Сянката на хегемона

Измяна

Когато Суриявонг дойде да провери дали Бийн е гладен — за вечеря в девет часа с дежурните офицери, не официален прием при министър-председателя — Бийн за малко да тръгне с него. Трябваше да хапне, а сега моментът беше най-подходящ. Спомни си обаче, че не е проверявал електронното си писмо, откакто прочете писмото от сестра Карлота, затова каза на Суриявонг да започват без него, но да му запазят място.

Провери тайната страница, на която Питър бе оставил писмото от Карлота, и намери ново послание от Уигин. Съдържаше писмо от един кореспондент на Демостен в американската сателитна разузнавателна агенция и анализ от Питър на ситуацията. Сега на Бийн всичко му се изясни. Изпрати бърз отговор, с който още повече да възбуди подозренията на Питър. След това слезе да вечеря.

Суриявонг и офицерите — сред тях неколцина генерали, извикани в Банкок заради кризата във висшето командване — се смееха. Когато Бийн влезе, всички млъкнаха. При други обстоятелства би се опитал да разведри обстановката. Какво че скърбеше? В криза хуморът е най-доброто средство за намаляване на напрежението. В този момент обаче тишината беше полезна и той я използва, като обяви:

— Току-що получих информация от един от най-добрите ми източници. В тази стая сте все хора, които трябва да я знаят. Но ако дойде и министър-председателят, това ще ни спести време.

Един генерал понечи да изтъкне, че едно чужденче не може да нарежда на премиера на Тайланд, но Суриявонг се изправи и му се поклони. Генералът замълча.

— Извинете ме, господин генерал, но това чужденче е Юлиан Делфики, чийто анализ на последната битка с формиките доведе пряко до крайната победа на Ендър.

Разбира се, това беше известно на генерала, но така Суриявонг му даваше възможност да се престори, че не е знаел, и да оттегли възражението си, без да загуби авторитет.

— Ясно — отвърна офицерът. — В такъв случай министър-председателят може би няма да се засегне.

Бийн помогна на Суриявонг да замаже положението, доколкото бе възможно:

— Простете ми за резкия тон. Упрекът ви беше основателен. Моля за извинение, ако съм се отклонил от добрите обноски. В този самолет пътуваше жената, която ме е отгледала.

Това със сигурност също бе известно на генерала; и отново му даде възможност да се поклони и да смотолеви нещо съчувствено. Вече всички бяха уважени; можеха да продължават.

Министър-председателят прекъсна вечерята си с неколцина висши китайски чиновници, дойде и изслуша информацията на Бийн.

— Цял ден водя консултации с външния министър на Китай — заяви премиерът. — Не ми е споменал, че ракетата е била изстреляна от Тайланд.

— Когато китайците са готови за действие, ще се престорят, че тепърва научават за провокацията.

— Не е ли възможно да са индийски агенти, които искат да го изкарат като дело на китайците? — мрачно попита премиерът.

— Може да е бил всеки — отвърна Бийн, — но е дело на китайците.

Сприхавият генерал се намеси:

— Откъде си сигурен, ако сателитните снимки не го потвърждават?

— Няма логика да са индийците. Единствените страни, които имат ресурси да засекат камиона, са Китай и САЩ, които, както се знае, са в близки отношения с Китай. Китайците обаче знаят кой е изстрелял ракетата, затова какъв е смисълът?

— Не виждам логика китайците да го правят — отбеляза министър-председателят.

— Господин премиер, в събитията от последните няколко дни няма никаква логика. Индия сключи пакт за ненападение с Пакистан и двете страни изтеглиха войските си от общата граница. Пакистан настъпва към Иран. Индия завладя Бирма, но не защото получава нещо ценно, а защото страната разделя Индия от Тайланд, който е ценен. В нападението на Индия обаче няма логика, нали, Суриявонг?

Суриявонг веднага разбра, че Бийн очаква от него да подкрепи аргументите му, за да не идват само от устата на едни европеец.

— Както двамата с Бийн казахме на чакри вчера, индийското нападение срещу Бирма е не просто глупаво организирано, то нарочно е глупаво организирано. Индия има достатъчно умни и опитни офицери, които да знаят, че изпращането на многочислена войска през границата създава голям проблем със снабдяването и то става лесна мишена за нашата авиация. Освен това така хвърлят всичките си сили във войната. При все това избраха точно такава атака.

— Значи по-добре за нас — коментира сприхавият генерал.

— Господин генерал, имайте предвид, че при тях е Петра Арканян. С Бийн добре знаем, че Петра никога не би приела такъв план за действие. Очевидно е, че това не е тяхната стратегия.

— Какво общо има това със самолета на „Еър Шанхай“? — поинтересува се премиерът.

— Всичко — отвърна Бийн. — А също така със снощния опит за покушение над нас със Суриявонг. Играта на чакри имаше за цел да предизвика незабавната намеса на Тайланд във войната с Индия. И макар че не успя и главнокомандващият беше разкрит, ние останахме с впечатлението, че покушението е дело на индийците. Вашите срещи с китайския външен министър са част от усилията ви за замесване на Китай във войната срещу Индия — не, не ми казвайте, че не можете да потвърдите или отречете, целта на такива преговори може да бъде само една. Обзалагам се, че китайците са ви уверили, че мобилизират войската си около бирманската граница, за да могат да нападнат индийците, когато са най-уязвими.

Министър-председателят, който беше отворил уста да заговори, замълча.

— Да, разбира се, че така са ви уверили. Но индийците също знаят, че Китай събира войска край бирманската граница, и въпреки това продължават да настъпват. Хвърлили са почти цялата си армия и не вземат никакви мерки за защита срещу китайците от север. Защо? Нима индийците са чак толкова глупави?

Суриявонг пръв се досети и възкликна:

— Индийците имат договор за ненападение и с Китай. Мислят си, че Китай трупа войска на границата, за да нападне нас. Китай и Индия вече са разделили югоизточна Азия.

— Значи ракетата, която китайците изстреляха от наша територия срещу собствения си самолет, ще бъде повод да прекъснат преговорите и да ни нападнат изненадващо, така ли? — попита премиерът.

— Никой не би се изненадал от предателството на Китай — измърмори един от генералите.

— Това обаче не е всичко — поде Бийн. — Защото още не сме взели предвид Ахил.

— Той е в Индия — отбеляза Суриявонг. — Снощи направи опит да ни убие.

— Сигурни сме, че планът е бил негов, защото аз бях там — заяви Бийн. — Искал е да убие Суриявонг като провокация, но е избрал точно този момент, за да загинем и двамата. Знаем също така, че стои зад атентата срещу самолета на „Еър Шанхай“, защото макар че ракетата е била на позиция повече от месец, това не беше най-подходящият момент за провокация. Китайският външен министър все още е в Банкок. Тайланд още не е мобилизирал цялата си армия, още не сме изпратили основните си запаси и военни части далеч на северозапад. Китайската войска още не е заела позиции на север. Ракетата би трябвало да бъде изстреляна най-рано след няколко дни. Атентатът обаче бе извършен точно тази сутрин, защото Ахил е знаел, че сестра Карлота е на самолета, и не е можел да пропусне такава възможност.

— Нали каза, че атентатът срещу самолета е извършен от китайците — напомни премиерът. — Ахил е в Индия.

— Ахил е в Индия, но дали работи за Индия?

— Да не намекваш, че работи за Китай?

— Ахил работи за себе си — заяви Суриявонг. — Но наистина, сега картината е ясна.

— Не и на мен — измърмори сприхавият генерал.

Суриявонг с готовност започна да обяснява:

— Ахил от самото начало е смятал да жертва Индия. Докато беше в Русия, е използвал техните разузнавателни служби, за да си създаде контакти в Китай. Обещал им е да получат цяла южна и югоизточна Азия на куп. След това отива в Индия и започва война срещу Бирма, в която мобилизира цялата индийска армия. Досега Китай нямаше шансове срещу Индия, защото индийската армия беше съсредоточена на запад и северозапад, тъй че при всеки опит да преминат Хималаите, китайските войски лесно можеха да бъдат отблъснати. Сега обаче индийската армия е беззащитна, далеч от сърцето на страната си. Ако китайците ги изненадат и унищожат цялата им войска, индийците са беззащитни. Няма да имат друг избор, освен да капитулират. Ние сме само странична примамка. Могат да ни нападнат, за да привлекат Индия като съюзник.

— Значи не смятат да завладяват Тайланд, така ли? — осведоми се министър-председателят.

— Разбира се, че смятат — отвърна Бийн. — Искат да управляват от Инд до Меконг, но основната им мишена е индийската армия. Унищожат ли я, вече нищо не може да ги спре.

— И до всички тези изводи достигаме благодарение на факта, че на самолета е пътувала някаква си монахиня? — не повярва сприхавият генерал.

— До тези изводи достигаме благодарение на факта, че Ахил контролира събитията в Китай, Тайланд и Индия. Ахил е знаел, че сестра Карлота е на самолета, защото чакри е засякъл писмото ми до министър-председателя. Сега Ахил върти всички на пръста си. Предава всекиго на всеки друг. И в крайна сметка ще застане начело на една нова империя, включваща повече от половината население на Земята. Китай, Индия, Бирма, Тайланд, Виетнам. Всички ще трябва да се съобразяват с новата суперсила.

— Но Ахил не управлява Китай — изтъкна министър-председателят. — Доколкото знаем, той никога не е бил във Китай.

— Китайците несъмнено си мислят, че го използват — отговори Бийн. — Аз обаче добре го познавам и съм убеден, че до една година китайските лидери или ще са мъртви, или ще му се подчиняват.

— Може би трябва да предупредя външния им министър за опасността.

Генералът се изправи и заяви:

— Така става, като позволяват на деца да се бъркат в световната политика. Мислят си, че животът е като компютърна игра. Няколко щраквания с мишката и цели нации се издигат или западат.

— Точно така се издигат и западат нациите — възрази Бийн. — Франция през 1940 година. През деветнайсети век Наполеон прекроява картата, създава кралства, където да управляват братята му. Победителите в Първата световна война орязват кралствата и прокарват безумни граници, които непрестанно водят до войни. Японското завладяване на почти целия Тих океан през 1941 година. Сриването на съветската империя през 1989-та. Събитията наистина могат да протичат внезапно.

— Да, но това е дело все на великите сили.

— Прищевките на Наполеон не са велика сила. Нито прищевките на Александър, който е сривал империи една след друга. Гърците не са били чак толкова непобедими, когато са достигнали до Инд.

— Не ми изнасяй уроци по история, момченце.

Бийн за малко да му каже, че явно се нуждае от някой друг урок, но Суриявонг го погледна и поклати глава. Бийн замълча.

Суриявонг имаше право. Премиерът не беше убеден, а единствените генерали, които говореха, бяха открито враждебно настроени срещу идеите на двете момчета. Ако Бийн продължаваше да настоява, неминуемо щяха да го изолират. А трябваше да е в кухнята на нещата, ако искаше да използва ударния отряд, който толкова усърдно бе създал.

— Господин генерал — заговори той, — не се опитвам да ви поучавам. Едва ли има какво да научите от мен. Просто ви предавам информацията, която получих, и изводите, които съм си направил от нея. Ако тези заключения са грешни, моля да ме извините, че ви отнех от времето. И ако решите да водите война срещу Индия, мога само да ви помоля за възможност да служа предано на Тайланд, за да се отблагодаря за любезното ви отношение към мен.

Преди генералът да успее да отговори (несъмнено нещо надуто), премиерът се намеси:

— Благодаря за старанието. Тайланд е оцелял, защото народът и приятелите ни дават най-доброто от себе си в служба на тази малка и красива страна. Разбира се, че ще те използваме в наближаващата война. Знам, че имаш ударен отряд от добре подготвени и находчиви тайландски войници. Ще се постарая да бъдете разпределени към командир, който ще съумее да ви използва най-добре.

Така ясно подсказваше на генералите, че Суриявонг и Бийн са под негова лична закрила. Всеки, който се опита да ги изолира, просто щеше да установи, че са прикрепени към друг командир. На Бийн не му трябваше повече.

— А сега — продължи министър-председателят, — колкото и да ми беше приятно да прекарам половин час в компанията ви, господа, външният министър на Китай ме чака и несъмнено се чуди на какво се дължи тази грубост да го оставя сам толкова дълго.

Премиерът се поклони и излезе.

Сприхавият генерал и останалите, които бяха най-скептични, веднага възобновиха веселия разговор, който бяха водили при влизането на Бийн, сякаш нищо не се бе случило.

Генерал Пхет Ной обаче, главнокомандващият на войските на Малакския полуостров, кимна на двете момчета. Суриявонг взе чинията си и се премести до него, Бийн напълни своята от масичката за сервиране и също се присъедини към тях.

— Значи имаш ударен отряд, така ли? — попита Пхет Ной.

— По въздух, суша и вода.

— Основната индийска офанзива е от север. Моите части ще следят за десанти по крайбрежието, но задачата ни е да наблюдаваме, не да се сражаваме. При все това мисля, че ударен отряд, извършващ нападения от юг, ще е по-свободен в действията си от подчинените на по-активното северно командване.

Пхет Ной явно съзнаваше, че армията му ще има най-малка роля във войната — но бе решен не по-малко от Бийн и Суриявонг да вземе дейно участие. Можеха да си помогнат взаимно. До края на вечерята тримата оживено разговаряха, обсъждаха къде в подобния на дръжка на тиган Малакски полуостров ще е най-подходящо да се разположи ударният отряд. Накрая останаха сами на масата.

