Сянката на хегемона

Шифърът

Ако Бийн трябваше да се крие, Араракуара бе идеалното място. Градчето, наречено на един вид папагали, беше като музей на открито, с павирани улици и стари къщи. Не бяха особено красиви или живописни — дори катедралата бе доста прихлупена и не особено стара, завършена едва през двайсети век, но все пак тук цареше спокойният дух, характерен за Бразилия навремето. Близкият град Рибейрау Прету се бе превърнал в мегаполис, многократно надхвърлящ размерите на Араракуара. И макар че животът течеше достатъчно в крак с времето — по улиците се чуваше колкото португалски, толкова и общофлотски — тук Бийн се чувстваше като у дома си повече отколкото в Гърция, където желанието да бъдеш пълноценен европеец и в същото време чист грък изкривяваше живота и нравите.

— Недей да свикваш — предупреди го сестра Карлота. — Няма да се задържаме.

— Ахил е дяволът, не Господ. Не може да достигне навсякъде. Не може да ни открие, ако не оставяме следи.

— Не е нужно да търси навсякъде. Достатъчно е да ни намери, където сме.

— Омразата го заслепява.

— Страхът изостря сетивата му.

Бийн се засмя — това беше стара игра между тях.

— Навярно похитителят на другите деца не е Ахил.

— Навярно не гравитацията ни държи на Земята, а някаква друга сила с подобни свойства — отбеляза Карлота.

Тя също се засмя.

Сестра Карлота беше добър спътник. Имаше чувство за хумор. Разбираше шегите му и нейните го забавляваха. Но най-вече обичаше да прекарва дълги часове, без да продума, и да се занимава мълчаливо, докато той си върши работата. Когато разговаряха, използваха особен съкратен начин на изразяване — и двамата знаеха важните неща, достатъчно беше единият да загатне нещо и другият щеше да го разбере. Това не означаваше, че бяха сродни души в хармония помежду си. Просто жизнените им пътища се сближаваха в определени точки — и двамата се криеха, и двамата бяха отделени от близките си, имаха общ враг, който желаеше смъртта им. Нямаха за кого да клюкарят, защото не познаваха никого. Нямаха какво да обсъждат, защото нямаха общи интереси освен настоящия проблем: да установят къде са затворени децата и на коя държава служи Ахил (или тя му служи), да разберат накъде отива светът, за да му повлияят, може би да променят хода на историята.

Такава поне бе целта на сестра Карлота и Бийн беше готов да участва в плана й, доколкото проучванията, необходими за първите две задачи, бяха необходими и за последната. Той не беше сигурен, че много му дреме за историята и бъдещето.

Веднъж го сподели пред сестра Карлота и тя се усмихна:

— За външния свят ли не те е грижа, или за бъдещето като цяло, включително твоето?

— Защо е необходимо да уточнявам за какво не ми дреме?

— Защото ако не ти дреме за собственото ти бъдеще, щеше да ти е все едно дали ще си жив, за да го видиш, и нямаше да си даваш толкова труд да се спасиш.

— Аз съм бозайник. Опитвам се да оцелея независимо дали го искам или не.

— Ти си чедо Божие и не ти е все едно какво ще се случи с другите Му рожби, ако ще да не го признаваш пред себе си.

Готовият й отговор не го притесни, защото го очакваше — всъщност сам го беше провокирал, понеже обичаше да си мисли, че ако съществува, Господ ще се грижи и за Бийн. Не, разтревожи го леката сянка, която за миг мина през лицето й. Едва видима промяна на изражението, израз на скрито чувство, който не би забелязал, ако не познаваше толкова добре лицето й — върху което толкова рядко виждаше отрицателни емоции.

„Нещо, което казах, я натъжи. И тя иска да скрие тъгата си от мен. Какво казах? Че съм бозайник? Тя е свикнала на подигравките ми с религията й. Че може да не искам да живея вечно? Може би се тревожи, че съм потиснат. Или че се старая да живея вечно въпреки желанията си? Може би се бои, че ще загина млад.“ Е, нали точно затова бяха в Араракуара — за да избегне преждевременната смърт. И нейната също. Бийн обаче не се съмняваше, че ако насочат оръжие срещу него, тя без да се замисля, ще скочи да го закрие и да поеме куршума вместо него. Не можеше да разбере защо. Той не би сторил същото за нея, за никого. Би се опитал да я предупреди, да я издърпа или да нападне убиеца, каквото и да е, за да запази и двамата. Но не би жертвал живота си, за да я спаси.

Може би това бе характерно за жените. Или възрастните винаги се жертваха така за децата. Да дадеш живота си, за да спасиш друг. Да прецениш, че твоето оцеляване е по-маловажно от чуждото. Бийн не проумяваше как е възможно човек да мисли по такъв начин. Не би ли трябвало животинското в тях да надделее и всеки да действа за запазване на собствения си живот? Бийн никога не се беше опитвал да потиска инстинкта си за самосъхранение, но се съмняваше, че ще успее, дори да иска. Е, може би по-възрастните бяха по-склонни да се разделят с живота си, след като вече са изхарчили основната част от началния си капитал. Разбира се, имаше логика родителите да се жертват за рожбите си, особено твърде старите, които вече не могат да имат деца. Но сестра Карлота никога не е имала деца. И Бийн не беше единственият, за когото бе склонна да се жертва. Тя бе готова да скочи пред куршума за всеки непознат. Оценяваше живота си по-ниско от всеки друг. А това я отчуждаваше от него.

„Оцеляването не на най-приспособените, а моето — това е основната цел на съществото ми. Това е главната причина да извърша всичко, което съм сторил досега. Понякога чувствах състрадание — когато единствен в Ендъровия джийш съзнателно изпращах хора на сигурна смърт. Бих ли отишъл на тяхно място, бих ли изпълнил заповедта? Да загина в името на непредсказуемото бъдеще на идните поколения, които дори няма да знаят името ми?“

Бийн се съмняваше.

С удоволствие би служил на човечеството, ако така служеше и на себе си. Да воюва срещу формиките редом с Ендър и другите деца — в това имаше логика, защото спасявайки човечеството, спасяваше и Бийн. Ако оставайки жив някъде на планетата, щеше да вгорчи живота на Ахил, да притъпи бдителността му, да го тласне към грешен ход, който да го направи по-уязвим — е, това беше допълнителна екстра, с която в стремежа си да оцелее Бийн щеше да даде на човечеството възможност да се отърве от един изверг. И понеже най-сигурният начин да се спаси бе да открие Ахил и да го убие първи, най-вероятно щеше да стане един от най-великите герои в човешката история. Макар че, като се замислеше, не си спомняше нито един убиец, който да е станал герой. Брут може би. Репутацията му имаше възходи и спадове. Повечето убийци обаче се споменаваха с презрение. Вероятно защото онези, които успяваха, избираха най-безобидните жертви. А когато всички се съгласят, че един изверг заслужава да бъде убит, той вече има твърде много власт и е твърде бдителен, за да допусне такъв ход.

Опита се да го обсъди със сестра Карлота, но така не си изясни нищо.

— Не мога да споря с теб, затова се чудя защо изобщо ми го казваш. Знам само, че в никакъв случай няма да ти стана съучастничка.

— Не мислиш ли, че това е самозащита? — възрази Бийн. — Какво, да не искаш да стане като в глупавите стари филми, когато добрият герой не може да убие злодея, само защото мръсникът е невъоръжен?

— Христос учи да обичаш врага си, да правиш добро на онзи, който те мрази.

— Какъв е изводът? Най-хубавото, което можем да направим за Ахил, е да му изпратим адреса си и да чакаме наемните му убийци.

— Не говори глупости — възрази тя. — Христос казва да правим добро на врага си. За Ахил няма да е добре, ако ни намери, защото тогава ще ни убие и ще отговаря за още едно убийство пред Божия съд. Най-доброто, което можем да направим за Ахил, е да не допускаме да ни убие. И ако наистина го обичаме, ще му попречим да управлява света, защото властта само ще му даде повече възможности да върши грехове.

— Не е ли по-добре да обичаме стотиците или хиляди хора, които ще умрат във войните, планирани от него?

— Тях също ги обичаме. Но ти си заблуден като толкова много хора, които не разбират Божия замисъл. Мислиш си, че смъртта е най-лошото, което може да се случи на човек. За Господ обаче тя означава, че се връщаш у дома малко по-рано от заплануваното. За Господ най-ужасното нещо в живота е, ако човек приеме греха и отхвърли радостта, която Той му предлага. Затова от всички, които ще загинат във войните, смъртта ще бъде трагична само за онези, които се поддадат на греха.

— Защо тогава си даваш толкова труд да ме запазиш жив? — попита Бийн, макар че вече се досещаше за отговора.

— Искаш да кажа нещо, което ще отслаби позицията ми. Например, че и аз изпитвам човешки чувства и искам да те спася от смъртта, защото те обичам. Това е вярно. Нямам деца, но ти си ми като син и ще съм дълбоко покрусена, ако загинеш от ръката на това побъркано момче. Истината обаче, Юлиан Делфики, причината толкова ревностно да работя за оцеляването ти е, че ако умреш сега, най-вероятно ще отидеш в ада.

За негова изненада, Бийн се засегна. Достатъчно познаваше мисленето на Карлота, за да предвиди това изказване, но при все това от думите й го заболя.

— Не смятам да се покайвам и да се кръстя, затова вероятно така или иначе ще съм за ада. Когато и да умра, аз съм обречен.

— Глупости. Разбирането ни за християнската доктрина не е съвършено. Каквото и да приказват папите, аз нито за секунда не мога да допусна, че Господ ще осъди на вечни мъки милиардите си чеда, които се раждат и умират, без да приемат светото причастие. Не, мисля, че ще отидеш в ада, защото въпреки гениалността си ти нямаш морал. Моля се преди смъртта си да осъзнаеш, че има висши закони, по важни от обикновеното оцеляване, по-висши каузи, на които да служиш. Когато се посветиш на такава велика кауза, моето момче, тогава няма да се боя, че ще умреш, защото знам, че справедливият Бог ще ти прости за късогледството, което ти пречи да приемеш християнската истина.

— Ти наистина си еретичка. Тези измислици не биха минали пред никой свещеник.

— Дори аз не ги приемам — призна Карлота. — Но не познавам човек, който да няма двойна доктрина — една, в която вярва, че вярва; и друга, според която се мъчи да живее. Аз просто съм от малкото, които знаят разликата. Ти, моето момче, не си от тях.

— Защото не вярвам в никоя доктрина.

— Това — натърти Карлота — доказва тезата ми. Убеден си, че вярваш само в онова, в което вярваш, че вярваш; че си напълно сляп за онова, в което всъщност вярваш, без да вярваш, че вярваш в него.

— Трябвало е да се родиш в друга епоха. Ако можеше да те чуе, Тома Аквински щеше да си оскубе косите. Ницше и Дерида щяха да те обвинят, че им мътиш мозъците. Само инквизицията щеше да знае какво да прави с теб — да те опече на бавен огън.

— Не ми казвай, че си чел Ницше и Дерида. Или Тома Аквински.

— Не е нужно да изядеш цяла фъшкия, за да разбереш, че не е торта.

— Ти си нагло, невъзможно хлапе.

— Но, Джепета, аз не съм истинско хлапе.

— Със сигурност не си кукла, поне не моя кукла. Отивай сега навън да си играеш. Имам работа.

Да го изпрати навън не беше наказание. Сестра Карлота го знаеше. Откакто свързаха компютрите си с мрежата, прекарваха по-голямата част от деня на закрито, събираха информация. Карлота, чиято самоличност бе защитена от компютърната система на Ватикана, поддържаше контакти с всичките си стари приятели, използваше старите си източници и само внимаваше да не издаде къде се намира, дори в кой часови пояс. Бийн обаче трябваше всеки път да си създава нови профили, да се крие зад двойни сървъри за анонимни пощенски адреси и дори в този случай не използваше един псевдоним за повече от седмица. Не поддържаше контакти с други хора и затова нямаше източници.

Когато се нуждаеше от определена информация, търсеше помощ от Карлота; след това тя преценяваше дали може да поиска сведенията направо, или има опасност да издаде местоположението им. В повечето случаи не смееше. Затова Бийн бе ограничен в търсенията си, но въпреки недостатъците имаше едно предимство: обработваше всички данни лично — а той бе хлапето, което получи най-висока оценки от тестовете във Военното училище.

За жалост истината не признава много такива заслуги. Тя не ти се показва сама само защото е осъзнала, че рано или късно ще я разкриеш.

Бийн издържаше само по няколко часа, преди да се ядоса и да излезе. И не го правеше единствено за да си почине от работата.

— Климатът ми харесва — заяви веднъж, преди, плувнал в пот, да отиде да се изкъпе за трети път този ден. — Роден съм да живея на горещина и влага.

Отначало тя настояваше да го придружава навсякъде, но скоро Бийн успя да я убеди за няколко неща. Първо, изглеждаше достатъчно голям, за да не се влачи навсякъде с баба си — „аво Карлота“, както я наричаше тук. Второ, тя така или иначе не можеше да го защити, понеже нито беше въоръжена, нито имаше някакви бойни умения. Трето, той познаваше добре живота на улицата и макар че Араракуара далеч не беше толкова опасна като Ротердам в ранните му години, Бийн вече бе направил мислена карта на града със стотици скривалища и пътища за бягство, просто по навик. Когато осъзна, че тя ще се нуждае много повече от закрилата му, отколкото той от нейната, Карлота най-после му разреши да излиза сам, стига да се старае да не се набива на очи.

— Не мога да попреча на хората да обръщат внимание на едно туристче.

— Не приличаш на чужденец — възрази тя. — Средиземноморският тип е обичаен тук. Просто се старай да не говориш много. Придавай си такъв вид, сякаш имаш неотложна работа, но не бързаш прекалено много. Ама всъщност нали ти си ме учил, че това е най-добрият начин да не се набиваш на очи.

И така, днес, няколко седмици след пристигането им в Бразилия, той се разхождаше по улиците на Араракуара и се чудеше коя велика кауза би го направила достоен в очите на сестра Карлота. Защото въпреки религиозните й глупости си струваше да се стреми към нейното одобрение, не към Божието, стига това да не пречеше на плановете му да остане жив. Достатъчно ли беше да бърка в здравето на Ахил? Да му се противопоставя? Или трябваше да стори още нещо?

На върха на един от многото хълмове в Араракуара имаше сладоледаджийница, собственост на потомци на японски емигранти. Продаваха сладолед от векове, както гордо гласеше рекламата им, и това развесели и същевременно трогна Бийн в светлината на казаното от Карлота. За това семейство правенето на замразен и подсладен плодов сок във фунийки или купички бе достатъчно велика кауза за векове напред. Какво по-банално от това? При все това Бийн стана постоянен клиент, защото сладоледите им бяха вкусни, а и като се замислеше колко хора са спирали тук и са се наслаждавали на аромата и сладостта на десертите през изминалите две или три столетия, каузата им вече не му изглеждаше толкова маловажна. Предлагаха нещо наистина хубаво, което правеше живота на хората по-добър. Това не беше благородна кауза, за която ще пише в историческите книги. Но не беше и безсмислено. Човек може да прекара живота си по много по-лош начин от това, да продава сладолед.

Бийн не знаеше какво означава да се посветиш на някаква кауза. Дали трябваше да оставиш някой друг да решава вместо теб? Абсурд. По всяка вероятност на Земята нямаше по-умен човек от него и макар това да не го правеше безгрешен, със сигурност би било глупаво да отстъпи правото за вземане на решения на друг, който по-вероятно можеше да сбърка.

Защо си губеше времето с пропитата с прочувственост философия на Карлота, сам не знаеше. Несъмнено бе една от грешките му — човешките емоции надделяваха над неестествения му интелект, който за негово съжаление само понякога контролираше мислите му.

Сладоледът му свърши. Беше го изял, без да усети. Надяваше се поне устата му да се насладила на вкуса, защото го беше изял машинално, потънал в мислите си.

Бийн хвърли чашката и продължи по пътя си. Един велосипедист го задмина. Цялото му тяло се тресеше, вибрираше, подскачаше, докато караше по паважа. „Това е човешкият живот — помисли си Бийн. — Толкова много подскачаме, че нищо не виждаме ясно.“

Вечеряха боб, ориз и разварено телешко в стола на пансиончето. С Карлота се хранеха мълчаливо, слушаха хората, тракането на чинии, звъна на прибори. Ако разговаряха, винаги имаше опасност да изпуснат някаква информация, която би могла да привлече вниманието. Например защо жена, която говори като монахиня, има внук. Защо това момче с вид на шестгодишно говореше като професор по философия? Затова се хранеха мълчаливо и разговаряха само с келнера.

След вечеря както обикновено влязоха в мрежата, за да проверят електронните си писма. Писмата на Карлота бяха интересни и истински. Тази седмица Бийн се представяше за жена на име Лети, която пишеше дисертация и се нуждаеше от сведения, но нямаше време за личен живот и затова енергично отклоняваше всеки опит за приятелски разговор или свалка. Засега обаче не намираха следи за присъствието на Ахил в поведението на никоя държава. Повечето страни просто нямаха възможност да отвлекат Ендъровия джийш за толкова кратко време, а от онези, които имаха, Бийн не можеше да изключи никоя, защото не проявяваха нито надменност, нито агресивност и незачитане на закона. Самата Бразилия можеше да го е направила — бившите му другари от Войната с формиките можеха да са затворени дори тук, в Араракуара. Може би рано сутрин чуваха тракането на боклуджийската кола, която щеше да откара изхвърлената от него сладоледена кофичка.

— Не знам защо хората изпращат тези глупости — измърмори Карлота.

— Кое? — попита Бийн, доволен от този повод да отмести очи от компютъра си.

— Ами, тези глупави, суеверни, носещи късмет дракони. Навъдили са се вече десетина различни рисунки.

— А, да, навсякъде са. Вече не им обръщам внимание. Всъщност защо дракони?

— Мисля, че тази е най-старата. Поне нея видях най-напред. Със стихчето. Ако Данте беше жив, сигурна съм, че щеше да отреди специално място в ада за хората, които разпространяват такива неща.

— Какво стихче?

— „На всеки свой приятел дракона прати. За щастието ключа той в този ден държи.“

— Аха, драконите носят щастие. Всъщност какво искат да кажат с това стихче? Че в картинката има някакъв ключ? Че само днес можеш да намериш щастието?

Карлота се изкиска.

Отегчен от четене на писма, Бийн продължи да бърбори:

— Драконите не винаги носят късмет. Наложи се да разпуснат армия „Дракон“ във Военното училище, толкова лош късмет имаше. Докато не я възстановиха за Ендър. Дадоха му я, защото си мислеха, че носи лош късмет, и по всякакъв начин се опитваха да му пречат.

Изведнъж му хрумна нещо, съвсем бегло, но го накара да се сепне.

— Я ми препрати рисунката.

— Сигурно вече я имаш в десетки писма.

— Не искам да я търся. Изпрати ми я.

— Още ли се подвизаваш като Лети? Не си ли с този профил от две седмици?

— От пет дни.

След няколко минути рисунката се появи на екрана му и той се вгледа внимателно в нея.

— Какво, за бога, толкова те заинтересува тази рисунка? — попита Карлота.

Той я погледна и установи, че го наблюдаваше внимателно:

— Не знам. Защо толкова се интересуваш какво ме е заинтересувало?

Усмихна се.

— Защото явно мислиш, че е нещо важно. Може да не съм гений като теб, но доста добре те познавам. Усещам, когато нещо ти направи впечатление.

— Просто съвпадението на дракона с комбинацията „ден държи“. Защо точно „в този ден“? И какъв ключ държи?

— Какво толкова?

— „Д-ендър-жи“. Ендър. Ендъровата армия се казваше „Дракон“.

— Твърде произволно предположение.

— Вгледай се в рисунката. В средата, където чертите са най-сложни. Една линия е прекъсната. Точките не съвпадат. Разположени са хаотично.

— Прилича ми на грешка в програмата.

— Ако си в плен и имаш достъп до компютър, но всяко съобщение се проверява, как ще изпратиш послание за помощ?

— Нали не мислиш, че това е послание от…?

— Нямам представа. Но след като допуснахме, че е възможно, не пречи да проверим.

Бийн отвори рисунката в графична програма и се вгледа в линията с хаотично разположени точки.

— Да, разположени са случайно, по цялата линия. Мястото й не е тук. И не е грешка на програмата, защото иначе рисунката е чиста, освен съседната линия, която също е частично прекъсната. Ако беше грешка, несъвършенствата щяха да са разпределени случайно.

— Провери тогава какво е. Не съм компютърен гений, монахиня съм.

Бийн изолира двете линии в отделен файл и извади кодирането им на компютърен език. В еднобитов и двубитов формат не приличаше на смислен текст, но това беше нормално. Ако приличаше, никога нямаше да го допуснат да излезе. Значи, ако беше съобщение, би трябвало да е допълнително кодирано.

През следващите няколко часа Бийн написа програми, с които да обработи данните, съдържащи се в линиите. Опита с математически схеми и графични интерпретации, но през цялото време знаеше, че не би трябвало да е чак толкова сложно. Защото онзи, който го беше създал, би трябвало да е работил без помощта на компютър. Трябваше да е нещо сравнително просто, с цел да издържи само повърхностно преглеждане.

Пак опираше до начините за трансформиране на двоичния код в текст.

Скоро измисли схема, която изглеждаше обещаваща. Двубитов текстов код, но изместен надясно с по една позиция за всеки символ, освен когато изместването би довело до двусмислица, в такъв случай — изместване с две позиции. Така истинските букви никога нямаше да се появят, ако някой анализира файла с обикновена декодираща програма.

Когато пробва метода с едната линия, получи само букви, което не би могло да се получи случайно. Другата линия обаче даваше безсмислица.

Затова той промени кода с една позиция вляво и пак получи последователност от букви.

— Готово. Наистина е послание.

— Какво гласи?

— Нямам ни най-малка представа.

Карлота стана, приближи се и погледна над рамото му.

— Дори не прилича на човешки език. Няма обособени думи.

— Нарочно е така — обясни Бийн. — Ако беше разделено на думи, щеше да личи, че е съобщение. Най-лесният начин за дешифриране на тайни послания е, като следиш дължината на думите и честотата на срещане на определени комбинации от символи. В общофлотския трябва да търсиш къси думички като „и“, „или“ и „не“.

— Дори не знаем на какъв език е.

— Не, но би трябвало да е общофлотски, защото знаят, че го изпращат на някого, който няма ключ към шифъра. Трябва да е дешифрируемо, значи — на общофлотски.

— Тоест едновременно го правят трудно и лесно.

— Именно. Лесно за мен, трудно да всеки друг.

— Стига, бе. Не ми казвай, че е написано за теб.

— Ендър. Дракон. Аз бях в армия „Дракон“, за разлика от повечето от тях. Пък и към кого друг могат да се обърнат? Аз съм навън, те са вътре. Знаят, че всички освен мен са заловени. Аз съм единственият, към когото могат да се обърнат.

— Да нямате някакъв таен код?

— Не, но имаме еднакви познания по жаргона на Военното училище. Ще видиш. Ще го дешифрирам благодарение на думи, които само аз знам.

— Ако е от тях.

— Със сигурност е от тях. И аз бих постъпил така. Бих изпратил послание навън. Тази картинка е като вирус. Разпространява се навсякъде, носи посланието на милион места, но никой не се досеща, че е шифър, защото вече си мислят, че разбират какво е. За всеки освен мен това е просто закачка.

