници обаче, като повечето роби, живеейки ден за ден, тя свикна с неволята и намери начин да остане вярна на себе си при строгите ограничения, които й налагаха.

Пазеха я неотлъчно и компютърът й бе свързан така, че да не може да изпраща съобщения. Нямаше да има второ послание до Бийн. И макар да виждаше, че някой (възможно ли беше Бийн все пак да е оцелял?) се опитва да се свърже с нея, като й оставя във всеки военен, исторически или географски форум съобщения, посветени на известни пленнички на един или друг военачалник, тя не им обръщаше внимание. Не можеше да отговори, затова нямаше смисъл да си губи времето с напразни опити.

Накрая работата, която й бяха наложили, се превърна в интересно предизвикателство. Как да организира кампания срещу Бирма, Тайланд и най-накрая Виетнам, като сломи всяка съпротива, но без да предизвика намеса от страна на Китай? Веднага прецени, че многочислеността на индийската армия е най-голямата й слабост, защото не можеха да се осигурят безопасни пътища за снабдяване. Затова, за разлика от другите стратези, които Ахил използваше — предимно индийчета, завършили Военното училище — Петра не се занимаваше с планиране на масирани кампании. Накрая индийските сили така или иначе щяха да се принудят да се разделят, освен ако бирманската и тайландската армия не се строят послушно, за да бъдат изклани. Затова тя планира нестандартна кампания — внезапни удари от малки, подвижни подразделения, които можеха да се изхранват на място. Малкото бронетранспортьори щяха да се движат напред, снабдявани с гориво от самолети.

Знаеше, че това е единственият смислен план, и не само защото решаваше някои сериозни проблеми. Струпването на десет милиона войници близо до китайската граница неминуемо щеше да предизвика Китай да се намеси. При нейния план никога нямаше да се получи такова струпване, което да бъде възприето като заплаха. Освен това така войската нямаше да се изтощи. По-голямата част от индийските сили, щеше да остане в резерв, готова за удар, когато врагът бъде отслабен.

Ахил, разбира се, раздаде копия от плана й на другите — наричаше го „сътрудничество“, но всъщност беше чисто налагане на неговата воля. Другите с готовност му се подчиняваха и сега се стараеха да му се харесат. Усещаха, разбира се, че Ахил иска да унижи Петра, и послушно се включиха в играта. Подиграваха се на плана й, сякаш всеки глупак можеше да види, че е безнадежден, макар критиките им да бяха за дреболии и да не засягаха основната й идея. Тя търпеше, защото беше робиня и защото се надяваше в крайна сметка някой от тях да си даде сметка, че Ахил ги манипулира и използва. Знаеше също, че е свършила блестяща работа и би било чудесна ирония, ако индийската армия — всъщност Ахил — не го използва, а предпочете масовото самоунищожение.

Фактът, че е създала ефективна стратегия за индийска експанзия в югоизточна Азия, ни най-малко не тревожеше съвестта й. Тя знаеше, че планът никога няма да бъде използван. Дори стратегията на малките, бързодействащи отряди не решаваше проблема, че Индия ще воюва на два фронта. Пакистан нямаше да пропусне възможността, ако историческият му противник започне война на изток.

Ахил просто бе избрал неподходяща страна, от която да започне войната. Тикал Чапекар, индийският министър-председател, бе амбициозен човек с илюзии, че защитава благородна кауза. Той може би наистина вярваше на Ахил и се стремеше към „обединение“ на югоизточна Азия. Дори можеше да започне войната. Бързо обаче щяха да се откажат, когато Пакистан започнеше да се подготвя за нападение от запад. Индийският авантюризъм щеше да бъде пресечен в зародиш от самото начало, както винаги.

Дори го спомена пред Ахил, когато той я посети след толкова гръмогласното осмиване на плана й от другите стратези.

— Използвай който план си поискаш, нищо няма да стане.

Ахил просто смени темата — когато я посещаваше, предпочиташе да говорят за миналото, като старци, съживяващи стари спомени. Помниш ли Военното училище? Помниш ли това, помниш ли онова? Искаше й се да закрещи, че той е бил там само няколко дни, преди Бийн да го провеси в отдушника и да го принуди да признае за престъпленията си. Той нямаше право да си спомня с носталгия за Военното училище. Единственото, което постигаше, бе да омърси нейните спомени, защото сега при всяко споменаване на училището й се приискваше да смени темата.

Кой би предположил, че ще гледа на Военното училище като на най-свободния и щастлив период от живота си? Навремето изобщо не й се струваше така.

Честно казано, животът в плен не беше мъчителен. Докато Ахил беше в Хайдарабад, тя управляваше базата, макар че никога не я оставяха без надзор. Можеше да ползва библиотеката и да прави проучвания — макар че някой пазач всеки път проверяваше дали се е регистрирала със своето име с всички ограничения, които произтичаха от това. Можеше да тича по прашните пътища на военния полигон — и понякога почти забравяше другите стъпки зад нея, отекващи в ритъм с нейните. Можеше да яде каквото си поиска, да спи когато поиска. Понякога почти забравяше, че не е свободна. Много по-често обаче си даваше сметка, че пленът й може да продължи вечно, и почти губеше надежда.

Само посланията на Бийн я поддържаха. Не можеше да му отговори и затова спря да гледа на тях като на реално общуване. Те се превърнаха в нещо по-дълбоко от обикновен опит за установяване на контакт. Бяха доказателства, че не са я забравили. Доказателство, че Петра Арканян от Военното училище още има приятел, който я обича и не се е отказал да я спаси. Всяко послание бе като хладна целувка върху пламтящо от треска чело.

Един ден Ахил дойде и й каза, че заминава.

Тя веднага си помисли, че ще я заключат в стаята под стража, докато той се върне.

— Този път няма да те затваряме — обяви той. — Идваш с мен.

— Значи някъде в Индия.

— В известен смисъл да, но в друг — не.

— Игричките ти ме отегчават. — Тя се прозина. — Няма да дойда.

— О, не е за пропускане, пък и няма значение какво искаш, защото имам нужда от теб, затова ще дойдеш.

— За какво съм ти?

— Ох, май трябва да съм по-конкретен. Трябваш ми, за да наблюдаваш една среща.

— Защо? Ако не е успешен опит за атентат срещу теб, нямам желание да гледам нищо, в което участваш.

— Срещата е в Исламабад.

Петра нямаше готова остроумна забележка за тази новина. Столицата на Пакистан. Не можеше да бъде. Каква работа можеше да има Ахил там? И защо ще взима и нея?

Отидоха със самолет — което, разбира се, й напомни за напрегнатия полет на идване в Индия. „Отворената врата — дали не трябваше да го дръпна и заедно да се размажем долу?“

По време на полета Ахил й показа писмо, което изпратил на Гафар Вахаби, „министър-председателя“ на Пакистан — всъщност, разбира се, военен диктатор… или меч на исляма, ако предпочитате това прозвище. Писмото беше шедьовър на хитрите манипулации. Все пак никога не би привлякло вниманието на Исламабад, ако не беше изпратено от Хайдарабад, седалището на индийското върховно командване. Макар че в текста не се споменаваше, писмото предполагаше, че Ахил отива в Пакистан като официален пратеник на индийското правителство.

Колко пъти индийски военен самолет бе кацал в тази пакистанска база край Исламабад? Колко пъти индийски войници бяха стъпвали на пакистанска земя — въоръжени? И всичко това, за да придружат едно белгийче и една арменка на среща с някакъв второстепенен пакистански военен.

Ескорт от пакистански военни функционери с каменни лица ги придружи до сграда близо до мястото, където бе кацнал самолетът им, а сега го презареждаха. Когато се качиха на втория етаж, главният им придружител нареди:

— Ескортът ви ще остане тук.

— Разбира се — отвърна Ахил, — но асистентката ми ще дойде с мен. Трябва да имам свидетел да ми напомня подробностите, ако паметта ми изневери.

Индийските войници се строиха покрай стените. Ахил и Петра влязоха през отворената врата.

В стаята имаше само двама души и Петра веднага позна единия от снимките. Той им даде знак да седнат.

Петра мълчаливо се приближи до стола си, без да отмества очи от Гафар Вахаби, пакистанския премиер. Настани се до Ахил, но малко по-назад; помощникът на министър-председателя седна от дясната му страна. Писмото на Ахил някак си бе отворило всички врати, до самия връх на властта.

Не се нуждаеха от преводач, защото, макар че общофлотският не им беше роден език, и двамата го бяха научили в най-ранна възраст, говореха го перфектно. Вахаби изглеждаше скептично настроен и замислен, но поне не се стараеше да ги унижи — не ги накара да чакат, лично ги покани в стаята и не се опита да дразни Ахил.

— Поканих ви, защото искам да чуя предложението ви — каза той. — Говорете.

На Петра толкова й се искаше Ахил да допусне някаква фатална грешка — да се ухили глупаво или да се опита да се покаже голям умник.

— Господин премиер, опасявам се, че ще прозвучи, сякаш ви изнасям лекция по индийска история, на вас, специалиста в тази област. Всъщност всичко, което ще кажа, съм научил от вашата книга.

— Лесно е да прочетеш книгата ми. Какво сте научили от нея, което да не знам?

— Следващата стъпка — обяви Ахил. — Стъпка, толкова очевидна, че се изненадвам как сте пропуснали да я видите.

— Значи ще обсъждаме книгата ми, така ли?

Вахаби се усмихна, за да компенсира враждебната нотка в гласа си.

— В нея вие непрекъснато изтъквате великите постижения на индийския народ, как са потънали в забрава, заличени, пренебрегнати, отхвърляни. Индийската цивилизация се третира като по-нисша от месопотамската, египетската и дори по-късно появилата се китайска. Арийските нашественици са донесли езика и религията си и са ги наложили на индийския народ. Моголите и англичаните също са привнесли от вярванията и нравите си. Искам да ви уверя, че книгата ви се радва на голямо внимание във висшите кръгове на индийското правителство заради непредубеденото ви отношение към религиите, донесени в Индия от нашествениците.

Петра знаеше, че това не е просто ласкателство. Бе наистина смело пакистански учен да напише история на индийския субконтинент, без да възхвалява исляма и да обявява хиндуизма за примитивна религия.

Вахаби вдигна ръка:

— Написал съм го като учен. Сега изразявам мнението на народа. Надявам се, книгата ми не ви е подвела, че се стремя към някаква донкихотовска мисия за обединяване на Индия. Пакистан е решен да запази чистотата си.

— Моля, не си вадете прибързани заключения. Съгласен съм с вас, че повторното обединение е невъзможно. Всъщност това е безсмислена дума. Индуси и мюсюлмани никога не са били единни освен под чуждо владичество, тъй че как биха могли да се обединят повторно?

Вахаби кимна и изчака Ахил да продължи.

— Онова, което открих в книгата ви, бе силното чувство за величие, присъщо на индийския народ. Тук са възникнали велики религии. Родени са велики мислители, които са променили света. И въпреки това вече двеста години, когато хората говорят за велики сили, никога не вземат предвид Индия и Пакистан. Никога не са ги зачитали. Това ви ядосва и натъжава.

— Повече ме натъжава, но все пак аз съм стар човек и темпераментът ми се е поукротил.

— Когато Китай се размърда, светът трепери, но никой не обръща внимание на Индия. Ислямският свят се разтриса, когато Ирак или Турция, Иран или Египет наклонят везните на една или друга страна, но никой не счита Пакистан, устоявал твърдо позициите си през цялата си история, за лидер. Защо?

— Ако знаех отговора, щях да напиша друга книга.

— В далечното минало има много причини, но всички се свеждат до едно. Индийският народ никога не е постигал нищо заедно.

— Пак приказки за единство.

— В никакъв случай. Пакистан не може да заеме полагащото му се място на лидер в ислямския свят, защото винаги когато се обърне на запад, чува тежките стъпки на Индия зад гърба си. Индия не може да заеме полагащото й се място на изток, защото пакистанската заплаха й пречи.

Петра се възхити на тази умела манипулация.

— Вярата в Господ е вкоренена в Пакистан и Индия по-силно, отколкото където и да било другаде. Не случайно тук са възникнали велики религии или са достигнали най-чистата си форма. Пакистан обаче пречи на Индия да достигне величието си, на изток, а Индия пречи на Пакистан да достигне величието си на запад.

— Вярно е, но няма как да се реши — отвърна Вахаби.

— Напротив. Нека да ви напомня друг случай от историята, само няколко години преди създаването на Пакистан като държава. В Европа две велики нации се противопоставили една на друга — Хитлерова Германия и Сталинска Русия. Тези двама властници са били чудовища, но са осъзнали, че съперничеството държи ръцете им вързани. Никоя от двете страни не можела да постигне нищо, докато другата заплашвала да се възползва от всяка слабост.

— Сравнявате Индия и Пакистан с Хитлер и Сталин?

— В никакъв случай, защото досега Индия и Пакистан са показали по-малко здрав разум и по-малко самообладание от тези двама изверги.

Вахаби се обърна към помощника си:

— Както винаги, Индия измисли нов начин да ни обиди.

Адютантът стана и му помогна да се изправи.

— Господин премиер, мислех ви за мъдър човек — не се обезкуражи Ахил. — Никой не може да види жеста ви. Никой няма да ви цитира. Не губите нищо, като ме изслушате, а ако си тръгнете, ще изпуснете много.

Петра се удиви от тази остра реплика. Дали Ахил не отиваше твърде далеч с прямия подход? Всеки нормален човек би се извинил за неуместното сравнение с Хитлер и Сталин. Но не и Ахил. Е, този път определено стигна твърде далеч. Ако тази среща се провали, цялата му стратегия отиваше на боклука.

Вахаби не седна.

— Казвайте, каквото имате да казвате. И бързо.

— Хитлер и Сталин изпратили външните си министри, Рибентроп и Молотов, и въпреки взаимните нападки, подписали пакт за ненападение и си поделили Полша. Вярно е, че след две години Хитлер нарушава договора, което причинява смъртта на милиони хора и довежда до провала на Хитлер, но това няма значение за сегашната ситуация, защото за разлика от онези двама диктатори, вие с Чапекар сте достойни мъже — и двамата сте индийци и служите вярно на Господ.

— Да кажете, че с Чапекар служим на Господ е богохулство за единия или другия, или и за двамата.

— Господ обича тази земя и е отделил на Индия велика съдба — заяви Ахил толкова пламенно, че ако не го познаваше, Петра би си помислила, че е религиозен. — Наистина ли вярвате, че Господ иска Индия и Пакистан да останат в сянка само защото Индия не се е събудила за волята на Аллаха?

— Не се интересувам за мнението на атеисти и луди за Аллах.

„Напълно си прав“ — помисли си Петра.

— Аз също — продължи Ахил. — Но едно мога да ви кажа. Ако с Чапекар подпишете договор, не за обединение, а за ненападение, ще си поделите Азия. Нима след десетилетия траен мир помежду им, мюсюлманите няма да се гордеят с хиндуистите и хиндуистите с мюсюлманите? Няма ли да стане възможно хиндуистите да се вслушат в учението на Корана, да го погледнат не като книга на смъртния си враг, а като свещеното писание на своите братя, които заедно с Индия управляват Азия? Ако не харесвате примера с Хитлер и Сталин, погледнете Испания и Португалия, амбициозни колонизатори, съжителстващи на Иберийския полуостров. Португалия — на изток — е била по-малка и по-слаба, но също така дързък изследовател на открития океан. Испания изпратила един мореплавател — италианец — но той открил Новия свят.

Петра отново долови леко ласкателство. Без да го казва направо, Ахил сравняваше Португалия — по-храбрата нация — с Пакистан, а нацията, постигнала могъщество благодарение на късмета — с Индия.

— Можеха да воюват и да се унищожат взаимно или да се изтощят до безсилие. Вместо това се подчинили на решението на папата, който очертал линия през земното кълбо и дал всичко на изток на Португалия, а всичко на запад — на Испания. Очертайте своята линия върху Земята, Гафар Вахаби. Обявете, че няма да воювате срещу великия индийски народ, който още не се е вслушал в словото на Аллах, и така ще дадете на целия свят пример за чистотата на Пакистан. Междувременно Тикал Чапекар ще обедини цяла източна Азия под ръководството на Индия, за което тези народи отдавна копнеят. След това, в по-добри времена, когато хиндуистите се отворят за Свещената книга, ислямът ще се разпространи за един миг от Делхи до Ханой.

Вахаби бавно седна.

Ахил замълча.

Петра разбра, че дързостта на Ахил е постигнала успех.

— Ханой — измърмори Вахаби. — Защо не Пекин?

— В деня, когато индусите мюсюлмани станат пазители на светите места, хиндуистите ще влязат в забранения град.

Вахаби се изсмя:

— Това е скандално.

— Така е. Но е истина. Всичко, което казвам. Защото точно това сочи вашата книга. Това е очевидният извод, стига Индия и Пакистан да имат достатъчно далновидни и смели водачи.

— Какво значение има за вас?

— Аз мечтая за мир на Земята.

— И затова подтиквате Индия и Пакистан към война?

— Опитвам се да ви накарам да не воювате помежду си.

— Мислите ли, че Иран ще приеме без бой водачеството на Пакистан? Мислите ли, че турците ще ни разцелуват? Това единство може да се постигне само със сила.

— Да, но вие ще го създадете. И след като ислямът бъде обединен под водачеството на индусите, никой вече няма да го унижава. Една велика мюсюлманска нация и една велика хиндуистка нация в мир помежду си и толкова могъщи, че никой не ще посмее да ги нападне. Така ще дойде мирът на Земята. С божията воля.

— Иншаллах — повтори Вахаби. — Сега обаче е моментът да попитам кой ви е упълномощил да говорите тези неща? Вие нямате власт в Индия. Откъде да знам, че не са ви изпратили да ме подмамите, докато индийската войска се събира за поредното с нищо непровокирано нападение?