— Господин генерал — рече Бийн, — след като останахме насаме, искам да ви кажа нещо.

— Да?

— Ще ви служа вярно и ще изпълнявам заповедите ви. Но ако получа възможност, ще използвам ударния си отряд за постигането на цел, която, в тесен смисъл, не е жизнено важна за Тайланд.

— Каква е тя?

— Приятелката ми Петра Арканян е заложничка — не, убеден съм, че на практика е робиня — на Ахил. Живее в постоянна опасност. Когато получа достатъчно информация, за да съм сигурен в успеха си, смятам да използвам ударния отряд, за да я измъкна от Хайдарабад.

Пхет Ной се замисли, без да издава чувствата си.

— Сигурно знаеш, че Ахил може би я държи точно затова — за да те примами в клопката.

— Възможно е, но не вярвам това да е целта му. Ахил е убеден, че може да убие всеки навсякъде. Няма нужда да ми залага капани. Да чака и да дебне, за него е признак на слабост. Мисля, че държи Петра по други причини.

— Ти по-добре го познаваш. — Пхет Ной се замисли, след което добави: — Когато слушах какво разказваш за Ахил, за плановете и коварствата му, започнах да ти вярвам, че събитията ще се развият точно както предвиждаш. Не мога да разбера обаче как Тайланд би могъл да излезе победител. Дори да сме предупредени предварително, няма начин да победим Китай в открито сражение. Пътищата за снабдяване на китайската войска в Тайланд ще са къси. Почти една четвърт от населението на Тайланд е с китайски произход и макар че повечето от тези хора са лоялни тайландски граждани, голяма част още смятат Китай за своя родина. Китайски саботьори и колаборационисти в Тайланд — колкото щеш, докато Индия няма такива възможности. Как да надделеем?

— Има само един начин. Да се предадем направо.

— Какво? — възкликна Суриявонг.

— Министър-председателят Парибатра трябва да заяви пред китайския външен министър, че Тайланд иска да бъде съюзник на Китай. Ще поставим основната част от войската си под временно китайско командване, за да бъде използвана срещу индийския агресор, когато е необходимо, и ще снабдяваме не само нашите, а и китайски войски, доколкото ни позволяват възможностите. Китайските търговци ще получат неограничен достъп до тайландските пазари и производство.

— Това е позорно.

— Позорно е било, когато Тайланд се е съюзил с Япония през Втората световна война, но Тайланд е оцелял и японците не са окупирали страната. Позорно е било, когато Тайланд се е огънал пред европейците и е дал Лаос и Камбоджа на Франция, но сърцето на Тайланд е останало свободно. Ако не се съюзим незабавно с Китай и не дадем на китайците пълна власт, когато те завладеят целия регион, Тайланд ще загуби свободата си и ще изчезне като държава за много години напред, ако не и завинаги.

— Това да не са думи на оракул? — намеси се Пхет Ной.

— Не, това са страховете на собственото ви сърце. Понякога трябва да нахраниш тигъра, за да не те изяде.

— Абсурд — заяви генералът.

— Тогава предлагам да започнете да уреждате бягството си и живота си в изгнание, защото когато китайците поемат властта, управляващата класа ще бъде унищожена.

Всички знаеха, че Бийн говори за завладяването на Тайван. Всички държавни функционери и близките им, всички преподаватели, журналисти, писатели, политици и семействата им бяха откарани в лагери за превъзпитание в западната пустиня, осъдени на тежък физически труд до края на живота си. Никой от тях не се завърна в Тайван. Никое от децата им не получи разрешение за образование след четиринайсетгодишна възраст. Методът бе толкова успешен за подчиняването на Тайван, че нямаше начин да не го използват пак.

— Дали ще е предателство, ако се подготвям за поражение и бягство? — заразмишлява на глас Пхет Ной.

— Или ще е патриотично да спасите поне един тайландски генерал и семейството му от плен? — добави Бийн.

— Нима наистина сме обречени на поражение? — попита Суриявонг.

— Достатъчно е да погледнеш картата — отвърна Бийн. — Но все пак стават и чудеса.

Остави ги смълчани в трапезарията и се върна в стаята си, за да съобщи на Питър за вероятната реакция на Тайланд.

Мостът

Войниците около нея много добре знаеха коя е. Знаеха също каква награда е обещана за залавянето й — жива или мъртва. Обвиненията бяха за измяна и шпионаж. От самото начало обаче, когато мина през контролния пункт на базата в Хайдарабад, обикновените войници й повярваха и й помогнаха.

— Ще чуете да ме обвиняват в шпионаж и какво ли не, но това са лъжи — каза Вирломи. — В Хайдарабад управлява един коварен, жесток чужденец, който иска да ме убие по лични причини. Помогнете ми.

Без да продумат, войниците я отведоха встрани от камерите на охраната и зачакаха. Когато мина празен камион, те го спряха и докато неколцина разговаряха с шофьора, другите й помогнаха да се качи отзад. Камионът я изкара навън и тя бе свободна.

Оттогава, щом имаше нужда от помощ, се обръщаше към обикновените войници. Офицерите можеха да не се поддадат на съчувствието и чувството си на справедливост, да предпочетат да се подчинят в името на амбицията… обикновените войници обаче не проявяваха такова малодушие. Вирломи пътува сред войниците в претъпкан влак, получи толкова много храна, тайно изнесена от мензата, колкото не можеше да изяде, дадоха й собствена койка, докато изтощени мъже спяха на пода. Никой не вдигна ръка срещу нея, освен за да й помогне, и никой не я издаде.

Пътуваше през Индия на изток, към фронта, и съзнаваше, че единствената й надежда, единствената надежда за Петра Арканян е да намери или да бъде намерена от Бийн.

Вирломи знаеше как да го търси — той създаваше главоболия на Ахил когато и както можеше. Тъй като индийската армия бе избрала опасната и глупава стратегия да хвърли всичките си сили на фронта, най-ефективната съпротива бяха нападенията и прекъсването на снабдителните пътища. Бийн щеше да избере за мишена най-ключовата и най-трудна за унищожаване точка в снабдителната система.

Затова с приближаването си до фронта Вирломи се опита да си представи картата, която бе запомнила. За превозването на големи количества храна и боеприпаси от Индия към многочислената армия, настъпваща през обширната равнина на река Иравади, имаше два основни пътя. Северният бе по-лесен, но по-уязвим за нападения. Бийн би избрал за мишена южния.

Къде? Между Импхал в Индия и Калемьо в Бирма през планините имаше два пътя. И двата преминаваха през тесни каньони и прекосяваха дълбоки теснини. Къде беше най-трудно да се възстанови взривен мост или пропаднало шосе? И двата пътя бяха подходящи цели, но западният изглеждаше по-труден за възстановяване, имаше дълъг участък, изсечен в скалите по ръба на стръмно дефиле, след което преминаваше по мост над дълбоко ждрело. Бийн нямаше просто да взриви моста, размишляваше Вирломи, защото възстановяването му не беше чак толкова трудно. Той щеше да срути пътя на няколко места, за да попречи на достигането на строителните екипи до моста, ако не изсекат нов път.

Затова Вирломи отиде там и зачака.

Вода си набавяше от страничните дерета, получаваше храна от преминаващи войници и скоро установи, че те нарочно я търсят. Мълвата, че Криещата се жена има нужда от храна, се беше разпространила. При все това никой офицер не знаеше за нея и наемниците на Ахил още не я бяха открили. Колкото и да бяха бедни войниците, наградата явно не ги блазнеше. Вирломи се гордееше с народа си и скърбеше за него, че е попаднал във властта на човек като Ахил.

Чу за дръзки нападения над по-лесните места по източния път и движението по западния постоянно се увеличаваше, земята трепереше под колелата на машините, изразходващи запасите от гориво на Индия, за да снабдяват армия, много по-голяма, отколкото изискваше войната. Вирломи разпитваше войниците дали са чули за набези, ръководени от тайландско дете, и те отвръщаха с горчив смях:

— Две деца. Едно бяло и едно мургаво. Идват с хеликоптери, унищожават и изчезват. Където минат, сеят смърт и разрушение.

Вирломи започна да се тревожи. Ами ако онзи, който дойдеше да разруши моста, се окажеше не Бийн, а другият? Без съмнение това бе другият възпитаник на Военното училище, Суриявонг, но дали Бийн му е казал за писмото й? Имаше ли представа, че тя е запаметила плана на базата в Хайдарабад? Че знае къде е Петра?

Нямаше какво да прави. Оставаше й само да чака и да се надява.

Дните минаваха и тя все така се ослушваше за бръмчене на вражески хеликоптери.

Суриявонг никога не беше командвал във Военното училище. Промениха програмата, преди да се издигне до команден пост. Той обаче винаги бе мечтал да командва, беше се обучавал, бе планирал и сега, когато заедно с Бийн ръководеха една или друга операция, той най-сетне изпита страха и възбудата от това, някой да ти се подчинява, да изпълнява заповедите ти, да се хвърля без колебание в акция и да рискува живота си, защото ти има доверие. Всеки път връщаше целия си отряд, защото тези мъже бяха изключително добре подготвени, находчиви и тактиката им бе ефективна. Можеше да има ранени, но не загинали. Отменени мисии понякога — но без жертви.

— Отменянето на операции печели доверието им — обясняваше Бийн. — Когато видиш, че опасността е по-голяма, отколкото си очаквал, или войниците са изтощени до крайност, покажи на хората си, че цениш живота им повече от постигането на дадена цел. Друг път, когато нямаш друг избор, освен да ги изложиш на риск, те ще знаят, че този път си струва да дадат живота си. Ще знаят, че не ги жертваш по някаква детска прищявка, за семки и бонбонки.

Бийн беше прав — което не бе странно. Той просто беше най-умният, освен това бе наблюдавал внимателно Ендър, беше неговото тайно оръжие в армия „Дракон“, резервен командир на Ерос. Разбира се, че ще знае как да командва.

Това, което изненадваше Суриявонг, беше щедростта на Бийн. Бийн бе създал ударния отряд, бе обучил тези мъже и спечелил доверието им. През това време Суриявонг не си помръдна пръста да му помогне, а от време на време дори му пречеше. При все това Бийн включи Суриявонг в операцията, даде му командна роля, насърчаваше хората си да му помагат да научи онова, което умееха. През цялото време Бийн никога не се отнасяше с него като към подчинен или по-нисш по чин, а винаги като към по-старши офицер.

В замяна Суриявонг никога не заповядваше на Бийн да направи нещо. По повечето въпроси постигаха съгласие, а когато не бяха единодушни, Суриявонг отстъпваше и подкрепяше решението на Бийн.

Суриявонг си даде сметка, че Бийн няма амбиции. Нямаше желание да бъде в по-добро положение от другите, да управлява някого или да получава повече почести.

Сетне, на мисиите, в които участваха заедно, Суриявонг забеляза още нещо: Бийн не се боеше от смъртта.

Дори наоколо да летяха куршуми, да имаше експлозиви, готови да избухнат всеки момент, Бийн продължаваше да действа без страх, дори без следа от безпокойство. Сякаш предизвикваше врага да го застреля, предизвикваше собствените си експлозиви да избухнат в ръцете му.

Дали беше смел? Или искаше да умре? Дали смъртта на сестра Карлота бе отнела желанието му за живот? Когато разговаряха, Суриявонг не би предположил такова нещо. Решеността на Бийн да освободи Петра бе твърде голяма и Суриявонг не вярваше, че иска да умре. Той имаше важна цел, за която да живее. И при все това Бийн не проявяваше страх в битките.

Сякаш беше убеден, че не му е писано да умре точно сега.

Със сигурност не беше изпаднал в апатия. Всъщност мълчаливият, сдържан, надменен Бийн, когото Суриявонг познаваше, след смъртта на Карлота бе станал нетърпелив и нервен. Спокойствието, което демонстрираше по време на битка пред войниците си, изчезваше, когато останеше сам със Суриявонг и Пхет Ной. А когато заговореше, любимата мишена за ругатните му беше не Ахил — много рядко го споменаваше — а Питър Уигин.

— От един месец съм му дал цялата информация! А той се занимава с дреболии — убеждава Чамраджнагар да не се връща на Земята, убеждава Гафар Вахаби да не напада Иран. Хвали ми се какво е направил, но най-важното — да разкрие публично коварната стратегия на Ахил — това не ще да направи. Казва ми да го направя сам! Защо упорства? Ако очите им бъдат отворени за предателството на Ахил, индийците може би ще успеят да изтеглят достатъчна част от армията си от Бирма, за да спрат китайците. Може би и Русия ще се намеси. Японската флота може да заплаши китайските търговски кораби. Може дори самите китайци да разберат какво цели Ахил и да го изхвърлят! А Питър все ми повтаря едно и също. Не било моментът, било твърде рано, да съм му имал доверие и да чакам.

Не по-малко критичен бе към тайландските генерали, които провеждаха войната — или проваляха войната, както се изразяваше. Суриявонг трябваше да се съгласи с него — за да постигнат успех, трябваше да държат силите си разпръснати, но след като тайландската авиация постигна контрол над въздушното пространство на Бирма, генералите съсредоточиха всички войски на предна линия.

— Казах им, че е опасно, а те пак събраха армията на едно място — негодуваше Бийн.