— Почти ме убеди.

— Ще го дешифрирам, преди да си легна.

— Още си малък да пиеш толкова много кафе. Ще получиш тремор.

Сестра Карлота се върна на компютъра си.

Тъй като думите не бяха разделени, Бийн потърси други закономерности, които биха могли да му помогнат. Нямаше повтарящи се дву– и трибуквени комбинации. Нищо чудно. Ако той трябваше да съчини такова писмо, също щеше да пропусне предлозите, съюзите, частиците и местоименията.

Не само това, ами и повечето думи вероятно нарочно бяха написани грешно, за да се избегнат зависимостите. Някои думи обаче трябваше да са написани правилно, но да говорят нещо само на запознатите с живота във Военното училище.

Само на две места имаше по-особени комбинации, по една на всеки ред. Едната беше удвояване. Можеше една дума да завършва на буква, с която започва следващата, но Бийн се съмняваше. В съобщението нищо не беше случайно. Другата комбинация бе буква, оградена от две еднакви, от рода на IOI. Затова Бийн написа програмка, която да анализира всички възможни случаи, започвайки от „аба“.

С някои безсмислени комбинации, като „хдх“ и „пфп“, изобщо не се занимава, но трябваше да прегледа всички, които можеха да значат нещо — като „ала“, „ада“, „дед“ или „ефе“. Някои изглеждаха обещаващо и той ги записа във файл, за да ги анализира по-късно.

— Сега пък защо е на гръцки? — попита Карлота.

Пак надничаше над рамото му. Не беше чул кога се е приближила.

— Трансформирах оригиналното съобщение на гръцката азбука, за да не се разсейвам, като се опитвам да търся смисъл в буквите, които още не съм дешифрирал. Онези, с които работя в момента, са на латиница.

В този момент програмата му показа комбинацията „иги“.

— Лиги — предложи Карлота.

— Може би, но не ми се връзва.

Той започна да проверява в речника думи с „иги“, но резултатът не беше по-добър от „лиги“.

— Трябва ли да е дума? — попита Карлота.

— Е, може да е и число, но тогава си губим времето.

— Не, имах предвид не може ли да е име?

Бийн веднага се досети.

— Леле, колко съм сляп!

Замени буквата преди „иги“ с „у“, а следващата с „н“ и накара програмата да ги сложи в цялото съобщение на мястото на символите със съответния код. Сега двата реда изглеждаха така:

— Не ми прилича на английски — измърмори Карлота. — Би трябвало да има доста повече „и“-та.

— Предполагам, че нарочно са изпуснали повечето букви, особено гласните, тъй че да не прилича на общофлотски.

— Как тогава ще разбереш, че си го дешифрирал?

— Когато видя някакъв смисъл.

— Аз си лягам. Знам, че няма да заспиш, докато не го дешифрираш.

Той дори не забеляза кога се е отдалечила. Беше се заел с двойните букви. Излизаше, че са „ии“, но това не го улесняваше много.

Програмата отново изплю безброй комбинации със съседните букви, но нищо не му се струваше познато, докато не попадна на „жииш“. Обръщението, което другарите на Ендър в последната битка използваха помежду си. „Джийш“.

Възможно ли беше? Определено тази трябваше да е думата.

Ако беше улучил правилно тези 20 букви, оставаха още 36. Бийн разтърка очите си, въздъхна и се залови за работа.

Събуди се по пладне от миризма на портокал. Сестра Карлота белеше един мексикански.

— Хората ядат тези неща по улиците и плюят люспите по тротоара. Не можеш да го сдъвчеш достатъчно, за да го глътнеш. От него обаче става най-хубавият портокалов сок на света.

Бийн взе резенчето, което тя му предложи. Права беше. Карлота му подаде купичка да изплюе люспата.

— Хубава закуска — отбеляза той.

— Обяд. — Тя вдигна едно листче. — Да разбирам ли, че си го дешифрирал?

Беше отпечатал посланието, преди да си легне.

— Ох, не съм го отпечатал с интервалите между думите.

Бийн лапна още едно парче портокал, отиде бос при компютъра, отвори съответния файл и го отпечата. Върна се, подаде листчето на Карлота, изплю люспата, взе си цял портокал от торбата й и започна да го бели.

— Бийн, аз съм обикновена жена. Мога да се досетя за „помощ“ и „Ендър“, но другото…

Бийн взе листчето.

— Гласните са изпуснати, където може, има и неправилно написани думи. Първият ред гласи: „Помощ. Ендъровият джийш са заедно в Русия…“

— Здн е „заедно“, ясно.

— Да. По нататък доста се затрудних, докато се досетя, че 6 и 40 са числа. Дешифрирах почти всички останали символи, преди да ми хрумне. Числата са важни, но няма начин да се досетиш за тях от контекста. Предишните няколко думи са сложени за пояснение. Означава „взводът на Бийн беше 6“ — защото Ендър раздели армия „Дракон“ на пет взвода вместо на обичайните четири, но след това ми даде един допълнителен и стана взвод номер шест. Кой друг ще го знае освен някой, който е бил във Военното училище? Затова само някой като мен би се досетил за числото. Същото е и със следващото. „Армия размер 40“. Всички от Военното училище знаят, че във всяка армия има по четирийсет войници. Ако не броиш командира — тогава стават четирийсет и един, но в случая това не е важно, защото втората цифра има символично значение.

— Откъде си сигурен?

— Защото следващата буква е „с“. „Север“. Посочили са местоположението си. Знаят, че са в Русия. И понеже очевидно могат да видят слънцето или поне сенки по стените, като се има предвид датата, могат приблизително да изчислят на каква географска ширина се намират. Шест четири нула северна. Шейсет и четири градуса северна ширина.

— Освен ако не означава нещо друго.

— Не, написано е така, че да няма двусмислици.

— За теб.

— Да, за мен. Останалото на този ред означава, че „опитват саботаж“. Мисля, че искат да прецакат онова, което руснаците ги карат да правят. Преструват се, че сътрудничат, но им пъхат прът в колелата. Много умно, че го документират по този начин. След военния съд срещу Граф, въпреки че спечели Мравешката война, нашите хора са се постарали изрично да запишат, че не сътрудничат на врага — в случай че противникът победи.

— Добре, но Русия не воюва с никого.

— Полемархът беше руснак и войските на Варшавския договор бяха водещи във Войната на Лигата на Земята. Спомни си. Преди нашествието на формиките Русия най-активно преследваше целите си, хвърли огромни средства, за да принуди човечеството да създаде Международния флот. Винаги са се мислили за онеправдани и сега, след победата над бъгерите, съвсем логично е да се стараят да наваксат. Те не се смятат за злодеи, мислят се за единствените, които имат достатъчно воля и средства да обединят света веднъж завинаги. Мислят си, че правят нещо добро.

— Пътят към ада е постлан с добри намерения.

— Общо взето. Наистина, когато готвиш война, трябва да убедиш народа си, че се защитаваш, че воюваш, защото заслужаваш да победиш, или го правиш за доброто на други народи. Руският народ приема алтруистичните заблуди не по-трудно от всеки друг.

— Какво гласи вторият ред?

— „Бийн, открий Уигин Питър.“ Искат да намеря големия брат на Ендър. Той не е заминал за колониите с Ендър и Валънтайн. Има голямо влияние в мрежата под псевдонима Лок. Предполагам, че след като Валънтайн замина, вече пише и от името на Демостен.

— И това ли знаеш?

— Знам много неща. Най-важното обаче е, че са добре. Ахил преследва мен и теб, заловил е Ендъровия джийш, но дори не подозира за съществуването на брата на Ендър, а дори да знаеше за него, няма да му обърна внимание. И двамата обаче много добре знаем, че Питър Уигин щеше да влезе във Военното училище, ако нямаше един дребен недостатък. И точно този недостатък може би ще ни помогне срещу Ахил.

— А може би заради този недостатък на света ще му е все едно дали победата ще е на Питър, или на Ахил.

— Няма как да знаем, докато не го открием, нали?

— За да го откриеш, Бийн, трябва да се покажеш.

— Да, не е ли вълнуващо?

Бийн заподскача като дете, на което са обещали, че ще го заведа в зоопарка.

— Играеш си с огъня.

— Ти сама искаше да си намеря благородна кауза.

— Питър Уигин не е кауза. Той е опасен. Не си чул какво говори за него Граф.

— Напротив. Откъде мислиш, че знам за него?

— Може да се окаже, че не е по-добър от Ахил.

— Вече знам със сигурност, че в някои отношения е по-добър от Ахил. Първо, не се опитва да ни убие. Второ, вече има огромна мрежа от връзки с хора из целия свят, някои от които знаят, че е още дете, но повечето нямат представа. Трето, амбициозен е като Ахил, но Ахил вече е събрал почти всички деца, определени за най-способните военачалници на света, докато Питър ще има само един. Мен. Едва ли е толкова глупав, че да не ме използва.

— Да те използва. Обърни внимание на думата, Бийн.

— Е, ти не си ли използвана в твоята кауза?

— От Господ, не от Питър Уигин.

— Обзалагам се, че заповедите на Питър Уигин ще са доста по-ясни от Божиите. Пък и ако не ми хареса за какво ме използва, винаги мога да го зарежа.

— С човек като Питър Уигин не винаги можеш да се откажеш.

— Няма да ме накара да мисля по начин, по който не искам да мисля. Ако не е адски глупав гений, би трябвало да го съзнава.

— Чудя се дали Ахил си дава сметка за това, като иска да използва другите деца.

— Именно. Сравни Питър и Ахил. Какви са шансовете Уигин да е по-лошият?

— Малки.

— Тогава да се залавяме за работа и да измислим начин да се свържем с Лок, без да издаваме самоличността и местонахождението си.

— Преди да напуснем Бразилия, трябва да се запася с още дебелолюспести портокали.

Едва тогава забелязаха, че са изяли цяла торба плодове.

— Аз също — отбеляза той.

Когато излизаше с празна торба в ръка, Карлота спря на вратата.

— Добре се справи с дешифрирането, Юлиан Делфики.

— Благодаря, бабо.

Тя се усмихна и излезе.

Бийн взе писмото и отново го прегледа. Единствената дума, която не беше разтълкувал напълно пред сестра Карлота, бе „птр“. Не мислеше, че означава „Питър“. Би било излишно повторение. „Уигин“ бе достатъчно, за да се досети за кого става дума. Не, „птр“ накрая беше подпис. Посланието бе от Петра. Можеше да се опита да пише направо на Питър Уигин, но беше предпочела да пише на Бийн, закодирано по начин, който Питър никога нямаше да разбере.

„Тя разчита на мен.“

Бийн знаеше, че другите в джийша на Ендър го мразеха. Не много, съвсем мъничко. Преди пристигането на Ендър в Командната школа на Ерос военните бяха назначили Бийн за командир в тренировъчните битки, макар че беше най-малкият, дори по-малък от Ендър. Той знаеше, че се е справил добре и е спечелил уважението им. Но никак не им харесваше да получават заповеди от него и много се зарадваха, когато Ендър дойде и Бийн стана обикновен войник като тях. Никой не му каза: „Отлично, Бийн“ или поне „Хей, добре стана“. Освен Петра.

На Ерос тя стори за него същото, което Николай направи във Военното училище — от време на време му казваше по някоя мила дума. Сигурен беше, че нито Николай, нито Петра съзнаваха колко важна е била за него тази непринудена доброта. Винаги щеше да си спомня, че когато е имал нужда от приятел, те двамата са били до него. По не съвсем случайно стечение на обстоятелствата Николай се оказа негов брат. Означаваше ли това, че Петра му е сестра?

Сега Петра търсеше помощта му. Разчиташе, че той ще забележи посланието, ще го дешифрира и ще действа.

В архивите на Военното училище имаше документи, според които Бийн не беше човек, а от изпуснати думи знаеше, че дори Граф понякога мисли така. Знаеше, че Карлота го обича, но обичаше повече Исус, пък и беше монахиня и се отнасяше към него като с дете. Можеше да разчита на нея, но тя не разчиташе на него.

На Земята, преди да замине за Военното училище, единствената приятелка на Бийн се казваше Поук, но Ахил я уби. Уби я броени минути, след като Бийн я остави сама. Той веднага осъзна грешката си, върна се тичешком, за да я предупреди, но намери още топлото й тяло, плаващо в Рейн. Бе загубила живота си, опитвайки се да го спаси, а той не успя да я предпази.

Посланието на Петра означаваше, че може би сега има друга приятелка, която се нуждае от него. И този път нямаше да й обърне гръб. Сега беше негов ред да спаси приятел или поне да се опита с цената на живота си.

„Какво ще кажеш за тази кауза, сестро Карлота?“

Публично разкриване

Когато отвори писмото до Демостен и установи, че е същото, което бе изпратено до Лок, сърцето на Питър се сви. Поздравът „Драги Питър Уигин“ го потвърждаваше — някой друг освен полемарха бе разкрил самоличността му. Очакваше най-лошото — изнудване или настояване да подкрепи една или друга кауза.

За негова изненада нямаше нищо подобно. Някой твърдеше, че е получил писмо от отвлечените деца — и му предлагаше изкушаващ план за действие. Разбира се, веднага провери в мрежата и откри данни за проникването в строго охраняваната клиника в Генк. По-трудно му беше да намери информация за избягалия затворник. За целта от името на Демостен помоли за помощ един познат в законозащитната система на Германия, а след това (като Лок) се свърза с Антисаботажната комисия към Канцеларията на хегемона.

Името го накара да се засмее, защото беше тема на писмото. Ахил, или както се произнасяше на родния му език „Ашил“. Сираче, спасено от улиците на Ротердам не от друг, а от някаква монахиня, работеща в отдела за набиране на кадри във Военното училище. Ахил бил опериран за коригиране на единия крак, след което постъпил в училището, но само след няколко дни един от другите ученици го разобличил като сериен убиец, макар че все още не бил очистил никого там.

Списъкът на жертвите беше интересен. Убивал всеки, пред който се е почувствал безпомощен или уязвим. Включително лекаря, който му оправил крака. Странен начин да се отблагодариш.

Когато свърза данните, Питър се убеди, че анонимният му дописник е прав. И фактът, че този психопат използва децата за военни цели, означаваше, че руснаците не знаят нищичко за криминалното му досие. Която и организация да бе освободила Ахил от психиатричната клиника, тя със сигурност не беше дала информацията на военните, които трябваше да работят с него. Ако се разчуеше, във висшите кръгове на руското правителство щеше да избухне грандиозен скандал.

Пък и дори правителството да не освободеше децата, руската армия ревниво пазеше независимостта си от управлението, особено разузнавателните и специалните служби. Много вероятно беше някое от децата да успее да „избяга“, преди правителството да реагира — разбира се, тези действия на своя глава биха принудили властите да дадат официално становище и да представят „ранното освобождаване“ като своя заслуга.

Възможно беше, разбира се, Ахил да убие едно или няколко от децата, щом разбере, че са го разкрили. Така Питър нямаше да се сблъска с тях в битка. Пък и сега, когато знаеше за Ахил, той бе в много по-добра позиция за евентуалния двубой. Ахил убиваше със собствените си ръце. Понеже това беше глупава постъпка, а Ахил не изглеждаше глупав, вероятно изкушението бе твърде голямо. Хората, които се поддават на изкушения, бяха опасни врагове — но не и непобедими.

За първи път от седмици Питър видя лъч надежда. Ето как се отплащаше работата му като Лок и Демостен — хора, които искаха известна информация да стане публично достояние, му я сервираха наготово, без да поискат нещо в замяна. Властта му в голяма степен се дължеше на тази хаотична мрежа от информатори. Той изобщо не смяташе гордостта си за накърнена от това, че анонимните му дописници го „използват“. Ползата беше взаимна. Пък и Питър си беше заслужил тези ценни подаръци.

При все това Питър винаги гледаше зъбите на харизания кон. От името на Лок и Демостен разпрати писма до приятели и информатори в различни държавни служби, търсейки потвърждение на фактите, които смяташе да изнесе. Възможно ли бе проникването в клиниката да е извършено от руски агенти? Наблюдаваше ли се по сателитите някаква необичайна дейност около шейсет и четвъртия паралел, съвпадаща с пристигането или откарването на отвлечените деца? Знаеше ли се нещо за местонахождението на Ахил, което би било в противоречие с теорията, че той стои зад отвличанията?

Два дни му бяха нужни, за да сглоби историята. Първо написа кратка статия от името на Демостен, но осъзна, че тъй като Демостен постоянно предупреждава за руски заговори, може да не го приемат сериозно. Информацията трябваше да бъде изнесена от Лок. Това обаче щеше да е опасно, защото досега Лок гледаше да не се изказва против Русия. Така разкритията за Ахил щяха да се вземат сериозно — но имаше риск Лок да изгуби добрите си връзки с тази страна. Колкото и да не одобряваше действията на правителството си, руснакът оставаше верен на Майка Русия. Не биваше да прекосява определена граница. За много от информаторите му там самото публикуване на такава статия бе пресичане на линията.

Накрая му хрумна оптималното решение. Преди да публикува статията си в „Международни аспекти“, щеше да разпрати на познатите си в Русия копия, за да ги предупреди. Разбира се, експозето щеше да се разпространи сред руските военни. Възможно бе ответната реакция да започне още преди официалното публикуване на материала. Освен това щеше да убеди познатите си, че не се опитва да навреди на Русия, че им дава шанс да почистят или поне да се подготвят.

Статията не беше дълга, но в нея се споменаваха имена и връзки, които други репортери да доразнищят. А те със сигурност щяха да ги доразнищят. Още в първия параграф бе заложена бомба.

Това беше — в първия параграф наравно с обвиненията Лок даваше на руското правителство и военните вратичка за измъкване от кашата.

Двайсет минути му бяха нужни да изпрати отделни писма до всичките си руски познати. Предупреждаваше ги, че имат шест часа да реагират, преди да изпрати статията на редактора на „Международни аспекти“. Там отделът за фактологическа проверка щеше да я забави с още час-два, но щяха да потвърдят всички факти.

Ръката му се умори от натискане на бутона за изпращане.

Сега му оставаше да прегледа отново данните и да открие самоличността на дописника. Дали бе друг пациент от клиниката? Едва ли — те всички бяха върнати. Служител? Не беше възможно такъв човек да разкрие кой стои зад псевдонимите Лок и Демостен. Някой от полицейската система? По-вероятно — но в новините се споменаваха малко имена на следователи. Освен това откъде да разбере кой от следователите му е пуснал информацията? Не, дописникът му гарантираше, че има само един възможен отговор. Нещо в данните трябваше да му подскаже кой точно е информаторът и как точно да го намери. Ако изпраща писма безразборно на различни детективи, поемаше риск да го разкрият, без да е сигурен, че ще попадне на правилния човек.

Докато търсеше самоличността на информатора, Питър не получи нито едно писмо от руските си познати. Ако обвиненията бяха неоснователни или руските военни знаеха за Ахил и искаха да потулят скандала, вече щеше да е получил безброй писма с молби да не пуска статията, увещания и най-накрая заплахи. Липсата на отговор бе повече от достатъчно потвърждение от руска страна.

Като Демостен той беше русофоб. Като Лок се отнасяше разумно и справедливо към всички народи. Като Питър обаче завиждаше на руското чувство за национална идентичност, на задружността на руснаците, когато страната им е в опасност. Дори американците да са имали такива качества, те бяха изчезнали много преди Питър да се роди. Да си руснак, това бе основното, с което човек се отъждествяваше. Да си американец бе почти толкова важно, колкото да си ротарианец — много важно, ако те изберат на висок пост, но почти без значение в чувствата на обикновения гражданин. Затова, когато планираше бъдещето си, Питър никога не го свързваше с Америка. Американците очакваха да бъдат първи, но нямаха хъс. Демостен се опитваше да подклажда гнева и омразата им, но те се изчерпваха с чиста злоба, не пораждаха желание за действие. Питър трябваше да се установи другаде. Жалко, че не можеше в Русия. В тази страна се съчетаваха непреодолим стремеж към величие и невероятно глупаво управление, можеха да се мерят само с испанските крале. Освен това Ахил пръв се беше намърдал там.

Шест часа, след като изпрати статията на руските си познати, той още веднъж натисна копчето на мишката и я изпрати на редактора. Както очакваше, след три минути получи отговор:

На което отговори:

След това си легна.

Събуди се, преди да е заспал съвсем. Затвори книгата и очите си, но не бяха изминали и две минути, когато си даде сметка, че търси информатора в съвсем грешна посока. Информацията не беше дошла от детектив. Беше някой, свързан с МФ на много високо ниво, някой, който знаеше, че Питър Уигин е Лок и Демостен. Но не Граф или Чамраджнагар — те не биха оставили намек за самоличността си. Беше друг, някой, на когото вероятно имаха доверие.

Но никой от МФ не се споменаваше в информацията за бягството на Ахил. Освен монахинята, която го бе открила.

Той отново прочете писмото. Възможно ли беше да е от монахинята? Може би, но защо такава анонимност? И защо отвлечените деца ще се опитват да се свържат с нея?

Тя ли ги бе вербувала?

Питър стана и отиде при бюрото си. Потърси информация за отвлечените деца. Всички бяха влезли във Военното училище по обичайния ред; никое не е било доведено от монахинята, тъй че никое нямаше причина да търси помощ от нея.

Каква друга връзка можеше да има? Ахил бил бездомно сираче по улиците на Ротердам, когато сестра Карлота открила военния му талант — нямаше никаква семейна връзка. Освен ако не беше като онова гърче в Ендъровия джийш, което бе загинало от ракета преди няколко седмици. Смятало се, че е сираче, но във Военното училище открили родителите му.

Сираче. Загинал при ракетна атака. Как се казваше? Юлиан Делфики. По прякор Бийн. Име, което си избрал като сираче… къде?

В Ротердам. Също като Ахил.

Не беше трудно да се досети, че сестра Карлота е открила и Бийн, и Ахил. Бийн бе сред другарите на Ендър на Ерос при последната битка. Само той не беше отвлечен, а го убиха. Смяташе се, че причината е силната охрана от гръцки военни. Тъй като не можели да го отвлекат, похитителите предпочели да го очистят, за да не може друг да го използва. А може би не е имало никакъв опит за отвличане, защото Ахил вече го е познавал и по-важно, Бийн е знаел твърде много за Ахил?

Ами ако Бийн не беше загинал? Ако се криеше, защитен от заблудата, че е мъртъв? Съвсем логично беше отвлечените деца да потърсят помощ от него, понеже той единствен от отряда им, освен Ендър, бе на свобода. Кой друг би имал такъв силен мотив да работи за освобождаването им и в същото време да е достатъчно умен, за да измисли такава сложна стратегия като изложената в анонимното писмо?

Сякаш строеше къщичка от карти, малко по малко — но с всеки скок на интуицията отбелязваше точно попадение. Писмото бе от Бийн, Юлиан Делфики. Как да се свърже с него? Бийн можеше да е навсякъде. Нямаше да го открие, понеже всички, които знаеха, че е жив, щяха да твърдят, че е умрял, и да откажат да приемат съобщение за него.

Отговорът отново беше в писмото. Сестра Карлота.

Питър имаше един познат във Ватикана — спаринг партньор във войната на идеи между участниците в разгарящата се от време на време дискусия в клуба по международни отношения в мрежата. В Рим би трябвало да е ранно утро. Ако в Италия имаше някой на работното си място в този ранен час, това несъмнено бе усърдният монах в бюрото за външни дела на Ватикана.