Петра се почуди дали Ахил съзнателно е подтикнал Вахаби да зададе точно този въпрос, за да може да завърши с драматичния финал. Защото вместо отговор момчето просто извади един лист хартия от папката, която носеше, и я подаде на пакистанския премиер. Отдолу имаше малък подпис със синьо мастило.

— Какво е това? — попита Вахаби.

— Моето пълномощие — отвърна Ахил и подаде листа на Петра.

Тя стана и го занесе в средата на стаята, където помощникът на Вахаби го взе.

Вахаби прочете документа и поклати глава:

— И той е подписал това?

— Не просто го подписа. Попитайте сателитния си екип какво прави индийската армия дори в момента.

— Нима се оттеглят от границата?

— Някой трябва първи да покаже, че има доверие на другия. Това е възможността, която чакате, вие и всичките ви предци. Индийската армия се изтегля. Можете да изпратите войските си. Можете да превърнете този мирен жест в кървава баня. Или да дадете заповед войските ви да се оттеглят на север и запад. Иран чака от вас да му покажете чистотата на исляма. Халифатът в Истанбул чака да го освободите от оковите на светската власт. Зад вас ще бъдат само братята ви индийци, с добронамерено очакване да покажете, че тази избрана от Господ земя най-после е готова да се въздигне.

— Спестете си речите — прекъсна го Вахаби. — Разбира се, първо ще трябва да се уверя, че подписът е оригинален и индийската армия наистина се оттегля.

— Направете каквото трябва. Аз се връщам в Индия.

— Без да получите отговора ми?

— Не съм ви питал нищо. Тикал Чапекар ви задава този въпрос, на него трябва да дадете отговор. Аз съм само куриер.

С тези думи Ахил се изправи. Петра също. Ахил дръзко се приближи до Вахаби и му подаде ръка.

— Простете за дързостта, но не искам да се върна в Индия, ако не мога да се похваля, че съм се ръкувал с Гафар Вахаби.

Вахаби стисна ръката му.

— Ето, чуждестранен просяко.

Очите му проблеснаха игриво. Ахил се усмихна.

„Нима успя? — недоумяваше Петра. — Молотов и Рибентроп са преговаряли седмици наред. Ахил постигна целта си от една среща.“

Какви бяха вълшебните думи?

Когато излязоха и тръгнаха, придружавани от четиримата индийски войници — нейните пазачи — Петра си даде сметка, че не е имало вълшебни думи. Ахил просто беше наблюдавал двамата мъже и бе преценил амбициите им, стремежа им за величие. Просто им даваше мира, за който и двамата тайно копнееха.

Петра не беше присъствала на срещата с Чапекар, когато Ахил бе получил подписания пакт за ненападение и гаранциите за изтегляне, но си го представяше. „Вие трябва да направите първата стъпка — е казал Ахил. — Вярно е, че мюсюлманите могат да се възползват, да ви нападнат, но разполагате с най-голямата армия на света и управлявате най-великия народ. Нека ви нападнат. Ще поемете удара и ще ги пометете като вълна. Така никой няма да ви обвини.“

Сега всичко бе уредено. Плановете за нашествие в Бирма и Тайланд не бяха безцелни упражнения. Щяха да бъдат използвани. Нейния или нечий друг. Щеше да се пролее кръв. Ахил щеше да получи своята война.

„Дори не направих опит да саботирам плановете му — даде си сметка тя. — Толкова бях сигурна, че няма да бъдат използвани, че не си дадох труда да вкарам грешки. Може да излязат успешни.

Какво направих?“

Сега разбираше защо Ахил я е взел. Искаше да се изфука, разбира се — по някаква причина изпитваше нужда някой да стане свидетел на триумфа му. Но имаше и нещо друго. Искаше да й покаже, че все пак ще направи онова, което тя толкова му повтаряше, че е непостижимо.

Най-лошото бе, че Петра тайно се надяваше планът й да бъде използван, не защото искаше Ахил да спечели войната, а за да натрие носовете на всички ония нещастници от Военното училище, които й се бяха присмели.

„Трябва някак да се свържа с Бийн. Трябва да го предупредя, за да каже на властите в Бирма и Тайланд. Трябва по някакъв начин да проваля собствения си план за нападение, иначе смъртта на много хора ще тежи на съвестта ми.“

Погледна Ахил, който дремеше на седалката, без да се интересува от километрите, които прелитаха, за да се върне там, откъдето щеше да започне войните и завоеванията си. Ако не бяха убийствата, щеше да е забележително момче. Той беше изгонен от Военното училище и носеше клеймото „психопат“, но при все това някак си бе успял да влезе под кожата не на едно, а на три правителства на водещи световни сили.

„Станах свидетел на последния му триумф и още не знам как го постигна.“

Тя си спомни една притча от детството си, за Адам и Ева в градината и за говорещата змия. Тогава, за ужас на близките си, бе казала: „Що за глупачка е тази Ева, да вярва на една змия?“ Сега обаче разбираше, защото чу гласа на змията и видя как един мъдър и влиятелен човек се подмами по лъжите й.

Изяж плода и ще постигнеш съкровените си копнежи. Това не е зло, а благородно дело. Ще получиш похвала за това.

И е вкусен.

Предупреждения

Малкият отряд на Бийн оправдаваше всичките му очаквания. Не бяха елитни войници като децата във Военното училище — не ги подбираха според командните им умения — но в някои отношения това улесняваше обучението им. Не се стремяха постоянно да анализират и да предвиждат. Освен това във Военното училище много войници се престараваха, за да се докажат пред някого — командирите хвърляха много усилия да фокусират вниманието им върху основните цели на армията.

Бийн обаче знаеше, че в реалния свят обикновено човек се сблъсква с обратния проблем — повечето войници се стараят да не се справят добре с нищо и да не учат твърде бързо от страх да не бъдат обявени за натегачи. Лекарството и за двата проблема беше едно и също. Бийн се стараеше да си създаде репутация на строг, но справедлив командир.

Нямаше любимци, не се сприятеляваше, но винаги забелязваше, когато някой се справя добре, и го поощряваше. Гледаше да не прекалява с похвалите. Забележките му обикновено бяха кратки: „Сержант, отрядът ти се справи безгрешно.“ Позволяваше си специална похвала само при отлични резултати, а и тогава се задоволяваше с едно резервирано: „Браво“.

Точно както очакваше, редките, но заслужени похвали скоро се превърнаха в най-ценната му валута. Войниците, които се справяха добре, нямаха специални привилегии и не получаваха допълнителна власт, затова другите не ги намразваха. Похвалите бяха сдържани и никога не ги караха да се чувстват неудобно. Напротив, така отличниците печелеха уважението на другарите си и всеки вземаше пример от тях. Да спечелиш одобрението на Бийн се превърна в основна цел на войниците.

Това беше истинската власт. Твърдението на Фридрих Велики, че войниците трябва да се страхуват от командирите си повече, отколкото от врага, бе пълна глупост. Войниците трябва да знаят, че командирът им ги уважава, и да ценят това уважение повече от живота си. Освен това трябва да знаят, че уважението на командира им е основателно — че наистина са добри войници, за каквито ги смятат началниците им.

Бийн бе използвал краткия си период в командването във Военното училище, за да се обучава — всеки път водеше войниците си към провал, защото се стараеше да се самообучава, а не да трупа точки. Това потискаше хората му, но на него не му дремеше — знаеше, че няма да остане още дълго с тях, че времето му във Военното училище е към края си. Тук, в Тайланд, му предстояха истински битки, съзнаваше, че залозите са високи и опасността за живота на войниците му ще е реална. Целта му беше победа, не трупане на опит.

Освен това зад очевидния мотив се криеше и друг, по-дълбок. В определен момент през наближаващата война — или дори преди това, ако имаше късмет — той щеше да използва част от ударния си отряд за дръзка спасителна мисия, вероятно дълбоко в сърцето на Индия. Нямаше място за грешки. Той щеше да измъкне Петра. Щеше да успее.

Натоварваше се безкомпромисно, както товареше войниците си. Тренираше наравно с тях — едно дете да прави всички упражнения, на които се подлагаха мъжете. Тичаше с тях и ако раницата му бе по-лека от техните, то беше, защото се нуждаеше от по-малко храна, за да живее. Налагаше се да носи по-малки, по-леки оръжия, но никой не го упрекваше — пък и всички виждаха, че куршумите му улучват мишената толкова често, колкото и техните. Нямаше нещо, което да ги накара, а сам да не направи. И когато не се представеше достатъчно добре, не се срамуваше да се обърне към някой от най-способните си войници за оценка и съвет — след това изпълняваше препоръките им.

Това беше нечувано — командир да покаже неумение или слабост пред подчинените си. При други обстоятелства Бийн също не би постъпил така, защото ползата обикновено не оправдаваше риска. Той обаче възнамеряваше да участва с тях в сложни маневри, а досега обучението му беше само теоретично. Трябваше да стане истински войник, за да може да се справя с проблемите и спешните ситуации по време на военните действия, да не изостава от войниците си, да се сражава редом с тях.

Отначало някои войници се опитваха да го щадят, заради младостта и дребния му ръст. Той обаче тихо, но категорично отказваше помощта им. „Трябва да науча и това“ — заявяваше и така слагаше край на спора. Разбира се, войниците го наблюдаваха внимателно, за да видят как се справя с високите изисквания, които им поставяше. Виждаха как се напряга до последни сили. Виждаха, че не се пази от нищо, че излиза от калта по-мръсен от всички, че преодолява препятствията по същия начин, че не се храни по-добре, че не спи на по-мека постеля при полевите учения.

Не можеха да оценят, че организира отряда си по модела на Военното училище. Раздели двестате си човека на пет роти по четирийсет. Всяка рота по подобие на Ендъровата армия се състоеше от пет взвода по осем души. Всеки отряд трябваше да е способен да изпълнява самостоятелни мисии; всяка рота трябваше да е абсолютно независима. От друга страна, той се стараеше да развива наблюдателността им, способността им да забелязват онова, което трябва да видят.

— Вие сте моите очи — казваше им. — Трябва да гледате за онова, което търся и което може да е важно. Винаги ще ви казвам какво планирам и защо, за да можете да видите проблеми, които не съм предвидил и биха могли да променят плановете ми. Веднага ще ми казвате. Най-добрият начин да запазя живота ви е, като знам всичко, което минава през главите ви по време на битка. Най-добър шанс да оцелеете ще имате, ако знаете какво минава през моята глава.

Разбира се, знаеше, че не може да им казва всичко, и несъмнено те също го разбираха. Бийн обаче отделяше необичайно много време да разяснява на хората си причините, стоящи зад всяка заповед, и очакваше ротните и взводните му командири да постъпват по същия начин с войниците.

— Така ще знаете, че ако ви дам заповед, без да обяснявам, то е, защото няма време за губене и трябва да се действа веднага — но все пак има основателна причина, която бих ви казал, ако можех.

Веднъж, когато дойде да види как вървят ученията, Суриявонг го попита дали препоръчва този вид обучение да се въведе в цялата армия.

— В никакъв случай — отвърна Бийн.

— Ако при теб работи успешно, защо да не действа навсякъде?

— Обикновено не е необходимо и няма време за това.

— Ти обаче го правиш.

— Тези войници ще изпълняват невъзможни задачи. Няма да излизат на фронта срещу врага. Ще ги изпращаме на трудни, сложни мисии пред очите на противника и няма да имат възможност да се върнат, за да получат нови заповеди. Ще се налага да се нагаждат на място и да постигат успех. Това е невъзможно, ако не разбират целта, стояща зад заповедите. Трябва да знаят точно какво си мислят командирите им, за да има абсолютно доверие… и за да могат да компенсират неизбежните слабости на командира.

— Твоите слабости?

— Колкото и да не ти се вярва, Суриявонг, да. Аз имам слабости.

Това му спечели лека усмивка от Сури — рядка похвала.

— Проблеми с растежа ли имаш? — поинтересува се той.

Бийн погледна глезените си. Вече бе сменил две униформи, сега му шиеха трета. Беше станал почти колкото Суриявонг при пристигането му в Банкок преди половин година. Растежът не му причиняваше болка. Въпреки това се тревожеше, защото не виждаше други признаци за навлизане в пубертета. Защо, след като толкова години си беше останал дребосък, тялото изведнъж бе решило да наваксва?

Не изпитваше никой от проблемите на юношеството — не се чувстваше тромаво, защото можеше да достига с крайниците си по-надалеч, отколкото бе свикнал; не изпитваше приток на хормони, които биха могли да замъглят ума му и да го разсеят. Ако пораснеше достатъчно, за да си служи по-добре с оръжията, това щеше да е само плюс.

— Надявам се някой ден да стана мъж като теб — сподели.

Суриявонг изсумтя. Бийн знаеше, че Сърдиткото ще сметне това за шега. Подсъзнателно обаче щеше да се почувства поласкан, защото винаги ставаше така. Важно бе Суриявонг постоянно да получава уверения, че Бийн зачита положението му и няма намерение да го измести.

Оттогава бяха минали месеци и сега Бийн можеше да представи на Суриявонг дълъг списък от мисии, за които хората му са обучени и могат да изпълняват по всяко време. Така официално обявяваше, че е готов.

Тогава се получи писмото от Граф. Карлота му го препрати веднага щом го получи. Петра беше жива. Най-вероятно беше с Ахил в Хайдарабад.

Бийн незабавно уведоми Суриявонг, че според доверени източници Индия и Пакистан са постигнали примирие и са изтеглили войските от общата си граница — заедно с мнение, че до три седмици може да се очаква нападение над Бирма.

Колкото до втората част от писмото на Граф, твърдението, че Петра може да е преминала на страната на Ахил, беше абсурдно — ако Граф си вярваше, значи не познаваше Петра. Все пак Бийн се тревожеше, че тя е толкова безсилна, та изглежда, че е на страната на Ахил. Това момиче бе свикнало да изказва мнението си независимо какви наказания може да си навлече. Ако мълчеше, значи бе загубила надежда.

„Не получава ли посланията ми? Нима Ахил толкова я е изолирал, че няма достъп до мрежата? Това обяснява липсата на отговор. Но Петра е свикнала да се справя сама. Не, това не обяснява мълчанието й.“

Може би такава бе стратегията й за овладяване на положението. Да мълчи, та Ахил да забрави колко много го мрази. Макар че тя със сигурност вече го познаваше достатъчно, за да знае, че той не забравя нищо. Да мълчи, за да избегне още по-пълната изолация — възможно. Дори Петра би се научила да си затваря устата, ако всеки път, когато я отвори, все повече я лишават от достъп до информация.

Все пак накрая Бийн трябваше да приеме вероятността Граф да е прав. Петра беше човек. Боеше се от смъртта като всеки друг. И ако наистина е станала свидетел на застрелването на двамата си телохранители в Русия, ако Ахил е извършил лично убийствата — което бе много вероятно — сега Петра се изправяше пред проблем, с който не се бе сблъсквала преди. Във Военното училище си позволяваше да се държи дръзко с командирите и учителите, защото най-лошото, което можеше да й се случи, бе да я мъмрят. С Ахил тя се боеше от смъртта.

А страхът от смъртта променя мирогледа, Бийн го знаеше. В най-ранните си години беше живял в постоянен страх. Освен това бе прекарал доста време под властта на Ахил. Макар че никога не забравяше опасността, дори Бийн бе започнал да си мисли, че Ахил всъщност не е толкова лош човек, че е добър водач, който извършва храбри постъпки за „семейството“ си от улични бандити. Навремето Бийн му се възхищаваше и се учеше от него — докато Ахил уби Поук.

Петра се страхуваше от Ахил и бе започнала да се подчинява; трябваше да го наблюдава внимателно, за да оцелее. А като го наблюдаваше, може би бе започнала да му се възхищава. Обща черта на приматите е да се подчиняват и дори да почитат онзи, който има власт да ги убие. Дори да се съпротивляваш на тези чувства, няма как да ги прогониш.

„Тя обаче ще го преодолее, когато се измъкне от тази власт. Аз го преодолях. Петра също ще се справи. Затова, дори Граф да е прав и Петра да е станала нещо като последователка на Ахил, щом я измъкна от ръцете му, тя пак ще се обърне против него.“

При все това трябваше да е подготвен — да я измъкне, дори тя да се съпротивлява и да се опита да ги предаде.

Веднага добави пушки с приспивателни инжекции и упойващи вещества към арсенала и обучението на отряда си.

Разбира се, имаше нужда да знае повече твърди факти, за да планира операция за спасяването й. Писа на Питър с молба да използва някои от старите си информатори като Демостен и да измъкне сведения за Хайдарабад. Иначе Бийн нямаше как да шпионира врага, без да издаде местонахождението си, а по никакъв начин не можеше да поиска информация за Хайдарабад от Суриявонг. Дори Суриявонг да беше благосклонно настроен — напоследък наистина му осигуряваше повече сведения — нямаше с какво да оправдае интереса си към седалището на главното командване на индийската армия.

Няколко дни след като писа на Питър, докато се упражняваше заедно с хората си да използват приспивателните спринцовки и медикаментите, Бийн осъзна още един важен проблем, произтичащ от възможното сътрудничество на Петра с Ахил. Защото никоя от стратегиите му не отчиташе план, който би могъл да е създаден от Петра.

Поиска да се срещне със Суриявонг и чакри. През всичките тези месеци нито веднъж не беше виждал лицето на главнокомандващия, затова се изненада, че срещата бе уредена веднага — без никакво забавяне. Заявил бе желанието си, когато стана в пет часа сутринта. В седем двамата със Суриявонг вече бяха в кабинета на чакри.

Сури имаше време само да прошепне раздразнено: „За какво е всичко това?“, преди чакри да даде начало на обсъждането.

— За какво е всичко това? — попита главнокомандващият.

Усмихна се на Суриявонг; знаеше, че изказва неговия въпрос. В същото време усмивката му изразяваше подигравка. Сякаш казваше: „Явно все пак не успя да се справиш с гърчето.“

— Току-що ми попадна информация, която и двамата трябва да знаете — започна Бийн.