Пхет Ной слушаше търпеливо; Суриявонг също се беше отказал да спори. Бийн беше прав. Много хора вършеха глупости и не от незнание. Разбира се, сигурно щяха да кажат: „Ама откъде да знаем, че Бийн е прав?“

За което Бийн вече имаше готов отговор: „Не бяхте сигурни, че греша! Затова трябваше да внимавате!“

Единственото, което постигна със словоизлиянията си, бе да пресипне за една седмица, а след като възвърна гласа си, вече говореше по-ниско. За дете с толкова дребен ръст дори на тази възраст пубертетът (ако това беше причината) определено настъпваше рано. А може би с толкова викане бе разтегнал гласните си струни.

При поредната мисия обаче Бийн мълчеше, отново бе спокоен, както винаги преди битка. Със Суриявонг последни се качиха в хеликоптерите си, за да се уверят, че всичките им войници са на борда. Отдадоха си чест един на друг, след което затвориха вратите и машините се издигнаха. Свиха витлата, включиха реактивните двигатели и полетяха ниско над Индийския океан. Когато достигнаха остров Чедуба, днешната изходна база, хеликоптерите се издигнаха високо и разгънаха витлата за вертикално кацане.

Тук щяха да оставят резервите си — хора и машини, които да чакат, готови да измъкнат от бойното поле всеки, който претърпи авария или се сблъска с непредвидени усложнения. Бийн и Суриявонг никога не пътуваха заедно — свалянето на един хеликоптер нямаше да обезглави мисията. Всеки от двамата носеше резервна екипировка, за да може сам да завърши мисията. Неведнъж излишното оборудване е спасявало животи и мисии — Пхет Ной се грижеше винаги да са екипирани, защото, както казваше: „Даваме екипировката на командири, които знаят как да я използват“.

Бийн и Суриявонг бяха твърде заети, за да разговарят при подготовката на временната база, но размениха няколко думи, докато гледаха как резервният отряд замаскира хеликоптерите.

— Знаеш ли какво ми се иска? — попита Бийн.

— Нещо друго освен да станеш космонавт, когато пораснеш?

— Иска ми се да зарежем тази мисия и да отпрашим към Хайдарабад.

— И да ни пречукат, без дори да зърнем Петра, която вероятно е преместена някъде в Хималаите.

— Слушай гениалния ми план. Ще вземем за заложници стадо крави и ще заплашим да застрелваме по една на ден, ако не ни върнат Петра.

— Твърде е рисковано, кравите са твърде непокорни добичета. — Шегуваха се, но Суриявонг знаеше, че Бийн постоянно се измъчва от безсилието да помогне на Петра. — Ще дойде и този ден. Питър продължава да търси актуална информация за Хайдарабад.

— Да, вместо да разобличи плановете на Ахил.

Любимата тема за обсъждане. Бийн запази спокойствие само защото бяха на мисия.

— Готови сме — заяви Суриявонг.

— Ще се видим в планината.

Мисията беше опасна. Врагът не можеше да наблюдава всеки километър от пътя, но се беше научил да се мобилизира бързо, когато забележи тайландски хеликоптери. Налагаше се ударният отряд да завършва мисиите си за все по-кратко време. А днешната цел най-вероятно се охраняваше добре. Затова подразделението на Бийн — четири от петте роти — имаше за задача да сломи съпротивата, докато групата на Суриявонг взриви моста и няколко участъци от шосето.

Всичко вървеше по плана — всъщност по-добре от очакваното, защото врагът като че ли не знаеше къде са — когато един войник посочи напред:

— Жена на моста.

— Цивилна ли?

— Така изглежда.

Суриявонг остави хората си да довършат поставянето на експлозивите и се качи на моста. Там наистина стоеше млада индийка, с разперени настрани ръце.

— Някой каза ли й, че мостът всеки момент ще хвръкне във въздуха и не ни дреме кой стои на него.

— Господин командир, тя иска да се види с Бийн.

— Това ли име спомена?

Войникът кимна.

Суриявонг пак погледна жената. Беше много млада. Дрехите й бяха мръсни и дрипави. Дали не бяха военна униформа? Със сигурност местните жени не се обличаха така.

Тя го погледна и извика:

— Суриявонг!

Неколцина войници около него издишаха шумно от изненада и учудване. Откъде тази индийка знаеше името му? Суриявонг малко се разтревожи. На войниците можеше да се разчита почти за всичко, но ако нещо религиозно им влезеше в главите, нещата щяха да станат твърде сложни.

— Аз съм Суриявонг.

— Ти беше в армия „Дракон“ и сега работиш с Бийн.

— Какво искаш?

— Искам да поговорим на четири очи тук, на моста.

— Господин командир, не отивайте — предупреди го един войник. — Никой не стреля, но забелязахме шестима индийски войници. Има опасност да ви убият.

Какво би направил Бийн?

Суриявонг излезе на моста, дръзко, без да бърза. Очакваше изстрела, запита се дали ще усети болката, преди да чуе гърмежа. Дали ушите му щяха да предадат сигнала по-бързо до мозъка от нервите в онази част на тялото, където попадне куршума? Или снайперистът щеше да го улучи в главата и всичко да свърши мигновено?

Никой не стреля. Когато Суриявонг се приближи до нея, тя го спря:

— Не се приближавай повече, защото могат да се разтревожат и да те застрелят.

— Ти ли командваш тези войници? — изненада се той.

— Не ме ли позна? Аз съм Вирломи. Бях преди теб във Военното училище.

Той знаеше името й. Но никога не би познал лицето й.

— Завършила си, преди да постъпя.

— Във Военното училище нямаше много момичета. Мислех си, че легендата за мен е останала.

— Чувал съм за теб.

— Тук също съм легенда. Хората ми не стрелят, защото си мислят, че знам какво правя. Мислех си, че и ти си ме познал, защото войниците ви от двете страни на реката не стрелят по индийците, въпреки че със сигурност са ги забелязали.

— Може би Бийн те е познал. Всъщност чух името ти наскоро. Ти си отговорила на писмото му, нали? Била си в Хайдарабад.

— Знам къде е Петра.

— Освен ако не са я преместили.

— Имаш ли по-добри източници? Опитах се да измисля начин да предам информацията на Бийн, без да ме хванат. Накрая осъзнах, че е невъзможно да стане по компютърен път. Трябваше да донеса посланието в главата си.

— Ела с нас.

— Не е толкова просто. Ако решат, че искате да ме плените, няма да се измъкнете оттук. Имат противовъздушни ракети.

— Олеле. Засада. Очаквали са ни.

— Не. Знаеха, че аз съм тук. Не съм им казала нищо, но на всички беше известно, че Криещата се жена е при моста, затова са решили, че боговете закрилят това място.

— И боговете са им заповядали да се подготвят за въздушна атака?

— Не, охраняват мен. Боговете пазят моста, хората — мен. Затова ето каква е сделката. Ще приберете експлозивите. Прекратете мисията. Те ще видят, че имам власт да накарам врага да си тръгне, без да разруши нищо. След това ще извиквам един от отлитащите хеликоптери да ме вземе. Така ще знаят, че тръгвам по собствена воля. Само това е начинът да се измъкнете оттук. Не се сещам друг.

— Не обичам да се отказвам от мисии — измърмори Суриявонг, но преди тя да възрази, се засмя и добави: — Но не се тревожи. Планът ти е добър. Ако Бийн беше на мое място, веднага би се съгласил.

Върна се при хората си и ги успокои:

— Не, не е богиня или светица. Това е Вирломи от Военното училище и носи сведения, които са много по-ценни от моста. Прекратяваме мисията.

Войникът го погледна недоумяващо. Личеше си, че търси някаква магическа причина в заповедите.

— Редник. Аз не съм омагьосан. Тази жена е запаметила плана на командната база в Хайдарабад.

— Защо Индия ще ни го дава?

— Защото негодникът, който започна тази война, държи една затворничка, която е жизнено важна за стратегията им.

Този път войникът се окопити. Очевидно нямаше магия. Извади сатстанцията от колана си й натисна копчето за прекратяване на мисията.

Сапьорите веднага започнаха да прибират експлозивите. Ако се наложеше да бягат, без да ги вземат, щеше да се подаде друг сигнал, за незабавна евакуация. Суриявонг не искаше нищо от оборудването им да попадне в индийски ръце. Пък и беше по-добре да се изтеглят непринудено.

— Редник, трябва да изглеждам като хипнотизиран от жената. Това не е така, но трябва да се престоря, та индийците да си помислят, че съм в нейна власт. Разбра ли?

— Тъй вярно.

— Затова, когато пак отида при нея, ще кажеш на Бийн да изтегли всички хеликоптери освен моя, за да видят индийците, че си тръгваме. След това му кажи „Петра“. Ясно ли е? Не му казвай нищо друго, колкото и да любопитства. Може да ни наблюдават, ако не тук, от Хайдарабад.

Или от Пекин, но Суриявонг не искаше да усложнява обясненията.

— Слушам.

Суриявонг обърна гръб на войника, върна се при Вирломи и коленичи пред нея.

Зад гърба си чу, че войникът предава точно думите му.

След малко хеликоптерите започнаха да излитат от двата бряга на дефилето. Войниците на Бийн се изтегляха.

Суриявонг се изправи и се върна при хората си. Ротата му бе дошла с два хеликоптера.

— Всички се качете в машината с експлозивите — нареди той. — В другия хеликоптер да останат само пилотите.

Войниците се подчиниха незабавно и след три минути Суриявонг беше сам в началото на моста. Обърна се и пак се поклони на Вирломи, след което бавно се отдалечи към хеликоптера си и се качи.

— Издигнете се бавно — нареди на пилота. — След това прелетете бавно покрай жената на моста, но обърнете вратата към нея. Не насочвайте оръжия, не правете нищо, което би могло да се разтълкува като заплаха.

Суриявонг наблюдаваше през прозореца. Вирломи не правеше никакъв знак.

— Издигнете се по-високо — заповяда, — сякаш си тръгваме.

Пилотът се подчини.

Накрая Вирломи заръкомаха, даде знак да се приближат, бавно, сякаш с всяко движение привличаше хеликоптера към себе си.

— Намали скоростта и започни да се спускаш към нея. Няма място за грешки. Не искам течението да я засмуче в перките.

Пилотът се изсмя мрачно и ловко приближи голямата машина към моста, достатъчно далеч, за да няма опасност за Вирломи, но достатъчно близо, за да може с няколко крачки да се качи.

Суриявонг изтича до вратата и я отвори.

Вирломи не се приближи с обикновени крачки, а сякаш танцуваше. На всяка стъпка извършваше ритуални кръгови движения.

На Суриявонг изведнъж му хрумна нещо, слезе и падна ничком пред нея. Когато тя се приближи, той й каза:

— Мини по мен! — достатъчно високо, за да го чуе в бръмченето на машината.

Тя стъпи с босите си крака на раменете му и мина по гърба му. Едва ли можеше да има по-ясен знак за индийските войници, че Вирломи не само е спасила моста им, ами и има пълна власт над хеликоптера.

Тя се качи.

Суриявонг се изправи, бавно се обърна и влезе спокойно, сякаш се разхождаше.

Щом се озова вътре, затръшна вратата и изкрещя:

— Излитай бързо! Включи реактивните двигатели!

Хеликоптерът се издигна с главозамайваща скорост.

— Закопчай си колана! — нареди Суриявонг на Вирломи.

След това, като видя, че не е запозната с разположението в такъв вид летателен апарат, я бутна да седне и тикна двата края на колана в ръцете й. Тя разбра и се закопча, а той седна на друга седалка. Суриявонг закопча колана си точно когато реактивните двигатели се задействаха. Машината се изстреля като ракета над пролома, далеч от обсега на противовъздушната отбрана.

— Ти си най-добрият подарък за тази мисия — рече й Суриявонг.

— Много се забавихте. Очаквах мостът да е сред първите ви цели.

— Досетихме се какво ще реши противника, затова се бавехме.

— Глупости. Трябваше да разсъждавам обратно на всяка логика, за да се досетя как би постъпил един зубрач от Военното училище.

Още щом я видя на моста, Бийн се досети, че това трябва да е Вирломи, индийката, която отговори на темата му за Бризеида. Само се надяваше Суриявонг да разбере какво става, преди да реши да застреля някого. И Сърдитко не го разочарова.

Когато се върнаха на временната база, Бийн само леко поздрави Вирломи, преди да започне да раздава заповеди:

— Искам цялата площадка да се демонтира. Всички се изтегляме.

Докато ротните командири следяха работата, Бийн нареди един от свързочните отряди да го свърже с мрежата.

— Това е сателитна връзка — отбеляза един войник. — Веднага ще ни засекат.

— Преди някой да реагира, ще сме се махнали.

Едва тогава започна да обяснява на Суриявонг и Вирломи:

— Носим пълна екипировка, нали?

— Да, но нямаме пълни запаси от гориво.

— Ще се погрижа за това. Тръгваме за Хайдарабад.

— Но аз още не съм начертала плановете.

— Ще имаш възможност по време на полета. Този път ще пътуваме заедно, Суриявонг. Няма друг начин — и двамата трябва да знаем плана.

— Чакахме толкова дълго, защо да бързаме сега? — попита Суриявонг.

— По две причини. Колко време мислиш, че ще му трябва да Ахил, преди да научи, че ударният ни отряд е взел една индийка, която ни е чакала на моста? Второ — смятам да принудя Питър Уигин да действа. Настъпваме по всички фронтове и ще се движим по гребена на вълната.