Наистина, отговорът дойде след петнайсет минути:

Питър съчини писмо до Бийн и го изпрати — до сестра Карлота. Ако някой знаеше как да намери Юлиан Делфики, това бе монахинята, която го е открила. Това беше единственото възможно решение на задачата, зададена му от информатора.

Накрая Питър пак си легна, но знаеше, че няма да спи дълго — вероятно цяла нощ щеше да снове до компютъра и обратно, да проверява реакцията на статията си.

Ами ако никого не го беше грижа? Ако нищо не станеше? Ако бе компрометирал фатално името Лок, без да постигне нищо?

Докато лежеше и се правеше, че спи, той се заслуша в похъркването на родителите си в стаята от другата страна на коридора. Беше едновременно странно и успокоително. Странно, защото, докато се тревожеше дали нещо написано от него ще има международен отглас, той все още живееше с родителите си — беше единственото им дете, останало вкъщи. Успокоително, защото този шум му бе познат от съвсем малък, вдъхваше му увереност, че те са още живи, че са наблизо, че ако чудовищата, дебнещи в тъмните ъгли на стаята, изскочат, ще има кой да чуе виковете му.

С годините чудовищата приемаха различни образи и се криеха в ъглите на други стаи, далеч от неговата, но този шум от спалнята на родителите му бе доказателство, че светът още не е свършил.

Не знаеше защо, но беше сигурен, че писмото, което бе изпратил до Юлиан Делфики чрез сестра Карлота и познатия си във Ватикана, ще сложи край на продължителната му идилия, когато си играеше със света, докато майка му переше. Най-накрая щеше да се включи пряко в играта, не като спокойния и дистанциран коментатор Лок или като ожесточения демагог Демостен, тези два въображаеми образа, а като Питър Уигин, младеж от плът и кръв, когото можеш да хванеш, да нараниш, да убиеш.

Ако нещо не му даваше мира, то беше тази мисъл. Но вместо това той почувства облекчение. Спокойствие. Дългото чакане най-после бе към края си. Заспа и се събуди едва когато майка му го извика за закуска.

Баща му четеше вестник.

— Какви са новините, татко?

— Казват, че децата били отвлечени от руснаците. Че били в ръцете на сериен убиец. Невероятно как са разкрили всичко за тоя Ахил. Измъкнали са го от някаква лудница в Белгия. Побъркан свят. Можеше и Ендър да е сред тях.

Баща му поклати глава. Питър забеляза как майка му застина за миг при споменаването на Ендър. „Да, да, мамо, знам, че той е любимият ти син и скърбиш за него всеки път, когато чуеш името му. И ти е мъка за обичаната ти дъщеря Валънтайн, която напусна Земята и никога няма да се върне, или поне не докато си жива. Но все още имаш първородния си син, умния и красив Питър, който някой ден ще ти донесе умни и хубави внуци, а също и някои екстри, като например вечен мир на Земята и обединение на всички народи под една власт. Това не е ли някаква утеха?“

Едва ли.

— Как се казва убиецът… Ахил ли?

— Няма фамилно име. Като поппевец.

Питър потрепери. Не заради това, което каза баща му, а защото за толкова малко се сдържа да не го поправи с вярното произношение на „Ашил“. Не знаеше дали във вестниците се споменава, че името е френско. Как щеше да обясни, че знае правилното произношение?

— Русия отрича ли? — поинтересува се.

Баща му отново прегледа статията.

— Не пише.

— Супер. Значи сигурно е вярно.

— Ако беше вярно, щяха да отрекат. Такива са руснаците.

Сякаш баща му знаеше „какви са руснаците“.

„Трябва да се махна оттук — помисли си Питър, — да заживея самостоятелно. Вече съм студент. Опитвам се да освободя десет затворници от другия край на света. Мога да използвам част от парите, които припечелвам като журналист, за да си плащам квартира.

Може би трябва да го направя още сега, та ако Ахил ме открие и реши да ме убие, да не излагам родителите си на опасност.“

Наред с тази мисъл обаче му хрумна и друга, по-зловеща: „Може би ако се изнеса, ще взривят къщата, докато ме няма, както са направили с Юлиан Делфики. Тогава ще си помислят, че съм загинал и за известно време ще съм в безопасност.

Не, не искам родителите ми да умрат! Какво чудовище трябва да съм, за да го пожелал? Не искам.“

Питър обаче никога не се заблуждаваше, или поне не за дълго. Не искаше родителите му да умират, най-малкото при атака, насочена към него. Знаеше обаче, че ако се случи, предпочита да не е с тях. Най-добре, разбира се, ако вкъщи нямаше никой. Но… най-вече той да не е там.

О, да. Точно това Валънтайн мразеше в него. Бе забравил. Точно затова Ендър бе любимият син. Разбира се, Ендър унищожи цял вид извънземни, да не споменаваме момчето в банята на Военното училище. Но той не беше егоист като Питър.

— Защо не се храниш, Питър? — попита майка му.

— Извинявай, бях се замислил. Днес излизат резултатите от един тест.

— По кой предмет?

— Световна история.

— Не ти ли се струва странно, че след години в учебниците по история ще се споменава името на брат ти?

— Не е странно. Това е една от екстрите, които получаваш, когато спасиш света.

Въпреки шегата той мислено отправи към майка си едно по-мрачно обещание: „Ще станеш жив свидетел, мамо, че докато името на Ендър ще се споменава в една-две глави, моето ще се среща на всяка страница.“

— Трябва да тръгвам — каза баща му. — Успех на теста.

— Тестът вече мина, тате. Днес излизат оценките.

— Това имах предвид. Късмет с оценките.

— Благодаря.

Питър отново се наведе над храната, докато майка му изпращаше баща му на вратата и го целуна.

„Дали и на мен ще ми се случи някой ден? — запита се Питър. — Ще има ли и мен кой да ме целува за довиждане на вратата? Или ще е някой, който да ми завърже очите, преди да ме застрелят? Зависи как ще се обърнат нещата.“

Товарният микробус

Петра знаеше, че изолацията е средство, за да я прекършат. Не давайте възможност на момичето да говори с никого. След това, когато се появи някой, езикът й ще се развърже, ще е склонна да вярва на всяка лъжа, ще е готова да се сприятели и с най-големия си враг.

Странно как можеш да знаеш какво точно цели врагът и то пак да действа. Като в една пиеса, на която я заведоха родителите й през втората седмица след завръщането й. На сцената четиригодишно момиченце пита майка си защо баща му още не се е прибрал. Майката търси начин да й съобщи, че бащата е бил убит от бомба на азербайджански терористи — бомба със закъснител, предназначена да убие хората, притекли се на помощ на пострадалите от първи, по-малък взрив. Бащата загинал геройски, опитвайки се да спаси дете, затиснато под отломки, въпреки че полицаите му изкрещели да не се приближава, че може би ще има втори взрив. Майката най-накрая съобщава истината на детето.

Момиченцето гневно тропа с крак и казва: „Той е мой татко! Не е татко на онова момченце!“ Майката отговаря: „Таткото и майката на момченцето не са били там, за да му помогнат. Баща ти е направил това, което се е надявал, че друг ще стори за теб, ако него го няма, когато се наложи.“ Момиченцето заплаква: „Сега никога няма да е при мен, когато се наложи. Не искам друг. Искам татко.“

Петра гледаше пиесата с пълното съзнание за цинизма й. Да използваш дете, копнежа за най-близките хора, да го свържеш с благородството и героизма, да представяш противника като кръвен враг, да накараш детето да казва детински невинни неща, докато плаче. Това можеше и компютър да го напише. Но пак имаше ефект. Петра плака искрено, като цялата публика.

Така й действаше изолацията и тя го знаеше. Каквото и да целяха, навярно щяха да го постигнат. Защото човекът е като машина, Петра го знаеше, машина, която прави каквото поискаш от нея, стига да знаеш кои лостове да дръпнеш. Независимо колко сложно устроен изглежда човек, ако го откъснеш от мрежата от други хора, която оформя съзнанието му, обществото, което изгражда самоличността му, той ще се превърне в система от лостове. Няма значение колко упорито се съпротивлява и колко добре съзнава, че го манипулират. Накрая, ако си достатъчно търпелив, ще свириш на него като на пиано и всяка нота ще звучи точно както очакваш.

„Дори с мен е така“ — помисли си Петра.

Съвсем сама, ден подир ден. Седеше пред компютъра, четеше писма от хора, за които не знаеше нищо. Изпращаше до другите членове на Ендъровия джийш, но знаеше, че електронните й писма също се цензурират, че всички лични забележки се изтриват. Превръщаха се в поток от сухи данни. Вече не можеше да търси в мрежата. Трябваше да изпраща заявки и да чака отговор от хората, които я контролираха. Сам-самичка.

Опитваше се да спи, но явно й слагаха някакъв наркотик във водата — организмът й бе толкова превъзбуден, че изобщо не можеше да задреме. Затова престана да се съпротивлява. Примири се, превърна се в машина, каквато искаха да бъде. Опитваше да се убеди, че като се преструва, че се е превърнала в машина, няма да се превърне наистина. В същото време обаче съзнаваше, че в крайна сметка човек става такъв, на какъвто се преструва.

И не щеш ли, идва ден, когато вратата се отваря и влиза някой.

Влад.

Той беше от армия „Дракон“. По-малък от Петра, добро момче, но тя не го познаваше добре. Между тях обаче имаше и друга връзка, доста силна: Влад бе единственото друго дете в Ендъровия джийш освен Петра, което не издържа на напрежението и се наложи да го изтеглят от битката за един ден. Всички се държаха добре към тях, но и двамата знаеха, че са слабаците. Обект за съжаление. Всички получиха еднакви медали и награди, но Петра знаеше, че техните отличия значат по-малко от отличията на другите, препоръките им бяха голи, защото те се бяха огънали, докато другите държаха фронта. При все това не го бяха обсъждали. Петра просто знаеше, че той си мисли същото като нея, защото и той бе в същия дълъг тъмен тунел.

И ето го сега тук.

— Здрасти, Петра.

— Здрасти, Влад.

Харесваше й да чува собствения си глас. Все още не го беше загубила. Харесваше й да чува и неговия.

— Май излиза, че съм новият инструмент за мъчение, който ще използват върху теб — отбеляза той.

Усмихна се. Явно искаше да прозвучи като шега. Петра обаче разбра, че не е.

— Така ли? По традиция би трябвало само да ме целунеш и някой друг да ме измъчва.

— Всъщност не е мъчение. А начин да се измъкнем.

— От какво да се измъкнем?

— От затвора. Не е, както си мислиш, Петра. Хегемонията се разпада, ще има война. Въпросът е дали ще оставим в света да се възцари хаос, или ще помогнем една нация да владее всички останали. И ако да, коя ще е тази нация?

— Нека да отгатна. Парагвай?

— Близко си. — Влад се усмихна. — Знам, за мен е по-лесно. Аз съм от Белорусия. Все искаме да се изкараме отделна нация, но в сърцата си нямаме нищо против върховната власт да е на Русия. Никой извън Белорусия не го е еня дали сме руснаци или нещо малко по-различно. Затова не беше много трудно да ме склонят. Ти си арменка. По времето на комунизма страната ти дълго време е била потисната. Но Петра, каква арменка си ти? Кое е добро за Армения? Това се очаква да ти кажа. Да те накарам да разбереш, че Армения ще спечели, ако Русия застане начело. Престани да саботираш усилията ни. Помогни ни да се подготвим за истинска война. Ако ни сътрудничиш, Армения ще получи специално място в новия ред. Така ще помогнеш на родината си. Не е маловажно, Петра. А пък ако не сътрудничиш, каква полза? Няма да помогнеш на себе си. Няма да помогнеш на Армения. Никой няма да разбере каква героиня си.

— Звучи ми като заплаха със смърт.

— Звучи като заплаха със самота и безличие. Ти не си родена да гниеш в забрава, Петра. Родена си, за да блеснеш. Това е шанс отново да станеш герой. Знам, че си мислиш, че ти е все едно, но хайде, признай го — страхотно беше да си в Ендъровия джийш.

— А сега сме в джийша на онази отрепка. Той ще сподели ли славата си с нас?

— Защо не? Той е шефът и няма нищо против да командва герои.

— Влад, той ще се погрижи никой да не разбере, че някой от нас е съществувал. След като му свършим работа, ще ни избие.

Петра, без да иска, изказа мислите си. Знаеше, че ще стигнат до Ахил. Знаеше, че това е гаранция за сбъдването на предсказанието й. Но ето, методът им работеше. Тя толкова се радваше, че има приятел, с когото да говори, че с готовност се разприказва, макар той очевидно да сътрудничеше на врага.

— Е, Петра, какво да кажа? Обяснявах им, че си вироглава. Предадох ти предложението. Помисли си. Няма бърза работа. Имаш предостатъчно време да решиш.

— Отиваш ли си?

— Такова е правилото. Щом отказваш, оставаш сама. Съжалявам.

Влад се изправи.

Тя го изпрати с поглед, когато излизаше. Искаше й се да каже нещо остроумно и смело. Искаше да му изкрещи някаква обида, за да се засрами, че се е предал на Ахил. Но знаеше, че каквото и да каже, ще се използва по един или друг начин срещу нея. Всяка нейна дума, щеше да подскаже на мъчителите й нов начин да я тормозят. Това, което каза досега, бе достатъчно.

Затова запази мълчание и вратата се затвори. Петра полежа, докато компютърът й изпиука. Получи нова задача, захвана се за работа, реши я и както обикновено вкара няколко малки грешки, като си мислеше: „Всъщност доста добре се справям, щом още не съм се огънала“.

След това си легна и плака, докато заспа. Миг преди да се унесе обаче, си помисли, че Влад е най-добрият и най-верният й приятел и би сторила всичко, за да го накара да се върне.

Сетне това чувство премина и точно преди да заспи, й хрумна: „Ако наистина бяха толкова умни, щяха да се досетят, че точно в този момент се чувствам слаба. Ако Влад влезеше, щях да му се хвърля на врата и да му кажа: Да, ще ви помагам, благодаря ти, че дойде, Влад, благодаря.“

Само че пропуснаха възможността.

Както бе казал веднъж Ендър, повечето победи се дължат на находчиво използване на глупавите грешки на противника, не на особена гениалност на плана ти. Ахил беше много хитър. Но не съвършен. Не всезнаещ.

„Той може би няма да победи — помисли си тя. — Може би дори ще успея да се измъкна жива оттук.“

Най-после спокойна, тя заспа.

Когато я събудиха, цареше мрак.

— Ставай.

Безцеремонно. Не можеше да види кой е. Отвън се чуваха стъпки. Тежки обувки. Войници.

Петра си спомни, че разговаря с Влад. Как отхвърли предложението му. Беше й казал, че не бързат за никъде. Имала предостатъчно време да вземе решение. Сега обаче я вдигаха посред нощ. Защо ли?

Не я пипнаха дори с пръст. Тя се облече в тъмното. Не я караха да бърза. Ако смятаха да я изтезават или разпитват, нямаше да я чакат да се облече, щяха да се постараят да й е гадно и колкото се може по-неудобно.

Не искаше да задава въпроси, защото щеше да покаже слабост. Това обаче бе твърде пасивно поведение.

— Къде ме водите?

Никакъв отговор. Това беше лош знак. А може би не? Единственият й опит от такива случаи бе от няколко учебни филмчета във Военното училище и няколко шпионски филма в Армения. Тогава всичко й се стори твърде измислено, но сега се намираше в истинска ситуация като от шпионски филм и единственият й източник на информация бе онова, което беше гледала. Какво бе станало със способността й да взема решения? С уменията, заради които я бяха приели във Военното училище? Явно вършеха работа само когато си мислиш, че всичко е игра. В реалния свят страхът те сковава и единственото, за което се сещаш, са глупавите истории, измислени от хора без грам представа как стават нещата в действителност.

Хората, които я тормозеха обаче, явно също бяха гледали онези глупави филми, тъй че навярно и те нагаждаха действията, поведението и дори думите си по видяното. Но пък явно не бяха карали курс „как да изглеждаш груб и жесток, когато будиш подрастващо момиче посред нощ“. Тя се опита да си представи какво би могло да пише в такъв учебник: „Ако трябва да се премести другаде, накарайте я да бърза, кажете й, че всички само нея чакат. Ако ще я изтезавате, пускайте подигравателни забележки от рода, че се надявате да е отпочинала добре. Ако ще я упоявате, кажете й, че няма да боли, но се кискайте цинично, за да си помисли, че лъжете. Ако ще я екзекутирате, не говорете нищо.“

— Пишка ми се.

Никакъв отговор.

— Мога да го направя тук. Мога да се напикая в дрехите. Мога и гола. Мога да се изпишкам в дрехите или гола, не ми пука. Ще пускам по малко, докато вървим. Мога да напиша името си в снега. За момиче е по-трудно, изисква повече физическо натоварване, но ще го направя.

Пак никакъв отговор.

— Другият вариант е да ми разрешите да използвам тоалетната.

— Добре.

— Какво?

— Тоалетната.

Мъжът излезе. Петра го последва. Навън наистина имаше войници. Десет. Тя спря пред един мъжага и го погледна в очите:

— Добре, че са те взели. Ако бяха само тия слабаци, щях да се съпротивлявам. С теб обаче виждам, че не мога да се справя, затова се предавам. Браво, войниче.

Обърна се и отиде в тоалетната. Дали видя зачатък на усмивка върху лицето на войника? Това вече го нямаше в сценария, нали? О, не, чакай. От главния герой се очаква да остроумничи. Тя добре си играеше ролята. Сега обаче осъзна, че всички духовити забележки са само за да прикриеш страха. Безгрижното поведение не е признак за смелост, а просто опит да овладееш ужаса си в последните мигове преди да умреш.

В тоалетната, разбира се, той влезе с нея. Петра обаче идваше от Военното училище, а там, ако се притесняваше, сигурно отдавна щеше да умре от отравяне с пикочна киселина. Затова сега спокойно свали гащите си, седна на чинията и се облекчи. Придружителят й излезе много преди да стане готова и да пусне водата.

Имаше прозорец. По тавана преминаваха вентилационни тръби. Тя обаче нямаше представа къде се намира и къде може да избяга. Как ставаше във филмите? А, да. Някой приятел вече е оставил оръжие на някое скришно място и нашият герой само трябва да го намери, да го сглоби и да започне да стреля. Точно това й куцаше. Нямаше приятели.

Петра пусна водата, вдигна панталоните си, изми се и се върна при учтивите си придружители.

Изведоха я, навън чакаше нещо като конвой. Две черни лимузини и четири придружаващи коли. Две момичета с нейния ръст и коси като нейната се качиха в лимузините. Войниците държаха Петра близо до стената, под стряхата. Накрая я качиха в микробус за разнасяне на хляб. Никой от придружителите й не се качи с нея. В задницата на микробуса имаше двама души, цивилни.

— Сега какво, за хляб ли трябва да мина?

— Знаем, че духовитите забележки ти създават илюзията, че владееш положението.

— Охо, психиатър? Това е по-зле от изтезания. Тук не спазвате ли Женевската конвенция?

Психиатърът се усмихна:

— Връщаш се у дома, Петра.

— При Създателя? Или в Армения?

— За момента, не. Положението все още е… неясно.

— Доста неясно, след като ме връщате у дома на място, където никога не съм била.

— Още не се знае кой на кого служи. Групировката, която отвлече теб и другите деца, е действала без знанието на армията и официалната власт…

— Или поне така твърдят.

— Много добре ме разбра.

— Вие на кого служите?

— На Русия.

— Всички казват така.

— Не и онези, които предадоха външната политика и военната стратегия на един вманиачен малолетен убиец.

— Това три равносилни обвиненията ли са? Защото и аз съм малолетна. А според някои и убиец.

— Избиването на бъгери не е убийство.

— Едва ли може да мине за пръскане против вредители.

Психиатърът я погледна неразбиращо. Явно не знаеше достатъчно общофлотски, за да разбере шегата, която децата във Военното училище смятаха за толкова смешна.

Микробусът тръгна.

— Къде отиваме, след като няма да е у дома?

— Ще те скрием, докато изясним мащаба на заговора и хванем конспираторите.

— Или те вас.

Психиатърът пак я погледна недоумяващо. Сетне разбра:

— Възможно е. Но аз не съм важна клечка. Никой няма да се занимава с мен.

— Достатъчно важна клечка, за да командвате войници.

— Аз не ги командвам. Друг дава заповедите.

— Кой?

— Това не мога да ти кажа. Възможно е по стечение на обстоятелствата пак да попаднеш в ръцете на Ахил и съучастниците му.

— Освен това, ако се докопа до мен, всички ще сте мъртви, затова имената ви няма да са от значение, нали?

Той я погледна изпитателно:

— Много си цинична. Ние рискуваме живота си, за да те спасим.

— Рискувате и моя живот.

Той кимна бавно:

— Искаш ли да се върнеш в килията?

— Искам само да разберете, че повторното отвличане не е равносилно на пускане на свобода. Толкова сте уверен в способностите си и верността на хората си, че не допускате никаква възможност за провал. Ако грешите обаче, могат да ме убият. Затова аз също рискувам, а никой не ме е питал дали съм съгласна.

— Сега те питам.

— Пуснете ме да сляза. Ще се оправям сама.

— Не.

— Ето. Значи още съм затворничка.

— Ние те охраняваме.

— Аз съм признат военен талант, а вие не сте. Откъде накъде ще ме охранявате?

Психиатърът не отговори.

— Ще ви кажа защо. Защото това не е спасяване на невинни деца от лапите на вманиачен малолетен убиец. Това е отчаян опит да избавите Майка Русия от ужасно неудобство. Затова не е достатъчно да ме спасите. Трябва да ме върнете в Армения по подходящ начин, та господарите ви в руското правителство да излязат чисти.

— Ние сме чисти.

— Не ви обвинявам, просто казвам, че за вас това има по-голям приоритет от спасяването ми. Защото, реално погледнато, докато пътуваме в този микробус, във всеки момент очаквам отново да бъда заловена от Ахил и… как ги нарекохте? Съучастниците му.

— Защо мислиш така?

— Какво значение има?

— Ти си вундеркинд. Явно вече си видяла някаква слабост в плана ни.

— Слабостта е очевидна. Твърде много хора знаят за него. Двойничките в лимузините, войниците, шофьорите. Сигурни ли сте, че няма подставено лице? Защото ако някой от тях служи на съучастниците на Ахил, те вече знаят в коя кола съм и къде ме карате.

— Никой не знае къде те караме.

— Знаят, ако шофьорът е техен човек.

— Шофьорът не знае къде отиваме.

— Просто така си кара, а?

— Знае само мястото на срещата.

Петра поклати глава:

— От самото начало се досетих, че сте глупак, защото сте психиатър. Все едно да си свещеник на религия, в която ставаш Бог.

Психиатърът се изчерви. Това достави удоволствие на Петра. Той наистина беше глупак и не му харесваше да му го казват. Трябваше обаче да го чуе от някого, защото явно живееше с мисълта, че е голям умник, а сега си играеше с огъня и самонадеяността му можеше да им струва живота.

— Може би си права — неохотно призна той. — Шофьорът знае къде отиваме сега, макар че няма представа коя е следващата ни цел. — Сви рамене. — Но няма друг начин. Все пак трябва да се доверим на някого.