Разбира се, това намекваше, че Суриявонг може би няма да оцени важността на информацията, затова се налага да я съобщи лично на чакри Наресуан.

— Нека никой не се засяга. Просто положението е спешно.

— Каква може да е тази информация, която вече да не знаем? — попита Наресуан.

— Нещо, което научих от един приятел с добри връзки. Всичките ни планове се основаваха на предположението, че индийската армия ще предприеме стандартната стратегия — да нападне Бирма и Тайланд с многобройни войски. Сега обаче научих, че Петра Арканян, една от Ендъровия джийш, може би работи за индийците. И за миг не съм си помислял, че може да сътрудничи на Ахил, но такава възможност съществува. И ако тя командва, врагът изобщо няма да ни наводни с войска.

— Интересно — измърмори чакри. — Каква стратегия би предприела тя?

— Пак ще използва численото превъзходство, но не с огромна войска. Вероятно ще има многобройни нападения от по-малки отряди, всеки със задача да нанесе удар, да привлече вниманието, след което да изчезне. Дори не се налага да се оттеглят. Могат да се изхранват на място и по-късно отново да се съберат. Всеки лесно може да бъде разгромен, само дето няма да има с кого да се сражаваме. Докато стигнем на мястото, те ще са изчезнали. Няма да има пътища за доставка. Няма да има уязвими точки, само удар след удар, докато вече не сме в състояние да отбиваме всички атаки. Тогава ударите ще станат по-масирани. Когато стигнем на място с отслабената ни войска, врагът ще е готов. Ще унищожава отрядите ни един подир друг.

Чакри погледна Суриявонг, който каза:

— Боромакот е прав. Могат да поддържат такава стратегия вечно. Няма какво да направим срещу тях, защото имат неизчерпаем резерв от сили и с отделните нападения ще рискуват съвсем малко. Всяка наша загуба обаче ще е непоправима и всяко отстъпление ще им дава предимство.

— Защо Ахил да не може сам да се сети за тази стратегия? — поинтересува се чакри. — Казват, че е умно момче.

— Това е стратегия на предпазливостта — обясни Бийн. — Щадяща живота на войниците. И много постепенна.

— Ахил не щади ли живота на войниците си?

Бийн се замисли за „семейството“ на Ахил по улиците на Ротердам. Всъщност Ахил много се грижеше за живота на другите деца. Много се стараеше да не се излагат на риск. Но само защото силата му зависеше от запазването на всяко едно от тях. И ако едно от децата пострадаше, другите щяха да го изоставят. С индийската армия случаят не беше такъв. Ахил бе готов да ги изразходва като дребни монети.

Целта на Ахил обаче не беше да управлява Индия, а да владее света. Затова трябваше да си спечели репутация на грижлив командир. Да създаде впечатление, че цени живота на войниците си.

— Понякога ги щади, когато му изнася — рече Бийн. — Затова, ако Петра му предложи такъв план, той би го приел.

— В такъв случай какво ще кажеш, ако ти съобщя, че войната срещу Бирма вече е факт? — попита чакри. — И става дума за масирано нападение от многобройна индийска армия точно както предполагаше в първия си доклад до нас?

Бийн се стъписа. Вече? Договорът за ненападение между Индия и Пакистан действаше едва от няколко дни. Не беше възможно да са мобилизирали армията си толкова бързо.

За негова изненада Суриявонг също не знаеше, че войната е започнала.

— Кампанията беше изключително добре планирана — обясни чакри. — Бирманците имаха само един ден да реагират. Индийската армия настъпи мълниеносно. Дали е планирано от този злодей Ахил, от гениалната ти приятелка Петра или от някой малоумен индийски генерал, операцията беше брилянтна.

— Това означава, че не са приели плана на Петра — обяви Бийн. — Или че тя нарочно саботира стратегията на индийците. Това ме успокоява и моля за извинение, че ненужно вдигнах тревога. Мога ли да попитам, господин генерал, дали Тайланд ще се намеси във войната?

— Бирма не ни е молила за помощ — отвърна чакри.

— Докато Бирма поиска помощ, индийската армия ще е пред вратите ни.

— Затова няма да чакаме да искат помощ.

— Ами Китай?

Чакри примигна изненадано, преди да отговори:

— Какво за Китай?

— Предупредиха ли Индия? Има ли някаква реакция?

— За китайските въпроси има друга правителствена служба.

— Индия може да има два пъти по-голямо население от Китай, но китайската армия е по-добре въоръжена. Индия не би предизвикала китайска намеса.

— По-добре въоръжена, но могат ли да я използват ефективно? Войските им са струпани по руската граница. Ще са нужни седмици, докато ги прехвърлят тук. Ако Индия планира мълниеносен удар, Китай с нищо не може да й попречи.

— Стига МФ да не се намесва — вметна Суриявонг, — а Чамраджнагар няма да допусне нападение над Индия.

— О, има и друга новина — каза главнокомандващият. — Десет минути след нападението над Бирма Чамраджнагар подаде оставка. Ще се върне на Земята — в Индия — за да оглави коалиционното правителство на разрастващата се Индийска империя. Защото, разбира се, докато достигне планетата, войната ще е свършила, по една или друга причина.

— Кой е новият полемарх? — попита Бийн.

— Това е проблемът. Много хора се чудят кого ще назначи хегемонът, като се има предвид, че вече никой не може да се довери на никого. Някои смятат, че изобщо не е нужно хегемонът да назначава полемарх. От Войната на Лигата караме без стратегос. За какво ни е изобщо Международен флот?

— Като гаранция срещу ядрените ракети — намеси се Суриявонг.

— Това е единственият сериозен довод за запазване на МФ. Но много правителства смятат, че ролята му може да бъде ограничена само в космоса. Така ще е достатъчно да се запази само малка част от флота. Колкото до колонизационната програма, много хора смятат, че това е само загуба на пари, когато тук на Земята се разгаря война. Добре, стига уроци. Имаме сериозна работа. Ще ви потърсим, ако се реши, че имаме нужда от вас.

Бийн се изненада от небрежното отношение на чакри. Той се държеше враждебно не само към чужденчето, а и към другия възпитаник на Военното училище.

Суриявонг не остави нещата така:

— При какви обстоятелства ще ни потърсите? Ако плановете ми проработят, няма да ме потърсите. Ако се провалят, това ще е доказателство, че за нищо не ставам, и пак няма да се интересувате от мен.

Главнокомандващият се замисли за миг, след това отвърна:

— Не се бях замислил за това. Да, прав си.

— Не, вие грешите — кипна Суриявонг. — По време на война нищо не върви по план. Трябва да се нагаждаме. Аз и другите възпитаници на Военното училище сме обучени на това. Трябва да ни информирате за всяко ново развитие. Вместо това вие ме изолирате. Трябваше да науча новините още щом се събудих тази сутрин. Защо ме отрязвате?

„По същата причина, поради която ти ме отряза — помисли си Бийн. — Чакри трябва да обере всички лаври за победата: «Възпитаниците на Военното училище ни съветваха във фазата на планиране, но когато започне истинска война, разбира се, не могат да оставят деца да командват.» А ако стане провал: «Придържахме се към плановете на децата от училището, но те се оказаха неподготвени за реалния свят.»“ Чакри се презастраховаше.

Суриявонг явно също го разбра, защото се отказа да спори. Изправи се.

— Позволете да изляза.

— Позволявам. На теб също, Боромакот. А, и вероятно ще си вземем войниците, които Суриявонг ти даде да си играеш. Ще ги върнем в предишните им подразделения. Моля те, веднага ги подготви за тръгване.

Бийн също се изправи.

— Тайланд ще се включи във войната, така ли?

— Ще бъдете информирани за всичко, което трябва да знаете, когато дойде време да го научите.

Щом излязоха, Суриявонг закрачи бързо. Бийн трябваше да подтичва, за да го настигне.

— Не искам да разговарям с теб — заяви Суриявонг.

— Не се дръж като дете. Той просто постъпва с теб, както ти постъпи с мен. Аз цупих ли се?

Суриявонг спря и се обърна към Бийн:

— Всичко е заради глупавата ти среща!

— Той вече те беше отрязал. Още преди да поискам да се срещнем.

Суриявонг знаеше, че Бийн е прав.

— Отнеха ми цялото влияние — оплака се.

— Аз пък никога не съм имал. Какво ще правим сега?

— Да правим ли? Ако чакри забранява, никой няма да се подчинява на заповедите ми. Без власт аз съм просто едно момче, твърде малко, за да го вземат в армията.

— Първо трябва да помислим какво означава всичко това.

— Означава, че чакри е бесен кариерист — заяви Суриявонг.

— Хайде, ела да се разходим навън.

— На открито също могат да ни подслушват, ако поискат.

— Там ще се наложи да си дадат труд, за да го направят. Тук думите ни се записват автоматично.

Излязоха от главната квартира на тайландската армия и отидоха на детската площадка при блоковете за семейните офицери. Когато седнаха на люлките, Бийн забеляза, че вече изглежда по-големият от двамата.

— Твоят ударен отряд ще бъде разформирован точно когато може да има най-голяма нужда от него — мрачно измърмори Суриявонг.

— Не, няма.

— Как така?

— Защото ти избра хората ми от гарнизона, който охранява столицата. Тези войници няма да бъдат изпратени на фронта. Ще останат в Банкок. Сега е важно да задържим цялата си екипировка на едно място, където можем да я вземем бързо. Мислиш ли, че още имаш власт да го осигуриш?

— Предполагам. Стига да го представя като рутинно предаване на склад.

— Освен това знаеш къде служат тези войници. Когато имаме нужда от тях, можеш да ги събереш.

— Ако се опитам да го направя, ще ми прекъснат достъпа до мрежата.

— Ако се наложи да го направим, достъпът до мрежата ще е без значение.

— Защото ще сме загубили войната.

— Помисли си. Само глупав кариерист би те унижил така. Нарочно искаше да те обезкуражи. Обидил ли си го по някакъв начин?

— Винаги обиждам хората — отвърна Суриявонг. — Затова във Военното училище ме наричаха Сърдитко. Единственият човек, който изглежда по-надменен от мен, си ти.

— Наресуан глупак ли е?

— Досега не мислех така.

— Значи днес е тръгнало умни хора да действат като глупаци.

— Да не намекваш, че и аз съм глупак?

— Намеквам, че Ахил също действа глупаво.

— Защото атакува с многобройна армия ли? Ти сам каза, че трябва да се очаква. Явно Петра не му е предложила по-добър план.

— Или той не го използва.

— Да, но това е глупаво.

— Значи, ако Петра му е подготвила по-добър план и той е решил да не го използва, днес и двамата с чакри вършат глупости. Твърдението на главнокомандващия, че няма влияние във външната политика, също е опашата лъжа.

— За Китай ли имаш предвид? — Суриявонг се замисли за миг. — Прав си, той наистина има влияние. Но може би просто не иска да знаем какво правят китайците. Може би затова е толкова сигурен, че няма да има нужда от нас и че не се налага да нахлуем в Бирма. Може би знае, че китайците ни идват на помощ.

— Така. Ето как само от наблюдения и официалната информация можем да научим много за събитията. Ако китайците се намесят и спрат индийците, преди Ахил да стигне до Тайланд, ще знаем, че чакри Наресуан е хитър кариерист, а не глупак. Ако обаче Китай не се намеси, ще е чудно защо Наресуан, който не е глупак, постъпва толкова глупаво.

— В какво го подозираш?

— Колкото до Ахил, каквато и да е причината да действа така, това е глупава постъпка.

— Не, глупаво е, само ако Петра му е подготвила по-добър план и той не го използва.

— Напротив. Глупаво е при всяко положение. Да започне война при условие, че Китай може да се намеси. Това е канска глупост.

— Значи навярно знае, че Китай няма да се намеси, и тогава чакри ще е единственият глупак.

— Ще наблюдаваме и ще видим.

— Ще наблюдавам и ще скърцам със зъби.

— Да наблюдаваме заедно. Хайде да се откажем от тази глупава конкуренция помежду си. Ти си загрижен за Тайланд. Аз искам да разбера какво прави Ахил и да го спра. В този момент целите ни почти се припокриват. Нека всеки да сподели с другия онова, което знае.

— Ти не знаеш нищо.

— Не знам нищо, което ти знаеш. А ти не знаеш нищо, което аз знам.

— Какво би могъл да знаеш? — упорстваше Суриявонг. — Лично прекъснах достъпа ти до шпионската мрежа.

— Знаех за договора между Индия и Пакистан.

— Ние също.

— Но не ми казахте, а аз въпреки това знаех.

Суриявонг кимна:

— Дори предоставянето на информация да е само от моя страна, това трябваше да стане отдавна, не мислиш ли?

— Няма значение кога е трябвало да стане. Важно е какво ще се случва отсега нататък.

Отидоха в офицерската столова и обядваха. След това се върнаха в квартирата на Суриявонг, освободиха персонала и след като останаха сами, седнаха в кабинета на Сури и започнаха да наблюдават хода на войната по световната мрежа. Бирманците се съпротивляваха храбро, но безрезултатно.

— Полша през 1939 година — отбеляза Бийн.

— А тук в Тайланд седим и гледаме безучастно като Франция и Англия.

— Поне Китай не участва в завладяването на Бирма, както руснаците са нахлули в Полша от изток.

— Това не е голямо успокоение — измърмори Суриявонг.

Бийн обаче се чудеше защо Китай не се намесва. От Пекин нямаше никаква реакция. Никакъв коментар за войната, развиваща се пред прага им. Какво бяха намислили китайците?

— Може би Пакистан не е единствената страна, която е подписала договор за ненападение с Индия — предположи Бийн.

— Защо? Какво печели Китай?

— Виетнам може би.

— Това не е нищо в сравнение със заплахата от съсредоточаването на многобройна индийска войска в задния двор на Китай.

Скоро, за да се разсеят от лошите новини — и от разочарованието, че са изолирани от играта — престанаха да гледат и се отдадоха на спомени от Военното училище. Не споменаваха лошите неща, само смешните случки и с весело настроение посрещнаха вечерта, докато навън се стъмни.

Този следобед със Суриявонг, когато вече бяха приятели, напомни на Бийн за дома — за Крит, родителите му, Николай. През повечето време се опитваше да не мисли за тях, но сега, докато със Суриявонг се забавляваха, го обхвана тъга. През тази една година Бийн бе водил нещо като нормален живот, но сега това го нямаше. Разбит на парченца като къщата, в която прекарваха ваканцията си. Като намиращия се под правителствена охрана апартамент, от който Граф и сестра Карлота ги бяха измъкнали толкова навреме.

Изведнъж го обхвана страх. Той осъзна нещо, макар че нямаше представа как. Умът му бе направил връзката, незнайно как, но той беше убеден, че е прав.

— Има ли начин да излезем оттук незабелязано? — прошепна толкова тихо, че сам едва се чуваше.

Суриявонг, който тъкмо разказваше за навика на майор Андерсън да си бърка в носа, когато си мислеше, че не го гледат, го погледна, сякаш беше полудял:

— Какво, на криеница ли искаш да си играем?

Бийн настоя шепнешком:

— Трябва да се измъкнем.

Суриявонг разбра и също зашепна:

— Не знам. Винаги използвам вратите. Както повечето врати, те се виждат от двете страни.

— Канализацията? Отоплителната система?

— Тук е Банкок, няма отопление.

— Някакъв начин да се измъкнем?

Суриявонг заговори нормално:

— Ще погледна плановете. Но утре, човече, утре. Вече е късно, а така се заплеснахме, че изпуснахме вечерята.

Бийн го сграбчи за рамото и го принуди да го погледне в очите.

— Суриявонг — прошепна още по-тихо от преди, — не се шегувам. Трябва веднага да се махнем от тази сграда. Незабелязано.

Накрая Суриявонг разбра: Бийн беше сериозно уплашен. Сури пак зашепна:

— Защо? Какво става?

— Само ми кажи как да се махнем.

Суриявонг затвори очи.

— Подземни дренажи — прошепна. — Стари канали. Тези временни постройки са издигнати върху стария параден плац. Под постройката преминава плитка канавка. Почти не се забелязва, но има място да се пропълзи.

— Как можем да проникнем под сграда от вътрешната страна?

Суриявонг поклати глава.

— Тези временни постройки са от картон.

За да го докаже, повдигна ъгълчето на големия килим в средата на стаята, нави го и без усилие откърти парче от пода. Тревата отдолу бе пожълтяла от липса на светлина. Между земята и пода не се виждаше пролука.

— Къде е канавката? — попита Бийн.

Суриявонг отново се замисли.

— Мисля, че преминава под антрето. Но там килимът е закован.

Бийн увеличи звука на телевизора и излезе в коридора. Хвана килима от края и го задърпа с все сила. Разлетяха се пухчета. Суриявонг го спря:

— Мисля, че е някъде тук.

Пак откъртиха парче от пода. Този път в пожълтялата трева имаше лека вдлъбнатина.

— Можеш ли да се промъкнеш оттук? — попита Бийн.

— Няма проблем, ти си с по-голямата главата.

Бийн се промъкна през пролуката. Земята беше мокра — все пак бяха в Банкок — и той за никога минути прогизна и целият се накаля. На сглобките между отделните плоскости беше най-тясно. На два пъти дори се наложи да копае с ножчето си, за да освободи място за главата си. Все пак напредваше доста бързо и след няколко минути се измъкна навън в мрака. При все това остана залегнал. Суриявонг се измъкна след него, но продължи да пълзи, без да вдига главата си, макар че нямаше представа какво е намислил Бийн. Продължиха така, докато достигнаха мястото, където канавката преминаваше под следващата временна постройка.

— Моля те, кажи ми, че няма да пълзим и под тази сграда.

Бийн огледа светлите петна от луната и близките лампи. Трябваше да разчита, че врагът му е поне малко непредпазлив. Ако използваха инфрачервени лъчи, усилията му бяха напразни. Ако обаче просто наблюдаваха вратите, двамата със Сърдитко вече бяха на място, където бавните, предпазливи движения не би трябвало да се забележат.