— Каква е целта? — поинтересува се Вирломи. — Да спасим Петра? Да убием Ахил?

— Да евакуираме всички възпитаници на Военното училище, които се съгласят да дойдат с нас.

— Никога няма да изоставят Индия. Дори може аз да реша да остана.

— Голяма грешка. Давам на Индия по-малко от седмица, преди китайските войски да завземат Делхи, Хайдарабад и всеки град, който поискат.

— Китайците ли? Но нали сме сключили…

— Договор за ненападение ли? Уреден от Ахил?

— Той през цялото време е работил за Китай — обясни Суриявонг. — Индийската армия е уязвима, изтощена, страда от недостиг на провизии и бойният дух е спаднал.

— Но… ако Китай е на страната на Тайланд, вие не сте ли доволни?

Суриявонг се изсмя рязко:

— Китай е на страната на Китай. Опитахме се да предупредим нашите управници, но те си мислят, че имаме договор с Пекин.

Вирломи веднага разбра. Благодарение на обучението във Военното училище можеше да следи хода им на мисли.

— Ето значи защо Ахил не използва плана на Петра.

Бийн и Суриявонг се засмяха и леко се поклониха един на друг.

— Знаели сте за плана на Петра?

— Досетихме се, че има по-добър план от този, който Индия използва.

— Имате ли план да спрете Китай? — поинтересува се тя.

— Няма такъв шанс — отвърна Бийн. — Китай можеше да бъде спрян преди месец, но никой не искаше да ни чуе. — Замисли се за Петра и едва овладя гнева си. — Ахил все още може да бъде спрян или поне отслабен. Целта ни обаче е да не позволим индийските възпитаници на Военното училище да попаднат в китайски ръце. Тайландските ни приятели вече са организирали пътища за бягство. Затова, когато отидем в Хайдарабад, не е достатъчно да измъкнем Петра, а трябва да предложим на всеки, който поиска, да тръгне с нас. Ще те послушат ли, ако им кажеш?

— Ще видим.

— Връзката е готова — докладва войникът. — Още не съм се включил в мрежата, защото тогава времето ни започва да тече.

— Давай. Имам да кажа някои неща на Питър Уигин.

„Идвам, Петра. Ще те измъкна.

Колкото до Ахил, ако случайно го срещна, този път няма да има милост. Не мога да разчитам друг да го обезвреди. Ще го убия, без да се замисля. И ще заповядам да всеки един от хората си да го направи, ако има възможност.“

Сатяграха

В продължение на две седмици след изчезването на Вирломи Ахил нито веднъж не се появи в залата за стратегическо планиране — никой не страдаше от това, особено след обявяването на награда за Вирломи. Никой не смееше да го каже открито, но всички се радваха, че е избягала. Даваха си сметка обаче, че мерките за сигурност около тях са се затегнали — за тяхна „безопасност“. Това обаче не променяше много живота им. Не че някой имаше желание да се мотае из центъра на Хайдарабад или да общува с два-три пъти по-възрастни офицери.

Петра бе скептична относно предложената награда. Познаваше Ахил достатъчно добре, за да знае, че е напълно способен да обяви награда за главата на някого, когото вече е убил. Какво по-добро прикритие? Все пак, ако случаят беше такъв, това означаваше, че той няма пълни правомощия за действие от Тикал Чапекар — ако се налагаше да върши нещо тайно от индийското правителство, значи властта му не беше пълна.

Когато се появи, по лицето му нямаше следи от синини. Може би от ритника й не бяха останали белези или пълното им заличаване изискваше две седмици. Нейните синини още не бяха изчезнали съвсем, но никой не можеше да ги види под дрехите. Дали Ахил имаше проблеми с тестисите? Дали се е наложило да се консултира с уролог? Тя се постара да не издава самодоволството си.

Ахил разтръби колко успешно вървяла войната и колко добре се справяли в отдела за планиране. Снабдяването на армията било добро въпреки кокошкарските набези на тайландците. Всичко вървяло по график — актуализиран график, разбира се.

Пълни глупости. Опитваше се да лъже онези, които са създали плана. Много добре знаеха, че войската тъпче на едно място. Че още се сражават с бирманците в равнината Иравади, защото набезите на тайландците не им позволяват да организират офанзива, за да изтласкат бирманците в планините и да продължат към Тайланд. Какъв ти график? Вече нямаше график.

Намекът на Ахил беше ясен: това е официалната версия. Нищо казано в тази зала не бива да излиза навън, никакъв намек, че нещата не вървят по плана.

Иначе всички в отдела за планиране надушваха поражение. Снабдяването на толкова голяма армия бе изразходило много от индийските ресурси. Загубата на половината от провизиите при вражески нападения изяждаше запасите на страната по-бързо, отколкото можеха да ги възстановят.

При тези темпове на производство и консумация войската щеше да остане без боеприпаси до седем седмици. Това обаче нямаше значение — защото ако не стане чудо, след четири щяха да свършат горивото.

Всички знаеха, че ако бяха действали по плана на Петра, Индия щеше да е в състояние да продължава тази офанзива и щяха вече да са сломили бирманската съпротива. Войната щеше да се е прехвърлила на тайландска земя и индийската войска нямаше да напредва с мравешки стъпки, притисната от времето.

В залата за планиране не разговаряха, но в стола обсъждаха проблемите, макар и внимателно и заобиколно. Късно ли беше да променят стратегията? Не, но това би означавало изтегляне на основните индийски сили, което нямаше как да остане скрито от народа и медиите. И би довело до политическа катастрофа. Но все пак изчерпването на мунициите и горивото щеше да е по-фатално.

— Във всеки случай трябва да съставим план за изтегляне — каза Саяги. — Ако не се случи чудо — някой полеви офицер да прояви неочаквана находчивост, в Бирма или Тайланд да настъпи политическа криза — ще имаме нужда от план за евакуация на хората си.

— Съмнявам се, че ще ни позволят да губим време за това — отбеляза друг.

Петра рядко говореше по време на хранене, макар че вече редовно сядаше с останалите. Сега обаче се обади:

— Направете го в главите си.

Те замълчаха за момент. Саяги кимна:

— Добра идея. Така няма да искаме разрешение.

От този ден една част от времето за храната бе посветена на обмен на тайни доклади между членовете на екипа за напредъка в изработването на плана за изтегляне.

След няколко дни Петра пак се обади на масата, но този път не във връзка със стратегическото планиране, поне не пряка. Някой се пошегува, че сега имали най-голяма нужда от Бозе. Петра знаеше историята за Субхас Чандра Бозе, нетаджи на поддържаната от японците антибританска Индийска национална армия през Втората световна война. След като загинал при самолетна катастрофа на път за Япония след войната, сред индийците се появила легенда, че не е мъртъв, че се крие някъде и планира завръщането си, за да поведе народа към свободата. През следващите векове завръщането на Бозе се споменаваше като шега, но и сериозно — означаваше, че както навремето британската власт, сегашното правителство не служи на интересите на народа.

След споменаването на Бозе разговорът премина в обсъждане на Ганди. Някой спомена за „мирната съпротива“ — без да намеква, разбира се, че някой в отдел „Планиране“ смята да предприеме тази тактика. Друг каза:

— Не, това е пасивна съпротива.

В този момент се намеси Петра:

— Индийци сте. Знаете думата. Сатяграха. И това не означава нито мирна, нито пасивна съпротива.

— Не всички говорим хинди — отбеляза един тамил.

— Да, но всички би трябвало да знаете за Ганди.

Саяги се съгласи:

— Сатяграха е нещо друго. Готовност да изтърпиш големи страдания, за да направиш онова, което е най-правилно.

— Каква е разликата?

— Понякога мирното бездействие не е най-добрата тактика — обясни Петра. — Важно е човек да не се крие от последствията. Да понасяш, каквото ти е писано.

— Звучи ми като гол кураж — отбеляза тамилът.

— Трябва да имаш кураж да постъпиш, както е правилно — заяви Саяги. — Да имаш кураж дори ако не можеш да успееш.

— Какво ще кажете за цитата: „благоразумието е най-добрият израз на кураж“?

— Това са думи на един страхливец в пиесите на Шекспир — обади се друг.

— Не виждам противоречие — отбеляза Саяги. — Става дума за съвсем различни случаи. Щом има шанс за победа по-късно, ако се оттеглиш сега, по-добре да запазиш силите си. Но в личен план, като индивид, щом знаеш, че ако сториш онова, което смяташ за правилно, може да доведе до ужасна загуба, страдание или дори смърт, сатяграха ти вдъхва кураж да постъпиш според убежденията си от страх да не би страхът да попречи на правилното ти решение.

— Ох, парадокс в парадокса.

Петра обаче обърна разговора от повърхностно философстване към нещо съвсем друго:

— Аз се опитвам да постигна сатяграха.

От тишината, която последва, разбра, че поне някои са я разбрали. Тя бе още жива, защото не беше постигнала сатяграха, защото не винаги е постъпвала правилно, а е правила само онова, което й помагаше да оцелее. Смяташе да промени нещата. Бе решена да стори най-правилното, независимо дали ще оцелее. И по някаква причина — от уважение към нея, от стъписване пред решителността й или защото проблемът ги накара да се замислят сериозно — останалите запазиха мълчание до края на вечерята, след което разговаряха само за ежедневни проблеми.

Войната продължаваше от месеци, всеки ден Ахил ги убеждаваше колко добре върви всичко, а те тайно продължаваха да се борят с нарастващите проблеми около изтеглянето на войската. Все пак имаше няколко малки победи и на две места индийската армия навлезе на тайландска територия — но това само налагаше удължаване на пътищата за доставка, а войската отново беше в планински район, където голямата численост не носеше превъзходство, а само водеше до разход на провизии. Горивото и боеприпасите продължаваха да намаляват. След няколко дни щеше да се наложи да избират дали да зареждат танковете, или камионите с доставки. Скоро войската щеше да гладува и само пехотата да има възможност да маневрира.

Един ден, след като Ахил си тръгна, Саяги се изправи и заяви:

— Време е да напишем плана си и да го изпратим. Трябва да обявим, че сме победили, и да се изтеглим.

Никой не възрази. Въпреки че по телевизията и мрежата продължаваше да се тръби за големи индийски победи и напредване на тайландска територия, заповедта за отстъпление трябваше да бъде дадена, докато още имаше време и гориво за изпълнението й.

Затова цяла сутрин писаха отделните части от плана. Саяги като техен неофициален командир ги сглоби. Междувременно Петра се ровеше в мрежата, работеше по една задача, възложена й от Ахил, и не участваше в онова, което правеха другите. Не се нуждаеха от помощта й, а Ахил следеше най-внимателно нейния компютър. Докато тя се подчиняваше, той нямаше да забележи, че другите вършат нещо забранено.

Когато почти свършиха, тя заговори, макар да знаеше, че Ахил бързо ще бъде известен какво е казала — дори може би лично я подслушваше.

— Преди да го изпратите като електронно писмо, публикувайте го.

Отначало си помислиха, че има предвид вътрешната мрежа, където всички можеха да го прочетат. Видяха обаче, че тя сочи парче груба, тъмна тоалетна хартия, на което бе написала интернет адрес.

Адреса на форума на Питър Уигин, „Лок“.

Погледнаха я, сякаш е полудяла. Да публикува военен план в мрежата?

Саяги обаче кимна:

— Те цензурират всичките ни електронни писма. Това е единственият начин Чапекар да получи плана ни.

— Издаване на военна тайна — измърмори един.

Не беше нужно да довършва. Всички знаеха наказанието.

— Сатяграха — рече Саяги; взе листчето с адреса и седна зад компютъра си. — Аз ще го направя, никой друг няма да участва. Ще кажете, че сте се опитали да ме спрете. Няма смисъл повече от един човек да поеме последствията.

След няколко секунди информацията потече към форума на Питър Уигин.

Едва след това изпратиха електронно писмо до върховното командване — то щеше да мине през компютъра на Ахил.

— Саяги — каза някой, — видя ли какво друго е публикувано там? На страницата.

Петра също влезе в страницата на Лок и видя, че водещата статия във форума е озаглавена „Китайското предателство и поражението на Индия“. Подзаглавието гласеше: „Китай ли е поредната жертва на този извратен психопат?“

Докато четяха статията, описваща как Китай е дал гаранции едновременно на Тайланд и Индия, а се кани да нападне и двете войски, когато са най-уязвими, а във втория случай — и изтощени, започнаха да получават същия текст като спешно послание в електронните си пощи. Това означаваше, че става с разрешение от командването — Чапекар бе разбрал какво иска да каже Лок.

Така електронното писмо с плановете им за незабавно изтегляне на индийските войски от Бирма щеше да достигне до министър-председателя в най-подходящия момент.

— Уха — възкликна Саяги. — Ще ни вземат за гении.

— Ние сме гении — измърмори някой и всички се засмяха.

— Мислите ли, че белгийчето пак ще дойде да ни обяснява колко добре върви войната? — попита тамилът.

Сякаш в отговор отвън се чуха изстрели.

Петра се обнадежди: може би Ахил се е опитал да избяга и са го застреляли.

Бързо обаче й хрумна една по-реалистична мисъл: Ахил е предвидил тази възможност и сега използваше личните си телохранители, за да се измъкне.

Накрая я обхвана отчаяние: „Когато дойде за мен, ще ме убие ли, или пак ще ме завлече със себе си?“

Още изстрели.

— Да се разпръснем — предложи Саяги.