— И защо решихте да се доверите точно на шофьора…?

Психиатърът не отговори.

Петра се обърна към другия пътник в микробуса:

— Искаш ли да си побъбрим?

— Мисля — отвърна той на развален общофлотски, — че си подлудила учителите във Военното училище с бърборенето си.

— Аха, явно ти си мозъкът на операцията.

Човекът я изгледа озадачено, но и обидено — не можеше да определи с какво точно го е оскърбила, но бе доловил иронията.

— Петра Арканян — заговори психиатърът, — понеже си права, че не познавам добре шофьора, кажи ми как трябваше да постъпя. Имаш ли по-добър план от това, да му се доверя?

— Разбира се. Казваш му къде е мястото на срещата и много внимателно обсъждате пътя, по който ще стигнете дотам.

— Така направих.

— Знам. После, в последния момент, точно когато ме качихте на микробуса, казвате, че вие ще карате, и го изпращате с някоя от лимузините. И отивате на съвсем друго място. Или още по-добре, закарвате ме в най-близкия град и ме пускате да се грижа сама за себе си.

Психиатърът пак отмести поглед. Толкова беше прозрачен. Един психиатър би трябвало по-добре да прикрива емоциите си.

— Онези, които ви отвлякоха, са съвсем малка група в разузнавателната агенция, за която работят — измърмори той. — Не могат да са навсякъде.

Петра поклати глава:

— Вие сте руснак, би трябвало да знаете руската история. Наистина ли вярвате, че една разузнавателна организация не може да бъде навсякъде и да следи всичко? Да не би цял живот да сте гледали само американски екшъни?

На психиатъра явно му писна. Погледна я надменно и заяви:

— Ти си пикла, която не се е научила на уважение към възрастните. Може да имаш военен талант, но нищо не разбираш от политика.

— Аха, редовния аргумент — „ти си дете и нищо не разбираш“.

— Това, че го казваш, не означава, че не е вярно.

— Сигурна съм, че разбирате от политически речи и маневри, но това е военна операция.

— Това е политическа операция — възрази психиатърът. — Няма стрелба.

Петра отново се удиви от наивността на този човек:

— До стрелба се стига, когато военната операция не постигне целите си чрез маневри. Всяка операция, чиято цел е да лиши врага от нещо ценно, е военна.

— Целта на тази операция е освобождаването на едно неблагодарно дете и връщането му у дома при мама и татко.

— Ако искате да съм ви благодарна, спрете и ме пуснете да сляза.

— Край на разговорите — заяви психиатърът. — Млъквай вече.

— Така ли прекратявате сеансите с пациентите си?

— Никога не съм твърдял, че съм психиатър.

— Със сигурност сте учили психиатрия и си личи, че сте практикували, защото нормалните хора не говорят така, когато се опитват да успокоят някое уплашено дете. Това, че сте се намесили в политиката и сте започнали нова кариера, не означава, че сте по-умен от останалите шарлатани, които мътят мозъците на хората и се мислят за учени.

Психиатърът едва сдържаше гнева си. За момент Петра изпита страх, но това й достави известно удоволствие. Щеше ли да я удари? Едва ли. Типично за психиатър той навярно отново щеше да прибегне до единствения си неизчерпаем източник на аргументи — професионалната надменност:

— Лаиците често се подиграват на учените, когато не ги разбират.

— Точно това исках да кажа и аз. По отношение на военните операции вие сте пълен аматьор. Лаик. Нищо не разбирате. Аз съм специалист. А сте толкова глупав, че изобщо не искате да ме чуете.

— Всичко върви по мед и масло — държеше на своето психиатърът. — Когато се качиш на самолета за Армения, ще съжалиш за думите си, ще ми благодариш и ще ми се извиниш.

Петра се усмихна напрегнато:

— Дори не си дадохте труда да погледнете в шофьорската кабина, за да проверите дали е същият човек.

— Някой щеше да забележи, ако шофьорите се бяха сменили — заяви психиатърът, но си личеше, че последната забележка на Петра най-после го обезпокои.

— О, да, забравих, че имаме пълно доверие на вашите хора. Те сигурно следят за всичко и не пропускат нищо, защото, все пак, не са психиатри.

— Аз съм психолог.

— Охо, сигурно е трудно да признаеш, че си само полуобразован.

Психологът се извърна. Какъв беше терминът за такава реакция — избягване? Дистанциране? Тя се изкуши да го попита, но реши да не го тормози повече.

Кой твърдеше, че не можела да си държи езика зад зъбите?

За известно време пътуваха мълчаливо.

Думите й обаче явно му направиха впечатление, нещо го глождеше. След известно време той стана и отвори вратата между задницата и шофьорската кабина.

Отекна оглушителен гърмеж и психологът падна назад. Парченца мозък и костици поръсиха лицето и ръцете на Петра. Другият човек бръкна под якето си, но го простреляха два пъти, преди да успее да извади оръжието си.

Вратата към шофьорската кабина се отвори широко. Ахил се показа с пистолет в ръка. Каза нещо.

— Не чувам — отвърна Петра. — Не чувам дори собствения си глас.

Той сви рамене. Повтори по-високо, като внимателно изговаряше думите. Петра отмести очи.

— Не искам да слушам, докато не се избърша от тази кръв.

Ахил остави оръжието — далеч от нея — и съблече фланелката си. Когато Петра не я взе, той започна да бърше лицето й. Накрая тя дръпна дрехата от ръцете му и сама довърши работата.

Ушите й постепенно престанаха да пищят.

— Изненадвам се, че ги уби, преди да им се похвалиш колко си умен — отбеляза тя.

— Нямаше нужда. Ти вече им обясни колко са глупави.

— О, подслушвал си.

— Разбира се, че в задницата има микрофон. И видеокамера.

— Не беше нужно да ги убиваш.

— Тоя щеше да извади пистолет.

— Защото ти застреля другаря му.

— Хайде, хайде, превантивното използване на унищожителна сила е специалитет на Ендър. Правя само онова, на което са ме учили.

— Изненадвам се, че си тук лично.

— Къде „тук“?

— Предполагам, че си осуетил спасяването и на другите деца.

— Забравяш, че вече от месеци те наблюдавам. Защо да се занимавам с другите, когато най-добрата е в ръцете ми.

— Това комплимент ли беше?

Петра се постара да изрази цялото си презрение. Тонът й обикновено затваряше устата и на най-нахалните свалячи. Ахил обаче се засмя:

— Не е комплимент.

— А, забравих. Ти първо стреляш, не си по комплиментите.

Това малко го стъписа, дишането му леко се учести. Петра се замисли, че наистина може да си изпроси белята. За първи път застрелваха някого пред очите й. Беше го виждала само на филм. Това, че се смяташе за главен герой на биографичния сценарий, в който участваше, не означаваше, че е в безопасност. Ахил можеше да реши да убие и нея.

Дали наистина? Наистина ли смяташе да задържи само нея. Влад сигурно много щеше да се разочарова.

— Защо избра мен? — поинтересува се тя.

— Както казах, ти си най-добрата.

— Глупости. Резултатите ми от военните задачи не бяха по-добри отколкото на останалите.

— О, задачите. Те бяха само за да не бездействате, докато ви изучаваме. Или по-скоро, за да си мислите, че ни заблуждавате.

— Какво беше истинското изпитание, след като съм го издържала по-добре от всички останали?

— Рисунката с дракона — отвърна Ахил.

Петра почувства, че пребледнява. Това не му убягна и той се засмя:

— Не се бой. Няма да те накажа. Това беше изпитанието. Да видим кой от всички ще успее да изпрати послание до външния свят.

— И наградата е, че оставам при теб, така ли? — презрително измърмори тя.

— Наградата е, че оставаш жива.

Сърцето й се сви.

— Дори ти не би убил всички други без причина.

— Ако бъдат убити, значи има причина. Ако има причина, ще бъдат убити. Не, заподозряхме, че дракончето ти има някакво значение за някого. Но не можахме да открием шифъра.

— Няма никакъв шифър.

— О, напротив, има. По някакъв начин си закодирала послание, което някой е забелязал и разшифровал. Знам, защото скандалът изведнъж гръмна и причини тази криза. По новините изнесоха информация, повече или по-малко отговаряща на истината. Някой от вас е успял да изпрати послание навън. Затова прегледахме всичките ви електронни писма и единственото, за което не намерихме обяснение, беше дракончето ти.

— Ако виждаш послание в тази рисунка, значи си по-умен от мен.

— Напротив. Ти си по-умна, поне в областта на стратегията и тактиката — например при близките контакти със съюзниците под носа на врага. Е, не чак толкова близки, защото доста време им беше нужно, докато изнесат информацията, която си им изпратила.

— Нещо си в грешка — настоя Петра. — Няма никакво послание. Някой от другите трябва да е изпратил информацията.

Ахил само се засмя:

— Много упорито лъжеш.

— За едно няма да те излъжа. Ако не махнеш тия трупове, ще се издрайфам.

Той се усмихна:

— Повръщай спокойно.

— Значи си толкова извратен, че изпитваш желание да стоиш в компанията на трупове. Внимавай, знаеш до какво може да доведе. Ще започнеш да се привързваш към тях и накрая може да си харесаш някоя мъртва за гадже.

— Не, избрах теб.

— Защо чака толкова дълго, преди да ги застреляш?

— Чаках най-подходящия момент. Да застрелям единия, когато се покаже на вратата, за да ми послужи като щит, ако другият започне да стреля. Освен това се забавлявах, докато им обясняваше какви са малоумници. Май мразиш психиатрите почти колкото мен. А никога не са те затваряли в лудница. Идеше ми да изръкопляскам на няколко от репликите ти, но се сдържах, че щяха да ме чуят.

— Кой кара микробуса? — попита Петра, без да обръща внимание на комплимента му.

— Определено не аз.

— Колко време смяташ да ме държиш?

— Колкото е необходимо.

— Колкото е необходимо за какво?

— Да завземем заедно света, аз и ти. Не е ли романтично? О, наистина ще е романтично, когато стане.

— Няма да е романтично. Не смятам да ти помагам дори да си лекуваш пърхота, камо ли да завладяваш света.

— О, ще ми помогнеш, и още как. Ще убивам другите членове на Ендъровия джийш един по един, докато се съгласиш.

— Те не са при теб. И не знаеш къде са. Не знаеш как да се добереш до тях.

Ахил се усмихна с престорена наивност:

— О, гениалната ни приятелка не се лъжела толкова лесно. Е, все някога ще се покажат и тогава ще умрат. Аз не забравям.

— И това е начин да завладееш света? Да убиеш всички един по един, докато останеш сам.

— Първата ти задача е да разкодираш посланието, което си изпратила — заяви Ахил.

— Какво послание?

Ахил взе пистолета и го насочи към нея.

— Ако ме убиеш, никога няма да разбереш дали изобщо съм изпращала послание.

— Поне няма да слушам безсрамните ти лъжи. Това е достатъчна утеха.

— Май забравяш, че не съм тук по своя воля. Ако не ти харесва да ме слушаш, пусни ме.

— Толкова си самоуверена. Аз обаче те познавам по-добре, отколкото ти самата.

— И какво си мислиш, че знаеш за мен?

— Знам, че накрая ще се откажеш да се съпротивляваш и ще започнеш да ми помагаш.

— Е, аз също те познавам по-добре, отколкото ти самия.

— Нима?

— Знам, че накрая ще ме убиеш. Защото винаги правиш така. Затова нека да пропуснем досадните подробности преди това. Убий ме още сега. Да сложим край на този театър.

— Не. По-интересно ще е, ако бъде изненада, не мислиш ли? Поне Господ така е устроил света.

— Защо изобщо си губя времето да говоря с теб?

— Защото се чувстваш самотна, след като прекара толкова месеци в изолация, и си зажадняла за човешка компания. Готова си дори да говориш с мен.

Не й се искаше да го признава, но той вероятно имаше право.

— Човешка компания. Твърде високо се оценяваш.

— О, гадна забележка — засмя се Ахил. — Направо ми пусна кръв.

— Да, ръцете ти са оцапани с кръв.

— Твоето лице също. Значи имаме нещо общо.

— А пък аз си мислех, че нищо не може да ми бъде по-скучно от изолатора.

— Ти си най-добрата, Петра — заяви Ахил. — Само един те превъзхожда.

— Бийн.

— Ендър. Бийн не представлява нищо. Мъртъв е.

Петра замълча.

Ахил я погледна изпитателно:

— Няма ли да пуснеш някоя остроумна забележка?

— Бийн е мъртъв, а ти си жив. Няма справедливост на този свят — измърмори тя.

Микробусът намали и спря.

— Стигнахме — обяви Ахил. — Гледай колко бързо лети времето, когато си в добра компания.

„Лети“. Петра чу бръмчене на самолет. Излиташе или се приземяваше.

— Накъде ще летим? — попита тя.

— Кой е казал, че ще летим?

— Според мен ще се изнесем със самолет. Сигурно си си дал сметка, че вече нямаш шансове в този страна, и бързаш да се махнеш.

— Наистина си добра. Поставяш нови стандарти за остър ум.

— А ти поставяш нови стандарти за неудачник.

Той замълча за момент, сетне продължи, сякаш не я е чул:

— Противниците ми ще изправят другите деца срещу мен. Ти ги познаваш. Знаеш слабостите им. Ще ме съветваш как да се справям с тях.

— За нищо на света.

— Ще работим като екип. Аз съм симпатяга. Накрая ще започнеш да ме харесваш.

— О, сигурно. Как бих могла да не те харесам.

— Сега за посланието. Написала си го за Бийн, нали?

— Какво послание?

— Затова не вярваш, че е мъртъв.

— Вярвам, че е мъртъв — настоя тя, но си даде сметка, че колебанието й по-рано я е издало.

— А може би се чудиш — ако е получил посланието, преди да го убият, защо беше нужно толкова време след смъртта му, за да излезе в новините? Отговорът се налага от само себе си. Някой друг го е получил. Някой друг го е разгадал. Това вече сериозно ме дразни. Добре, не ми казвай какво гласеше посланието. Ще го разкодирам сам. Сигурно не е толкова трудно.

— Фасулска работа е. Все пак бях достатъчно глупава, за да попадна в ръцете ти. Всъщност толкова глупава, че на никого не съм изпращала послание.

— Надявам се обаче, че когато го разкодирам, ще спреш да се държиш с такова пренебрежение към мен. Защото тогава ще се наложи да те спукам от бой.

— Прав беше. Голям си чаровник.

След петнайсет минути вече летяха на югоизток с малък самолет. За размера си летателният апарат беше доста луксозен и Петра се дочуди дали не е на някого от разузнавателните служби, на висш военен или някой престъпен бос. А може би на трите едновременно.

Искаше да наблюдава Ахил, лицето му, жестовете му. Но не желаеше той да забележи, че проявява интерес към него. Затова се загледа през прозореца и се замисли дали не постъпва точно както бе направил мъртвият психолог — да гледа встрани, за да избегне да види истината в очите.

Чу се сигнал; че могат да разкопчаят коланите. Петра стана и отиде в тоалетната. Помещението беше малко, но удобно в сравнение с тоалетните на транспортните самолети. Имаше кърпи и истински сапун.

Петра старателно избърса кръвта и частиците плът от дрехите си, доколкото можеше. Нямаше с какво да се преоблече, но поне премахна видимите парченца. Когато свърши, кърпата беше толкова мръсна, че тя я хвърли и взе друга, за да почисти лицето и ръцете си. Търка ги, докато кожата й се зачерви и започна да я щипе, но трябваше да премахне и най-малките следи. Дори насапуниса косата си и я изми, доколкото можеше, над малката мивка. С мъка я изплакна, като си поливаше с чаша.

Замисли се, че последното, което психологът чу, преди да умре, бяха натякванията й колко е глупав и неспособен да свърши работата, за която са го изпратили. Наистина, имаше право и смъртта му го доказа, но това не променяше факта, че колкото и порочни да са били мотивите му, той щеше да я спаси от Ахил. Бе жертвал живота си за това, колкото и зле планирано да беше всичко. Спасяването на другите бе минало успешно, макар че и тези операции вероятно бяха организирани толкова калпаво. Въпрос на късмет. Всеки бе допуснал някаква глупава грешка. Петра постъпваше глупаво, като дразнеше хората, имащи власт над нея. Нервираше ги. Предизвикваше ги да я накажат. Правеше го, макар да знаеше, че е глупаво. А не е ли още по-голяма глупост да правиш нещо, за което знаеш, че е глупаво?

Как я беше нарекъл? Неблагодарно дете.

Да, така си беше.

Колкото и гузна да се чувстваше за смъртта му, колкото и голям да беше ужасът й от станалото, колкото и да се боеше от Ахил, колкото и самотна да се беше чувствала през последните няколко седмици, тя не заплака. Защото имаше по-силно чувство от тези. Петра не спираше да си блъска ума как би могла да изпрати послание на някого, за да съобщи къде се намира. Веднъж бе успяла, можеше да го стори пак, нали? Можеше да се чувства кофти, можеше да се чувства жалка, можеше да преживява силен шок, но за нищо на света нямаше да се огъне пред Ахил.

Самолетът внезапно се разтресе и тя се блъсна в тоалетната чиния. За малко да падне (не че в помещението имаше място да паднеш), но не можеше да се изправи, защото самолетът се спусна рязко. Задъха се, защото обогатеният на кислород въздух се смени с по-рядък и студен от горните слоеве на атмосферата.

Имаше пробойна. Бяха ги улучили.

И въпреки силната си воля за живот Петра си помисли: „Хубаво. Нека да убият Ахил независимо кой е на самолета. Това ще е голям подарък за човечеството.“

Самолетът обаче се стабилизира и въздухът отново стана годен за дишане, преди Петра да изгуби съзнание. Навярно не летяха твърде високо.

Тя излезе от тоалетната.

Страничната врата бе отворена. Ахил стоеше на два метра от нея и вятърът развяваше дрехите и косата му. Той позираше, сякаш знаеше колко ефектно изглежда силуетът му на крачка от смъртта.

Петра се приближи, като внимаваше да стои далеч от вратата. Надникна навън, за да провери колко високо летят. Не много в сравнение с обичайната височина за летене, но достатъчно. Падането би било смъртоносно.

Можеше ли да се промъкне зад него и да го блъсне?

Когато тя се приближи, Ахил се усмихна широко.

— Какво стана? — изкрещя тя, за да надвика вятъра.

— Хрумна ми, че съм сгрешил, като те взех — извика той.

Беше отворил вратата нарочно. За нея.

Петра понечи да се отдръпне, но той я хвана здраво за китката.

Погледът му бе удивително ясен. Не изглеждаше луд. Изглеждаше… възхитен. Сякаш изведнъж му се е сторила удивително красива. Но разбира се, не беше заради нея. Онова, което го опияняваше, беше властта. Единствената му любов беше той самият.

Тя не се опита да се отдръпне. Вместо това извъртя ръката си и стисна неговата.

— Хайде да скочим заедно — изкрещя. — Това ще е най-романтичното, което можем да направим.

Той се наведе към нея.

— И да пропуснем толкова много исторически мигове, които можем да преживеем заедно? — Изсмя се. — О, разбирам, помисли си, че ще те хвърля от самолета. Не, Пет, хванах те, за да те задържа, докато затвориш вратата. Иначе течението ще те засмуче навън.

— Имам по-добра идея. Аз ще те държа, а ти затвори вратата.

— Онзи, който държи другия, трябва да е по-силният, по-тежкият от двамата. Това съм аз.

— Нека да я оставим отворена.

— Не можем да летим до Кабул с отворена врата.

Какво означаваше това, да й издаде крайната им цел? Нима й имаше доверие? Или нямаше значение какво ще каже, защото бе решил да я убие?

Сетне й хрумна, че ако той искаше да я убие, вече да е мъртва. Много просто. Затова защо да се кахъри напразно? Какво значение имаше дали ще я хвърли от самолета, или ще й пръсне черепа? Пак щеше да е мъртва. А ако не смяташе да я убие, вратата трябваше да се затвори и най-удачно беше той да я държи.

— Не може ли някой от екипажа да го направи? — попита Петра.

— Само ние с пилота сме. Можеш ли да управляваш самолет?

Тя поклати глава.

— В такъв случай той остава в пилотската кабина, а ние ще затворим вратата.

— Не искам да те поучавам, но не беше много разумно изобщо да я отваряш.

Той се ухили.

Петра стисна силно ръката му и се запромъква покрай стената към вратата. Беше само открехната и с плъзгащ механизъм, затова не се наложи да се протегне много навън, за да я хване. При все това студеният вятър оказваше силен натиск върху ръката й и й пречеше да хване здраво дръжката. А и дори когато я хвана, Петра нямаше сили да я дръпне.

Ахил видя това и след като вратата вече не бе достатъчно широко отворена, за да изпадне през нея и течението да го засмуче, се приближи и задърпа ръчката заедно с Петра.

„Ако бутам, вместо да дърпам — помисли си тя, — с помощта на вятъра може би и двамата ще бъдем засмукани навън.

Действай — рече си. — Хайде. Убий го. Дори да загинеш с него, струва си. Това е Хитлер, Сталин, Чингиз и Атила, събрани в едно.“

Но можеше и да не стане. Течението можеше да не го засмуче. Можеше само тя да загине, за нищо. Не, трябваше да намери сигурен начин да го унищожи, по-късно.

От друга страна, си даде сметка, че не е готова да умре. Колкото и голяма добрина да стори на човечеството, колкото и Ахил да заслужаваше да умре, тя не искаше да стане неговия палач, поне не сега, не и на цената на живота си. Да я нарекат страхлива егоистка, ако щат, това беше.

Задърпаха силно и накрая с изсъскване вратата преодоля съпротивлението, затвори се и изщрака. Ахил дръпна лоста и я заключи.

— Пътуването с теб е истинско приключение — измърмори Петра.

— Няма нужда да крещиш. Чувам те отлично.

— Защо не отидеш да гониш бикове в Памплона като всеки нормален маниакален самоубиец?

Той се направи, че не е чул шегата.

— Сигурно те ценя повече, отколкото си мислех — измърмори, сякаш се изненадваше.

— Да не искаш да кажеш, че в теб все още има искрица човечност? Че може би имаш нужда от друг човек?

Той пак не обърна внимание на думите й:

— Изглеждаш по-добре без кръв по лицето.

— Но никога няма да съм красива като теб.

— Ето какво е правилото ми за оръжията — заяви Ахил. — При престрелка винаги стой зад този, който стреля. Така е най-безопасно.

— Освен ако някой не отговори на огъня.

Той се изсмя:

— Пет, аз никога не стрелям, ако противникът може да отговори на огъня.

— И си толкова възпитан, винаги отваряш вратата за дамата.

Усмивката му помръкна:

— Понякога ме прихващат такива желания. Но не са неустоими.

— Жалко. Много добре се справяш с лудостта си.

Очите му проблеснаха. Той се върна на мястото си и седна.

Петра се наруга на ум. Да го дразни така, беше все едно да скочи от самолета.

А може би точно дръзкото й поведение го караше да я цени?

„Глупачка — каза си. — Никога няма да можеш да разбереш това момче. Не си достатъчно луда. Не се опитвай да гадаеш защо прави каквото и да било или какви са чувствата му към нещо или някого. Наблюдавай го, за да вникнеш в мисленето му, как най-често реагира, за да можеш един ден да го победиш. Но изобщо не се опитвай да го разбереш. Дори себе си не можеш да разбереш, как би могла да проумееш поведението на човек с толкова изкривено мислене?“

Не кацнаха в Кабул, а в Ташкент, презаредиха, прелетяха над Хималаите и се приземиха в Делхи.