Бийн понечи да се изправи.

Суриявонг го хвана за крака. Бийн го погледна. Тайландчето му даде знак да натърка лицето и ръцете си.

Бийн беше забравил. Кожата му бе по-светла от на Суриявонг. Отразяваше повече светлина.

Той натърка с кал лицето, ушите и ръцете си. Суриявонг кимна.

Изправиха се бавно и спокойно заобиколиха сградата. Зад ъгъла имаше храсти, където можеха да се скрият. Изчакаха няколко минути в мрака, после непринудено се отдалечиха от сградата, сякаш току-що са излезли през вратата. Бийн се надяваше, че никой, който наблюдава къщата на Суриявонг, няма да ги забележи, но дори да ги видят, да не им обърнат внимание — особено на ниския им ръст.

Едва когато се отдалечиха на неколкостотин метра, Суриявонг заговори:

— Би ли ми казал как се казва тази игра?

— Спасяване на кожите.

— Не съм подозирал, че параноидната шизофрения се развива толкова бързо.

— Те се опитаха два пъти. И не се поколебаха да убият близките ми заедно с мен.

— Добре, но ние просто си говорехме. Какво видя?

— Нищо.

— Или чу?

— Не. Просто предчувствие.

— Само не ми казвай, че си екстрасенс.

— Не съм, но нещо от събитията през последните няколко часа подсъзнателно ме предупреди. Аз не пренебрегвам страховете си. Вслушвам се в тях.

— Действа ли?

— Още съм жив. Трябва ми обществен компютър. Можем ли да се измъкнем от базата?

— Зависи от мащаба на заговора срещу теб. Аз пък трябва да се изкъпя.

— Какво ще кажеш за някоя компютърна зала?

— Добре, при спирката на трамвая има. Но няма ли да е голяма ирония, ако убийците ти също го използват?

— Убийците ми са вътрешни хора.

Суриявонг се разтревожи:

— Дори не си сигурен, че някой иска да те убие, а твърдиш, че е вътрешен човек в тайландската армия.

— Ахил иска да ме убие, а той не е в Русия. Индия няма шпионска служба, способна да организира такава операция във висшето командване. Затова Ахил трябва да е подкупил някого.

— Тук никой не служи на индийските интереси — заяви Суриявонг.

— Може би, но Индия не е единствената страна, в която Ахил има приятели. Той поживя за известно време в Русия. Сигурно си е създал и други връзки.

— Не е за вярване, Бийн. Не бих се учудил, ако изведнъж се разсмееш и кажеш, че ме гъбаркаш. Но тогава вече ще те убия.

— Може да греша, но не се шегувам.

Влязоха в компютърния клуб, който беше празен. Бийн се включи в мрежата с едно от многото си фалшиви имена и написа писмо до Граф и сестра Карлота:

— Не можеш да пишеш така — възмути се Суриявонг. — Нямаш доказателства срещу Наресуан. Мразя го, но той е верен на Тайланд.

— Може да е верен на Тайланд и пак да иска да ме убие.

— Не и мен.

— Ако искат да изкарат убийството дело на външен враг, най-правдоподобно ще е един храбър тайландец да загине с мен. Мислиш ли, че няма да го нагласят като акция на индийски ударен отряд? Това би било повод за обявяване на война, нали?

— Чакри не се нуждае от повод.

— Сигурно не иска бирманците да си помислят, че Тайланд иска да заграби част от страната им.

Бийн продължи с писмото:

— Стомахът ми се свива, като си представя какво унижение ме чака — измърмори Суриявонг. — На кого пишеш?

— На хора, на които имам доверие. Като теб.

Преди да изпрати съобщението, Бийн добави и адреса на Питър като „Лок“.

— Познаваш ли брата на Ендър Уигин? — попита Суриявонг.

— Виждали сме се.

Бийн излезе от мрежата.

— Какво ще правим сега? — поинтересува се Суриявонг.

— Ще се скрием някъде.

Тогава чуха взрив. Прозорците се разтресоха. Земята потрепери. Лампите примигнаха. Компютрите се рестартираха.

— Точно навреме — отбеляза Бийн.

— Какво беше това?

— Ами, мисля, че вече сме мъртви.

— Къде ще се скрием?

— Щом взривиха сградата, значи си мислят, че сме още там. Затова сега няма да ни търсят. Можем да отидем в моята казарма. Хората ми ще ни скрият.

— Залагаш живота ми на това? — изненада се Суриявонг.

— Да. И фактът, че още си жив, доказва, че засега се справям добре.

Когато излязоха, видяха военни коли, които с пълна скорост се приближаваха към сивия димен облак, сияещ на лунната светлина. Други отиваха към входа на базата. Целият район щеше да бъде отцепен.

Когато стигнаха казармата, където бе разквартируван ударният отряд на Бийн, чуха стрелба.

— Сега убиват мнимите индийски шпиони, върху които ще бъде хвърлена вината — обясни той. — Главнокомандващият с прискърбие ще уведоми правителството, че са оказали съпротива и никой не е заловен жив.

— Пак го обвиняваш. Защо? Откъде се досети, че ще стане така?

— Предполагам, защото твърде много умни хора се проявиха като глупаци. Ахил и чакри. Освен това се държа твърде дръпнато с нас. Защо? Защото не му е било приятно, че трябва да ни убие. Трябвало е да докаже пред себе си, че сме малки предатели, покварени от МФ. Че сме опасни за Тайланд. След като ни намрази и започна да се бои от нас, вече няма проблем да ни убие.

— Това с нищо не подсказва, че смятат да ни убият точно сега.

— Вероятно са смятали да го направят в моята квартира, но аз останах с теб. Възможно е да са обмисляли и друг вариант: чакри да ни повика някъде и да бъдем убити там. Ние обаче останахме с часове в твоята квартира и те са си дали сметка, че това е идеалната възможност. Трябвало е да поискат разрешение от главнокомандващия да го направят преди уговореното време. Наложило се е бързо да докарат мнимите индийски атентатори — може дори да са били истински шпиони. Или упоени тайландски престъпници, у които ще бъдат намерени уличаващи документи.

— Не ме интересува кои са — измърмори Суриявонг. — Все още не разбирам как се досети.

— Аз също не мога да си го обясня. Обикновено бързо анализирам фактите и веднага разбирам защо знам едно или друго нещо. Понякога обаче се досещам подсъзнателно. Така стана при последната ни битка с Ендър. Бяхме обречени. Не виждах изход. Неочаквано казах нещо, иронична забележка, мрачна шега — и в нея се съдържаше решението, от което Ендър имаше нужда. След това се опитах да проследя тези подсъзнателни хрумвания. Премислих целия си живот и си спомних как и в други случаи съм казвал неща, до които не съм достигнал по логичен път. Например когато Ахил лежеше пред нас на земята и казах на Поук да го убие. Тя не поиска, а не можах да я убедя, понеже не знаех защо я карам да го направи. При все това съм разбирал какъв е той. Знаел съм, че трябва да умре, защото иначе ще я убие.

— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че си чул нещо отвън. Или си мярнал нещо с периферното зрение, когато сме влизали. Някого, който ни следи. Това е предизвикало реакцията ти.

Бийн сви рамене:

— Може и да си прав: Както казах, не знам.

Бяха минали часове, но ключалките на вратите още разпознаваха дланта на Бийн и се отваряха, без да задействат алармите. Похитителите му не си бяха направили труда да му отнемат достъпа. Някой компютър някъде щеше да регистрира влизането му в сградите, но програмата работеше без надзор и докато някой погледне регистъра, приятелите му вече щяха да са уредили нещата.

Бийн със задоволство установи, че макар хората му да бяха оставени сами в казармата, дисциплината не е спаднала. Още с влизането им, Бийн и Суриявонг бяха сграбчени, притиснати до стената и претърсени за оръжие.

— Браво — похвали ги Бийн.

— Господин командир! — смая се войникът.

— И Суриявонг.

— Сър! — в един глас възкликнаха двамата часови.

Неколцина други се събудиха от шумотевицата.

— Не светвайте лампите — побърза да предупреди Бийн. — И говорете тихо. Заредете оръжията. Пригответе се за тръгване.

— Тръгване? — изненада се Суриявонг.

— Ако се досетят, че сме тук, и решат да довършат работата, това място няма никаква защита.

Докато неколцина войници тихо събуждаха спящите и всички започнаха да се обличат и зареждат оръжията си, Бийн накара един от часовите да го заведе при компютъра.

— Включи се с твоята парола — заповяда му.

Щом се включиха в мрежата, Бийн седна и използвайки кодовото име на войника, написа до Граф, сестра Карлота и Питър:

Бийн изпрати на разузнаване един взвод, разделен на четири двойки. Когато се завърнаха, изпрати още четири двойки от друг взвод. Искаше хората му да разберат, че наистина спешно трябва да се измъкнат от казармата.

Междувременно пусна телевизора. Новината вече се беше разчула. Индийски агенти проникнали в базата на тайландското командване и взривили една временна постройка, при което загинал Суриявонг, най-изтъкнатият тайландски възпитаник на Военното училище, който ръководел стратегическото планиране на армията през последната година и половина, след завръщането си от космоса. Това беше голяма национална трагедия. Данните все още не бяха потвърдени, но според предварителните сведения неколцина от нападателите били убити от войниците, които героично отбранявали Суриявонг. Друг възпитаник на Военното училище, който бил на посещение в страната, също загинал.

Неколцина от войниците на Бийн се изкискаха, но скоро лицата им помръкнаха. Репортажът говореше, че онзи, който е дал информацията, смята Бийн и Суриявонг за мъртви. Значи е знаел със сигурност, че са били в сградата, а това бе възможно само ако са открили труповете или квартирата на Суриявонг е била под постоянно наблюдение. Понеже труповете очевидно не бяха намерени, авторът на официалния доклад би трябвало да участва в заговора.

— Разбирам защо искат да убият Боромакот — измърмори Суриявонг. — Но защо ще убиват мен?

Войниците се засмяха. Бийн се усмихна.

Патрулите се завръщаха и той изпращаше нови. Засега никой не се навърташе около казармата. По новините предаваха реакцията на различни коментатори. Индия явно искаше да обезсили Тайланд, елиминирайки най-големия военен гений на страната. Това не можеше да мине безнаказано. Правителството нямаше друг избор, освен да обяви война и да се съюзи с Бирма срещу агресора.

Получи се нова информация. Министър-председателят заявил, че лично ще поеме нещата в свои ръце. Във висшето командване явно имаше сериозни пропуски, щом бяха допуснали индийски шпиони в главната си база. Затова, за да защитят репутацията на чакри и да бъде сигурно, че виновниците няма да заличат следите, разследването щеше да бъде поверено на банкокската градска полиция, а пожарната команда щеше да направи огледа на разрушената сграда.

— Браво — отбеляза доволно Суриявонг. — Аргументите на министър-председателя са силни и главнокомандващият няма как да откаже достъп на полицията до базата.

— Ако пожарникарите дойдат достатъчно бързо — съгласи се Бийн, — може дори да попречат на хората на чакри да влязат в сградата, преди да е изстинала достатъчно от пожара. Така няма да разберат, че не сме били там.

Отвън се чу вой на сирени — полицията и пожарникарите вече идваха. Бийн очакваше да чуе изстрели, но това не стана.

Два от патрулите му дотичаха.

— Някой идва, но не са войници. Полицаи. Шестнайсет и един цивилен.

— Само един ли? — попита Бийн. — Има ли с тях една жена?

— Няма жена, само един цивилен е. Мисля, че е самият министър-председател.

Бийн изпрати още съгледвачи да се уверят, че наблизо няма военни отряди.

— Откъде са разбрали, че сме тук? — недоумяваше Суриявонг.

— От досиетата в кабинета на главнокомандващия може да са установили, че войникът, който е изпратил последното електронно писмо, е бил в тази казарма.

— Значи можем да се покажем, а?

— Още не.

Патрулът се върна:

— Министър-председателят иска да влезе сам в казармата.

— Поканете го.

— Сигурен ли си, че не носи експлозиви под дрехите и няма да ни взриви? — попита Суриявонг. — Така де, досега оцеляхме благодарение на параноята ти.

Сякаш в отговор на въпроса му по телевизията показаха как главнокомандващият напуска базата с полицейски ескорт. Репортерът обясни, че Наресуан си е подал оставката като чакри, но министър-председателят твърдял, че само излиза в отпуска. Междувременно министърът на отбраната лично щял да поеме ръководството на генералния щаб, а неколцина генерали били извикани от провинциални гарнизони, за да поемат други важни постове. Дотогава командването щяло да остане под контрола на полицията.

— Докато не узнаем как тези шпиони са проникнали в базата, не можем да бъдем сигурни в системата си за сигурност — обяви министърът на отбраната.

Министър-председателят влезе.

— Добър вечер, Суриявонг — поздрави и се поклони ниско.

— Господин премиер. — Суриявонг се поклони значително по-небрежно.

„Ох, суета“ — помисли си Бийн.

— Една монахиня всеки момент ще пристигне — обяви министър-председателят, — но се надяваме, че ще ми се доверите и без нея. Идва от другия край на света.

Бийн излезе напред и заговори на нелош тайски:

— Господине, мисля, че със Суриявонг сме в най-голяма безопасност сред верните ми войници, повече от където и да било другаде в града.

Министър-председателят погледна въоръжените, застанали мирно войници.

— Значи някой има лична войска на територията на тази база.

— Не ме разбрахте правилно. Тези войници служат вярно на вас. Вие сте техният командир, защото сега вие командвате тайландската армия.

Министър-председателят кимна леко и се обърна към войниците:

— Заповядвам ви да арестувате този чужденец.

Те незабавно сграбчиха Бийн и го претърсиха.

Очите на Суриявонг се разшириха, но той не издаде по друг начин изненадата си.

Министър-председателят се усмихна:

— Пуснете го. Преди да вземе отпуска по свое желание, чакри ме предупреди, че тези войници са предатели и вече не се подчиняват на тайландското командване. Виждам, че са ме заблудили. Признавам, че имате право. Тук сте в безопасност, те ще ви охраняват, докато установим мащабите на заговора. Дори ще съм благодарен, ако изпратите сто от войниците си да помагат на полицията да установи контрол над базата.

— Настоявам да вземете всички освен осем — каза Бийн.

— Кои осем?

— Всеки от тези осемчленни взводове може да издържи един ден срещу цялата индийска войска, господин премиер.

Това, разбира се, беше абсурдно, но звучеше хубаво и на хората му им харесваше да го чуват.

— В такъв случай, Суриявонг, ще съм ти благодарен, ако поемеш командването на тези войници без един взвод и установите контрол над базата от мое име. Един взвод, разбира се, ще те придружава навсякъде и ще те охранява.

— Слушам.

— Спомням си, че при последната предизборна кампания казах, че децата на Тайланд са ключът за оцеляването на нашата нация. Не съм подозирал колко буквално и колко скоро ще се потвърди това.

— Когато сестра Карлота пристигне, можете да й кажете, че вече нямаме нужда от нея — рече Бийн, — но все пак ще се радвам да я видя, ако има време.

— Ще й предам. Сега да се захващаме за работа. Предстои ни дълга нощ.

Всички сериозно се заеха със задачите си. Суриявонг извика командирите на взводове. Бийн се изненада, че ги познаваше по име и лице. Суриявонг можеше да не е общувал много с Бийн, но определено бе следил внимателно какво прави. Едва когато взводовете тръгнаха — с по един полицай като бойно знаме — министър-председателят и Суриявонг си позволиха да се усмихнат.

— Благодаря, че ми повярвахте — каза Бийн.

— Не знаех дали да вярвам на Лок — отвърна премиерът, — а министърът на колонизацията все пак е цивилно лице, но когато папата ми телефонира лично, нямаше начин да не повярвам. Време е да се покажа пред нацията и да кажа истината за случилото се.

— Индийските агенти наистина са направили опит да убият мен и чуждестранния ми гост, но сме оцелели благодарение на бързите действия на героичните тайландски войници, нали така? — опита се да отгатне Суриявонг. — Или гостът ми все пак е загинал?

— Боя се, че е загинал — предложи Бийн. — Разхвърчал се е на парченца при взрива.

— Във всеки случай — добави Суриявонг, — ще уверите тайландския народ, че враговете на родината ни са получили добър урок, че тайландските военни бдят на поста си.

— Радвам се, че работиш за военните, Суриявонг — отвърна премиерът. — Не бих искал да си ми опонент в предизборната борба.

— Не е възможно да сме опоненти, защото не можем да имаме разногласия.

Всички разбраха шегата, но никой не се засмя. Суриявонг, министър-председателят и осмината войници излязоха. Бийн остана с последния взвод и заедно продължиха да слушат лъжите по телевизията.

Докато слушаше монотонните гласове на коментаторите, Бийн се замисли за Ахил. Той някак си бе узнал, че Бийн е жив — може би чрез чакри. Но ако чакри бе на страната на Ахил, защо беше измислил сценария със смъртта на Суриявонг като повод да обяви война на Индия? Нямаше логика. Намесването на Тайланд във войната от самото начало бе само във вреда на Индия. Това в комбинация с разточителната стратегия на масираното нападение създаваше впечатление, че Ахил е пълен идиот.

Той обаче не беше идиот. Следователно играеше някаква друга, по-сложна игра, която Бийн въпреки прехваленото си шесто чувство не можеше да схване. И съвсем скоро, ако вече не му беше известно, Ахил щеше да узнае, че Бийн не е мъртъв.

„Той е в настроение да убива — помисли си Бийн.

Петра, моля те, помогни ми да те спася.“

Хайдарабад

Вирломи позна Петра от първия път, когато я видя в Хайдарабад — бяха се срещали и преди. Макар че бе доста по-голяма и се бяха засекли само за една година, тогава Вирломи обръщаше внимание на всяко друго момиче във Военното училище. Не беше много трудно, защото с идването на Петра общият им брой ставаше девет — пет завършиха заедно с Вирломи. В училището като че ли гледаха на момичетата като на неуспешен експеримент.