Тръгна към вратата, която внезапно се отвори. Ахил влезе, следван от шестима сикхи с автомати.

— Сядай, Саяги — нареди белгийчето. — Боя се, че вече сте заложници. Някой направи своеволни намеци за мен по мрежата и когато отказах да се предам на властите, докато трае разследването, избухна кратка престрелка. За щастие имам добри приятели и докато чакаме да ми осигурят транспорт до неутрална територия, вие сте гаранцията за безопасността ми.

Веднага двама от възпитаниците на Военното училище, които бяха сикхи, се изправиха и попитаха войниците на Ахил:

— Нима сте готови да ни убиете?

— Щом помагате на врага.

— Той е врагът! — заяви един от сикхите от Военното училище и посочи Ахил.

— Мислите ли, че китайците ще се отнасят по-добре към народа ни от правителството в Делхи? — попита другият.

— Спомнете си какво направиха китайците в Тибет и Тайван! Това чака и нас, заради него!

Сикхските войници явно се колебаеха.

Ахил извади пистолет от кобур зад гърба си и ги застреля един подир друг. Последните двама се опитаха да го нападнат, но всеки куршум попадна в целта.

Залата още кънтеше от гърмежите, когато Саяги попита:

— Защо просто не те застреляха?

— Накарах ги да изпразнят автоматите си, преди да влезем — обясни Ахил. — Казах им, че е в името на безопасността. Но не си мислете, че можете да ме надвиете, защото съм сам с полупразен пълнител. Тази зала е заредена с експлозив, който ще избухне, ако сърцето ми спре. Детонаторът се задейства от устройство, имплантирано под кожата на гърдите ми.

Мобилният му телефон иззвъня и без да отмества пистолета, Ахил вдигна:

— Не, един от войниците го прихвана нещо и се наложи да застрелям неколцина от хората си, за да не пострада някое от децата. Положението не се е променило. Следя цялата база. Не се месете и малките няма да пострадат.

На Петра й идваше да се изсмее. Повечето възпитаници на Военното училище бяха по-големи от Ахил.

Белгийчето изключи телефона и го прибра в джоба си.

— Казах им, че съм ви взел за заложници, преди да го направя — обясни.

— Хванаха те по бели гащи, а? — попита Саяги. — Няма откъде да си знаел, че ще имаш нужда от заложници и че всички сме тук. Няма никакви експлозиви в залата.

Ахил се обърна и спокойно го застреля в главата. Саяги падна. Неколцина други изкрещяха от уплаха. Ахил спокойно смени пълнителя.

Никой не се опита да го нападне, докато презареждаше.

„Дори аз — помисли си Петра. — Хладнокръвното убийство е най-добрият начин да сломиш волята на противника.“

— Сатяграха — изрече тя.

— Какво означава това? — попита Ахил. — На какъв език е?

— На хинди. Означава „да изтърпиш каквото се налага“.

— Забранявам да се говори на хинди. И на който и да е друг език освен английски. Освен това, ако говорите, ще се обръщате към мен. И избягвайте глупави и дръзки забележки като думите, с които Саяги си изпроси смъртта. Ако всичко мине добре, хората ми ще са тук след няколко часа. С Петра ще заминем и ще ви оставим на новото ви правителство. Китайското.

Всички погледнаха Петра. Тя се усмихна на Ахил:

— Значи палатката ти още е отворена за мен, така ли?

Той също се усмихна. Топло. С любов. Като целувка.

Петра обаче знаеше, че я взема само за да се наслади на фалшивите й надежди, преди да я блъсне от хеликоптера, да я удуши на пистата или ако изгуби търпение, да я застреля още преди да е излязла от стаята. Вече нямаше нужда от нея. Триумфът му беше близко — Китай щеше да го приеме като герой, архитектът на китайската победа над Индия. Сигурно вече се подготвяше да вземе цялата власт в Китай, след което щеше да тръгне да завладее другата половина от света.

Засега обаче тя бе жива, както и останалите й другари освен Саяги. Причината Саяги да умре обаче не бяха думите му към Ахил. Той го уби заради изпращането на плановете за отстъпление във форума на Лок. Понеже в тях се предвиждаше изтегляне под непредвидим вражески огън, те все още бяха използваеми въпреки китайското нашествие в Бирма, въпреки бомбардировките на китайците над оттеглящите се войски. Индийците щяха да окажат съпротива. Китайците доста трябваше да се потрудят, за да победят.

В крайна сметка обаче победата им беше сигурна. Индийската съпротива щеше да продължи не повече от няколко дни, колкото и храбро да се отбраняваха. В един момент камионите нямаше да имат гориво и боеприпасите щяха да свършат. Войната бе изгубена. Индийският елит имаше съвсем малко време да избяга, преди китайците да нахлуят и да използват любимия си метод за обезглавяване на интелигенцията в окупираната страна.

В разгара на тези събития възпитаниците на Военното училище, които са предпазили Индия от тази опасна ситуацията и чийто план бе единствената временна пречка пред китайците, стояха в тази зала със седем тела, един пистолет и едно момче, което бе предало всички.

След повече от три часа от далечината отново се чуха изстрели. Гърмежи на противовъздушни оръдия.

Ахил веднага се обади по телефона:

— Не стреляйте по хеликоптерите или започвам да избивам тия вундеркиндчета.

Затвори, преди от другата страна да успеят да му отговорят.

Стрелбата секна.

Чу се бръмчене от витла, хеликоптерите кацнаха на покрива.

„Какво глупаво място за приземяване — помисли си Петра. — Това, че покривът е маркиран като хеликоптерна площадка, не означава, че трябва да кацнат там. Така индийските войници, които са обкръжили сградата, ще имат лесна мишена и ще видят всичко, което става. Ще видят кога Ахил излиза на покрива. Ще знаят кой хеликоптер да свалят най-напред, защото той ще е вътре. Ако това е най-добрият план, който могат да измислят, на Ахил ще му е трудно да завладее света с помощта на Китай.“

Дойдоха още хеликоптери. След като покривът беше зает, няколко кацнаха и на земята.

Вратата се отвори, влязоха десетина китайски войници. Последва ги офицер, който отдаде чест на Ахил и каза:

— Дойдохме веднага, господин главнокомандващ.

— Браво. Качете всички на покрива.

— Нали каза, че ще ни пуснеш! — възкликна едно момче.

— По един или друг начин в крайна сметка пак ще попаднете под китайска власт. Наредете се до стената.

Долетяха още хеликоптери. Прокънтя експлозия.

— Глупаци — измърмори тамилът. — Ще ни избият.

— Колко жалко — отбеляза Ахил и насочи пистолета си към главата му.

Китайският офицер заговори по радиостанцията.

— Чакайте! — възкликна. — Не са индийци. Имат тайландски отличителни знаци.

„Бийн! — помисли си Петра. — Най-после дойде.“ А може би сега щяха да я убият. Защото ако операцията не се ръководеше от Бийн, тайландците нямаше да се поколебаят да избият всеки в базата.

Втора експлозия, после още една.

— Всички хеликоптери на покрива са унищожени — съобщи китайският офицер. — Сградата гори, трябва да се махаме.

— Чия, между другото, беше кретенската идея да кацнете на покрива? — попита Ахил.

— Това беше най-близкото място, от което можехме да ви евакуираме! — гневно отговори китаецът. — Нямаме достатъчно място да вземем всички.

— Вземаме всички — настоя Ахил, — дори да оставим част от войниците.

— И без това след няколко дни ще ги пипнем. Никога не оставям войниците си!

„Добър командир — помисли си Петра, — само тактиката му малко куца.“

— Няма да ни пуснат да излетим, ако не вземем вундеркиндчетата им.

— Тайландците така или иначе няма да ни позволят да излетим!

— Разбира се, че ще ни позволят — настоя Ахил. — Дошли са да ме убият и да спасят нея.

Посочи Петра.

Значи Ахил знаеше, че спасителят е Бийн.

Петра се постара да не издава мислите си.

Ако Ахил решеше да тръгне без заложниците, можеше да избие всички. Да лиши врага от ресурси. И нещо по-важно — да сломи духа му.

— Ахиле — рече тя и се приближи към него, — да оставим другите и да се махаме. Ще излетим от двора. Те няма да знаят кой е в хеликоптера. Стига да действаме веднага.

Той се завъртя и насочи пистолета към гърдите й. Петра не се стъписа, мина покрай него и продължи към вратата. Отвори я.

— Хайде, Ахиле. Днес не ти е писано да умреш в пожар, но ако още се бавиш, и това може да стане.

— Права е — каза китаецът.

Ахил се ухили, погледна Петра, сетне офицера. „Засрамихме те пред останалите — помисли си тя. — Позволихме си да ти казваме какво да правиш. Сега трябва да убиеш и двамата. Този офицер не знае, че вече е мъртъв, но аз знам. И без това беше решил да ни убиеш. Затова, хайде да се махаме оттук, преди да пострада някой друг.“

— От всички в тази стая само ти си важен — добави тя. — Тръгвай, хлапе.

Ахил се обърна и насочи пистолета към едно от децата, после към друго. Те се отдръпнаха и присвиха очи, но той не стреля. Отпусна оръжието, тръгна към вратата и хвана Петра под ръка, когато я настигна.

— Хайде, Пет. Бъдещето ни зове.

„Бийн идва — помисли си тя — и Ахил няма да се отдели и на метър от мен. Знае, че Бийн е тук заради мен, затова ще се погрижи да съм единствената, която няма да успее да спаси. Може би днес всички ще се избием взаимно.“

Спомни си полета с Ахил към Индия. Как стояха при отворената врата. Може би днес щеше да има друга възможност — да загине, повличайки Ахил със себе си. Почуди се дали Бийн ще разбере, че смъртта на Ахил е по-важна от нейното оцеляване. По-важното бе дали ще разбере, че тя си е дала сметка за това. Това беше най-правилната постъпка сега. Вече бе опознала Ахил и бе готова да плати цената, дори й се струваше малка.

Спасена

Докато летеше над сухите южни райони на Индия, Бийн имаше чувството, че сънува странен сън, където пейзажът никога не се променя. Не, по-скоро беше като в компютърна игра с монотонен алгоритъм, който генерира все един и същ сценарий, но с леки вариации.

Като човешкия организъм. Между отделните индивиди ДНК се различава съвсем малко, но при все това тези различия определят дали човек ще бъде светец или изверг, глупак или гений, строител или разрушител, самоотвержен или егоист. В тази страна, Индия, живееха повече хора, отколкото преди три-четири века е било населението на целия свят. Повече, отколкото са се родили от времето на Христос до наши дни. Цялата история, описана в Библията, „Илиада“, трудовете на Херодот и Гилгамеш и всичко, разгадано от археолози и антрополози, всички тези човешки взаимоотношения, всички успехи биха могли да бъдат постигнати от тези хора, над които прелитаха сега, от хора, за чиято съдба никой никога нямаше да научи.

В близките дни Китай щеше да подчини достатъчно хора, за да си осигури власт над поне пет хилядолетия от човешката история. Щеше да ги обработва като трева, да ги коси, докато станат всичките еднакви, и всеки, който надигне глава над общата маса, щеше да бъде изхвърлен като тор.

„А какво правя аз? — запита се Бийн. — Летя с машина, при вида на която старият пророк Езекия би получил удар, преди да успее да напише, че е видял акула в небето. Сестра Карлота обичаше да се шегува, че Военното училище е летящото колело, което Езекия видял в съня си. И така, летя в небето като видение на древен пророк и какво правя? Точно така, от милиардите хора, които бих могъл да спася, избрах онази, която случайно познавам най-добре и харесвам най-много, за нея рискувам живота на двеста предани войници. И ако се измъкнем живи, какво ще правя тогава? Ще прекарам малкото години, които ми остават, за да помагам на Питър Уигин да победи Ахил, да направи онова, което този психопат е толкова близо да постигне — да обедини цялото човечество под властта на един откачен, амбициозен мръсник.

Сестра Карлота обичаше един друг библейски цитат: Суета, суета и пак суета. Нищо ново под слънцето. Един разпръсква камъчета, друг ги събира.

Е, докато Господ не каже на някого за какво са тези камъчета, мога да ги зарежа и да се опитам да спася приятелката си.“

С приближаването си към Хайдарабад улавяха все повече радиосигнали. Военни команди по радиостанциите, не обичайния ефирен трафик, който би могъл да се очаква в отговор на неочакваното китайско нахлуване в Бирма, предизвикано от статията на Питър. Когато се приближиха още, уловиха сигнали и от китайски военни радиостанции.

— Май хората на Ахил са ни изпреварили — каза Суриявонг.

— Не се чува стрелба — отбеляза Бийн. — Това означава, че вече са в залата за планиране и са взели възпитаниците на Военното училище за заложници.

— Прав си. На покрива има три хеликоптера.

— На земята сигурно са кацнали още, но нека да не си усложняваме живота и да взривим тези трите.

Вирломи възрази:

— Ами ако си помислят, че индийците ги нападат, и убият заложниците?

— Ахил не е толкова глупав, че да не провери кой стреля, преди да се лиши от билета си към свободата.

Стана като на учебни стрелби. Трите ракети попаднаха в целите, чиста работа.

— Хайде сега да забавим и да им покажем тайландските си отличителни знаци — предложи Суриявонг.

При преминаване от реактивен режим към нормален полет машините както винаги се разтресоха силно. Бийн обаче бе свикнал със замайването и забеляза през прозореца, че индийските войници навън ликуват и им махат.