Значи я беше излъгал за целта на пътуването им. Не й вярваше, но докато се сдържаше да я убие, тя можеше да преживее това малко недоверие.

Среща с мъртвец

Когато Бийн се прибра, сестра Карлота приготвяше багажа.

— Местим ли се?

Бяха се разбрали, че ще се местят, щом единият от тях реши, без да се налага да се аргументира. Само така можеха да се съобразяват с всички предчувствия, че някой е на път да ги открие. Не искаха в последните си мигове да провеждат разговори от рода: „Знаех си, че трябва да се махнем оттук преди три дни!“ „Защо не каза тогава?“ „Защото имах причина.“

— До полета остават два часа — обяви тя.

— Чакай малко. Когато ти решиш, че трябва да се махаме, аз определям къде ще отидем.

Така се бяха споразумели, за да бъдат местенията им случайни.

Тя му подаде разпечатка от електронно писмо. Беше от Лок.

— Грийнсбъро, Северна Каролина, САЩ — обяви Карлота.

— Може би не съм разбрал правилно, но не виждам покана да му гостуваме.

— Не иска посредници. Не сме сигурни, че никой не следи електронната му кореспонденция.

Бийн взе клечка кибрит и изгори листа над умивалника. След това отми пепелта.

— Ами Петра?

— Все още няма вести. Девет от джийша на Ендър са освободени. Руснаците твърдят, че просто още не са открили мястото, където е затворена Петра.

— Глупости.

— Знам, но какво можем да направим, когато крият истината? Боя се, че е мъртва, Бийн. Това е най-логичната причина да ни държат в неведение.

Бийн го знаеше, но не искаше да повярва.

— Не познаваш Петра.

— Ти не познаваш руснаците — контрира веднага Карлота.

— Повечето обикновени жители на една страна са почтени хора.

— Ахил винаги накланя везните на противоположната страна.

Бийн кимна:

— Логично е да си права. Но имам предчувствие, че пак ще я видим.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да разтълкувам изказването ти като вяра във възкресението.

Бийн вдигна куфара си.

— Аз ли съм пораснал, или той се е смалил?

— Куфарът си е все същият.

— Мисля, че раста.

— Разбира се, че растеш. Я си виж панталоните.

— Все още са на краката ми.

— По-точно виж си глезените.

— Аха.

Глезените му се показваха повече, отколкото когато за пръв път обу панталоните.

Бийн не беше виждал как някое дете израства, но се безпокоеше, защото в Араракуара бе пораснал с пет сантиметра. Ако навлизаше в пубертета, трябваше ли да очаква и други промени?

— Ще ти купим нови дрехи в Грийнсбъро — обеща сестра Карлота.

Грийнсбъро.

— Родното място на Ендър.

— Бил е там само веднъж. Семейството му се е преместило, след като е отишъл във Военното училище.

— Е, да, израснал е в големия град. Като мен.

Сестра Карлота се изсмя дрезгаво:

— Изобщо не е бил като теб.

— Защото не се е налагало да се бие с други деца, за да не умре от глад, затова ли?

— Бил е достатъчно задоволен. При все това уби човек.

— Май никога няма да го преживееш.

— Когато Ахил беше в ръцете ти, ти не го уби, нали?

На Бийн не му харесваше да ги сравняват така. Не и в ущърб на Ендър.

— Сестро Карлота, сега щяхме да имаме много по-малко ядове, ако го бях убил.

— Проявил си милосърдие. Подал си другата буза. Дал си му възможност да се поправи.

— Дадох възможност да го тикнат в лудница.

— Толкова ли си убеден, че нямаш никакви добродетели?

— Да. Предпочитам истината пред заблудата.

— Ето. Още една добродетел.

Бийн не се сдържа и се засмя:

— Радвам се, че толкова ме харесваш.

— Боиш ли се да се срещнеш с него?

— С кого?

— С брата на Ендър.

— Не се боя.

— Какво чувстваш тогава?

— Съмнение.

— В електронното си писмо показва смирение — отбеляза сестра Карлота. — Не е сигурен, че е разтълкувал правилно нещата.

— Ох, голяма смехория. Смиреният хегемон.

— Още не е станал хегемон.

— Благодарение на него деветима от джийша на Ендър са освободени. Само от една статия. Това се казва влияние. Той е амбициозен. Сега пък ми казваш, че бил смирен. Това ми идва малко множко.

— Подигравай се колкото си искаш. Хайде да потърсим такси.

Нямаха нищо за уреждане в последния момент. Бяха платили в брой за всичко, не дължаха нищо. Можеха да си тръгват.

Теглеха пари от една сметка, която Граф им беше открил. Нищо не подсказваше, че влогът принадлежи на Юлиан Делфики. В него бяха внесени парите от военната му заплата заедно с премиите му за активна служба и пенсия. За всички от Ендъровия джийш Международният флот бе основал тръстови фондове, които те не можеха да използват, докато не навършат пълнолетие. Спестяванията от заплатата и премиите бяха само да се издържат, докато пораснат. Граф го беше уверил, че няма да остане безпаричен, докато се крие.

Парите на сестра Карлота идваха от Ватикана. Само един човек там знаеше какво прави тя. И за нея бяха осигурени достатъчно средства. Никой от двамата нямаше желание да се възползва от положението. Харчеха малко: сестра Карлота — защото по принцип живееше скромно, Бийн — защото знаеше, че ако живее нашироко, хората ще го запомнят по-лесно. Винаги се стремеше да изглежда като дете, което се грижи за баба си, не като малък герой, който харчи заработеното през военната си служба.

Паспортите им също бяха уредени. Граф се бе погрижил и за това. Заради външния им вид — и двамата бяха средиземноморски тип — регистрацията им беше от Каталуня. Карлота добре познаваше Барселона, а каталонският бе родният й език. Беше го позабравила, но нямаше значение, малко хора го говореха. Освен това колко каталунци щяха да срещнат по време на пътуването си? Кой щеше да се занимава да ги проверява? Ако някой започнеше да любопитства твърде много, просто щяха да се преместят в друг град, в друга страна.

Пристигнаха в Маями, после в Атланта, накрая — Грийнсбъро. Бяха изтощени и преспаха в хотела на летището. На другия ден се включиха в мрежата и си отпечатаха карта на градската автобусна мрежа. Системата бе добре уредена, с модерни електрически автобуси, но на Бийн му се стори малко странна.

— Защо оттук не минават автобуси? — попита той.

— Това е кварталът на богатите.

— Всичките на едно място ли ги карат да живеят?

— Така се чувстват по-сигурни, а и като живеят заедно, има по-голям шанс децата им да се оженят за други наследници на богати фамилии.

— Добре, но защо не искат да имат автобуси?

— Всеки си има кола. Могат да си го позволят. Така имат по-голяма свобода да разполагат с времето си. И имат възможност да показват на всеки колко са богати.

— Пак ми се струва глупаво. Гледай колко далеч минават автобусите.

— Богаташите не искат по улиците им да минават автобуси.

— Какво им пречи?

Сестра Карлота се засмя:

— Бийн, военните не вършат ли също куп глупости?

— Да, но в крайна сметка онзи, който печели битката, решава.

— Е, тези богаташи са спечелили икономическата война. Или дядовците им. Затова сега те налагат волята си.

— Понякога си мисля, че не съм видял нищо от живота.

— Прекарал си половината си живот в тръба в космоса, а преди това скиташе по улиците на Ротердам.

— Живял съм в Гърция с родителите си и в Араракуара. Трябваше да се досетя.

— В Гърция и Бразилия е друго. Тук сме в Щатите.

— Значи в Америка управляват големите пари, а в другите страни — не, така ли?

— Не, Бийн. Парите управляват почти навсякъде. Различните народи обаче имат различни начини да ги показват. В Араракуара например трамвайните линии минават през богатите квартали. Защо ли? За да могат слугите да ходят на работа. В Америка повече се страхуват от престъпници, затова се грижат в богаташките квартали да може да се стигне само с кола или пеша.

— Понякога съжалявам за Военното училище.

— Защото във Военното училище беше богат с единствената валута, която се цени там.

Бийн се замисли над това. Когато другите деца осъзнаха, че той ги превъзхожда във всичко, това му донесе известно влияние. Дори онези, които му се подиграваха, неохотно започнаха да го уважават. Но…

— Не винаги съм постигал своето.

— Граф ми разказа за някои пакости, които си правил — сгълча го Карлота. — Катерил си се по вентилационните тръби, за да подслушваш. Проникнал си в компютърната система.

— Да, но ме хванаха.

— С твърде голямо закъснение. Освен това наказаха ли те? Не. Защо? Защото беше богат.

— Парите и талантът не са едно и също.

— Защото можеш да наследиш парите, спечелени от предците си. Освен това всеки признава стойността на парите, докато талантът се цени само от ограничени групи хора.

— Така, къде живее Питър?

Тя бе взела адресите на всички Уигинови. Не бяха много — пък и в повечето случаи фамилното име имаше едно „с“ накрая.

— Това обаче няма да ни помогне много — предупреди Карлота. — Няма да е хубаво да се изтърсим у дома му.

— Защо?

— Защото не знаем дали на родителите му им е известно какво става. Граф е почти сигурен, че нямат представа. Ако изведнъж се появят двама непознати, веднага ще се почудят какви ги върши синът им в мрежата.

— Къде тогава?

— Може да учи в гимназията, но като се има предвид колко е умен, по-скоро вече да е в колеж. — Докато говореше, Карлота продължаваше да рови в мрежата. — Колежи, колежи, колежи… В тоя град са доста. Най-големият, където най-лесно ще мине незабелязан…

— Защо му е да минава незабелязан? Никой не подозира кой е всъщност.

— Той не иска някой да забележи, че изобщо не учи. Трябва да се държи като обикновено дете на неговата възраст. Би трябвало да прекарва свободното си време с приятели. Да ходи по момичета. Или с приятели по момичета. Или с приятели, търсещи с какво да си запълват времето, когато не могат да си намерят момичета.

— За монахиня си доста запозната.

— Не съм била монахиня цял живот.

— Била си обикновено момиче.

— Никой не познава навиците на подрастващите юноши по-добре от подрастващите девойки.

— Какво те кара да мислиш, че той не прави всичките тези неща?

— Да си Лок и Демостен едновременно изисква постоянна заетост.

— Защо тогава мислиш, че изобщо си прави труда да ходи в колеж?

— Защото родителите му ще се тревожат, ако си седи вкъщи по цял ден и само чете и пише електронни писма.

Бийн нямаше представа какво тревожи родителите. Познаваше своите едва от края на войната и досега не го бяха упреквали за нищо сериозно. А може би още не го чувстваха като свое дете. Николай също не го упрекваха за много неща. Но… все пак за повече от Бийн. Просто не бяха заедно от достатъчно дълго време, за да се чувстват спокойно, като истински родители на новия си син Юлиан.

— Чудя се какво ли правят родителите ми.

— Ако нещо не е наред, щяхме да чуем.

— Знам. Това не означава, че не мога да се притеснявам.

Сестра Карлота не коментира. Продължи да отваря нови и нови страници на компютъра си.

— Ето го. Приходящ студент. Няма адрес. Само електронен адрес и пощенска кутия в колежа.

— Нещо за учебната му програма?

— Тази информация не се огласява официално.

Бийн се засмя:

— Какъв проблем има?

— Не, Бийн, няма да проникнеш в системата им. Няма по-лесен начин да те заподозрат и проследят.

— Никой няма да ме усети.

— Няма да разбереш как е станало.

— Това е обикновен колеж, не разузнавателна служба.

— Понякога хората, които имат най-малко за губене, вземат най-сериозни мерки за запазването му.

— Това от Библията ли е?

— Не, лично наблюдение.

— Добре, какво ще правим?

— Гласът ти е твърде детски — обяви сестра Карлота. — Аз ще говоря по телефона.

Свърза се с канцеларията на колежа:

— Това момче много ми помогна, когато пазарската ми количка се счупи. Пренесе всичките ми покупки до вкъщи. Ако ключовете са негови, бих искала веднага да му ги предам, преди да започне да се тревожи… Не, няма да ги пусна в пощенската кутия, така няма да ги получи веднага. И няма да ги оставя при вас, защото може да не са негови. Какво можем да направим? Ако са негови, ще е най-лесно да ми кажете какво уроци има, за да му ги донеса, а пък ако не са, какво ще навреди?… Добре, чакам.

Сестра Карлота се изтегна на леглото. Бийн се засмя:

— Как може монахиня да лъже толкова добре?

Тя натисна копчето за изключване на микрофона.

— Не е лъжа да измислиш история, която ще накара чиновника да си свърши работата, както трябва.

— Ако си върши добре работата, не би трябвало да ти даде никаква информация за Питър.

— Ако си върши добре работата, трябва да е разбрал целта на правилата и нуждата да се правят изключения.

— Хората, които разбират целта на правилата, не стават чиновници. Това е едно от първите неща, които научаваш във Военното училище.

— Напълно съм съгласна. Затова се налага да измисля правдоподобна история, за да му помогна да преодолее недостатъка си. — Тя бързо пренасочи вниманието си към телефона. — О, много добре. Да, чудесно. Ще го потърся там.

Затвори телефона и се засмя:

— Чиновникът му изпратил електронно писмо. Питър бил в мрежата и потвърдил, че си е загубил ключовете. Приел да се срещне с услужливата бабка в „Ям-ям“.

— Какво пък е това?

— Нямам ни най-малка представа, но както ми го казаха, предполагам, че ако бях бабка, живееща близо до колежа, щях да знам. — Карлота вече бе отворила адресния указател на града. — А, ето, закусвалня близо до колежа. Това е. Хайде да тръгваме за срещата.

— Чакай. Не можем да отидем така.

— Защо?

— Трябва да вземем някакви ключове.

Сестра Карлота го изгледа озадачено:

— Това за ключовете беше само за оправдание, Бийн.

— Чиновникът в канцеларията знае, че ще се срещнеш с Питър Уигин, за да му върнеш ключовете. Какво ще стане, ако случайно мине през „Ям-ям“, за да обядва? И види, че се срещаме с Питър Уигин и не му даваме никакви ключове?

— Нямаме време

— Добре, имам по-добра идея. Направи се на притеснена и му кажи, че в бързината си забравила ключовете. Затова трябва да те изпрати до дома ти, за да си ги вземе.

— Имаш талант за тия работи, Бийн.

— Лъжата ми е втора природа.

Движението беше спокойно, автобусът дойде навреме и пътуваше бързо. Скоро стигнаха до колежа. Бийн по-лесно се ориентираше по карта, затова той водеше.

Закусвалнята приличаше на западнало ресторантче от миналото. Всъщност беше западнало и зле поддържано; собствениците се опитваха да го представят за хубаво заведение, но отвсякъде си личеше, че е долнопробно. Каква ирония, замисли се Бийн. Спомни си какво бе казал баща му за едно ресторантче близо до дома им в Крит: „О, вий прекрачили тоз праг, желание за хапване всяко тука оставете.“

Храната не се различаваше от менюто във всяко заведение за обществено хранене на света — повече се наблягаше на мазнините и захарта, отколкото на аромата и хранителната стойност. Бийн не беше придирчив. Обичаше някои неща повече от други и знаеше каква е разликата между добрата и масовата кухня, но след улиците на Ротердам и космическите буламачи, всичко, което му даваше някаква енергия, го устройваше. Сега обаче допусна грешката да си вземе сладолед. Просто идваше от Араракуара, където плодовите сладоледи бяха превъзходни, но тези тук бяха твърде мазни и с твърде изкуствен аромат.

— Mmm, deliciosa1 — измърмори.

— Fecha a boquinha, menino — отвърна Карлота. — Е nao fala portugues aqui2.

— He исках да критикувам сладоледа на разбираем за тях език.

— Споменът за мизерията не те ли прави по-малко придирчив?

— Трябва ли за всичко да философстваме?

— Дисертацията ми беше за Тома Аквински и Тилих. Всеки въпрос е философски.

— В такъв случай отговорите са неразбираеми.

— А още не си завършил училище.

До тях седна висок младеж.

— Извинете ме за закъснението. Носите ли ми ключовете?

— Толкова е глупаво — измърмори сестра Карлота. — Когато стигнахме, установих, че съм ги забравила вкъщи. Хайде да те почерпя сладолед. След това можеш да дойдеш до нас да ти ги дам.

Бийн внимателно разгледа Питър в профил. Приликата с Ендър бе голяма, но не толкова, че да ги сбъркаш.

Значи това бе хлапето, което сложи край на Войната на Лигата. Хлапето, което искаше да стане хегемон. Хубав, но не красив като актьор — хората щяха да го харесват, но и да му се доверяват. Бийн бе гледал филми за Хитлер и Сталин. Разликата беше осезаема: на Сталин никога не му се е налагало да печели избори; на Хитлер — напротив. Въпреки смешните мустачки той създаваше впечатление, че може да надникне в мислите ти, че каквото и да говори, накъдето и да гледа, говори на теб, гледа теб и е загрижен за проблемите ти. На Сталин обаче му личеше, че е лъжец. Питър определено беше от по-изтънчената категория. Като Хитлер.

Сравнението може би не беше справедливо, но всеки, който се стремеше към власт му навяваше такива мисли. Най-много го тревожеше това, че сестра Карлота се хвана на въдицата. Наистина, отначало се държеше резервирано, но когато той я погледна, тя малко поомекна, стана по-благосклонна. Не чак толкова, че да започне да се държи глупаво, но го зяпаше по-съсредоточено, което не се хареса на Бийн. Питър имаше дарба да съблазнява. Беше опасен.

— Ще дойда с вас — отвърна. — Не ми се яде. Платихте ли сметката?

— Разбира се. Между другото, това е внук ми. Делфино.

Питър се обърна, сякаш за първи път забелязваше Бийн — макар че със сигурност го бе преценил от самото начало.

— Симпатяга. На колко си години? Май още не ходиш на училище.

— Малък съм — весело отвърна Бийн. — Но поне не съм йелда.

— Ех, тези филми за Военното училище — измърмори Питър. — Всички хлапета плямпат на онзи глупав измислен жаргон.

— Добре, деца, хайде да ставаме. — Сестра Карлота стана и тръгна към вратата. — Внук ми е за пръв път в тази страна, затова не разбира много добре американския жаргон.

— Всичко разбирам! — нацупи се Бийн.

Стараеше се да звучи като капризно дете. Не му беше много трудно, защото наистина се дразнеше.

— Доста добре говори английски, но по-добре го дръжте за ръка, докато пресичате, че тукашните трамваи хвърчат като комети.

Бийн завъртя очите си и послушно остави Карлота да го хване за ръката, докато пресичаха. Питър очевидно го предизвикваше, но защо? Със сигурност не беше толкова наивен да си помисли, че като унижи Бийн, ще получи някакво преимущество пред него. Може би просто му доставяше удоволствие да се надсмива над хората.

Когато се отдалечиха достатъчно от колежа и се увериха, че никой не ги следи, Питър престана да играе:

— Значи ти си великият Юлиан Делфики.

— А ти си Лок, когото гласят за хегемон след изтичането на мандата на Саката. Жалко, че се подвизаваш само във виртуалното пространство.

— Смятам скоро да се представя официално.

— Аха, затова значи си си направил пластична операция, за да изглеждаш толкова добре.

— Това старо лице ли? Нося го само когато не ме е грижа как изглеждам.

— Момчета — сгълча ги сестра Карлота, — престанете да се дърлите.

Питър се засмя:

— Стига, мамче, само се майтапим. Ще ни пуснеш ли на кино?

— Тази вечер си лягате без десерт — престори се на строга тя.

На Бийн му писна.

— Къде е Петра? — попита направо.

Питър го погледна озадачено:

— Не е при мен.

— Имаш източници. Сигурно знаеш повече, отколкото казваш.

— Ти също знаеш повече, отколкото казваш — контрира Питър. — Предлагам първо да се уверим, че можем да се доверим един на друг, и чак след това да отприщим пороя от информация.

— Мъртва ли е? — не се отказваше Бийн.

Питър погледна часовника си:

— Точно в този момент? Не знам.

Бийн спря и се обърна към сестра Карлота:

— Разкарвахме се напразно. И напразно рискувахме.

— Сигурен ли си? — попита тя.

Бийн погледна Питър, който изглеждаше искрено озадачен, и заяви:

— Иска да става хегемон, но не представлява нищо.

Бийн се отдалечи. Беше запомнил пътя, разбира се, и можеше да се върне на автобусната спирка без помощта на сестра Карлота. Като се ориентираше по линията на автобуса, поне нямаше да мисли за жестокото си разочарование от Питър, който се оказа обикновен смешник.

Никой не го повика и той не се обърна назад.

Бийн не взе автобуса за хотела, а онзи, който минаваше покрай кварталното училище, където вероятно бяха учили Питър и Валънтайн. Как щяха да се развият нещата, ако Ендър беше израснал и учил тук, а не в големия град? Целият му живот можеше да премине по съвсем различен начин. Може би нямаше да се наложи да убие — може би нямаше да се сблъска с хулиган като Стилсън, който го бе нападнал с бандата си и беше платил за това с живота си. А ако Ендър не беше показал жестокост и решителност в боя, стремеж да победи без скрупули и колебание, щяха ли да го вземат във Военното училище?

Бийн бе присъствал на второто убийство, извършено от Ендър — ситуацията беше подобна. Ендър — сам, заобиколен от превъзхождащ го противник — успя да убеди врага да излезе на равностоен двубой и след това го унищожи, убивайки всяко желание за съпротива. Военните стратези преподаваха този принцип на военното дело, но Ендър го знаеше инстинктивно, още на петгодишна възраст.

„На тази възраст аз също знаех важни неща — помисли си Бийн. — Не как да убивам, това не ми беше присъщо, бях твърде малък. Но как да оцелявам. А това беше трудно. За мен беше трудно, но не и за Ендър.“

Бийн вървеше през квартали със скромни стари къщи и по-нови, но също толкова скромни — ала за него те бяха истинско чудо. Не, че след войната при семейството си в Гърция не беше имал достатъчно възможност да наблюдава как живеят обикновените деца. Каква част от характера на детето се формира от мястото, където живее, от съседите, роднините, приятелите? Каква част му е вродена? Възможно ли бе жесток град като Ротердам да направи от едно дете военен гений? Възможно ли бе по-спокойно място като Грийнсбъро да попречи на тези наклонности да се проявят?

„Аз имах повече вроден талант да воювам, но при все това Ендър беше по-добър командир. Дали защото той е израснал там, където не се е тревожил как да си осигури прехраната, където хората са го ценили и закриляли? Там, където съм израснал аз, ако намериш някой захвърлен къшей хляб, започваш да се опасяваш, че другите деца ще те убият, за да ти го вземат. Дали затова аз се сражавах толкова отчаяно, а Ендър умееше да се въздържа?

Не, не беше заради мястото. Двама души, попаднали в еднаква ситуация, не избират една и съща линия на поведение. Ендър си е Ендър, аз съм си аз. На него му беше писано да унищожи формиките. А аз съумях да оцелея.