Тогава Петра бе нахакана, своенравна и гордо отхвърляше всеки опит за съвет. Изглеждаше решена да не отстъпва на момчетата, да се мери по техните стандарти, да се справи с враждебността им без чужда помощ. Вирломи я разбираше. Тя се беше държала по същия начин, в началото. Надяваше се само Петра да не преживее разочарованията, с които се беше сблъскала тя, преди да осъзнае, че момчетата никога няма да я приемат като равна, че едно момиче се нуждае от колкото се може повече приятелства.

Петра създаваше достатъчно силно впечатление, затова Вирломи, разбира се, се сети за нея, когато прочете името й в разказите за Ендъровия джийш след края на войната. Единственото момиче сред тях, арменската Жана д’Арк. Вирломи прочете статиите и се засмя. Значи Петра все пак е постигнала каквото си беше наумила. Браво на нея.

Сетне членовете на Ендъровия джийш бяха отвлечени, а някои — убити и след освобождаването им от Русия Вирломи със свито сърце разбра, че единствената, която остава в неизвестност, е Петра Арканян.

Не се наложи да скърби дълго. Защото неочаквано отрядът от индийски възпитаници на Военното училище получи нов командир — добре познатия им Ахил, когото Лок бе обявил за маниакален убиец. Скоро забелязаха, че навсякъде го придружава мълчаливо, омърлушено момиче, чието име никой не им каза.

Вирломи обаче я познаваше. Петра Арканян.

Каквато и да бе причината Ахил да пази името й в тайна, това никак не се харесваше на Вирломи, затова тя се погрижи всички в отряда да узнаят, че това е изчезналият член на Ендъровия джийш. Разбира се, не споменаваха нищо за Петра пред Ахил — само изпълняваха заповедите му и правеха, каквото поискаше от тях. Скоро всички свикнаха с мълчаливото присъствие на Петра. Другите не я познаваха.

Вирломи обаче знаеше, че щом Петра не говори, значи става нещо лошо. По някакъв начин Ахил я караше да мълчи. Заложник — отвлечен член на семейството? Заплахи? Или нещо друго? Нима Ахил бе прекършил волята на Петра, която навремето изглеждаше толкова непоклатима?

Вирломи се стараеше Ахил да не забележи особения й интерес към Петра. Но наблюдаваше другото момиче, стараеше се да научи колкото се може повече. Петра използваше компютъра си като всички останали, четеше сведенията от разузнаването и всичко останало, което и другите получаваха. Нещо обаче не беше наред и на Вирломи и беше нужно доста време, докато установи какво — Петра не пишеше нищо, когато се включеше в мрежата. Много електронни страници изискваха въвеждане на парола или поне регистрация. Но след като въведеше паролата си за включване сутрин, Петра не пишеше нищо.

„Тя е блокирана — даде си сметка Вирломи, — затова не пише електронни писма на никого. Тя е затворничка. Не може да изпраща послания до външния свят. И не разговаря с никого, защото й е забранено.“

Когато не беше включена в мрежата обаче тя явно работеше усилено, защото от време на време Ахил изпращаше до всички писма с инструкции за нови насоки на работата им. Изразните средства в писмата не бяха на Ахил — разликата в стила личеше ясно. Той получаваше тези идеи за стратегията — при това добри — от Петра, която бе едно от деветте деца, избрани да спасят човечеството от бъгерите. Един от най-острите умове на планетата. А сега робиня на това побъркано белгийче.

Затова, докато другите се възхищаваха от блестящите стратегии, които развиваха за завоевателна война срещу Бирма и Тайланд, докато се прехласваха по гръмките изявления на Ахил, че „Индия най-после ще заеме подобаващото й се място сред другите държави“, Вирломи ставаше все по-скептична. Ахил изобщо не се интересуваше от Индия, колкото и добре да звучаха изказванията му. А когато тя се изкушеше да му повярва, просто поглеждаше Петра, за да си спомни истинската му същност.

Понеже другите явно вярваха в концепцията му за бъдещето на Индия, Вирломи пазеше мнението си за себе си. Наблюдаваше и чакаше Петра да я погледне, за да й намигне или да й се усмихне.

Този ден дойде. Петра я погледна. Вирломи се усмихна.

Петра безучастно отмести поглед, сякаш Вирломи беше стол, а не човек, който се опитва да завърже контакт.

Вирломи не се обезкуражи. Продължи с опитите да привлече вниманието й, докато един ден Петра не мина покрай нея, когато отиваше към чешмата, подхлъзна се и се подпря на стола й. Докато Петра шумно се изправяше, Вирломи ясно чу думите й:

— Престани. Той гледа.

Това беше всичко. Потвърждение на подозренията на Вирломи за Ахил, потвърждение, че Петра я е забелязала, и предупреждение, че няма нужда от помощта й.

Е, нищо ново. Петра никога не се е нуждаела от помощ, нали?

След това, само преди месец, Ахил изпрати писмо до всички със заповед да използват старите планове — първоначалната стратегия за масирано нападение, за хвърляне срещу Бирма на многочислена войска и организиране на постоянни пътища за снабдяване. Това сащиса всички. Ахил не даде обяснение, но изглеждаше необичайно мълчалив и всички разбраха. Блестящата им стратегия беше отхвърлена от възрастните. Планът бе изработен от някои от най-гениалните военни стратези на планетата, а възрастните щяха да я пренебрегнат.

Всички бяха възмутени, но скоро отново се заеха с рутинната работа, опитвайки се да нагодят старите планове за наближаващата война. Разпределението на войски беше друго, провизиите бяха в изобилие в един район и не достигаха в друг, но всичко можеше да се нагоди. Скоро получиха плана на Ахил — или по-скоро на Петра — за изтегляне на армията от пакистанската граница и хвърлянето й срещу Бирма. Планът беше гениален, използваше съществуващите железопътни и въздушни пътища, тъй че да останат невидими от сателитите, докато войската изведнъж не се комплектова на границата. Врагът щеше да има най-много два дни, за да реагира; а ако не беше достатъчно бдителен, щеше да забележи опасността едва ден преди нападението.

Ахил замина за едно от честите си пътувания, но този път Петра също изчезна. Вирломи се страхуваше за нея. Дали бе изпълнила предназначението си и сега той щеше да се отърве от нея?

Но не. Същата нощ, когато Ахил се върна, Петра също се появи.

На сутринта получиха заповед да започнат с придвижването на войската. Щяха да изпълнят находчивия план на Петра за незабелязано прехвърляне на армията на бирманската граница. След това — в противоречие със също толкова находчивия й план — да започнат тромава масирана атака.

Нямаше логика.

Тогава Вирломи получи електронно писмо от министъра на колонизацията — полковник Граф, онзи стар негодник:

Почти веднага получи електронно писмо от Ахил:

Значи Ахил наистина държеше Петра в изолация, далеч от външния свят.

Вирломи дори не се замисли как да постъпи. Това нямаше нищо общо с индийската национална сигурност. Затова, макар че прие сериозно заплахата, тя не смяташе, че е неморално да наруши забраната.

Не писа пряко на полковник Граф. Не можеше да изпрати и писмо, в което по някакъв — дори най-заобиколен — начин да се споменава Петра. Всяко писмо, изпратен от Хайдарабад, се проверяваше. Пък и сега, като се замислеше, тя и другите възпитаници на Военното училище тук, в Отдела за стратегическо планиране, бяха съвсем малко по-свободни от Петра. Нямаше право да напуска територията на базата. Нямаше право да контактува с никого освен със специално упълномощени за това военни.

„Шпионите имат подслушвателни устройства и ампули с отрова — размишляваше Вирломи. — Как обаче се става шпионин, когато единствената ти връзка с околния свят са писмата, но не можеш да пишеш на никого и няма начин да кажеш онова, което искаш, без да те хванат?“

Сигурно и сама щеше да измисли начин, но Петра я улесни. Един ден се приближи зад нея при чешмичката и когато Вирломи се изправи, прошепна:

— Аз съм Бризеида.

Това беше всичко.

Връзката беше ясна — всички във Военното училище знаеха „Илиада“. И след като сега бяха във властта на Ахил, паралелът с Бризеида бе повече от ясен. И все пак имаше несъответствие. Бризеида беше пленничка на друг, а Ахил — истинският — беснееше, че не може да я има. Какво намекваше Петра, като казваше, че е Бризеида?

Сигурно бе свързано с писмото от Граф и предупреждението на Ахил. Значи беше ключ, начин да извести някого за Петра. „Бризеида“ би трябвало да говори нещо на някого навън. Може би имаше някаква закодирана програма и „Бризеида“ беше шифърът. Може би вече някой търсеше Петра, но тя не можеше да се свърже с него, защото нямаше достъп до мрежата.

Вирломи реши да не провежда общо търсене. Ако някой търсеше Петра, посланието би трябвало да е на страница, до която тя има достъп в границите на военната система. Това означаваше, че Вирломи навярно вече е посещавала тази страница.

Официалната й задача в момента бе да определи най-ефективния начин за намаляване риска за снабдителните хеликоптери при минимален разход на гориво. Това бе чисто технически проблем, тъй че нямаше как да оправдае извършването на исторически или теоретични справки.

Саяги обаче, друг възпитаник на Военното училище с пет години по-голям от нея, работеше по проблемите за умиротворяването и спечелване на доверието на местното население в окупираните страни. Затова Вирломи отиде при него:

— Ще полудея от тия алгоритми.

— Искаш ли да ти помогна?

— Не, не, трябва да си почина един-два часа, за да си прочистя мозъка. Аз мога ли да ти помогна с нещо?

Саяги, разбира се, бе получил същите писма като нея и беше достатъчно умен, за да не приеме предложението й буквално.

— Не знам. С какво можеш да ми помогнеш?

— С някое историческо проучване. Или теоретично. По мрежата.

Така му намекваше от какво има нужда. И той я разбра.

— Тогуро. Мразя тази тематика. Имам нужда от данни за неуспешни опити за омиротворяване и подчиняване. Освен това за масови кланета или депортиране.

— Какво си открил досега?

— Нищо. Не съм се ровил в темата.

— Благодаря. Обзор ли искаш, или само връзки към електронни страници?

— Копирай ми, каквото можеш. Но не ми трябват връзки. Така пак ще трябва аз да свърша повечето работа.

Съвсем невинна размяна на реплики. Вирломи вече имаше прикритие.

Върна се при компютъра и се разрови из историческите и теоретическите електронни страници. Не проведе открито търсене за думата „Бризеида“ — би било твърде очевидно, системата за следене щеше да го засече и Ахил, ако забележеше, веднага щеше да направи връзката. Затова Вирломи започна да преглежда заглавията на отделните теми в електронните страници.

Попадна на името Бризеида още във втория.

Беше тема от някого, наричащ себе си Хектор Победоносни. Хектор не беше случайно име — той бил герой и единственият човек, способен да се противопостави на Ахил, но накрая Ахил го убил и влачил трупа му пред стените на Троя.

Все пак посланието беше ясно, ако знаеш, че под Бризеида се има предвид Петра.

Вирломи прегледа още няколко теми, като се преструваше, че чете, но всъщност съчиняваше отговор за Хектор. Когато го измисли, отново се върна на посланието и започна да пише, съзнавайки, че това може да доведе до незабавното й екзекутиране.

Подписа го със собственото си име и електронен адрес. Все пак трябваше да мине като съвсем невинно послание. Всъщност се тревожеше, че може да звучи твърде невинно. Ами ако онзи, който търсеше Петра, не разбереше, че паралелът й с непокорството и мълчанието на Бризеида са свидетелства на очевидец? Или че „вярната приятелка“ е самата Вирломи?

Адресът й обаче идваше от индийската военна мрежа и би трябвало да привлече вниманието.

Сега, след като изпрати посланието, трябваше да продължи с проучването, което Саяги я бе „помолил“ да проведе вместо него. Два досадни часа — пълна загуба на време, ако никой не прочете посланието й.

Петра се опитваше да не издава интереса си към онова, което правеше Вирломи. Пък и ако Вирломи бе достатъчно умна, за да доведе нещата до успешен край, нямаше нужда да я наблюдава. Петра обаче видя как другото момиче отиде при Саяги и разговаряха за известно време. Забеляза, как Вирломи започна да преглежда различни електронни страници, когато се върна на компютъра си, вместо да пише или да смята. Щеше ли да види темите на Хектор Победоносни?

Дали ще види или не, нямаше значение. Петра не можеше да си позволи да мисли повече за това. Защото в известен смисъл щеше да е по-добре за всички, ако Вирломи не успее. Кой знаеше колко хитър е Ахил? Темата дори можеше да е клопка, ако някой се опита да й помогне. Това би било фатално за всеки, който се доближи до нея.

Ахил обаче не беше вездесъщ. Умен — да, винаги нащрек, играеше сложна игра. Но беше само един човек и не можеше да се сети за всичко. Освен това толкова ли голямо значение имаше за него Петра? Той дори не използва плана й. Може би я държеше само от суета, нищо повече.

Новините от фронта не я изненадваха. Бирманската съпротива бе символична — защото съсредоточаваха силите си само на места, където релефът им осигуряваше превъзходство. Каньони. Мостове.

Напразно, разбира се. Където и да заемеше позиции бирманската армия, индийските сили просто ги помитаха. Бирма нямаше достатъчно войници, за да съсредоточи сериозни войски на повече от няколко места, докато индийците имаха толкова много, че можеха да настъпват навсякъде, оставяйки пред бирманските бастиони само толкова хора, че да блокират противника. Скоро индийските сили установиха контрол над цялата територия на Бирма и настъпиха към планинските проходи към Тайланд.

Там, разбира се, щеше да започне трудното. Защото индийските снабдителни пътища трябваше да преминават през цялата територия на Бирма, а тайландските военновъздушни сили бяха страшен противник, особено след въвеждането в последно време на система за създаване на нови летателни площадки, които можеха да се изграждат, докато самолетът е още в полет. Нямаше полза да бомбардираш пистите им, защото можеха да ги възстановят за два-три часа.

Затова, макар че разузнавателната информация от вътрешността на Тайланд бе много добра — подробна, точна и актуална — по най-важните точки тя беше безполезна. При стратегията, която използваха тайландците, в страната имаше твърде малко важни цели за нападение.

Петра познаваше Суриявонг от Военното училище, който изработваше военната стратегия на Банкок. Явно беше способен. Но й се стори твърде подозрително, когато тайландската стратегия се промени рязко само няколко седмици след като Петра и Ахил пристигнаха в Индия от Русия. Суриявонг беше в Тайланд от близо година. Защо бе тази внезапна промяна? Явно някой ги беше предупредил за идването на Ахил в Хайдарабад и възможните последствия. А може би някой помагаше на Суриявонг и влияеше върху решенията му.

Бийн.

Петра не искаше да повярва, че е мъртъв. Тези послания в мрежата сигурно бяха от него. И макар че Суриявонг бе способен да измисли нова тайландска стратегия, промените бяха толкова неочаквани, без следи за постепенно развитие, че изводът се налагаше от само себе си — някой бе погледнал с нови очи на ситуацията. Кой друг, ако не Бийн?

Проблемът бе, че ако наистина беше Бийн, шпионите на Ахил в Тайланд бяха достатъчно бдителни, за да го забележат. И макар че предишният опит за убийство на Бийн се беше провалил, това едва ли щеше да спре Ахил да опита пак.

Не й се мислеше за това. Щом Бийн се беше спасил веднъж, можеше пак да оцелее. Все пак някой друг сигурно също имаше добри шпиони в Индия.

А може би посланията за Бризеида не бяха оставени от Бийн. Можеше да са от Динк Мийкър например. Само дето това не беше в стила на Динк. Бийн винаги действаше потайно. Динк предпочиташе открития подход. Той би разтръбил открито в мрежата, че Петра е в Хайдарабад, и би поискал веднага да бъде освободена. Бийн беше този, който се досети, че ръководството на Военното училище следи учениците чрез предавателчета, пришити в дрехите им. Съблечи се, както те е майка родила, и учителите няма да имат никаква представа къде си. Бийн не само, че се досети, ами и го направи, посред нощ пълзеше из отдушниците на вентилационната система. Когато й разказа, докато стояха на Ерос и чакаха Войната на Лигата да бъде прекратена, за да могат да се завърнат по домовете си, Петра не му повярва. Докато той не я погледна хладно в очите и не каза:

— Не се шегувам, а дори да е шега, не е много смешна.

— Не го приех за шега. Помислих си, че се хвалиш.

— Така е. Но не бих си губил времето да се хваля с нещо, което не съм направил.

Такъв си беше Бийн — признаваше недостатъците си, без да подценява достойнствата си. Без фалшива скромност, но и без прекалена суетност. Ако си дадеше труд да разговаря с теб, никога не се стараеше да се изкара по-добър или по-лош, отколкото беше.

Във Военното училище тя не го познаваше добре. Как би могла? Петра беше по-голяма и макар че го бе забелязала и на няколко пъти разговаряха (винаги общуваше с новаците, защото знаеше, че имат нужда от приятели, пък били те и момичета), просто нямаха достатъчно поводи да го правят.

След това дойде онзи ужасен случай, когато Петра се опита да предупреди Ендър — оказа се, че всичко е нагласено, че всъщност враговете на Ендър я използват, за да му заложат клопка и да го пребият. Бийн единствен се досети какво става и се намеси. И съвсем естествено си направи извода, че Петра е част от заговора. За известно време продължи да я подозира. Петра още не знаеше кога е повярвал в невинността й, но този случай беше сериозна преграда между тях на Ерос. Затова успяха да се опознаят едва след края на войната.

Тогава Петра осъзна какъв всъщност е Бийн. Трудно беше да гледаш на този дребосък без пренебрежение. Макар всички да знаеха, че той е избран за заместник на Ендър, ако Ендър се огъне под напрежението на битката, на много от тях това не се харесваше. Петра обаче нямаше нищо против. Тя знаеше, че Бийн е най-добрият от Ендъровия джийш. Това не я притесняваше.