— Изведнъж станахме приятели — отбеляза.

— По-скоро сме по-малкото зло.

— Мисля, че поемате неоправдан риск за живота на приятелите ми — измърмори Вирломи.

Бийн я погледна сериозно:

— Вирломи, познавам Ахил и единственият начин да му попречим да убие приятелите ти е, като го уплашим и изкараме от равновесие. Да не му даваме време да прояви жестокостта си.

— Имам предвид онази ракета, която пропусна целта. Можеше да улучи залата, където се намират, и да загинат.

— О, това ли те тревожи. Вирломи, хората ми са обучени. В някои случаи може да пропуснат целта, но този не е такъв.

Вирломи кимна:

— Ясно. Самоувереността на полевия офицер. Отдавна не съм командвала.

Няколко хеликоптера продължиха да кръжат, за да охраняват базата. Другите кацнаха пред сградата, там където се намираше залата за планиране. Суриявонг вече бе инструктирал по сатстанцията ротните командири, с които щеше да влезе. Сега с Вирломи скочиха от хеликоптера и следвани от хората му, се затичаха към сградата.

Хеликоптерът на Бийн пак се издигна и заедно с още един прелетя над постройката и се приземи от другата страна. Там завариха двете оцелели китайски машини с въртящи се витла. Бийн накара пилота да кацне с оръдия, насочени към китайските хеликоптери. Той и трийсетината му войниците изскочиха навън; китайците направиха същото.

Другият хеликоптер на Бийн остана във въздуха, готов да използва ракетите си или да разтовари другата рота, ако се наложи.

Китайците имаха числено превъзходство, но това нямаше значение в случая. Никой не стреля, защото китайците държаха да се измъкнат живи, а нямаха шансове, защото кръжащата над тях машина можеше да ги унищожи, както и да се развиеха събитията на земята. Това означаваше неуспешен край на живота и мисията им.

Двете малки армии се подредиха като по времето на Наполеон, в стройни редици. На Бийн му идваше да извика нещо като „на щик“ или „пълни“ — но никой не използваше мускети, а и той повече се интересуваше от онзи, който трябваше да излезе от сградата…

И ето го, затича се към най-близкия хеликоптер, като дърпаше Петра за ръката, почти я влачеше. Ахил държеше пистолет. На Бийн му се прииска да нареди на някой от снайперистите си да го застреля, но знаеше, че китайците ще открият огън и Петра ще загине. Затова извика на Ахил.

Ахил не му обърна внимание. Бийн се досещаше какво си мисли: само да влезе в хеликоптера, докато още никой не стреля, и Бийн щеше да е безсилен, нямаше да може да направи нищо на Ахил, без да нарани Петра.

Затова Бийн се обади по сатстанцията и картечарят на кръжащия над тях хеликоптер изпълни заповедта — изстреля ракета, която се взриви точно зад най-близката китайска машина. Хеликоптерът предпази Петра и Ахил от взрива — но машината се наклони от ударната вълна, перките докоснаха земята, тя подскочи, преобърна се и се блъсна в постройката. Неколцина войници изскочиха, опитвайки се да спасят ранените си другари, преди хеликоптерът да се запали.

Ахил и Петра спряха на открито. Здравият китайски хеликоптер беше твърде далеч, за да го достигнат. Ахил направи единственото, което му оставаше при тези обстоятелства. Издърпа Петра пред себе си и допря пистолета в главата й. Това не го бе научил от Военното училище. Беше гледал твърде много филми.

Междувременно командващият китайски офицер — полковник, ако Бийн си спомняше правилно какво означават нашивките му, което бе твърде висок чин за такава дребна операция — пристъпи напред. Не се налагаше да го предупреждават да стои далеч от Петра и Ахил. Полковникът явно знаеше, че всеки опит да застане между Ахил и тайландците ще доведе до стрелба, понеже временното затишие действаше само докато Бийн имаше възможност да убие Ахил, ако той нарани Петра.

Без да поглежда войниците до себе си, Бийн нареди:

— Дайте ми пушка-спринцовка.

Веднага сложиха една в отворената му длан.

— Бъди готов да използваш и истинския пистолет — прошепна някой.

— Дано индийците не забележат, че Ахил не води индийски заложници — измърмори друг. — Никой няма да се загрижи за някакво си арменче.

Бийн се радваше, когато хората му преценяват добре ситуацията. Сега обаче нямаше време за похвали.

Той се отдръпна от тях и се приближи към Ахил и Петра. В този момент Суриявонг и Вирломи излязоха през вратата, от която току-що бе дошъл китайският полковник.

— Всички са в безопасност — извика Суриявонг. — Качват се на машините. Ахил е убил само един от нашите.

— От „нашите“ ли? — изненада се Ахил. — Откога Саяги стана от „вашите“? Искаш да кажеш, че ако убия друг, няма да ви пука, но докосна ли някой нещастник от Военното, ставам убиец, така ли?

— Никога няма да излетиш с този хеликоптер с Петра — извика Бийн.

— Знам, че никога няма да излетя без нея. Ако не е с мен, ще взривиш хеликоптера на толкова дребни парченца, че ще трябва да ме събират с фин гребен.

— Значи най-добре просто да накарам някой от снайперистите ми да те застреля.

Петра се усмихна.

Искаше да му каже: „Да, направи го“.

— В такъв случай полковник Юанси ще сметне, че мисията му се е провалила, и ще избие колкото може от вас. Най-напред Петра.

Бийн видя, че полковникът е качил всичките си хора на хеликоптера — онези, които бяха излезли с него, и останалите от взривените машини. Само Бийн, Ахил и Петра стояха навън.

— Полковник — извика Бийн, — единственият начин да избегнем кръвопролитието е, ако си вярваме. Гарантирам ви, че ако ми предадете Петра жива и здрава, ще ви позволим да излетите безпрепятствено. Дали ще вземете Ахил или не, за мен няма значение.

Усмивката на Петра изчезна, смени се с гневна гримаса. Не искаше Ахил да се измъкне.

Все още обаче се надяваше да оцелее, затова мълчеше — за да не разбере Ахил, че тя иска смъртта му, дори на цената на своя живот.

Не вземаше предвид факта, че китайският офицер трябваше да изпълни минималните условия за успех на операцията — трябваше да вземе Ахил на борда. Ако нямаше тази възможност, много хора щяха да загинат, и за какво? Ахил бе извършил най-големите си злодеяния. Отсега нататък никой нямаше да му вярва. Ако получеше някаква власт, щеше да го постигне със сила или сплашване, не с хитрост. Това означаваше, че всеки божи ден щеше да си създава врагове, да печели нови съюзници за противниците си.

Можеше да спечели още много битки и войни, дори да изглежда, че е постигнал крайна победа, но също като Калигула, щеше да превърне най-близките си сътрудници в убийци. И след смъртта му също толкова зли, но може би не толкова луди хора щяха да заемат мястото му. Убийството му нямаше да промени чак толкова положението в света.

Запазването на живота на Петра обаче бе изключително важно за Бийн. Заради негови пропуски Поук и сестра Карлота бяха загинали. Днес обаче нямаше да допусне грешка. Петра щеше да оцелее, защото той не можеше да преживее нов провал. Затова мнението й изобщо не го интересуваше.

Полковникът се замисли.

Ахил — не.

— Сега ще тръгна към хеликоптера — заяви той. — Ще държа пръста си на спусъка. Не мърдай, Бийн.

Бийн се досещаше какво си мисли Ахил: „Мога ли да убия Бийн в последния момент и пак да се измъкна, или трябва да отложа това удоволствие за друг път?“

Това носеше предимство за Бийн, защото съзнанието му не беше замъглено с мисли за лично отмъщение.

Изведнъж си даде сметка, че също мисли за това. Защото и той се опитваше да измисли начин да спаси Петра и в същото време да убие Ахил.

Полковникът се приближи към Ахил и извика:

— Ахил е архитектът на великата китайска победа и трябва да дойде в Пекин, за да получи полагащите му се почести. Нямам никакви заповеди за арменчето.

— Никога няма да ни позволят да излетим без нея, глупако — изскърца със зъби Ахил.

— Господин полковник, давам ви честната си дума. Макар че Ахил вече уби една жена и едно момиче, които не му бяха сторили нищо освен добро, макар че заслужава да умре, аз ще го пусна да тръгне с вас.

— В такъв случай мисиите ни не влизат в противоречие. Съгласен съм с условията, стига да гарантираш, че ще се грижиш за всичките ми хора, които остават, в съгласие с международните спогодби за пленниците.

— Съгласен съм.

— Аз командвам мисията и не съм съгласен — възрази Ахил.

— Ти нямаш думата — скастри го полковникът.

Бийн предвиди действията на Ахил. Щеше да насочи пистолета към полковника и да го застреля. Въобразяваше си, че така ще изненада противника, но Бийн го очакваше. Вдигна пушката още докато Ахил се обръщаше към полковника.

Бийн обаче не беше единственият, който предвиди хода на Ахил. Полковникът нарочно се беше приближил до момчето и когато Ахил насочи пистолета си към него, той изби оръжието от ръката му. В същия момент го удари в лакътя и макар че не личеше да прилага сила, ръката на Ахил се изви под неестествен ъгъл. Ахил изпищя от болка и падна на колене, като пусна Петра. Тя веднага отскочи, встрани от линията на стрелба. Бийн стреля, като в последния момент нагласи мерника и мъничката ампула се удари в ризата на момчето с такава сила, че макар да се пръсна, приспивателното вещество проникна през плата в кожата на Ахил. Той падна.

— Това е упойка — обясни Бийн. — Ще се събуди след около шест часа. С главоболие.

Полковникът не помръдна, дори не удостои с поглед Ахил, стоеше втренчен в Бийн.

— Вече няма заложници. Врагът ти е упоен. Да видим дали ще удържиш на думата си, когато условията, при които я даде, се промениха.

— Хората на честта са братя, независимо каква униформа носят — отвърна Бийн. — Можете да го качвате на хеликоптера и да тръгвате. Съветвам ви да летите заедно с нас на юг, докато излезем от обсега на въздушната отбрана на Хайдарабад. След това можете да продължите по маршрута си.

— Разумно предложение.

Полковникът се наведе да вдигне упоеното момче. Беше трудно, затова Бийн, колкото и малък да беше, се приближи и хвана Ахил за краката.

Петра се беше изправила. Бийн я погледна и забеляза, че е вперила очи в оръжието на Ахил, което лежеше на земята. Сякаш можеше да прочете мислите й. Да убие Ахил със собственото му оръжие бе толкова изкушаващо — и Петра не беше давала дума на никого.

Преди да посегне към оръжието обаче, Бийн насочи упойващата пушка към нея:

— И ти ли искаш да се събудиш след шест часа с главоболие?

— Няма нужда да ми казваш, знам, че обещанието ти обвързва и мен.

Без да погледне пистолета, тя се приближи и помогна на Бийн и полковника да пренесат Ахил до хеликоптера.

Изблъскаха го през вратата. Войниците вътре го поеха и го внесоха назад, на място, където да не пострада при излитането и кацането. Машината беше претоварена, но само с хора — нямаше провизии и тежко въоръжение, тъй че полетът щеше да мине нормално. Просто щеше да е неудобно за пасажерите.

— На този хеликоптер няма да ви е много удобно — рече Бийн. — Можете да заповядате в нашия.

— Но аз не отивам, където отивате вие.

— Познавам момчето, което току-що качихте. Дори да не си спомня какво сте направили с него, когато се събуди, все някога някой ще му каже. А щом узнае, ще ви набележи. Той никога не забравя. Със сигурност ще ви убие, рано или късно.

— Тогава ще умра, изпълнявайки дълга си.

— Може би в опит да спасите Китай и целия свят от един злодей.

— Знам, че го правите от добри чувства, но душата ми се къса, когато ми предлагат такава награда, за да изменя на родината си.

— Родината ви се ръководи от хора без чест и достойнство. И при все това те държат властта благодарение на достойни мъже като вас. Кой в такъв случай предава родината си? Не, няма време да спорим. Исках само да посея семенцето на съмнението в душата ви — с усмивка завърши Бийн.

Полковникът също се усмихна:

— Значи ти си дяволът, както ние китайците винаги сме казвали за европейците.

Бийн му отдаде чест. Офицерът отвърна на жеста и се качи в хеликоптера.

Вратата се затвори.

Бийн и Петра се отдалечиха тичешком, докато машината се издигаше. Задържа се във въздуха, докато двамата се качиха в последния хеликоптер, който още стоеше на земята. След по-малко от две минути той също излетя и китайската и тайландските машини се издигнаха над базата. Хеликоптерите от ударния отряд на Бийн се събраха.

Отлетяха заедно на юг, бавно, на витла. Нито една индийска ракета не беше изстреляна срещу тях. Защото индийските офицери несъмнено знаеха, че най-способните им военни стратези ще бъдат откарани на много по-безопасно място от Хайдарабад или където и да било в Индия при надвисналата китайска заплаха.

Бийн даде заповед и всички хеликоптери прибраха перките, реактивните двигатели се включиха и те полетяха бързо към Шри Ланка.

Петра пътуваше с мрачно изражение. Вирломи седеше до нея, но двете мълчаха.

— Петра — заговори Бийн.

Тя не го погледна.

— Вирломи ни откри сама. Дойдохме да те спасим благодарение на нея.

Петра остана със забит в пода поглед, но протегна ръка и стисна дланта на Вирломи.