И какво сега? Останах пълководец без армия. Имам мисия, но нямам представа как да я изпълня. Петра, ако е жива, е в смъртна опасност и разчита на мен да я спася. Всички други са свободни. Само за нея не знаем къде е. Какво е направил с нея Ахил? Няма да позволя Петра да свърши като Поук.“

Ето това беше. Разликата между Ендър и Бийн. Ендър бе излязъл от най-жестоката битка в детството си като абсолютен победител. Беше сторил онова, което трябваше. Бийн обаче бе осъзнал опасността за приятелката си Поук твърде късно. Ако се беше усетил навреме, можеше да я предупреди, да й помогне. Да я спаси. Вместо това намери тялото й в Рейн, полюшващо се сред боклуците покрай доковете.

Сега историята се повтаряше.

Бийн спря пред къщата на Уигинови. Ендър никога не я беше виждал, а на съдебния процес не показаха снимки от нея, но Бийн си я представяше точно такава. Дърво в двора, с дървени стъпала, заковани върху дебелия ствол, водещи към платформа сред мощната корона. Спретната, добре поддържана градина. Спокойно пристанище. Място, което Ендър никога не е имал. Питър и Валънтайн обаче бяха израснали тук.

„Къде е градината на Петра? Къде е моята?“

Бийн знаеше, че не е прав да мисли така. Ако се върнеше на Земята, Ендър несъмнено също щеше да се крие — ако Ахил или някой друг не го убиеше веднага. При все това обаче той се питаше дали Ендър не би предпочел да живее като него, на Земята, дори да се налага да се крие, а не където беше сега, в космоса, на път към неизвестни светове и живот в постоянно изгнание.

От къщата излезе някаква жена. Госпожа Уигин?

— Да не си се загубил? — попита.

С разочарование — не, по-скоро отчаяние — Бийн осъзна, че е свалил гарда. Тази къща можеше да е под наблюдение. Дори да не беше, госпожа Уигин можеше да го запомни, това малко дете, което се скиташе около дома й по време, когато би трябвало да е на училище.

— Тук ли живее семейството на Ендър Уигин?

Лицето й за миг помръкна, тя се усмихна, но в изражението й личеше тъга:

— Да, но той не е израснал тук и не приемаме посетители.

По неизвестна за самия него причина Бийн каза:

— Аз бях с него. В последната битка. Той ми беше командир.

Усмивката й отново се промени, от обикновена любезност към повече топлота и болка.

— Аха, ветеран. — По лицето й се изписа тревога. — Познавам лицата на всички другари на Ендър от последната битка. Ти си този, който загина. Юлиан Делфики.

Ето че го разкриха — и само по негова вина, защото издаде, че е от джийша на Ендър. Какво си въобразяваше? Те бяха само единайсет.

— Очевидно някой иска да ме убие. Ако кажете на някого, че съм идвал, това несъмнено ще му помогне.

— Няма да казвам на никого. Но е доста непредпазливо да идваш тук.

— Трябваше да видя — отвърна Бийн, като се почуди дали звучи правдоподобно.

Тя веднага отгатна:

— Това е абсурдно. Нямаше да рискуваш живота си без причина. Питър го няма.

— Знам. Преди малко се срещнахме в университета.

Сетне му хрумна, че тя не би си помислила, че е дошъл при сина й, ако не знаеше с какво се занимава Питър.

— Значи знаете — отбеляза Бийн.

Тя затвори очи, сега си даде сметка, че се е издала.

— Или сме големи глупаци, или веднага решихме, че можем да си имаме доверие — отбеляза. — Толкова бързо си признахме всичко.

— Глупаци сме, ако се окаже, че не можем да си имаме доверие.

— Ще поживеем и ще видим. — Тя се усмихна. — Хайде, да не висиш на улицата, защото хората ще се почудят защо дете на твоите години не е на училище.

Пусна го да влезе. Ето, сега Бийн прекрачваше прага, който Ендър сигурно е копнял да види. Но така и не получи възможност. Като Бонсо и другите жертви на войната. Бонсо — убит; Ендър — изчезнал; а сега Бийн влизаше в дома на Ендър. Само че това не беше сантиментално посещение при скърбящите родители. Започваше нова война и тази жена имаше друг син, когото можеше да загуби.

Тя не би трябвало да знае какво прави той. Не беше ли това основната причина Питър да си даде толкова труд да прикрие дейността си, като се представя за студент?

Направи му сандвич, без да го попита дали иска, сякаш знаеше, че щом е дете, трябва да е гладен. Американска класика — фъстъчено масло и бял хляб. Дали е правила такива сандвичи и на Ендър?

— Липсва ми — каза той, защото знаеше, че така ще й стане приятно.

— Ако не беше заминал, вероятно щяха да го убият. Когато прочетох какво е написал… Лок… за онова момче от Ротердам, веднага осъзнах, че той не би оставил Ендър жив. Ти го познаваше, нали? Как му беше името?

— Ахил.

— Сега се криеш. Но изглеждаш толкова малък.

— Пътувам с една монахиня, сестра Карлота. Представяме се за баба и внук.

— Радвам се, че не си сам.

— Ендър също не е.

Очите й се насълзиха:

— Предполагам, че той има нужда от Валънтайн повече от нас.

Отново импулсивно, без да се замисля, Бийн постави ръка върху нейната. Тя се усмихна.

Умълчаха се. Бийн отново се замисли колко е опасно да е тук. Ами ако къщата беше под наблюдение? В МФ знаеха за Питър — дали следяха дома му?

— Трябва да тръгвам — заяви той.

— Радвам се, че се отби. Сигурно съм изпитвала голяма нужда да поговоря с някого, който познава Ендър, без да му завижда.

— Всички му завиждахме. Но знаехме, че е най-добрият.

— Защо иначе ще му завиждате, ако не знаете, че е най-добрият?

Бийн се засмя:

— Е, когато завиждаш на някого, все си казваш, че всъщност той не е чак толкова способен.

— Така… за какво му завиждаха другите деца? За способностите или само за признанието, което получаваше?

Въпросът не се хареса на Бийн, но той си спомни кой го задава.

— Ще контрирам с друг въпрос. Питър завиждаше ли за способностите му? Или само за признанието?

Тя се поколеба дали да отговори. Бийн знаеше, че майчиният инстинкт я кара да замълчи.

— Не питам току-така — уточни той. — Не знам каква част от онова, което прави Питър, ви е известна…

— С мъжа ми четем всичко, което публикува — отвърна госпожа Уигин. — И се стараем да се държим, сякаш не подозираме какво става.

— Трябва да реша дали да се съюзя с Питър. А не знам какво да мисля за него и доколко мога да му се доверя.

— За съжаление не мога много да ти помогна. Питър мисли по съвсем друг начин. Не мога да го проумея.

— Не го ли харесвате?

Бийн осъзна, че звучи твърде грубо, но също така знаеше, че трудно ще му се отдаде друг път да разговаря с майката на потенциален съюзник — или съперник.

— Обичам го — отговори госпожа Уигин. — Той не ни показва много от себе си. Но така е справедливо — ние също не се разкриваме много пред децата си.

— Защо?

Бийн се замисли за откритото държане на майка си и баща си, колко добре познаваха Николай и той тях. Откровеността, с която разговаряха, още го удивляваше. Явно в семейство Уигин нямаха такъв обичай.

— Много е сложно — рече тя.

— Тоест смятате, че не ми влиза в работата.

— Напротив, знам, че много те засяга. — Тя въздъхна и отново седна. — Хайде, да не се преструваме, че само си се отбил да ни видиш. Дошъл си да разучиш за Питър. Най-лесно е да ти кажа, че не знаем нищо. Той никога не казва на хората каквото искат да знаят за него, освен ако не сметне, че ще има полза да знаят.

— А кое е по-трудно?

— От самото начало криехме много неща от децата си, затова не е чудно, че от малки се научиха да премълчават.

— Какво криехте?

— Не сме казали на децата си, а искаш да кажа на теб — измърмори тя, но отговори на въпроса му: — Ако Валънтайн и Ендър бяха тук, предполагам, че на тях щяхме да кажем. Дори се опитах да обясня някои неща на Валънтайн, преди да замине с Ендър. Получи се глупаво, защото дотогава не го бях изразявала с думи. Нека само да кажа… че щяхме да имаме и трето дете, дори от МФ да не ни бяха помолили.

Там, където бе израснал Бийн, законът за контрол над раждаемостта не означаваше нищо — бездомните деца в Ротердам бяха излишни хора и добре знаеха, че никое от тях не би трябвало изобщо да се ражда, но когато умираш от глад, едва ли ти дреме дали ще учиш в елитно училище. Все пак, когато законите бяха отменени, той прочете за това и разбра какво означава възможността да имаш и трето дете.

— Защо да рискувате така? — попита той. — Това щеше да навреди на другите ви деца. И да съсипе кариерата ви.

— Винаги сме се стремили да нямаме кариера — отвърна госпожа Уигин. — Поне не кариера, от която да не можем да се лишим. Имаме просто работа. Трябва да разбереш, че ние сме религиозни хора.

— По света има много религиозни хора.

— Да, но не и в Америка. Не и такива фанатици, които да постъпят толкова егоистично и антисоциално, като родят повече от две деца, само заради обърканите си религиозни разбирания. А когато Питър показа такива високи резултати и започнаха да го изследват… това бе истинско бедствие за нас. Бяхме се надявали да минем незабелязано. Да се скрием. Ние по принцип сме доста интелигентни хора.

— Чудно ми беше защо родителите на такива вундеркинди не са изградили блестящи кариери. Или поне да заемат по-видно място сред интелигенцията.

— Интелигенция — презрително изсумтя госпожа Уигин. — Американската интелигенция никога не е била особено будна. Нито принципна. Те са като овце, които следват вкупом модните тенденции на времето. Искат всеки да приема догмите им. Всеки трябва да е непредубеден и толерантен към разбиранията им, но Боже опази някой, който не е на тяхното мнение, да се докосне поне малко до истината.

В гласа й прозвуча обида.

— Май много се отплеснах — призна тя.

— Преживели сте много. Значи мислите, че сте по-умни от повечето интелектуалци?

Тя малко се стъписа:

— Ето заради такива коментари избягваме да обсъждаме вярата си.

— Не го казах като критика. Аз също мисля, че съм по-умен от повечето хора, които познавам, защото е истина. Ако не го осъзнавах, щях да съм по-глупав. Вие искрено вярвате в своята религия и не ви харесва, че трябва да го криете. Това исках да кажа.

— Не религия, религии. Със съпруга ми дори не споделяме едни и същи виждания. Постигнали сме съгласие само, че ще имаме голямо семейство, което ще живее по Божиите закони. Дори до това решение сме стигнали след сложни умозаключения. И в никакъв случай не смятахме, че това може да навреди на децата ни. Възнамерявахме да ги възпитаваме в духа на вярата, с любов към Господ.

— Защо не го направихте?

— Защото сме страхливци. Бяхме под постоянно наблюдение от МФ, постоянно ни се месеха. Щяха да се погрижат да не научим децата си на нищо, пречещо на мисията, която в крайна сметка изпълнихте с Ендър. Тогава започнахме да крием вярата си. Не от децата, а от хората от Военното училище. Толкова се зарадвахме, когато престанаха да наблюдават Питър. След това Валънтайн. Помислихме си, че е свършило. Решихме да се преместим някъде, където няма да ни тормозят толкова, да си родим трето дете, четвърто и още, докато ни арестуват. Тогава обаче дойдоха и ни накараха да родим трето дете. Затова не се наложи да се местим. Разбираш ли? Бяхме мързеливи и уплашени. Щом Военното училище ни осигуряваше официално оправдание да имаме трето дете, защо да не се възползваме?

— Те обаче взеха Ендър.

— И вече бе твърде късно да възпитаваме Питър и Валънтайн в духа на вярата. Ако не възпитаваш децата, докато са малки, те никога няма да приемат религията с цялата си душа. Можеш само да се надяваш, че ще се отворят за нея по-късно, сами. Родителите не могат да направят нищо, ако не започнат от най-ранните им години.

— Промиване на мозъците.

— Такава е ролята на родителите. Да втълпиш на децата си социалните норми, според които искаш по-късно да живеят. Интелектуалците не изпитват скрупули, когато използват училищата да наливат в мозъците на децата ни техните глупости.

— Не исках да ви провокирам.

— Все пак прозвуча критично.

— Извинявам се.

— Ти си все още дете. Колкото и да си умен, пак усвояваш голяма част от поведението на управляващата класа. Това не ми харесва, но няма какво да се направи. Когато взеха Ендър и най-после можехме да живеем, без да следят постоянно какво говорим на децата си, осъзнахме, че мозъкът на Питър вече е напълно задръстен от глупостите на учените. Първоначалният ни план пропадаше. Той щеше да ни отхвърли. Щяхме да го загубим. Можеш ли да се откажеш от първородното си дете, за да имаш четвърто, пето и така нататък? Понякога ни се струваше, че Питър няма никаква съвест. Ако някой имаше нужда да вярва в Господ, това беше Питър, а той не вярваше.

— Може би и при други обстоятелства нямаше да повярва.

— Ти не го познаваш. Основната му движеща сила е гордостта. Ако бяхме направили така, че да се почувства горд, че тайно вярва в Бог, той щеше да стане ревностен вярващ. А сега се получи… точно обратното.

— Не се ли опитахте да го привлечете към някоя от религиите си?

— Към коя? Винаги сме мислили, че големият спор в семейството ще е в духа на коя религия да възпитаваме децата си, на съпруга ми или моята. Вместо това трябваше да помогнем на Питър да запази поне някакво… приличие. Не, нещо по-важно. Почтеност. Достойнство. Наблюдавахме го, както го наблюдаваха чиновниците от Военното училище. Трябваше да мобилизираме цялото си търпение, за да не се намесим, когато принуди Валънтайн да стане Демостен. Това толкова противоречеше на духа й. Скоро обаче видяхме, че то няма да я промени — че вроденото й благородство някак си укрепва благодарение на съпротивата й срещу влиянието на Питър.

— Не се ли опитахте просто да го спрете?

Тя се засмя пресипнало:

— О, не говори глупости. Как ще го спреш? Питър пропусна Военното училище, защото беше твърде амбициозен, твърде непокорен, неспособен да се подчинява. А ти искаш да му влияем, като му забраняваме и го спираме.

— Не, разбирам, че не е било възможно. Но все пак нима стояхте със скръстени ръце?

— Възпитавахме го, доколкото можехме, без да се натрапваме. Със забележки по време на хранене. Виждахме, че не ни слуша, че не зачита мнението ни. Криехме, че знаем за писанията му от името на Лок, но това не помагаше; разговорите ни бяха… отвлечени. Досадни може би. А и нямахме авторитет на интелектуалци. Защо ще ни уважава? Но внимателно изучавахме неговите разбирания. За благородството. За достойнство и чест. Дали несъзнателно възприемаше нещо от нас, или тези идеи му идваха отвътре, не знам, но той постепенно израсна пред очите ни. И така… питаш ме дали можеш да му се довериш. Не мога да ти отговоря, защото… за какво да му се довериш? Да прави това, което искаш от него? Никога. Да действа според някаква предсказуема зависимост? Не ме карай да се смея. Той обаче има някакво достойнство. Дава си много труд да прави неща, с които не само да се покаже, а защото вярва, че трябва да ги направи. Разбира се, може би ги прави само защото така Лок изглежда достоен и благороден в очите на хората. Откъде да знаем, когато не можем да го попитаме.

— Значи, вие не можете да обсъждате с него онова, което ви вълнува, защото се боите, че ще ви намрази, а той не може да сподели онова, което го интересува, защото не сте му показали, че сте способни да го разберете.

В очите й заблестяха сълзи.

— Понякога Валънтайн толкова ми липсва — сподели. — Толкова е честна и добра.

— Тя ли ви каза за Демостен?

— Не. Валънтайн си даваше сметка, че ако издаде Питър, това ще разбие семейството ни. Затова пазеше тайната му от нас. Постара се обаче да разберем какъв човек е той. Споделяше всичко друго за себе си, всичко, в което не зависеше от Питър, изслушваше ни, интересуваше се от мнението ни.

— Казахте ли й, че вярвате в Господ?

— Не сме й разказвали за вярата си, но сме й обяснили до какво води тя. Направихме всичко, което можахме.

— Не се съмнявам.

— Не съм глупачка — заяви госпожа Уигин. — Знам, че ни презираш също както Питър.

— Не е вярно.

— Достатъчно лъжи съм чувала, за да усетя кога ме лъжат.

— Не ви презирам заради… изобщо не ви презирам. Но трябва да разберете, че тази потайност, това, че Питър е израснал в семейство, където никой не споделя с никого нищо важно — не ми вдъхва особено доверие в него. Канех се да поверя живота си в ръцете му, а сега научавам, че през целия си живот не е имал искрени взаимоотношения с никого.

Тя го изгледа хладно:

— Вече получи достатъчно полезна информация. Може би е време да си тръгваш.

— Не ви упреквам — увери я Бийн.

— Стига глупости, разбира се, че ни упрекваш.

— Тогава не се опитвам да ви съдя.

— Не ме карай да се смея. Съдиш ни и знаеш ли какво? Съгласна съм с теб. Аз също осъждам постъпката ни. Започваме с доброто желание да живеем според Божията воля, а в крайна сметка проваляме единственото дете, което ни остана. Той е решен да остави своя отпечатък в историята. Но какъв ще е този отпечатък?

— Незаличим. Ако Ахил не го унищожи преди това.

— Все пак не сме се провалили във всичко — отбеляза госпожа Уигин. — Дадохме му възможност да прояви способностите си. Можехме да му попречим да публикува статиите си. Мисли си, че ни е надхитрил, защото се преструвахме на пълни глупаци. Колко родители биха позволили на детето си да се меси в световните проблеми? Когато писа против… против връщането на Ендър — не можеш да си представиш как ми се искаше да издера малките му, нагли очички…

За първи път Бийн видя израз на гнева и тревогите, които бе преживяла. Помисли си: „Ако майката на Питър има такова мнение за него, може би все пак не е чак толкова лошо да си сирак.“

— Но не го направих — продължи тя.

— Какво не направихте?

— Не го спрях. И се оказа, че е бил прав. Защото ако Ендър се беше върнал на Земята, щеше да е мъртъв, отвлечен с другите деца или да се крие като теб. Но все пак… Ендър му е брат, а той го обрече на вечно изгнание. Никога няма да забравя ужасните заплахи, които отправяше, когато Ендър беше малък и още живееше с нас. Казал на Ендър и Валънтайн, че някой ден ще убие Ендър и ще го изкара като нещастен случай.

— Ендър е жив.

— Когато се опитваме да осъзнаем случилото се със семейството ни, с всичките ни мечти, със съпруга ми се чудим дали Питър принуди Ендър да се махне от Земята, защото го обича и съзнава опасностите, които го заплашват. Или защото се опасяваше, че ако Ендър се върне, той ще го убие — тъй че прокуждането на Ендър, де да знам, може да се смята за някаква форма на самоконтрол от страна на Питър. Постъпката му е много егоистична, но все пак в нея прозира някаква почтеност. Може да се сметне за напредък.

— А може би нищо от това, което казахте, не е вярно.

— Може би всички събития се управляват от Господ и ти си тук по Неговата воля.

— Така казва сестра Карлота.

— Може би е права.

— Не ми дреме. Ако има Господ, мисля, че изобщо не си върши работата.

— Или просто не разбираш каква му е работата.

— Повярвайте ми, сестра Карлота е истинска йезуитка. Да не се впускаме във философски спорове. Аз имам доста добър тренинг, а на вас, както се казва, ви липсва практика.

— Юлиан Делфики, още щом те видях на улицата, си казах, че не само мога, а и трябва да споделя с теб неща, които съм обсъждала само със съпруга си, дори неща, които не съм му казвала. Разказах ти неща, които Питър дори не подозира, че знам, че съм си помислила, видяла или почувствала. Ако имаш лошо мнение за мен като майка, моля те, имай предвид, че всичко, което знаеш, си го научил благодарение на мен, защото вярвам, че един ден бъдещето на Питър ще зависи от способността ти да предвиждаш ходовете му и да избереш най-добрия начин да му помогнеш. А може би бъдещето на Питър като почтен човек зависи от неговата помощ за теб. Затова разкрих душата си пред теб. Заради Питър. И пак заради Питър съм готова да понеса презрението ти, Юлиан Делфики. Затова не ме кори за любовта към сина ми. Независимо дали го интересува или не, той израсна с грижите на родители, които го обичат и направиха всичко, което бе по силите им, за него. Затова крием от него вярата си и онова, което знаем — за да може да премине през този свят като Александър, да прекоси земята надлъж и нашир благодарение на това, че родителите му са твърде глупави, за да го спират. Докато не отгледаш свои деца, докато не се жертваш за тях и не обърнеш живота си надолу с главата, не смей да съдиш мен и онова, което съм направила.

— Не ви съдя. Наистина. Както казахте, опитвам се да разбера Питър.

— Е, знаеш ли какво си мисля? Мисля, че не задаваш подходящите въпроси. „Мога ли да му имам доверие?“ — презрително го имитира тя. — Това, дали ще се довериш на някого или не, зависи повече от твоя характер, отколкото от неговия. Въпросът, който трябва да си зададеш, е дали наистина искаш Питър Уигин да управлява света. Защото, ако му помогнеш и той съумее да оцелее, рано или късно ще се стигне до това. Той няма да се откаже, докато не го постигне. И е готов да жертва теб и всеки друг, ако това ще му помогне. Затова трябва да се запиташ дали светът ще стане по-добър, ако Питър Уигин стане хегемон. Той няма да е безличен фигурант като некадърното безгръбначно, което ни управлява сега. Като хегемон Питър Уигин ще промени света, както намери за добре.

— Допускате, че ме интересува дали светът ще бъде по-добър. Ами ако се ръководя само от личен интерес и стремеж да оцелея? В такъв случай въпросът, който трябва да си задам е: „Мога ли да използвам Питър за своите цели?“

Тя се засмя и поклати глава:

— Вярваш ли си наистина? Е, все пак си още дете.

— Извинете, но не съм твърдял друго.

— Държиш се като велик владетел. Говориш за „съюз“ с Питър Уигин, сякаш водиш цяла войска.

— Не водя войска, но мога да гарантирам победата на всяка армия, която ми повери.

— И Ендър ли щеше да е като теб, ако се беше завърнал? Арогантен? Надменен?

— В никакъв случай. Но все пак аз не съм убивал никого.

— Освен бъгери — уточни госпожа Уигин.

— Защо усещам напрежение между нас?

— Разказах ти всичко за сина си, за семейството си, а ти не ми даваш нищо в замяна. Само… насмешка.

— Не ви се надсмивам. Харесвам ви.

— О, много благодаря.

— Вие сте достойна майка на Ендър Уигин. Разбирате Питър, както Ендър разбираше войниците си. Както разбираше враговете си. И сте достатъчно решителна, за да действате, когато ви се отдаде възможност. Появявам се на прага ви и вие веднага ми разказвате всичко. Не, госпожо, не ви презирам. И знаете ли какво си мисля? Мисля, че дори може би, без да го осъзнавате, вие имате пълна вяра в Питър. Искате той да успее. Мислите, че трябва той да управлява света. И ми разказахте всичко това не защото съм симпатично малко момченце, а защото смятате, че така ще помогнете на Питър по пътя към победата.

Тя поклати глава:

— Не всички мислят като войници.

— Всъщност доста малко хора мислят така. Дори твърде малко от истинските военни.