Какъв бе всъщност Бийн? Хипофизно джудже. До този извод беше стигнала. При възрастните джуджета по лицата им личеше, че са по-стари, отколкото издава ръстът им. Но понеже Бийн беше дете и деформациите на крайниците му още не се бяха проявили, той си изглеждаше на толкова години, на колкото изглеждаше. Ако разговаряш с него като с дете обаче, преставаше да те слуша. Петра никога не се държеше така, затова Бийн винаги я беше уважавал, освен когато я мислеше за предателка.

Странното бе, че това се дължеше на едно недоразумение. Бийн си мислеше, че Петра се държи с него като с нормален човек, защото е достатъчно зряла, за да не го третира като малко дете. Истината обаче бе, че тя се държеше към него както по принцип към всички малки деца. Просто винаги се отнасяше към децата като към възрастни. Така той я уважаваше, защото си мислеше, че проявява разбиране към него, а всъщност беше чиста случайност.

След края на войната обаче вече нямаше значение. Всички знаеха, че се прибират у дома (без Ендър, както се оказа), и не очакваха да се срещнат отново. Това създаваше някакво чувство за свобода и всички задръжки между тях отпаднаха. Можеха да си кажат всичко открито. Нямаше смисъл да се сърдят един на друг, защото след броени месеци нямаше да има значение. За пръв път можеха да си позволят да се веселят.

И онзи, когото Петра най-много хареса, беше Бийн.

Динк, с когото за известно време бяха близки, малко се дразнеше, че Петра винаги се влачи с Бийн. Дори намекна (само намек, защото не искаше да скъсат завинаги), че имат романтична връзка. Е, нищо чудно да си помисли така — Динк Мийкър вече го тресеше пубертетът и като всички момчета на тази възраст си мислеше, че умствената дейност на всички останали се управлява от половите хормони.

Между Бийн и Петра обаче имаше нещо друго. Не беше като между брат и сестра. Нито като между майка и син или каквато друга психоаналогия можеше да се сети. Тя просто… го харесваше. Беше изгубила страшно много време, за да доказва на сприхави, завистливи и уплашени момчета, че във всяко отношение е по-умна и по-способна от тях, затова доста се изненада, че толкова си допада с някой, толкова надменен, толкова убеден в собствената си безпогрешност, че не се чувства застрашен от нея. Ако тя знаеше нещо по-добре от него, Бийн я слушаше, наблюдаваше, учеше се от нея. Само един се държеше така с нея. Ендър.

Ендър. Понякога ужасно й липсваше. В училището тя го взе под своя закрила — и Бонсо Мадрид, тогавашният им командир, много я тормозеше за това. Когато уменията на Ендър започнаха да си проличават, тя с готовност застана сред онези, който го следваха, подчиняваха му се, оставяха се в неговите ръце, но без да забравя, че е била негова приятелка във време, когато никой друг не е искал да го погледне. Тя бе променила живота му и макар че всички други я смятаха за предателка, Ендър никога не си помисли такова нещо.

Любовта й към Ендър беше странна смесица от почит и копнеж, която я караше да сънува невъзможни сценарии за общото им бъдеще, да слеят живота си, докато смъртта ги раздели, фантазираше си как отглеждат децата си, най-гениалните на света. Представяше си как стои гордо до най-великия човек на Земята (защото такова бе мнението й за него), как открито показва пред всички, че тя е избраницата.

Мечти. След войната Ендър изпадна в немилост. Съсипаха го. Не можеше да понесе, че е станал причина за унищожаването на формиките. И понеже се беше огънала през войната, срамът я караше да страни от него, докато стана твърде късно, докато ги разделиха.

Затова Петра знаеше, че чувствата й към Бийн са съвсем други. За него не си мечтаеше и не фантазираше нищо. Просто го приемаше. Те бяха родени един за друг не като съпруг и съпруга — Боже опази — не като гаджета, а както дясната и лявата ръка се допълват. Просто си прилягаха. Нищо вълнуващо, нищо запаметяващо се. Но все пак важно. Петра знаеше, че от всички деца във Военното училище, от всички в Ендъровия джийш, ще остане близка само с Бийн.

Сетне слязоха от совалката и се разпръснаха по света. И макар че Армения и Гърция бяха сравнително близко — в сравнение с Шен в Япония или Горещата супа в Китай — те нито веднъж не се срещнаха, нито веднъж не си писаха. Петра знаеше, че Бийн ще отиде при семейството си, което досега не е познавал, а тя — ще се сближи със своето. Тя не копнееше за него, нито той за нея. Но и не беше нужно да висят по цял ден заедно и да си бъбрят. Като лявата и дясната ръка, те все още си прилягаха, оставаха си приятели. Когато изпаднеше в нужда, първият, на когото щеше да се обади, беше Бийн.

В свят без Ендър Уигин Бийн бе любимият й човек. За него щеше да скърби най-много, ако му се случеше нещо.

Точно затова се преструваше, че не я е грижа какво ще му стори Ахил, но не беше вярно. Тревожеше се постоянно. Разбира се, боеше се и за себе си — може би малко повече за себе си, отколкото за него — но вече бе загубила един любим човек. И макар че все си казваше как тези детски приятелства няма да имат значение след двайсет години, не искаше да изгуби още един.

Компютърът й изпиука.

На дисплея се появи съобщение:

Само Ахил би могъл да напише нещо толкова грубо. Тя не дремеше. Мислеше. Но нямаше смисъл да спори с него.

Изключи компютъра и стана.

Беше вечер и навън се смрачаваше. Наистина доста се беше замечтала. Повечето други от дневната смяна в отдела за стратегическо планиране си бяха тръгнали и нощната смяна застъпваше. Двама от дневната все още бяха на бюрата си.

Петра срещна погледа на Вирломи. Другото момиче изглеждаше разтревожено. Това означаваше, че е направила нещо в отговор на темите за Бризеида, и се бои от последствията. Е, имаше защо да се тревожи. Кой можеше да предвиди реакцията на Ахил, когато реши да убие някого? Според Петра той винаги планираше да убие някого, затова нищо в поведението му не би могло да ти подскаже дали ти няма да си следващият. „Прибирай се и се опитай да поспиш, Вирломи — помисли си Петра. — Дори Ахил да е надушил, че се опитваш да ми помогнеш, и да е решил да те убие, няма как да го избегнеш, затова поне се наспи.“

Петра излезе от огромната зала, в която работеха, и тръгна по коридорите като на сън. Наистина ли е била задрямала, когато Ахил й написа съобщението? Не й пукаше.

Предполагаше, че единствена в Отдела за стратегическо планиране знае къде се намира кабинетът на Ахил. Често го посещаваше, но не го смяташе за привилегия. Тя беше робиня. Ахил я пускаше в покоите си, защото не гледаше на нея като на свободен човек.

Едната стена на стаята бе заета от двуизмерен компютърен дисплей, който сега показваше подробна карта на границата между Индия и Бирма. Цял отряд чиновници въвеждаха информацията, която постъпваше от сателитите, и актуализираха картината, за да може Ахил във всеки един момент да променя стратегията. Иначе обстановката бе спартанска. Два стола — твърди — маса, етажерка за книги и койка. Петра предполагаше, че някъде в базата има удобен апартамент с няколко стаи и меко легло, което той никога не използва. Какъвто и да беше, Ахил не обичаше прекаления разкош. Никога не търсеше удобства, поне доколкото го познаваше тя.

Когато Петра влезе, той не отмести очи от картата — но тя беше свикнала. Демонстративната липса на внимание към нея всъщност бе извратен начин да общува с нея. Когато я погледнеше, сякаш виждаше през нея — тогава тя се чувстваше наистина невидима.

— Кампанията върви добре — обяви Ахил.

— Стратегията е глупава. Тайландците ще ви разбият на пух и прах.

— Преди няколко минути са имали малък преврат. Главнокомандващият на тайландската армия е взривил младия Суриявонг. Безпрецедентен случай на професионална завист.

Петра се опита да скрие съжалението си за Суриявонг и отвращението си от Ахил:

— Нали не очакваш да повярвам, че нямаш нищо общо?

— Е, обвиняват индийски агенти, разбира се, но индийците нямат пръст в тази работа.

— Дори чакри?

— Той определено не е индийски шпионин.

— За кого шпионира тогава?

Ахил се засмя:

— Толкова си недоверчива, моя Бризеида.

Петра с мъка запази самообладание, за да не се издаде.

— Да, Пет, ти наистина си моята Бризеида, не си ли даваш сметка?

— Не е съвсем така. Бризеида е била пленничка на друг.

— О, тялото ти е в моя власт, използвам ума ти, но сърцето ти принадлежи на друг.

— Принадлежи на мен.

— Принадлежи на Хектор. Но… имам още една тъжна новина. Суриявонг не е бил сам, когато сградата се е взривила. Сред останките са намерени частици месо, кости и капки кръв от още един човек. За жалост така ми се отнема възможността да влача трупа му пред стените на Троя.

Сърцето на Петра се сви. Дали я е чул, когато казваше на Вирломи: „Аз съм Бризеида“? И кого имаше предвид, когато говореше за Хектор?

— Не разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Ох, не ми казвай, че не си забелязала тия съобщения, от които бъка във форумите. За Бризеида, Гуиневир и всякакви други трагични героини, попаднали в плен на някой злодей.

— Какво за тях?

— Знаеш кой ги пише.

— Нима?

— А, бях забравил. Отказваш да играеш на гатанки. Добре, всичко е писано от Бийн, и ти го знаеш.

Петра изпита нежелан приток на емоции — и се постара да ги потисне. Ако съобщенията бяха изпратени от Бийн, значи той все пак бе оцелял от предишния опит за покушение. Това означаваше, че Бийн е „Хектор Победоносен“ и се намира в Банкок, че Ахил го е открил и пак се е опитал да го убие. Че е загинал със Суриявонг.

— Благодаря, че ми казваш какво знам. Така ми спестяваш труда да използвам паметта си.

— Знам, че си сломена, бедна ми Бризеида. Смешното е, че Бийн беше само допълнителен бонус. От самото начало целта ни беше Суриявонг.

— Чудесно. Моите поздравления. Гениален си. Какво искаш още да ти кажа, за да млъкнеш и да ме пуснеш да хапна нещо за вечеря?

Грубото отношение към Ахил беше единствената илюзия за свобода, която й оставаше. Тя знаеше, че това го забавлява. Но не беше толкова глупава, че да му говори така пред други хора.

— Ти се надяваше, че Бийн ще те спаси, нали? — попита той. — Затова старият глупак Граф изпрати онова искане за информация, което ти предаде на Вирломи, за да отговори на Бийн.

Петра започна да се отчайва. Ахил наистина наблюдаваше всичко.

— Хайде, чешмата е първото място, на което сложихме микрофони.

— Мислех, че имаш по-важни занимания.

— Няма по-важно от теб, Пет. Де да можех да те накарам да дойдеш в палатката ми.

— На два пъти ме отвличаш. Следиш ме навсякъде. Не мога да си представя да имаш по-пълна власт над мен.

— Искам да си с мен. Ти все още си мой враг.

— О, как забравих? От мен се очаква с готовност да доставям удоволствие на похитителя си и да му се отдам изцяло.

— Ако го исках, Пет, щях да те изтезавам. Но не искам да те имам по този начин.

— Колко мило.

— Не, ако не мога да те имам по твоя воля, да бъдеш моя съюзничка и приятелка, просто ще те убия. Не си падам по изтезания.

— След като използваш плановете ми.

— Забравяш, че не използвам плановете ти.

— О, да. Защото Суриявонг е мъртъв. Така не се опасяваш от сериозна съпротива.

Ахил се засмя:

— Ами, да, точно така.

Това, разбира се, означаваше, че нищо не е разбрала.

— Лесно е да лъжеш човек, когато е изолиран от света. Получавам само онази информация, която ти ми даваш.

— Да, но ти давам цялата информация. Ако си достатъчно умна да я разтълкуваш правилно.

Петра затвори очи. Бедният Суриявонг не й излизаше от ума. Той винаги работеше толкова усърдно. Даваше всичко за страната си, а собственият му командир го беше убил. Дали е разбрал истината? Петра се надяваше, че не.

Ако продължаваше да мисли за Суриявонг, нямаше да мисли за Бийн.

— Ти не ме слушаш — възнегодува Ахил.

— О, благодаря, че ми каза. Мислех си, че те слушам.

Ахил понечи да каже още нещо, но замълча и рязко вдигна глава. В едното му ухо имаше слушалка, свързана с компютъра му. Някой му говореше.

Ахил се обърна към компютъра си. Написа нещо, прочете нещо. Лицето му остана безизразно — но това беше промяна, защото допреди малко се усмихваше и говореше приятелски. Нещо бе станало. Всъщност Петра го познаваше достатъчно добре и й се стори, че усеща гняв. А може би страх, или поне така се надяваше.

— Не са загинали — досети се тя.

— Млъквай.

Тя се засмя:

— Това ти съобщиха, нали? Агентите ти пак са се наакали. Ако искаш тази работа да стане, Ахиле, трябва сам да си я свършиш.

Той се извъртя към нея и се втренчи в лицето й:

— Изпратил е съобщение от казармата на ударния си отряд в Банкок. Разбира се, чакри го е засякъл.

— Оцелял е. Пак те е надхитрил.

— Измъкнал се е на косъм, но това изобщо не вреди на плановете ми, защото…

— Хайде, хайде, знаеш, че благодарение на него те изритаха от Русия.

Ахил вдигна вежди:

— Значи признаваш, че си изпратила закодирано съобщение.

— Бийн не се нуждае от тайни послания, за да те натупа.

Ахил стана и се приближи. Петра се приготви да я удари, но той постави ръка на гърдите й и я блъсна със стола назад.

Главата й се удари в пода. Прилоша й и й излязоха свитки. Остра болка прониза черепа й, започна да й се гади.

— Извикал е добрата стара сестра Карлота — заговори Ахил; гласът му не издаваше чувства. — Тя обикаля света, за да му помага. Не е ли мило от нейна страна?

Петра едва разбираше какво й говори. „Само не увреждане на мозъка“ — молеше се наум. Това бе единственото, което имаше. Предпочиташе да умре, пред загубата на способностите, на които дължеше всичко, за да бъде такава, каквото е.

— Това обаче ми дава време да организирам една малка изненада — продължи Ахил. — Бийн ще съжалява, че е оцелял.

Петра понечи да каже нещо, но изведнъж забрави какво. Дори забрави последните му думи.

— Какво?

— О, замая ли ти се главата, скъпа ми Пет? Друг път внимавай, когато се клатиш на стола.

Тя изведнъж си спомни думите му. Изненада. За сестра Карлота. Бийн щял да съжалява, че е още жив.

— Сестра Карлота те е прибрала от улицата в Ротердам — каза Петра. — На нея дължиш всичко. Операцията на крака ти. Постъпването във Военното училище.

— Нищо не й дължа. Тя избра Бийн, не разбираш ли? Него изпрати в училището. Мен ме подмина. Аз съм този, който налагаше ред на улицата. Благодарение на мен онзи дребосък Бийн остана жив. Обаче тя изпрати него в космоса, а мен остави в калта.

— Горкото дете.

Той я изрита в ребрата. Петра изохка.

— Колкото до Вирломи, смятам да я използвам, за да ти дам урок какво става, когато не ми се подчиняваш.

— Така ли искаш да спечелиш верността ми?

Той пак я изрита. Петра се опита да се сдържи, но пак изстена. Стратегията на пасивната съпротива не действаше.

Ахил продължи, сякаш нищо не е станало:

— Хайде, защо лежиш там? Ставай.

— Защо просто не ме убиеш? Вирломи се опита да постъпи като достоен човек.

— Вирломи беше предупредена какво ще стане.

— Вирломи е само начин да ме нараниш.

— Не се мисли за толкова важна. Ако исках да те заболи, щях да измисля друг начин.

Отново се престори, че иска да я ритне. Тя се сви, но той не й направи нищо.

Подаде й ръка.

— Хайде, стани, драга ми Пет. Недей да лежиш на пода.

Петра пое ръката му. Отпусна се и той се напрегна, за да я вдигне.

„Глупак! — помисли си тя. — Забравяш, че владея бойни изкуства. Ти не беше във Военното училище достатъчно дълго, за да се научиш.“

Щом стъпи на краката си, тя го блъсна нагоре. Понеже дърпаше в същата посока, Ахил загуби равновесие, залитна и падна върху краката на стола й.

Не удари главата си. Веднага се опита да се изправи, но тя предвиди реакцията му и започна да го рита с тежките си военни обувки. Така въртеше краката си, че винаги го улучваше на места, които не пазеше. Всеки ритник беше болезнен. Ахил се опита да се отдръпне, но тя се нахвърли върху него безмилостно и тъй като той използваше ръцете си, за да пълзи, Петра успя да го изрита в главата, толкова силно, че го разтресе, повали го назад.

Той не изпадна в безсъзнание, но се замая. „Да видим сега дали ще ти хареса.“

Ахил се опита да й приложи някаква хватка от уличния бой, да я изрита в краката, докато гледаше в друга посока. Жалък опит. Тя подскочи и го изрита в слабините.

Ахил изпищя от болка.

— Хайде, ставай — нареди тя. — Ако искаш да убиеш Вирломи, първо трябва да убиеш мен. Давай. Ти си убиецът. Извади оръжието! Смело!

Внезапно, без тя да забележи как, в ръката му наистина се появи пистолет.

— Изритай ме пак — процеди през зъби Ахил. — Да видим дали ще си по-бърза от куршума.

Тя не помръдна.

— Нали искаше да умреш?

Петра се досещаше какво ще стане. Той нямаше да я застреля. Поне докато не убие Вирломи пред очите й.