— Ти си смела и добра — рече арменското момиче. — Благодаря ти за съчувствието.

Погледна Бийн в очите:

— Но на теб не съм благодарна, Бийн. Бях готова да го убия. Щях да го направя. Щях да намеря начин.

— В крайна сметка той сам ще се убие. Ще се самозабрави, като Робеспиер или Сталин. Хората около него ще видят какъв е, ще разберат, че накрая ще прати и тях на гилотината, ще решат, че не могат да го търпят повече, и най-накрая ще го убият.

— Сигурно, но колко още хора ще избие през това време? Сега и твоите ръце са изцапани с кръвта им, защото ти го натовари жив на хеликоптера. Моите също.

— Грешиш. Той единствен е виновен за убийствата си. И грешиш за онова, което щеше да стане, ако го бяхме пуснали да те отведе. Нямаше да преживееш това пътуване.

— Откъде си толкова сигурен?

— Познавам Ахил. Когато хеликоптерът се издигне достатъчно високо, той щеше да те блъсне навън. И знаеш ли защо?

— За да стане пред очите ти.

— Не. Щеше да изчака да си тръгна. Той не е глупак. Животът му е по-важен от твоята смърт.

— Защото тогава ще ме убива? Защо си толкова сигурен?

— Защото те беше прегърнал като любовник. Докато беше опрял пистолета в слепоочието ти, той те държеше нежно, сякаш искаше да те целуне, преди да се качите на борда. Искал е да го направи пред мен.

— Тя никога не би му позволила да я целуне — с отвращение заяви Вирломи.

Петра обаче погледна Бийн и в очите й заблестяха сълзи. Това бе по-красноречив отговор от смелите думи на Вирломи. Тя вече бе позволила на Ахил да я целуне. Като Поук.

— Той те е набелязал — обясни Бийн. — Бил е влюбен в теб. Ти си имала власт над него. След като вече няма нужда от теб като заложничка, не можеше да те остави жива.

Суриявонг потрепери:

— Как е превъртял толкова?

— Няма определена причина. Колкото и ужасни неща да са му се случили, колкото и страшни подтици да са го измъчвали, той сам е избрал да им се поддаде, по собствено желание върши тези злини. Само той е виновен за действията си, никой друг. Дори онези, които са спасили живота му.

— Като нас с теб днес — отбеляза Петра.

— Днес сестра Карлота спаси живота му. Последното й желание към мен беше да оставя отмъщението в ръцете на Господ.

— Вярваш ли в Господ? — изненада се Суриявонг.

— Все повече и повече. И все по-малко и по-малко.

Вирломи хвана Петра за ръцете и каза:

— Стига обвинения и стига приказки за Ахил. Вече си свободна. Не се налага всяка минути да мислиш какво ще направи, ако те подслушва, и как трябва да реагираш, ако те наблюдава. Единственият начин да ти навреди сега е, ако ти продължиш да го гледаш в сърцето си.

— Послушай я, Петра — намеси се Суриявонг. — Тя е богиня, да знаеш.

Вирломи се засмя:

— Спасявам мостове и извиквам хеликоптери.

— И ме благослови — добави Суриявонг.

— Не съм го правила.

— Когато мина по гърба ми. Сега цялото ми тяло е път на една богиня.

— Само задната част. Трябва да намериш друг да благослови и предната.

Докато бърбореха, полузамаяни от успеха, свободата и ужасната трагедия, която оставяха зад себе си, Бийн наблюдаваше Петра, видя сълзите, които капеха в скута й, и му се прииска да избърше очите й. Но каква полза? Тези сълзи идваха от дълбоки кладенци, пълни с мъка, и докосването му не можеше да пресуши извора им. За това беше нужно време, а точно то не му достигаше. Ако Петра изпиташе щастие в живота си — това скъпоценно нещо, за което говореше госпожа Уигин — то щеше да е споделено с друг човек. Бийн я беше спасил, беше я освободил, но не за да я има или да стане част от живота й, а за да не носи бремето за смъртта й, както за Поук и Карлота. В известен смисъл това беше егоизъм. Но от друга страна, с днешната мисия той не печелеше нищо.

Само когато дойдеше смъртта, при това много скоро, щеше да погледне назад към този ден с малко повече гордост, отколкото към всяко друго дело в живота си. Защото днес той спечели. Сред всички ужасни провали най-после победи. Успя да измами Ахил и да му попречи да извърши едно от любимите си убийства. Спаси живота на най-скъпата си приятелка, макар че тя още не му беше благодарна. Отрядът му изпълни задачата си, без да загуби нито един от двестате войници. Досега Бийн винаги споделяше победата на някой друг. Днес обаче, днес тя бе само негова.

Хегемон

Над един милион индийци напуснаха страната, преди китайците да затворят границите. Това бе твърде малък процент от един и половина милиардното население. През следващата година поне десет пъти по толкова бяха преселени от родните си земи в студена Манджурия и високите пустинни плата на Синцян. Сред изселените беше и Тикал Чапекар. Китайците не издаваха пред външния свят каква е съдбата на бившия министър-председател или друг от „потисниците на индийския народ“. Същото в по-малък мащаб се случи с управляващия елит на Бирма, Тайланд, Виетнам, Камбоджа и Лаос.

Сякаш това мащабно преначертаване на световната карта не беше достатъчно, Русия обяви, че се съюзява с Китай, и че гледа на източноевропейските държави, които не служат вярно на Варшавския договор, като на размирни провинции. Без да изстрелят нито един куршум, само като обещаха, че няма да действат с методите на Китай, руснаците пренаписаха Варшавското споразумение така, че то се превърна малко или повече в конституция на новата империя, включваща страните на изток от Германия, Австрия и Италия на юг и Швеция и Норвегия на север.

Западноевропейските държави бързо „приветстваха“ установяването на „дисциплина“ в Европа и Русия веднага бе приета като пълноправен член на Европейския съюз. Понеже сега руснаците контролираха повече от половината гласове, налагаше се другите членки постоянно да водят военни кампании, за да запазят, някакво подобие на независимост. Великобритания, Ирландия, Исландия и Португалия предпочетоха да не участват в тази игра и напуснаха Съюза. Дори и те обаче се постараха да уверят Русия, че причините са чисто икономически и че всъщност приветстват възобновения интерес на руснаците към Запада.

Америка, която отдавна бе попаднала под китайското търговско влияние, пошумя за потъпкването на човешките права, но скоро млъкна и се зае да чертае нови карти на света, използвайки сателитната си система. За африканските страни на юг от Сахара, чийто единствен икономически и културен партньор бе Индия, катастрофата беше голяма. Те останаха верни на доскорошния си партньор и отказваха да приемат новото положение на нещата, макар че активно търсеха нови пазари за стоките си. Латинска Америка осъди още по-остро всички агресори, но тъй като не разполагаше със сериозни въоръжени сили, не можеше да направи нищо. В Тихия океан Япония, разполагаща с най-силната флота в региона, запази твърдата си позиция; другите островни държави, разделени от Китай от не толкова обширни водни простори, не можеха да си позволят такъв лукс.

Всъщност единствената сила, която не отстъпваше пред Китай и Русия и им противостоеше с добре защитени граници, бе мюсюлманският свят. Иран великодушно забрави пакистанската заплаха през месеца преди падането на Индия, а арабите подкрепиха Турция в усилията срещу руското нахлуване отвъд Кавказ и в обширните степи на Средна Азия. Никой не вярваше, че войските на мюсюлманските държави ще издържат на сериозна китайска атака, а Русия беше не по-малко опасна, но мюсюлманите изоставиха враждите помежду си и уповавайки се на Аллах, струпаха сериозни сили по границите си, като дадоха на всички да разберат, че всеки опит да се изскубе този стрък коприва, ще е много болезнен.

В такава обстановка Питър Уигин „Лок“ бе избран за хегемон. Китай даде да се разбере, че приема назначаването на какъвто и да е хегемон за обида, но руснаците реагираха доста по-толерантно, главно защото много от страните, дали гласа си за Уигин, обявиха публично, че за тях това е длъжност главно с представителни функции, символ на единството и спокойствието, не опит за оспорване на завоеванията, донесли „мир“ в този нестабилен свят.

На четири очи обаче много от водачите на същите тези страни увериха Питър, че очакват от него да направи всичко, което е по силите му, за приемане на „дипломатични“ промени в окупираните страни. Питър ги изслушваше учтиво и ги уверяваше, че ще се постарае, но изпитваше само презрение към тях — защото без войска не би могъл да преговаря с никого за нищо.

Първият му официален акт бе да потвърди преназначаването на полемарха Чамраджнагар — действие, което китайците официално обявиха за незаконно, защото хегемонската институция вече не съществувала. Заявиха, че макар да не могат да попречат на назначаването на Чамраджнагар, вече не смятат да поддържат финансово нито флота, нито хегемонията. Питър потвърди преназначаването на Граф за министър на колонизацията — и отново, тъй като дейността му излизаше от границите на Земята, не можеха да направят друго, освен да прекратят финансирането й.

Липсата на средства обаче принуди Питър да предприеме друга стъпка. Премести столицата на хегемонията от бивша Нидерландия и й върна самоуправлението, което веднага сложи край на стихийната емиграция в страната. Закри повечето служби на хегемонията по света освен програмите за медицински и агрономически изследвания и подпомагане. Премести главната си квартира в Бразилия, което имаше няколко основни предимства:

Първо, страната бе достатъчно голяма и силна, та главните врагове на хегемонията да се въздържат от опити за покушение над хегемона в границите й.

Второ, намираше се в южното полукълбо и имаше здрави икономически връзки с Африка, Америка и тихоокеанските страни. Така Питър нямаше бъде изолиран от световната търговия и политика.

И трето, Бразилия официално покани Питър Уигин. Никоя друга страна не го направи.

Питър не хранеше илюзии за правомощията си като хегемон. Не очакваше някой да му дойде на крака, а сам търсеше съюзници.

Затова прекоси Тихия океан и отиде в Манила, където Бийн с тайландския си отряд и индийците, които бе спасил, бяха намерили временно убежище. Питър знаеше, че Бийн му е сърдит, затова изпита облекчение, когато другото момче не само се съгласи с него, а и открито му засвидетелства уважението си, когато го посрещна. Двестате му войници бяха строени като за тържествен парад, а когато го запозна с Петра, Суриявонг, Вирломи и другите от Военното училище, Бийн се държа, сякаш представя приятелите си на по-висшестоящ. Дори произнесе кратка реч:

— Готов съм да служа на Негово превъзходителство хегемона със скромната си войска — ветерани от войната, бивши противници, а сега, заради подло предателство, изгнаници от родината си и мои братя и сестри по оръжие. Това не е мое решение или решение на мнозинството. Всеки един от тях можеше да избира и сам пожела да ти служи. Малко сме, но предишните ни работодатели се увериха в способностите ни. Надяваме се, че ще имаме шанса да служим на кауза, която стои над тесни национални интереси и ще доведе до установяване на нов, изгоден за всички ред на Земята.

Питър се изненада само от официалността на предложението и от това, че бе направено без предварителни условия. Забеляза също така, че Бийн се е погрижил да има и камери. Новината щеше да обиколи света. Затова новият хегемон също отговори официално, поздрави войниците за постигнатото и изказа съжаление за страданията на народа им. Добре щеше да излезе — двайсет секунди по телевизията и пълен запис по мрежата.

Когато свършиха с речите, Питър направи преглед на въоръжението — всичко, което бяха успели да вземат от Тайланд. Бяха успели да прехвърлят във Филипините дори бойните самолети и катери, така хегемонът разполагаше с военновъздушни сили и малка флота. Питър кимаше и коментираше авторитетно — камерите още снимаха.

По-късно, когато останаха сами, той най-после си позволи да се засмее мрачно:

— Без теб нямаше да имам нищо. Но в сравнение с флота и авиацията, които някога са били подчинени на хегемона…

Бийн го изгледа хладно:

— Ако правомощията на институцията не бяха силно намалени, нямаше да ти я дадат.

Явно приятната част бе приключила.

— Да, прав си, разбира се — призна Питър.

— И светът трябваше да изпадне в безнадеждно положение, при което самото съществуване на институцията хегемон да е под въпрос.

— Това също е вярно и по някаква причина май те дразни.

— Защото, ако не смятаме склонността на Ахил да убива хора, не виждам голяма разлика между него и теб. И двамата сте склонни да причинявате ненужно страдание на хората в името на личните си амбиции.

Питър въздъхна:

— Ако разликата е само тази, защо предлагаш да ми служиш?

— Има и други разлики, разбира се, но те са количествени, не качествени. Ахил сключва договори, които не смята да спазва. Ти пишеш статии, които биха могли да спасят цели народи, но отлагаш публикуването им, докато страните им попаднат под чужда власт и световното положение стане толкова безнадеждно, че да осигуриш избирането си за Хегемон.

— Наистина ли мислиш, че ако бях публикувал по-рано статията, щях да спася Индия и Тайланд?

— В началото на войната Индия все още имаше достатъчно провизии и оборудване, за да спре китайците. Тайланд щеше да разпръсне войската си и врагът нямаше да може да я разгроми.

— Да, но ако бях публикувал по-рано, Индия и Тайланд нямаше да осъзнаят опасността и да ми повярват. Все пак тайландците не повярваха дори на теб, а ти ги предупреди за всичко.

— Ти си Лок.