— Нека да ти кажа нещо, Юлиан Делфики. Ти нямаш родители, затова трябва да го чуеш от мен. Знаеш ли от какво се боя най-много? Че Питър толкова настървено ще преследва амбициите си, че ще забрави да живее.

— Завладяването на света не е ли живот?

— Александър Велики, това е най-големият ми кошмар, когато се замисля за Питър. Всичките му завоевания, победите му, великите му постижения — те са дело на един юноша. Когато достигнал възраст да се ожени, да има деца, вече било късно. Умрял, преди да го направи. И вероятно нямаше да се справи много добре. Преди да намери любовта, вече е имал твърде много власт. От това се опасявам за Питър.

— Любов ли? До това ли се свежда всичко?

— Не, не само до любовта. Говоря за цикъла на живота. Можеш да срещнеш някое извънземно същество, да решиш да се ожениш за него и да прекарате заедно остатъка от живота си, независимо дали се харесвате и се разбирате. И защо? За да имате деца, за да се грижите за тях, да ги научите, че някой ден те трябва да имат деца и така до безкрай. И няма да намериш спокойствие, докато не се сдобиеш с внуци, поне с десетина, защото тогава ще си сигурен, че родът ти няма да се загуби, че нещичко от теб ще остане. Егоистично ли звучи? Не, не е егоизъм. Това е животът. Това е единственото, което носи щастие, винаги, на когото и да било. Всичко друго — победи, постижения, почести, каузи — те носят само моментни искри на радост. Да се свържеш с друг човек и с децата, които ще създадете заедно, това е истинският живот. А то не може да се постигне, ако се ръководиш само от амбициите си. Така никога няма да си щастлив. Никога няма да имаш достатъчно, дори да управляваш света.

— На мен ли го казвате, или искате да го кажете на Питър?

— Казвам ти какво истински желая за Питър. Ако обаче имаш поне малко ум, ще извлечеш поука и за себе си. Или никога няма да бъдеш истински щастлив.

— Извинете, но май нещо не разбирам. Досега останах с впечатление, че бракът и децата носят само мъка. Изгубили сте Ендър, изгубили сте Валънтайн, а Питър постоянно ви създава ядове.

— Да, правилно си разбрал.

— Къде е радостта? Ето това не мога да разбера.

— Радостта е в мъката. Аз имам за кого да се тревожа. А ти кого имаш?

Толкова се бяха вглъбили в разговора, че Бийн бе свалил гарда. Думите й докоснаха някаква скрита струна в душата му. Събудиха спомени за всички хора, които обичаше — колкото и да не искаше да си го признае. Поук. Николай. Сестра Карлота. Ендър. Родителите му, когато най-накрая ги срещна.

— Имам за кого да се тревожа — заяви той.

— Така си мислиш. Всеки си мисли така, докато се появи дете, което да обича. Едва тогава разбираш какво е да си пленник на любовта. Да имаш някого, чийто живот ти е по-скъп от собствения ти.

— Може би знам повече, отколкото предполагате.

— Може би нищо не знаеш.

Втренчиха се мълчаливо един в друг. Бийн не знаеше дали да смята тази размяна на реплики за скарване. Въпреки разпалената дискусия имаше чувството, че госпожа Уигин му предава голяма порция от вярата, която споделяше със съпруга си.

А може би това бе обективната истина, но той просто не можеше да я разбере, защото не беше женен.

И никога нямаше да бъде. Ако имаше човек, от когото със сигурност нямаше да излезе свестен баща, това беше Бийн. Макар че никога не го изказваше на глас, той бе убеден, че никога няма да се ожени и да има деца.

Думите й обаче го накараха да се замисли. За първи път почти му се прииска онова, което е решил, да не се сбъдне.

Външната врата се отвори и Бийн чу гласовете на Питър и сестра Карлота. Двамата с госпожа Уигин скочиха на крака, по лицата им се изписа гузно изражение, сякаш ги хващаха на някаква тайна среща. Което в известен смисъл си беше чистата истина.

— Мамо, запознах се с една пътешественичка — обяви Питър, когато влезе.

Бийн настръхна при тази лъжа — защото човекът, когото Питър се опитваше да излъже, знаеше, че обясненията му са измислени, но въпреки това също щеше да излъже, като се престори, че му вярва.

Този път обаче лъжата бе потушена в зародиш.

— Сестра Карлота — възкликна госпожа Уигин, — младият Юлиан толкова много ми разказа за вас. Твърди, че сте единствената монахиня йезуитка.

Питър и сестра Карлота сащисано се втренчиха в Бийн. Какво правеше тук? Той едва се сдържа да не се изсмее да объркването им, отчасти и защото сам не можеше да си отговори на този въпрос.

— Той дойде тук като поклонник — продължи госпожа Уигин. — И много смело ми се представи. Питър, внимавай да не издадеш пред някого, че е от другарите на Ендър. Юлиан Делфики. Оказва се, че не е загинал от експлозията. Не е ли прекрасно? Ще го приемем като скъп гост, но той все още е в опасност, затова трябва да държим самоличността му в тайна.

— Разбира се, мамо — съгласи се Питър.

Погледна Бийн, но очите му бяха безизразни. Студени като на носорог, непроницаеми и при все това криещи заплаха.

Сестра Карлота се възмути:

— След всички мерки за сигурност издаваш всичко! Освен това тази къща сигурно е под наблюдение.

— Хубаво си поговорихме — изтъкна Бийн. — Не би било възможно, ако я бях излъгал.

— Аз също рискувам живота си — изтъкна Карлота.

Госпожа Уигин докосна ръката й:

— Нали ще останете у нас? Имаме стая за гости.

— Не можем — намеси се Бийн. — Тя е права. С идването си тук застраших и двама ни. Още утре трябва да се махнем от Грийнсбъро.

Погледна сестра Карлота, убеден, че го е разбрала. Щяха да заминат още с нощния влак. Или пък с автобус вдругиден. Или да наемат апартамент под фалшиви имена и да останат една седмица. Лъжите отново започваха, в името на сигурността.

— Няма ли да останете поне за вечеря? — настоя госпожа Уигин. — Да се запознаете със съпруга ми. Сигурно ще му е много интересно да се срещне с момчето, за което толкова се тръби, че е загинало.

Лицето на Питър помръкна. Бийн добре го разбра. За него вечерята с родителите щеше да е отегчително събиране, по време на което нямаше да се каже нищо съществено. Нямаше ли животът да е много по-лесен, ако хората просто си казваха истината? Госпожа Уигин обаче бе казала, че Питър има нужда да се чувства самостоятелен. Ако знаеше, че родителите му са разкрили тайната му дейност, това би го унижило. Макар че ако наистина бе способен да управлява света, със сигурност щеше да го преодолее.

„Няма да съм аз този, който ще му каже. Дадох дума“ — помисли си Бийн.

— В такъв случай да отидем на ресторант — предложи госпожа Уигин. — Така ще е по-лесно. Ако ще взривяват нещо, нека да е някое заведение. Те са застраховани.

Бийн се засмя. Питър остана сериозен. „Защото — помисли си Бийн — той не подозира каква част от истината й е известна. Затова приема думите й като глупава забележка, а не като шега.“

— Само да не е на италиански — настоя сестра Карлота.

— Разбира се, че не. Не знам в Грийнсбъро да има свестен италиански ресторант.

Така продължиха да разговарят на безопасни и маловажни теми. Бийн с удоволствие наблюдаваше как Питър се терзае заради тази абсолютно безполезна загуба на време.

„Аз познавам майка ти много по-добре от теб — помисли си Бийн. — И много я уважавам. Но тя обича теб.“

Даде си сметка, че изпитва завист и това го подразни. Никой не е застрахован срещу тези жалки човешки емоции, той го знаеше, но някак си трябваше да се научи да прави разлика между обективните наблюдения и мислите, породени от завистта. Питър също. Доверието, което Бийн веднага бе постигнал с госпожа Уигин, трябваше да се печели стъпка по стъпка между него и Питър. Защо?

Защото двамата толкова си приличаха. Защото бяха естествени съперници. Защото много лесно можеха да станат смъртни врагове.

„Както аз съм втори Ендър в неговите очи, дали той е втори Ахил в моите? Ако не съществуваше друг Ахил, щях ли да гледам на Питър като на зло, което трябва да се премахне?

И ако заедно победим Ахил, ще се обърнем ли един срещу друг, ще потъпчем ли победата си, ще унищожим ли всичко, което сме постигнали?“

Братя по оръжие

За Питър вечерята с родителите му, Бийн и Карлота в „Леблон“ протече в дълги периоди на мъчителна досада, прекъсвани от кратки мигове на истинска паника. Никой не казваше нищо съществено. Понеже Бийн се държеше като турист, дошъл на посещение в храма на Ендър, всички говореха за Ендър, Ендър и само Ендър. Неизбежно обаче разговорът засягаше деликатни теми, неща, които биха могли да разкрият истинската дейност на Питър и ролята, която в крайна сметка можеше да изиграе Бийн.

Най-лошото дойде, когато сестра Карлота — която, монахиня или не, когато поискаше, можеше да се държи като злобна кучка — започна да го разпитва за следването му, макар че много добре знаеше, че това е само прикритие за далеч по-важната му дейност.

— Просто се изненадвам, че учиш по стандартната програма, макар че очевидно способностите ти могат да се използват на много по-високо ниво — отбеляза тя.

— Нуждая се от диплома като всеки друг — измънка Питър.

— Да, но защо не учиш неща, които да те подготвят за по-важна роля на световната сцена?

По ирония, Бийн го спаси:

— Стига, бабо. Човек със способностите на Питър Уигин е готов да прави всичко, което си поиска, когато си поиска. Официалното образование е само за да си намира занимание. За да покаже на другите хора, че е способен да живее по правилата, когато се налага. Нали така, Питър?

— Близо си до истината. Следването ми ме интересува по-малко от вас, а вие изобщо нямате причина да се интересувате от него.

— Като ти е толкова неприятно, защо тогава плащаме такси? — намеси се баща му.

— Не плащаме ние — напомни майка му. — Питър има толкова хубава стипендия, че всъщност университетът му плаща, за да ходи на занятия.

— Само си хвърлят парите.

— Не е напразно — възрази Бийн. — Каквото и да постигне Питър в живота, в биографията му винаги ще се споменава, че е учил в Университета на Грийнсбъро. Ще бъде жива реклама за тях. Доста добър дивидент, не смятате ли?

Това хлапе говореше на език, понятен и на баща му. Питър трябваше да признае, че Бийн умее да преценява събеседниците си. Все пак му беше неприятно, че хлапакът веднага прецени какви малоумници са родителите му и колко лесно можеш да ги баламосваш. Сякаш като вадеше кестените вместо него от огъня, Бийн допълнително наблягаше, че Питър все още е дете, което живее при мама и тате, докато той се оправяше сам в живота. Това още повече подразни Питър.

Бийн пусна фишека едва след вечеря, когато излязоха от бразилския ресторанта и бавно се отправиха към гарата:

— Тъй като вече се издадохме, трябва незабавно пак да преминем в нелегалност. — Родителите на Питър измънкаха нещо съчувствено. — Питам се защо Питър не дойде с нас за известно време. Да поизлезе от Грийнсбъро. Какво ще кажеш, Питър? Имаш ли паспорт?

— Не, няма — отвърна майка му в същия момент, когато Питър отговори:

— Да, имам.

— Имаш ли? — изненада се тя.

— Изкарах си за всеки случай — обясни той.

Прииска му се да добави: „Имам шест паспорта от четири страни и десет влога на различни имена с парите от хонорарите за статиите ми.“ Но се сдържа.

— Семестърът е на средата — изтъкна баща му.

— Мога да си взема ваканция, когато си поискам. Звучи ми интересно. Къде отиваме?

— Не знаем — отвърна Бийн. — Решаваме в последния момент. Можем обаче да ти изпратим електронно писмо, за да ти съобщим къде сме.

— Електронните писма в университета не са безопасни — предупреди бащата на Питър.

— Никое писмо не е абсолютно безопасно, нали? — добави майка му.

— Съобщението, разбира се, ще бъде закодирано — обясни Бийн.

— Не ми звучи разумно — не отстъпваше бащата. — Питър може да гледа на следването си само като на запълване на времето, но дипломата е необходима, за да се оправяш в живота. Трябва да избереш нещо дългосрочно и да го завършиш, Питър. Ако в биографията ти пише, че ту си се захващал с нещо, ту си прекъсвал, големите фирми няма да те гледат с добро око.

— Каква кариера мислиш, че ще захвана? — раздразнено попита Питър. — Смотаняк в някоя корпорация?

— Не ми харесва да използваш този купешки жаргон от Военното училище. Не си ходил там и така звучиш като хлапе, което подражава на големите батковци.

— Не съм съгласен — намеси се Бийн, преди Питър да избухне. — Бил съм там и мисля, че това е част от живия език. „Купешки“ също е било жаргонна дума, нали? Като се използват, думите постепенно навлизат в речта.

— Така звучи като малко дете — настоя баща му, но само защото се чувстваше длъжен да каже последната дума.

Питър замълча. Но не беше благодарен на Бийн, че застана на негова страна. Напротив, този хлапак му лазеше по нервите. Нима си мислеше, че може да влезе в живота му и да служи като посредник между него и родителите му? Това унижаваше Питър в собствените му очи. Никой, който четеше писанията му като Лок или Демостен, не се държеше снизходително към него, защото не знаеха, че е дете. Държането на Бийн обаче му действаше като предупреждение. Ако Питър издаде истинското си име, веднага щеше да се сблъска със снизходителното отношение на другите. Хора, които някога са треперили пред перспективата да попаднат под строгия поглед на Демостен, хора, които са копнели за одобрението на Лок, щяха да започнат да гледат отвисоко на всичко, написано от Питър, и да казват: „Разбира се, че едно дете ще разсъждава така“ или по-мекото, но не по-малко обидно: „Когато натрупа повече опит, ще разбере, че…“ Възрастните винаги говореха така. Сякаш мъдростта бе пряко свързана с жизнения опит. Сякаш най-големите глупости на света не се вършеха от възрастни.

Освен това Питър усещаше, че на Бийн му харесва да използва слабостта му. Защо всъщност тази малка невестулка се бе намъкнала в дома му? Когато се прибра и го завари да си бъбри с майка му, Питър имаше чувството, че е пипнал крадец с ръце в гърнето с мед. Бийн не му хареса от самото начало — особено с надутия начин, по който си тръгна, след като Питър не отговори веднага на въпроса му. Наистина, Питър искаше да го подразни малко, държа се леко надменно — за да си поиграе с дребосъка, преди да му каже онова, което искаше да научи — но отмъщението на Бийн надхвърли всякакви граници. Особено на тази злополучна вечеря.

И все пак…

Бийн не беше за пренебрегване. Най-добрият възпитаник на Военното училище. Питър можеше да го използва. Дори можеше да има нужда от него, точно защото още не можеше да си позволи да се покаже открито пред обществеността. Бийн имаше авторитет въпреки ръста и възрастта си, защото бе участвал в истинска битка. Можеше пряко да постига каквото реши, а не да действа зад кулисите или да се опитва да влияе върху политиката на правителствата, като манипулира общественото мнение. Ако Питър успееше да сключи някакъв съюз с него, това би могло да компенсира сегашното му безсилие. Само Бийн да не беше такава безподобна надувка.

„Не бива да допускам личните чувства да пречат на работата“ — помисли си Питър.

— Имам едно предложение — обади се. — Мамо, тате, вие имате работа утре, но моето първо занятие е едва на обяд. Нека да прекарам нощта с гостите ни в хотела им или да ги изпратя до някъде, ако решат да пътуват.

— Не можеш да тръгваш така и да караш майка си да се притеснява какво става с теб — възрази баща му. — Мисля, че на всички ни е ясно, че младият господин Делфики е магнит за неприятности. Майка ти загуби достатъчно от децата си, за да се тревожи сега и за теб.

Питър се вбесяваше, когато баща му заговореше така, сякаш само майка му се тревожеше, сякаш само за нея имаше значение какво ще стане с него. А пък ако беше вярно (човек никога не можеше да бъде сигурен с баща му), щеше да е още по-лошо. Баща му или наистина не се интересуваше какво ще стане с Питър, или се тревожеше, но беше такъв нещастник, че не можеше да го признае.

— Няма да напусна града, без да се обадя на мама — увери го Питър.

— Не се дръж толкова подигравателно.

— Скъпи — намеси се майка му, — Питър не е вече на пет години, за да го гълчиш пред чужди хора.

Тази реплика, разбира се, го накара да се почувства на шест години. „Благодаря, мамо.“

— Колко са сложни семейните взаимоотношения — коментира сестра Карлота.

„О, благодаря, света кучко — помисли си Питър. — Вие с Бийн усложнихте нещата, а сега самодоволно ми обяснявате колко е по-лесно за хора като вас, без семейни връзки. Е, тези родители са моето прикритие. Не съм ги избирал, но мога да ги използвам. А твоята насмешка само издава невежеството ти. И навярно завистта ти, защото никога няма да имаш деца, нито дори да легнеш с мъж, госпожице Непорочност.“

— Бедният Питър няма късмет в две отношения — заговори майка му. — Той е първото ни дете, затова винаги сме били най-взискателни към него. И последен остана вкъщи, затова се налага да търпи повече поучения, отколкото му е приятно. Ужасно е, но и родителите са хора и постоянно правят грешки. Понякога ми се струва, че Питър би предпочел да беше отгледан от роботи.

При тези думи на Питър му се прииска да потъне в тротоара и да прекара остатъка от живота си като невзрачно парче цимент. „Водя преговори с шпиони и висши военни, с политически лидери и влиятелни магнати, а майка ми все още има власт да ме унижава, когато си поиска!“

— Прави каквото искаш — измърмори накрая баща му. — Не си малък. Не можем да те спрем.

— Не можехме да му попречим да прави каквото си поиска дори когато беше малък — напомни майка му.

„Абсолютно си права“ — помисли си Питър.

— Лошото, когато децата ти са по-умни от теб — заразмишлява на глас баща му, — е вярата им, че по-ефективната им мисловна дейност може да компенсира липсата им на опит.

„Ако бях дребен негодник като Бийн, този коментар щеше да е последната капка. Щях да се махна и да не се прибирам у дома цяла седмица, ако изобщо се върна. Аз обаче не съм дете и мога да контролирам чувствата си, да правя каквото най-много ми изнася. Няма да проваля прикритието си заради някакво дребно раздразнение.

От друга страна, никой не може да ме обвини, ако си пожелая баща ми да получи инсулт и да онемее за цял живот.“

Бяха стигнали до гарата. Родителите му се сбогуваха с гостите и се качиха на автобуса за вкъщи. Питър, Бийн и Карлота отпътуваха за източната част на града.

Точно както очакваше, слязоха на първата спирка и се прехвърлиха на западната линия. Параноята им бе станала втора природа.

Дори когато стигнаха до хотела на летището, не влязоха направо в сградата. Отидоха в търговския център, някогашен покрит гараж от времето, когато хората са ходили на летището с коли.

— Дори да имат микрофони в магазините, едва ли разполагат с достатъчно хора, за да подслушват всички разговори — обясни Бийн.

— Ако подслушват стаята ви, значи вече са ви открили — отбеляза Питър.

— В хотелските стаи е обичайно да има микрофони. Срещу вандали и престъпници. Би трябвало да следят само за силни шумове, но нищо не пречи на служителите да подслушват.

— Това е Америка.

— Твърде дълго се занимаваш с глобални проблеми — отбеляза Бийн. — Ако се наложи да излезеш в нелегалност, няма да знаеш как да се пазиш.

— Ти ме покани да дойда с вас. За какво са тези глупости? Не смятам да ходя никъде. Имам твърде много работа.

— А, да. Дърпаш конците на света иззад завесата. Проблемът е, че скоро светът ще зареже политическите интриги и ще влезе във война, а тогава конците ти ще бъдат отрязани.

— Това пак е политика.

— Но решенията ще се вземат на бойното поле, не в заседателни зали.

— Знам. Затова трябва да си сътрудничим.

— Не виждам как ще стане. Ти се опита да ми продадеш единственото, за което те помолих — информация за Петра. Не даваш нищо даром. Това не ми прилича на сътрудничество. По-скоро на търговия.

— Момчета — намеси се Карлота, — с караници няма да постигнем нищо.

— Ако постигнем нещо, условията ще определяме ние с Бийн — изтъкна Питър. — Между нас.

Сестра Карлота спря рязко, хвана го за рамото и го придърпа към себе си.

— Искам да се разберем отсега, нагло копеленце — изсъска. — Ти не си най-големият хитрец на света и далеч не си единственият, който си мисли, че дърпа конците. Докато не събереш кураж да се покажеш иззад булото на тези фалшиви образи, няма да можеш да се мериш с онези от нас, които действаме в реалния свят.

— Не смей да ме пипаш така!

— Охо, уплаши ли се? Ти май наистина живееш на друга планета, Питър.

Бийн се намеси:

— Слушай, ние ти казахме всичко, което знаехме за Ендъровия джийш. Без никакви условия.

— И аз използвах информацията. Благодарение на мен повечето са свободни.

— Да, но не и онази, която е изпратила посланието. Искам Петра.

— Аз пък искам световен мир — контрира Питър. — Мисленето ти е твърде ограничено.

— Според теб може да е ограничено, но за мен твоето е ограничено. Играеш си на компютърни игри, пишеш си статии, а моята приятелка ми се довери и ме помоли за помощ. Попаднала е в ръцете на маниакален убиец и разчита само на мен да я спася.

— Има си и семейство — напомни Карлота.

Питър със задоволство отбеляза, че тя поправя и Бийн. На никого не даваше мира.

— Искаш да спасиш света, но трябва да печелиш битките една по една. Страна след страна. И ще имаш нужда от хора като мен, за да ти вършат черната работа — отбеляза Бийн.

— Ох, престани да се надуваш. Сега си просто едно малко хлапе, което се крие.

— Аз съм пълководец, който чака да му поверят армия. Ако не бях, нямаше да говориш с мен.

— И искаш армия, за да спасиш Петра, така ли?

— Това означава ли, че е жива?

— Откъде да знам?

— Не знам откъде, но знаеш повече, отколкото казваш. И ако не ми дадеш информацията, която имаш, надменен нещастнико, ще престана да се занимавам с теб, ще те оставя да си играеш на компютърни игри и ще потърся друг, който не се бои да се отдели от полата на мама и да поеме някакъв риск.

Гневът почти заслепи Питър.

Само за момент.

Той бързо се успокои и си наложи да се овладее. Какво му показваше Бийн? Че отдава по-голямо значение на лоялността между хората, отколкото на дългосрочните стратегии. Това беше опасно, но не фатално. Пък и знанието, че Бийн не се интересува толкова от личното си издигане, даваше предимство на Питър.

— Знам, че Петра е изчезнала в деня, когато изчезна и Ахил. Източниците ми в Русия ме уведомиха, че единственият освободителен отряд, който се е провалил, е онзи, който е трябвало да спаси нея. Шофьорът, един телохранител и командирът на групата са били застреляни. Няма сведения, че Петра е пострадала, но се знае, че е присъствала на едно от убийствата.

— Откъде се знае?

— След като един от отряда е бил застрелян в главата, кървавите пръски са очертали на стената на микробуса силует приблизително с нейния ръст. Цялата е била опръскана с кръв от убития. Нейна кръв обаче не е открита.