Бе пропуснала шанса си. Трябваше да му счупи врата, преди да се е окопитил, преди да извади пистолета (от колана си, изпод някоя мебел?). Това не беше честен двубой, трябваше да използва възможността да го унищожи. Инстинктите й обаче бяха взели връх — инстинктът да не убива, а само да обезвреди противника, както я бяха учили във Военното училище.

„Ето още нещо, което трябваше да науча от Ендър. Как да убивам, да се стремя към фаталния удар от самото начало. Защо съм го пренебрегнала?“

Имаше нещо, което Бийн им беше обяснил за Ахил. Граф му го казал, след като Бийн етапа причина да върнат Ахил на Земята. Ахил убивал всеки, който го е видял безпомощен. Дори лекарката, оперирала крака му, защото го е упоила и го е рязала.

Петра току-що го бе унижила. Каквото и да е искал от нея, сега вече нямаше да го желае. Нямаше да търпи да я вижда. Можеше да се смята за мъртва.

При все това, независимо от събитията, тя запази самообладание и измисли нова тактика. Колкото и да беше замаяна, мозъкът й продължаваше да работи. Врагът виждаше нещата по този начин; нека тогава да направим така, че да ги види по друг.

Петра се засмя:

— Не съм предполагала, че ще допуснеш да те натупам така.

Той се изправи бавно, мъчително, без да отмества оръжието от нея.

Тя продължи:

— Винаги съм мислила, че искаш да си шефът, като побойниците във Военното училище. Не съм предполагала, че можеш да имаш кураж като Ендър и Бийн. Досега.

Ахил мълчеше, но стоеше неподвижно. Слушаше я.

— Смешно, нали? Но Бийн и Ендър бяха малки. Не им пукаше. Всички ги гледаха отвисоко, дори аз, затова не се притесняваха, че едно момиче може да е по-способно, по-голямо от тях.

„Хайде — окуражи се мислено, — продължавай да му хвърляш прах в очите.“

— Включиха Ендър в армията на Бонсо твърде рано, преди да го обучат достатъчно. Нищо не умееше. Бонсо заповяда никой да не му помага. Тогава реших да взема това малко беззащитно хлапе под моя закрила. Такива харесвам аз, Ахиле. По-умни, но по-слаби от мен. Започнах да го обучавам. Майната му на Бонсо. Той се държеше като теб досега, постоянно се правеше на голям шеф. Ендър обаче знаеше как да ме върти. Аз го научих на всичко. А след това бях готова да умра за него.

— Ти си извратена — измърмори Ахил.

— Само не ми казвай, че не си знаел. Пистолетът е бил у теб през цялото време, защо ме остави да те натупам — ако това не беше опит…

— Опит за какво?

Гласът му трепереше съвсем леко, но ясно личеше, че е бесен. Тя го бе тласнала отвъд границите на здравия разум, отново в мрака на лудостта. Пред нея стоеше Калигула. Но я слушаше. Ако Петра успееше да представи случилото се в правилната светлина, той можеше да реши… нещо друго. Да направи коня си консул. Да направи Петра…

— Не се ли опитваше да ме съблазниш?

— Ти дори още нямаш цици.

— Не мисля, че циците са най-важни за теб. Иначе нямаше да ме домъкнеш тук. Какви бяха тия приказки, че ме искаш при теб в палатката си? Да съм ти вярна. Че искаш да съм твоя. А през цялото време се правеше на грубиян, тормозеше ме — само за да ме накараш да те намразя. През цялото време те гледах с пренебрежение. За мен ти беше едно нищо, един глупак, управляван от тестостерона, поредният орангутан, който се бие в гърдите. Но изведнъж ти ме остави да те надвия — наистина нарочно го направи? Не очакваше да повярвам, че е било случайно.

Устните му потрепнаха леко.

— Разкри ме. Така ми разваляш цялото удоволствие.

Тя се приближи, докато дулото се опря в корема й, протегна ръка, обхвана врата му и приближи главата му към себе си, за да го целуне.

Нямаше представа как се прави, беше гледала само на кино, но явно й се удаде. Пистолетът остана опрян в корема й, но Ахил я прегърна с другата си ръка и я придърпа по-близо.

Петра си спомни още нещо, което й беше казал Бийн — че последното, което видял Ахил да прави, преди да убие приятелката му Поук, било да я целуне. Бийн го сънуваше в кошмарите си. Как Ахил я целува и докато устните им са допрени, я удушава. При все че не беше видял как става. Може би изобщо не е било така.

Както и да е станало обаче, да целуваш Ахил беше опасно. А и пистолетът му се опираше в корема й. Може би това беше моментът, който чакаше. Може би за това си мечтаеше — да целува момиче и в този миг да я напълни в олово.

„Е, майната ти — помисли си тя. — Предпочитам да умра, вместо да гледам как убиваш Вирломи, задето бе достатъчно състрадателна и храбра, за да ми помогне. Предпочитам да те целуна, вместо да гледам как я застрелваш, а няма нищо по-отвратително на света от това, да се преструвам, че ти си… нещото, което обичам.“

Тя отлепи устните си от неговите, но не го пусна. Не можеше да се отдели от него сега. Той трябваше да повярва, че Петра го желае. Че е готова да влезе в палатката му.

Ахил дишаше леко, учестено. Сърцето му туптеше бързо. Прелюдия към убийство? Или реакция на целувката?

— Казах, че ще убия всеки, който се опита да отговори на Граф — каза той. — Трябва да го направя.

— Тя не е отговорила на Граф, нали? Знам, че трябва да владееш положението, но не е нужно да се престараваш. Тя не знае, че си разбрал какво е направила.

— Ще си помисли, че може да й се размине.

— Аз обаче ще знам, че не се боиш да ми дадеш онова, което искам.

— Какво, да не си мислиш, че си намерила начин да ме накараш да ти дам каквото искаш?

Вече можеше да се отдръпне от него.

— Помислих си, че съм намерила мъж, който не изпитва нужда да се доказва, като потиска хората. Но май съм сгрешила. Прави каквото искаш. Отвращавам се от такива мъже. — Постара се да изрази отвращението си в гласа и изражението си. — Добре, докажи, че си мъж. Застреляй ме. Застреляй всички. Познавам истински мъже. Помислих си, че си от тях.

Той свали пистолета. Петра не издаде облекчението си. Продължи да го гледа в очите.

— Изобщо не си мисли, че си ме разгадала — предупреди той.

— Не ме е грижа дали съм те разгадала. След Ендър и Бийн ти си единственият мъж, който ми позволи да му надделея, само това има значение.

— Това ли ще разправяш на всички?

— На всички ли? Кои всички? Та аз дори нямам приятели тук. Единственият човек, с когото си струва да разговарям, си ти.

Дишането му отново се учести. Очите му отново засвяткаха гневно.

„Къде сбърках?“ — запита се тя.

— Ти ще успееш — заговори отново. — Не знам как ще го направиш, но предчувствам, че ще успееш. Всичко ще е в твоите ръце. Всички ще ти се подчиняват, Ахиле. Правителства, университети, корпорации, всички ще копнеят за одобрението ти. Но когато останем сами, когато никой не ни гледа, и двамата ще знаем, че си достатъчно силен, за да задържиш при себе си една силна жена.

— Ти? Жена?

— Ако не съм жена, какво правиш с мен тук?

— Съблечи се! — заповяда той.

Очите му още блестяха налудничаво. Той я изпитваше. Искаше да се увери…

Че не се преструва. Че наистина се бои от него. Че се опитва да го заблуди.

— Не — заяви тя. — Ти се съблечи.

Налудничавият блясък изчезна.

Той се усмихна.

Пъхна пистолета в панталона си.

— Махай се. Имам да водя война.

— Нощ е. Никой не се бие.

— Войната не е само в бойните действия.

— Кога ще ме допуснеш в палатката си? Какво трябва да направя?

Петра сама не можеше да повярва, че изрича това, след като той я караше да излезе.

— Трябва да станеш онова, от което имам нужда — отвърна Ахил. — А засега не си.

Върна се при бюрото си и седна.

— И изправи стола, преди да излезеш.

Започна да пише на компютъра. Заповеди? За кого? За убийството на някого?

Петра не попита. Изправи стола и излезе.

Прибра се в стаята си и си легна. Знаеше, че я следят на всяка стъпка. Записваха всеки неин ход. Той щеше да прегледа записите, за да провери дали е била искрена. Затова не можеше да се отпусне, да притисне лицето си до таблата на леглото и да заплаче. Трябваше да се държи… как? Как трябваше да играе, за да се представи като жена, която копнее да бъде с мъжа, когото обича?

„Не знам! — искаше й се да закрещи. — Не съм актриса!“

Сетне в главата й се обади друг, по-тих глас: „Напротив, актриса си. При това добра. Защото още си жива.“

Не се чувстваше като победителка. Не трябваше да издава облекчението си. Тревога, гняв — и малко болка от удара в главата — това можеше да покаже.

Дори сама в леглото, на тъмно, тя продължаваше да се преструва. Надяваше се, че няма да направи нещо в съня си, което да я издаде. Нещо, което да предизвика отново онова налудничаво пламъче в очите му.

Разбира се, нямаше гаранция. Налудничавото пламъче не се беше показало, когато Ахил застреля онези хора в микробуса в Русия. „Не си мисли, че си ме разгадала“, така й каза.

„Ти печелиш, Ахиле. Не си мисля, че съм те разгадала. Но се научих как да свиря на една разстроена струна. Това все пак е нещо.

Освен това те повалих в краката си, спуках те от бой, изритах те в топките и те накарах да си мислиш, че ти е харесало. Убий ме още утре, ако щеш — вече ти натрих носа, няма как да го промениш.“

На сутринта Петра със задоволство установи, че все още е жива. Главата я болеше, ребрата й бяха натъртени, но нямаше нищо счупено.

И беше гладна като вълк. Предишния ден не успя да вечеря, а след като си изяде боя човек явно огладнява особено много. Обикновено не закусваше и нямаше определена маса. По принцип сядаше сама и другите от уважение към чувствата й или от страх от Ахил не й досаждаха.

Сега обаче нещо я накара да занесе табличката си на една маса, където имаше само две свободни места. Разговорите утихнаха и само неколцина я поздравиха. Тя им се усмихна, но се съсредоточи над храната си. Разговорите пак се оживиха.

— Няма начин да се е измъкнала от базата.

— Значи още е тук.

— Освен ако някой не я е отвел.

— Може би са я пратили на специална мисия или нещо такова.

— Според Саяги са я убили.

Тръпки побиха Петра.

— За кого говорите? — попита тя.

Другите я погледнаха, но всички бързо отместиха очи. Накрая един отговори:

— Вирломи.

Вирломи беше изчезнала. Никой не знаеше къде е.

„Убил я е — помисли си Петра. — Каза, че ще го направи, и го направи. Единственото, което спечелих снощи, бе да не го извърши пред очите ми.

Не издържам повече. Ще полудея. Не мога да живея така. Да съм негова пленница и той да убива всеки, който се опита да ми помогне…“

Никой не я поглеждаше. Всички мълчаха.

„Знаят, че Вирломи се е опитала да изпрати информация на Граф, защото сигурно е казала нещо на Саяги, когато отиде при него вчера. А днес вече я няма.“

Петра знаеше, че трябва да се храни, колкото и да е натъжена, колкото и да й се искаше да заплаче, за закрещи и да избяга от столовата, да падне на колене и да моли Господ за прошка… за какво? Защото беше жива, а Вирломи — не.

Хапна, колкото можеше да се насили да изяде, и излезе от стола.

Докато отиваше към стаята си обаче, осъзна нещо: Ахил не би убил Вирломи по този начин. Нямаше смисъл да го прави, без другите да видят как я арестуват и отвеждат. Нямаше полза, ако просто изчезне една нощ.

От друга страна, ако Вирломи избяга, той не би позволил да се разчуе. Така би било още по-зле. Той щеше да запази мълчание, та другите да си мислят, че е мъртва.

Петра си представи как Вирломи дръзко излиза от сградата. Или може би се измъква незабелязано, преоблечена като чистачка? Или беше прескочила оградата и се бе натъкнала на минно поле. Петра дори не знаеше как изглежда базата и как я охраняват. Не я допускаха извън сградата.

„Напразни мечти — помисли си, когато седна да работи. — Вирломи е мъртва, Ахил мълчи, за да ни измъчва с незнание.“

Ахил обаче не се появяваше и Петра започна да си мисли, че Вирломи може би наистина се е измъкнала. „Може би Ахил се крие, защото не иска никой да забележи синините му от снощи. Може би има проблем с топките и е отишъл на лекар — макар че това би означавало смъртна присъда за доктора.“

Може би се криеше, защото Вирломи се беше измъкнала и той не искаше всички да видят безсилния му гняв. Когато я залови, щеше да я довлече в залата и да я застреля, тогава щеше да е в състояние да ги погледне в очите.

Докато това не се случи, все още имаше шанс Вирломи да се е измъкнала.

„Дано да е така, приятелко. Бягай и не се обръщай назад. Прекоси границата, намери си добро скривалище, преплувай в Шри Ланка, вземи кораб за луната. Направи чудо, Вирломи, остани жива.“

Убийство

За претърсването и установяването на контрол над цялата база в Банкок бяха достатъчни по-малко от четири часа. Компютърните специалисти щяха да се опитат да разкрият с кого е комуникирал Наресуан и дали е бил замесен в международна игра, или е действал на своя глава. Когато изпълни задачата си, Суриявонг се върна сам в казармата, където чакаше Бийн.

Повечето войници на Бийн се бяха върнали и той ги изпрати да си лягат. Все още гледаше новините, без да им обръща особено внимание — не научаваше нищо ново, просто се интересуваше кой как ще коментира случилото се. В Тайланд всички изявления бяха заредени с патриотичен патос. В чужбина, разбира се, беше различно. В международните канали на версията за индийския заговор се гледаше скептично.

— Защо й е на Индия да провокира тайландска намеса във войната?

— Знаят, че Тайланд рано или късно ще се намеси, независимо дали Бирма ще поиска помощ. Затова са решили да лишат противника от най-добрия му стратег, завършил Военното училище.

— Каква опасност може да представлява едно дете?

— Попитайте формиките, ако намерите някой оцелял.

И така нататък, всички опитваха да се изкарат много умни — или поне по-умни от индийското и тайландското правителство. Типично за журналистите. За Бийн най-важно бе как ще се отрази всичко това на Питър. Дали някой щеше да спомене вероятността Ахил да ръководи нещата в Индия? Нито думичка. Нещо за пакистанските военни маневри край иранската граница? „Банкокския атентат“ бе издухал тази стара новина на заден план. Никой не се замисляше за глобалните последици. Докато МФ държеше ядрените ракети в хангарите, събитията си оставаха регионален проблем на южна Азия.

Само че не бяха. Всички се правеха на много умни, преструваха се, че нищо не може да ги изненада, затова никой не съзнаваше, че тези събития са съвсем различни от всичко, което се е случвало досега. Най-многобройната нация на света бе обърнала гръб на заклетия си враг, за да завладее една малка държавица на изток. Сега Индия атакуваше Тайланд. Какво означаваше това? Каква беше целта на Индия? Каква полза би могла да има?

Защо не говореха за тези неща?

— Нещо не ми се спи — измърмори Суриявонг.

— Почистихте ли всичко?

— Всички близки сътрудници на чакри са изпратени в отпуск или поставени под домашен арест до изясняване на случая.

— Това означава цялото висше командване.

— Не съвсем. Най-способните полеви офицери са с войската. Те ще водят бойните действия. Един ще бъде извикан за чакри.

— Трябва ти да станеш главнокомандващ.

— Трябва, но никой не ме пита. Не си ли поне малко гладен?

— Късно е.

— Тук е Банкок.

— Е, не съвсем. Това е военна база.

— Кога ще пристигне приятелката ти?

— Утре сутринта. Призори.

— Ух. Ще е малко кисела. Трябва да я посрещнеш на летището.

— Не се бях замислял за това.

— Хайде да вечеряме. Офицерите го правят по всяко време. Можем да вземем двама войници, за да не ни помисли някой за деца.

— Ахил няма да се откаже да ме убие.

— Нас. Този път атентатът беше срещу нас.

— Може да има резервен план.

— Бийн, гладен съм. Ти не си ли гладен? — Суриявонг се обърна към войниците от взвода, който го охраняваше. — От вас няма ли гладни?

— Не — отвърна един. — Вечеряхме в определения час.

— Спи ни се — добави друг.

— Кой е достатъчно бодър, за да дойде в града с нас?

Веднага всички пристъпиха напред.

— Добрият войник винаги е готов да охранява командира си — коментира Бийн.

— Определи двама да дойдат и изпрати останалите да спят — нареди Суриявонг.

— Слушам — отвърна Бийн; обърна се към войниците. — Искам трезва преценка. Кой се чувства най-бодър, за да прекара една безсънна нощ?

— Утре ще ни бъде ли разрешено да се наспим? — попита един.

— Да. Въпросът е кой смята, че това ще се отрази най-малко на ритъма му.

— За мен няма проблем.

Още четирима се обадиха. Бийн избра двамата, които бяха най-близо.

— Двама от останалите да останат на пост за още два часа, след това дежурствата продължават както обикновено.

След като излязоха, следвани на пет метра от телохранителите си, Бийн и Суриявонг най-после имаха възможност да поговорят откровено. Преди това обаче Суриявонг имаше един въпрос:

— Караш войниците да дават нощни дежурства дори тук в базата?

— Какво лошо има?

— Нищо лошо, но… това наистина е параноя.

— Знам, че имам враг, който желае смъртта ми. Враг, който сменя една силна позиция с друга.

— Всеки път все по-силна. В Русия нямаше власт да започне война.

— В Индия също може да няма.

— Войната е факт. Нима твърдиш, че идеята не е негова?

— Идеята е негова, но вероятно още му се налага да убеждава възрастните да я водят.

— Достатъчно е да убедиш подходящите хора и ще ти дадат собствена армия — отбеляза Суриявонг.