— А, да. Авторитетът ми щеше да накара цели държави да треперят. Не забравяш ли нещо? По твое настояване аз разкрих, че съм още тийнейджър, колежанче. Все още не се бях окопитил от удара и се опитвах да докажа в Хаити, че мога да управлявам. Възможно бе да ми е останал някакъв престиж, та управниците на Индия и Тайланд да ми повярват — но можеше и да нямам. Пък и ако бях публикувал по-рано, преди китайците да са готови за действие, те просто щяха да отрекат всичко, войната да продължи и статията ми нямаше да свърши работа. Нямаше да подтикна Китай да започне нашествието в момента, който бе най-подходящ за теб.

— Не ме убеждавай, че всичко е било предвидено.

— Планът ми бе да задържа статията, докато се появи смисъл от нея. Да, мислех за престижа си, защото сега единствената ми власт са той и влиянието, което ми осигурява сред правителствата по света. Това е валута, която се кове бавно, и ако се харчи разточително, губи стойността си. Затова, да, наистина внимателно защитавам властта си и я използвам пестеливо, за да я имам и в бъдеще, когато повече ще ми трябва.

Бийн замълча.

— Не си доволен от развоя на събитията — продължи Питър. — Аз също. Възможно е — не много вероятно, но възможно — ако бях публикувал статията си по-рано, Индия да успее да окаже истинска съпротива. Можеше още да се сражават. Милиони войници щяха да загиват и сега, докато си говорим. Вместо това Китай удържа чиста, почти безкръвна победа. Сега китайците трябва да управляват население, почти два пъти по-многобройно от тяхното, с култура, със също толкова стари традиции и асимилираща сила като тяхната. Змията е нагълтала крокодил и отново възниква старият въпрос — кой кого ще смели? Тайланд и Виетнам също са труден залък и дори бирманците никога не са управлявали собствената си страна. Благодарение на мен бяха спасени човешки животи. Сега светът е наясно с моралната страна на проблема, кой е агресорът и кой — жертвата. Китай и Русия победиха — но народите, които попаднаха във властта им, са недоволни и няма да ги подкрепят в решителната битка. Защо мислиш, че Китай толкова бързаше да сключи мир с Пакистан? Защото знаеха, че не могат да воюват срещу ислямския свят при постоянна заплаха от бунт и саботажи в Индия. Ами договорът между Китай и Русия — каква смешка! Те с години спорят и скоро по дългата сибирска граница ще започнат проблеми. Китай и Русия са победители само за онзи, който мисли повърхностно. Теб обаче никога не съм те мислил за повърхностен.

— Всичко това ми е ясно — увери го Бийн.

— Да, но пак си знаеш своето. Още ми се цупиш.

Бийн не отговори.

— Не е лесно да виждаш голямата картина и да не ме обвиниш, че се възползвам от чуждото страдание. Но важното в случая е какво ще постигна след като вече съм формално водач на света, а на практика имам контрол над скромна икономическа база, няколко международни служби и този отряд, който получих днес от теб. Направих няколко неща, които бяха по силите ми, за да възстановя авторитета на поста си.

— Но преди всичко да си осигуриш избирането за него.

— Да, Бийн. Аз съм арогантен негодник. Мисля, че съм единственият, който разбира какво трябва да се направи и има възможност да го направи. Мисля, че светът се нуждае от мен. Всъщност аз съм по-самонадеян дори от теб. Какво значи това? Нима трябва да съм по-скромен? Само ти ли имаш право да прецениш трезво способностите си и да решиш, че си подходящ за определен пост?

— Аз не искам този пост.

— Аз също не искам този пост. Искам такъв пост, когато думата на хегемона ще тежи на мястото си, когато няма да има войни, когато хегемонът ще има власт да прекроява граници, да отменя лоши закони, да разбива международни престъпни организации и да осигури на всички хора достоен живот, спокойствие и свободата, която позволяват културните им традиции. Решен съм да го постигна стъпка по стъпка. И не само това, ще го постигна с твоя помощ, защото ти искаш някой да свърши тази работа и не по-зле от мен знаеш, че съм най-подходящият за нея.

Бийн кимна мълчаливо.

— Знаеш всичко това и още ми се сърдиш.

— Ядосан съм на Ахил. Ядосвам се на глупостта на онези, които отказаха да ме послушат. Ти обаче си тук, а те не са.

— Има още нещо. Ако само това беше причината, щеше да преодолееш гнева си много преди да водим този разговор.

— Знам. Но няма да ти е приятно да го чуеш.

— Защото ще нараниш чувствата ми? Нека тогава аз да нанеса първия удар. Ядосан си ми, защото всяка дума от устата ми, всеки жест, всяка гримаса на лицето ми ти напомнят за Ендър Уигин. Само че аз не съм Ендър, никога няма да бъда. Смяташ, че Ендър би трябвало да е на моето място и ме мразиш, защото направих така, че да напусне завинаги Земята.

— Глупаво е — призна Бийн. — Знам го. Знам, че като го отпрати, ти спаси живота му. Хората, които помогнаха на Ахил и се опитаха да ме убият, нямаше да мирясат, докато не унищожат Ендър, и без Ахил да ги кара. Щяха да се боят от него много повече, отколкото от нас с теб. Ти обаче толкова приличаш на него, звучиш като него. И все си мисля, че ако беше тук, Ендър нямаше да прецака нещата, както направих аз.

— Според мен е точно обратното. Ако ти не беше до Ендър в решителния момент, той щеше да прецака работата. Недей да спориш, няма смисъл. Важното е, че светът е такъв, какъвто е, и ние сме в положение, при което, ако внимаваме, ако обмислим добре плановете си, можем да оправим нещата. Можем да направим света по-добър. Няма за какво да съжаляваме. Няма смисъл да се тюхкаме за миналото. Трябва да гледаме в бъдещето и да си напънем задниците.

— Ще гледам в бъдещето и ще ти помагам, но не мога да съжалявам за онова, което съм пропуснал.

— Добре. Сега, ако си съгласен, смятам да възстановя длъжността стратегос.

Бийн се изсмя подигравателно:

— Назначаваш на този пост военачалник с двеста войници, два самолета, две катерчета и шепа малолетни стратези?

— Е, ако аз мога да се нарека хегемон, няма причина ти да не приемеш тази длъжност.

— Виждам, че не искаш назначаването ми да стане пред медиите.

— Така е. Не искам, когато хората научат новината, да видят едно хлапе. Искам да научат, че си назначен за стратегос, докато гледат кадри от победата над формиките и слушат как си спасил индийците, завършили Военното училище.

— Добре тогава. Приемам. Ще получа ли парадна униформа?

— Не. Като те гледам как растеш напоследък, ще вляза в прекалено големи разходи, ако трябва да ти осигурявам нови.

По лицето на Бийн се изписа угрижено изражение.

— Какво, пак ли те обидих? — попита Питър.

— Не. Просто се чудя какво казаха родителите ти, когато научиха, че си Лок.

Питър се засмя:

— О, престориха се, че са знаели през цялото време. Какво да ги правиш? Родители.

По предложение на Бийн Питър премести главното седалище на хегемонията в Рибейрау Прету в щата Сау Паулу. Там щяха да имат отлични въздушни връзки с всички части на света и в същото време да са заобиколени от малки градчета и земеделски стопанства. Щяха да са далеч от държавни институции. Мястото беше приятно за живеене. Тук на спокойствие щяха да се упражняват и да планират скромната си цел да освободят заробените народи, докато държат фронта срещу нови завоевания.

Семейство Делфики престана да се крие и дойде да живее при Бийн. Сега Гърция участваше във Варшавския договор и нямаше как да се върнат у дома. Родителите на Питър също дойдоха, защото си даваха сметка, че сега и те са мишена за нападения от всеки, който има зъб на Питър. И двамата получиха работа в хегемонията и ако съжаляваха за предишния си живот, не го показваха.

Семейство Арканян напусна родината, за да се засели на място, където вече никой нямаше да отвлича децата им. Родителите на Суриявонг се бяха измъкнали от Тайланд и прехвърлиха семейния си бизнес в Рибейрау Прету. Близките на другите тайландски и индийски сподвижници на Бийн също дойдоха и скоро се появиха цели кварталчета, където рядко звучеше португалска реч.

Колкото до Ахил, с месеци не се чуваше нищо за него. Навярно беше в Пекин. Навярно по един или друг начин си подготвяше пътя към властта. Все пак се надяваха, че китайците, след като го бяха използвали, са проявили достатъчно разум, за да го държат далеч от юздите на управлението.

През един облачен зимен следобед през юни Петра се разхождаше в гробището на Араракуара, само на двайсет минути от Рибейрау Прету. Приближи се към Бийн така, че да я види отдалеч. Спря до него и погледна надписа на близката надгробна плоча.

— Кой е погребан тук?

— Никой — отвърна Бийн, който не се изненада, че я вижда. — Това е кенотаф.

Петра прочете имената, изписани на камъка.

Само тези две думи.

— Сестра Карлота има надгробна плоча и някъде във Ватикана — обясни Бийн. — След катастрофата обаче не намериха тяло, което да бъде погребано където и да било. А пък Поук бе кремирана от непознати хора. Вирломи ми даде идеята.

Вирломи бе поставила паметна плоча за Саяги в малкото индийско гробище на Рибейрау Прету. Тя беше малко по-многословна — споменаваха се датите на раждането и смъртта му и той бе наречен „Момчето, което постигна сатяграха“.

— Бийн, не е разумно да идваш сам — отбеляза Петра. — Без телохранител. Това място е толкова открито, че си идеална мишена.

— Знам.

— Можеше да вземеш поне мен.

Той се обърна към нея. В очите му имаше сълзи.

— Това е паметникът на срама ми. Положих огромни усилия името ти да не е тук.

— Така ли мислиш наистина? Не виждам никакъв срам, Бийн. Виждам само любов. Точно затова мястото ми е тук — с другите самотни жени, които са ти посветили сърцето си.

Бийн я прегърна и заплака на рамото й. Беше пораснал достатъчно, за да го направи.

— Те спасиха живота ми. Те ми дадоха живот.

— Така правят добрите хора — отбеляза Петра. — И след това умират. Толкова е жалко, по дяволите.

Той се засмя — дали на малката й шега или на себе си, защото плачеше, тя не можеше да определи.

— Нищо не е вечно, нали? — отбеляза.

— Те все още са живи в сърцето ти.

— Ами аз в чие сърце живея? Само не казвай, че в твоето.

— Защо да не го кажа? Ти спаси живота ми.

— Те никога не са имали деца, нито една от двете — рече Бийн. — Никога не са изпитали близостта на мъж, никога не са се грижили за собствено бебе. Не можаха да видят как децата им порастват и отглеждат свои.

— Сестра Карлота сама си беше избрала тази съдба.

— Поук не.

— И двете имаха теб.

— Точно това е жалкото. Че единственото им дете бях аз.

— Значи… заради тях си длъжен да продължаваш напред, да се ожениш, да отгледаш деца, които ще си спомнят за тях.

Бийн се загледа в далечината.

— Имам по-добра идея — заяви. — Нека да разкажа на теб. И ти да разкажеш на твоите деца. Ще го направиш ли? Ако ми обещаеш, когато си мисля за тях, ще съм спокоен, защото споменът няма да умре с мен.

— Разбира се, че ще го направя, Бийн, но ти говориш, сякаш животът ти вече е свършил, а той едва започва. Погледни се, толкова добре се справяш с всичко, скоро ще достигнеш ръста на зрял мъж…

Той нежно докосна устните й.

— Аз никога няма да се оженя, Петра. Никога няма да имам деца.

— Защо? Ако ми кажеш, че ще ставаш свещеник, лично ще те отвлека и ще се махнем от тази католическа страна.

— Аз не съм човек, Петра. И моят вид ще изчезне с мен.

Тя се засмя.

Но после го погледна в очите и видя, че не е шега. Каквото и да означаваше това, той си вярваше. Не бил човек. Откъде му хрумна? От всички познати на Петра кой беше по-човечен от Бийн?

— Да се прибираме у дома, преди някой да дойде да ни застреля — предложи той.

— У дома.

Бийн не я разбра добре:

— Съжалявам, че не сме в Армения.

— Не, не мисля, че Армения е истинският ми дом. Военното училище също не беше, нито Ерос. Тук е домът ми. В Рибейрау Прету. Защото семейството ми е тук, разбира се… но…

Бийн изведнъж се досети какво иска да каже.

— Защото ти си тук. Защото направи толкова много заради мен. Ти ме разбираш. Споделяш спомените ми. За Ендър. Онзи ужасен ден с Бонсо. И когато заспах в разгара на битката на Ерос. Мислиш, че ти трябва да се срамуваш. — Петра се изсмя. — Но за мен е приятно да си спомням дори тези неща с теб. Защото знаеше всичко и пак дойде да ме спасиш.

— Не бях много бърз.

Излязоха от гробището и тръгнаха към гарата, държаха се за ръце, защото никой от двамата не искаше да се разделят точно сега.

— Хрумна ми нещо — каза Петра.

— Какво?

— Ако някога промениш решението си — сещаш се, за женитбата и децата… ела при мен.

Бийн се замисли за малко.

— Аха, разбирам. Спасих принцесата и сега мога да се оженя за нея, когато си поискам.

— Такава е сделката.

— Забелязвам, че го спомена чак след като научи за обета ми за безбрачие.

— Много хитро, нали?

— Освен това сделката не е честна. Не трябва ли да получа и половин кралство?

— Нещо по-добро. Можеш да го вземеш цялото.