— Сигурно има и още.

— Малък частен самолет, бивша собственост на престъпен бос, но след това конфискуван и използван от разузнавателната служба, поддържаща Ахил, е излетял от близкото летище и след една спирка за презареждане е кацнал в Индия. Според служител на летището приличало на пътуване за меден месец. Само пилотът и млада двойка. Без багаж.

— Значи тя е при него — измърмори Бийн.

— В Индия — добави сестра Карлота.

— А източниците ми в Индия замлъкнаха — отбеляза Питър.

— Мъртви ли са?

— Не, просто са предпазливи. Това е най-гъсто населената страна на света. Има стари вражди. Почти всички гледат на тях като на второ качество хора.

— Полемархът е индиец.

— Затова е логично да се предположи, че предава информация от МФ на индийските военни. Нищо не може да се докаже, но Чамраджнагар не стои толкова над нещата, колкото иска да изкара.

— Значи мислиш, че Ахил може би е точно това, от което Индия има нужда, за да започне война?

— Не. Мисля, че Индия може би е точно това, от което Ахил се нуждае, за да основе империя.

— Значи Петра е паспортът на Ахил, осигуряващ му власт в Индия.

— Така предполагам — потвърди Питър. — Това е всичко, което ми е известно. Но мога да ти кажа, че шансът ти да я спасиш е точно никакъв.

— Извинявай, но дори не знаеш на какво съм способен.

— По отношение на разузнавателните служби индийците не могат да стъпят и на малкото пръстче на руснаците. Мисля, че параноята ти вече е безпредментна. В момента Ахил не може да ти направи нищо.

— Това, че Ахил е в Индия, не означава, че разчита само на индийската разузнавателна система.

— Службата, която го подкрепяше в Русия, е замразена и вероятно ще бъде разформирована.

— Познавам Ахил и ти гарантирам, че ако наистина е в Индия и работи за местните военни, вече със сигурност ги е предал и има връзки и резервни варианти в поне още три държави. И поне една от тях има отлична разузнавателна система, обхващаща целия свят. Ако се заблуждаваш, че Ахил се спира от граници и лоялност към работодателите си, той ще те унищожи.

Питър го погледна отвисоко. Искаше му се да каже: „Това вече ми е известно“, но би било лъжа. Той не знаеше тези неща за Ахил освен в най-общ смисъл, защото се стараеше никога да не подценява противника. Бийн много по-добре познаваше Ахил.

— Благодаря — каза Питър. — Не го бях предвидил.

— Знам — надуто отвърна другото момче. — Това е една от причините да смятам, че си обречен на провал. Мислиш си, че знаеш повече, отколкото знаеш всъщност.

— Да, но умея да слушам. И да се уча. А ти?

Сестра Карлота се засмя:

— Струва ми се, че двете най-надменни момчета в света най-после се срещнаха и онова, което виждат, никак не им харесва.

Питър не я удостои с поглед, Бийн също.

— Всъщност — отбеляза Питър — на мен ми харесва какво виждам.

— Бих искал да можех да кажа същото — измърмори Бийн.

— Да се поразходим още — предложи Питър. — Твърде дълго се застояхме на едно място.

— Май го зарази с манията си за преследване, Бийн — отбеляза сестра Карлота.

— Какъв ход ще предприеме Индия? — заразмишлява на глас Питър. — Най-логично е да започне война с Пакистан.

— Пак ли? — изненада се Бийн. — Пакистан е твърде голям залък за нейната уста. Такава война би унищожила всички шансове на Индия за по-нататъшна експанзия сред мюсюлманите. Ще се развихри терористична кампания, в сравнение с която старата война със сикхите ще е като детско тържество за рожден ден.

— Да, но не могат да направят нищо, докато Пакистан стои зад гърба им, готов да им забие нож.

Бийн се усмихна широко:

— Може би Бирма? Но струва ли си да се занимават с нея?

— Тя е на пътя към по-ценна плячка, ако Китай не се възпротиви. Но могат ли да пренебрегнат проблема с Пакистан?

— Молотов и Рибентроп — напомни Бийн.

През трийсетте години на двайсети век тези двама политици сключили договор за ненападение между Русия и Германия и за поделяне на Полша между двете страни. Това развързало ръцете на немците да започнат Втората световна война.

— Мисля, че трябва да е нещо по-дългосрочно — не се съгласи Питър. — По-стабилен съюз.

— Ами ако Индия предложи на Пакистан да му осигури свобода на действие срещу Иран? Петролът е примамлива хапка. Така Индия ще получи възможност да се развихри на изток. Да анексира страни, които отдавна за под нейното културно влияние. Бирма. Тайланд. Немюсюлмански държави, тъй че съвестта на Пакистан ще е чиста.

— Дали Китай ще стои със скръстени ръце?

— Може би, ако Индия им отстъпи Виетнам — изтъкна Бийн. — Светът е готов за разделяне между великите сили. Индия иска да е една от тях. Със стратегията на Ахил, информацията от Чамраджнагар и под командването на Петра, могат да станат сериозен играч на международната сцена. А след като Пакистан се изтощи от войната с Иран…

Неизбежното предателство. Ако Пакистан не удари първи.

— Това е твърде далечно бъдеще, за да гадаем сега.

— Да, но така планира Ахил — изтъкна Бийн. — С две предателства напред. Използваше Русия, но може би вече е бил сключил сделката с Индия. Защо не? В далечна перспектива целият свят ще влезе в един кюп. Индия просто ще бъде първа.

По-важно от конкретните заключения на Бийн бе това, че момчето имаше набито око. Липсваше му подробна информация — откъде би могъл да я получи? — но виждаше голямата картина. Мислеше като истински глобален стратег.

Заслужаваше си да разговаряш с него.

— Е, Бийн, ето какъв ми е проблемът. Мога да те използвам срещу Ахил. Но не съм сигурен, че няма да направиш някоя глупост.

— Няма да предприема спасителна операция за Петра, ако не съм сигурен, че ще успея.

— Това е глупаво. Никога не можеш да си сигурен, че една военна операция ще е успешна. Не това ме тревожи. Сигурен съм, че ако организираш спасителна мисия, тя ще е отлично планирана и изпълнена.

— Какво тогава те тревожи?

— Увереността ти, че Петра иска да бъде спасена.

— Наистина го иска.

— Ахил умее да съблазнява хората. Четох досието му, биографията му. Това хлапе е неустоим чаровник. Кара хората да му се доверяват — дори да знаят, че крие змия в пазвата си. Мислят си: „Мен няма да предаде, защото сме толкова близки“.

— Да, и след това ги убива. Знам.

— Но дали Петра го знае? Тя не е чела досието му. Не го познава от улиците на Ротердам. Не го е познавала дори през краткия му престой във Военното училище.

— Вече го познава.

— Сигурен ли си?

— Обещавам ти, че няма да се опитвам да я спася, докато не се свържа с нея.

Питър се замисли над това за момент.

— Може да реши да те предаде — отбеляза.

— Не и Петра.

— С тази доверчивост някой ден ще се провалиш. Не искам да събориш и мен.

— Грешиш. Нямам доверие на хората освен за онова, което смятат за необходимо. Което смятат, че трябва да направят. Но познавам Петра и знам какво мисли, че е длъжна да направи в това положение. Вярвам на себе си, не на нея.

— Освен това не може да те събори, защото още не си се издигнал — отбеляза сестра Карлота.

Питър я изгледа презрително:

— Постигнал съм известно положение, и то определено не е най-ниското.

— Лок и Демостен имат положение, но Питър Уигин няма нищо. Питър Уигин е кръгла нула.

— Какъв ти е проблемът? Да не се опасяваш, че малката ти кукла ще отреже конците, за които я държиш?

— Не го държа за конци. А ти явно си толкова глупав, че не осъзнаваш очевидното — аз съм онази, която вярва във възможностите ти, не Бийн. На него изобщо не му дреме кой ще управлява света. За мен обаче е важно. Колкото и да си надменен и самонадеян, вече съм достигнала до извода, че ако някой може да спре Ахил, това си ти. Имаш обаче една слабост — уязвим си за заплахи, че ще бъдеш разкрит. Чамраджнагар знае кой си. Той осигурява информация на индийските военни. Наистина ли мислиш, че съвсем скоро — ако не е станало вече — Ахил няма да узнае кой точно стои зад Лок? Или заради кого са го изритали от Русия? Мислиш ли, че вече не крои планове за убийството ти?

Питър се изчерви от срам. Бе унизително тази монахиня да му казва онова, за което би трябвало да се е досетил сам. Тя обаче беше права — не се бе замислял за физическата опасност.

— Затова поискахме да дойдеш с нас — каза Бийн.

— Вече си разкрит — добави Карлота.

— Ако разкрия самоличността си, повечето ми източници ще ме изоставят — оправда се Питър.

— Не е вярно. Зависи как ще я разкриеш.

— Мислиш ли, че не съм го обмислял хиляди пъти? Докато не порасна достатъчно…

— Чакай, Питър — прекъсна го тя. — Замисли се. Цял куп държави си навлякоха неприятности заради десет деца, които искат за главнокомандващи на армиите си. Ти си големият брат на най-великото от тях. Младостта ти е плюс. И ако изнесеш информацията по начин, който ти е изгоден, вместо да позволиш на друг да те разкрие…

— Веднага ще избухне скандал — настоя Питър. — Няма значение как ще разкрия самоличността си, медиите веднага ще гръмнат. Но всяко чудо — за три дни. Повечето ми издатели ще престанат да приемат статиите ми. Кореспондентите ми ще спрат да ми се обаждат и да отговарят на електронните ми писма. Тогава наистина ще стана обикновено студентче.

— Звучиш, сякаш си взел това решение преди години и не осъзнаваш, че положението се е променило.

— След като днес ми е тръгнало да ме поучават колко съм глупав, дайте да чуем вашия план.

Сестра Карлота погледна Бийн и се усмихна:

— Е, май не бях права. Той все пак може да изслушва другите.

— Нали ти казах.

Питър предположи, че тази размяна на реплики има за цел само да го накара да си помисли, че Бийн е на негова страна.

— Просто ми разкажете плана си и да пропуснем общите приказки.

— Мандатът на сегашният хегемон изтича след около осем месеца — заговори сестра Карлота. — Нека да накараме неколцина влиятелни люде да рекламират Лок като негов заместник.

— Това ли е планът? Постът на хегемона е безполезен.

— Само така си мислиш. Постът не е безполезен. Накрая ще трябва да сложиш ред в тази институция, за да станеш законен водач на света срещу заплахата, която представлява Ахил. Но за това — по-късно. Засега само ще пуснем името на Лок да се спряга като най-подходящия кандидат за поста. Това обаче е само за да ти даде повод да разкриеш истинската си самоличност и да обявиш, че не можеш да станеш хегемон, защото си още дете. Ще обявиш, че си по-големият брат на Ендър, че с Валънтайн с години сте работили, за да запазите целостта на Лигата и да подготвите света за войната, та победата на брат ти да не доведе до самоунищожението на човечеството. При все това обаче си твърде млад, за да заемеш такъв важен обществен пост. Чаткаш ли? Така разкриването на самоличността ти няма да доведе до скандал. То ще бъде поредното доказателство, че цениш мира и световния ред повече от личните си амбиции.

— Пак ще изгубя някои от информаторите си.

— Е, да, но не твърде много. Отзвукът ще е положителен. Нещата ще тръгнат в изгодна посока. Оказва се, че знаменитият Лок е брат на гениалния Ендър Уигин. Още един вундеркинд.

— Нямаме време за губене — намеси се Бийн. — Трябва да го направиш, преди Ахил да нанесе удара си. Защото до няколко месеца ще те разкрият.

— Седмици — уточни сестра Карлота.

Питър се ядоса на собствената си непредвидливост:

— Защо не се досетих? Толкова е близко до ума.

— Занимаваш се с това от години — успокои го Бийн, — създал си си действаща система. Ахил обаче промени всичко. Досега никой не е застрашавал пряко живота ти. Не е важно, че не си се досетил сам. Важното е, че ти отворихме очите и си готов да приемеш съвета ни.

— Значи издържах изпита, така ли? — саркастично попита Питър.

— Да, и се надявам, че аз издържах твоя. Ако ще работим заедно, трябва да можем да си казваме истината. Вече знам, че ще се вслушваш в съветите ми. Трябва да приемеш на честна дума, че ще се съобразявам с твоите. Все пак слушам нейните, нали?

Стомахът на Питър се свиваше от страх. Те бяха прави. Времената се променяха и старата система вече не действаше. Това го плашеше. Защото сега трябваше да заложи всичко на карта и можеше да се провали.

Ако не действаше сега обаче, ако не рискуваше всичко, провалът му беше сигурен. Намесата на Ахил го правеше неизбежно.

— Добре, как ще започнем тази фалшива кампания, за да откажа честта да ме изберат за хегемон?

— О, много е лесно — отговори Карлота. — Ако си съгласен, още утре в новините ще се появят намеци, че според високопоставени източници Ватиканът сериозно обмисля кандидатурата на Лок за наследник на сегашния хегемон.

— А след това — добави Бийн — високопоставен служител на Хегемонията — по-точно министърът на колонизацията, макар че това ще остане в тайна — ще бъде цитиран, казвайки, че Лок не е просто добър кандидат, а най-добрият, дори може би единственият кандидат, и че с подкрепата на Ватикана избирането му е почти сигурно.

— Всичко сте измислили.

— Не, просто единствените, с които поддържаме връзка, са високопоставеният ми приятел във Ватикана и добрият стар пенсиониран полковник Граф — обясни сестра Карлота.

— Ще използваме всичките си ресурси — добави Бийн, — но мисля, че е достатъчно. Новината ще се появи утре. На следващата сутрин вече можеш да дадеш отговор. В момента, когато всички подготвят първата си реакция на кандидатурата ти, светът ще прочете отказа ти с обяснението, че си твърде млад, за да приемеш такава отговорна длъжност.

— Това само по себе си ще ти даде морално право да приемеш поста на хегемон, когато му дойде времето — вметна сестра Карлота.

— Като отказвам поста, увеличавам шанса си да го получа?

— Не и в мирно време. Когато откажеш пост в мирно време, завинаги излизаш от играта. Сега обаче сме в навечерието на война. В този случай човекът, който жертва амбициите си за общото благо, се издига неимоверно много в очите на хората. Особено когато фамилията му е Уигин.

„Трябва ли постоянно да изтъкват, че роднинските ми връзки с Ендър са по-важни от дългогодишния ми труд?“

— Нямаш нищо против да използваме роднинската връзка, нали? — осведоми се Бийн.

— Ще направя каквото трябва и ще използвам всичко, което може да ми помогне. Но… утре?

— Ахил е пристигнал в Индия вчера, нали? С всеки изминал ден шансът му да те разкрие се увеличава. Мислиш ли, че ще си губи времето да чака? Ти го разобличи — той копнее за реванш, а Чамраджнагар няма да се посвени да му даде информация за теб, нали?

— Не. Чамраджнагар вече ми даде да разбера какво мнение има за мен. Няма да си даде труда да ме защити.

— Ето пак. Дадохме ти нещо, което можеш да използваш. Сега ти ми помогни. Как мога да се добера до позиция да обучавам и командвам войска? Стига да не се наложи да се връщам в Гърция, разбира се.

— Не, не в Гърция. Нямаш полза да се връщаш там. Така ще попаднеш под влиянието на руснаците. Няма да имаш свобода за действие.

— Къде тогава? — намеси се сестра Карлота. — Къде имаш влияние?

— Без излишна скромност, в момента имам влияние навсякъде. След два дни може да нямам никъде.

— Тогава да действаме веднага — настоя Бийн. — Къде?

— Тайланд. Бирма няма шансове да отблъсне нападение от Индия или да сключи съюз за отбрана. Тайланд обаче е традиционен лидер в югоизточна Азия. Единствената азиатска страна, която никога не е била колонизирана. Естествен водач в региона. Освен това имат силна войска.

— Ама аз не знам езика.

— Няма проблем. Тайланд от векове е многоезична страна, а и традиционно приемат чужденци на важни постове и им разрешават да влияят в политиката, стига да защитават тайландските интереси. Пробвай късмета си там. Ще се наложи да ти се доверят. Ти и без това май държиш на лоялните отношения.

— Напротив. Гледам само своя интерес. Единствената ми цел е да оцелея. Това съм аз.

— Да, но оцеляваш, като оставаш верен на малкото хора, от които зависиш. Четох за теб толкова, колкото и за Ахил.

— Всичко написано за мен са журналистически измислици.

— Не говоря за медиите. Четох доклада на Карлота до МФ за детството ти в Ротердам.

Бийн и Карлота се заковаха на място. „А, изненадах ли ви?“ — със задоволство установи Питър. Нека да знаят, че и той ги е проучил добре.

— Докладите са строго поверителни — отбеляза Карлота. — Не би трябвало да се пазят копия.

— Да, няма копия. Но между истинските приятели няма тайни.

— Аз самият не съм чел този доклад — възмути се Бийн.

Карлота изпитателно се вгледа в Питър:

— Някои сведения не бива да излизат на бял свят.

Питър се почуди какви ли тайни знае за Бийн. Защото „докладът“, за който спомена, бе от досието на Ахил и в него само се споменаваше, че има друга информация за живота им в Ротердам. Данните за Бийн бяха оскъдни. Питър не беше чел истинския доклад. Но сега му се прииска да го намери, защото очевидно имаше нещо, което сестра Карлота не искаше Бийн да узнае.

Бийн също се досети.

— Какво толкова има в този доклад, та не искаш Питър да ми го каже? — поинтересува се той.

— Трябваше да убедя Военното училище, че преценката ми за теб е обективна — отвърна тя. — Затова се наложи да дам някои отрицателни оценки, за да повярват на положителните.

— Мислиш ли, че това ще нарани чувствата ми?

— Да, мисля. Защото макар че ще разбереш защо съм написала тези неща, никога няма да забравиш, че съм го направила.

— Едва ли са чак толкова лоши?

— Не става дума дали са лоши. Не би трябвало да са прекалено лоши, защото така нямаше да те вземат в училището, нали? Ти беше твърде малък и от дирекцията не повярваха на изпитните ти резултати, нямаха време да те обучават, освен ако не беше… такъв, какъвто съм те описала. Просто не искам да запомниш думите, които съм написала за теб. И ако си разумен, Бийн, ще се въздържиш и няма прочетеш доклада.

— Чудесно. Жената, на която най-много се доверявам, сплетничи зад гърба ми, а сега ме моли да не се опитвам да открия какво е казала.

— Стига празни приказки — прекъсна ги Питър. — Днес всички получихме удари под пояса. Но трябва да продължаваме да работим заедно, нали? Тази вечер вие двамата ще подготвите почвата, за да мога да изляза открито на световната сцена. Аз пък ще ви осигуря влиятелна позиция в Тайланд, преди да разкрия, че съм още дете. Кой от тримата ще спи най-спокойно тази нощ?

— Аз — обяви сестра Карлота, — защото нямам грехове, които да тежат на съвестта ми.

— Глупости — измърмори Бийн. — Всички грехове на света ти тежат.

— Бъркаш ме с някого.

Дърдоренето им звучеше като приятелски закачки — стари шеги, които ги сближаваха.

Защо и в неговото семейство нямаше такова нещо? Питър се закачаше с Валънтайн, но тя никога не се отпусна да се държи по същия начин с него. Мразеше го, дори се боеше от него. А родителите му бяха пълна скръб. С тях можеше да забрави за всякакви шеги, заяждане или забавни спомени.

„Може би наистина съм отгледан от роботи“ — помисли.

— Предай на родителите си, че благодарим за вечерята — каза Бийн.

— Хайде в леглата — обяви сестра Карлота.

— Няма да се върнете в хотела, нали? — осведоми се Питър. — Заминавате ли?

— Ще ти изпратим електронно писмо как да се свържеш с нас — отвърна Бийн.

— Налага се ти също да заминеш — добави Карлота. — Когато разкриеш самоличността си, Ахил ще знае къде да те намери. И макар че Индия няма причина да те убива, Ахил има. Той очиства всеки, който го е видял безпомощен. А ти дори го постави в такова положение. Ако успее да се докопа до теб, смятай се за мъртъв.

Питър си спомни опита за убийство на Бийн.

— Той не се поколеба да убие и родителите ти заедно с теб, нали?

— Може би трябва да кажеш на майка си и баща си, преди да разкриеш истинската си самоличност в мрежата — предложи Бийн. — И да ги накараш да заминат.

— Все някога ще престанем да се крием от Ахил и ще се изправим открито срещу него.

— Не и преди някое правителство да се заеме с охраната ти. Дотогава трябва да се криеш. Родителите ти също.

— Дори не съм сигурен, че ще ми повярват. Родителите ми имам предвид. Когато им кажа, че съм Лок. Кои родители биха повярвали? Сигурно ще ме сметнат за луд.

— Имай им вяра. Сигурно ги мислиш за глупаци, но мога да те уверя, че не са. Или поне майка ти не е. От кого иначе си наследил ума си? Те ще те разберат.

Питър се прибра в десет часа и веднага почука на вратата на родителите си.

— Кой е? — попита баща му.

— Будни ли сте?

— Влизай — обади се майка му.

Побъбриха си няколко минути за вечерята, за сестра Карлота и миличкия Юлиан Делфики, колко невероятно било, че толкова малко дете е постигнало толкова много през краткия си живот. И така нататък, докато Питър не ги прекъсна:

— Искам да ви кажа нещо. Утре двама приятели на Бийн и Карлота ще започнат фалшива кампания за издигане на Лок като кандидат за хегемон. Знаете ли кой е Лок? Политическият коментатор?

Те кимнаха.

— На следващата сутрин — продължи Питър — Лок официално ще обяви, че не може да приеме, защото всъщност е още тийнейджър, който живее в Грийнсбъро, Северна Каролина.

— Така ли? — попита баща му.

Явно не разбираха.

— Аз съм Лок, татко.

Те се спогледаха. Питър очакваше да кажат някоя глупост.

— Да не искаш да ни кажеш, че Валънтайн е Демостен? — попита майка му.

За момент той си помисли, че е шега, сякаш само твърдението, че Валънтайн е Демостен, можеше да е по-абсурдно от това, че той е Лок.

После си даде сметка, че във въпроса й нямаше ирония. Това беше важен проблем, който трябваше да разреши — противоречието между Лок и Демостен. Иначе Чамраджнагар и Ахил пак щяха да имат нещо срещу него. Много важно беше от самото начало да обвини Валънтайн за писанията на Демостен.

По-важното обаче бе, че майка му знаеше.

— Откога знаете?

— Много се гордеем с всичко, което си постигнал — увери го баща му.

— Също както се гордеем с Ендър — добави майка му.

Питър едва се окопити от емоционалния шок. Току-що чу от устата им онова, за което бе копнял цял живот, макар че не го признаваше дори пред себе си. Очите му се насълзиха.

— Благодаря — измънка.

След това избяга от стаята и затвори вратата. След петнайсет минути някак си успя да се овладее достатъчно, за да напише няколко писма до Тайланд и да започне статията, в която разкриваше самоличността си.

Те знаеха. И не го смятаха за неудачник, а го ценяха колкото Ендър.

Животът му щеше коренно да се промени. Можеше да загуби всичко, можеше да спечели, но тази нощ, преди да заспи, Питър се чувстваше на върха на щастието, като истински глупак.