— Влез под кожата на неколцина идиоти и ще ти оставят цяла страна за управление. Както са доказали Вашингтон и Наполеон.

— Колко трябва да спечелиш на своя страна, за да ти дадат целия свят?

Бийн не отговори.

— Защо иска да ни убие? — попита Суриявонг. — Съгласен съм с теб, че тази операция беше изцяло дело на Ахил. Индийското правителство не би предприело такова нещо. Индия е демокрация. На убийството на деца не се гледа с добро око. Няма начин да получиш одобрение.

— Може Индия изобщо да не е замесена. Все още не знаем нищо със сигурност.

— Освен, че зад това стои Ахил. Замисли се за всички неща, в които няма логика. Нескопосана военна стратегия, над която вероятно ще успеем да надделеем. Подмолна операция като тази, която може само да срине репутацията на Индия пред света.

— Той очевидно не действа в интерес на Индия. Индийците обаче си мислят, че е на тяхна страна, и сделката с Пакистан бе постигната благодарение на него. Той работи за себе си. И вече се досещам какво би могъл да спечели от отвличането на Ендъровия джийш и опита да те убие.

— Намалява конкуренцията може би.

— Не — отвърна Бийн. — Иска да изкара, че възпитаниците на Военното училище са най-силното оръжие във войната.

— Да, но той не е завършил Военното училище.

— Бил е във Военното училище и е на подходяща възраст. Не му се чака, за да стане владетел на целия свят. Иска всички да повярват, че едно дете може да ги управлява. Ако си струва да те убие, ако си струва да отвлече другарите на Ендър…

„Питър Уигин също има полза от това — даде си сметка Бийн. — Той не е учил във Военното училище, но ако децата стават за световни водачи, писанията му от името на Лок го издигат над другите кандидати. Талантът на военачалник е едно. Да прекратиш Войната на Лигата е много по-голяма заслуга. Така «психопатите, изхвърлени от Военното училище», нямат никакви шансове.“

— Мислиш ли, че това е всичко? — попита Суриявонг.

— Кое да е всичко? — Бийн бе загубил нишката на мисълта си. — А, имаш предвид дали е достатъчна причина Ахил да иска да ни убие? — Бийн се замисли за миг. — Не знам. Може би. Но това не обяснява защо хвърли Индия в много по-кървава война, отколкото й се налага да води.

— Какво ще кажеш за такова обяснение? Да всее такъв страх, че всички да поискат силна хегемония, за да се ограничи мащабът на войната.

— Звучи добре, само дето никой няма да предложи Ахил за хегемон.

— Логично. Изключваш ли възможността Ахил просто да е глупак?

— Да, това е изключено.

— Ами Петра, възможно ли е да го е подмамила да избере по-глупава и разточителна стратегия?

— Възможно е, но Ахил твърде добре умее да чете мислите. Не съм сигурен, че Петра е в състояние да го измами. Никога не съм я виждал да лъже. Не знам дали изобщо може.

— Никога ли не си я виждал да лъже?

Бийн сви рамене:

— След войната се сприятелихме. Тя винаги говори каквото мисли. Понякога премълчава, но после ти го казва в очите. Без преструвки, без потайности. Всичко е черно на бяло.

— Да, за да лъжеш добре, трябва да имаш опит.

— Като чакри ли?

— Този пост не се получава само по военни заслуги. Трябва да направиш добро впечатление на много хора. И добре да си прикриваш следите.

— Нали не намекваш, че тайландското правителство е корумпирано? — уточни Бийн.

— Намеквам, че тайландските управници са ловки политици. Надявам се, че това не те изненадва. Защото съм чувал, че си умно момче.

Взеха кола, за да отидат в града — Суриявонг имаше власт да осигури автомобил и шофьор, просто не я беше използвал досега.

— Къде ще вечеряме? — попита Бийн. — Не съм си взел пътеводителя за ресторантите.

— Израснал съм в семейство с по-добрите готвачи от кой да е ресторант.

— Значи отиваме у вас, така ли?

— Близките ми живеят край Чиангмай.

— Това скоро ще бъде военна зона.

— Затова мисля, че вече са във Виентян, макар че от съображения за сигурност не би трябвало да ми кажат. Баща ми управлява мрежа от малки фабрики за боеприпаси, разпръснати из цялата страна. — Суриявонг се усмихна. — Постарах се да уредя неколцина души от семейството си на такива длъжности в отбранителната система.

— С други думи, той беше най-подходящ за поста.

— Майка ми също беше най-подходяща за поста си. Любовната ни авантюра със западния начин на живот е свършила още преди век.

Накрая се наложи да попитат войниците, а те знаеха само ресторантчета, където можеха да си позволят да се хранят. Седнаха в една денонощна закусвалня в квартал, който не беше нито най-лошият, нито най-хубавият в града. Храната бе удивително евтина, почти без пари.

Суриявонг и войниците се нахвърлиха върху храната, сякаш беше най-хубавото, което вкусваха в живота си.

— Не е ли супер? — възкликна Суриявонг. — Когато родителите ми имаха гости и ядяха префърцунени манджи в трапезарията, ние децата отивахме в кухнята и се хранехме с прислугата. Похапвахме от това. Истинска храна.

Сигурно затова американците в „Ям-ям“ в Грийнсбъро обичаха буламачите, които им сервираха там. Детски спомени. Храна, която ти напомня за спокойствие и любов, за поощрения за добро поведение. Днес беше послушен — отиваме на ресторант. Бийн обаче нямаше такива спомени. Не изпитваше носталгия по изтръскването на празни обвивки от храна и облизването на изхвърлени пластмасови чашки, когато остатъците се размазват по носа ти.

За какво да си спомня? За живота в „семейството“ на Ахил? За Военното училище? Едва ли. Животът със семейството му в Гърция бе твърде скорошно събитие, за да стане част от детските му спомени. На Крит му харесваше, той обичаше семейството си, но единствените хубави спомени от детството му бяха от апартамента на сестра Карлота, след като тя го прибра от улицата, нахрани го, осигури му безопасност и го подготвяше за изпитите във Военното училище — билетът му за бягство от Земята, далеч от Ахил.

Това бе единственият период в детството му, когато се почувства в безопасност. И макар че тогава не вярваше в това и не го разбираше, той се чувстваше обичан. Ако намереше ресторант, където да готвят като сестра Карлота в Ротердам, вероятно щеше да се почувства като онези американци в „Ям-ям“ или като тайландците в това заведение.

— На нашия приятел Боромакот храната май не му харесва — измърмори Суриявонг.

Говореше тайски, защото Бийн разбираше вече доста, а войниците не владееха много добре общофлотски.

— Може да не му харесва, но му помага да расте — отбеляза единият войник.

— Скоро ще е колкото теб — каза другият.

— Колко високи стават гърците? — поинтересува се първият.

Бийн застина.

Суриявонг също.

Войниците ги погледнаха разтревожено.

— Какво, видяхте ли нещо?

— Откъде знаете, че е грък? — попита Суриявонг.

Войниците се спогледаха и с мъка скриха усмивките си.

— Явно не са глупави — отбеляза Бийн.

— Гледали сме записите от Бъгерската война, виждали сме лицето ти. Да не си мислеше, че не си известен? Не знаеше ли?

— Никога не сте го споменавали.

— Би било неучтиво.

Бийн се запита колко хора са го познали в Араракуара и Грийнсбъро, но от учтивост не са му казали.

Когато отидоха на летището, часът беше три през нощта. Самолетът трябваше да кацне в шест. Бийн бе твърде възбуден, за да заспи. Предложи да стои на пост, докато Суриявонг и войниците подремнат.

Затова първи забеляза раздвижването в терминала около четирийсет и пет минути преди часа на пристигането. Изправи се и отиде да попита какво става.

— Изчакай, ще съобщим — отвърна му чиновникът на гишето за билети. — Къде са родителите ти? Тук ли са?

Бийн въздъхна. Дотук с известността. Суриявонг поне трябваше да го познаят. А може би не. Служителите от нощната смяна не бяха гледали новините за опита за убийство и сигурно не бяха видели лицето му по телевизията. Бийн извика единия от войниците, за да разучи какво става.

Благодарение на униформата той получи информация, която не биха дали на цивилен. Когато се върна, лицето му беше сериозно.

— Самолетът се е разбил.

Сърцето на Бийн се сви. Ахил? Нима е успял да погуби сестра Карлота?

Невъзможно. Откъде би могъл за знае? Нямаше как да следи самолетните полети по целия свят.

Посланието, което Бийн беше изпратил от казармата. Чакри би могъл да го засече. Ако още не е бил арестуван. Може би е успял да предаде информацията на Ахил или някой посредник. Как иначе Ахил ще узнае, че Карлота идва?

— Този път не е той — заяви Суриявонг, когато Бийн му каза. — Може да има сто причини самолетът да се изгуби от радарите.

— Не казаха, че се е загубил. Казаха, че се е разбил — намеси се войникът.

Суриявонг искрено се натъжи:

— Боромакот, съжалявам.

Веднага се свърза с кабинета на министър-председателя. Да си национален герой, оцелял от опит за убийство, си имаше своите предимства. След броени минути ги ескортираха до заседателната зала на летището, където се бяха събрали членове на правителството и военни, имаха пряка връзка с авиационни експерти и разузнавателни агенции по целия свят.

Самолетът беше паднал над южен Китай. Полетът бил на „Еър Шанхай“ и Китай третираше инцидента като вътрешен проблем, отказваше да допусне чужди специалисти на мястото на катастрофата. Сателитните снимки обаче показваха достатъчно — имало експлозия и самолетът се разлетял на парчета още във въздуха. Нямаше оцелели.

Оставаше само една слаба надежда. Може би Карлота си беше изпуснала връзката. Може би не е била на борда.

Но се оказа, че е била.

„Можех да я спра — помисли си Бийн. — Когато се доверих на министър-председателя, без да чака Карлота да пристигне, трябваше да й пиша изобщо да не тръгва. Но реших да я чакам и цяла вечер гледах новините, а след това отидох на ресторант.“ Защото искаше да я види. Защото беше уплашен и се нуждаеше от нея.

Защото бе такъв егоист, че не се замисли за опасността, на която може би я излагаше. Тя пътуваше под истинското си име — никога не го беше правила, когато пътуваха заедно. Той ли бе виновен за смъртта й?

Да, защото я повика толкова спешно, че не й остави време да си измисли прикритие. Просто бе уредила полета си от Ватикана и толкоз. Край.

Това беше краят на мисията, както тя гледаше на живота. Толкова неща оставаха недовършени. За друг.

Откакто се бяха срещнали, той само й губеше времето, пречеше й да върши онези неща, които наистина имаха значение в живота й. Принуждаваше я да върши работата си набързо, да се крие заради него. Когато имаше нужда от нея, тя зарязваше всичко. А какво бе сторил в замяна? Какво й беше дал? Завинаги прекъсна работата й. Тя имаше всички основания да му се сърди. Но дори сега, ако имаше възможност да разговарят, Бийн знаеше какво щеше да му каже:

„Аз така си избрах. Ти си една от задачите, които ми е поверил Господ. Животът все някога свършва, затова не ме е страх да се върна при Твореца си. Боя се само за теб, защото той ти е толкова чужд.“

Да можеше само да повярва, че някак си все още е жива. Може би че е някъде с Поук и я е взела под крилото си, както закриляше навремето Бийн. Че двете се веселят и си спомнят онзи нехранимайко Бийн, дето все прави така, че хората около него да загиват.

Някой докосна ръката му.

— Бийн — прошепна Суриявонг. — Бийн, хайде да тръгваме.

Бийн го погледна и осъзна, че по бузите му текат сълзи.

— Оставам — заяви.

— Не. Тук нищо няма да се реши. Да отидем в правителствената резиденция. Там ще е големият дипломатически цирк.

Бийн изтри очите си с ръкав и се почувства като малко дете. Колко глупаво да се показва в такава светлина пред хората си. Е, можеше и по-зле да е — например ако се опита да прикрие чувствата си или ако помоли да не казват на никого. Той просто реагираше нормално и те го видяха, толкова. Ако сестра Карлота не заслужаваше малко сълзи от човек, за когото е сторила толкова много, за какво изобщо са сълзите и при какви обстоятелства трябва да плачеш?

Навън ги чакаше полицейски ескорт. Суриявонг благодари на двамата войници и им нареди да се връщат в казармата:

— Наспете се добре.

Те му отдадоха чест. После се обърнаха към Бийн и повториха жеста. Стегнато. По войнишки. Без съжаление. Само отдаване на чест. Той ги поздрави по същия начин — без благодарност, само уважение.

Положението в правителствената резиденция бе ту дразнещо, ту досадно. Китай поддържаше затъмнението. Макар че повечето пътници бяха тайландски бизнесмени и туристи, катастрофата бе станала в китайското въздушно пространство и понеже не ставаше дума за ракетна атака, а по-скоро за заложена бомба, подробностите се пазеха в тайна.

Определено — дело на Ахил, единодушни бяха Бийн и Суриявонг. Бяха говорили обаче достатъчно за Ахил, затова Бийн се съгласи Суриявонг да даде на военните и външното министерство необходимата информация.

Защо й трябваше на Индия да взривява пътнически самолет над Китай? Дали само за да убие една монахиня, идваща на гости на едно гърче в Банкок? Историята бе твърде невероятна, за да им повярват. При все това, малко по малко, след като министърът на колонизацията разкри детайли от психопатологията на Ахил, които не фигурираха дори в статията на Лок, държавните чиновници започнаха да разбират, че наистина това би могло да е послание на психопата към Бийн, доказателство, че той, Ахил, може да убие всеки, когото си поиска.

Докато Суриявонг разговаряше с държавните мъже, заведоха Бийн на горния етаж, в личните покои на министър-председателя, където премиершата любезно го покани в стаята за гости, поинтересува се дали не желае да повикат някой близък или свещеник от която и да било религия. Той й поблагодари и отвърна, че би искал да прекара известно време сам.

Премиершата тихо затвори вратата след себе си и Бийн плака, докато се изтощи, след това заспа свит на пода.

Когато се събуди, слънцето грееше ярко зад спуснатите щори. Очите му още бяха подпухнали от плач. Все още бе като пребит. Събудил се беше вероятно защото му се ходеше по нужда. И беше жаден. Такъв е животът. Наливаш и източваш. Заспиваш и се будиш, заспиваш и се будиш. Е, и чат-пат размножаване. Той обаче все още бе твърде малък за това, а сестра Карлота доброволно се беше отказала от тази част на живота. Затова за тях цикълът бе малко или повече един и същ. Да намери някакъв смисъл в живота. Но какъв? Бийн беше знаменитост. Името му щеше да остане завинаги запечатано в историята. Вероятно само като едно от многото в раздела за Ендър Уигин, но за повечето хора това беше предостатъчно. Когато умреш, вече няма значение.

Карлота нямаше да влезе в историята. Дори като забележка под линия. Всъщност не, не беше вярно. Ахил щеше да стане знаменитост, а тя го беше открила. Заслужаваше повече от бележка под линия. Името й щеше да се помни, но само във връзка с психаря, който я е убил, защото се е чувствал безсилен пред нея, когато го е измъкнала от мизерията.

„Ахил я уби, но разбира се, с моя помощ.“

Бийн се постара да мисли за друго. Отново чувстваше онова парене под клепачите, което предвещава нов поток от сълзи. Стига толкоз. Време беше да се вземе в ръце. Не биваше да губи здрав разум.

В стаята имаше компютър със стандартен софтуер и връзка с мрежата. Скоро Бийн се включи с едно от по-рядко използваните си кодови названия. Граф сигурно знаеше неща, неизвестни за тайландските власти. Питър също. Те щяха да му пишат.

Скоро получи закодирани съобщения и от двамата.

И двете съдържаха едно и също. Препратено послание от сестра Карлота.

Обяснението в двете писма беше едно и също:

Посланието се получило в девет часа сутринта тайландско време. Граф и Питър трябвало да изчакат дванайсет часа, ако Карлота поиска да изтрият писмата. След като обаче научили от независими източници, че няма шанс да е жива, и двамата решили да не чакат повече. Каквото и да беше посланието, сестра Карлота бе програмирала така пощата си, че ако всеки ден лично не блокира процеса, Граф и Питър автоматично да получат писмото, за да му го препратят.

Това означаваше, че всеки ден от живота си тя е мислила за него, старала се е тази информация да не бъде изпратена, но при все това е взела мерки той да получи писмото след смъртта й.

Прощалното й писмо. Бийн не искаше да го чете. Очите му бяха пресъхнали. Нямаше повече сълзи.

Все пак Карлота е искала той да го прочете. И след всичко, което бе сторила за него, нямаше как да не го направи.

Файлът беше двойно закодиран. След като го отвори със своята програма за дешифриране, текстът остана с нейния шифър. Бийн нямаше представа каква може да е паролата, следователно би трябвало да е нещо, за което Карлота е очаквала сам да се досети.

И тъй като се опитваше да намери кода след смъртта й, отговорът беше ясен. Бийн въведе името „Поук“ и дешифрирането започна.

Както очакваше, писмото бе адресирано до него:

Бийн изтри писмото. Ако му потрябваше, можеше да го изтегли от тайната страница и пак да го разкодира. То обаче се запечата в паметта му. И не само като текст от компютърния дисплей. Докато четеше, гласът на сестра Карлота звучеше в ушите му.

Изключи компютъра. Отиде при прозореца и го отвори. Загледа се към градината на правителствената резиденция. В далечината се виждаха излитащи и кацащи самолети. Опита се да си представи как душата на сестра Карлота се издига като един от тези летателни апарати, но все виждаше как самолетът на „Еър Шанхай“ каца, как старата монахиня слиза, оглежда го от глава до пети и казва: „Трябва да си купиш нови панталони.“

Върна се в стаята и легна, но не за да спи. Остана с отворени очи, втренчен в тавана, и се замисли за живота и смъртта, за любовта и скръбта. Докато размишляваше, имаше чувството, че усеща как костите му растат.